Сфинкс

Пролог

1301 пр. Хр. Гробницата на Тутанкамон.

Долината на царете. Некрополисът на Тебес.

Година десета от възкачването на Негово Величество Царя на Долен и Горен Египет

Син на Ре, фараон Сети I

Месец четвърти от сезона на разлива, ден десети.

Емени заби медното длето в плътно трамбования чакъл и почувства, че то опря в масивен градеж. Заби го още веднъж, за да е напълно сигурен. Беше достигнал вътрешната врата. Зад нея се намираше вечното обиталище на младия фараон Тутанкамон, погребан тук преди петдесет и една години.

С удвоено усърдие той зачопли стената. В дробовете му влизаше прах, по скулестото му лице се спускаха вадички пот. Лежеше по корем в непрогледно тъмния тунел, толкова тесен, че слабото му и жилаво тяло едва се промъкваше напред. С шепи изтикваше разкъртените парчета и после ги изтласкваше назад, където водоносецът Кемезе ги събираше в тръстиковата си кошница. Емени не почувства болка, когато разранените му ръце се отриха в грубо измазаната стена. Върху зазиданата врата пръстите му напипаха знака на Тутанкамон.

Той оброни глава на лявата си ръка и се отпусна. Остра болка пронизваше раменете му. Зад себе си дочуваше тежкото дишане на Кемезе, който насипваше чакъла.

— Стигнахме вътрешната врата — каза Емени, обзет едновременно от страх и възбуда. Най-силното му желание бе тази нощ отдавна да е свършила. Той не беше крадец. Но ето че сега разравяше вечното светилище на злочестия Тутанкамон.

— Кажи на Ирамен да ми донесе чука. — Гласът му направи странни извивки.

Кемезе изквича от радост и запълзя обратно.

Настъпи тишина. Емени почувства как стените на тунела го притискат отвсякъде. За да преодолее пристъпа на клаустрофобия, той си припомни, ме дядо му Аменемеб беше надзиравал строежа на тази гробница. И може би е докосвал камъка над него! Обърна се по гръб, долепи длани до повърхността и това сякаш му донесе облекчение. Плановете, които Аменемеб бе дал на Пер Нефер, бащата на Емени, който от своя страна ги бе дал на сина си, се оказаха верни. Емени прокопа точно дванадесет лакти от външната врата и достигна вътрешната. Зад нея беше входната камера. Прокопаването на тунела му отне две нощи убийствен труд, но до сутринта всичко щеше да приключи. Възнамеряваше да вземе само четирите златни фигури, чието местоположение беше посочено в плана — по една за него и съучастниците му. После щеше да запечата гробницата. И се надяваше, че боговете ще го разберат и ще му простят. Защото той не крадеше за себе си. Статуетката му беше нужна за разноските по балсамирането и предпогребалната подготовка на родителите му.

Кемезе отново влезе в тунела, като тикаше пред себе си кошницата, в която имаше чук, петролна лампа и една бронзова кама с дръжка от биволски рог. Кемезе бе закоравял крадец и жаждата му за злато не признаваше никакви скрупули.

С помощта на медното длето и чука Емени бързо разкърти хоросана между каменните блокове. Изуми го колко малка бе гробницата на Тутанкамон в сравнение с тази на фараон Сети I, на която работеше в момента. Но именно това обстоятелство му позволи да проникне вътре. Със заповедта си за изличаването на паметта на Тутанкамон, фараон Хоремеб свали стражата от аменски свещеници Ка и за Емени бе достатъчно да подкупи нощния пазач с две мерки зърно и бира. Вероятно и без тях можеше да мине, защото вече започваха големите празненства на Опе и всички служители в некрополиса, както и повечето от съселяните му, се веселяха на източния бряг на великия Нил. Въпреки предпазните мерки той се чувстваше по-напрегнат от всякога, но напрежението като че ли вля допълнителна сила в ръцете му и не след дълго каменният блок пред него поддаде, хлътна навътре и с глух звук падна в отвъдната камера.

Сърцето на Емени примря, сякаш очакваше да види демони от подземния свят. Но вместо това усети нежните аромати на кедрово масло и тамян. Обзет от ужас, той си проправи път и влезе в гробницата. Тишината бе оглушителна, тъмнината — непроницаема. Погледна нагоре към тунела и съзря бледо отразената лунна светлина, която се процеждаше покрай Кемезе. Съучастникът му подобно слепец опипваше въздуха с ръце, за да му подаде петролната лампа.

— Мога ли да вляза? — попита той, след като подаде лампата и огнивото.

— Още не — отвърна Емени и се зае да я запали. — Върни се и кажи на Ирамен и Амазис, че след половин час ще заравяме тунела.

Кемезе замърмори и се запромъква нагоре заднишком.

Една самотна искра изхвърча от чакмака и попадна върху огнивото. Емени сръчно го поднесе към фитила. Блесна ярка светлина и прониза тъмнината, тъй както топъл полъх пронизва студа.

В същия миг Емени се вцепени. В трепкащия полумрак разпозна лицето на бог Амнут, който изяждаше мъртвите. Лампата се люшкаше в разтрепераните му ръце и той нерешително отстъпи към стената. Но бог Амнут не помръдна. Едва по-късно, когато светлината затрепка по златната му глава и дългото стилизирано тяло, Емени осъзна, че това всъщност е погребално ложе. Имаше и още две — едното с кравешка, другото с лъвска глава. Вдясно, до вратата, се издигаха две статуи на младия фараон Тутанкамон — те пазеха входа на погребалната камера. Емени вече беше виждал как ваят подобни статуи, но с лика на Сети I.

Внимателно заобиколи наниза от сухи цветя, разположен до прага, после делово отмести два погребални съда. Обзет от страхопочитание, той свали резетата от вратите и взе златните статуетки. Едната беше изящна фигура на Некбет, богинята на Горен Египет, в образа на лешояд. Другата бе Изис. Нито една от тях обаче не носеше името на Тутанкамон. Това бе особено важно.

Емени мина под погребалното ложе на Амнут и бързо разкърти проход към страничната камера. Според плановете на Аменемеб другите две статуетки, които Емени търсеше, се намираха в специално ковчеже в тази малка стая. Въпреки лошите си предчувствия той влезе. За негово облекчение вътре не откри нищо ужасяващо. Стените бяха от грубо издялана скала. Той разпозна ковчежето по красивата орнаментация на капака — релефно гравирана млада богиня, която предлага на малкия фараон Тутанкамон букет от лотоси, папируси и макове. Тук го очакваше следващият проблем. Трябваше да разгадае как да го отвори. Емени внимателно постави лампата на един червеникавокафяв кедров шкаф и започна внимателен оглед. Дори и не предполагаше какво става зад гърба му.

Кемезе вече бе достигнал вътрешната врата, Ирамен плътно го следваше. Амазис, огромният нубиец, силно се затрудняваше да изтика тялото си през тесния проход и беше изостанал, но другите двама внимателно следяха действията на Емени. Кемезе стисна бронзовата кама с развалените си зъби и се промъкна от тунела в гробницата, после помогна на Ирамен да се изправи до него и замряха така, без дори да помръднат, докато най-после, с леко трополене на свличащ се чакъл, се появи и Амазис. Страхът, който сковаваше тримата селяни, отстъпи място на безумната им алчност, съзирайки невероятните съкровища, които ги заобикаляха. Никога през живота си не бяха виждали такива изумителни предмети, а сега от тях се искаше просто да ги вземат. Подобно на глутница вълци тримата се нахвърлиха — със сила отваряха и изсипваха плътно напълнените ковчежета, откъртваха златния обков от мебели и колесници.

Емени чу първия трясък, после и възбудените викове на съучастниците и разбра какво става. Тази мисъл го смрази.

— Не, не! — развика се той, сграбчи петролната лампа и се втурна във входната камера. — Спрете, в името на всички богове, спрете!

Викът му силно отекна в малкото помещение и тримата крадци за момент застинаха като омагьосани. Постепенно Кемезе се окопити и стисна камата си. Амазис на свой ред широко се усмихна — светлината на лампата блесна върху огромните му зъби.

Емени бързо се хвърли към чука, но Кемезе го изпревари и стовари крака си върху него, а Амазис сграбчи лявата му китка, с другата си ръка удари Емени по слепоочието, без да изпуска лампата, и каменоделецът се строполи върху купчината царски дрехи.

Когато по-късно се свести, изобщо нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, а с разсейването на мъглата в съзнанието му кошмарът се завърна като огромна вълна. Отначало дочуваше само приглушени гласове, после бавно извърна глава, за да облекчи болката и втрещен се взря в погребалната камера — между две статуи на Тутанкамон беше различил силуета на Кемезе. Клекнали, селяните оскверняваха най-свещеното светилище, светинята на светините.

Каменоделецът безшумно се раздвижи. Не усещаше лявата си ръка, но трябваше бързо да намери помощ. Прецени разстоянието до тунела. Едва ли щеше да успее незабелязано да се добере до него. И въпреки това бавно започна да се изправя, изчаквайки пулсиращата болка в главата му да утихне. Изведнъж Кемезе се обърна. В ръката си държеше златна статуетка на Хорус. Видя Емени и в следващия миг с рев се хвърли към него.

Без да обръща внимание на болката, Емени се вмъкна в тунела. Но Кемезе бе бърз и успя да го хване за глезена, като неистово викаше към Амазис. В това време каменоделецът се извърна по гръб и отчаяно зарита със свободния си крак, накрая успя да улучи Кемезе под окото. Хватката се отслаби и той запълзя нагоре, без да усеща безбройните наранявания от острите ръбове на чакъла. Добра се до входа, вдъхна дълбоко сухия нощен въздух и се втурна към охраната на некрополиса край пътя за Тебес.

В гробницата настъпи паника. Ако искаха да се измъкнат, трябваше да тръгнат веднага, въпреки че бяха проникнали само в една от камерите. Амазис с ругатни напусна погребалната камера, понесъл тежка купчина златни статуетки. Кемезе уви няколко златни пръстена в един парцал. Ирамен остави лампата на земята, изтика кошницата си в тунела и се покатери след нея. Кемезе и Амазис го последваха, като в бързината счупиха една алабастрова ритуална чаша с формата на лотос. Излязоха от гробницата и веднага се заизкачваха на юг, далеч от стражата на некрополиса. Амазис бе заграбил толкова много, че едва вървеше. За да освободи дясната си ръка, той скри част от заграбеното под една скала и бързо настигна останалите. Не след дълго подминаха пътя за храма на Хатшепсут и поеха към селището на работниците в некрополиса. После се насочиха на запад и навлязоха в необятните простори на Либийската пустиня. Бяха свободни и богати. Много богати.

Не беше му се случвало да го подлагат на мъчения, въпреки че често го тормозеше мисълта дали ще е в състояние да ги понесе. Оказа се, че не е. Изненадващо бързо болката се превърна от търпима в непоносима. Бяха му казали, че ще го подложат на изпитание с пръчка. Нямаше представа какво означава това, докато четиримата стражи от некрополиса го проснаха на една ниска маса. След което започнаха безмилостно да налагат босите ходила на Емени.

— Спрете, всичко ще кажа! — стенеше той.

Но нямаше какво повече да каже. Вече беше го казал. Поне петдесет пъти. Искаше му се да припадне, но не можеше. Изпепеляващото обедно слънце засилваше агонията му. Емени ревеше от болка, опита се да ухапе ръката, която държеше дясната му китка, но някой го хвана за косата и изтегли главата му назад.

И когато вече прие мисълта, че ще обезумее от мъченията, принц Мая, шефът на охраната на некрополиса, нехайно махна с добре поддържаната си ръка. Стражът си позволи един последен удар с тоягата, преди да спре. Принц Мая с наслада помириса неизменния си лотосов цвят, после обърна взор към гостите — Небмар Накт, управител на западен Тебес, и Ненефта, надзирател и главен архитект при Негово Величество, фараон Сети I. И тъй като никой не проговори, той отново се обърна към Емени:

— Разкажи ми още веднъж, каменоделецо, как успя да проникнеш в гробницата на фараон Тутанкамон?

Заставиха Емени да седне, но силуетите на тримата благородници се размазаха пред очите му. Постепенно погледът му се проясни. Той разпозна прехваления архитект Ненефта.

— Дядо ми — промълви той, — ги дал на баща ми, той пък ги даде на мен.

— Дядо ти е бил каменоделец при строежа на гробницата на фараон Тутанкамон?

— Да — каза Емени и продължи да обяснява, че искал само малко пари, за да може да балсамира телата на родителите си. Помоли за милост и отново изтъкна, че сам се е предал, когато е видял, че съучастниците му обезчестяват гробницата.

Ненефта наблюдаваше в далечината безметежния полет на един сокол. Умът му бе далеч оттук. Този нещастник го наведе на тревожни мисли. Ясно видя как всичките му усилия да осигури пълна безопасност за вечното обиталище на своя повелител, великия Сети I, могат да се окажат напразни. Внезапно той прекъсна Емени.

— Ти работиш ли като каменоделец на гробницата на фараон Сети I?

Емени кимна веднага, защото се страхуваше от Ненефта. Всички се страхуваха от Ненефта.

— Мислиш ли, че гробницата, която строим сега, може да бъде ограбена?

— Всяка гробница може да бъде ограбена, ако не се охранява.

Гняв обзе Ненефта. С усилие на волята той се въздържа да не убие лично тази хиена в човешки образ. Емени почувства растящото напрежение и уплашен се дръпна назад към мъчителите си.

— И как предлагаш да опазим фараона и богатствата му? — най-сетне изрече Ненефта.

Емени не знаеше какво да отговори. Той оброни глава и тишината сякаш се стовари върху плещите му. Не можеше да измисли нищо друго, освен истината.

— Невъзможно е да се опази фараонът — каза той накрая. — Както е било, така и ще бъде. Винаги ще грабят гробниците.

С невероятна пъргавина за обемистата си фигура Ненефта скочи от стола и удари Емени с опакото на дланта си.

— Ах, ти, тор такава! Как смееш да сквернословиш по адрес на фараона? — Ненефта понечи да го удари още веднъж, но ръката го болеше от първия удар и той се отказа, оправи ленената си роба и отново се обърна към него: — Кажи ми, след като си толкова вещ в строителството на гробници, защо твоето начинание се оказа тъй безуспешно?

— Аз не съм вещ в ограбването на гробници. Ако бях, трябваше да предвидя как ще подействат богатствата на селяните, които взех за помагачи. Алчността им ги доведе до лудост.

Въпреки жегата зениците на Ненефта се разшириха. Лицето му се отпусна. Промяната бе тъй силна и тъй внезапна, че дори полузадрямалият Небмар Накт я забеляза и ръката му (той се готвеше да отхапе от фурмата) замръзна във въздуха.

— Добре ли е Ваша Светлост? — Небмар Накт се вгледа в лицето на Ненефта.

Главният архитект трескаво мислеше. Думите на Емени внезапно му бяха донесли прозрение. От дълбоките дипли на бузите му се плъзна полуусмивка. Той се обърна към масата и възбудено попита Мая:

— Запечатахте ли гробницата на фараон Тутанкамон?

— Разбира се — отвърна Мая, — и то незабавно.

— Отворете я пак — каза Ненефта и отново се обърна към Емени.

— Да я отворим пак? — Мая беше изумен.

Небмар Накт изпусна фурмата си.

— Да, искам лично да я огледам. Думите на този нещастник ми донесоха вдъхновение, което ме връща към великия Имхотеп. Сега вече знам как да опазя съкровището на нашия фараон Сети I за вечни времена. Странно е, че досега не съм се сетил.

За пръв път в Емени се промъкна искрица надежда. Но когато Ненефта внезапно се обърна и впи поглед в затворника, на лицето му не бе останала и следа от усмивка. Зениците му се свиха, лицето му притъмня.

— Думите ти принесоха полза — каза той, — но те не могат да изкупят престъпните ти дела. Ще бъдеш съден и аз ще съм твоят обвинител. Ще умреш според присъдата — бит на кол, а трупът ти ще нахрани хиените.

Ненефта даде знак на носачите да донесат стола му и се обърна към другите благородници.

— Днес добре служихте на фараона.

— Това е най-страстното ми желание, Ваша Светлост — каза Мая, — но не ви разбирам.

— Няма какво да разбираш. Вдъхновението, което ме осени, ще бъде най-строго пазената тайна във вселената. И ще остане тайна за вечни времена.

26 ноември 1922 г.

Гробницата на Тутанкамон. Долината на царете.

Некрополисът на Тебес.

Дори сахарското слънце, което пронизваше безоблачното небе, не можеше да притъпи ентусиазма и възбудата. Слугите фелахи с ускорена крачка изнасяха кошница след кошница варовиков чакъл от входа на гробницата на Тутанкамон. В края на един коридор, на тридесет фута от първата врата, бяха открили втора. Тя също бе стояла запечатана от три хиляди години. Какво имаше зад нея? И за нея ли щеше да се окаже, че е била ограбена още в древни времена? Все още никой не знаеше.

Водачът Саруат Раман, целият покрит с фин като брашно прах, се спусна по шестнадесетте стъпала, които водеха до нулевото ниво. Прихванал с ръка своята галабия, с широки крачки той се отправи към платнената шатра — единственото сенчесто място в безмилостно слънчевата долина.

— Позволете да уведомя Ваша Светлост, че коридорът е изцяло разчистен от чакъла — Раман леко се поклони. — Достъпът до втората врата е свободен.

Хауърд Картър вдигна поглед и примижа под черната си мека шапка, която упорито носеше въпреки убийствената жега.

— Много добре, Раман. Ще изследваме вратата, веднага щом се слегне прахът.

— Очаквам почитаемите ви заповеди — Раман се обърна и излезе.

— Хладнокръвен си, Хауърд — искрено се учуди лорд Карнарвън, чието пълно име бе Джордж Едуард Станхоуп Мулино Хърбърт. — Как можеш да седиш тук и да си допиваш лимонадата, без да знаеш какво има зад онази врата? — Карнарвън се усмихна и смигна на дъщеря си, лейди Евелин Хърбърт. — Сега разбирам защо Белцони е използвал стенобитна машина, когато е намерил гробницата на Сети I.

— Моите методи са диаметрално противоположни на Белцони — заоправдава се Картър. — Освен това неговите методи бяха подобаващо възнаградени с една празна гробница, да не говорим за саркофага. — Погледът на Картър неволно отскочи към близкия вход на гробницата на Сети I. — Карнарвън, аз изобщо не съм сигурен какво сме открили тук. Не мисля, че трябва да си въобразяваме кой знае какво. Дори не съм сигурен, че това е гробница. Видът й не е много типичен за фараон от осемнадесетата династия. Може да е просто склад за принадлежностите на Тутанкамон, донесени тук от Акенатен. Освен това грабителите на гробници са ни изпреварвали неведнъж. Единствената ми надежда е, че е била ограбена в древността и въпреки това някой е сметнал, че е необходимо да се запечатат вратите. Така че, честно казано, нямам ни най-малка представа какво ще намерим вътре.

Верен на британската си непринуденост, Картър си позволи да зарее поглед към пустата Долина на царете. Но стомахът му бе свит на топка. Нито веднъж през всичките четиридесет и девет години от живота си не беше изпитвал толкова силно вълнение. В предишните шест безплодни сезона на изконни работи не откри абсолютно нищо. Двеста хиляди тона чакъл и пясък бяха изкопани и пресети без абсолютно никакъв резултат. И сега тази находка, само след пет дни разкопки, беше тъй изненадваща! Той разклати лимонадата в чашата си и се опита да не мисли. Всички чакаха. Целият свят чакаше.

По-големите частици прах се уталожиха върху неравния под на коридора. Първи вървеше Картър, следван от Карнарвън, после дъщеря му и накрая А. Р. Календър, асистентът на Картър. Раман даде на Картър един лост и остана до входа. Календър носеше мощен прожектор и свещи.

— Както вече казах, ние не сме първите, които пристъпват тук — отсече Картър и посочи горния ляв ъгъл. — Вратата е била отваряна и след това запечатана в този малък участък. — После посочи един по-голям кръгъл участък в средата. — И тук, много по-голям. Много странно.

Лорд Карнарвън се наведе, за да разгледа печата на некрополиса — чакал с девет завързани затворници.

— Успоредно на основата на вратата има следи от оригиналния печат на Тутанкамон — продължи Картър.

Лъчът на прожектора осветяваше фините прашинки във въздуха, преди да се спуснат върху древните печати в хоросана.

— Господа — каза Картър толкова спокойно, сякаш предлагаше следобеден чай, — нека да видим какво има зад тази врата.

Тялото му потрепери, когато вдигна лоста и разкърти част от древния хоросан. Прах и малки парчета се посипаха в краката му. Физическото усилие сякаш освободи потисканите му емоции и всеки следващ негов удар бе по-силен от предишния. Изведнъж лостът хлътна в хоросана, Картър изгуби равновесие и се опря на стената. От малката дупка засвистя топъл въздух. Картър с разтреперани пръсти извади кибрит, трескаво запали свещ и я поднесе към струята — свещта продължи да гори.

В гробовна тишина Картър подаде свещта на Календър и продължи да разширява отвора, като внимаваше хоросанът и камъните да падат в коридора, а не в камерата зад вратата. После отново провери със свещта — тя не промени горенето си. Тогава той вмъкна глава през дупката и се взря в тъмнината.

За момент сякаш времето спря. Когато очите му привикнаха към тъмнината, пред него се очерта златната глава на Амнут с оголени зъби от слонова кост. Мержелееха се и други позлатени богове. Пламъкът на свещта раздвижи причудливите им сенки по стените.

— Виждаш ли нещо? — попита Карнарвън.

— Да, чудни неща — каза Картър и гласът му за пръв път издаде чувствата му.

После включи прожектора и всички видяха стаята, изпълнена с невероятни предмети. Златните глави съставляваха отделни елементи от три погребални ложета. Картър насочи светлината вляво и се взря в обкованите и тапицирани колесници, струпани в единия ъгъл. Върна лъча надясно, безкрайно изненадан от хаотично нахвърляните предмети и липсата на всякакъв ред. Непосредствено вдясно имаше две статуи на Тутанкамон в естествен ръст, със златни одежди и златни сандали. Между тях се открояваше още една запечатана врата.

Картър се отмести, отстъпвайки и на другите да разгледат по-добре откритието. Подобно на Белцони го измъчваше изкушението да срине стената и да се втурне в стаята. Но вместо това той обясни, че останалата част от деня ще бъде отделена за заснемане на запечатаната врата. Нямаше да влизат във входната камера до следващата сутрин.

27 ноември 1922 г.

Разчистването на вратата към входната камера отне повече от три часа. Календър бе монтирал временна електрическа инсталация, тъй че коридорът бе ярко осветен. Лорд Карнарвън и лейди Евелин влязоха в коридора, когато работата вече бе на привършване. Изнасяха последните кошници с хоросан и каменни отломки. Дългоочакваният миг бе настъпил. Никой не говореше. Отвън, на входа, стотици репортери от цял свят напрегнато дебнеха заветния миг, в който щяха да видят находката.

Картър се поколеба. Като учен страстно желаеше да изследва и най-малката подробност в гробницата. В същото време като човек беше смутен от това нахлуване в свещения свят на мъртвите. Но бидейки англичанин до мозъка на костите си, той просто оправи вратовръзката си, пристъпи прага, като внимаваше да не настъпи някой от предметите по пода и се отправи към запечатаната врата между двете статуи на Тутанкамон. Обстойно проучи печатите. Сърцето му посърна, когато разбра, че и тази врата е била отваряна и после запечатана от древните грабители на гробници.

Карнарвън пристъпи във входната камера, изумен от начина, по който тъй красиви предмети бяха безразборно нахвърляни наоколо. Обърна се, за да подаде ръка на дъщеря си, която също се канеше да влезе, и тогава съзря един навит папирус, подпрян на стената, отдясно на алабастровата чаша. Отляво имаше наниз от сухи цветя, сякаш погребението на Тутанкамон се е състояло вчера, а също и една почерняла петролна лампа. Лейди Евелин влезе, опряна на ръката на баща си, последва я Календър. Раман подаде глава, но преддверието бе твърде тясно.

— За нещастие погребалната камера е била отваряна и после запечатана отново — каза Картър и посочи вратата пред тях.

Карнарвън, лейди Евелин и Календър внимателно последваха археолога и се взряха в белезите, които им посочи. Раман също пристъпи вътре.

— Но въпреки това — продължи Картър — твърде любопитен е фактът, че е отваряна само веднъж, а не два пъти като досегашните врати. Следователно има надежда крадците да не са достигнали до мумията.

Картър се обърна и видя Раман.

— Раман, не съм ти давал разрешение да влизаш във входната камера.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Мислех, че ще мога да ви бъда от полза.

— Всъщност ти си прав. Не допускай абсолютно никой да влиза тук без мое изрично разрешение.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Раман безшумно се измъкна в коридора.

— Хауърд — обади се Карнарвън, — без съмнение Раман е омагьосан от находката, както и ние самите. Не би ли могъл да си по-благосклонен?

— На всички работници ще бъде позволено да разгледат стаята, но аз ще определя кога — рязко отвърна Картър. — Както ви казах, крадците може би не са стигнали до мумията, навярно са ги изненадали, докато са извършвали оскверняването. Освен това има нещо крайно загадъчно — тези безценни предмети са безразборно пръснати по пода, сякаш някой е започнал да въвежда ред след крадците, но не му е стигнало времето. Защо?

Карнарвън сви рамене.

— Погледнете тази прекрасна чаша на прага — продължи Картър. — Не са я махнали оттам? А това позлатено костохранилище с леко открехнатата врата? Явна от него е била открадната статуетка, но защо не е затворена? — Картър пристъпи към предната врата. — И тази най-проста петролна лампа. Защо са я оставили? Мисля, че трябва извънредно внимателно да опишем точното разположение на всеки предмет. Във всичко това има някакъв скрит смисъл.

Карнарвън усети безпокойството на Картър и се опита да огледа помещението с очите на опитен специалист. Наистина, присъствието на петролната лампа в гробницата бе изненадващо. Както и този безпорядък, който цареше наоколо. Но Карнарвън бе тъй омагьосан от красотата на предметите, че не можеше да мисли за нищо друго. Вгледа се в полупрозрачната алабастрова чаша, тъй нехайно захвърлена до прага, и изпита силното желание да я вземе в ръцете си. Беше изумително красива. Тогава изведнъж забеляза, че местоположението й спрямо наниза цветя и петролната лампа леко се е променило. И тъкмо щеше да спомене за това, когато гласът на Картър отново се извиси в малката стая.

— Има още една стая. Погледнете насам! — Картър беше насочил прожектора към едно от погребалните ложета.

Карнарвън, лейди Евелин и Календър забързаха към него.

В светлината на прожектора пред тях изплува друга камера, пълна със злато и скъпоценности. Също както и във входната камера предметите бяха разхвърляни в невъобразим хаос, но в този момент египтолозите бяха тъй шокирани от новото си откритие, че не можеха да мислят за това, което се е случило преди три хиляди години.

По-късно, когато вече бяха готови да се впуснат в разбулването на мистерията, Карнарвън беше смъртно болен от отравяне на кръвта. В два часа след полунощ на 5 април 1923 година, по-малко от двадесет седмици след отварянето на гробницата на Тутанкамон и след една необяснима петминутна авария в електрическото захранване в целия Кайро, лорд Карнарвън почина. Официалното съобщение бе, че болестта му е причинена от ухапване на насекомо, но то не прозвуча убедително.

През следващите няколко месеца още четирима души, пряко свързани с отварянето на гробницата на Тутанкамон, загинаха при загадъчни обстоятелства. Един от участниците изчезна от борда на собствената си яхта, пуснала котва в ленивите води на Нил. Интересът към древните грабители на гробници чувствително намаля и това доведе до реабилитация на древните египтяни в окултните среди. Призракът на „проклятието на фараоните“ се надигна от мрачните сенки на миналото.

„Ню Йорк Таймс“ писа: „Скептицизмът няма да помогне за разбулването на тази тайнствена мистерия“. Страхът неусетно завладя научната общност. Просто съвпаденията станаха прекалено много.