Сфинкс

Ден четвърти

Балиане, 6:05

— След един час сме в Балиане — извика носачът зад завесата на леглото й.

— Благодаря — отвърна Ерика, седна в леглото и дръпна завеската на малкото прозорче.

Навън бе ранна утрин. Небето бе бледовиолетово, в далечината съзря невисоки планини. Влакът се движеше с голяма скорост и леко се поклащаше. Пътят вървеше успоредно на Либийската пустиня.

Ерика се изми на малката мивка и се гримира. Снощи се бе опитала да чете една от книгите за Тутанкамон, които купи на гарата, но поклащането на влака моментално я унесе в дълбок сън. Около полунощ се събуди колкото да угаси светлината и отново заспа.

Когато първите слънчеви лъчи озариха хоризонта на изток, във вагон-ресторанта сервираха английска закуска. Пред погледа й небето промени цвета си от виолетов в прозирен бледосин. Беше невероятно красиво.

Отпи от кафето и се почувства така, сякаш от плещите й бяха свалили огромен товар. Изведнъж усети еуфоричното замайване, което носи свободата. Сякаш влакът я отнасяше назад във времето, към древния Египет и земята на фараоните.

Малко след шест влакът пристигна в Балиане и тя слезе. С нея слязоха още неколцина пътници и веднага щом последният стъпи на перона, влакът потегли. Ерика замъкна куфара си до гардероба и после излезе от гарата, за да се разходи из малкия провинциален град. Във въздуха се носеше някакво усещане за безгрижие и лекота. Хората изглеждаха много по-щастливи от потискащите тълпи в Кайро. Но беше и по-горещо. Дори в ранната утрин разликата в температурите бе осезаема.

В сянката на гарата чакаха множество стари и потрошени таксита. Повечето шофьори спяха. Но в момента, в който я забеляза един от тях, всички се събудиха и оживено се разбъбриха. Най-накрая избутаха напред един слабичък човек. Беше с неподрязани мустаци и рошава брада, но явно бе доволен от късмета си, поклони й се и й отвори вратата на колата, произведена навярно през четиридесетте години на века.

Той знаеше няколко думи на английски и най-вече думата „цигара“, и след като тя му даде няколко, той моментално се съгласи да й бъде шофьор и да я върне на гарата навреме, за да хване връзката за Луксор в пет следобед. Цената му беше пет египетски лири.

Насочиха се на север от града, после се отдалечиха от Нил и завиха на запад. На таблото така беше закрепено портативно радио, че антената му да излиза през липсващия прозорец на дясната врата. То бълваше оглушителна музика и шофьорът се чувстваше щастлив. От двете страни на пътя се простираше море от захарна тръстика с оазиси от палми, подобни на острови.

Прекосиха един вонящ напоителен канал и минаха през село Ел Араба ел Мудфуна. То представляваше жалка групичка от кирпичени постройки, струпани точно на ръба на напояваните площи. Почти не видяха хора, с изключение на няколко жени, които носеха на главите си вода в стъклени буркани. Ерика ги погледна отново. Бяха с фереджета.

На няколкостотин метра след селото шофьорът спря, посочи с пръст, и без да вади цигарата от устата си рече:

— Сети.

Ерика слезе от колата. Значи това беше Абидос. Мястото, което Сети I бе избрал, за да построи могъщия си храм. Тя понечи да извади пътеводителя, но точно в този момент я нападнаха банда хлапета с надеждата да й продадат скарабей. Тя бе първият турист за деня и успя да се отърве от оглушителните им молби едва след като плати петдесетте пиастра вход и влезе в храма.

С пътеводителя на Бедекер в ръка тя седна на един варовиков блок и прочете раздела за Абидос. Добре познаваше обекта, но искаше още веднъж да се увери кои секции бяха украсени с йероглифи по време на владичеството на Сети I. Храмът бе завършен от сина и наследника на Сети I, Рамзес II.

Калифа, който не знаеше, че Ерика смята да посети Абидос, стоеше на перона в Луксор и чакаше да слязат пътниците. Влакът бе пристигнал по разписание и бе посрещнат от огромна тълпа, която възторжено го обсади. Чуваха се викове и крясъци, главно от продавачите на плодове и освежителни напитки, опитващи се да пробутат стоката си на онези от пътниците в очуканите третокласни вагони, които продължаваха към Асуан. Чу се свирка и между тези, които слизаха и тези, които се опитваха да се качат, настъпи истинска война. Египетските влакове винаги спазваха разписанието си.

Калифа запали цигара, после още една, като оставяше дима да се вие около клюнестия му нос. Беше встрани от навалицата, на място, откъдето можеше да наблюдава целия перон и главния изход едновременно. Няколко закъснели пътници се втурнаха с надеждата да хванат влака, който вече излизаше от гарата. Нямаше и помен от Ерика. Той допуши цигарата си и излезе през главния вход. Запъти се към пощата, за да телефонира в Кайро. Нещо се беше случило.

Абидос, 11:30

Унесена в разглеждането на храма на Сети I, Ерика влизаше от зала в зала, обзета от сладостен трепет. Най-после бе успяла да се докосне до упойващата магия на древния Египет. Барелефите бяха изумителни. Смяташе на връщане да остане в Абидос и да се заеме по-сериозно с невероятното богатство от йероглифно писмо, което покриваше стените на целия храмов комплекс. Засега само преглеждаше текстовете, за да провери дали някъде между надписите на Сети не се появява и името на Тутанкамон. Не го намери никъде, освен в галерията на царете, където бяха изредени имената на всички древноегипетски фараони в хронологичен ред.

Докато обикаляше вътрешните камери, където покривните плочи още не бяха рухнали, тя разчиташе йероглифите на светлината на прожектора.

После тихо си повтори надписа от статуята на Сети: „Да почива във вечен мир Сети, който дойде на власт след Тутанкамон“. Накрая трябваше да признае, че тук, в храма на Сети I, фразата й се струваше също толкова безсмислена, колкото и на терасата в „Хилтън“. Порови в сака си и измъкна снимката на надписа от статуята. Потърси по стените някаква подобна комбинация от знаци. Това беше бавна и както се оказа накрая неблагодарна работа. Отначало дори не успя да открие името на Сети, написано така, както беше на статуята, свързано с бог Озирис. В храма той обикновено биваше свързван с бог Хорус.

Тя не усети как преминаха утринните часове и настъпи следобедът, нито пък обърна внимание на жегата и глада. Минаваше три, когато премина параклиса на Озирис и влезе в същинското му светилище. Навремето е било изумителна зала, с покрив, който се е крепял на десет колони. Сега суха слънчева светлина заливаше стените и барелефите, посветени на Озирис, бога на мъртвите.

В порутената зала нямаше други туристи и Ерика, необезпокоявана, бавно обхождаше стените и се дивеше на изкусните скулптирани стенописи. В противоположния край на празната зала тя видя ниска врата. Вътре беше тъмно. Направи справка в пътеводителя на Бедекер, където това помещение бе описано просто като камера с четири колони.

Ерика преодоля страха си, извади прожектора, наведе се и мина през ниската врата. После бавно плъзна лъча по стените, колоните и тавана на мъртвешки тихото помещение. Предпазливо пристъпи по неравния под и заобиколи тежките колони. На срещуположната стена бяха входовете на трите параклиса — на Изис, Сети I и Хорус. Тя с нетърпение се вмъкна в параклиса на Сети I.

Тук не проникваше дневна светлина. Прожекторът осветяваше съвсем малка площ. Останалата част от стаята тънеше в непрогледна тъма. Тя плъзна лъча по четирите стени. И почти веднага забеляза сред йероглифите именния знак на Сети I, изписан по абсолютно същия начин, както и върху статуята. Беше Сети, оприличен на Озирис.

Ерика огледа йероглифите, които окръжаваха именния знак и предположи, че се четат вертикално и от ляво надясно. Без да превежда точно, тя разбра, че този малък параклис е бил довършен след смъртта на Сети I и в него е бил извършен ритуалът на Озирис. След това имаше нещо странно. Приличаше на лично име. Невероятно. Върху фараонските паметници никога нямаше лични имена. Ерика свърза отделните звуци: „Не-неф-та“.

Насочи лъча към пода. Искаше да остави сака и да заснеме това необичайно име. И се вцепени. В осветения кръг видя кобра с повдигната глава и извито тяло. Раздвоеният й език се стрелкаше навън и навътре като малък камшик. Жълтите й очи, с подобни на чертички черни зеници, я фиксираха със смъртоносна съсредоточеност. Ерика бе парализирана от страх. И едва когато змията сведе глава, тя събра кураж да погледне към малката врата на параклиса. Хвърли още един поглед на змията, която вече се оттегляше, и в панически бяг се втурна навън. С разтреперани колене се добра до будката, където продаваха билетите.

Пазачът й благодари за информацията и каза, че от години са опитвали да убият тази кобра. Дори временно затворили храма на Озирис заради нея.

Въпреки епизода със змията тя с нежелание напусна храма, за да се върне в Балиане. Беше прекарала прекрасен ден. Съжаляваше единствено, че не успя да заснеме името Ненефта. Смяташе да направи справка и да провери дали това не е името на някой от първите хора на Сети I.

Влакът за Луксор замина само с пет минути закъснение. Ерика се настани и разтвори книгите за Тутанкамон, но вниманието й бе привлечено от гледката навън. Нил започваше да се стеснява и на места лесно се виждаха двата края на напояваните площи. Когато слънцето приближи западния хоризонт, тя забеляза хората, които се прибираха от работа. Деца яздеха водни биволи. Мъжете водеха магарета, които бавно пристъпяха под тежкия си товар. Виждаха се и дворовете, и тя се замисли дали обитателите на кирпичените къщички живеят в сигурност и любов или с постоянното съзнание, че са на ръба на оцеляването. В известен смисъл те живееха в безвремието, в една безкрайно малка и никому неизвестна частица от вечността.

При Наг Хамади влакът прекоси Нил, премина от западния на източния бряг на реката и навлезе в просторно поле от захарна тръстика, което закриваше гледката. Ерика се върна към книгите и разтвори „Откриването на гробницата на Тутанкамон“ от Хауърд Картър и А. К. Мейс. Тя започна да чете и въпреки че познаваше книгата в детайли, моментално се увлече. Това че сухият и педантичен Картър пишеше с такъв замах, винаги я изненадваше. Вълнението на откривателя лъхаше от всяка страница и Ерика откри, че чете все по-бързо и по-бързо, сякаш прелиства трилър.

Тя проучи изумителните фотографии на Хари Бъртън по реда, в който се появяваха в книгата. Намери снимката с двете насмолени статуи в естествен ръст на Тутанкамон, охраняващи запечатания вход на погребалната камера. Сториха й се твърде интересни. Сравни ги със статуите на Сети и за първи път осъзна, че тя е една от малкото, които знаеха, че статуите на Сети са огледални изображения. Това беше твърде важно, защото вероятността да се намерят други две подобни статуи бе много малка, докато възможността на същото място да се открият други предмети беше огромна. Тя изведнъж разбра, че от археологическа гледна точка мястото, където са открити статуите, е също толкова важно, колкото и самите статуи. Дори откриването на това място бе по-разумна цел от преследването на статуята. Ерика се вгледа през прозореца в прелитащите край нея поля от захарна тръстика и дълбоко се замисли.

Вероятно най-добрият начин да се добере до информация къде са били открити статуите, бе да се представи за сериозен купувач от името на Музея по изящни изкуства. Ако успееше да убеди хората, че е в състояние да предложи висока цена, те може би щяха да й покажат наистина ценни образци. А ако се появяха още предмети от епохата на Сети, тя може би щеше да успее да открие и източника. В този план имаше прекалено много неизвестни. Но все пак беше план, особено ако синът на Абдул Хамди не можеше да й даде конкретна информация.

Кондукторът обяви, че приближават Луксор. Ерика тръпнеше в очакване. Тя знаеше, че за Египет Луксор е това, което е Флоренция за Италия. Пред гарата я очакваше поредната изненада. Единствените останали таксита бяха конски каруци. Тя щастливо се усмихна. Усещаше как се влюбва в Луксор от пръв поглед.

Пристигна в хотел „Уинтър Палас“ и веднага разбра защо успя толкова лесно да направи резервация. Хотелът беше в ремонт и за да достигне до стаята си, трябваше да премине през един коридор на втория етаж, затрупан с купчини тухли, парчета мазилка и пясък. Само няколко стаи работеха. Но ремонтът не помрачи ведрото й настроение. Хотелът й хареса. В него витаеше някакво викторианско очарование. Недалеч оттук се намираше хотел „Ню Уинтър Палас“. Противно на сградата, в която се намираше тя, той представляваше висока, модерна, но и безлична постройка. Вместо климатична инсталация в стаята й имаше необичайно висок таван с огромен вентилатор. Френски прозорец водеше към елегантен балкон с парапет от ковано желязо и изглед към Нил.

Нямаше душ. Почти половината баня бе заета от огромна вана, която Ерика моментално напълни. Тъкмо се бе потопила в освежителната вода, когато телефонът издрънча в другата стая. За момент се поколеба дали да го вдигне. После любопитството й надделя, тя взе една хавлия от закачалката, отиде в спалнята и вдигна слушалката.

— Добре дошла в Луксор, мис Барън — беше Ахмед Казан.

Този глас сякаш за миг стовари върху плещите й всичките й стари страхове. Въпреки че не се бе отказала от статуята на Сети, тя мислеше, че насилието и опасностите са останали далеч зад нея, в Кайро. А ето че властите вече я бяха проследили.

— Желая ви приятно прекарване тук — каза той.

— Със сигурност ще е приятно — отговори тя. — Уведомих кабинета ви.

— Да, обадиха ми се. Затова ви звъня. Да ви поздравя с добре дошла. Тук съм, защото тук е моят дом. Идвам в Луксор винаги, когато имам възможност.

— Разбирам — каза Ерика.

Ахмед прочисти гърлото си.

— Е, мис Барън, питах се дали ще имате нещо против, ако ви поканя на вечеря.

— Това служебна или лична покана е, мистър Казан?

— Съвсем лична. Мога да изпратя файтон да ви вземе в седем и половина.

Ерика бързо размисли. Поканата изглеждаше безобидна.

— Добре. С удоволствие.

— Прекрасно — каза Ахмед с явно задоволство. — Още нещо искам да ви питам, мис Барън. Обичате ли да яздите?

Ерика сви рамене. Не беше яздила от години. Но като дете това й доставяше неизразимо удоволствие, а и идеята да разгледа древния град на кон й хареса.

— Да — колебливо отвърна тя.

— Още по-добре. Облечете нещо, с което да можете да яздите, и аз ще ви разведа из Луксор.

Ерика се отчая от опитите си да усмири черния жребец и когато достигнаха началото на пустинята го остави на собствената му воля. Животното моментално се втурна с главоломна скорост, изкачи се до билото на дюната и препусна на върха й в продължение на повече от миля. Накрая успя да го спре, за да изчака Ахмед. Слънцето току-що беше залязло, но все още бе светло и тя разгледа развалините на храма на Карнак. Отвъд реката и непосредствено след напояваните площи рязко се извисяваха Тебеските планини. Тя дори успя да различи някои от входовете на благородническите гробници.

Атмосферата я омагьоса. Стори й се, че се е върнала векове назад в миналото. Ахмед мълчаливо яздеше до нея. Долавяше мислите й и не желаеше да ги прекъсва. Тя крадешком се вгледа в острите му черти, още по-изразителни в приглушената вечерна светлина. Беше облечен в свободни бели памучни дрехи, с широко отворена на гърдите риза. Лъскавата му черна коса бе разрошена от вятъра, на челото му бяха избили ситни капчици пот.

Ерика все още бе изненадана от поканата му и не можеше да се освободи от мисълта за поста, който заемаше. Отношението му към нея бе сърдечно, но не и открито. Чудеше се дали причината за това се крие в Ивон дьо Марго.

— Красиво е, нали? — проговори той най-накрая.

— Фантастично — каза тя, докато се мъчеше да обуздае коня, който не желаеше да си почива.

— Обичам много Луксор — неочаквано каза той и се обърна към Ерика. Изражението му беше сериозно и някак си учудено.

Ерика очакваше да продължи мисълта си, но Ахмед помълча, загледан в лицето й, после отправи взор към храма на Карнак. Докато стояха и гледаха, потънали в мълчание, сенките в развалините се задълбочиха и оповестиха настъпването на нощта.

— Извинявай — каза той най-сетне. — Сигурно умираш от глад. Хайде да вечеряме.

Отправиха се обратно към селската къща на Ахмед, като минаха покрай храма на Карнак и продължиха успоредно на Нил. Подминаха един пристан, на който бяха вързани няколко лодки. Мъжете тихо пееха, докато опъваха платната за през нощта. Стигнаха до къщата на Ахмед и Ерика му помогна за конете. После двамата измиха ръцете си в дървеното корито на двора, преди да влязат.

Прислужничката на Ахмед бе извършила кулинарни чудеса и ги сервира в дневната. Ерика най-много хареса едно ястие на име „Фал“, приготвено от боб, леща и патладжан. Беше поръсено със сусамово масло и леко подправено с чесън, фъстъци и кимион. Ахмед се учуди, че още не го е опитвала. Основното ястие бе птиче месо, което Ерика оприличи на корнуолска кокошка. Оказа се, че било „хамама“, тоест гълъб. Беше опечен на живи въглени.

На собствена територия Ахмед се отпусна и разговорът потръгна по-леко. Зададе на Ерика стотици въпроси за детството й в Охайо. Тя изпита известно смущение, докато разказваше за еврейския си произход и с изненада видя, че Ахмед изобщо не реагира. Той й обясни, че в Египет конфликтът е от политическо естество и се отнася до Израел, а не до евреите като нация. Тук никой не отъждествявал двете понятия.

Ахмед прояви особен интерес към апартамента й в Кеймбридж и я накара да му разказва за какви ли не незначителни подробности. Едва след това й призна, че е учил в Харвард. С течение на времето тя реши, че той е сдържан, но не и необщителен. В случай, че го попитаха, той без възражения разказваше за себе си. Речта му беше интересна, с лек британски акцент, придобит от годините, прекарани в Оксфорд, където бе получил доктората си. Той беше деликатен човек и когато Ерика го попита дали се е срещал с американски момичета, той й разказа за Памела, като вложи в разказа си толкова чувство, че Ерика усети как в очите й напират сълзи. А краят на историята направо я изуми. Той беше напуснал Бостън и бе заминал за Англия, прекратявайки безвъзвратно връзката.

— И повече дори не сте си писали? — не повярва Ерика.

— Нито веднъж — тихо каза Ахмед.

— Но защо? — изуми се тя. Тя обичаше щастливите завършеци и се ужасяваше от нещастните.

— Защото знаех, че трябва да се завърна тук, в страната си — каза той и отмести поглед. — Тук имаха нужда от мен. От мен се очакваше да оглавя отдела по антиките. По онова време нямаше място за нежни чувства.

— Виждал ли си я оттогава?

— Не.

Ерика отпи от чая си. Разказът за Памела я наведе на неприятни мисли за мъжете и навика им да изоставят жените. Но Ахмед изглежда не беше от този тип. Реши да смени темата.

— Докато ти беше в Масачузетс, някой от семейството ти идва ли ти на гости?

— Не. — Той замълча, а после добави: — Всъщност чичо ми дойде в Щатите, малко преди аз да отпътувам.

— Никой не ти е гостувал и ти не си се прибирал вкъщи три години?

— Точно така. Разстоянието от Бостън до Египет е малко големичко.

— Но не се ли чувстваше самотен, не изпитваше ли носталгия?

— Беше ужасно, но в един момент срещнах Памела.

— Чичо ти запозна ли се с Памела?

Тогава Ахмед избухна. Запрати чашата си към стената и тя се пръсна на стотици парчета.

После зарови лице в дланите си и тя долови тежкото му дишане. Настъпи неестествена тишина. Ерика бе раздвоена между страха и съчувствието. Замисли се за Памела и чичото. Какво ли се е случило, щом и досега буди такива страсти?

— Прости ми — каза Ахмед, без да вдига глава.

— Извинявай, ако съм казала нещо лошо. — Тя остави чашата си на масата. — Май ще е най-добре да си вървя.

— Не, не си тръгвай, моля те — каза той и вдигна глава. Лицето му бе зачервено. — Ти не си виновна. Работата е в това, че от известно време съм подложен на голямо напрежение. Не си тръгвай, моля те!

Той чевръсто се изправи, доля чай на Ерика и си взе нова чаша. После, опитвайки се да разведри атмосферата, извади няколко антики, които отделът наскоро бе конфискувал.

Ерика бе очарована, особено от една изящна дървена фигурка. Отново започна да се отпуска.

— А конфискували ли сте образци от времето на Сети I? — попита тя и внимателно остави антиките на една странична масичка.

Ахмед я погледна и се замисли.

— Не, струва ми се, че не. Защо питаш?

— О, няма никаква конкретна причина. Просто днес посетих храма на Сети в Абидос. Между другото, известно ли ти е, че там имат неприятности с една кобра?

— Кобрите са потенциална опасност по всички обекти, особено в тези около Асуан. Наистина трябва по-настойчиво да предупреждаваме туристите. Но в по-посещаваните обекти кобрите не са проблем. Изобщо не могат да се сравняват с проблемите, които си имаме с черния пазар. Само преди четири години имаше случай на кражба на гравирани плочи от храма на Хатор в Дендера, и то посред бял ден.

Ерика разбиращо кимна.

— Дори да нямам никаква друга полза от това мое идване в Египет, достатъчно ми е, че проумях важността на борбата с нелегалната търговия. Всъщност, освен с преводаческата си дейност, смятам да се включа в тази борба.

Ахмед я изгледа уплашено.

— Това е много опасно. Не ти препоръчвам. И за да получиш представа за рисковете, ще ти кажа, че преди около две години един американец от Йейл дойде тук със същата цел и чисто идеалистични подбуди. Изчезна безследно.

— Е — каза Ерика, — аз не съм героиня. Просто имам няколко скромни идеи. И исках да те попитам дали знаеш къде се намира магазинът на сина на Абдул Хамди.

Ахмед извърна глава. Споменът за жалките останки от Тюфик Хамди проблесна в главата му. После отново се обърна към Ерика. Лицето му беше напрегнато.

— Тюфик Хамди, също като баща си, наскоро беше убит. Нещо става и аз не мога да разбера какво точно е, но моят отдел и полицията разследват случая. Ти вече преживя достатъчно ужаси, така че най-добре е да се съсредоточиш върху преводаческата си работа.

Ерика бе изумена от новината за смъртта на Тюфик Хамди. Още едно убийство! Опита се да помисли какво би могло да означава това, но умората от деня вече си казваше думата. Ахмед забеляза това и предложи да я откара до хотела й. Тя прие с охота. Стигнаха до хотела преди единадесет и след като му благодари за гостоприемството, тя се оттегли в стаята си и внимателно я заключи.

Ерика привърши приготовленията си и се вмъкна между завивките. Малко преди да заспи, тя отново си помисли за Памела и Ахмед. Но последната й мисъл, преди да потъне в селенията на съня, бе едно име от древността. Ненефта.