Сфинкс

Ден седми

Луксор, 8:15

От малката джамия до храма на Луксор се понесе гласът на ходжата за утринна молитва и Ерика се събуди. Беше сънувала, че невидимо ужасно създание я преследва, а тя все по-трудно се движи. Когато се събуди, видя, че завивките са увити около краката й.

Измъкна се от леглото и отвори прозорците, за да нахлуе свежият утринен въздух. Подложи лице на хладния вятър и забрави кошмара. Взе един бърз душ. Неизвестно защо бяха спрели топлата вода и накрая тя буквално трепереше от студ.

След закуската напусна хотела и тръгна да търси антиквариата „Курио“. Беше взела сака си с прожектора, фотоапарата и пътеводителите. Беше обула и удобни сиви панталони, купени в Кайро, след като скъса първите в Серапеума.

Тръгна по „Шари Луканда“ и се опита да запомни имената на магазините, които вече бе посетила. Антиквариатът „Курио“ не беше сред тях. Един от продавачите, когото си спомняше от предишното посещение, й каза, че „Курио“ се намира на „Шари ел Мунтаза“, близо до хотел „Савой“. Ерика лесно го намери. До него имаше магазин, чиято витрина бе грубо закована с дъски. Въпреки че не можа да разчете цялата фирма, тя разпозна името Хамди и разбра за какво става въпрос.

Здраво стисна сака си и пристъпи в „Курио“. Стоката бе добре подбрана, макар че при по-внимателния оглед повечето образци се оказаха фалшификати. В магазина имаше двойка французи, които ожесточено се пазаряха за една малка бронзова статуетка.

Най-интересното, което Ерика видя, бе черната погребална статуетка с изящно изрисувано лице. Основата й липсваше, така че статуетката бе подпряна в ъгъла на лавицата. След като французите си тръгнаха, без да купят бронзовия фалшификат, собственикът приближи Ерика. Беше солиден на вид арабин с посребряла коса и строг мустак.

— Аз съм Лахиб Зайед. С какво мога да ви помогна? — каза той, като премина от френски на английски.

Ерика се учуди как ли е успял да познае откъде е.

— Да — каза тя. — Искам да разгледам онази статуетка на Озирис.

— Да, разбира се. Един от най-добрите ми образци. От благородническите гробници.

Той нежно взе фигурката с върховете на пръстите си. Докато беше с гръб към нея, Ерика наплюнчи пръста си. Когато й подаде статуетката, тя беше готова.

— Бъдете много внимателна. Изключително крехка е.

Тя кимна и отри пръст напред-назад. Погледна го. Беше чист. Пигментът бе стабилен. Тя се вгледа по-внимателно в резбата и в начина, по който бяха нанесени линиите на лицето. По това най-добре се познаваше автентичността. След малко със задоволство установи, че статуетката е оригинална.

— Новото царство — каза Зайед и я задържа на разстояние от Ерика, за да й се полюбува. — Рядко получавам толкова добри образци, най-много един-два пъти в годината.

— Колко струва?

— Петдесет лири. По принцип бих поискал повече, но вие сте толкова красива.

Ерика се усмихна.

— Ще ви дам четиридесет — каза тя, защото добре знаеше, че той далеч не очаква да получи началната цена. Знаеше също, че такива разходи не са й по джоба, но реши да се покаже като сериозен купувач. Освен това статуетката й харесваше. Дори и впоследствие да се окажеше, че е добре изработен фалшификат, тя бе красива и си заслужаваше.

Привършиха пазарлъка на четиридесет и една лири.

— Всъщност аз дойдох в Египет като представител на голяма група — каза тя. — Желая да закупя нещо много специално. Имате ли какво да ми предложите?

— Имам неща, които биха могли да ви харесат. Мога да ви ги покажа на някое по-подходящо място. Какво ще кажете за един ментов чай?

Ерика потръпна от вълнение, когато пристъпи в задната част на антиквариата „Курио“. С усилие на волята тя потисна спомена за разрязаното гърло на Абдул Хамди. За щастие антиквариатът „Курио“ имаше друго разпределение на помещенията и от задната част на магазина се излизаше на един огрян от слънцето вътрешен двор. Не се чувстваше затворена както в „Антика Абдул“.

Зайед повика сина си, тъмнокос и строен бащичко, и му нареди да поръча ментов чай за гостенката им. После Зайед се отпусна в стола си и зададе на Ерика обичайните въпроси: харесва ли й Луксор, била ли е в Карнак, как й се е сторила Долината на царете. Каза й колко много обичал американците. Стрували му се много приятелски настроени.

„И много лековерни“ — добави Ерика наум.

Чаят пристигна и домакинът й показа интересни образци, сред които неколцина бронзови фигурки, една доста очукана, но що-годе запазена глава на Аменхотеп III, както и няколко дървени статуетки. Най-красива беше статуетката на млада жена с ред йероглифи по дрехата и с лице, пред което сякаш и самата вечност беше безсилна. Цената й бе четиристотин лири. След като внимателно я разгледа, Ерика реши, че е автентична.

— Интересувам се от дървената статуетка и може би от каменната глава — рече Ерика с делови тон.

Зайед развълнувано потри длани.

— Ще се посъветвам с хората, които представлявам — каза тя, — но има един образец, за който специално ми е поръчано да го купя, в случай че го видя.

— И кой е той?

— Преди около година един човек в Хюстън купи статуя на Сети I в естествени размери. До моите клиенти е достигнала информация, че е била открита подобна статуя.

— Нямам нищо подобно — с равен глас каза Зайед.

— Е, ако случайно чуете нещо за подобен екземпляр, аз съм отседнала в хотел „Уинтър Палас“. — Ерика написа името си на малък лист хартия и му го подаде.

— А тези?

— Както вече ви казах, ще вляза във връзка с клиентите си. Дървената статуетка ми харесва, но трябва да я проверя още веднъж.

Ерика си взе покупката, увита в арабски вестник и мина в предната част на магазина. Беше уверена, че прекрасно е изиграла ролята си. Докато излизаше, забеляза, че синът на домакина се пазари с някакъв мъж. Беше арабинът, който я следеше. Без да забавя крачка и без да го поглежда, тя излезе, но по гърба й преминаха ледени тръпки.

Веднага след като синът му привърши с клиента, Лахиб Зайед затвори входната врата и я залости.

— Ела отзад — изръмжа той на сина си. — Това беше жената, за която оня ден ни предупреди Стефанос Маркулис — каза той, след като се усамотиха в задната част на магазина. Той бе затворил дори дървената врата към двора. — Върви в пощата, обади се на Маркулис и му кажи, че американката е питала специално за статуята на Сети. А аз ще отида да предупредя Мохамед.

— А какво ще стане с жената?

— Много ясно какво ще стане. Напомня ми за онова момче от Йейл преди две години.

— И с нея ли ще се случи същото?

— Без съмнение.

Хаосът в административната сграда на Луксор ужаси Ерика. Някои от посетителите чакаха толкова отдавна, че вече спяха по пода. В ъгъла на залата се бе настанило едно семейство, което изглеждаше така, сякаш живее там. Зад гишетата служителите не обръщаха никакво внимание на тълпата и сладко си приказваха. Върху бюрата се извисяваха купчини попълнени формуляри, които очакваха нечий подпис. Беше кошмарно.

Когато най-сетне успя да намери някой, който да говори английски, тя разбра, че Луксор дори не е административен център. Местната „Мухафаза“ се намирала в Асуан и всички резултати от преброяването били там. Ерика каза на жената, че иска да открие един човек, който преди петдесет години е живял на западния бряг. Жената я погледна и отговори, че това е абсолютно невъзможно, но все пак да провери в полицията.

С полицаите се разбра много по-лесно. Те поне се държаха приятелски и й обръщаха внимание. Всъщност, докато стигне до гишето, повечето от тях вече бяха впили погледи в нея. Всички табели бяха на арабски, така че тя просто застана пред гишето, където никой не чакаше. Симпатичен млад полицай в бяла униформа я попита с какво да й бъде полезен. Но за късмет не говореше английски. Сравнително бързо намери един от туристическата полиция, с когото най-сетне успя да се разбере.

— Кажете — усмихна й се той.

— Опитвам се да открия дали един от слугите на Хауърд Картър, на име Саруат Раман, е още жив. Живеел е на западния бряг.

— Какво!? — невярващо попита полицаят и се разсмя. — Какво ли не са ме молили, но това определено надхвърля всичко. Да не би да говорите за Хауърд Картър, който откри гробницата на Тутанкамон?

— Същия.

— Но оттогава са минали над петдесет години.

— Това ми е ясно — каза Ерика. — Искам да разбера дали още е жив.

— Мадам — започна полицаят, — никой не знае със сигурност колко души живеят на западния бряг, да не говорим за това как може да се открие дадено семейство. Но ще ви кажа какво бих направил на ваше място. Идете на западния бряг и посетете малката джамия в село Курна. Имамът е много стар и говори английски. Възможно е той да ви помогне. Макар че се съмнявам. Правителството отдавна се опитва да премести селото, за да не живеят тези хора в древните гробници. Но последваха поредица конфликти и в момента отношенията не са блестящи. Жителите съвсем не са приятелски настроени към външни хора. Така че бъдете внимателна.

Лахиб Зайед още веднъж се огледа, за да се увери, че никой не го е видял, докато влиза в белосания коридор. Той припряно приближи тежката дървена врата и почука. Беше сигурен, че Мохамед Абдула е вкъщи. Беше време за обед, а Мохамед винаги дремваше подир обед. Лахиб отново почука. Страхуваше се да не го види някой непознат, преди да е успял да се скрие зад дървената врата. Открехна се малка шпионка и едно зачервено от съня око го изгледа. После резето се вдигна и вратата се отвори. Лахиб прекрачи прага и вратата се затвори.

Мохамед Абдула бе облечен в омачкана роба. Беше едър мъж с тежки, плътни черти. Ноздрите му бяха тънки и високо извити.

— Казах ти никога да не стъпваш в тази къща. Надявам се, че имаш основателна причина, за да поемаш такъв риск.

Преди да заговори, Лахиб официално поздрави Мохамед.

— Нямаше да дойда, ако не беше толкова важно. Ерика Барън, американката, тази сутрин дойде в антиквариата „Курио“ и каза, че представлява група купувачи. Много е опасна. Познава антиките и дори си купи една статуетка. После попита специално за статуята на Сети I.

— Сама ли беше? — попита Мохамед.

— Мисля, че да.

— И попита специално за статуята на Сети I?

— Именно.

— Е, при това положение просто нямаме избор. Аз ще подготвя всичко. А ти й кажи, че може да види статуята утре вечер при условие, че е сама и не я следят. Кажи й да дойде до джамията в Курна по здрач. Трябваше по-рано да се отървем от нея, както вече ви казах.

Лахиб изчака, за да види дали Мохамед е свършил, и едва след това проговори.

— Освен това изпратих Фати да се свърже със Стефанос Маркулис и да му съобщи новината.

Ръката на Мохамед полетя като нападаща змия и удари слепоочието на Лахиб.

— Кара! Как смееш да си позволяваш да съобщаваш на Стефанос през главата ми.

Лахиб се сви в очакване на нов удар.

— Помоли ме да му съобщя, ако жената се появи. Той е също толкова заинтересуван, колкото и ние.

— Ти не си подчинен на Стефанос! — изрева Мохамед. — Ти си подчинен на мен! Това трябва да ти е ясно. А сега изчезвай оттук и прави каквото ти е наредено! Трябва да оправим тази работа с американката.

Некрополисът на Луксор

Село Курна, 14:15

Полицаят се оказа прав. Курна далеч не бе приветливо място. Докато изкачваше хълмчето между асфалтовия път и селото, Ерика не изпита чувството, че е добре дошла. Срещна няколко души, но те без изключение я зяпаха с неприкрита неприязън и се отдръпваха назад в сенките. Дори кучетата бяха мършави и зли.

Неприятните й предчувствия се засилиха още в таксито, когато шофьорът отказа да я откара до Курна, камо ли до Долината на царете или някое друго, по-отдалечено място. Беше я оставил в основата на един хълм с оправданието, че колата му не може да се изкачи до самото село.

Беше адска горещина. Египетското слънце безпощадно изливаше огнените си лъчи, нажежаваше скалите и ослепително се отразяваше от светлопясъчната на цвят земя. Нито едно стръкче трева, нито един плевел не бяха устояли на кошмарната жега. И въпреки това жителите на Курна отказваха да се преместят. Искаха да живеят тъй, както техните бащи и деди бяха живели в продължение на векове. Хрумна й, че ако Данте бе видял Курна, със сигурност щеше да го включи в кръговете на ада.

Къщите, изградени от кирпич, или бяха изгубили естествения си цвят, или бяха варосани. Докато се изкачваше по хълма, Ерика забеляза няколко неравни отвора в скалите над къщите. Това бяха входовете на древните гробници. Част от къщите имаха дворове и насред тях бяха издигнати странни съоръжения. Нещо като платформи, дълги около шест фута и поставени на около четири фута от земята върху тесни колони. Бяха изработени от изсушена кал и слама, подобни на кирпича. Ерика нямаше представа за какво служеха.

Джамията представляваше едноетажна белосана сграда с ниско минаре. Ерика я беше забелязала още първия път, когато видя Курна. Също като останалите постройки в селото, и джамията бе от кирпич и Ерика се чудеше дали един хубав дъжд няма да отнесе цялото селище подобно на пясъчен замък. Мина през ниска дъсчена врата и се озова в тесен двор. На отсрещния му край имаше къса покрита галерия, крепена от три колони. Отдясно се виждаше обикновена дъсчена врата.

Ерика изчака на входа на джамията, докато очите й привикнат с полумрака. Отвътре стените бяха варосани и изрисувани със сложни геометрични фигури. Подът бе покрит с пищни ориенталски килими. Пред нишата, насочена към Мека, бе коленичил брадат старец, облечен в широка черна дреха. Докато нареждаше молитвата си, ръцете му с отворени длани бяха долепени до бузите.

Въпреки че старецът не се беше обърнал, той явно усети присъствието й, защото не след дълго се наведе, целуна страницата, която четеше, изправи се и се обърна към нея. Тя не знаеше как да поздрави ислямски свещенослужител, затова реши да импровизира. Леко се поклони с глава и каза:

— Искам да ви попитам за един човек, един стар човек.

Имамът се вгледа в Ерика с тъмните си, хлътнали очи, после й махна с ръка да го последва. Прекосиха двора и влязоха през вратата, която тя вече беше видяла. Озоваха се в строго подредена малка стаичка, със сламеник в единия ъгъл и малка масичка в другия. Той посочи на Ерика единия стол и сам седна на другия.

— Защо се интересувате от жител на Курна? Ние тук сме особено подозрителни към всякакви непознати.

— Аз съм египтолог и искам да установя дали един от слугите на Хауърд Картър е още жив. Името му е Саруат Раман. Живеел е в Курна.

— Да, зная — каза имамът.

В Ерика проблесна слаба надежда. Но не за дълго.

— Умря преди около двадесет години. Бе един от най-преданите верноподаници. Килимите в тази джамия са свидетелство за неговата щедрост.

— Разбирам — промълви Ерика с явно разочарование и се изправи. — Е, просто ми хрумна да проверя. Благодаря ви за помощта.

— Беше добър човек — каза имамът.

Ерика кимна и излезе на ослепителното слънце, като вече се чудеше как ще намери такси до пристанището на ферибота. Но малко преди да излезе от двора, имамът я повика.

Ерика се обърна. Той стоеше на прага на стаята си.

— Вдовицата на Раман още е жива. Искаш ли да говориш с нея?

— А тя ще се съгласи ли да говори с мен?

— Със сигурност — отвърна имамът. — Тя работеше като слугиня при Картър и говори английски по-добре от мен.

Ерика последва имама по хълма, недоумявайки как може да носи толкова дебели дрехи в тази непосилна горещина. Въпреки че бе съвсем леко облечена, гърбът й целият бе потен. Имамът я отведе до една белосана къщичка, разположена малко по-високо от останалите в югозападната част на селището. Веднага след къщурката се извисяваха страховити скали. От дясната страна Ерика видя началото на една пътечка, която несъмнено водеше към Долината на царете.

Фасадата на къщата бе изрисувана с избелели детински рисунки на железопътни вагони, лодки и камили.

— Раман увековечи пътешествието си до Мека — обясни имамът и почука на вратата.

В двора до къщата се виждаше една от странните платформи. Ерика попита имама за какво служи.

— През летните месеци понякога хората спят навън. Използват платформите, за да се предпазват от кобри и скорпиони.

Ерика усети как цялата й кожа настръхва.

В този миг вратата се отвори и на прага се показа стара жена. Позна имама и се усмихна. Заговориха на арабски. Когато приключиха, тя обърна силно набръчканото си лице към Ерика.

— Добре дошла — каза тя със силен британски акцент и широко разтвори вратата пред Ерика.

Имамът се извини и си тръгна.

Също както малката джамия, къщата бе изненадващо прохладна. Въпреки грубоватия външен вид обзавеждането вътре бе много приятно. Имаше дъсчен под, покрит с ярък ориенталски килим. Мебелите бяха прости, но добре изработени, стените — измазани и боядисани. На три от тях бяха окачени многобройни фотографии в рамки. На четвъртата висеше лопата с дълга дръжка и гравирано острие.

Старицата се представи като Айда Раман. Тя гордо заяви на Ерика, че през април ще навърши осемдесет години. С истинско арабско гостоприемство тя поднесе на Ерика охладена плодова напитка и я увери, че е приготвена с преварена вода, така че няма защо да се притеснява за бактерии.

Ерика хареса жената от пръв поглед. Имаше рядка, тъмна коса, сресана назад, за да открива облото лице и бе облечена в приятна широка памучна рокля, щампована с весели ярки фигурки. На лявата си китка носеше оранжева пластмасова гривна.

Ерика обясни, че е египтолог и Айда с явно удоволствие заразказва за Хауърд Картър. Спомни си как го е обожавала, въпреки че бил малко странен и самотен. Спомни си колко много е обичал канарчето си и колко се разстроил, когато било изядено от кобра.

Ерика седеше и отпиваше от чашата, омагьосана от разказа. Беше очевидно, че Айда се радва на срещата им не по-малко от самата нея.

— Спомняш ли си деня, в който откриха гробницата на Тутанкамон?

— О, да — каза Айда. — Това бе най-прекрасният ден. Съпругът ми стана щастлив човек. Съвсем скоро след това Картър се съгласи да помогне на Саруат да получи правото да търгува в Долината. Съпругът ми бе предвидил, че съвсем скоро милиони туристи ще се стекат да видят гробницата, която откри Хауърд Картър. И се оказа прав. Той още помагаше за гробницата, но вече хвърляше основните си усилия в строежа на заведението. Всъщност той го построи съвсем сам, с двете си ръце, въпреки че трябваше да работи само нощем.

Ерика изчака малко и попита:

— Спомняш ли си всичко, което се случи в деня, в който отвориха гробницата?

— Разбира се — каза Айда, леко изненадана от прекъсването.

— Съпругът ти спомена ли нещо за някакъв папирус?

Очите на старицата моментално се замъглиха. Устните й замърдаха, но не се чу звук. Ерика тръпнеше в очакване. Затаи дъх, изумена от странната й реакция.

— Ти от правителството ли си? — най-после проговори Айда.

— Не — отговори Ерика.

— Тогава защо ми задаваш такъв въпрос? Всички знаят какво бе намерено. Има сума ти книги.

Ерика остави чашата си на масичката и разказа за необичайното несъответствие между писмото на Карнарвън до лорд Уолис Бадж и факта, че в записките на Картър никъде не се споменава папирус. После отново я увери, че не е от правителството. Изтъкна, че интересът й е чисто академичен.

— Не — каза Айда след дълга и неприятна пауза. — Нямаше никакъв папирус. Съпругът ми никога не би взел някакъв папирус от гробницата.

— Айда — меко започна Ерика, — никога не съм твърдяла, че съпругът ти е взел папирус.

— Каза. Каза, че съпругът ми…

— Не, просто попитах дали е чул да се споменава нещо за папирус. Аз не го обвинявам.

— Съпругът ми беше добър човек. Радваше се на добро име.

— Убедена съм в това. Картър е бил изключително взискателен и претенциозен. Съпругът ти явно е бил най-добрият. Никой не заплашва да омърси доброто име на съпруга ти.

Последва още една дълга и неприятна пауза. Най-после Айда се обърна към Ерика.

— Съпругът ми умря преди повече от двадесет години. Заръча ми никога и никому да не казвам за папируса. Не съм казала дори и след смъртта му. Но и никой не ми го е споменавал досега. Затова толкова много се изненадах, когато ме попита. Даже сега, като ти казах, малко ми олекна. Нали няма да ме издадеш на властите?

— Няма — каза Ерика. — Но ако не искаш, не ми разказвай. Значи е имало папирус и мъжът ти го е взел от гробницата?

— Да — каза Айда, — преди много години.

Сега вече Ерика можеше да си представи какво се бе случило. Раман бе взел папируса и го бе продал. Едва ли можеше да го проследи.

— Как е взел папируса от гробницата?

— Каза ми, че го е взел още първия ден, като са влезли в гробницата. Всички били много развълнувани. Той помислил, че това е някакво проклятие и се уплашил, че ако някой разбере, ще прекъснат работата. Лорд Карнарвън много се интересувал от окултните науки.

Ерика се опита да възстанови събитията от онзи трескав ден. Картър, в стремежа си да провери дали вратата на погребалната камера е непокътната, първоначално не е обърнал внимание на папируса, а останалите са били заслепени от блясъка на съкровищата.

— И папирусът проклятие ли беше?

— Не. Съпругът ми така каза. Но не го е показвал на египтолозите. Вместо това го преписваше на части, които даваше на експерти да преведат. Накрая събра полученото. Но каза, че не било проклятие.

— А спомена ли какво е?

— Не, каза само, че било написано по времето на фараоните от някакъв умен мъж, който искал да увековечи как Тутанкамон помогнал на Сети I.

Сърцето на Ерика замря. Папирусът свързваше имената на Тутанкамон и Сети I, също както надписът върху статуята.

— Имаш ли представа какво стана с папируса? Съпругът ти продаде ли го?

— Не, не го продаде. Той е тук.

Ерика пребледня. Докато седеше като вцепенена, Айда се приближи до лопатата, окачена на стената.

— Хауърд Картър подари тази лопата на съпруга ми — продължи тя и измъкна дървената дръжка от металното острие. Накрая на дръжката имаше таен отвор. — Този папирус не е бил докосван от човешка ръка повече от петдесет години — обясняваше тя, докато се опитваше да измъкне шумолящия документ. Разгъна го на масата и го затисна с двете части на лопатата.

Ерика бавно се изправи на крака и впи поглед в йероглифния текст. Представляваше официален документ с държавни печати. Веднага разпозна именните знаци на Тутанкамон и Сети I.

— Може ли да го снимам? — попита тя, като едва смееше да си поеме дъх.

— Стига да не се опетни доброто име на съпруга ми.

— Обещавам — каза Ерика и припряно извади фотоапарата. — Няма да предприемам нищо без твоето разрешение. — Направи няколко снимки и ги разгледа внимателно, за да се увери, че са достатъчно ясни и може да се работи по тях. — Благодаря ти — каза тя, когато свърши. — А сега хайде да върнем папируса на мястото му, но много внимателно. Това може да се окаже много ценно и да прослави името Раман.

— Повече ме интересува авторитетът на съпруга ми. Освен това, когато аз умра, ще изчезне и фамилията. Имахме двама сина, но и двамата загинаха във войните.

— Съпругът ти взе ли нещо друго от гробницата на Тутанкамон? — попита Ерика.

— О, не!

— Добре — каза тя. — Ще преведа папируса и ще ти кажа какво означава, за да решиш какво да правиш с него. Няма да казвам нищо на властите. Но засега не го показвай на никой друг. — Ерика вече ревнуваше откритието си.

Излезе от къщата на Айда Раман и се замисли за най-приемливия начин да се добере до хотела. Мисълта да извърви петте мили до фериботния кей в непоносимата жега никак не й се нравеше, затова реши да рискува и да поеме по пътечката зад къщата на Айда Раман и да се опита да стигне до Долината на царете, откъдето можеше да вземе такси. Въпреки топлината и изтощителното изкачване до билото, гледката й се стори изумителна. Село Курна се простираше точно под нея. Отвъд него се извисяваха строгите развалини на храма на царица Хатшепсут, сгушени в полите на планината. Тя продължи към билото и погледна надолу. Цялата зелена долина се простираше в краката й, а Нил, подобно на гигантска сребърна змия, се промъкваше през нея. Ерика заслони очите си и се обърна на запад. Право напред бе Долината на царете. А след нея се виждаха ръждивочервените върхове на Тебеските планини, които се предаваха в плен на могъщата Сахара. Обзе я чувство на унищожителна самота.

Спускането в Долината почти не я затрудни, въпреки че трябваше да бъде особено внимателна в ронливите или по-стръмни участъци от пътеката. Когато най-сетне пристигна, я мъчеше нечовешка жажда. Въпреки желанието си да се върне в хотела и да се заеме с превода на папируса, тя се запъти към заведението. Изкачи се по стълбите. Естествено, мислеше си за Саруат Раман.

Историята бе наистина удивителна. Арабинът бе откраднал папируса, защото се е страхувал, че в него може да се крие древно проклятие. Страхувал се е да не би проклятието да спре разкопките.

Ерика си взе пепси-кола и седна на верандата. Разгледа заведението. Беше изградено от местна скала. Удиви се на майсторството на Раман. Как й се искаше да се срещне с този човек! Имаше един конкретен въпрос, който много би желала да му зададе. А именно, защо Раман не е намерил начин да върне папируса, след като се е уверил, че не е проклятие. Очевидно не е искал да го продава. Единственото приемливо обяснение бе, че се е страхувал от евентуалните последствия. Отпи голяма глътка от пепсито и измъкна една от безценните фотографии на папируса. Съдейки по всичко, трябваше да се чете по обичайния начин, от долния десен ъгъл нагоре. В самото начало се натъкна на едно лично име и едва повярва на очите си. Бавно го произнесе на глас: „Ненефта“… Боже мой!

Забеляза, че група туристи се качват в един автобус и моментално се втурна към тях.

Луксор, 18:15

Изправена до парапета на балкона, Ерика протегна ръце над главата си и облекчено въздъхна. Беше привършила превода. Не беше труден, макар че самата тя не беше напълно сигурна дали е разбрала точното му значение.

Зарея поглед към Нил и видя голям и луксозен кораб. След времето, прекарано в занимания с античния текст, този съвременен кораб й се стори съвсем не на мястото си.

Влезе в стаята, приближи се до масичката със стъкления плот, на която беше работила, и препрочете текста:

Ерика остави листа на масата. Най-големи затруднения й бе създала думата „път“. Съдейки от йероглифните символи, тя би могла да се преведе като „начин“, „метод“, или дори „трик“, но сякаш най-удачен бе буквалният превод. И въпреки това значението на текста й убягваше.

Преводът на папируса я изпълни със задоволство от добре свършената работа. Освен това успя да си представи живота в древния Египет и дори се поусмихна на арогантността на Ненефта. Въпреки твърденията му, че познавал алчността и „пътищата“ на грабителите на гробници, изумителната гробница на Сети I е била опустошена, преди да са изтекли и сто години от затварянето й, докато скромната гробница на Тутанкамон е оцеляла необезпокоявана близо три хиляди години.

Ерика отново взе листа и препрочете пасажа за Зосер и Куфу. Изведнъж съжали, че не бе посетила Великата пирамида. От друга страна пък, това че не пренебрегва обичайната туристическа практика моментално да се устреми към пирамидите в Гиза, й носеше изтънчено удоволствие. Сега съжаляваше за това. Как ли Неферхотеп е използвал този „път“ при строителството на Великата пирамида, но без да прояви достатъчно разбиране? Тя зарея поглед към далечните планини. След всички мистерии, приписани на формата и размерите на Великата пирамида, Ерика бе разкрила още една, и то много по-стара. Дори и по времето на Ненефта Великата пирамида е била древна. Всъщност, помисли си тя, Ненефта едва ли е знаел за нея много повече, отколкото самите ние. Реши да я посети. Може би, ако застане в сянката й или се разходи из глъбините й, ще разбере какво е искал да каже Ненефта с думата „път“.

Погледна часовника си. Спокойно можеше да си запази място във влака за Кайро. С трескаво вълнение напъха в сака фотоапарата, пътеводителя на Бедекер, прожектора, дънките и един чист пуловер.

Преди да излезе, тя се обади на Ахмед и му каза, че заминава за Кайро за един-два дни, защото изведнъж я е обзело неутолимото желание да види Великата пирамида на Куфу.

Ахмед веднага стана подозрителен.

— Има толкова много забележителности тук, в Луксор. Пирамидата не може ли да почака?

— Не. Внезапно ми се наложи да я видя.

— А ще се видиш ли с Ивон дьо Марго?

— Възможно е — уклончиво каза тя. Чудеше се възможно ли е Ахмед да ревнува. — Да му предам ли нещо от теб? — подразни го тя.

— Не, разбира се. Дори не споменавай името ми. Обади ми се, когато се върнеш — и той затвори, преди тя да успее да се сбогува.

В момента, в който Ерика се качи във влака за Кайро Лахиб Зайед влезе в хотел „Уинтър Палас“. Той имаше поверителна информация за Ерика, която гласеше, че на следващата вечер ще могат да й покажат статуя на Сети I, стига тя да се съгласи да приеме определени условия. Но Ерика не беше в стаята си и той реши да я потърси по-късно, защото се страхуваше дори да си представи какво ще направи Мохамед, ако той не успее да й предаде съобщението.

След като влакът отпътува, Калифа влезе в централната пощенска станция и изпрати телеграма на Ивон дьо Марго. Добави, че държанието й е било доста странно и че очаква по-нататъшни инструкции в хотел „Савоя“.