Сфинкс

Ден втори

Кайро, 7:55

На изток небето още не бе започнало да се отърсва от нощта, а от близките села магарешки каруци, натоварени със стока, вече се отправяха към града. Ясно се чуваше трополенето на дървените колела, подрънкването на хамутите, звънците на овцете и козите, откарвани към пазарите. Когато хоризонтът изсветля, към каруците се присъединиха и безброй автомобили. От фурните се разнесе сладкият мирис на прясно опечен хляб. Към седем такситата се измъкнаха от скривалищата си, заляха града и нестройният хор на клаксоните поде песента си. Улиците се изпълниха с хора и горещината се засили.

Ерика бе оставила вратата на терасата полуотворена и шумът на движението по моста „Ел Тарир“ и булевард „Корнеиш ел Нил“, който минаваше пред Хилтън, скоро я събуди. Тя се обърна в леглото и погледна бледосиньото утринно небе. Чувстваше се прекрасно. Погледна часовника си и се изненада, че е спала толкова малко. Нямаше още осем.

Ерика седна в леглото. Фалшивият скарабей беше на шкафчето до телефона. Тя го взе и го стисна, сякаш за да провери дали наистина съществува. Във ведрата утрин вчерашните събития изглеждаха като сън.

Поръча си закуска в стаята и се зае да планира деня си. Реши да посети Египетския музей, да разгледа някои експонати от Старото царство, после да отиде в Сакра, некрополиса на столицата на Старото царство Менофер. Не искаше като всички туристи веднага да се втурне към пирамидите в Гиза.

Закуската й бе семпла: сок, пъпеш, пресни кроасани с мед, сладко арабско кафе. Сервираха я на терасата. Ерика седна, простря поглед към пирамидите, които отразяваха слънчевите лъчи в далечината, и несъзнателно се усмихна.

Наля си още кафе, извади пътеводителя на Нейджъл и го отвори на раздела за Сакра. Трябваше да посети много места и затова реши внимателно да състави програмата си. Изведнъж си спомни за пътеводителя на Абдул Хамди. Той беше в сака й. Внимателно отвори корицата, която едва се държеше за книгата и прочете адреса на титулната страница: Назиф Малмуд, Шари Ел Тарир 180. Това й напомни жестоката ирония в последните думи на Абдул Хамди: „Аз пътувам много и може да не съм в Кайро, когато си тръгваш“. Старецът се оказа прав. Тя отвори на раздела за Сакра и започна да сравнява по-стария пътеводител на Бедекер с по-новия на Нейджъл.

Над нея един черен сокол се носеше по вятъра, после бързо се спусна над някакъв плъх, който панически прекоси алеята и се скри в храстите.

Девет етажа по-надолу Калифа Калил натисна бутона на запалката в египетския фиат, който беше наел. Търпеливо я изчака и с явно удоволствие запали цигарата си. Беше едър, мускулест мъж с голям гърбав нос, който придаваше на лицето му саркастично изражение. Движенията му бяха по котешки отмерени и плавни. Погледна нагоре към терасата на стая 932. С мощния си армейски бинокъл той прекрасно виждаше Ерика и с одобрение се спря на краката й. „Много е хубава“, помисли си той и се поздрави мислено за това, че е попаднал на толкова приятен обект.

Ерика преметна крак връз крак точно срещу него и той се ухили. От това видът му стана още по-страховит, защото един от горните му предни зъби бе счупен тъй, че завършваше с остър ъгъл. По тази причина някои го наричаха Вампира.

Като странстващ воин Калифа се радваше на изключителен успех и нямаше никакъв проблем с безработицата в смутния Близък Изток. Бе роден в Дамаск и израснал в приют. После премина шкодата за командоси в Ирак, откъдето го бяха изхвърлили, защото не можеше да работи в екип. Освен това му липсваше съзнателност. Той беше маниакален убиец, когото само парите можеха да възпрат. Сега пресметна, че му плащат едни и същи пари за контрабандата на автомати „Калашников“, за кюрдите в Турция и за това да бъде бавачка на красива американка, и щастливо се засмя. Огледа съседните балкони и не видя нищо подозрително. Заповедите на французина бяха прости. Трябваше да предпази Ерика от вероятен опит за убийство и да хване извършителите. Свали поглед от „Хилтън“ и го насочи към брега на Нил. Знаеше, че трудно би могъл да я предпази от изстрел на снайпер. Не забеляза нищо подозрително. По навик потупа полуавтоматичния пистолет „Стечкин“ в кобура под лявата си мишница. Той беше негова любима реликва. Взе го от един агент на КГБ, когото уби в Сирия по поръка на Мосад.

Отново погледна Ерика и се изуми, че някой ще поиска да убие толкова красиво момиче. Тя беше като узряла праскова.

Внезапно момичето стана, събра книгите си и влезе в стаята. Калифа снижи бинокъла и го насочи към входа на „Хилтън“. Отпред чакаха обичайните таксита. Кипеше ежедневната утринна суматоха.

Гамал Ибрахим безуспешно се опита да прегъне първата страница на вестник „Ел Ахрам“. Той седеше на задната седалка в таксито, което бе наел за целия ден. Първоначално портиерът се противеше, но когато видя картата му на служител в отдела по антиките, бързо се примири. На седалката до него имаше увеличена паспортна снимка на Ерика Барън. Винаги, когато от хотела излезеше жена, той сравняваше лицето й с това от снимката.

Самият Гамал беше двадесет и осем годишен, около метър и шестдесет и възпълен. Беше женен, с две деца, на една и три години, и бяха го наели в отдела малко преди да защити докторат по обществена администрация в университета. Бе започнал работа в средата на юли, но нещата не вървяха толкова гладко, колкото му се искаше. Личният състав на отдела бе толкова многоброен, че единствената работа, която му даваха, бяха такива странни задачи като например тази да следи Ерика и да докладва къде ходи. Две жени излязоха и взеха такси. Гамал взе снимката и я погледна. Той никога не бе следил никого и смяташе тази задача за унизителна, но не можеше да откаже, още повече че трябваше да докладва лично на шефа, Ахмед Казан. Гамал имаше много идеи за реконструкции в отдела и му се струваше, че сега ще му се отдаде възможност да ги изложи.

На рецепцията Ерика си взе паспорта, явно бяха свършили необходимото и вече не им беше нужен. Запознаха я и с екскурзовода, Ануар Селим. Първоначално тя не искаше екскурзовод, но от хотела й бяха предложили и след като си спомни как предния ден непрестанно я тормозеха най-различни натрапници, се съгласи да плати седем египетски лири на него и десет за таксито и шофьора. Ануар Селим бе висок, мършав мъж на около четиридесет години. На ревера си носеше метална значка с номер 113 — като доказателство, че е официално упълномощен екскурзовод.

— Приготвил съм прекрасна програма — каза Селим, който имаше навика да се усмихва по средата на изречението. — Първо, преди да са започнали големите горещини, ще посетим Великата пирамида. После…

— Благодаря — прекъсна го Ерика и отстъпи крачка назад. Зъбите му бяха в ужасно състояние, дъхът му можеше да спре атакуващ носорог. — Аз вече съм направила програма. Искам първо да отида за малко до Египетския музей, а след това до Сакра.

— Но в Сакра ще е страшно горещо по обяд — запротестира Селим. На устата му замръзнала безжизнена усмивка.

— Без съмнение — сложи край на разговора Ерика. — Но това е програмата, която смятам да следвам.

Без да променя изражението си, Селим отвори вратата на потрошеното такси, което й бяха отредили. Шофьорът беше млад, с тридневна брада.

Когато потеглиха и се насочиха към музея, Калифа остави бинокъла на пода на колата. Изчака таксито на Ерика да се включи в движението и тогава запали. Чудеше се откъде може да научи нещо за екскурзовода и шофьора на таксито. Включи на скорост и забеляза, че друго такси също потегля от „Хилтън“ и се залепя зад това на Ерика. На първото кръстовище и двете коли завиха надясно.

Когато Ерика се появи, Гамал я разпозна, без да прави справка със снимката. Той бързо записа номера на екскурзовода в полето на вестника и нареди на шофьора да следва таксито й.

Когато стигнаха до музея, Селим помогна на Ерика да слезе от колата, а таксито паркира под един кипарис. Гамал нареди на своя шофьор да спре под едно близко дърво, така че да може да наблюдава таксито на Ерика. После отново отвори вестника и се зачете в новите предложения на Садат за Западния бряг.

Калифа паркира пред музея и нарочно се разходи покрай таксито на Гамал, за да види дали познава човека. Не го познаваше. Според Калифа това поведение беше подозрително, но той трябваше да изпълнява дадените му заповеди, така че влезе в музея.

Ерика пристъпи в световноизвестния музей с голям ентусиазъм, но дори нейният интерес и ерудицията й не можаха да преодолеят потискащата атмосфера. Безценните образци съвсем не изглеждаха добре в прашните зали. Тайнствените статуи и каменните лица навяваха мисли за смърт, а не за безсмъртие. Пазачите, облечени в бели униформи и черни барети, напомняха колониалните времена. От време на време метяха праха по пода без някакъв видим резултат. Единствените работници, които наистина вършеха нещо, бяха реставраторите. Те стояха в малки, оградени с въжета участъци и измазваха или извършваха прости дърводелски ремонти със сечива, подобни на изрисуваните по древноегипетските стенописи.

Ерика се опита да не обръща внимание на обстановката и да се съсредоточи върху самите експонати. В тридесет и втора зала тя видя варовиковите статуи на Рахотеп, брата на Куфу и Нофритис, неговата жена. Бяха толкова изкусно изваяни, че приликата с живи хора бе пълна. Изглеждаха досущ като нейни съвременници и тя с удоволствие би ги наблюдавала с часове, но екскурзоводът й бе твърдо решен да й покаже колко задълбочени са познанията му. Обясни й какво е казал Рахотеп на Куфу, когато за първи път е видял статуята. Ерика много добре знаеше, че това е чиста измислица. Тя учтиво помоли Селим да говори само когато го питат и го уведоми, че е запозната с повечето от експонатите.

Заобиколи статуята и погледът й за момент се плъзна към входа на залата, преди отново да се върне върху гърба на експоната. Стори й се, че видя мургав мъж със зъб като на вампир, но когато погледна отново към входа, нямаше никой. Това се случи тъй бързо, че й остави неприятно усещане. Събитията от предния ден я научиха да бъде предпазлива и докато обикаляше статуята, тя често поглеждаше към входа, но мъжът не се появи повече. Затова пък влезе шумна група френски туристи.

Тя махна с ръка на Селим и излезе от тридесет и втора зала в дългия коридор, който обхождаше западното крило на сградата. Беше празен, но когато се обърна към двойната арка на северозападния край, отново зърна за момент тъмния силует.

Ерика бързо закрачи по дългия коридор към мястото, където се пресичаше с коридора от северното крило. Край нея припкаше Селим и се опитваше да привлече вниманието й към най-различни интересни антики. Той с недоумение следваше забързаната американка, която явно искаше да разгледа музея със скоростта на светлината.

После рязко спря малко преди другия коридор. Селим се заоглежда да види какво е привлякло вниманието й. Беше една статуя на Семнут, но вместо да я разглежда, тя надзърташе в северния коридор.

— Ако търсите конкретен експонат — каза Селим, — то моля…

Ерика ядосано му махна да мълчи, пристъпи в средата на коридора и се взря, очаквайки появата на тъмния силует. Не видя нищо и се почувства малко глуповато. Край нея минаха двойка германци, хванати ръка за ръка, и обсъждаха разположението на залите в музея.

— Мис Барън — каза Селим с нарастващо раздразнение, — познавам този музей много добре. Ако искате да видите нещо конкретно, просто ме попитайте.

Ерика го съжали и се опита да измисли нещо, за което да го попита, та да се почувства и той нужен.

— Има ли в музея експонати от времето на Сети I? — попита тя.

Селим постави показалец на носа си и се замисли. После, без да пророни дума, вдигна показалец и посочи напред. Заведе я на втория етаж в четиридесет и седма зала, точно над входното фоайе. Там той застана до една огромна плоча от изящно орнаментиран кварцит с табелка 388.1 и гордо обяви:

— Капакът на саркофага на Сети I.

Ерика погледна парчето скала и мислено го сравни с изумителната статуя, която бе видяла предния ден. Освен това си спомни, че саркофагът на Сети I бе отнесен в Лондон и понастоящем се намираше в един малък тамошен музей. С болезнена яснота разбра как незаконната търговия ограбва Египетския музей.

Селим изчака Ерика да разгледа експоната. После я хвана за ръка и я отведе до входа на друга зала — трябваше да плати още петнадесет пиастра, за да влязат. После Селим я поведе между дългите ниски витрини към отсрещната стена.

— Мумията на Сети I — самодоволно каза той.

Ерика погледна изсушеното лице и усети лек световъртеж. Точно такова изражение се мъчеха да постигнат холивудските режисьори на филми на ужасите. Забеляза, че ушите са отчупени, а главата е отделена от тялото. Вместо да утвърждават безсмъртието, тленните останки навяваха мисълта, че смъртта е вечна.

Не съществуваше ни най-малка прилика със статуята. Статуята беше с тясна челюст и прав нос, а мумията имаше много широка челюст и закривен орлов нос. Обзе я неясен страх, тя потрепери и се обърна. Махна на Селим да я последва и тръгна към изхода с намерението час по-скоро да излезе от прашния музей.

Таксито остави зад себе си столичната суматоха и се насочи към спокойната провинция. Пътуваха на юг, успоредно на западния бряг на Нил. Селим се опита да поддържа някакъв разговор, но скоро се отказа и млъкна. Ерика не искаше да го наскърбява и го попита за семейството му, но той явно не желаеше да говори за това. Тъй че пътуването продължи в мълчание, което бе добре дошло за нея, защото необезпокоявана можеше да съзерцава пейзажа. Много й харесваше контрастът между сапфиреносиния Нил и яркото зелено на напояваните полета. Брането на фурми беше започнало и те подминаваха магарешки каруци, натоварени със зелени клонки, обсипани с червените плодове. Асфалтовото шосе се разклоняваше малко преди промишления център Хилуан. Таксито зави надясно, като прегракналият клаксон няколко пъти изрева, въпреки че пътят беше пуст.

Гамал ги следваше на не повече от сто метра. Беше седнал на ръба на седалката и бъбреше с шофьора. Сакото му лежеше до него.

Около четвърт миля по-назад Калифа бе увеличил радиото и немелодичната музика изпълваше колата. Сега вече беше сигурен, че още някой следи Ерика, но похватите на този някой му се сториха доста странни. Следваше ги от прекалено близко разстояние. Пред музея успя внимателно да разгледа човека в таксито. Приличаше на студент, но Калифа беше имал работа със студенти терористи. Знаеше, че зад непретенциозния им вид често се крие безскрупулност и дързост.

Таксито на Ерика навлезе в палмова горичка, толкова гъста, че приличаше на иглолистна. Прохладна сянка замени слънчевия пек. Спряха в малко селце. От едната страна на пътя имаше миниатюрна джамия. От другата — малък площад с осемдесеттонен алабастров сфинкс, куп потрошени статуи и една огромна статуя на Рамзес II, повалена на една страна. В дъното се намираше кафе „Сфинкс“.

— Прословутият Мемфис — тържествено обяви Селим.

— Искаш да кажеш Менофер — каза Ерика и погледна жалките останки. „Мемфис“ беше гръцкото име. Древноегипетското — Менофер. — Искам да почерпя по едно кафе или чай — усмихна се тя, като видя, че отново го е обидила.

Тълпа окъсани деца ги заобиколи с надеждата да й пробута някоя фалшива антика, но Селим и шофьорът бързо ги разгониха. Качиха се на терасата и седнаха около малка кръгла масичка. Мъжете си поръчаха кафе, а Ерика — портокалов сок.

Облян в пот, Гамал излезе от таксито, стиснал своя „Ел Ахрам“. Отначало не можеше да реши какво да предприеме, но впоследствие пренебрегна предпазливостта и се запъти да си купи нещо за пиене. Без да поглежда към Ерика, той седна на масата близо до тезгяха. Поръча си кафе и се скри зад вестника.

Калифа фиксира оптическия мерник върху тантурестата снага на Гамал, но пръстът върху спусъка се отпусна. Беше спрял седемдесет и пет метра преди площада и бързо извади израелската си снайперска пушка. Седеше на задната седалка на колата, а цевта на карабината бе опряна на сваления прозорец. От момента, в който Гамал излезе от колата, не беше напускал мерника на Калифа. В случай че направеше някакво рязко движение към Ерика, Калифа щеше да го простреля. Нямаше да го убие, но, както смяташе Калифа, чувствително щеше да го забави.

Над верандата се въртяха рояк мухи и Ерика не успя да изпие сока си. Тя стана, каза на спътниците си да не бързат и тръгна да се разхожда из площада. Преди да се върне в таксито, тя се спря да разгледа алабастровия сфинкс. Помисли си какви ли тайни щеше да разкрие, ако можеше да говори. Беше толкова стар — от времето на Старото царство.

Отново се качиха в колата и подкараха през гъстата палмова гора. Постепенно се появиха обработваеми площи, насечени от напоителни канали. Изведнъж познатите очертания на терасираната пирамида на фараон Зосер се откроиха над редицата палми. Ерика бе обзета от вълнение. След малко щеше да застане пред най-старата каменна постройка, съградена от човешки ръце и от историческа гледна точка — най-значимият обект в Египет. Тук прословутият архитект Имхотеп бе построил небесната стълба, състояща се от шест огромни стъпала, достигащи височина от около двеста фута и по този начин бе поставил началото на епохата на пирамидите.

Таксито спря на сянка до един туристически автобус и Ерика първа изскочи навън. Селим трябваше да подтичва, за да се изравни с нея. Шофьорът отвори и четирите врати.

Поведението на Гамал все повече озадачаваше Калифа. Без да обръща внимание на Ерика, той се бе подслонил на сянка до пирамидата. Дори не си направи труда да я последва вътре. Калифа се поколеба какво да предприеме. Допусна, че държането на Гамал може да е някакво хитро коварство и реши да се движи плътно до Ерика. Свали сакото си, взе своя „Стечкин“ в дясната ръка и преметна сакото отгоре му.

През целия следващ час Ерика бе омагьосана от развалините. Ето за този Египет бе мечтала. С помощта на познанията си тя бе в състояние да възкреси от развалините изумителното архитектурно постижение, сътворено преди пет хиляди години. Знаеше, че не може да види всичко за един ден, затова само отбеляза основните обекти, на които щеше да отдели повече време и с удоволствие разгледа неща, за които никога не бе чувала, като например барелефите със змийска шарка. Селим най-после се примири с ролята си и се усамоти на сянка. Оживи се едва когато около обяд Ерика му махна с ръка в знак, че е готова да продължат.

— Там има едно малко кафене-ресторант — с надежда в гласа каза Селим.

— Нямам търпение да видя гробниците на благородниците — унесено отвърна Ерика. Беше превъзбудена и едва ли нещо би могло да я отклони от пътя й.

— Кафенето е точно до мастабата на Ти и до Серапеума — каза Селим.

Очите на Ерика блеснаха. Серапеумът бе един от най-необичайните древноегипетски паметници. В катакомбите с почести и церемониалност бяха положени мумифицираните останки на биковете Апис. Вкопаването на серапеума в монолитната скала е коствало неимоверни усилия. Това бе обяснимо за строителството на гробници за хора, но не и за бикове. Тя бе убедена, че в погребението на биковете Апис се крие загадка, която тепърва щеше да бъде разбулена.

— Готова съм за Серапеума — с усмивка се съгласи тя.

Гамал бе възпълен и горещината не му се отразяваше добре. Дори и в Кайро той много рядко излизаше по обяд. А Сакра посред бял ден — това просто преля чашата. Докато се движеше след таксито на Ерика, той се чудеше как да облекчи страданията си. Една от възможностите бе да се скрие някъде на сянка и да поръча на шофьора да я следи, докато не реши да се връща в Кайро. Таксито пред тях спря и паркира до кафенето на Сакра. Гамал се огледа наоколо и си спомни, че като дете бе идвал тук с родителите си. Спомни си как бяха се разхождали из дълги и мрачни подземни коридори, за да видят някакви бикове. Тази разходка го бе изплашила, но той ясно си спомни, че подземните галерии бяха чудно прохладни.

— Това не е ли Серапеумът? — попита той шофьора.

— Ей там — каза той и посочи към началото на един изкоп, който служеше за вход.

Гамал погледна Ерика. Тя разглеждаше редицата сфинксове, която водеше към входа. Той веднага реши как да се разхлади. Освен това му хрумна, че би било забавно да разгледа Серапеума след толкова години.

Калифа нервно прокара пръсти през мазната си коса. Той бе решил, че Гамал далеч не е аматьор, въпреки че усърдно се преструва именно на такъв. Ако беше сигурен в окончателните му намерения, без колебание би го прострелял и доставил жив на Ивон дьо Марго. Но просто бе принуден да изчака, докато Гамал направи първия ход. Положението беше по-сложно и по-опасно, отколкото му се стори отначало. Калифа завинти заглушителя на автоматичния си пистолет и тъкмо се канеше да излезе от колата, когато видя, че Гамал влиза в някакъв изкоп. Погледна картата. Беше Серапеумът. Потърси Ерика, която унесено фотографираше един варовиков сфинкс и разбра, че има само една причина Гамал да влезе преди нея. В някоя от тъмните, сводести галерии или в някой от тесните проходи той щеше да се спотаи като отровна змия, за да нанесе удара, когато жертвата най-малко го очаква. Серапеумът предлагаше идеални условия за убийство.

Въпреки дългогодишния си опит Калифа не бе сигурен какво да предприеме. Можеше и той да влезе преди Ерика и да се опита да намери скривалището на Гамал, но бе твърде рисковано. Реши да следва младата жена и да изпревари Гамал.

Ерика се спусна по рампата и приближи входа. Тя не обичаше пещери и, честно казано, дори се страхуваше от затворени пространства. Преди още да пристъпи в Серапеума, тя усети влажния хлад и почувства как цялата настръхва, но продължи напред. Плати входната такса на някакъв опърпан арабин с лисича физиономия. Атмосферата в Серапеума бе мрачна и заплашителна.

Ерика пристъпи в сумрачната входна галерия и веднага почувства тайнствения страх, който векове наред гнетеше всеки, влязъл в досег с древноегипетската култура. Тъмните проходи приличаха на тунели към отвъдното и напомняха за страховитата сила на окултното. На две крачки след Селим тя се потапяше все по-дълбоко и по-дълбоко в този магически свят. Спускаха се по безкраен коридор с криви и грубо изсечени стени, оскъдно осветен от слаби крушки, поставени на неравномерно разстояние. Танцуващите сенки силно влошаваха видимостта между всеки две крушки. От сумрака постоянно изплуваха други туристи, гласовете им звучаха кухо, ехото ги повтаряше. Под прав ъгъл с главния коридор имаше отделни галерии, всяка от които съдържаше черен саркофаг, покрит с йероглифи. Само част от тях бяха осветени. Не след дълго Ерика реши, че е видяла достатъчно, но Селим настояваше, че най-добрият саркофаг се намирал най-накрая и дори имало скована дървена стълба, за да могат да се видят декорациите от вътрешната страна. Тя с неудоволствие го последва. Най-после стигнаха до въпросната галерия и Селим отстъпи, за да й направи място. Тя протегна ръка към парапета на стълбата, която водеше към дървената платформа.

Вниманието на Калифа бе изострено до крайна степен. Беше освободил предпазителя на пистолета. За малко да застреля няколко туристи, които неочаквано изплуваха от мрака право пред тях.

Зави зад ъгъла на последната галерия и се озова само на петнадесетина фута от Ерика. Когато видя Гамал, реакцията му бе светкавична и напълно автоматична. Ерика се изкачваше по късата дървена стълба. Гамал вече беше на платформата и гледаше надолу към нея. Беше само на една крачка от ръба на платформата. За лош късмет на Калифа Ерика се намираше точно между тях двамата и с тялото си закриваше Гамал, което пък правеше един бърз изстрел невъзможен. Обзет от паника, Калифа се хвърли напред и изтласка Селим встрани. Втурна се по стълбите и събори Ерика по очи, почти в краката на шокирания Гамал.

От пистолета му изригна сияние, смъртоносните куршуми се забиха в гърдите на Гамал и пронизаха сърцето му. Ръцете му бавно започнаха да се вдигат нагоре. На лицето му се изписа недоумение, той политна напред и се строполи върху Ерика. Калифа извади ножа си и прелетя над дървения парапет. Селим нададе писък и понечи да избяга. Туристите на платформата още не бяха разбрали какво става. Калифа светкавично прекоси коридора и стигна до жиците, които захранваха мъждукащите крушки. Стегна се за в случай, че го удари токът и сряза жиците. Целият Серапеум потъна в непрогледна тъмнина.

Кайро, 12:30

Стефанос Маркулис поръча по още едно уиски за себе си и за Евангелос Папарис. Двамата бяха облечени в плетени ризи с отворени яки и седяха в дъното на бар „Ла Паризиен“ в хотел „Меридиен“. Стефанос беше в мрачно и сприхаво настроение и Евангелос, който добре познаваше шефа си, знаеше, че в такива моменти трябва да бъде особено внимателен.

— Проклет французин. Каза, че слиза веднага, а вече двадесет минути се мотае.

Евангелос само сви рамене. После се наведе и намести малкия си пистолет в кобура, пристегнат точно над глезена на десния му крак. Той беше едър, мускулест мъж, с груби черти и огромни вежди, които биха му придавали неандерталски вид, ако не беше абсолютно плешивата му глава.

Точно в този момент на входа се появи Ивон дьо Марго с дипломатическо куфарче в ръка. Беше облечен в син блейзер с широка вратовръзка. Зад него пристъпи и Раул. Двамата огледаха залата.

— Тези богаташи винаги се обличат тъй, сякаш са се запътили за среща по поло — иронично отбеляза Стефанос. Той размаха ръка, за да привлече вниманието на Ивон.

Евангелос леко премести цялата маса, за да може безпрепятствено да стига с дясната си ръка до кобура. Ивон ги забеляза и се приближи. Той стисна ръката на Стефанос и преди да седне, представи Раул.

— Как пътувахте? — попита той с умерена сърдечност, след като поръчаха.

— Отвратително — каза Стефанос. — Къде са книжата на стареца?

— Не си хабиш думите напразно — усмихнат отвърна Ивон. — Но така може би е най-добре. И все пак ще се наложи да ми кажеш ти ли уби Абдул Хамди?

— Ако аз бях убил Хамди, мислиш ли, че щях да се домъкна в тази адска дупка? — саркастично попита той. Стефанос презираше хора като Ивон, които не са работили и един ден през живота си.

Ивон реши, че мълчанието може да бъде от полза при хора като Стефанос и затова, без да бърза, внимателно разпечата нов пакет „Голоаз“ и предложи на цялата маса. Само Евангелос пожела и протегна ръка, но Ивон държеше цигарите така, че да го принуди да се протегне и по този начин да види татуировката на косматата му, мускулеста ръка. Представляваше хавайска танцьорка, под която пишеше „Хаваи“. Ивон най-после го остави да си вземе цигара и го попита:

— Често ли ходите в Хаваи?

— Като малък работех на товарен кораб — отговори той, запали цигарата си от малката свещ, поставена на масата и се облегна назад.

Ивон се обърна към Стефанос, чието нетърпение явно нарастваше. С отмерени движения той запали цигарата си със златната запалка и проговори.

— Не — каза той, — не мисля, че би дошъл в Кайро, ако беше убил Хамди, освен ако нещо не те е разтревожило, ако нещо се е объркало. Но право да ти кажа, Стефанос, просто не знам какво да мисля. Ти дойде тук много бързо. Това ми се струва подозрително. Освен това разбрах, че убийците на Хамди не са от Кайро.

— Аха — ядно го прекъсна Стефанос, — така значи. Разбрал си, че убийците не са от Кайро. От тази информация веднага правиш извода, че са от Атина. Това ли ти е логиката? — После се обърна към Раул. — Как можеш да работиш за такъв човек? — попита той и почука с показалец челото си.

Тъмните очи на Раул не трепнаха. Ръцете му лежаха на коленете. Беше готов да се намеси за части от секундата.

— С неудоволствие ми се налага да ти съобщя, че ще трябва другаде да търсиш убиеца на Хамди. Не съм аз.

— Жалко. Иначе доста неща щяха да си дойдат на мястото. Имаш ли изобщо някакви идеи кой би могъл да бъде?

— Ни най-малка представа. Но имам чувството, че Хамди си беше създал много врагове. Сега защо не ми покажеш книжата му?

Ивон постави куфарчето на масата и с пръст върху ключалката каза:

— Един последен въпрос. Знаеш ли къде е статуята на Сети?

— Не, за нещастие. — Стефанос впи жаден поглед в куфарчето.

— Тази статуя ми е нужна.

— Ако чуя нещо за нея, веднага ще ти се обадя — каза Стефанос.

— Ти така и не ми даде възможност да видя хюстънската статуя — продължи Ивон, внимателно загледан в Стефанос.

Стефанос изненадано вдигна поглед от куфарчето.

— Защо мислиш, че имам нещо общо с Хюстънската статуя?

— Нека просто приемем, че съм научил отнякъде.

— От книжата на Хамди ли разбра? — раздразнено попита той.

Вместо да отговори, Ивон отвори куфарчето и изсипа съдържанието му на масата. После се облегна назад, спокойно отпи от перното си и се загледа в Стефанос, който ровеше из писмата. След малко намери своето писмо до Абдул Хамди и го отдели настрана.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Това е всичко, което намерихме — отвърна Ивон и обходи с поглед масата.

— Внимателно ли претърсихте?

Ивон хвърли поглед към Раул, който утвърдително кимна.

— Много внимателно — отсече Раул.

— Трябва да е имало още — каза Стефанос. — Не мога да повярвам, че дъртото копеле е блъфирало. Каза, че иска пет хиляди долара в брой, защото в противен случай щял да предаде документите на властите. — Стефанос още веднъж прегледа писмата, този път по-внимателно.

— Ако трябва да направиш предположение, какво смяташ, че се е случило със статуята на Сети? — попита Ивон и си поръча още едно перно.

— Не зная — каза Стефанос, без да отмества поглед от едно писмо до Абдул Хамди, изпратено от американски търговец. — Но ако това ще те успокои, мога да те уверя, че все още е в Египет.

Настъпи мълчание. Стефанос задълбочено четеше, а Раул и Евангелос се блещеха един другиму над чашите. Ивон гледаше през прозореца. Той също смяташе, че статуята на Сети е в Египет. От стола си виждаше хотелския басейн, отвъд него се простираше Нил. В средата на реката нилския фонтан изригваше във въздуха воден стълб, който се пръскаше на прах и раждаше безброй дъги от двете страни на струята. Помисли си за Ерика Барън и му мина наум, че би било добре, ако Калифа наистина е толкова добър, колкото го изкарваше Раул. Ако Стефанос бе убил Хамди и сега посегнеше на Ерика, то Калифа щеше да си заслужи парите.

— А тази американка? — попита Стефанос. Той сякаш четеше мислите на Ивон. — Искам да я видя.

— Отседнала е в „Хилтън“. Но е малко пренапрегната след цялата история. Тъй че бъди внимателен с нея. Тя е единствената ми връзка със статуята на Сети.

— В момента статуята не ме интересува — рязко отвърна Стефанос и избута кореспонденцията пред себе си. — Но въпреки това искам да говоря с нея и ти обещавам, че както обикновено ще съм тактичен. Освен това научи ли нещо за Абдул Хамди?

— Не много. Произхожда от Луксор. Дошъл в Кайро преди няколко месеца, за да отвори магазин за антики. Има син, който още се занимава с търговия с антики в Луксор.

— Беше ли при сина му?

— Не — каза Ивон и стана. Стефанос му беше омръзнал. — Да не забравиш да ми се обадиш, ако научиш нещо за статуята. Ще си платя. — Той леко се усмихна и тръгна.

Раул го последва.

— Вярваш ли му? — попита Раул, когато излязоха навън.

— Не знам какво да мисля — отговори Ивон, без да спира. — Това, дали му вярвам, е един въпрос, а дали му имам доверие, съвсем отделен. Той е най-големият опортюнист, когото съм виждал. Инструктирай Калифа да бъде внимателен, ако Стефанос се срещне с Ерика. Ако се опита да я нарани, искам да бъде застрелян.

Село Сакра, 13:48

Една муха хаотично летеше от единия прозорец до другия. Ерика се огледа. Стените и таванът бяха белосани. Единствената украса бе един усмихнат плакат на Ануар Садат. Единствената врата бе затворена.

Тя седеше на стол с права облегалка. От тавана се спускаше електрическа крушка. До вратата имаше малка метална масичка и стол, подобен на този, на който седеше. Ерика изглеждаше ужасно. Панталонът й бе скъсан на дясното коляно. На гърба на бежовата й блуза беше засъхнало голямо петно кръв.

Протегна ръка напред, за да прецени дали още трепери. Трудно беше да се прецени. В един момент й се стори, че ще повърне, но гаденето премина. Сега чувстваше леки пристъпи на световъртеж, които преминаваха, когато затвореше очи. Без съмнение все още се намираше в шок, но вече разсъждаваше значително по-ясно. Осъзнаваше например, че са я отвели в полицията в село Сакра.

Ерика потри ръце и забеляза, че те веднага се навлажняват, щом си спомни събитията от Серапеума. Когато Гамал бе паднал върху нея, тя си помисли, че е станало срутване. Отчаяно се беше мъчила да се освободи, но поради малката широчина на стълбището това се оказа невъзможно. Освен това тъмнината бе толкова плътна, че тя не беше сигурна дали очите й са отворени или затворени. После почувства топлата, лепкава течност по гърба си. Едва по-късно разбра, че това е кръвта на мъжа, който умираше върху нея.

Ерика с усилие преодоля новия пристъп на гадене и вдигна поглед към вратата. Влезе същият мъж, който преди малко се бе пипкал тридесет минути, докато попълни със счупен молив някакъв документ. Той почти не говореше английски, но усърдно й махаше да тръгне с него. Очуканият пистолет, който се мъдреше в кобура му, далеч не я успокои. Тя вече се бе сблъскала с бюрократичния хаос. Явно я смятаха за заподозряна, а не за невинна жертва. От момента, в които властите пристигнаха на местопроизшествието, настъпи пълно безредие. В един момент двама полицаи толкова разпалено се скараха относно някакъв детайл от показанията, че едва не се сбиха. Взеха паспорта на Ерика и я откараха в Сакра в заключен фургон, който бе горещ като пещ. На няколко пъти тя ги попита дали може да се обади в американското консулство, но в отговор мъжете само свиваха рамене и продължаваха да се карат какво да правят с нея.

Сега тя последва полицая със стария пистолет през порутеното полицейско управление до улицата. Същият фургон, с който я бяха докарали от Серапеума до тук, я очакваше. Тя се опита да си поиска паспорта, но полицаят я натика вътре, затвори вратите и ги заключи. На дървената пейка вече я очакваше Ануар Селим. Ерика не го беше виждала от катастрофата в Серапеума и толкова много му се зарадва, че едва не го прегърна с молби за успокоение. Но когато тя влезе във фургона, той ядно я изгледа и извърна глава.

— Знаех си, че ще ми навлечеш неприятности — каза той, без да я поглежда.

— Аз, неприятности? — Тя забеляза, че ръцете му са в белезници и реши да не го тормози повече.

Фургонът подскочи напред и двамата пътници залитнаха на седалките си. Ерика усети, че струйка пот се спуска по гърба й.

— От самото начало се държеше необичайно — продължи Селим, — особено в музея. Веднага разбрах, че кроиш нещо. Така и ще им кажа.

— Аз… — започна Ерика, но се отказа. Страхът парализира мозъка й. Трябваше да съобщи за убийството на Абдул Хамди.

Селим я погледна и се изплю на пода.

Кайро, 15:10

Когато излезе от фургона, Ерика разпозна ъгъла на площад „Ел Тарир“. „Хилтън“ бе съвсем близо и й се прииска да отиде в стаята си, да се обади на няколко телефона и да потърси помощ. Когато видя, че Селим е окован, тя още повече се притесни и се чудеше дали е арестувана или не.

Грубо ги набутаха в сградата на силите за сигурност. Отведоха Селим нанякъде. На Ерика й свалиха отпечатъци от пръстите, снимаха я и я отведоха в някаква стая без прозорци.

Полицаят, който я съпровождаше, бодро козирува на офицера. Без да вдига поглед от досието, офицерът махна с ръка и съпровождачът излезе, като внимателно затвори вратата. Ерика остана права. Единствено обръщането на страниците нарушаваше тишината. Под флуоресцентните лампи плешивата му глава лъщеше като излъскана ябълка. Тънките му устни леко мърдаха, докато четеше. Беше безупречно облечен в бяла униформа с висока яка. На кръста си имаше широк черен колан, кобур и презрамка, която минаваше под единия пагон. Обърна последната страница на досието и Ерика забеляза, че вътре има приложен американски паспорт. Искрено се надяваше, че най-после е срещнала служител, който да има нещо в главата си.

— Седнете, моля, мис Барън — каза полицаят, все още без да вдига поглед. Гласът му беше сух и безчувствен. Имаше толкова тънки мустаци, че приличаха на чертичка на горната устна. Дългият му нос бе с леко увиснал връх.

Ерика бързо седна на стола пред масата. Под масата, до излъсканите обувки на полицая, тя видя платнения си сак. Беше се примирила, че вече е изчезнал.

Той остави досието и взе паспорта. Отвори го и очите му няколко пъти се спряха ту на нея, ту на снимката. После протегна ръка и постави паспорта до телефона.

— Аз съм лейтенант Искандер — каза той и сплете пръсти на масата, напрегнато се взря в Ерика и попита: — Какво се случи в Серапеума?

— Не знам — заекна тя. — Изкачвах се по едни стълби, за да погледна някакъв саркофаг, после някой ме събори отзад, после друг падна върху мен и светлината угасна.

— Видяхте ли кой ви бутна отзад? — Той говореше с лек британски акцент.

— Не. Стана толкова бързо…

— Жертвата е била застреляна. Не чухте ли изстрели?

— Не. Чух няколко звука, като че ли някой удря килим с тупалка, но не съм чула изстрели.

Лейтенант Искандер кимна и записа нещо в досието.

— И какво се случи после?

— Не можах да се измъкна изпод човека, който падна върху мен — каза тя и отново си спомни обзелия я ужас. — Мисля, че някой крещеше, обаче не съм много сигурна. Но ясно си спомням, че някой донесе свещи. Помогнаха ми да стана и някой каза, че човекът бил мъртъв.

— И това ли е всичко?

— После пристигна охраната, след тях и полицията.

— Погледнахте ли убития?

— Не много добре. Не мога да гледам такива неща.

— Виждала ли сте го преди?

— Не — каза Ерика.

Той се наведе, взе сака и го побутна към Ерика.

— Вижте дали нещо липсва.

Ерика провери чантата си. Фотоапарат, пътеводител, портмоне — всичко си беше на мястото. Провери парите и пътническите си чекове.

— Май нищо не е изчезнало.

— Значи не са ви ограбили.

— Не — каза тя.

— Имате образование на египтолог. Така ли е? — попита лейтенант Искандер.

— Да.

— Ще се изненадате ли, ако разберете, че убитият е работил в отдела по антиките?

Тя отклони поглед от студените очи на Искандер. Без да си дава сметка, тя така силно бе стискала ръцете си, че бяха изтръпнали. Въпреки че желаеше да отговаря на въпросите на Искандер бързо, колкото е възможно по-бързо, тя разбираше, че този въпрос е важен, много важен, може би най-важният от целия разпит. Спомни си Ахмед Казан. Той беше казал, че е шеф на отдела по антиките. Може би той беше в състояние да й помогне.

— Не знам как да ви отговоря — каза тя накрая. — Не съм изненадана, че човекът е работил в отдела по антиките. Можеше да е всякакъв. Казах ви, че не го познавах.

— Защо посетихте Серапеума?

Тя си спомни обвиненията, които й беше отправил Селим във фургона, и внимателно обмисли отговора си.

— Предложи ми екскурзоводът, когото бях наела.

Лейтенант Искандер отвори досието и отново записа нещо.

— Мога ли да ви попитам…? — плахо започна тя.

— Да, разбира се.

— Познавате ли Ахмед Казан?

— Разбира се. А вие познавате ли мистър Казан?

— Да, и много бих желала да говоря с него, ако е възможно.

Лейтенант Искандер вдигна слушалката. Докато набираше номера, не изпускаше Ерика от очи.

Кайро, 16:05

Имаше чувството, че тези коридори никога няма да свършат — безкрайно дълги и претъпкани с хора. Египтяни, облечени в какво ли не, с копринени костюми и парцаливи галабии, се редяха по опашки пред вратите или се изсипваха като лавини от кабинетите. Някои спяха по пода, така че Ерика и полицаят, който я съпровождаше, трябваше да ги прескачат. Въздухът бе натежал от тежката миризма на цигари, чесън и овча лой.

Най-сетне влязоха в преддверието на отдела по антиките и тя разпозна многобройните бюра и овехтелите пишещи машини от снощното си посещение. Беше пълно с чиновници, които се преструваха на заети. Тя почака малко и скоро я поканиха в кабинета. Климатичната инсталация работеше и тя облекчено въздъхна, усещайки хладния повей.

Ахмед стоеше зад бюрото и гледаше през прозореца. Между „Хилтън“ и недостроения хотел „Интерконтинентал“ се виждаше част от Нил. Когато Ерика се появи на прага, той се обърна.

Тя смяташе да излее проблемите си на един дъх и да го помоли да й помогне. Но нещо в изражението му я накара да замълчи. На лицето му бе изписана тъга. Очите му бяха замъглени, а косата — разрошена.

— Добре ли сте? — попита Ерика, искрено загрижена.

— Да — бавно каза Ахмед. Гласът му беше колеблив, потиснат. — Не съм и предполагал с какви натоварвания е свързано управлението на този отдел. — Той се отпусна в стола си и за момент затвори очи. После внезапно трепна: — Извинете ме — каза той. — Седнете, моля.

Ерика се подчини.

— Казаха ми какво се е случило в Серапеума, но искам да чуя всичко от вас самата.

Ерика започна от началото. Искаше да опише случая съвсем подробно и дори спомена човека, който я беше уплашил в музея.

Ахмед внимателно я слушаше. Не я прекъсна нито веднъж. Изчака я да свърши и едва тогава проговори:

— Човекът, който е бил застрелян, се казваше Гамал Ибрахим и работеше тук, в отдела по антиките. Беше симпатично момче.

В очите на Ахмед проблеснаха сълзи. Когато видя как един толкова силен мъж е разстроен до сълзи, нещо, което едва ли би могло да се случи в Америка, Ерика сякаш изведнъж забрави тревогите си. Това, че той не скри чувствата си, й направи силно впечатление.

Ахмед сведе очи и овладя скръбта си, след това продължи:

— Ти изобщо видя ли Гамал преди нещастието?

— Струва ми се не — каза Ерика, но не прозвуча много категорично. — Може би го видях в едно кафене в Мемфис, но не съм сигурна.

Ахмед прокара пръсти през гъстата си коса.

— Кажи ми, когато си започнала да се качваш по стълбата, Гамал е бил на платформата, така ли?

— Точно така.

— Това е много интересно.

— Защо? — попита тя.

Ахмед изглеждаше смутен.

— Просто си мисля — уклончиво каза той. — Изобщо не мога да свържа събитията.

— И аз се чувствам по същия начин, мистър Казан. И искам да ви уверя, че нямам нищо общо с цялата история. Абсолютно нищо. Би трябвало да ми разрешите да се обадя в американското посолство.

— Можете да се обадите. Но според мен не е нужно.

— Струва ми се, че се нуждая от помощ.

— Мис Барън, съжалявам, че ви провалихме деня. Вината за това е изцяло наша. Когато се върнете в хотела си, можете да се обадите на когото пожелаете.

— И вие няма да ме задържите тук? — попита тя, като все още се страхуваше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че не — отговори Ахмед.

— Много се радвам — каза Ерика. — Но трябва да ви кажа още нещо. Трябваше да ви го кажа още снощи, но ме достраша. Както и да е… — Тя дълбоко пое дъх. — Тези два дни бяха необичайни за мен. И не мога да реша кой от двата беше по-лош. Колкото и да ви звучи невероятно, вчера следобед станах неволен свидетел на още едно убийство. — Ерика потрепери. — Видях как трима мъже убиха един човек на име Абдул Хамди и…

Столът на Ахмед изтрополи на пода.

— Видяхте лицата им?

— Само на двама от тях. Не и на третия.

— И можете да разпознаете двамата?

— Възможно е, не съм сигурна. Наистина искам да ви се извиня, че не ви казах вчера. Умирах от страх.

— Напълно ви разбирам. Не се притеснявайте. Ще се погрижим за всичко. Но без съмнение ще трябва да ви зададем още някои въпроси.

— Още въпроси… — тъжно каза Ерика. — Всъщност възнамерявам да напусна Египет по най-бързия възможен начин. Цялата ми ваканция се провали.

— Съжалявам, мис Барън. — Ахмед си възвърна осанката, която тя помнеше от предишната им среща, — но при така стеклите се обстоятелства няма да ви разрешим да заминете, докато не се изяснят всички подробности или докато не се уверим, че повече не можете да ни помогнете. Наистина съжалявам, че ви се струпват толкова много неприятности. Ще бъдете напълно свободна. Само ме уведомете, ако смятате да излизате извън Кайро. Освен това можете да обсъдите проблемите си с американското посолство, но имайте предвид, че те нямат голямо влияние върху вътрешните ни работи.

— Да си затворен в една държава е далеч по-добре, отколкото да си в затвора — тъжно се усмихна тя. — Все пак как мислите, кога ще ми разрешите да отпътувам?

— Трудно е да се каже. Може би след седмица. Разбирам ви, но се опитайте да гледате на преживелиците си тук просто като на лошо стечение на обстоятелствата. На ваше място бих се постарал да се позабавлявам, докато съм в Египет. — Той се загледа встрани и после продължи: — Като представител на правителството бих желал да ви поканя на вечеря, за да ви покажа, че човек може наистина добре да се забавлява в Египет.

— Благодаря ви — Ерика бе искрено трогната от загрижеността му, — но за съжаление вече имам уговорка с Ивон дьо Марго.

— Разбирам. — Ахмед смутено сведе поглед. — В такъв случай ви моля да приемете извинения от името на правителството. Ще уредя да ви откарат до хотела и ви уверявам, че редовно ще поддържам връзка с вас.

Той се изправи и стисна ръката й през бюрото. Ръкостискането му бе приятно твърдо. Изненадана от внезапния край на разговора, Ерика напусна стаята.

Веднага след нея Ахмед повика заместника си Заки Риад. Риад имаше петнадесет години стаж в отдела, но стремителната кариера на Ахмед му отне шефското кресло. Беше интелигентен и съобразителен, но физически беше пълен антипод на Ахмед. Дебел, с разплути черти и катраненочерна коса, почти винаги рошава като каракул.

Ахмед приближи картата на Египет и когато заместникът му седна, се обърна.

— Какво ще кажеш за всичко това, Заки?

— Нямам ни най-малка представа — отговори той и избърса потта, която обливаше челото му въпреки климатичната инсталация. Доставяше му удоволствие да гледа как Ахмед се затруднява.

— Колкото и да се мъча, изобщо не мога да проумея защо застреляха Гамал — каза Ахмед и удари с юмрук отворената си длан. — Боже мой, млад човек с жена и деца… Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с това, че следеше Ерика Барън?

— Не виждам защо трябва да има такава връзка, но не е изключено. — Това последното го каза специално, за да жегне Ахмед. Заки извади угаснала лула и я забучи между зъбите си, без да обръща внимание на пепелта, която се посипа върху гърдите му.

Ахмед скри лице в шепите си и разтри слепоочията си. После оправи пищния си мустак.

— В цялата история просто няма логика. — Обърна се и погледна голямата карта. — Чудя се дали пък в Сакра не се забърква някаква каша. Възможно е нелегално да са открити нови гробници. — Той се върна до бюрото си и седна. — А което е още по-обезпокоително, днес сутринта ми се обадиха от емигрантската служба и ми казаха, че в Кайро е пристигнал Стефанос Маркулис. Както знаеш, той не идва тук често. — Ахмед се наведе напред и внимателно се взря в лицето на Заки Риад. — Какво съобщи полицията за Абдул Хамди?

— Почти нищо — каза Заки. — Явно са го ограбили. Полицията успяла само да разбере, че напоследък изведнъж е забогатял, щом е преместил магазина си от Луксор в Кайро. А в същото време е купувал и по-ценни образци. Явно е имал пари отнякъде. И впоследствие са го ограбили.

— Да имаш случайно представа откъде са дошли парите? — попита Ахмед.

— Аз не, но има един човек, който би могъл да знае. Старецът има син в Луксор. Той също се занимава с търговия на антики.

— Полицията говорила ли е със сина му?

— Дори да е говорила, аз не знам — каза Заки. — Това би било прекалено очевиден ход. Всъщност те далеч не се интересуват толкова много от случая.

— Аз се интересувам — настоя Ахмед. — За довечера ми уреди самолет до Луксор. Смятам да посетя сина на Абдул Хамди. Освен това подсили охраната на некрополиса на Сакра.

— Мислиш ли, че сега е подходящият момент да напуснеш Кайро? — попита Заки и надигна мундщука на лулата си. — Както самият ти изтъкна, сигурно нещо се готви, щом Стефанос Маркулис е в Кайро.

— Възможно е, Заки, но имам нужда де се усамотя за един-два дни в къщата си край Нил. Чувствам се отговорен за смъртта на Гамал. А когато съм потиснат, единствено Луксор може да излекува раните ми.

— А американката, Ерика Барън? — попита Заки и запали лулата си.

— Нищо й няма. Уплашена е, но ми се струва, че ще се съвземе. Самият аз не знам как бих се чувствал, ако за двадесет и четири часа стана свидетел на две убийства, като при едното жертвата падне върху мен.

Заки дълбокомислено дръпна от лулата си.

— Ахмед, когато те попитах за мис Барън, аз не се интересувах от здравето й, а питах дали да продължаваме да я следим.

— Не — ядосано отвърна Ахмед. — Тази вечер не. Ще бъде с Дьо Марго. — В момента, в който произнесе тези думи, той вече съжаляваше. Проявата на чувства беше съвсем не на място.

— Не съм те виждал в такава светлина, Ахмед — каза Заки и внимателно се вгледа в шефа си. Познаваше го от няколко години, той никога не бе проявявал интерес към жените. А сега изведнъж се държеше така, сякаш ревнува. Тази слабост на Ахмед зарадва Заки. С времето бе намразил позата му на свръхчовек. — Може би Луксор наистина ще ти се отрази добре. С удоволствие ще движа нещата тук и лично ще преценя положението в Сакра.

Кайро, 17:35

Когато правителствената кола спря пред „Хилтън“, Ерика все още не можеше да повярва, че са я освободили. Тя отвори вратата и благодари на шофьора, сякаш и той имаше заслуга за освобождаването й. Влезе в „Хилтън“ с чувството, че се завръща в родния си дом.

Фоайето отново бе претъпкано. Този следобед международните полети следваха един след друг. Повечето туристи безцелно се шляеха около багажа си, докато управата на хотела безуспешно се опитваше да се справи с ежедневното нашествие.

Сепна се от мисълта колко абсурдно изглежда самата тя сред шарената тълпа. Изморена, запотена и рошава. На гърба й още стоеше петното кръв, панталоните й бяха в окаяно състояние, оваляни в мръсотия и разпрани на дясното коляно. Ако можеше да стигне до стаята си по някакъв заобиколен път, несъмнено би избрала него. За нещастие обаче трябваше да прекоси големия синьо-червен ориенталски килим и да мине под централния кристален полилей. Имаше чувството, че се намира на сцена и хората започнаха да я заглеждат.

Един от мъжете на рецепцията я забеляза, посочи я с химикалката си и й махна. Тя ускори крачка и се насочи към асансьора. Натисна бутона. Страхуваше се да се обърне, за да не би някой да я заговори. Натисна бутона още няколко пъти и най-после асансьорът пристигна. Вратата се отвори, тя влезе в кабината и каза на момчето етажа си. То безмълвно кимна. Вратата започна да се затваря, но в същия миг нечия ръка я задържа. Ерика се притисна към дъното на кабината и затаи дъх.

— Извинете — ухили се едър мъж в каубойски ботуши. — Вие ли сте Ерика Барън?

Тя отвори уста, но не успя да продума.

— Казвам се Джефри Джон Райс от Хюстън. Вие сте Ерика Барън, нали? — Мъжът продължаваше да държи вратата.

Ерика плахо кимна.

— Много се радвам да се запознаем, мис Барън. — Джефри Райс й подаде ръка.

Ерика машинално повдигна ръка, той я пое и мощно я стисна.

— За мен е удоволствие, мис Барън. Моля, запознайте се с жена ми.

Без да пуска ръката й, той я измъкна от асансьора, тя залитна, сакът й се изхлузи от рамото и за малко не падна на земята.

— Часове наред ви чакаме — обясняваше той, докато я влачеше към фоайето.

След четири-пет непохватни стъпки тя най-после успя да измъкне ръката си.

— Мистър Райс — каза тя и спря, — с удоволствие бих се запознала с жена ви, но може би някой друг път. Денят ми беше много напрегнат.

— Наистина изглеждате малка одърпана, мила моя, но нека първо пийнем нещо — усмихна се той и отново хвана китката й.

— Мистър Райс! — рязко каза Ерика.

— Хайде скъпа, прекосили сме половината свят, за да се срещнем с вас.

Ерика се взря в загорялото и гладко избръснато лице на Джефри Райс.

— Какво искате да кажете, мистър Райс?

— Току-що го казах. Двамата с жена ми дойдохме от Хюстън, за да се срещнем специално с вас. Летяхме цяла нощ. За щастие разполагам със собствен самолет. Най-малкото, което можете да направите за нас, е да изпием по едно питие.

Изведнъж тя си спомни името. Джефри Райс беше собственикът на хюстънската статуя на Сети I. Беше говорила с доктор Лоуъри късно през нощта и едва сега си спомни.

— Дошли сте от Хюстън?

— Точно тъй. Долетяхме. Кацнахме преди няколко часа. А сега се запознайте с жена ми, Присила.

Ерика се остави да я замъкнат през фоайето и да я представят на Присила Райс, южняшка хубавица с дълбоко деколте и пръстен с толкова голям диамант, че почти заслепяваше блясъка на огромния кристален полилей. Южняшкият й акцент бе много по-изразен от този на съпруга й.

Джефри Райс поведе жена си и Ерика към бар „Таверн“. Собственическият маниер и гръмкият му глас му осигуриха светкавично обслужване, още повече че той щедро раздаваше бакшиши от по една египетска лира. В приглушената светлина на бара Ерика не биеше толкова много на очи и се поуспокои. Седнаха в едно сепаре, където изпокъсаните й дрехи не се забелязваха.

Джефри Райс поръча чист бърбън за себе си и за жена си и водка с тоник за Ерика. Тя наистина постепенно се отпусна и дори се смя с глас на колоритните разкази на високия тексасец за премеждията им на митницата. Позволи си още един коктейл.

— Е, хайде да се заемаме за работа — каза Джефри Райс и снижи глас. — Не ми се ще да развалям веселбата, но все пак дойдохме отдалеч. До нас достигнаха слухове, че сте видяла статуя на фараон Сети I.

Ерика забеляза как държанието на Райс коренно се промени. Предположи, че под маската си на жизнерадостен тексасец той е обигран бизнесмен.

— Доктор Лоуъри каза, че сте искали снимки на моята статуя, по-точно на йероглифите от основата. Нося снимките. — Джефри Райс измъкна от джоба на сакото си един плик и го задържа над масата. — С удоволствие ще ви ги дам, стига само да ми кажете къде видяхте статуята, за която сте разказали на доктор Лоуъри. Разбирате ли, смятах да подаря моята статуя на родния си град Хюстън, но цената на жеста чувствително ще намалее, ако куп подобни статуи са в обръщение. С други думи, искам да купя статуята, която сте видели. Готов съм да връча десет хиляди долара на всеки, който ще ми каже кой би могъл да ми я продаде. Това се отнася и за вас.

Ерика остави чашата си на масата и се взря в Джефри Райс. След като вече познаваше безкрайната бедност в Кайро, тя ясно си даваше сметка, че десет хиляди тук биха имали ефекта на един милион долара в Ню Йорк. Подземният свят на Кайро щеше да преживее сериозен трус. След като без съмнение смъртта на Абдул Хамди беше свързана със статуята, то тези десет хиляди, предложени само за информация, щяха да доведат до серия от убийства. Самата мисъл бе ужасяваща.

Ерика накратко описа случката с Абдул Хамди и статуята на Сети I. Райс напрегнато я изслуша и си записа името на Абдул Хамди.

— Знаете ли дали някой друг е видял статуята? — попита той и тикна шапката си на темето.

— Аз поне не зная.

— Има ли някой друг, който знае, че статуята е била при Абдул Хамди?

— Да, мосю Ивон дьо Марго. Отседнал е в хотел „Меридиен“. Той твърди, че Хамди е бил в контакт с много потенциални купувачи от целия свят, така че вероятно доста хора знаят, че статуята е била при Абдул Хамди.

— Май ще се забавляваме повече, отколкото ми се стори в началото — каза Райс, протегна се през масата и потупа тънката китка на жена си. После се обърна към Ерика и й подаде плика със снимките. — Имате ли представа къде би могла да се намира статуята?

— Ни най-малка — отвърна тя и взе плика. Въпреки лошото осветление нямаше търпение да разгледа снимките, отвори плика, извади първата и внимателно се взря в нея.

— Бива си я статуята, а? — гордо заяви Райс, сякаш показваше снимката на първородния си син. — В сравнение с нея всички боклуци от гробницата на Тут изглеждат като детски играчки.

Джефри Райс беше прав. Статуята беше изумителна. Но сега забеляза и още нещо. Доколкото си спомняше, статуята бе идентична с тази от магазина на Абдул Хамди. За миг се поколеба. Вгледа се в статуята на Райс и забеляза, че инкрустираният със скъпоценности жезъл е в дясната й ръка. Тогава си спомни, че статуята на Абдул държеше жезъла в лявата. Статуите не бяха идентични, а огледални образи! Ерика прегледа и останалите снимки. Статуята бе снимана във всички възможни ракурси, снимките бяха много добри, явно професионални. Най-отдолу бяха снимките в едър план. Ерика усети как пулсът й се ускори, когато видя йероглифите. Беше прекалено тъмно, за да различи символите, но наклони снимката и успя да различи двата фараонски именни знака. Различи имената на Сети I и на Тутанкамон. Изумително.

— Мис Барън, за нас ще бъде удоволствие, ако приемете поканата ни да вечеряме заедно. — Присила Райс топло се усмихна, когато мъжът й отправи поканата.

— Благодаря ви. — Ерика прибра снимките в плика. — За съжаление вече съм ангажирана. Може би някоя друга вечер, ако възнамерявате да останете в Кайро за по-дълго.

— Но разбира се — усмихна се на свой ред Джефри Райс. — А може и вие със своята компания да се присъедините към нас довечера.

Ерика размисли за момент, но след това отказа. Джефри Райс и Ивон дьо Марго нямаше да си допаднат. Ерика тъкмо се канеше да се извини, когато й хрумна нещо.

— Мистър Райс, как купихте статуята на Сети I? — Тя неволно снижи глас, защото не знаеше дали въпросът й е уместен.

— С пари, скъпа моя! — Джефри Райс се разсмя и тупна по масата с отворена длан. Явно се наслаждаваше на шегата си.

Ерика едва се усмихна.

— Чух за нея от един приятел в Ню Йорк. Той се занимава с подобна търговия. Обади ми се и каза, че изумителна египетска скулптура ще се продава на търг при закрити врати.

— Закрити врати?

— Да, без да се разгласява. Постоянно има такива разпродажби.

— И къде беше разпродажбата?

— В Цюрих.

— Швейцария! Но защо Швейцария?

Джефри Райс сви рамене.

— На такъв род търгове не се задават въпроси. Има си неписан правилник.

— И знаете ли как е стигнала до Цюрих?

— Не — отвърна Джефри Райс. — Както вече ви казах, там не се задават въпроси. Всичко бе организирано от една от тамошните големи банки, а те, както знаете, съвсем не са разговорливи. Просто искат да си получат парите и толкоз. — Той стана, усмихна се и предложи да изпрати Ерика до асансьора. Явно нямаше намерение да й каже нищо повече.

Ерика влезе в стаята си със замаяна глава. Докато чакаха асансьора, Джефри Райс уж нехайно подметна, че статуята не е първата египетска антика, която купувал в Цюрих. Бил купил също и няколко златни статуетки, една чудесна огърлица нагръдник. Всички те вероятно били от епохата на Сети I. Ерика остави плика на бюрото. До оня ден си мислеше, че нелегалната търговия означава някой да намери дребен предмет в пясъците и да го продаде. Сега разбра, че последните звена от веригата действат под крилото на мощни световни банки. Звучеше невероятно.

Ерика се сети за блузата си, погледна петното от кръв и бързо я изхвърли. Панталонът я последва. Свали сутиена си и забеляза, че кръвта е напоила и задната презрамка. Но не можеше с лека ръка да изхвърли и него. Тя трудно си намираше подходящи сутиени и само няколко марки й бяха удобни. Преди да е извършила нещо прибързано, отвори най-горното чекмедже на бюрото, за да провери какво е донесла от Щатите. Но вместо това втрещено се взря в бельото си. Някой беше тършувал из личните й вещи!

Тя се изправи и огледа стаята. Леглото бе оправено. Явно камериерката бе минала оттук, но нима е ровила из бельото й? Защо пък не? Бързо провери средното чекмедже и измъкна оттам дънките си. В страничния джоб бяха обеците й с диаманти, последният подарък от баща й. В задния джоб беше обратният й билет и пачката пътнически чекове. След като намери всичко на мястото му, тя облекчено въздъхна и прибра дънките.

Погледна отново горното чекмедже и се почуди възможно ли бе сама да го е разбутала сутринта. Влезе в банята, взе несесера с гримовете си и прегледа съдържанието му. Тя, разбира се, не подреждаше гримовете си, но тъй като ги използваше в определен ред и след това ги пускаше в несесера, можеше смътно да прецени дали някой друг е ровил. Оросяващият крем трябваше да е близо до дъното, а сега бе най-отгоре. Най-отгоре бяха и противозачатъчните й хапчета, а тя винаги ги вземаше вечер. Сега вече беше абсолютно сигурна, че някой е ровил в нещата й. Помисли си да съобщи на хотелската управа за инцидента. Но какво щяха да й отговорят, след като нищо не бе изчезнало?

Върна се в антрето и нервно заключи вратата. После се приближи до плъзгащите се балконски врати, отвъд които огненото египетско слънце бавно залязваше. Сфинксът приличаше на гладен лъв, готов за скок. Пирамидите възправяха обемистите си форми към кървавочервеното небе. Ерика си пожела да има по-голям късмет под техните сенки.

Кайро, 22:00

Вечерята с Ивон се оказа изключително приятна. Когато той я взе от хотела, на хоризонта още тлееше тъмночервена жарава. Бяха поели на юг, успоредно на Нил, далеч от столичните прашни горещини, към град Маади. И когато първите звезди изгряха в притъмняващото небе, напрежението й като че ли се разтопи в прохладата на нощта.

Ресторантът се наричаше „Морско конче“ и бе разположен непосредствено до източния бряг на Нил. Залата бе отворена и от четирите страни. Отвъд реката, над редицата от палми, се извисяваха пирамидите на Гиза, осветени от мощни прожектори.

Вечеряха прясна риба и огромни скариди, уловени в Червено море, поръчаха леденостудено бяло вино „Гянаклис“. Ивон каза, че е ужасно и го разреждаше с минерална вода, но на Ерика й хареса леко сладкият му, плодов вкус.

Тя го наблюдаваше как отпива от виното си и сравняваше вталената му тъмносиня копринена риза със своите копринени ризи. Тя много ги ценеше и ги обличаше само при официални случаи. Коприната би трябвало да придава женственост на фигурата, но при Ивон не беше така. Дори лъскавият блясък подчертаваше мъжествеността му.

Самата Ерика дълго се приготвя за вечерта. Косата й, прясно измита и пухкава, беше прибрана назад. Беше облякла шоколадовокафява рокля от фино трико, с широка яка, паднали ръкави и ластичен колан.

Разговорът им тръгна от съвсем неутрални води, но скоро стигна до убийствата. Ивон бе постигнал много малък успех в опитите си да открие убийците на Абдул Хамди. Единственото, до което се беше добрал, бе, че не са от Кайро. После Ерика разказа за ужасните събития в Серапеума и не по-малко мрачното посещение в полицията.

Когато привърши разказа си, Ивон недоумяващо поклати глава:

— Днес трябваше да ми позволиш да дойда с теб. — Той протегна ръка към нея и леко й се усмихна.

— И аз мисля така — призна тя и погледна пръстите им, които едва се докосваха.

— Искам да ти призная нещо — меко каза Ивон. — Когато те срещнах за първи път, се интересувах единствено от статуята на Сети I. Но сега откривам, че чарът ти е неустоим.

— Още не те познавам достатъчно добре, за да разбирам кога се шегуваш и кога говориш сериозно — отвърна тя и усети как в нея се събуждат отдавна забравени пориви.

— Не се шегувам, Ерика. Ти си много по-различна от всички жени, които съм срещал досега.

Ерика погледа към Нил. На близкия бряг няколко рибари работеха до една лодка. Явно бяха голи и телата им проблясваха в мрака като полиран оникс. Без да сваля очи от тях, тя размисли върху думите на Ивон. Звучаха ужасно изтъркано и едва ли не обидно. Но все пак възможно бе в тях да има и зрънце истина, защото Ивон бе най-необикновеният мъж, когото тя бе срещала.

— Това, че си египтоложка, е прекрасно — продължи той, — защото, казвам го в добрия смисъл на думата, то разкрива в теб някаква източноевропейска чувственост, която силно ме привлича. А и изобщо в теб има нещо интригуващо и тайнствено, също както в древния Египет.

— Аз съм една обикновена американка.

— Да, но и американците принадлежат към някоя раса, а твоята е очевидна. Намирам това за много привлекателно. Честно казано, уморен съм от студения и русоляв северняшки тип.

Без да усети как стана, Ерика изведнъж се оказа омагьосана. Последното, което желаеше, бе някакъв роман, който да й отнеме психическата и емоционална устойчивост.

Ивон сякаш усети неудобството й и смени темата, докато сервитьорът прибираше празните чинии.

— Ерика, в състояние ли си да разпознаеш убиеца от Серапеума? Видя ли лицето му?

— Не. Имах чувството, сякаш небето се е продънило. Не видях никого.

— Господи, какво ужасно преживяване, и да падне върху теб. Невероятно. Но както знаеш, убийствата на правителствени служители са ежедневна практика в Близкия изток. Добре поне, че не си пострадала. Знам, не е лесно, но на твое място бих се опитал да забравя всичко. Просто някакво невероятно съвпадение. И което е още по-лошо, веднага след смъртта на Хамди. Две убийства за два дни. Не знам дали самият аз бих понесъл подобно нещо.

— Зная, че най-вероятно е съвпадение, но има един факт, който пряко ме засяга. Горкият човек, когото застреляха, не е бил просто правителствен служител, а е работел в отдела по антиките. Така че жертвите и при двете убийства са свързани с древните реликви, само дето са на противоположни позиции. И ни в клин, ни в ръкав, аз по средата. — Ерика уморено се усмихна.

Сервитьорът донесе арабско кафе и сервира десерта. Ивон бе поръчал кадаиф, залят с карамелизирана захар и поръсен с орехи и стафиди.

— Но една от най-невероятните страни на приключението ти е, че не са те задържали в полицията.

— Това не е съвсем вярно. Задържаха ме за няколко часа и ми забраниха да напускам страната. — Тя опита десерта, не беше чак толкова вкусен, че да си струва всички тия калории.

— Това нищо не е. Имаш късмет, че не си в затвора. Готов съм да се обзаложа, че екскурзоводът ти е именно там в момента.

— Мисля, че заслугата за освобождаването ми е на Ахмед Казан — каза тя.

— Ти познаваш Ахмед Казан?

— Не знам как да определя връзката ни — продължи тя. — Снощи, след като се разделих с теб, той ме чакаше в стаята ми.

— Сериозно!? — Ивон изпусна вилицата си върху чинийката.

— Ако ти сега се изненадваш, опитай се да си представиш как се чувствах аз. Реших, че е дошъл да ме арестува, защото не съм им докладвала за убийството на Абдул Хамди. Заведе ме в кабинета си и ме разпитва в продължение на половин час.

— Това е невероятно. — Ивон избърса устните си в салфетката. — Ахмед Казан вече е знаел за Абдул Хамди?

— Не мога да преценя дали е знаел. Първоначално си помислих, че знае. Каква друга причина можеше да има, за да ме отвежда в кабинета си. Но той нищо не спомена в тази връзка, а и мен ме достраша да повдигна въпроса.

— И какво искаше?

— Най-вече ме разпитваше за теб.

— За мен? — Ивон направи невинна гримаса и заби показалец в гърдите си. — Ерика, ти си преживяла два изумителни дни. Аз от години идвам тук, но досега не съм се срещал с Ахмед Казан. И какво те пита за мен?

— Искаше да знае защо си в Египет.

— И ти какво му каза?

— Че не зная.

— И не спомена нищо за статуята на Сети?

— Не. Страхувах се, че ако спомена за статуята, ще трябва да разкажа и за убийството на Абдул Хамди.

— А той спомена ли нещо за статуята на Сети?

— Нищо.

— Ерика, ти си фантастична! — Изведнъж той стана, наведе се през масата и я целуна.

Това беше толкова неочаквано за нея, че тя усети как се изчервява, нещо, което не беше й се случвало от години. Засрамена, тя отпи от кафето.

— Не мисля, че Ахмед Казан повярва на всичко, което му казах.

— Защо мислиш така? — попита Ивон.

— Когато се върнах в стаята си днес следобед, забелязах леки промени в гардероба си. Мисля, че са претърсвали стаята ми. След като Ахмед Казан е бил там предишната вечер, единственото, което ми идва наум, е, че египетските власти са се върнали по-късно. Ценните предмети бяха непокътнати. Няма нищо откраднато. Но нямам и представа какво са търсили.

Ивон замислено дъвчеше, без да сваля очи от Ерика.

— Вратата ти има ли допълнително резе? — попита той.

— Да.

— Винаги го слагай. Ерика, когато беше при Абдул Хамди, той даде ли ти някакви писма или книжа?

— Не, даде ми само един фалшив скарабей, който изглеждаше съвсем като истински, и ме убеди да ползвам неговия пътеводител на Бедекер вместо моя на Нейджъл.

— И къде са тези неща сега?

— Ето тук. — Тя бръкна в сака си и извади пътеводителя без корицата. Най-после се бе откъснала и Ерика я остави в хотелската стая. Скарабеят беше в портмонето й.

Ивон го взе и го разгледа близо до пламъка на свещта.

— Сигурна ли си, че е фалшив?

— Добър е, нали? И аз помислих, че е истински, но Хамди настояваше на противното. Каза, че синът му го е правил.

Ивон внимателно постави скарабея на масата и взе пътеводителя.

— Тези пътеводители са фантастични — промърмори той и внимателно разлисти целия том, като внимателно огледа всяка страница. — Няма по-добро помагало за древноегипетските обекти, особено за Луксор. — Той остави томчето на масата и продължи: — Ще имаш ли нещо против, ако го взема и го дам за установяване на автентичността? — попита той, стиснал скарабея между палеца и показалеца си.

— Искаш да го дадеш на въглероден анализ?

— Да. Изглежда ми автентичен, ето и именният знак на Сети. Мисля, че е истинска кост.

— За материала си прав. Хамди каза, че са изработени от кости, изровени от древните обществени катакомби. Така че въглеродната проба нищо няма да покаже. Хамди обясни, че изкуствено състарявали гравюрите, като ги натъпквали в гушите на пуйки.

Ивон се разсмя.

— Антикварната промишленост в Египет е изключително изобретателна. И въпреки това бих желал да дам този скарабей за изследване.

— Нямам нищо против, само настоявам да си го получа обратно. — Тя допи кафето си и устата й се напълни с горчива утайка. — Ивон, защо Ахмед Казан се интересува от делата ти?

— Мисля, че с нещо го притеснявам. Но просто не мога да проумея защо се е обърнал към теб, а не към мен. Той смята, че аз съм изключително опасен колекционер на антики. Знае, че съм попаднал на няколко твърде ценни придобивки по време на опитите си да проследя нелегалните търговски канали. Фактът, че работя срещу нелегалната търговия, не означава нищо за него. Ахмед Казан е част от тукашната бюрокрация. Вместо да приемат помощта ми, те треперят за креслата си. Освен това им е присъща трайна омраза към англичаните и французите. А аз съм французин, имам и малко английска кръв.

— Ти си половин англичанин? — недоверчиво попита Ерика.

— Обикновено премълчавам този факт — каза той със силния си френски акцент. — Европейската генеалогия е много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Семейното ни имение е „Шато Валоа“, близо до Рамбуйе, между Париж и Шартр. Баща ми е маркиз Дьо Марго, но майка ми е от английския род Харкорт.

— Много е далече от Толидо, щата Охайо — тихо каза Ерика.

— Моля?

— Казах, че е много интересно. — Ерика се усмихна.

Излязоха от ресторанта и Ивон я прегърна през кръста. Това й хареса. Вечерният въздух бе прохладен, луната блестеше между евкалиптовите дървета, насадени от двете страни на шосето. Щурците огласяха тъмнината и връщаха Ерика в нейното детство, напомняха й августовските нощи в Охайо. Този спомен я изпълни със спокойствие.

— Какви ценни египетски антики си купил? — попита тя, когато се приближиха до неговия фиат.

— Няколко чудесни образци, които с радост ще ти покажа при първия удобен случай. Особено съм привързан към две златни статуетки. Една на Некбет и една на Изис.

— А купувал ли си образци от времето на Сети I? — попита тя.

Ивон отвори вратата на фиата.

— Имам една огърлица, вероятно е оттогава. Повечето ми антики са от Новото Царство и нищо чудно голяма част от тях да са от периода на Сети I.

Ерика седна в колата и Ивон я помоли да си сложи предпазния колан.

— Известно време съм бил автомобилен състезател и оттогава винаги ги използвам — обясни той.

— Човек лесно може да се досети — усмихна се Ерика и си припомни вчерашното му шофиране по задръстените улици.

— Всички твърдят, че карам малко по-бързо от необходимото — засмя се и Ивон. — Но на мен така ми харесва. — Той извади шофьорските си ръкавици и продължи: — Ти явно знаеш за Сети I не по-малко от мен. Интересно. С абсолютна сигурност е установено кога в древността е била ограбена каменната му гробница. Преданите свещеници от двадесетата династия са успели да спасят мумията му и са документирали целия случай.

— Тази сутрин видях мумията на Сети I — произнесе Ерика.

— Каква ирония на съдбата — каза Ивон и запали двигателя. — Крехкото тяло на Сети I достига до нас почти непокътнато. Неговата мумия, заедно с други фараонски мумии, е била открита нелегално в онова прословуто хранилище от прословутата фамилия Расул в края на деветнадесети век. — Ивон се обърна и изведе колата от паркинга на заден ход. — Това семейство в продължение на десет години е изнасяло оттам находки, преди най-накрая да ги хванат. Историята е много интересна. — Той натисна газта и колата се устреми към Кайро. — Определени кръгове смятат, че в скоро време ще се появят и други образци от времето на Сети I. Когато отидеш в Луксор, в огромната му гробница, ще видиш къде наскоро са копали тунели, и то с официалното разрешение на властите, за да търсят тайна стая. И може би затова на определени интервали на черния пазар се появяват образци от тази епоха. Това само по себе си не е учудващо. Той вероятно е бил погребан с изумително количество вещи. Дори и гробницата му да е била ограбена, в древния Египет е било практика откраднатите погребални предмети да се използват и при други погребения. И така са ги погребвали и грабили, и отново погребвали години наред. В наши дни най-вероятно голяма част от тях все още са под земята. Не можеш дори да си представиш колко много селяни копаят за антики в Луксор. Всяка нощ преорават пустинята и понякога наистина откриват изумителни неща.

— Като например статуята на Сети I? — каза Ерика и погледна Ивон.

Той се усмихна и белотата на зъбите му се открои върху тъмния загар на лицето му.

— Именно. Но можеш ли да си представиш как е изглеждала гробницата на Сети, преди да я разграбят? Боже мой, в наши дни се възхищаваме на съкровищата на Тутанкамон, но те са нищожни в сравнение с тези на Сети I.

Ерика знаеше, че той е прав, защото с очите си бе видяла статуята в магазина на Абдул Хамди. Сети I е бил могъщ фараон, докато управлението на Тутанкамон е било съвсем символично поради непълнолетието му и той едва ли е притежавал някаква реална власт.

— По дяволите! — извика Ивон и намали скоростта.

Колкото повече се приближаваха до Кайро, толкова по-лош ставаше пътят. Градът започваше с коптори, направени от мукава и подпрени с колове. Тук бяха подслонени новопристигналите имигранти. После мукавата отстъпваше на листове ламарина, парцали и тук-там изрязани бензинови варели. После следваха схлупени кирпичени къщурки и най-накрая започваше същинската част на града, но бедността бе надвиснала навсякъде като тежка воня над блато.

— Защо не се качиш в апартамента за едно бренди след вечерята? — попита Ивон.

Ерика го погледна и се опита да изясни чувствата си. Твърде вероятно беше предложението му далеч да не е толкова невинно, колкото звучеше на пръв поглед. Но той определено я привличаше и след противния ден й се искаше да почувства нечия близост. И въпреки това физическото привличане невинаги беше добър съветник, а и Ивон бе толкова съвършен, че човек неволно се усъмняваше във всичките му достойнства. Тя го погледна и си призна, че изобщо не може да го разбере. Беше й се струпало прекалено много наведнъж.

— Благодаря ти, Ивон — топло отвърна тя, — но няма да приема. Защо не изпием по едно последно питие в „Хилтън“?

— Разбира се, защо не? — каза Ивон и тя за момент изпита разочарование, че той не бе по-настоятелен. Дори й се стори, че става жертва на собствените си предразсъдъци.

Когато стигнаха до хотела, те решиха, че ще е по-добре да се разходят, отколкото да останат в задимения „Таверн“. Ръка за ръка прекосиха оживения булевард „Корнеиш ел Нил“ и се упътиха към моста „Ел Тарир“.

Ивон я прегърна през раменете и тя положи длан върху неговата. Отново я обзеха съмнения. Отдавна не беше общувала с друг мъж.

— Днес в Кайро пристигна един грък на име Стефанос Маркулис — внезапно каза Ивон, когато спряха до парапета. — Мисля, че ще те потърси и ще се опита да се срещне с теб.

Ерика го погледна с недоумение.

— Стефанос Маркулис търгува с египетски антики в Атина. Рядко идва в Египет. Сега не зная защо е дошъл и искам да разбера. Възможно е да е дошъл заради убийството на Абдул Хамди или статуята на Сети I.

— И иска да говори с мен за убийството?

— Да — отвърна Ивон, загледан в мрачните води на Нил. — Има някаква връзка с цялата история, но още не мога да разбера каква.

— Ивон, не искам да имам нищо общо с цялата тази история. Честно казано, всичко ужасно ме плаши.

— Разбирам — успокои я Ивон, — но какво да направя, като разполагам само с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Ивон се обърна към нея.

— Ти си последната връзка със статуята на Сети I. Стефанос Маркулис по някакъв начин беше свързан с продажбата на хюстънската статуя. Опасявам се, че е свързан и с тази. Знаеш колко важно е за мен да спра тази гавра с антиките.

Ерика погледна към светлините на „Хилтън“.

— Човекът от Хюстън, който купи първата статуя, също пристигна днес. Следобед ме чакаше във фоайето на хотела. Казва се Джефри Райс.

Устните на Ивон се присвиха.

— Той предлага десет хиляди долара на всеки, който може да му каже къде е статуята, за да я купи.

— Божичко! Кайро ще полудее. Само като си помисля, че доскоро се страхувах да не би Ахмед Казан да разбере за съществуването на статуята… Е, Ерика, при това положение трябва да действам много бързо. Разбирам колко ти е неприятно, но, моля те, направи ми тази услуга, говори със Стефанос Маркулис. Искам да разбера какви са намеренията му и ти можеш да ми помогнеш. Щом Джефри предлага толкова пари, няма съмнение, че статуята още е някъде тук. И ако не предприема светкавични мерки, тя скоро ще потъне в някоя частна колекция. Единствената ми молба е да се срещнеш със Стефанос Маркулис и после да ми разкажеш какво сте говорили.

Ерика погледна Ивон. Беше трогната от всеотдайността му и споделяше неговата решимост, че статуята трябва да се запази за Египетския музей.

— Сигурен ли си, че за мен няма никаква опасност?

— Разбира се. Когато ти се обади, си уговорете среща на обществено място, така че да си спокойна.

— Добре, но при това положение ми дължиш още една вечеря.

— Става — каза той и я целуна, този път по устните.

Ерика се вгледа в мъжествените му черти. Дали просто не я използваше за собствените си цели? Но после сама се упрекна за прекалената си подозрителност. По-вероятно бе тъкмо обратното — тя да използва него.

Ерика се запъти към стаята си в прекрасно настроение. Ивон бе събудил в нея чувства, които отдава не беше изпитвала, още повече, че връзката й с Ричард през последните няколко месеца не й носеше дори и физическо удовлетворение. А Ивон умееше да внушава, че за него сексуалните стремежи отстъпват пред пълноценната духовна връзка. Той нямаше нищо против да изчака и това я радваше. Тя пъхна ключа и със замах отвори вратата. Всичко изглеждаше на мястото си. Спомни си стотиците криминални филми, които бе гледала и съжали, че не е оставила някакъв знак, за да провери дали някой е влизал в нейно отсъствие. Включи осветлението и погледна в спалнята. Провери и в банята, леко засрамена от мелодраматичните си страхове.

После облекчено въздъхна и с широк замах затръшна вратата, която издаде мощен трясък, последван от щракването на американската брава. Събу обувките си, изключи климатичната инсталация и отвори балконската врата. Прожекторите, които осветяваха пирамидите и сфинкса, бяха изключени. Върна се в стаята, съблече роклята си и я закачи в гардероба. В далечината се чуваха колите, които въпреки късния час още пъплеха по „Корнеиш ел Нил“. Не се чуваше никакъв друг шум. Но докато сваляше грима си, тя чу познат звук зад вратата.

Замръзна и се взря в отражението си. Беше по бикини и сутиен, с едно гримирано око. В далечината се чуха клаксони, после и те заглъхнаха. Тя затаи дъх и напрегна слух. И отново чу характерния метален звук на ключ, който влиза в ключалка. Почувства как кръвта се оттегли от лицето й. Някой се опитваше да отвори вратата. Осъзна това и бавно се обърна. Резето не беше поставено. Ерика изтръпна. Не можа да събере кураж да се втурне и да го постави. Страхуваше се, че няма да успее да изпревари натрапника. Ключалката отново изтрака.

После тя ужасена видя как топката на вратата бавно се завърта и подобно на уплашено животно, трескаво огледа стаята в търсене на изход. Балконът! Можеше ли да достигне съседната тераса? Не, трябваше да се надвеси над девететажната бездна. После се сети за телефона. Безшумно изтича до другия край на стаята и притисна слушалката към ухото си. Чу далечен сигнал. В същия миг без никакъв звук вратата се открехна. От коридора нахлу остра светлина, която проряза сумрака в стаята. Ерика падна на колене, хвърли слушалката на леглото, просна се по очи и изпълзя под леглото.

Оттук виждаше само долния ръб на вратата. От телефона се чу жужене. Тя разбра, че телефонът ще я издаде, той беше безпогрешен знак, че се е скрила. В стаята влезе мъж и тихо затвори вратата зад себе си. Пред ужасения поглед на Ерика той пристъпи към леглото, после излезе от полезрението й. Тя се страхуваше дори да помръдне главата си. Той постави слушалката на телефона. После безшумно отново се появи в полезрението й, явно проверяваше банята. Студена пот изби по лицето й, когато го видя да отива до гардероба. Той я търсеше! Вратите на гардероба се отвориха, после се затвориха. Той се върна в центъра на стаята и спря, обувките му бяха на не повече от пет-шест фута от главата на Ерика. После, крачка по крачка те се доближиха и спряха до леглото. Тя можеше да го докосне, толкова беше близо. Внезапно покривката се вдигна и тя се озова лице в лице с един мъж.

— Ерика, какво, по дяволите, търсиш под леглото?

— Ричард! — изпищя Ерика и избухна в сълзи.

Въпреки че все още бе прекалено разстроена, за да помръдне, Ричард я измъкна и я отупа от праха.

— Сериозно — попита той, — кажи ми какво правеше под леглото?

— О, Ричард — тя изведнъж се хвърли на врата му, — толкова се радвам, че си ти. Не мога да ти обясня колко много се радвам. — Тя се притисна към него и силно го прегърна.

— Трябва по-често да те изненадвам — щастливо промълви той.

Те постояха така, докато Ерика се посъвземе.

— Наистина ли си ти? — каза тя най-после и се вгледа в лицето му. — Просто не мога да повярвам. Не сънувам ли?

— Не сънуваш. Аз съм. Малко поуморен, но тук, с теб, в Египет.

— Наистина изглеждаш уморен — каза тя и приглади косата от челото му. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Само съм уморен. Казаха, че имало някакви проблеми с оборудването — почти четиричасово закъснение в Рим. Но не съжалявам. Изглеждаш прекрасно. Откога си гримираш само едното око?

Тя се усмихна и нежно го прегърна.

— Щях да изглеждам още по-добре, ако ме беше предупредил, че пристигаш. Как успя да се измъкнеш от работата си? — Тя се облегна назад в ръцете му и положи длани на гърдите му.

— Преди време поех пациентите на мой колега, когато баща му почина. Така че ми дължеше услуга. Той ще се занимава със спешните случаи и домашните посещения. А нормалната практика просто ще почака. И без това, докато те нямаше, нищо не успях да свърша. Страхотно ми липсваше.

— И ти ми липсваше. Сигурно затова ти се обадих по телефона.

— Много се зарадвах. — Той я целуна по челото.

— Когато преди година те попитах ще можеш ли да дойдеш с мен в Египет, ти ми каза, че е абсолютно невъзможно да отделиш време.

— Е… тогава практиката ми не беше толкова сигурна. Но това бе преди година, а сега съм с теб, и то тук, в Египет. Още не мога да повярвам. Но, Ерика, какво правеше под леглото? — В ъгълчетата на устните му трепна усмивка. — Уплаших ли те? Съжалявам, не беше нарочно. Мислех, че спиш, исках тихо да дойда и да те събудя, както правехме вкъщи.

— Дали си ме уплашил? — Ерика иронично се изсмя, пусна го и се запъти да вземе от гардероба бялата си домашна роба. — Още ми треперят коленете. Не ме уплаши, а направо ми взе ума.

— Съжалявам — каза Ричард.

— Как намери ключ? — попита тя и седна на ръба на леглото с ръце в скута.

Ричард сви рамене.

— Просто отидох на рецепцията и поисках ключ за номер 932.

— И ти дадоха? Без изобщо нищо да те питат?

— Не ме питаха. Това е нормално в повечето хотели. Макар че лично аз предпочитах да ти се обадят. Тогава щеше да видиш изненада. Исках да видя лицето ти, когато разбереш, че съм в Кайро.

— Ричард, след всичко, което преживях през последните два дни, едва ли имаше нещо по-неподходящо. — Тонът й стана по-настъпателен. — Всъщност постъпил си направо глупаво.

— Добре де, добре — отстъпи Ричард и на шега вдигна ръце, за да се предпази. — Извинявай, ако съм те уплашил. Не беше нарочно.

— Не се ли сети, че ще се уплаша, ако се промъкнеш в стаята ми посред нощ! Сериозно, Ричард, дори в Бостън подобно нещо е недопустимо. Явно изобщо не те е грижа за това как се чувствам аз.

— Ами… радвах се, че ще те видя. Не разбираш ли, прелетях хиляди мили… — Усмивката му започна да посърва. Пясъчножълтата му коса бе разрошена, под очите му тъмнееха дълбоки сенки.

— Колкото повече си мисля, толкова повече се ядосвам. Господи, ами ако бях получила инфаркт? Уплаши ме до смърт.

— Извинявай. Казах ти, че съжалявам.

— „Извинявай“ — кисело се усмихна Ерика. — Сякаш като ми се извиниш, и все едно нищо не се е случило. Да, ама не. Не стига, че за два дни видях две убийства, а и на това отгоре с мен си правят дебелашки шеги. Това вече преля чашата.

— Помислих, че се зарадва, като ме видя — заоправдава се Ричард. — Ти каза, че се радваш да ме видиш.

— Зарадвах се, защото не беше някой потенциален изнасилвач или убиец.

— Е, благодаря ти за комплимента.

— Ричард, кажи ми какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох тук, за да те видя. Прелетях половината свят, за да ти покажа, че държа на теб.

Ерика отвори уста, но не проговори веднага. Гневът й леко намаля.

— Но аз специално те помолих да не идваш — смъмри го тя, сякаш се караше на малко дете.

— Да, но после говорих с майка ти и реших друго. — Той седна на леглото и се опита да вземе ръката й.

— Какво? — попита тя и отблъсна ръката му. — Я го повтори това последното!

— Какво да повторя? — объркан попита той. Усети, че гневът й отново напира, но не разбираше защо.

— Значи ти си заговорничил с майка ми по мой адрес?

— На твое място не бих се изразил така. Просто поговорихме за това дали ще бъде разумно да дойда.

— Прекрасно — процеди тя. — И решихте, че Ерика, каквото си е бебе, просто нещо се цупоти, но ще й мине. А сега-засега трябва да се държим с нея като с дете и да я търпим известно време.

— Слушай, ако искаш да знаеш, най-голямата грижа на майка ти е твоето добро.

— Далеч не съм сигурна — каза тя и стана от леглото. — Майка ми вече не е в състояние да прави разлика между своя и моя живот. Прекалено близко е до мен и направо я усещам как ми изпива силите. Не можеш ли да разбереш това?

— Не, не мога. — Ричард усети как и в него се надига гняв.

— Изобщо не се учудвам. Започвам да мисля, че това се дължи на еврейската кръв. Майка ми е толкова твърдо решена да ме вкара в своите стъпки, че изобщо не й остава време и желание да ме опознае в действителност. Възможно е да ми желае доброто, но също така е възможно просто да иска чрез мен да придаде реалност на собствения си живот. Проблемът е в това, че аз и майка ми сме много различни. Израснали сме в два различни свята.

— Единственият случай, когато гледам на теб като на дете, е когато говориш така.

— Аз пък мисля, че ти абсолютно нищо не разбираш. Дори не можеш да проумееш защо съм тук, в Египет. Колкото и да ти обяснявам, ти просто отказваш да разбереш.

— Аз пък не мисля така. Знам защо си тук. Защото се страхуваш от евентуално обвързване. Точно това е истинската причина. Просто парадираш независимостта си.

— Ричард, не смей да се измъкваш по този начин! Точно ти се страхуваше от евентуално обвързване. Преди една година ти не даваше и дума да се спомене за брак. Сега изведнъж ти се прииска съпруга, дом и куче. Да, но аз не съм твоя собственост, нито пък собственост на майка ми. И не съм дошла тук, за да демонстрирам независимостта си. Ако целта ми бе такава, щях да отида в някой курорт, където по цял ден да се излежавам. Дойдох тук, защото осем години съм изучавала древния Египет и това е целта на живота ми. Това за мен е толкова важно, колкото за теб е медицината.

— Значи се опитваш да ми обясниш, че за теб кариерата стои над любовта и семейството.

Ерика затвори очи и дълбоко въздъхна.

— Не, не това искам да кажа. Мисълта ми е, че според теб е нужно да зарежа работата си, за да се оженим. Винаги си гледал на работата ми като на хоби. Никога не си я взимал на сериозно.

Ричард се опита да отрече това, но тя продължи.

— Не казвам, че не ти хареса фактът, че получих толкова екзотична квалификация. Но ти не се радваше за мен. Ти се радваше, защото по този начин аз се вписах в някой твой план. По този начин ти си се почувствал по-либерален, по-изтънчен интелектуалец.

— Ерика, не е честно.

— Не ме разбирай грешно, Ричард. Знам, че част от вината е моя. Никога не съм се опитвала да ти обясня какво значи за мен работата ми. Дори се опитвах да прикривам това от страх, да не би да се уплашиш, че няма да остане място за теб. Но сега нещата се промениха. Сега вече осъзнавам себе си. И това не означава, че не желая брак. Това означава, че не желая домакинската роля, която си ми приготвил. И съм дошла тук, в Египет, за да върша нещо с професионалните си умения.

Тежестта на тези доводи обезсили Ричард. Беше прекалено уморен, за да продължи схватката.

— Добре де, щом толкова много искаш да се занимаваш с нещо, защо избра такъв забутан профил? Хайде, стига, моля те! Египтология! Йероглифи от Новото царство. — Ричард се отпусна назад върху леглото.

— Около египетските антики има много повече динамика, отколкото можеш да си представиш. — Тя отиде до бюрото и взе плика със снимките, които й даде Джефри Райс. — През последните два дни изпитах на гърба си този болезнен факт. Погледни това? — Ерика подхвърли плика към Ричард.

Ричард стана с видимо усилие и извади снимките. Бързо ги прегледа и после ги прибра обратно.

— Готина статуя — безстрастно каза той и отново легна.

— Готина статуя! — недоверчиво го изгледа Ерика. — Това вероятно е най-красивата антична статуя, която изобщо някога е откривана и заради която станах свидетел на две убийства, а ти просто казваш „готина“.

Ричард отвори едно око и погледна Ерика, която агресивно се бе надвесила през бюрото. Върховете на гърдите й се виждаха през дантелата на робата. Този път, без да се изправя той извади снимките и ги разгледа по-внимателно.

— Е, добре, готина смъртоносна статуя. Но какво искаш да кажеш с тези две убийства? Да не би днес да си видяла още едно? — Ричард се подпря на лакти. Очите му бяха полупритворени.

— Не само че видях, а и жертвата падна върху мен. Трудно е от такова близко разстояние да останеш безучастен.

Ричард безмълвно се взря в Ерика.

— Според мен незабавно трябва да се върнем в Бостън — каза той с най-авторитетния си тон.

— Аз оставам тук — натъртено отсече тя. — И дори смятам да предприема нещо по отношение на нелегалната търговия. Струва ми се, че мога да помогна. И освен това ще се опитам да попреча на изнасянето на статуята на Сети от Египет.

Ерика бе толкова вглъбена, че не усети как мина времето. Тя погледна чаровника си и с изумление видя, че часът е два и половина след полунощ. Седеше на балкона на малката кръгла масичка, която измъкна от стаята. Беше изнесла и нощната лампа, която хвърляше ярък кръг светлина върху масичката с наредените снимки на хюстънската статуя.

Ричард лежеше на леглото, все още облечен, унесен в дълбок сън. Ерика се опита да му намери друга стая, но хотелът бе пълен. Същото се отнасяше и за „Шератон“, „Шепърдс“ и „Меридиен“. И докато тя се опитваше да се свърже с един хотел на остров Гезира, той заспа. Ерика се отпусна. Не желаеше да спи в нейната стая, защото се страхуваше, че ще иска да се любят, но сега, след като вече заспа, тя се успокои с мисълта, че на сутринта ще успее да си намери стая.

И тъй като беше прекалено възбудена, тя се зае с йероглифите от снимките. Най-вече се интересуваше от късия надпис, който съдържаше двата фараонски именни знака. Разчитането на йероглифи по принцип е трудно, защото няма гласни и трябва стриктно да се следват всички указания. Но надписът на статуята на Сети бе още по-заплетен, сякаш самият автор е искал да закодира съобщението си. Ерика дори не беше сигурна в коя посока да го чете. Колкото и да се мъчеше, резултатът бе плачевен. Защо името на невръстния цар Тутанкамон е гравирано върху изображението на един могъщ фараон?

Най-сносният вариант, до който стигна, бе следният: „Вечен покой (или мир) се дава (или да се въздаде) на Негово Величество, Царя на Горен и Долен Египет, син на Амон Ра, любимец на Озирис, фараон Сети I, който управлява (или владее, или се установи) след (или зад, или под) Тутанкамон“.

Доколкото си спомняше, текстът почти напълно отговаряше и на това, което доктор Лоуъри й бе казал по телефона. Но въпреки всичко тя не бе доволна. Изглеждаше й прекалено лесно обяснение. Без съмнение Сети I бе управлявал около петдесет години след Тутанкамон. Но защо не бяха избрали Тутмос IV или някой от другите велики фараони, строители на империята? Освен това последният предлог я смущаваше. Тя отхвърли „под“, защото нямаше династическа връзка между Тутанкамон и Сети I. Изобщо никакви роднински връзки. Дори преди възкачването на Сети I узурпаторът, фараон Хоремеб, бе наредил името на Тутанкамон да се обрече на забрава. Отхвърли и „зад“, защото Тутанкамон бе прекалено незначителна фигура. Значи оставаше „след“. Прочете изречението на глас. Отново й прозвуча прекалено просто. Но самият опит да проникнеш в скритата цел на човек, живял преди три хиляди години, й доставяше неизказано вълнение.

Тя погледна спящия Ричард и по-добре от всякога си даде сметка за пропастта, която ги разделяше. Той никога нямаше да разбере любовта й към Египет и да проумее факта, че това е важна част от нейната индивидуалност.

Стана от масичката и внесе лампата и снимките обратно в стаята. Когато светлината падна върху лицето на Ричард, той изведнъж сякаш се подмлади, изглеждаше почти като момче. Ерика си спомни началото на връзката им и изпита копнеж по ония безметежни времена. Тя наистина държеше на него, но колкото и да й беше трудно, трябваше да се изправи с лице срещу действителността. Ричард винаги щеше да си остане Ричард. Медицинската му кариера му бе попречила да се погрижи за бъдещето си и тя просто трябваше да приеме факта, че той никога няма да се промени.

Изключи лампата и легна до него. Той изстена насън, обърна се и сложи ръка на гърдите й. Тя внимателно я постави върху леглото. Искаше да се държи на разстояние. Не желаеше да я докосва. Помисли си за Ивон, който се отнасяше към нея като с интелектуално равна и едновременно с това като с жена. Може би трябва да каже на Ричард за французина? Знаеше, че щеше да е болезнено. Тя се вгледа в тъмния таван и се опита да предвиди ревнивата му реакция. Ще я обвини, че единствената й цел е да избяга с някой любовник. Той никога не би проумял силата на решимостта й да не позволи втората статуя на Сети I да напусне страната.

— Ще видиш — прошепна тя на Ричард в тъмнината. — Ще намеря тази статуя.

Ричард изсумтя насън и се обърна.