Сфинкс

Ден първи

Кайро, 15:00

Реакцията на Ерика Барън беше спонтанна и рязка. Тя се изправи и със замах се обърна към нападателя си. Беше се навела, за да разгледа гравираната месингова купа, когато нечия длан се провря между краката й и я сграбчи през памучните панталони. Нападателят й беше около петнадесетгодишен, на лицето му бе цъфнала подигравателна усмивка, която разкриваше два реда равни жълти зъби. Ръката му още я стискаше. Без да изпуска платнения си сак, Ерика отблъсна момчето. После, за негова изненада и нейно изумление, тя сви дясната си ръка в юмрук и го заби в ухиленото му лице.

Ефектът бе поразителен. Оказа се, че тя бе нанесла такъв удар, с който хвърли стъписаното момче върху паянтовата сергия на медникаря. Краката на масичката поддадоха и многобройните предмети рухнаха по павираната улица. Друго момче, което носеше кафе и вода на специална метална табличка с дръжка, се озова пред лавината и също падна, с което бъркотията вече стана пълна.

Ерика бе ужасена. Тя стоеше сама насред претъпкания пазар, стиснала платнения си сак, и не можеше да проумее факта, че току-що бе ударила човек. Убедена, че тълпата ще се втурне към нея, тя истерично затрепери. Но вместо това наоколо избухна мощен смях. Дори продавачът, чиято стока все още се търкаляше по улицата, се превиваше от смях. Момчето се измъкна от купчината съдове и с ръка, притисната към лицето си, се усмихна.

— Маареч — каза продавачът.

По-късно Ерика разбра, че това означава „Какво да се прави“ или „Карай да върви“. Той размаха медникарското си чукче и изпъди момчето, после приятелски й се усмихна и се зае да подрежда стоката.

Тя продължи пътя си, но сърцето й все още силно туптеше. Тогава разбра, че има още много да научи за Кайро и за съвременния Египет. Бе получила диплома за египтолог, но уви, тя й даваше познания за древния, но не и за съвременния Египет. Специалността й бе йероглифно писмо от Новото царство, но с нищо не й помагаше да разбере Кайро от 1980 година. От момента, в който пристигна, а това беше преди двадесет и четири часа, всичките й сетива бяха подложени на безмилостен тормоз. Първо бе обонянието. Всяко кътче от Кайро бе пропито от наситен дъх на агнешко. И ако към него прибавим постоянния вой на стотици автомобилни клаксони, примесени с немелодичната арабска музика, бълвана от безброй портативни радиоапарати, и не на последно място — усещането за мръсотия. Прах и пясък, които покриваха целия град, всичко това засилваше чувството й за безкрайна мизерия и нищета.

Случката с момчето я разколеба. Сякаш че зад усмивките на мъжете с техните малки шапчици и развети галабии се криеха единствено похотливи мисли. Беше по-зле дори и от Рим. Момчета, които дори не бяха достигнали пубертета, я следваха, кикотеха се и й задаваха въпроси на смесица от английски, френски и арабски. Кайро й беше чужд, много по-чужд отколкото бе очаквала. Дори уличните знаци бяха изписани с изящните, но напълно неразбираеми арабски йероглифи. Хвърли поглед назад към „Шари ел Муски“ и Нил, и се замисли дали да не се върне в по-европейската част на града. Нима нейният замисъл да дойде в Египет е бил абсурден? Ричард Харви, любовникът й от три години насам, а също и майка й, Джанис, бяха прави. Тя отново се обърна и погледна към самото сърце на древния град. Улиците ставаха все по-тесни, тълпата изглеждаше непроходима.

— Бакшиш — каза едно момиченце на не повече от шест години. — Моливи за училище. — Английският му бе груб, но изненадващо разбираем.

Ерика погледна детето, чиято коса бе потънала в същия прах, който покриваше улиците. Носеше окъсана басмена рокля. Беше босо. Тя се наведе, понечи да се усмихне, но изведнъж се вцепени. Около очите на детето се бяха събрали безброй зелени къщни мухи. То дори и не направи опит да ги прогони. Просто стоеше, без да мигва, с протегната ръчица.

— Сафер! — Полицай в бяла униформа, закичена със синя значка, на която с големи бели букви пишеше „ТУРИСТИЧЕСКА ПОЛИЦИЯ“, си проправяше път през тълпата.

Детето просто изчезна. Момчетата, които я преследваха, се изпариха.

— Мога ли да ви помогна? — каза полицаят с подчертан британски акцент. — По вида ви бих допуснал, че сте се изгубила.

— Търся пазара „Кан ел Калили“.

— Ту а друа — усмихна се полицаят и махна с ръка напред. После се плесна по челото. — Извинете. От горещината е. Обърквам езиците. Исках да кажа само по вашему: Това е улица „Ел Муски“. Продължете напред, докато пресечете главната търговска улица „Шари Порт Саид“. Тогава пазарът „Кан ел Калили“ ще ви се пада от лявата страна. Желая ви приятно прекарване, но не забравяйте да се пазарите за всичко. Тук, в Египет, това е нещо като спорт.

Ерика му благодари и си запроправя път през тълпата. В момента, в който полицаят изчезна, безбройните хлапаци се появиха сякаш от небитието, а уличните търговци я наобиколиха, всеки със стоката си. Мина край една открита месарница, пред която имаше дълга редица прясно заклани агнета, овесени с главите надолу. Бяха одрани, само по главите кожата не беше смъкната. Целите бяха оплескани с неясни петна от розово мастило, които имитираха правителствени печати. При вида на мъртвите им очи Ерика потрепери, а от вонята на карантията обядът й тръгна към гърлото. Тази воня скоро се смеси с упойващия аромат на презрели мангови плодове от близката зарзаватчийска количка и миризмата на прясна магарешка тор, пръсната по улицата. Няколко крачки по-нататък, за нейна радост, ухаеше на билки и подправки и на прясно сварено арабско кафе.

Прахът от претъпканата малка уличка се издигаше и слънчевата светлина се процеждаше през него, така че тясната ивица небе, която се виждаше, изглеждаше оцветена в избеляло синьо. Капаците на пясъчнокафявите къщи от двете страни на улицата бяха спуснати, за да прогонят тежката следобедна жега.

Ерика навлизаше все по-навътре в пазара, вслушваше се в тропота на старинните дървени колела по гранитния калдъръм. Имаше чувството, че пътува във времето и някак неусетно се е озовала в древния Кайро. Бе едновременно уплашена и възбудена от хаоса и мизерията, от житейските тайни, които западната цивилизация така умело преиначава и прикрива. Това бе самият живот, разголен и суров, и все пак облагороден от човешко присъствие. Тези хора посрещаха жестовете на съдбата с примирение, дори и със смях.

— Цигара? — попита едно около десетгодишно момче. Бе облечено в сива риза и широки панталони. Негово приятелче го бутна изотзад, то залитна и се приближи още малко: — Цигара? — попита то и пак започна някакъв вид арабска пантомима, в която с преувеличени движения показваше как пуши.

Един шивач, който усърдно гладеше, се ухили, а няколкото мъже, които пушеха сложно орнаментирани наргилета, я фиксираха с напрегнати пронизващи погледи.

Ерика вече съжаляваше, че е облякла толкова фрапиращо чуждестранни дрехи. От памучните й панталони и семплата плетена блузка веднага се разбираше, че е туристка. Другите жени, които срещаше, носеха или рокли, или традиционните черни шамии. Самата й фигура я отличаваше от тях. Беше слаба и елегантна. Лицето й бе по-фино от валчестите, тежки черти на египтянките. Имаше големи сиво-зелени очи, буйна кестенява коса и изящно изваяни устни, като долната бе малко по-плътна и й придаваше леко нацупено изражение. Знаеше, че може да е красива, когато поиска.

Тя стисна сака си още по-силно и отново забърза по една уличка, която все повече се стесняваше и преливаше в множество пресечки. Над главата й между постройките бяха опънати черги и платнища, които предпазваха от слънцето, но многократно усилваха шума и праха. Ерика отново се поколеба и се вгледа в многобройните лица. Фелахите се отличаваха с тежки скули, широки и плътни устни, с облеклото си — традиционните галабии и малки шапчици. Бедуините бяха истинските, чистите араби, с остри черти и слаби, жилави тела, докато нубийците се извисяваха над останалите с изключително мощните си и мускулести тела.

Потокът на тълпата повлече Ерика и я отнесе все по-навътре в „Кан ел Калили“. Отвсякъде я притискаха. Някой я ощипа отзад, но когато се обърна — така и не разбра кой точно е бил. Сега вече постоянно я следваха пет-шест от най-настойчивите момчета. Преследваха я подобно на заек по време на лов.

Целта на Ерика бе да стигне до района на златарите, за да накупи различни подаръци. Но решимостта й бързо се стопи, когато някой прокара мръсните си пръсти през косата й. Сега желаеше само колкото се може по-бързо да се върне в хотела. Страстта й към Египет се изчерпваше с древната му цивилизация и нейните загадки. Съвременният, организиран Египет й дойде много. Искаше да посети паметниците, като например Сакра, а най-много й се щеше да стигне до Горен Египет, до селските райони. Беше уверена, че там всичко ще е като в красив сън.

На следващия ъгъл зави надясно. Преди да излезе от хотела, беше проучила картата на Кайро и сега прецени, че ако продължи да се движи на югоизток, ще излезе на площада пред джамията „Ел Ажар“. Тя разбута група купувачи, които се пазаряха за някакви проскубани гълъби в тръстикови клетки, и се затича. В далечината пред нея се виждаше минаре.

И изведнъж се закова на място. Момчето, което й бе поискало цигара и оттогава я следваше, се блъсна в нея, но тя не го забеляза. Очите й бяха приковани в една витрина. Там беше изложен глинен съд във формата на плитка делва. Беше безценна находка от древния Египет, кой знае как попаднала насред тази мръсотия. От ръба бе отчупено малко парченце, но иначе съдът бе непокътнат. Дори глинените уши, явно предназначени за окачване на делвата, си бяха на мястото. Тя, разбира се, знаеше, че пазарите са пълни с фалшификати с нарочно завишени цени, за да привличат туристите, но в момента бе искрено впечатлена от това колко автентичен изглеждаше този образец. Най-често срещаните фалшификати бяха гравирани статуетки във формата на мумии. Но това беше отличен образец от преддинастическата епоха, в никакъв случай по-лош от тези, които бе виждала в Бостънския музей на изящните изкуства. Ако беше истински, този предмет би трябвало да е на повече от шест хиляди години. Отстъпи крачка назад и погледна прясно боядисаната табела над витрината. В горния край се мъдреха неразбираеми криволици на арабски. Отдолу пишеше „Антика Абдул“. Вратата бе вляво от витрината и пред нея висяха многобройни нанизи от мъниста. Един от ескорта досадници подръпна сака й и това беше достатъчно, за да се реши да влезе в магазина. Нанизаните стотици разноцветни мъниста се разделиха пред нея и се срещнаха зад гърба й с остро тракане. Помещението беше малко, около десет фута широко и два пъти по-дълбоко. Беше изненадващо прохладно. Подът бе застлан с безброй протрити ориенталски килимчета. По-голямата част от стаята заемаше Г-образен тезгях, покрит със стъкло.

Тъй като никой не я попита какво иска, тя намести презрамката на сака си и се наведе, за да разгледа по-отблизо изумителния съд, който бе видяла през витрината. Основният тон беше блед, деликатно изтеглените орнаменти бяха нещо средно между кафяво и пурпурно. Вътре беше натъпкан смачкан вестник на арабски.

Тежките червено-кафяви завеси в дъното на магазина се разтвориха и собственикът, Абдул Хамди, с провлечени крачки се приближи до тезгяха. Ерика му хвърли бегъл поглед и веднага се успокои. Беше към шестдесет и пет годишен и в изражението и жестовете му имаше някаква приятна благост и кротост.

— Силно се интересувам от тази делва — каза тя. — Мога ли да я разгледам по-обстойно?

— Разбира се. — Абдул излезе иззад тезгяха, взе делвата и безцеремонно я тикна в треперещите ръце на Ерика. — Ако искате, я донесете до тезгяха — каза той и включи електрическата крушка.

Ерика внимателно постави делвата на тезгяха и свали сака си. След това отново взе делвата и бавно я завъртя, за да проучи украсата. Освен чисто декоративните шарки имаше също и танцуващи фигури, антилопи и груби лодки.

— Колко струва? — попита тя, без да отлепя очи от рисунките.

— Двеста лири — каза Абдул и понижи гласа си, сякаш произнасяше някаква тайна. В очите му проблесна палаво огънче.

— Двеста лири! — произнесе тя с престорено изумление, докато наум обръщаше лирите в долари. Това правеше около триста долара. Реши да се пазари още малко и да се опита да разбере дали делвата е фалшива. — Не мога да си позволя да дам повече от сто лири.

— Най-изгодното ми предложение е сто и осемдесет — каза Абдул.

— Най-много да стигна до сто и двадесет — отвърна Ерика и продължи да изучава декорацията.

— Добре, специално за вас… — Той замълча и докосна ръката й. Не й стана неприятно. — Американка ли сте?

— Да.

— Това е добре. Харесвам американците. Много повече, отколкото руснаците. Специално за вас ще направя нещо много специално. Ще продам тази вещ на загуба. Трябват ми пари, защото магазинът е съвсем нов. Тъй че, специално за вас, сто и шестдесет лири. — Абдул протегна ръка, взе делвата от Ерика и я постави на масата. — Прекрасна вещ. Най-добрата в магазина. И това е последното ми предложение.

Ерика погледна Абдул. Имаше тежките черти на фелах. Забеляза, че под протритото европейско сако носеше кафява галабия.

Тя обърна делвата, вгледа се в спиралата на долната страна и с леко влажния си пръст потърка рисунката. Част от землистожълтата боя се олющи. В този момент тя разбра, че делвата е фалшива. Беше много добре направена, но все пак фалшива.

Почувства се страшно неудобно, постави я на тезгяха и взе сака си.

— Е, благодаря ви много — каза тя, като се стараеше да не среща погледа на Абдул.

— Имам и други — трепна той и отвори един висок дървен шкаф до стената. Търговският му инстинкт бе откликнал на първоначалния ентусиазъм на Ерика и сега същият този инстинкт му подсказваше, че нещо се е променило. Беше объркан, но не искаше да изгуби клиент без борба. — Може би ще ви хареса това? — Той извади един подобен съд от шкафа и го постави на тезгяха.

Ерика не желаеше да предизвика конфликт, заявявайки на този приятен старец, че се опитва да я измами. Тя неохотно взе втория съд. Той бе по-овален от първия, а основата му по-тясна.

— Имам много образци от този вид съдове — продължи Абдул и извади още пет делви.

Докато беше с гръб към нея, тя наплюнчи показалеца си и потри шарката на втората делва. Боята остана непокътната.

— Колко струва тази? — попита тя, като се опита да скрие вълнението си. Възможно бе тази делва да е на шест хиляди години.

— Цените са различни в зависимост от качеството и състоянието на съдовете — уклончиво каза Абдул. — Защо не ги разгледате всичките, и след като си изберете нещо, ще говорим за цената.

Тя внимателно ги огледа една по една и от седемте делви избра две, вероятно автентични:

— Харесват ми тези двете — каза тя със засилваща се увереност. За пръв път познанията й по египтология й носеха някаква практическа полза. Щеше й се Ричард да е с нея в този момент.

Абдул погледна двете делви, после се взря в Ерика:

— Но тези не са най-красивите. Защо ги предпочитате пред останалите?

Ерика го погледна с колебание. После настъпателно изрече:

— Защото останалите са фалшиви.

Лицето на Абдул остана безизразно. После очите му заблестяха, ъгълчетата на устните му се разтегнаха в усмивка и той избухна в такъв смях, че очите му се насълзиха.

Ерика се мръщеше в недоумение.

— Кажете ми — изпъшка Абдул, но трябваше да овладее смеха си, преди да продължи. — Кажете ми как разбрахте, че са фалшиви — и посочи делвите, които беше отделила.

— По най-лесния начин. Пигментът на шарките не е стабилен. Боята се изтрива с мокър пръст. За автентичен съд това е абсурдно.

Абдул намокри пръста си и повтори опита. По пръста му остана землистожълто петно.

— Напълно сте права — направи същото и с двете антики. — Измамиха измамника. Такъв е животът.

— Колко струват тези две истински антики? — попита Ерика.

— Не се продават. Някой ден, може би, но не сега.

— И какво правите, ако клиентът поиска гаранция? — попита Ерика.

— Давам им. За туристите тя няма никакво значение. Доволни са, че са си взели сувенир. Никога не проверяват автентичността.

— А това не ви ли притеснява?

— Не, не ме притеснява. Праведността е лукс, който само богатите могат да си позволят. Търговецът винаги се стреми да получи максималната цена за стоката си. Туристите, които идват тук, искат сувенири. Ако искат автентични антики, би трябвало да ги разпознават. А от къде накъде вие разбирате от пигмента на античните съдове?

— Аз съм египтолог.

— Вие сте египтолог! Слава на Аллах. Че защо на красива жена като вас е хрумнало да става египтолог? Ех, животът си отива за Абдул Хамди. Май наистина остарявам. Значи и преди сте идвала в Египет?

— Не, тук съм за първи път. Винаги съм искала да дойда, но ми беше прекалено скъпо. Това е стара моя мечта.

— Е, дано прекарате добре. Сигурно планирате да посетите Горен Египет? Луксор?

— Разбира се.

— Ще ви дам адреса на магазина за антики на сина ми.

— За да ми продаде малко фалшиви съдове? — Ерика се усмихна.

— Не, не, но може да ви покаже наистина интересни неща. Аз също имам някои неща тук. Какво ще кажете за това? — Абдул извади от шкафа статуетка във формата на мумия и я постави на тезгяха. Беше изработена от дърво и изящно оцветена. На предната страна имаше йероглифи.

— Фалшива е — бързо отсече Ерика.

— Не е! — стреснато отвърна Абдул.

— Йероглифите не са истински. В тях няма смисъл. Просто безсмислена редица от знаци.

— Значи отгоре на всичко четете и тайнственото писмо!

— Такива е специалността ми. Особено надписи от времето на Новото царство.

Абдул обърна статуетката и погледна йероглифите.

— Платих висока цена за тази вещ. Сигурен съм, че е истинска.

— Може би статуетката е истинска, но не и надписите. Навярно надписът е добавен с цел статуетката да изглежда още по-ценна. — Ерика се опита да изтрие част от боята. — Пигментът изглеждаше стабилен.

— Добре, нека ви покажа още нещо. — Абдул бръкна в шкафчето и извади малка картонена кутия. Свали капака, отбра няколко скарабея и ги подреди. С показалеца си побутна единия от тях към Ерика.

Тя го разгледа. Беше изработен от порьозен материал, изкусно резбован във формата на познатия торен бръмбар, почитан от древните египтяни. Обърна го и с изумление съзря именния знак на Сети I. Резбованите йероглифи бяха изключително красиви.

— Фантастичен образец — каза тя и го остави на тезгяха.

— Да разбирам ли, че нямате нищо против да притежавате тази антика?

— Ни най-малко. Колко струва?

— Ваша е. Подарявам ви я.

— Не бих могла да приема такъв подарък. Защо искате да ми го направите?

— Да приемем, че това е арабски обичай. Но ви предупреждавам, че не е автентичен.

— Мисля, че е истински.

— Не е истински, защото синът ми го е правил.

— Интересно — каза Ерика и отново разгледа йероглифите.

— Синът ми е много добър.

— От какво е изработен?

— От стара кост. В древните катакомби в Луксор и Асуан има огромни хранилища, пълни с мумии. Синът ми използва подобни кости за скарабеите. А за да изглежда резбата естествено похабена и изтъркана, ги пъхаме в гушите на пуйките. Мине ли веднъж през пуешкото храносмилане, всичко е наред.

— Признавам, че се излъгах.

— Не се разстройвайте. Занесоха няколко скарабея в Париж. Там корифеите, дето си мислят, че знаят всичко, ги изследваха.

— Сигурно въглероден анализ — вметна Ерика.

— Не разбирам, но ги обявиха за напълно автентични. Е, костта със сигурност е автентична. И тъй, скарабеите на сина ми са в музеите по целия свят.

Ерика саркастично се изсмя. Сега разбра, че пред нея стои истински експерт.

— Казвам се Абдул Хамди, моля те, наричай ме Абдул. Как е твоето име?

— О, извинете. Ерика Барън. — Тя постави скарабея на тезгяха.

— Ерика, за мен ще е удоволствие да изпием по един ментов чай.

Абдул подреди предметите по местата им, после дръпна тежките червено-кафяви завеси. Беше й приятно да разговаря с него, но се поколеба за миг, преди да го последва в задната част на магазина. Тя бе почти толкова голяма, колкото и предната, с тази разлика, че не се виждаха никакви врати и прозорци. Стените и подът бяха толкова плътно покрити с ориенталски килимчета, сякаш се намираше в шатра. В средата бяха струпани няколко възглавници, една ниска масичка и наргиле.

— Един момент — каза Абдул. Завесата се спусна зад него и Ерика остана сама.

Загледа се в няколкото предмета, плътно увити в плат. После дочу тракането на мънистата и приглушените думи на Абдул, който поръчваше чай.

— Седни — покани я Абдул, когато се върна. — Не ми се случва често да общувам с красиви и образовани жени. Кажи ми, дете мое, от коя част на Америка си.

— От Толидо, щата Охайо — каза Ерика с известно безпокойство. — Но сега живея в Бостън. Или по-точно в Кеймбридж. Той е съвсем близо до Бостън.

Очите на Ерика бавно обходиха цялата стая. Самотната крушка, която висеше от тавана, придаваше на ориенталските килими една неповторима мека плътност…

— Да-а, Бостън. Сигурно е красиво в Бостън. Имам един приятел там. От време на време си пишем. Всъщност синът ми пише. Аз не мога да пиша на английски. Тук имам едно писмо от него. — Абдул затършува в малкото шкафче до възглавницата си и извади писмото, адресирано до него, Абдул Хамди, Луксор, Египет. — Може би го познаваш?

— Бостън е голям град… — започна Ерика, но зърна обратния адрес: Д-р Хърбърт Лоуъри, шефът й. — Познавате доктор Лоуъри? — невярващо попита тя.

— Два пъти сме се срещали и от време на време си пишем. Много се интересуваше от една глава на Рамзес II, която имах преди около година. Прекрасен човек. Много умен.

— Наистина — каза Ерика, изумена от факта, че Абдул си пише с такава изтъкната фигура като доктор Хърбърт Лоуъри, председателя на отдела за Близкия Изток в Бостънския музей за изящни изкуства. Вече се чувстваше значително по-спокойна.

Абдул сякаш прочете мислите й и извади от кедровото си шкафче още няколко писма.

— Тези са от Дюбоа, от Лувъра, а тези от Колфийлд, от Британския музей.

Мънистата на входната врата отново тракнаха. Абдул протегна ръка, дръпна завесите и каза нещо на арабски. В стаята безшумно влезе момче с мръсна бяла галабия. Остави чашките в металните им кошнички до наргилето. Абдул пусна няколко монети в подноса и задържа завесата, докато момчето излезе. След това се обърна към Ерика и се усмихна.

— Безопасно ли е за мен? — попита тя и посочи чашата си.

— Дали е безопасно? — Абдул бе изненадан.

— Такива страхотии ми наговориха за водата в Египет…

— А, имате предвид за стомаха. В чайната водата ври постоянно. Наслаждавайте му се. Това са жежки, безводни земи. Стар арабски обичай е да се пие чай или кафе с приятели.

Те мълчаливо отпиха. Ерика бе приятно изненадана от тръпчивата свежест на чая.

— Кажи ми, Ерика… — наруши Абдул тишината. Той произнесе името й по особен начин, поставяйки ударението на втората сричка. — Освен, разбира се, ако имаш нещо против въпроса ми, защо стана египтолог?

Въпросът не я изненада. Бяха й го задавали хиляди пъти, а майка й така и не можа да проумее защо едно хубаво и младо еврейско момиче, което „си има всичко“, ще се занимава с египтология. Тя се опита да промени решението й, отначало с кротки разговори: „Какво ще кажат приятелките ми?“, после с увещания — „Как ще се издържаш!“ и накрая с открити заплахи — запор на издръжката й. Но всичко бе напразно. Ерика продължи образованието си и една от причините бе именно упорството на майка й.

Естествено тя не се бе замисляла каква работа би могла да намери, след като завърши. Също така беше вярно, че от чист късмет се устрои в Бостънския музей за изящни изкуства, докато повечето й състуденти бяха безработни. И въпреки това тя обичаше науката за древния Египет. В отдалечеността на епохата, в нейната тайнственост, в невероятното й богатство, в изумителната ценност на малкото открити материали имаше нещо, което я привличаше и омагьосваше. В подобни мигове тя се питаше дали човечеството изобщо е претърпяло някакво развитие.

Ерика погледна Абдул.

— Влюбих се египтологията, защото тя ме омагьоса. Бях съвсем малка, когато отидохме със семейството ми в Ню Йорк. Единственото, което си спомням, е, че в музея „Метрополитън“ видях мумия. После в колежа се записах в курс по древна история. Това е. — Тя сви рамене и се усмихна.

— Странно — каза Абдул. — За мен това е просто работа, по-добра от убийствения земеделски труд. Но за теб… — Той сви рамене. — Разбира се, след като си щастлива, всичко е наред. Колко си годишна, детето ми?

— Двадесет и осем.

— А мъжът ти, той къде е?

— Още не съм омъжена — каза тя най-после. — Проявяваш ли интерес, Абдул? — и отново се усмихна.

— Дали проявявам интерес? Аз винаги проявявам интерес — разсмя се Абдул. — Ислямът позволява на правоверните да имат по четири жени. Но ако ме питаш, едва ли ще мога да понеса четири пъти радостта, която ми дава единствената ми жена. И все пак, двадесет и осем годишна и още неомъжена… Странен свят.

Ерика погледна Абдул, той отпи от чая си.

— Имаш ли нещо против да те снимам?

— За мен е удоволствие.

Докато Абдул се изправи на възглавницата и оправи сакото си, тя извади своя „Полароид“ и сложи светкавицата. Неестествена бяла светлина озари стаята и секунда по-късно апаратът изхвърли непроявената снимка.

— Ех, ако руските ракети работеха тъй добре, както и фотоапаратът ти — каза Абдул и се отпусна. — И тъй, ти си най-красивият и най-младият египтолог, влизал в магазина ми. Искам да ти покажа нещо наистина специално.

Той бавно се изправи на крака и повдигна покривалото на един предмет, висок около шест фута.

— Боже мой! — каза тя невярващо. Пред нея стоеше статуя в естествени размери. Трескаво се изправи на крака, за да я разгледа по-отблизо.

Абдул гордо отстъпи встрани, подобно на художник, който представя венеца на творенията си. Лицето бе направено от масивно злато и напомняше маската на Тутанкамон, но с по-фина изработка.

— Това е фараон Сети I — каза Абдул. Той свали изцяло платнената покривка и остави Ерика да се наслаждава до насита.

— Това е най-красивата статуя, която някога съм виждала — прошепна тя.

Очите бяха направени от бял алабастър, инкрустиран със зелен шпат. Веждите — от прозрачен корналин. Традиционната древноегипетска прическа беше от злато и лазурит. Около врата се извиваше пищен нагръдник във формата на лешояд, който символизираше египетската богиня Некбет. Огърлицата бе направена от злато, обсипана със стотици тюркоази, яспис и лазурит. Клюнът и очите бяха от обсидиан. На колана имаше златна кама в ножница. Дръжката й беше изящно изработена и инкрустирана със скъпоценни камъни. Протегнатата лява ръка стискаше жезъл, украсен с вградени скъпоценности. Цялостният ефект бе зашеметяващ. Ерика бе останала без дъх. Статуята бе истинска, а цената й — невероятна.

— Откъде, за бога, намери това? През живота си не съм виждала подобно нещо.

— От пясъците на Либийската пустиня. Там са скрити всичките ни съкровища — каза Абдул със самодоволството на родител, чието дете са похвалили. — Ще остане тук само за няколко часа, а след това ще продължи пътешествието си. Знаех си, че ще ти хареса.

— О, Абдул, толкова е красива. Просто нямам думи.

Синците на входа остро изтракаха и той мигновено стана.

— Ерика, моля да ме извиниш, но сама разбираш, че трябва да бъда предпазлив.

Изумителната статуя отново изчезна под тъмната си покривка.

Посетителят явно не бързаше, защото Абдул се върна до кедровото си шкафче. Ерика седна на възглавницата си.

— Имаш ли пътеводител за Египет? — едва чуто попита той.

— Да — каза тя, — успях да си намеря пътеводителя на Найджъл.

— Имам нещо по-добро — усмихна се той и измъкна една похабена на вид книжка. — Това е от Бедекер, издаден през 1929 година. Ще ти бъде от полза. За мен е чест да ти помогна… Ако на тръгване не успееш да ми я върнеш, предай я на адреса, който е написан на титулната страница.

Ерика разгърна книгата и първото, което й направи впечатление, бе изобилието от илюстрации и карти. Описанието на Храма на Карнак, на който Бедекер бе дал четири звезди, най-високата оценка по неговата точкова система, се простираше върху почти петдесет страници. Изглеждаше страхотно. Следващата глава започваше с поредица медни гравюри от храма на царица Хатшепсут. Следваше дълго описание, което й се стори безкрайно интересно. Сложи снимката на Абдул в книгата и я пъхна в сака си.

Повъртя се из стаята и пак се замисли за статуята. Едва се сдържаше да не повдигне покривалото и отново да разгледа странните надписи. Но тогава дочу, че разговорът в магазина определено променя тона си. Гласовете бяха все така тихи, но много по-ядосани. Отначало си помисли, че просто се пазарят. Но после в сумрачната стая отекна трясък от счупено стъкло, последван от вик и тя почувства как паниката на вълни залива гърдите й и пулсира в слепоочията й. Чу се нисък, заплашителен глас.

Колкото се може по-тихо Ерика доближи завесите и също като Абдул преди малко, леко ги разтвори и погледна в магазина. Първото нещо, което видя, бе гърбът на някакъв арабин в омачкана, мръсна галабия, който стоеше до входа. Друг арабин, също с изпокъсана и мръсна галабия, държеше Абдул над потрошения тезгях. Пред Абдул имаше трети арабин, облечен в чиста роба на бели и кафяви ивици, който размахваше бляскав ятаган. Лъскавото острие се издигна пред ужасеното лице на Абдул и светлината от голата електрическа крушка затанцува по смъртоносния ръб.

Преди Ерика да успее да пусне завесата, от прерязаната дихателна тръба излезе хъркащ стон и секунда по-късно бликналата яркочервена кръв обля стареца.

Краката на Ерика се подкосиха и тя падна на колене. Дебелите завеси заглушиха шума. Обезумяла, тя огледа стаята в търсене на някакво укритие и миг по-късно се пъхна в ъгъла между последния шкаф и стената. Това едва ли можеше да се нарече скривалище, но беше единствената й възможност.

Във външната част на магазина настъпи раздвижване. Някой разместваше мебели, после отново се възцари ужасяваща тишина. Времето течеше убийствено бавно. Влязоха в задното помещение, тя затаи дъх, цялата настръхнала от страх. Арабите разговаряха точно зад нея. Чуха се стъпки и после тежък удар. След това арабска ругатня. После стъпките се отдалечиха и — познатото тракане на мънистата на входната врата.

Ерика си пое дъх, все тъй притисната в ъгъла си. Мина известно време, но все още не можеше да прецени дали са изтекли пет или петнадесет минути. Преброи до петдесет. Престраши се и погледна. Стаята бе празна, на пода лежеше сакът й, на масичката — недопитият й чай. Но статуята на Сети I я нямаше!

Изведнъж една ръка със стоманена хватка я сграбчи за лакътя и я запокити в средата на стаята.

Бостън, 8:00

Будилникът разсъни Ричард Харви и насила го изправи пред новия ден.

— Исусе! — ядно изрече той и стовари юмрука си върху него. От удара звънът спря, но изскочи стъклото на часовника. Разбира се, стъклото лесно си влизаше на мястото, но фактът, че процедурата се повтаряше всяка сутрин, го навеждаше на тревожни мисли. Той бе свикнал сам да управлява живота си, а напоследък това не му се отдаваше.

Преметна крака през ръба на леглото, седна и погледна будилника. Протегна се и изтръгна щепсела от контакта. Почти недоловимото потракване на електрическия будилник секна. До него беше поставил снимка на Ерика. Вместо да се усмихне, тя се бе втренчила във фотоапарата с нацупена долна устна. В зависимост от случая тази гримаса силно привличаше или пък вбесяваше Ричард. Той се протегна и обърна снимката. Магията изчезна. Как можеше едно толкова красиво момиче като нея да е влюбено в цивилизация, умряла преди три хиляди години? Бяха изминали само два дни, откакто замина и вече ужасно му липсваше.

Ричард стана и се упъти към тоалетната чисто гол. На тридесет и четири годишна възраст, той беше в много добра форма. Винаги я бе поддържал, дори докато учеше медицина, а сега, след три години частна практика, редовно спортуваше. Шестфутовата му фигура бе елегантна и мускулеста. Както казваше Ерика, дори и задникът му бе релефен.

От банята отиде в кухнята, сложи чайника и си наля чаша сок. После отвори кепенците в дневната. Погледна към площад „Луисбърг“. Октомврийското слънце процеждаше лъчите си през златните листа на брястовете и неусетно пречупваше мразовития въздух. Ричард унило се усмихна и от това бръчките покрай очите му се задълбочиха, а луничките изпъкнаха още повече. Имаше приятни, мъжествени черти с ъглесто и малко хитровато лице, и гъста коса с цвят на мед. В дълбоките му сини очи често се появяваше дяволито пламъче.

— Египет. Господи, сякаш е отишла на луната — тъжно промълви той. — Защо, по дяволите, й трябваше да ходи там?

Както всяка сутрин Ричард взе душ, избръсна се, облече се и закуси. Неизменният ритуал за кратко бе прекъснат. Нямаше чисти чорапи, тъй че трябваше да избере един чифт от коша за пране. Предстоеше му отвратителен ден. Мислите му все се въртяха около Ерика. Накрая, в пристъп на отчаяние, той звънна на майка й в Толидо. С нея беше в прекрасни отношения. Беше осем и половина и той знаеше, че още не е тръгнала на работа.

Ричард премина направо на темата.

— Ерика да ти се е обаждала?

— Боже мой, та тя тръгна едва вчера.

— Вярно. Просто ми хрумна, че може и да е звъннала. Разтревожен съм. Изобщо не проумявам какво става. Всичко вървеше прекрасно, допреди да започнем да говорим за брак.

— Това трябваше да го свършиш миналата година.

— Миналата година не можех. Все още нямах солидна практика.

— Можеше, разбира се. Просто не искаше. Всичко е ясно. А щом се тревожиш за нея, не трябваше да я пускаш в Египет.

— Опитах.

— Ричард, ако беше опитал, в този момент тя щеше да е в Бостън.

— Джанис, наистина опитах. Казах й, че ако отиде в Египет, връзката ни вероятно ще се промени. Просто ще бъде различна.

— А тя?

— Каза, че съжалява, но за нея било много важно.

— Ричард, сигурна съм, че ще й мине. Не ти остава нищо друго, освен да се отпуснеш и да чакаш.

— Дано да си права, Джанис. Искрено се надявам да е така. Ако се чуеш с нея, обади ми се.

Той затвори телефона. Разговорът не му донесе облекчение. Дори му се стори, че го обзема паника. И внезапно позвъни в една от авиокомпаниите и попита какви полети има за Кайро, с надеждата, че по този начин ще се почувства по-близо до нея. Напразно. Освен това вече бе закъснял за работа. Помисли си как Ерика се забавлява, докато той страда и се ядоса. Но какво можеше да направи?

Кайро, 15:30

Ерика очакваше да съзре убиеца арабин, но вместо него видя европеец, облечен в скъп бежов костюм и жилетка. И двамата бяха безкрайно смутени. После на Ивон Жулиен дьо Марго му бяха нужни цели петнадесет минути, за да я убеди, че няма да й направи нищо лошо. Дори и след това Ерика все още не можеше да говори, защото ужасно трепереше. Най-накрая с много усилия успя да каже на Ивон, че в другата част на магазина е Абдул, който е или мъртъв, или тежко ранен. Ивон настояваше, че когато е влязъл, магазинът е бил празен, но се съгласи да провери при условие, че Ерика седне и се успокои. Върна се веднага.

— В магазина няма никой. По пода има натрошени стъкла и малко кръв, но е празен.

— Искам да се махна оттук. — Това бе първото й свързано изречение.

— Разбира се, но първо ми разкажи какво се случи.

— Искам да отида в полицията — продължи тя и отново затрепери. Затвори очи и в главата й отново се появи ятаганът, който се врязваше в гърлото на Абдул. — Видях как убиват човек. Преди секунди. Беше ужасно. Досега дори не бях виждала кръв. Моля ви, искам да отида в полицията.

Умът й най-после започваше да работи. Тя погледна мъжа, който стоеше пред нея. Беше висок, слаб, към четиридесетгодишен, с остри черти и обгоряло от слънцето лице. Видът му бе властен. След раздърпаните араби за Ерика бе достатъчно да види безупречното му облекло, за да му повярва.

— Имах нещастието да видя как убиват човек — каза тя накрая. — Погледнах зад завесата и видях трима мъже. Единият беше на вратата, другият държеше стареца, а третият… — беше й трудно да продължи, — а третият му преряза гърлото.

— Разбирам — замислено каза Ивон. — Как бяха облечени тримата?

— Изобщо не съм убедена, че разбирате — повиши тон Ерика. — С какво били облечени! Аз не ви говоря за някакви си джебчии. Опитвам се да ви обясня, че тук бе убит човек. Убит!

— Вярвам ви. Но тези мъже араби ли бяха или европейци?

— Араби, облечени в галабии. Двамата бяха съвсем мръсни, другият изглеждаше по-заможен. Божичко, само като си помисля, че бях дошла тук, за да си почина! — Тя поклати глава и понечи да стане.

— Можете ли да ги разпознаете? — кротко попита Ивон и положи длан на рамото й, за да я успокои и да я подкани да седне отново.

— Не съм сигурна. Стана толкова бързо. Сигурно ще разпозная този с ятагана. Не знам. Изобщо не видях лицето на мъжа до вратата. — Тя вдигна длан и с изненада забеляза колко силно трепери. — Дори не съм сигурна, че съм видяла всичко това. Говорехме си с Абдул, собственика на магазина. Всъщност говорехме от доста време, пиехме чай. Беше очарователен, жизнен човек. Божичко… — Тя прокара пръсти през косата си. — И казвате, че там няма никой? — Тя посочи към завесата.

— Вярвам ви. — Ръката му още беше на рамото й и това сякаш я успокояваше.

— Но защо са отнесли и тялото?

— И тялото? Какво друго са отнесли?

— Отнесоха една статуя, която стоеше ето тук — каза Ерика и посочи с пръст. — Изумителна статуя на древен египетски фараон…

— Сети I — прекъсна я Ивон. — Този ненормален старец е държал статуята на Сети тук!

— Вие знаете за статуята? — попита Ерика.

— Знаех, да. Дори сега дойдох тук специално, за да обсъдим въпроса с Хамди. Преди колко време се случи всичко това?

— Не мога да преценя. Петнадесет, двадесет минути. Когато вие влязохте, си помислих, че убийците се връщат.

— По дяволите! — изруга Ивон и се заразхожда напред-назад из стаята. Свали бежовото си сако и го остави на една от възглавниците. После спря и рязко се обърна към Ерика: — Вие видяхте ли статуята?

— Да. Беше невероятно красива. Най-впечатляващото нещо, което съм виждала през живота си. Дори и най-добрите образци от съкровището на Тутанкамон не могат да се сравнят с нея. Прекрасно свидетелство за това какви висоти са достигнали майсторите от Новото царство по времето на деветнадесетата династия.

— Деветнадесетата династия? Откъде знаете това?

— Аз съм египтолог — каза Ерика и това някак й помогна да си възвърне самочувствието.

— Египтолог? Изобщо не приличате на египтолог.

— И на какво според вас трябва да прилича един египтолог? — кисело попита тя.

— Добре де, исках да кажа, че не бих се досетил сам — извини се Ивон. — Това че сте египтолог ли накара Хамди да ви покаже статуята?

— Така поне мисля.

— Постъпил е глупаво. Страшно глупаво. Не проумявам защо е трябвало да поема такъв риск. Имате ли изобщо представа каква е стойността на статуята? — попита Ивон почти ядосано.

— Безценна е — отговори Ерика. — Това е още една причина веднага да се отиде в полицията. Тази статуя е национално богатство. Знаех за нелегалната търговия с антики, но не съм и предполагала, че може да се стигне до образци с такава стойност. Трябва нещо да се направи.

— Трябва нещо да се направи! — подигравателно се разсмя Ивон. — Американско самомнение. Най-големият пазар за антики е в Америка. Ако няма купувачи, няма да има и нелегална търговия. Основната вина носи този, който купува.

— „Американско“ самомнение! Ами вие, французите? Как си позволявате да говорите така, при положение, че Лувърът е натъпкан с безценни експонати, като повечето от тях са откраднати, също както Зодиака от Храма на Дендера. Хората пропътуват хиляди километри, за да дойдат в Египет, и какво намират тук? Отливка от Зодиака.

— Добре — хладно прекъсна разговора Ивон. — Принципно сме на едни и същи позиции. Нелегалната търговия трябва непрекъснато да се контролира. Но имаме разминаване по отношение на методите. Например аз не мисля, че ще е правилно веднага да ходим в полицията.

Ерика бе изумена.

— Виждам, че не сте съгласна с мен.

— Не съм съвсем сигурна — заекна Ерика, смутена от това колко лесно четат мислите й.

— Разбирам вашата загриженост. Но нека ви обясня как стоят нещата. Дано не ви прозвучи наставнически. Просто гледам реалистично. Намираме се в Кайро. Не в Ню Йорк, нито пък в Париж, дори не и в Рим. Казвам „Рим“, защото в сравнение с Египет дори и в Италия държавната администрация работи безупречно. В Кайро бюрокрацията е невъобразима. Безкрайни ориенталски интриги, подкупи — това е правило, а не изключение. Ако отидете в полицията и разкажете какво сте видели, ще станете главният заподозрян. И, естествено, ще ви вкарат в затвора или най-малкото ще ви поставят под домашен арест. Само докато се попълнят нужните документи, ще изминат шест месеца, дори и година. Животът ви ще стане ад. — Ивон се взря настойчиво в нея. — Разбирате ли ме? Говоря ви това за ваше добро.

— Кой сте вие? — попита тя и отвори сака си, за да си вземе цигара. По принцип не пушеше. Ричард много се ядосваше, когато я видеше с цигара и затова на летището си купи един картон в знак на неподчинение. Но в момента искаше ръцете й да са заети с нещо.

Като я видя да рови в сака, Ивон галантно й предложи златната си табакера. Ерика със замах измъкна една цигара. Той й я запали и след това сам си взе една. Настъпи тишина. Ерика пушеше, без да вдишва дима.

— Аз съм, казано по вашему, един загрижен гражданин. — Ивон без нужда приглади безупречно сресаната си тъмнокестенява коса. — Аз съм решително против унищожаването на антики, исторически забележителности и археологически обекти. Освен това възнамерявам да предприема нещо по въпроса. Информацията за тази статуя на Сети I беше най-важната… как му казвате…

— Находка — опита се да му помогне Ерика.

Ивон поклати глава и с ръка я подкани да продължи да изброява.

— Информация? — предположи Ерика и сви рамене.

— За да разбулиш загадка или тайна, ти е нужно…

— Следа, ключ?

— Точно така, следа. Да, Това беше най-важната следа. Но сега просто не знам. Статуята може никога да не се появи. Вие бихте могла да помогнете, като разпознаете убиеца, но тук, в Кайро, това е много трудно. А ако отидете и в полицията, ще стане абсолютно невъзможно.

— Първо на първо, откъде научихте за статуята?

— От самия Хамди. Сигурен съм, че не е писал само на мен — каза Ивон и се огледа из стаята. — Дойдох тук по най-бързия възможен начин. Пристигнах в Кайро едва преди няколко часа. — Отиде до един от големите дървени шкафове и отвори вратата. Беше пълен с дребни предмети. — Добре щеше да е, ако кореспонденцията му е тук — каза Ивон и взе една малка дървена статуетка на мумия. — Повечето са фалшификати — добави той.

— В шкафчето има писма — каза Ерика.

Ивон погледна, отиде до шкафчето и го отвори.

— Прекрасно. Може би тук ще има нещо, което да ни упъти. Но бих искал да съм сигурен, че няма някакви скрити писма. — Той отиде до завесата и я разтвори. Блесна дневна светлина. — Раул! — силно извика Ивон.

Мънистата на входа изтракаха. Ивон задържа завесата и Раул влезе.

Беше по-млад от Ивон, под тридесетте, с маслинова кожа, черна коса и с безгрижната небрежност на мъж, който съзнава обаянието си. На Ерика й напомняше Жан-Пол Белмондо. Ивон го представи и каза, че е от Южна Франция и че свободно говори английски, но малко трудно му се разбира заради силния акцент. Раул стисна ръката на Ерика и широко се усмихна. После двамата бързо заговориха на френски, преди да започнат основното претърсване на магазина.

— Нали ще ни извиниш за няколко минути — усмихна й се Ивон.

Ерика се отпусна върху големите възглавници в средата на стаята. Всички тези събития я бяха изтощили. Много добре знаеше, че претърсването е незаконно, но замълча. Разсеяно наблюдаваше двамата мъже. Те бяха приключили с шкафовете и сега сваляха килимите от стените.

Докато работеха, разликата между тях изпъкваше с още по-голяма сила. Не само във външния вид. Проличаваше и в начина, по който се движеха, по който докосваха предметите. Раул беше прям и груб, често разчиташе само на силата си. Ивон бе внимателен и разсъдлив. Раул бе постоянно в движение, навеждаше се, изправяше се, свиваше глава между мощните си рамене. Ивон стоеше изправен и наблюдаваше всичко от определено разстояние. Беше навил ръкавите на ризата си. Внезапно тя разбра кое прави Ивон по-различен. Имаше поддържаното, салонно излъчване на аристократ от деветнадесети век.

Ерика нервно стана и отиде до тежките завеси. Искаше й се за малко да излезе на въздух, но се страхуваше да погледне в магазина въпреки уверенията на Ивон, че тялото е изнесено. Накрая се реши, протегна ръка и дръпна завесата.

И изкрещя. На два фута от себе си видя лице, което се бе обърнало да я погледне при шума на завесата. Натрапникът, не по-малко изплашен от самата нея, изпусна съдовете, които бе награбил и в магазина се разнесе силен трясък.

Раул реагира светкавично, профуча край Ерика и влезе в магазина. Ивон го последва. Крадецът се препъна в натрошените съдове и се засили към вратата, но Раул, бърз като котка, му нанесе рязък саблен удар между плешките и го повали на пода. Обърна го по гръб. Не повече от дванадесетгодишно момче.

Ивон се обърна към Ерика.

— Добре ли си? — меко я попита той.

Ерика поклати глава.

— Не съм свикнала с такива неща. — Тя все още стискаше завесата.

— Внимателно погледни това момче. Искам да съм сигурен, че не е един от тримата. — Той я прегърна през раменете, но тя учтиво се дръпна.

— Нищо ми няма — каза тя и осъзна, че е реагирала толкова бурно, защото бе потискала стреса си и тази случка е отприщила всичко насъбрано досега. Пое си дълбоко дъх и приближи разтрепераното дете. — Не — кратко отговори тя.

Ивон изстреля няколко изречения на арабски и момчето панически се изправи на крака, втурна се към вратата и излетя навън с такава скорост, че мънистените нанизи дълго не можаха да се успокоят.

— От беднотията по тия краища хората придобиват инстинкта на лешоядите. Усещат къде се е случило нещастие.

— Искам да си тръгвам. Не знам къде да отида, но искам да се махна оттук. И все още съм на мнение, че полицията трябва да знае за това.

Ивон протегна ръка и я постави на рамото на Ерика. Заговори й бащински.

— Полицията може да научи, без да се намесваш пряко. Това в края на краищата си е твоя работа, но, повярвай ми, говоря ти истината. Египетските затвори конкурират турските.

Ерика се взря в непроницаемите очи на Ивон, после погледна ръцете си. Още трепереха. След като бе видяла мизерията и хаоса, които царяха в Кайро, никак не й беше трудно да повярва на думите на Ивон.

— Искам да се върна в хотела.

— Разбирам те. Но, моля те, позволи ни да те придружим. Просто изчакай минута, докато вземем писмата. Веднага се връщам. — И двамата се скриха зад тежката завеса.

Ерика мина зад счупения тезгях и се втренчи в бъркотията от натрошени стъкла и съсирена кръв. Трудно потисна гаденето и за късмет бързо намери това, което търсеше — фалшивия скарабей, който й бе подарил Абдул, същия, който синът му така изкусно бе резбовал. Тя го пъхна в джоба си и побутна с крак потрошените съдове. Двете автентични антики бяха сред парчетата. Бяха просъществували шест хиляди години, за да се счупят най-накрая в този злочест магазин, в ръцете на дванадесетгодишен крадец. Стана й болно от това безсмислено прахосничество. Погледът й се спря върху кръвта и трябваше да затвори очи, за да спре напиращите си сълзи. Един човешки живот бе секнал заради човешката алчност. Опита се да възстанови в паметта си лицето на човека с ятагана. Чертите му бяха остри, типични за бедуин, кожата му беше с цвят на полиран бронз. Но не успя да си спомни лицето му в детайли.

Отново отвори очи и огледа магазина. Силен гняв замести напиращите сълзи. Заради Абдул Хамди искаше да отиде в полицията, за да може престъпникът да бъде заловен и предаден на правосъдието. Но думите на Ивон несъмнено бяха достоверни. И ако не беше абсолютно сигурна, че ще разпознае убиеца, то отиването в полицията просто не си струваше риска. Ерика се наведе и вдигна едно от по-големите парчета от делвите. Тя отново изпадна под влиянието на магическата древност и с изумителна лекота пред нея изплува статуята на Сети. Нямаше никакво съмнение във факта, че статуята трябваше да се намери. Не бе и предполагала, че предмети с такава стойност са обект на незаконна търговия.

Ерика отиде до завесата и надникна. Ивон и Раул навиваха килимите по пода. Той й направи знак с ръка, че след малко свършват.

После остави Раул да постели килимите и изведе Ерика от „Антика Абдул“. Връщането по „Кан ел Калили“ бе нещо съвсем различно от отчаяните й опити да се промъкне сама. Никой не й досаждаше. Ивон безспирно й разказваше за пазара и за Кайро, сякаш се опитваше да я разсее след кошмарните събития от последния час. Явно бе подробно запознат с историята на града. Беше свалил вратовръзката си и яката на ризата му бе отворена.

— Какво ще кажеш за бронзова глава на Нефертити? — каза той и посегна към един от грозните сувенири, които се предлагаха навсякъде по пазара.

— Никога! — ужасена отвърна Ерика.

— Трябва да притежаваш такова нещо — продължи Ивон и започна да се пазари на арабски. Тя се опита да се намеси, но той вече беше я купил и й я връчи с куп официалности. — Нека този сувенир винаги връща сърцето ти тук, в Египет. Хубав си е сувенирът, само дето май ги правят в Чехословакия.

Ерика се усмихна и пое малката фигурка. Въпреки горещината, мръсотията и мизерията тя започваше да усеща чара на Кайро и това сякаш я отпусна.

Изведнъж тясната уличка, по която се движеха, свърши и те излязоха на слънчевия площад „Ал Ажар“. Имаше задръстване, от което се надигаше невъобразим шум от автомобилни клаксони. Отляво Ивон й показа една екзотична сграда с високо квадратно минаре и четири кули с кубета във формата на луковици. После й каза да се обърне. Отляво, почти закрит от уличното движение, се намираше входът на прочутата джамия „Ал Ажар“. Тръгнаха към джамията и колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно виждаха изкусно построения вход, с двете арки и изящно преплетените орнаменти. Това беше първият пример за средновековна мюсюлманска архитектура, който тя виждаше на живо. Всъщност не знаеше много за исляма и затова беше поразена. Ивон усети интереса й и посочи различните видове минарета, особено тези с куполи и изваяни от камък орнаменти. Мимоходом й разказа историята на джамията, като спомена и кои султани са я достроявали.

Ерика се опитваше да следи монолога на Ивон, но това вече не беше възможно. Пространството точно пред входа на сградата служеше за пазарен площад. Освен това в съзнанието й постоянно се връщаше образът на Абдул. Тя изобщо не разбра кога той смени темата. Наложи се да повтори:

— Това е колата ми. Ще ми позволиш ли да те закарам до хотела? — Беше черен фиат, произведен в Египет, немного стар, но с пълен комплект хлътнатини и драскотини. — Не е ситроен, но все пак върши работа.

Ерика се смути за момент. Не бе очаквала, че ще я откара със собствената си кола. С такси беше съвсем различно. Тя харесваше Ивон. Но той бе просто един непознат. Очите й издадоха мислите й.

— Разбери ме правилно — каза Ивон. — Радвам се, че можах да ти помогна, съжалявам само, че не дойдох двадесет минути по-рано. Просто искам да ти помогна. Не е лесно човек да се оправи в Кайро. А след това, което си преживяла, може и изобщо да не се оправиш.

— А Раул? — Ерика се опита да спори, но Ивон отключи нейната врата и я отвори.

Вместо да се опитва да я убеждава, той отиде при един арабин, който явно пазеше колата, и пусна няколко монети в шепата му. После отвори другата врата и се усмихна на Ерика. Сините му очи сякаш се бяха смекчили от следобедното слънце.

— Не се тревожи за Раул. Той чудесно се справя и сам. За теб се тревожа. Но щом имаш куража да се разхождаш из Кайро сама, пътуването с мен не би трябвало да те притеснява. А ако пък имаш нещо против, кажи ми къде си отседнала и ще те чакам във фоайето. Нямам намерение да се отказвам от тази статуя и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.

Ивон закопча колана си. Ерика се огледа, въздъхна и влезе в колата.

— „Хилтън“ — каза тя.

Пътуването в никакъв случай не можеше да се нарече спокойно. Преди да потегли, Ивон си сложи меки шофьорски ръкавици, като внимателно ги намести на всеки пръст. С настървение включи на скорост и колата рязко потегли. Движението беше трескаво, спирачките трябваше да се натискат светкавично, Ерика често залиташе към таблото. Струваше й се, че всеки миг ще катастрофират. Разминаваха се с други коли, с камиони, магарешки каруци и дори със сгради на милиметри разстояние. Ивон, стиснал с две ръце кормилото, караше като на състезание, а пред тях панически се разбягваха хора и животни. Беше целеустремен и настъпателен, но не се ядосваше, когато други шофьори му пречеха. Ако друга кола или каруца се промъкнеше пред него, той не реагираше. Просто търпеливо изчакваше да се появи някоя пролука и отново се втурваше напред.

Насочиха се встрани от претоварената централна част и минаха покрай развалините на старата градска стена и възхитителната цитадела на Саладин. Куполите и минаретата на джамията „Мохамед Али“ се устремяваха към небесата като гордо потвърждение за световната мощ на исляма. Стигнаха до Нил, успоредно на северния край на остров Рода. Завиха надясно по широкия булевард, който се движеше покрай източния бряг на реката. Искрящата хладна синева на водата неотразимо привличаше след горещината и мръсотията на централната част. Предишния ден, когато за пръв път видя Нил, тя бе впечатлена от неговата история и от това, че водите му идват от далечна екваториална Африка. Сега просто разбра защо Кайро и цялата населена част на Египет не биха могли да просъществуват без Нил. Ивон спря точно пред главния вход на „Хилтън“. После кавалерски помогна на Ерика да слезе. С американското си възпитание тя бе шокирана, че един толкова очарователен мъж може да се грижи за такива дреболии като например удобството на една дама. Но реши, че това е чисто европейски феномен и колкото и да бе изтощена, не можеше да не го оцени.

— Ако искаш да отидеш до стаята си и да се освежиш, преди да поговорим, аз ще те изчакам тук — каза Ивон, когато влязоха в претъпканото фоайе. Току-що бяха пристигнали следобедните международни полети.

— Мисля първо да пийна нещо — отвърна Ерика след кратко колебание.

Климатичната инсталация в коктейлбара работеше безупречно. Седнаха в едно сепаре и когато напитките им пристигнаха, Ерика взе леденостудената си водка с тоник и я притисна към бузата си.

Погледна Ивон, той отпи от своето перно и изглежда се чувстваше еднакво добре както в дебрите на „Кан ел Калили“, така и в „Хилтън“. Същата спокойна увереност, същото самообладание. Вгледа се по-внимателно в дрехите му — изкусно скроени по мярка. Сравни ги с неизменните костюми от „Брукс Брадърс“, които носеше Ричард и се усмихна, но после реши, че Ричард не се интересува от дрехи, тъй че сравнението не бе честно.

Ерика отпи от чашата си и почувства как се отпуска.

— Какво ще правиш със статуята на Сети?

— Ще се опитам да я намеря, преди да е напуснала Египет. Спомена ли Абдул Хамди закъде ще отпътува статуята?

— Каза само, че ще стои в магазина няколко часа, а след това ще продължи пътешествието си. Нищо повече.

— Преди около година се появи подобна статуя и…

— В какъв смисъл подобна? — попита Ерика.

— Позлатена статуя на Сети I.

— Ти видя ли я лично?

— Не. Ако я бях видял, сега нямаше да е в Хюстън. Купи я един петролен магнат чрез една швейцарска банка. Опитах се да я проследя, но швейцарските банки са необщителни в това отношение. Нищо не постигнах.

— Знаеш ли дали хюстънската статуя е имала йероглифи, резбовани в основата?

Ивон запали цигара.

— Нямам представа. Защо питаш?

— Защото статуята, която видях аз, имаше такива йероглифи — каза Ерика и почувства как я обзема познатата професионална треска. — И това, което ми направи впечатление, бе, че са изписани имената на двама фараони. Сети I и Тутанкамон!

Ивон неразбиращо изгледа Ерика. Тънките му устни леко се присвиха и той издуха дима през ноздрите си.

— Йероглифите са моя специалност — рече Ерика.

— Невъзможно е имената на Сети и Тутанкамон да са върху една статуя — сухо заяви той.

— Странно е, но аз съм напълно сигурна. За нещастие нямах време да преведа останалото. Отначало си помислих, че статуята е фалшификат.

— Не е фалшификат. Иначе нямаше да убият Хамди. Възможно ли е да си объркала името на Тутанкамон с нечие друго?

— Абсурд — отсече Ерика. Извади от чантата си химикал, нарисува на салфетката коронационното име на Тутанкамон и я побутна към Ивон. — Това беше резбовано в основата на статуята.

Ивон погледна рисунката и потъна в размисъл. Ерика го наблюдаваше.

— Защо убиха стареца? — каза тя накрая. — Това е, което не мога да проумея. Ако им е трябвала статуята, можеха да си я вземат. Хамди беше сам.

— Нямам представа — призна Ивон и вдигна поглед от салфетката. — Може би е проклятието на фараоните. — Той се усмихна. — Преди около година проследих нелегален канал за египетски антики до посредник в Бейрут. Той получаваше образците от египетски поклонници, които пътуваха за Мека. Тъкмо успях да осъществя контакта и човекът беше убит. Вече не знам дали аз не бях виновен.

— Искаш да кажеш, че са го убили поради същата причина, както и Хамди?

— Не, той загина случайно при престрелка между християнски и мюсюлмански групировки. Макар че по същото време имаше среща с мен.

— Толкова безсмислена трагедия — тъжно промълви тя и отново се замисли за Абдул.

— Наистина. Но не забравяй, че Хамди не е бил невинен зяпач и добре е знаел какво рискува. Статуята е безценна, а нямаш представа на какво са способни парите в една бедна държава като Египет. Това е причината, поради която е безсмислено да се обръщаш към властите. Тук по принцип е трудно да намериш човек, комуто да се довериш, а щом е замесено такова количество пари, и на полицията не може да се разчита.

— Просто не знам какво да правя. Какви са твоите планове, Ивон?

Той опъна още веднъж от своя голоаз и зарея поглед из безвкусно обзаведения бар.

— Надявам се да открия някаква информация в кореспонденцията на Хамди. Едва ли ще е много, но за начало ще стигне. Трябва да разбера кой го е убил.

Той се вгледа в Ерика и погледът му стана напрегнат.

— Много е вероятно ти да направиш окончателното разпознаване. Ще го направиш ли?

— Разбира се, стига да мога — каза Ерика. — Не можах добре да запомня лицата им, но ще помогна с каквото мога. — Тя размисли над думите си. Звучаха толкова банално.

Но Ивон сякаш не обърна внимание на това. Той се пресегна през масата и леко стисна китката й.

— Много се радвам — бавно промълви той. — Но сега трябва да тръгвам. Отседнал съм в хотел „Меридиен“, апартамент 800. Намира се на остров Рода. — Ивон замълча, но ръката му все още стискаше китката на Ерика. — За мен ще бъде удоволствие, ако се съгласиш да вечеряме заедно. Вероятно след всичко преживяно впечатлението ти от Кайро е ужасно. Бих желал да ти го покажа и от другата му страна.

Ерика се почувства поласкана. Ивон бе изключително чаровен и би могъл да вечеря, с която жена поиска. Интересът му към нея явно бе свързан със статуята, но въпреки това я развълнува.

— Благодаря ти, но съм ужасно уморена. Още не съм се съвзела от пътуването, а и снощи не спах добре. Може би някой друг път…

— Можем да вечеряме рано. Ще те върна най-късно в десет. След всичко, което преживя днес, не мисля, че е разумно да оставаш сама.

Бостън, 11:00

Ричард Харви огледа мощните телеса на Хенриета Олсън. Изпод чаршафите се показваше само мястото, където се намираше жлъчката. Всичко останало бе плътно завито, за да не пострада честта й.

— А сега, мисис Олсън, моля, покажете ми къде усетихте болката — каза Ричард.

Изпод чаршафите се измъкна една ръка. Хенриета заби показалец в корема си малко под дясното плаващо ребро.

— Също и тук, докторе — каза тя, обърна се надясно и заби пръст в средата на гърба си. — Точно тук — добави тя.

Той погледна часовника. До обяд му оставаха още трима пациенти. Въпреки че за три години като интернист бе събрал солидна клиентела и освен това харесваше работата си, понякога наистина му писваше. Деветдесет процента от пациентите му страдаха от заболявания, свързани с тютюнопушене и наднормено тегло. Използваше нищожна част от медицинските си познания. А сега, на всичкото отгоре, и историята с Ерика. При тези обстоятелства му беше много трудно да се съсредоточи върху жлъчката на Хенриета.

На вратата се почука и в кабинета надникна Сали Марински от регистратурата.

— Докторе, разговорът ви е на първа линия.

Лицето на Ричард се проясни. Бе поръчал на Сали да го свърже с Джанис Барън, майката на Ерика.

— Извинете ме, мисис Олсън, търсят ме по телефона. Веднага се връщам. — Той направи на Сали жест да остане в кабинета.

Затвори вратата зад себе си, взе слушалката и натисна бутона на първа линия.

— Ало, Джанис.

— Ричард, още нямам писмо.

— И аз така си мислех. Обаждам ти се, за да ти кажа, че наистина полудявам. Искам да ме посъветваш какво да правя.

— Сега за сега май нямаш много възможности, Ричард. Не ти остава нищо друго, освен да чакаш Ерика да се върне.

— Ти как мислиш, тя защо замина?

— Нямам представа. Никога не съм разбирала тази нейна египетска мания. Ако баща й не беше починал, сигурно щеше да я вразуми.

— Аз по принцип се радвам, че има някакви трайни интереси, но не бива да проваля целия си останал живот.

— И аз мисля така, Ричард.

Той замълча. Искаше да попита Джанис нещо, но се боеше от реакцията й.

— Какво ще кажеш, ако отида в Египет?

Последва мълчание.

— Джанис? — Ричард реши, че връзката е прекъснала.

— Египет! Ричард, не можеш просто ей така да зарежеш кабинета си.

— Няма да е лесно, но ако се наложи, мога да го направя. Има кой да ме замести.

— Ами… не знам. Идеята ми се струва добра, но все пак… Споменавал ли си й, че можеш и ти да отидеш?

— Не, никога не е ставало въпрос. Според мен тя просто е решила, че сега не мога да изоставя практиката си.

— Това би могло да я убеди, че държиш на нея — замислено добави Джанис.

— Че държа на нея! Боже мой, та тя прекрасно знае, че съм започнал да изплащам къщата в Нютън. Какво още й е нужно, за да се увери, че намеренията ми са сериозни?

— Ричард, тя може би няма точно това предвид. Според мен проблемът е в това, че ти прекалено много се колебаеш, тъй че отиването в Египет би могло да свърши добра работа.

— Не съм решил още какво да правя, но въпреки това ти благодаря, Джанис.

Ричард затвори телефона и погледна списъка с пациентите. Денят се очертаваше дълъг и отегчителен.

Кайро, 21:10

Ерика се облегна назад, докато двамата сервитьори разчистваха масата. Ивон така рязко и лаконично ги сряза, че на нея й стана неудобно, но от друга страна беше ясно, че е свикнал с този род обноски. Вечерята беше от пикантни местни ястия, които Ивон поръча с нетърпящ възражения властен тон. Името на ресторанта не бе особено подходящо, но затова пък — романтично. Наричаше се „Казино де Монте Белло“ и беше разположен на възвишенията Мукатам. От верандата се виждаха подстъпите към арабските планини, които прекосяваха целия полуостров Арабия и стигаха до Китай. На север — заплетените ръкави на делтата, където Нил се разклоняваше в устрема си към Средиземно море. А най-впечатляващата гледка бе на запад, където кубетата и минаретата на Кайро пронизваха мъглата, покрила града. В притъмняващото сребристо небе една по една изгряваха звездите. И градът запалваше първите си светлини. Ерика се чувстваше като в приказка на Шехерезада.

— Чарът на Кайро е горчив и неустоим. Историята му е невероятна. Изпълнена е с толкова много корупция, бруталност и насилие, че човешкият ум отказва да ги възприеме.

— Сега нещо променило ли се е? — попита Ерика и си спомни за Абдул Хамди.

— Не толкова, колкото си мислят хората. Корупцията е начин на живот. Същото се отнася и за бедността.

— А подкупничеството?

— То пък изобщо не се е променило — каза Ивон и тръсна цигарата си.

Ерика отпи глътка вино.

— Успя да ме убедиш да не ходя в полицията. Не съм сигурна обаче, че мога да разпозная убийците на мистър Хамди, а и съвсем не ми се ще да се забъркам в тези азиатски интриги.

— Единственото разумно нещо, което можеш да направиш. Повярвай ми.

— И въпреки това не съм спокойна. Постоянно имам чувството, че не съм спазила свое основно човешко задължение. Бях свидетел на убийство, а не предприех нищо. Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне срещу нелегалната търговия?

— Абсолютно. Ако властите разберат за тази статуя преди да съм успял да я открия, всичките ми шансове да направя пробив в нелегалния канал за износ на антики отиват на вятъра. — Ивон се пресегна и окуражително стисна ръката й.

— А докато търсиш статуята, ще се опиташ ли да откриеш кой уби Абдул Хамди? — попита Ерика.

— Разбира се. Но искам да ме разбереш правилно. Основната ми цел е статуята и контролът на нелегалната търговия. Изобщо не се заблуждавам, че бих могъл да променя морала в Египет. Но ако открия убийците, ще ги предам на властите. Тогава ще бъдеш ли вече спокойна?

— Мисля, че да.

В подножието на възвишението грейнаха светлините, които осветиха цитаделата. Ерика бе омагьосана от гледката. Крепостта й напомняше за кръстоносните походи.

— Днес следобед ти каза нещо, което ме изненада — обърна се тя към Ивон. — Спомена проклятието на фараоните. Нали не вярваш в такива глупости?

Ивон се усмихна и изчака сервитьора да поднесе ароматното арабско кафе.

— Проклятието на фараоните! Нека приемем, че не отхвърлям напълно тази идея. Древните египтяни са положили страхотни усилия, за да съхранят мъртъвците си. Прочути са със своя интерес към окултното. Били са експерти в боравенето с всички видове отрови. — Ивон отпи от кафето си. — Много от хората, които са се занимавали с фараонските гробници, са загинали при тайнствени обстоятелства. В това поне няма съмнение.

— Научната общност гледа на това с много съмнение.

— Естествено. Пресата незабавно тиражира купища фантасмагории, но във връзка с гробницата на Тутанкамон наистина загинаха няколко души, и то по твърде необичаен начин, като се започне със самия лорд Карнарвън. В това определено има нещо. Проблемът е, че никой не знае какво точно. Споменах проклятието на фараоните, защото двама търговци, които бяха идеална „следа“, както се изразяваш, загинаха точно преди да се срещнат с мен. Съвпадение? Може би.

След кафето се разходиха по билото на хълма до една изумително красива, но разрушена джамия. Не разговаряха. Красотата ги омагьосваше. Ивон й подаде ръка си, преди да изкачат една скала, за да се полюбуват отгоре на руините на някогашната горда постройка. Над тях млечният път се бе разлял в среднощното синьо небе. За Ерика магическият чар на Египет се криеше в миналото и там, в тъмните средновековни руини, тя успя да го почувства.

На връщане Ивон леко я прегърна, но продължи да й разказва за джамията и я остави пред „Хилтън“ малко преди десет, както беше обещал. Докато пътуваше в асансьора, Ерика си призна, че като че ли започва да се влюбва. Ивон бе дяволски привлекателен мъж.

Тя стигна до стаята си, пъхна ключа, отвори вратата, включи осветлението и пусна сака върху шкафчето за обувки в антрето. Затвори вратата и постави и двете резета. Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и тъй като не искаше да спи в изкуствено охладена стая, тя се упъти към балкона, за да я изключи.

На половината разстояние спря и едва не изкрещя. В ъгъла седеше непознат мъж. Гледаше я, без да помръдва. Имаше типични бедуински черти, но бе безупречно облечен в европейски костюм от сива коприна, бяла риза и черна вратовръзка. Приличаше на страховита статуя от полиран бронз. Въпреки че често си бе представяла колко яростно ще се бори, ако се почувства застрашена от изнасилване, сега не направи нищо. Гласът й изневери. Ръцете й висяха безжизнени.

— Името ми е Ахмед Казан — най-сетне каза мъжът с мек и дълбок глас. — Аз съм главен директор на отдела по антиките на Египетската арабска република. Извинете ме, че проникнах тук по този начин, но обстоятелствата го налагат. — Бръкна в джоба на сакото си, измъкна оттам черен кожен портфейл и й го подаде. — Ако не вярвате, това са документите ми.

Ерика пребледня. Трябваше да отиде в полицията по-рано. Прекрасно знаеше, че трябваше да отиде. Сега вече се беше забъркала в много сериозни неприятности. Защо послуша Ивон? Не успя да каже нищо, все още бе парализирана от хипнотизиращия поглед на мъжа.

— Страхувам се, че ще се наложи да дойдете с мен, Ерика Барън — каза Ахмед и стана.

Ерика никога не бе срещала толкова пронизващ поглед.

Тя неразбираемо запелтечи и накрая все пак успя да отклони погледа си. По челото й бяха избили едри капки пот. Никога и никъде не бе имала проблеми с властите и затова сега бе тъй вцепенена. Без да мисли, тя облече един пуловер и взе чантата си.

Ахмед не проговори, докато тя отваряше вратата. Строгото му изражение не се промени. Ерика тръгна с него по коридора, а въображението й рисуваше ужасяващи влажни затворнически килии. Изведнъж Бостън й се стори безкрайно далечен.

Излязоха пред входа, той махна с ръка и пред тях спря черна лимузина. Отвори задната врата и с жест покани Ерика. Тя чевръсто се подчини с надеждата, че примерното й поведение ще компенсира това, че не бе съобщила за смъртта на Абдул Хамди. Колата потегли. Ахмед бе потънал в потискащо и заплашително мълчание. Само от време на време впиваше в Ерика пронизващия си поглед.

Въображението й работеше с пълна сила. Ако се обади в посолството на Съединените щати или Консулството? Погледна през прозореца и видя, че улиците все още са много оживени. Само реката изглеждаше като неподвижно езеро от черно мастило.

— Къде ме водите? — попита Ерика. Гласът й прозвуча непознат и за самата нея.

Ахмед не отговори веднага. Ерика се канеше да го попита пак, когато той най-после проговори.

— В моя кабинет в Министерството на вътрешните работи. Съвсем наблизо е.

И наистина, черната лимузина скоро отби от главния път, навлезе в извита бетонна алея и спря пред висока правителствена сграда. Докато се качваха по стълбите, един нощен пазач отвори тежките, високи врати. Прекосиха безброй коридори, съпровождани единствено от ехото на собствените си стъпки по мръсния мраморен под и навлизаха все по-навътре в лабиринта на изумителната бюрокрация. Най-после стигнаха до кабинета. Ахмед отключи вратата и я поведе през преддверието, натъпкано с метални бюра и допотопни пишещи машини. От него влязоха в просторен кабинет, където той й посочи стол. Беше поставен пред старо махагоново бюро, на което прилежно бяха подредени старателно подострени моливи и новичък зелен бележник. Ахмед свали коприненото си сако, все още без да продума.

Ерика се чувстваше като животно, попаднало в капан. Бе очаквала да я отведат в стая, пълна със строги физиономии, и да я подложат на обичайните бюрократични процедури, като например да й вземат отпечатъци от пръстите. Убедена бе, че неприятностите щяха да започнат с това, че няма паспорт. В хотела бяха й го взели, за да му сложат някакъв печат и бяха казали, че ще го върнат след двадесет и четири часа. Но тази празна стая я плашеше още повече. Кой щеше да знае къде е тя? Помисли си за Ричард и майка си и се почуди дали щяха да й разрешат да проведе международен разговор.

Тя нервно се огледа из кабинета. Беше спартански обзаведен и изключително чист. По стените висяха снимки на различни археологически паметници. На дясната стена имаше две големи карти. Едната беше на Египет. По нея бяха забити множество червени карфици. Другата карта беше на некрополиса на Тебес. Гробниците бяха отбелязани с малтийски кръстове.

Ерика прехапа долната си устна, за да прикрие нервността си и погледна Ахмед.

— Какво ще кажете за един чай? — попита я той.

— Не, благодаря — отвърна Ерика, съвсем объркана от непонятните случки. Постепенно започна да си дава сметка, че от гузна съвест сама си е внушила някои неща и се зарадва, че се е удържала да не се разприказва и да си признае всичко, преди да разбере какво иска арабинът.

Ахмед си наля чаша чай. Пусна вътре две бучки захар, бавно ги разбърка и отново стовари тежкия си поглед върху Ерика. Тя бързо сведе очи и си напомни да не го гледа, докато говори.

— Искам да знам защо ме доведохте в този кабинет.

Ахмед не отговори. Ерика вдигна очи, за да провери дали е чул въпроса й, и когато очите им се срещнаха, гласът му изплющя като камшик.

— Искам да знам какво правите в Египет! — изкрещя той.

Тя не очакваше такъв изблик на гняв и запелтечи:

— Ами аз… Аз съм тук… Аз съм египтолог.

— И освен това сте еврейка, нали? — сряза я Ахмед.

Ерика бе достатъчно съобразителна, за да разбере, че Ахмед се опитва да я извади от равновесие, но не бе убедена, че дълго ще може да устои на атаките му.

— Да — кратко каза тя.

— Искам да знам защо сте в Египет. — Той отново повиши тон.

— Дойдох тук… — заоправдава се Ерика.

— Искам да знам каква е целта на вашето пътуване и за кого работите.

— Не работя за никого и пътуването ми няма цел — нервно каза тя.

— И вие очаквате от мен да повярвам, че пътуването ви наистина няма цел? Хайде, стига, Ерика Барън. — Той се усмихна и на фона на тъмната му кожа зъбите му изглеждаха още по-бели.

— Естествено, че има цел — продължи тя с неравен глас. — Исках да кажа, че не съм дошла тук с незаконни намерения. — Гласът й отново поддаде, когато си спомни заплетените проблеми с Ричард.

— Не звучи убедително — каза Ахмед. — Ни най-малко.

— Съжалявам. Аз съм египтолог. Работя в музей, в отдела за Египет. Винаги съм искала да дойда, но баща ми почина и не беше възможно. Едва тази година успях. Направила съм някои уговорки да поработя, докато съм тук, но съм дошла главно, за да си почивам.

— Какво точно смятате да работите?

— Смятам да преведа някои текстове от Новото царство от оригинала в Горен Египет.

— И не сте дошла тук, за да купувате антики?

— Не, за бога! Откъде ви хрумна подобно нещо?

— Откога познавате Ивон Жулиен дьо Марго? — Той се наведе напред и впи очи в нейните.

— Днес го срещнах за пръв път — изпусна се тя.

— Как се срещнахте?

Пулсът й се ускори. По челото й отново изби пот. Знаеше ли Ахмед за убийството или не? Само преди секунда й се струваше, че не знае, но сега вече не беше сигурна.

— Срещнахме се на пазара — заекна тя и затаи дъх.

— Знаете ли, че мосю Дьо Марго купува ценни египетски национални богатства?

Ерика се уплаши да не би облекчението й да проличи. Ахмед явно не знаеше за убийството.

— Не — каза тя, — нямах представа.

— А имате ли изобщо някаква представа какви невероятни проблеми срещаме, докато се опитваме да спрем нелегалната търговия с антики? — Той стана и приближи картата на Египет.

— Имам някаква представа — каза Ерика, изненадана от това как Ахмед прескача от тема на тема. Тя все още не знаеше защо я беше довел тук.

— Положението е трагично — продължаваше Ахмед. — Вземете например изключително голямата кражба от 1974 година, десет плочи релефно йероглифно писмо от храма на Дендера. Трагедия, позор за нацията. — Показалецът на Ахмед спря върху карфицата, забита в картата. — Били са вътрешни хора. Но така и не бяха разкрити. Тук, в Египет, бедността работи срещу властта. — Гласът му затихна. На лицето му бяха изписани загриженост и решимост. Показалецът му внимателно обходи още карфици. — Всяка от тези карфици означава огромна кражба. Ако имах необходимото количество хора и малко пари, за да мога да плащам прилично на охраната, тогава бих могъл да успея. — Ахмед сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Ерика. Обърна се и едва ли не се изненада, че я вижда в кабинета. — Какво прави мосю Дьо Марго в Египет? — гневно попита той.

— Не зная — отвърна Ерика. Помисли си за статуята на Сети и за Абдул Хамди. Ако споменеше за статуята, трябваше да каже и за убийството.

— Колко време смята да остане в страната?

— Нямам представа. Днес се запознах с него.

— И вечеряхте с него.

— Да, и какво от това?

Ахмед се върна до бюрото. Наведе се и заплашително се вгледа в сиво-зелените очи на Ерика. Тя физически почувства тежестта на погледа му и се опита да му устои, но без особен успех. Когато разбра, че Ахмед всъщност се интересува от Ивон, а не от нея, малко се успокои, но все още се страхуваше. Освен това го бе излъгала. Тя знаеше, че Ивон е тук заради статуята.

— Какво разбрахте за мосю Дьо Марго по време на вечерята?

— Че е очарователен мъж — уклончиво каза тя.

Ахмед стовари юмрук върху бюрото, внимателно подредените моливи се разхвърчаха из стаята.

— Не се интересувам от личността му. Искам да знам защо Ивон дьо Марго е в Египет.

— Ами тогава защо не го попитате? Какво искате от мен, аз просто вечерях с него.

— Често ли вечеряте с непознати? — попита Ахмед.

Ерика внимателно се вгледа в лицето му. Въпросът му я изненада. Тази вечер се бяха случили толкова изненадващи неща. Стори й се, че в гласа му прозвуча разочарование, но това беше просто абсурдно.

— Много рядко вечерям с непознати — натъртено каза тя. — Но в присъствието на Ивон дьо Марго се чувствам напълно спокойна и смятам, че наистина е чаровен.

Ахмед бавно облече сакото си. Допи чая на една глътка и отново погледна Ерика.

— Искам да ви предупредя, че е във ваш интерес да запазите този разговор в тайна. А сега ще ви върна в хотела.

Ерика бе напълно объркана. Докато гледаше как Ахмед събира моливите от пода, я обзе чувството за вина. Желанието му да ограничи нелегалната търговия явно бе искрено, а тя укри от него важна информация. От друга страна целият разпит безкрайно я изплаши. Думите на Ивон се оказваха верни. Имаше коренна разлика между методите на американските и египетските власти. Реши да не му казва нищо повече. Освен това винаги можеше да се свърже с него, ако сметнеше, че е необходимо.

Кайро, 23:15

Ивон Жулиен дьо Марго бе облякъл червен копринен халат на „Кристиан Диор“. Плъзгащите се стъклени врати на апартамент 800 бяха отворени, на терасата имаше маса и от нея се откриваше гледка на север към делтата. Преди нея се мержелееше остров Гезира с тънката наблюдателна кула. На десния бряг се намираше „Хилтън“ и мислите на Ивон отново и отново се връщаха към Ерика. Тя бе много по-различна от жените, които познаваше. Страстната й любов към египтологията едновременно го изненадваше и привличаше, а амбицията й да прави кариера бе просто необяснима. Сви рамене и се опита да я оцени от гледната точка, която му бе най-позната. Тя определено не беше сред най-красивите жени, с които бе общувал напоследък, но въпреки това в нея имаше нещо, което му подсказваше, че притежава трудно доловима, но силна чувственост.

На масата лежеше куфарчето с многобройните документи от магазина на Абдул Хамди. Раул се беше излегнал на кушетката и препрочиташе писмата, които Ивон вече бе прегледал.

— Ето — изведнъж каза Ивон и размаха писмото, което четеше в момента. — Стефанос Маркулис. Хамди си е пишел с Маркулис. Туристическият агент от Атина.

— Може би той е човекът, който ни е необходим — замислено каза Раул. — Заплашителен ли е общият тон?

Ивон продължи да чете.

— Не мога със сигурност да определя. Пише, че се интересува от стоката и се надява да стигнат до някакво споразумение. Но не споменава каква е стоката.

— Според мен става въпрос именно за статуята на Сети — надигна се Раул.

— Възможно е, но интуицията ми подсказва нещо друго. Доколкото познавам Маркулис, ако ставаше въпрос само за статуята, щеше да е по-прям. Тук има нещо по-едро. Хамди вероятно го е заплашвал с нещо.

— Ако наистина е така, Хамди изобщо не е бил глупав.

— Бил е най-големият глупак, щом сега е мъртъв.

— Маркулис си пишеше и с търговеца, когото убиха в Бейрут — припомни му Раул.

Ивон се замисли. Беше забравил за връзката между Маркулис и бейрутския търговец.

— Мисля, че трябва да започнем от Маркулис. Знаем със сигурност, че търгува с египетски антики. Виж дали можеш да се свържеш по телефона с Атина.

Раул се надигна от кушетката и поръча на хотелската централа да го свържат. След малко каза:

— Телефонистката обясни, че тази вечер линиите не били много натоварени и вероятно ще успее да ни свърже. За Египет това си е направо чудо.

— Добре — каза Ивон и затвори куфарчето. — Хамди е кореспондирал с всички по-големи музеи по света, но Маркулис сякаш е най-надеждната ни отправна точка. Единствената ни надежда е Ерика Барън.

— А аз силно се съмнявам, че изобщо ще може да ни помогне — каза Раул.

— Не е така. — Ивон запали цигара. — Тя е видяла двама от убийците.

— Възможно е, но едва ли ще може да ги разпознае.

— Това няма особено значение. Достатъчно е убийците да си мислят, че тя може да ги разпознае.

— Не те разбирам. — Раул смръщи вежди в недоумение.

— Възможно ли е да информираме подземния свят на Кайро, че Ерика Барън е била свидетел на убийството и може да разпознае извършителите?

— А! — каза Раул и лицето му се проясни. — Сега вече разбирам. Ще я използваме като примамка, за да провокираме убийците.

— Точно така. Невъзможно е полицията да предприеме нещо по отношение на Хамди. Отделът по антиките няма да се намеси, освен ако не научат за статуята, така че Ахмед Казан остава извън играта. Единствено той би могъл да ни попречи.

— Но има един сериозен проблем — каза Раул.

— За какво става въпрос? — попита Ивон и дръпна от цигарата.

— Цялото начинание е много опасно. Все едно подписваме смъртната присъда на мадмоазел Ерика Барън. Сигурен съм, че ще я убият.

— Не може ли някой да я пази? — Ивон си спомни тясната й талия, непринуденото държане, подкупващата й откровеност.

— Може, стига да намерим подходящ човек.

— Мислиш за Калифа?

— Да.

— Ще ни навлече куп неприятности.

— Да, но по-добър от него няма. Ако искаш да опазиш момичето и едновременно с това да хванеш убийците, трябва да използваш именно Калифа. Но истинският проблем е, че услугите му са скъпи. Много скъпи.

— Това не е проблем. Статуята ми е нужна и аз ще я получа. А тя е опорната точка, която ми трябва. Дори мисля, че на този етап нямам откъде другаде да започна. Прегледах цялата кореспонденция на Абдул Хамди. За лош късмет няма нищо във връзка с нелегалния пазар.

— Нима си мислил, че ще има нещо такова?

— Вярно, че беше наивно от моя страна, признавам. Но от това, което ми писа Хамди, допуснах, че е възможно. Но хайде да не говорим повече. Намери Калифа. Искам да поеме Ерика Барън от сутринта. Дори смятам самият аз да прекарам известно време с нея.

Раул учудено изгледа Ивон и се усмихна.

— Добре де — каза Ивон. — Познаваш ме достатъчно. Смятам, че в тази жена има нещо привлекателно.

Атина, 23:45

— Атина е толкова романтична — прошепна Дебора Греъм и се освободи от прегръдката на Стефанос.

Очите й проблясваха в сумрака. Магическата атмосфера и бутилката доместика, която стоеше празна на близката масичка, я бяха замаяли. Правата й руса коса се спускаше над раменете й и тя кокетно я прибра зад ушите си. Блузата й бе разкопчана и белотата на гърдите й се открояваше на силния й средиземноморски тен.

— Така е — каза Стефанос и едрата му длан погали гърдите й. — Затова реших да живея тук. Атина е градът на любовта.

Преди време друго момиче му бе казало същите думи и той ги хареса. Оттогава ги използваше винаги в подобни случаи. Ризата на Стефанос също бе разкопчана, но той по принцип я носеше така. Имаше широки космати гърди, върху които се диплеха златни верижки и медальони.

Стефанос нямаше търпение да вкара Дебора в леглото си. От опит бе установил, че австралийките са много лесни и много горещи в леглото. Често му бяха казвали, че в Австралия те се държат по съвсем друг начин, но това не го интересуваше. Доволен беше, че с помощта на романтичната атмосфера и най-вече на собственото му умение неговото легло никога не оставаше празно.

— Благодаря ти, че ме покани тук, Стефанос — искрено каза тя.

— За мен е удоволствие — Стефанос й се усмихна.

— Имаш ли нещо против, ако за малко изляза на терасата?

— Ни най-малко — отговори той и изстена наум.

Дебора прибра реверите на блузата си и се упъти към прозореца.

Стефанос впи очи в стегнатия й задник под изтритите дънки. Предположи, че е около деветнадесетгодишна.

— Да не се изгубиш там.

— Стефанос, терасата е само три фута широка.

— Много лесно се засягаш — отстъпи той и изведнъж се усъмни, че ще може да я свали. После нетърпеливо запали цигара и със свити устни издуха дима към тавана.

— Стефанос, ела и ми кажи какво е това.

— Господи! — промърмори той. С нежелание се надигна и излезе на терасата.

Дебора се бе навела през парапета и сочеше улица „Ермон“.

— Това там Площадът на конституцията ли е?

— Точно така.

— А това е ъгълът на Партенона.

— Именно.

— О, Стефанос, толкова е красиво. — Тя вдигна глава, обви ръце около врата му и се вгледа в широкото му лице. Беше й харесал още от първия момент, когато я заговори в Плака. От двете страни на устните му се спускаха дълбоки бръчки, те му придаваха одухотворен вид, а масивната брадичка засилваше мъжественото му излъчване.

Беше и малко уплашена от факта, че се съгласи да отиде в апартамента на непознат, но това, че се намира в Атина, а не в Сидни, сякаш обясняваше всичко. Освен това страхът придаваше на цялото приключение особен чар и тя се чувстваше приятно възбудена.

— С какво се занимаваш, Стефанос? — попита тя. Колкото повече отлагаше момента, толкова повече го желаеше.

— Има ли, значение?

— Просто любопитствам. Но ако не искаш, не ми казвай.

— Собственик съм на туристическа агенция. „Игиън Холидейз“. Освен това се занимавам по малко с контрабанда. Но основната ми работа е да тичам подир жени.

— О, Стефанос, говори сериозно.

— Сериозно говоря. Имам добри доходи от туристическия бизнес, но покрай него контрабандно внасям в Египет машинни детайли и изнасям антики. Но, както казах, основната ми работа е да преследвам жени. Това никога не ми омръзва.

Дебора се вгледа в тъмните очи на Стефанос. За нейна изненада признанието му, че е женкар, още повече засили желанието й. Тя се притисна към него.

Каквото и да правеше, Стефанос го правеше добре. Усети как всички бариери пред него се вдигнаха. Доволен, той я понесе на ръце, прекоси дневната и влезе в спалнята. Съблече дрехите й без никаква съпротива. Тя изглеждаше прекрасно, излегната гола в синкавия сумрак.

Стефанос събу панталона си, наведе се и нежно я целуна по устните. Тя протегна ръце и повелително го притегли към себе си.

Изведнъж телефонът до леглото изтрещя като автоматен откос. Стефанос включи лампата и погледна часовника. Наближаваше полунощ. Нещо се беше случило.

— Вдигни го! — заповяда й той.

Дебора учудено го изгледа, но бързо взе слушалката. После бързо я подаде на Стефанос и каза, че е международен разговор. Стефанос направи жест да продължи разговора и шепнешком й каза да разбере кой го търси. Дебора послушно долепи слушалката до ухото си, попита кой се обажда, а после закри с ръка микрофона и прошепна:

— От Кайро. Някой си мосю Ивон Жулиен дьо Марго.

Стефанос грабна слушалката, изражението му стана напрегнато. Дебора се отдръпна и прикри голотата си. Погледна лицето му и разбра, че е сгрешила. Опита се да събере дрехите си, но Стефанос беше седнал върху дънките й.

— Не можеш да ме убедиш, че ти е домъчняло за мен посред нощ — каза Стефанос с неприкрит гняв.

— Прав си, Стефанос — спокойно отвърна Ивон. — Исках да те попитам за Абдул Хамди. Познаваш ли го?

— Познавам го, разбира се, копелето. Та какво за него?

— Търгувал ли си с Хамди?

— Това е съвсем личен въпрос, Ивон. Накъде биеш?

— Хамди беше убит днес.

— Много лошо — саркастично каза Стефанос. — Но какво общо има това с мен?

Дебора още се опитваше да измъкне джинсите си. Тя внимателно постави ръка на гърба му и с другата ги дръпна. Стефанос я усети, но не разбра какво иска. Той рязко се обърна и я перна с опакото на ръката си. Тя се прекатури от другата страна на леглото. С разтреперани ръце облече дрехите, които бе успяла да събере.

— Имаш ли представа кой е убил Хамди? — попита Ивон.

— Много хора желаеха смъртта на това копеле. Включително и аз — гневно каза Стефанос.

— Опитвал ли се е да те изнудва?

— Виж какво, Дьо Марго, изобщо не ми харесват всички тия въпроси. Мисълта ми е какво общо има всичко това с мен?

— Искам да ти продам малко информация. Знам нещо, което те интересува.

— Я да видим.

— Хамди имаше статуя на Сети I като тази в Хюстън.

Лицето на Стефанос се наля с кръв.

— Боже господи! — извика той и скочи на крака, абсолютно забравил, че е гол.

Дебора използва момента и си взе дънките. После се сви в другия край на леглото, плътно притисната към стената.

— Откъде е намерил статуя на Сети? — попита Стефанос.

— Нямам представа — каза Ивон.

— Това разчуло ли се е официално?

— Не. По случайност се озовах в магазина му непосредствено след убийството. Взех цялата кореспонденция на Хамди, включително и последното ти писмо.

— И какво смяташ да правиш?

— Засега нищо.

— Имаше ли нещо във връзка с нелегалната търговия? Да не би да се е опитвал да прави някакви грандиозни разкрития?

— Хм, значи все пак се е опитвал да те изнудва — спокойно изрече Ивон. — Не, нямаше грандиозни разкрития. Ти ли го уби, Стефанос?

— Дьо Марго, наистина ли вярваш, че ако съм го убил, ще ти кажа? Стъпи на земята.

— Хрумна ми да те питам. Всъщност ние имаме идеална следа. Убийството е било извършено пред очите на изключително надежден свидетел.

Стефанос се загледа към балкона. Умът му работеше на пълни обороти.

— Този ваш свидетел може ли да разпознае убийците?

— Без грешка. И освен това не е „той“, а една твърде надарена „тя“, и освен това по една случайност е експерт египтолог. Казва се Ерика Барън и е отседнала в „Хилтън“.

Стефанос прекъсна разговора и навъртя някакъв градски номер. Нервно потропваше по апарата, докато от другата страна вдигнат слушалката.

— Евангелос, стягай си багажа. Сутринта заминаваш за Кайро — и затвори, преди Евангелос да каже каквото и да било. — Мамка му! — изкрещя той и внезапно зърна Дебора. За момент се смути, беше забравил за нея. — Изчезвай оттука! — изкрещя той.

Тя бързо се втурна навън. Явно ненапразно преди да замине я бяха предупредили, че свободата в Гърция е свързана с много опасности.

Кайро, 24:00

Ерика излезе от задимения бар и премигна от ярката светлина във фоайето. Нощното посещение в правителствената сграда толкова я разстрои, че тя реши да изпие едно уиски, преди да си легне. Искаше й се да се отпусне, но в бара попадна на няколко американски архитекти, които просто отказваха да повярват, че желае да е сама. Тъй че си допи уискито и тръгна.

Застанала в края на фоайето, тя усети въздействието на алкохола и затова постоя няколко секунди, докато попремине първоначалното замайване. Но алкохолът далеч не я бе успокоил. Нещо повече, беше засилил безпокойството й, а настойчивите погледи на мъжете в бара я вбесяваха. Страхуваше се, че я следят. Бавно обходи с поглед огромното фоайе. От един от диваните някакъв европеец явно я наблюдаваше над очилата си. До витрината с накити стоеше брадат арабин, облечен в бухнала бяла роба и я фиксираше с черните си очи. От рецепцията й се усмихна огромен негър.

Ерика тръсна глава. Съзнаваше, че е безкрайно изтощена. Дори и в Бостън да се шляеше сама в полунощ, всички щяха да я зяпат. Дълбоко въздъхна и се отправи към асансьорите.

Когато доближи вратата на апартамента си, в главата й изплува ужасът, който изживя при вида на Ахмед. С разтуптяно сърце тя отвори вратата. Нерешително включи осветлението. Столът на Ахмед бе празен. После погледна в банята. Залости вратата и едва тогава забеляза пощенския плик в антрето.

Отвори го и прочете, че се е обадил мосю Ивон Жулиен дьо Марго и е поръчал тя да му звънне, независимо от часа. Под съобщението имаше надпис „Спешно“.

Ерика вдъхна хладния нощен въздух и като че ли се отпусна. Прекрасната гледка й действаше успокоително. Никога не беше ходила в пустинята и сега бе изумена от това, че на хоризонта има също толкова много звезди, колкото и над нея. Точно пред нея се простираше широката черна река. В далечината се виждаше тайнственият сфинкс, който пазеше загадките на миналото. До митичното същество прословутите пирамиди се извисяваха в небесата. Въпреки че бяха толкова древни, в чистите им очертания имаше нещо футуристично, което сякаш обръщаше хода на времето. Наляво беше остров Рода, подобен на океански лайнер, закотвен в Нил. На по-близкия му край блестяха светлините на хотел „Меридиен“ и мислите й се върнаха към Ивон. Отново прочете бележката и се почуди дали е възможно Ивон да знае за посещението на Ахмед. Не беше сигурна дали трябва да му каже, в случай че още не знаеше. Не й се искаше да се забърква в делата на властите, а вече бе обещала да запази разговора в тайна. Ако имаше нещо между Ивон и Ахмед, то това си беше тяхна лична работа. Ивон можеше да се справи и сам.

Седна на ръба на леглото и помоли да я свържат с хотел „Меридиен“, апартамент 800. Стисна слушалката и зачака. Докато я свържат, минаха цели петнадесет минути — египетските телефони, както я предупредиха, наистина бяха кошмарни.

— Ало — беше Раул.

— Обажда се Ерика Барън. Мога ли да говоря с Ивон?

— Един момент.

Последва мълчание и тя свали обувките си. По краката й имаше слой прах.

— Добър вечер — ведро каза Ивон.

— Здравей, Ивон. Намерих бележката ти. Пишеше, че е спешно.

— Да, исках да говоря с теб колкото се може по-скоро, но няма нищо спешно. Просто исках да ти благодаря за прекрасната вечер.

— Много мило от твоя страна. — Ерика бе поласкана.

— Исках също да ти кажа, че тази вечер ти бе много красива и нямам търпение да те видя отново.

— Наистина ли? — изпусна се тя.

— Да, наистина. Всъщност надявам се да се видим за закуска. Тук, в „Меридиен“ правят чудесни яйца.

— Благодаря ти, Ивон. — Неговата компания й беше приятна, но тя нямаше намерение да пропилява времето на престоя си в Египет с флиртове. Беше дошла, за да види всички онези неща, за които бе учила години наред и не желаеше нищо да я отвлича. И което беше по-важно, все още не беше решила точно каква отговорност носи за статуята на Сети.

— Ще изпратя Раул да те вземе, когато ти е удобно — каза Ивон и прекъсна мислите й.

— Благодаря ти, Ивон, но съм страшно уморена. Утре ми се ще да поспя до късно.

— Разбирам. Тогава защо не ми звъннеш, когато се събудиш?

— Ивон, вечерта беше прекрасна, особено след този ужасен следобед. Но аз имам нужда да остана за малко сама. Бих искала да разгледам някои забележителности.

— С удоволствие ще те разведа из Кайро — настоя той.

Ерика не искаше да прекарва целия ден с Ивон. Интересът й към Египет бе прекалено личен, за да го споделя с другиго.

— Ивон, какво ще кажеш, ако се уговорим пак за вечеря? Този вариант е най-удобен за мен.

— Вечерта можеше да се съчетае с останалите мероприятия през деня, но нищо. Разбирам те, Ерика. Уговаряме се за вечеря, но нека уточним час. Например девет?

Приятелски се сбогуваха и тя затвори телефона. Беше изненадана от неговата настойчивост. Едва ли е изглеждала толкова добре тази вечер. Застана пред огледалото. Беше двадесет и осем годишна, но може би наистина изглеждаше по-млада. Отново разгледа тайнствените бръчици, които изведнъж се бяха появили в ъгълчетата на очите й на последния й рожден ден. После забеляза, че й е излязла малка пъпка.

— По дяволите — промърмори тя и се опита да я изстиска. Не можа. Огледа се отново и си помисли колко чудни са мъжете. Така и не можеше да разбере какво точно харесват.

Свали си сутиена, после и полата. Дръпна се малко назад, огледа се от глава до пети и остана доволна от тялото си. Отбеляза си, че трябва да спортува повече. Изведнъж се почувства много самотна. Спомни си живота, който водеше в Бостън и който доброволно бе напуснала. Наистина имаше проблеми, но това, че избяга в Египет, едва ли щеше да ги реши. А Ричард? Остави душа да тече, върна се в спалнята и даде поръчка за Съединените щати, но силно се разочарова, когато телефонистката й каза, че ще стане най-малко след два часа. Ерика възнегодува, но й отговориха, че трябва да е доволна, защото днес линиите не били натоварени. Обикновено били нужни няколко дни, за да се проведе международен разговор от Кайро. Връзките в самия град били по-добри. Ерика благодари и затвори. Загледа се в безмълвния телефон и изведнъж я обзеха противоречиви чувства. Преглътна напиращите сълзи и реши да не мисли за нищо, преди да се е наспала.

Кайро, 00:30

Ахмед наблюдаваше светлините, отразени в реката, докато колата му прекосяваше моста „26-ти юли“ в посока остров Гезира. Шофьорът му продължаваше да вдига шум с клаксона, но Ахмед вече не му правеше забележки. Шофьорите в Кайро бяха убедени, че умението да използваш клаксона е най-важната част от шофирането.

— Ще бъда готов в осем сутринта — каза той на Шари Исмаил Мохамед, когато излезе от колата пред дома си в квартала „Замалек“.

Шофьорът кимна, обърна колата и изчезна в нощта.

С бавни стъпки Ахмед влезе в празния си апартамент. Той предпочиташе малката си къща край Нил в родния си Луксор в Горен Египет и винаги, когато можеше, отиваше там. Но задълженията му като шеф на отдела по антиките го принуждаваха да стои в града много повече, отколкото му се искаше. Той по-добре от всички виждаше отрицателните последствия от невъобразимата бюрокрация в Египет. С цел да се насърчи образованието, на университетските възпитаници бе гарантирана правителствена работа. Вследствие на това много скоро служителите далеч надхвърлиха нужния щат. И ако не бяха субсидиите от Саудитска Арабия, цялата тази абсурдно разраснала се администрация щеше да се сгромоляса за едно денонощие.

Тези мисли потискаха Ахмед, който бе пожертвал всичко, за да се издигне до сегашния си пост. Бе си поставил за цел да контролира отдела по антиките и сега, когато беше постигнал това, се сблъска с напълно погрешната организация в отдела. И всичките му опити за реорганизация срещаха упорита съпротива.

Седна на дивана и измъкна няколко листа от куфарчето си. Прочете заглавията: „План за засилване на охраната на некрополиса на Луксор, включително Долината на царете“, „Подземни противоавиационни скривалища за съкровищата на Тутанкамон“. Отвори първия, защото той го интересуваше най-много. Наскоро бе привършил пълната реорганизация на охраната на некрополиса на Луксор. Това бе първата му цел след назначаването му на този пост.

Ахмед два пъти прочете първия абзац, преди да разбере, че умът му се рее другаде. В мислите му изплува изящно изваяното лице на Ерика Барън. Когато за пръв път я видя в стаята й, той се уплаши от красотата й. Първоначално мислеше да я извади от равновесие, преди да проведе разпита, но самият той за малко да загуби хладнокръвие. Имаше силна прилика, не във външния вид, а в общото излъчване между нея и една жена, в която той се бе влюбил по време на тригодишния си престой в Харвард. Това бе единствената истинска любов, която бе преживял и споменът за нея беше болезнен. Той знаеше, че никога повече няма да я види и тази мисъл го съсипваше. Самата раздяла много го промени. От тогава насам той избягваше да се среща с жени, за да може да изпълни целите, поставени от семейството му.

Ахмед облегна глава на стената и извика в паметта си образа на Памела Нелсън, момичето от Радклиф. Мъглата, забулила изминалите четиринадесет години, не му попречи да я види съвсем ясно. Спомни си бостънските неделни утрини и колко обичаше да я гледа как спи и да гали челото й, докато тя се събуди с усмивка.

Изправи се и отиде в кухнята. Зае се да прави чай, за да пропъди спомените, които Ерика тъй лесно събуди. Сякаш едва вчера бе заминал за Америка. Родителите му го бяха завели до летището. Затрупаха го със съвети и поръки, а изобщо не усетиха страховете, които го разкъсваха. Самата представа за Америка беше страхотно вълнуваща за едно момче от Горен Египет, но в Бостън се бе почувствал ужасно самотен, нищо повече. Докато не срещна Памела. Връзката с нея му даде толкова сила, че завърши „Харвард“ за три години.

Върна се в дневната и седна на твърдия като камък диван. Топлата течност успокои нервния му стомах. Внимателно размисли и разбра защо Ерика Барън му напомня Памела Нелсън. В Ерика бе усетил същата интелигентност и благородство на духа, с които Памела прикриваше чувствителната си душевност. И той се бе влюбил именно в това нейно тайнствено второ аз. Ахмед затвори очи и си спомни голото тяло на Памела. Беше напълно неподвижен. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше тиктакането на мраморния часовник върху бюфета.

Изведнъж отвори очи. Официалният портрет на Садат бързо изличи скъпите спомени и той въздъхна. После се засмя над слабостта си. Не беше характерно за него да се унася в такива спомени. Знаеше, че отговорностите, които носеше като шеф на отдела и като член на семейството си, не са съвместими с подобни сантиментални мисли. Бе се издигнал до сегашното си положение с цената на много борба и сега вече бе съвсем близо до върховната си цел.

Взе документа за Долината на царете и се опита да го прочете. Но умът му изневеряваше. Постоянно се връщаше към Ерика Барън. Спомни си колко открито се бе държала по време на разпита. Той знаеше, че това не се дължи на слабост, а на чувствителност. Освен това бе абсолютно сигурно, че Ерика не знае нищо важно.

Изведнъж се сети и за служителя, докладвал, че Ерика е вечеряла с Ивон. Той бе казал, че Марго я е завел в казино „Монти Белло“ и че обстановката била много романтична.

Ахмед стана и закрачи из стаята. Ядоса се, без да знае защо. Какво правеше Марго в Египет? Смяташе ли да купува още антики? При предишните му посещения Ахмед не бе успял да го постави под непосредствено наблюдение. Но сега най-после беше възможно. Ако отношенията между Ерика и Марго се задълбочеха, той можеше да го следи чрез нея.

Взе телефона и се обади на своя заместник, Заки Риад, и му нареди да постави Ерика под непрекъснато наблюдение още от сутринта. Заповяда, освен това, служителят, който я следи, да докладва пряко на него.

— Искам да знам къде ходи и с кого се среща. Всичко.

Кайро, 2:45

Ерика се стресна от непознатия шум и рязко седна. Отначало не разбра къде се намира. Някъде течеше вода, а тя бе само по бикини. Отново се чу острият метален звук и тя осъзна, че е в хотела — звънеше телефонът. Ерика вдигна слушалката. Чу се нещо неясно, после нищо. Тя почака още малко, окачи слушалката и отиде в банята, за да спре душа. Хвърли поглед към огледалото и се ужаси. Видът й бе кошмарен. Очите й бяха зачервени, клепачите — подпухнали, а пъпката на брадичката й вече имаше връхче.

Телефонът отново звънна и тя изтича в спалнята.

— Скъпа, толкова се радвам, че се обади. Как мина пътуването? — Ричард говореше бодро и радостно.

— Ужасно — каза Ерика.

— Ужасно? Какво се е случило? — В гласа му прозвуча тревога. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто далеч не е това, което очаквах — каза тя. Веднага усети покровителствените нотки в тона на Ричард и започна да съжалява, че се обади. Но все пак тя му разказа за статуята и убийството, за страха й, за Ивон и Ахмед.

— Боже господи! — възкликна Ричард, явно изумен. — Ерика, настоявам да си дойдеш вкъщи веднага, с първия самолет. Ерика, чуваш ли ме?

Ерика оправи косата си. Заповедният тон на Ричард предизвика точно обратния ефект. В никакъв случай нямаше право да й заповядва, каквито и да са съображенията му.

— Не съм готова да напусна Египет — спокойно каза тя.

— Виж какво, Ерика, ти изпълни целта си. Нямаш вече какво да правиш там, още повече че си в опасност.

— Не съм в опасност и не разбирам за каква цел говориш — сопна се тя.

— Демонстрира независимостта си. Разбрахме се. Няма нужда повече да разиграваш театър.

— Ричард, имам чувството, че не ме разбираш правилно. Далеч не е толкова просто. Не разигравам театър. Древният Египет наистина означава много за мен. От дете мечтая да посетя пирамидите. Дойдох тук, защото исках.

— А според мен говориш глупости.

— Виж какво, това не е тема за презокеански разговор. Ти постоянно забравяш, че освен жена аз съм и египтолог. Прекарала съм осем години от живота си, изучавайки тази специалност. Обичам работата си. Тя значи много за мен. — Ерика почувства как отново я обзема гняв.

— По важна ли е от нашата връзка? — попита Ричард и във въпроса му прозвучаха нотки на оскърбление и гняв.

— Не по-малко важна от твоята медицина.

— Медицината и египтологията са различни.

— Разбира се, но ти пропускаш, че хората могат да гледат на египтологията със същата всеотдайност, с която ти гледаш на медицината. Но сега нямам намерение да говоря за това. Нито пък смятам да се връщам в Бостън тия дни.

— Тогава аз ще дойда в Египет — заплашително каза той.

— Не — лаконично го отряза тя.

— Не ли?

— Точно така, не. Не идвай в Египет. Ако обичаш. Ако искаш да направиш нещо за мен, звънни на шефа ми, доктор Хърбърт Лоуъри, и му кажи по-възможно най-бързия начин да ми се обади. Явно е много по-лесно да се свържеш от чужбина с Египет.

— С удоволствие ще се обадя на Лоуъри, но ти сигурна ли си, че не искаш да дойда при теб? — попита Ричард, изумен от грубия й отказ.

— Сигурна съм. — Ерика се сбогува и затвори телефона.

Когато телефонът отново звънна малко след четири сутринта, тя не се уплаши както първия път. Но тъй като се страхуваше да не е пак Ричард, изчака още няколко позвънявания, докато подреди мислите си и реши какво да му каже. Но не беше той. Беше доктор Хърбърт Лоуъри.

— Ерика, добре ли си?

— Добре съм, доктор Лоуъри, чувствам се прекрасно.

— Ричард беше много разстроен, когато ми се обади преди около час. Каза, че си искала да ме чуеш.

— Точно така, доктор Лоуъри, ще ви обясня — каза тя и седна в леглото, за да се разсъни по-бързо. — Исках да говоря с вас за нещо изумително и ми казаха, че е по-лесно отвън да се направи връзка с Кайро, отколкото обратното. Ричард спомена ли ви нещо за първия ми ден тук?

— Единствено, че си имала някакви неприятности. Само толкова.

— Меко казано „неприятности“. — Ерика накратко разказа на доктор Лоуъри събитията от изминалия ден. После описа статуята на Сети I с максимални подробности.

— Невероятно — прошепна той, когато тя свърши. — Всъщност аз съм виждал хюстънската статуя. Човекът, който я купи, е неприлично богат и изпрати собствения си „Боинг 707“ да вземе мен и Ленард от Метрополитън, за да удостоверим автентичността й. И двамата бяхме на мнение, че това е най-красивата скулптура, открита в Египет. Предположих, че е от Абидос или Луксор. Състоянието й бе изумително. Просто невероятно, че е била погребана три хиляди години. Както и да е, тази, изглежда, е същата.

— Хюстънската статуя имаше ли в основата си резбовани йероглифи?

— Да, имаше — каза доктор Лоуъри. — Имаше някакви традиционни религиозни текстове, но най-отдолу имаше нещо твърде необичайно.

— И при тази е същото — възбудено каза Ерика.

— Беше много трудно за превеждане и гласеше нещо подобно: „Нека почива във вечен мир Сети I, който царува след Тутанкамон“.

— Изумително. И при мен са изписани имената на Сети и Тутанкамон. Сигурна бях и все пак е толкова необичайно.

— Наистина, няма никакво обяснение защо се споменава името на Тутанкамон. А ти обърна ли внимание кое от имената на Сети I е използвано?

— Мисля, че това, което се свързва с бог Озирис — отговори тя. — Почакайте, ще ви кажа със сигурност. — Тя си спомни за скарабея, който й бе дал Абдул Хамди. Намери го в джоба си. — Да, с Озирис е — потвърди тя. — Спомних си, че беше същото като на един готин фалшив скарабей. Както и да е, доктор Лоуъри, имате ли възможност да фотографирате йероглифите от хюстънската статуя и да ми ги изпратите?

— Да, разбира се. Купувачът се нарича Джефри Райс. Фактът, че има друга статуя като неговата, силно ще го заинтригува и би било редно да ми се отплати за информацията.

— Направо е трагедия, че статуята не е била изследвана на мястото, където е намерена.

— Наистина — съгласи се доктор Лоуъри. — Това е проблемът с нелегалната търговия. Иманярите унищожават толкова много информация.

— Винаги съм знаела, че съществува нелегална търговия, но никога не съм предполагала, че са в оборот образци от такъв ранг. Наистина бих желала да предприема нещо.

— Това е прекрасна цел. Но рисковете са големи. И както Абдул Хамди разбра със закъснение, тази игра може да бъде и смъртоносна.

Ерика благодари на доктор Лоуъри за обаждането и му обясни, че скоро ще тръгва за Луксор, където ще работи върху преводите си. Той я помоли да внимава и й пожела приятно прекарване. Ерика затвори, обзета от приятно вълнение. Настани се удобно в леглото и усети как целият ентусиазъм от началото на пътуването се завръща.