Ще заровя мъртвеца си сам

I

Карайки бавно колата си, Ед Леон мина пред къщата на Лоиз. Отваряше си очите на четири, но никъде наоколо не се виждаше полицейска кола и прозорците на Лоиз бяха тъмни.

Спря на ъгъла и се върна пеша до къщата. Дали са успели да арестуват Инглиш — питаше се той — или е успял да се отскубне от Морили? Сам Край вероятно беше в течение. Върна се при колата, потегли и отиде до една закусвалня, за да телефонира на Край. Докато набираше номера, погледна часовника си. Беше десет без двадесет. Линията даваше заето. Той затвори с припрян жест и запали цигара.

В този миг си спомни за Глория Уиндзор. Тя вероятно знаеше къде се крие Шерман. Реши, че трябва да я посети и отново набра номера на Край.

Отговори Елен Край.

— На телефона е Ед Леон. Сам там ли е?

— Току-що излезе. Ако е важно, мога да го извикам. В момента изкарва колата от гаража. Отива в полицейското управление. Знаете ли, че Ник е бил арестуван?

— Да, бихте ли го извикали, госпожо Край? Много е важно.

— Един момент.

Леон се облегна на стената на кабината. Ако не се действува решително, с Ник е свършено — мислеше си намръщен той.

— Ало! — чу се гласа на Край. — Вие ли сте, Леон?

— Да. Значи са хванали Ник?

— Обади ми се преди малко. Полицията беше на вратата. Тръгвам към управлението. О, за Бога! Защо не се предаде веднага, както го посъветвах. Сега ще ми е страшно трудно да го измъкна оттам.

— Не се нервирайте толкова — отговори сухо Леон. — Лоиз е изчезнала. Изглежда Шерман я е отвлякъл. Корин Инглиш е била убита!

— Какво казвате? — изкрещя Край.

— Лоиз е отишла при Корин. Ник мислеше, че Шерман и Корин са комбина. Лоиз е трябвало да я заведе при Инглиш, който искал да говори с нея. Тъй като Лоиз дълго не се връщаше, аз отидох да проверя какво става. Намерих Корин удушена и нито следа от Лоиз. Но тя определено е ходила там, тъй като намерих кърпичката й. Трябва да я намеря Край. Кажете на Инглиш, че ще отида да поразпитам онази мацка Уиндзор. Тя може би знае нещо. Това е единственият ни шанс. Кажете на Ник да не се безпокои. Ще намеря Лоиз, дори това да ми струва кожата.

— Коя е тази Уиндзор?

— Ще ви обясня по-късно. Ник е в течение. Кажете му, а аз сега трябва да тръгвам.

— Обадете ми се пак — поръча Край забързано.

— Добре. Веднага след като се срещна с момичето. След колко време ще се върнете?

— Не знам, мисля, че след около час. Обадете ми се след един час.

— Разбрано — завърши Леон.

Отправи се към колата си и десет минути по-късно спря пред сградата, в която се намираше агенция „Светкавица“.

Стигайки пред вратата на Глория Уиндзор, той хвана медното чукче и почука два пъти. С ръце в джобовете на шлифера си той изнесе напред единия си крак, като се приготви да блокира вратата при нужда.

След миг вратата се отвори.

От прага изпитателно го гледаше високо рижаво момиче, облечено в зелено поло и панталони в тютюнев цвят. Беше двадесет и осем — двадесет и девет годишна. Красивото й лице се загрозяваше от груба уста и волева брадичка. Леон си помисли, че досега не е виждал толкова провокиращ силует и не можеше да откъсне поглед от очертаващия се под пуловера бюст.

— Госпожица Уиндзор? — свали шапка той.

Сивите й очи го пронизаха. Алените й устни издаваха нещо като полуусмивка.

— Да. Какво желаете?

— Името ми е Ед Леон. Аз съм детектив и желая да говоря с вас.

Тя продължи да се усмихва, но погледът й стана недоверчив.

— Вие се шегувате — отговори тя пренебрежително. — Ако Вие сте ченге, аз съм Маргарет Труман.

Той извади портфейла си и й показа отличителния си знак и картата си.

— Сега убедена ли сте?

— А, частно ченге! — отговори тя с олимпийско пренебрежение. — Хайде, изчезвайте, момко. Нямам време да се занимавам с аматьори.

Тя се опита да затвори вратата, но Леон я беше блокирал с крак.

— Казах Ви, че ще разговарям с Вас. Да положим кълките си някъде и да поговорим.

Побесняла, тя отстъпи назад.

— Ще си навлечете големи неприятности, ако опитате да прилагате силови методи.

— Голяма работа, въпреки всичко ще опитам — затвори вратата зад себе си Леон. — Не ми се отдава всеки ден случай да се сборичкам с една така добре сложена рижава красавица. Може ли да попитам, просто от любопитство… Някой художник ли Ви е създал или сте си такава по рождение?

Закачливо пламъче се появи в сивите й очи.

— Шегаджия! — отговори тя и вдигна очи към небето. — Цял ден едно и също, опити да се подбие цената. Щом сте вече тук, покажете си номерата и да ви няма. Искам да гледам мача по телевизията.

— И Вие ли? Чакайте малко, още не съм дошъл — каза Леон, мина пред нея и влезе в обширна дневна. — Имате чувство за комфорт. Изглежда добре се справяте с Вашия силует.

— Сложете последната думичка в множествено число, защото в противен случай ще Ви извадя лявото око — отговори отегчено тя и се спусна в един фотьойл.

— А може би приходите са от шантажа — продължи Леон, като дебнеше реакциите й.

Тя го погледна с крайчеца на окото си и сви устни.

— За какво говорите? — запита ледено тя.

— Сега вече я закъсахте, красавице — каза Леон, като застана пред камината с горящи дървета. — Край на кариерата Ви. Какво мислите за перспективата да прекарате десет години в малка уютна килия?

— Какво Ви кара да мислите, че ще свърша в затвора?

— Някои съвсем конкретни факти и цифри.

— Какви факти и цифри?

— Мрежата на Шерман се разпадна като изгнила круша. Вие двамата работехте заедно. Съвсем скоро той ще се намери в затвора. За да не се губи време, сега събират дребните риби като Вас.

Тя повдигна вежди:

— Кой е този Шерман? За какво става въпрос?

Леон се усмихна:

— Не хитрувайте, красавице! Много добре знаете за какво говоря. Вие сте издала Рой Инглиш. Шерман Ви е използувал за подслушване. Чували сте всичко, което се говори в офиса на Инглиш и сте го възпроизвеждали пред Шерман. Следователно сте съучастница.

— Вие сте откачили! — изкрещя тя яростно. — Изчезвайте оттук или ще извикам полицията!

— Но моля Ви, не се притеснявайте. Тъкмо ще ми спестите необходимостта лично да Ви заведа в управлението.

Тя скочи от фотьойла и се насочи към телефона.

— Тукашните полицаи знаят как да постъпят с мръсник като Вас. Послушайте съвета ми и се измитайте докато е време.

— Хайде, извикайте ги — отвърна Леон и се облегна на камината. — Зная за Вас някои работи, който ще Ви донесат десет години. Днес такива неща като шантаж не се прощават.

— Нищо не можете да докажете.

— Мога да докажа, че сте работили с Шерман. А той уби петима души: Рой Инглиш, Мери Севит, Джо Хенеси, Мей Мичел и накрая Корин Инглиш, преди около един час. Вие сте съучастница в убийството на Рой. Това мога да го докажа. И ако не бъдете особено внимателна, отивате на електрическия стол.

Тя се полуобърна, тръшна слушалката във вилката, отвори едно чекмедже, извади от него автоматичен пистолет, калибър 25 и го насочи към Леон.

— Не мърдай, ченге! — проговори тя с напрегнато лице и блестящи очи. — Много ми се иска да ти забия едно куршумче в корема, а после ще кажа на полицията, че си искал да ме ограбиш.

Леон се опита да блъфира:

— Какво… с тая играчка? Че то и кръв няма да ми пусне.

— Не се знае!

— И какво ще ти помогне това? Помисли малко и бъди разумна.

— Тоест?

— Трябва ми Шерман. Вие изобщо не ме интересувате и спокойно мога да Ви оставя да заминете. Той се крие някъде. Къде ли може да бъде?

Тя го наблюдаваше изпитателно.

— Да предположим, че знам и Ви го кажа. После какво?

— Давам Ви дванадесет часа, за да изчезнете. След този срок ще бъда принуден да съобщя на полицията, че сте работили с Шерман, но с дванадесет часа преднина и добър транспорт ще бъдете вече далеч.

— При условие, че имам пари!

— Правилно — призна Леон.

— Колко? — запита тя.

— Две хиляди. Това е честно предложение, малката. Две хиляди и дванадесет часа преднина.

— Няма да стане! — отсече сухо тя. — Това са трохи! Изчезвай!

— Тогава предложете Вие.

Тя се поколеба:

— Десет!

Леон се разсмя:

— Невероятно! Десет хиляди долара за една информация, която ще изпеете в полицията само след два шамара. В крайна сметка мога да стигна максимално до пет хиляди, и то само, защото сте рижава. Червенокосите се отразяват добре на язвата ми.

— Да бъдат седем. Давате ми парите с дванадесет часа преднина и аз ви казвам къде се намира.

— Съгласен. Къде се намира?

— А как ще получа парите?

— Ще Ви ги даде адвокатът Сам Край.

Тя се поколеба, но накрая реши:

— Той има яхта, закотвена на Бей Крийк. Там си прекарва уикендите. Ако наистина се крие някъде, то може да бъде само там. Няма начин да сбъркате, защото това е единствената яхта, закотвена там.

— Да не ме поднасяте?

— Не! Не бих посмяла!

Леон се приближи към бюрото до прозореца, надраска една бележка и й я подаде.

— Дай това на Край. Повторете му това, което ми казахте и той ще Ви плати.

— Ами ако той…

— Ще Ви плати. Може би не още тази вечер, но утре сутринта със сигурност. А аз Ви обещавам дванадесет часа преднина.

— Мога ли да отида сега?

— По-добре изчакайте до утре сутринта. Надали ще може да Ви намери седем хиляди долара тази вечер.

— Все пак ще отида. Все ще може да ми даде една част, а останалото ще ми го изпрати.

— Както желаете — отговори Леон и се отправи към вратата. — Аз имам от какво да преживея.

След тръгването на Леон тя се поколеба за миг със загрижен поглед, след което се втурна в спалнята, измъкна два куфара под леглото и започна бързо да си събира багажа. Искаше да вземе само най-важното и хвърляше дрехите си в безпорядък в куфарите.

Бързо облече едно кожено палто върху пуловера си, грабна куфарите, насочи се към входната врата и я отвори. Изведнъж рязко спря със свито от ужас сърце.

С ръце в джобовете на шлифера си и стичаща се от шапката вода на площадката стоеше Шерман. Той спокойно дъвчеше дъвката си, а погледът му беше безизразен.

— Добър вечер, Глория — поздрави любезно той.

Тя не отговори.

— Заминавате ли? — попита той и впи поглед в двата куфара.

— Защо? — успя да отговори тя. — Заминавам само за уикенда.

— И няма да се върнете? Страхувате ли се, Глория?

— От какво да се страхувам? — попита тя, като се опитваше да говори спокойно. — Какво Ви прихваща? Не мога ли да отида някъде за уикенда, без да започнете да си въобразявате нещо?

Той повдигна рамене:

— Не ме интересува къде отивате, Глория. Но Вие бягате, нали?

— Нима такова нещо! — възмути се малко пресилено тя. — Какво Ви става? Изглежда, че Вас Ви е страх.

Шерман се усмихна:

— Мога ли да вляза за момент? Имам да Ви кажа две думи.

— Аз… ще изпусна влака…

Той направи крачка напред и тя отстъпи. Шерман влезе в дневната. Като хипнотизирана тя бавно остави двата куфара на земята и се облегна на стената, като го наблюдаваше.

— Няма нужда да заминавате, Глория — каза той, обикаляйки из стаята. — Сега държа Инглиш в ръцете си. Повече няма да може да ни създава неприятности. Полицията го търси. Той уби любовницата си.

Тя не отговори и го проследи как се приближава до прозореца.

— В началото си мислех, че ще ми създава неприятности, но сега вече всичко е свършено. А Вие как сте с парите, Глория? Струва ми се, че Ви дължа нещо.

— О, няма значение — отговори тя пресипнало. — Аз… нямам нужда от нищо, за момента.

Шерман се усмихна:

— За пръв път Ви чувам да казвате подобно нещо. Да не би вече да се страхувате от моите пари? Би било смешно!

— Ако имате в себе си, няма да откажа, но не съм чак толкова закъсала.

— Да, и аз така мисля.

Той беше спрял пред прозореца и разглеждаше шнура на пердето.

— Виж ти, какво съвпадение! От седмици търся такъв шнур. Колкото и невероятно да звучи, все не успявам да намеря този цвят.

Той свали шнура от куката и го заразглежда внимателно.

— Не можете ли да си спомните от къде сте го купили?

— От Саквил — отговори Глория, като следеше с ужас действията на Шерман.

— Сигурна ли сте? — приближи се небрежно към нея той. — Мисля, че и там ходих.

Тя гледаше с широко отворени от ужас очи шнура между пръстите му и се залепи за стената.

— Не се приближавайте! — изпищя тя.

— Какво има? — усмихна се Шерман. — От какво се страхувате? Да не би съвестта Ви да не е чиста, Глория?

Той беше само на петдесет сантиметра от нея. Изведнъж тя се втурна към вратата. Той я последва с бърза и гъвкава стъпка, и в момента, в който тя поставяше ръка на дръжката, преметна шнура около врата й.

Писъкът на момичето заглъхна в гърлото й, когато той кръстоса ръце под брадичката й и стегна въжето.

II

Когато Край слизаше от колата, един силует изплува от сянката.

— Сам?

— Ник! — възкликна Край и бързо се огледа дали не ги следи някой. — Какво търсиш тук? Какво стана?

— Нека да влезем — предложи Инглиш с напрегнат глас.

Край загаси фаровете, насочи се към входната врата и я отвори. Инглиш го последва в хола.

В същия миг от салона се появи Елен Край. Тя беше висока и слаба млада жена, със светлокестеняви очи и дружелюбен одухотворен поглед. Инглиш често се беше питал защо се е омъжила за Сам Край. Беше твърде красиво момиче за жена на един адвокат на средна възраст, който при това беше вече пуснал и доста голям корем. И въпреки разликата във възрастта и външния вид те изглежда добре се разбираха.

— Елате близо до огъня, Ник — покани го тя. — Ще Ви донеса една чаша.

— Не, не се притеснявайте, Елен, моля Ви. Извинявам се, но трябва да говоря със Сам по работа. Но моля Ви, не излизайте!

Елен погледна Край, който поклати глава.

— Имаш ли новини от Ед? — попита Инглиш.

— Да, обади ми се по телефона — отговори Край и последва Инглиш в салона. — Свали си палтото, мокър си. Какво се случи? Аз отидох в управлението и чаках. Капитан Суини не знаеше нищо. Каза ми, че те търсят, но не беше получил никакъв рапорт по твой адрес. Не му казах, че са те намерили. Избяга ли?

Инглиш се усмихна с горчивина:

— В крайна сметка, да. Морили беше нагласил арестуването ми, за да може да си разчисти сметките с мен. Какво стена с Лоиз?

— Не знам. Ед я търси. Обеща да ми се обади след един час. Очаквам го всеки момент.

Елен взе пардесюто на Инглиш и отиде да го закачи.

— Каза ли ти какво е открил у Корин?

Край потвърди:

— Да. Шерман е бил там. Удушил е Корин. Лоиз също е била там. Ед е намерил нейната кърпичка, но още не знае дали Шерман я е отвлякъл или не.

Инглиш сви юмруци:

— Трябва непременно да го спрем, Сам!

— Но ти си постъпил зле — забеляза загрижено Край. — Трябваше да се предадеш на Морили, когато беше дошъл за теб. А като си избягал…

— Не съм избягал. Оставих се да ме арестува.

И Инглиш разказа какво се беше случило. Изумен, Край избърса лицето си с кърпичка.

— Веднага отивам да разкажа това на комисаря. Ще трябва да ме изслуша! Къде остави Морили?

— На Хемптън уорф. Чък го пази. Вземи със себе си и един журналист, Сам. Това е добра идея. Морили може да отиде и на съд.

— Разчитай на мен — каза Край и отново облече пардесюто си. — Ти стой тук, Ник, и не се показвай навън. Аз ще се заема с тази измет Морили.

Когато той се запъти към гаража, Елен попита:

— Вие се безпокоите за Лоиз, нали, Ник?

Той потвърди.

— Ако този мерзавец я убие…

— Не мислете за това. Починете си малко. Ед ще я намери. Той си разбира от занаята, Ник.

— Но Морили пусна полицията по следите му, а той даже и не знае. Ако го заловят, какво ще стане с Лоиз?

— Не се безпокойте за него, той ще се оправи.

Инглиш се отпусна в един фотьойл.

— Само ако знаех къде да намеря Шерман! Не мога да преровя целия град. Само след десет минути ще бъда заловен.

— Ед каза, че отива при някакво момиче… някоя си Уиндзор, струва ми се. Мислеше, че тя знае къде се намира Шерман.

Лицето на Инглиш просветна.

— О, да, бях я забравила! Ед смята, че тя работи с Шерман. Интересно, дали е успял да измъкне нещо от нея?

— Той ще се обади всеки момент.

— Може би в момента е при нея! — извика Инглиш и скочи от фотьойла. — Ще се опитам да се обадя.

Бързо намери в указателя номера на Глория Уиндзор и го набра. Изчака повече от минута, с нарастващо нетърпение и накрая затвори.

— Не отговаря. Може би е излязла и не е могъл да я намери.

Той погледна часовника си:

— Като си помисля за Лоиз… Но за Бога, трябва да направя нещо! Не мога да стоя така и да чакам!

— Не се нервирайте, Ник! Имайте доверие в Ед. Той ще я намери. Чуйте! — каза тя и вдигна ръка.

По улицата с пълна скорост се носеше кола и като изскърца с гуми, спря пред къщата.

Инглиш се спусна към прозореца, но Елен го отблъсна.

— Ще ви видят, Ник. Може да е полицията. Оставете аз да погледна.

— Ед е! — извика тя и се затича да отвори входната врата.

Ед тъкмо се канеше да звъни. Беше мокър до кости. Беше изтощен и погледът му беше загрижен.

— Тук ли е Сам?

— Влезте — отговори Елен. — Тук е Ник.

— Ник! За Бога! Мислех, че е в затвора!

Инглиш идваше насреща му.

— Какъв късмет! — зарадва се Леон. — Не мислех, че ще те намеря.

— Къде е Лоиз?

— Не съм сигурен. Дойдох за пари. Трябва да наема лодка. Шерман има яхта, която е закотвена на шест мили навътре в Бей Крийк. Мисля, че Лоиз е на борда. Нужни са ми сто долара за лодка. Имаш ли?

— Разбира се. Идвам с теб!

— По-добре недей. Ченгетата продължават да те търсят.

— И теб те търсят. Морили даде заповед да те арестуват. Опитва се да ти лепне убийството на Корин. Да тръгваме!

Той облече пардесюто си.

— Далече ли е Бей Крийк?

— На около четири километра — отговори Леон, като отваряше вратата.

— Кажете на Сам къде съм отишъл, Елен. И благодаря, че ме приютихте.

— Желая Ви успех, Ник. И бъдете внимателен!

Инглиш последва Леон в колата, която потегли рязко.

— Успях да накарам Уиндзор да проговори, но това ще ни струва много пари, а може и да не послужи за нищо. Все пак ми се струва, че Шерман е откарал Лоиз на яхтата. А с теб какво се случи?

— Морили се опита да ме очисти. Ако не беше Чък, с мен беше свършено.

Леон го изгледа за миг:

— Опита се да те очисти?

— Разбира се. Страх го е да не проговоря. Освен това можеше и да го повишат. Къде се намира Бей Крийк?

— Знаеш ли къде е голф-клубът? Бей Крийк е един километър по-надолу. Има хангар за лодки. Видях и яхтата. Закотвена е на около шест мили навътре в устието. Има някой на борда, защото светеше, но човекът, който има лодка, не искаше да ме закара за по-малко от сто долара. Щях да полудея, докато се опитвах да го убедя, но не успях. Бях принуден да се върна при Сам, за да взема пари.

Инглиш погледна през задното прозорче:

— Следят ни, Ед!

Леон натисна газта.

— Полицията ли е?

— Така ми се струва. Изглежда са видели номера. Нали ти казах, че те търсят.

— С тази таратайка никога няма да избягам от патрулна кола — обезпокои се Леон. — Какво ще правим?

— Ти продължавай. Аз отивам за Лоиз. На следващия завой намали и аз ще скоча. Ще се опитам да им се измъкна.

— Застигат ни — съобщи Леон и засили още повече.

Скоростометърът достигна до 110 и разстоянието между двете коли се увеличи.

— Дръж се. Завивам надясно.

На двадесетина метра от завоя Леон рязко натисна спирачките и колата се завъртя. Чу се скърцането от другата кола, която също спираше. Фаровете на полицейския автомобил осветиха този на Леон, който се вмъкна в страничната улица. От ускорението полицейската кола продължи напред и в момента, в който Леон намали, отново се чуха спирачки.

— Успех! — извика той, докато Инглиш отваряше вратата.

Инглиш скочи, направи две крачки напред и падна на земята. Претърколи се, стана на крака и се засили към някаква уличка пред себе си.

Полицейската кола се беше върнала назад и влизаше в страничната улица точно когато той се вмъкваше в уличката. Някой му изкрещя да спре, но той продължи да тича.

Светлина раздра тъмнината и проехтя изстрел. Куршумът просвистя покрай ушите му. Той продължи да бяга по уличката, извеждаща на реката и скоро се озова на кея. Чу зад себе си бързи стъпки и потърси къде да се скрие. На няколко метра от него имаше камара празни каси. Хвърли се зад тях и се спотаи.

След миг от уличката изскочи полицай с пистолет в ръката. Той огледа пустия кей и напрегна слух.

Инглиш го наблюдаваше и се усмихна горчиво: Ник Инглиш се крие от някакъв полицай. Би било комично, ако Лоиз не беше в опасност — помисли си той.

Беше убеден, че полицаят ще погледне зад касите. И когато онзи започна бавно и предпазливо да обикаля камарата, той задържа дъха си.

— Видях Ви! — извика полицаят и вдигна оръжието си. — Излизайте, ако не искате да получите куршум!

Инглиш не помръдна, защото беше сигурен, че другият не го вижда. С котешка стъпка започна да обикаля камарата в същата посока, както полицая и скоро двамата бяха затворили пълен кръг.

Полицаят изруга с отвращение и продължи по кея с пистолет и фенер, насочени напред.

След като се убеди, че е изчезнал, Инглиш се вмъкна в най-близката улица и спря едно търсещо клиенти такси.

— Знаете ли къде е голф-клубът на Бей Крийк? — запита Инглиш, като криеше лицето си, за да не бъде разпознат.

— Разбира се. Да не би да искате да изиграете една партия по това време?

— Малко по-надолу има един хангар. Искам да стигна до него.

— А, знам го къде е. При Том Кер.

Инглиш се качи.

— Двайсет долара, ако ме закарате за десет минути.

— Не е възможно, но мога да ви закарам за четвърт час.

— Да тръгваме.

Инглиш се облегна и затършува в джобовете си за цигара. Изведнъж се почувствува уморен и обезкуражен. Лоиз беше излязла от къщата си преди повече от три часа. Възможно беше вече да е мъртва: удушена от онзи безумец. Но този път Шерман няма да се измъкне. Ще отмъстя за нея — мислеше Инглиш мрачно.

След като излезе от града, таксито набра скорост по широкия път, извиващ се между пясъчните хълмове. След десетина минути бясно каране минаха покрай осветения клуб.

След още четири минути шофьорът съобщи:

— Ето го и хангара на Кер.

Инглиш се наведе напред и забеляза голяма дървена постройка на брега на реката. Прозорците светеха. Той извади двадесетте долара от портфейла си.

— Бихте ли ме изчакали? Ще дойда със сигурност, но може да се забавя повечко. Ще получите още двадесет долара.

— За тази цена мога да чакам и цяла нощ — побърза да се съгласи шофьорът.

Той спря пред хангара.

— Кер вероятно е в бараката си, която е на края на вълнолома — обясни той, поемайки двадесетте долара.

Инглиш се отправи бързо към бараката и почука. Вратата се отвори и от прага го изгледа закръглен човечец, облечен с пуловер и обут в големи гумени ботуши.

— Вие ли сте Том Кер?

— Същият. Влезте.

Инглиш влезе в приятно затоплена стая. До огъня в камината седеше млада жена и люлееше бебе. Тя погледна Инглиш, разпозна го и се стресна.

— Трябва ми лодка, и то веднага — каза той на Кер. — След колко време можем да тръгнем?

Кер го изгледа изпитателно:

— Нещо не е наред ли, господин Инглиш?

Инглиш се усмихна двусмислено:

— Понякога е приятно всички да те познават. Бих искал да отида до една яхта, закотвена в Бей Крийк.

— Закарай го, Том — намеси се жената с решителен глас — и не задавай въпроси. Не виждаш ли, че господин Инглиш бърза.

— Добре де — съгласи се Кер. — Почакайте ме тук. Отивам за лодката. Ще бъда готов след пет минути.

Той взе наметалото си и излезе от бараката. Инглиш избърса мокрото си от дъжда лице. Възцари се тишина и през това време той наблюдаваше жената.

— Знаете ли, че ме търси полицията? Не бих искал да ви създавам неприятности.

Жената се усмихна:

— Ние не се бъркаме в работите на хората и освен това с Том много обичаме вашите спектакли, господин Инглиш. Гледахме големия мач по телевизията. Много ни е приятно, че можем да Ви услужим.

— Имам повече приятели, отколкото си мислех — забеляза Инглиш.

Вратата се отвори и се показа главата на Кер.

— Готово, господин Инглиш. Искате ли едно наметало?

Инглиш поклати глава:

— Не, благодаря. И без това вече съм мокър.

След това се обърна към госпожа Кер:

— Още веднъж благодаря, госпожо.

След това отново излезе на дъжда и се отправи към моторната лодка, която танцуваше на вълните. Кер му помогна да се качи, запали мотора и даде газ. Лодката се понесе към устието.

— Не уточнихме цената. Сто долара достатъчни ли са?

Кер потвърди:

— Напълно, господин Инглиш.

— Възможно е да се стигне и до бой на яхтата — продължи Инглиш. — На борда се намира едно момиче, което беше отвлечено. Аз ще я открия, а Вие ще останете в лодката. Ще я откарате обратно, ако наистина е там, разбира се.

— За такива работи можете да разчитате на мен — отговори очарован Кер. — Преди да се оженя бях шампион на Средния запад в тежка категория. От години не съм си служил с юмруците.

— Мислете за жена си и за бебето — предупреди го Инглиш. — Онези типове не си служат с юмруци.

Кер грабна един железен лост и го размаха:

— Аз също. Разчитайте на мен.

— Ако на борда има повече от един човек, ще имам нужда от Вашата помощ.

Достигаха вече устието и в далечината забелязаха светлините на яхтата.

— По-бързо — гореше от нетърпение Инглиш.

Кер засили. Лодката цепеше вълните и оставяше зад себе си бразда от пяна.

С присвити очи, за да се предпази от пръските, Инглиш гледаше яхтата. Ами ако Лоиз не е на борда? — помисли той. — Ако сме се излъгали…

Сега, когато бяха вече в открито море, вятърът свиреше в ушите и морето ревеше. Шансовете от борда на яхтата да чуят пристигащата лодка бяха минимални.

— Намалете — нареди Инглиш — и оставете течението да ни закара до яхтата. Не искам да разберат, че пристигаме.

— Добре — съгласи се Кер и изключи мотора.

Лодката продължи движението си и след няколко минути Кер акостира до борда на яхтата.

Инглиш сграбчи бордовото въже и застопори лодката, докато Кер я привързваше. След това и двамата скочиха на борда.

Палубата беше пуста, но двете прозорчета на каютите светеха.

— Аз ще мина напред — прошушна Инглиш. — Вие внимавайте да не Ви забележат. Ако стане сбиване, гледайте да се държите назад.

Той се насочи тихо към люка и в началото на стълбите спря, наострил слух. Не чу нищо и заслиза внимателно. Когато стъпваше на последното стъпало, вратата на каютата в дъното на коридора рязко се отвори.

Инглиш се наведе и зачака. Знаеше, че не може да помръдне нито напред, нито назад, без да го забележат. Ако излизащият от каютата човек имаше пистолет, щеше да го застреля, преди да успее да направи каквото и да е движение.

Пред него стоеше Лоиз.

Тя излезе от каютата с безумен поглед и бледо лице. Белият й корсаж беше разкъсан на рамото и чорапите й висяха на глезените.

— Лоиз — повика я той нежно.

— О, Ник! — затича се тя към него.

III

Стигайки до средата на стълбите, Кер рязко спря с широко отворени очи. Очакваше да влезе в схватка с банда убийци, а видя Инглиш, който държеше в обятията си едно момиче. Дъхът му секна.

Инглиш не обърна внимание на слисването на Кер. Той притискаше Лоиз към себе си и благодареше на небето, че я е намерил жива.

— Ранена ли сте? — запита загрижено той.

— Не… добре съм. Мислех си, че Шерман се връща. О, колко съм щастлива, че Ви виждам — каза Лоиз объркано и се отдръпна от него. — Извинявам се, че така се хвърлих в ръцете Ви, но толкова ме беше страх.

— Но, моя малка, скъпа… — започна Инглиш.

Спря, защото разбра, че моментът не е подходящ за обяснения.

— Има ли някой на борда? — запита той.

Лоиз потръпна:

— Пен. Той е там — посочи тя една друга каюта. — Не посмях да се върна. Аз го убих.

— Убили сте го? Какво се е случило?

— Искаше да ме изнасили. Успях да се отскубна и го ударих с една бутилка по главата. Мисля… че го убих.

Инглиш забеляза, че тя едва сдържаше сълзите си и я прегърна през рамото.

— Не се тревожете. Ще Ви отведа оттук.

Той се обърна към Кер:

— Я огледайте какво е положението там.

Кер влезе в кабината и след минута се върна с искрящо от задоволство лице:

— Страхотно сте го халосали, госпожице — каза той с възхищение — но не е мъртъв. Вероятно му е счупен черепът, но ще се оправи.

Лоиз се притисна към Инглиш:

— Страх ме беше, че е мъртъв, но беше толкова отвратителен…

— Елате — каза Инглиш. — Ще Ви заведа у Вас.

— Не, чакайте — хвана го тя за ръката. — Много е важно, Ник. В тази каюта има нещо, което трябва да вземем със себе си.

— Добре. Ей сега.

След това се обърна към Кер.

— Ще можете ли да завлечете този тип до лодката? Много ми е необходим.

— Разбира се — отговори Кер. — Оставете на мен.

Инглиш последва Лоиз в съседната каюта.

— Ето какво намерих, Ник — показа един квадратен, кожен куфар тя. — Това е магнетофон. Вероятно Пен е имал намерение да шантажира Шерман. На ролките са записани различни разговори между Пен и Шерман и един от разговорите Ви оправдава напълно. Шерман ми говореше и Пен вероятно е пуснал магнетофона. Слушайте!

Тя отвори куфара и завъртя ключа. Ролките със записа се завъртяха и гласът на Шерман проехтя в каютата:

Един до друг те слушаха металическия и безизразен глас на Шерман и когато той каза „… погрижих се да бъде известен за връзката на любовницата му с Хари Винс. Тъй като не бях сигурен, че ще ги убие, наложи се да го направя аз…“, Инглиш прегърна Лоиз през раменете и я притисна към себе си.

— Това е! Този път съм спасен!

— Да си тръгваме, Ник — каза Лоиз, като изключи магнетофона — Бих искала да видя какви физиономии ще направят ченгетата, като им занесем това.

Изведнъж Инглиш погледна зад нея.

— Не си спомням да съм затварял тази врата — каза той и натисна дръжката.

Той натисна, разтърси вратата и отстъпи назад.

— Интересно! Заключена е!

— О, Ник! — каза панически Лоиз. — Мислиш ли, че се е върнал?

— Не! — отговори Инглиш и насили дръжката. — Хей, Кер!

Отворете вратата! Затворени сме!

— Ник! Сложете ръка на стената. Струва ми се, че моторът работи.

Инглиш усети лека вибрация по стената.

— Права сте. Вероятно Кер е решил да закара кораба на сушата.

— Това не е Кер… Това е Шерман! Сигурна съм.

Инглиш се спусна към прозорчето и погледна навън. Успя да забележи лодката, която се отдалечаваше в мрака.

— Прерязал е въжето, с което беше вързана лодката — обърна се той към Лоиз. — Права сте. Шерман е на борда.

След това отново отиде и разтърси вратата.

Вибрациите ставаха по-силни, като че ли яхтата набираше скорост. На свой ред Лоиз погледна през прозореца и забеляза пенещата се около борда вода.

— Отива в открито море. Какво ще правим, Ник?

Инглиш изучаваше вратата.

— Тази проклета врата се отваря отвън. Никога няма да успеем да разбием ключалката. Въпреки всичко трябва да излезем оттук. Лоиз. Ех, ако бях въоръжен…

— Масата! Можем да я използваме като таран.

— Това е идея. Да опитаме. Ще я хванем от двете страни.

Откачиха масата и я занесоха до вратата.

— Едно, две, три!

След два удара с масата една от дъските на вратата поддаде.

— Още веднъж, Лоиз! Мисля, че ще успеем.

Единият ъгъл на масата изкърти част от дъската.

— Отлично! — зарадва се Инглиш.

Той доизкърти дъската с ритник, провря ръката си и отключи. Вратата се отвори.

— Слушайте, Лоиз, Вие ще останете тук или по-добре затворете се в другата каюта. Вземете и магнетофона. Пазете го като очите си. Аз отивам на разузнаване.

— Не, моля Ви, Ник, не ме изоставяйте! Ами ако Ви се случи нещо…

— Ще внимавам. Чакайте ме в другата каюта.

Той взе магнетофона и избута Лоиз в коридора.

— Не се тревожете за мен.

Преди да успее да протестира отново, той й мушна куфара в ръцете и се насочи към стълбата.

Лоиз го проследи със загрижен поглед и бледо лице.

Наострил слух, Инглиш се заизкачва по стълбите, но единственото, което чуваше, беше шумът на мотора и ударите на вълните по корпуса на кораба.

Като стигна горе, той замръзна на мястото си и огледа палубата. Беше пуста, мостикът — също. Вероятно Шерман беше блокирал кормилото и се спотайваше някъде.

Изведнъж забеляза някакво движение в сянката пред себе си и бързо се наведе.

Чу се гласът на Шерман.

— Добър вечер, Инглиш. Предупреждавам Ви, че съм въоръжен.

Инглиш погледна по посока на гласа. Шерман беше твърде далеч, за да може да се нахвърли отгоре му. Слезе едно стъпало надолу и зачака.

— Знаех, че рано или късно ще дойдете и ще се хванете в капанчето ми. Лоиз не вярваше, че ще й се притечете на помощ, но аз й казах, че имате манталитета на герой от някоя мелодрама.

— Къде мислите, че ще отидете? — попита Инглиш. — Всички брегови патрули Ви търсят.

— Това вече е глупава лъжа — отговори му Шерман. — Може би след няколко часа, когато Кер се свести от удара, който му нанесох, ще започнат да ни преследват, но вече ще бъде много късно.

— Така ли си мислите? Да не мислите, че можете да им избягате с тази яхта?

Шерман се разсмя:

— Разбира се, че не, но когато започнат да ни търсят, този кораб ще бъде вече на дъното.

Шерман излезе от сянката. В ръката си държеше пистолет.

— Там отиваме ние, Инглиш. Вие, момичето и аз: на дъното на морето.

— Наистина ли? Предполагам, че Вие не държите особено ни това пътуване.

— Този път искам всичко да свърши. Уморих се да убивам. Не трябваше да убивам Глория. Портиерът ме видя, като излизах от сградата. Разбира се, можех и него да убия, но това клане не може да продължава вечно. Омръзна ми. Вече не мога да спра. Реших да свърша със себе си, а също и с Вас.

— И как смятате да постъпите? — полюбопитствува Инглиш.

Знаеше, че е безсмислено да се опитва да нападне Шерман. Разстоянието беше твърде голямо. Преди да успее да го достигне, щеше да бъде убит.

— Запалих яхтата — отговори Шерман. — След малко тук ще има един голям хубав пламък. Можете да изберете дали да изгорите живи или да се удавите. В момента сме на около дванадесет мили от брега и продължаваме навътре. Лично аз предпочитам удавянето.

Инглиш вече беше разбрал каквото искаше. Върна се в коридора. Лоиз беше пред стълбата и беше чула разговора. Лицето й беше бледо, но погледът — спокоен.

— Напълно е откачил — каза Инглиш. — Твърди, че е запалил кораба. Може и да лъже, но ако е истина, ще трябва да се спасяваме с плуване. Можете ли да плувате, Лоиз?

Тя се усмихна:

— Да. Не се безпокойте за мен.

— Тъкмо за Вас се тревожа. Знам, че не е нито мястото, нито времето, малка моя, но предпочитам още сега да Ви кажа, че Ви обичам. И струва ми се, от години. Забелязах го обаче чак когато възникна възможността да Ви загубя. Съжалявам, Лоиз, но е точно така. Сега, когато Ви казах всичко, да се опитаме да намерим спасителни пояси. Някъде трябва да има.

Тя го погледна за миг и влезе в каютата. След няколко минути намериха три спасителни пояса и две непромокаеми наметала.

— Ще увием магнетофона в наметалата и ще го привържем към единия от поясите — каза Инглиш. — Не искам да го загубя, освен ако нямам никакъв друг избор.

— Ник, гори! — възкликна изведнъж Лоиз, докато разстилаше наметалата на пода. — Усещате ли миризмата?

Инглиш излезе в коридора. Димът проникваше между фугите на паркета и когато се наведе да го пипне, Инглиш усети, че пари. Върна се и помогна на Лоиз да превърже магнетофона към спасителния пояс.

— Не можем да напуснем кораба, без да излезем отново на палубата — отбеляза Инглиш, докато помагаше на Лоиз да си нагласи пояса, — а той пази на изхода на стълбата. Почакайте тук. Ще отида да видя.

— Бъдете предпазлив, Ник!

Той й повдигна брадичката, за да я целуне:

— Не се тревожи! Все пак трябва да излезем по някакъв начин оттук.

Кълбо дим връхлетя в каютата и те се закашляха. Инглиш излезе в коридора и забеляза, че там се стелеше дим и горещината беше нетърпима.

— Елате, Лоиз! Не можете да останете тук!

Двамата се затичаха към стълбата.

От палубата проникваше червена светлина и горещината беше така силна, че Инглиш беше принуден да предпази лицето си с ръка, за да може да види нещо.

Не забеляза нищо, но чу свистенето на пламъците, които унищожиха палубата и довършваха мостика.

Той се изкачи предпазливо на палубата. Никаква следа от Шерман!

— Лоиз! — прошепна предпазливо той.

Тя дойде при него и му направи знак да се наведе.

— Не го виждам. Да се махаме оттук! Дайте ми куфара.

— Поясът Ви — напомни тя и му го подаде.

Протягайки ръка да го поеме, той забеляза Шерман сред дима. Пусна пояса, грабна Лоиз за ръката и я повлече бързо през палубата.

— По-живо!

Взе я на ръце и я хвърли в морето.

Спусна се към магнетофона. В момента, в който го достигна, Шерман го забеляза.

— Не мърдайте! — изкрещя той.

Инглиш се отклони вдясно, достигна защитния заслон на кораба и хвърли магнетофона в морето. Хвана се за парапета и се приготви да скочи. В този миг Шерман стреля.

Инглиш усети силен удар в ребрата и остра болка раздра цялото му тяло. Падна по корем върху горящата палуба.

Подът беше толкова горещ, че мокрите му дрехи се сгърчиха и когато се опита да стане, дланите му залепнаха за палубата. Започна да се търкаля с надеждата, че ще може да се мушне под заслона и да падне в морето.

Шерман се спусна към него, хвана го за глезена и го задърпа назад.

— Няма да се спасите! — изкрещя той като умопобъркан. — Ще се изпечете жив, заедно с мен! Какво ще кажете за това, Инглиш? Как ви се струва това преддверие на ада?

Инглиш успя да го ритне в коляното. Шерман се срина. Пистолетът изгърмя и куршумът одраска палубата до глезените на Инглиш.

Инглиш се търкули върху Шерман и го пристисна към палубата. С изкривени от ярост и болка устни Шерман се опита да вдигне дясната си ръка, която продължаваше да стиска пистолета, но Инглиш я хвана с двете си ръце и я допря до металическия обков на яхтата.

Шерман изрева от болка, усещайки нажежения до бяло метал да се впива в плътта му. Инглиш напрегна всички сили и успя да задържи ръката му в това положение.

Шерман впи лявата си ръка в лицето на Инглиш, но той не го пусна, докато пръстите на дясната ръка не се отвориха и пистолетът не изчезна в морето.

Опита се да стане, но раната в ребрата го преряза с такава болка, че за миг изгуби съзнание.

Свести се по гръб върху горящата палуба и видя над себе си Шерман да впива пръсти в гърлото му. Инглиш го хвана за палците, изви ги и го принуди да пусне. Шерман отново насочи ръцете си към гърлото му, но получи юмрук в лицето, който го отпрати назад. Инглиш се хвана за заслона и се изправи. Преди Шерман да успее да го достигне, той изгуби равновесие и падна с глава надолу в морето.

Студената вода го свести и когато отново излезе на повърхността, се опъна за миг по гръб върху водата.

Яхтата гореше като факла и осветяваше морето. С няколко загребвания се отдалечи от кораба и непоносимата горещина, която той излъчваше.

— Ник!

Една ръка го хвана за рамото. Обърна глава и видя до себе си Лоиз, която с другата си ръка стискаше здраво магнетофона.

— О, моя любов! Ранен ли си?

— Добре съм — отговори задъхано той. — Какво стана с Шерман?

— Мисля, че е още на борда.

Инглиш протегна ръка и се хвана за магнетофона, за да се задържи на повърхността. Краката му тежаха като олово и без помощта на магнетофона, би потънал моментално.

— Бъди до мен, Лоиз! Ранен съм и не се чувствувам добре.

— Легни по гръб. Ще те придържам. Не пускай куфара.

Лягайки по гръб той забеляза Шерман, който плуваше бясно към тях.

— Внимавай! — извика Инглиш и отблъсна Лоиз далеч от себе си.

Ръката на Шерман се затвори върху рамото му.

— Към дъното ще отидем заедно! — изкрещя пронизително Шерман. — Този път това е краят, Инглиш!

Инглиш се опита да го удари, но силите му го напускаха. Не успяваше да отблъсне Шерман и усети, че пръстите пускат рамото, за да се затворят около гърлото му.

Двамата потънаха заедно. Шерман беше обвил с крака тялото на Инглиш и го стискаше за гърлото.

Лоиз се опита да се гмурне след тях, но спасителният пояс я върна моментално на повърхността.

Отчаяна се опита да го развърже, но възлите така се бяха втвърдили от водата, че не можа да ги разхлаби.

— Ник! — изкрещя тя.

След това отново се опита да се гмурне и отново без успех.

Водната повърхност се раздвижи. Малко по-далеч тя видя двамата мъже да изплуват от дълбините, все така прилепени един към друг. Видя ръката на Инглиш да търси лицето на Шерман и да впива пръсти в очите му. След това водата отново ги погълна.

Със свито сърце и изтръпнала от страх за Инглиш, тя наблюдаваше мехурчетата, излизащи от борещите се под водата мъже. За втори път изплуваха на повърхността. Шерман изглежда беше вече вън от играта, но ръцете и краката му все още не пускаха Инглиш, който правеше отчаяни усилия да се освободи.

Тя заплува към тях с надеждата, че ще ги достигне, преди да потънат отново, но стигна твърде късно. Оставаха само няколко сантиметра между Инглиш и протегнатата й ръка, когато те изчезнаха в дълбините.

Миг по-късно едно от телата изплува, преобърна се и заплува наполовин потънало близо до нея. Тя го обърна и изхлипа от облекчение, разпознавайки лицето на Инглиш, който беше в безсъзнание.

Придържайки главата му над водата, тя го избута до магнетофона и го преметна наполовина върху него.

Четвърт час по-късно Кер ги откри близо до догарящите отломки. Лоиз все още успяваше да го придържа над водата.

IV

Сам Край намери Инглиш изтегнат в едно легло до отворения прозорец на първия етаж в новата ослепително бяла болница. На нощното шкафче бяха натрупани купчина писма, телеграми и книги.

В ъгъла седеше Чък Ийгън със свиреп израз на лицето и дебнещи очи. Никой от болницата не беше успял да заеме мястото му. Той седеше там вече три денонощия, от пристигането на Инглиш в болницата и даже самият Инглиш не можеше да се отърве от него.

— Здравей, Ник! — приближи се до леглото Край. — Как е?

— Добър ден, Сам. Вземи си стол. Много съм добре. Раните ми почти се затвориха, изгарянията ми зарастват. Не виждам защо са тези притеснения.

Край свъси вежди:

— Два дни беше в кома и ако си отървал кожата, то се дължи само на силния ти организъм. Така каза докторът.

Той погледна Чък.

— Иди да се разходиш, Ийгън. С мен няма от какво да се страхуваш.

Чък се изсмя злобно:

— Айде бе! За миг го изпуснах от очи и видяхте ли какво се случи? Не мърдам оттук! И ако е по силите ми, няма да позволя на никого вече да го пълни с олово.

— Остави го — засмя се Инглиш. — И аз се опитвах да се отърва от него, но накрая се отказах. Какво ново?

— Всичко е наред — отговори Край. — Магнетофонът направи чудеса. Няма изобщо за какво да се притесняваш. Не бих се учудил, ако дойде главният комисар да ти поднесе извиненията си.

— Нямам никакво желание да го виждам — намръщи се Инглиш. — А Шерман?

— Намериха тялото му. Ти си му счупил врата, Ник!

— Ако не му бях приложил една техника от джудото, с мен беше свършено. Съвсем малко оставаше, Сам, съвсем малко. Как е Лоиз?

— Много добре. Телефонирах й тази сутрин. Изглеждаше напълно във форма.

— Не ти ли спомена дали ще дойде да ме види? — запита загрижено Инглиш. — Очаквам я.

Край вдигна рамене:

— Нищо не ми е казвала, но със сигурност ще дойде.

— Какво стана с онзи другия, с Пен?

— В затвора е. Кер тъкмо го е намествал в лодката, когато Шерман го е изненадал отзад и го е халосал. Кер паднал в лодката си, която се понесла свободно в морето. В противен случай Шерман е щял да го довърши. Когато Кер се свестил, забелязал горящата яхта и се приближил да види какво става. Намерил ви е тъкмо навреме.

— Хубав човек е той — отговаря Инглиш. — Направи нещо за него, Сам. Той има едно прекрасно момиченце. Иди, поговори с него. Може би ще се съгласи да й платя образованието, когато порасне.

— Добре. Ще отида да го видя.

— Според Чък Морили е сдал багажа. Какво стана с него?

— Обвинен е в опит за убийство. Трябваше да го уличим, Ник. За щастие бях взел със себе си няколко репортери. Комисарят няма да може да потули работата. Този Морили вече дълго време няма да има възможност да ти създава неприятности.

— Излиза, че всичко се развива отлично. Трябва да има някой разочарован в този град. Рийз сигурно е проронил някоя сълза.

— Напълно вярно! По едно време си мислеше, че този път те е спипал. За съжаление цялата история ще излезе на бял свят. Няма да можем дълго да премълчаваме за заниманията на Рой.

Инглиш повдигна рамене и изкриви лице от болка:

— По дяволите! Още ме боли — каза той и се намести по-удобно. — Какво да се прави, не можем да го избегнем. Но това ще ми бъде изключително неприятно, Сам.

— Но не за дълго. Скандалът скоро ще се забрави и всичко ще бъде наред.

Инглиш поклати глава:

— Не, вече няма да е същото. И най-смешното е, че сега вече не ми пука. Откакто лежа тук, много мислих. Реших, че трябва да започна отначало. Ще се махна оттук, Сам. Имам нови идеи.

— Но ти не можеш да направиш това! — запротестира обезпокоен Край. — Не можеш да изоставиш такава организация при положение, че хлябът на толкова хора зависи от теб!

— Аз ще оставя някой на мое място. Ти би ли се заинтересувал, Сам?

— Сериозно ли говориш? — не скри учудването си Край.

— Напълно! Но не приемай с лека ръка, помисли. Ще трябва да се откажеш от кантората, но си струва. Ако се заемеш с цялата работа, аз ще се задоволя с двадесет и пет процента от чистата печалба, а всичко останало е за теб.

— А ти какво ще правиш? Това е целият ти живот, Ник! Не можеш да се откажеш току-така.

— С тези двадесет и пет процента ще имам достатъчно пари. Иска ми се да пътувам, да обиколя света. Като ми омръзне, ще започна от нула. Знаеш ли, Сам, най-хубавите дни от живота ми бяха, когато се мъчех да пробия. Ще се опитам да преоткрия тази атмосфера. Решено е, оттеглям се!

Край стана:

— Добре, ще си помисля. Всъщност струва ми се, се всичко е ясно. Само да предупредя Елен и ще ти дам съгласието си.

Малко по-късно, след обяд, на посещение дойде и Леон.

— Дойдох да те видя как си — каза той и стисна ръката на Инглиш. — Трябва да се връщам в Чикаго. След малко тръгвам. Нали нямаш повече нужда от мен?

Инглиш поклати глава:

— Не, не мисля. Благодаря за всичко, което направи, Ед. Като се върна на работа, ще ти изпратя чек. Какво ще кажеш, добре се справихме, нали?

— Действително. Ако можеше да видиш мутрите на ченгетата, когато Лоиз цъфна с магнетофона. И тя добре се справи, не мислиш ли?

— Напълно вярно! Не разбирам обаче защо още не е дошла да ме види? Всички дойдоха, с изключение на нея. Какво я прихваща, за Бога, Ед!

Леон се разсмя:

— Преувеличаваш. Да не мислиш, че твоята работа сама се върши, докато ти се изтягаш в леглото? Забрави ли, че тази вечер започва новият спектакъл? Тя работи по двадесет часа в денонощието. Няма време и да се гримира, бедното момиче!

— По дяволите новият спектакъл — отговори Инглиш отегчено. — Не ме интересува. Искам да я видя!

— Ще дойде. Спомена, че ще прекара тук вечерта, преди да отиде в театъра. Трябва да си й благодарен. На нея дължиш състоянието си.

— Да, съгласен съм — свъси вежди Инглиш, но е време да престане да работи като роб.

— Откакто те познавам, все това ти повтарям, но ти не искаше да ме чуеш. А сега трябва да изчезвам. До скоро виждане, старче, и не се вълнувай. Емоциите, които си преживял, ще ти стигнат до края на дните.

След заминаването на Леон Чък запита притеснено:

— Шефе, вярно ли е, че напускате?

Инглиш го погледна със сияещ поглед:

— Да. Чака ме много важна работа. Една работа, която ще запълни голяма част от времето ми и с която трябваше да се заема много по-рано.

Чък ококори очи:

— А ще има ли място и за мен, шефе?

Инглиш поклати глава:

— Не мисля — отговори весело той. — Много е лично. Ще се женя и ще създам семейство.

Ужасеният израз на лицето на Чък беше толкова комичен, че Инглиш избухна в смях.