Шана

ЕПИЛОГ

Орлан Трейхърн седеше в църквата на Лос Камелос и се вслушваше в гласа на пастора от амвона. Но мислите на Орлан Трейхърн бяха далеч.

Самотен беше островът напоследък. Липсваше нещо. Животът следваше обичайния си ход; по-бавен, когато дойдеше обедната горещина; по-приятен, когато наближаваше реколта или сеч. Във всички мелници се въртяха колелата, цялото население на острова имаше дял в новото богатство, което се изливаше над малкия свят на Лос Камелос. Всичко бе така, както Орлан Трейхърн винаги си го бе мечтал, и все пак сега, когато бе постигнато, нещо не му достигаше.

Мислите на Орлан Трейхърн пътешестваха надалеч, към дъщеря му и зет му. Детето междувременно сигурно вече се бе родило, но сигурно щяха да минат няколко седмици, преди Орлан да получи черно на бяло радостната вест.

Той вдигна поглед към малкото маслено платно, на което бе нарисувана починалата му съпруга Джорджиана и което висеше над купените от него църковни пейки. Колко би се радвала Джорджиана. Тя сигурно щеше да замине при Шана, за да седи до леглото и да й помага в този труден, радостен миг. Той почти видя пред себе си търпеливия благ поглед на Джорджиана.

Само преди година той мислеше, че кръвта в жилите му е остаряла и слаба, но сега тя отново пулсираше по-бързо, с вихъра на младостта, когато се замисляше за богатството на новите пазари, които чакаха в колониите работливата ръка на опитен търговец. Все по-силно се надигаше у него желанието да се завърне на световните пазари с куп менителници в джоба и товар търговски стоки на кораба.

Мечтаеше да си проправи път със силни лакти през множеството, да се вслуша в езика на търговците, да чуе песента на наддаването и да усети как сърцето забива по-бързо в онзи напрегнат миг, когато ръкостискането подпечатва един договор. Искаше му се да противопостави опита си на лукавите полуистини на продавачите, да измери собствената си хитрост с бдителността на търговците.

Дори Питни в последно време бе станал неспокоен, говореше често, че иска да напусне острова и да си потърси щастието в Новия свят. Не без основание Орлан Трейхърн предполагаше, че верният другар от толкова съдбовни години се е влюбил в широката земя, която бе опознал по време на пътешествието си, и че сега животът на острова му се струваше тесен и затворен. Преди, докато вървяха заедно към църквата, бяха съзрели кораб и Питни бе слязъл към пристанището, за да го посрещне — и тогава Орлан Трейхърн бе видял в очите му да пламва огънят на авантюризма.

Да, боже мой, това наистина е изкушение — помисли си Трейхърн сега. — И при всяко пътуване до колониите бих могъл да виждам внучето си.

Погледът му отново се отправи към картината на Джорджиана.

— И със сигурност бих се връщал отново и отново тук, Джорджиана. Често. И винаги ще пазя свято спомените, чиито семена посяхме някога тук заедно.

Пасторът бе изрекъл последните думи от проповедта си и бе приканил енориашите да се изправят и да изпеят един хорал — когато изведнъж замлъкна и закова безмълвен поглед във входа на църквата. Преди Трейхърн да успее да се обърне, той усети здравата хватка на една ръка на рамото си. Вдигна очи и погледна засмяното лице на Питни.

Трейхърн набърчи чело и направи физиономия, изправяйки се. Но още в същия миг внимателно му бе пъхнато в ръката едно малко вързопче. Той едва успя да разпознае малката главичка, когато на другата му ръка се озова второ вързопче. Очите на Трейхърн местеха поглед от едното към другото, но и в двете той виждаше черна коса и зелени искри в малки, ясни детски очи.

Господарят на острова отвори широко и уста, и очи. Срещу му сияеше Шана.

— Момче и момиче, татко! — възкликна тя.

— Тази новина не можахме да поверим на никакво писмо! — засмя се Рурк. — А и без това отдавна ви дължахме едно посещение.

Орлан Трейхърн нямаше думи. Невярващият му поглед още веднъж се върна на близнаците и дори от това да зависеше животът му, той не би могъл да намери думи, за да даде израз на ликуването си.

Той вдигна поглед към картината на стената. И със сподавен глас прошепна: „Повече, отколкото някога бяхме мечтали, Джорджиана. Повече, отколкото бяхме мечтали…“