Шана

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Стаята се бе превърнала в някакъв самостоятелен свят — вярно убежище от яростните ветрове, които бушуваха над подивелите вълни и се нахвърляха върху къщурките, построени от слабите човешки ръце. Блатото поемаше много от силата на кипналото море, ниската дюна оставаше почти незасегната. Убежището на пиратите, сгушено под гребена на планината, предлагаше със здравите си стени и тежкия плочест покрив завет и подслон. А тежката дъбова врата запазваше Шана и Рурк от всеки оскотял пияница, който можеше да дойде от кръчмата. Мъчително бавно минаваха часовете на този следобед, безмилостно шибан от камшиците на бурята. Пиратите непрекъснато топуркаха с ботушите си нагоре по стълбата, тропаха с юмруци по вратата, настояваха, жалваха се — нека Рурк пусне, по дяволите, тази жена, която са му поверили, да им потанцува или да ги поразвлече малко… Само заплахите му, че ще излезе с ножа или брадвата, държаха все още тези негодници в шах.

Постепенно започна да се здрачава, над острова се спусна мрак. А стъклата на прозореца все още дрънчаха под нестихващите напори на вятъра, плочите на покрива потракваха. За Шана обаче яростната буря бе добре дошла. Защото колкото по-страшно ставаше навън, толкова по-закътано бе в стаята. Струваше й се, че цял живот не е копняла за нещо друго, освен докато бурята е погълнала целия свят, да лежи в прегръдките на един мъж, чието име е Рурк, та да изпита тази топла сигурност. Сега вече този мъж бе действителност. Обърнеше ли глава, той вдигаше очи и й се усмихваше като се събудеше от сладкия си унес, тя можеше да се вслушва в шумовете, които свидетелстваха, че той е при нея — как ходи из стаята или как се рови из картите. И нека бурята заплашва, че ще ги помете безмилостно и двамата в морето, Шана вече не се боеше от нейната мощ; никога вече — сега тя знаеше това със сигурност — нямаше да се бои от светкавиците и гръмотевиците.

Все пак беше истинско облекчение да чуят най-сетне почукването на Гетлие. Той мълчаливо риташе с крак пред себе си голям вързоп. След като внесе вечерята и заключи вратата, той разгъна вързопа с нескрита гордост. Вътре имаше въжена стълба, която щеше да свърши добра работа при бягството. Като си тръгваше, Гетлие се поспря на вратата, на лицето му бе изписана загриженост.

— Дора трябваше да се скрие в кухнята, за да се отърве от преследванията на Харпиен и на останалите. Кармелита им поднесе и ядене, и пиене, и какво ли не, но те сега търсят други забавления…

Часовете ставаха все по-сиви и бавно се провлачваха към нощта; воят на вятъра късаше нервите. Пиянските викове от кръчмата започнаха постепенно да стихват, само от време на време се разнасяше дебелашки хохот. Нощта наближаваше. Рурк неспирно кръстосваше стаята, всеки път по една и съща следа. За кой ли път вече проверяваше заредени ли са пистолетите, опитваше острието на сабята си.

Сега стихията изпълняваше някаква друга музика. Ветровете отдавна вече не връхлитаха така силно върху покрива, дъждът се бе превърнал в завеса от ситни капчици. Заговорническа ръка почука на вратата и Рурк знаеше, докато издърпваше резето, че ще види Гетлие.

— Ще накараме тези типове да видят какво е страх — ухили се дребният мъж, който с всяко ново идване изглеждаше все по-променен. — Все пак трябва да има и малко отмъщение, нали така?

Но Рурк не се разгорещяваше.

— Навярно ще трябва да отложим тръгването — каза той сериозно. Лицето на прислужника се издължи.

— Боя се, че долу има предателство. Разбойниците притихнаха и това не ми харесва!

Лицето на Гетлие просветна облекчено.

— Това е само защото всичките са пияни. На Кармелита й писна от безобразия и наля в каните им за бира черен ром. Ще минат часове, докато се оправят…

Рурк измери Гетлие с остър поглед. След това излезе на стълбището, за да се увери с очите си. В кръчмата бе тъмно, проблясваха само няколко догарящи свещи. Мъжете — всичките до един — бяха опрели натежалите си глави на масата. Майката също бе легнал на дебелия си корем, разперил ръце и крака, като хъркаше на два гласа — с дълбоко изръмжаване и остро изсвирване.

Рурк бе доволен. Залости вратата, като бутна пред нея и един обкован с желязо сандък. Той кимна на Гетлие и се зае да завързва въжената стълба за решетката на прозореца. Рурк хвърли всичките си дрехи, остана само по вечните си къси панталони. Пистолетите остави с освободен предпазител на масичката, така че Шана лесно да може да ги стигне с ръка. Гетлие също остана по долни гащи и колана, в който бе затъкнал абордажна сабя. Той последва примера на Рурк, обра с целите си длани саждите от лампата. Мъжете се смееха като хлапета, докато начерняха гърдите и лицата си. И Шана се кискаше като малко момиченце, докато помагаше на Рурк да стане черен като нощта.

— Аз и без това винаги съм си знаела, че сте черен измамник — смееше се тя. — А ето че сега излезе наяве!

Рурк прокара насаждения си пръст по нослето й, като явно се забавляваше, докато тя с престорен гняв се опитваше да го изтрие.

Угасиха всички свещи, освен свещта в корабния фенер, който сега бе заел необичайно място на масата. Рурк затвори прозорчето на фенера и стаята потъна в непрогледна тъмнина — нито лъч не можеше да бъде видян отвън. Шана усети на устните си прощалната му целувка, последното стискане на ръката му и чу как бе спусната въжената стълба надолу по външната стена. Когато всичко утихна и само вятърът продължаваше да запраща дъждовни капки чак вътре в стаята, Шана прибра стълбата, както бе поръчал Рурк, затвори прозореца и най-после можеше отново да дръпне сенника на фенера.

Чакането бе непоносимо дълго. Рурк се бе опитал наистина да й обясни какво възнамерява да прави, но тя бе твърде разтревожена за живота му, сълзите й бяха попречили да внимава и не бе чула почти нищо от онова, което й каза. Бе разбрала все пак поне това, че става въпрос за барутния склад на пиратите, че щели да натрупат огромен куп храсти и клони в рова пред този склад. Без да съзнава колко много бе заприличала на Рурк, Шана отново провери пистолетите, точно както бе видяла да прави това той, опипа предпазливо острието на малкия си кинжал, преди да го пъхне в колана си. Като него започна да крачи из стаята — неспирно, напред-назад. На облегалката на един стол бе метнат коженият елек на Рурк. Тя го вдигна, прехвърли го на ръката си и започна да го приглажда с ръка. Странно как този елек бе станал вече част от самия него, също както и късите отрязани панталони. Дрехата бе добила неговата миризма. Замислена, Шана потърка страните си в елека и вдъхна дълбоко мъжкия аромат на кожата.

Кръстосваше стаята за хиляден може би път, очите й отново и отново поглеждаха към пясъчния часовник, където изтичаха вече последните песъчинки. Точно понечи да протегне ръка и да обърне часовника, когато долови някакъв шум. В следващия миг едно камъче удари по стъклото. Тя едва сдържа радостния си вик и литна към прозореца да го отвори. В последния момент се сети за фенера. Втурна се обратно, закри бързо светлината. Най-после можеше да отвори и да спусне стълбата долу. В рамката на прозореца се появи едно черно лице, а след него и широките рамене на Рурк. С един скок той се озова в стаята и веднага подаде ръка навън, за да изтегли Гетлие.

Шана искаше да докосне ръката му, да го разпита дали са успели, ала преди да успее да разбере как стана, се намери в ръцете му, стиснала го здраво с цялата сила на която бе способна — а бе далеч от нея само час, само едно-единствено обръщане на пясъчния часовник…

Рурк почувства с кожата си трепета на тялото й, притисна я силно към сърцето си, повдигна брадичката й, за да я целуне и… напълно забрави бедния Гетлие, който междувременно изтегли въжената стълба, затвори прозореца и предпазливо отвори отново прозорчето на фенера.

Когато най-сетне двамата можаха да се откъснат един от друг, Гетлие подаде на Рурк кърпа, за да избърше дъжда и саждите от себе си. Като че завръщането на двамата мъже подаде някаква парола на бурята — сега тя се разрази с още по-страшна ярост. Ала Шана спокойно се сви на кълбо на креслото и се заслуша в мъжките гласове, които отново обсъждаха картата от пергамента. Шана се бе опряла на кожения елек, миризмата му изпълваше сетивата й, в очите й грееше някаква топлина, която надали би могла да обясни никоя човешка душа, а най-малкото Шана.

Военният съвет приключи, Гетлие се облече, промълви едно „лека нощ“ и се измъкна. Рурк залости вратата. Шана стана и с олюляваща се походка се запъти към леглото, да се отпусне най-после след един изпълнен с напрежение ден. С изтръпнали пръсти тя се опита да отвърже колана си; една ръка неочаквано се притече на помощ. Пола и блуза бързо паднаха на пода, ризата също… Цялата умора изчезна. Шана се завъртя бавно, както я беше обгърнал Рурк, и обви ръце около врата му, в трескава забрава устните й потърсиха устата му. Свещта във фенера остана да блещука цялата нощ.

Когато Рурк стана от леглото, Шана отвори очи и видя, че вече е утро. Тя се вслуша в стъпките му из стаята, чу го да се облича. Но имаше нещо различно. Имаше някаква промяна…

Шана отвори очи и погледът й падна на олющените стени, по които пробягваше сянката на Рурк, огрян от ярката слънчева светлина. Ето какво беше! Ярка слънчева светлина! Целият свят бе променен — нямаше го воят на вятъра, нямаше дъжд и гръмотевици! Шана се обърна на гръб и през отворения прозорец видя сияйно синьо небе.

Рурк се приближи до леглото, наконтен отново като пиратски капитан. Постави на масичката две нови оръжия: една кремъклийка и огромен кавалерийски пистолет.

— Гетлие ги е отмъкнал, докато пиратите спели. Заредени са, готови за стрелба — предупреди Рурк. — Трябва да вървя да поставя фитилите, да са готови за довечера.

Загриженост браздеше челото му, не му се искаше да оставя Шана сама, но Гетлие не умееше да борави с барут.

През тази нощ, в бурята и дъжда, те двамата бяха измайсторили нещо, което, ако задействаше, щеше да отвлече вниманието на пиратите и да улесни бягството. Сега трябваше само да се прокара намисленият фитил и да се насипе барут под натрупания клонак в рова над дървената барака, служеща за склад на пиратите. Зад натрупаните клони бяха сложили дебели стволове. Ако всичко вървеше според плана на Рурк, целият куп сухи клони щяха да се подпалят от барута и тласкани от тежестта на стволовете, щяха да се затъркалят надолу по склона към склада като ужасяваща огнена лавина.

— Гетлие чака пред вратата — опита се Рурк да успокои Шана. — А пиратите още спят. Излизам за малко, но трябва да тръгна веднага, сега е най-благоприятният момент да свърша нашето „пъклено“ дело!

Той се наведе и сложи гореща целувка на устните й. Последен поглед през рамо и той отново изчезна през прозореца.

Със зорко око той огледа пристанището. Шхуната бе още в залива, но, изглежда, бе повлякла малко котвата си — сега се виждаше по-добре от брега.

Рурк реши да мине зад оградата. И не видя в бързината да стигне час по-скоро фигурата, която дебнеше на входа на къщата.

— По дяволите! — ухили се тъмната сянка. — Соколът излита от гнездото и оставя пилето на ловците!…

Шана се бе свила в най-отдалечения край на голямото легло. В коридора се разнесоха приглушени гласове. Само след секунда Гетлие успя да прошепне през залостената врата, че пиратите идват и са решили да влязат при нея, защото един от тях бил видял Рурк да излиза. Шана успя само да изпрати Гетлие да тича за Рурк — тук хилавият прислужник надали можеше да бъде нейна охрана. Светкавично Шана провери отново резето и тежкия сандък пред вратата. Стори й се, че са сигурна защита. Ала все пак тя се подготви за нападение. Скри под възглавницата двата малки пистолета и кинжала, хвана с две ръце кремъклийката, подпря я на леглото и насочи цевта към вратата.

Нападението започна с някакви едва доловими шумове, чуваше се само пъшкане край дъбовата врата; след това една силна ръка опипа да провери дали вратата не може да се отвори без сила. Сетне дървото изпука под нечие мощно рамо. Накрая пиратите, изглежда, разбраха, че вратата е заключена и залостена.

— Кой е там? — извика Шана.

Някой хрипкаво се изкашля и се чу познат глас:

— Тук е капитан Харпиен, мадам! Моля да ми отворите. Взе се тука едно решение, което трябва веднага да обсъдя с вас…

— На куково лято! — подвикна Шана дръзко. — Но ако желаете, можете да опитате оловото, което съм приготвила!

Сега вече вратата загърмя. Дъбовите дъски пъшкаха сякаш от болка. Удар след удар, все по-силно. С трясък, бавно, неудържимо, твърдото дърво се откърти от пантите и от ключалката и хлътна навътре. Резето издържа още малко, но се огъна и се счупи. С треперещи ръце Шана вдигна пушката срещу вратата. Замижа и дръпна спусъка. Гърмежът бе толкова силен, че ушите й заглъхнаха. Заедно с изстрела рухна напълно и вратата. Един от пиратите хвръкна назад, като че го бе посрещнал огромен юмрук, но другите, без да се тревожат за живота му, нахлуха вътре, най-отпред мулатът, зад него Харпиен и Холандеца, следваха ги други двама.

Побесняла от гняв, Шана хвърли по тях празната пушка, но преди да успее да грабне другото оръжие, бандата се нахвърли върху нея. Тя пищеше и съскаше, бореше се като пленен демон, риташе, хапеше, драскаше, но силите й не стигаха да се бори с тежките, обръгнали на бой лапи на пиратите.

Холандецът заби ръката си в косите й и я изтегли жестоко през леглото. Мръсни ръце заопипваха цялото й тяло. Колкото и да се мяташе като фурия, колкото и яростно да пищеше и да се бореше, те скоро я простряха напреки на леглото. Харпиен сложи на устата й някаква кърпа, за да задуши пронизителните й писъци. Шана помисли, че ще се задуши от киселия бирен дъх на стария англичанин.

— Идваме да си вземем и ние пая, момиче! Честно се разбрахме на зарове, кой да е пръв. А сега си нямаш тука мистър Рурк, да те спасява! Погрижили сме се за това!…

Морскозелените очи на Шана станаха огромни. Това какво беше? Какво значеха тези думи? Да не са убили Рурк? Тя отчаяно се замята в сграбчилите я ръце.

— Ама дръжте я де! — излая един по-млад разбойник, когото Шана успя да ритне в слабините, когато опитваше да я възседне. Сега той отскочи назад и започна да насърчава останалите. — Вижте каква е дребна, а не можете да я укротите!

— Ти, хлапе, върви по дяволите! — отряза го Харпиен. — Дръпнете се и оставете на майстора да покаже как се почва тая работа!

— Да пукна, ако не го направя! — опъна се младежът. — Само я дръжте здраво!

Под хватката на месестите ръце китките на Шана се ожулиха. Захилени, пиратите разтвориха краката й и от миризмата на мърша, която лъхаше от тази дива сган, Шана една не загуби съзнание. Тъмнокожият мулат се дръпна от скупчилите се мъже към вратата, но младият пират започна да разпасва колана си.

— Я се стегни! — му изрева Харпиен. — Иначе ще те оставя последен! Отдавна си точа зъбите за тая женска!

Холандецът се закиска.

— Ама пак нямаш късмет, дърт пръч такъв, щото точно ти си последен!

Шана се замята неистово под навитата на въже кърпа, когато младокът я сграбчи за гърдите. Други трима я държаха, не можеше да помръдне. Звукът на раздиращия се плат разкъса сърцето й. Тя се опита да изпищи, когато похотливите пръсти на момчето запретнаха полата й. Но внезапно сякаш някаква огромна ръка го вдигна във въздуха — в стаята екна оглушителен гръм.

Всички се ококориха срещу Рурк, който се изстъпи в отвора, където преди това беше вратата. Той точно вдигаше втория пистолет, бе изтеглил вече сабята си. В този миг иззад съборената врата скочи мулатът и метна към плешките му абордажната си сабя. Рурк се препъна напред, пистолетът излетя от ръката му, сабята остана под тялото му. Зашеметен, той се опита да се превърти настрана, за да освободи сабята, ала пиратите се нахвърлиха върху него. Започна лудо боричкане на живот и смърт. Рурк отчаяно се опитваше да се изправи, но юмруците на разбойниците го ограждаха в железен пръстен и го притискаха към стената.

Харпиен се освободи и посегна към абордажната си сабя; хвърли се напред, вдигнал ръка за смъртоносен удар…

От гърлото на Харпиен излезе някакво дрезгаво стенание. Пръстите на ръката му се разпериха и останаха така. Сабята падна със звън. Харпиен бавно извърна глава да погледне през рамо, очите му се опулиха от изненада. От гърба му стърчеше дръжката на сребърен кинжал. Англичанинът вдигна поглед и срещна злобното око на кремъклийката, която Шана бе насочила към него. Тя не трепереше вече и бе прекрасна в своята хладнокръвна решителност.

— Махай се! — изсъска тя на капитана. Тътрейки крака, Харпиен се олюля и седна като по чужда воля на най-близкия сандък. Сега оръжието на Шана се насочи към мулата, той стъписан отстъпи назад. В момента Рурк заби с всичка сила юмрука си в тлъстия корем на Холандеца, като със същото движение грабна от пода и сабята си. Със следващата крачка той застана до Шана, студеният му поглед бе впит в пиратите.

— Смятам, че ви се изпари желанието да продължавам по вашия начин! — подхвърли той подигравателно. — Който е мъж, да излезе, ще намери в мое лице чудесен партньор!

Той вдигна въпросително едната си вежда и насочи кривата сабя към Харпиен. Англичанинът само вдигна рамене и хвърли в краката на Рурк кинжала, който бе извадил със страшни болки от плешката си.

— Ранен съм — извини се той и не помръдна от мястото си.

Сабята се завъртя по посока на Холандеца, който още държеше корема си с две ръце. Той толкова усърдно заклати отрицателно глава, че тлъстите му бузи затрептяха като простряно пране на вятъра. Само мулатът гледаше мрачно и сякаш понечи да поеме хвърленото предизвикателство. Но погледът му падна на пистолета в ръцете на Шана, изведнъж промени решението си и бързо излезе заднишком от стаята. Останалите, които бяха още живи, се надигнаха бързо и го последваха. Изведнъж в къщата отново настъпи тишина.

Рурк се облегна на разцепената рамка на вратата и изпразни със силен пукот пистолета си в коридора. Куршумът се отплесна от стената и все пак отиде по посока на бягащите. Ала от тях можеше да се чуе само отдалечаващия се със заешка бързина тропот на подковани ботуши. Рурк гръмко се изсмя.

След това се обърна към Шана, лицето му бе разтревожено. С поклащане на глава тя даде отговор на незададения въпрос.

— Аз излязох от това приключение по-непокътната от господа корсарите! — го увери тя и махна и последните парцали от разкъсаната си блуза, само тънката риза покриваше все още гърдите й. — Какво ще правим сега, мой пиратски капитане?

Рурк прибра сабята в ножницата и огледа набързо нанесените щети. Младият корсар лежеше неподвижен по гръб, разперил ръце и крака, обърнал очи. Вратата се бе превърнала в купчина трески и вече не можеше да бъде тяхна защита.

— Трябва да се махаме — установи Рурк, — преди да са се окопитили и да са се натряскали с нов кураж.

Хвърлиха се в трескави приготовления. Рурк извади плетената стълба от сандъка, хвърли я през прозореца и я върза със специален възел на решетката така, че после да може с леко дръпване да я откачи. Шана извади от дъното на шкафа вързопа с дрехите, които бе донесъл Гетлие. Скоро бяха готови да се сбогуват без особено съжаление с квартирата си.

Рурк хвърли вързопа с дрехите в двора, помогна на Шана да прескочи през перваза на прозореца и да се хване за стълбата. Той тръгна близо до нея, без да забрави да затвори прозореца след себе си. Това нямаше да помогне кой знае колко да не открият следите им, но може би щеше да накара пиратите най-напред да претърсят къщата, преди да се впуснат да преследват бегълците. Шана, стигнала вече долу, вдигна вързопа и затича, както й бе казал Рурк, зад сградата направо към блатата.

Вече на двора Рурк дръпна умело въжето на стълбата и я повлече след себе си по пясъчната пътека, за да заличи следите на Шана и своите стъпки. Чак когато стигна до горичката и гъсталака от млади дръвчета и надвисвали клони, той се отърва най-после от тежката стълба, като я скри на сигурно място. Той скоро настигна Шана и взе вързопа от ръцете й. Хванати за ръце, те прехвърлиха с луд бяг билото на хълма и се втурнаха надолу, докато изведнъж нагазиха до колене във водата на блатото. Локвите блестяха заплашително пред тях. Слънцето още не бе залязло, но гъстите листа над главите им пропускаха само по някой заблуден слънчев лъч. Пресрещна ги лъх на гнило, идващ от току-що разплисканото от бурята блато. Рурк теглеше трескаво Шана за ръка, но тя чувстваше, че й се повдига.

Около тях се разнасяха странни шумове — тук нещо изкряска, там нещо бързо прошумоли, покрякване, писукане… Съществата от блатото протестираха бягайки от нашествениците, смутили техния свят. Рурк навлизаше все по-дълбоко в лепкавата кал. С едната си ръка той крепеше вързопа на главата си, с другата подкрепяше Шана, която със стиснати зъби опипваше с крак на всяка стъпка да намери опора върху невидимото, несигурно и плъзгаво дъно.

Изведнъж дъното стана твърдо, макар че не можеха да го видят под мътната вода. Като по чудо всред джунглата на блатото се появи внезапно тясна суха просека. А чудото бе по-голямо, отколкото очакваха, те бяха пресекли тоя ръкав на блатото наистина мокри, но дори без да наранят краката си.

Съблякоха прогизналите от кал и мръсотии дрехи и се предрешиха с костюми от вързопа, така че да не ги познаят — Гетлие бе отмъкнал моряшки ризи, къси, стигащи до коленете панталони, платнени шапки и сандали. Хубави, здрави дрехи, но при Шана веднага пролича какво и как не подхожда. Защото въпреки свободната широка риза от грубо платно, а и широките панталони, всеки, който би я зърнал, веднага щеше да разбере, че е жена. Развеселен, Рурк накара Шана да свали ризата, накъса покривката от вързопа на ивици и Шана се усука така, че стана равна като дъска отпред. Рурк напъха платно и в панталоните й, за да поизравни закръглените й бедра. Напъха дългите й коси под шапката, която нахлупи чак до ушите й. Имаха и една червена кърпа, която Рурк завърза на врата й. Сега вече той отстъпи крачка назад, доволен от своето произведение.

— Смъкнете рамената още малко! — изкомандва той. — И се поразходете малко напред-назад! Стой! Не така! Видели ли сте някога моряк да ходи така?!

Шана спря, изкриви едното си рамо надолу, отпусна малко долната челюст и се опита да покаже нова походка, като леко влачеше единия си крак.

— Добре, много добре, пират Бошан! — ухили се Рурк. — Сега вече никой не може да познае, че това плашило е предрешена принцеса.

Развеселена, Шана закуцука към него, но се препъна. Беше чудесно, че той бе протегнал вече ръка към нея и тя можа да се хване. Рурк обаче просто не можа да устои на това закачливо момчешко лице, позасенчено от платнена шапка и червената кърпа, налагаше му се да целуне тези дръзки устни, а и Шана смяташе, че е действително наложително… Дълго двамата странни моряци останаха прегърнати, забравили всичко в пустошта на блатото — две чужди на тази пустош пъстри растения, разцъфтели от любов, и няколко заблудени слънчеви лъча всред блатото.

— Гетлие сигурно е изгубил търпение — прошепна Шана.

Рурк кимна. Простря кожения си елек на земята, сложи на него припасите, които носеха, а също сребърния кинжал на Шана и пистолета си и направи отново вързоп. Два пистолета той пъхна в колана си — нещо съвсем естествено за пиратския остров. Своите дрехи скриха в един храст, нацапаха с кална вода от блатото моряшките си дрехи и лицата си. Само кривата сабя би могла да събуди подозрение, трябваше някак да я скрият. Замислен, Рурк гледаше благородното острие, не му се искаше да я остави, още повече че сигурно много скоро щеше да има нужда от нейните услуги, след като изпразни пистолетите. Намери някаква тояга с приблизително същата дължина и усука с останалите ивици платно сабята заедно с тоягата — можеше да се подпира из пътя… Формата беше малко необикновена, но всеки, който би се опитал да разпитва, би могъл да я опита…

И така, един дребен, окалян моряк, леко гърбав и наказан от съдбата със сакат крак, в компанията на друг един моряк, хубав и висок наистина, но също с крив крак и още по-крива тояга, прекосиха хълмовете на острова и скоро наближиха морето. Поздравиха, буботейки, някакъв самотен старец и най-после стигнаха на плажа, близо до шхуната на пиратите. В сянката на една палма те седнаха и целият свят можеше да види как за никъде не бързат и просто искат да подремнат.

Притихнал и неподвижен, островът се изтягаше под безмилостното слънце на късния следобед.

А на кея до пристана бе седнал някакъв мъж с очила, до него на скалата седеше млада жена — и двамата също мълчаливо очакваха нещо…

Само който би се вгледал по-внимателно, щеше да забележи, че човекът с очилата непрекъснато отправяше притеснено очи нагоре към хълма. Там горе се издигаше тъничък стълб дим.

Ала островът се задъхваше от жегата, никой не забеляза двете двойки, никой не пресметна, че две и две прави четири.

Някакъв глух тътен, тънката нишка дим над хълма нарасна в гъст, черен облак. Изведнъж сякаш целият хълм избухна в пламъци; лумнаха искри, димът се кълбеше като буреносен облак.

Възбудени викове се разнесоха от селото. От пламъците горе на хълма се откъсна огромна огнена топка, която се затъркаля към дървената къща и замята към нея пламъци. По стените и покрива вече проблясваха трептящи езичета.

Цялото село беше на крак. Като мравки всички запъплиха нагоре по хълма. Виковете за тревога измъкваха все повече хора от хижите и колибите. Образуваха верига, за да вадят с кофи вода от близкия поток. Най-смелите се хвърляха с мокри парцали по периферията на пожара, за да пресекат пътя на огъня.

Все още никой не бе забелязал мъжа с очилата и момичето на кея. Никой и не поглеждаше към тях. Не видяха как се качиха на една лодка и спокойно загребаха към шхуната.

Вахтата на „Гуд хаунд“ бе излязла на релинга. Моряците тревожно се взираха в играта на огъня. Докато Гетлие и Дора гребяха по протежение на неохраняваната страна на шхуната, двамата маскирани матроси под палмата също скочиха, хвърлиха шапките и сандалите си в храстите и хукнаха боси по пясъка към водата.

Рурк отдавна бе освободил сабята от тоягата, бе навързал платнените ивици, за да закачи оръжието на рамото си. Само няколко стъпки ги деляха от водата, когато той установи, че е сам. Шана се бе спряла на половината път и се опитваше да къса платнените превръзки от гърдите си. Рурк се втурна назад и се опита да я дръпне за ръка.

— Не мога да си поема въздух! — проплака Шана. — Просто не мога да дишам! Съвсем няма да мога да плувам с това!…

Едно последно дръпване и Шана бе освободена. Рурк затъпка с крак превръзките в пясъка. Хванати здраво за ръце, те скочиха към водата, само няколко стъпки още и те нагазиха, гмурнаха се. Рурк плуваше покрай корпуса на шхуната, търсеше веригата на котвата. Щом се хвана за нея, той протегна ръка към Шана. Тя се вкопчи и бавно, за да не привлекат с някакъв звук вниманието на пиратите, Рурк издърпа Шана.

Рурк се изкатери по веригата достатъчно високо, за да може да вижда палубата. Двама пирати стояха на другия борд, бяха се облегнали на релинга и спореха с Гетлие. Той се опитваше да ги убеди, че ги викат на сушата да гасят пожара.

Рурк се вдигна над релинга и стъпи на палубата. С безшумните дебнещи стъпки на ловец той се приближаваше към своя дивеч. Изневиделица единият от пиратите получи удар в гърба — той полетя във въздуха и преди да успее да извика, плясна във водата. Рурк нанесе с юмрука си силен удар в челюстта на другия и, загубил равновесие, той също последва своя другар. Пръхтейки и давейки се, те изплуваха, като загребаха толкова бързо с ръце, сякаш самият дявол ги гонеше към брега.

Рурк пое въжето от лодката на Гетлие и я притегли до самия кораб. Точно пускаше въжена стълба, когато Шана изпищя от ужас. От капитанската каюта бе изскочил мулатът, съвършено гол, само с абордажна сабя и пистолет. Мулатът вдигна пистолета; Рурк изтегли сабята, тъй като барутът в пистолета му се беше навлажнил. Мулатът точно се прицели, когато от каютата излезе женска фигура, която се опита да мине край мъжа и го бутна.

— Какво става тука, по дяволите? — извика остро Кармелита.

Куршумът излетя с трясък от дулото на пистолета, но удари в такелажа. Черният побесня, протегна ръка и блъсна Кармелита обратно в каютата. Сега вече се втурна с абордажната сабя.

Изстрелът сигурно бе чут на брега, така че Рурк сметна, не няма време за дуелиране. С лявата си ръка той измъкна от колана си мокрия пистолет и го запрати в лицето на мулата. Ударът го зашемети. Сега вече с дясната ръка Рурк нанесе страшния си удар. Ала олюляващият се от първия удар мулат отбягна на косъм заслужената си участ. Отсечената черна ръка изпусна абордажната сабя, но голото черно тяло намери сили за отчаян скок във водата.

Наведен над релинга, Рурк наблюдаваше плувеца. На брега се бяха събрали вече много хора, предупредителните крясъци на моряците от вахтата, които, мокри до кости, жестикулираха и подскачаха по пясъка, накараха хората да се досетят донякъде за причината и целите на предизвикания пожар. Група мъже се затичаха към бараката отпред на кея, в която, това Рурк добре знаеше, имаше четири стари топа, добре поддържани и винаги заредени.

Рурк подскочи от някакъв шум зад гърба му, нервите и жилите му бяха толкова опънати, че бе готов веднага да нанесе удар. Този път обаче бе само Кармелита, завила някакъв чаршаф около пищното си тяло, едната половина на чаршафа се вееше зад нея като знаме. Ужаси се, като видя абордажната сабя на палубата, а в следващия миг и сабята, която Рурк застрашително бе насочил към нея. Кармелита помисли, че ще я убие. Тя вдигна едната си ръка и започна да вие:

— Никога не съм ви навреждала, пощадете ме! Имайте милост!…

Жената се завъртя, лъсна розовият й дебел задник — скочи през релинга, а чаршафът, който остана закачен за него, продължи още дълго да се вее за сбогом, докато тя пляскаше във водата.

— Отрежете предното въже! — извика Рурк и сам изтича на предната палуба, за да отсече с брадва въжето на котвата. Бавно, ужасно бавно корабът се раздвижи. Рурк хвърли поглед към острова. Сега вратите на бараката на кея зееха отворени и не след много застрашително се появи дулото на оръдие. Блесна огън, гъст дим обви бараката, секунди по-късно някъде зад кърмата — слава богу далеч — избухна фонтан. Следващият изстрел, Рурк добре знаеше това, щеше да бъде много по-наблизо. Отливът дърпаше „Гуд хаунд“ навътре в морето, но много, много бавно.

— Платната! — извика той на Гетлие. — Поне едно платно! Едно от предните!… По-бързо, става въпрос за живота ни!

Гетлие хвърли някакво въже и го отвърза. Шана и Дора увиснаха заедно с него, за да натежат колкото се може повече. Те здраво опъваха със слабите си ръце, платното най-после се опъна. Лекият бриз веднага го изду и корабът започна полека да се извърта.

Рурк скочи към руля, за да поддържа посоката. Отново гръмна изстрел, този път фонтанът бе дяволски близко, вдигна високи пръски, водата обля Рурк.

Топовете бяха насочени така, че да обстрелват дълбокия канал, който се бе образувал между наносите. Всички кораби се приближаваха по този път и само оттук можеше да се очаква нападение. Но и през бариерата от рифове бе възможно да се стигне до блатото, където — добре прикрит от растителност — и, слава богу, неизвестен — бе входът на тайния канал. Човек трябваше само да познава мястото.

Първото платно бе вдигнато. Гетлие завърза здраво въжето, а Шана вече отвързваше следващото. С него щяха да стигнат до макарата на кърмата и с нейна помощ вече по-лесно да опънат следващото платно.

Топът отново гръмна. Този път Рурк се наведе — релингът на предната палуба се разлетя на трески, гюлето удари бизанмачтата, отплесна се и потъна в морето. Нещо удари Рурк по бедрото, той се олюля, но бързо се стегна, точно когато колелото на руля започна да се върти като лудо. С твърда ръка той отново насочи кораба по курса.

Второто платно бе вдигнато. Пъшкайки от огромното усилие, малкият екипаж се зае с третото. Не след много отново избухна фонтан, след него профуча второ гюле, но и двата изстрела този път бяха далеч от тях. „Гуд хаунд“ бе излязла от траекторията на стрелбата, а топовете не можеха да бъдат обърнати толкова бързо. Още един изстрел — и този път далеч зад кораба. Рурк промени курса и го извъртя дясно на борда. Обърна поглед назад към кея. Пиратите бяха изоставили безполезните топове и се хвърлиха към гребните лодки. Някои съдове, тласкани от мощни ръце, вече се приближаваха към шхуната и едномачтовия кораб, закотвени в залива. „Гуд хаунд“ се движеше вече с три платна — точно навреме, защото сега Гетлие трябваше да отиде бързо на носа, за да показва пътя през канала.

Корабът се движеше успоредно на брега, откъм левия и откъм десния борд се виждаха пясъчните наноси — толкова близо, че страх да те побие! Отпред в зелените води се очертаваше някаква тясна тъмносиня следа — устието на канала. Най-важното сега бе да се държи курс в средата на тази синя линия.

Шана се качи на мостика при Рурк и се закова ужасена. Побледняла от страх, тя се взираше в крака му. Той също погледна надолу и изтръпна. Голям къс от разцепения от гюлето релинг, истинско дълго острие, се бе забил в бедрото му и сега краищата му стърчаха от месото.

Шана се вик се спусна към Рурк, понечи да докосне ужасното острие. Той я отблъсна.

— Не сега! — изрева той грубо. — Не кърви много, а и не боли… Нека да се измъкнем най-напред, тогава ще ми помогнете.

И наистина сега не му беше времето. Гетлие точно бе вдигнал лявата си ръка. Рурк трябваше да насочи кораба дясно на борд. Брегът се приближаваше с шеметна скорост. Рурк напрегна всичките си мускули, само миг и „Гуд хаунд“ щеше да забие нос в блатото. Пред тях бе плътна стена…

Но, о, чудо, не се разнесе никакъв страшен трясък и грохот, нищо не спря движението на шхуната, само отстрани по корпуса се усети меко търкане, когато неочаквано пред носа на „Гуд хаунд“ плътната завеса от клони, лиани и листа се раздели на две. Корабът се плъзна сред тях, черните платна се понесоха над зеленото море на джунглата. Каналът беше толкова тесен, че отляво и отдясно на корпуса разстоянието беше по-малко от няколко пръста.

Зад тях екна изстрел, едно гюле профуча между върховете на мачтите. Шхуната на мулата бе вече по петите им, разперила всички платна, с които разполагаше. Но още не бе достигнала до входа на канала. Разполагащ с всичките си хора, преследвачът сигурно лесно щеше да догони бегълците. Наистина „Гуд хаунд“ имаше две оръдия на кърмата, но Рурк се съмняваше, че Гетлие ще може да се справи с тях. По всичко изглеждаше, че мулатът ще догони плячката си.

Бягащият кораб излезе от ивицата на джунглата. Около тях се простираше блатото; пред тях, все още добре забележима, се виеше тънката линия на канала. Тук калната вода имаше малко по-различен цвят от равната повърхност на блатото. Рурк се огледа. С невярващи очи откри, че мулатът не беше зад тях. Корабът на пиратите се бе заклещил на тясното устие. Черният се бе опитал да връхлети на пълни платна в тясната цепнатина, но при обръщането на курса вятърът бе хвърлил шалупата в заплетения зелен капан. И което бе по-лошото — не и за Рурк обаче! — сега корабът препречваше пътя и на другите кораби към канала. Изтеглянето на заседналия кораб с куки и въжета щеше да трае часове. Топовете отново блъвнаха огън, но „Гуд хаунд“, тази „Добра хрътка“, бе вече недостижима.

Рурк отново насочи вниманието си към трудния за поддържане курс. Блатистата местност се простираше, както бе видял от картите, на няколко мили, за да стигне до другия край на острова, до оттатъшния край на канала. И най-малката грешка, която би допуснал тук на руля, щеше да означава за всички на борда сигурна смърт. Попаднала веднъж в блатата, нямаше сила, която да измъкне шхуната. Дори и разбойниците да не ги откриеха, за да ги избият, трябваше да се приготвят за бавна смърт в мочурището.

Слънцето потъна към хоризонта, но жегата не намаляваше. Милиарди насекоми се спуснаха върху кораба — хапеха, жилеха, впиваха се до кръв в своите жертви. Бризът утихна. Корабът едва помръдваше от мястото си. И от четиримата струеше пот от всяка пора на тялото им, дрехите залепваха на тях. Въздухът ставаше все по-тежък, все по-силно се усещаше миризмата на гнилост, която просто спираше дъха им. Небето блестеше над тях някак зеленикаво, като че оглеждаше в себе си целия този свят от лепкава кал и слузести зелени растения, през който едва си проправяха път.

Отначало те почти не повярваха на очите си, така незабележимо бавно небето отново стана синьо. Рурк огледа наоколо си. Но да! Дърветата изведнъж бяха станали по-редки, каналът се разшири, зелената кал около корпуса не беше така лепкава… Пред носа плисна дори вълна! След това на дъното проблесна нещо белезникаво — пясъчен бряг! Успяха! От радост Рурк за малко не пропусна да заобиколи този пясък. Под кила нещо застърга, той грабна веслото, леко сътресение, боже мой, бяха избегнали и последната опасност. Бяха свободни! Водата под тях, небето над тях всичко отново блестеше и грееше в ярките цветове на Карибите. Рурк поддържаше курса, докато блатото остана далеч назад, като кално петно зад хоризонта.

Бе време да обърне курса малко по на изток, за да премине южно — и на достатъчно голямо разстояние — от веригата острови. След това трябваше да се насочи към североизток, като след един-два дни трябваше да видят пред себе си Лос Камелос.

Гетлие дойде на кърмата и за първи път от цяла вечност лицата на всички се отпуснаха в широка усмивка.

— Дали няма да можете да вдигнете и голямото платно? — попита Рурк. — Така ще се движим по-бързо, а с нашия малък екипаж няма да можем да опънем повече платна.

Гетлие обеща да направи каквото е по силите му и не след дълго тримата с Шана и Дора вече усърдно въртяха макарата. Със скърцане огромното платно на главната мачта бавно запълзя нагоре. Това беше всичко. Не можеше да става и дума някой да се катери по такелажа, за да отвори малките ветрила. Така че Рурк остави Гетлие да завърже руля на избрания курс. Най-после можеше да си позволи малко да подремне. Но веднага отхвърли мисълта да легне в капитанската каюта — не беше сигурен дали след това ще може да се изправи отново на крака. Шана и Дора потърсиха завивки, за да му постелят на палубата, където можеше да се опре с гръб на релинга.

Малкият екипаж се щураше тревожно около своя капитан. Рурк поиска бутилка ром, изля го обилно върху ранения си крак, а останалото изпи на един дъх, докато гърлото му се подпали, а от очите му потекоха сълзи. Бе обяснил на Гетлие курса, бе му посочил пътя по картата, инструктирал го бе какво да прави, като пристигнат на острова на Трейхърн, какво да каже. В момента не можеше да направи нищо повече за хората, които съдбата бе поверила в неговите ръце. Слънцето бе ниско на хоризонта, след час щеше да се стъмни. Беше крайно време да действа, ако искаше да спаси крака си.

Натика парче от ризата в устата си и го захапа здраво, хвана се с две ръце за щангите на релинга зад гърба си и кимна на Гетлие.

Дребното човече хвана леко с ръка острата треска, но само от докосването на Рурк се стори, че някой завъртя в месата му хиляди остри ками. Но ромът в кръвта му започваше да действа.

— Сега! — извика Гетлие и дръпна с всички сили. Рурк само чу писъка на Шана. След това в главата му избухна ярка бяла светлина. Когато светлината угасна, около него настъпи милостив мрак.

Струваше му се, че е минало малко време, когато отново дойде в съзнание. Червените и златистите цветове по небето бяха угаснали; слънцето все още беше ниско, но сега стоеше право срещу него. Почувства някаква топлина до дясната си ръка. Рурк обърна глава. Шана лежеше плътно притисната към него, под обща покривка, хвърлена върху тях. Тя още спеше, дъхът й пробягваше нежно по кожата му. Той я прегърна, като внимаваше да не я събуди. Тя простена в съня си и се притисна още по-близо до него.

Рурк плъзна поглед по стройните мачти на своя кораб, над тях сияеше небето.

— Вече е утрин! — изпъшка той.

Потърси да пипне крака си. Раната бе превързана със солидна превръзка. Той раздвижи пръстите, след това и стъпалото. Опита се отново да размърда целия крак. Само от раната идваше тъпа болка.

Шана се раздвижи в прегръдката му. Нежно, като дихание, той целуна устните й, духна в косата й, за да поеме свежия сладък аромат. Ръката й се плъзна под ризата му, погали гърдите му, главата й се настани удобно на рамото му. Очите, преливащи от топла нежност, потърсиха неговия поглед.

— Когато сте така до мене, не бих желал нищо друго, освен да остана завинаги тук — прошепна той в ухото й.

И пак я целуна — цял един безкраен блажен миг устата му пиеше сладостта на устните й, ръката му се плъзна под моряшката й риза, за да се наслади на нежната закръгленост на гръдта й. Шана обви с ръка широкото му рамо и притегли завивката над главите им, за да не позволи на нежелани свидетели да видят милувките, които искаше да му дари. Бузите й пламнаха от желание, тя цялата порозовя, когато палецът му разбуди желанието в пъпките на гърдите й.

— Ами кракът ви? — прошепна тя. — Как е?

Рурк хвърли поглед към предната част на кораба, където Гетлие бе направил постеля за себе си и Дора. Те току-що се бяха събудили и го поздравиха.

— Ако нямахме гости на борда!… — засмя се Рурк влюбено. — Щях да държа много да ви накарам сама да изпробвате как се чувствам.

В смеха на Шана имаше предизвикателство, тя се гушна по-плътно в него.

— Няма ли да благоволите да поразгледате долните помещения на този кораб? — промърмори тя в ухото му. — Зная едно уединено местенце в капитанската каюта.

— Долните помещения страшно ме примамват — простена той. Ръката му бръкна дълбоко в моряшките й панталони и намери женствената й мекота, разцъфтяла като розова пъпка в зори, Шана притвори очи, от устните й се изтръгна въздишка.

Стъпките на Гетлие се приближиха. Смутена, Шана се претърколи настрани и приклекна на петите си, стегна колана си. Тя хвърли намръщен поглед през рамо, за да провери какво ли е могъл да види Гетлие. Ала дребният човек вече си отиваше; Дора го беше извикала.

Шана положи ръка върху ръката на Рурк и се засмя заговорнически. Наведе се над него, подпря лакът върху завивките, без да я е грижа, че широката й риза се бе разтворила и разкриваше пред огледа на Рурк нейната зряла, съблазнителна гръд.

— Вие сте изпечена изкусителка, Шана Бошан! — засмя се широко той.

Пръстите й завиваха на къдрици кичурите на косата му.

— Зная. Но само за вас, пиратски капитане!

— Чудесно, прелюбима моя! — Той се надигна с нежелание, гласът му стана сериозен и решителен. — Сега за съжаление ще трябва да се погрижа за кораба, не можем да го оставим да ни отнесе някъде по далечните брегове на Африка!

— О, Рурк не ставайте още! — възпротиви се тя. — Аз ще направя всичко, което трябва.

— Невъзможно, Шана. Сам трябва да проверя. А и за крака ми ще е сигурно по-добре, ако го понатоваря.

Решителността му накара Шана да поклати глава. Докато ставаше, целият се сви от болка, но не й позволи да му помогне. Кракът му бе изтръпнал и гореше, но той успя с мъка да стигне до руля. Но Шана не искаше да го остави и застана до него.

Един само поглед към такелажа показа на Рурк че вятърът се е обърнал и курсът трябва да се коригира. Но не можеше да прецени колко път са изминали. Ако през нощта вятърът се е усилил, би трябвало отдавна да са минали край островите. При сегашния бриз обаче — и при този неопитен екипаж — да се връщат обратно бе… — е, разбира се, Рурк не беше човекът, който би казал „невъзможно“. Във всички случаи щеше да бъде трудно. Очите му претърсваха хоризонта, неволно той се повдигна на пръстите на здравия крак.

— Там… облаците наистина бяха ниско, но каква беше тази тъмна сянка под тях? Можеше да е някой остров. Но кой?

Той почувства ръката на Шана на кръста си. На лицето й бе изписан тревожен въпрос.

— Не се бойте — каза той и се направи, че не видя немия й въпрос. — Почти сме стигнали.

Шана разтвори устни, да зададе отново въпроса, който той не бе разбрал. Но замълча. Та как би могла да облече в думи едно чувство, което сама не можеше да разгадае?

Тя се надигна на пръсти и целуна леко устните му.

— Сигурно сте гладен. Отивам да видя дали в каютата ще се намери нещо за ядене.

Той се загледа след нея, как слизаше по стълбата. Очите му се спряха с възхищение на бедрата й. Рурк се засмя. Бе цяло щастие, че докато бягаха през острова, не ги бе срещнал никой! Моряшкият костюм си беше добър, ала онова, което се движеше под него, не можеше в никакъв случай да бъде сбъркано с моряк…

Усмихвайки се развеселен сам на себе си, той освободи въжетата, които задържаха напречниците на руля, хвърли го върху колелото, достигащо до височината на гърдите му, завъртя го и насочи шхуната срещу вятъра. Тъкмо връзваше отново въжетата, за да се задържи корабът на новия курс, когато пристигна Гетлие.

— Един въпрос, капитане! — Лицето на Гетлие изразяваше загриженост. — Наистина ли Трейхърн е толкова страшен, колкото разправяше Майката. Да не поиска да ме направи свой роб? На кой господар ще трябва да служа, на него или на вас?

— Вече не трябва да служите на никого, мистър Гетлие — каза Рурк твърдо. Той не можеше да предскаже собствената си съдба, но щеше да направи всичко, за да помогне на този смел човек отново да възвърне човешкото си достойнство. — Може островът да ви хареса и да пожелаете да останете. В противен случай Трейхърн ще ви улесни — в това съм сигурен — да продължите пътуването си до мястото, където си изберете. Той ще ви благодари, че сте помогнали за освобождаването на дъщеря му, а положително ще поиска да плати и нещичко за това.

— А с вас какво ще стане, сър?

Рурк се направи, че е разбрал погрешно този въпрос, на който самият той не можеше да намери отговор.

— Пари не са ми нужни — каза той. — Но бих искал да ви помоля за една услуга.

Дребният човек кимна със сериозно изражение.

— Каквото пожелаете, сър. Всичко!

Рурк потърка с палец покаралата си брада.

— Трейхърн ме знае — поде той — само като свой роб. Ако мадам Бошан не предпочете сама да му каже истината, бих искал да ви помоля да не говорите за нашия брак. За хората в Лос Камелос моето име е Джон Рурк. А дамата е мадам Бошан, вдовица.

— Бъдете спокоен, сър. Дора и аз умеем да пазим мълчание. Давам ви думата си!

Четиримата си поделиха вкусния обед, насядали около постелята на Рурк. Шана усърдно се грижеше да му е удобно, подпря крака му с една възглавница, пълнеше чинията му, поемаше чашата от ръката му.

Подвила крака под себе си, тя седеше до него; ръката му собственически лежеше на бедрото й, докато Гетлие обясняваше как се управлява кораб. Това бе един чудесен час, спокоен и отморяващ. А когато всички утолиха глада и жаждата си, Рурк отново се изправи на крака и докуца до мястото си на руля. С обкованата в месинг далекогледна тръба пред едното око той оглеждаше далечния остров. Островът пред тях беше последният от веригата; на изток високи скали се спускаха стръмно към морето. Щом го отминеха, можеха да вземат курс към Лос Камелос.

Рурк се върна обратно и се опъна на импровизираното легло. Кракът го болеше, над коляното потрепваше някакъв мускул и изпращаше на вълни силна болка, която преминаваше по цялото му тяло. Той поразтърси крака си, за да разнесе пулсирането. Шана взе ръката му. Под нейните нежни грижи той задряма, присъниха му се розови меки устни, които се наведоха над него и докоснаха устата му.

Островът остана далеч зад тях на хоризонта, слънцето се бе вдигнало високо в небето над главите им. Сега вече Рурк завъртя руля, за да поемат курс направо към Лос Камелос. После пак се дотътри до леглото си. Гетлие му бе направил сенник и Шана споделяше хладното местенце заедно с него. Болките в крака бяха станали почти непоносими, всеки път ставането изискваше все по-големи усилия. Вече не помагаше и ромът. Той също изгаряше вътрешностите му и засилваше неговото неразположение.

Рурк положи глава на скута на Шана, хладната й ръка галеше челото и очите му, болките леко се уталожиха. Шана тананикаше няколко такта от една песничка, която се въртеше в ума й. Плътният баритон и на Рурк тихичко започна да реди думите заедно с нея. Шана млъкна, заслуша се. Изведнъж тя разпозна гласа, който бе доловила от долната палуба в една звездна нощ, когато пътуваше към къщи с „Маргарита“.

— Ах, Рурк — прошепна тя тихичко и целуна трескавото чело под дланта си.

Един вик разцепи тишината. Рурк се надигна, подкрепян от Шана, подпря се на релинга, за да се задържи. Гетлие дотича през палубата, като размахваше и двете си ръце. Дора бе плътно до него.

— Кораби! Кораби пред нас! — викаше дребният човек. — Два кораба! Огромни!

Гетлие не можеше да се успокои, подскачаше нагоре-надолу, жестикулирайки с ръце като луд. И Рурк се смееше като безумен, докато тръгна, олюлявайки се, към руля. Подпря далекогледа на един от напречниците на руля и го нагласи на фокус по ветрилата, които се белееха на слънцето и приближаха с всеки удар на сърцето му. Насочи тръбата към цветното петънце, което трептеше на върха на мачтата. Все още образът бе размазан, но най-после се проясни.

— Английски! — изкрещя той. — Английски флаг! Английски кораби!… Но там има… има още един флаг! — Той отново погледна през тръбата, обърна се и погледна усмихнат Шана. — Баща ви! Това са „Хамстед“ и „Мери Кристиан“.

Шана нададе радостни викове и Рурк едва се задържа на краката си, когато се хвърли на врата му. Той здраво я притисна към себе си. След това подаде команда на Гетлие:

— Свалете платната! Спуснете ги долу! Ще обърнем и ще ги изчакаме!

Гетлие нямаше нужда от подканване. Втурна се към релинга, напипа брадвата и с един-едничък удар преряза въжето на главното платно, което шумно затропа надолу и с едно последно издуване се простря на палубата. С още по-голямо усърдие Гетлие свали и останалия такелаж.

Рурк отвърза руля и рязко зави дясно на борд. Шхуната започна да пъшка и да пропуква и заби нос във вълните, докато изгуби скорост и се завъртя напряко на приближаващите кораби. „Хамстед“ цепеше напред, скоро можеха да се видят хора на борда. До сухата върлина в черно, която не можеше да е никой друг освен Ралстон, стоеше някаква бяла топка, явно самият Трейхърн. Викайки радостно, Шана изтича на главната палуба, до нея застанаха, отпред на релинга, Гетлие и Дора. Рурк би отишъл охотно при тях, но кракът му вече не държеше. Когато огромното туловище на „Хамстед“ наближи, Рурк хвана здраво руля. Онези отвориха люковете и изкараха оръдията за стрелба. Зад зейналите дула Рурк вече виждаше бледите решителни лица на топчиите, които само чакаха да забележат някакъв знак за враждебност.

Двата кораба се приближиха един до друг, бяха хвърлени абордажни куки, които се забиха в дървото на „Гуд хаунд“. Един боцман крещеше команди. Абордажната група скочи на борда, пистолетите и сабите — готови за нападение, като че ли щеше да последва сеч. „Мери Кристиан“ бе застанала ляво на борд в очакване — четирите малки оръдия бяха изкарани, фитилите горяха.

Тъй като никой не оказа съпротива, Ралстон предпазливо последва своите бойци, даде няколко ненужни команди и се отправи със своята горда походка — същински щъркел — към кърмата.

Един от матросите, като видя малобройния екипаж, прибра сабята си и подаде ръка на Шана, за да се прекачи на „Хамстед“.

Едва стъпила на палубата, тя се затича, изкачи се бързо нагоре към високата палуба на кърмата и обви ръце около врата на баща си, хълцаща от радост и облекчение! Той трябваше да положи усилия, за да запази равновесие. След това я потупа по раменете, като я отдалечи на една ръка разстояние от себе си.

— Ето, че дъщеря ми — засмя се той, — а не някакъв мошеник иска да ме изкара глупак заради моята доверчивост!

Шана се засмя от все сърце и отвори уста, да отговори, но погледът й се отклони, тя се изтръгна от него и думите на устните й се превърнаха в писък. Онова, което видя пред себе си, на палубата на шхуната, накара радостно тупкащото й сърце да спре.

Рурк бе проявил готовност да поздрави като освободител дори един Ралстон. Бе протегнал ръка на този дългуч. Ала той дори не я забеляза, вместо това удари Рурк през лицето с камшика си за езда, и то с такава сила, че Рурк изпусна руля, на който се държеше, олюля се от мостика и се строполи надолу върху палубата. Той с мъка се опитваше да се изправи, но Ралстон бе вече над него и с все сила го ритна в гърба. Високият мъж извика двама яки моряци, които повлякоха безцеремонно Рурк за краката, вързаха ръцете му на гърба и натикаха в устата му кърпа, за да затъкнат проклятията му. След това забутаха Рурк пред себе си. Раненият му крак отказа, Рурк рухна на грубите дъски. Изправиха го отново, на челото му се виждаше синя подутина, кръв се стичаше по лицето му. Но двамата грубияни го повлякоха, докато Ралстон предвождаше ужасната процесия със сияеща усмивка на победител. Ужасена, Шана се нахвърли върху баща си, но той не пожела да я слуша.

— Джон Рурк трябва да увисне на мачтата като пират! — обяви Орлан Трейхърн решително. — Зная всичко за този негодник! Тримата роби, които пиратите освободиха, ми отвориха очите за този мистър Рурк!

С тези думи Орлан Трейхърн се отправи най-спокойно надолу по стълбата, за да поздрави абордажната група, която се връщаше от „Гуд хаунд“.

— Не! — изкрещя Шана. Тя си проправи път край капитана и рулевия и се впусна след баща си. На главната палуба срещна Питни. Бе се облегнал с преплетени ръце на релинга, пъхнал два кавалерийски пистолета в пояса си. Изражението му бе кисело. В продължение на няколко мига той се взря в нея, след това цъкна с език и й обърна гръб. Слугите на Ралстон тъкмо довлякоха пленения. С потиснато стенание Рурк се строполи на палубата. Ралстон дереше глас, опиянен от силата си.

— Този роб — грачеше той — е виновен за дузина злодейства! Нека да увисне на рея!

Той даде с ръка знак на моряците, които се струпаха около него. Двамата му слуги прехвърлиха едно въже през напречната греда, вдигнаха ръцете на Рурк и ги вързаха над главата му. След това го изтеглиха, както им бе наредено, нагоре — пръстите му едва докосваха палубата.

Шана още веднъж се хвърли към баща си със сърцераздирателни молби, отново Трейхърн не удостои и с поглед дъщеря си. Винаги сивото лице на Ралстон сега бе почервеняло от възбуда. Той застана пред Трейхърн, окашля се в ръкавицата си и най-безсрамно изложи своето обвинение.

— Щом дори и най-малкото неподчинение, което английски матрос прояви спрямо офицер, се наказва с камшик, то този човек заслужава повече от хиляда камшика! Разрешете да имаме грижата да си получи заслуженото поне за част от прегрешенията си — а не най-малкото от злодействата му е отвличането на дъщеря ви, сър! И за да има възмездието смисъл, то трябва да бъде въздадено колкото е възможно по-бързо. Боцмане! — извика той, за да покаже ясно, че милост няма да има. — Донеси тука твоя деветорен бич! Нека да чуем как може да пищи тоя просяк!

Трейхърн не проговори. Според него човекът, на който бе вярвал някога така сляпо, напълно заслужаваше онова, което щеше да последва.

Триумфиращ, Ралстон отиде до висящия Рурк и повдигна с облечената си в ръкавица ръка главата му от гърдите.

— Сега ще видиш, добри ми човече — заговори той саркастично, — как се наказва глупашката смелост да бягаш! Сега ще ви напишат справедливостта върху гърба, та всички останали роби да вземат вашия пример присърце!

Ралстон дръпна ръката си, главата на Рурк отново клюмна на гърдите. Извадиха кърпата от устата му.

— Нищо ли нямате да кажете? — присмя се Ралстон. — Нищо в своя защита, милорд? Няма ли да молите за милост?

Езикът на Рурк бе надебелял, разкъсващата болка в бедрото му отиваше все по-нагоре, цялото му тяло изгаряше от нея. Крачолът на панталона му все повече почервеняваше. Усилията през последните дни бяха изцедили силите му, не бе останала нито капчица, за да сложи край на отвратителната игра.

Погледът на Шана блуждаеше в безумно отчаяние. Нямаше ли кой да помогне?!

Боцманът се изкачи на палубата, бе взел отдолу ужасния бич. Като вървеше, той размахваше дръжката и оловните топчета, които бяха вплетени в деветте жили на камшика, потракваха по дъските. Ралстон се отдръпна от Рурк, погледна доволно към боцмана, но съзря Шана. На лицето й бяха изписани толкова възмущение и омраза, колкото не бе срещал у никоя жена досега. Без да се трогне, той отиде към Рурк, застана разкрачен пред него и протегна ръка да му подадат камшика.

— Наказанието ще наложа аз — изблея той. — Та да не се прокрадне лъжливо състрадание в ударите и да попречи на справедливостта да възтържествува. Дайте камшика!

Но в следващия миг Ралстон ужасен изпищя от болка, на рамото му дрехата зейна разцепена, жилите и оловото на камшика разкъсаха кожата му. Слисан, той се извърна — посрещна го изкривеното от ярост лице на Шана. Като някакво диво, смъртно ранено животно тя се готвеше да скочи срещу Ралстон, косата й наистина приличаше на лъвска грива.

— Вие сам ще опитате вкуса на този камшик, копеле, само ако докоснете още веднъж този човек!…

Боцманът се втурна, препъвайки се, за да измъкне от ръката й камшика. Ала застана като вкопан, ококорил очи и зяпнал широко с уста. Питни бе извадил пистолета си — боцманът се взря в дулото само на няколко сантиметра от носа му. Ралстон също не смееше да мръдне; разбираше, че точно сега би било най-умно да обуздае геройството си, защото второто дуло от пояса на Питни бе вече насочено към неговите гърди.

— Свалете човека от мачтата! — Острият вик на Шана проряза мълчанието. Ръката й, която още стискаше камшика, се вдигна към двамината, които бяха вързали Рурк.

Слугите на Ралстон побързаха да отрежат въжето. Рурк се смъкна на пода. Шана овладя желанието си да се хвърли към любимото измъчено и изранено тяло. Тя гордо посрещаше погледите на баща си, докато Питни държеше в шах всеки, който даваше вид, че иска да се намеси.

— Вие сте жертва на ужасна заблуда, скъпи татко! — заговори Шана спокойно. — Защото именно мистър Рурк освободи нас всички от пиратите. Тези двама честни люде — и Шана посочи към Гетлие и Дора, които гледаха с разширени от ужас очи, че и тях може да последва за награда същата участ — могат да бъдат свидетели! Всъщност мистър Рурк рискува живота си, за да ме спаси, когато искаха да ме убият. На него трябва да благодарим, че аз днес… — Никой не долови колебанието в гласа на Шана, когато тя предпазливо избегна частица от истината — …че аз днес съм неопетнена и недокосната от чужди ръце, каквато бях и преди!

Ралстон издаде някакъв презрителен звук — студените морскозелени очи го стрелнаха моментално. Но Шана избягваше да срещне погледа на баща си, не поглеждаше и към Питни, когато поде отново защитната си реч:

— Мистър Рурк е бил отвлечен против волята си от Лос Камелос в Марсхелд и само благодарение на една хитрост успя да избяга от пиратите заедно с нас. Ако някой се опита да го докосне, ще мине през трупа ми, кълна се в думите си, както стоя тук пред вас!

Рурк, който лежеше в безсъзнание на земята, простена сърцераздирателно. Шана изпусна камшика и се хвърли към него.

— Повикайте доктора! — заповяда Трейхърн. — И вдигайте платната! Курс към Марсхелд.

Шана постави главата на Рурк на скута си, отметна разбърканите коси от челото му. Сега се притече и Питни, който се опита да помогне на ранения да легне по-удобно на дъските на палубата. Питни долови трескавия шепот на Шана:

— Сега вече всичко е наред, любими мой, всичко е добре…

Рурк погледна, затвори очи и потъна в милосърдна забрава.

На следващата сутрин Рурк се бе съвзел вече дотолкова, че можеше да стои с Орлан Трейхърн на задната палуба на „Хамстед“, подпрян на възлестия бастун на господаря на острова, който той му бе дал — не съвсем охотно — да му служи като патерица. Шана се бе настанила между двамата мъже, държеше ръката, на баща си и не откъсваше поглед от Рурк.

Докторът бе извадил множество дребни тресчици и конци плат от раната, бе я наложил с мехлеми и лапи, главата му беше странно олекнала, но не искаше да лежи. Наслаждаваше се на свежия бриз, който повяваше на задната палуба, и очакваше с напрежение отново да зърне острова на пиратите. На главната палуба екипажът вече се суетеше около оръдията. Когато „Хамстед“ пусна котва до самия риф, ограждащ острова, дългите сребристосиви дула бяха вече заредени и готови за стрелба. Всички хора стояха на палубата, бавно и застрашително фрегатата навлезе в залива.

Пред очите им се разкри истински хаос. Лодки гребяха от брега към пиратските кораби. Мулатът явно бе успял да измъкне шалупата от капана на блатната джунгла — сега корабът бе до кея. На шхуната както и около бараката с топовете кипеше трескава дейност.

Преди още „Хамстед“ да се приближи, от шалупата блъвна огън и малко след това на около двеста-триста метра от носа на „Хамстед“ се вдигна висок фонтан. Ако този изстрел трябваше да предупреди, то предупреждението бе твърде малко. Все пак то ясно показа докъде достига далекобойността на старите пушки на пиратите.

Топовният гърмеж от кея заглуши двукратното остро излайване на бордовите оръдия на „Хамстед“. Така че без всякакво предупреждение пред шалупата на мулата изведнъж се вдигна висок воден стълб, а на хълма над селото избухна истинска лавина от прах.

Цялото село замря под топовните гърмежи. Изведнъж жителите бяха разбрали, че островът им съвсем не е толкова непристъпен, колкото си мислеха. Изтръпнали от смъртен страх, хората се щураха из бедните къщурки, като се опитваха да спасят мило и драго.

Двете бордови оръдия пропяха отново стакатото на своя смъртоносен дует. Този път някъде в средата на селото се разлетяха високо във въздуха камъни и греди. Рурк наблюдаваше с тягостно чувство как клетите хорица тичаха приведени под свистящите гюлета, които без милост се сипеха над виновни и невинни. Без да обръща внимание на болките в крака си, Рурк закуца към оръдията, които продължаваха да мятат към селото своя убийствен товар, сеещ унищожение и разруха. Облакът от дим и прах над селото ставаше все по-голям, докато шалупата на мулата необезпокоявана вече вдигаше ветрила.

С бастуна на Трейхърн Рурк бутна настрани офицера от бордовата артилерия, взе от друг един ръчен лост и сам пренасочи оръдията. Двама топчии държаха готови фитилите. Рурк отстъпи една крачка и подаде команда с ръка. Топчиите допряха фитила, двете оръдия бликнаха огън едновременно, талпите под краката на Рурк потрепераха. Само секунди по-късно палубата на шалупата се превърна в купчина развалини, предната мачта се пречупи, целият такелаж се стовари с трясък и бавно потъна на дъното. Рурк накара моряците бързо да заредят отново и даде команда с ръка. Този път рухна с трясък главната мачта, в туловището на кораба, до самата ватерлиния се отвори широка цепнатина. Кърмата се блъсна в кея, хората започнаха да скачат пред борда, корабът бавно легна на дъното в бистрите води на пристанището.

Рурк пак завъртя оръдията. Двата по-малки кораба направо се преобърнаха от прякото попадение на гюлетата. От единия кораб започна да се издига пушек, другият заора в пясъка и екипажът му побягна към блатата. Рурк изстрелваше изстрел след изстрел, докато накрая от пиратската флота останаха само димящи купчини отломъци.

С истинско задоволство Рурк взе на мерник следващата си цел. Оръдията дадоха по три изстрела — с гръм и трясък хвръкна във въздуха барутният склад на корсарите, островът се разтърси като от земетресение. Но странноприемницата на Майката се оказа корав залък. Бяха необходими двайсетина гюлета, докато фасадата започна да се руши по малко, а най-после се срути и зейна цялата й вътрешност.

Рурк накара хората да заредят още веднъж и се прицели особено внимателно. Ръката му за последен път подаде команда „Огън“, а Шана с невъзмутимо лице гледаше как фасадата на бялата къща, която бе за тях и дом, и любовно гнезденце, изчезна в облак кафеникав прах.

Сега Рурк се провикна нагоре към Трейхърн:

— Ако не искате да избиете още цял куп невинни хора, мисля, че сторихме достатъчно! Не виждам скоро някой пират да тръгне оттук да плячкосва. Онези, които бяха виновни за отвличането на дъщеря ви, според мен са или мъртви, или бягат да се спасяват. Вие решавате, сър!

Трейхърн махна с ръка и се обърна към Дъндас:

— Приберете оръдията обратно! Вдигнете платната! Курс към Лос Камелос. Онова, което видях тука, ни стига! Дано да даде господ и да не чувам повече за всичко това!

Огромното усилие бе изтощило силите на Рурк. Сега, когато напрежението спадна, той почувства страхотна слабост. Главата му клюмна напред, той отпусна цялата си тежест на ръчния лост, който държеше. Един от офицерите побърза да побутне към него бастуна на Трейхърн, Рурк успя да го хване и дори направи няколко крачки към задната палуба, към Шана. Устата му бе суха като пергамент, лицето и цялото му тяло изгаряха в огън, слънцето се завъртя лудо в мачтите. Той видя Шана как тича към него. Изведнъж усети, че лежи, опрял лице до грапавите дъски, ноздрите му се изпълниха с мирис на барут. Небето посивя, около него денят угасна. Прохладни ръце обвиха врата му, нещо мокро капна на лицето му. Някъде от много далече един глас викаше името му, но той бе уморен, безкрайно уморен… Около него се спусна най-черната от всички нощи в живота му.