Шепнещите

1

Лятото беше дошло, сезонът на събуждането. Този щат, тази северна земя, не бе като южните. Тук пролетта беше илюзия, давано, но никога неспазвано обещание, симулация на нов живот сред потъмнял сняг и бавно топящи се ледове. Природата се беше научила да чака своето време край бреговете и мочурищата, в Големите северни гори на Каунти и солените блата на Скарбъро. Нека зимата се разпорежда през февруари и март, да се оттегля бавно към четирийсет и деветия паралел, отказвайки да отстъпи без бой дори педя земя. С наближаването на април върбите и тополите, леските и брястовете напълваха сред птичите песни. Чакайки от есента, цветовете им бяха още забулени, но готови да се разтворят, и мочурищата скоро щяха да се покрият с пурпурно-кафявия килим на елдата. Катериците, бобрите и скунксовете се раздвижваха. Небето се изпъстряше от бекасини, гъски и патици, пръснати като семена по синя нива. Беше май и лятото най-сетне беше дошло, всичко се беше събудило.

Всичко.

Слънчевата светлина се плискаше по прозореца и топлеше гърба ми, прясното кафе се изливаше в чашата ми.

— Лоша работа — каза Кайл Куин.

Кайл, спретнатият набит мъж в искрящи от белота дрехи, беше собственикът на закусвалня „Палис“ в Бидефорд, а също така и главният й готвач, при това най-чистият главен готвач в крайпътно заведение, който бях виждал в живота си. Бях се хранил в ресторанти, където бе достатъчно само да зърна готвача, за да се замисля дали да не предприема лечение с антибиотици, но облеклото на Кайл беше така изрядно и кухнята му бе така безупречно чиста, че в някои болници имаше интензивни отделения с по-лоша хигиена от тази в „Палис“ и хирурзи с по-мръсни ръце от ръцете на Кайл.

„Палис“ бе най-старият крайпътен ресторант в Мейн, построен по поръчка от компания „Полард“, Лоуъл, Масачузетс, но червената и бялата боя все още бяха свежи и непокътнати, а златните надписи на прозорците, които известяваха, че дамите наистина са добре дошли, блестяха като написани с огън. Беше започнал да работи през 1927 г. и оттогава бе сменил петима собственици, от които Кайл беше последният. Там сервираха само закуска и затваряха преди обед, но заведението беше от онези, които правят всекидневието малко по-поносимо.

— Да — казах аз, — работата е от лоша по-лоша.

Пред мен на бара беше разтворен „Портланд Прес Хералд“. Заглавието под гънката на първата страница гласеше:

Въпросният служител в моторизираната щатска полиция Фостър Джандро бе намерен застрелян в камиона си зад бившия бар „Блу Мун“ в покрайнините на Сако. По време на произшествието той не е бил на работа и когато тялото му било намерено, бил облечен в цивилни дрехи. Никой не знаеше какво е правил на това място, още повече, че според аутопсията е бил убит между полунощ и два часа след полунощ, когато на никого не е работа да се навърта около обгорелите развалини на бар с лоша слава. Останките на Джандро бяха открити от екип на пътна полиция, спрял на паркинга на „Блу Мун“ за сутрешно кафе и цигара преди началото на дневната смяна. Убийството бе извършено с два изстрела от късо разстояние с пистолет двайсет и втори калибър, единия в сърцето, другия в главата. Налице бяха всички характерни белези на изпълнена екзекуция.

— Онази кръчма винаги е била магнит за неприятностите — каза Кайл. — Трябваше просто да изравнят със земята всичко, което остана от нея след пожара.

— Да, но какво да сложат на нейно място?

— Надгробен камък. Надгробен камък с името на Сал и Кливър.

Кайл отиде да налее кафе на останалите скитници, повечето от които четяха или разговаряха тихо помежду си, насядали в една редица като в картина на Норман Рокуел. В „Палис“ нямаше сепарета, нито пък маси, само петнайсет стола. Аз заемах последния, най-далечния от вратата. Беше единайсет часът и формално закусвалнята беше затворена, но Кайл нямаше да изгони хората скоро. Такъв тип заведение беше.

Сали Кливър: нейното име бе споменато в доклада за убийството на Джандро, малка градска история, която повечето от хората може би предпочитаха да забравят, и всъщност последният пирон в ковчега на „Блу Мун“. След пожара вратите и прозорците на бара бяха заковани с дъски и няколко месеца по-късно той беше подпален. Собственикът беше разпитан за евентуален палеж и застрахователна измама, но това бе просто рутина. Всички знаеха, че семейство Кливър бе драснало клечката на „Блу Мун“ и никой не ги обвиняваше за това.

Барът беше затворен вече от близо десет години и това не огорчаваше абсолютно никого, дори пияниците, които го бяха посещавали редовно. Местните винаги го наричаха „Блу Муд“[1], защото никой не излизаше от него по-весел, отколкото бе влязъл, дори и да не бе ял от храната и да не бе пил нищо, което не е отворено пред очите му. Беше мрачна сграда, тухлена крепост с изрисувана табела отгоре, осветявана от четири крушки, от които никога не работеха едновременно повече от три. Вътре се поддържаше мъждива светлина, за да не се вижда мръсотията, и всички столове на бара бяха завинтени за пода, за да дават на пияниците известна стабилност. Менюто бе взето направо от готварската школа за хроническо затлъстяване, но повечето клиенти предпочитаха да се тъпчат с безплатните бирени фъстъци, покрити с един пръст сол, за да се стимулира консумацията на алкохол. В края на вечерта останалите неизядени, но добре опипани фъстъци се изсипваха обратно в голям чувал, който барманът Ърл Ханли държеше до умивалника. Ърл бе единственият барман. Когато се разболяваше или имаше да върши нещо по-важно от това да осолява пияници, „Блу Мун“ не отваряше. Ако някой бе наблюдавал как клиентите пристигат за всекидневното си зареждане, би се затруднил да познае дали се радват, или са разочаровани да намерят вратата заключена.

После умря Сали Кливър и „Блу Мун“ издъхна заедно с нея.

В нейната смърт нямаше нищо загадъчно. Тя беше двайсет и три годишна и живееше с един хаймана на име Клифтън Андреас, за приятелите си Клифи. Изглежда, че Сали всяка седмица бе слагала настрана по малко пари от работата си като келнерка, може би с надеждата да събере достатъчно, за да плати да убият Клифи Андреас или да убеди Ърл Ханли да сипе в бирените му фъстъци отрова за мишки. Аз познавах Клифи Андреас като лице от града, което е разумно да се избягва. Клифи не отминаваше кученце, без да поиска да го удави, нито пък бръмбар, без да изпита желание да го смачка. Всяка работа, която захващаше, беше сезонна, но никога не бе имало вероятност да бъде избран за работник на месеца. Работата бе нещо, което вършеше, когато свърши парите, и прибягваше до нея само в краен случай, ако няма възможност да вземе заем, да открадне или да смуче от по-слаб и по-нуждаещ се от него човек. Притежаваше повърхностния чар на лошо момче и се ползваше с успех сред онзи тип жени, които заемат за пред хората позата, че считат добрите мъже за слаби, макар тайно да си мечтаят за някой обикновен Джо, който не е затънал в тинята и не е готов да повлече още някого към дъното на блатото.

Не познавах Сали Кливър.

Тя, изглежда, бе имала ниско самочувствие и скромни очаквания, но Клифи Андреас някак си бе успял да я лиши съвсем от първото, без да й даде нещо в отплата. Във всеки случай една вечер той бе намерил скромните й, трудно припечелени спестявания и бе решил да устрои за себе си и приятелчетата в „Блу Мун“ гощавка за чужда сметка. Сали се прибрала от работа, видяла, че парите й са изчезнали, и отишла да търси Клифи в любимото му свърталище. Заварила го да се черпи на бара с единствена бутилка коняк в кръчмата, купена с нейните пари, и решила да защити правата си — за пръв и последен път в своя живот. Крещяла, драскала го и го скубала, докато накрая Ърл Ханли казал на Клифи да изкара жена си и домашните си проблеми навън и да не се връща, докато не се оправи и с двете.

Клифи Андреас хванал Сали Кливър за яката и я извлякъл през задната врата, а мъжете на бара седели и слушали, докато я блъскал в земята. Когато влязъл отново, ръцете му били окървавени и с разранени кокалчета, а лицето — покрито с кървави пръски. Ърл Ханли му сипал още едно и излязъл да види Сали. Тя вече се давела в собствената си кръв и умряла в задния двор, преди линейката да стигне до нея.

И това е всичко за „Блу Мун“ и за Клифи Андреас. Лепнаха му десет до петнайсет години в Томастън, излежа осем и после беше убит, по-малко от два месеца след като го освободиха, от неизвестен извършител, който откраднал часовника му, оставил портфейла му недокоснат и после изхвърлил часовника в близка канавка. Шушукаше се, че семейство Кливър имали дълга памет.

Сега пък Фостър Джандро беше намерил смъртта си само на метри от мястото, където се бе задушила Сали Кливър, и пепелищата на „Блу Мун“ бяха разровени още веднъж. На щатската полиция никак не й се нравеше да губи моторизирани полицаи, не й се харесваше още през 1924 г., когато Емъри Гуч загина в Матауамкийг при злополука с мотоциклет; нито през 1964 г., когато Чарли Блак стана първият представител на моторизирания отряд, убит с огнестрелно оръжие по време на банков обир в Саут Берик. Обаче около убийството на Джандро имаше нещо съмнително. Във вестника може и да пишеше, че няма следи, но слуховете говореха друго. До колата му били намерени флакони от крек; парчета от същото стъкло били открити и на пода до краката му. В кръвта му нямало дрога, но в полицията били разтревожени, че Джандро може да е бил дилър, а това щеше да е неприятно за всички.

Постепенно закусвалнята започна да се изпразва, но аз продължавах да си седя на мястото, докато се озовах сам на бара. Кайл ме остави на мислите ми, но преди да започне с разчистването, се погрижи чашата ми да бъде напълнена. Последните редовни посетители, повечето възрастни хора, за които седмицата не бе същата без едно-две посещения в „Палис“, платиха сметките си и тръгнаха.

Аз никога не съм имал офис. Никога не ми е бил нужен, а дори и да съм можел да му намеря някакво приложение, то навярно не би оправдало разноските дори при приемлив наем в Портланд или Скарбъро. Само шепа клиенти се бяха оплаквали от това, а в случаите, които изискваха усамотяване и дискретност, молех някого за услуга и нужното помещение ми бе предоставяно. Понякога използвах офиса на моя адвокат във Фрийпорт, но за някои хора идеята да влязат в адвокатска кантора бе почти толкова неприятна, колкото и самата мисъл за адвокатското съсловие като цяло, и бях установил, че повечето от хората, които идваха за помощ при мен, предпочитаха по-неофициални контакти. Обикновено аз ги посещавах и говорех с тях в домовете им, но понякога ресторантчетата като „Палис“, празни и дискретни, вършеха същата работа. В тези случаи мястото на срещата се избираше от евентуалния клиент, не от мен, и аз нямах нищо против това.

Малко след пладне вратата на „Палис“ се отвори и вътре влезе мъж към средата на шейсетте. На вид човекът бе образец на типичен възрастен янки: шапка с козирка на главата, поръчано по каталог яке над огладена риза, чисти дънки и работни обувки. Беше тънък като опъната жица, лицето му бе обветрено и набраздено от бръчки, зад изненадващо модерните очила в метални рамки проблясваха светлокестеняви очи. Той поздрави Кайл по име, после свали шапката и се поклони леко на Тара, дъщерята на Кайл, която разчистваше зад барплота, а тя се усмихна и също го поздрави.

— Радвам се да ви видя, господин Пачет — каза Тара. — Отдавна не сте идвали. — В гласа й имаше нежност, в очите й — светлина, и това казваше всичко, което трябваше да се каже за неотдавнашното нещастие, сполетяло новодошлия.

Кайл се подаде от прозореца за сервиране между кухнята и бара.

— Идваш да хапнеш истинска храна ли, Бенет? — каза той. — Като те гледам, май имаш нужда да се поохраниш.

Бенет Пачет се засмя и размаха дясната си ръка, сякаш думите на Кайл бяха бръмчащи около главата му насекоми, после седна до мен. Той бе собственик на закусвалнята „Даунс Дайнър“ до хиподрума на хълмовете край Скарбъро на шосе 1 от над четирийсет години. Преди него я беше държал баща му, отворил я бе малко след завръщането си от служба в Европа. По стените на ресторантчето все още имаше снимки на Пачет-старши, някои от тях от времето на военната му служба: сержант, заобиколен от по-млади мъже, които го гледат с уважение. Той беше починал още преди да навърши петдесет години и после бизнесът бе поет от сина му. Бенет вече беше живял по-дълго от своя баща, също както съдбата, изглежда, бе отредила и на мен да живея по-дълго от моя.

Той прие предложената от Тара чаша кафе, съблече якето си и го окачи до старата газова печка. Тара се оттегли дискретно да помага на баща си в кухнята, за да останем с Бенет сами.

— Здравей, Чарли — каза той и ми подаде ръка.

— Как сте, господин Пачет? — попитах аз. Беше ми неудобно да му говоря на „вие“, това ме караше да се чувствам като десетгодишен, но с мъже като него предпочитах те сами да предложат да се обръщам към тях малко по-фамилиарно. Знаех, че целият му персонал го нарича „господин Пачет“. Някои от тях може би го чувстваха като баща, но той им бе шеф и те се отнасяха към него с нужното уважение.

— Можеш да ме наричаш Бенет, синко. Колкото по-малко официалности, толкова по-добре. Не мисля, че някога досега съм говорил с частен детектив освен с теб, и то само когато си се хранил в моето заведение. Виждал съм ги само по телевизията и във филмите. И да ти кажа право, малко ме безпокои твоята репутация.

Той се взря в мен и видях как погледът му се задържа за миг на белега отзад на врата ми. Там миналата година ме беше одраскал куршум, достатъчно надълбоко, за да остави трайна следа. Напоследък май бях натрупал доста такива дамги. Когато умра, може да ме сложат в музейна витрина за назидание на другите, които биха се изкушили да поемат по пътя на побоите, огнестрелните рани и екзекуциите на електрическия стол. Но пък може просто да не бях имал късмет. Или пък да бях имал. Въпрос на гледна точка.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — казах аз.

— Не вярвам, но ти все пак ме тревожиш.

Повдигнах рамене. На лицето му имаше хитра усмивка.

— Но няма смисъл да го увъртаме — продължи той. — Искам да ти благодаря, че отдели време да се срещнеш с мен. Вероятно си зает човек.

Не бях, но беше мило от негова страна да го каже. Откакто ми върнаха лиценза по-рано тази година, което беше последвано от известни недоразумения с щатската полиция в Мейн, нещата сякаш бяха в застой. Вършех по малко застрахователна работа, винаги скучна и в повечето случаи неизискваща нищо по-уморително от това да седиш в колата и да прелистваш книга, докато чакаш някой тарикат с предполагаеми увреждания, получени на работното място, да започне да вдига тежки камъни в двора си. Но при това състояние на икономиката застрахователна работа не се намираше лесно. Повечето частни детективи в щата се бореха да оцелеят и бяха принудени да приемат всяка работа, която им се предложи. Включително и такава, след приключване на която ти се иска да се изкъпеш в белина. В продължение на една седмица следих мъж на име Хари Милнър, докато обслужваше три отделни жени в различни мотели и апартаменти, като по същото време ходеше редовно на работа и водеше децата си на бейзболни тренировки. Жена му подозираше, че има любовница, но, естествено, беше малко шокирана да научи, че поддържа такива широки сексуални контакти, които обикновено се асоциират с френските фарсове. Умението му да разпределя времето си обаче бе почти достойно за възхищение, както и енергията му. Милнър бе само две години по-възрастен от мен, но ако аз бях опитал да задоволявам по четири жени всяка седмица, бих си докарал инфаркт, вероятно докато се кисна във вана с лед, за да ми спаднат отоците. Обаче това бе най-добре платената работа, която бях имал от доста време. Бях започнал да работя отново по няколко дни в месеца и като барман в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“, не на последно място и за да запълвам времето си.

— Не съм толкова зает, колкото може би ти се струва — отвърнах.

— Тогава, предполагам, ще имаш време да ме изслушаш.

Кимнах.

— Преди да минем нататък, искам само да кажа, че съжалявам за смъртта на Деймиън.

Не познавах Деймиън Пачет по-добре, отколкото познавах баща му, и не си бях направил труда да отида на погребението. Вестниците бяха проявили дискретност, но всички знаеха как е умрял. „Войната е виновна“, шушукаха хората. Той се беше самоубил само формално. Ирак го беше довършил.

Лицето на Бенет се сгърчи от болка.

— Благодаря ти. Както може би се досещаш, в известен смисъл това е причината да сме тук. Чувствам се малко странно, като се обръщам към теб за това. Ти преследваш убийци заради стореното от тях и онова, което аз мога да ти предложа, навярно ще ти се стори доста безинтересно.

Изкушавах се да му кажа за чакането пред мотелските стаи, докато хората вътре осъществяват извънбрачни сексуални контакти, или за седенето с часове в колата с камера на таблото, с надеждата, че неочаквано някой може да се покаже.

— Понякога безинтересните неща са приятна промяна.

— Ох — каза Пачет, — сигурно е така.

Погледът му се плъзна към вестника пред мен и той трепна отново. „Сали Кливър“, помислих си. Трябваше да прибера вестника, преди да дойде Бенет.

Когато беше убита, Сали Кливър работеше в „Даунс Дайнър“.

Бенет Пачет отпи от кафето и не проговори поне три минути. Хората като него достигат до по-късните години от живота си в идеално здраве, като не претупват нещата. Те работят по мейнско време и колкото по-скоро онези, на които се случва да си имат работа с тях, свикнат да сверяват часовниците си с техните, толкова по-добре.

— Има едно момиче, което работи като сервитьорка при мен — каза накрая той. — Добро дете е. Мисля, че може да помниш майка й, жена на име Кейти Емъри?

С Кейти Емъри учехме в гимназията на Скарбъро по едно и също време, макар да се движехме в различни кръгове. Тя беше от момичетата, които обичат жокеите, а аз не си падах много по жокеите и момичетата, които се мотаеха с тях. Когато като тийнейджър се върнах в Скарбъро след смъртта на баща си, нямах особено желание да се мотая с когото и да било, движех се сам. Всички местни хлапета членуваха в отдавна утвърдили се групи, в които бе трудно да проникнеш дори и да искаш. С времето създадох някои приятелства и, общо взето, не се срещах с много хора. Помнех Кейти, но се съмнявам, че тя би си ме спомнила, не и при нормалния развой на събитията. Но с течение на годините името ми бе започнало да се появява във вестниците и най-вероятно тя и други като нея са прочели написаното и са си припомнили момчето, което бе пристигнало в Скарбъро за последните две години в гимназията, свързвайки го с историите за бащата полицай, убил две хлапета, преди да отнеме собствения си живот.

— Как е тя?

— Живее горе край въздушната линия. — „Въздушната линия“ бе местното название на шосе 9, което свързваше Бруър и Кале. — Трети брак. Живее с един музикант.

— Така ли? Не я познавах толкова добре.

— Имал си късмет. Сега можеше ти да живееш с нея.

— Минавало ми е през ума. Тя беше хубаво момиче.

— И все още е хубава жена, предполагам. Малко по-пълна в талията, отколкото може би си я спомняш, но още й личи каква е била. Личи си и по дъщеря й.

— Как се казва дъщерята?

— Карън. Карън Емъри. Единствено дете от първия брак на майката, родено след като бащата си плюл на петите, затова носи фамилията на майка си. Впрочем единствено дете от всичките й бракове. Работи при мен вече повече от година. Както казах, добро дете. Има си своите проблеми, но мисля, че ще се справи благополучно с тях, стига да й бъде дадена помощта, която й е нужна, а самата тя да е достатъчно разумна да я поиска.

Бенет Пачет бе необикновен човек. Той и съпругата му Хейзъл, която почина преди няколко години, винаги бяха приемали всички свои служители не просто като персонал, а като част от семейството. Особено привързани бяха към жените, които минаваха през „Даунс Дайнър“, някои от които оставаха дълги години, а други — само за няколко месеца. Бенет и Хейзъл имаха особен усет за момичета, които са в беда или се нуждаят от малко стабилност в живота. Не ги шпионираха и не им четяха морал, но ги изслушваха, когато те се обръщаха към тях, и им помагаха с каквото могат. Семейство Пачет притежаваше две къщи в Сако и Скарбъро, които бяха преустроили в евтини квартири за собствения си персонал и за персонала на ограничен брой утвърдени малки фирми, ръководени от хора със сходни на техните възгледи. Апартаментите не бяха смесени, така че мъжете и жените трябваше да живеят със съквартиранти от собствения си пол.

Случайните срещи на двойките бяха неизбежни, но не ставаха толкова често, колкото можеше да се предполага. Повечето от онези, които приемаха предлаганите от Пачетови жилища, бяха доволни, че могат да разполагат със собствено пространство — не само във физически, а и във физиологически и емоционален смисъл. Повечето накрая се изнасяха, някои отново се събираха да живеят заедно, други не, обаче докато работеха при Пачет, бяха пред погледа на останалите — както на партньорите си, така и на по-възрастните колеги. Смъртта на Сал и Кливър бе голям удар, но ако изобщо им повлия по някакъв начин, само ги направи още по-загрижени към своите отговорности. Бенет бе понесъл тежко загубата на съпругата си, ала това ни най-малко не бе променило отношението му към хората, които работеха за него. В края на краищата сега му оставаха само те и той виждаше Сали Кливър в лицето на всяка една от онези жени, а може би бе започнал да вижда и Деймиън в лицето на всеки млад мъж.

— Карън се е влюбила в мъж, когото не харесвам особено — каза Бенет. — Тя живееше в една от къщите за персонала, в самото начало на „Горам Роуд“. Двамата с Деймиън се разбираха добре. Мислех, че той може да е влюбен в нея, но тя имаше очи само за онзи, неговия приятел от Ирак Джоуел Тобаяс. Бил е командир на Деймиън. След смъртта на Деймиън, а може да е станало и още преди това, Карън и Тобаяс се събраха. Чух, че Тобаяс бил разстроен от нещо, което видял в Ирак. Негови другари загинали пред очите му, издъхнали буквално в ръцете му от загуба на кръв. Будел се нощем плувнал в пот и крещял. Карън мисли, че може да му помогне.

— Тя ли ти каза това?

— Не. Чух го от една от другите сервитьорки. Тя не споделя с мен подобни неща. Струва ми се, че предпочита да говори с другите жени, това е. И знае, че не одобрявам преместването й при Тобаяс толкова скоро, след като са се запознали. Може да съм старомоден, но мисля, че трябваше да почака. И й го казах. Ходеха едва от две седмици и… Е, попитах я не мисли ли, че малко прибързва, но тя е младо момиче и смята, че знае какво иска, а аз не исках да й се меся. Пожела да продължи да работи за мен и това беше хубаво. И ние имахме известни затруднения напоследък, както навсякъде, но аз не искам да печеля от ресторанта повече, отколкото ми трябва, за да си плащам сметките, и все още успявам, дори ми остават пари. Нямам нужда от повече хора, може да се каже, че не ми трябват и всичките, които имам, но те се нуждаят от тази работа, а за един възрастен човек е полезно да има млади хора около себе си.

Той допи кафето си и погледна с копнеж каната от другата страна на бара. Като по телепатия Кайл, който почистваше кухненския плот, погледна към нас и каза:

— Ако искате още кафе, идете да вземете онази кана. Иначе ще го хвърля.

Бенет заобиколи бара и наля и на двама ни още малко. Като свърши с това, остана прав и се загледа през прозореца към старата сграда на съда, обмисляйки какво още да каже.

— Тобаяс е по-възрастен от нея, около трийсет и пет е. Твърде стар и твърде препатил за момиче като нея. Самият той е бил ранен в Ирак, загубил е няколко пръста на ръката и левият му крак е осакатен. Сега кара камион — „независим доставчик“, така се нарича, но изглежда, че работи доста нередовно. Винаги намираше време да се мотае с Деймиън и винаги е около Карън, много по-често, отколкото би се очаквало от човек, който трябва да пътува, за да изкарва прехраната си, сякаш парите не са проблем за него.

Бенет отвори една сметана и я прибави към кафето си. Отново настъпи мълчание. Не се съмнявах, че е обмислял дълго какво да ми каже, но виждах, че още не се решава да изрече всичко на глас.

— Разбираш ли, аз много уважавам военните. Няма как да е иначе, като се има предвид какъв човек беше баща ми. Зрението ми не беше толкова лошо, можех да отида във Виетнам и може би сега нямаше да водим този разговор. Може би нямаше да съм тук, а да лежа погребан някъде под бял камък. Така или иначе, щях да съм друг човек, дори по-добър.

Не знам доколко войната в Ирак е била справедлива или несправедлива. Струва ми се, че се стигна твърде далеч и не виждам основателна причина за това, много хора загубиха живота си. Сигурно има по-умни от мен, които знаят нещо, което аз не знам. Но още по-лошо е, че не се погрижиха за онези мъже и жени, които се върнаха, не и така, както трябваше. Моят баща се върна от Втората световна война ранен, но просто не го съзнаваше. Засегнат беше отвътре, от някои неща, които беше видял и извършил, но тогава състоянието му нямаше същото медицинско название и хората още не знаеха колко опасно може да е то. Когато Джоуел Тобаяс влезе в „Даунс“, веднага разбрах, че и той се е върнал ранен от войната, и то не само в ръката и крака. Болеше го и отвътре, целият беше разкъсан от гняв. Усещах това да лъха от него, виждах го в очите му. Нямаше нужда някой да ми го казва.

Не ме разбирай погрешно: той има право да бъде щастлив колкото всеки друг, може би дори още повече, заради онова, което е пожертвал. Болката, която го измъчва, психическа или физическа, не го лишава от това право и е възможно при нормално развитие на нещата някоя като Карън да е подходяща за него. Тя също е била наранена. Не зная как, но последствията са налице и я карат да бъде чувствителна към другите като нея. Такава чувствителност може да бъде благотворна за един мъж. Но аз не мисля, че Джоуел Тобаяс е добър човек. До това се свеждат нещата. Той не е подходящ за нея и просто не постъпва почтено.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Не знам — отвърна и аз долових отчаянието в гласа му. — Не и със сигурност. Обаче имам такова усещане, дори нещо повече от това. Той кара собствен камион с ремарке, новичък и чистичък като бебе в прегръдките на бавачка. Притежава голям „Силверадо“, който също е нов. Живее в твърде хубава къща в Портланд и има пари. Харчи доста, повече, отколкото би трябвало. Това не ми харесва.

Изчаках. Трябваше да внимавам с онова, което щях да кажа сега. Не исках думите ми да прозвучат, сякаш не вярвам на Бенет, но същевременно знаех, че той понякога се държи прекалено покровителствено с младите хора под негово ръководство. Все още опитваше да компенсира факта, че не беше опазил Сали Кливър, въпреки че не бе по силите му да предотврати онова, което я бе сполетяло, и че вината не беше негова.

— Виж, може всичко това да е взето на кредит — казах. — Доскоро се искаха само жълти стотинки, за да си тръгнеш от магазина с нов камион. Може да е получил компенсация за раняванията си. Ти просто…

— Тя се промени — каза Бенет. Каза го толкова тихо, че едва го чух, но напрежението в гласа му подсказваше, че не бива да бъде оставено без внимание. — Той също се промени. Забелязвам това, когато идва да я вземе. Изглежда болен, сякаш не спи добре, дори по-зле от преди. Напоследък започнах да забелязвам същото и у нея. Преди няколко дни се изгори: опита да хване кана с кафе, изпусна я и кафето се изля върху ръката й. Беше невнимание от нейна страна, но невнимание, което е причинено от преумора. Отслабнала е, а и преди не беше особено пълна. И мисля, че той й е вдигал ръка. Видях синини на лицето й. Каза ми, че се е блъснала във врата, сякаш някой още вярва на тези изтъркани приказки.

— Опита ли да говориш за това с нея?

— Опитах, но тя веднага се наежи. Както казах, мисля, че не обича да разговаря на лични теми с мъже. Не искам да повдигам повече този въпрос, боя се, че мога да я прогоня окончателно. Но се тревожа за нея.

— Какво искаш да направя?

— Още се познаваш с онези Фулси, нали? Може би ще успееш да ги накараш да понатупат Тобаяс и да му кажат да си намери друга, с която да дели леглото.

Каза го с тъжна усмивка, но виждах, че донякъде наистина би му допаднало да види двамата Фулси, които, общо взето, изпълняваха с удоволствие ролята на побойници, насъскани срещу човек, който може да удари жена.

— Няма да е от полза — възразих аз. — Или на жената й домъчнява за мъжа, или мъжът решава, че жената се е сдушила с някого, и става още по-зле.

— Е, беше приятно като идея — каза той. — След като явно трябва да се откажем от нея, бих искал да поогледаш Тобаяс и да видиш какво може да откриеш за него. Просто ми трябва нещо, което да убеди Карън да стои далече от него.

— Мога да го направя, но съществува вероятност тя да не ти бъде благодарна.

— Ще поема този риск.

— Искаш ли да ти кажа тарифите ми?

— Ще ми смъкнеш ли кожата?

— Не.

— Тогава предполагам, че ще си заслужиш парите, които искаш. — Той сложи плик на плота пред мен. — Вътре има две хиляди долара в брой. За колко време ще стигнат?

— Достатъчно дълго. Ако ми трябват още, ще те потърся. Ако похарча по-малко, ще ти върна остатъка.

— Ще ми съобщиш ли, ако откриеш нещо?

— Да. Но какво ще стане, ако открия, че е чист?

— Не е — твърдо отвърна Бенет. — Мъж, който удря жена, не може да се нарече чист.

Докоснах с пръсти плика. Почувствах желание да му го върна. Вместо това споменах историята с Джандро.

— Стари призраци — рекох.

— Стари призраци — съгласи се той. — Ходя там понякога, знаеш ли? Не бих могъл да ти кажа защо, може би заради надеждата някак си да се върна назад във времето, за да мога да я спася. Най-често просто казвам молитва за нея, когато минавам оттам. Това място трябва да бъде изтрито от лицето на земята.

— Познаваше ли се с Фостър Джандро?

— Отбиваше се понякога. Всичките идват, щатските моторизирани полицаи, местните ченгета. Ние се грижим за тях. О, плащат си сметките както всички останали, но се грижим да не си тръгват гладни. А Фостър го познавах донякъде. Братовчед му, Боби Джандро служеше с Деймиън в Ирак. Боби загуби краката си. Ужасна работа.

Помълчах, преди да заговоря отново. Тук липсваше нещо.

— Каза, че срещата ни в известен смисъл е свързана със смъртта на Деймиън. Карън Емъри единствената връзка ли е?

Бенет изглеждаше притеснен. Всяко споменаване на сина му навярно му причиняваше болка, но имаше нещо повече от това.

— Тобаяс се върна болен от тази война, но не и синът ми. Мисълта ми е, че бе виждал лоши неща и имаше дни, когато разбирах, че си спомня за някои от тях, но той още си беше синът, когото познавах. Все ми казваше, че войната е била добра към него, ако подобно нещо изобщо е възможно. Не е убил нито един човек, който не се е опитвал да убие него, и не е мразил иракчаните. Съчувствал им е заради онова, което преживяват, и се е опитвал да направи всичко по силите си за тях. Загубил е неколцина от другарите си, но преживяното не го преследваше, поне в началото. Всичко това дойде по-късно.

— Не знам много за посттравматичния стрес — казах аз, — но според онова, което съм чел, може да мине известно време, преди да се прояви.

— Там е работата — рече Бенет. — Аз също четох за това преди смъртта на Деймиън и си мислех, че може би ще успея да му помогна, ако разбера какво преживява. Но Деймиън харесваше войската. Не мисля, че искаше да напуска. На няколко пъти бе продължавал срока на службата си и би се върнал отново там. Всъщност, след като си дойде, говореше непрекъснато, че ще подпише нов договор.

— Защо не го стори?

— Защото Джоуел Тобаяс го искаше тук.

— Ти как разбра?

— От онова, което казваше Деймиън. Той пътува на няколко пъти с Тобаяс до Канада и имах чувството, че са се захванали с нещо, с някаква сделка, която обещава накрая да донесе добра печалба. Деймиън започна да говори, че ще започне собствен бизнес, че ако не се върне във войската, може би ще премине в охранителния бранш. Тъкмо тогава започнаха неприятностите. Деймиън започна да се променя.

— В какъв смисъл?

— Престана да се храни. Не можеше да спи и когато успяваше да заспи, го чувах да вика и да крещи.

— Чуваше ли какво казва?

— Понякога. Молеше някого да го остави на мира, да спре да говори. Не, да спре да шепне. Стана неспокоен и избухлив. Сопваше се за дреболии. Когато не вършеше нещо за Тобаяс, се усамотяваше някъде и пушеше, вперил поглед в празното пространство. Подхвърлих му, че трябва да поговори с някого за това, но не знам дали го е сторил. Когато започна, бяха изминали три месеца от завръщането му, а две седмици по-късно умря от собствената си ръка. — Бенет ме потупа по рамото. — Проучи този Тобаяс и ще говорим отново.

След това каза довиждане на Кайл и Тара и напусна закусвалнята. Наблюдавах го, докато крачеше бавно към колата си, очукано „Субару“ с лепнат на задния калник стикер с тюлен. Докато отваряше вратата на колата, ме хвана, че го наблюдавам. Кимна ми и вдигна ръка за довиждане; и аз сторих същото.

Кайл излезе от кухнята.

— Вече затварям — каза той. — Свърши ли си работата?

— Благодаря ти — отвърнах. Платих сметката и му оставих хубав бакшиш — и за храната, и за неговата дискретност. Не са много ресторантите, където двама души могат да се срещнат и да обсъдят онова, което обсъдихме ние с Бенет, без страх, че някой ще ги подслушва.

— Той е добър човек — отбеляза Кайл, когато колата на Бенет потегли от паркинга.

— Да, така е.

По обратния път към Скарбъро заобиколих, за да мина покрай „Блу Мун“. От водосточната тръба се развяваше полицейска лента, яркожълта на фона на почернелите останки от бара. Прозорците още бяха заковани с дъски, желязната врата беше залостена с тежко резе, но на покрива, там, където пламъците бяха избили навън преди всичките тези години, зееше дупка и ако човек се приближеше достатъчно, усещаше миризма на влага, дори и все още на обгоряло дърво. Кайл и Бенет бяха прави, тази развалина трябваше да бъде съборена, но продължаваше да стои на мястото си като тъмна ракова клетка, открояваща се на фона на поляната с червената детелина зад нея.

Потеглих нататък. Развалините на „Блу Мун“ оставаха все по-назад в огледалото за обратно виждане, докато накрая се загубиха от очите ми. Но нещо от тях сякаш остана на огледалото, нещо като петно от опушен пръст, напомняне от покойните, че живите все още им дължат нещо.

2

Когато се върнах в къщата си в Скарбъро, се замислих над казаното от Бенет Пачет и седнах зад бюрото да си запиша някои неща от нашия разговор. Ако Джоуел Тобаяс биеше приятелката си, тогава заслужаваше и него да го по-заболи, но се питах дали Бенет си дава сметка в какво се намесва. Дори да намерех нещо, което той да използва срещу Тобаяс, не мислех, че това би се отразило особено на тяхната връзка, освен ако не беше толкова ужасяващо, че всяка жена, която не е клинично луда, веднага да си стегне багажа и да си плюе на петите. Опитал се бях също така да го предупредя, че Карън Емъри може да не му е благодарна, задето се бърка в личния й живот, дори и ако Тобаяс я биеше. Ако желанието му да се намеси в делата на служителката си бе предизвикано единствено от това, мотивите му все пак бяха солидни и аз можех да му отделя малко от своето време. В края на краищата човекът си плащаше.

Проблемът беше в това, че благополучието на Карън Емъри не бе единствената причина да се обърне към мен. Всъщност това беше лъжа, средство да се започне ново разследване, отделно, но свързано с разследването на смъртта на сина му Деймиън. Очевидно Бенет бе убеден, че Джоуел Тобаяс носи някаква отговорност за промяната в поведението на Деймиън, промяна, довела накрая до неговото самоубийство. По същество всички разследвания, инициирани от частни лица и провеждани вън от сферата на съда и полицията, са лични, но някои са по-лични от други. Бенет искаше някой да отговаря за смъртта на сина му, тъй като сина му вече го нямаше и не можеше лично да отговаря за нея.

В подобна ситуация някои бащи може би щяха да насочат гнева си срещу войската, която бе пропуснала да забележи проблемите на завърналия се войник, или срещу пропуските на психиатрите, но според Бенет неговият син се беше върнал сравнително невредим от войната. Само по себе си това твърдение даваше основание за допълнителни разследвания, но засега в очите на Бенет Джоуел Тобаяс бе не по-малко виновен за смъртта на сина му, отколкото ако беше държал ръката му, когато беше натиснал спусъка.

Бенет бе интересен мъж, по душа беше мек, но отвън сякаш бе покрит с крокодилска броня на плочки: сега вече солиден мъж, но беше лежал в затвора. Като млад се беше сдушил с група момчета от Обърн, които ограбвали бензиностанции и бакалници, преди да преминат към големите магазини и обира на Първа селскостопанска банка в Огъста, по време на който бяха размахвали пистолети и стреляли, макар и с халосни патрони. Обирът не им бе донесъл кой знае колко пари, само две хилядарки и малко дребни отгоре, но полицията скоро беше идентифицирала неофициално най-малко един от членовете на бандата. Той бе арестуван и притискан известно време, докато накрая беше разкрил своите съучастници в замяна на по-лека присъда. Бенет, който бе участвал като шофьор, бе осъден на десет години, но бе лежал пет. Той не беше професионален престъпник. Петте години в „Томастън“, затворът крепост от деветнайсети век, все още пазещ сякаш прогорени в земята следи от някогашна бесилка, го бяха убедили в погрешността на неговите постъпки. Върнал се бе с подвита опашка към бизнеса на баща си и оттогава насетне се беше пазил от неприятности. Което не означаваше, че бе започнал да уважава много закона или че след като в миналото е бил предаден, сега е готов на свой ред да предаде някого. Може и да не обичаше особено Джоуел Тобаяс, но фактът, че наемаше мен, вместо да отиде в полицията, бе типично Бенетовски компромис, както и това, че искаше да разследвам един човек с надеждата, че така може би ще излезе наяве истината за смъртта на друг.

Вече нищо не оставаше скрито. С известна изобретателност и с малко пари човек можеше да научи за другите доста неща, които те вярват или се надяват, че ще останат в тайна. Още по-лесно бе, когато си лицензиран частен детектив. След един час кредитната история на Джоуел Тобаяс вече лежеше на бюрото пред мен. Срещу него нямаше никакви предупреждения за забавени плащания и според онова, което виждах, той никога не бе имал проблеми с полицията. След като преди малко повече от година бе демобилизиран поради инвалидност, очевидно беше работил усърдно, плащал сметките си и, както изглежда, водил безоблачно съществуване на редови гражданин.

Една от любимите думи на дядо ми беше „шантаво“. Мляко, което е на път да се вкисне, има малко шантав вкус. Тих, почти недоловим шум в мотора буди съмнение, че с карбуратора става нещо шантаво, но още не е ясно точно какво. За дядо ми шантавото беше по-неприятно от явно повреденото, просто защото не се знаеше какво е естеството на проблема. Очевидно нещо не беше наред, но той не можеше да го поправи, защото още не знаеше какво е. Повредата можеше да се отстрани, но шантавото не му даваше да заспи.

Делата на Джоуел Тобаяс бяха шантави. Камионът с ремарке и койка за спане в кабината му бе струвал осемдесет и пет хиляди долара. Независимо от твърденията на Бенет, не го бе купил съвсем нов, но почти. По същото време се бе сдобил и с джип за още десет хиляди долара. Платил бе пет на сто от цената, а останалото изплащаше на месечни вноски при лихвен процент, който не бе прекалено голям и дори можеше да мине за доста благоприятен, но все пак месечните плащания му изяждаха към две хиляди и петстотин долара. В добавка същия месец бе купил и нов шевролет „Силверадо“. Спазарил беше доста добра цена: осемнайсет хиляди долара, което бе с шест хиляди по-малко от обикновената пазарна цена, и изплащаше този кредит на месечни вноски от двеста и осемдесет долара. Накрая, вноските по ипотеката на къщата му в Портланд, на крачка от „Форест Авеню“ и съвсем близо до „Голямата изчезнала мечка“, му струваха още хилядарка на месец. Къщата бе принадлежала на вуйчо му и Джоуел я бе наследил заедно с натрупаните неизплатени вноски. Взето заедно, това означаваше, че трябва да печели почти пет хиляди долара месечно само за да държи главата си над водата, и то преди да си е платил трудовите и медицинските осигуровки, бензина за шевролета, храната, отоплението, бирата и всичко останало, което е нужно, за да живееш удобно. Ако скромно добавим поне още хиляда долара месечно за всичко това, годишните доходи на Тобаяс трябваше да са някъде около седемдесет хиляди долара без данъците. Това бе напълно непостижимо, при положение че като частен превозвач можеше да очаква печалба от около деветдесет цента на миля, плюс горивото, но за това бяха нужни дълги часове зад волана и документиране на изминатите разстояния. Освен това навярно получаваше компенсация за осакатената си ръка, а може би и за крака си. Предполагах, че като инвалид си докарва някъде между петстотин и хиляда и двеста долара месечно, освободени от данъци, което би му помогнало донякъде да покрива разходите си, но все пак оставаха още доста пари, които трябваше да печели на пътя. Оценката на кредитоспособността му бе стабилна, не беше просрочвал изплащането на нито един от заемите си и плащаше редовно вноските в частния пенсионен фонд.

Според Бенет, или според впечатленията, които беше получил Бенет, Тобаяс не работеше през всичките часове, които му бе дал Бог. На практика той като че ли не изпитваше никакви финансови затруднения, което навеждаше на мисълта, че освен парите, които печели като шофьор и получава като помощи, има и още, които идват от друго място; или си имаше скътани средства и субсидираше бизнеса от спестяванията си, което означаваше, че няма да остане дълго в него.

Значи така. Около Тобаяс имаше нещо шантаво. Пари, които идват от друго място. Въпросът беше само да се открие източникът на тези допълнителни доходи и Бенет бе казал нещо, което насочваше предположенията ми в определена посока. Споменал бе, че Тобаяс непрекъснато пътува между Мейн и Канада. Канада означаваше прекосяване на граница, граница означаваше контрабанда.

А когато ставаше дума за границата между Канада и Мейн, това означаваше наркотици.

Според статия в „Ню Йорк Таймс“, „За да се спре контрабандата по каналите между Мейн и Канада, ще е нужна малка армия — толкова дива е по-голямата част от територията, през която минава, и толкова много и разнообразни са възможностите, които предлага“. Въпросната статия е писана през 1982 г., но е не по-малко актуална и днес. В края на деветнайсети век властите се тревожели преди всичко за пропусканите митнически приходи от спиртни напитки, риба, едър рогат добитък и земеделска продукция, пренасяни контрабандно през границата, но дрогата също започвала да се превръща в проблем, тъй като опиумът се складирал в Ню Брънзуик и оттам се транспортирал в Съединените щати през Мейн. Щатът има шестстотин и петдесет километра сухопътна граница с Канада, повечето сред пущинак, както и пет хиляди километра брегова линия и около хиляда и четиристотин малки острова. Тогава там е било, и все още е, рай за контрабандистите.

През седемдесетте години, когато Управлението за борба с наркотиците започва все повече да се фокусира върху южната граница с Мексико, Нова Англия става привлекателна алтернатива за контрабандистите на марихуана, още повече, че със своите двеста и петдесет колежа предлага разработен пазар за нея. Достатъчно бе просто да си купиш корабче, да се насочиш към Ямайка или Колумбия и после да следваш утвърдения маршрут, който ти позволява всеки път да стоварваш по тон във Флорида, Южна и Северна Каролина, Роуд Айлънд и накрая в Мейн. Оттогава мексиканците са наложили присъствието си тук, наред с разните южноамериканци и всички останали, които са се чувствали достатъчно силни, за да заграбят част от пазара на наркотици и да го задържат.

Облегнах се назад и се загледах през прозореца към солените блата и морските птици, които се плъзгаха по водите им. Тънък стълб черен дим се издигна към небето на юг и бавно се разми в неподвижния въздух, като остави едва забележима следа да зацапва иначе съвършената синева на тихо отиващия си ден. Обадих се на Бенет Пачет и той потвърди, че Карън Емъри е на работа. Смяната й свършвала в седем часа и, доколкото знаел, Джоуел Тобаяс щял да мине, за да я вземе. Той често я вземал, когато не е на път. Бенет я попитал дали тази вечер не може да остане до по-късно и Карън му казала, че няма възможност, защото с Джоуел щели да вечерят навън. Обяснила му, че през следващите няколко седмици Джоуел имал доста курсове до Канада и нямало да прекарват много време заедно. И така, по липса на по-добри занимания реших да поогледам къщата на Тобаяс и неговата приятелка.

„Даунс“ беше доста голям ресторант, който можеше да поеме сто, че и повече посетители наведнъж, при положение, че кухнята разполагаше с необходимия персонал и сервитьорките бяха готови да си заслужат бакшишите си с повечко труд. Големите прозорци гледаха към шосе 1, към паркинга и към кегелбана „Биг Туенти“ от другата страна на пътя. Барът минаваше почти по цялата дължина на помещението и завиваше на сто и осемдесет градуса, образувайки нещо като удължено U. Покрай стените имаше четириместни сепарета, друга група от маси за четири човека образуваше остров от винил и формика в средата на ресторанта. Сервитьорките носеха сини тениски с името на ресторанта на гърба и под него три коня, препускащи към финала. Името на всяка от тях бе избродирано на фланелката над лявата й гърда.

Не влязох, а останах да чакам на паркинга. Виждах как Карън Емъри разнася сметките по своите маси, готвейки се за края на смяната — Бенет ми я беше описал, а и сред сервитьорките тази вечер нямаше друга блондинка. Беше хубава, дребничка, може би малко над метър и петдесет, и с тънка фигура, макар че дори отдалеч на човек му се струваше, че тениската й е поне с един номер по-тясна от необходимото. Мъжете сигурно идваха в „Даунс“ само за да капят яйце по брадите си, докато зяпат опънатата фланелка.

В 6,55 на паркинга спря черен силверадо с прозорци от тъмно стъкло. Двайсет минути по-късно Карън Емъри се появи в къса черна рокля и обувки на висок ток, с коса, пусната свободно по раменете, и свеж грим на лицето. Качи се в шевролета и той потегли наляво по шосе 1, отправяйки се на север. Следвах го неотлъчно чак до южен Портланд, където той свърна в „Бийл Стрийт Барбекю“ на Бродуей.

Карън слезе първа, следвана от Джоуел Тобаяс. Той бе поне с трийсет сантиметра по-висок от приятелката си, тъмната му коса, въздълга и вече леко прошарена, бе сресана назад над ушите и настрани от челото. Носеше дънки и синя дънкова риза. Ако по него имаше някаква тлъстина, тя бе добре прикрита. Вървеше с леко накуцване, като разчиташе повече на десния крак, и държеше лявата си ръка пъхната в предния джоб на дънките.

Дадох им няколко минути, после ги последвах вътре. Бяха се настанили на една от масите близо до вратата, затова седнах на бара и си поръчах бутилка безалкохолна бира и пържени картофи, като се разположих така, че да мога да гледам телевизора и масата, заета от Тобаяс и Карън. Те като че ли си прекарваха добре. Взеха си две маргарити и бира за по-нататък и си поделиха плато с мезета. Имаше много усмивки и смях, главно от страна на Карън, но Тобаяс изглеждаше някак напрегнат или пък може би мнението на Бенет Пачет ме караше да го възприемам така. Опитах да се абстрахирам от всичко, което бе казал той, и да ги възприемам само като интересна непозната двойка в ресторант. Не, смехът на Карън и сега ми звучеше пресилено, впечатление, което се потвърди, когато Тобаяс тръгна към тоалетната и докато погледът на Карън го следваше, усмивката й постепенно помръкна и отстъпи място на изражение, което бе в еднаква степен загрижено и тревожно.

Тъкмо си бях поръчал още една бира, която не възнамерявах да пия, когато Джоуел Тобаяс се появи до лакътя ми. Не реагирах, когато той се провря до бара и помоли бармана за сметката, защото сервитьорката, изглежда, била заета другаде. Обърна се към мен, усмихна се, каза „Извинете ме, господине“ и се върна при приятелката си. Докато се отдалечаваше, успях да зърна лявата му ръка: липсваха два пръста и кожата бе покрита с белези. След една-две минути келнерката пристигна, взе оставената на бара сметка и по нареждане на бармана я занесе на масата им. След малко те вече бяха платили и си тръгнаха.

Не ги последвах. Достатъчно бе, че ги бях наблюдавал заедно, а и появата на Тобаяс до мен ме бе поизнервила. Не го бях видял да се връща от тоалетната, което означаваше, че трябва да бе излязъл навън през страничната врата и да се бе върнал през предната. Може да бе изпушил една цигара, докато беше навън, но в такъв случай трябва да бе точно от онези пушачи, които дръпват само по два пъти. Навярно бе просто съвпадение, ала нямах никакво намерение да потвърждавам евентуалните му подозрения относно присъствието си тук, като се втурна към паркинга и потегля след тях със свистящи гуми. Допих повечето от бирата, която не бях искал да пия, погледах още малко телевизионната игра, след това платих и си тръгнах от бара. Паркингът бе почти пуст, черният силверадо отдавна си беше заминал. Нямаше десет часа и небето още светлееше. Навлязох в Портланд, за да мина покрай къщата на Джоуел Тобаяс. Тя беше малка, добре поддържана двуетажна постройка. Джипът бе паркиран на алеята, но камиона го нямаше никъде. Както се виждаше през отчасти спуснатите завеси, в една от стаите на горния етаж светеше лампа, но докато гледах натам, тя бе изгасена и къщата потъна в пълен мрак.

Почаках още минута-две, гледах къщата и си мислех за изражението на Карън Емъри и как Тобаяс се бе появил до мен, после поех обратно към Скарбъро и собствения си тих дом. Някога в него бе имало жена и дете, и куче, но сега те живееха във Върмонт. Посещавах дъщеря си Сам веднъж или два пъти месечно и понякога тя идваше и дори оставаше да преспи тук, ако майка й, Рейчъл, имаше работа в Бостън. Рейчъл се срещаше с друг мъж, поради което се чувствах неловко да я посещавам без предупреждение и понякога й се сърдех заради това. Но и сам стоях настрани от тях, защото не исках да им се случи нещо неприятно, а мен неприятностите непрекъснато ме следваха по петите.

Навремето тяхното място беше заето от сенките на други жена и дете — които вече не виждах, но въпреки всичко усещах като упорита миризма на цветя, изхвърлени едва когато листенцата им са започнали да се ронят. Те вече не бяха източник на тревога. Отнети ми бяха от убиец, мъж, чийто живот бях отнел на свой ред и бях позволил след това чувството за вина и гневът да ги превърнат във враждебно, отмъстително присъствие. Но това беше преди. Сега усещането за присъствието им ме успокояваше, защото знаех, че те ще имат определена роля във всичко, което ми предстои.

Когато отворих вратата, къщата беше топла и изпълнена с миризма на сол от блатата. Почувствах празнотата на сенките, безразличието на тишината и спах спокойно и сам.

3

Джеремая Уебър тъкмо си бе налял чаша вино, за да се потопи в удоволствието от приготвянето на вечерята, когато звънецът на вратата иззвъня. Уебър не обичаше привичните му занимания да бъдат прекъсвани, а четвъртъчните вечери в сравнително скромния му дом — скромен поне по богаташките стандарти на Ню Ханаан, Кънектикът — бяха свещени и неприкосновени. В четвъртък вечер той изключваше клетъчния си телефон, не отговаряше на домашния (и в интерес на истината, малцината му приятели, които познаваха странностите му, предпочитаха да не го безпокоят, тъй като смъртта, предстояща или вече настъпила, бе единственото приемливо извинение) и със сигурност не отваряше, когато някой звъни на вратата. Кухнята му бе в задната част на къщата и той държеше вратата затворена, докато готви, така че през стъклото на входната врата можеше да се види най-много хоризонтален лъч светлина. В дневната светеше лампа, както и в спалнята му на горния етаж, но никъде другаде в къщата не бе осветено. От аудиосистемата в кухнята звучеше Бил Еванс. Понякога Уебър прекарваше предишните дни от седмицата в планиране точно каква музика да си пусне, докато готви и се храни, какво вино да пие с вечерята, какви блюда да приготви. Тези малки удоволствия му помагаха да запази разума си.

Това означаваше, че онези, които знаеха, че си е у дома в четвъртък вечер, едва ли щяха да го прекъснат, а онези, които не знаеха това с положителност, нямаше да могат да се уверят в присъствието или отсъствието му само по светещите в къщата лампи. Дори клиентите, които ценеше най-много, някои от които бяха богати мъже и жени, свикнали нуждите им да бъдат удовлетворявани по всяко време на деня и нощта, се бяха примирили, че в четвъртък вечер Джеремая Уебър няма да е на тяхно разположение. Специално този четвъртък обичайната му програма бе леко объркана от поредица продължителни телефонни разговори, така че когато се прибра вкъщи, вече минаваше осем, а сега наближаваше девет и той още не беше вечерял, така че съвсем не бе в настроение да бъде прекъсван.

Уебър беше изискан тъмнокос мъж в началото на петдесетте, красив, но може би с малко женствена красота — впечатление, което се засилваше от вкуса му към папийонки на точки, ярки жилетки и поредицата културни интереси, които включваха, но не се изчерпваха с операта, класическия и модерния балет. Поради това случайните му познанства навеждаха на мисълта, че може да е хомосексуален, но Уебър не беше гей; всъщност беше много далеч от това. Косата му още не бе започнала дори да се посребрява, генетична особеност, която го правеше поне с десет години по-млад и благодарение на която успяваше да се среща с жени, които по всички стандарти бяха прекалено млади за него, без да буди онова неодобрително, макар и нелишено от завист внимание, каквото предизвиква обикновено такъв натоварен любовен календар. Относителната му привлекателност за противоположния пол, в комбинация с известната щедрост по отношение на онези, които печелеха неговото благоразположение, се беше оказала нож с две остриета. Довела беше два брака до пълен провал, само за първия от които съжаляваше истински, защото беше обичал първата си съпруга, макар и недостатъчно. Дъщерята от този му брак и негова единствена рожба се беше погрижила пътищата за комуникация между отчуждилите се съпрузи да не бъдат прекъсвани, благодарение на което той живееше с убеждението, че през повечето време първата му жена гледа на него с обич и удивление. Вторият брак обаче бе грешка, и то такава, която нямаше намерение да повтаря. Затова когато ставаше дума за секс, вече предпочиташе случайните партньорки пред обвързването и въпреки че бе платил за апетитите си с разбитите бракове и финансовите щети, които вървяха ръка за ръка с тези неща, сега рядко му липсваше женска компания. В резултат на това напоследък имаше сериозни проблеми с изтичането на средства и беше принуден да взема мерки за оправяне на положението.

Тъкмо се готвеше да се заеме с обезкостяването на пъстървата, която лежеше на малка гранитна плоча, когато чу звънеца. Изтри пръсти в престилката, взе дистанционното и намали звука още повече, след което се ослуша внимателно. Отиде до кухненската врата и погледна видеоекранчето до интеркома.

На стъпалата пред входа стоеше някакъв мъж. Носеше тъмна мека шапка и лицето му беше извърнато настрани от обектива на камерата. Но докато Уебър го наблюдаваше, се размърда, сякаш някак си бе усетил, че го разглеждат. Държеше главата си наведена, така че очите му оставаха в сянка, но краткият поглед, който Уебър успя да хвърли на лицето му, бе достатъчен, за да го убеди, че човекът на стълбите му е непознат. Като че ли имаше белег на горната устна, но може би това бе само игра на светлината.

Звънецът звънна за втори път, човекът задържа пръста си на бутона, така че поредицата от два тона зазвуча отново и отново.

— Какво е това, по дяволите? — каза високо Уебър. Пръстът му натисна бутона на интеркома. — Да? Кой сте вие? Какво искате?

— Искам да поговорим — каза мъжът. — Няма значение кой съм, но положително ще ви бъде интересно да чуете за кого работя. — Говорът му бе леко неясен, сякаш имаше нещо в устата си.

— И кой е той?

— Аз съм представител на фондация „Гутлиб“.

Уебър дръпна ръка от интеркома. Десният му показалец отскочи към устата и той започна да гризе нокътя — навик, останал му от детинство, който бе признак за притеснение. Фондация „Гутлиб“: той бе участвал само в няколко трансакции. Всичко бе минало през трети участник, адвокатска фирма в Бостън. Опитите да разбере точно какво представлява фондация „Гутлиб“ и кой взема решенията за покупките се бяха оказали безплодни и той бе започнал да подозира, че тя не съществува като нещо повече от удобно название. Когато продължи да упорства в проучванията, получи писмо от адвокатите, с което го уведомяваха, че въпросната организация държи много на своята анонимност и всяко по-нататъшно ровене ще доведе до незабавното анулиране на всички сделки от нейна страна; освен това подходящо адресирани слухове ще дадат да се разбере, че господин Уебър може би не е толкова дискретен, колкото биха очаквали някои от клиентите му. Тогава Уебър се беше отказал. Фондация „Гутлиб“, реална или само фасада, бе закупила чрез него някои необичайни и скъпи неща. Вкусовете на онези, които се криеха зад нея, очевидно бяха много специални и когато Уебър успяваше да задоволи тези вкусове, му се плащаше незабавно и без никакви въпроси и пазарлъци.

Но последната покупка… Трябваше да е по-предпазлив, да внимава повече за произхода на предметите, каза си той, въпреки че беше наясно, че просто подготвя лъжите, с които да докаже на мъжа пред вратата, че няма вина, ако се стигне дотам.

Посегна към чашата с вино с лявата ръка, но не премери добре движението. Чашата се разби на пода и изпръска пантофите и крачолите на панталона му. Изруга и се върна при интеркома. Мъжът още бе там.

— В момента съм доста зает — каза Уебър. — Навярно става дума за нещо, което може да бъде обсъдено през деня.

— Сигурно може — отвърна човекът, — но изглежда, че напоследък трудно успяваме да привлечем вниманието ви. В офиса и в магазина ви бяха оставени няколко съобщения. Ако не ви познавахме, можехме да се усъмним, че умишлено ни избягвате.

— Но за какво става дума?

— Злоупотребявате с търпението ми, господин Уебър, също както злоупотребихте с търпението на фондацията.

Уебър отстъпи.

— Добре, идвам.

Погледна локвичката вино на покрития с черни и бели плочки под, прескочи внимателно натрошените стъкла и докато сваляше престилката, си помисли: „Колко жалко.“ Запъти се към вратата, като спря само за да свали пистолета от поставката за шапки над закачалката и да го пъхне в задния джоб на панталона си под жилетката. Оръжието бе малко и лесно за криене. Погледна отражението си в огледалото за всеки случай, после отвори вратата.

Мъжът отвън беше по-нисък, отколкото бе очаквал. И беше облечен в тъмносин костюм, който преди може и да е бил скъпа покупка, но сега изглеждаше стар, въпреки че бе запазил известна елегантност през годините. В малкия джоб на сакото имаше синьо-бяла носна кърпа на точки, която бе в тон с вратовръзката. Главата му още беше наведена, но сега това бе част от жеста при свалянето на шапката. За момент Уебър имаше странно видение: че шапката се вдига, отнасяйки със себе си темето на посетителя като равно отрязано яйце, и че може да надникне в кухината на черепа. Но всъщност видя само разпуснати кичури бяла коса, напомнящи фитили захарен памук, и куполовидна глава, забележимо заострена на върха. После човекът го погледна и Уебър инстинктивно направи малка крачка назад.

Лицето бе съвсем бледо, ноздрите — тесни тъмни дупки в основата на тънкия, идеално прав нос. Кожата около очите беше набръчкана и посиняла, подсказваше за болест и разложение. Самите очи едва се виждаха, скрити зад гънките кожа, които се спускаха над тях от челото като восък от топяща се нечиста свещ. Под очните ябълки се виждаше червена плът и Уебър си помисли, че този човек трябва да е живял непрекъснато сред прах и пясък. Но що се отнася до болестта, проблемите му очевидно не свършваха с това. Горната му устна беше обезобразена и напомни на Уебър за онези снимки на деца с разцепено небце от неделните вестници, предназначени да изтръгват благотворителни дарения, само че това не беше разцепено небце. Беше рана, отвор в кожата с форма на стрела, който разкриваше бели зъби и обезцветени венци. Освен това беше отвратително инфектирана, кървавочервена и на места изпъстрена с пурпурни, потъмняващи до черно петна. Уебър имаше чувството, че сякаш вижда как бактериите разкъсват плътта на човека, и се чудеше как ли понася това изтезание и какви ли лекарства е принуден да взема, за да може да спи. И как ли събира смелост дори само да се погледне в огледалото, което ще му напомни за предателството на тялото и явно близката смърт? Заради болестта бе невъзможно да се прецени възрастта му, но Уебър прие, че е между петдесет и шейсет години, ако се вземат предвид нанесените от нея поражения.

— Господин Уебър — поде посетителят и въпреки раната гласът му бе мек и приятен. — Позволете да се представя. Името ми е Ирод. — Усмихна се и Уебър, изплашен, че раздвижилите се лицеви мускули още повече ще разкъсат раната на устната му и ще я отворят чак до септума, едва успя да сдържи гримасата на отвращение. — Често ме питат дали обичам децата. Приемам спокойно този въпрос.

Уебър не знаеше какво да каже и затова просто отвори малко по-широко вратата да пусне непознатия вътре, дясната му ръка небрежно се вдигна към кръста и спря там, на педя от пистолета. Докато влизаше в къщата, Ирод кимна учтиво и хвърли поглед към кръста му, сякаш даваше на Уебър да разбере, че знае за пистолета и че той ни най-малко не го тревожи. Погледна към отворената врата на кухнята и Уебър го покани да влезе. Направи му впечатление, че Ирод вървеше бавно, но причината не бе в болестта, той просто се движеше предпазливо. Щом влезе в кухнята, остави шапката си на масата и огледа всичко наоколо с блага одобрителна усмивка. Само музиката сякаш не му се понрави.

— Звучи като… Не, това е „Паваната“[2] на Фуре[3]. Обаче не мога да кажа, че одобрявам онова, което правят с нея.

Уебър отвърна с почти незабележимо повдигане на раменете:

— Изпълнението е на Бил Еванс. Кой не харесва Бил Еванс?

Ирод направи лека гримаса на отвращение.

— Никога не съм харесвал подобни експерименти — каза той. — Боя се, че съм пурист в повечето неща.

— Всеки е различен — отвърна Уебър.

— Така е, така е. Светът щеше да е скучен, ако вкусовете на всички ни бяха еднакви. И все пак трудно бих се отказал от убеждението, че е по-добре да се противопоставяме на някои вкусове, вместо да им се отдаваме. Ще възразите ли, ако седна?

— Моля, заповядайте — отвърна Уебър със следа от неудоволствие в тона.

Ирод седна, при което забеляза виното и счупената чаша на пода.

— Надявам се, че не съм бил причината за това.

— Виновно е собственото ми невнимание. Ще почистя по-късно. — Уебър не искаше ръцете му да са заети с четката и лопатата, докато този човек бе в кухнята му.

— Изглежда, че съм ви прекъснал, докато сте приготвяли вечерята си. Моля ви, продължавайте. Не искам да ви откъсвам от заниманията ви.

— Няма нищо. — Уебър реши, че също така е за предпочитане да не обръща гръб на Ирод. — Ще продължа, след като си тръгнете.

Ирод се замисли върху това за момент, сякаш се бореше с импулса да възрази и чакаше той да отмине, като котка, която решава да остави хващането и размазването на пеперуда за по-нататък. Вместо това разгледа бутилката бяло „Бургундско“ на масата, като я завъртя леко, за да може да прочете етикета.

— О, много добре — каза. — Бихте ли имали нещо против да ми налеете една чаша?

Почака търпеливо, докато Уебър, който не беше свикнал гостите му да предявяват подобни претенции, извади от кухненския шкаф две чаши и наля на Ирод количество, което при дадените обстоятелства бе повече от щедро, после наля и на себе си. Ирод вдигна чашата и помириса виното. Извади от джоба на панталона си носна кърпа, сгъна я внимателно и я сложи на брадичката си, докато отпиваше с ъгълчето на устните си, за да избегне раната. Малко от виното покапа надолу и попи в кърпата.

— Прекрасно, благодаря ви. — Ирод размаха кърпата и се извини: — Човек свиква с необходимостта да жертва малко от достойнството си, за да продължи да живее, както му се иска. — Усмихна се отново. — Както може би се досещате, аз не съм здрав човек.

— Съжалявам да чуя това — каза Уебър. Помъчи се да вложи известно чувство в думите си.

— Благодаря за съчувствието — сухо отвърна Ирод. Вдигна пръст и посочи горната си устна. — Тялото ми е разядено от злокачествени образувания, но това е отскоро: некротизиращо заболяване, което не се повлия от пеницилина и ванкомицина. Почистването на раната след това не успя да премахне цялата некротична тъкан и сега, изглежда, ще е нужно ново сондиране. Странно, но казват, че моят съименник, убиецът на деца, е страдал от некротизиращ фасцит на слабините и гениталиите. Може да се каже, че е бил наказан от Бога.

„За цар Ирод ли ми говориш, или за себе си?“, зачуди се Уебър и онзи сякаш чу мисълта му, защото изражението му изведнъж се промени и дори незначителната добронамереност, която бе проявявал до този момент, окончателно се загуби.

— Ако обичате, седнете, господин Уебър. Също така може би ще свалите оръжието от колана си. Едва ли ви е удобно да го държите там, където е, а аз не съм въоръжен. Дойдох тук, за да поговорим.

Леко сконфузен, Уебър извади пистолета, седна срещу Ирод и го сложи на масата. Все пак му бе подръка, в случай че му потрябва. Прехвърли чашата с вино в лявата си ръка, просто за всеки случай.

— Е, да преминем към работата — поде Ирод. — Както ви казах, аз представлявам интересите на фондация „Гутлиб“. Доскоро се считаше, че отношенията ни с вас са взаимноизгодни: вие ни доставяхте стока, а ние плащахме без възражения и без закъснение. Понякога искахме да вършите някои неща вместо нас, да закупувате определени предмети на аукционите, когато предпочитахме да крием своите интереси. Отново ще кажа: мисля, че в тези случаи бяхте компенсиран за отделеното време повече от адекватно. Всъщност ви бе позволено да купувате тези предмети с наши пари и да ни ги продавате обратно с повишение на цената, значително надхвърлящо комисионните на посредник. Прав ли съм? Не преувеличавам естеството на нашето споразумение, нали?

Уебър поклати глава, без да каже нищо.

— После, преди няколко месеца, ви поръчахме да купите магьоснически наръчник за викане на духове: седемнайсети век, френски. Описан бе като подвързан с телешка кожа, но бяхме наясно, че това е просто хитрост за избягване на нежелано внимание. Човешката и телешката кожа, както и двамата знаем, имат много различна структура. Уникална вещ, меко казано. Дадохме ви цялата необходима информация за успешна сделка. Не искахме книгата да отиде на публичен търг, дори на дискретен и специализиран, какъвто обещаваше да е този. Но вие за пръв път не успяхте да доставите стоката. Както изглежда, друг купувач бе стигнал там преди вас. Върнахте парите и ни информирахте, че следващия път ще се справите по-успешно. За съжаление естеството на уникалността е такова, че никога няма „следващ път“.

Ирод се усмихна отново, този път със съжаление: разочарован учител, застанал пред ученик, неспособен да схване елементарно понятие. Откакто Ирод бе влязъл, атмосферата в кухнята се бе променила, осезаемо се бе променила. Не беше само нарастващото притеснение от посоката, която вземаше разговорът. Не, Уебър имаше чувството, че гравитацията постепенно нараства, че въздухът натежава. Когато опита да вдигне чашата към устата си, тежестта й го изненада. Струваше му се, че ако стане и се опита да ходи, ще гази сякаш в кал или тиня. Ирод променяше самата същност на помещението, от него се излъчваха енергии, които преобразуваха строежа на всеки атом. Около умиращия, защото той наистина бе на умиране, се усещаше напрежение, сякаш не беше от плът и кръв, а от някаква неизвестна материя, замърсено химическо съединение, извънземна маса.

Уебър успя да вдигне чашата до устните си. В неприятна имитация на унижението на Ирод преди минути по брадичката му покапа вино. Той го избърса с дланта си.

— Не можех да направя нищо — каза. — За езотеричните и редки находки винаги ще има конкуренция, съществуването им трудно може да бъде запазено в тайна.

— Но съществуването на наръчника „Ла Рошел“ беше тайна — възрази Ирод. — Фондацията жертва много време и усилия, за да открива интересни предмети, които може да са забравени или загубени, и е много внимателна в своите проучвания. Наръчникът беше открит след дългогодишно издирване. Бил е неправилно вписан към осемнайсети век и след труден процес на насрещни проверки от наша страна тази грешка бе потвърдена. Само фондацията ни знаеше каква е стойността на наръчника. Дори неговият собственик го приемаше само за антикварна рядкост; може би я бе считал за ценна, но не бе имал представа колко желана може да е за истинския колекционер. От своя страна фондацията възложи на вас да действате от нейно име. От вас се искаше само да се погрижите плащането да бъде извършено и след това да осигурите безопасно транспортиране на стоката. Цялата трудна работа ви беше спестена.

— Не разбирам какво намеквате — каза Уебър.

— Нищо не намеквам. Говоря за това, което се е случило. Станали сте алчен. В миналото сте имали вземане-даване с колекционера Грейдън Тюл и сте знаели, че Тюл има особена слабост към магьосническите наръчници. Дали сте му да разбере за съществуването на наръчника „Ла Рошел“. В замяна на това той се е съгласил да ви плати откривателски хонорар и е предложил на собственика сто хиляди долара повече от сумата, която фондацията беше определила, за да е сигурен, че наръчникът ще отиде при него. Вие не сте предали пълната сума на продавача, а сте задържали половината за себе си, в добавка към откривателския хонорар. След това сте платили на друг посредник в Брюксел да действа вместо вас и магьосническият наръчник е отишъл при Тюл. Не мисля, че съм пропуснал някоя подробност, нали?

На Уебър му се искаше да възрази, да отрече, че казаното от Ирод е истина, ала не можеше. Надеждата, че измамата му може да мине, бе глупава, но само в ретроспекция. Струваше му се, че замисленото от него е напълно осъществимо, дори разумно. Парите му трябваха: през последните месеци приходите му бяха намалели, защото бизнесът му не можеше да не бъде засегнат от икономическата криза. Освен това дъщеря му бе студентка по медицина втора година и нейните такси му идваха в повече. Фондация „Гутлиб“, както повечето клиенти, плащаше добре, но не плащаше достатъчно често и от известно време той се справяше трудно. Като бе уредил Тюл да купи магьосническия наръчник, той си беше докарал общо сто и двайсет хиляди долара, след като се бе разплатил с посредника от Брюксел. За него това бяха много пари: достатъчно, за да облекчи бремето на дълговете, да покрие своята част от таксите на Сюзън за следващата година и да остави малко за себе си в банката. Започна да изпитва възмущение срещу Ирод и неговите похвати. Не беше служител на фондация „Гутлиб“. Задълженията му към нея бяха минимални. Вярно, действията му при продажбата на магьосническия наръчник не бяха съвсем почтени, но такива сделки се сключваха непрекъснато. По дяволите Ирод. Засега имаше достатъчно пари, за да държи главата си над водата, и си бе спечелил благосклонността на Тюл. Ако фондация „Гутлиб“ го отрежеше — нека. Ирод не можеше да докаже нищо от онова, което току-що беше изрекъл. Ако се стигнеше до разследване за парите му, Уебър разполагаше с достатъчно фалшиви квитанции за продажби, с които да обясни едно малко състояние.

— Струва ми се, че вече трябва да си вървите — каза той. — Бих искал отново да се заема с приготвянето на вечерята си.

— Не се и съмнявам. За жалост се опасявам, че не мога да оставя нещата така. Ще трябва да се намери някаква форма за компенсация.

— Не мисля. Не знам за какво говорите. Да, в миналото съм работил за Грейдън Тюл, но той също си има свои информатори. Не мога да бъда държан отговорен за всяка провалена сделка.

— Не ви търсим отговорност за всяка провалена сделка, а само за тази. Фондация „Гутлиб“ много държи на всичко, свързано с отговорността. Никой не ви е принуждавал да правите това, което направихте. Това е радостта от свободната воля, но също така и проклятието й. Трябва да поемете вината за своите действия. Да поправите стореното.

Уебър понечи да заговори, но Ирод го спря, като вдигна ръка.

— Не ме лъжете, господин Уебър. Това ме обижда, а вие заприличвате на глупак. Дръжте се като мъж. Признайте какво сте сторили и можем да се разберем как да възстановите щетите. Признанието е полезно за душата. — Той се протегна и сложи дясната си ръка върху тази на Уебър. Кожата му бе влажна и студена, болезнено студена, но Уебър бе неспособен да се помръдне. Ръката на Ирод сякаш го натискаше надолу. — Хайде, единственото, което искам от вас, е да бъдете честен. Ние знаем истината и сега трябва просто да намерим начин и двамата да оставим това зад гърба си.

Тъмните му очи заблестяха като черни кристали в сняг. Уебър бе вцепенен. Той кимна и Ирод отвърна със същото.

— Напоследък нещата вървяха много трудно — каза Уебър. Очите му започнаха да парят и думите засядаха в гърлото му, сякаш щеше да се разплаче.

— Знам това. Сега времената са трудни за мнозина.

— Никога досега не съм постъпвал така. Тюл се свърза с мен по друг повод и аз просто се изпуснах пред него. Бях отчаян. Грешен ход. Извинявам се, на вас и на фондацията.

— Извиненията ви се приемат. За жалост сега ще трябва да обсъдим въпроса за възстановяването на щетите.

— Половината пари вече ги няма. Не знам каква сума имате предвид, но…

Ирод изглеждаше изненадан.

— О, не става въпрос за пари — каза той. — Ние не искаме от вас пари.

Уебър въздъхна с облекчение.

— Тогава какво? — попита той. — Ако искате информация за неща, които ви интересуват, аз може би ще съм в състояние да ви я осигуря на по-ниски цени. Мога да поразпитам, да се свържа с познатите си. Сигурен съм, че мога да ви намеря нещо, което ще ви компенсира загубата на магьосническия наръчник и…

Замълча. На масата се бе появил кафяв плик, от онези с картон отзад, които се използват за изпращане на фотографии.

— Какво е това? — попита.

— Отворете го и вижте.

Уебър вдигна плика. На него нямаше име и адрес и не бе запечатан. Бръкна вътре и извади само една цветна снимка. Разпозна жената на нея, хваната явно когато не е подозирала, че я снимат, обърнала леко глава надясно, докато гледа през рамо, с усмивка, някого или нещо извън обхвата на обектива.

Беше дъщеря му Сюзън.

— Какво означава това? — попита той. — Заплашвате дъщеря ми ли?

— Не като такава — отвърна Ирод. — Както вече ви казах, фондацията се интересува много от идеята за свободната воля. Вие имахте избор по въпроса за магьосническия наръчник и го направихте. Наредено ми е сега да ви дам друг избор.

Уебър преглътна.

— Продължавайте.

— Фондацията е поръчала изнасилването и убийството на вашата дъщеря. Може би ще бъде известна утеха за вас да чуете, че не е задължително деянията да бъдат извършени в този ред.

Уебър инстинктивно погледна към пистолета си, после понечи да посегне към него.

— Трябва да ви предупредя — продължи Ирод, — че ако нещо се случи с мен, дъщеря ви няма да доживее до края на тази нощ и страданията й ще бъдат много по-тежки. Пистолетът все пак може да ви потрябва, господин Уебър, но не сега. Оставете ме да довърша и след това помислете.

Колебаейки се как да постъпи, Уебър не стори нищо и съдбата му беше решена.

— Както казах — продължи Ирод, — взето е решение за извършването на определено деяние и е задължително то да бъде извършено. Предлага се и друг вариант.

— Какъв е той?

— Да отнемете собствения си живот. Това е вашият избор: собственият ви живот, приключен бързо, или животът на дъщеря ви, отнет бавно и много мъчително.

Уебър го погледна втрещено.

— Вие сте луд. — Но още докато го казваше, знаеше, че това не е вярно. Надникнал бе в очите на Ирод и не бе видял в тях нищо друго освен абсолютно здрав разум. Възможно бе чрез достатъчно болка човек да бъде докаран до лудост, но с мъжа, който седеше насреща му, случаят не беше такъв. Напротив, болките го бяха дарили с пределна прозорливост: той нямаше никакви илюзии относно нещата, които могат да сполетят всекиго на този свят, и беше напълно наясно какви страдания може да причинява животът.

— Не, не съм. Имате пет минути, за да решите и изберете. След това ще е твърде късно да спрете онова, което ще се случи.

Ирод се облегна назад. Уебър взе пистолета и го насочи към него, но той дори не мигна.

— Обадете се. Кажете им да я оставят на мира.

— Значи сте направили своя избор?

— Не. Няма никакъв избор. Предупреждавам ви, че ако не се обадите, ще ви убия.

— И тогава дъщеря ви ще умре.

— Мога да ви подложа на изтезания. Мога да стрелям в коляното, в слабините ви. Мога да ви причинявам болка, докато не се съгласите с моите искания.

— Дъщеря ви все пак ще умре. Знаете това. Дълбоко в себе си вие съзнавате, че онова, което ви бе казано, е истина. Трябва да го приемете и да изберете. Четири минути и трийсет секунди.

Уебър дръпна назад ударника на револвера.

— Казвам ви за последен път.

— Мислите ли, че сте първият, на когото се предлага подобен избор, господен Уебър? Наистина ли вярвате, че не съм правил това и преди? Накрая трябва да изберете: вашият живот или животът на дъщеря ви. Кой ви е по-скъп?

Ирод зачака. Прикова поглед в часовника си, броейки секундите.

— Исках да видя как пораства. Исках да видя как се омъжва и става майка. Исках да бъда дядо. Разбирате ли?

— Разбирам. Тя все още може да изживее живота си и децата й ще носят цветя на вашия гроб. Четири минути.

— Нямате ли някого, когото обичате?

— Не, нямам.

Уебър разбра колко безсмислени са доводите му и пистолетът в ръката му трепна.

— Откъде да знам, че не ме лъжете?

— За какво? Че дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита ли? О, мисля, че знаете, че не съм се шегувал.

— Не. За това… За това, че ще я пуснете.

— Защото аз не лъжа. Не ми е необходимо. Други лъжат. Моята работа е да ги запозная с последствията от техните лъжи. За всяка грешка трябва да се заплаща. Всяко действие предизвиква противодействие. Въпросът е: кого обичате повече, дъщеря си или самия себе си?

Ирод стана. В едната си ръка държеше мобилен телефон, в другата — чашата с вино.

— Ще ви оставя за момент сам със себе си — каза той. — Моля ви, не се опитвайте да използвате телефон. Ако го сторите, договорката ни отпада и дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита. О, и моите сътрудници ще се погрижат вие също да не доживеете до разсъмване.

Уебър не се опита да спре Ирод, когато той излезе бавно от кухнята. Изглеждаше вцепенен от уплаха.

В коридора Ирод разгледа отражението си в огледалото. Оправи вратовръзката и изтръска някакво влакънце от сакото. Обичаше този стар костюм. Обличал го бе в много случаи като този. Погледна часовника за последен път. Долови говор, идващ от кухнята. Зачуди се дали Уебър не е проявил глупостта да опита да се обади, но тонът не беше такъв. После си помисли, че може би разиграва сцена на разкаяние или казва сбогом на дъщеря си, но когато приближи, чу думите му:

— Кой си ти? Ти ли си онзи, човекът, който ще причини болка на моята Сюзи? Ти ли? Ти ли?

Ирод надникна в кухнята. Уебър се беше втренчил в един от кухненските прозорци. Видя на стъклото неговото и своето отражение и само за миг сякаш зърна трета фигура, твърде нематериална, за да е човек в градината, който наднича вътре, но в кухнята нямаше никого освен живия Уебър, или по-точно Уебър, който скоро щеше да бъде мъртъв.

Уебър се обърна да го погледне. Плачеше.

— Проклет да си — каза. — Да гориш в ада!

Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка.

Звукът от изстрела отекна от покритите с плочки стени и под на кухнята и накара ушите му да запищят. Уебър се свлече на пода и остана да лежи с извит гръб до прекатурения стол. „Аматьорски начин да насочиш пистолет към себе си“, помисли си Ирод, но от Уебър едва ли можеше да се очаква да бъде професионалист в самоубийството, самото естество на акта изключваше това. При изстрела цевта бе отскочила нагоре и куршумът беше отнесъл парче от върха на черепа, но не бе успял да го убие. Очите му бяха широко отворени, устата се отваряше и затваряше спазматично, също както устата на рибата върху плочата в последните мигове от живота й. В изблик на милосърдие Ирод взе пистолета от ръката на Уебър и довърши работата вместо него, после допи остатъка от виното в чашата си и се приготви да тръгва. Спря на вратата и погледна отново към кухненския прозорец. Нещо не беше наред. Бързо отиде до ъгъла и погледна навън към спретнато поддържаната и меко осветена градина на Уебър. Тя бе оградена с високи стени, затворена с порти от двете страни на къщата. Не видя никакви следи от друг човек, но тревогата му остана.

Погледна часовника си. Вече бе стоял тук твърде дълго, особено ако изстрелите бяха привлекли внимание. Намери централното табло на електрозахранването в килер под стълбището и загаси всички лампи, след което извади от вътрешния си джоб синя хирургическа маска и покри с нея долната част на лицето си. В известен смисъл вирусът H1N1 бе дар Божи за него. Понякога хората още го зяпаха, когато се разминаваше с тях, но погледите, които привлича човек с такива набиващи се в очи признаци на заболяване като неговото, бяха колкото любопитни, толкова и съчувствени. После, скрит в сенките, Ирод се сля с нощта и прогони завинаги от съзнанието си Джеремая Уебър и неговата дъщеря. Уебър беше направил избор, правилния избор по негово мнение, и на дъщеря му щеше да бъде позволено да живее. Ирод, който работеше сам, не би й причинил зло въпреки заплахите си към Уебър. Защото беше почтен човек посвоему.

4

Докато кръвта на Уебър се смесваше с разлятото вино и се съсирваше на кухненския под, а Ирод се връщаше в сенките, от които беше излязъл, над горска поляна далече на север се разнесе телефонен звън. Звукът му върна свития на мръсните чаршафи мъж към действителността и той веднага разбра, че са те. Сигурен бе, защото беше изключил телефона, преди да заспи. Остана да лежи в леглото, като местеше само очите. Бавно обърна поглед към телефона, сякаш те вече бяха при него и всяка забележима промяна на позата щеше да привлече вниманието им към обстоятелството, че е буден.

„Махнете се! Оставете ме на мира!“

Телевизорът заработи с гръм и трясък, той хвана за миг откъслеци от стара комедия, някъде от шейсетте години, и си спомни, как се бе смял, докато я бе гледал заедно с майка си и баща си, седнал между двамата на дивана. Усети, че в очите му напират сълзи при спомена за родителите. Беше изплашен и му се искаше те да го защитят, но и двамата отдавна си бяха отишли от този свят и той бе съвсем сам. После картината избледня, останаха само смущенията и гласовете, които си пробиваха път през екрана, също както през изтеклата нощ и предишната, и всяка нощ, откакто се бе заел с доставката на последната пратка. Разтрепери се, въпреки че въздухът беше топъл.

„Спрете! Махнете се!“

В кухнята в далечния край на хижата радиото засвири. Любимото му предаване „Малка нощна музика“. Или поне по-рано му беше любимо. По-рано обичаше да го слуша, преди да заспи. Но сега не. Сега, когато пуснеше радиото, чуваше зад музиката техните гласове, и в паузите между частите на симфониите, и едновременно с гласа на водещия, без да го заглушават напълно, но достатъчно силно, за да не може да се концентрира върху онова, което говори той. Пропускаше имената на композиторите и диригентите, докато се мъчеше да не обръща внимание на чуждия език, който звучеше толкова мелодично. И въпреки че не разбираше думите, смисълът му беше ясен.

Те искаха да бъдат освободени.

Накрая не можеше повече да понася това. Скочи, грабна бейзболната бухалка, която държеше до леглото си, и я размаха със сила и решителност, които биха го възхитили през по-младите му години. Телевизионният екран се пукна с тъп звук и дъжд от искри. След малко и радиото лежеше раздробено на пода, оставаше му да се разправи само с телефона. Застана пред него, вдигнал бухалката, и впери поглед в шнура, който дори не беше близо до контакта и пластмасовия конектор на кабела, който лежеше съвсем близо до кутията: не беше включен, но телефонът все пак звънеше. Би трябвало да е изненадан, ала не беше. През последните дни бе загубил напълно способността да се изненадва.

Вместо да натроши телефона на пластмасови късчета и електронни платки, той остави бухалката и го включи към електрическата мрежа и към кутията. Доближи слушалката до ухото си, като внимаваше да не го докосва, защото се боеше гласовете да не успеят някак си да прескочат в главата му, да се настанят там и да го докарат до лудост или още по-близо до лудостта, отколкото вече бе стигнал. Слуша известно време с треперещи устни и ронещи сълзи очи, после набра някакъв номер. Телефонът от другата страна иззвъня четири пъти, после секретарят се включи с щракване. Винаги се включваше секретар. Опита да се успокои, доколкото можеше, и заговори.

— Нещо не е наред — каза той. — Трябва да дойдете и да махнете стоката от тук. Кажете на всички, че излизам от играта. Само ми платете каквото ми се дължи. Можете да си задържите останалото.

Затвори телефона, сложи палто и кецове и грабна фенера. След миг колебание пъхна ръка под леглото и измъкна универсалния зелен военен кобур M12. Извади браунинга и го пъхна в джоба на палтото, взе и бейзболната бухалка за всеки случай и излезе от хижата.

Беше безлунна нощ, натежала от облаци, така че небето бе тъмно и светът му се виждаше много черен. Лъчът на фенера прорязваше мрака, докато вървеше надолу към редицата стаи със заковани прозорци. Най-сетне стигна до номер 14. Спомни си за баща си и се видя като малко момче, застанало с него пред същата тази стая, как го пита защо няма номер 13, защо номерата преминават от 12 направо на 14. Баща му бе обяснил, че хората са суеверни. Не обичат да отсядат в стая 13 или на тринайсети етаж в някой от онези големи градски хотели и в името на спокойствието им е трябвало да бъдат направени някои промени. Така 13 станало 14 и в резултат всички спели малко по-добре, въпреки че на практика 14 си оставало 13, без значение как си се опитал да скриеш това. В големите градски хотели въпреки всичко имало тринайсети етаж, а в малките мотели като техния — стая 13. Всъщност някои хора тъкмо по тази причина не искаха да отсядат в стая 14, но, общо взето, повечето гости не обръщаха внимание. Сега беше сам пред номер 14. Отвътре не се чуваше нито звук, но той ги усещаше. Те очакваха от него да действа, очакваха да направи онова, което бяха поискали по радиото и телевизора и късно през нощта в обажданията по телефона, който не би трябвало да работи, но работеше: да бъдат освободени.

Резетата на вратата бяха на мястото си, бравите — непокътнати, но когато провери винтовете, които бе завинтил в рамката през дървото, установи, че три от тях бяха разхлабени, а един направо беше изпаднал.

— Не — каза той, — това не е възможно. — Вдигна бормашината от земята и погледна свредела. Той беше съвсем здрав, без драскотина. Допускаше, че е възможно някой да е идвал, докато не е бил в хижата, и да е използвал бормашина, за да ги махне, но защо се е задоволил само с един, а останалите е отвинтил само отчасти? В това нямаше логика.

Освен ако…

Освен ако те не го бяха направили отвътре. Но как?

„Би трябвало да отворя — помисли си. — Би трябвало да отворя и проверя.“ Ала не искаше да отваря. Боеше се от онова, което можеше да види, и от онова, което може би щеше да бъде принуден да стори, защото знаеше, че ако изобщо извършеше още едно добро дело в живота си, то би било да не обръща внимание на тези гласове. Почти ги чуваше там, вътре, как го викат, как му се надсмиват…

Отиде до хижата, намери големия комплект инструменти и се върна при стая 14. Когато започна да слага свредела на бормашината, вниманието му бе привлечено от стържене на метал по дърво. Насочи фенерчето към вратата. Един от останалите винтове се въртеше бавно и се измъкваше от дървото. Докато стоеше и наблюдаваше това, целият винт излезе навън и тупна на земята.

Винтовете не биваше да правят така, стига вече! Той остави бормашината на земята и извади пистолета с пироните. Дишайки тежко, приближи до вратата, допря дулото до дървото и натисна спусъка. Силата на отката го поразтърси, но когато се отдръпна, видя че всичките петнайсет сантиметра на пирона бяха забити в дървото до главичката. Продължи нататък, докато не наниза във вратата двайсет пирона. Щеше да му е много трудно да ги извади всичките, но фактът, че засега бяха там, го караше да се чувства малко по-спокоен.

Седна на влажната земя. Винтовете бяха престанали да се въртят и вече нямаше гласове.

— Да — каза той шепнешком. — Това не ти харесва, нали? Скоро ще бъдеш грижа на другиго и тогава слагам край. Вземам си парите и изчезвам от това място. И без това останах тук твърде дълго. Ще си намеря някое топло кътче и ще се завра там за известно време, да.

Погледна куфара с инструментите. Той бе твърде тежък, за да го влачи обратно нагоре до хижата, а и бог знае дали нямаше скоро да му потрябва отново. Вратата на номер 15 бе закована само с парче шперплат. С помощта на отвертката извади двата пирона, които го крепяха, и занесе инструментите в тъмната стая. Успя да различи очертанията на стария шкаф вляво и голото легло с ръждясали пружини и изпотрошена рамка, като скелет на някакво отдавна умряло същество. Обърна се и прикова поглед в стената, отделяща тази стая от номер 14. Мазилката се лющеше и на места бе образувала шупли. Сложи длан върху една от тях и усети как тя поддаде под кожата му. Очакваше боята да е влажна на пипане, ала не беше. Беше топла, по-топла, отколкото би трябвало да е, освен ако в стаята оттатък не бе избухнал пожар. Премести ръката си настрани, започна да я движи по стената, докато не стигна до по-хладно място, където мазилката се беше запазила.

— Какво по…? — Произнесе думите високо и звукът на собствения му глас в мрака го стресна, сякаш не ги бе изрекъл той, а някакъв негов двойник, който стоеше някак си настрани и го наблюдаваше с любопитство — мъж, на вид по-възрастен от годините си, състарен от войната и загубата на близките си, преследван от телефони, които звънят посред нощ, и гласове, които говорят на непознати езици. И докато дланта му лежеше върху мазилката, усети как хладното петно на стената започва да се затопля. Не, не просто да се затопля: да става горещо. Затвори за миг очи и в съзнанието му проблесна картина: някой, който се намира в съседната стая, превита и изкривена горяща отвътре фигура, която слага ръка на мазилката от своята страна на стената и следва движенията на мъжа от другата страна като парче метал, привличано от магнит.

Дръпна ръката си и я потърка в крачола на анцуга. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Почувства нужда да се изкашля, но се сдържа. Абсурдно беше, съзнаваше го: нали току-що бе завинтил и след това заковал вратата, така че не можеше да се каже, че досега не е вдигал шум, но имаше разлика между онези механични звуци и простата човешка интимност, или да го наречем слабост, в закашлянето. Така че закри с ръка устата си и се измъкна от стаята, като остави там сандъчето с инструментите. Върна шперплата на мястото му, но не си направи труда да го заковава отново. Нощта бе тиха и нямаше вятър, който да го събори. Обърна гръб на мотела чак когато стигна до хижата си. Щом влезе, заключи вратата, пийна вода, а после и чаша водка с хапче за сън, за да може да заспи. Набра отново номера, на който бе звънял по-рано, и остави второ съобщение: „Още една нощ. Искам си парите и искам това нещо да се махне. Не мога да го правя повече, съжалявам.“ След това стъпка телефона на парчета, преди да свали обувките и палтото си и да се свие в леглото. Заслуша се в тишината и тишината се заслуша в него.

Тези хора не струваха. Успели бяха дори да напишат погрешно името му на новия личен знак, Боби Джандру вместо Боби Джандро. Ужасно беше да отидеш на война под сбъркано име, това си беше направо лоша карма. Как само бяха подскочили, когато им бе обърнал внимание на това, все едно беше поискал да го занесат до Ирак на ръце.

Но богатите винаги прецакват бедните, а това бе война на богатите, водена от бедните. Нито един тузар не се бе натискал да се бие редом с него и ако бе имало такъв кандидат, щеше да го попита защо, понеже нямаше никаква логика да се озовеш там, ако си имал друг избор. Не, имаше само бедни хора като него и някои още по-бедни, въпреки че и той знаеше какво е да живееш в оскъдица; все пак по стандартите на част от познатите му момчета, които бяха на ти с мизерията, той беше заможен.

Офицерите им казаха, че са готови за участие в акциите, готови за бой, въпреки че нямаха дори бронежилетки.

— Не ви и трябват, защото иракчаните няма да стрелят по вас — казваше Латнър. — Само ще ви се подиграват и ще говорят гадости по адрес на мамчетата ви.

Латнър, който бе дангалак, може би най-високият мъж, когото беше познавал, винаги казваше „твоето мамче“ и „твоя тате“. Когато умираше, викаше своето мамче, но то бе на хиляди километри и навярно се молеше за него, което може би му помагаше. Бе упоен, за да не го боли толкова много, и не знаеше къде се намира. Мислеше си, че се е върнал в Ларедо. Казваха му, че майка му идва, и той умря с тази мисъл.

Събираха метални отпадъци и изправяха консервени кутии, за да си правят собствени чинии. По-късно си взеха бронежилетки от мъртвите иракчани. Мъжете и жените, които дойдоха по-късно, бяха по-добре екипирани: защитни очила и жилетки, слънчеви очила, дори нещо като зелени карти с отговори на евентуални въпроси от медиите, защото по онова време всичко вече отиваше по дяволите, беше напълно прецакано, че и оттатък, както се изразяваше неговият баща, и не беше желателно някой да се разбъбри.

В началото нямаше душове, къпеха се с вода от каските. Живееха в полуразрушени сгради, а след това — по петима в стая без климатик при температура петдесет и пет градуса. Без сън, без душове, седмици наред в същите дрехи. След време щеше да има климатици, сглобяеми жилища, прилични кенефи и мобилен военен развлекателен център с плейстейшъни, телевизори с голям екран, търговия по пощата, предлагаща калпави тениски с надпис „Who's Your Bagh Daddy?“[4] и големи хамбургери. Щеше да има интернет и телефонни централи, отворени по 24 часа 7 дни в седмицата, освен когато има убит войник — тогава щяха да ги затварят, докато близките не бъдат уведомени. До портала на лагера щеше да има бетонен бункер, за да не ти се налага да стоиш на открито пред него.

Но той не обръщаше внимание на трудностите, поне в началото. Човек не отива във войската, защото не иска да си седи у дома и да гледа как животът се изнизва покрай него. Записва се, защото иска да воюва, а както казваше министър Ръмсфелд[5], човек отива на война с армията, която има, не с армията, която му се иска да има. Но пък последния път, когато беше видял министър Ръмсфелд, всичките му крайници още си бяха на мястото, така че му бе лесно да си говори.

Джандро имаше по ръцете татуировки, детински глупости, обаче без връзка с бандите. Дори не бе сигурен дали в Мейн има банди, чиито имена заслужават да си ги татуираш, но дори и да имаше, те щяха да бледнеят редом със страшилища като „Блъдс“ и „Крипс“[6]. Войната също щеше да добави своя татуировка: необходимите за идентификацията данни бяха изписани на хълбока му, така че дори да бъдеше разкъсан на парчета и личният му знак да се беше загубил или да беше унищожен, самоличността му пак щеше да бъде установена. Когато се записваше във войската, сержант от щаба обеща да му премахнат старите татуировки, предложи дори да изчисти от досието му всякакви дребни криминални прегрешения, но името му не бе свързано с нищо нередно. Осигуряваха му добър живот: премия за доброволното постъпване на военна служба, платени отпуски и образование в колеж след изтичането на договора, ако има такова желание. Издържа успешно осемдесет на сто от серията тестове за професионална пригодност, което означаваше, че подходящият за него срок е две години, но той подписа за четири. И без това нямаше кой знае каква друга работа, а договорът за четири години означаваше, че ще му бъде гарантирано място в определена дивизия: той искаше да служи по възможност с хора от Мейн. Приятно му беше да бъде войник. Биваше го в това. Ето защо подписа нов договор. Ако не беше го сторил, нещата щяха да бъдат съвсем различни. Втората служба беше фатална. Втората служба го довърши.

Но това беше преди години. Най-напред го изпратиха във Форт Бенинг за тримесечна подготовка и на втория ден му мина мисълта, че ще загине. След първоначалното обучение му дадоха две седмици да се мотае без работа и после го включиха в програмата за набиране на доброволци в родния му град, където от него се очакваше, облечен в парадна униформа, да записва приятелите си във войската — армейски еквивалент на пирамидалната търговска схема, само че приятелите му не искаха да купуват. По това време се запозна с Тобаяс. Той още тогава беше манипулатор. Умееше да създава връзки, да постига своето, да прави дребни услуги, от които впоследствие да извлича изгода. Тобаяс го взе под крилото си.

— Ти не разбираш нищо — казваше му той. — Дръж се за мен и аз ще те науча на това-онова.

И го стори. Пазеше го, точно както след време той самият бе пазил Деймиън Пачет, но накрая ролите се смениха, дойдоха куршумите и той си помисли:

„Аз съм примамка. Използват ме за прикритие.

Ще умра.“

5

Върнах се при къщата на Тобаяс рано на другата сутрин. Вместо сатурна, който понякога използвах за проследяване, както предишната вечер, бях принуден да карам мустанга, в случай че заради снощната ни среща Тобаяс бе започнал да подозира, че го следя. Мустангът не беше от най-незабележимите коли, но го бях заврял зад един камион на паркинга на компания „Биг Скай Бред“ на ъгъла на „Диъринг Авеню“. Подаваше се само колкото да виждам къщата на Тобаяс отсреща, но той трудно можеше да ме забележи, освен ако не дойдеше да ме търси. Когато паркирах там, неговият силверадо още бе на алеята и пердетата на горния етаж бяха спуснати. Малко след осем Тобаяс се появи на входната врата, облечен в черна тениска и черни дънки. На лявата му ръка имаше татуировка, но от това разстояние не можех да различа каква е. Качи се на шевролета и потегли надясно. Тръгнах след него веднага щом се загуби от погледа ми.

Движението по улиците бе доста натоварено. Можех да се движа на доста голямо разстояние и въпреки това да не го губя от погледа си. На „Бедфорд“ едва не го изпуснах, когато светофарът се смени, но след няколко пресечки го догоних. После той влезе в складов комплекс малко встрани от магистрала „Франклин“. Аз продължих нататък и се вмъкнах в съседния паркинг, откъдето го наблюдавах как спира до един от трите големи камиона, паркирани до телената ограда. Тобаяс прекара следващия час, извършвайки рутинни проверки по поддръжката на машината, после се качи отново на силверадото и се върна в дома си.

Напълних резервоара на мустанга, купих си чаша кафе от „Биг Скай“ и се опитах да си представя какво трябва да правя оттук нататък. Всичко, което бях разбрал засега, беше, че финансите на Тобаяс не се връзват и че той може би има проблеми с приятелката си, както предполагаше Бенет, но не можех да се избавя от чувството, че в крайна сметка всичко това не бе моя работа. На теория можех да се навъртам около него, докато не се впусне в планираното пътуване до Канада, да го последвам през границата и после да чакам и да видя какво ще се случи, обаче изгледите той да не ме забележи, ако го проследя чак дотам, бяха малки. В края на краищата, ако се занимаваше с незаконна дейност, можеше да се очаква, че ще бъде нащрек за всякакво наблюдение, а за едно добро следене бяха необходими две, дори три коли. Можех да включа Джаки Гарнър като втори шофьор, но Джаки не работеше безплатно, освен ако нямаше гаранция, че ще му бъде забавно и че ще има възможност да набие някого, без да бъде преследван за това от закона, и проследяването на камион до Квебек едва ли отговаряше на представите му за добро прекарване. А дори Тобаяс да се занимаваше с контрабанда, какво от това? Аз не бях представител на американските митници.

Дали биеше или не биеше приятелката си, бе друг въпрос, ала не виждах как моята намеса можеше да промени ситуацията към по-добро. Бенет Пачет бе в по-благоприятна позиция от мен да въздейства дискретно на Карън Емъри, може би с помощта на някоя от колежките й в закусвалнята, тъй като напълно непознат мъж едва ли щеше да спечели симпатиите й, като отиде при нея и я попита дали приятелят й я е бил напоследък.

Позвъних по мобилния телефон на Бенет. Включи се гласовата поща, така че оставих съобщение. Опитах и в „Даунс“, но го нямаше там и жената, която вдигна, ми каза, че днес не го очакват. Затворих. Кафето ми изстиваше. Отворих прозореца и го излях, после метнах картонената чаша отзад в колата. Бях отегчен и ядосан. Извадих от жабката роман от Джеймс Лий Бърк, облегнах се назад и започнах да чета.

Три часа по-късно задникът ме болеше и бях довършил книгата. Кафето също се беше придвижило през организма ми. Както всеки добър частен детектив, и аз държах в колата пластмасова бутилка, предназначена точно за такива случаи, но още не бях достигнал необходимата фаза. Опитах отново мобилния телефон на Бенет и той отново се включи на гласова поща. Двайсет минути по-късно зеленото субару на Карън Емъри се появи на пресечката с Карън зад волана. Вече беше облечена в синята тениска от „Даунс“. Изглежда, с нея в колата нямаше никого. Оставих я да върви.

След половин час се появи и силверадото на Тобаяс и се отправи към магистралата. Проследих го до театър „Никелодеон“ в Портланд, където купи билет за комедия. Чаках двайсет минути, но той не излезе. Засега изглеждаше, че Джоуел Тобаяс няма да заминава за Канада, поне не и днес. Дори да се готвеше за нощно пътуване, аз не можех да сторя много, за да го проследя. Освен това тази вечер трябваше да отида в „Мечката“, както и утре вечер, и не можех да подведа Дейв Еванс. Имах чувството, че съм пропилял деня и че Бенет няма да получи за парите си онова, което му се полага, не и по този начин. Вече бе пет часът. До осем трябваше да съм в „Мечката“. Исках първо да взема душ и ми трябваше тоалетна.

Върнах се в Скарбъро. Беше топло, почти се бе свечерило и не полъхваше никакъв ветрец. След като взех душ и се преоблякох, вече бях решил: щях да прихвана на Бенет пари за часовете, които бях употребил досега, и щях да му върна остатъка, освен ако не ми посочеше сериозна причина защо не бива да се отказвам. Ако искаше това от мен и сам влезеше в ролята на посредник, бих седнал с Карън Емъри и бих й обяснил безплатно какво може да предприеме, ако върху нея се упражнява домашно насилие. Колкото до Джоуел Тобаяс, дори начинът, по който попълваше финансите си, да не беше съвсем законен, за което нямах никакви данни, можеше да продължава в същия дух, докато полицията или митниците не го спипат. Не беше идеален компромис, но компромисите рядко биват такива.

Тази вечер „Мечката“ гъмжеше от хора. Имаше няколко щатски полицаи, които пиеха на другия край на бара, далеч от вратата. Реших, че е разумно да стоя настрана от тях и Дейв беше съгласен. Те не хранеха топли чувства към мен и един техен събрат, детектив на име Хансън, още бе в отпуск по болест, след като се беше намесил в моите работи по-рано тази година. Вината не беше моя, но знаех, че неговите колеги не виждат нещата по същия начин. Прекарах вечерта, като приемах поръчки от масите и оставях двамата постоянни бармани да обслужват онези, които седяха на бара. Вечерта мина бързо и приключих към полунощ. За всеки случай минах още веднъж покрай къщата на Тобаяс. Силверадото още бе там, заедно с колата на Карън Емъри. Отидох и до складовия комплекс при федералната магистрала, камионът на Тобаяс си беше на мястото.

Телефонът ми иззвъня, когато бях преполовил пътя към къщи. Номерът на екранчето беше на Бенет Пачет, така че отбих пред „Дънкин Донътс“ и отговорих.

— Късничко се обаждаш, господин Пачет.

— Мислех те за нощна птица, като мен — отвърна той. — Извинявай, че отговарям на обаждането ти с такова закъснение. Цял ден бях затънал в канцеларщина и, право да ти кажа, когато свърших, съвсем не бях в настроение да проверявам съобщенията си. Но пийнах една чашка преди лягане и сега се чувствам значително по-спокоен. Откри ли нещо, за което си струва да се говори?

Казах му, че не съм открил нищо, с изключение на възможността финансите на Джоуел Тобаяс да не се връзват напълно, но Бенет бе стигнал и сам до това заключение. Запознах го със съмненията, които имах: че проследяването на Тобаяс ще е трудно без допълнителни хора и че може би има по-добри начини за справяне с възможното домашно насилие върху Карън Емъри.

— Ами синът ми? — попита Бенет. Гласът му бе дрезгав и аз се запитах дали чашката преди сън е била само една. — Какво ще кажеш за моето момче?

Не знаех какво да му кажа. „Момчето ти си е отишло и това няма да ти го върне. Убил го е посттравматичният стрес, не връзката му с онова, което върши Тобаяс под маската на законна превозваческа дейност.“

— Виж — каза Бенет. — Може да ме мислиш за стар глупак, който отказва да приеме обстоятелствата около смъртта на сина си, и това вероятно е вярно. Но имам нюх за хората и според мен Джоуел Тобаяс е негодник. Не ми хареса още когато го видях за пръв път и не ми беше приятно, че Деймиън се забърка в неговите афери. Искам да продължиш. Не е въпрос на пари. Пари имам. Ако трябва да си наемеш помощници, направи го, ще платя и това. Какво ще кажеш?

Какво можеше да се каже? Отговорих му, че ще отделя на това още няколко дни, макар да мисля, че е безсмислено. Той ми благодари и затвори. Взирах се в телефона известно време, после го метнах на съседната седалка.

Онази нощ сънувах камиона на Тобаяс. Той бе спрян на изоставен паркинг, контейнерът му беше отключен и когато го отворих, видях вътре само непрогледен мрак, мрак, който се простираше отвъд дъното на контейнера, сякаш надничах в нищото. Почувствах присъствието на нещо, което приближаваше бързо от мрака, връхлиташе ме от бездната, и се събудих с първите лъчи на зората и чувството, че вече не съм съвсем сам.

В стаята миришеше на парфюма на покойната ми съпруга и разбрах, че това е предупреждение.

6

Когато стигнах до пристанището на залива Каско, пощенското корабче тъкмо потегляше на утринната си обиколка с шепа пътници на борда, повечето туристи, които наблюдаваха отдалечаващия се кей с гъмжилото от рибарски лодки и фериботи край него. Пощенското корабче бе неразделна част от живота в залива, осъществявайки два пъти дневно връзка между континента и хората от Литъл Дайъмънд и Грейт Дайъмънд, Дайъмънд Коув, Лонг Айлънд и Клиф Айлънд, от Грейт Чебиейгю, най-големия остров в залива Каско, и от Дъч Айлънд, или Убежището, както го наричаха понякога, най-отдалечения от Календарните острови. Корабчето бе допирна точка не само между хората, които живеят край океана, и онези, които се препитават от океана, но също и между жителите на пръснатите из залива острови.

Пощенското корабче винаги носеше със себе си дъх на носталгия. То сякаш принадлежеше на друго време и бе невъзможно да го погледнеш и да не си го представиш в някой предишен живот, когато тази връзка е била жизненоважна, а пътуването между островите и континента не е било толкова лесно. То разнасяше писма, пратки и товари, както и новини. Моят дядо, бащата на майка ми, веднъж ме взе на една от обиколките на пощенското корабче. Беше скоро след смъртта на баща ми и връщането ни в Мейн, когато дойдохме на север, за да избягаме от разливащото се петно. Тогава се питах дали няма да можем да се заселим на някой от тези острови, да се махнем от континента завинаги, та когато кръвта достигне брега, постепенно да изтече в океана и да бъде разнесена от вълните. Сега, при спомена за това, си давам сметка, че винаги съм бягал: от онова, което остави баща ми; от смъртта на Сюзън и Дженифър, съпругата и дъщеря ми; и, в крайна сметка, от собствената си природа.

Но вече бях престанал да бягам.

„Вдигнатите платна“, общо взето, бе мръсна дупка, един от последните крайбрежни барове в Портланд, създадени, за да задоволяват нуждите на ловците на омари, докерите и всички онези, чието препитание зависеше от по-мръсната работа в пристанището на Портланд. Беше се появил много преди някой да беше допускал, че туристите може да пожелаят да прекарват времето си на кея, а самите туристи, в редките случаи, когато се появяваха на пристанището, го заобикаляха отдалече. Той бе като улично куче, което дреме на двора: кожата, покрита с белези от стари битки, пожълтелите зъби, оголени дори в съня, сълзящи очи под полуспуснати клепачи — всяка частица от него излъчваше сдържана заплаха и ако някой чужденец бе достатъчно глупав да посегне да го погали, рискуваше да загуби пръст, ако не и нещо повече. Дори името на табелата, която висеше отвън, едва се разчиташе, тъй като боята не бе подновявана от години. Онези, които имаха нужда от него, знаеха къде да го намерят — имам предвид местните хора и онзи тип пришълци, които не се интересуваха особено от изискани ресторанти, фарове и носталгични размисли за пощенски корабчета. Този тип индивиди надушваха „Вдигнатите платна“ отдалеч и се настаняваха там, след като се озъбят на другите кучета и в отговор бъдат нахапани.

Това бе единственото заведение за хранене на този кей, което все още беше отворено; капаци на прозорците и катинари на вратите наоколо пазеха помещения, в които не бе останало нищо за крадене. Дори самото влизане в тях представляваше риск да пропаднеш през пода право в студената бездна отдолу, защото тези сгради, както и самият кей, бавно изгниваха и се разпадаха във водата. Беше някакво чудо, че цялата тази конструкция не бе рухнала още преди години, и макар да изглеждаше по-здрав от съседните му постройки, и „Вдигнатите платна“ се крепеше на същите нестабилни пилони, както и те.

Затова пиенето във „Вдигнатите платна“ носеше усещане за опасност на много равнища, като изгледите да се удавиш в залива, понеже си стъпил на продънена дъска, бяха сравнително малки в сравнение с по-непосредствената опасност от физическо насилие, леко или по-сериозно, от страна на един или неколцина от редовните посетители. Дори повечето ловци на омари вече не идваха тук, а онези, които идваха, се интересуваха не толкова от улова, колкото от възможността да се насмучат до безсъзнание. Те бяха ловци на омари само на думи, защото не стигаха по-далеч от „Вдигнатите платна“ и бяха примирили с обстоятелството, че дните, когато са били полезни членове на обществото и са работили упорито, за да изкарват честно насъщния си, са отдавна отминали. „Вдигнатите платна“ беше мястото, където попадаш, когато нямаш къде другаде да отидеш, когато единствената перспектива, която съзираш, е погребение в присъствието на хора, които те познават само по мястото ти на бара и питието, което поръчваш, и докато те спускат в гроба, ще оплакват колкото теб, толкова и своя собствен живот. Някога имаше барове като този във всеки град по крайбрежието; в известен смисъл вероятността покойниците да бъдат запомнени бе по-голяма на тези места, отколкото сред останките от собствените им семейства. В този ред на мисли „Вдигнатите платна“ бе в буквален и в преносен смисъл подходящо място, на което да приключиш земния си път, защото на борда на кораба именно майсторът на платна зашива покойника в неговия хамак, като прекарва последния бод през носа му, за да е сигурен, че е мъртъв. Във „Вдигнатите платна“ подобно застраховане не беше необходимо: неговите посетители пиеха до смърт, така че когато преставаха да поръчват, това бе съвсем сигурен знак, че са отплавали в небитието.

Собственикът на „Вдигнатите платна“ беше мъж на име Джими Джуъл, въпреки че никога не бях чувал някой да го нарича иначе освен „господин Джуъл“. Джими Джуъл притежаваше много места като „Вдигнатите платна“ и кея, на който бе построен той: жилищни сгради, които едва ли бяха узаконявани, порутени постройки на крайбрежни и странични улички в градовете от Китъри до Кале и празни парцели, които не служеха за нищо, освен да събират мръсни локви дъждовна вода; парцели, които не се продаваха и нищо не показваше, че са нечия собственост, освен табелите „Влизането забранено“, някои от които доста представителни на вид, а други просто дъски, надраскани с най-разнообразен и твърде творчески подход към правописа на думата „влизане“.

Общото между тези сгради и парцели бе това, че един ден може би щяха да станат привлекателни за някой строителен предприемач. Кеят, на който бе построен „Вдигнатите платна“, бе един от многото, за които се очакваше да бъдат включени в новото благоустройство на Мейнското щатско пристанище, възлизащо на 160 милиона долара, план за съживяване на крайбрежната зона, който предвиждаше нов хотел, многоетажни бизнес сгради и туристическа морска гара, но междувременно бе изоставен и напоследък перспективата да бъде осъществен като че ли ставаше все по-далечна. Пристанището се бореше за оцеляване. Международният търговски терминал, който някога бе затрупан от контейнери със стока, очакващи да бъдат натоварени на кораби и шлепове или транспортирани до вътрешността на страната с камиони и влакове, бе по-тих от всякога. В разстояние на петнайсет години броят на рибарските лодки, докарващи своя улов на рибната борса в Портланд, бе паднал от 350 на 70, а поминъкът на рибарите бе допълнително застрашен от намаления брой на разрешените за риболов дни. Експресните доставки за селищата между Портланд и Нова Скоуша замираха, а заедно с тях и много нужни досега дейности и доходи за пристанището. Някои считаха, че оцеляването на крайбрежната зона може да се гарантира с по-голям брой разрешителни за барове и ресторанти по кейовете, но така пристанището заплашваше да се превърне в нещо не много различно от музей на открито с шепа ловци на омари, оставени да изкарват своето оскъдно препитание само заради туристите, за да придават местен колорит на Портланд, който ще е само сянка от някогашното голямо дълбоководно пристанище, определяло идентичността на града в продължение на три столетия.

Джими Джуъл клечеше насред цялата тази неопределеност и вдигнал наплюнчен пръст, следеше накъде духа вятърът. Не би било вярно, ако кажем, че Джими не държеше на Портланд или на кейовете, или на историята му. Той просто държеше повече на парите. Но макар и да бяха значителна част от банковия му портфейл, разпадащите се сгради не представляваха общата сума от неговите бизнес интереси. Той имаше дял в междущатските и задграничните автомобилни превози и знаеше повече за контрабандата на наркотици от почти всеки по източното крайбрежие. Джими търгуваше главно с марихуана, но през последните години бе претърпял няколко тежки удара и се говореше, че се оттеглял от този бизнес и вече се посвещавал на по-законни начинания, или на начинания, създаващи впечатление за законност, което не беше едно и също. Старите навици умират трудно и когато се стигаше до престъпления, Джими продължаваше да участва — както заради парите, така и заради удоволствието, което му доставяше нарушаването на закона. Не беше необходимо да му се обаждам предварително и да си уговарям среща. Сърцето на неговата империя бе „Вдигнатите платна“. Отзад имаше малък офис, обаче той се използваше главно за склад. Но човек винаги можеше да намери Джими на бара — да чете вестници, да вдига стария телефон и да пие кафе след кафе. Когато влязох във „Вдигнатите платна“ онази сутрин, той беше там. С него нямаше друг освен бармана в лекьосана бяла тениска, който мъкнеше каси бира от склада. Името на бармана беше Ърл Ханли, същият Ърл Ханли, който бе обслужвал бара в „Блу Мун“ в нощта, когато Сали Кливър беше пребита от гаджето си, защото собственикът на „Вдигнатите платна“ и на „Блу Мун“ беше един и същ: Джими Джуъл.

Когато влязох, Ърл вдигна поглед. Ако остана доволен от онова, което видя, положи мъжки усилия да го скрие. Лицето му се нагърчи като топка хартия, която току-що е стисната силно, но дори когато беше спокойно, лицето на Ърл напомняше последния орех в купата седмица след Деня на благодарността. Той влизаше и в ролята на един от онези, които при нужда раздават юмруци на непослушните, които са скършили хатъра на Джими и са си навлекли гнева му. Сякаш целият беше направен от топки, покрити с кора от лой, най-горната увенчана от мазна черна коса. Дори бедрата му бяха топчести. Почти чувах как мазнините в тялото му бълбукат насам-натам, когато се движи.

Джими носеше черен костюм на погребален агент над синя риза с отворена яка. Беше слаб, косата му, в най-различните нюанси на сивото, бе подредена в прическа с помощта на помада с лек дъх на карамфилово масло. Беше висок 183 см, но леко прегърбен, поради което създаваше впечатлението, че носи невидим за останалите, но твърде тежък за него самия товар. Дясното ъгълче на устата му постоянно беше повдигнато, сякаш животът бе някаква забавна комедия, а той — само зрител. Джими не бе лош човек, каквито обикновено са контрабандистите и търговците на дрога. Няколко пъти бе влизал в стълкновения с моя дядо, който бе щатски полицай и го познаваше от много отдавна, но двамата се уважаваха взаимно. Дойде на погребението му и съболезнованията, които ми изказа, бяха искрени. След това не бях имал вземане-даване с него, но понякога пътищата ни се кръстосваха и когато имах въпроси, нуждаещи се от отговор, един-два пъти Джими бе имал добрината да ме насочи в правилната посока, стига случаят да нямаше връзка с полицията.

Той вдигна глава от вестника и онази полуусмивка примигна, както крушка при моментно смущение в електроснабдяването.

— Не трябваше ли да носиш маска? — попита той.

— Защо? Да нямаш нещо, което си струва да бъде откраднато?

— Не, но мислех, че вие, отмъстителите, винаги носите маски. За да могат хората да кажат, докато изчезваш в нощта: „Кой беше този маскиран отмъстител?“ Иначе ще си само мъж, който се облича твърде младежки за възрастта си, пъха си носа, където не му е работа, и изглежда изненадан, когато му го разбият.

Седнах на стола срещу него. Той въздъхна и сгъна вестника.

— Намираш, че се обличам твърде младежки за възрастта си?

— Ако питаш мен, днес всички се обличат прекалено младежки, ако изобщо се обличат. Още помня времето, когато в тези барове имаше проститутки и дори те не си позволяваха да се облекат както някои от младите момичета, които виждам да минават оттук лете и зиме. Приисква ми се да купя палта на всичките, за да съм сигурен, че няма да мръзнат. Но какво ли разбирам аз от мода? Аз мисля, че всеки костюм, който не е черен, прилича на нещо, което подхожда на Либерейс[7]. — Той подаде ръка и се ръкувахме. — Как си, момче?

— Горе-долу.

— Още ли си с онази жена? — попита той. Имаше предвид Рейчъл, майката на моята дъщеря Сам. Дори не изпитах желание да изразя изненада. Никой не оцелява толкова дълго, колкото Джими Джуъл, без да си води сметка за всеки, който някога се е изпречвал на пътя му.

— Не. Разделихме се. Тя е във Върмонт.

— Взела е детето със себе си?

— Да.

— Съжалявам да го чуя.

Това не бе тема за разговор, която държах да следвам. Предпазливо подуших въздуха.

— Барът ти вони — казах.

— Барът ми мирише прекрасно — отвърна Джими. — Клиентите ми са тези, които вонят, но за да се избавя от вонята, ще трябва да се избавя от тях и тогава тук ще останем само аз и моите призраци. О, и Ърл не мирише много хубаво, но това може да му е по наследство.

Ърл не каза нищо, само прибави още няколко бръчки на физиономията си и продължи да пренарежда боклуците.

— Искаш ли едно питие? За сметка на заведението.

— Не. Както чувам, ти разреждаш пиячката, за да засилиш вкуса й.

— Не ти липсва кураж, идваш тук и обиждаш моето заведение.

— Това не е „заведение“, а средство за укриване на данъци. Ако ти носеше реални доходи, империята ти щеше да рухне.

— Значи имам империя? Изобщо не съм подозирал. Ако имах, щях да се обличам по-добре, да си купувам по-скъпи черни костюми.

— Имаш човек, който ти носи кафе, без да чака да го поискаш, и чупи глави на същия принцип. Мисля, че това е красноречиво.

— Значи искаш кафе? — попита Джими.

— И то ли е толкова лошо, колкото всичко останало тук?

— По-лошо, но го направих сам и поне можеш да бъдеш сигурен, че ръцете ми са били чисти. В буквален, не в преносен смисъл.

— Едно кафе ще ми дойде добре. Благодаря. Иначе ми е раничко.

— Тогава не си дошъл където трябва. Да не мислиш, че прозорците са малки, защото не мога да си позволя по-големи стъкла?

Във „Вдигнатите платна“ бе винаги тъмно. Тук посетителите не обичаха да им се напомня, че времето тече.

Джими махна на Ърл, който стана, извади отнякъде голяма чаша, разгледа я отвътре, за да се увери, че не е много мръсна или пък че е мръсна точно колкото трябва, и наля. Когато остави чашата на бара, кафето се разплиска през ръба и направи локвичка на плота. Ърл ме погледна, сякаш ме предизвикваше да се оплача.

— Изтънчен е за толкова едър мъж — казах аз.

— Не те харесва — отвърна Джими. — Но не го вземай лично: той не харесва никого. Понякога ми се струва, че не харесва дори мен. Обаче аз му плащам и това ми осигурява известна толерантност.

Джими ми подаде сребърна каничка с мляко и купичка със захар. Джими не обичаше сухо мляко и евтина сметана, нито пък пликчета с подсладител. Взех млякото, захарта не.

— Е, това светска визита ли е, или съм сторил голяма неправда, която трябва да бъде поправена? Защото държа да ти кажа, че присъствието ти в моето заведение ме навежда на мисълта да проверя застраховките си.

— Мислиш, че неприятностите вървят по петите ми?

— Господи, самата Смърт навярно ти праща за Коледа кошница с плодове от благодарност за клиентелата.

— Имам един въпрос за автомобилните превози.

— Не се захващай с това, такъв е съветът ми. Дълго работно време, без заплащане на извънредния труд. Ще спиш в кабината, ще ядеш лоша храна и ще умреш на някой крайпътен паркинг. От друга страна, никой няма да те преследва, за да те убие, което май е един от рисковете в професията ти, или поне в упражняваната от теб нейна версия.

Отминах без коментар съветите относно моята кариера.

— Има един човек, независим превозвач. Изплаща вноски за хубав камион с ремарке, ипотека, обикновените неща. Бих казал, че разходите му възлизат общо на около седемдесет бона годишно, и то без да живее екстравагантно.

— И тези цифри водят до някакви изводи?

— Вероятно. Да си срещал някога честен човек?

— Не и когато става дума за данъци. Ако бях срещнал такъв, щях да му взема всичко, до последния цент. Този тип прави ли дълги курсове?

— Само понякога да Канада, но нищо повече, струва ми се.

— Канада е голяма страна. За какви разстояния говорим?

— До Квебек, доколкото знам.

— Това не е дълъг курс. Много ли работи?

— Не колкото би трябвало, или поне аз мисля така.

— Значи предполагаш, че поработва малко и настрани?

— Прекосява границата. Това ми се видя интересно. И, моите уважения, но не мисля, че дори катериците минават границата, без ти да знаеш и да им вземаш десет процента от орехите.

— Петнайсет — каза Джими. — И това е таксата за приятели. Този тип има ли си име?

— Джоуел Тобаяс.

Джими отклони поглед и изцъка.

— Не е от моите.

— А знаеш ли чий може да е?

Джими не отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Защо се интересуваш от него?

По пътя към Портланд бях мислил колко от цялата история съм готов да му кажа. Накрая реших, че ще трябва да му кажа повечето от нея, но предпочитах засега да не споменавам за смъртта на Деймиън Пачет.

— Той има приятелка — казах. — Загрижен гражданин счита, че може би не се държи добре с нея и че ще е по-добре тя да стои далеч от него.

— И какво? Доказваш, че той се занимава с контрабанда, тя го изхвърля и започва да се среща с проповедник? Или лъжеш, а аз не вярвам, че си дошъл тук да ме лъжеш, или на въпросния гражданин му трябва урок за нещата в живота. Половината момичета в този град биха се нахвърлили на всеки мъж с някоя пара в джоба и биха го опоскали до шушка, без да ги е грижа откъде идват парите. Всъщност, ако им каже, че ги е придобил незаконно, някои дори биха повикали и сестрите си да се присъединят.

— Ами другата половина?

— Те само ще му откраднат портфейла. Краткосрочни цели, краткосрочни печалби. — Разтърка бузата си. — Знам, че не си от онези, които приемат съвети, но може би ще ме послушаш от уважение към дядо си — продължи той. — Не си струва да се занимаваш с това дори и да става дума само за домашна ситуация, която ще се реши по един или друг начин. Откажи се. Наоколо има и по-лесни пари.

Отпих от кафето. Имаше вкус на мазнина от помийна яма. Ако не бях гледал как Ърл го налива, щях да помисля, че е отишъл отзад и е топнал чашата в залива, преди да ми я даде. Но може и да държеше няколко наистина мръсни чаши за специални гости.

— Не става така, Джими — казах.

— Да, знаех си, че говоря на вятъра.

— Значи познаваш Тобаяс?

— Първо ти. Не става дума просто за момиче, което се среща с неподходящ мъж.

— Нает съм от човек, който счита, че той не е чист, и който може би му има зъб за нещо.

— А ти идваш при мен, защото мислиш, че за да свързва двата края, Тобаяс увеличава незаконно товара и че ако го прави, аз ще знам за това.

— Джими, ти знаеш разни неща, за които дори и Господ не подозира.

— Така е, защото Господ иска хората да са негово подобие и рано или късно всички си плащаме, така че той може да си позволява да чака. Аз от своя страна винаги гледам да разширявам бизнеса.

— И така, Джоуел Тобаяс.

Джими повдигна рамене.

— Нямам какво толкова да ти кажа за този човек, но онова, което ще чуеш, няма да ти хареса…

Джими беше наясно как стават нещата на границата. Познаваше всеки път, всяка отбивка, всяко закътано заливче в щата Мейн. Работеше за себе си. Беше агент на разни незаконни организации, които се радваха на всяка възможност да се държат на известна дистанция от незаконните дейности, от които печелеха. Намираше начин да пренесе всичко, което трябваше да бъде пренесено: алкохол, дрога, хора, пари. Опираше се на дългогодишни подкупи и хора в униформа, които знаеха кога да се извръщат на другата страна. Твърдеше, че на заплата при него се водят повече хора, отколкото в държавните ведомости, и работните места са по-сигурни.

Събитията от 11 септември промениха нещата за Джими и другите като него. Охраната на границата беше затегната и той вече не можеше да гарантира безпроблемни доставки. Подкупите станаха по-големи и някои от вътрешните му хора смутено му заявяваха, че не могат повече да поемат риска да работят за него. Задържани бяха две пратки и собствениците на стоката никак не се зарадваха. Той загуби пари и клиенти. Но икономическият спад донякъде му бе и от полза: парите бяха малко, работните места се закриваха и при това положение контрабандата се приемаше като доста добра възможност за борещите се да преживеят трудните времена. Все пак, въпреки че винаги имаше нужда от добри помощници, Джими внимаваше много кого наема. Търсеше хора, на които може да има доверие, които няма да изпаднат в паника, когато кучетата започнат да душат около колите или камионите им, които няма да се възползват от възможността да го ограбят и да духнат с постъпленията. Само новаците вършеха такива неща. Старите не си позволяваха подобни глупости. Джими можеше да изглежда мил човек, но Ърл съвсем не беше такъв. Той беше способен да счупи краката на коте, задето си е разляло млякото.

А ако Ърл не успееше да се справи със ситуацията, което се случваше рядко, Джими имаше приятели навсякъде, такива приятели, които му бяха длъжници и знаеха къде да намерят всеки, който е бил достатъчно тъп да разгневи Джими Джуъл. И тъй като на новаците се възлагаше да превозват само пратки, възлизащи най-много на малки петцифрени суми, разстоянията, на които можеха да избягат, бяха ограничени — при положение че преди това са успели да се доберат до „тайниците“ — скритите товарни отделения. Дори онези, които успяваха да избягат, накрая се връщаха там, откъдето са, защото преди да наеме някого, Джими държеше също така да е сигурен, че въпросният човек има приятели и семейство, които живеят наблизо. Или нарушителят се връщаше доброволно, предимно защото му липсва компанията, или пък биваше окуражаван да го стори, за да спести неприятностите на близките и приятелите си. След това следваше бой и изземане на имущество или пък при липса на имущество — една-две рисковани мръсни задачи срещу малко или никакво заплащане като жест на изкупление. Въздържаше се от наказания, които завършват със смърт, защото те привличаха нежелано внимание към дейността му, но това не означаваше, че няма загинали само защото са разгневили Джими Джуъл. Големите северни гори криеха трупове, но не Джими ги беше заровил там. Просто понякога се появяваха клиенти, възмутени от щетите, нанесени на бизнеса им от човека, избягал с парите или с наркотиците им, и настояваха да се даде пример pour decorager autres[8], както се изразяваха някои от неговите квебекски партньори. В тези случаи Джими неизменно пледираше за снизхождение, но ако призивите му не биваха чути, винаги държеше да поясни, че няма никакво намерение да убива когото и да било, защото той не работи така. Никой никога не се беше оплаквал от позицията му по този въпрос, главно защото винаги се намираха типове, които с радост биха теглили куршума на някой нещастник дори и само за да се поддържат във форма и за да останат в играта.

Джими не принуждаваше никого да работи за него. Предпочиташе деликатния подход, понякога чрез трето лице, и ако предложението му биваше отхвърлено, търсеше другаде. Беше търпелив. Понякога бе достатъчно да хвърли семето и да чака, докато във финансовото положение на набелязания човек настъпят промени, способни да повлияят на отношението му към неговата оферта. Обаче държеше под око местните собственици на камиони и винаги се ослушваше за клюки, касаещи безразборно харчене на големи пари, или хора, които купуват нов камион, когато простите сметки показват, че би трябвало да са затруднени дори от поддръжката на стария. Ако имаше нещо, което Джими изобщо да не търпи, това бе конкуренцията или хитреците, които се опитват да започнат самостоятелен бизнес, колкото и дребен да е той. В това правило имаше някои изключения: говореше се, че поддържал топли отношения с мексиканците, но нямал никакво намерение да вразумява доминиканците, колумбийците, рокерите или дори моухоките[9]. Ако те искали да се възползват от неговите услуги, както и правели понякога, чудесно, но ако Джими Джуъл започнел да оспорва правото им да извършват превози, двамата с Ърл щели да свършат вързани за столове във „Вдигнатите платна“, с пръснати около краката късове от телата им, в случай че и краката не са насечени на парчета, докато пламъците от горящия бар пърлят ушите им, в случай че още имат уши.

Джоуел Тобаяс бе привлякъл вниманието на Джими тъкмо по този начин. Имаше камион, джип и къща, ала не правеше курсове, които биха му дали възможност да задържи всичко това задълго. Цифрите не се връзваха и Джими беше започнал предпазливи проучвания, защото ако Тобаяс контрабандираше наркотици, тези наркотици трябваше да идват отнякъде и да отиват някъде, след като прекосят границата, и в двата случая вариантите бяха ограничени. Алкохолът бе труден за транспортиране и парите, които носеше, не си струваха риска, а и доколкото знаеше, Тобаяс минаваше през контролираните гранични пунктове, което означаваше, че е подлаган на редовни проверки, и ако не беше снабден с някаква първокласна документация, кариерата му като контрабандист на спиртни напитки щеше да е кратка. Оставаха парите, но и в този случай големите количества долари трябваше да идват отнякъде, а в този вид контрабанда пазарът изцяло се контролираше от Джими. Впрочем реалното физическо придвижване на парите също бе второстепенна част от дейността му, тъй като имаше по-лесни начини да се пренасят пари от място на място, отколкото в багажник на лека кола или в кабина на камион. Затова Джими бе наистина любопитен с какво се занимава Джоуел Тобаяс, поради което един ден, когато Тобаяс пиеше сам в „Тридоларовия Дюи“, след като бе направил законна доставка в един от складовете на търговското пристанище, реши лично да се обърне към него. Беше четири часът следобед и вечерната навалица още не се беше изсипала в „Дюи“. Джими и Ърл седнаха на бара до Тобаяс от двете му страни и попитаха дали могат да го почерпят едно питие.

— Имам си — отвърна Тобаяс и продължи да си чете списанието.

— Само се опитваме да бъдем любезни — каза Джими.

В отговор Тобаяс хвърли бърз поглед към Ърл.

— Да, бе. На челото на приятелчето ти пише „любезен“. — „Любезен“ подхождаше на Ърл колкото надписът „Прегърни ме“ за маркировка на плъх, преносител на чума.

Тобаяс не изглеждаше разтревожен или изплашен. Той беше едър мъж; не толкова едър, колкото Ърл, но по-добре сложен. Джими бе поразпитал и знаеше, че е бивш военен. Служил бе в Ирак и лявата му ръка изглеждаше като сдъвкана, липсваха малкият и безименният му пръст, обаче беше в добра форма, явно поддържаше навиците, които бе придобил в армията. Освен това, доколкото можеше да се съди по онова, което Джими бе успял да научи и което бе малко обезпокояващо, беше запазил връзките със старите си другари. С каквито и други далавери да се занимаваше, не го вършеше сам. Войниците, бивши или не, означаваха огнестрелни оръжия, а Джими не обичаше огнестрелните оръжия.

— Той е котенце — каза Джими. — Аз съм този, от когото би трябвало да се пазиш.

— Виж, пия си бирата и чета. Защо не вземете хей онзи там, Игор, и не идете да плашите някои хлапаци? Нямам за какво да говоря с вас.

— Знаеш ли кой съм? — попита Джими.

Тобаяс отпи от бирата, но не го погледна.

— Да, знам кой си.

— Тогава знаеш защо съм тук.

— Нямам нужда от тази работа. Оправям се добре.

— Повече от добре, доколкото чувам. Караш готин камион, плащаш си вноските и пак ти остават достатъчно пари да изпиеш една бира в края на тежкия работен ден. Ако питаш мен, оправяш се чудесно.

— Както сам каза, работя упорито.

— На мен пък ми се струва, че денят ти трябва да е трийсет часа, за да печелиш парите, които трупаш в тези трудни времена. Независим превозвач, който се надпреварва с големите асове. Господи, трябва изобщо да не спиш.

Тобаяс не каза нищо. Допи си бирата, сгъна списанието и взе по-голямата част от рестото си от бара, като остави един долар бакшиш.

— Трябва да се откажеш от това — каза.

— А ти трябва да покажеш малко уважение — отвърна Джим и.

Тобаяс му хвърли леко развеселен поглед.

— Приятно ми бе да си поговорим. — Стана и Ърл протегна ръка да го върне на мястото му, но Тобаяс бе твърде бърз за него. Дръпна се настрани, после го ритна силно отстрани в лявото коляно. Кракът се подгъна и докато Ърл падаше, Тобаяс го хвана за косата и удари главата му в бара. Зашеметен, Ърл се свлече на пода.

— Не ти трябва да правиш това — каза Тобаяс. — Гледай си твоята работа и аз ще си гледам моята.

Джими кимна, но това не бе жест на помирение, само знак, че едно негово подозрение вече бе потвърдено.

— Карай внимателно — каза той.

Тобаяс си тръгна. Ърл, който се занимаваше с коляното си, но си бе върнал самоувереността, изглеждаше склонен да продължи започнатото, ала Джими сложи ръка на рамото му да го успокои.

— Остави го да си върви — каза той, докато изпращаше с поглед Тобаяс. — Това е само началото.

Отново във „Вдигнатите платна“, Ърл успешно се преструваше, че не слуша нашия разговор.

— Тобаяс нарани професионалната му гордост — каза Джими.

— Да, потресен съм от това.

— Така и трябва. Ърл не забравя обидите.

Гледах как този мъж като скала забърсва бара, въпреки че нямаше посетители, както и никакви изгледи в „Разпънатите платна“ да стане по-чисто, без всичко вътре да бъде залято с киселина. В това отношение тук много приличаше на „Блу Мун“.

— Той не лежа нито ден заради онова, което се случи със Сали Кливър — казах аз. — Може би няколко години в дранголника щяха да го направят по-малко чувствителен.

— Тогава беше по-млад — отвърна Джими. — Сега не би постъпил така.

— Това няма да я върне.

— Не, няма. Ти си строг съдия, Чарли. Хората имат право да се променят, да се учат от грешките си.

Прав беше, а и аз не бях в позиция да соча някого с пръст, макар че не ми беше приятно да го призная.

— Защо остави онази сграда да си стои?

— „Блу Мун“ ли? Може би от сантименталност. Това бе първият ми бар. Мръсна дупка, но те всичките са мръсни дупки. Аз си знам мястото и познавам клиентите си.

— И?

— Тя е нещо, което да ни напомня. На мен, на Ърл. Махнем ли я, ще започнем да забравяме.

— Знаеш ли нещо за Джандро, щатския полицай, който загина там?

— Не. И вече отговорих на всички въпроси, които ченгетата имаха да ми зададат. Последния път, когато те видях, не носеше значка, освен ако не е била някоя с надпис „Любопитен досадник“.

— А Тобаяс?

— Изглежда, че е решил да стои в сянка, след като говорих с него. От месец не е правил курсове извън щата. Сега пак е започнал.

— Да имаш някаква представа за дестинацията в Канада?

— Все стандартни превози: храни за животни, хартиени продукти, машинни части. Вероятно бих могъл да ти намеря списък, но това няма да ти помогне. Превозите са законни. Или съм започнал да разпитвам твърде късно, или тези хора са по-умни, отколкото изглеждат.

— Хора? За съдружници ли говорим?

— Няколко приятелчета от войската. Пътували са заедно с него. За мъж с твоите способности не би трябвало да е трудно да ги открие. — Той взе вестника и започна да чете. Разговорът ни бе приключил. — Приятно ми бе да поговоря отново с теб, Чарли. Сигурен съм, че не е нужно Ърл да те изпраща.

Станах и си облякох якето.

— Какво превозва той, Джими?

Устните му се сбърчиха и дясното им ъгълче се повдигна в симетрия с лявото, оформяйки крокодилска усмивка.

— Работя по този въпрос. Може би ще те информирам какво е излязло.

7

Дали вярвах на Джими Джуъл? Не бях сигурен. Дядо ми веднъж го описа като човек, който би излъгал само по погрешка, но който предпочита изобщо да не лъже. Естествено, Джими правеше изключение за американските митници и по принцип за силите на реда и закона, но дори и когато ставаше дума за тях, предпочиташе по възможност да избягва сблъсъците, за да не му се налага да лъже.

Обаче от онова, което ми беше казано, ставаше ясно, че радарът му е засякъл Джоуел Тобаяс, което бе горе-долу същото, като да те е прехванал безпилотен военен самолет: повечето време можеше просто да си кръжи над теб, но никога не се знаеше в кой момент ще стовари възмездието върху главата ти.

Уверих се, че камионът на Тобаяс е още пред склада и силверадото е паркирано до къщата му, и се отбих да хапна купичка супа от бамя в „Баю Кичън“ на „Диъринг“. Джими бе казал, че Тобаяс прибягвал до помощта на бивши войници, което носеше със себе си куп нови проблеми. Мейн бе щат на ветераните: тук живееха повече от 150 000 ветерани и в това число не влизаха онези, които бяха повикани да се бият отново в Ирак или Афганистан. Повечето живееха извън градовете, изпокрити в селски райони като Каунти. Опитът ми показваше, че много от тях не обичат особено да говорят с външни хора за своите занимания, законни или не.

От масата се обадих по телефона на Джаки Гарнър и му казах, че имам малко работа за него. При все че вече наближаваше петдесетте, Джаки още живееше с майка си, която проявяваше умерена търпимост към пристрастието на сина си към експлозиви домашно производство и други импровизирани муниции, въпреки че строго му бе забранила да ги носи вкъщи. Напоследък в тези мили едипови взаимоотношения се бе прокраднало известно напрежение, предизвикано от факта, че Джаки бе започнал да се среща с жена на име Лайза, която, изглежда, много обичаше новото си гадже и настояваше той да се премести при нея, макар и още да не бе много ясно доколко бе информирана за цялата история с мунициите. Майката на Джаки виждаше в новата жена нежелана конкуренция за чувствата на сина й и напоследък бе започнала да играе ролята „Кой ще се грижи за мен, когато си тръгнеш?“, в която не влизаше лесно, защото някои бели акули бяха много по-слабо подготвени да живеят сами от госпожа Гарнър.

Ето защо Джаки, приклещен между тези два полюса на любов като осъден, чиито ръце са вързани за два състезателни коня с размахан над гърбовете камшик, като че ли се зарадва на моето обаждане и бе повече от готов да поеме едно иначе досадно проследяване, което обаче щеше да го избави от разправиите с двете жени в живота му. Казах му да не изпуска от поглед Джоуел Тобаяс, но ако Тобаяс се срещне с някого, тогава да проследи втория. Междувременно планирах да говоря с Роналд Стрейдиър, Скитащия елен, индианец пънобскот[10], който участваше в далаверите на ветераните и вероятно можеше да ми каже нещо повече за Тобаяс.

Но за момента имах други задължения: Дейв Еванс ме бе помолил да го заместя за седмичната доставка на бира в „Мечката“ и после да продължа като управител на бара до края на деня. Щеше да е дълга смяна, но Дейв го беше загазил, затова оставих Роналд Скитащия елен за другия ден и тръгнах за „Мечката“ навреме, за да посрещна камиона с пенливото питие. И понеже бе пълно с клиенти, следобедът се изниза бързо, дойде вечерта, а после и нощта, без в слабо осветения интериор на бара да се почувства особена промяна, докато най-сетне мина полунощ и чух зова на леглото.

Чакаха ме на паркинга. Бяха трима, всичките с черни скиорски маски и черни якета. Зърнах за миг единия, докато отварях вратата на колата, но в същия момент те вече ми се бяха нахвърлили. Замахнах с дясната ръка и едновременно с това нанесох кос удар с лакътя в лицето на някого от тримата. Накрая използвах като нож ключа от колата и почувствах как той сряза маска и разкъса кожата под нея. Чух ругатня и после получих силен удар в тила, който ме просна на земята. До слепоочието ми беше опрян пистолет и мъжки глас каза: „Достатъчно!“ Спря кола. Някой пъхна ръце под мишниците ми и ме изправи на крака. Нахлузиха чувал на главата ми, натикаха ме в колата и ме накараха да легна по корем на пода. Крак, обут в тежка обувка, настъпи врата ми. Извиха ръцете ми зад гърба и след секунди почувствах как върху кожата ми се стягат болезнено пластмасови белезници. Дуло на пистолет почука леко мястото, където бях ударен преди това, и от очите ми изскочиха искри.

— Стой долу и стой мирен.

Тъй като нямах друг избор, сторих каквото ми беше казано.

Поехме на юг по I-95. Ориентирах се по разстоянието, което изминахме до „Форест Авеню“ и завоя, който направихме, за да излезем на междущатската магистрала. Пътувахме не повече от петнайсет минути, преди да отбием наляво. Чух скриптене на чакъл под гумите, докато спирахме, и след това ме извлякоха от колата. Изпънаха ръцете ми високо над гърба, малко оставаше да ги измъкнат от ставите, и бях принуден да вървя превит надве. Никой не проговори. Отвори се врата. През чувала усетих миризма на застоял дим и урина. Тикнаха ме вътре — с помощта на ритник в задника, който ме запрати на пода. Някой се изсмя. Под мен имаше грапави плочи и миризмата на човешки изпражнения бе отвратително силна. Моите похитители заеха позиция около мен. Стъпките им отекваха. Бях на закрито, но звукът бе някак особен и имах усещане за пространство над главата си. Всъщност вече бях добил доста добра представа къде се намирам. Дори след всичките тези години мястото продължаваше да вони на пожар. Бях в „Блу Мун“ и разбирах, че е направена връзка между Джими Джуъл и мен. Онези, които ме бяха докарали тук, знаеха за нашата среща и бяха стигнали до погрешното заключение, че работя за него. Готвеха се чрез мен да изпратят съобщение на Джими и още преди да бяха започнали, бях сигурен, че ще е за предпочитане да предадат съобщението си лично.

Някой коленичи до мен и чувалът бе вдигнат до носа ми.

— Не искаме да те нараняваме.

Бе същият мъжки глас, който бе говорил и преди — спокоен и овладян, глас на по-млад мъж, в който няма враждебност.

— Може би трябваше да помислите за това, преди да ме бяхте повалили на паркинга — казах аз.

— Беше много бърз с онзи ключ. Стори ни се разумно да те поукротим. Впрочем стига любезности. Отговори на въпросите ми и ще се върнеш при твоята мощна кола, преди главата да те е заболяла наистина силно. Знаеш защо е всичко това.

— Така ли?

— Да, знаеш. Защо следиш Джоуел Тобаяс?

— Кой е Джоуел Тобаяс?

За известно време се възцари тишина, после гласът прозвуча отново, този път по-отблизо. Усетих мента в дъха на мъжа.

— Знаем всичко за теб. Ти си голяма работа, разхождаш се наоколо с пистолет и поставяш лошите момчета на място. Не ме разбирай погрешно: възхищавам ти се и одобрявам направеното от теб. Ти си на страната на добрите и това е достойно за уважение. Затова още дишаш, вместо да потъваш в мочурището с нова дупка в главата, през която да влиза вода. Ще те попитам още веднъж: защо следиш Джоуел Тобаяс? Кой те е наел, Джими Джуъл ли получава информацията? Говори сега или ще замълчиш завинаги.

Главата ми се цепеше, ръцете ме боляха. Нещо остро бодеше дланта ми. Можех просто да им кажа, че Бенет Пачет ме е наел, защото мисли, че Джоуел Тобаяс малтретира приятелката си. Можех, но не го сторих. Не беше само от загриженост за безопасността на Бенет; имаше и известна доза инат. От друга страна, понякога почти няма разлика между ината и принципите.

— Както вече казах, не познавам никакъв Джоуел Тобаяс.

— Съблечи го — каза друг глас. — Съблечи го и му го начукай отзад.

— Чу ли? — попита първият. — Някои от моите приятели тук не държат толкова на любезностите. Може да изляза да изпуша една цигара и да ги оставя да се позабавляват с теб. — В задника ми опря нож и отскочи към слабините. Дори през панталона усетих колко бе остър. — Това ли искаш? После няма да си съшият мъж, това е сигурно. Всъщност ще станеш курва.

— Грешите — казах аз с повече смелост, отколкото притежавах.

— Голям глупак си, господин Паркър. Сам ще ни кажеш истината най-много след минута. Гарантирам ти го.

Той пусна чувала да падне над носа и устата ми. Нечии ръце ме сграбчиха за краката и чух неприятно прашене на отлепващ се от ролката як скоч, преди да бъде омотан стегнато около прасците ми. Усукаха здраво чувала около адамовата ми ябълка. След това ме вдигнаха и ме понесоха през помещението. Бях обърнат така, че лицето ми беше нагоре, после повдигнаха краката ми по-нависоко от главата.

Гласът заговори отново.

— Това няма да ти хареса — каза той — и бих предпочел да не ми се налагаше да го правя, но се налага.

Все още успявах да дишам през зеблото, но вече започвах да се задушавам. Опитах да контролирам дишането си, като броях тихо наум от едно до десет. Бях стигнал до три, когато усетих дъх на вмирисана вода, след което бях натопен в нея с главата надолу.

Опитах се да потисна рефлекса за дишане, да задържа въздуха, но пръст намери с пипане слънчевия ми сплит и започна да го притиска. Водата нахлу в носа и устата ми. Започнах да кашлям. После започнах да се давя. Не беше просто усещане, че се давя, главата ми се пълнеше с вода. Когато вдишах, чувалът се залепи за лицето ми и поех течност. Когато опитах да я изкашлям, в гърлото ми нахлу още вода. Започнах да губя представа дали вдишвам или издишвам, кое е горе и кое долу. Сигурен бях, че съм на път да загубя съзнание, когато ме извадиха и ме сложиха на пода. Дръпнаха чувала от долната половина на лицето ми. Обърнаха ме настрани и позволиха да изкашлям водата и храчките.

— Там, откъдето дойде това, има още много, господин Паркър — каза провеждащият разпита, защото той бе тъкмо това: провеждащ разпита ми и мой инквизитор. — Кой те нае? Защо се срещна с Джими Джуъл?

— Не работя за Джими Джуъл — изстенах аз.

— Тогава защо отиде днес в бара му?

— Беше непредвидено посещение. Виж, аз…

Чувалът отново бе дръпнат надолу, бях вдигнат и потопен, пак ме вдигнаха и пак ме потопиха, но нямаше повече въпроси, нито възможност да спра всичко това и мислех, че ще умра. Когато потънах за четвърти път, бях готов да им издам всичко само и само да се сложи край на изтезанието, наистина всичко. Стори ми се, че чух някой да казва: „Ще го убиеш“, но без всякаква тревога. Беше просто констатация.

Извадиха ме от водата и отново ме сложиха на пода, но още имах чувството, че се давя. Чувалът бе долепен до носа и устата ми и не можех да дишам. Мятах се на пода като умираща риба и се опитвах да избутам чувала, без да ме е грижа, че раздирам лицето си в плочите през зеблото. Накрая се смилиха и го дръпнаха. Трябваше да се насиля, за да поема въздух, защото дихателната ми система сякаш се беше затворила, очаквайки вода, а не въздух. Легнал с лицето надолу, усетих ръце, които натискат гърба ми и изкарват течността от дробовете ми. Докато излизаше, тя изгаряше гърлото и ноздрите ми, сякаш беше киселина, а не мръсна вода.

— Господи — каза същият глас, който беше предупредил, че може да умра, — той направо изгълта половината варел.

Първият заговори отново:

— За последен път питам, господин Паркър, кой те нае да следиш Джоуел Тобаяс?

— Стига вече — изпъшках аз. Ненавиждах умолителния си тон. Бяха ме пречупили. — Стига вече…

— Само бъди откровен с нас. Но това е последният ти шанс. Следващия път ще те оставим да се удавиш.

— Бенет Пачет — промърморих. Срамувах се от своята слабост, но не исках да потъвам отново. Не исках да умирам по този начин. Пак се закашлях, но този път излезе по-малко вода.

— Бащата на Деймиън — обади се трети глас, който не бях чувал до този момент. Беше по-дълбок от останалите, глас на чернокож мъж. Звучеше уморено. — Той говори за бащата на Деймиън.

— Защо? — поде отново първият глас. — Защо те е наел?

— При него работи приятелката на Джоуел Тобаяс. Загрижен беше за нея. Опасяваше се, че Тобаяс я бие.

— Лъжеш.

Усетих, че посяга отново към чувала, и се дръпнах.

— Не — казах, — това е истината. Бенет е добър човек. Просто се тревожеше за момичето.

— Мамка му — каза чернокожият. — И всичко това само защото Джоуел не може да сложи жена си на място!

— Тихо! Момичето казало ли е на Пачет нещо, което да го накара да мисли така?

— Не. Това са само негови подозрения, нищо повече.

— Но в цялата работа има и нещо повече от това, нали? Кажи ми. Стигнали сме дотук. Още малко и свършваме.

Не ми бе останало никакво достойнство.

— Той иска да разбере защо е умрял синът му.

— Деймиън се застреля. Това „защо“ няма да му го върне.

— На Бенет му е трудно да го приеме, загубил е момчето си, единствения си син. Боли го.

Известно време не бе казано нищо повече и аз видях първата искрица надежда, че все пак е възможно да се измъкна жив от всичко това и може би че Бенет няма да пострада заради моята слабост.

Разпитващият се наведе към мен. Усетих топлината на дъха му върху бузата си и почувствах ужасяващата интимност, която е част от пакта между изтезаван и изтезаващ.

— Защо проследи Тобаяс до камиона му?

Изругах наум. Ако Тобаяс също ме бе проследил, бях в по-лоша форма, отколкото мислех.

— Пачет не го харесва и искаше да представи на момичето доказателства, които да я накарат да го остави. Помислих си, че може да се среща с някоя друга. Затова го следях.

— А Джими Джуъл?

— Тобаяс кара камион. Джими Джуъл познава този бизнес.

— Джими Джуъл познава контрабандата.

— Той ми каза, че се е опитал да привлече Тобаяс да работи за него, но той не приел. Това е всичко, което знам.

Инквизиторът ми се замисли върху думите ми.

— Звучи почти правдоподобно — каза той. — Не много убедително, но правдоподобно. Изкушен съм да приема, че си искрен, поради липса на доказателства за противното, обаче знам, че си умен човек. Любопитен си. Почти съм сигурен, че сексуалните наклонности на Джоуел Тобаяс не са единственото, което е събудило интереса ти.

Виждах войнишките му обувки през дупка в дъното на чувала, бяха черни и лъскави. Те се отдалечиха от мен. Наблизо се водеше разговор, който бе твърде тих, за да разбера за какво става дума. Вместо това се концентрирах върху дишането. Треперех и гърлото ми беше раздрано. След малко чух приближаващи стъпки и черните обувки се появиха отново в зрителното ми поле.

— Сега слушай, господин Паркър. Благополучието на момичето не е нещо, за което трябва да се тревожиш. То не е в опасност, гарантирам ти го. За теб няма да има други последствия, нито за господин Пачет, при положение че и двамата се оттеглите. Давам ти думата си. Тук няма малтретирани, ясно ли е? Няма такива. Каквото и да подозирате или да мислите, че знаете, имате грешка.

— Думата ти на войник? — Усетих, че реагира, и се приготвих за удара, но такъв не последва.

— Очаквах, че ще се окажеш хитрец — каза той. — Не си втълпявай разни неща. Сигурен съм, че си много ядосан или ще бъдеш, щом те пуснем да си вървиш, и ще се изкушиш да търсиш разплата, но аз на твое място не бих го направил. Започнеш ли да ни преследваш, ще те убием. Това не те засяга. Повтарям: това не те засяга. Съжалявам, че трябваше да постъпим така с теб, наистина съжалявам. Ние не сме животни и ако ни бе оказал съдействие още в началото, нямаше да стигнем дотук. Приеми го като трудно научен урок. — Той отново дръпна чувала надолу. — Свършихме. Върнете го при колата и се дръжте внимателно с него.

Лепенката бе махната от краката ми. Помогнаха ми да се изправя и ме придружиха до колата. Аз бях дезориентиран и слаб и на средата на пътя се наложи да спра, за да повърна. Държаха ме здраво за лактите, но поне не ме принуждаваха да вървя превит надве с вдигнати зад гърба ръце. Този път бях напъхан в багажника, не отзад в колата. Когато стигнахме до „Мечката“, ме сложиха да легна на паркинга с лицето надолу и ми свалиха белезниците. Ключовете от колата издрънчаха до мен. Гласът, който преди бе споменал жената на Тобаяс, ме предупреди да не откривам главата си, преди да съм преброил до десет. Останах, където бях, докато не потеглиха, после се изправих бавно и се довлякох до края на паркинга. Успях да зърна задните светлини на отдалечаващ се бързо автомобил. Червен, помислих си. Може би беше форд. Твърде далече бе, за да различа номера.

„Мечката“ бе потънала в мрак и моята кола беше единствената, която бе още на паркинга. Не се обадих в полицията. Не се обадих на никого. Не и тогава. Вместо това подкарах към къщи и по целия път се борих с повдигането. Ризата и дънките ми бяха мръсни и скъсани. Изхвърлих ги на боклука още щом стигнах до къщата. Исках да взема душ, да изчистя мръсотията на „Блу Мун“ от кожата си, но предпочетох просто да се изтъркам на умивалника. Не бях готов да преживея отново усещането от изливаща се в лицето вода.

Онази нощ се будих на два пъти, когато чаршафите докосваха лицето ми, и започвах панически да ги дърпам от себе си. След това реших да спя върху тях и лежах буден, докато мозъкът ми разбъркваше имена като карти: Деймиън Пачет, Джими Джуъл, Джоуел Тобаяс. Пусках отново в съзнанието си гласовете, които бях чул, усещането за унижение, което бях изпитал, когато ме заплашваха с изнасилване. Опитвах да ги разпозная, като ги чуя отново. Оставих гнева да тече през мен като електрически ток.

Трябваше да ме убиете. Трябваше да ме оставите да се удавя в онази вода. Защото сега аз ще започна да ви преследвам и няма да бъда сам. Хората, които ще взема със себе си, ще струват колкото десетима от вас, независимо от военната ви подготовка. Каквото и да правите, с каквото и да се захванете, ще направя всичко на пух и прах и ще ви оставя да умрете в отломките. Заради онова, което ми сторихте, ще ви избия всичките.

8

Тялото на Джеремая Уебър бе открито от любимата му дъщеря, след като той пропусна да й определи среща за обяд, среща, която тя очакваше с нетърпение не само заради естествената любов на детето към своя родител, но поне в равна степен и заради желанието да го изръси с няколко долара и да хапне свястна храна. Сюзън Уебър обичаше баща си, но той беше странен човек, а и майка й беше намекнала, че финансовите му дела нямало да издържат по-внимателно вглеждане. Недостатъците му като съпруг бяха само едната страна на несъвършената му природа; ако питаха първата му бивша съпруга, той не можеше да бъде на висота при никакви обстоятелства, освен когато ставаше дума за осигуряване на благополучието на тяхната дъщеря. Поне в това отношение можеше да разчита, че той ще се прояви откъм така наречената своя добра страна. И както вече споменахме, тя харесваше Джеремая Уебър. Втората му бивша съпруга, която вече нямаше никакви чувства към него, го смяташе за влечуго.

Когато дъщеря му откри тялото на баща си да лежи на пода в кухнята, първата й мисъл бе за грабеж или покушение. После видя пистолета до ръката му и като си помисли за предполагаемото му несигурно финансово положение, се запита дали не бе посегнал сам на живота си. Макар и в шок, тя бе запазила достатъчно самообладание, за да използва мобилния си телефон и да повика полицията, както и да не докосва нищо в стаята. След това поговори с майка си, докато чакаше пристигането на полицията. Седеше отвън, не вътре. Миризмата в къщата я разстройваше. Това бе дъхът на бащината й тленност. И на още нещо, нещо, което не можеше да определи. По-късно щеше да го опише на майка си като застояла миризма на кибритени клечки, запалени в опит да се замаскира зловонието след обстойно посещение в тоалетната. Изпуши една цигара, поплака и изслуша майка си, която я уверяваше през собствените си сълзи, че не е възможно Уебър да се е застрелял сам.

— Той бе егоист — каза тя, — но не бе чак такъв егоист.

Водещият разследването детектив скоро стигна до извода, че Джеремая Уебър не може да е отнел сам живота си, освен ако не е бил перфекционист, който след като е оплескал първия изстрел, е имал волята и силата да насочи към главата си втори, за да довърши започнатото. При положение че ъгълът, под който бе влязъл куршумът, би изисквал от него да е също и акробат, а дори може би свръхчовек, като се имат предвид катастрофалните наранявания, причинени от първия изстрел. Така че Джеремая Уебър явно беше убит.

И все пак, и все пак…

По ръката му имаше следи от барут. Вярно, че убиецът или убийците му биха могли да допрат пистолета до главата и да натиснат пръста му върху спусъка, за да произведат изстрел, но това обикновено се случваше само във филмите и бе по-лесно да се каже, отколкото да се стори. Нито един професионалист не би поел риска да сложи пистолет в ръката на човек, който не иска да умре. Най-малкото имаше риск, преди да успеят да го накарат да прати куршум в главата си, човекът да стреля в тавана или в пода, или в главата на друг. Освен това нямаше никакви следи от борба и никакви белези по тялото му, които да сочат, че в даден момент Уебър е бил подлаган на принуда.

— Ами ако е стрелял сам — подхвърли един от детективите, — не е успял и тогава някой друг се е смилил над него и е довършил работата?

Но кой стои безучастно и гледа как го убиват? Болен ли е бил Уебър, или толкова съкрушен от проблемите си, финансови или не, че не е виждал друг изход, освен да се самоубие? Възможно ли беше да е намерил човек, който да е така лоялен, че да остане до него, докато стреля в главата си, и когато опитът се оказва несполучлив, да изстреля втори куршум, който да го спаси от страданията? Не изглеждаше много правдоподобно. Но беше по-вероятно самоубийството да е било принудително и чужди ръце да са сложили пръста на Уебър върху спусъка и да са упражнили необходимия натиск, за да изпратят първия куршум в мозъка му, и пак те да са го довършили, вместо да го оставят да умира мъчително в собствената си кухня.

И все пак, и все пак…

Кой би опитал да направи така, че убийството да изглежда като самоубийство, и след това би развалил цялата добре свършена работа, като изстреля втори куршум?

Един аматьор, ето кой. Един аматьор или просто някой, когото не го е грижа кое как ще изглежда. Освен това оставаше въпросът за винените чаши, общо три: една разбита на пода, а другите две на кухненската маса. И от двете бе пито, и по двете имаше пръстови отпечатъци. Не, това не бе съвсем вярно. И двете бяха покрити с пръстовите отпечатъци на Уебър, а по втората имаше и петна, които бяха досущ като пръстови отпечатъци, само че когато ги изследваха, не откриха никакви дъги, спирали или примки. Липсваха всякакви фигури, което водеше до предположението, че в кухнята с Уебър е имало поне още един човек, който е носел ръкавици или някакъв пластир, за да замаскира отпечатъците си, в началото може би за да успокои Уебър, защото кой убиец ще иска да остави върху винена чаша следа от присъствието си на местопрестъплението? Чашата бе изпратена за изследване с надеждата, че от нея ще може да бъде иззета ДНК. По-късно същото това изследване щеше да открие в слюнката от чашата присъствие на необикновени химически компоненти: някакво лекарство. Умен лаборант, работил почти само по интуиция, бе изолирал от слюнката лекарството 5-флуороурасил, или 5-FU, обикновено използвано за лечение на плътни тумори.

Така беше установено, че вторият човек в кухнята през нощта, когато бе умрял Джеремая Уебър, е бял мъж на химиотерапия, което водеше към възможното решение на въпроса за пръстовите отпечатъци: някои медикаменти, използвани при лечението на рака, между които капеситабина, причиняваха възпаление на дланите и ходилата, водещи до лющене на кожата, поява на мехури и след време до изличаване на папиларните линии. За съжаление по времето, когато това беше установено, бяха минали седмици от откриването на тялото и последвалите събития се бяха развили докрай.

И така, един ден след като тялото беше открито, полицията започна да проучва бившите съпруги на Уебър, дъщеря му и неговите бизнес партньори. В течение на времето щяха да стигнат до не една задънена улица, но най-странната от всички бе кореспонденцията в архивите на Уебър, свързана с една институция, наречена Фондация „Гутлиб“, или, по-често, „фондацията“. Защото тази фондация сякаш не съществуваше. Адвокатите, които претендираха, че я представляват, бяха мошеници със съсипана репутация и твърдяха, че никога не са се срещали лично с човек от фирмата. Всички сметки се заплащали с пощенски записи и всички комуникации се осъществявали чрез „Яху“. Жената, която приемаше съобщения за фондацията, работеше в дъното на квартален супермаркет в Натик, в будка заедно с още пет други жени, всичките представящи се за секретарки или посреднички на компании или бизнесмени, чийто офис беше колата или спалнята им, или някоя маса в кафене. Компанията за секретарски услуги „СекСърв“ (чието име според детективите, разследващи смъртта на Уебър, бе неизчерпаем източник на недоразумения, особено когато биваше изговорено гласно) информира полицията, че всички сметки, касаещи фондацията, са заплатени отново с пощенски запис. „СекСърв“ не бе повдигала никакви възражения срещу тази форма на заплащане: в края на краищата тя бе напълно законна. Известно бе, че някои от останалите клиенти на компанията плащаха с торби монети от двайсет и пет цента, а при сегашното положение на нещата шефът на „СекСърв“, чието име беше Обрад, бе благодарен, когато изобщо му плащаха.

— Впрочем какво е това име Обрад? — попита един от детективите.

— Сръбско — отвърна Обрад. — Означава правя щастлив.

Дори го беше написал на визитните си картички: ОБРАД ПРАВЯ ЩАСТЛИВ. Полицаите се изкушаваха да поправят граматиката му и да му обърнат внимание, че подобни твърдения, в съчетание с възможните недоразумения, могат някой път да му донесат неприятности, но не го сториха. Обрад бе добронамерен и ентусиазиран. Не искаха да нараняват чувствата му.

— И никога не сте се срещали с човек, който е свързан с фондацията?

Обрад поклати глава.

— Сега всичко се прави по интернет. Те попълват формуляр и превеждат парите, а аз правя щастлив.

Обрад дори им представи копие от формуляра на оригиналния договор, попълнен по интернет. Успяха да го проследят до интернет кафене в Провидънс, Роуд Айлънд, и там следата се прекъсна. Записите идваха от различни пощенски станции в цяла Нова Англия. Никога не използваха една и съща пощенска станция два пъти и преводите не можеха да се проследят, защото пощите в САЩ не приемаха кредитни карти за заплащане на пощенски записи. Така че седяха и чакаха съдебни решения да прегледат записите от охранителните камери във въпросните пощенски станции.

Съществуването на фондацията безпокоеше разследващите полицаи, но опитите да стигнат до нея ги довеждаха най-много до пощенски станции и интернет кафенета. Както се оказа впоследствие, фондацията бе Ирод и това бе само едно от имената, които използваше, за да прикрие своите далавери. След смъртта на Уебър фондацията на практика престана да съществува. Ирод беше решил след време да я активира отново под някаква друга форма. Уебър получи своето наказание и малката група хора, сред която известно време се бяха движили двамата, щяха да се досетят за причината. Ирод не се тревожеше, че някой може да се обърне към полицията. Всички те имаха нещо за криене, всеки един от тях.

Две нощи след смъртта на Уебър местопрестъплението все още бе заградено с жълта лента, но в къщата вече нямаше полицейско присъствие. Алармената система работеше и местните патрули минаваха редовно оттам, за да сплашват зяпачите. Алармата в къщата се включи в 12,50 ч. след полунощ. Местните полицаи пристигнаха пред вратата точно когато часовникът сочеше 13,10. Предната врата беше затворена и всички прозорци изглеждаха залостени. Зад къщата намериха гарван с прекършен врат. Изглеждаше, че се е блъснал в кухненския прозорец и е задействал алармата, при все че никой от двамата полицаи не си спомняше да е виждал гарван среднощ.

В 13,30 алармата се включи отново, в 13,50 се включи за трети път. Мониторинговата система на охранителната компания показваше, че сигналът всеки път идва от кухненския прозорец, под който бе намерен мъртвият гарван. Решиха, че има някаква повреда, която ще потърсят на сутринта. По искане на полицията алармената система беше изключена.

В 14,10 след полунощ кухненският прозорец беше отворен отвън с помощта на тънка метална пластина, извита в средата, така че горната половина бе перпендикулярна на долната и можеше да се завърти, за да избута резето и отвори прозореца. Някакъв човек се прехвърли през прозореца и скочи тихо на пода в кухнята. Подуши несигурно въздуха, после запали цигара. Ако осветлението бе по-добро и ако имаше кой да го види, той би го описал като чорлав мъж с вехто сако и панталон в почти, но не напълно еднакъв нюанс на черното. Ризата му можеше някога да е била бяла, но сега сивееше като кост и яката й беше оръфана. Дългата му коса беше пригладена назад с брилянтин и откриваше отчетливото оплешивяване от двете страни на челото. Зъбите, както и ноктите му, бяха пожълтели от дългогодишното пушене. Движенията му бяха грациозни, макар и с хищническата грация на скат или паяк.

Той бръкна в джоба на сакото и извади фенерче. Дръпна пердетата на кухненския прозорец, изви главата на фенерчето и остави лъча му да играе по масата, столовете и засъхналата кръв на пода. Не се движеше, а просто следеше светлината с очи, оглеждаше всичко, но не докосваше нищо. Когато свърши с изследването на кухнята, мина през другите стаи в къщата, като само разглеждаше, както и досега, без да пипа. Накрая се върна в кухнята, запали друга цигара от първата и се избави от фаса, като го пусна в умивалника. После отстъпи заднишком към вратата, свързваща кухнята с коридора, облегна се на рамката и опита да установи къде точно бе източникът на безпокойството му.

Смъртта на Уебър не бе дошла съвсем неочаквано. Човекът в кухнята бе наблюдавал отблизо дейността му и дейността на другите като него. Отсъствието на скрупули, което се забелязваше при тях от време на време, не го изненадваше. Всички колекционери бяха еднакви: желанието понякога надделяваше над доброто у тях. Но Уебър всъщност не беше колекционер. Вярно, че беше запазил някои неща за себе си през годините, но печелеше парите си като посредник, помагач, параван за други хора. От лица като него се очакваше известна добросъвестност. Те може понякога да настройваха двама купувачи един против друг, но рядко прибягваха до откровени измами. Това би било неразумно, защото краткосрочната печалба от една-единствена нечестно сключена сделка можеше да съсипе завинаги репутацията им. В случая с Уебър последствията, изразяващи се в размазаните по пода кръв и сиво вещество, бяха фатални. Посетителят пое дълбоко дима от цигарата, ноздрите му потръпнаха. Миризмата, която бе разтревожила толкова дъщерята на Уебър и която, за неин срам, тя свърза с отпускането на бащините си мускули след смъртта му, беше отслабнала, но сетивата на проникналия в къщата бяха силно изострени и в общи линии незасегнати от пристрастяването му към цигарите. Миризмата го безпокоеше. Тя бе неприсъща за къщата. Беше й чужда.

Зад него бе тъмнината на коридора, но той не бе празен. В мрака се движеха силуети, сиви фигури с кожа като изсушен плод, форми без съдържание.

Кухи хора.

И макар да усети, че се събират, не се обърна. Те бяха негово творение въпреки омразата си към него.

Мъжът, който стоеше в кухнята, наричаше себе си Колекционера. Понякога се представяше с името Кушиел, демонът, известен като тъмничар на ада, което може би бе само демонстрация на черен хумор. Той не беше колекционер като онези, на които Уебър бе предлагал разни предмети. Колекционера гледаше на себе си по-скоро като на човек, който урежда дълговете и възстановява балансите. Имаше хора, които биха го нарекли дори убиец, защото в крайна сметка той вършеше тъкмо това, но подобно твърдение би представлявало неразбиране на дейността, с която се занимаваше. Онези, които убиваше, бяха проиграли със своите грехове правото да живеят. И което беше по-важно, душите им бяха продадени, а без душа тялото е само празен съд, който трябва да бъде строшен и изхвърлен. От всеки човек, когото убиваше, той вземаше малък подарък, често предмет с особено голяма сантиментална стойност за жертвата. Това бе неговият начин да ги запомня, макар да получаваше от тази своя колекция и значително удоволствие.

И само как бе нараснала тя с годините!

Понякога тези бездушни същества се застояваха и Колекционера намираше цел, която да ги раздвижи, дори ако тази цел бе само да умножават собствения си брой. Сега, докато те беззвучно се движеха насам-натам зад гърба му, усети промяна в тяхното настроение, ако за такива загубени, отчаяни човешки обвивки можеше да се каже, че са запазили дори и подобие на истински човешки емоции, различни от гнева. Бяха изплашени, но това беше страх, примесен с…

Очакване ли?

Те бяха като тълпа хулиганчета от детска площадка, тероризирани от някой по-силен от тях, очакващи идването на главатаря, на истинския тартор, онзи, който ще прати узурпатора обратно на мястото, което му се полага.

Колекционера рядко се чувстваше несигурен, той знаеше твърде много за този затворен свят и ловуваше в сенките му. Той бе този, от когото трябваше да се боят всички, хищникът, съдията, незнаещ милост.

Но тук, в тази скъпо обзаведена кухня на къща в богато предградие, Колекционера бе неспокоен. Подуши отново въздуха и усети притаеното зло. Отиде до прозореца, протегна ръка към пердетата, но спря, сякаш се боеше от онова, което може да види. Накрая ги дръпна настрани и едновременно с това отстъпи назад, вдигнал леко дясната си ръка да се предпази.

Нямаше друго освен собственото му отражение.

Но имаше нещо друго и то не беше мъжът, който бе произвел изстрела, убил Уебър, защото Колекционера знаеше всичко за него: Ирод, който винаги търсеше и никога не намираше; Ирод, който се криеше зад измислени имена и компании, който беше толкова умен и такъв специалист в укриването, че понякога дори Колекционера не успяваше да го открие. И неговото време щеше да дойде някога. В края на краищата Колекционера вършеше работата на Бога. Той бе Божият убиец, а кой можеше да се надява, че ще се скрие от Всевишния?

Но това не бе Ирод, беше друг и Колекционера усещаше миризмата му в ноздрите си и вкуса му на езика си, виждаше едва ли не и най-бледата следа от неговото присъствие, както кондензирана влага от дъха си върху стъклото. Той бе присъствал тук и бе наблюдавал как Уебър умира. Чакай! Очите на Колекционера се разшириха, когато започна да прави връзките и предположенията му изкристализираха в убеждения. Не бе наблюдавал как Уебър умира, наблюдавал бе Ирод, докато Уебър умира.

Тогава Колекционера разбра защо това място го беше привлякло, разбра защо Ирод си прави собствена частна колекция от тайнствени вещи, макар да считаше, че самият Ирод още не разбира напълно крайната цел на своите усилия.

Той бе тук. Дошъл бе най-сетне: Смеещият се мъж, Старият изкусител.

Онзи, който чака зад стъклото.

9

Събудих се неотпочинал и с болка дълбоко в гърлото, в носа и дробовете. Дясната ми ръка не искаше да спре да трепери и горещата вода се разплиска по ризата ми, когато опитах да си направя чаша кафе. Накрая се оказа, че напразно съм си правил труда, кафето и без това миришеше на мръсна вода. Седнах на стол и вперих поглед в мочурищата; гневът от предишната нощ ме беше напуснал, за да бъде сменен от апатия, която не беше достатъчно дълбока, за да разсее страха. Не исках да мисля за Бенет Пачет и неговия мъртъв син, нито за Джоуел Тобаяс и варели, пълни с връхлитащ те мрак. Преживявал бях и преди посттравматичен шок, но никога чак такъв. В добавка към болката и страха изпитвах и срам, задето бях назовал Бенет Пачет. Всички ние искаме да вярваме, че за да предпазим друг човек и за да спасим малка част от себе си, сме способни да издържим на мъчения, ала това не е вярно. Всеки се пречупва след време и аз бих казал абсолютно всичко, което искат от мен, за да не позволя да ме удавят в онази застояла вода. Бих признал престъпления, които не съм извършил, и бих обещал да извърша престъпления, несъвместими с природата ми. Бих могъл да предам дори собственото си дете и мисълта за това ме накара да се свия в себе си като какавида. Онези в „Блу Мун“ ме бяха лишили от мъжественост.

След време се обадих на Бенет Пачет. Преди да успея да кажа нещо, той ми съобщи, че този ден Карън Емъри не е дошла на работа и не е вдигнала телефона, когато я е потърсил вкъщи. Каза, че се тревожи за нея, но аз го прекъснах. Запознах го със случилото се от предишната нощ и му признах какво бях сторил. Това като че ли не му направи особено впечатление, дори не го изненада.

— Военни ли бяха? — попита.

— Бивши военни, струва ми се, и знаеха за Деймиън. По тази причина искам да вярвам, че няма да ти създават неприятности, стига да се върнеш към скръбта по сина си и престанеш да вдигаш шум.

— Ти така ли би постъпил, господин Паркър? Това ли искаш от мен? Ще се оттеглиш ли от всичко това?

— Не знам. В момента имам нужда от малко време.

— За какво? — Обаче звучеше отчаяно, сякаш нито един от отговорите, които бях в състояние да му дам, не би го задоволил.

— За да намеря отново гнева си — отвърнах аз и може би някак успях да улуча единствения подходящ отговор.

— Когато го сториш, аз ще съм тук — каза той и затвори.

Не зная колко време седях на онзи стол, но по някое време си наложих да стана на крака. Трябваше да направя нещо, иначе щях да потъна със същата неизбежност, както ако мъжете в „Блу Мун“ ме бяха оставили да падна надолу с главата на дъното на онзи варел със застояла вода.

Взех телефона и се обадих в Ню Йорк. Време бе да потърся по-сериозна помощ. След това взех душ и се заставих да изложа лицето си на падащата вода.

Джаки Гарнър се свърза с мен час по-късно.

— Изглежда, че Тобаяс се изнася — каза той. — Стегнал си е пътната чанта и сега е при камиона, прави му последна проверка.

Звучеше логично. Те сигурно мислеха, че са ме сплашили достатъчно и вече могат спокойно да пристъпят към онова, което са запланирали. Почти бяха познали.

— Остани по следите му колкото можеш по-дълго — казах. — Той ще прави курс до Канада. Имаш ли паспорт?

— Вкъщи е. Ще се обадя на мама. Тя ще ми го донесе. Дори ако Тобаяс потегли, мога да го следя, докато тя ме настигне. Мама кара като дявол.

Вярвах му.

— Ти добре ли си? — попита Джаки. — Звучиш като болен.

Разказах му в общи линии какво се бе случило предишната нощ и го предупредих да се движи на разстояние от Тобаяс.

— Когато разбереш по кой маршрут ще се движи, можеш да го изпревариш и да го чакаш оттатък границата. При първия знак за някакви неприятности веднага го зарежи. Тези типове не се шегуват.

— Значи не се отказваш от случая?

— Мисля, че не. Всъщност ще си имаш компания.

— От Ню Йорк ли? — попита Джаки и не му се удаде напълно да скрие надеждата в гласа си.

— От Ню Йорк.

— Леле, чакай само да кажа на братята Фулси — каза той, развълнуван като дете на Коледа. — Ще паднат!

Почуках три пъти, като изчаквах минута-две преди всяко почукване, преди Карън Емъри да отвори. Тя беше по халат и пантофи, косата й беше невчесана и видът й издаваше, че не бе спала добре. Знаех как се чувства. Освен това беше плакала.

— Да? — каза Карън. — Какво…

Млъкна и ми хвърли бърз поглед.

— Вие сте онзи, нали? Онзи, който бе в ресторанта.

— Да. Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.

— Изчезвайте.

Тя затръшна вратата и кракът ми не беше там да я спре. Да пъхаш крак в чужда врата е добър начин да бъдеш осакатен или пръстите ти да бъдат счупени. Освен това бе нахлуване в чужда собственост, а репутацията ми пред ченгетата и без това не беше блестяща. Опитвах да не се маскаря повече.

Почуках отново и продължих да чукам, докато Карън не се появи отново на вратата.

— Ако не ме оставите на мира, ще повикам полиция. Предупреждавам ви.

— Не мисля, че ще извикате ченгетата, госпожице Емъри. Това не би се харесало на приятеля ви.

Беше удар под кръста, но както повечето удари под кръста попадна на място. Тя прехапа устни.

— Моля ви, просто си вървете.

— Бих искал да поговоря с вас. Повярвайте, аз рискувам повече, отколкото вие. Няма да ви създавам никакви неприятности. Моля ви само за няколко минути от вашето време и после си тръгвам.

Тя хвърли поглед покрай мен, за да се увери, че на улицата няма никого, после отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза. През вратата се влизаше направо в жилището, отпред беше кухнята, а вдясно имаше стълбище и нещо, което приличаше на вход за мазе. Тя затвори входната врата след мен и застана със скръстени ръце в очакване да заговоря.

— Може ли да седнем? — попитах.

Карън сякаш се готвеше да откаже, после омекна и ме заведе в кухнята. Помещението беше светло и ведро, декорирано в бели и жълти тонове. Миришеше на прясна боя.

Седнах до масата.

— Имате хубава къща — казах.

Тя кимна.

— Къщата е на Джоуел. Свършил е цялата работа сам. — Облегна се на умивалника, не седна, за да запази възможно най-голяма дистанция между нас. — Казвате, че сте частен детектив? Май трябваше да поискам някакви документи за самоличност, преди да ви пусна да влезете.

— Обикновено е добра идея — отвърнах. Отворих портфейла си и й показах разрешителното си. Тя го погледна бегло, без да го докосва.

— Познавах малко майка ви. Учехме в една и съща гимназия.

— О, мама сега живее в Уесли.

— Много хубаво — казах, тъй като не можах да измисля нищо по-подходящо.

— Не съвсем. Новият й съпруг е голям идиот. — Тя порови в джобовете на халата си и извади запалка и пакет цигари. Запали една и върна пакета и запалката в джоба. Не ми предложи. Аз не пуша, но винаги е учтиво да се попита.

— Джоуел казва, че ви е наел Бенет Пачет.

Нямаше как да го отрека, обаче ако не друго, вече знаех, че мъжете в „Блу Мун“ са говорили след това с Тобаяс и той на свой ред е говорил с приятелката си.

— Така е.

Тя завъртя разгневено очи.

— Намеренията му бяха добри. Тревожеше се за вас.

— Джоуел мисли, че не бива повече да работя там. Казва, че трябва да напусна и да си намеря друга работа. Скарахме се заради това.

Тя ме погледна сърдито, явно искаше да покаже, че вината е моя.

— А вие какво мислите?

— Обичам го и обичам тази къща. Ако се стигне дотам, сигурно ще се намерят и други работни места, но предпочитам да си остана при господин Пачет. — Очите й се навлажниха. От дясното й око се търкулна сълза и тя побърза да я изтрие.

Целият този случай беше голяма каша. Случваше се понякога. Дори не бях много наясно защо съм дошъл, освен за да се уверя, че Джоуел Тобаяс не е сторил с Карън Емъри същото, каквото навремето Клифи Андреас със Сали Кливър.

— Джоуел удрял ли ви е, малтретирал ли ви е по някакъв начин, госпожице Емъри?

Последва дълга пауза.

— Не, не както мислите вие и господин Пачет. Преди седмица се скарахме и нещата излязоха от контрол, това е.

Наблюдавах я внимателно. Не останах с впечатлението, че за пръв път яде бой от гадже. От начина, по който говореше, можеше да се съди, че приема шамарите като риск на професията, обратната страна на връзките с определен тип мъже. Ако това се случваше достатъчно често, жената можеше да започне да мисли, че вината е нейна, че нещо у нея, някакъв недостатък в психиката кара мъжете да реагират по определен начин. Ако Карън Емъри още не мислеше така, беше на път да започне.

— За пръв път ли ви удря?

Тя кимна.

— Беше — как му казваха? — „нехарактерно“ за него. Джоуел е добър човек. — Тя се позапъна на последните три думи, сякаш се мъчеше да убеди не само мен, но и себе си. — Просто в момента е под голямо напрежение.

— Наистина ли? И защо така?

Карън повдигна рамене и отклони поглед.

— Трудно е да работиш за себе си.

— Джоуел говори ли с вас за своята работа?

Тя замълча.

— Заради това ли се карахте?

Отново никакъв отговор.

— Страх ли ви е от него?

Карън облиза устни.

— Не. — Този път излъга.

— А приятелите му, другарите му от войската? Какво ще кажете за тях?

Тя смачка изпушената наполовина цигара в пепелника и каза:

— Време е да си тръгвате. Можете да кажете на господин Пачет, че съм добре. Ще му дам оставката си тази седмица.

— Карън, не сте сама в това. Ако имате нужда от помощ, мога да ви свържа с когото трябва. Хората са дискретни и ще ви посъветват какво можете да направите, за да се предпазите. Няма да е необходимо дори да споменавате името на Джоуел.

Но още докато говорех, бях наясно, че от думите ми няма да има полза. Карън Емъри бе свързала съдбата си с Джоуел Тобаяс. Ако го напуснеше, щеше да е принудена да се върне в общежитията на Бенет Пачет, след време щеше да се появи друг мъж, който може би щеше да е по-лош от Тобаяс, и тя щеше да тръгне с него просто за да избяга. Почаках малко, но бе очевидно, че няма да измъкна от нея нищо повече. Тя ми посочи вратата и ме последва по коридора. Когато отвори и минах край нея, за да изляза отвън на площадката, заговори отново:

— Какво ще направи Джоуел, ако разбере, че сте идвали? — Тонът й бе като на пакостливо дете, но това бе само перчене. Очите й блестяха от сълзи, готови да рукнат.

— Не знам — отвърнах, — но мисля, че приятелите му може да ме убият. Какво правят те, Карън? Защо се боят толкова някой да не разбере?

Тя преглътна мъчително и лицето й се сгърчи.

— Защото умират. Всички те умират.

И вратата се хлопна пред лицето ми.

Когато надникнах през стъклената врата, във „Вдигнатите платна“ все още нямаше клиенти и Джим и Джуъл седеше на същия стол до бара, но сега пред него бяха пръснати документи и той проверяваше цифри на настолния калкулатор. Светлината в помещението се променяше непрекъснато. Слънчевите лъчи разкъсваха мрака само за да бъдат погълнати отново от движението на облаците, като пасажи сребристи рибки, изчезващи в здрача на океана. При все че барът трябваше вече да е отворен, Джими не бе позволил на Ърл да отключи вратата. „Вдигнатите платна“ бе наследил някои от порядките в „Блу Мун“: можеше да бъде отворен по пладне или в пет часа следобед, но можеше и да не бъде отворен. Редовните посетители знаеха, че е излишно да тропат на вратата и да искат да бъдат пуснати вътре. Щяха да влязат, след като Джими и Ърл приключат, а настаняха ли се веднъж вътре, никой нямаше да ги безпокои повече, освен ако не паднат на пода и не започнат да цапат.

Но аз не бях от редовните посетители, така че почуках. Джими вдигна глава и ме гледа известно време, докато размишляваше дали не може да се избави от мен, като ме прати по дяволите, после махна на Ърл да ме пусне вътре. Ърл изпълни нареждането и се върна към зареждането на хладилниците, което не бе кой знае каква философия, като се има предвид, че барът не държеше на склад нищо, което да има шанс да мине за екзотично. Все пак човек можеше да си поръча бира „Милър Хай Лайф“, а пък другата бира, „Пи Ар Би“, се пиеше без добавка от твърд алкохол.

Седнах до бара, а Ърл отиде да вземе нова кана кафе за Джими. Ако всеки ден пиех по толкова кафе, колкото пиеше Джими, нямаше да мога да напиша името си, без ръката ми да трепери. Но на Джими като че ли му нямаше нищо. Може би разполагаше с огромни резервоари спокойствие, от които да се зарежда.

— Знаеш ли, имам чувството, че си тръгна оттук само преди минути — каза той. — Или времето минава по-бързо, отколкото би трябвало, или просто не ми оставяш достатъчно време, за да ми домъчнее за теб.

— Тобаяс отново е на път, както се пее в песента — отговорих.

Джими не откъсваше очи от своите документи, събираше цифри и отбелязваше нещо встрани.

— Защо го намираш за престъпно? За държавата ли работиш вече?

— Не, предпочитам частната пенсия. Колкото до това защо го намирам престъпно, миналата нощ завързах нови приятелства.

— Така ли? Сигурно си много доволен. Имам чувството, че ще ти трябват всички приятели, които можеш да събереш.

— Тези правиха опити да ме удавят, докато не им казах всичко, което искаха да знаят. Мога да мина и без приятели като тях.

Химикалката на Джими спря да се движи.

— И какво искаха да знаят?

— Интересуваха се защо разпитвам за Джоуел Тобаяс.

— И какво им каза?

— Истината.

— Не ти ли мина през ума да излъжеш?

— Твърде зает бях да се мъча да оцелея, за да измисля нещо.

— Значи вече си предупреден веднъж, и то не особено учтиво, а продължаваш да задаваш въпроси?

— Работата е там, че не бяха учтиви.

— Учтиви. Ти какво си, дукеса ли?

— Освен това не е без значение и къде ме закараха, за да ми задават въпросите си.

— И къде те закараха?

— В „Блу Мун“ или онова, което е останало от „Блу Мун“.

Джими бутна калкулатора настрани.

— Знаех си, че ще ми донесеш неприятности. Разбрах го още щом влезе тук първия път.

— Мисля, че и ти може да си помогнал, като си се набил в очите на Тобаяс оттатък в „Дюи“, но да, свързали са ме с теб — или обратното. Това, че са ме закарали в „Блу Мун“, е било начин да предупредят и двама ни, в случай че не си схванал деловата страна на посланието.

Ърл се бе върнал и в момента стоеше и ни наблюдаваше. Не изглеждаше възхитен от връщането към темата „Блу Мун“, но при Ърл винаги е било трудно да се отгатне какво усеща. Лицето му беше като лоша татуировка Междувременно Джими отиде за малко някъде. Когато се върна, изглеждаше стар и уморен.

— Може би трябваше да изляза от този бизнес — каза.

Не знаех дали говореше за бара или за контрабандата, или дори за самия живот. Все някога щеше да излезе и от трите, ако това бе някаква утеха, но аз не споделих с него тази мисъл. Просто го оставих да говори.

— Разбираш ли, имам вложени пари в този кей. Мислех си, че когато тръгнат реконструкциите, ще започнат да се изплащат, но сега ми се струва, че единствените пари, които ще видя от него, ще са застраховките, когато се срути в залива Каско. Жалко, че тази дупка навярно ще ме вземе със себе си и няма да мога да им се порадвам.

Джими погали плота пред себе си нежно, с любов, както мъж гали любимо, макар и вироглаво старо куче.

— Винаги съм се мислил за търговец джентълмен — продължи той. — Да прехвърляш стоки през границата, като опитваш да отмъкнеш някоя и друга пара от Чичо Сам, беше като игра. Понякога страдаха хора, но аз правех всичко по силите си да не се случва твърде често. Влязох в бизнеса с дрогата малко неохотно, ако разбираш какво искам да кажа, и намирах начини да успокоявам съвестта си. Но ако трябва да бъда честен, рядко мисля за това и то не ме тревожи особено. Същото е и с прехвърлянето на хора, все едно дали са китайци, които искат да работят в кухнята на някой бостънски ресторант, или курви от Източна Европа. Аз съм просто посредник. — Обърна се да види каква е реакцията ми. — Предполагам, мислиш, че съм лицемер или че просто заблуждавам сам себе си за тези неща.

— Ти си знаеш какъв си — отвърнах. — Не съм дошъл да ти давам опрощение. Искам само информация.

— С други думи, да говоря по същество.

— Да.

Ърл внезапно се съживи и доля на Джими прясно кафе, разбрал инстинктивно, че шефът му се нуждае от смазване на механизма. Намери втора чаша и я постави пред мен. Аз сложих ръка върху нея, за да покажа, че не искам, и за момент ми се стори, че Ърл се изкушава да излее горещото кафе върху пръстите ми. Само за да ми покаже, че изобщо не го е грижа какво искам или не искам. Накрая се задоволи да ми обърне гръб и да се оттегли в далечния край на бара, където извади книга изпод тезгяха и започна да чете или да се прави, че чете. Книгата беше от издателство „Пенгуин“, с меки корици, от старата поредица класика с черни обложки — сигурен бях, макар да не виждах заглавието. Иска ми се да можех да кажа, че не съм изненадан, ала бях. Ърл не ми приличаше на човек, който се самообразова.

Джими проследи погледа ми и каза:

— Остарявам. Всички остаряваме. Беше време, когато Ърл не би пипнал книга, освен ако не е телефонен справочник, и внимаваше да не насинява физиономиите на хората, но годините май са ни поразмекнали — предполагам, и в добрия, и в лошия смисъл. Преди Ърл не би отстъпил толкова лесно и пред човек като Джоуел Тобаяс, но този тип се справи с него, без да му мигне окото. Ако искаше, можеше да го нарани тежко. Виждаше се, че е напълно способен.

— Но не е искал.

— Не. Всъщност искаше само да го оставим на мира, но ти може би ще възразиш, че неговите потребности не са от значение. Искам да знам с какво се занимава. Важно е за бизнеса ми и е жизненоважно за запазването на съществуващото равновесие. Мексиканците, колумбийците, доминиканците, руснаците, ченгетата, аз, както и всеки друг, който се интересува от прехвърлянето на стоки през границата, всички ние живеем в равновесно състояние. То е много крехко и ако някой, който не разбира правилата, започне да си играе с него, всичко ще рухне и ще ни създаде огромни проблеми. Не успях да разбера каква е позицията на Тобаяс и това, че не съм в течение, ме изнервя. Така че…

— Така че?

— Така че можех да алармирам митниците, но когато човек си има работа с органите на реда и закона, никога не задава въпроси, на които не знае предварително отговора. Ако за мен е удобно да им предам Тобаяс, ще го сторя, но само ако знам какво пренася през границата. Вече потърсих нужните ми услуги. Всеки път, когато Джоуел Тобаяс получава поръчка, копие от съответните документи идва при мен. Напоследък той е работил доста активно в Нова Англия и всичко изглежда законно. Тази седмица е имал поръчка за превозване на храна за животни от Канада, а това означава прекосяване на границата.

— И си пратил свои хора да го следят.

Джими се усмихна.

— Да кажем, че просто съм убедил някои приятели да не изпускат Джоуел Тобаяс от поглед.

И това бе всичко, което успях да изкопча от Джими Джуъл. Той запази за себе си имената на компанията в Квебек, която щеше да достави храните, и на онази в Мейн, която ги бе поръчала, но имах чувството, че тези имена представляваха почти цялата информация на Джими за Джоуел Тобаяс. И той бе в неведение като мен.

Върнах се при колата. Отново усетих дъха на мазна вода в носа и по дрехите си. Разбрах, че идва от мустанга, който се беше просмукал с вонята на „Блу Мун“. Но не беше изключено и да си въобразявах и това също да е реакция на случилото се.

Отидох до „Блу Мун“. Рано или късно винаги се озовавах там. В средата на помещението, под онова, което бе останало от овъгления покрив, имаше бидон от олио. Над тъмната вода вътре бръмчаха насекоми. Организмът ми веднага реагира на спомените, събудени от миризмата на това място, изпитах желание да избягам и започнах да дишам учестено. Вместо това извадих от джоба малкото си фенерче и претърсих развалините, но хората, които ме бяха докарали тук, не бяха оставили никакви следи от присъствието си.

Отвън се обадих на Бенет Пачет и го помолих да състави списък с имената на онези, които бяха служили заедно със сина му в Ирак и които сега бяха тук, особено онези, които бяха присъствали на погребението му. Той обеща да го направи веднага.

— Предполагам, че си си възвърнал гнева? — каза той.

— Изглежда, съм имал неподозирани запаси — отвърнах аз и затворих.

На психическа основа или не, мустангът продължаваше да смърди. Закарах го в една автомивка в южен Портланд, „Филс Уан-Стоп“, където обикновено вършеха добра работа, миеха на ръка, вместо да използват маркуч, тъй като маркучът намира всеки дефект в уплътнението и навлажнява толкова тапицерията, че прозорците се изпотяват. Там почистиха мустанга отвътре и отвън, докато аз си пиех лимонадата, изстъргаха дори мръсотията зад калниците.

И така откриха устройството.

Фил Дюкас приличаше по възможно най-приятния начин на съдържател на автомивка и автосервиз. Според мен той не притежаваше нито една дреха, на която да няма мазно петно, по обед брадата му вече бе набола след сутрешното бръснене и ръцете му изглеждаха мръсни дори когато бяха чисти. От хамбургерите си беше докарал няколко наднормени килограма и в очите му се четеше умората и досадата на човек, който винаги ще знае повече за проблемите на един двигател от следващия майстор и който може да поправи всичко по-бързо от всеки друг, стига да има време, с каквото не разполагаше. Той взе ръчна работна лампа, за да ми покаже предмет, дълъг около трийсет сантиметра, увит с черна изолационна лента и прикрепен с два магнита към вътрешната страна на калника.

— Ернесто мисли, че това нещо може да е бомба — каза Фил.

Говореше за дребния мексиканец, който се бе занимавал с колата, когато беше открито устройството. В момента Ернесто стоеше на известно разстояние от автомивката заедно с повечето други работници, въпреки че засега още никой не се беше обадил в полицията.

— Ти какво мислиш?

Фил повдигна рамене.

— Възможно е.

— Тогава защо стоим тук, заврели носове в него?

— Защото вероятно не е.

— Това „вероятно“ е много успокояващо.

— Защо, мислиш, че е бомба ли?

Погледнах устройството по-внимателно.

— Ако се съди по вида му, изглежда, че се състои главно от електронни компоненти. Не виждам нищо, което да прилича на експлозив.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? Следят те. Това е бръмбар.

Имаше логика. Възможно бе да са го лепнали на колата ми, докато са ме разпитвали в „Блу Мун“.

— Голямо е — казах. — Не може да се нарече незабележимо.

— Достатъчно незабележимо е, за да не бъде намерено, освен ако някой не започне да го търси. Ако искаш да си сигурен, мога да завъртя един телефон.

— На кого?

— На едно момче, което познавам. То е гений.

— Дискретно ли е?

— Имаш ли портфейл?

— Да.

— Тогава е дискретно.

След двайсет минути млад мъж с яркожълти коси на плашило и проскубана брада, облечен в тениска на „Ръстик Овъртонс“, пристигна на червен състезателен мотоциклет „Ямаха“.

— Седемдесет и седем — каза Фил. Сияеше като горд родител на дипломирането на сина си. — XS650. Цялостен ремонт. Повечето направих сам. Момчето помогна малко, но на мен ми излезе душата заради този мотор.

Името на момчето беше Майк. Той бе педантично учтив и упорито ме наричаше „сър“, което ме караше да се чувствам, сякаш бях представител на асоциацията на пенсионерите.

— Леле, страхотно! — възкликна той, щом зърна съоръжението, поставено на колата ми. Отстрани го внимателно и го сложи на работната маса наблизо. Като използваше само върховете на пръстите, проследи очертанията на всеки един елемент под лентата. След това направи малки разрези с помощта на бръснач, за да погледне какво има отдолу. Когато приключи, кимна одобрително.

— Е? — не се стърпях аз.

— Това е проследяващо устройство. Доста сложно е, макар че може и да не изглежда така с цялата тази лента, омотана около него. Бих казал, че част от това оборудване е военно. Възможно е службите нещо да не ви харесват.

Погледна ме с надежда, но аз не се хванах.

— Така или иначе, онзи, който го е сложил там, явно не е разполагал с много време. Ако бе имал време, щеше да използва нещо по-дребно, което да се скрива по-лесно, да се захранва от акумулатора на колата и да не му трябват собствени батерии. За това са нужни обаче петнайсет-двайсет минути спокойна работа.

Посочи с отвертката издутина в центъра на устройството.

— Това е GPS приемник, също като онези, които се използват в постоянната сателитна навигация. Засича точното местонахождение на колата, така че то може да бъде видяно на компютър. Тук имаме осем дванайсетволтови батерии, които осигуряват захранването и трябва да бъдат сменяни редовно. Следователно, ако това е част от някакво дългосрочно проследяване, може да се очаква, че когато им се отвори възможност, онези ще се върнат, за да го заменят с по-малко, което ще свържат с акумулатора на колата. Но може спокойно да разчитат и на това сладурче, то ще продължава да върши чудесна работа, магнитите няма да влияят на отчитаното местоположение и когато си свърши работата, ще е лесно да бъде махнато.

— Онзи, който го е сложил, ще разбере ли, че е свалено?

— Не мисля. Нарочно не го преместих далеч от колата и не вярвам устройството да е толкова чувствително.

Облегнах се на масата и изругах. Трябваше да съм по-внимателен. Бях държал под око огледалата на колата си, докато отивах при Карън Емъри и при Джими Джуъл, и за всеки случай бях минал по обиколни маршрути със задънени улици и обратни завои, но не бях забелязал нищо, което да показва, че ме следят. Сега разбирах защо. На всичкото отгоре мъжът, който ме беше разпитвал в „Блу Мун“, вече знаеше, че съм ходил да се видя с Карън и Джими, тоест беше наясно, че предупрежденията им да се оттегля не са били чути.

— Искате ли да го върна там, където сте го намерили? — попита Майк.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Фил, — Може би трябва да го залепи на гърдите си, за да могат да го следят и в дома му?

— О, не мисля, че искате това, сър — каза Майк. — Сарказмът, изглежда, не го засегна, което ме накара да го харесам още повече.

Погледнах навън към площадката за паркиране. Пристигна голям камион и примигна с фаровете за помощ. Сетих се за Джоуел Тобаяс. Питах се къде ли е сега и какво ли прекарва през границата. Регистрационните номера на камиона бяха от Джърси. Фил проследи погледа ми и каза:

— Ей, не познавам този шофьор. Той не ме интересува.

Вместо да пратя проследяващото устройство в Джърси, накрая казах на Майк да го върне на мястото, където беше намерено. Той изглеждаше доволен, че бях успял да догоня неговите мисловни процеси: това, че знаех за присъствието на устройството, можеше да послужи като оръжие срещу онзи, който го бе сложил там, ако се представеше подходяща възможност.

Платих щедро на Майк за времето му и той ми даде номера на мобилния си телефон, в случай че помощта му някога ми потрябва отново.

— Добро момче — казах, докато с Фил наблюдавахме как потегля. — Също и умно.

— Синът на сестра ми — поясни Фил.

— Не те нарече „чичо Фил“.

— Казах ти, че е дискретен.

Дадох бакшиш и на Ернесто. Той ми благодари, но явно очакваше, че преживяният шок заслужава по-голяма компенсация. Тъй като всъщност не беше хвръкнал във въздуха, не обърнах внимание на страдалческото му изражение.

— Имаш ли някаква представа кой е лепнал това нещо на колата ти? — попита Фил.

— Имам.

— Мислиш ли, че ще те нападнат?

— Възможно е.

— Имаш ли помощници?

— Пътуват насам.

— Ако бях на твое място и някой бе сложил военно наблюдателно устройство на колата ми, щях да потърся от онези помощници с пищовите. Твоите такива ли са?

— Не — отвърнах аз. — Моите са от онези с многото пищови.

10

Отвлякоха Тобаяс, когато се намираше само на няколко километра южно от Музхорн на шосе 27. След него вървеше кола още откакто бе прекосил границата, но не й беше обърнал внимание. Правил бе този курс толкова пъти, че беше станал нехаен: основната му грижа бе американската митническа проверка при Кобърн Гор и след като преминеше през нея благополучно, можеше и да намали бдителността си. Освен това този път беше обезсърчен: връщаше само част от онова, на което беше разчитал, и се бе уморил да поема сам бремето на тези пътувания. Когато смъртните случаи зачестиха, групата им се стопи до ядрото. Това означаваше повече работа и по-голям риск за всички, но съответно и възнаграждението накрая щеше да е по-голямо.

Този ден имаше проблеми в склада. В съседния комплекс гъмжеше от канадски полицаи, част от операция за залавяне на дрога, която можеше да продължи няколко дни, и не изглеждаше никак разумно да пренасят стоката под носа на ченгетата. Изправен пред алтернативата да се мотае наоколо или да направи друг курс, когато всичко е по-спокойно, Тобаяс бе избрал второто. По-късно обаче се беше упреквал, че не е бил по-предпазлив по пътя към къщи, но го бяха уверили, че са се погрижили за Паркър, и проследяващото устройство бе потвърдило, че детективът още е в Портланд час след като Тобаяс бе тръгнал на път.

Детективът тревожеше Тобаяс, но не толкова, колкото Джим и Джуъл. Казал бе на останалите за него още след нескопосания му първи опит да установи контакт с него в „Дюи“, както и че очевидно започва да проявява любопитство към икономическата страна на дейността му, но го бяха посъветвали първо да види как ще се развият нещата. Най-доброто, което можеше да стори, бе да ги убеди да прекратят операцията за известно време, но дните се нижеха, без да се случи нищо, хората започнаха да стават нетърпеливи и той скоро се върна към курсовете през границата, макар че известно време държаха под око Джими и големия слон, който пазеше гърба му, но Джими, изглежда, беше решил, че не си струва да се тревожат за Джоуел Тобаяс. Джоуел не беше толкова сигурен, ала останалите сториха всичко по силите си, за да го убедят в обратното. Така че след като Джими си гледаше своята работа и нямаше никакви признаци някой да души около тях, Джоуел беше започнал да се успокоява.

Освен това бе уморен: поемаше все повече и повече курсове, тъй като търсенето на онова, което продаваха, ставаше все по-голямо. Бяха му казали, че ще стане така, щом се разчуе колко качествена и рядка е предлаганата от тях стока. Доскоро не бяха превозвали нищо, което не е продадено предварително, но сега вече Джоуел прехвърляше различни неща в очакване на последната голяма продажба: „огнената продажба“, както бяха започнали да я наричат. За никого от тях не бе тайна, че тези първоначални продажби „капка по капка“ могат да бъдат приети някъде като сигнал за тревога, но те бяха необходими, за да бъдат набавени средства и за да потвърдят стойността и мащабите на онова, което щеше бъде предложено накрая. Сега големите пари започваха вече да придобиват реални очертания, но Джоуел отговаряше за сигурността на цялата операция и когато Джуъл, а после и частният детектив започнаха да душат наоколо, това сериозно го притесни. Авансовото му заплащане вече бе повишено значително, но не толкова, колкото би му се искало, като виждаше, че поема сам всички рискове. Разменени бяха някои реплики. Още не беше преглътнал небрежното им отношение към историята с Джуъл и бе възмутен от това. Знаеше, че предстои сблъсък. Може би трябваше да си държи устата затворена, но дълбоко в себе си чувстваше, че е прав, което беше и причината да надигне глас. Не беше лесно да вбесиш Джоуел, той беше от хората, които сдържат гнева си, но когато избухнат, Бог да пази онези, които попаднат в обсега на взрива.

Освен това сънуваше все по-често кошмари и нарушеният сън го правеше по-раздразнителен с Карън, а това му бе неприятно. Тя беше специално момиче и му бе провървяло, че се беше събрал с нея, но понякога просто не знаеше кога трябва да престане да задава въпроси и да си замълчи. Беше се променила, след като Деймиън Пачет и останалите бяха загинали, може би се боеше, че и той може да бъде застигнат от същата участ, но Джоуел нямаше намерение да се самоубива. Все пак смъртта на Деймиън го бе засегнала най-силно. Вече трима от тях бяха мъртви, трима от някогашното му отделение. Всичките бяха посегнали сами на живота си, но Деймиън бе най-добрият от тях. От самото начало бе най-добрият.

Деймиън и останалите бяха започнали да му се явяват насън, окървавени и съсипани. Говореха му, но не на английски. Не можеше да разбере какво казват. Сякаш на онзи свят бяха научили друг език. Но още докато сънуваше, се чудеше дали онези, които вижда, действително са неговите стари другари по оръжие. Те го плашеха и очите им не бяха наред: бяха черни и пълни с влага като мазна вода. Телата им бяха изкривени, гърбовете им изкорубени, ръцете твърде дълги, пръстите тънки и алчни…

Нищо чудно, че беше напрегнат.

Поне пътуванията през границата щяха да свършат. Той грижливо бе обработил митническите служители и глупаците от националната сигурност. Рамката на регистрационната му табела го легитимираше като ветеран, както стикерите и лепенките в кабината. Носеше военна бейзболна шапка, стараеше се да изслушва внимателно историите на по-старите ветерани, които сега работеха на границата. Подхвърляше им от време на време пакет цигари, при нужда заиграваше дори с раняванията си и в замяна те му разчистваха пътя. Останалите нямаха представа колко упорито беше работил върху имиджа си и до каква степен успехът на тяхното начинание зависеше от него.

Всичко това се въртеше в ума му и не обърна достатъчно внимание на колата след себе си. Когато тя го изпревари, се зарадва, че ще се махне най-сетне, но това бе естествената реакция на всеки, който кара тежко возило, към превозните средства, които се движат твърде близо. Знаеше, че все някога ще опитат да го задминат и че може само да се надява да го направят разумно. О, имаше шофьори на камиони, които обичат да си играят с нетърпеливите автомобилисти, и други, които просто считат, че са най-големите и най-лошите копелета на пътя, и ако решиш да им въртиш номера, ти ще си закопаният — понякога и в буквалния смисъл. Джоуел никога не бе постъпвал така, дори и преди да започне презграничните курсове, където беше достатъчно да привлечеш вниманието на полицаите с невнимателно шофиране, за да се озовеш за дълго време в затвора. Въпреки че нямаше много място и дърветата направо дращеха по кабината му, той отби леко, за да пусне колата да мине. Мястото не беше много подходящо за изпреварване, тъй като наближаваха завой и ако някой се зададеше с висока скорост от обратната посока, всеки от тях щеше да има нужда от възможно най-много асфалтова настилка, за да не свърши като жертва на пътна злополука. Но пътят отпред беше чист и той проследи как червените светлини се загубиха, оставяйки пътя празен и тъмен.

Около километър нататък видя запалени мигачи и някой размаха две светещи палки. Удари спирачките, когато фаровете на камиона му уловиха жълтия плимут, който преди малко го беше задминал. Той бе спрял напряко на пътя, разполовяван от бялата линия. До него имаше друга кола, онази с мигащите червени и сини светлини. Не успя да различи никакви обозначителни знаци по нея, което бе странно. Доближи го мъж в униформа с леко деформирана глава. Джоуел свали прозореца.

— Какъв е проблемът? — попита, когато в лицето му блесна фенер и го накара да вдигне ръце, за да предпази очите си.

В същия миг човекът извади пистолет и иззад крайпътните дървета излязоха още двама, въоръжени с полуавтоматични оръжия. Лицата им бяха скрити зад отвратителни маски; мъжът в униформа също дръпна надолу маска, за да покрие лицето си, но Джоуел вече бе успял да го зърне и си помисли: „мексиканец“. Впечатлението му бе потвърдено, когато мъжът заговори:

— Дръж си ръцете така, че да ги виждаме, момче. Не искаме никой да пострада. Разбрахме ли се?

Джоуел кимна. Фактът, че бяха маскирани, му вдъхваше известно успокоение, че няма да го убият. Убийците на пусто шосе нямаха причина да се тревожат, че жертвата ще ги разпознае.

— Приятелите ми тук ще влязат в кабината при теб и ще ти кажат накъде да караш. Просто прави каквото ти казват и всичко това ще свърши и ще се прибереш при своята новия[11], нали?

Джоуел кимна отново. Значи знаеха, че има приятелка, което означаваше, че те или някой близо до тях го бяха наблюдавали в Портланд. Изличи от съзнанието си тази информация.

Вратите на кабината не бяха заключени. Тобаяс държеше ръцете си на волана, когато двамата мъже се качиха. Единият се напъха в пространството зад седалките, а другият застана до Джоуел, тялото му бе леко извито, така че се облягаше на вратата и оръжието лежеше небрежно на бедрото му. Джоуел си каза, че небрежността май е на мода тази вечер, ала когато радиото на униформения отвън се включи с прашене, нещата се промениха.

— Андале[12]! — каза той и махна с ръка първо на другата кола, после на Джоуел. Насочи пистолета към него през предното стъкло, за да е сигурен, че го е разбрал. — Апурате![13]

Плимутът даде около метър на заден, преди да потегли на юг. Втората кола изгаси мигачите, когато униформеният изтича да се качи на нея. Отби встрани, за да направи път на Джоуел, после се върна на мястото си зад него, така че той беше заклещен между двете коли.

— Къде отивам? — попита той и отговорът, който последва, бе:

— Просто си гледай пътя, момче.

Джоуел направи каквото му бе казано и запази мълчание. Можеше да ги попита с кого си мислят, че са се захванали, или да ги заплаши с отмъщение, ако не разкарат веднага задниците си от кабината му и не го оставят да си върши работата, но не го стори. Единственото, което искаше, бе да излезе цял от всичко това, с непокътнато тяло и, ако има късмет, камион. Щом се върнеше жив и здрав в Портланд, щеше да хване телефона, но вече бе започнал да прави предположения. Ако това бе стандартно отвличане, тези типове или бяха избрали неподходящ камион, или бяха получили невярна информация, което означаваше, че няма да намерят нищо по-доходно от суха храна за животни на стойност две-три хиляди долара. Другата възможност бе това да не е стандартно отвличане, в който случай те бяха наистина много добре информирани, а това можеше да означава единствено неприятности и може би болка за него.

Плимутът отпред започна да дава сигнал за завой надясно.

— Следвай го — каза мъжът зад него и Джоуел намали скоростта, за да вземе завоя. Пътят бе тесен и с лек наклон надолу.

— Искате от мен да го прекарам през иглено ухо, докато още съм зад волана? — попита той.

Автоматичният пистолет докосна леко тила му, цевта бе леденостудена.

— Аз мога да карам камион — прозвуча глас. Устата на човека бе толкова близо до ухото му, че усети топлината на дъха му върху кожата си. — Ако не искаш, ще карам аз, но тогава няма да си ни нужен, ми ихо.[14]

Джоуел предполагаше, че човекът блъфира, но нямаше намерение да проверява теорията си. Взе завоя безупречно и отново започна да следи светлините на плимута.

— Ей, виждаш ли на какво си способен, когато те поощрят малко? — каза гангстерът.

Плимутът включи мигачите, когато навлязоха в поляна пред порутена къща, чийто комин се издигаше непокътнат до падналия покрив. Край черен джип чакаха още двама мъже. И те като другите носеха маски, но вместо в кожени якета бяха облечени в костюми. Евтини, но все пак костюми. Джоуел натисна спирачките.

— Слизай! — каза гангстерът.

Джоуел изпълни заповедта. Кафявата кола се бе присъединила към тях и сега той и камионът му бяха осветени от фаровете на три автомобила. Единият от костюмираните излезе напред. Той бе трийсетина сантиметра по-нисък от Джоуел, набит, но не пълен. Подаде ръка и след миг колебание Джоуел се ръкува с него. По-ниският мъж говореше английски почти без следа от акцент.

— Можеш да ме наричаш Раул — каза той. — Нека да свършим това възможно най-бързо и безболезнено. Какво имаш в камиона?

— Храна за животни.

— Отвори. Дай да видя.

Изправен пред насочените към него два пистолета, Джоуел отключи големите двойни врати. Фенерите осветиха чувалите, подредени на четири дървени палета. Раул посочи към камиона с два пръста, двама мъже се качиха вътре с ножове и започнаха методично да срязват чувалите, изсипвайки съдържанието им вътре.

— Надявам се да почистят след себе си — каза Джоуел.

— Не се тревожи за това — отвърна Раул. — Гарантирам ти, че ако не открият онова, което търсят, ще имаш по-сериозни грижи.

— И какво търсят, протеин за подсилване на диетата си? Това е храна за животни. Сбъркал си камиона, приятел.

Раул не каза нищо. Запали цигара и предложи една на Джоуел, който отказа. Двамата наблюдаваха как режат чувалите.

— Камионът е хубав — каза Раул. — Ще е грехота да го съсипем.

— Виж, казах ти: това не е стоката, която търсиш.

Раул повдигна рамене. Джоуел долови движение зад гърба си. Хванаха ръцете му здраво и го свалиха на колене. Раул запали нова цигара и клекна, така че двамата с Джоуел бяха лице срещу лице. Сграбчи го за косата и притисна силно върха на цигарата в дясната му буза, точно под костта. Нямаше нито заплахи, нито предупреждения, само силна болка, миризма на горяща плът и тихо цвъртене, което бе заглушено от вика на Джоуел. След няколко секунди Раул отдръпна цигарата. Върхът й още мъждееше. Смукна няколко пъти и тя отново се разгоря.

— Слушай — каза той, — можем да разглобим камиона ти част по част и после да го запалим пред очите ти. Можем да те убием и да те заровим в гората. Можем дори да не си правим труда да те убиваме, преди да те заровим. Всичките тези решения са на наше разположение, но не искам да прибягваме към нито едно от тях, защото засега нямам проблем лично с теб. Затова ще го кажа направо: знам, че се занимаваш с контрабанда. Интересува ме какво контрабандираш, така че ти ще ми покажеш къде са скривалищата, защото ще продължавам да те горя, докато не го сториш. Е, казвай.

На третия път Джоуел му каза.

Оставиха го на поляната. Преди да си тръгне, Раул му даде мехлем за раните. Изгарянето на лицето му беше тежко; двете на ръцете му — още по-тежки. Раул бе сложил цигарата върху кожата между палците и показалците на ръцете. Когато и това се бе оказало недостатъчно, беше заплашил, че ще я загаси в дясното му око, и Джоуел му бе повярвал. Каза им къде е скривалището, но дори след като изпълниха наставленията му, не успяха да го открият. Беше професионална работа, скривалището бе проектирано така, че да остане незабелязано при всякакви обстоятелства, освен при най-щателно претърсване. Принуден бе да им го покаже, като първо им обясни как се разглобява седалката, за да се стигне до пространството, заемащо цялата ширина на кабината. След това го отвори с внимателно натискане в двата му долни ъгъла. Отделението можеше да се раздели на по-малки секции в зависимост от това какво се пренасяше. В случая беше пластмасова кутия за инструменти, съдържаща дузина малки цилиндрични предмети, дълги колкото късове тебешир, които бяха завити в пластове плат и найлон, за да не се повредят. Човекът в кабината подаде единия от тях на Раул, след като го освободи от защитната обвивка. Той беше изкусно гравиран, със златни капачки от двете страни и инкрустиран със скъпоценни камъни. Раул го сложи в дланта си, за да претегли тежестта му, после попита:

— Какво е това?

— Не знам — каза Джоуел. — Аз съм само превозвач. Не задавам въпроси.

— Изглежда старо и ценно. — Раул протегна ръка и в нея бе сложен фенер. Той го използва, за да разгледа по-внимателно камъните. — Това са изумруди и рубини, а този на върха е диамант.

Печатът в ръката на Раул беше от 2100 г. пр.Хр. Това бе бюрократско пособие от древността, използвано за заверка на търговски и правни споразумения чрез слагане на печат върху документи, написани върху глинени плочи. Джоуел бе виждал вече достатъчно от тях и знаеше какво представляват, но запази мълчание.

Раул внимателно зави отново печата и го подаде на един от хората си.

— Вземете ги всичките — каза той. — И внимавайте да не ги повредите.

Запали нова цигара и се усмихна, когато видя неволното трепване на Джоуел.

— Значи казваш, че ти си само превозвач и не знаеш нищо за предметите, които ти плащат да транспортираш — каза Раул. — Не ти вярвам, но сега това е без значение. Ще поразпитам тук-там за тези цилиндърчета и ако са толкова ценни, колкото изглеждат, може да си запазя няколко. Кажи на работодателите си, ако наистина имаш такива, че могат да приемат това като наказание, задето се опитват да провеждат операция като тази, без да информират компетентните власти. И нямам предвид американските митници. Ако искат и занапред да превозват такива неща, ще дойдат да говорят с мен и ще измислим нещо.

— Защо трябва да говорят с теб? — попита Джоуел. — Защо не с доминиканците или с Джими Джуъл?

Видя как нещо проблесна в очите на Раул и разбра, че е докоснал оголен нерв.

— Защото — отвърна Раул — цилиндрите са у нас.

После Раул си тръгна, като остави Джоуел да се грижи за раните си, но не и преди да стъпче мобилния му телефон и да изцеди повечето гориво от резервоарите, оставяйки му само колкото да стигне до мотела край Юстис.

Когато влезе във фоайето, изгарянето на бузата привлече погледите на няколко души, но никой не си позволи коментари. Намери машината за лед, зави няколко бучки в пешкира от стаята си и ги сложи върху раната, опитвайки да облекчи болката, преди да се обади по телефона.

— Имаше проблем — каза той, когато отсреща вдигнаха. Описа подробно всичко, което се беше случило, без да изпуска почти нищо.

Отговорът бе:

— Ще трябва да си ги върнем. Казваш, че този тип Раул иска да задържи печатите като един вид глоба?

— Така каза.

— Господи. Да не мислиш, че ще ги използва, за да маркира пликовете с кокаин?

— Мисля, че ще опита да ги продаде.

— Досега всичко вървеше добре, защото бяхме внимателни. Тези печати не бива да се появяват на открития пазар.

Джоуел положи всички усилия да скрие раздразнението си. Непременно ли трябваше да го считат за някакъв слабоумник само защото караше камион? В края на краищата той беше участвал във всяка фаза на операцията, от самото начало. Без него тя щеше отдавна да се е провалила.

— Наясно съм с това. — Не успя да се пребори с острите нотки в гласа си.

— Не ми се прави на умник. Не аз загубих пратката.

— Аха. Аз пък не съм видял такива пари, които да ми компенсират загубата на едното око.

— Видял си повече от всеки друг. Ако не ти харесва уговорката, излез от играта.

Джоуел се вторачи в раните на ръцете си.

— Не исках да кажа това. Нека просто оправим бъркотията.

— На този Раул няма да му отнеме много време да разбере на какво е попаднал. След това и дете ще може да се досети какво става. Ще започна да разпитвам, за да разбера кой е той.

— Джими Джуъл знае.

— Сигурен ли си?

— Почти. Ако питаш мен, нареждането да ни ударят е дошло от него.

— Е, тогава ще започнем оттам. Казваш, че са взели всичко?

— Да. Всичко взеха.

— Прибирай се вкъщи. Наспи се и се погрижи за изгарянията. Обади ми се утре, веднага щом се почувстваш отпочинал. Това не е единствената бъркотия, която трябва да бъде разчистена.

Джоуел не поиска обяснение за последната забележка. Твърде уморен бе и твърде обиден. Затвори телефона, отиде до бензиностанцията от другата страна на пътя и купи стек от шест бири да си ги пие в стаята. Докато гледаше през прозореца светлините на преминаващите отвън коли и тъмното езеро Флагстаф, от време на време долепваше някоя от студените бутилки до наранената буза. След втората бира започна да му се повдига. Беше изминало много време, откакто не бе преживявал шок, и почти бе забравил усещането, но онова, което му сториха на поляната, го върна към други спомени, други моменти. Почеса разсеяно левия си пищял, опипа тъканта на белега и вдлъбнатината в мускула. Позвъни на Карън, но тя не си беше вкъщи, така че остави съобщение на телефонния секретар, че се е уморил и е решил да пренощува в мотел. Каза й също, че я обича, и се извини за спречкването им тази сутрин. Вината беше изцяло на детектива; негова и на онзи стар негодник, Пачет, който се бъркаше където не му е работа. Тобаяс знаеше достатъчно за детектива от местните клюки, за да не го подценява, и не бе сигурен, че сплашването е правилният подход към него, но когато дойдоха да му кажат, че е бил нает да проучва него и връзката му, а не цялата операция, изпита гняв, както и облекчение.

Искаше да поспи. Взе болкоуспокояващи и седна на леглото, опънал крака пред себе си. Порови в джоба на якето и извади двете изящно гравирани златни халки. Каза, че мексиканците са взели всичко, но това беше лъжа. Смяташе, че му се полагаше компенсация за страданията, както и за вече превозените неща, струващи цяло състояние, от което на практика все още не беше видял нищо повече от няколко жалки долара. Освен това искаше да се извини на Карън за кавгата. Вдигна обиците към светлината и въпреки болките се възхити на красотата им.