Шепнещите

Бе прекарал твърде дълго време почти във всяко превозно средство, което можеше да предложи армията, и познаваше техните предимства и недостатъци, но после го изпратиха да попълни свободно място в отделението на Тобаяс, което патрулираше с бронетранспортьор „Страйкър“.

По адрес на страйкърите се говореха какви ли не глупости, обикновено от задръстеняците, които се абонират за списания за огнестрелни оръжия и пишат до тях писма за „класата на воините“, но войниците обичаха страйкърите. Възглавниците на седалките бяха отвратителни, източникът за променлив ток бръмчеше като муха и нямаше достатъчно контакти за DVD плейърите или айподите на целия екипаж, но те превъзхождаха хъмвитата, дори свръхбронираните. Страйкърът предлагаше цялостна 14,5-милиметрова защита от всичко, което хаджиите можеха да хвърлят по него, плюс специална предпазна стоманена решетка на 45 см от корпуса срещу РПГ. Отзад имаше М240, а отгоре въртяща се 12,7-милиметрова картечница. В сравнение с това хъмвито беше като да се увиеш в парцал и да размахаш 22-калиброво оръжие.

А тези неща бяха важни, защото в разрез с всички правила за водене на война в градски условия, на които го бяха учили, в армията ги караха да патрулират по едни и същи маршрути и по същото време всеки ден, така че хаджиите можеха да сверяват часовниците, респективно самоделните си взривни устройства по тях. При това положение въпросът не беше дали в определен ден ще бъдат ударени, а кога. Хубавото беше, че след нападението колата задължително се връщаше в базата за ремонт, така че хората можеха да почиват до края на деня.

Прехвърлянето му в страйкъра беше заслуга на Тобаяс; на Тобаяс и на мъжа на име Родам. Тобаяс беше получил сержантски нашивки и беше командир на отделението. Обаче не се престараваше, дори успяваше да им набавя бира от време на време, а да те хванат, че пиеш, си беше сериозно провинение. За юмручен бой или за вземане на превозно средство без разрешение човек можеше да си навлече наказание по член 15, но алкохолът и дрогата се наказваха със съдебни присъди. Тобаяс носеше целия риск за бирата, но им вярваше. Обаче по онова време той вече беше наясно как действа Тобаяс и знаеше, че целта на бирите е да ги размекне. Тобаяс имаше своя собствена версия на третия нютонов закон за движението: че всяко действие предизвиква равно или по-голямо противодействие. Те щяха да си платят за тези бири, по един или друг начин, и Родам бе този, който щеше да извлече печалбата.

Родам бе нещо като призрак. Багдад бе пълен с призраци, истински и мними, а Родам бе по малко и от двете. Той работеше частно, не за ЦРУ, и както всеки добър призрак не говореше много за онова, с което се занимаваше. Казваше, че работи за малка организация, наречена ИРИС[33], „Услуги по придобиване и анализ на информация“. Но Тобаяс се беше изпуснал, че бизнесът, общо взето, е едноличен. Логото на ИРИС, не особено изненадващо, бе око, чиято зеница беше светът. На визитките на Родам бяха посочени офиси в Конкорд, Ню Хампшир и Пон Руж, Канада, макар впоследствие да се оказа, че офисът в Пон Руж не е нищо повече от данъчно укритие в съседство с летище, а офисът в Конкорд — само телефон с телефонен секретар.

Родам обаче бе бивш служител на ЦРУ: имаше връзките, имаше и влиянието. Част от работата му в Багдад бе да изпълнява ролята на посредник между войската и по-дребните доставчици, онези, които не разполагат със собствена транспортна мрежа и се опитват да ограничават разходите си, за да могат да приберат по-голям дял от онова, което преди това са продали на Чичо Сам на безсрамно висока цена. Родам уреждаше транспортирането на всичко, от което големите момчета като „Халбъртън“ не се бяха облажили първи, като се започне от кутия обикновени винтчета и се стигне до оръжия, които по някаква причина не бива да минат по обичайните транспортни канали.

Този бизнес му плащаше сметките и дори нещо повече, но не беше неговата основна специалност. Както се оказа, Родам бе специалист по разпитите и по анализите на информацията, което обясняваше произхода на името ИРИС. В арестите имаше твърде много иракчани, за да могат хората от редовното разузнаване да се справят с тях, затова дребните риби биваха прехвърляни на Родам. Ако получи достатъчно дребни риби и сравни информацията, която измъква от тях, човек можеше да сглоби от отделните късчета по-голяма картина. Родам бе нещо като гений в анализирането на информацията, която получаваше от затворниците, понякога без те дори да забележат, че са казали нещо важно. Случваше се да ги разпитва и лично, най-често когато се опитваше да си изясни нещо или пък да открие солидна връзка между две на пръв поглед взети наслука късчета информация. Не беше от онези, които чупят пръсти и давят. Беше търпелив, внимателен и говореше тихо. Всяка информация влизаше в компютърната програма, която беше създал и за която Ирак щеше да е опитното поле: тя сравняваше ключови фрази, дребни оперативни подробности и дори отделни изрази с надеждата да се открие нещо, което ги свързва. Войската и ЦРУ също бяха готови да го подхранват с огризките си, така че с течение на времето Родам научи за всекидневните действия на съпротивата едва ли не повече от всеки друг в района. Той бе човекът, към когото се обръщаха и на когото вярваха като на същински оракул. В замяна Родам получаваше всичко, каквото поискаше.

Така и не разбра как Родам и Тобаяс бяха успели да се свържат. Предполагаше, че мъже като тях неизбежно се откриват взаимно. Затова когато Тобаяс купуваше бирата, Родам идваше с него. Навярно тъкмо Родам я бе намерил.

По онова време отделението беше понесло някои загуби — Латнър беше убит, както и Коул. Едуардс и Мартинес бяха ранени и бяха заменени от Харлан и Крамър и като чели нямаше никакви изгледи удареният от снайперист Хейл да се оправи. Той беше улучен в главата и смъртта щеше да е избавление за него. Разпределиха отделението да изпълнява задачи, които не застрашават личния му състав, докато бъде възстановен до пълна боеготовност: никакво патрулиране, само караул на смени в кулата, което означаваше периодични контролни обаждания по радиото до фронтова линия „Янки“, отговори с „Лима Чарли — високо и ясно“ и снишаване от време на време, ако някой в мрака реши да гръмне с минохвъргачката, да прати управляема граната или просто да изстреля няколко откоса, за да не ни оставя да скучаем.

Онази нощ Тобаяс — или пък Родам — бе уредил така нещата, че бяха освободени от караул. В стаята на Тобаяс бяха осмина: той, Тобаяс, Родам, Крамър, Харлан, Малак, Пачет и Баки. След като ги размекна с няколко бири, Тобаяс започна да говори. Каза им за Хейл, как остатъкът от живота му щял да е в най-добрия случай борба, както и за други момчета, които познаваха. Описа им как другарите им се борят да получат пари по параграф 8 като уволнени от армията поради психически разстройства, от благотворителност, от Управлението за ветераните, откъдето и да било; как Управлението за ветераните отказало молбата за пенсия на Кийс, помощник-картечаря, когото бе заменил Пачет, като го информирало, че загубеният му крак се оценява само на шейсет на сто инвалидност. Кийс се обърнал към пресата и процентът на инвалидността му бил вдигнат, но само за да му затворят устата. На него щастието му се усмихнало, обаче на много други осакатени мъже не им провървяло, или по-точно те не успели да си намерят вестник, който да се застъпи за тяхната кауза. Тобаяс каза, че Родам имал да им предложи нещо и ако те го приемат, ще могат да помогнат на някои от ранените си другари и да живеят по-комфортно, когато се приберат вкъщи. Каза им да слушат внимателно и те слушаха.

Родам беше петдесетгодишен, оплешивяващ, с наднормено тегло. Винаги носеше риза с къси ръкави и вратовръзка. Очилата му имаха черни рамки. Приличаше на учител. Съобщи им, че се натъкнал на някаква информация. Каза им за разграбването на Иракския национален музей в Багдад през 2003 г. Пачет го прекъсна, за да сподели, че е бил там след това и Родам изглеждаше заинтригуван. По-късно щеше да дръпне Пачет настрани и да говори с него, но за момента просто отмина този факт и продължи разказа си. Говори им за злато, за статуи и за древни печати. Крамър започна да му се подиграва. Радио „Джо“, армейската фабрика за слухове, пускаше от време на време разни истории за скритите съкровища на Саддам, за златни кюлчета, заровени в градините, приказки, които обикновено идваха от съмнителни иракчани, които търсеха наивници, готови да им платят, и ако някой постъпеше достатъчно глупаво да им даде пари, изчезваха в нощта и никой не ги виждаше повече. Тобаяс каза на Крамър да си затваря устата и да слуша. Крамър млъкна.

Когато Родам приключи, те бяха убедени, всичките до един, дори Крамър, защото Родам умееше да говори спокойно и сериозно. Казаха му, че влизат в играта, и той тръгна да урежда подробностите. Вече бяха негови марионетки.

Забравил беше какво е да си пиян. Там, у дома, стек с шест бири нямаше да му стигне дори да започне да се напива, но тук, без достъп до алкохол от месеци, с постоянно суха уста и прегрято тяло, се чувстваше така, сякаш беше изгълтал седмичната продукция на градската пивоварна. На другия ден главата му се пръскаше, но още помнеше обещанието, което бяха дали. Направо се радваше, че излизат със страйкъра, а не с някой месарски фургон, дори когато започна да изпитва съмнения за онова, с което се бяха захванали. Предишната вечер, с две бири и твърде малко храна в стомаха, беше съгласен на всичко, както и останалите, но вече започваше да осъзнава реалността на тяхното положение. По време на редовните мисии „движение и контакт“, новото, омекотено название на „открий и унищожи“, когато противникът биваше засечен, малкият FBCB2[34] екран започваше да показва червени триъгълници и гласът на онази кучка, едновременно красив и противен, се включваше, за да съобщи, че в района яма враг, но този път щяха да атакуват на сляпо и сами.

Тобаяс го приемаше като обикновена патрулна обиколка. Опипа ги, за да се увери, че всички имат контейнери с вода на гърба, ръкавици, възглавници, чисто и смазано оръжие и нови батерии в очилата за нощно виждане. Всички вече бяха направиш личните си проверки и помнеха отлично реда за обслужване на наблюдателен пост, но каквито и недостатъци да имаше Тобаяс, той проверяваше стриктно дали всеки знае каква е поставената му задача и има ли нужното снаряжение, за да я изпълни. Родам наблюдаваше мълчаливо, явно се чувстваше неудобно в своя кевлар[35]. Беше нервен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Тобаяс провери допълнителните амуниции за 12,7-милиметровата картечница, прикрепени към дясната страна на страйкъра. Трудно бе да се стигне до тях, когато се стреля, но нямаше къде другаде да се сложат и беше по-добре да са там, отвън, отколкото изобщо да се лишат от тях. След проверката всеки докосна своите талисмани: медали, кръстове, снимки на близките. Каквито и привични действия да ги бяха пазиш досега, погрижиха се да ги извършат отново. Всички войници бяха суеверни. Предаваше им се от земята, на която се намираха.

Беше неделя вечер и когато потеглиха, слънцето вече залязваше. Стомасите на всички им бяха пълни с добра храна, защото най-хубавата храна винаги се сервираше в неделя. Но се бяха отказали от кафето. Във вените им и без това имаше предостатъчно адренашн преди рейда. Спомняше си звука, който издаваха ботушите му, когато стъпваше по прахта, песъчинките, които се слягаха под подметките му, твърдата пръст и силата на краката си и после кухото ехо от пода на страйкъра, когато тръгна към своето място. Толкова просто действие, да слагаш едното стъпало пред другото. Нямаше го вече. Всичко бе вече минало.

Складът се намираше в Аз-Адхамия, стария квартал на Багдад, сунитска крепост. Движеха се по тесни улички, сякаш направени по поръчка за засади; зад прозорците на къщите горяха газени лампи, но по улиците не се виждаше жива душа. На две пресечки от целта им вече нямаше никакви светлини, остана само полумесецът на небето, който посребряваше сградите и открояваше очертанията им от чернотата над и под тях.

Последните трийсетина метра изминаха пеш. Складът, който изглеждаше по-модерен от съседните сгради и в който не се виждаше никаква светлина, имаше два входа, задният на юг, другият на западната стена. Имаше две малки прозорчета на равнището на земята, защитени с решетки и така плътно покрити с прах и мръсотия, че през стъклото не се виждаше нищо. Вратите бяха от дебела стомана, но те взривиха ключалките с С4 и нахлуха вътре бързо и решително. През очилата за нощно виждане зърна силуети, които се движеха, оръжия, които се вдигаха, но и докато стреляше, не го напускаше мисълта, че тук нещо не беше наред. Как бе възможно да са ги изненадали? Дори муха да кацнеше в Ал-Адхамия, някой щеше да изтича да каже на паяка.

Един свален. Двама. Чу вик „Ето ви!“ от лявата си страна, глас, който познаваше и не познаваше, глас, променен от яростта и хаоса на битката. Гърмеше телевизор, през очилата екранът му бе ослепително ярък, после избухна и потъмня. Чу Тобаяс да вика „Спрете стрелбата!“ и всичко свърши. Почти веднага, след като бе започнало.

Претърсиха сградата и не намериха други хаджии. Трима бяха убити и един умираше. Докато останалите осигуряваха периметъра, Тобаяс стоеше надвесен над него и му се стори, че ги чува да си говорят. Момчетата насочваха очилата си към стените като фенери и пред очите им се откриваха сандъци, кашони и странни фигури, увити в платно. Зениците на умиращия хаджия бяха разширени, той се усмихваше и тихичко си напяваше нещо.

— Надрусан е — каза Тобаяс. — Вероятно артане.

Артане бе антипсихотично средство, използвано за лечение на паркинсонова болест, което бе популярно сред младите бунтовници. В Багдад това бе едно от лекарствата, които можеха да се купят на места като Баб ал-Шарк, Източната порта. То създаваше чувство на еуфория и неуязвимост. Гласът на хаджията се извиси в молитва и тогава прозвуча изстрел, Тобаяс го беше довършил. За убитите тази нощ нямаше да има полицейско разследване, телата им нямаше да бъдат прибрани в чували и оставени в най-близкия полицейски участък. Те щяха да останат там, където бяха убити. На главите на всичките мъртви хаджии бяха вързани черни ленти, отличителният белег на шахидите, на мъчениците. Спомена го на Тобаяс, но Тобаяс не прояви интерес.

— И какво от това? — каза той. — Ако са искали да стават мъченици, желанието им се е сбъднало.

Тобаяс не разбираше. Те ни чакаха, но почти не оказаха съпротива. Ако бяха искали, можеха да ни избият още на улицата, където бяхме уязвими, но не го сториха. Оставиха ни да дойдем при тях и да ги застреляме.

Към тях приближи Родам, който говореше по сателитен телефон. След няколко минути се чу боботене, блеснаха светлини и отвън спря тежка бронирана транспортна машина „Бъфало“. Бог знае как я бяха прекарат през тесните улички, но някак си бяха успели. Отблизо я следваше едно-единствено хъмви. Не познаваше четиримата мъже, които караха колите. По-късно щеше да научи, че те са от националната гвардия, двамата от Кале, другите двама някъде от най-затънтения край на щата. Още граждани на Мейн, още хора, които дължаха услуга на Тобаяс. Трима от тях така и не успяха да се приберат у дома. Четвъртият още се мъчи да накара новите си ръце да му служат. Те изкараха от бъфалото два пневматични крика и започнаха да измъкват по-тежките сандъци от склада. Тобаяс подреди четирима от отделението в редица и те струпаха по-дребните неща в хамъра, а по-едрите в бъфалото. Отне им четири часа. През цялото това време никой не приближи до склада и им бе позволено да напуснат безпрепятствено Ал-Адхамия. По пътя прибраха два екипа снайперисти. Това не беше необичайно: системата работеше по този начин. Когато се правеха блокади и претърсвания, снайперистите — „Делта“, „Блекуотър“[36], рейнджъри, тюлени, морски пехотинци — биваха прикрепяни към някоя пехотинска част. Когато частта се оттегляше, снайперистите оставаха в скривалищата си. По-късно някой се връщаше да ги прибере. В този случай се знаеше, че мисията на снайперистите е уредена от Родам, и то само за да се осигури прикритие за акцията в склада, защото тяхното отделение бе оставило и двата екипа по-рано през седмицата.

„Би трябвало да има стрелба — повтаряше си той шепнешком. — Би трябвало някой да ни нападне.“ Не беше логично. В нищо от това нямаше логика.

Но не беше и нужно да има, защото вече бяха богати.

Мащабите на онова, което бе успял да организира Родам, го удивяваха дори и сега. Родам бе хитър: знаеше как да се възползва от хаоса на войната, а Ирак беше хаос на квадрат. Важното беше какво се внася в тази страна, не какво се изнася. Половината от онова, което заграбиха от склада, бе транспортирано до Канада, понякога през САЩ в иначе празните самолети, които се връщат да попълват запасите от прескъпо платена екипировка за водената война. По-едрите неща бяха превозени по море до Йордания и нататък. Където бе нужно, се даваха подкупи, но не и в САЩ и Канада. Дори без връзките на Родам в ЦРУ да им проправят пътя, Ирак бе златна мина за доставчиците, оборудването бе спешно необходимо, на всяка цена, и никой не искаше да бъде обвинен, че пречи на войската, като се мотае с документите.

През следващите месеци започнаха да се връщат един по един у дома, някои по-цели от другите. Сдаваха личните си оръжия, попълваха медицинските въпросници на джобни компютри, никой не споменаваше да има някакви психически проблеми, не и тогава, и армията беше доволна. Всички изслушваха същата реч от батальонния командир, който ги съветваше да не бият жените и приятелките си, когато се приберат у дома, или нещо от този род, и ги уверяваше, че ако решат да се върнат, войската ще ги приеме с отворени обятия, букет цветя и четирийсет девици от южните щати.

Или нещо от този род.

След това Кувейт, Франкфурт и през Бангор, Мейн, до военновъздушна база „Маккорд“, после обратно в Бангор и у дома. Всички освен него, защото по това време краката му вече бяха съсипани. Той мина по друг маршрут: медицинска евакуация с хеликоптер „Блек Хоук“ до болницата в зелената зона, където беше стабилизиран, преди да го преместят в Центъра по травматология към Областния медицински център в Ландщул край Франкфурт, където извършиха ампутациите. От Ландщул в Рамщайн, от Рамщайн със „Старлифтър“ С-141 до военновъздушна база „Андрюс“, хората наредени като подпалки в средата на самолета, като роби, натъпкани в трюма, където само петнайсет сантиметра делят всеки пленник от човека над него, миризмата на кръв и урина — нетърпима дори през мъглата от лекарствата, шумът на моторите — оглушителен въпреки тапите за уши. От „Андрюс“ в „Уолтър Рийд“. Адът на трудовата терапия; опитите да сложи протези, окончателно изоставени поради болката, която му причиняваха, и понеже вече бе изтърпял достатъчно болка.

После завръщането в Мейн и разправиите с Тобаяс. Тобаяс му каза, че ще се грижат за него, от него се искало само да си затваря устата. Но той не беше загрижен само за себе си. Бяха се споразумели: парите да бъдат използвани, за да се помогне на братята и сестрите им по оръжие, онези, които бяха ранени, онези, които загубиха толкова много. Тобаяс каза, че това се било променило. Той нямало да контролира съвестта на останалите. Всеки можел да дава каквото си иска. Сложно било. Трябвало да са предпазливи. Джандро не разбирал.

И изведнъж започнаха да измират. Крамър бе този, който му каза за кутията, Крамър, който говореше за кошмарите, които има, Крамър, който го накара да се рови в тъмните кътчета на шумерската митология, но истината за Родам научи едва след смъртта на Деймиън Пачет. Родам бе мъртъв. Намерен бе в офиса на ИРИС в Конкорд седмица след като Тобаяс и Баки се върнаха у дома, първият мъртъв от мъжете, взели участие в рейда в Ал-Адхамия. Това не бе стигнало до ушите на онези от тях, които бяха останали, защото Родам не беше истинското му име. Той се казваше Нейлън, Джак Нейлън. Бе заспал на дивана в офиса със запалена пура в пепелника на страничната облегалка и твърде много алкохол в кръвта и по дрехите. Изгорял жив, така казваха.

Освен това Родам, или Нейлън, или каквото да бе истинското му име, не пиеше. Това го беше запомнил от бирената вечер в базата, когато бе разменил с него няколко думи, след като му беше предложил бира. Родам беше диабетик и страдаше от високо кръвно налягане. Не можеше да пие алкохол и не пушеше. Не знаеше защо това не е установено при разследването на смъртта му. Може би, както всичко друго около Родам, и медицинската му история е била неизвестна, скрита. Но после си спомни някои неща, които Тобаяс бе започнал да говори за Родам, преди да се върнат в Америка: Родам бил ненадежден. Родам не бил един от нас. Родам създавал неприятности в Квебек. Родам искал по-голям дял. Сякаш беше подготвяп пътя към отстраняването на Родам.

Заговорил бе за смъртта на Родам след погребението на Деймиън. Бе казал доста неща, защото бе тъжен и беше пиян, и му липсваше Мел, а несъмнено щеше да му липсва и Деймиън. Ако Родам не ръководеше всичко, тогава кой? Тобаяс си беше типичен сержант. Той не даваше идеи, само ги привеждаше в изпълнение, а тази операция беше сложна.

И Тобаяс му бе казал да си мълчи, да си гледа работата, защото човек в инвалидна количка е уязвим и със сакатите непрекъснато стават злополуки.

Оттогава бе започнал да държи пистолета под стола си.

29

Колекционера беше само на няколко стъпки зад Ирод. Почувства, че се приближава към него, и докато се приближаваше, страховете му се засилваха. Ирод беше необикновен случай. Можеше да го разглежда просто като интересно предизвикателство, както ловец, който установява, че животното, което преследва, показва неподозирана хитрост. Ирод се бе замаскирал добре, Колекционера бе успял да открие само следи от него: сключени сделки и отправени заплахи; отнет живот и тела, оставени непогребани; купени или взети от мъртвите вещи. Онова, което най-напред бе привлякло вниманието му, бе естеството на тези окултни, тайнствени артефакти. Опита се предпазливо да открие нещо общо между тях. Сякаш нямаше определен исторически период, който да интересува Ирод, а и самите предмети бяха озадачаващи в своето разнообразие и стойност. Оставяха му само странното усещане, че те са отражение на нечие чуждо съзнание, сякаш Ирод обзавеждаше стая, готвейки се за пристигането на почетен гост, така че той да бъде заобиколен от съкровища и антикварни рядкости, които са му познати или пък представляват интерес за него; или подготвяше музейна експозиция, която ще придобие завършен вид за посетителя едва накрая, когато и основният експонат бъде поставен на мястото му.

Колекционера вече на няколко пъти беше на крачка да се изправи лице в лице с Ирод, но той винаги се измъкваше. Сякаш някой го предупреждаваше за приближаването му и той намираше начин да го избегне дори ако това означаваше да пожертва предмет, който желае, защото Колекционера внимаваше да слага в клопките добри примамки. Бе решил да се избави от Ирод още преди няколко години. Ирод бе убил дете, малко момче, чийто баща се бе отказал от сделка, и с това свое деяние сам си беше прочел присъдата в съзнанието на Колекционера. Една от видимите странности на Ирод бе, че явно считаше себе си и онези, с които търгува, за обвързани от някаква изопачена представа за чест, чиито правила бяха установени само и единствено от него.

Но дори да бе имал някакви съмнения относно своето право да убие Ирод, те изчезнаха, когато разбра, че той се интересува от съкровищата, ограбени от Иракския национален музей. Това му даде първата реална представа за онова, което всъщност се търси. Бе чувал слухове за кутията, но не им бе обръщал внимание. Имаше толкова много подобни истории, водещи началото си направо от легендата за Пандора, ала тази беше различна, понеже Ирод се интересуваше от нея, а Ирод не се впускаше в безплодни дирения. Той очакваше определена развръзка и всичко, което вършеше, имаше за цел да се стигне до нея. Бе влязъл във връзка с Рошман от Париж, воден от нетърпение час по-скоро да разбере какъв е източникът на печатите, с които търговецът се беше сдобил. Рошман се бе оказал неотзивчив, тъй като Ирод не разполагаше с необходимите средства, за да участва в сериозно наддаване, дори ако проявяваше интерес към подобна покупка, какъвто явно нямаше. На свой ред и Ирод беше показал странно нежелание да заплаши Рошман, за да изтръгне информацията от него. Колекционера бе забелязал, че Ирод използва насилие само срещу по-слабите, като побойник от квартална детска площадка. Търговска къща „Рошман“ беше стабилна и имаше влияние; ако ги ядосаше, рискуваше да настрои срещу себе си клика безскрупулни богати търговци, които в най-добрия случай щяха да го отлъчат или, което беше по-вероятно, да предприемат действия срещу него. Колекционера не се съмняваше, че всеки, който влезе в конфликт с Ирод, ще пострада по пътя, но битката с хора, защитаващи бизнес за милиарди долари, свързан с тайно придвижване на откраднати антики, можеше да завърши само с неговото унищожаване.

Затова Ирод беше отстъпил, изчаквайки удобен момент. Сега значително количество печати се бяха появили в щата Мейн. Щом Рохас бе започнал да търси начин да обърне златото и скъпоценните камъни в пари, бяха тръгнали слухове, които щяха да привлекат не само Ирод и търговците. Федералните власти вече проявяваха интерес, защото Рошман бе започнал да говори, за да предпази себе си и своя бизнес. Печатите, с които разполагаше той, бяха дошли от шкаф № 5 в подземието на Иракския национален музей, както и печатите, които в момента се предлагаха за продажба в Мейн. Дадоха му ги като възнаграждение за съветите му при определяне на цената и за помощта му при намирането на купувачи. След време той щеше да предаде на разследващите всичко, което знае, и щеше да е само въпрос на дни, докато те започнат да стесняват кръга около замесените.

Колекционера знаеше за д-р Ал-Даини и смяташе, че иракчанинът всъщност търси кутията, при все че не предприема нищо, за да върне останалите съкровища, заграбени през 2003 г. Направи свое разследване и научи, че Ал-Даини в момента пътува за САЩ. Той щеше да пристигне в Бостън със самолет и оттам щеше да бъде закаран направо в изоставения мотел край гр. Лангдън, Мейн. Хората, транспортирали откраднатите артефакти от мотела, бяха проявили небрежност. Две малки алабастрови статуетки бяха намерени да лежат сред високата трева и бързо бяха идентифицирани като част от съкровището, открито в Тел ес Сауан на левия бряг на Тигър през 1964 г. и впоследствие откраднато от Иракския музей. В мотела беше намерено също така и тяло на мъж, залостен отвътре в една от стаите и починал от нанесена собственоръчно огнестрелна рана, след като преди това очевидно е стрелял по някаква неизвестна заплаха.

Тялото бе открито от детектива Чарлс Паркър.

Колекционера знаеше, че няма нищо случайно, не и когато става дума за Чарли Паркър. Паркър бе част от нещо, което и сам не разбираше; което всъщност и Колекционера не разбираше напълно. Сега двамата отново се въртяха около една и съща плячка, като луни близначки, обикалящи в орбита около тъмна непозната планета.

Колекционера се обади по телефона на адвоката си. Искаше да знае къде е Паркър. Адвокатът му, стар човек, който презираше компютрите, мобилните телефони и повечето значими технологични новости от последните години, на свой ред се обади на човек, специализиран в използването на триангулацията, и мобилният телефон на Паркър бе засечен в мотел край Букспорт.

Букспорт се намираше на един час път.

Колекционера потегли.

30

Ирод стоеше до колата си и гледаше към склада на Рохас. И на двата етажа светеха лампи, зад стъклата на долния се виждаха движещи се силуети. На предния паркинг имаше няколко превозни средства: камиони на „Рохас Брадърс“, две леки коли и бял джип.

Ирод се нуждаеше от лекарството си, и то в сериозни дози. С напредването на деня болките се бяха засилили и сега му се искаше да бе свършил с всичко това, за да може да си почине известно време.

Кожата в основата на тила му настръхна. В началото почти не го забелязваше на фона на острите болки; беше като да се опитваш да различиш мелодия сред какофонията на настройващ инструментите си оркестър. Раната на устата му пулсираше в топлия нощен въздух и насекомите се хранеха от него.

„Целият воня на разложение — помисли си той. — Ако трябваше да легна и да чакам смъртта да вземе душата ми, те щяха да снесат яйцата си в моята плът още преди да съм издъхнал. В това може дори да има някакво облекчение.“ Представи си как ларвите изпълзяват от яйцата, устройват си пиршество върху туморите му, изяждайки гниещата тъкан, и дават възможност на останалото да се възстанови. Само че там вече не бе останала здрава плът и затова щяха да го изядат целия. Може би щеше да посрещне с радост подобна смърт след време, защото ще е по-бърза и по-естествена от начина, по който тялото му се самоизяждаше. Засега си бе намерил друг отдушник за болката. Ако това бе Божие наказание, възмездие за греховете му — защото Ирод бе грешил и бе получавал удоволствие от своите прегрешения, — той пък на свой ред щеше да налага наказания на другите. Капитана му бе дал средството, подарил му бе цел, надхвърляща обикновеното причиняване на болка като отмъщение за собствените му мъки. Беше му обещал, че светът ще скърби за него. Когато беше изтръгнат от мрака — когато се беше върнал от един ад, може би създаден от другиго, в ада на собственото си тяло, — Капитана бе прожектирал в съзнанието му образи: образа на черен ангел, скрит зад стена, присъствие, хванато в клопка; бавно избледняващи, но никога неумиращи тела.

И кутията. Капитана му бе показал кутията. Но по това време тя вече беше изчезнала, така че търсенето започна.

Кожата му продължаваше да настръхва. Разтърка врата си, очаквайки нагълталото се с кръв същество да изскочи под пръстите му, но там нямаше нищо. Между Ирод и склада се простираше празно пространство. В най-близкия му край имаше локва застояла вода, гъмжаща от буболечки. Ирод пристъпи по-близо до нея, за да може да вижда своето отражение, своето и на още някого. Зад него стоеше високо бостанско плашило в черен костюм и счупена корона на главата. Лицето му беше чувал, в който бяха изрязани две дупки за очите и липсваше уста. Плашилото нямаше опора, нямаше дървен кръст, който да го държи.

Капитана се беше върнал.

Върнън и Причард бяха залегнали на малко хълмче, позицията им беше скрита зад бодлив храсталак и увиснали ниско клони. Имаха добра видимост към къщите в съседство със склада на Рохас. И двамата лежаха абсолютно неподвижно; дори отблизо едва се забелязваше, че дишат. Дясното око на Причард бе долепено до устройството за нощно виждане на снайпера М40. Пушката стреляше на разстояние до деветстотин и петдесет метра, а той се намираше само на осемстотин метра от целите. До него Върнън търсеше вратите и прозорците през монокуляр АТН „Найт Спирит“.

Върнън и Причард бяха елитни скаути снайперисти от морската пехота, или на езика на техния занаят, ловци на вражески снайперисти. Те бяха ветерани от войната на снайперистите в Багдад, таен конфликт, който бе ескалирал след като хаджиите бяха застреляли два екипа снайперисти от морската пехота, общо десет бойци. Бяха си играли на котка и мишка с превърналия се едва ли не в легенда Джуба, анонимен снайперист, смятан за чеченец и дори за колективно име на група снайперисти, въоръжени с произведени в Ирак пушки „Табук“, вариант на „Калашников“. Джуба беше дисциплиниран, чакаше войниците да се изправят в колите или да слязат от тях, търсеше пролуки в защитното облекло и никога не стреляше повече от веднъж, преди да изчезне. Върнън и Причард не бяха на едно мнение по въпроса дали Джуба е един човек, или са повече. Причард, по-добрият стрелец от двамата, клонеше към първото мнение заради предпочитанията на Джуба към изстрелите в обсега на 300 м и нежеланието му да стреля повече от веднъж дори когато го провокират. Върнън не беше съгласен и се аргументираше с това, че табукът е надежден докъм деветстотин метра, но стреля най-точно на разстояние 300 м и следователно снайперистите Джуба, които използват табук, са ограничени от оръжието си. Върнън приписваше на Джуба и убийствата с „Драгунов“ и „Измаш“ .22, което предполагаше, че снайперистът не е само един, но Причард предпочиташе да не ги слага в сметката. В края на краищата Джуба се бе целил и в двама им, независимо дали ставаше дума за един човек, или за повече. Както всички други войници, и те бяха свикнали да сменят посоката: да вървят на зигзаг, да се навеждат, да се мятат насам-натам, да надникват и да се скриват веднага, за да бъдат по-трудна за улучване цел. Причард го наричаше „Битката Буги-Вуги“, а Върнън — „Джихадски рап“. Странното беше, че никой от двамата не би могъл да танцува на обикновен дансинг дори ако животът му зависеше от това, но под заплахата на опитния убиец се движеха като Джин Кели и Фред Астер.

Върнън и Причард познаваха четиримата мъже от рота „Ехо“, загинали в Рамади през 2004 г. Трима от тях бяха застреляни в главите, четвъртият на практика бе разкъсан на късчета от куршумите. В допълнение към това гърлото на единия морски пехотинец беше прерязано. Нападението бе станало посред бял ден, на по-малко от осемстотин метра от командния пост. По-късно бяха научили, че атаката навярно е дело на „ударна“ група от четирима и че морските пехотинци са били държани на мушка от известно време, но тези убийства разсеяха илюзиите относно естеството на конфликта в Ирак. Само единият от убитите беше обучен снайперист. Останалите бяха обикновени войници, а не би трябвало системата да работи така. Не по-малко от двама обучени снайперисти във всеки екип, това бе златното правило. Когато година по-късно в Хадитхах загина шестчленният снайперистки екип от Трети запасен батальон и останалите бяха принудени да спазват още по-строги правила, Върнън и Причард решиха, че там вече няма място за морските пехотинци и впоследствие мнението им бе потвърдено от експлозията, която отлепи дясната ретина на Върнън, като доведе до постоянна загуба на зрението и билет за дома.

Но преди това вече се бяха запознали с Тобаяс и присъстваха в нощта, когато беше нападнат складът. Те бяха екип 1, който покриваше подходите откъм юг. Туизъл и Грийнам бяха екип 2 и покриваха северната страна. Никой не беше питал каква е целта на мисията: за снайперистките групи беше нещо естествено да планират и провеждат собствени операции и те бяха обявили своето внедряване в района преди дни, за да могат патрулиращите части да работят около тях. Само Тобаяс и Родам знаеха къде точно ще бъдат. В крайна сметка през нощта на атаката не изстреляха дори и един куршум, което ги бе разочаровало.

Причард бе напуснал армията малко след като Върнън беше откаран у дома и това обясняваше факта, че сега лежаха един до друг в храсталака, готови да убиват мексиканци вместо хаджии. И двамата бяха спокойни, търпеливи и самотници, каквито трябваше да са хората с техния занаят. Не се разкайваха за нищо. Когато го питаха дали е изпитвал съжаление за хората, чийто живот е отнемал, Причард отвръщаше, че единственото, което е усещал, е откатът на оръжието. Това не бе съвсем вярно, убиването раздвижваше кръвта му по-силно и от секса, но въпреки това той беше морален и храбър мъж, който вярваше, че професията му е благородна, и беше достатъчно умен, за да забелязва напрежението, което се съдържа в желанието да отнемеш живот по морални съображения и същевременно да изпитваш удоволствие от извършването на този акт.

И двамата с Върнън носеха ръчно шити маскировъчни костюми с дупки за вентилация на гърба. Бяха се намазали с кал от близкия поток и тъй като грееше луна, на шапките им имаше мрежи, които да начупват формата на лицата им. Не използваха лазерни устройства. Вместо това и двамата правеха наум всички необходими изчисления: обхват, ъгъл по отношение на целите, наситеност и влажност на въздуха, скорост и посока на вятъра; добавяха дори температурата на метателния експлозив в патрона, защото патрон, който е с двайсет градуса по-топъл от другите, ще удари с петдесет сантиметра по-високо цел на хиляда метра. В миналото бяха използвали справочници, калкулатори, заредени с балистичен софтуер и диаграми, залепени за прикладите. Сега вече знаеха тези неща наизуст.

Имаше лек наклон надолу. Причард пресметна, че ще се цели четирийсет и пет сантиметра над целта и по-наляво, за да компенсира падането на куршума. Всичко бе нагласено. Единственият проблем бяха Туизъл и Грийнам. Те не бяха на позиция. Причард нямаше представа къде са. Фактът, че Тобаяс ги бе изпратил някъде преди акцията, но не си бе направил труда първо да съгласува това с тях, продължаваше да тревожи и него, и Върнън. Върнън бе служил като командир на екип Е-6, най-високият по ранг от четиримата снайперисти, и двамата с Тобаяс още се счепкваха, когато трябваше да се вземат оперативни решения. Сега бяха с един екип по-малко и това не беше добре.

Фургонът бе паркиран стотина метра зад склада на Рохас. Вратата на шофьора беше отворена. Тобаяс, с черна скиорска маска и черни работни дрехи, оглеждаше склада и околните сгради през очила за нощно виждане. Сепна се, когато наблизо се чу шумолене, после тихо подсвирване и от храстите пред него се появи силует.

— Четирима плюс Рохас — каза Малак. — Трима с МПС, един с пушка помпа, най-вероятно „Мосбърг Родблокър“. Два глока деветки в кобури под мишниците, един с пушката, другият, онзи най-близо до вратата, с МПС. Не видях никакъв алкохол. Телевизорът е включен, но не много високо. Остатъци от храна на масата.

Тобаяс кимна. Това беше добре. Хората ставаха по-бавни, след като се нахранят.

— А Рохас?

— Има стълбище от западната страна, отвътре, без чупки. Завършва пред стоманена врата, леко открехната. Предполагам, че може да бъде затворена при първия знак за опасност. Прозорците на първия етаж са от удебелено стъкло, така че няма основание да очакваме, че на етажа на Рохас ще е по-различно. Няма външно стълбище, но на южната външна стена има подвижна стълба, достъпна от прозореца горе.

— Околните къщи?

— Две семейства в А и В — той вдигна пръсти, за да посочи въпросните сгради. — Две млади момичета, една жена и двама мъже в А; един глок, на колана. Две жени, един младеж, един мъж в В; един глок, на колана. Трима мъже в С; три АК47, един глок, под мишницата. Върнън и Причард имат информацията, но единият екип все още липсва.

Тобаяс погледна още веднъж целта през очилата, после ги хвърли на шофьорската седалка. Можеха да дочакат Грийнам и Туизъл, или пък да започват. Колкото по-дълго останеха на позиция обаче, толкова по-голяма опасност имаше да бъдат открити. Наведе се над седалката и погледна във фургона. Баки отвърна на погледа му, навил маската си до челото в горещината вътре. Лицето му беше плувнало в пот.

— Добре — каза Тобаяс, когато Малак се облегна отстрани на колата, — слушай…

Ирод не беше въоръжен. Пистолетът му беше в колата. Носеше само два кафяви плика. Първият съдържаше лист хартия, на който бе напечатана цифра. Тя представляваше сумата, която бе готов да преведе на посочена от Рохас сметка в замяна на информацията как и от кого е получил печатите. Ако Рохас откажеше да даде тази информация, Ирод знаеше къде живее американската му любовница заедно с петгодишния му незаконен син. Щеше да вземе и двамата и ако се наложеше, да убие първо жената, за да покаже на Рохас, че е сериозен, но не вярваше подобни действия да бъдат необходими, особено след като Рохас погледнеше във втория плик, който съдържаше снимки на хората, мамили Ирод в миналото, защото той имаше особен подход към жените. Задълбоченото познаване на техните тела можеше дори да го направи талантлив любовник, но той бе безполово същество. Пък и не беше жесток. Болката и страданието бяха за него средство да стигне до кончината и не получаваше особено удоволствие от прилагането им. Не беше лишен от съчувствие и собствените страдания убиваха у него всяка охота да удължава страданията на другите. По тази причина се надяваше Рохас да вземе парите. Погледна отново отражението на Капитана. Не изпита никакво притеснение. Обичаше да е в неговата компания. Питаше се дали Капитана ще дойде с него в склада на Рохас. Готов беше да провери, когато Капитана се раздвижи на повърхността на локвата. Пръстите му бяха направени от вейки и прошумолиха тихо, когато вдигна ръка и я сложи върху рамото на отражението му. Ирод потръпна неволно от тежестта и студа на докосването му, което усети така безпогрешно, както топлината на нощния въздух и жиленето на насекомите, но остана да стои неподвижно и двамата продължиха да наблюдават заедно сградата пред себе си.

Едната стена от първия етаж на склада бе скрита от пода до тавана зад сандъци с лютив сос „Фуего Саградо“[37] на „Рохас Брадърс“. Ако някой си направеше труда да попита, вносът и дистрибуцията на този сос бе причината за съществуването на склада и едно от средствата, с чиято помощ Антонио Рохас изкарваше прехраната си. Рохас бе загубил сметката на безбройните проверки на камионите, превозващи този сос, извършвани от местните и федералните органи на реда и закона, но той нямаше нищо против. Това отвличаше вниманието им от всичките други камиони и коли, натоварени с много по-ценен товар. Макар че ако трябваше да е честен, той печелеше доста прилично и от соса, при все че от другата страна на границата имаше хора, които считаха името и етикетите му за едва ли не богохулни. Етикетите бяха много характерни, червен огнен кръст на гарвановочерен фон и надпис, който определяше соса като един от най-търсените продукти в магазините за любители на гастрономическите удоволствия и по-добрите мексикански ресторанти в цяла Нова Англия. Цената му беше почти толкова висока, колкото на марихуаната или кокаина и Рохас внимаваше да декларира всички приходи от него пред данъчните власти. С помощта на изобретателен счетоводител се създаваше впечатлението, че Антонио Рохас получава прилични, макар и неголеми печалби като доставчик на качествен лютив сос.

Тъкмо звукът от счупено шише с такъв сос сепна Рохас. Той вдигна глава от книжата на бюрото си и ръката му се пресегна към пистолета, който винаги бе близо до него. Вратата на апартамента му бе леко открехната, иначе изолацията на пода би погълнала всички шумове, които се чуха отдолу: разбито стъкло, изскърцване на стол, нещо тежко, но меко, което тупна на пода.

Рохас стана и се хвърли към вратата, но закъсня с няколко секунди. През отвора се подаде дуло и откос от автоматично оръжие със заглушител го преряза през бедрата, почти отделяйки краката от тялото му. Той рухна на пода, преди вратата да се отвори докрай, но докато падаше, все пак успя да изстреля два куршума, които удариха в гърдите облечения в тъмни дрехи мъж. Кевларената жилетка пое удара и мъжът се залюля на пети. Третият изстрел на Рохас обаче попадна по-нависоко и от тила на мъжа плисна кръв; в образувалата се червена локва цопнаха късчета от мазилка. Рохас едва успя да забележи това, преди да последват нови изстрели. Усети горещи пробождания, когато куршумите пронизаха гърба му. Остана да лежи неподвижно, ала не беше мъртъв. Виждаше лъскавите черни войнишки обувки, които го заобикаляха, и част от думите, които чуваше, достигаха до съзнанието му: „стрелба“, „въпроси“, „никакъв избор“ и „мъртъв, той е мъртъв“. Изкикоти се.

Още стъпки, отдалечаващи се, после приближаващи отново. Черни колене пред лицето му. Пръсти в косата, които повдигат главата му. Чувалчето с печатите, хванато от ръце в ръкавици, специалната подложка за тях, над която беше работил, захвърлена и разцепена на покрития с плочи под. Розови устни, които се движат в отвора на маската. Бели зъби, чисти и равни.

— Къде са останалите?

— No comprendo[38].

Появи се нож.

— Мога да ти причиня още болка.

— Не, не можеш — каза Рохас и умря с усмивка, разкриваща два реда древно злато и скъпоценни камъни, току-що инкрустирани в зъбите му.

От склада на Рохас изстреляха откос от автоматично оръжие към наблюдателния пост на снайперистите, но друг не последва.

— Мамка му — каза Върнън. Знаеше си, че едва ли ще успеят да влязат и излязат от склада без неприятности, но се бе надявал на най-благоприятния вариант. — Добре, приготви се.

Започна бавно да мести монокуляра по съседните три къщи, обозначени като „Кърли“, „Лари“ и „Мо“.

— „Мо“. На вратата, тръгва надясно — каза той, когато различи фигура на мъж с АК47 в ръцете.

— Виждам го.

Вдишване. Издишване. Омекотяване на спусъка. Издишване.

Натискане.

Огън.

Върнън видя как ръцете на целта излетяха нагоре, последно махване и после човекът падна.

— Попадение — каза той. — „Кърли“. Вратата. Отстояние седемстотин и петдесет метра. Вятър нула. Няма корекции. Използвай седем и две. — Този път стрелецът остана вътре, скрит зад рамката на вратата, докато се опитваше да разбере откъде е дошъл изстрелът.

Причард стреля отново. Разхвърчаха се трески и целта се дръпна навътре.

— Ух, пропусна, струва ми се — каза Върнън. — Но това би трябвало да го задържи вътре.

За момент премести поглед към склада на Рохас. От там излязоха двама от техните, които носеха трети помежду си.

— Добре, Започнали са, но имат ранен. Нека…

От най-близкия десен прозорец на „Кърли“ избухна бял пламък.

— „Кърли“. Вратата.

Причард стреля и Върнън видя как стрелецът подскочи във въздуха, когато изстрелът го улучи в главата и това причини спазъм на мускулите в краката му.

— Попадение — каза Върнън.

От „Мо“ започнаха отново да стрелят. Върнън обърна монокуляра тъкмо навреме, за да види как втори човек от групата на щурмуващите падна на земята.

— Ах, по дяволите — изруга Върнън. — Втори човек е улучен.

Причард пренасочи оръжието възможно най-бързо и започна да праща изстрел сред изстрел през прозореца на къщата на принципа „стреляй и се надявай“, загрижен само да осигури прикритие, докато ранените бъдат изнесени на безопасно място, но вече се чуваха викове и се палеха лампи и в другите къщи. Върнън видя как последният, който още бе на крака — помисли си, че трябва да е Тобаяс, — пренесе до вана един от членове на своята разстреляна група, преметнал го през раменете си като пожарникар, и внимателно го сложи на пода. После се върна за втория.

— Да вървим — каза Причард.

Изтичаха до мястото край изровена пътека, където бяха скрили двете харлита. След себе си оставиха изкаляно дънково яке, взето в Канада от пласьор, пренасящ наркотици, велосипедист, когото бяха издебнали и оставили да лежи мъртъв край Лак-Бейкър. Беше нескопосана инсценировка, но не очакваха мексиканците да правят сериозно разследване. Те щяха да са жадни за отмъщение и якето в комбинация с рева на потеглящите мотори може би щеше да е достатъчно, за да ги прати за няколко дни по лъжлива следа.

Тобаяс седна зад волана и потегли. В страничното му огледало складът на Рохас се открояваше като тъмна грамада на фона на нощното небе; от двете страни се виждаха танцуващи сенки на приближаващи мъже. Той бе единственият останал жив. Малак беше убит в склада, а Баки получи куршум в тила, докато изнасяха тялото на Малак. Тази неразбория можеше да бъде избегната, ако Грийнам и Туизъл бяха тук, но той ги беше изпратил другаде и случилото се щеше да тежи на неговата съвест. Може би ако шибаният Причард беше по-бърз…

Експлозията не беше силна, шумът бе заглушен от дебелите тухлени стени на старата сграда, но термитното устройство — двайсет и пет на сто алуминий към седемдесет и пет на сто железен оксид — нямаше за цел да хвърли във въздуха самия склад, а да изгори всичко вътре и да остави възможно най-малко следи. И щеше също така да отвлече вниманието на преследвачите му. Сега, когато Малак и Баки бяха мъртви, нямаше кой да му осигурява прикритие, така че въпросът бе да стигне до магистралата и по целия път да не вдига крака си от педала за газта. Върнън и Причард щяха да отидат до мястото на срещата по свой собствен маршрут, но той щеше веднага да си поговори с тях, дори и само за да изпревари неизбежния гняв на снайперистите.

На телефона му имаше съобщение. Изслуша го, докато караше, и разбра, че в Бангор нещо се беше объркало. Грийнам и Туизъл не се бяха обадили и най-вероятно въпросът с Джандро оставаше нерешен. Проследяващото устройство на колата на детектива вече не даваше сигнал, следователно и детективът бе още жив. Бъркотията беше голяма, но поне си бе върнал липсващите печати. Също така носеше в джоба си толкова от зъбите на Рохас, колкото бе успял да избие. Време бе да се избавят от това, което имаха, да вземат възможно най-много пари възможно най-бързо и после да изчезнат.

Не забеляза колата на Ирод, която бе спряна на страничен път с изгасени фарове. Само след секунди Ирод потегли след вана.

31

В мотелската стая бе тихо. Мел и Боби бяха седнали на леглото, тя го прегръщаше и го милваше по лицето, сякаш го награждаваше, задето най-сетне се бе разтоварил от всичко, което знаеше. Ейнджъл бе до прозореца и наблюдаваше паркинга. Аз седях на второто легло и се опитвах да асимилирам всичко, което бях чул. Тобаяс и хората му контрабандираха антики, но ако можеше да се вярва на Боби, те бяха донесли със себе си още нещо. То никога не е трябвало да бъде откривано и никога не е трябвало да бъде отваряно. Било е част от примамката, сложено е било в нея както отрова в месо. Искаше ми се да вярвам, че Джандро греши, че вината и стресът карат тези мъже да посягат на своя живот и живота на други хора като съпругата на Брет Харлан и Фостър Джандро. Защото Боби потвърди, че се е обърнал към братовчед си във връзка със своите тревоги, и смята, че неофициалните проучвания на Фостър са довели до неговото убийство. Оставаше открит само въпросът кой е натиснал спусъка. Аз залагах на Тобаяс в началото, но Боби не беше толкова сигурен: той бе предупредил братовчед си за Джоуел Тобаяс и не виждаше как той би се съгласил да се срещне с него без свидетели на неосветения паркинг на полуразрушен бар. Тогава Боби ми каза за една от своите срещи с Кари Сандърс и как е обсъждал с нея някои от тревогите си.

Кари Сандърс. Не само Тобаяс свързваше всичките тези мъже, но и Сандърс. Била е в „Абу Граиб“, както и мистериозният Родам, или Нейлън. В един или друг момент е била в контакт с всичките мъртви мъже и е имала оправдание да се движи между тях. Джандро не би се съгласил да се срещне на изоставен паркинг с потенциално опасен бивш военен като Тобаяс, но може би се е съгласил да се срещне с жена. Обадих се на Гордън Уолш и му разказах всичко, което знаех. Оставих само Тобаяс. Тобаяс бе мой. Уолш заяви, че ще се заеме лично със Сандърс и ще види какво ще излезе.

Пръв го забеляза Луис, който, отпуснат ниско в лексуса, наблюдаваше подходите към стаята. Дрипльото се разхождаше из паркинга с цигара, висяща от дясната му ръка. Носеше черно палто над черен костюм, ризата смачкана и разкопчана на врата, сакото и панталонът с отличителните особености на евтини дрехи, при това зле поддържани. Косата му бе зализана назад и твърде дълга на тила, увиснала на мазни кичури над яката. Луис наблюдаваше огледалата, както и част от мотела, която се виждаше през предното стъкло. Трябваше да го види, че идва, ала не го беше видял.

И веднага разбра кой е и какво представлява: това беше Колекционера.

Този мъж беше облечен с дрехи от евтини магазини и имаше вид на човек, когото животът не е глезил и той е решил да му отвърне по същия начин, но всичко това беше външният му облик. Луис бе срещал опасни мъже и някои от тях бяха загинали от неговата ръка, но човекът който крачеше сега към вратата на стая 112, отделяше през порите си заплаха, както другите хора отделят пот. Луис почти я подуши от разстояние, когато се измъкна тихо от колата и тръгна след него. Дъх на заплаха и още нещо: на изгорени жертвоприношения, на кръв и на костници. Въпреки че стъпките на Луис бяха тихи, Колекционера вдигна ръце, без да се обръща, още докато беше на пет метра от него. Цигарата бе изгоряла чак до пожълтялата кожа на пръстите, но ако го болеше, той не показваше това по никакъв начин.

— Можеш да хвърлиш това, ако ти пречи — викна Луис.

Колекционера остави цигарата да падне от пръстите му.

— Безобразие. Можех да дръпна още веднъж.

— Цигарите ще те убият.

— Така казват.

— Може аз да те убия преди това.

— А дори не сме се запознавали официално, макар да имам чувството, че те познавам. Може да се каже, че съм те наблюдавал от разстояние, теб и твоя партньор. Възхищавал съм се на работата ти.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, а?

— Не, просто трябва да си благодарен, че не съм имал причина да те подгоня. За известно време беше на косъм от проклятието. Сега изкупваш своите грехове. Ако продължаваш в същия дух, все още можеш да бъдеш спасен.

— Ти спасен ли си? Ако си спасен, не съм сигурен, че бих искал да имам такава компания.

Колекционера издиша през носа най-близкото подобие на смях, до което бе успял да достигне през вечността.

— Не, аз съществувам между спасението и ада. Увиснал в пространството, ако щеш: мъж с неустановено положение.

— Падни на колене — каза Луис. — Сложи ръце на главата и ги дръж там.

Колекционера стори каквото му беше казано. Луис го доближи бързо, опря пистолета в главата му и почука силно на вратата. Отблизо миризмата на никотин караше очите му да сълзят, но тя служеше за замаскиране на другите миризми.

— Аз съм — каза Луис. — Имам компания. Твой стар приятел.

Вратата се отвори и Колекционера вдигна поглед към мен.

Той седна на стол до вратата. Луис го беше претърсил, но не беше въоръжен. Разгледа надписа „Тук не се пуши“ до телевизора, намръщи се и сплете пръсти пред корема си. Боби Джандро го гледаше като човек, който, след като се събуди, вижда над лицето му да се спуска паяк. Мел се беше оттеглила и седеше в ъгъла зад Ейнджъл, приковала очи в непознатия, сякаш очакваше той да ни се нахвърли.

— Защо си тук? — попитах го аз.

— Дойдох да те търся. Изглежда, че и двамата преследваме една и съща цел.

— Която е?

Тънък пръст, нокътят с цвят на ръжда, се вдигна и посочи Джандро.

— Нека позная каква е историята дотук — каза Колекционера. — Войници; съкровище; висока смъртност между крадците.

Джандро сякаш се канеше да възрази срещу използването на думата „крадци“, но Колекционера обърна своя насмешлив поглед към пръста си и той се отказа.

— Освен че не са знаели какво крадат — продължи Колекционера, — не са и подбирали. Вземали са всичко, което могат, без да си задават въпроса защо им е било толкова лесно. Но ти си платил висока цена за това, господин Джандро, нали? Всички вие сте платили висока цена за греховете си.

Джандро се сепна.

— Откъде знаете името ми?

— Имената са моят бизнес. Имало е кутия, нали? Златна кутия. Оставили са ви я, за да я намерите — навярно в оловен контейнер, защото не са искали да поемат никакъв риск, обаче са я сложили на място, където е било невъзможно да не я забележите. Кажете ми, господин Джандро, прав съм, нали?

Джандро само кимна.

— Искам тази кутия — каза Колекционера. — Затова съм дошъл.

— За колекцията ти? — попитах аз. — Мислех, че някой трябва да умре, преди да предявиш претенции към нещо, което е притежавал.

— О, някой ще умре, ако стане така, както искам, и благодарение на това колекцията ми ще се увеличи много, но кутията няма да е част от нея. Тя не ми принадлежи. Тя не принадлежи на никого. Тя е опасна. Някой я търси, мъж на име Ирод, и е изключително важно да не му се позволи да я намери. Ако я намери, той ще я отвори. Притежава нужното търпение и умения. Онзи, който го придружава, има знанието.

— Какво е съдържанието й? — попита Ейнджъл.

— Три същества — отвърна Колекционера. — Стари демони, ако предпочитате. Кутията е последният от поредицата опити те да бъдат затворени, но конструкцията й е била накърнена от суетата на майстора, който забравил, че изковава затвор. Златото е толкова мек метал. С течение на времето се появили пролуки. Нещо от онова, което се съдържа вътре, намерило път да излезе навън, да трови съзнанието на хората, които влизат в съприкосновение с нея. Оловният контейнер бил опит — груб, но ефикасен — да се противодейства на тази заплаха. Подобно на матовата боя, използвана за да се покрие златото, той скривал също и онова, което е вътре.

— Защо просто не са го изхвърлили в океана или не са го заровили някъде?

— Защото единственото нещо, което е по-лошо от това да се знае къде може да е, е да не се знае. Кутията е била наблюдавана. Винаги е била наблюдавана, знанието за нея се е предавало от поколение на поколение. Накрая тя е била скрита между купища лишени от стойност предмети в подземието на музея в Багдад, а после е дошла войната и музеят е бил разграбен. Кутията е изчезнала заедно с много други ценни предмети, но онези, които са я взели, някак си са добили представа за нейното естество, колкото и непълна да е била тя. Възможно е дори да се знаели точно с какво си имат работа още от момента, когато тя се е появила. Предметите, откраднати от Иракския национален музей, в по-голямата си част са били подбрани внимателно. Знаете ли, че през онези априлски дни от музея са откраднати седемнайсет хиляди предмета, че четиристотин и петдесет от четиристотин петдесет и един сандъци са били изпразнени, но само двайсет и осем от тях са били счупени? Останалите просто са били отключени, което означава, че онези, които са крали от тях, са имали ключове. Изненадващо, не мислите ли? Една от най-големите кражби от музей в историята, един от най-големите грабежи от времето на монголите — дело на вътрешни хора.

Но това е без значение. Когато господин Джандро и приятелите му са дошли да търсят съкровище, кутията им е била предадена може би с надеждата, че ще сторят тъкмо това, което са сторили: ще я докарат в тази страна, страната на неприятеля, където ще я отворят. Сега знаете какво представлява кутията. За отплата ми кажете къде да я намеря.

Очите му обиколиха всички лица в стаята, сякаш информацията, която търсеше, можеше някак си да бъде прочетена върху тях, след което се приковаха в моите.

— Защо трябва да ти вярваме? — попитах. — Ти манипулираш истината за собствените си цели. Ти си просто престъпник, нищо повече, сериен убиец, който застава под Божието знаме за собствено удобство.

В очите на Колекционера блесна светлина, сякаш в пропаст лумнаха два еднакви пламъка.

— Не. Аз не съм просто убиец, аз съм инструмент в Божиите ръце. Аз съм изпълнител на Божията воля. Не всичките му дела са красиви…

Колекционера изглеждаше възмутен от мен и, струва ми се, от себе си.

— Трябва да забравиш за своите огорчения, както и аз трябва да забравя за моите — каза той след малко. — Ако аз те безпокоя, ти ме смущаваш. Не ми е приятно да съм близо до теб. Ти си част от някакъв план, в който не съм посветен. Тръгнал си към разчистване на сметки, което ще доведе до твоята смърт и смъртта на всички, които са с теб. Дните ти са преброени и не искам да съм близо до теб, когато паднеш. — Колекционера вдигна длани към мен и в гласа му прозвуча молба. — Така че нека направим това, защото за колкото и лош да ме мислиш, човекът на име Ирод е по-лош от мен, а заедно с него се движи едно същество, което той си въобразява, че разбира, и което навярно му е обещало награда за неговите услуги. То има много имена, но Ирод го познава само под едно, името, което той му е дал, когато за пръв път е намерил начин да пропълзи като червей в неговото съзнание.

— А ти как го наричаш? — попитах аз.

— Не го наричам с никакво друго име освен с онова, което изразява истинската му същност — отвърна Колекционера. — Мрака: въплътеното зло. Онзи, който чака зад стъклото.

32

Ирод сложи ръката си под крана и остави водната струя да отмие кръвта. Гледаше фигурите, които образуваше тя, червен вихър, който се блъскаше в неръждаемата стомана като ръкави на далечна спирална мъглявина, устремени към катастрофата. От носа му се отрони капка пот и се загуби. Той затвори очи. Пръстите го боляха и главата го цепеше, но това поне беше друг вид болка, болка от тежък труд. Да измъчваш друго човешко същество бе изтощително занимание. Погледна отражението си в стъклото на прозореца и видя свлеклия се на стола човек с вързани зад гърба ръце. Ирод бе махнал парцала от устата му, за да чуе каквото имаше да му каже, и не си бе направил труда да го върне на мястото му, когато той бе спрял да говори. Не беше необходимо. Човекът едва имаше сили да диша, а скоро и те щяха да свършат. Зад отпуснатата фигура се виждаше друга, с ръце, опрени леко на облегалката — Капитана още веднъж бе приел формата на малкото момиче в синя рокля, дългите сплетени на плитки коси висяха между гърдите му. Както и преди, момичето не бе на повече от девет-десет години, но гърдите му бяха изненадващо добре развити; неприлично добре развити, помисли си Ирод. Лицето му бе стряскащо бледо, но незавършено. Очите и устата представляваха черни овали, размазани по края, сякаш някой се бе опитвал да изтрие дебела черта от молив със зацапана гума. То стоеше съвсем неподвижно, главата му беше почти на една и съща височина с главата на седналия човек.

Капитана чакаше Джоуел Тобаяс да умре.

Не би било вярно, ако кажем, че Ирод беше безнравствен човек. Нито пък че бе аморален, защото той схващаше разликата между морално и неморално поведение и осъзнаваше необходимостта от честност и почтеност във всичките си дела. Изискваше го от другите, изискваше го и от себе си. Но в него съществуваше една празнота, също като кухината в средата на някои плодове, след като костилката бъде извадена. Тя ускорява загниването. Тъкмо от тази празнота идваше и предразположението му към някои особености в поведението. Измъчването на мъжа, който сега умираше на стола, не му бе доставило удоволствие и щом бе научил каквото му трябваше, той бе прекратил работата върху интериора на тялото му, при все че нанесените щети бяха толкова големи, че въпреки спирането на агресивните насилствени действия страданията му продължаваха. Сега, след като последните следи от кръвта бяха измити, Ирод се почувства длъжен да ги прекрати.

— Господин Тобаяс — каза той, — струва ми се, че достигнахме края.

Взе пистолета, оставен до умивалника, и се приготви да обърне гръб на прозореца.

Когато понечи да го стори, фигурата на момичето се раздвижи. То промени положението си, така че сега се намираше малко вдясно от него. Мръсна ръчичка се вдигна и погали Тобаяс по лицето. Почувствал докосването, той отвори очи. Изглеждаше объркан. Усещаше пръсти върху кожата си, ала не виждаше нищо. Момичето се наведе по-близо до него. От тъмната орбита на устата се показа език, дебел и дълъг, и започна да лочи кръвта около устата на умиращия. Той опита да извърне глава, но момичето реагира на движението, като се вкопчи в дрехите му, провря крака между неговите и притисна тялото си към него. Нещо в начина, по който позата на Тобаяс се бе променила, му позволи да види отражението си в опушеното стъкло на пещта — своето отражение и съществото, което се натискаше в него. Изскимтя от ужас.

Ирод отиде при него, опря пистолета в главата му и дръпна спусъка. Капитана изчезна и всяко движение спря.

Ирод направи крачка назад. Знаеше, че Капитана е някъде наблизо. Усещаше гнева му. Рискува да хвърли поглед към вратата на пещта, но не видя нищо.

— Не беше необходимо — каза на слушащия го мрак. — Той страда достатъчно.

Достатъчно? Достатъчно за кого? За него, да, но за Капитана страданието никога не можеше да бъде достатъчно. Раменете на Ирод се отпуснаха. Тъй като нямаше друг избор, принуден бе отново да погледне към прозореца. Капитана стоеше точно зад него, но вече не беше малко момиче. Вместо това бе приел формата на безполово същество в дълго сиво палто. Лицето му беше размазано, непрекъснато променяща се поредица от образи, в които Ирод разпознаваше хората, когото някога бе обичал: майка си и сестра си, вече покойници; баба си, обожавана и отдавна погребана; приятели и любовници, живи и мъртви. Всички те бяха в агония, лицата им изкривени от болка и отчаяние. Накрая и неговото лице се появи между тях и той разбра.

Това можеше да се случи. Ядосаше ли Капитана само още веднъж, ето какво щеше да стане.

Капитана си тръгна, оставяйки Ирод сам с трупа. Той прибра пистолета в кобура под мишницата си и хвърли последен поглед на мъртвия. Чудеше се колко ли време ще мине, преди приятелите му да го открият и дали изобщо беше останал някой от тях. Едва ли имаше значение. Сега Ирод знаеше у кого е кутията, но трябваше да побърза. Капитана го беше предупредил, че Колекционера идва.

Ирод бе чувал различни истории за Колекционера много преди той да започне да го преследва; за онзи опърпан субект, който си въобразява, че е жътвар на души, и който събира сувенири от жертвите си. От Капитана бе научил още повече. Колекционера искал кутията за себе си, така бе казал и Ирод му беше повярвал. Бе внимавал да се прикрива добре, като използва различни чужди имена, фантомни компании, лишени от скрупули адвокати и нелегални превозвачи, които не се интересуват от сертификати и митнически документи, стига заплащането да е добро. Но уникалността на някои от неговите покупки и проучванията, които бе правил в течение на своите търсения, макар и дискретни, неизбежно бяха привлекли вниманието на Колекционера. Сега беше жизненоважно да остане на крачка пред него, защото щеше да му е нужно време, за да разгадае сложните механизми на ключалките. Щом кутията бъдеше отворена, Колекционера нямаше да е в състояние да направи нищо, никой нямаше да е в състояние. Победата на Капитана щеше да е реваншът на Ирод и той най-сетне можеше да умре и да потърси наградата си в отвъдното.

Ирод излезе от къщата, мина покрай телата на Причард и Върнън, които лежаха в двора, и се качи в колата си. В далечината виеха сирени, които приближаваха. Когато понечи да запали двигателя, откъм багажника се чу блъскане, заглушено от шума на мотора.

33

Когато Карън Емъри бе малко момиче и току-що бе започнала да спи в собствена стая, макар и на отворена врата, през която ясно се виждаше спалнята на майка й, някакъв мъж бе нахлул в къщата им малко след полунощ. Карън се бе събудила и го бе видяла да стои в ъгъла на нейната стая, обгърнат от тъмнина, и да я наблюдава. Той бе абсолютно тих, не се чуваше дори дишането му, но при все това присъствието му, примитивното усещане, че нещо не е наред и опасността е близо, я бе изтръгнало от съня. Гледаше го и не можеше да изпищи, толкова беше изплашена. Десетилетия по-късно все още си спомняше сухотата в устата, астматичния звук, изтръгнал се от гърдите й, когато се бе опитала да извика за помощ, чувството, че огромна тежест я притиска надолу в леглото и не й позволява да мръдне.

Изведнъж мъжът прехвърли тежестта си, сякаш се готвеше да скочи, протегна към нея облечените си в ръкавици ръце и това развали магията. Тогава тя изпищя толкова силно, че след това гърлото я боля дни наред, и човекът се втурна към стълбите. Майка й излезе от стаята си навреме, за да го види как отваря вратата и изчезва навън. След като провери как е дъщеря й, тя се обади на 911, в квартала нахлуха коли и търсенето започна. По-късно бе заловен скитник на име Кларънс Бътъл, докато се криел зад кофа за смет във входна алея. Карън каза на полицаите, че не го е видяла добре и не си спомня нищо за него. Майка й също твърдеше, че е видяла само гърба на човека в тъмното и е била твърде уморена и стресната, за да забележи нещо, което би го различило от другите гърбове, които е виждала. Крадецът бе влязъл в къщата през прозореца, но не беше оставил следи и защитаваше яростно своята невинност, като твърдеше, че се е скрил в алеята само защото го е било страх от полицията и не е искал да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Говореше като дете и избягваше погледите на детективите.

Задържаха го за двайсет и четири часа. Той не пожела да говори с адвокат, тъй като не бе обвинен в извършването на никакво престъпление. Даде им имената си и каза, че поначало бил от Монтгомъри, Алабама, но от близо дванайсет години скитал насам-натам. Не знаел точно на каква възраст е, но мислел, че може да е на трийсет и три, „както нашия Бог Исус Христос“.

По време на престоя му в ареста бе намерено късче плат на пирон до прозореца на Карън. То отговаряше напълно на дупката в палтото на Кларънс Бътъл. Обвиниха го в проникване с взлом в чужда собственост и притежание на смъртоносно оръжие — нож, напъхан под хастара на палтото му. Откараха го в окръжния затвор да чака процеса и още бе там, когато установиха съвпадение в автоматизираната система за сравняване на пръстови отпечатъци. Година по-рано деветгодишно момиче на име Франи Кийтън било отвлечено от дома на родителите си в Уинетка, Илинойс, и след едноседмично търсене тялото му било открито в отводнителен канал.

Момичето било удушено, но нямало следи от сексуално насилие, макар че дрехите му били съблечени. Пръстовият отпечатък, който съвпадаше с този на Кларънс Бътъл, бил взет от лявото око на куклата, намерена до тялото на Франи Кийтън.

Когато го попитали за Уинетка, Кларънс Бътъл се усмихнал дяволито и казал: „Бях лошо, лошо момче…“

Годините минаваха, а Карън Емъри продължаваше поне веднъж месечно да се буди нощем, убедена, че Кларънс Бътъл, това лошо, лошо момче, е дошъл да я отнесе до някой отточен канал и да поиска от нея да си играят.

Но сега други кошмари бяха изместили тези за Кларънс Бътъл. Отново бе чула гласовете да шептят на своя странен език, но този път й се бе сторило, че те не правят опити да говорят с нея. Всъщност беше усетила тяхното пълно пренебрежение и дори презрение. Сега те очакваха пристигането на друг, на онзи, който ще отговори на техните настойчиви молби. Чакали бяха дълго и ставаха нетърпеливи. Този път тя видя в съня си как Джоуел влезе в мазето, пристъпи в мрака и гласовете се извисиха в приветствено кресчендо… Но Джоуел не беше тук. Преди да замине, той бе сложил малка кутия на възглавницата до нея.

— Щях да ги пазя за рождения ти ден — каза той. — После реших да не чакам.

Тя прие това за извинение — извинение, задето я беше ударил и я бе оскърбил. Отвори кутийката. Обиците бяха от потъмняло злато, но със сложна гравюра и толкова изящни, че приличаха повече на дантела, отколкото на метал. Още преди да ги докосне, разбра, че са стари, че са стари и ценни.

— Откъде ги взе? — попита и още щом думите излязоха от устата й, почувства, че реакцията й е погрешна, че тонът й издава съмнение, а не възхищението и благодарността, които очаква Джоуел. Помисли си, че той може да грабне кутийката от ръцете й или да избухне в нов пристъп на гняв, но Джоуел не стори нищо такова, просто изглеждаше огорчен.

— Това е подарък. Мислех, че ще ги харесаш.

— Харесвам ги — отвърна тя с треперещ глас. Извади обиците от кутийката. Бяха по-тежки, отколкото бе очаквала. — Красиви са. — Усмихна се, опитвайки да спаси положението. — Наистина са красиви. Благодаря ти.

Той кимна.

— Е, добре тогава.

Наблюдаваше я, докато тя си ги слагаше, но разсеяно. Беше го разочаровала. Още по-лошо, чувстваше, че със своето поведение бе затвърдила подозренията му. Щом се увери, че е тръгнал, свали обиците и ги върна в кутийката, после дръпна чаршафа над главата си и започна да се моли сънят да дойде по-бързо. Искаше да си почине. И да не сънува. По-късно взе един амбиен и сънят дойде, а с него дойдоха и гласовете.

Събуди се късно следобед. Чувстваше главата си замаяна и беше дезориентирана. Канеше се да извика Джоуел и когато си спомни, че него го няма, въпреки неприятностите напоследък й се прииска да не беше сама и той да беше наблизо. Каза й, че тази нощ няма да се прибира, а може би и следващата. Обеща да й се обади. Голяма сделка щяла да завърши добре за него и тогава щели да си потърсят по-хубава къща. Можели дори да заминат някъде за известно време, на някое хубаво и спокойно място. Тя му отговори, че й се иска да замине някъде с него, но се чувства щастлива и тук, където са си сега, и че ще се чувства щастлива навсякъде, стига той да е с нея и стига да е доволен. Тобаяс каза, че това е една от причините, заради които я харесва толкова много: че не иска непрекъснато скъпи неща и има скромни желания. Но тя изобщо нямаше това предвид и се подразни, че той я разбра погрешно. Държеше се покровителствено с нея, а тя мразеше да я покровителстват, мразеше и глупавите му тайни, които държеше сега в мазето, и това, че не й казваше всичко за пътуванията си с камиона и за стоките, които превозва.

А и обиците. Претърколи се на леглото и отвори кутийката. Красиви бяха. И антикварни. Не, дори още по-стари. Антикварни бяха мебелите и бижутата от XIX век или поне тя мислеше така. Тези обици обаче бяха древни. Почти бе усетила колко са стари още първия път, когато ги бе докоснала.

Стана и пусна водата във ваната. Денят и без това бе почти минал и нямаше защо да си прави труда да се облича. Щеше да прекара вечерта по халат, да погледа телевизия и да поръча пица. Джоуел го нямаше и тя си сви цигара от малките запаси трева, които криеше в личното си чекмедже, и я изпуши във ваната. Джоуел не одобряваше наркотиците и въпреки че никога не беше опитвал да й забранява тревата, бе дал да се разбере, че не иска да знае, ако тя пуши. И Карън си позволяваше това само когато той не е наблизо или в компания.

След ваната и тревата се почувства така добре, както отдавна не се бе чувствала. Погледна отново обиците и реши да види как й стоят. Вдигна косата си нагоре, уви се в чист бял чаршаф и застана пред огледалото, просто за да добие представа как би изглеждала в едно далечно време. Почувства се малко глупава, че го прави, но трябваше да признае, че изглеждаше елегантна с проблясващите в светлината на лампата обици и частиците жълта светлина, които се сипеха по лицето й като прашинки. Джоуел едва ли можеше да си позволи подарък като тези обици, освен ако наистина не лъжеше за сумите, които печели като шофьор на камион. Единственият извод, който можеше да се направи, бе, че е замесен в нещо незаконно и обиците са част от това нещо, може би размяна или търговия с някои от стоките. Това помрачи малко красотата им. Карън никога през живота си не бе откраднала нещо, дори бонбон или евтина козметика, стандартните цели на крадлите на дребно сред приятелките й от гимназията. В закусвалнята никога не вземаше повече от безплатната храна, която й се полагаше. Порциите и без това бяха повече от щедри и не виждаше защо трябва да проявява алчност. Въпреки че имаше една-две сервитьорки, които използваха тази си привилегия като оправдание да си носят вкъщи храна и да се тъпчат заедно с гаджетата си, а вероятно и с всеки друг, който случайно намине у тях.

Но обиците бяха толкова хубави! Никога не й бе подарявано нещо така прекрасно, толкова старо, толкова ценно. Сега, когато бяха на ушите й, вече не й се искаше да ги сваля. Ако Джоуел можеше да я убеди, че се е сдобил с тях по честен начин, щеше да си ги задържи, но също така щеше да разбере, ако я лъже. Ако решеше да я излъже за обиците, връзката им наистина щеше да е застрашена. Тя вече бе решила да му прости, задето я бе ударил отново, защото го обичаше, но беше време Джоуел да бъде честен с нея, а може би и със себе си.

Седна на леглото и включи телевизора. „Какво пък толкова“, каза си и си сви втора цигара. Даваха някакъв филм, някаква тъпа комедия, която вече бе гледала, но сега, когато беше малко надрусана, й се стори много по-смешна. След това започна друг филм, този път екшън, но тя започваше да задрямва. Очите й се затвориха. Чу се да хърка и това я събуди. Легна и сложи глава на възглавницата. Гласовете се появиха отново, но този път имаше странното чувство, че сънят и кошмарите за Кларънс Бътъл са започнали да се комбинират, защото в съня си почувства нечие присъствие наблизо.

Не, не в съня си.

В къщата.

Отвори очи.

— Джоуел? — извика, мислейки си, че може да се е върнал по-рано от очакваното. — Ти ли си?

Нямаше отговор, но тя почувства, че думите й предизвикват реакция някъде другаде в къщата — затишие, където преди това бе имало движение, тишина, където бе имало звук.

Седна в леглото. Ноздрите й потрепнаха. Долови непозната миризма, на плесен, но също и на парфюм, като на стари църковни одежди, все още пропити с дъх на тамян. Намери халата и го облече, покривайки голотата си, но преди да тръгне към вратата на спалнята, се сети нещо. Върна се при нощното си шкафче и отвори чекмеджето. Вътре имаше „Лейди Смит“[39] 60, трийсет и осми калибър. Джоуел бе настоял да държи пистолет вкъщи, водил я бе в гората и я бе учил да стреля. Тя не харесваше пистолета и се бе съгласила да го вземе най-вече за да го успокои, но сега се радваше, че не е съвсем беззащитна в негово отсъствие.

Спря на горния край на стълбището, но не чу нищо, не и в началото. После го долови. Шепотът бе започнал отново и този път беше будна.

34

Карън стоеше пред вратата на мазето и се ослушваше. Чувстваше се като сомнамбул, защото главата й още беше замаяна от хапчето за сън, тревата и дремането цял ден. Всичко изглеждаше леко размазано. Когато обръщаше глава, очите й сякаш закъсняваха с част от секундата да последват движението и резултатът бе зашеметяващо размътване на зрението. Предпазливо сложи ръка на вратата, коленичи и доближи ухо до ключалката. Странно, силата на гласовете, които чуваше, не се промени, макар да бе сигурна, че шепотът, който чуваше, идва иззад вратата. Изведнъж гласовете се озоваха вътре в нея и зад нея и резултатът бе промяна в начина, по който ги възприемаше: представи си цялата ситуация като равностранен триъгълник, на единия ъгъл на който се намираше тя, на другия — източникът на гласовете, а на третия — излъчваните от него звуци. Тя подслушваше разговор. Участниците в него не знаеха за присъствието й, или по-скоро знаеха, че то не е от значение. Това й напомни времето, когато бе още съвсем малка и през слънчевите дни баща й и приятелите му се събираха и сядаха около масата в градината да пият бира, а тя се настаняваше под сянката на някое дърво, наблюдаваше ги и улавяше по някоя дума или фраза, но не можеше да следи и разбира напълно същината на разговора.

Въпреки неприязънта си към тъмните пространства и загрижеността си как ще реагира Джоуел, ако разбере, че си е позволила да влезе в неговото мазе — защото бе сигурна, че той ще погледне на постъпката й именно по този начин, — искаше да види какво има там, долу. Знаеше, че е складирал нещо ново в мазето, защото го бе видяла да пренася последните сандъци от камиона, когато се беше прибрала от работа предния ден. При мисълта, че се готви да го направи, потръпна от вълнение, примесено с лоши предчувствия, дори със страх.

Започна да търси ключа за мазето. Джоуел държеше един на верижка заедно с останалите си ключове, но предполагаше, че някъде тук трябва да има резервен. Вече се ориентираше добре във всичките общи части на къщата. В едно от чекмеджетата в кухнята имаше куп стари боклуци, включително отделни ключове, шифровани ключалки и винтове. Прерови всичко това, но не успя да намери ключ, който изглежда подходящ за ключалката на мазето. След това претърси джобовете на палтата му на закачалката в коридора, но откри само прах, две монети и стара квитанция за бензин.

Накрая, давайки си сметка, че е на път да премине границата, претърси дрешника на Джоуел. Пъхаше пръсти в джобове на костюми и в обувки, под купища ризи, чорапи и бельо. Всичко бе чисто и спретнато сгънато, навик от службата във войската. Прехвърлила половината, започна да забравя за ключа и да изпитва наслада от интимното естество на претърсването и онова, което то разкриваше за мъжа, когото обича. Откри снимки от службата му във войската и писма от бивша любовница, от които прочете само няколко, тъй като се разстрои от мисълта, че друга жена може да е обичала Джоуел колкото нея, и се ядоса, че той бе запазил тези писма. Започна да ги прехвърля, докато не намери онова, което търсеше, с обръщение само „Драги Джон“, в което тя съобщава на Джоуел, че й е прекалено трудно да понася дългата им принудителна раздяла заради службата му във войската и иска да сложи край на тяхната връзка. Писмото беше от март 2007 г. Карън се чудеше дали жената, чието име бе Фей, си е намерила друг, преди да напише това писмо. Шестото чувство й подсказваше, че случаят е тъкмо такъв.

В стоманена кутия на пода на дрешника имаше пистолет „Ругер“ и най-различни ножове, включително щик. Потръпна при вида и ужасяващата близост на тези остриета, създадени да проникват в плътта и способни да създават брутална връзка между убиец и жертва, да съединяват за кратко отделни личности.

До ножовете лежеше ключ, на вид като този за вратата на мазето.

Занесе го долу и го пъхна в ключалката. Държеше ключа с лявата си ръка, хванала в дясната малкия „Лейди Смит“. Ключът се превъртя леко, тя отвори вратата и изведнъж забеляза колко е тихо в къщата. Шепотът беше замлъкнал.

Стълбата към мазето пред нея тънеше в мрак, светлината от коридора падаше само върху първите три стъпала. Пръстите й намериха шнура, който висеше от тавана. Дръпна го и лампата над главата й се запали, така че сега виждаше всичките. Долу имаше друг шнур, който палеше останалите лампи в мазето.

Стъпваше бавно и внимателно. Не искаше да се препъне, не и тук. Не беше сигурна коя от двете опасности е по-страшна: Джоуел да се върне и да я намери в мазето със счупен крак или да не се върне и тя да остане там и да чака гласовете да зашепнат отново, насаме с тях.

Прогони тази мисъл от главата си, тя нямаше да я избави от страха. На предпоследното стъпало се изправи на пръсти, хванала се здраво за перилото, и дръпна втория шнур. Нищо не се случи. Опита още веднъж, като дръпна веднъж, после два пъти. Мракът пред нея все още бе непрогледен, както и зад нея и вляво от нея, където мазето се простираше почти по цялата ширина на къщата.

„По дяволите“, помисли си. После си спомни, че практичният Джоуел държеше фенер на рафта непосредствено след последното стъпало, точно за случаи като този. Видяла го бе, когато й показа мазето за пръв път, в деня, когато се бе пренесла при него. Прокара пръсти по желязна греда, изненадана, че металът е толкова студен, после остави ръката си бавно да се плъзне хоризонтално по рафта, тревожейки се да не блъсне фенера и да го събори на пода. След малко пръстите й го сграбчиха. Завъртя горната част и фенерът огря тавана, открои паяжините и накара един паяк да се стрелне към ъгъла. Но лъчът беше слаб. Батериите трябваше да бъдат сменени, но тя нямаше да остане дълго тук, долу, само колкото беше нужно.

Откри новите дървени сандъци и картонени кашони почти веднага. Джоуел ги бе струпал в далечния ъгъл. Тръгна тихо към тях с обутите си в пантофи крака, потръпвайки от студа в мазето. Всички сандъци и кашони бяха отворени и пълни с опаковъчен материал, повечето със слама, останалите с късчета дунапрен. Бръкна в най-близкия и напипа малък цилиндричен предмет, завит в шуплеста опаковка. Извади го от кашона и го разопакова в лъча на фенера. Той освети два скъпоценни камъка, инкрустирани в златните дискове в двата края, и непознати знаци, гравирани в нещо, за което бе сигурна, че е слонова кост. Отново зарови ръка в кашона и намери още един цилиндър, после трети. Всеки бе малко по-различен от предишния, но общото между всичките бяха златото и скъпоценните камъни. Навътре имаше още цилиндри, две дузини, ако не и повече, и поне още толкова стари златни монети в отделни пластмасови калъфчета. Тя зави отново цилиндрите, които беше разопаковала и ги върна на мястото им, после премина към следващия кашон. Той беше по-тежък. Почисти малко от сламата, с която беше запълнен, за да открие красиво изрисувана ваза. До нея в кашона, използван преди това за транспортиране на вино, имаше мраморна глава на жена с очи от лазурит. Прокара пръсти по лицето й, толкова живо, толкова съвършено. Въпреки че не беше от хората, които досаждат на музеите с посещенията си, тук, в това плесенясало мазе, започваше да разбира притегателната сила на тези артефакти и красотата на вещите, оцелели толкова дълго, за да ни свържат с една отдавна изчезнала цивилизация.

Това я накара да се замисли отново за своите обици. Нямаше никаква представа откъде ги бе взел Джоуел, но сега вече знаеше, че това бе големият удар, за който й бе говорил, и че в тези предмети бяха вложени неговите надежди за по-добро бъдеще и на двама им. Изпита гняв към него, но колкото и да бе странно, и облекчение. Ако беше намерила дрога или фалшиви пари, или скъпи часовници и скъпоценности, откраднати от бижутериен магазин, щеше да е разочарована от него. Но тези красиви неща бяха така необикновени, така неочаквани, че бе принудена да промени мнението си за него. Той нямаше дори картини по стените, докато тя не дойде да живее при него, но защо складираше в мазето си такива неща? Идеше й да се разсмее. Смехът напираше да изригне от нея и тя покри уста да го спре, но тогава си спомни как бе видяла Джоуел да седи с кръстосани крака пред вратата на мазето и да говори съсредоточено с някого от другата страна и в този момент си спомни какво я бе довело тук. Усмивката изчезна от лицето й. Готвеше се да премине към следващия сандък, когато нещо на рафта вляво от нея привлече вниманието й. Явно беше кутия, хлабаво завита в шуплеста опаковка, неуместно поставена сред кутии с боя и буркани с пирони и винтове. Все пак, макар и замаскирана по този начин, кутията я привличаше с нещо. Когато я докосна, усети, че тя вибрира под пръстите й. Напомняше й за мъркаща котка.

Остави фенера на рафта и започна да маха опаковката. За да го стори, трябваше да повдигне кутията и сякаш нещо вътре леко помръдна. Всичките й тревоги, че Джоуел може да разбере за влизането й тук, изчезнаха моментално и я обзе изгарящо желание да види кутията, да я отвори, почувствала още щом я докосна, че е търсила тъкмо това и че то е свързано с гласовете в кошмара й, с усещането за ограниченост, за затворено пространство, и с нощните разговори на Джоуел. Когато шуплестата опаковка й се опря, тя я задърпа с пръсти и я чу как изпука, когато я скъса. Най-сетне кутията се показа пред очите й. Започна да я опипва, да я милва, да се любува на детайлите от гравюрата й. Вдигна я и се изненада от нейната тежест. Не се и опита да си представи колко може да струва дори само златото, вложено в изработката, независимо от възрастта на самата кутия. Докосна с върха на пръстите сложната поредица ключалки с форма на паяци, които държаха капака закрепен за основата. Не се виждаха никакви брави, само стеги, които не помръдваха. Обезсърчаваше се все повече, започна да чопли с нокти метала, загубила всякакви следи от търпение и трезва преценка. Тогава един от ноктите й се счупи и болката я върна в реалността. Пусна кутията, сякаш тя изведнъж бе започнала да пари ръцете й. Изпълни я дълбоко усещане за зло, чувството, че е близо до разум, който иска единствено да й навреди, който е възмутен от докосването й. Искаше да избяга, но вече не беше сама в мазето, защото в ъгъла вляво от нея, точно срещу стълбата, се забелязваше движение.

— Джоуел? — каза. Гласът й трепереше. Той щеше да й е много ядосан. Вече виждаше как ще се разиграе сблъсъкът им: неговият гняв от нахлуването й тук, нейният, задето държи крадени артефакти в мазето на техния дом. И двамата бяха сгрешили, но нейното прегрешение бе незначително в сравнение с неговото, макар да знаеше, че той няма да вижда нещата по същия начин. Не искаше да я удря отново. Способността й да разсъждава трезво започваше да се възвръща: това, с което се занимаваше Джоуел, бе сериозна криминална афера и само по себе си беше достатъчно лошо. Но кутията… Кутията бе съвсем друга история. Кутията беше самото зло. Трябваше да се махне от нея. И двамата трябваше да се махнат. Ако Джоуел не се съгласеше, щеше да си иде сама.

„Ако ме остави да си ида — помисли си. — Ако се размине само с бой, когато разбере какво се готвя да сторя.“ Мислите й се върнаха към оръжията в неговия дрешник и по-специално към шика. Джоуел веднъж й го беше показал, когато го бе заварила рухнал в единия ъгъл на стаята, с очи, зачервени от плач за неговия изгубен другар Брет Харлан. Беше от М9, съшият като онзи, който Харлан беше използвал, за да убие жена си, преди да пререже собственото си гърло.

Защото кутията го беше накарала.

Потръпна при мисълта за скока, който въображението й бе направило, докато се напрягаше да надзърне в мрака. После си спомни за фенера. Грабна го и насочи лъча му към ъгъла. Раздвижиха се сенки: очертания на градински инструменти и наредени бутилки на рафтовете и още една, силует, който се метна встрани от светлината и се стопи в мрака под стълбата, фигура, деформирана от лъча светлина, но също така, знаеше го, неестествена, изопачена в своята същност. Почти усещаше миризмата й — остра миризма на плесен и старост като от горяща износена дреха. Това не бе Джоуел; дори не беше човек. Опита да проследи движението му с фенера. Ръцете й трепереха. Опря го в тялото си. Насочи го под стъпалата и силуетът отново се метна встрани, сянка без някаква фигура, която да я хвърля, като дим, издигащ се от невидим огън. Сега се появи движение и на фона на стената от дясната й страна за миг се очерта силует, тялото превито, ръцете и краката твърде дълги за торса, върхът на главата деформиран от костни израстъци. Бе едновременно реално и нереално, сянката като че ли излизаше от самата кутия, сякаш същността на онова, което бе вътре, се процеждаше навън като лош дъх.

И шепотът бе започнал отново, гласовете говореха за нея. Бяха разтревожени и ядосани. Не биваше да докосва кутията, те не искаха да я осквернява със своите пръсти, със своите женски ръце. Мръсни. Нечисти.

Кръв.

Тя беше с мензис. Започнал бе тази сутрин.

Кръв.

Опетнена.

Кръв.

Те знаеха. Подушили го бяха. Заотстъпва назад, опитвайки се да стигне до стълбата. Сега забелязваше три фигури, които обикаляха около нея като вълци, местеха се, за да стоят настрани от светлината дори когато стесниха кръга. Тя размахваше фенера като запалена факла, използваше го, за да прониква в мрака, да ги държи настрана, с гръб към рафтовете, после към стената, докато най-сетне цялото мазе остана пред нея и стъпи с единия крак на първото стъпало. Заизкачва се бавно, защото не искаше да им обръща гръб. Когато бе някъде по средата на стълбите, лампата над главата й примигна и угасна, а после и фенерът престана да свети.

Те го правят. Обичат мрака.

Сега се обърна, запрепъва се по последните стъпала и когато стигна вратата и я затръшна след себе си, за последен път ги зърна да се издигат към нея: форми без съдържание, лоши сънища, пращани от стари кости. Превъртя ключа, извади го от ключалката и докато правеше това, се препъна и падна болезнено на опашната си кост. Гледаше дръжката на вратата, очаквайки тя да се раздвижи както в онези стари филми на ужасите, но тя не помръдваше. Чуваше само звука от собственото си дишане, биенето на сърцето си и шумоленето на халата, докато влачеше крака по пода. Спря да почине, подпряна на един фотьойл, и в този момент звънецът на входната врата зазвъня. Това я стресна толкова, че изпищя. Видя мъжка фигура да се откроява в светлината на уличните лампи. Погледна часовника на стената. Беше три часът. Къде бяха отишли всичките тези часове? Като разтриваше основата на гръбнака си, където се беше ударила, отиде до вратата и дръпна пердето да види кой е.

На стълбите стоеше мъж на възраст между петдесет и шейсет години. Носеше черна шапка, която свали учтиво, откривайки плешив конус, замъглен от кичури прошарена коса. Тя отвори вратата, зарадвана от присъствието на друго човешко същество, но все пак не вдигна предпазната верига.

— Здравейте — каза мъжът. — Търсим Карън Емъри.

Все още не се бе обърнал към нея, така че тя виждаше само едната половина на лицето му.

— Няма я — каза тя, думите излязоха от устата й, преди да разбере, че ги е изрекла. — Не знам кога ще се върне. Късно е, така че вероятно ще си дойде едва утре сутринта.

Не знаеше защо лъже и съзнаваше колко неубедително звучат лъжите, които произнася. Мъжът нямаше заплашителен вид, но шокът от преживяното в мазето бе задействал инстинкта й за самосъхранение, а от този човек я полазваха тръпки. Сгрешила бе, като отвори вратата, и сега бе жизненоважно да я затвори отново възможно най-бързо. Искаше й се да изпиши: хваната бе като в капан между този мъж и съществата в мазето. Внушаваше на Джоуел да се върне, макар да разбираше, че всичко това е по негова вина, че този човек е тук заради него и онова, което бе складирано в мазето. Защо иначе подобен субект ще стои пред вратата им в три часа сутринта. Джоуел щеше да знае как да постъпи. Готова бе да се сблъска с гнева му, само да можеше да се върне и да й помогне.

— Можем да почакаме — каза мъжът.

— Съжалявам. Не е възможно. Впрочем имам компания. — Лъжите се трупаха една върху друга и звучаха неубедително дори в собствените й уши. После се замисли за онова, което мъжът пред вратата бе казал току-що. „Търсим Карън Емъри. Можем да почакаме.“

— Не — каза мъжът. — Изобщо не вярваме, че имаш компания. Мислим, че си сама.

Тя се огледа, за да види дали отвън има още някого, но там беше само този странен зловещ човек с шапка в ръката. А беше оставила пистолета в мазето.

— Вървете си — каза тя. — Вървете си или ще извикам полицията.

Сега той се обърна към нея и Карън видя каква развалина е, колко е обезобразен, и почувства, че това разложение е колкото физическо, толкова и душевно. Опита да затвори вратата, но той вече бе пъхнал крак в отвора.

— Хубави обици — каза Ирод. — Стари и твърде скъпи за такава като теб. — Протегна ръка през открехнатата врата, дланта му като бяло петно, и отскубна едната обица, като разкъса ухото й. Кръвта изпръска халата на Карън и тя се опита да изпищи, но ръката му беше на гърлото й, пръстите му се впиваха в кожата й. Рамото му удари вратата с всичка сила и веригата се откърти от рамката. Тя се бореше с него, дереше го с нокти, докато той не започна да блъска главата й в стената.

Веднъж: — Не…

Два пъти: — … ме…

Третия път тя вече не чувстваше абсолютно нищо.

— … лъжи!

35

Карън не загуби напълно съзнание и разбра, че я влачат за косата по пода и я захвърлят в единия ъгъл. Разкъсаното ухо гореше от болка, кръвта капеше от раната. Чу, че заключват вратата и дърпат пердетата на прозорците, но й се виеше свят и имаше проблеми със зрението, защото когато мъжът отиде до прозореца, й се стори, че вижда в стъклото две отражения. Едното беше на нападателя, а другото…

Другото бе на Кларънс Бътъл. Имаше нещо в походката и Стойката му, което се бе врязало в паметта й, и тя би го познала дори да не носеше същото оръфано тъмно сако, в каквото беше облечен онази нощ в спалнята й, с ризата на червени и черни карета под него, затъкната в широките дънки, които сякаш принадлежаха на друг, по-пълен човек. Дънките на Кларънс бяха стегнати с кафяв кожен колан, очуканата сребърна катарама имаше формата на каубойска шапка. Така си го спомняше, защото така изглеждаше на снимките, които му бяха направили, след като полицейското разследване бе разкрило истинската му природа.

Но Кларънс Бътъл бе мъртъв. Умрял бе в затвора от рак на стомаха. Отразеният Кларънс несъмнено приличаше на човек, който е бил разяден, само че при него бе унищожено лицето, защото този Кларънс, когото бе зърнала в стъклото, имаше дупки там, където трябваше да бъдат очите; устните му също ги нямаше, виждаха се само черни венци и останки от гнили зъби. Но в тези последни секунди лишената му от устни уста се раздвижи и тя чу думите му, усети миризмата на разложените му вътрешности, която заля стаята.

„Бях лошо, лошо момче“, каза отражението, което бе едновременно Кларънс и Не-Кларънс. Карън, която едва сдържаше гнева си, почувства дълбоко в себе си, в тайното място, където държеше всичко, което бе истинското й аз, че онова, което вижда, е съществото, направило Кларънс Бътъл такъв, какъвто беше, гласът, който му е нашепвал колко приятно е да си играеш с малки момичета в стари отточни канали, злият гост, който е вкоренил в неговото съзнание името на Карън Емъри.

„Тя ще си играе с теб, Кларънс. Тя обича момчетата и тъмните места. И няма да пищи. Няма да пищи, каквото и да й правиш, защото е добро момиче, а добрите момичета имат нужда от лошо, лошо момче, което да извади най-доброто от тях…“

Нападателят й я гледаше с любопитство и тя разбра, че е видял нещо от онова, което е зърнала тя, защото и той се разлагаше, отвътре и отвън, и се запита дали съществото не носи рака със себе си, дали подобно дълбоко духовно и умствено разложение не намира някакъв физически израз. В крайна сметка злото бе нещо като отрова, инфекция на душата, а когато се приемаха продължително време, някои други отрови довеждаха до промени в различните органи: от никотина пожълтяваше кожата, а белите дробове почерняваха; алкохолът увреждаше черния дроб и бъбреците и набраздяваше лицето; от радиацията окапваше косата; оловото, азбестът, хероинът — всички те се отразяваха на човешкото тяло, приближавайки го до окончателната разруха. Не беше ли възможно и злото в своята най-чиста форма, в своята квинтесенция, да има същото въздействие? Защото Кларънс бе болен, както и човекът, който сега я държеше във властта си.

— Как се казваше той? — попита я Ирод и тя се почувства длъжна да отговори.

— Кларънс. Казваше се Кларънс.

— Нарани ли те?

Тя поклати глава.

Но бе искал. О, да, Кларънс бе искал да си играе, а Кларънс играеше грубо, когато ставаше дума за малки момичета.

Карън сви колене под брадичката и ги обгърна с ръце. Въпреки че отражението вече не се виждаше, тя се боеше от онова, което го беше създало. То беше тук. Усещаше го. Усещаше го, защото бе свързана с Кларънс Бътъл. Тя беше тази, която му бе избягала. Още по-лошо, тя беше тази, заради която го заловиха, и той никога нямаше да й прости това, нямаше да й прости, че го бе оставила да изгние в затворническата болница, без да има кой да го посещава, без някой да се интересува от него. А бе искал само да си играе.

Нападателят я доближи и тя се отдръпна от него.

— Името ми е Ирод — каза той. — Няма защо да се плашиш от мен. Няма да те ударя отново, стига да отговаряш честно на въпросите ми.

Но тя гледаше покрай него, погледът й се стрелкаше из стаята, ноздрите й потрепваха, явно беше нащрек да не я доближи онзи Не-Кларънс с неговия канцерогенен дъх и мръсните му опипващи пръсти. Възрастният мъж я гледаше любопитно.

— Но не от мен те е страх, нали? Защото си го видяла и точно там е работата, точно там е работата. О, можеш да го наричаш Кларънс, ако желаеш, но той има много имена. За мен е Капитана.

Ирод сложи ръка на главата й, помилва я по косата и тя потръпна от докосването му, защото онова, което бе разяждало Кларънс, разяждаше и него.

— Макар че няма защо да се боиш и от Капитана, стига да не си сторила нещо много, много лошо.

Премести ръка от главата на рамото й и заби безжалостно нокти в него, като я накара да изстене от болка и да го погледне в лицето. Тя се втренчи в подобната на стрела гниеща рана на горната му устна и силната инфекция около нея.

— Но предполагам, че дори малка уличница като теб няма причина да се тревожи, защото Капитана има по-неотложни грижи. Ти не си от значение, момиченце, и докато не създаваш проблеми, Капитана ще стои настрана. Обаче ако не ме послушаш, тогава… — Ирод изпъна врат, сякаш слушаше глас, който стига единствено до неговия слух, после се ухили неприятно. — Капитана заръча да ти предам, че има отточен канал с твоето име и един приятел там, който само чака някой да отиде да му прави компания. — Намигна и продължи: — Каза, че старият Кларънс винаги е харесвал топли, влажни места и че се е видял с него точно във връзка с това, защото Капитана винаги изпълнява своите обещания. Сега Кларънс разполага със съвсем самостоятелна дълбока, тъмна и влажна дупка, където чака момичето, което му е избягало. Но обещанията на Капитана имат една особеност: човек трябва да прочете ситния шрифт, преди да се подпише на пунктираната линия. Кларънс не го е разбрал и затова е останал сам толкова дълго време, но аз го знам. Капитана и аз сме наистина близки. Може да се каже, че говорим с един и съши глас.

Ирод се изправи, като продължаваше да стиска рамото й, така че тя бе принудена също да се изправи.

— Сега имам някои лоши новини за теб, но ти ще ги приемеш като войник: твоят приятел Джоуел Тобаяс няма скоро да стопли отново леглото ти. Ние с него опитахме да проведем един разговор, но той не бе много словоохотлив и бях принуден да упражня известен натиск над него.

Сложи лявата си ръка на бузата й и я пощипна леко. Докосването на кожата му бе ледено и тя издаде тихо животинско скимтене.

— Мисля, че знаеш за какво говоря. Честно казано, за него бе избавление, когато дойде краят.

Краката й се подкосиха. Щеше да падне, ако Ирод не я държеше. Опита да го отблъсне от себе си, но той бе по-силен от нея. Разплака се, а той внезапно я сграбчи пак за косата и дръпна главата й толкова силно назад, че вратът й изпука.

— Недей — каза Ирод. — Няма време за скръб. Аз съм зает човек и трябва да бързам. Имаме да свършим някои неща и после можеш да го оплакваш колкото искаш.

Заведе я до вратата на мазето. Протегна дясната си ръка и я опря в дървото.

— Знаеш ли какво има там, долу?

Карън поклати глава. Още плачеше, но скръбта й бе притъпена подобно на болка, която се мъчи да се пребори с възпиращото въздействие на упойката.

— Пак лъжеш — каза Ирод, — но в известен смисъл казваш и истината, защото не вярвам да знаеш какво всъщност е онова долу. Но двамата с теб ще разберем това заедно. Къде е ключът?

Тя бавно бръкна в джоба на халата, подаде му ключа и каза:

— Не искам да се връщам в мазето. — Помисли си, че говори като малко момиче, което хленчи и се опитва да измоли нещо, като угодничи.

— Е, госпожичке, няма как да те оставя тук съвсем сама, нали? — отвърна той. Говореше разумно, дори учтиво, но това бе същият човек, който преди малко я бе нарекъл уличница; който бе оставил следи по кожата й, където пръстите му се бяха впили в рамото; който бе разкъсал ухото й; който бе убил Джоуел и отново я беше оставил сама. — Но няма защо да се тревожиш, след като вече имаш мен да те пазя. — Върна й ключа. — Сега върви да отключиш. Аз ще съм зад теб.

Показа й пистолета си, за да я окуражи допълнително, тя стори каквото й бе наредено, а ръката й трепереше съвсем леко, докато пъхаше ключа в ключалката. Когато отвори вратата и мракът отвъд зейна пред тях, той отстъпи назад.

— Къде е лампата? — попита.

— Не работи — каза тя. — Повреди се, докато бях долу. — Едва не добави: „Те я повредиха. Искаха да се спъна и да падна, за да остана долу при тях.“

Ирод се огледа и видя фенера на пода. Наведе се да го вземе, а тя го ритна силно отстрани по главата, събаряйки го на колене. Хукна към външната врата, но още опипваше за резето, когато той се нахвърли върху й. Изпищя и той покри устата й с ръка, дръпна я назад и после я хвърли на пода. Тя падна по гръб и преди да успее да се изправи, той вече бе на колене върху гръдния й кош. Ръката му бръкна в устата и сграбчи езика й толкова силно, сякаш се готвеше да го изтръгне. Тя не можеше да говори, но очите й го умоляваха да не го прави.

— Последно предупреждение — каза той. Раната на устата му се беше разкъсала и започваше да кърви. — Аз не причинявам болка безпричинно и нямам желание да те наранявам повече, отколкото вече те нараних, но ако ме принудиш, ще го сторя. Ядосай ме още веднъж и ще нахраня плъховете с езика ти, а после ще те оставя да се давиш в собствената си кръв. Разбра ли?

Карън кимна едва забележимо, боеше се движението да не е твърде силно и езикът й да се откъсне. Ирод разхлаби хватката и тя усети вкуса му в устата си, лют и химически. Изправи се на крака, а той запали фенера и й направи знак да върви пред него.

— Първо ти — каза. — Дръж ръцете настрани от тялото. Не докосвай нищо освен перилото. Ако направиш дори едно рязко движение, докато сме долу, ще си изпатиш.

Тя тръгна неохотно напред. Лъчът на фенера осветяваше стълбата. Ирод я остави да мине три стъпала, след това я последва. Когато стигна до средата на стълбата, Карън спря и погледна наляво, където тъмнината беше най-гъста и златната кутия лежеше на своя рафт.

— Защо спря? — попита Ирод.

— Пак е там — каза тя.

— Кое?

— Златната кутия. Това търсиш, нали, златната кутия?

— Ще ми покажеш точно къде е.

— Долу има разни неща. Аз ги видях.

— Казах ти, че си в опасност. Продължавай да вървиш.

Карън продължи да слиза по стъпалата, докато не стъпи на пода. Ирод се присъедини към нея, лъчът на фенера в ръката му претърсваше ъглите. Скачаха сенки, но причината беше в движещия се лъч и тя почти бе готова да повярва, че предишните силуети са били плод на въображението й, стига шепотът да не се бе подновил. Този път той беше различен, озадачен, но изпълнен с очакване.

Заведе Ирод там, където бяха съкровищата, ала той не прояви интерес към извадените печати, нито към красивата мраморна глава. Имаше очи само за кутията. Остави лъча известно време да играе по нея, като пуфтеше тихо при вида на някои от повредите, които беше получила, малките вдлъбнатини и драскотини, които разваляха украсата отстрани, после посочи платнена торба, оставена до рафта.

— Вдигни я и я сложи в онази торба — каза й той. — И бъди внимателна.

Не й се щеше да я докосва отново, но нямаше търпение всичко това да свърши. Ако държеше на думата си, той щеше да я остави жива, щеше да вземе кутията и да си иде. Въпреки страха си от него вярваше, че той не иска да я убие. Ако бе искал да го направи, щеше да е вече мъртва. Попита:

— Какво е това? Какво има вътре?

Ирод отговори на въпроса с въпрос:

— Какво видя, когато беше тук, долу?

— Видях фигури. Бяха деформирани. Като хора, само че… не бяха хора.

— Не, не са хора — каза Ирод. — Чувала ли си за кутията на Пандора?

Тя кимна.

— В нея е било затворено злото. След отварянето й всичкото зло се е пръснало по света.

— Много добре — похвали я Ирод, — само че е било гърне, голяма делва, а не кутия. Понятието „кутията на Пандора“ идва от погрешен превод на латински.

Сега, когато бе получил онова, което бе търсил толкова време, Ирод се радваше, че тук с него има друго човешко същество. Искаше да обясни. Искаше още някой да разбере значимостта на случващото се.

— Това — продължи той — е истинска кутия на Пандора, златен затвор. Седемте клетки една в друга, всяка със седем ключалки, символизират портите към долния свят. — Посочи подобните на паяци стеги. — Ключалките са оформени като паяци, защото паяк е предпазил пророк Мохамед от убийци, като е изплел мрежа пред входа на пещерата, в която се криел заедно с Абу Бакр. Човекът, който е изработил кутията, се е надявал паякът да предпази и тях. Колкото до това какво има в кутията, ами, нека ги наречем древни духове, почти толкова стари, колкото и самият Капитан. Почти.

— Те са лоши. — Карън потръпна. — Усетих това.

— О, лоши са, да — отвърна Ирод. — Наистина са много лоши.

— Но какво ще правиш с тази кутия?

— Ще я отворя и ще ги освободя — отвърна й Ирод, сякаш говореше на дете.

Карън го погледна стъписано.

— Защо би направил подобно нещо?

— Защото Капитана иска това, а Капитана получава онова, което иска. Сега вземи кутията и я сложи в торбата.

Тя поклати глава. Ирод извади пистолета и го опря в устата й.

— Мога да те убия или можем и двамата да останем живи. Изборът е твой.

Карън неохотно вдигна кутията. Отново почувства как тя вибрира в ръцете й. Отвътре се чу почукване, сякаш там бе затворено влечуго, което драска напразно по капака. Това едва не я накара да я изпусне. Ирод изсъска ядосано, ала не каза нищо. Тя внимателно сложи кутията в платнената торба и затвори ципа. Опита се да му я подаде, но той поклати глава.

— Ще те оставя ти да я носиш. Хайде, почти свършихме. Карън тръгна пред него нагоре по стълбите. Този път Ирод вървеше плътно зад нея, сложил леко ръка на рамото й и опрял пистолета в гърба й. Когато стигна в дневната, Карън спря.

— Продължавай… — започна Ирод, преди да бе видял онова, което виждаше тя. В стаята имаше трима мъже, до един въоръжени и в момента всичките пистолети сочеха към главата му.

— Пусни я — казах аз.

36

Ако бе изненадан да види, че го чакаме, Ирод го криеше добре. Той дръпна Карън Емъри близо до себе си, използвайки тялото й като щит, и притисна пистолета отстрани във врата й, насочвайки го нагоре към мозъка. Виждахме само дясната страна на главата му и дори Луис не би рискувал да стреля в него. От ужасната рана на горната му устна течеше кръв и цапаше устните и брадата му.

— Добре ли си, Карън? — попитах.

Тя се опита да кимне, но така се боеше от пистолета, че движението не бе много повече от потрепване. Очите на Ирод блестяха. Той не обръщаше никакво внимание на Ейнджъл и на Луис. Погледът му бе вперен в мен.

— Познавам те — каза той. — Видях те пред бара.

— Трябваше да се представиш. Щяхме да си спестим много време и енергия.

— О, не мисля. Това не би се харесало на Капитана.

— Кой е Капитана? — Но си спомних втория силует, който ми се стори, че зърнах в колата, призрак с лице на клоун.

— Капитана много се заинтересува от теб, а никак не е лесно да събудиш любопитството му. В края на краищата той е видял толкова много, че нещата, които могат да го изтръгнат от апатията, наистина са голяма рядкост.

— Той се будалка с теб — каза Луис.

— Така ли? — каза Ирод и наостри уши, сякаш слушаше глас, достигаш единствено до неговия слух. — Dominus meus bonus et benignitas est. Това извиква ли някакви спомени, господин Паркър?

Пистолетът в ръката ми трепна. Чувал бях тази фраза. Тя можеше да се разбере по няколко начина: като кодиран поздрав; като мрачна шега, декларираща вяра в едно същество, което бе далеч от милостта; и като вид наименование. „Моят Господ е добър и милостив.“ Добър и милостив. Гудкайнд, или господин Гудкайнд. Така го наричаха неговите последователи или поне някои от тях, но ето че сега Ирод намекваше, че Гудкайнд и онова, което наричаше Капитана, са едно и също нещо.

— Няма значение — казах аз. — Не се интересувам от истории за призраци.

— Поредната история за призраци — отвърна Ирод. — Кутията затвор. Имам намерение да си изляза с нея и вие ще ме оставите да го сторя.

— Не мисля — обади се Ейнджъл, който се бе облегнал едва ли не отпуснато на рамката на вратата. — Може да не си забелязал, но към теб са насочени три пистолета.

— А пък аз съм насочил един към главата на госпожица Емъри — отвърна Ирод.

— Убиеш ли я, ние ще убием теб — каза Ейнджъл. — И тогава няма да можеш да си играеш със своята кутия.

— Въобразяваш си, че сте обмислили всичките си ходове, господин Паркър, ти и приятелите ти. Неприятно ми е да те извадя от това заблуждение. Госпожице Емъри, бръкни много бавно в левия външен джоб на палтото ми и извади онова, което ще намериш там. Направи го внимателно, хайде, или няма да разбереш какъв ще е краят на тази история. — Карън започна да рови в джоба му, после хвърли нещо на пода между нас. Беше дамска чантичка.

— Хайде — каза Ирод. — Хвърли един поглед вътре.

Чантичката бе паднала до левия крак на Луис. Той я ритна към мен, без да откъсва очи от Ирод. Вътре имаше козметика, някакви хапчета и портмоне. Портмонето съдържаше шофьорската книжка на Кари Сандърс.

— Погребах я — каза Ирод. — О, не много дълбоко. Сандъкът е железен, военно производство предполагам, намерих го в нейното мазе, но не исках да се смачка под тежестта на пръстта. Има и въздух, направих жест да пробия дупка и й оставя тръбичка за дишане. Но едва ли е приятно да бъдеш затворен в тъмното и да не се знае какво може да стане, ако тръбичката се запуши? Едно паднало листо ще е достатъчно или бучка пръст, изхвръкнала под краката на преминаващо животно. Вече трябва да е на ръба на паниката, а ако изпадне в паника, е… Ръцете й са вързани, ако изпусне тръбичката от устните си, навярно ще има само петнайсет минути, за да излезе — най-много петнайсет.

— Защо тя? — попитах.

— Струва ми се, че знаеш защо, а ако не знаеш, тогава не си толкова умен, колкото съм очаквал. Много ми е приятно да стоя тук и да те информирам за всички подробности, но е достатъчно да кажа, че по-рано тази вечер господин Тобаяс и приятелите му бяха заети да убиват мексиканци и когато свършиха с тях, отидоха в къщата на госпожица Сандърс, за да се прегрупират. Научих доста от господин Тобаяс, преди да издъхне: за някой си Джими Джуъл и как е умрял, за мъж на име Фостър Джандро. Изглежда, че когато реши, госпожица Сандърс може да се превръща в истинска съблазнителна. Предполагам, че заслужава да бъде наречена мозъкът на операцията. Тя е убила всички: Родам, Джуъл, Джандро. Ако ми позволиш да си ида, може би ще успееш да я разпиташ лично. Колкото повече го увърташ, толкова по-малки стават шансовете й да оживее. Всичко е търговия. Всичко е договаряне. Аз съм почтен човек и спазвам обещанията си. В замяна на кутията ти обещавам живота на госпожица Емъри и мястото, където се намира импровизираният ковчег на госпожица Сандърс. И двамата знаем, че няма да оставиш госпожица Емъри да умре. Не си от хората, на които ще им е лесно да живеят със съзнанието, че са допуснали това да се случи.

Погледнах отново шофьорската книжка и ужасеното лице на Карън Емъри.

— Как да сме сигурни, че ще спазиш своята част от споразумението? — попитах.

— Защото винаги спазвам споразуменията си.

Почаках да минат няколко секунди, преди да кимна в знак на съгласие.

— Не го мислиш сериозно? — каза Ейнджъл. — Ще приемеш ли тази сделка?

— Какъв избор имаме? — отвърнах аз. — Свалете пистолетите. Оставете го да си върви.

Ейнджъл и Луис се поколебаха за миг, после Луис свали пистолета и Ейнджъл стори същото.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита Ирод.

— Да.

— Дай ми номера.

Дадох му го, после попитах:

— Искаш ли да ти го запиша?

— Не, благодаря. Имам изключителна памет. След десет минути ще оставя госпожица Емъри до уличен телефон и ще й кажа къде е погребана Кари Сандърс. Дори ще дам на госпожица Емъри пари да ти се обади. Тогава можеш да й се притечеш на помощ и сделката ни ще бъде приключена.

— Ако не удържиш на думата си, ще те открия и ще довърша и теб, и твоя Капитан.

— О, имаш думата ми. Аз не убивам, когато не ми се налага. Петната, които вече съм лепнал на душата си, ще ми стигнат за цял живот.

— А кутията?

— Ще я отворя.

— Мислиш, че можеш да държиш под контрол онова, което е вътре?

— Не, не мога, но Капитана може. Довиждане, господин Паркър. Кажи на приятелите си да стоят настрана. Искам и трима ви в далечния ъгъл, ако обичате. Ако видя някого от вас да излиза от къщата или се опитате да ме проследите, споразумението отпада. Ще убия госпожица Емъри, а Кари Сандърс може сама да опита да излезе от собствената си кутия затвор. Разбрахме ли се?

— Да — казах аз.

— Не вярвам да се видим отново — заяви Ирод. — Но ти и Капитана — това е друг въпрос. Сигурен съм, че след време двамата с него ще имате възможността да се опознаете по-отблизо.

Ейнджъл се дръпна от вратата и заедно с Луис и мен се премести в ъгъла по диагонал от вратата. Ирод, който все още държеше Карън като щит, излезе заднишком от къщата и я накара да затвори вратата. Зърнах я за последен път и после двамата се скриха от погледа ми. След малко се чуха звуци от запалване на мотор и потегляне на кола. Луис направи стъпка към вратата, но аз го спрях.

— Не — казах.

— Вярваш ли му?

— За това, да.

— Не говорех за Ирод.

— И аз.

37

Не знам дали Кари Сандърс е изпаднала в паника. Не знам дали тръбичката се е изплъзнала от устата й и тя, понеже е била вързана, не е успяла да я достигне. Понякога се хващам, че си представям последните й мигове, и винаги виждам Ирод да хвърля лопатата настрани, да поглежда надолу към сбитата пръст и после леко да дръпва тръбичката за дишане от устата на погребаната отдолу жена. Направил го е, защото е нарушила някакъв неписан договор с него, но също така и защото му е било приятно да го направи. Мислех, че въпреки всичките си приказки за чест, за договаряния и обещания той е жесток човек. Удържа на думата си да освободи Карън Емъри и преди да се раздели с нея, й каза къде е погребана Кари Сандърс, но аутопсията показа, че когато е намерена, Кари Сандърс е била мъртва от часове.

Знам едно: Кари Сандърс беше убила Джими Джуъл и Фостър Джандро. В къщата й беше намерен пистолет, „Глок“ двайсет и втори калибър. Куршумите бяха идентични с онези, използвани при убийствата на Джими Джуъл и Фостър Джандро, и нейните пръстови отпечатъци бяха единствените, открити по оръжието. Колкото до Родам, нямаше начин да се разбере с положителност дали е била отговорна за неговата смърт, но Ирод бе казал истината за участието й в другите убийства, така че нямаше причина да мисля, че е излъгал за Родам.

След като бе намерено тялото на Сандърс, имаше известни спекулации, че човекът, който бе отговорен за смъртта й, може да я е обвинил несправедливо за другите две убийства, но съмненията отпаднаха, когато Боби Джандро се яви и разказа за подозренията си, че смъртта на Деймиън Пачет, Крамър и съпрузите Харлан е свързана с контрабандна операция, ръководена от Джоуел Тобаяс и че е говорил за тях с братовчед си Фостър, въпреки че не разполагаше с доказателства, с които да го докаже. Фостър Джандро беше амбициозен, но чувстваше, че не напредва достатъчно бързо в службата. Ако беше успял да намери доказателства за незаконните действия на Джоуел Тобаяс, може би щеше да даде тласък на затлачената си кариера. Обаче Боби Джандро бе направил грешката да обсъди този въпрос с Кари Сандърс на един от терапевтичните сеанси. Тя бе убила Фостър, за да не се рови повече в операцията, и бе омърсила репутацията му, подхвърляйки флакони от наркотици в неговата кола. Дали бе сторила това със знанието и съгласието на Джоуел Тобаяс, не можех да кажа, а онези, които можеха, до един бяха мъртви. Спомних си какво бях чул за Тобаяс от други хора: че е умен, но не чак толкова. Той не притежаваше потенциала да ръководи операция с откраднати старинни предмети на стойност милиони долари, но Кари Сандърс имаше този потенциал. В Париж Рошман разкри, че връзката му при закупуването на предметите от слонова кост и печатите е била жена, която използвала псевдонима „Медея“, и че парите са били преведени в банка в Бангор, щата Мейн. Появиха се слухове, че в „Абу Граиб“ Сандърс и Родам може да са били любовници, но аз не ги виждах като двойка. Войната създава странни съюзи, но беше по-вероятно Родам и Сандърс просто да са се използвали взаимно и Сандърс да е поела ръководството, след като Родам е умрял. Сандърс и Тобаяс бяха посещавали едно и също средно училище в Бангор, което тя бе завършила година след Тобаяс. Познавали са се от дълго време, но ако тя е била мозъкът на операцията, не й е трябвало разрешението на Джоуел Тобаяс или на някого другиго, за да прави онова, което е считала за нужно за успешния й завършек.

Бях свидетел, когато счупиха ключалката на сандъка и видях лицето на Кари Сандърс. Каквото и да беше направила, не заслужаваше да умре по този начин.

Скоро след като тялото беше открито, дадох своите показания пред полицията в присъствието на двама агенти от Бюрото по имиграцията и митническия контрол. Зад тях седеше дребен мъж с брада и тъмна кожа, който се представи като доктор Ал-Даини, доскоро служител в Иракския национален музей в Багдад. Агентите бяха членове на Обединената междуведомствена координационна група, общ кюп, събрал ФБР, ЦРУ, Министерството на финансите, Бюрото по имиграцията и митническия контрол и всеки друг, който можеше да мине за подходящ, имаше интереси в Ирак и искаше да научи как терористите финансират своите операции. Вниманието им бе привлечено към ограбването на Иракския национален музей заради опасенията, че откраднатите предмети се продават тайно на черния пазар, за да се наберат средства за съпротивата. Мъжът, който ме бе разпитвал в „Мун“, бе лъгал и мен, и себе си: от онова, което вършеха те, също загиваха хора, но не тук, а в Багдад, във Фалуджа и навсякъде другаде в Ирак, където се стреляше по американски войници. Разказах всичко на агентите и на д-р Ал-Даини, като скрих само една подробност. Не им казах за Колекционера. Д-р Ал-Даини като че ли се олюля леко, когато ги информирах, че кутията е загубена, ала не каза нищо.

Когато свършихме, седнах в колата и потеглих на юг.

38

Ирод седеше в кабинета си, заобиколен от своите книги и своите инструменти. Нямаше никакви огледала, никакви отразяващи повърхности. Пренесъл бе дори компютъра си в друга стая, така че нямаше вероятност да се види отразено лице. Капитана отвличаше вниманието му, неговото желание да види кутията отворена бе така неудържимо, че Ирод се бе видял принуден да го прогони от помещението, където се намираше тя, като покрие всяка отразяваща повърхност. Трябваше му спокойствие, за да работи; опитът да стори това в присъствието на Капитана би го докарал до лудост. Разгадаването на механизмите на ключалките щеше да отнеме време, може би дни. Те трябваше да бъдат отваряни в определена последователност, защото вътре имаше клетки, затворени в други клетки. Това бе кутия загадка с необикновена конструкция: каквито и реликви да бяха скрити в последната клетка, те бяха завързани с жичка и жичката бе прокарана последователно през всички ключалки. Ако ключалките просто бъдеха счупени със сила, това би означавало крехките, както се предполагаше, реликви да се начупят, а фактът, че някой бе положил такива усилия да предпази реликвите, говореше, че е важно те да останат непокътнати.

Кутията бе сложена на бяло платно. Тя вече не вибрираше и всички гласове вътре бяха замлъкнали, сякаш внимаваха да не отвличат вниманието на човека, който можеше да ги освободи. Ирод не се боеше от тях. Капитана му бе казал какво има в кутията и какво е предназначението на връзките, които ги стягат като в окови. Това бяха зверове, но оковани зверове. Щом отвореха кутията, те щяха да излязат от нея, но все още щяха да бъдат вързани. Преди да бъдат освободени, трябваше да разберат, че са креатури на Капитана.

Ирод се готвеше да откърти първия паяк и да открие механизма на ключалката, когато алармената инсталация в къщата се включи, стряскайки го със своята внезапност. Той не спря дори за да прецени ситуацията, блокира ключалките на обезопасената стая и се заключи вътре. После вдигна телефона, натисна червения бутон и моментално бе свързан с охранителната компания, която трябваше да изясни причините за включването на алармената инсталация. Потвърди, че е възможно да има влизане с взлом, и ги уведоми, че се е заключил в обезопасената стая. Отвори вратата на килер, стената на който беше покрита с монитори, всеки от които показваше различна част от къщата, отвътре и отвън, както и цялото имение. Стори му се, че зърна отражението на Капитана върху екраните, и усети острото любопитство, с което се опитваше да зърне кутията, но се направи, че не го забелязва. За момента имаше по-неотложни грижи. Не виждаше никакви признаци за нахлуване отвън и вратите към имението оставаха затворени. Напълно възможно бе да е фалшива тревога, но Ирод не беше склонен да подлага на рискове личната си безопасност или безопасността на своята колекция, особено след като към нея бе добавено такова ценно и рядко попълнение.

След четири минути пред портите спря черен ван без всякакви надписи. Цифровият защитен код, променян всяка седмица като един вид допълнителен охранител, бе набран от пазача на портите и Ирод съответно го потвърди. Портите се отвориха и се затвориха веднага щом ванът влезе в имението. Тон спря пред къщата и от него излязоха четирима въоръжени мъже, двама от които веднага тръгнаха да огледат сградата отстрани и отзад, един насочи оръжието си към градината, докато последният доближи вратата и включи главния интерком.

— Дюрер — каза той.

Както цифровият код, и тази дума, идентифицираща екипа охранители, се променяше всяка седмица.

— Дюрер — повтори Ирод.

Активира дистанционно ключалката на входната врата, отвори и даде достъп на охранителите до къщата. Един от тях, онзи, който бе казал кодовата дума, влезе веднага. Мъжът, който бе наблюдавал градината, тръгна към вратата, но остана отвън, докато основният претърсващ екип не се върна при него и не докладва, че всичко е наред. Едва тогава влезе в къщата, оставяйки ги отвън. Ирод опита да проследи придвижването им от екран на екран, докато изключваха централната алармена инсталация и проверяваха записващия уред за автоматично регистриране и после продължиха да обикалят из къщата. Десет минути след като претърсването беше започнало, интеркомът в кабинета му избръмча.

— В безопасност сте, сър. Изглежда, е било нещо в зона две: прозорецът на трапезарията. Но няма следи от опити за проникване. Може да е някакъв дефект. Ако желаете, сутринта ще изпратим техник.

— Благодаря ви — каза Ирод. — Можете да си тръгвате.

Проследи как екипът от четири души напуска имението. Когато портите се затвориха след тях, разблокира ключалките на вратата и затвори килера, за да не вижда екраните и Капитана. Въпреки че стаята бе добре проветрена и че Ирод често работеше на затворена врата, не обичаше да я държи заключена. Мисълта за затвор или каквото и да било друго принудително ограничаване на свободата го ужасяваше. Струваше му се, че тъкмо заради това бе изпитал такова удоволствие да го причини на онази жена, Сандърс. Беше един вид пренасочване на страховете, но също така и наказание. Предложил бе сделка и на нея, и на Тобаяс: животът им срещу местонахождението на съкровището, ала те бяха проявили алчност и бяха започнали пазарлък, за какъвто той нямаше нито време, нито желание. Втората сделка бе предложена единствено на Тобаяс: той можеше да избира дали да умре бързо или пък бавно, но при всяко положение трябваше да умре. В началото на Тобаяс му беше трудно да го повярва, но накрая Ирод успя да го убеди.

Когато отвори вратата на кабинета, Ирод още бе леко загрижен какво може да е предизвикало включването на алармата. Вниманието му бе съсредоточено върху съседната стая, така че още щом се показа, гласът на Капитана отекна в ушите му като сирена, несвързан изблик на гняв, предупреждение, страх. Преди да успее да реагира, пред него застанаха двама мъже, и двамата въоръжени. Единият миришеше толкова силно на никотин, че присъствието му в стаята сякаш веднага бе замърсило въздуха. Той събори Ирод на пода и опря в гърлото му бръснач.

Ирод прикова поглед в лицето на Колекционера. Зад него бе детективът Паркър. Никой от двамата не проговори, но главата му бе изпълнена с шум.

Писъкът на Капитана.

39

Държах Ирод на прицел, докато очите му се местеха от Колекционера към мен и обратно, сякаш не можеше да реши кой от двама ни представлява по-голяма опасност. Колекционера бе хвърлил пистолета му настрани и той не можеше да го стигне. Междувременно Колекционера се бе заел да изследва лавиците, вземаше разни неща, разглеждаше ги с възхищение и после ги връщаше по местата им.

— Притежаваш внушително количество ценности — каза той. — Книги, ръкописи, артефакти. От известно време следя развитието ти, но дори аз нямах представа, че си така усърден и имаш толкова изискан вкус.

— Аз съм колекционер като теб — отвърна Ирод.

— Не, не като мен. Моята колекция е много различна.

— Как ме намери?

— Техника. Докато беше в лома на госпожица Емъри, колата ти бе снабдена с проследяващо устройство. Мисля, че то може да е стъкмено от покойния Джоуел Тобаяс, което при дадените обстоятелства си е чиста ирония на съдбата.

— Бил си пред къщата през цялото време?

— Да.

— Можеше да ме хванеш тогава.

— Господин Паркър държеше много да се погрижи за безопасността на госпожица Емъри, а пък аз исках да видя колекцията ти.

— А как влезе?

— Сръчни ръце. Трудно е да се следят на различни екрани толкова много хора, които се движат из къщата ти, особено след като алармената система бъде изключена.

— Ти си задействал алармата.

— Да. Може да седнеш, но дръж ръцете си на бюрото. Ако престанат да се виждат, господин Паркър ще те застреля.

Ирод стори каквото му бе наредено, дланите му легнаха на бюрото от двете страни на кутията.

— Опитваш се да я отвориш — каза Колекционера.

— Да.

— Защо?

— Защото съм любопитен да видя какво има вътре.

— Толкова труд само от празно любопитство?

— Не е празно любопитство. Никога не е било празно любопитство.

— Значи е само въпрос на личен интерес?

Ирод се замисли над този въпрос.

— Мисля, че вече знаеш отговора.

Колекционера придърпа един фотьойл и се настани на него, ръцете му стиснати в скута, пръстите сплетени, палците кръстосани, като че ли се готвеше да се моли.

— Поне знаеш ли кой е онзи, на когото служиш? — попита.

— А ти?

— Аз оправям сметки. Събирам дългове — отвърна Колекционера и едното ъгълче на устата му се изви нагоре в усмивка.

— Но за кого?

— Няма да назовавам името му тук, в присъствието на това… нещо.

Пръстите му се разделиха, когато посочи кутията. Той извади от джоба си бронзова табакера и пакетче картонени кибритени клечки.

— Нещо против да запаля?

— Да.

— Колко жалко. Май ще се наложи да злоупотребя още повече с гостоприемството ти. — Пъхна цигара между устните си и драсна клечката. Сив дим с противна миризма се изви към тавана. Лицето на Ирод се сгърчи от отвращение.

— Правят ми ги по специална поръчка — каза Колекционера. — Преди пушех известните марки, но техният монопол на пазара ми се струваше неоправдан. Ако ще се тровя, предпочитам да го правя с класа.

— Колко възхитително — каза Ирод. — Ще възразиш ли, ако попитам къде смяташ да тръскаш пепелта?

— О, тези горят бавно. Докато това се превърне в проблем, ти ще си вече мъртъв.

Атмосферата в стаята се промени. Като че ли част от кислорода беше изсмукана от въздуха и аз започнах да чувам в главата си пронизителен вой.

— От твоята ръка или от ръката на приятеля ти? — тихо попита Ирод.

— Няма да е никой от двама ни.

Ирод изглеждаше озадачен, но преди да продължи този разговор, Колекционера попита:

— Под какво име се подвизава онзи, на когото служиш?

Ирод се размърда леко на мястото си.

— Аз го познавах като Капитана — отвърна, — но той има много имена.

— Не се съмнявам. Капитана. Онзи, който чака зад стъклото. Господин Гудкайнд. Едва ли има значение, нали? Той е толкова стар, че няма собствено име. Всичките са измислени от други.

Дясната ръка на Колекционера се раздвижи леко, обхващайки стаята, пръстите му оставяха димни следи.

— Тук няма огледала. Няма отразяващи повърхности. Човек може да си помисли, че присъствието му ти омръзва. Трябва да е уморително, признавам. Целият този гняв, тази неудовлетвореност. Почти невъзможно е да работиш, докато те са в главата ти. Наведе се напред и потупа кутията. — А сега иска това да бъде отворено, да прибави още малко хаос в един и без това неспокоен свят. Е, няма смисъл да го разочароваш, нали?

Колекционера се изправи. Сложи внимателно цигарата върху страничната облегалка на фотьойла, после се наведе над бюрото и започна да движи пръсти по ключалките, при което върховете им ловко опипваха краката на паяците, извитите тела, зеещите уста. Докато вършеше това, не гледаше към кутията. Очите му не се откъсваха нито за миг от Ирод.

— Какво правиш? — възкликна Ирод. — Това са сложни механизми. Трябва да бъдат разучени. Трябва да се установи редът им…

Но още докато говореше, нещо във вътрешността на кутията започна да щрака и да бръмчи. Пръстите на Колекционера продължаваха да се движат и докато го правеше, други звуци заглушиха механичните шумове. Беше шепот, който сякаш изпълваше цялата стая, извисяваше се в ужасяваща радост, гласове, които като че ли се катереха един върху друг като насекоми в гнездо. Един от капаците се отвори, после друг, после още един. Върху един от шкафовете за книги се появи сянка, прегърбена и рогата, и към нея набързо се присъединиха още две — прелюдия към онова, което се готвеше да излезе отвътре.

— Спри! — казах аз. — Не можеш да направиш това. — Минах надясно, така че да ме вижда, и преместих дулото на пистолета от Ирод към него. — Не отваряй тази кутия.

Той вдигна ръце не в знак, че се предава, а в тържествуващ жест на факир, изпълнил особено изкусен фокус, и каза:

— Твърде късно.

И последният капак се отвори.

За миг всичко в стаята притихна. Сенките по стената престанаха да се движат и онова нещо, прекарало толкова дълго време в нематериално състояние, започна да придобива реална форма. Колекционера остана прав, с вдигнати нагоре ръце — диригент, очакващ палката да бъде сложена между пръстите му, за да започне симфонията. Ирод бе вперил поглед в кутията и лицето му бе осветено от студено бяло сияние като от отразен от снега слънчев лъч. Изражението му се менеше, преминаваше от страх в удивление.

И тогава Ирод разбра, че това беше краят му.

Колекционера се завъртя рязко и едновременно с това се хвърли към мен и ме събори на пода, но аз все пак бях изкушен да погледна. Видях черен гръб, извит като дъга, кожата нагъната и разкъсана под напора на остри гръбначни кости. Видях глава, която бе твърде голяма за крепящото я тяло, вратът потънал в гънки плът, върхът на черепа — невероятна плетеница от усукани жълти кости, напомнящи корени на вековно дърво с обелена кора. Видях да проблясват жълти очи. Видях черни нокти. Видях остри зъби. Едната глава се превърна в две, после в три. Две се нахвърлиха върху Ирод, но една се обърна към мен…

Тогава Колекционера ме натисна надолу и залепи лицето ми на пода.

— Не гледай — каза. — Затвори очи. Затвори очи и се моли.

От Ирод не се чуваше нито звук. Това ме порази най-силно. Мълчеше, докато те се разправяха с него, и въпреки че бях изкушен да погледна отново, не погледнах дори когато хватката на Колекционера се разхлаби и почувствах, че той се изправя. Чу се поредица от механични щракания и Колекционера каза:

— Готово.

Едва тогава отворих очи.

Ирод се бе свлякъл на стола, главата отметната назад, очите и устата отворени. Беше мъртъв, но изглеждаше непокътнат, с изключение на тънката вадичка кръв, която се стичаше от лявото му ухо, и обстоятелството, че дори капилярите в очите му се бяха пръснали и бяха оцветили роговиците в червено. Кутията на бюрото бе отново затворена и шепотът се завръщаше, изпълнен с гняв, жужеше като разтърсен от външна сила пчелен кошер.

Колекционера взе цигарата си от страничната облегалка на фотьойла. От върха й висеше дълго стълбче пепел, като сграда, която се готви да рухне. Той я изтръска в отворената уста на Ирод, после я поднесе към собствените си устни и дръпна дълбоко.

— Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата — каза той. Взе кутията и я пъхна под мишницата си.

— Взимаш ли я? — попитах аз.

— Временно. Не е моя, за да я задържа.

Отиде до един от рафтовете и свади малка статуетка на женски дявол от слонова кост. Изглеждаше ми ориенталска, но не съм специалист.

— Сувенир — каза той. — Ще го добавя към моята колекция. Сега трябва да изпълня още една задача. Позволи ми да те представя на някого…

Стояхме пред огледалото с красива рамка пред кабинета на Ирод. В началото в него се виждаха само моето отражение и отражението на Колекционера, но след малко към нас се присъедини трети. Първо изглеждаше като неясно петно, тъмносива празнота там, където трябваше да има очи и уста, но впоследствие придоби разпознаваеми черти.

Това бе лицето на Сюзън, покойната ми съпруга, но с дупки, прогорени в кожата, където някога бяха очите. После лицето отново се размаза като разклатена дрънкалка и се превърна в Дженифър, убитата ми дъщеря, но също без очи, устата й пълна с хапещи насекоми. След това още лица, врагове от миналото, които се сменяха все по-бързо и по-бързо: Пътника, онзи, който бе разделил Сюзън и Дженифър; убиецът на жени Калеб Кайл; Пъд, лицето му покрито със стари паяжини; и Брайтуел, демонът Брайтуел, гушата му издута като огромна кървава утроба.

Защото той бе във всички тях и всички те бяха родени от него.

Накрая остана само фигурата на мъж в началото на четирийсетте, малко над средния ръст. В тъмната му коса се прокрадваха сиви нишки и очите му бяха тревожни и тъжни. До него стоеше неговият близнак, а до близнака беше Колекционера. Тогава Колекционера се дръпна встрани, двете отражения се сляха в едно и аз останах да се взирам сам в себе си.

— Какво изпитваш? — попита Колекционера.

— Гняв. И страх. То се боеше. — Отговорът дойде, преди дори да ми бе минала тази мисъл. — Боеше се от теб.

— Не — каза Колекционера. — Не от мен…

Прочетох на лицето му съчувствие, но имаше и нещо друго.

За пръв път почувствах страха на Колекционера от мен.