Шана

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Шана скочи от гърба на кобилата и забърза по външната стълба на господарския дом. Ако Рурк я преследваше, никоя врата нямаше да го спре, той бе може би способен дори да разкрие пред баща й цялата тайна. Значи нейното спасение сега бе единствено в бягството. Но първо трябваше да се облече.

Босите крака на Шана едва докосваха стъпалата на широко извитата външна стълба. И още преди да връхлети в покоите си, тя вече си бе свалила нощницата. Със страхотна скорост разтвори шкафовете и навлече дрехите на островитянка върху треперещите си крайници. После отново се втурна към балкона и скочи оттам долу в тревата. Миг по-късно тя отново бе яхнала Джезабел и подкара кобилата през поляните, които приглушаваха тропота на копитата й в нощта.

Рурк тъкмо зави зад ъгъла на господарския дом, преди конят и ездачката му да изчезнат в сянката между дървото и храстите, но бе твърде далеч, за да може да ги настигне. Безумно отчаян, мърморейки проклятия през скърцащите зъби, той продължи, вече по-бавно, пътя си под прозорците на Шана и после към къщата си.

Прибрал се най-сетне, той си наля от най-силния ром. Дълго стоя, вперил поглед в часовника във вестибюла. Колко ли време щеше да трае гневът й и кога щеше да се върне?

Мъглите се кълбяха призрачно. Луната блестеше сребърна през воалите им и потапяше острова в зловеща светлина. Все по-далеч яздеше Шана в тревожната нощ. Без да знае накъде да свърне, тя остави животното само да избира пътя. А Джезабел, след дългата неподвижност на кораба, сега видимо се наслаждаваше на нощната разходка. Достигнала до една тучна поляна, тя започна с удоволствие да пасе. Безмълвна и неподвижна седеше ездачката на гърба й.

„Като курва щях за малко да му се отдам в сеното — възмущаваше се сърцето й. — И през цялото време тази повлекана Мили е чакала на пусия, за да легне, ако аз се съпротивя, вместо мене!“ — Все още лицето й гореше от безмълвен гняв. — „И за малко този развратник щеше да си достави удоволствие с мен пред зяпачи.“ Тя изхлипа. Плачеше. Кобилата, усещайки мъката на господарката си, започна да пръхти и да рие с копита. Сърцето на Шана, изпепелено от мъка и отчаяние, охладня.

Селото лежеше заспало в бледа лунна светлина. Шана се остави кобилата да я носи по пустите улици, наранената й душа викаше за помощ и утеха. Но на този свят имаше само един човек, на когото тя можеше да се довери, и към него тя бе тръгнала сега. Кухо отекваше ударът на копитата о стените на къщите. Ако сега нечие случайно око видеше ездачката в този призрачен час — сигурно щеше бързо да се заключи и да се прекръсти, за да се предпази от тази фигура на проклятието.

В белосаната къща на Питни, върху издадената над селото скала, отдавна вече не светеше. С железни юмруци Шана похлопа на вратата, а ехото като гръм се изтърколи към селото. Просветна слабичко мъждукане на свещ, един таласъмски глас помоли за минутка търпение. Вратата се отвори със замах и мощната фигура на Питни изпълни рамката. Като пъдеше дрямката си от очите, великанът отстъпи настрана и поздрави нощната си посетителка с добре дошла.

Шана отбягваше погледа му, влизайки покрай него в къщата.

— Трябва да поговоря с някого, а нямам никой друг освен вас.

Тя безспир кръстосваше стаята, кършеше ръце, отваряше уста и не намираше думи да започне. Питни седеше на пейката пред студената си печка, свери джобния си часовник със стенния, установи, прозявайки се, че полунощ отдавна беше минала, и изпъна напред крака. Поседя така малко, чакайки търпеливо някакво обяснение, но тогава Шана направи нещо, което го изненада — и му издаде колко трябва да е тежък камъкът, легнал на сърцето й. Тя посегна към въжето, изтегли стомната с ром, която висеше на него, за да се изстуди на изворната вода. От поличката Шана взе една чаша и си наля.

Сега Питни се вгледа още по-внимателно в момичето. Тя само целомъдрено отпи от ръба. Както и очакваше, набърчи веднага нос, последва потрес, пълен с отвращение. Шана побутна чашата към Питни. Той бавно отпи една глътка.

— Баща ви отново ли… — попита той.

Шана поклати отрицателно къдравата си глава.

— Не той. Напротив. Тъкмо днес той се отказа от всякакво изискване за женитба и ми предостави изцяло избора на съпруг.

Питни не бързаше, а Шана имаше нужда от време, за да започне за втори път. Тогава лицето й притъмня като небето преди буря и Питни си помисли, че не завижда на виновника за този гняв.

— Този мошеник, който довлякохме от Нюгейт, не ме оставя на мира! — избухна тя.

— Така ли? — Питни сви широките си рамене. — Мистър Рурк, значи, или Бошан. Или както там се казваше господин съпругът.

— Съпруг — просъска Шана и го стрелна с поглед, — не употребявайте тази дума за мошеника! Аз съм вдовица. Вие самият забихте пироните в ковчега му и свидетелствахте за погребението му. Но ако бяхте проявили малко повече внимание, сега доста мъки можеше да са ми спестени.

— Отдавна вече обясних всичко — възнегодува Питни. — Няма смисъл да започваме отново.

— Питни — гласът на Шана бе мек и умоляващ, — често сте ми помагали, дори когато не съм имала право да ви моля за това. Не искам да изглеждам неблагодарна. Просто този мъж ми причинява много болка. Започва да се превръща в бреме за мен.

Питни повдигна въпросително вежди, а Шана се постара да се изчерви.

— Той твърди, че ми е съпруг, оженен за мен според законите, и изисква от мен да призная, че съм му съпруга.

Питни пак замълча, но лицето му бе придобило замислено изражение. Той раздуха огъня в печката и приготви чайника.

— Често съм мислил за това — каза той, обърнат към огъня. — В нощта, която последва женитбата, когато го измъкнахме от каретата ви, тогава той удряше невероятно диво около себе си — прекалено диво за мъж, който просто бе сключил сделка. А в затвора той говореше за измама и че сме му дължали още много. А думите, които изричаше за вас, не бяха от най-ласкавите.

Той я гледаше в лицето, чакаше отговор и Шана вече нямаше накъде да бяга. Лицето й бе пламнало, а погледът на Питни ставаше все по-остър.

— В началото не бе съгласен, докато… — гласът на Шана бе тъничък и думите излизаха на тласъци, — докато не обещах да прекарам нощта с него.

Питни се пльосна на пейката.

— И вие се чудите защо той ви преследва? — Къщата се разтресе от смеха му.

Шана гледаше объркано. Тя не виждаше повод за веселост. Питни се поуспокои и изрази, този път по-сериозно, мнението си:

— Такава сделка ще подлуди всеки мъж. Дори не мога да му се сърдя за това. И аз съм му причинил доста неправда. И въпреки всичко никога не е изглеждал зле настроен към мен. Като роб наистина нямаше друг избор…

— Вие заставате срещу мен, на негова страна?

— Не зная какво замисляте. Но каквото и да е то — не искам да имам нищо общо.

Той непрекъснато се домогва до мен и предявява съпружеските си права.

— Не мога да го упреквам за това. А и още не съм достатъчно стар, за да критикувам вкуса му.

Шана се почувства изоставена в беда. В нея се надигаше отчаяние.

— Искам да го махна от острова. Още тази нощ. Все ми е едно как. И ако не искате да ми помогнете, ще потърся помощ другаде.

— По дяволите! — изкрещя й Питни. — Не искам! И не искам също така да си взимате това злодеяние на съвестта. Първо трябва да говоря с баща ви.

— Рурк се опита да ме изнасили в обора.

Макар Питни да бе изненадан, тя го гледаше остро.

— Да — изкрещя Шана и едва не се удави в сълзи. И когато се сети с каква страст бе отговорила на Рурк, устните й се разтрепериха. — Той ме дръпна в сеното и тогава…

Кършейки ръце, тя се обърна, неспособна да продължи. От устните й още не се бе изплъзнала лъжа, но без да знае, тя даде на Питни доказателство за истинността на обвинението си — в косите й имаше слама.

— Мразя го — задъхваше се Шана, — не искам повече този мъж да се мотае около мен. Никога повече не искам да го виждам! Никога! Искам да знам, че е далеч, далеч от този остров, още тази нощ.

Питни не показваше, че я слуша. Той пускаше листенца чай от една кутия във врящата вода и дръпна съда от огъня. Премисляше какво трябва да се направи. Един кораб от колониите бе пристигнал тази сутрин. Той бе на кея, когато капитанът, заедно с няколко мъже, свали от борда един кон и го подкара към къщата на Трейхърн. А малко по-късно се бе появил и друг кораб — пак от колониите, защото плаваше под флага на Джорджия къмпани, — той хвърли котва на известно разстояние от острова и изпрати на сушата само една малка лодка, чиито екипаж отиде в кръчмата да си убие времето. Питни премисляше, че Трейхърн сигурно щеше да се остави да бъде убеден да отплава отвъд хоризонта.

— Ще го разкарам — промълви Питни най-накрая. Той хвърли настрана нощната си шапка и си сложи вместо нея триъгълната, после си обу обувките с месингови катарами. — Няма да позволя да ви позорят.

Той затръшна вратата зад себе си. Шана гледаше втренчено след него, знаеше, че бе постигнала победа, но въпреки това не може да се зарадва. Тя си наля чаша чай, седна на масата и се загледа в жарта, която умираше, превръщайки се в пепел. Часовникът отброи часовете в празната къща и ударите му прозвучаха като последните думи на Питни.

„Опозорена.“

И тогава Шана осъзна комичната заблуда, чистата фалшификация в тях. Истеричен смях изригна от устата й. И ако някое човешко ухо го бе чуло, щеше да се усъмни в здравия й разум.

Рурк беше легнал напреки на леглото и бе вперил поглед в балдахина. Изведнъж по пътечката към къщата се чу конски тропот. Рурк скочи. Той вече бе на половината път до вратата, когато прозвуча плахо почукване. Сърцето му подскочи от облекчение: Шана бе размислила и се бе върнала! Той радостно разтвори вратата.

Широкото лице на Питни се бе вторачило в него, разкривено от яд. Тогава нощта се разлетя на хиляди звезди. Когато Рурк падна с тъп удар на килима, около него вече се бе смрачило.

Болката, която преливаше на все нови и нови вълни в черепа му, го събуди. Тогава Рурк забеляза, че болката в мозъка му се люшка в същия такт като земята под него. Струваше му се, че лежи в люлка за изтезания. Чуваше се само странно скърцане и пращене. Постепенно замайващите мъгли се отдръпнаха от главата му и той видя, че е окован и със запушена уста, обвит до гърдите в някакъв миришещ на мухъл чувал. Сега вече можа да разпознае в грубия дървен под — себе си дъските на лодка. Ясно се чуваше шумът от веслата, плясъкът на водата под тях. И как някой шумно си поема дъх. Безсъмнено плуваше по море. Горчива ирония го облада. Шана дори не бе пожелала да го изслуша, преди да произнесе присъдата си над него.

— Този път мисля, ще ви дойде краят.

Доста неясно се чуваше дрезгавият глас на Питни. Рурк разбра, че великанът си говореше сам, и се притаи, симулирайки, че е в безсъзнание.

— Не мога да ви хвърля на рибите, сърце не ми дава, но това, което ви предстои, е може би по-лошо. Но тя каза, че трябва да я освободя от вас, така или иначе, и това е милостиво от моя страна, правя го по този начин, преди да й е хрумнало нещо още по-лошо. Ако само бяхте проявили здрав разум да я оставите на мира! Предупредих ви веднъж, но вие явно сте забравили. Твърде дълго трябваше да се грижа за момичето, за да мога да гледам как някой идва и я насилва против волята й. Дори и да сте вие, който…

Рурк изруга вътрешно, провери дали оковите могат да се махнат, но нищо не поддаваше. Не можеше да се надява Питни да му отпуши устата и да му разреши да говори. Не и щом Шана го бе убедила в злощастието си.

Греблата сега се потапяха в по-бавен ритъм, един глас се провикна към лодката. Питни отвърна и малко по-късно Рурк усети как бива вдигнат над широките рамене на Питни и хвърлен през борда на палубата на някакъв кораб. Той потисна един вик на болка и остана неподвижен. Размениха се думи, но той не можа да разбере смисъла им. После се чу звън на монети и платеното, изглежда, не беше малко. Тежки стъпки прокънтяха по палубата, явно това отново бе Питни, който си отиваше. После, не след дълго, махнаха чувала от главата му и му отпушиха устата, заляха го с кофа морска вода. Груби юмруци го хванаха, притиснаха го към масата и го завързаха с дебели корабни въжа към нея. Тикнаха му един фенер в лицето и някаква отвратителна мутра му се ухили.

— Хайде, момко, съвземай си — изхриптя дрезгав глас. — Тук си на сигурно място. По-късно ще се погрижим за тебе.

Фенерът изчезна. Прозвуча заповед, вдигнаха платната, прибраха котвата. Скоро свеж бриз погали лицето на Рурк, а шхуната се плъзгаше по вълните. Той изви глава на една страна и видя в далечината да изчезват светлините на Лос Камелос. Поне това Шана бе постигнала: беше го махнал от острова.

Рурк се примири със съдбата си с въздишка и се облегна на мачтата. Все някак щеше да намери начин да се върне на Лос Камелос и да предяви отново правата си. Това, което се случваше сега, нищо не променяше. Шана беше и си оставаше негова жена. Сега важното бе да се извлече максималното от положението и да оживее.

Първата нощ Рурк прекара завързан за мачтата. Шхуната хвърли отново котва на достатъчно голямо разстояние от острова. С изключение на вахтата на кърмата корабът изглеждаше безжизнен. Едва когато слънцето вече от два часа бе на небето, един моряк дойде достатъчно наблизо, за да може Рурк да го повика. Мъжът само сви рамене и изчезна към кърмата. Наистина малко по-късно се появи набит възрастен мъж. Той погледа морето, облегнат на перилата, после се престори, че едва сега вижда Рурк, и пристъпи към него.

— Мисля, че няма основателна причина да ме държите вързан, сър — започна Рурк, — не съм ви сторил нищо лошо и не възнамерявам да ви сторя. Няма ли да е по-добре да ме развържете най-сетне, за да мога да се облекча.

— Не се дръжте така, момко — предъвка старецът, — наистина нямам причина да ви утежнявам живота. Но и нямам причина и да ви се доверя. Та аз дори не ви познавам.

— Тази пречка лесно може да се отстрани — отвърна Рурк. — Казвам се Джон Рурк. Доскоро високо ценен роб на негово превъзходителство лорд Трейхърн. — Следвайки едно хрумване, той придаде на думите си дъх на ирония: — За мен не остана тайна, че ме взехте на борда срещу една прилична сума. Та, мисля си, че като пътник, на който му е уредена таксата, мога да се наслаждавам на малко свобода на движение по борда. Както можете да си представите, не възнамерявам да бягам оттук.

— Има нещо вярно в това — каза мъжът, плю по посока на вятъра и извади един нож, чиято острота провери на палеца си. — Казвам се Харипен и съм капитанът, макар да плувам на собствения си кораб. Приятелите ме наричат Хари — с бързи движения той го освободи от въжетата.

— Много съм ви задължен, капитан Харипен — каза Рурк и си разтри китките.

— Не е лошо — изсумтя благодетелят, — защото аз не дължа никому нищо на този свят — после втренчи едноокия си кривоглед поглед в Рурк. — За роб се изразявате дяволски изтънчено. — Това беше замислено като констатация, но прозвуча като въпрос.

Рурк се засмя, без да се замисли.

— Преходно състояние, уважаеми капитане, както мога да ви уверя, и като премисля повечко, не знам дали трябва да проклинам или да благодаря на тези, които ми причиниха зло. Но ако сега ме извините за малко, капитане, изпитвам една потребност, която доста дълго не бе задоволявана. Ще ви бъда много задължен, ако мога по-късно отново да подхвана разговор с вас.

— Можете да сте сигурен в това, момко — капитанът се изплю и избърса с ръка кафявия сопол от небръснатата си брада. Рурк задоволи естествените си нужди, после получи храна и чаша ейл. Кафявата бира, изглежда, бе единственото нещо в изобилие на борда на този кораб. Рурк си потърси ролка въжета на сянка и полегна, за да си навакса съня, който бе пропуснал през нощта.

Вече тъкмо щеше да се здрачава, когато бе разтърсен грубо и закаран в капитанската каюта, където трябваше за известно време да изтърпи безмълвната проверка на събраните около една маса мъже. Рурк никога не бе виждал по-мизерна дружина. Най-накрая един мулат се помръдна напред на стола си, опря мощните си ръце на масата и втренчи мрачен поглед в Рурк.

— Роб, казвате, и как сте станали роб?

Рурк обмисли отговора си. Ако това бе елитът на някакво общество, то той бе невинно ангелче.

— Заради убийство — погледът на Рурк обходи бързо лицата, нито едно не прояви и следа от изненада. — След това ме откупиха от затвора, за да ме накарат да си изработя цената на откупа.

— Кой ни разкара от острова — поиска да узнае капитанът, докато си чоплеше с пръсти зъбите.

Рурк небрежно се почеса по гърдите и се усмихна лукаво.

— Една дама, която не бе съгласна с това, че едно момиче ме чакаше в сеновала.

Англичанинът изпръхтя от удоволствие.

— Мога да си представя, момко — трябва да е дяволски богата, като помисли човек колко плати, за да ви разкараме от пътя й.

Рурк сви рамене.

— Какво има в складовете си господарят на острова? — капитанът с белязаното лице се премести напред. — Скъпоценности? Коприна? Подправки?

Рурк погледна мъжа в очите с небрежна усмивка и се почеса по корема.

— Доста отдавна не съм ял, приятелю. — Той посочи с палец чиниите на края на масата. — Ще получа ли нещо от това?

Побутнаха му полуизяден крак от някакво малко животно и чаша топла бира. Рурк си придърпа един стол и седна да яде.

— Та какво става със складовете? — напомни му белязания по лицето.

— Подайте ми хляба, приятелю.

Рурк си избърса с ръка устата и прокара месото с глътка бира. След това си откъсна парче от самуна хляб и отпи соса от чинията. Най-накрая се пресегна и взе една риза, която висеше на облегалката на стола, и си избърса в нея ръцете.

— Вече се натъпкахте — разсърди се мулатът. — Какво най-сетне има в складовете.

— Всичко — усмихна се подигравателно Рурк. — Но това няма да ви е от полза. Никога няма да влезете в пристанището. — Той потопи пръст в бирата и нарисува един недовършен кръг. — Тук долу е селото със складовете. А тук — и той нарисува един хикс — на този край на дъгата са разположени батареи с топове. Който иска да влезе в пристанището, плава точно под и между тях. — Той прокара една черта през отвора на пристанището. — Тук ще бъдете издухани от водата, преди да сте и наближили складовете.

Досега само бе предполагал, че мъжете са пирати. Разочарованието по лицата им сега го доказа.

Харипен, англичанинът, се облегна назад и отново зачовърка между зъбите си.

— Толкова весело гледате, момчето ми. Да не би случайно да криете в ръкава си някое асо коз?

Рурк скръсти голите си ръце над гръдта си и се направи, че смъква камък от сърцето си.

— Е, приятели — ухили се той, — ако имах ръкав, подобно нещо с право можеше да се предположи. Но, както виждате, не притежавам много повече от едни жалки, изрязани панталони, недостойни да бъдат споменавани. Следователно това, с което все още разполагам в моята бедност, ми е ценно и скъпо и естествено си струва цената. — Той се засмя, защото изведнъж всички го загледаха гневно. — Като всички вас и аз не правя нищо без отплата. Наистина, имах възможност достатъчно дълго да огледам слабите места на острова на Трейхърн и със сигурност знам как с най-малък риск може да се предприеме нещо. Знам също така как може да се стигне до острова, къде се намират търговските авоари и личното състояние на Трейхърн.

На местата, които Рурк назова на пиратите, те щяха да плячкосат достатъчно, за да си намажат ръцете. Не беше необходимо да им отваря очите за това, че най-големите съкровища Трейхърн пазеше в един трезор в господарската къща.

— От друга страна — Рурк се облегна назад на стола си и пи, сякаш не забелязваше разбойническите погледи на пиратите, — ако предпочитате бали сурови кълчища и коноп, тогава вземете ги. Освен това, джентълмени, не мога да ви предложа много повече. А какво е вашето предложение?

Първият офицер и очевидно партньорът на Харипен, полуфранцузин, протегна един широк нож и прокара пръст по добре наточеното острие.

— Вие все още имате живота си, робе.

— Да, разрешихте ми да го запазя. Но, струва ми се, вече ви се отплатих, като ви казах за топовете. Дори мисля да добавя нещо в тази сделка. В пристанището е хвърлил котва „Хамстед“, с двадесет и един топа на борда. Ако въпреки очакванията успеете да влезете във вътрешното пристанище, ще си имате работа с него. Той ще ви избълва огън и олово в гърба, а не смея да изчисля колко време ще устоите на това.

— А без съмнение за вашия план ще поискате капитанския пай — изпръхтя саркастично мелезът.

— Капитанският пай не би било зле, благодаря — съгласи се Рурк със смях. — Жаждата ми за пари не е безкрайна. А що се отнася до Халзинхалтен, искам да ви предвождам и с това и да рискувам собствената си глава.

— Съгласен съм! Един капитански дял за вас, ако имаме плячка — чу се капитан Харипен, който очевидно се наслаждаваше на начина, по който Рурк бе надхитрил първия му офицер. — А сега — говори!

Пиратите слушаха внимателно, когато Рурк се насочи към подробностите.

— Изчакайте източно от острова — обясни Рурк и се опита импровизирано да изиграе ролята на всезнаещ стратег, — там водата е дълбока почти до брега. Там можете да навлезете до един възел.

— А на запад? — попита с подозрение мулатът.

— Кротко! Два-три сажена най-много. А и пред брега има рифове.

Рурк се опитваше преди всичко да предотврати това пиратите да акостират близо до господарската къща, той наистина даваше в общи линии верни данни, но не спомена за мъжете, които патрулират нощем по плажа.

— Оставете момчето да се изкаже — просъска Харипен и черният неохотно млъкна.

— На хълма над пристанището — продължи Рурк — има топ за салюти.

— Знаем — чухме, като влизахме.

— Един изстрел означава просто кораб на хоризонта, два изстрела — тревога — обясни нататък Рурк, — всичко на всичко една шепа мъже спокойно може да слезе на сушата и аз ще ви покажа къде ще вземете най-добра плячка, без веднага да подплашите целия остров. Слушайте, значи.

Пиратите наведоха глави над масата и Рурк им разкри опасния си план. Той знаеше, че при всички случаи топът ще гръмне, а нощем и един изстрел означаваше тревога. И в случай, че пиратите акостират там, където той им препоръчваше, селото щеше да има повече от час, за да се подготви. От друга страна, нито една от лодките, които бе видял на палубата на пиратския кораб, не можеше да поеме повече от 20 души. И дори ако пуснеха на вода две лодки, на сушата нямаше да слязат повече от 30 души: защото неколцина трябваше да останат до плажа като охрана. За Трейхърн нямаше да е трудно да се справи с акостиралата група, а за „Хамстед“ щеше да е детска игра да плени останалия почти без екипаж пиратски кораб.

„Трудно ще е, мислеше си Рурк, само за мен да избягам от пиратите, щом стигнем до брега — и надявам се, че Трейхърн поне ще пожелае да ме изслуша, преди да се поддаде на внушението да ме накаже.“ Рурк вече не се чувстваше задължен да пази тайната на Шана. Той бе решен да разкрие всичко.

Морските разбойници изглеждаха доволни от плана на Рурк и му разрешиха да се оттегли в нощния ли лагер при струпаните корабни въжета.

Тъкмо бе започнал най-тъмният час на нощта, когато всички бяха извикани на палубата. Вдигнаха котвата, опънаха платната. Едва-що корабът бе започнал да се движи, когато Рурк видя до себе си англичанина и мулата Пелие. И двамата държаха насочени към него пистолети.

— Ние променихме плана в две точки — засмя се мелезът. — Вие оставате на борда като заложник за качеството на информацията, а ние сами ще си намерим място за акостиране.

Рурк ги гледаше слисан. Дълбоко в стомаха му едно гадно животно, наричащо се страх, започна да забива зъби в нежното месо на надеждата му.

Още не бе започнало да се зазорява, когато Шана се завърна в господарската къща от съдбоносното си посещение при Питни. И незабавно бе потънала в дълбокия сън на изтощението. Няколко часа по-късно я разбудиха ядосаните крясъци на баща й.

— По дяволите! Ще ми го докарате ли най-сетне тук!? — крещеше господарят на острова из цялата къща. Шана скочи възбудено от леглото си, бързо си хвърли някакви дрехи и забърза надолу по стълбите. В салона за закуска се бе събрало разнородно множество мъже. Надзиратели, няколко роба, конярчето Елът със смачканата шапка на Рурк в ръце, Ралстон и дори Питни седяха на масата и гледаха със смутени лица Орлан Трейхърн.

— Но, татко, какво се е случило? — попита Шана с невинен вид, когато пристъпи към баща си.

— Момчето! Няма го! — фучеше Трейхърн с мрачно лице.

— За кое момче говорите, татко? Имаме повече от дузина…

— Доброто момче! Нашият Рурк! За него говоря! — намеси се бързо Трейхърн. — Не могат да го намерят никъде! А без мистър Рурк на този остров просто нищо не върви!

— Но моля ви, татко — Шана положи успокоително ръка на рамото на Трейхърн. — Сигурно тук има и други мъже, които ще съумеят да свършат неговата работа. Не можете ли да поемете неговите задачи, докато се появи?

— Той е изчезнал! Избягал е от робство! И ако сега не изпратим цяла флотилия след кораба от колониите, който вчера сутринта бе хвърлил котва край острова, няма да го видим вече! — Ралстон каза това, за да отстрани възможно по-далеч от себе си вината, преди някой да се сети, че той бе довел Джон Рурк на Лос Камелос.

Питни пийваше пунш с ром и хладно наблюдаваше бащата и дъщерята.

Един надзирател взе думата.

— Елът е намерил шапката му в обора. През нощта мистър Рурк се е занимавал с кобилата, която тъкмо бяха докарали на острова.

— Това е справедливо — присмя се Ралстон. — Кобила срещу роб. Такава размяна сигурно се струва почтена сделка на измамната пасмина от колониите. Те трябва да са ни взели мистър Рурк под носа.

— Запазете спокойствие, мистър Ралстон! — Господарят на острова стрелна слабия мъж с остър поглед. — Не ви упреквам за проблемите, които ни създава мистър Рурк. Напротив. Способностите на мистър Рурк донесоха печалба на всички ни. Лошото е само това, че без него не ще можем вече да осъществим плановете си.

Посред тези разменени реплики в салона влезе сър Гейлърд. Той погледа добре отпочинал около себе си, а розовите му бузи пращяха от здраве.

— Тук, изглежда, стават разни неща — извика той, радостно потривайки ръце. Той само мерна угриженото лице на Шана. — Разбира се, аз незабавно ви предлагам моята помощ.

Шана би му изфучала с най-голямо удоволствие в лицето, но в присъствието на баща й това би било твърде неприлично. Затова тя изискано поднесе чашата чай към устните си и забеляза:

— Както изглежда, сър, налице е известна неяснота по отношение престоя на мистър Рурк. Може би ви е известно нещо в тази посока?

Гейлърд повдигна озадачено вежди.

— Мистър Рурк! Робът Игитигит? Изчезнал бил казвате. Значи на мен той не ми се е мяркал пред очите, откакто… еее, нека помисля… онази вечер, тук на тази маса. Света Богородице! Толкова отдавна ли го няма?

Трейхърн простена нетърпеливо. Видимо усилие му бе необходимо, за да овладее гласа си.

— Трябваше да дойде тази сутрин на закуска. Досега никога не е закъснявал.

— Може би е болен — предположи сър Гейлърд. — Потърсихте ли го вече в къщата?

— Вече сме вдигнали целия остров на крак — отвърна Трейхърн ядно. — Никой не го е виждал.

Гейлърд прие безпомощен вид, сякаш зависеше само от него.

— Честна дума, нямам ни най-малка представа къде може да изчезне такъв човек, още по-малко на един остров. Може би има склонност… е, да кажем: да скитосва.

Трейхърн сбърчи чело. И Шана го погледна несъобразително.

Гейлърд се покашля и обясни, извинявайки се, към Шана:

— Моля ви да ме извините, високоуважаема лейди, за прямите ми думи във ваше присъствие. Но вие самата сте вдовица и затова сигурно не ви е неизвестно, че някои мъже обичат да се забавляват в компанията на дами, когато от време на време им се удаде случай. Та може би… мистър Рурк… някак си… е… бил задържан…

Шана тръсна шумно чашата си върху чинийката и за малко да си излее чая в скута. За нещастие на Гейлърд тъкмо сега влезе през вратата икономката Берта. Тя възмутено го смъмри:

— Но Шана е още почти дете! Какви дебелашки думи! Запазете си по възможност тези нецеломъдрени мисли за себе си!

Питни отново отпиваше от пунша си и любопитно гледаше Шана. Гейлърд побърза да поиска извинение от дамите. Трейхърн го прекъсна:

— Аз, от моя страна, искам да призная, че той много добре знае разликата между работа и развлечение.

— Страхувам се, че с него се е случило нещо. Иначе щеше да е тук.

— Мога да си представя какво му се е случило — подигра се Ралстон. — Сигурно си е пипнал някое топло местенце на кораба, който е отплувал през нощта. Защо иначе корабът щеше да изчезне така тайнствено — като куче, което свива гузно опашка? Ако не обявите парична награда за залавянето му, никога вече няма да видите своя мистър Рурк. А после трябва да бъде публично обесен за назидание, иначе и другите ще последват примера му.

Трейхърн въздъхна.

— Ако не се намери, наистина ще трябва да предположа, че е избягал по своя воля. А ако това е така, обявявам 50 фунта награда за главата му.

Ралстон се ухили злорадо при това признание колко тежи авторитетът му. Той хвърли поглед към Шана.

— Какво мислите вие, мадам? Не смятате ли, че такъв подъл ренегат трябва да бъде обесен като всеки друг мошеник?

Шана бе като замаяна. Тя вече не бе способна да отговори. Дори в най-дивата си фантазия не бе могла да си представи, че ще гонят Рурк като бясно куче. Тя безпомощно улови мрачния поглед на Питни.

Търсенето на Рурк се проточи и през целия следобед. Шана бе избягала в стаята си. Там тя се мъчеше да надвие разяждащите я страхове, които вече не я изпускаха от ноктите си. Тогава в покоя на съня й нахлуха сънищата. В тях тя бе щастлива, заобиколена от деца на различна възраст и люлееше кърмаче на гърдите си. Едно дете беше обвило краката на баща си, той го пое нежно, притиснаха се лице до лице и образът на бащата се избистри. Беше Рурк, който, смеейки се, се навеждаше към нея, за да я целуне по устата.

Шана се събуди потънала в пот. Беше лъжа! Този сън никога не можеше да стане действителност! Едно потискащо чувство на самота се спусна върху й, с ридания тя зарови лице във възглавниците. Беше само нейна собствена вина, подла, долна вина! Може би вече никога нямаше да види отново Рурк, никога нямаше да усети сладката топлина на устата му върху устните си, никога вече нямаше да лежи защитена в неговите силни обятия.

Беше се стъмнило, когато камериерката Хергъс й донесе вечерята. Шана скри срамежливо почервенелите си от плач очи и мокрите си бузи зад една книга, даде знак на жената да остави вечерята и да я остави сама. Но Хергъс гореше от нетърпение да разкаже новините.

— Трябва да ви съобщя, господин баща ви ми каза, че сър Гейлърд си мисли, че е видял мистър Рурк в селото. Сега господарят претърсва целия район около пристанището и взе всички мъже от острова със себе си. Баща ви е твърдо решен да намери мистър Рурк, независимо какво му струва това. Е, ако питате мене, аз също бих искала да знам къде е бил.

Шана замълча и камериерката най-сетне си тръгна.

За Шана времето се изнизваше убийствено бавно. Не й беше възможно да изяде дори една хапка. Тя наистина си облече нова пижама, но гледаше втренчено томчето със стихове, без да може да прочете повече от ред оттук-оттам — и между всеки ред тя виждаше героя като слаб, тъмен, полугол и полудив мъж с кехлибарени очи. Тя простена с отчаяние и хвърли книгата настрана и само се вглеждаше в сенчестите ъгли на покоите си. Изящното махало на часовника отброи единадесетия час на нощта и по някое време, по-късно, тя чу шум в къщата. Вероятно беше баща й, който се завръщаше разочарован от дългото търсене. Звънко счупване на стъкло — може би изблик на гняв у господаря на острова? Напълно разбираемо. Той харесваше много Рурк, сега сигурно се чувстваше измамен и предаден. Беше по-добре да не му се мярка пред очите в това настроение.

Една врата се тръшна. Шана взе свещта и се надигна, мина през салона към стълбището. Хергъс не беше ли казала, че баща й е взел всички мъже със себе си? Тогава сега с него трябваше да се е върнала и домашната прислуга. Но къщата бе тъмна. За първи път в живота й домът, в който бе отрасла, й се струваше заплашителен.

— Кой е там? — попита тя от стълбите в тъмнината, като се опитваше да проникне през сенките.

Отговор не последва. Само едно напрегнато от тревога мълчание зейна насреща й. Тя смело постави крак на стълбите и заслиза, ослушвайки се, надолу. В тъмнината нахлуха прокрадващи се стъпки. Гърбът на Шана настръхна. Макар и безстрашно, но напрегнато и изпълнена с подозрение, тя побърза още по-надолу, като пазеше с ръка пламъка на свещта.

— Кой е там? Искам отговор? Знам, че има някой долу!

Две крачки след последното стъпало една космата ръка се протегна в тъмнината и посегна към светлината й. Пламъчето се разтанцува и припламвайки, освети една мутра със следи от шарка. Цялото лице бе пресечено от противен червен белег, който разкривяваше надолу окото в странна гънка на кожата. Едно подигравателно ухилване разкри черни, разкривени и изпопадали зъби — дявол в човешки образ, роден от отвратителен кошмар.