Сфинкс

Ден шести

Кайро, 8:35

Ерика се събуди в леглото си. Смътно си спомняше как Ивон каза, че предпочита да спи сам. Спомни си какво се случи снощи и с почуда осъзна, че не чувства никаква вина.

Наближаваше девет, когато излезе от стаята си. Ивон седеше на балкона, облечен в халат на сини и бели ивици и четеше вестник „Ел Ахрам“ на арабски. Сенникът пръскаше слънчевите лъчи в хиляди отблясъци и оцветяваше балкона в ярки петна. На масата, под сребърен похлупак, ги очакваше закуската.

Той я видя, стана и топло я прегърна.

— Радвам се, че се върнахме в Кайро — каза той и й поднесе стол.

— И аз — усмихна се Ерика.

Закуската мина приятно. Ивон имаше тънко чувство за хумор, който доставяше безкрайно удоволствие. Но след последната препечена филийка тя вече нямаше търпение да продължи разследването си.

— Е, аз изчезвам към музея — каза тя и остави салфетката.

— Имаш ли нещо против да те придружа?

Ерика го погледна косо и си спомни колко й досаждаше Ричард. Имаше нужда от спокойствие. По-добре беше да отиде сама.

— Честно казано, това, което трябва да свърша, е доста отегчително. Предпочитам да отида сама. — Ерика протегна ръка и нежно докосна пръстите му.

— Добре. Но ще изпратя Раул да те закара.

— Не е необходимо.

— Французите са галантна нация — весело каза Ивон.

Доктор Факри заведе Ерика в тясно, затрупано с книжа помещение, встрани от главната зала. На една малка масичка до стената беше поставен скенер за микрофилми.

— Талат ще ви донесе филма, който ви трябва — каза доктор Факри.

— Много съм ви задължена за помощта — отвърна Ерика.

— Какво точно търсите? — попита доктор Факри.

Дясната му ръка се сгърчи в нервен тик.

— Интересувам се от грабителите, които са проникнали в гробницата на Тутанкамон в древността. Смятам, че този аспект на находката не е получил дължимото внимание от научната общност.

— Грабители на гробници? — учуди се той и се измъкна от стаята.

Ерика седна пред скенера и забарабани с пръсти по масата.

Надяваше се, че Египетският музей ще успее да й достави необходимите материали. Появи се Талат и й подаде една кутия от обувки, пълна с микрофилми.

— Мадам купи скарабей? — прошепна той.

Без дори да му отговори, Ерика започна да сортира микрофилмите, които за удобство на ползващите ги имаха означения и на английски, изписани върху фирмените картички от музея „Ашмулиан“, където се съхраняваха оригиналните документи. Беше безкрайно изненадана от изобилието на фактологичния материал и се настани по-удобно на стола си, явно й предстоеше доста работа.

Включи скенера и постави първата ролка. За щастие Картър беше писал в дневника си с изключително равен и ясен почерк. Ерика се прехвърли направо на пасажа, който описваше жилищата на работниците каменоделци. Нямаше никакво съмнение, че са били построени точно върху входа на гробницата на Тутанкамон. Сега вече беше сигурна, че грабителите са проникнали вътре, преди Рамзес VI да дойде на власт.

След това се прехвърли на пасажа, където Картър обясняваше защо е бил убеден в съществуването на гробницата на Тутанкамон. Свидетелството, което изглеждаше най-убедително на Ерика, беше една синя керамична чаша с именния знак на Тутанкамон, която бе намерил Теодор Дейвис. Никой никога не беше обръщал внимание на това защо малката чаша е била открита под една скала на склона на хълма.

Когато първата ролка свърши, Ерика сложи втората. Сега вече се описваше самото откритие. Картър подробно обясняваше как в древността вътрешната и външната врата са били повторно запечатани с печата на некрополиса. Оригиналният печат на Тутанкамон стоеше само в основата на двете врати. Той подробно разясняваше защо е сигурен, че вратите са запечатвани втори път, но не предлагаше никакво обяснение на самия факт.

Ерика затвори очи. Въображението й я отведе векове назад, към тържествената церемония по погребението на младия фараон. После се опита да си представи осквернителите на гробницата. Дали са я ограбили спокойно и уверено или са треперили от страх да не предизвикат гнева на владетелите на отвъдното? После се върна към Картър. Как ли се е чувствал, когато за пръв път е влязъл в гробницата? От бележките му Ерика разбра, че с него са били помощникът му Календър, лорд Карнарвън с дъщеря си и един от прислугата на име Саруат Раман.

През следващите няколко часа Ерика сякаш беше в транс. Долавяше ужаса и тайнствеността, с които се е сблъскал Картър. Той беше описал местоположението на всеки предмет с педантична точност. На алабастровата чаша във формата на лотос и намиращата се до нея петролна лампа бяха отделени няколко страници. Докато четеше, Ерика си спомни, че в една от лекциите си, които бе изнесъл след откритието, Картър споменаваше за необичайното положение на тези два предмета и изразяваше надежда, че нещата ще се изяснят при по-задълбочено изследване на гробницата. А от захвърлените златни пръстени той стигаше до заключението, че крадците са били изненадани на местопрестъплението.

Ерика вдигна поглед от машината и осъзна, че Картър, базирайки се на факта, че гробницата е била отваряна два пъти, допуска, че е и ограбвана два пъти. Разбира се, това беше възможно, но можеше да има и друго, също толкова приемливо обяснение.

След като прочете полевите записки на Картър, Ерика сложи в скенера микрофилм с означение „Лорд Карнарвън: документи и кореспонденция“. Там тя откри главно делови писма, засягащи финансовата му подкрепа за археологическото начинание. Тя превъртя филма, докато датите съвпаднаха с откриването на гробницата. Както и очакваше, след като Картър бе съобщил, че е открил входното стълбище, обемът на кореспонденцията на Карнарвън чувствително се увеличи. Ерика се спря на едно дълго писмо от 1.12.1921 г., адресирано до сър Уолис Бадж от Британския музей. За да побере цялото писмо в екрана, тя трябваше силно да намали мащаба. Карнарвън развълнувано описваше „находката“ и изброяваше много от известните образци, които Ерика вече бе виждала в пътуващата изложба на Тутанкамон. После прочете едно изречение, което я стъписа: „Още не съм отворил кутиите и не знам какво има в тях. Но има няколко папируса, керамика, накити, букети и свещи с ритуални свещници“. Ерика се взря в думата „папирус“.

Доколкото й беше известно, в гробницата на Тутанкамон не бяха открити папируси. Всъщност това беше и едно от големите разочарования. Всички се надяваха, че ще открият свидетелства за тази смутна епоха. Но тъй като не откриха никакви писмени документи, тази надежда остана напразна. Но ето че тук Карнарвън споменаваше на сър Уолис Бадж за някакъв папирус.

Ерика се върна към бележките на Картър. Препрочете всички записки, направени в деня на отварянето и през следващите два дни Картър не споменаваше никакъв папирус. Дори си личеше разочарованието му от липсата на писмени паметници. Странно. Върна се на писмото на Карнарвън до Бадж и свери с бележките на Картър всички споменати предмети. Единственото несъответствие бе папирусът.

Ерика излезе от мрачния музей в ранния следобед и бавно се отправи към оживения площад „Тарир“. Въпреки че бе страшно гладна, тя искаше да свърши още нещо, преди да се върне в хотел „Меридиен“. Измъкна от сака си корицата на пътеводителя на Бедекер и прочете името и адреса: „Назиф Малмуд, ул. «Шари ел Тарир» 180“.

Прекосяването на големия площад бе истинска одисея, тъй като бе претъпкан с прашни автобуси, обсадени от безредни тълпи. На ъгъла на „Шари ел Тарир“ тя зави наляво.

„Шари ел Тарир“ бе един от най-модерните булеварди, с елегантни магазини по европейски образец и административни сгради. На номер 180 се намираше модерна висока сграда от мрамор и стъкло. Кабинетът на Назиф Малмуд беше на осмия етаж. Докато пътуваше с празния асансьор, Ерика се сети, че в Египет обедната почивка е безкрайна и реши, че едва ли ще може да се срещне с Назиф Малмуд преди късния следобед. Но вратата на кабинета бе открехната и тя влезе, като хвърли бегъл поглед на табелката: „Назиф Малмуд, международно право, отдел Внос-износ“.

В същия миг се появи набит мъж, облечен в скъп европейски костюм. Беше около петдесетгодишен.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Търся мистър Назиф Малмуд — отговори Ерика.

— Аз съм Назиф Малмуд.

— Бихте ли ми отделили няколко минути? — попита тя.

Назиф огледа кабинета си и сви устни. В момента явно беше зает, в ръката си държеше химикал. Обърна се към Ерика.

— Да, минута-две — каза той с такъв тон, сякаш не беше съвсем убеден.

Ерика влезе в просторния му кабинет. Назиф се отпусна в един стол с висока облегалка и й посочи друг.

— Какво мога да направя за вас, млада госпожице? — попита той и събра върховете на пръстите си.

— Исках да ви попитам за един човек на име Абдул Хамди. — Ерика внимателно се вгледа в него, за да види реакцията му.

Малмуд изчака, мислейки си, че тя ще продължи, но като се увери, че очаква отговора му, каза:

— Не съм чувал това име. Защо мислите, че трябва да го познавам?

— Помислих си, че може би ви е клиент.

Малмуд свали очилата си и ги остави на бюрото.

— Дори и да е така, защо трябва да ви казвам нещо за него? — незлобливо отвърна той. Беше адвокат и професията му го бе научила да получава, а не да дава информация.

— Знам нещо за него, което, в случай че ви е клиент, силно ще ви заинтересува. — Тя се опита да му отвърне с не по-малка уклончивост.

— Откъде знаете името ми? — попита той.

— От Абдул Хамди — каза Ерика, въпреки че това не беше съвсем вярно.

Малмуд внимателно се вгледа в нея, отиде в приемната и се върна с една папка от груб картон. Седна зад бюрото, сложи си очилата и я отвори. В нея имаше само един лист и той го разглежда повече от минута.

— Да, както изглежда, аз наистина представлявам Абдул Хамди — каза той и й хвърли един любопитен поглед.

— Ами, Абдул Хамди е мъртъв. — Ерика реши да избегне думата „убит“.

Малмуд я изгледа от главата до петите и отново се зачете в листа.

— Благодаря ви за информацията. Ще трябва да направя справка какви точно са моите задължения към имотите му. — Той стана, подаде й ръка и по този начин приключи разговора.

Ерика тръгна към вратата и преди да излезе, каза:

— Виждал ли сте пътеводител на Бедекер?

— Не — отвърна той и я изведе към приемната.

— Никога ли не сте си купувал такъв пътеводител? — упорстваше тя.

— Не, никога.

Когато се върна в хотела, Ивон вече я очакваше. Показа й още няколко снимки за разпознаване. Едно от лицата изглеждаше смътно познато, но не беше съвсем сигурна. Опита се да каже на Ивон, че вероятността да разпознае убийците са нищожни, но той бе непреклонен.

— По-добре ще е да не ми даваш съвети, а да се опиташ да ми помогнеш.

Ерика излезе на красивия балкон и си припомни предната нощ. Сега Ивон проявяваше към нея единствено делови интерес и тя бе доволна, че е подходила към него, без да си прави излишни илюзии. Моментното му желание бе задоволено и вниманието му отново бе насочено към статуята на Сети I.

Ерика прие действителността с мъдро спокойствие и веднага изпита желание да се върне в Луксор. Влезе обратно в апартамента и сподели с Ивон намерението си. Първоначално той се възпротиви, но тя успя да наложи волята си. Такова отношение явно му бе непознато. Накрая дори й предложи да ползва самолета му. Увери я, че ще я последва, веднага щом обстоятелствата му позволят.

Завръщането в Луксор я изпълни с радост. Въпреки спомена за мъжа със счупения зъб, Ерика се чувстваше много по-спокойна в Горен Египет, отколкото в Кайро с неговата сурова бруталност. Когато пристигна в хотела, намери няколко бележки от Ахмед с молба да му се обади. Събра ги и ги остави до телефона. Приближи френските прозорци и широко ги разтвори. Беше малко след пет и следобедните горещини бяха преминали. Ерика напълни ваната, потопи се в нея и не след дълго усети как умората я напуска. Чувстваше се изтощена, въпреки че пътуването със самолета беше съвсем кратко. Когато излезе от банята, се обади на Ахмед. В гласа му прозвучаха едновременно облекчение и радост.

— Много се притесних — обясни й Ахмед, — особено когато в хотела казаха, че не са те виждали.

— Отидох в Кайро за една вечер. Ивон дьо Марго ме заведе със самолета си.

— Разбирам — отвърна Ахмед.

После настъпи мълчание. Ерика си спомни, че от самото начало той имаше подчертано отрицателно отношение към Ивон.

— Е — продължи Ахмед най-накрая, — обадих се, за да те попитам дали имаш нещо против тази вечер да посетим храма на Карнак. Има пълнолуние и той ще е отворен до полунощ. Заслужава си да се види.

— С удоволствие — каза Ерика.

Уговориха се Ахмед да я вземе в девет часа. Щяха да посетят храма на Карнак, а после да вечерят. Ахмед спомена някакъв свой приятел, който имал малък ресторант край Нил. Увери я, че ще й хареса, и с това разговорът приключи.

Ерика облече кафявата си рокля с широка яка. Силният тен и светлите кичури в косата й я правеха привлекателна и женствена. Поръча си чаша вино в стаята и седна на балкона с пътеводителя на Бедекер в едната ръка и с откъснатата корица в другата.

Името, което Абдул Хамди внимателно бе изписал на вътрешната страна на корицата, бе „Назиф Малмуд“. Не можеше и дума да става за съвпадение. Защо тогава Малмуд я бе излъгал? Тя взе книгата и внимателно я разгледа. Страниците й бяха съшити, а не само залепени. Имаше много схеми и чертежи на различните паметници. Прелистваше страниците, като често спираше, за да разгледа някоя илюстрация или да прочете кратък откъс. Имаше също така няколко сгъваеми карти: една на Египет, една на Сакра и една на некрополиса на Луксор. Тя внимателно ги разгледа подред.

Когато не успя да сгъне картата на Луксор от първия път, забеляза, че хартията е някак си по-различна от тази на другите две карти. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че това са два листа, слепени един за друг. Вдигна книгата срещу светлината на залязващото слънце. За гърба на картата на некрополиса на Луксор бе залепен някакъв документ.

Върна се в стаята, затвори една от балконските врати и разстла картата по стъклото, така че слънчевата светлина да минава през нея. Успя да разчете писмото. Буквите бяха малки и бледи, но бяха четливи и на английски. Беше адресирано до Назиф Малмуд:

Ерика сгъна картата в пътеводителя. Несъмнено статуята на Сети, купена от Джефри Райс, е минала през атинския канал, точно както сама бе предположила след срещата си със Стефанос Маркулис. Беше хитро измислено, защото багажът на туристическите групи никога не е подлаган на същата внимателна проверка, както багажът на индивидуалните туристи. Кой би предположил, че някаква 63-годишна бабичка от Жоале ще изнася в розовия си куфар безценни египетски антики?

Ерика излезе на балкона и се облегна на парапета. Слънцето се бе спуснало зад далечните планини. Не знаеше какво да предприеме. Помисли да даде книгата на Ахмед или на Ивон. Дори по-добре на Ахмед. Но после реши да изчака и да направи това непосредствено преди да замине от Египет. Така щеше да е най-безопасно за нея. Разкриването на каналите за нелегална търговия беше важно, но Ерика също така се интересуваше и от самата статуя на Сети I и най-вече от мястото, от което е била изровена. С безкрайно вълнение тя си фантазираше какво ли още би могло да се открие на това място. Не желаеше полицията да попречи на собствените й разследвания.

Тя се опита реално да оцени опасността, на която се подлагаше с притежаването на тази книга. Сега вече бе ясно, че старецът е бил изнудвач и в един момент е прекрачил границите на разумното. Беше ясно също така, че Ерика е била включена в плановете му в последната минута. Никой не знаеше, че тя притежава тази информация. Самата тя не знаеше допреди няколко минути. В крайна сметка реши да не предприема нищо, докато не е готова да напусне Египет.

И докато тихата привечер кротко се спускаше над Нилската долина, Ерика обмисли плановете си. На първо място, без да изоставя ролята си на представител на музей, който се интересува от антики, щеше да посети антиквариата „Курио“, който така или иначе сигурно вече бе посетила, но не можеше да помни имената на всички магазини. После щеше да се опита да открие дали слугата на Картър, Саруат Раман, е още жив. Трябваше да е най-малко седемдесет и пет — осемдесетгодишен. Искаше да се срещне с човек, който е влизал в гробницата в онзи първи ден и да го разпита за папируса, който Карнарвън споменава в писмото си до сър Уолис Бадж. Междувременно се надяваше Ивон да получи резултат за дъщерята на лорд Карнарвън.

— Това е Чикагската сграда — каза Ахмед и посочи една масивна постройка от дясната страна на улицата.

Файтонът им бавно се движеше нагоре по „Шари ел Бар“, успоредно на брега на Нил. Беше много тъмно, луната още не бе огряла върховете на дърветата и билата на дюните. Лекият вятър, който подухваше от север, не можеше да набразди огледално гладката повърхност на реката.

Ахмед бе отново безупречно облечен в бели памучни дрехи. Когато Ерика погледна тъмното му лице, успя да различи единствено блестящите очи и белите зъби.

Колкото повече време прекарваше с Ахмед, толкова по-малко разбираше защо той иска да се среща с нея. Държеше се приятелски и въпреки това поддържаше строга дистанция. Единственият път, когато я докосна, беше, за да й помогне да се качи във файтона. Тогава хвана ръката й и леко я прихвана през кръста.

— Женил ли си се някога? — попита Ерика с надеждата да научи нещо повече за него.

— Не, никога — лаконично отвърна той.

— Извинявай. Нямам право да ти задавам такива въпроси.

Ахмед прехвърли ръка на ръба на облегалката зад Ерика.

— Няма нищо. Това не е тайна. — Гласът му отново стана мек, дружески. — Нямах време за сантименталности, а и престоят в Америка май ми се отрази зле. Нещата тук, в Египет, са съвсем различни. Но нека не си търся оправдания.

Минаха край няколко пищни европейски къщи, построени на брега на Нил и оградени с високи варосани зидове. Пред вратите имаше войници с автомати през рамо. Но държанието им далеч не бе бдително. Един от тях дори беше оставил оръжието си върху зида и говореше с някакъв минувач.

— Какви са тези сгради?

— Министерски къщи — обясни Ахмед.

— И защо ги охраняват?

— В тази страна не е съвсем безопасно да си министър. Не можеш да угодиш на всички.

— Но ти си министър — загрижено каза Ерика.

— Да, но за нещастие никой не взима на сериозно моя отдел.

Те безмълвно продължиха пътя си, а първите лунни лъчи се спуснаха през шумолящите палми.

— Това е представителството на отдела по антиките за Карнак — каза Ахмед и посочи една крайбрежна постройка.

Право напред се виждаха огромните фронтални колони на храма на Амон, осветени от изгряващата луна. Спряха пред входа и слязоха. Тръгнаха по късата церемониална алея, охранявана от сфинксове с овнешки глави и Ерика усети как се потапя в древната магия. Сумракът около изгряващата луна скриваше развалините и създаваше впечатлението, че храмът още се използва.

Когато прекосиха широкия двор и навлязоха в огромния обреден салон, Ахмед неочаквано хвана ръката й. Залата беше оградена от тежки каменни колони, които се устремяваха в нощното небе. По-голямата част от покрива се бе срутила и оттам проникваха потоци лунна светлина, които обливаха колоните и многобройните барелефи в сребърно сияние.

Не разговаряха. Просто вървяха ръка за ръка. След около половин час Ахмед я изведе през един страничен изход и те се върнаха до първата колона. На северната стена имаше тухлено стълбище, по което се изкачиха до покрива на храма, на 140 фута височина. Оттам се виждаше целият храм. Ерика изпита смесица от ужас и благоговение.

— Ерика…

Тя се обърна. Ахмед бе склонил леко глава и й се любуваше.

— Ерика, ти си много красива.

Обичаше да й правят комплименти, но те винаги я смущаваха. Тя сведе очи, когато Ахмед протегна ръка и нежно погали с пръсти челото й.

— Благодаря ти, Ахмед.

Вдигна поглед и видя, че той все още й се любува. Усети как назрява някакъв конфликт.

— Напомняш ми за Памела — каза той най-после.

— Така ли? — Не й се нравеше да я сравняват с бивши приятелки и не това очакваше да чуе, но знаеше, че Ахмед се опитва да й направи комплимент. Тя се поусмихна и зарея поглед в далечината. Може би тъкмо приликата й с Памела бе причината Ахмед да се среща с нея.

— Ти си по-красива. Но не външният ти вид ми напомня за нея, а това колко си открита и топла.

— Почакай, Ахмед, има нещо, което не разбирам. Предния път зададох един съвсем невинен въпрос за чичо ти и за това дали се е срещнал с Памела, а ти избухна. Сега обаче настояваш да говориш за нея. Мисля, че това просто не е честно.

Последва мълчание. Вътрешните сили, които разкъсваха Ахмед, я привличаха, но и я плашеха, а споменът за счупената чаена чаша още пареше в съзнанието й.

— Как мислиш, дали би могла да живееш в град като Луксор? — попита Ахмед, без да отделя поглед от Нил.

— Не зная — рече тя. — Никога не съм се замисляла. Много е красиво.

— Не е просто красиво. Вековечно е.

— Ще ми липсва площад „Харвард“.

Ахмед се разсмя и напрежението изведнъж изчезна.

— Площад „Харвард“. Какво лудо място. Между другото, размислих по твоето предложение да предприемеш нещо по отношение на нелегалната търговия. Струва ми се, че не отправих предупреждението си с необходимата сила. Наистина, дори самата мисъл, че можеш да се забъркаш в такова нещо, ме плаши. Моля те, недей. Ужасявам се, като си представя, че нещо лошо може да ти се случи.

Той се наведе и нежно целуна слепоочието й.

— Хайде, трябва да видиш обелиска на Хатшепсут на лунна светлина — каза той, взе ръката й и я поведе надолу по тухленото стълбище.

Малкото ресторантче край Нил бе построено под навес от високи палми. Фурмите почти бяха узрели и клонките бяха увити със ситна мрежа, за да не капят плодовете. Специалитетът на заведението бе агнешки кебап, приготвен с лук и зелен пипер, маринован в чесън, магданоз и мента. Блюдото бе гарнирано с варени картофи, артишок и плънка от ориз. Ресторантът бе на открито и явно бе посещаван от новопоявилата се средна класа на Луксор, защото разговорите по съседните маси бяха придружени с много жестикулации и често отекваше буен смях. Не се виждаха туристи.

Ахмед се държеше много по-свободно, отколкото в храма. Той замислено приглаждаше мустака си, докато тя му разказваше за наскоро придобитата докторска стенен и дисертацията си на тема „Синтактичната еволюция в йероглифното писмо през Новото царство“. Той сърдечно се разсмя, когато научи, че за основен източник й е служила древноегипетската любовна поезия. Имаше някаква ирония в това да използваш любовна поезия в защитата на толкова мащабна тема.

Ерика попита Ахмед за детството му. Той й разказа, че още като дете е проникнал в Луксор. Затова и обичал да се връща тук. Всичките му неприятности започнали, когато го изпратили в Кайро. Баща му бил ранен, а по-големият му брат — убит през войната от 1956. Майка му била една от първите жени в околността, получила висше образование. Опитала да си намери работа в отдела по антиките, но в онези години не приемали жени. Сега живеела в Луксор и работела на непълен работен ден за една чуждестранна банка. Каза й още, че има по-малка сестра, която има правно образование и работи в митническия отдел на Министерството на вътрешните работи.

След вечерята си поръчаха малки чашки арабско кафе. Разговорът утихна и Ерика се реши да го попита:

— Има ли в Луксор градски регистър, така че ако някой търси някого, да може да провери къде да го намери?

Ахмед не й отговори веднага.

— Преди няколко години се опитахме да направим преброяване на населението, но май не беше успешно. Резултатите от това преброяване трябваше да стоят в пощата за общо ползване. Но затова пък винаги може да се потърси помощ от полицията. Защо питаш?

— Просто любопитствам — уклончиво каза тя. Чудеше се дали да каже на Ахмед за интереса си към грабителите на гробницата на Тутанкамон, но се страхуваше, че той може да се опита да я спре или, което бе още по-лошо, да й се изсмее, когато разбере, че се опитва да открие Саруат Раман. На самата нея идеята й се струваше малко отнесена. Последните сведения за него датираха отпреди петдесет и седем години.

В този момент тя видя мъжа в тъмния костюм. Не успя да види лицето му, но начинът, по който се бе навел над храната си, й се стори познат. Той беше един от малцината посетители, които не бяха в традиционни арабски одежди.

Ахмед усети напрежението й и попита:

— Какво има?

— О, нищо — каза тя и сякаш се събуди от хипнотичен сеанс. — Абсолютно нищо.

Но бе силно обезпокоена. Това, че е с Ахмед и въпреки това я следяха, недвусмислено говореше, че мъжът не е на държавна служба. Кой бе той?