Ще заровя мъртвеца си сам

I

Ед Леон изскочи на тротоара и махна на едно минаващо такси.

— Източна улица, номер 23-А — изрече той, отваряйки вратата. — И бързо!

— Разбрано, мой човек — отговори шофьорът, като трясна вратата.

Потеглянето беше толкова рязко, че Леон падна по гръб на пода на колата.

— Да не искаш да ми строшиш мутрата, смотаняк! — изрева той, като се наместваше на седалката.

— Като ми се каже бързо, значи бързо — отговори шофьорът и сви в една тъмна улица.

В продължение на десетина минути Леон имаше чувството, че го мачкат с преса. Когато достигна до квартала около Източната улица, шофьорът беше принуден да намали, защото уличките бяха тесни и всякакви безделници се шляеха между сергиите със зеленчуци.

— Ако толкова бързате — каза той изведнъж, — тук има една уличка, която извежда на Източната улица. Ако тръгнете по нея пеша, ще стигнете по-бързо.

— Ако беше въпросът да ходя пеша, нямаше да се возя на твоята таратайка — отговори Леон, като си спомни думите на Инглиш, че точно на тази уличка е бил премазан Хенеси. — Продължавайте и внимавайте да не сгазите някого.

— Само това ми липсваше. Гледайте ги тези какво се мотат — изръмжа шофьорът, като яростно натискаше клаксона.

Леон запали цигара. Лесно му беше на Инглиш, като му поръча да намери тъй наречената Мичел и да я заведе у тях. Но не беше чак толкова лесно да се осъществи. Момичето вероятно ще си помисли, че се опитват да я отвлекат и с виковете си ще привлече и полицията.

Леон се намръщи и се наведе напред:

— Близо ли е вече?

— Стигнахме.

— Добре, спрете на ъгъла.

Шофьорът спря и получи таксата от Леон, придружена със стабилен бакшиш.

— Ако искате, мога да Ви почакам. По тези места трудно ще намерите такси за връщане.

— Щом имате желание — отговори Леон. — Няма да се бавя. Ако ме няма до половин час, можете да тръгвате.

— Тъкмо ще отида да похапна — каза шофьорът, като излезе. — Оставям колата тук.

Източната улица имаше мизерен вид. От двете страни се издигаха огромни блокове с почернели от сажди фасади и външни стълби между ръждясалите балкони. Тротоарите бяха отрупани с кофи за боклук. Мърлявите лампи хвърляха съвсем слаба светлина.

В края на улицата Леон забеляза няколко дюкяна, чиито съмнителни витрини все още светеха и с бърза крачка се насочи към тях.

Минавайки покрай номер 27, той спря и погледна витрината. На врата имаше надпис „Джо Хенеси — Базар“. Дюкянът тънеше в мрак. Леон поклати глава и продължи.

Пред номер 23-А отново спря. В същия момент от тъмнината изплува една кола и спря до него.

— Хей, Вие! — извика някой.

Леон се обърна.

От колата някакъв човек му правеше знак.

— Знаете ли къде е номер 23-А? — попита той.

Леон приближи. Шофьорът беше в сянка, но когато се наведе да види Леон, една от лампите освети лицето му.

Леон го позна моментално. Белегът от ухото до устата, дефектът на окото и животинското му обезобразено лице не оставяха никакво съмнение. Това беше човекът, който беше заплашвал Джо Хенеси.

Леон беше безкрайно учуден, но той успяваше винаги да се владее и лицето му остана безизразно.

— Номер 23-А ли? — повтори той. — Вероятно е в другия край на улицата. Тук е номер 223.

Човекът изръмжа, направи някакъв знак на благодарност и потегли. При отдалечаването на колата Леон забеляза, че отзад седеше още един тип с нахлупена на очите шапка.

Тези двамата можеха да имат само една причина да търсят номер 23-А. Леон не се съмняваше. След като бяха затворили устата на Хенеси, сега се готвеха да сторят същото и с Мей Мичел.

Леон съжали, че не е въоръжен. Бързо се обърна, затича се към сградата и нахълта във входа. Установи, че апартаментът на Мей Мичел се намира на последния етаж. Погледна отново към края на улицата. Колата беше спряла двеста метра по-надолу и човекът с белега стоеше на тротоара, като гледаше към него.

Леон влезе в мрачния и вонящ вестибюл. Пред него се намираше някакъв праисторически асансьор за не повече от трима души.

Качи се и натисна последния бутон. Почти цяла секунда нищо не се случи. След това асансьорът потрепери, като че ли се събуди от дълбок сън и потегли нагоре с достолепна скорост.

Леон установи, че леко се е изпотил. Знаеше, че има не повече от три минути преднина пред човека с белега и неговия придружител. Щяха да са им необходими още пет, за да се изкатерят до петия етаж и през това време той трябваше да отведе момичето и да го свали с асансьора. Надяваше се, че докато се качват, онези двамата няма да забележат слизащия асансьор.

След продължително пътуване асансьорът най-сетне се добра до последния етаж. Леон отвори решетката и я остави отворена. Срещу себе си видя врата, на която имаше едновременно и звънец, и чукче. Отвътре се забелязваше светлина.

Той натисна продължително звънеца. Звънът се разнесе зад вратата. Изчака със затаен дъх и наострен слух. Никакъв отговор.

Тогава той удари с все сила четири пъти с чукчето и звукът проехтя из цялото стълбище.

Започна да се пита дали момичето не е излязло, забравяйки осветлението запалено.

Отдалечи се от вратата, наведе се през парапета и погледна надолу. Слабо осветеното фоайе беше пусто. Тогава той чу стъпки, които бързо изкачваха стълбите под него.

— Какво става? — чу той глас зад себе си.

Обърна се рязко.

На прага стоеше момиче, чиито платинено руси коси се спускаха до раменете. Носеше прозрачна, черна, найлонова пижама. Беше около двадесетгодишна с големи сини очи, чипо носле и изпъкнали скули. Леон трудно преглътна пред изгледа на тези съблазнителни форми.

— Какво става? — повтори тя, облегната на рамката, без да се смущава от голотата си. — Къщата ли гори или ти?

Приближаващите стъпки се чуваха все по-отчетливо. Двамата мъже наближаваха петия етаж. Леон нямаше време за обяснения. Колебанието му дали да изведе момичето в това облекло на улицата не трая повече от миг. Трябваше да успее да я вкара в асансьора и да тръгне надолу преди онези двамата да са се появили на площадката. Оставаха му не повече от десет секунди.

— Теб искам — протегна той ръка към нея.

Сграбчи я за китката и я дръпна, но тя се хвана за рамката на вратата и опря пети в прага.

— Ти за коя ме взимаш… За една от сабинянките ли? — изкикоти се тя.

В този миг той си даде сметка, че тя е много пияна и от изненада пусна ръката й.

— Не така буйно, малкия. Все пак сме в двадесети век…

— За Бога, има двама, които идват за теб и в момента се качват по стълбите. Единственият ти шанс да се измъкнеш е, ако тръгнеш веднага с мен — припряно изговори Леон.

— Още двама ли? Нека се качат. Влизайте всички заедно. Ще му ударим по едно.

Леон протегна ръка, за да я хване отново, но тя отскочи назад.

— Ако и другите двама са такива като теб, ще падне веселба — продължи тя, залитайки. — Влизайте всички. Ще теглим чоп.

Леон пристъпи към вратата. По лицето му се стичаше пот.

— Хей, вие там!

Край. С ъгъла на окото си той забеляза, че човекът с белега стигаше площадката. След него се движеше и съучастникът му — по-дребен на ръст и набит.

Леон се втурна в апартамента, тръшна вратата и заключи. След това спусна и двете резета в горната и долната част на вратата.

— Ако мислиш да ме пазиш само за себе си, не си познал — каза момичето. — Може и да не личи на пръв поглед, но не си падам по тези работи. Отваряй и пусни и другите.

— Изслушай ме, по дяволите — понечи да каже Леон.

— Щом ти не искаш да ги пуснеш, тогава ще им отворя аз — каза момичето и с клатушкане се насочи към вратата.

— Не се прави на глупачка — изкрещя Леон и я блъсна. — Тези двамата…

— И глупачка ме наричаш! — изкрещя момичето. — Да ми се махаш от главата!

— Ама слушай, бе…

Тя се изплъзна покрай него и преди той да й попречи, дръпна горното резе.

Силни удари проехтяха по вратата.

— Не започвай да се натискаш! — извика момичето и блъсна Леон.

— Тези двамата са тук, за да те убият, глупачко! — изрева Леон и й препречи пътя, след това я хвана за раменете и я разтърси. — Тези мъже…

Изведнъж той млъкна и изръмжа от болка. Момичето го беше заслепило за момент с шамар през очите. Беше вече успяла да дръпне и второто резе и протягаше ръка към ключа, когато Леон я сграбчи през тялото и я хвърли в един фотьойл. Спусна се към вратата и успя да спусне отново двете резета в мига, когато онези отвън започнаха да блъскат вратата с рамо.

Вратата изпращя и устоя на ударите, но Леон си даваше сметка, че това няма да е задълго.

В това време момичето успя да стане от фотьойла, спусна се към него и започна да го бие през лицето с юмруци. В крайна сметка той успя да й обездвижи ръцете пред гърдите си и й изкрещя да спре.

— Ще ме изслушаш ли, за Бога! Мъжете отвън са тези, които те шантажираха!

Тя обаче беше твърде пияна, за да схване нещо. Тогава Леон й нанесе удар с глава в брадичката и започна да я рита по пищялите. След това я взе на ръце и ругаейки тихо, я занесе в другата стая.

Това беше малка спалня с тесен креват под прозореца. Той хвърли момичето на кревата и се върна да заключи вратата.

Тя отново се хвърли отгоре му. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от гняв.

Леон отново я хвана и я хвърли с такава сила на леглото, че ако не беше я задържал, щеше да отскочи и да падне на земята.

Замаяна от удара и със секнал дъх, за миг тя остана неподвижна. Леон се възползва от това, спусна се към тежкия гардероб срещу леглото и започна сантиметър по сантиметър да го прибутва към вратата.

— Забранявам ти да пипаш нещата ми! — изпищя момичето от кревата. — Спри, чуваш ли!

Леон изобщо не й обърна внимание. Натисна гардероба с рамо и с последни усилия го намести пред вратата. В същия миг чу, че входната врата поддаде.

Отвори гардероба, взе едно кожено палто и го хвърли на момичето.

— Бързо обличай това!

— Махай ми се от главата! — отговори момичето и хвърли палтото на земята.

Леон се приближи към нея и я вдигна насила.

— Навличай тези кожи!

Тя се опита да одере лицето му, но той хвана ръката й, изви я и я тръшна по корем на леглото. Натисна я с коляно през кръста и се опита да я облече, но тя така яростно се съпротивляваше, че беше принуден да се откаже.

Беше бесен. Всяка секунда беше скъпа. Скоро двамата отвън щяха да проникнат и в тази стая.

Той я пусна и стана. Тя скочи от леглото. От очите й изскачаха мълнии. Спусна се към него с насочени напред нокти.

Леон изтегли ръката си назад и й нанесе силен удар по челюстта, като леко извъртя юмрука си в момента на съприкосновението.

Очите й се обърнаха, коленете й омекнаха и тя се свлече в ръцете му.

Той я хвърли на леглото, омота я с палтото и се спусна да отвори прозореца. С облекчение забеляза, че евакуационните стълби бяха точно под него.

От съседната стая се чу глас:

— Измъква се през прозореца. Отвори тази врата, а аз слизам долу.

Нямаше време за колебание. Човекът с белега щеше да вземе асансьора, който беше много бавен. След това трябваше да заобиколи сградата. Риск съществуваше, но беше за предпочитане пред вероятността да го сгащят в тази стая.

Взе момичето, промуши го през прозореца и го положи на площадката. Успя да се измъкне и той, когато ударите по вратата станаха съвсем застрашителни. Погледна надолу, за да разбере къде извежда улицата, но забеляза само някаква стена, която се губеше в мрака. Погледна и нагоре, но покривът беше недостижим. Налагаше се да слиза.

Преметна момичето през рамо и потегли. С едната ръка се придържаше за ръждясалия парапет и бавно напредваше с треперещи крайници. Мей Мичел не беше от най-леките и на третата площадка беше останал без дъх. Въпреки всичко, продължи надолу, като се олюляваше, здраво стиснал парапета, с надеждата, че ще достигне до уличката, преди да се появи човекът с белега.

На последната площадка въздухът свиреше в гърдите му, коленете му се подгъваха, но той продължи и усети, че подвижната част на стълбата се спусна надолу под собствената му тежест и опря на земята.

Стигнал долу, той се опря за миг на стената, за да си поеме дъх и се огледа на двете страни. Уличката се губеше в мрака като в тунел.

Насочи се надясно тичайки и залитайки. Не беше изминал и три метра, когато рязък шум зад него го накара да се обърне.

Беше се отворила някаква врата зад него и лъч светлина освети улицата. Тогава забеляза високия и масивен силует на човека с белега, който се придвижваше бързо и безшумно.

Леон продължи бавно и безшумно, като задържаше дъха си.

Човекът с белега се спря, ослушвайки се и оглеждайки се, като се мъчеше да разбере накъде е поел Леон.

Леон напредваше сантиметър по сантиметър в тъмнината, готов всеки миг да хукне, ако човекът с белега се насочи към него.

Изведнъж се блъсна в нещо. Успя да запази равновесие, протегна ръка и срещна гладката повърхност на една тухлена стена. Намираше се в клопка. Беше избрал лошата посока и сега беше заклещен.

Облегна се на стената и погледна към светлото петно от отворената врата.

Човекът с белега се обърна към него и започна да се приближава. Когато минаваше през светлия квадрат, Леон забеляза, че държи в ръката си автоматичен пистолет.

II

По шума от движението и светлинното сияние в небето Леон установи, че не е далеч от главната улица. Ако беше свил наляво вместо надясно, сега вече щеше да е на Източната улица.

Но в момента човекът с белега с оръжие в ръка му затваряше пътя. Леон свали припадналото момиче от рамото си, постави го тихо на земята и се прилепи към стената. Другият не можеше да го види и не знаеше в каква посока е поел. Не знаеше също, че това е глуха улица.

Превит на две, Леон се насочи безшумно към противника си, който напредваше бавно с наострен слух. На двадесетина метра от мястото, където беше оставил момичето, той започна да лази на четири крака, плътно прилепен към стената. На около петнадесет метра от него другият продължаваше да напредва. С лявата си ръка опипваше срещуположната стена. Леон спря дъха си и сви глава между раменете си, за да прикрие бялата си яка. Другият беше вече съвсем близо. Леон чуваше дишането му и усети силна миризма на брилянтин. Сянката мина на десет сантиметра от него с бавна и равномерна стъпка. Леон се загледа в силуета на човека, който се движеше в тъмното, без да осъзнава, че го дебне опасност.

Леон се обърна, надигна се, напрегна мускули и се хвърли на широкия гръб пред себе си.

Белязаният изстена от изненада, залитна напред и изпусна оръжието си. Леон прекара ръката си през шията му. Хвана китката си с ръка и стегна с всички сили. Човекът с белега се наведе напред и го повдигна от земята, но той стисна още по-здраво. Напрягаше всички сили, защото знаеше, че другият ще издържи не повече от минута, преди да изгуби съзнание. Човекът с белега се съпротивляваше отчаяно. Блъсна Леон в стената, наведе се напред, изправи се и пак го блъсна.

Леон изгуби дъх и имаше чувството, че кокалите му ще се строшат, но се крепеше отчаяно и се опитваше да стегне още повече хватката си.

Белязаният протегна ръка към очите на Леон, но той го изпревари и скри лицето си в рамото му. Пръстите сграбчиха ухото му и жестоко го извиха. Леон го подсече през коленете и другият беше принуден да пусне ухото, за да не си разбие физиономията в земята. Леон заби коляно в бъбреците му и използвайки тази опора, стегна още по-силно хватката си. За момент белязаният продължи да се мята конвулсивно, но Леон стискаше с всички сили. Изведнъж противникът му се отпусна и се просна на земята. Леон задържа още няколко секунди, след което го пусна и се изправи.

Белязаният лежеше неподвижен на земята.

Леон се обърна назад, като се опасяваше, да не би да изскочи другият убиец. Заопипва в тъмното, за да намери изтървания от противника му пистолет. След като го намери, бързо се върна при момичето, метна го отново на рамо и се насочи към осветеното каре. Като стигна на ъгъла с Източната улица, той свали момичето, облегна го на стената и започна да я разтърсва и да й бие леки шамари.

— Хайде! Събуди се. Всичко е наред. Направи малко усилие.

Тя отвори очи, без да го вижда и пак ги затвори. Той продължи да я разтърсва.

— Хайде! Сега ще се поразходим малко. Събуди се.

— Не искам да се разхождам. Искам да си легна.

Той я пусна, за да я принуди да пази равновесие сама и тя се подпря на него, за да не падне.

— Какво става? Къде съм?

— Ти си пияна, гълъбче и си далеч от къщи. Ела, ще те изпратя, но нямам намерение да те нося.

Той я хвана през кръста, за да я накара да тръгне и тя започна да залита, като тежеше с цялата си тежест върху него. Малко по-далече, пред номер 23-А, Леон забеляза колата на убийците и бързо пресече, за да я заобиколи.

— Искам да си лягам. Не мога повече да се движа.

— Можеш, можеш. Почти стигнахме — окуражи я Леон.

Преди да успее да я хване, тя се просна на улицата.

— Не мърдам оттук! — изрече тя с отпаднал глас.

Изведнъж от тъмното изскочи човек, което стресна Леон. Той видя проснатото на земята момиче, изгледа подозрително Леон, но продължи по пътя си.

Леон свали шапката си и си направи вятър. Изпитанието ставаше все по-страшно.

— Хайде, ставай — наведе се той над момичето. — Ако продължаваш да седиш на земята, ще се разболееш.

— Теб какво те интересува? Не мърдам оттук.

— Хайде, миличко. Много си смешна, така седнала на земята.

— Не беше ли ти, дето ме удари преди малко? — попита момичето и присви очи, за да го огледа.

— Аз да съм те ударил? Никога не посягам на жена, освен на собствената си. Хайде, стани. Нали искаш да се прибереш?

Той я прихвана под мишниците, за да я вдигне.

— Аз живея там — каза момичето и показа номер 23-А, — а ти кой знае къде искаш да ме завлечеш.

— Искам да те почерпя. Да побързаме, преди да са затворили бара.

Момичето го последва, като се облягаше на ръката му. Той ускори крачка, като от време на време поглеждаше през рамо назад дали човекът с белега не ги следва.

Изведнъж момичето забави ход.

— Какво има пак? Не може ли да повървиш пет минути, без да спираш?

— Имам впечатлението, че не те познавам.

— Как така да не ме познаваш? Не си ли спомняш? Аз съм Ед и отиваме да те почерпя едно питие.

— Ах, да, вярно. Сега си спомних, Ед. Какво става, идва ли питието?

— Първо трябва да стигнем до бара. Побързай, зайче. След минута сме там.

На ъгъла на улицата Леон забеляза, че таксито все още чака и въздъхна с облекчение. Шофьорът ядеше сандвич и се разхождаше напред-назад. Той забеляза Леон и му направи знак с глава.

— Намерили сте си и компания. Аз току-що мислех да си тръгвам.

Момичето изгледа изкосо шофьора.

— Този пък кой е?

— Това е Сам. Нали си спомняш за Сам? Той ще ни заведе някъде да пийнем.

— О! Не си ми говорил за Сам — отговори тя, като сбърчи вежди. — Здравей, Сам. Скоро ли ще дойде питието, с което ще ме черпи Ед?

— Не се казвам Сам — отвърна шофьорът. — Името ми е Джордж. Откъде Ви хрумна, че се казвам Сам?

— Има ли значение? — припряно каза Леон. — Сам или Джордж — това не променя нещата. Сега тримата ще се разходим.

Той отвори вратата на таксито и я хвана за ръката.

— Хайде, миличка. Ще се разходим.

Тя се отскубна и отскочи назад.

— А, не. Не съм чак толкова загубена. Никаква разходка. Каква е тая работа? Търговия с бели робини ли или какво?

— Искам да те почерпя — отговори Леон, като правеше свръхчовешки усилия да не избухне. — Ела, миличка. Качваме се на колата и отиваме да пийнем някъде.

— Аз се прибирам — заяви тя с такава решителност в гласа, че го полазиха тръпки.

— Нима смяташ да се прибереш толкова рано… — запротестира Леон.

— Прибирам се — отговори момичето и бръкна с ръце в джобовете. Този жест отвори палтото й и шофьорът вторачи поглед в черната найлонова пижама.

— Господи! — изстена той. — Искам и моята госпожа да носи такива неща.

— Я да изчезвате и двамата! — продължи момичето с леден глас и загърна палтото си. — Аз се прибирам вкъщи.

Тя се обърна и клатушкайки се пое обратно. Леон се спусна след нея и я хвана за ръката.

— Хей, ти не можеш да си тръгнеш така! Отиваме да пием заедно.

Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Чувствувам, че ще започна да крещя. Откакто съм с теб, чувствам, че трябва да го направя. Още преди десет минути трябваше да започна.

— Но защо ще крещиш? — запита Леон и я пусна. След това извади една табакера, отвори я и й предложи. — Заповядай, вземи си.

— Надявам се, че поне не са дрогирани — запита подозрително тя.

— Само тези от тази страна. Другите са „Кемъл“.

Тя си взе една „Кемъл“. През цялото време шофьорът ги наблюдаваше с широко отворени очи.

— Може ли да знам все пак какво става? — запита той.

— Не се бъркайте, където не Ви е работа — изрева Леон. — Гледайте си таксито.

Той хвана момичето през раменете и го повлече към таксито.

— Хайде, миличка, нали щяхме да пийнем. Ако не побързаме, ще затворят бара.

Тя отскочи назад.

— Не искам. Прибирам се.

Леон си помисли със съжаление, че пак ще трябва да я удари. Нямаше време. Човекът с белега щеше да се появи всеки миг и тогава — край на всичко.

— Не си тръгвай — каза той, като я сграбчи с дясната си ръка. — Погледни луната. Не чувствуваш ли желание да си навън и да се позабавляваш?

Тя вдигна глава. Брадичката й беше идеална мишена. Юмрукът му потегли напред, но преди да достигне целта си, шофьорът го хвана за ръката и го дръпна рязко назад, от което Леон изгуби равновесие и се намери седнал на земята.

— Какво Ви става? — попита шофьорът яростно. — Да не мислите, че ще Ви оставя да си разигравате коня? И какво все пак става, за Бога?

— Той веднъж вече ме удари — извика яростно момичето и се засили да ритне Леон. — На ти! Това ще те научи как се бие жена, горила такава.

Леон я подкоси и тя падна върху него. Изви й ръката зад гърба, вдигна я от земята и я понесе към таксито. Шофьорът му препречи пътя:

— Не в моята кола — изрева той. — Пусни я, иначе…

— Тя е луда — заобяснява Леон, борейки се с нея, за да не я изпусне. — Трябва да я прибера вкъщи. Остави ме да я вкарам в колата, преди да е вдигнала квартала на главата си.

Момичето извърна глава и изпищя пронизително. Леон се опита да й запуши устата с ръка, но шофьорът го удари с юмрук в слепоочието, от което той залитна.

Момичето се възползва от това и се изплъзна. Леон протегна ръка и хвана края на палтото й, но тя се освободи от дрехата, която остана в ръцете му и хукна да бяга.

— Какво става тук? — чу се глас и един полицай изплува от тъмнината.

— Тоя тук се опитва да отвлече момичето — заобяснява шофьорът, сочейки я с пръст. Тя се беше спряла и обърнала.

Лампата я осветяваше директно и на полицая му секна дъха.

— Тя не може да се разхожда така по улиците — отсече той. — Не е позволено.

Леон хвърли с отвращение палтото й на земята.

— Двама мъже се опитват да ликвидират момичето. Искам да я заведа на по-безопасно място. Много ми се иска да я арестувате, за да съм сигурен, че ще е на сигурно място и няма да се прибере у тях.

Полицаят го изгледа подозрително:

— И къде са тия двамата?

— Лъже — намеси се шофьорът. — Опита се да я удари, но аз му попречих. Има дрогирани цигари и се опитва да я отвлече.

— Я млъквай! — изрева Леон, след което се обърна към полицая. — Елате да поговорим с момичето. После ще отидем всички заедно в управлението, за да се обясним.

— Ти не мърдай оттук! — обърна се полицаят към шофьора. — А Вие — продължи той по адрес на Леон — ще дойдете с мен и не се опитвайте да хитрувате, че в противен случай ще трябва да си търсите резервна глава.

Като видя, че се приближават към нея, момичето се обърна и отново побягна.

Тичаше насред улицата към колата, която човекът с белега беше спрял до тротоара. Беше на не повече от двадесет метра, когато Леон забеляза човешки силует да се подава от един портал.

— Внимавайте! — изкрещя той към полицая. — Човекът ей там!

Полицаят спря.

— Кой човек?

Леон продължи да тича и извади пистолета, с който се беше сдобил.

Изведнъж момичето спря и се обърна към него с ръце на гърдите и силно задъхана.

Откъм портала изригна огън и в тишината проехтя изстрел.

Момичето изпищя, а Леон й извика да легне на земята. Стреля към портала в момента, в който се появи и полицаят.

Проехтя втори изстрел и куршумът облиза лицето на Леон. Той отскочи настрани, за да излезе от осветената от лампата площ.

Полицаят залегна и стреля три пъти по посока на портала.

Изведнъж изстрели проехтяха и от другия край на улицата. Нощта беше прорязана от припламванията на изстрелите.

Полицаят се хвана за слабините, надигна се и остана за миг на четири крака. След това фуражката му се килна, той се строполи напред и лицето му плувна в кръв. Пръстите му, стискащи пистолета, се отпуснаха.

Скрит зад една боклукчийска кофа, Леон стреля два пъти по посока на новия си противник. От тъмното изплува пълният превит на две и с ръце на корема. Направи несигурно две-три крачки, след това коленете му се подкосиха и той се просна на земята.

Леон се обърна към момичето.

Тя стоеше насред улицата с ръка на устата. Изглеждаше невредима и той й изкрещя да залегне.

В същия миг забеляза в свода на портала, че човекът с белега вдига пистолета си. Леон натисна спусъка четвърт секунда преди него. Белязаният изпусна оръжието си и побягна, като се държеше за дясната ръка. Леон повторно стреля по него, но този път не улучи.

Другият изчезна зад колата.

Леон предпазливо се изправи.

Момичето отново побягна. Леон се поколеба за миг: момичето ли да преследва или човека с белега. Реши, че първо трябва да хване момичето. Тя тичаше бързо и имаше стотина метра преднина. Той се затича с увеличаваща се скорост след нея.

Хората заизлизаха от къщите си и се заоглеждаха страхливо.

Двамина се нахвърлиха върху Леон и той загуби равновесие. Вбесен, той се разкрещя:

— Оставете ме! Трябва да хвана момичето.

— Като дойдат полицаите — отвърна единият, закачил се за него.

Другият, един дребосък по риза и с решителен вид, го държеше здраво за лявата ръка.

Леон с рязко дръпване се отскубна от единия и нанесе на другия удар през лицето, от който той се свлече назад.

Леон скочи на крака и се понесе като куршум към края на улицата, но момичето беше изчезнало.

Обезумяла, тя тичаше по улицата и се насочи към една пряка, която щеше да я отведе до аварийния изход на нейния блок. В главата си имаше само една мисъл: да се прибере в къщи и да заключи зад себе си.

Тъмната и тясна уличка се простираше пред нея като дълъг, черен тунел. Изтича двадесетина метра и рязко спря, обзета от ужас. Мракът я обгръщаше отвсякъде. Залепи се до стената, дишайки, обзета от ужас до такава степен, че нямаше сили да се върне назад или да извика.

Стори й се, че в тъмното нещо изшава и продължи напред. Сърцето й биеше тъй силно, че й се струваше, че се задушава.

— Чаках те, Мей — проговори мъжки глас и тя усети дъха му до бузата си. Миришеше на дъвка. — Предположих, че ще минеш оттук и те чаках.

Една ръка я докосна в тъмното и пръстите се затвориха около китката й.

— Ти не трябва да говориш, Мей — продължи гласът. — Знаеш твърде много за мен. Поръчах на Пен и Фатс да ти затворят красивата уста, но те съвсем оплескаха работата. Все аз трябва да се оправям с тези неща.

Тя усети, че стомахът й се сви от ужас и нададе отчаян вик. В същия миг усети остра болка под гърдите си. С опипване ръката й хвана тази на мъжа. Неговата държеше някакъв предмет и той като че ли излизаше от тялото й.

— Какво ми направихте? — изкрещя момичето, като се опитваше да отмести ръката му. — Какво ми направихте?

Ръката се отдръпна и пръстите на жената се затвориха върху ръкохватката от слонова кост на един нож. Тогава тя разбра, че острието е в тялото й.

Облегната на стената, със струйки пот, стичащи се по нея и подгъващи се колене, тя усети болката да я сграбчва като нещо живо. Тя беше твърде вцепенена от ужас, за да помисли да извади ножа от тялото си. Сграбчила дръжката, тя усети, че животът я напуска и кротко заплака.

— Хайде, пукни, кучко! — каза гласът.

От тъмното изплува една ръка, която грубо я блъсна на земята.

III

Когато Ед Леон пристигна в офиса, Ник Инглиш продължаваше да се разхожда нервно напред-назад.

Леон се отпусна на едно кресло и бутна шапката си на тила.

— Боже Господи! Каква нощ! Нямаш ли нещо за пиене?

Инглиш се доближи до барчето и наля две чаши уиски.

— Къде е момичето? — запита той, като подаваше едната на Леон.

— Този път не успях — отговори той и изпразни половината чаша. — Бедната, сигурно вече е в моргата.

— Какво? Мъртва?

— Да, намушкана е с нож в стомаха — отговори Леон и разказа всичко последователно.

— Някой я е чакал в уличката — заключи той. — Чух я да крещи, но когато стигнах, вече нищо не можеше да се направи. Беше смъртно ранена. Убиецът си беше взел ножа, но е оставил следа, която е много важна за нас.

Той извади от джоба си една хартийка и я постави на масата. Беше обвивка от дъвка.

— Това вероятно нищо не означава — проговори Инглиш, като я разглеждаше.

— Аз пък мисля, че означава. Момичето лежеше върху нея. Струва ми се, че при всяко убийство някъде наоколо се навърта човек с кафяв костюм.

Инглиш грижливо прибра хартийката в едно от чекмеджетата.

— Какво стана, след като я намери?

— Полицаите заприиждаха отвсякъде и аз предпочетох да се измета. Като нищо щяха да решат, че аз съм убиецът. Прескочих някаква ограда и хванах първото срещнато такси. Слязох на централното авеню и дойдох дотук пеша.

— Смяташ ли, че са арестували човека с белега?

— Твърде е възможно.

— А дебелия?

— Мисля, че е мъртъв. Улучих го в стомаха и когато го видях за последен път, не му оставаше много.

— Не ти ли прилича всичко това на гангстерска история?

— Има нещо такова. И онзи с дъвката вероятно е шефът.

— Ако наистина е Шерман, всичко отива по местата си. И това означава, че Рой е бил само фигурант. Ясно ми беше, че той не е способен да организира подобно изнудване.

— Не виждам какво можеш да направиш на Шерман, ако се окаже, че той е търсеният човек. Ако го накиснеш, ще се разчуе и за ролята на Рой.

— Вярно е — отвърна Инглиш и стана. — Сега отивай да поспиш, Ед. Трябва да помисля по въпроса. Утре пак ще поговорим.

Като каза това, той го изпрати до вратата.

— Трябва да видя Морили. Може би онзи дебелият има досие в полицията.

— Не вдигай много шум около това — посъветва го Леон. — Не бих желал Морили да направи някаква връзка между твоите въпроси и описанието, което има за мен. Шофьорът на таксито имаше достатъчно време да ме изучава.

— Ще внимавам — отговори Инглиш, като отвори вратата.

Леон излезе на широката площадка.

Асансьорът, който се намираше срещу вратата на Инглиш, спираше на етажа. От него излезе млад човек, облечен с елегантен кафяв костюм и кафява шапка. Бяла копринена кърпичка се подаваше от маншета му. Той хвърли бърз и изпитателен поглед на Леон и Инглиш и се насочи към апартамента си в дъното на коридора.

— Господин Шерман? — попита Инглиш със спокоен глас.

Човекът с кафявия костюм спря. По-необикновени очи Леон не беше виждал. С цвят на кехлибар, с малки зеници и също толкова безизразни, колкото две жълти копчета.

— Да, аз съм Шерман — отговори той с дълбок и мелодичен глас. — Какво желаете? Вие вероятно сте Ник Инглиш?

— Заминавай, Ед — прошепна Инглиш. — До утре.

След това се приближи към Шерман.

— Бих желал да говоря с Вас. Бихте ли влезли за момент?

— Ако това не ви притеснява, бих предпочел вие да дойдете при мен. Очаквам много важно телефонно обаждане.

— С удоволствие.

Шерман отвори и направи път на госта си.

— Заповядайте, господин Инглиш.

Инглиш се озова в елегантен хол, отрупан с цветя. Шерман закачи шапката си, оправи сламените си коси с ръка и отвори вратата пред себе си. Натисна един бутон и стаята потъна в светлина.

Инглиш трудно се учудваше на нещо, но обзавеждането го стъписа и той не можа да скрие изненадата си.

Стаята пред него беше огромна. Върху паркета нямаше килим, а пред прозорците висяха пердета от черно кадифе. Белият диван и двата бели фотьойла бяха съвсем недостатъчна мебелировка за това огромно пространство. До прозореца стоеше роял. В камината горяха дънери, а от двете й страни се изправяха два огромни черни свещника, високи по два метра с фалшиви свещи. Срещу една от драпираните в черно стени стоеше копие в естествена големина на „Пиета“ от Микеланжело. В стаята се чувствуваше слаба миризма на тамян, която заедно с приглушената светлина създаваха впечатление за гробница.

Забелязвайки, че Шерман го наблюдава, Инглиш овладя удивлението си.

— Като човек на изкуството, господин Инглиш, Вие вероятно оценявате тази стая — каза Шерман, отправяйки се към камината. — Оригинална е, нали? Очевидно малко хора биха могли да живеят тук, но аз не съм като повечето хора.

— Наистина — отговори сухо Инглиш. — Тази скулптура е прекрасна.

— Това е едно чудесно копие — добави Шерман, като извади от джоба си една дъвка и Инглиш можа да установи, че обвивката й е идентична с тази, която се намираше в бюрото му. — Интересувате ли се от изкуство, господин Инглиш?

— Не мога да кажа подобно нещо, но тази статуя много ми харесва. Не съм имал време да се занимавам с тези неща. Не бих искал да Ви задържам. Бих желал да Ви попитам дали на 17-ти този месец сте ходили в осведомителната агенция, която се намира на Седма улица, номер 1356.

Шерман наблюдаваше Инглиш с безизразния си поглед и бавно развиваше дъвката си.

— Струва ми се, че да. Не съм сигурен дали беше точно на седемнадесети, но беше същата седмица. Сега, като си помисля, ми се струва, че беше точно на тази дата. Но интересно, защо ми задавате този въпрос?

— Имам си причина. Към десет и четвърт ли сте отишли?

— Възможно е. Май че да. Не съм обърнал внимание.

— По това време моят брат се е самоубил. Застрелял се е.

Шерман повдигна рамене и лапна дъвката си.

— Колко тъжно. Приемете моите съболезнования.

— Не чухте ли изстрел, докато бяхте в сградата?

— А, значи това било. Чух наистина нещо, което приличаше на изстрел, но си помислих, че е от ауспуха на някоя кола.

— Къде бяхте в този момент?

— Качвах се с асансьора.

— Видяхте ли някой на площадката на седмия етаж или някой да излиза от офиса на брат ми?

— Значи брат Ви е имал офис на седмия етаж? Ако не се лъжа на етажа, освен осведомителната агенция има и едно детективско бюро. Къде се е намирал офисът на брат Ви?

— Негово беше детективското бюро.

— Виж ти. Колко интересно. Не знаех, че брат Ви е детектив — каза Шерман и тонът му изразяваше неприязън към тази професия.

— Видяхте ли някого около офиса на брат ми? — повтори въпроса си Инглиш.

Шерман сбърчи вежди:

— Да, в действителност… Видях една жена пред вратата. Беше облечена с елегантен костюм в черно и бяло. Даже си казах, че за такъв тип жена се облича с вкус.

— Какъв тип жена беше тя, господин Шерман?

Шерман се усмихна:

— Според мен лека жена. От този тип момичета, които нямат скрупули. Някои мои приятели, които не са така изтънчени, биха я определили като „лесна“.

Погледът на Инглиш беше твърд и леден.

— И тя беше в коридора, когато Вие излязохте от асансьора?

— Точно. Отдалечаваше се от детективското бюро и се насочваше към стълбите.

— Никой друг ли не видяхте?

— Не.

— Според Вас колко време беше минало от момента, в който чухте изстрела и момента, в който видяхте момичето?

— Около пет-шест секунди.

— Благодаря Ви, господин Шерман — каза Инглиш, като го усети накъде бие. — Не бих искал да Ви задържам повече. Разбрах това, което ме интересуваше.

— За мен беше удоволствие. Вашият брат наистина ли се е самоубил, господин Инглиш?

— Струва ми се, че вече Ви го казах.

— Да, разбира се. Но ако се вярва на криминалните романи, животът на детективите е изпълнен с опасности. Възможно е Вашият брат да е открил компрометиращи факти за тази жена и тя да го е убила, за да му запуши устата. Това е напълно възможно, нали.

Инглиш се усмихна накриво:

— Брат ми се е самоубил, господин Шерман.

— Да, вярно. Просто отпуснах малко фантазията си. Случва се понякога някое убийство да мине и за самоубийство, но както вие казвате, при брат ви нещата не стоят така. Ако не бяхте толкова сигурен, господин Инглиш, бих си помислил, че моят дълг изисква да съобщя на полицията за присъствието на това момиче.

— Не съществува никакво съмнение, че брат ми се е самоубил — отговори Инглиш спокойно.

Шерман го наблюдаваше, като дъвчеше дъвката си и му се усмихваше дружелюбно:

— Вие знаете най-добре, господин Инглиш. Но аз се питам какво е могла да прави тя в офиса на брат Ви. Изглежда, че той се е самоубил в нейно присъствие.

Инглиш сви устни:

— А тя изглеждаше ли развълнувана?

— Не, ни най-малко. Бързаше да си отиде. Абсолютно ли сте сигурен, господин Инглиш, че брат Ви не е бил убит?

— Абсолютно.

— Лесно може да се открие момичето — продължи Шерман безстрастно. — По всяка вероятност работи в някой нощен клуб. Прилича на певица. Аз съм артист, господин Инглиш. Вие явно не знаете, но аз много добре умея да обрисувам хората. Няма да е никакъв проблем да дам портрета й на полицията. Смятате ли, че трябва да го направя?

— Полицията е убедена, че брат ми се е самоубил. Безполезно е да им давате този портрет.

— Както желаете, господин Инглиш. Аз имам особено изострено чувство за дълг. Това понякога създава неприятности.

— Действително — каза сухо Инглиш и се насочи към вратата. — Много съм Ви благодарен за това, което ми казахте.

— Но моля Ви — отговори Шерман, без да се отдалечава от камината. Той усмихнато продължаваше да дъвче с ръце в джобовете. — Надявам се, че и друг път ще имаме възможност да си поговорим. Все пак Вие сте знаменитост.

— На вашите услуги — отговори Инглиш и постави ръка на дръжката. — Довиждане, господин Шерман.

— Предполагам, че ако полицията узнае за госпожица Клер, това би било твърде неприятно, както за нея, така и за Вас — повиши глас Шерман. — Освен това тя е имала идеална причина да убие брат Ви, нали?

Инглиш се обърна бавно към Шерман, който продължаваше да се усмихва. Жълтите му очи напомняха стоповете на кола.

— Госпожица… коя?

— Жюли Клер, Вашата любовница. Мотивът, който е имала, заедно с моето свидетелско показание ще я изпрати за дълго в затвора. А може да отиде и на електрическия стол. Е, може и да се отърве от това, ако покаже красивите си крака на съдебните заседатели. Но десет години не й мърдат. Това никак няма да Ви хареса, господин Инглиш.

IV

Настъпи тишина. Двамата мъже се измерваха с поглед. Инглиш се върна бавно в средата на стаята.

— Не, никак няма да ми хареса. Сигурен ли сте, че момичето, което сте видели, е действително госпожица Клер?

Шерман направи нетърпелив жест с ръка.

— Знам, че сте много зает човек, но предполагам ще се съгласите друг път да поговорим по този въпрос. Аз лично не бързам.

— И по кой въпрос трябва да говорим?

— Не мислите ли, че ще спестим време, ако престанем да си говорим, като на светско събиране. Имам определена информация, която съм готов да Ви продам. Ето това трябва да обсъдим.

— Разбирам и това ме изненадва. Решили сте да свалите картите. Чудех се дали ще имате смелостта да ме шантажирате.

Шерман се усмихна:

— Господин Инглиш, за мен Вие сте само един богат човек. Вашето положение и репутация не ме интересуват. Вие имате пари, а аз имам информацията. Предпочитам да я продам на Вас, защото ми е по-изгодно, но ако Вие не желаете да преговаряме, ще се обърна към нея.

— Струва ми се, че вече сте се обръщали към нея. Доколкото ми е известно, тя Ви е давала по двеста долара всеки месец.

Шерман премигна, след което отново се усмихна:

— Нямам навика да предавам клиентите си, но щом вече сте в течение, ще призная, че между нас имаше определена договореност. Предложението, което Ви правя сега, е много по-значително. Вече не става въпрос за двеста долара месечно, а за еднократна сума в брой.

— Не съм убеден, че ще може да Ви плати.

— Но вие вероятно ще й помогнете.

Инглиш запали цигара.

— На колко оценявате информацията си? — запита той и хвърли клечката в камината.

— От Вас мога да взема двеста и петдесет хиляди долара. При нея, не мога да разчитам на повече от петдесет хиляди. Но ако преговарям с нея, не мога да Ви обещая, че вестниците няма да научат за шантажите, с които се е занимавал брат Ви. При една по-значителна сума Ви гарантирам, че няма нищо да научат.

Инглиш кръстоса крака. Изглеждаше, че се чувствува удобно. Лицето му беше безизразно, а очите му — ясни.

— И как успя Рой да се забърка във Вашите работи?

Облегнат на камината, Шерман наблюдаваше Инглиш малко смутено.

— Необходимо ли е да навлизаме в тези подробности? Обсъждаме направеното ви от мен предложение.

— Има време да поговорим и за това. Та как Рой се забърка с Вас?

Шерман се поколеба, после повдигна рамене:

— Брат Ви имаше желание да спечели лесно малко пари. Офисът му беше много удобен за приемане на клиентите. Плащах му добре. Получаваше комисионна в размер на десет процента.

— Разбирам. Решил е, че десет процента не са му достатъчни. Решил е да спечели повече и не Ви е дал полагащата Ви се част. Имал е намерение да избяга със секретарката си Мери Севит и за целта са му трябвали пари. Предполагам, че Вие сте забелязали и сте отишли в офиса му, застреляли сте го със собствения му пистолет, оставили сте отпечатъците му върху дръжката и сте отнесли цялата архива с имената на Вашите клиенти. Така ли е?

Шерман продължаваше да се усмихва, но в погледа му се четеше объркване.

— Приблизително. Естествено, това няма да го чуят съдебните заседатели, но между нас казано, горе-долу така беше.

Инглиш кимна в знак на съгласие и издуха облак дим към тавана.

— След това сте отишли в апартамента на Мери Севит на Източния площад, номер 45. Удушили сте я и сте я обесили на вратата на банята. Предполагам, че сте я убили, защото е била в течение на заниманията на Рой и е можела да съобщи на полицията, че сте имали мотив да го убиете.

— Длъжен съм да призная, господин Инглиш, че сте изключително добре информиран — забеляза Шерман кисело.

— Привечер един човек на име Хенеси отива в агенция „Светкавица“ да си плати лептата. Там среща новия й обитател, който успява да го накара да проговори. Неизвестно как Вие сте успели да присъствувате на разговора и сте убили Хенеси, премазвайки го с колата си. Преди смъртта си Хенеси споменава за друга Ваша жертва на име Мей Мичел. Един час по-късно Вие я причаквате в една тъмна уличка и я пронизвате с нож.

Настъпи дълго мълчание. Шерман наблюдаваше Инглиш. Усмивката му се беше стопила и в погледа му се четеше безпокойство.

— Всичко това е много интересно, господин Инглиш, но нека да се върнем на предишния си разговор. Времето минава, а след половин час имам среща.

Инглиш се усмихна:

— Нима сериозно си мислите, че ще можете да ме шантажирате?

— Разбира се — отговори Шерман с твърд глас. — За Вас не е никакъв проблем да намерите четвърт милион. Ще имате значителна полза. Досега имахте голямо влияние в града. Възнамерявате да дадете името си на болница. Направили сте толкова добрини за обществото. Ще бъде жалко да си опетните репутацията, само защото моралът на брат Ви не е на нивото на Вашия. Ще бъде много глупаво от Ваша страна, ако не желаете да преговаряте с мен.

— Нямам никакво желание да преговарям с Вас — спокойно отговори Инглиш. — Вие сте този, който трябва да преговаря с мен.

— Как да разбирам това? — сбърчи вежди Шерман.

— Нима не е очевидно? За последните четири дни сте убили четирима души. Държа живота Ви в ръцете си.

Шерман направи припрян жест:

— Тук вече преувеличавате. Да правиш предположения е къде-къде по-лесно, отколкото да ги докажеш.

— Няма нужда да ги доказвам. Вие трябва да доказвате, че не сте убили тези четиримата.

— Имам чувството, че си губим времето — каза грубо Шерман. — Ще платите ли или да потърся любовницата Ви?

Инглиш се разсмя:

— Мислех си, че ако открия убиеца на брат си, лично ще раздам правосъдие. Казвах си, че ще го убия. Знаех, че брат ми е глупак, слаб и без задръжки, но държах да отмъстя за него. В нашето семейство има традиция. Погребваме сами мъртъвците си. Другояче казано, това означава, че предпочитаме да уреждаме сами свързаните със семейството въпроси, вместо да се обръщаме към външни лица. Бях решил да намеря убиеца на брат си и да се разправя с него. Сега го намерих, но обстоятелствата се промениха. Установих, че брат ми е бил не само мошеник, но на всичкото отгоре и шантажист, а за мен, господин Шерман, шантажистът е най-долното същество на земята. Той не заслужава никаква милост. Ако не бяхте го направили Вие, щях да го извърша аз. И аз съм Ви благодарен, господин Шерман, че ме отървахте от Рой.

Лицето на Шерман беше напрегнато, а очите му блестяха.

— Това е много интересно, но не дава отговор на въпроса ми. Ще ми платите ли или да се обърна към любовницата Ви?

— Нито аз ще Ви платя, нито госпожица Клер.

— Значи нямам избор: ще продам информацията си другаде.

— Никой няма да Ви я купи. Досега сте шантажирали хора, които не са знаели как да се защитят. А аз знам. Имам много пари и влияние. Имам и приятели, които могат да ми бъдат много полезни. Не мога да имам никакви скрупули към един шантажист, защото не го считам за човешко същество. Ще се отнеса към него, както бих се отнесъл към плъх, промъкнал се в стаята ми. Ще го унищожа с всички възможни средства и тъкмо така ще се отнеса към Вас. Знам, че сте убили четирима души. За момента нямам срещу Вас доказателства, които са валидни пред съда, но ще ги имам до два-три дни. Организацията ми е изключително ефикасна. Ще открием хората, които сте шантажирали. Ще им обещая безопасност и компенсиране на сумите, ако свидетелствуват срещу Вас. След това ще уведомя полицията и ще им дам да разберат, че не трябва да се церемонят с Вас. Убеден съм, че лейтенант Морили лично ще Ви разпитва и с най-голямо удоволствие ще Ви тегли боя, особено като му компенсирам изразходваната енергия. Възможно е и да не издържите. И ще си признаете. Ако пък се окажете по-твърд, отколкото изглеждате, ние ще изтъчем необходимите доказателства. А това е толкова лесно! Вярно, ще струва скъпичко, но аз имам пари. Ще намерим фалшив очевидец на убийството на Хенеси. Друг ще се закълне пред съда, че Ви е видял как убивате Мей Мичел. Трети ще Ви е видял как излизате от апартамента на Мери Севит вечерта, когато бе убита. Портиерът Том Келхъм ще свидетелствува, че Вие сте последният, който е виждал брат ми жив. След като съставя лъжливите доказателства, ще намеря и съдията, който трябва да Ви съди. Познавам всички съдии в този град и те само търсят възможност да ми направят услуга. Освен това ще намеря начин да се срещна със съдебните заседатели, преди да са се произнесли по делото и ще им обещая щедра награда, ако Ви признаят за виновен. След като бъдете арестуван, господин Шерман, ще Ви остават само няколко месеца живот. Не бива да си правите илюзии относно тази възможност.

— Да не би да мислите, че ще ме уплашите? — запита Шерман. — Вие просто блъфирате.

— На Ваше място не бих се самозалъгвал. Ако Ви предам на полицията, вестниците моментално ще разберат, че брат ми е бил шантажист. Признавам, че ако Ви арестува полицията, с мен е свършено. Но пред перспективата аз или госпожица Клер да станем жертва на шантаж, предпочитам да свърша с Вас, а захвана ли се — нищо не може да Ви спаси от електрически стол.

Той стана рязко и се заразхожда напред-назад с ръце на гърба, разсъждавайки. След това продължи:

— Не мога да Ви позволя да останете повече в града и да продължите да шантажирате хората. Ще Ви направя едно предложение. В момента не ме устройва да Ви предам на полицията. Трябва да напуснете града в края на седмицата. И няма да се връщате никога повече. Ще се откажете от шантажите. Ако не заминете и се опитате отново да се отдадете на шантаж, ще Ви предам на полицията и Ви обещавам електрическия стол до шест месеца. Ако в събота вечерта този апартамент не е празен, в неделя сутринта ще бъдете арестуван. Това е последното ми предупреждение.

Той се отправи към вратата и постави ръка на дръжката.

— Казвам ви сбогом, а не довиждане, защото не искам някога отново да се видим.

Шерман беше бледен и от очите му искреше ярост:

— Войната не е загубена преди последната битка, господин Инглиш — отговори той, като трудно контролираше гласа си.

Инглиш го изгледа с отвращение:

— Именно това е последната битка.

След тези думи той отвори вратата, излезе в коридора и се отправи към собствения си апартамент.