Шепнещите

Войната мирише. Мирише на открити канапи и екскременти. Мирише на смет, разваляща се храна и застояла вода. Мирише на умрели кучета и човешки трупове. Мирише на бездомните, умиращите и мъртвите.

От военновъздушна база „Маккорд“ ги прехвърлиха във военновъздушна база „Рейн-Майн“, после в Кувейт. Пътуваха в пълно снаряжение — патроните извадени и напъхани по джобовете. В Кувейт пълнеха чували с пясък и ги редяха по пода в колите, за да събират шрапнелите. Само няколко дни след това им бе съобщено, че отиват на бой. Офицерите се зарадваха: искаха да си спечелят бойните нашивки. Докато пътуваха на север през пустинята, нощем бе много студено. Никога преди не бе стъпвал в пустиня, ако не се брои пустинята в Мейн, но тя си беше просто поле с малко пясък. Не бе очаквал да е така студено, обаче знаеше за пустините толкова, колкото и за Ирак. Преди да го изпратят тук, дори не можеше да го намери на картата. Никога не бе имал намерение да идва в тази страна, защо да си прави труда да я търси? Но сега вече знаеше…

С какво се занимаваха тези хора? От какво живееха? Не виждаше тук да расте нещо. Децата бяха боси и живееха в къщи, направени от кал и кирпич. Казано им бе да не се доверяват на никого, но той все пак раздаваше на децата бонбони и вода когато можеше. Повечето от момчетата го правеха — в началото, докато не се заредиха бунтовете и реките не започнаха да се пътят с трупове, а хаджиите да използват деца като съгледвачи, като живи щитове или войници. След това престанаха да се отнасят към тях като към деца. По онова време вече почти непрекъснато изпитваше страх, но беше попаднал на място, където понятието страх бе загубило всякакво конкретно съдържание, защото страхът присъстваше винаги, като шепот или пък писък.

И прахта. Тя проникваше навсякъде. Стараеше се да поддържа своя М4 чист и добре смазан, но понякога това не помагаше и автоматът засичаше. Някои от войниците казваха, че стандартната армейска смазка нищо не струва, и момчетата искаха от близките си да им пращат масла от магазините, за да попълват комплектите за поддръжка на личното оръжие. По-късно прочете някъде, че иракската прах се различавала от прахта, използвана при изпитанията на оръжията в Щатите. Била по-ситна и съдържала повече соли и карбонати, които причинявали корозия. Освен това влизала в химическа реакция с някои от смазките за оръжие и образувала по-едри частици, които блокирали патронниците. Сякаш самата земя заговорничеше срещу нашествениците.

Това бе древна страна. Американците не го разбираха. Той също не го разбираше, не и тогава. Едва по-късно, когато тръгна по дирите на нейната история, научи, че тук е люлката на цивилизацията: предците на хората, които сега надничаха страхливо от пръстените къщурки, бяха създали писмеността, философията, религията. Тази армия от танкове, ракети и самолети следваше пътя на асирийците, вавилонците и монголите, на Александър Велики, Юлий Цезар и Наполеон. Някога тук бе процъфтявала най-великата империя на света. Опитваше се да добие някаква представа колко стара е тя още докато четеше за Гилгамеш, Месопотамия, царете на Акад и шумерите.

Тъкмо тогава научи за Енлил и съпругата му Нинлил и историята как Енлил приел три форми и се съвкупил с жена си три пъти и как от тези три съвкупления се родили Нергал, Ниназу и още един, чието име се беше загубило, станало бе неразгадаемо поради разпадането на старите камъни, върху които бе написана тази легенда. Три съвкупления, три същества: оръдията на ада.

Демоните.

И тогава започна да проумява.

11

Когато се обади на другата сутрин, Джаки Гарнър не спря да се извинява. Успял да проследи Джоуел Тобаяс чак до Блейнвил, Квебек, и наблюдавал товаренето на храната за животни. Не забелязал нищо нередно и след това останал след Тобаяс до границата, където нещо във вида или може би в миризмата му събудило подозрения. Направили химически тест на пътната му чанта и открили следи от експлозиви. Тъй като ставаше дума за Джаки Гарнър, царя на амунициите, би било цяло чудо да не открият следи от експлозиви, но в случая това довело до претърсване на колата му и той бил принуден да отговаря на куп неудобни въпроси за своите хобита, преди да го пуснат да си върви по живо, по здраво, но по това време вече нямало и следа от Джоуел Тобаяс.

— Не се тревожи, Джаки — казах му. — Ще намерим друг начин.

— Искаш ли да се върна при къщата му и да го чакам?

— Да, защо не. — Ако не друго, поне Джаки щеше да е спокоен, че не му се сърдя.

— Някакви вести от Ню Йорк?

— Ще са тук тази вечер.

— Нали няма да им кажеш как прецаках нещата?

— Нищо не си прецакал, Джаки. Просто си имал лош късмет.

— Трябваше да внимавам повече — каза със съжаление той. — Но обичам експлозивите…

Малко след това Бенет Пачет ми прати имейл с няколко имена на бивши войници, присъствали на погребението на сина му. Първите двама бяха Върнън и Причард. И до двете имена имаше забележка, че не е сигурен в правописа им. Пачет признаваше, че не може да си спомни имената на всички, защото някои не се подписали в книгата за съболезнования и не му били представени, но мислеше, че са присъствали поне десетина бивши войници. Спомняше си жена на име Кари Сандърс, която имала нещо общо с юридическите консултации за ветерани, но доколкото знаел, нямала официални контакти с Деймиън. В списъка беше и Боби Джандро, който сега бе в инвалидна количка вследствие раняванията от Ирак. Той фигурираше и в моя списък на хората, с които исках да поговоря, щом пристигне помощта от Ню Йорк.

— Някой от онези на погребението беше ли чернокож?

— Върнън е цветнокож — каза той. — Това важно ли е?

— Просто съм любопитен.

Набелязах си да се обадя на Кари Сандърс и да разбера нещо повече за Джандро, но първо реших да прескоча до хълмовете край Скарбъро, където в къщурка близо до хиподрума живееше Роналд Стрейдиър. През войната във Виетнам Роналд служил в корпус К9 и когато паднал Сайгон, бил не по-малко травмиран от загубата на кучето си, което бил принуден да изостави като „превишаващо нуждите му“, отколкото от смъртта на другарите си. Сега къщата му бе нещо като хан за ветерани, които минаваха случайно през града и имаха нужда от място, където да преспят, да пийнат една бира и да си дръпнат марихуана, без да им се досажда с тъпи въпроси. Не бях сигурен с какво се препитаваше Роналд, но то навярно не беше без връзка със запасите трева, каквито сякаш винаги имаше подръка.

Напоследък Роналд бе започнал да се намесва и в дискусиите около правата на ветераните. В края на краищата той разполагаше с информация от първа ръка за проблемите, с които се сблъскваха те. Навярно след връщането си от Виетнам и особено след 11 септември си беше мислил, че за последен път става свидетел на подобна мерзост. Вместо това върху ветераните бе изсипан нов чувал гадории, по-отвратителни дори от онези, които бяха залели предшествениците им от Виетнам. Тогава завръщащите се войници бяха упреквани за една непопулярна война, критиците им се вдъхновяваха от снимки, показващи млади хора, които загиват в студентските общежития или тичат по виетнамски мост с горящ напалм по кожата. Сега този гняв бе заменен от непознаване на физическите и психическите последствия от войната за участвалите в нея и нежеланието на онези, които с радост ги бяха изпратили да се бият, да се погрижат за ранените и белязаните от битките, когато се приберат у дома. Бях виждал Роналд няколко пъти по местната телевизия; и щатските вестници често се обръщаха към него за коментар, когато темата за ветераните инвалиди се повдигаше под някаква форма. Той бе основал неформална организация, наречена „Ангажирани ветерани от Мейн“, и за пръв път, откакто го познавах, сякаш имаше истинска цел, нова битка, която да води, вместо да преживява отново старите.

Когато пристигнах пред къщата, видях да помръдва перде. Знаех, че Роналд има монтиран сензор в края на пътя, който водеше до вратата му, и лъчът му засича всичко по-едро от малък бозайник. Той бе достатъчно умен да не държи твърде голямо количество наркотици в дома си, така че всяка полицейска проверка би установила притежание, но не и притежание с цел разпространение. От друга страна, за някои направления в местните органи за прилагане на закона заниманията на Роналд бяха нещо като обществена тайна, но те предпочитаха да не обръщат внимание, защото Роналд не продаваше на деца, не прилагаше насилие и при нужда съдействаше на полицията. Така или иначе, Роналд не бе наркобарон. Ако беше, нямаше да живее в къщурка до хиподрума.

Щеше да живее в голяма къща до хиподрума.

Щом слязох от колата, той излезе на прага. Беше едър мъж, черната му коса бе подстригана късо и силно прошарена. Носеше тесни дънки, карираната му риза бе пусната свободно над колана. От врата му висеше кожена кесия.

— Какво е това? — попитах. — Голямо хапче ли?

— Не, тук държа дребните си пари.

Ръката му, загоряла от слънцето и набраздена от мускули и от вени, грабна моята и я погълна, както стара безформена морска котка гълта цаца.

— Ти си единственият местен американец, когото познавам — казах аз, — а не правиш от онези неща, присъщи на местните американци.

— Разочарован ли си?

— Малко. Просто имам чувството, че не си даваш труда. — Дори не искам да ме наричат местен американец. Индианец ми е съвсем достатъчно.

— Виждаш ли? Обзалагам се, че можех да пристигна тук, облечен като каубой, и на теб дори нямаше да ти мигне окото.

— Да. Можех да те застрелям, без да ми мигне окото.

Седнахме до масата в двора и Роналд извади от хладилника две соди. От плейъра в кухнята долиташе тиха музика, микс от индиански блус и фолк: Слайдин Клайд Рулет, Кийт Секула, Бъч Мъдбоун.

— Социална визита? — попита той.

— Другарска — отвърнах аз. — Спомняш ли си едно момче на име Деймиън Пачет? Местен младеж, служил в Ирак като пехотинец?

Роналд кимна.

— Ходих на погребението му.

Трябваше да се досетя. Роналд посещаваше погребенията на местните ветерани винаги когато може. Идеята му бе, че като отдава почит на един, отдава почит на всичките. Това бе израз на растящото му лично уважение към падналите.

— Познаваше ли го?

— Не, никога не съм го срещал.

— Чух, че може да се е самоубил.

— Кой ти каза това?

— Баща му.

Роналд докосна сребърно кръстче, което висеше от кожена лента на китката му, малък жест на уважение към скръбта на Бенет Пачет.

— Повтаря се отново и отново — каза той. — Човек се надява, че офицерите и политиците ще си вземат поука, но те никога не го правят. Войната променя мъжете и жените, някои от тях се променят толкова много, че и сами вече не се познават и мразят онова, в което са се превърнали. Ако питаш мен, ние ставаме по-добри само в статистиките за самоубийствата, това е. След войната са сложили край на живота си повече виетнамски ветерани, отколкото са загинали там, и ако се съди по тенденциите, които очертават числата, тази година броят на самоубилите се ветерани от Ирак ще е по-голям от този на убитите там войници. Един и същ извод важи и за двете войни: лошо отношение там, лошо отношение и след връщането в родината.

— Какво се говореше за Деймиън?

— Че е станал саможив, че е имал проблеми със съня. Доста момчета имат проблеми със съня, когато се върнат. Трудно се справят с много неща, но когато не можеш да спиш, мислите ти се объркват и започваш да ставаш раздразнителен и потиснат. Може би пиеш повече, отколкото трябва, или пък вземаш нещо, което да те приспи, а после започваш да чувстваш нужда от малко повече всеки път. Той е бил на тазодон, но после е престанал да го пие.

— Защо?

— Ще трябва да попиташ някого, който го е познавал по-добре от мен. Някои хора не обичат да вземат лекарства за сън, чувстват, че след като се събудят, получават от тях наркотичен махмурлук и че те потискат фазата на съня, когато очите се движат бързо, но за Деймиън разполагам само със сведения от втора ръка. Баща му да не те е наел да разследваш смъртта му?

— В известен смисъл.

— Не мисля, че имаше някакви съмнения как е умрял.

— Нямам, поне за самия му край. Баща му иска да разбере какво го е довело дотам.

— Значи вече се занимаваш с посттравматични разстройства?

— В известен смисъл.

— Виждам, че все още ти е трудно да отговаряш на директни въпроси.

— Предпочитам да мисля, че правя обходни маневри.

— Да, както преди нападение. Все пак може би трябваше да сложиш онази каубойска шапка.

Той отпи от содата и отклони поглед. Не беше точно сплашване, само облагороден местноамерикански еквивалент на сплашването.

— Добре — казах. — Предавам се. Ще ти дам едно име: Джоуел Тобаяс.

Роналд имаше лице на покерджия. При споменаването на Тобаяс само клепачите му трепнаха леко, но това бе достатъчно, за да покаже, че не обича особено Тобаяс.

— Той също беше на погребението. Куп момчета, служили с Деймиън, дойдоха да му отдадат почит, някои от разстояние. На гробищата се стигна до разпра, въпреки че успяха да скрият това от Пачетови.

— Разпра ли?

— Там се навърташе един фотограф от местен вестник, „Сентинъл Игъл“. Правеше снимки за очерка, който подготвяше, и се надяваше да продаде на „Ню Йорк Таймс“: нали знаеш, погребението на паднал воин, скръбта, избавлението. Някой от близките — трябва да е бил Бенет — му беше казал, че не възразяват. Обаче други не бяха съгласни. Неколцина от старите другари на Деймиън поговориха с него и той си тръгна. Единият от тях беше Тобаяс. Запознаха ме с него по-късно в един бар. По това време вече едва се държахме на краката си.

— Тобаяс появявал ли се е на твоя радар?

— Защо ще се появява?

— Може да има хора, които подозират, че се занимава с контрабанда.

— Ако контрабандира нещо, не е трева. Щях да знам. Говори ли с Джими Джуъл?

— Той също не знае.

— Щом Джими не знае, значи аз нямам никакъв шанс. Ако похарчиш и долар, този човек ще чуе дрънкането на рестото по тезгяха.

— Обаче знаеш за Тобаяс, нали?

— Слухове, нищо повече.

— Какви?

— Че върти някаква далавера. Той е от този тип хора.

— Беше ли от хората, които не искаха да ги снимат?

— Онези, които говориха с фотографа, бяха четирима или петима, доколкото мога да си спомня. Тобаяс бе между тях. Един от другите сам влезе във вестниците седмица или две след това.

— Защо?

— Казваше се Брет Харлан, от Каратънк.

Името ми говореше нещо. Харлан. Брет Харлан.

— Убийство и самоубийство — казах. — Убил жена си, после и себе си.

— С щик от М9. Смъртта им е била мъчителна. Боец Брет Харлан, „Страйкър С“, командос от Втора бригада специални части, Трета пехотна дивизия. Жена му била в отпуск от Сто седемдесет и втори военноразузнавателен батальон.

— Деймиън Пачет е служил във Втора бригада специални части.

— Както и Бърни Крамър.

— Кой е Бърни Крамър?

— Ефрейтор Бърни Крамър. Обесил се в хотелска стая в Квебек преди три месеца.

Спомних си какво ми каза Карън Емъри: „Всичките те умират.“

— Цял куп — казах аз. — Цял куп самоубийства.

— Така изглежда.

— Някаква идея каква може да е причината?

— Мога да ти отговоря по принцип, но не и конкретно. Има една жена от „Тогус“, бивша военна. Името й е Кари Сандърс и мисля, че се е срещала и с Харлан, и с Крамър. Тя провежда изследване и дойде при мен да търси информация: имена на хора, които може да се съгласят да бъдат интервюирани, от моето време и след това. Дадох й каквото можах.

— Бенет каза, че Кари Сандърс е била на погребението на Деймиън.

— Може да е била в черквата. Аз лично не съм я видял.

— Какво изследва?

Роналд допи содата, смачка кутията и я метна в коша за рециклиране.

— Разстройствата, причинени от посттравматичен стрес. Специалността й са самоубийствата.

Слънцето се издигна по-високо. Утрото бе преминало в хубав летен ден с ясно синьо небе и съвсем лек ветрец, но двамата с Роналд вече не бяхме навън. Той ме беше завел в малкия офис, от който ръководеше Ангажираните ветерани от Мейн. Стените бяха покрити с изрезки от вестници, таблици на смъртните случаи и фотографии. Една от тях, точно над компютъра на Роналд, изобразяваше жена, която помага на осакатения си син да стане от леглото. Снимката бе направена изотзад, така че се виждаше само лицето на майката. Отне ми няколко секунди, докато схвана какво в снимката не беше наред: почти половината глава на младия мъж липсваше, а онова, което бе останало, беше покрито с ръбове и вдлъбнатини като повърхността на луната. Лицето на майката изразяваше смесица от чувства, твърде сложни, за да бъдат предадени.

— Граната — каза Роналд. — Загубил е четирийсет на сто от мозъка си. Ще има нужда от постоянни грижи до края на живота си. Майка му не изглежда млада, нали? — Каза го, сякаш за пръв път я забелязваше, при все че тя бе пред очите му всеки ден.

— Да.

— И се питах кое ще е по-добре: да умре преди майка си и страданията му да свършат, а нейните да приемат друга, може би не толкова мъчителна форма, или да я надживее, та тя да е до него до края на дните си и да го гледа, както го е гледала като малък. Мислех си, че първото ще е за предпочитане, защото ако той живее по-дълго от нея, постепенно ще се превърне в сянка в ъгъла на някоя стая, в име без минало, забравен от другите и без собствени спомени.

Ограден от всичко това, Роналд ми говореше за самоубийци и за бездомници; за наркомании и кошмари наяве; за мъже, останали без крайници, които се борят войската да ги признае за пълни инвалиди; за натрупаните молби — 400 000 и с постоянно покачващ се брой; и за онези, чиито белези не се виждат, осакатените психически, а не физически, чиято саможертва все още не е призната от държавата, която им е отказала ордена за храброст „Пурпурно сърце“. И докато говореше, гневът му се разпалваше.

— Това е скритата цена — каза накрая. — Бронираните жилетки предпазват тялото и с каска е по-добре, отколкото без каска. Медицинското обслужване става по-добро и по-бързо. Но ако някоя от онези пехотни мини избухне до теб или под теб, или под хамъра ти, можеш да загубиш ръка или крак или да те удари шрапнел в тила и да те остави парализиран за цял живот. Днес хората оцеляват след катастрофални ранявания, но може би им се иска да не са оцелявали. Преглеждаш „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тъдей“, виждаш в онова малко каре, където поместват лошите новини, че жертвите от Ирак и Афганистан се увеличават, но вече не толкова бързо, както преди, във всеки случай поне в Ирак, и си казваш, че може би положението се подобрява. Подобрява се, ако броиш само мъртвите. Но за да получиш броя на ранените, трябва да умножиш това число по десет, а дори и тогава няма начин да разбереш колко са сериозно ранените. Един от всеки четирима войници, които се връщат от Ирак и Афганистан, се нуждае от медицинско и психиатрично лечение. Понякога то не е така достъпно за тях, както би трябвало да бъде, и дори когато имат късмета да получат малко от онова, което им е нужно, правителството опитва да ги измами на всяка крачка. Нямаш представа колко е трудно да получиш пенсия за пълна инвалидност. И същите тези хора, които са изпратили войниците да се бият, се опитват да затворят „Уолтър Рийд“, за да спестят някой долар. „Уолтър Рийд“. Водят две войни, а искат да затворят водещия военен медицински център, защото намират, че струва прекалено много пари. Това няма нищо общо с отношението към войните. Няма нищо общо с либерализма или консерватизма, или всеки друг етикет, който решиш да му лепнеш. Въпросът е да се постъпи справедливо с хората, които се бият по фронтовете, а те не постъпват с тях справедливо. Никога не са постъпвали справедливо. Никога, никога…

Гласът му заглъхна. Когато заговори отново, звучеше различно.

— Щом държавата не желае да направи каквото е нужно и военните не могат да се грижат за своите ранени, тогава може би се пада на други да направят нещо по този въпрос или поне да опитат. Джоуел Тобаяс е един разгневен мъж и е възможно да е събрал други като него около себе си за своята кауза.

— Кауза ли?

— Онова, което върши, каквото и да е то, е породено от добри намерения. Той е познавал мъже и жени, които са се борили да получат каквото им се полага. Всички познаваме такива хора. Давани са обещания. Че ще им бъде помогнато.

— Искаш да кажеш, че парите от онова, което пренасят през границата, е трябвало да отидат за ранените войници?

— Част от тях. По-голямата част. В началото.

— Какво се е променило?

— Това са много пари. Така се говори. Колкото по-голяма е сумата, толкова повече расте алчността.

Роналд стана. Разговорът ни отиваше към приключване.

— Трябва да говориш с някой друг — каза той.

— Дай ми име.

— В „Съли“ имаше сбиване. — „Съли“ бе долнопробен портландски бар. — Случи се след като погребахме момчето на Пачет. Неколцина от нас седяхме в единия ъгъл, а Тобаяс и някои други бяха на бара. Единият от тях беше в инвалидна количка, крачолите му вдигнати и забодени с безопасни игли някъде към коленете. Пийнал бе доста и по някое време се нахвърли на Тобаяс. Обвини го, че не изпълнява обещанията си. Спомена Деймиън и другото момче, Крамър. Имаше и трето име, което не чух добре. Започваше с Р: Рокъм, нещо от този род. Момчето в инвалидната количка каза, че Тобаяс е лъжец, че краде от мъртвите.

— Тобаяс какво направи?

Лицето на Роналд се сгърчи от отвращение.

— Бутна го към вратата. Момчето не можеше да стори нищо друго, освен да натисне спирачката. Едва не падна на пода, но Тобаяс не го пускаше. То не пожела да освободи спирачката на количката и започна да ги удря, когато опитаха да го накарат насила. Тогава го вдигнаха заедно с нея и го изнесоха на улицата. Поругаха достойнството му просто така. Напомниха му колко е безпомощен. След стореното не се разсмяха и на един-двама сякаш им се повдигаше, но това не променя случилото се. Онова, което направиха с момчето, беше голяма низост.

— Името му Боби Джандро ли беше?

— Точно така. Изглежда е служил заедно с Деймиън Пачет. Дължал му е живота си, както чух. Излязох да проверя дали е добре, но той не искаше никаква помощ. Беше достатъчно унизен. Обаче се нуждае от помощ. Забелязах го. На път е да рухне. Е, сега знаеш повече, отколкото знаеше, когато дойде, нали?

— Да. Благодаря ти.

Той кимна.

— Част от мен искаше те да успеят. Тобаяс и останалите. Искаше ми се да им провърви, с каквото и да се бяха захванали.

— А сега?

— Стана лошо. Трябва да внимаваш, Чарли. На тях няма да им хареса, че си навираш носа в техния бизнес.

— Те вече опитаха да ме сплашат, топиха ме в бидон от олио.

— Така ли? И постигнаха ли нещо?

— Нищо особено. Онзи, който говореше, имаше приятен глас, може би с намек за нещо южняшко. Ако ти хрумне кой може да е бил, ще споделиш, нали?

По-късно същия ден опитах да се свържа с Кари Сандърс в болницата за ветерани „Тогус“, но обаждането ми отиде право в телефонния й секретар. След това позвъних в „Сентинъл Игъл“, местен седмичен вестник в Ороно, и от редактора на новините получих номера на мобилния телефон на фотографа Джордж Ебърли. Той не бе щатен, но работеше за вестника на хонорар. Ебърли вдигна на второто позвъняване и когато му казах какво искам, като че ли нямаше нищо против да ми отговори.

— Договорено беше с Бенет Пачет. Той обясни на цялото семейство какво искам да направя. Казах му, че ще е възпоминание за неговия син, но също и начин да се свържат с други семейства, които са загубили синове и дъщери или бащи и майки във войната и той ме разбра. Обещах да бъда дискретен и бях. Стоях най-отзад. Повечето хора дори не ме забелязаха, но после изведнъж се сблъсках с група разбойници.

— Казаха ли ви какъв е проблемът?

— Казаха, че било частна церемония. Когато изтъкнах, че имам разрешението на семейството да фотографирам, един от тях се опита да ми вземе фотоапарата, докато другите го прикриваха. Отстъпих назад и един друг, едър мъж с липсващи пръсти, ме сграбчи за рамото и ми каза да изтрия всички снимки, които не са на семейството. Каза, че ако не го направя, ще счупи апарата и после той и приятелчетата му ще ме намерят и ще ми счупят нещо друго — нещо, което няма обектив и не може да бъде заменено.

— И вие изтрихте снимките?

— Как не. Имам нов „Никон“, сложна машинария, ако не знаеш какво правиш. Натиснах няколко бутона, затворих екрана и му казах, че съм направил каквото иска. Той ме пусна и това беше.

— Има ли някаква възможност да погледна тези снимки?

— Разбира се, не виждам защо не.

Дадох му имейл адреса си и той обеща да ми прати снимките още щом стигне до своя компютър.

— Знаете ли — добави Ебърли, — имаше връзка между Деймиън Памет и един ефрейтор на име Бърни Крамър, който се самоуби в Канада.

— Знам. Служили са заедно.

— Семейството на Крамър е от Ороно. След смъртта му поместихме нещо, което беше написал. Сестра му ни помоли да го публикуваме. Тя още живее тук. Честно казано, това беше причината да проявя интерес към този фоторепортаж. Статията на момчето вдигна голям шум тук и създаде неприятности на издателя с военните.

— За какво пишеше Крамър?

— За посттравматичния стрес. Ще ви изпратя статията заедно със снимките.

Материалите на Ебърли пристигнаха след около два часа, докато си приготвях стек за вечеря. Дръпнах тигана от котлона и го сложих настрани да изстива.

Статията на Бърни Крамър бе кратка, но силна. Разказваше за битката му с разстройствата, причинени от посттравматичния стрес — параноята, неспособността да се доверява, миговете на парализиращ страх — и особено за гнева си от отказа на войската да признае посттравматичния стрес за раняване от войната, вместо да го третира като болест. Естествено, статията беше написана като обширно писмо до издателя на вестника, писмо, което така и не е било изпратено, но издателят бе видял потенциала в нея и я беше поместил на страницата за писма на читатели. Най-въздействащо от всичко бе описанието на пребиваването му в частта за военна преподготовка във Форт Браг. Крамър намекваше, че Форт Браг се използва като сметище за войници, които имат проблеми с наркотиците, и че непрекъснатите промени в състава показват, че се пренебрегват наградите, възстановяването на доброто име и церемониите за преминаване към запаса. „Когато се прибрахме в родината — пишеше той, — ние бяхме вече забравени.“

Не беше трудно да се досетиш, колко недоволна е била армията, че един бивш неин войник е оставил такъв документ, макар че във войнишките интернет блогове, а и другаде, бяха писани и по-лоши неща. Все пак един малък местен вестник можеше да стане лесна плячка на някой военен пресаташе, решил да се докаже пред началството.

Принтирах статията и я добавих към онези за смъртта на Брет Харлан и неговата съпруга Маргарет, които бях събрал по-рано. Освен това и сам си бях водил бележки за посттравматичния стрес и самоубийствата сред военните. После разгледах снимките, които Ебърли бе направил след погребението на Деймиън. Той услужливо бе заградил в кръгчета лицата на мъжете, които се бяха скарали с него, между тях беше и Джоуел Тобаяс. Разгледах внимателно другите. Само един от тях беше черен, затова се досетих, че това е Върнън. Проверих принтера за фотографии, за да съм сигурен, че има достатъчно хартия, после принтирах повторно всичките най-добри снимки. Исках да знам имената на останалите от групата. Роналд Стрейдиър може би ги знаеше. Имах имейл адреса му, така че му изпратих някои от снимките. Ебърли ми бе дал също името и телефона на сестрата на Бърни Крамър, Лорън Фанън. Обадих й се и поговорихме малко. Тя ми каза, че Бърни се е прибрал от Ирак „болен“ и през следващите месеци състоянието му се е влошило. Останала с впечатлението, че върху него е упражняван натиск да не говори за проблемите си, но не знаеше дали този натиск е дошъл от военните, или от собствените му приятели.

— Защо мислите така? — попитах.

— Имаше един негов приятел, Джоуел Тобаяс. Бил е сержант на Бърни в Ирак. Преди всичко Тобаяс беше причината Бърни да отиде в Квебек. Говореше гладко френски и вършеше там някаква работа за Тобаяс, нещо свързано с превози и камиони. Бърни вземаше лекарства, за да може да спи, а Тобаяс му каза да ги спре, защото се отразявали зле на работата му.

Ако Джоуел Тобаяс бе казал на Бърни Крамър да престане да взема лекарството, защото пречи на работата му, възможно ли бе да е отговорен и за това, че Деймиън Пачет бе спрял тразодона?

— Бърни търсил ли е професионална помощ?

— Мисля, че получава някаква помощ, съдейки по начина, по който започна да говори за своето състояние, но никога не каза от кого. Когато умря, се обадих на Тобаяс и му казах, че няма да е добре дошъл на погребението и той стоя настрана. След това не съм го виждала повече. Между личните книжа на Бърни намерих писмото, в което пише за своя посттравматичен стрес, и реших, че то трябва да бъде публикувано във вестниците, защото е редно хората да знаят какво е било отношението към тези мъже и жени от страна на собственото им правителство. Бърни беше прекрасен човек, мил човек. Не заслужаваше да завърши живота си по този начин.

— Споменахте личните книжа на Бърни, госпожо Фанън. Пазите ли ги още?

— Някои от тях. Останалите ги изгорих.

Тук имаше нещо.

— Защо ги изгорихте?

Тя се разплака и ми бе трудно да разбера част от онова, което каза след това.

— Писал бе страница след страница, воден само от… лудост, как чувал гласове и виждал разни неща. Мислех, че всичко това е част от заболяването му, но то беше така смущаващо и така откачено. Не исках някой друг да прочете тези страници, защото ако се разбереше за тях, това можеше да отклони вниманието от писмото му. Той говореше за демони и как те го преследват. Нищо от написаното не звучеше смислено. Нищо.

Благодарих й и я оставих на спокойствие. В мейлбокса ми се бе появило съобщение. Роналд Стрейдиър бе свършил работата вместо мен, принтирал бе една от снимките, маркирал бе част от нея, след което я беше сканирал отново и я бе върнал. Към нея имаше кратка бележка:

Проктър го нямаше на нито една от снимките. Знаех, че съществува система, според която ветераните от предишните войни посрещаха завръщащите се войници, но нямах представа как да разбера дали Проктър е участвал в нея и дали може да е бил между онези, които са посрещнали Деймиън Пачет, когато си е дошъл. Но Роналд бе прав в преценката си за Проктър и нямах причина да не му вярвам, защото Проктър не приличаше много на кандидат за посрещач.

Роналд ми беше дал още две имена: Малак и Баки. До името на Малак беше написал: „Юниънвил, но отрасъл в Атланта“. Освен това бе идентифицирал официално чернокожия като Върнън и ниския брадат мъж до него като Причард. Сложил бе X върху лицето на висок мъж с очила и до него беше написал: „Харлан почина.“ И накрая, на заден план в левия край на снимката едва се различаваше мускулест мъж в инвалидна количка: Боби Джандро. Спомних си думите на Кайл Куин, изречени, докато гледах снимката на Фостър Джандро във вестника.

Лоша работа.

Взех химикалката и официално добавих към списъка на мъртвите Фостър Джандро.

12

Тобаяс замина за мотела на Харолд Проктър рано на другата сутрин. Мислеше си, че това е съдба: натам пътуваше, когато го хванаха мексиканците, така че не бе особено възхитен, когато му казаха все пак да отиде, дори без товара, който трябваше да достави. Причината бе по-неочаквана, макар че когато имаше време да помисли, му се стори, че бе очаквал да се случи тъкмо това.

— Проктър ни баламосва — каза гласът по телефона онази сутрин. — Иска да се измъкне. Вземи каквото е останало там и се разплати с него. И без това са останали само дреболии.

— Сигурни ли сте, че няма да се раздрънка? — попита Тобаяс.

— Той знае какво го чака, ако го стори.

Тобаяс не беше толкова сигурен. Имаше намерение да размени няколко думи с Проктър просто за да се увери, че помни какви са задълженията му.

Лицето и ръцете го боляха. Ибупрофенът, който бе взел, бе притъпил малко болката, но не толкова, че да може да се наспи както трябва. Недоспиването не бе нещо ново за него, поне в последно време. В Ирак бе спал непробудно дори под минохвъргачен обстрел, по онова време бе непрекъснато уморен, но откакто се прибра у дома, трудно заспиваше нощем и дори когато успяваше да заспи, сънуваше. Сънуваше лоши сънища, които напоследък започваха да стават още по-лоши. Струваше му се, че си спомня кога започнаха сегашните му проблеми: преди около месец, по време на курс до мотела на Проктър. Още оттогава не беше добре.

Тобаяс не обичаше силните напитки, но в момента едно сериозно питие би му дошло добре. Проктър щеше да му даде, ако си поиска, но нямаше намерение да се възползва толкова дълго от гостоприемството му. Впрочем последното нещо, което желаеше, бе полицаите да го хванат, че лъха на алкохол, докато кара камион; нещо повече, камион, в който вероятно ще има повече потенциално богатство на квадратен сантиметър, отколкото във всеки друг, пътувал някога по пътищата на щата.

И сякаш за да му напомни колко мъдро е било решението му да почака, докато се прибере в Портланд, преди да утоли жаждата си, насреща му се зададе пътуваща на изток гранична патрулна кола. Тобаяс вдигна небрежно ръка за поздрав и жестът му беше върнат. Проследи граничния полицай в огледалото, докато не се загуби от погледа му, и едва след това започна да диша по-спокойно. Типично за неговия късмет, да налети на полицията след случилото се предишната нощ. Проктър бе само говняната глазура на лайняната торта.

Не беше особено загрижен за него. Проктър беше пияница и считаше, че след като и двамата са служили във войската, дълбоко в себе си са братя, но Тобаяс не виждаше нещата по същия начин. Те дори не бяха участвали в една и съща война: повече от десетилетие разделяше битките им. Двамата се движеха в различна посока. Проктър щеше да се довърши с пиене, докато той очакваше да спечели малко пари и да заживее по-добре. Мислеше си, че може да предложи на Карън да се омъжи за него и след като се оженят, да заминат на юг, да се махнат от проклетите мейнски студове. Тук летата бяха по-хубави, не толкова влажни както във Флорида или Луизиана, с изключение на няколко дни през август, но не бяха чак толкова хубави, че да компенсират зимите.

Отново му се допи. Щеше да седне и да изпие една-две бири веднага щом се прибере в Портланд. Мразеше се, когато се напие, мразеше да гледа и как другите се напиват. Разгневи се на Боби Джандро, задето се раздрънка и привлече вниманието към тях дори и в дупка като „Съли“, където повечето клиенти гледат да се натряскат и не обръщат внимание какво става около тях. Съжаляваше Боби. Не беше сигурен дали той самият би продължил да живее, ако бе ранен толкова тежко. Собствените му ранявания му бяха предостатъчни: куцаше на всяка крачка и все още изпитваше фантомни болки там, където трябваше да са върховете на пръстите му. Но раняванията не оправдаваха Боби, задето се беше развикал и бе казал нещата, които каза. Обещали му бяха дял и Джоуел беше готов да спази договорката дори след казаното в „Съли“, но сега Боби не го искаше. Не искаше да има нищо общо с тях и това го безпокоеше. Тревожеше и останалите. Бяха се опитали да го вразумят, ала не се беше получило. Предполагаше, че онова, което направиха с него в „Съли“, е засегнало гордостта му, ала нямаха избор.

Никой да не пострада, това бе в основата на споразумението им. Не причинявай зло. За нещастие в реалния свят това невинаги беше възможно и този принцип тихомълком бе променен на „Не причинявай зло на своите“. Детектив Паркър бе получил, каквото си беше търсил, Фостър Джандро също. Тобаяс може би не би го застрелял, ала се бе съгласил, че това е необходимо.

Вече очакваше да види знака за отбивката към мотела на Проктър, който му даваше време да се подготви за завоя. Беше неспокоен. Камион, който спира в непосещаван мотел, бе точно едно от онези неща, които привличат вниманието в такава близост до границата. Той предпочиташе случаите, когато се пренасяха по-дребни предмети и размяната можеше да стане на бензиностанция или в закусвалня. Превозването на едри неща изискваше от него да отиде в мотела, което винаги го караше да се поти. Но бяха останали още само една-две от този вид пратки и вече бе намерил място близо до Портланд, където да ги складира. След смъртта на Крамър бяха решили, че повечето едри неща не си струват риска, тъй като създават всевъзможни логистични трудности. Щяха да търсят алтернативен начин да се избавят от тях дори ако това означаваше по-малка печалба. Но след като си бяха направили труда да ги транспортират чак до Канада, в никакъв случай не бяха готови просто да ги захвърлят в някоя кариера или да ги заровят в дупка. Все пак вече бяха намерени купувачи за доста от статуите и на Тобаяс се беше паднало да ги прекара през границата. Бе превозил първата пратка без никакви спънки направо до склада в Пенсилвания със сертификат за евтина каменна градинска украса, предназначена за хора с повече пари, отколкото вкус. Втората бе оставена на склад при Проктър за няколко седмици, за пренасянето й им бяха необходими пет часа и четирима мъже. Тобаяс през цялото време бе очаквал да ги връхлетят щатските полицаи или пък митничарите и още си спомняше чувството на облекчение, което изпита, след като работата бе свършена и той потегли отново към дома и към Карън. Трябваше само да приключи днес с Проктър и това щеше да му е за последно. Ако Проктър наистина искаше да излезе от играта, толкова по-добре. Нямаше да му липсва: Нито той, нито вонята в хижата му или гледката към скапания мотел, потъваш лека-полека в земята.

На човек, който е неспособен да контролира своето пиене, не можеше да се има доверие. Това бе знак за по-сериозна слабост. Тобаяс бе готов да заложи долар срещу цент, че Проктър се е върнал от първата война в Ирак като пръв кандидат за лечение на разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Вместо това той се беше оттеглил в западнал мотел край гората и се беше опитал да пребори своите демони сам, въоръжен само с бутилката и храната, пристигаща в полиетиленови опаковки с посочено отстрани време за микровълнова обработка.

Тобаяс никога не бе вярвал, че той самият страда от посттравматичен стрес. Да, вярно, че му бе трудно да се отпусне и все още му се налагаше да сдържа импулса си да побегне, когато чуе пукотевица от фойерверки или неизгорели автомобилни газове. Имаше дни, когато не му се искаше да става от леглото, и нощи, когато не му се искаше да си ляга, не му се искаше да затваря очи от страх прел онова, което можеше да последва, и то още преди да бяха започнали новите му кошмари. Но посттравматичен стрес? Не, не и той. Е, поне не в тежкия вид, не такъв, при който за да преживееш деня, трябва да си така надрусан, че дрогата да се лее от порите ти като безцветна пот, не от този стрес, при който плачеш без причина или удряш жена си, задето е прегорила бекона или е разляла бирата ти.

Не, не такъв.

Още не, но вече започва. Ти я удари, нали?

Тобаяс огледа кабината, сигурен, че някой му бе проговорил, гласът беше странно познат. Воланът се изви леко и той почувства как сърцето му замря за момент, докато го оправи, изплашен, че ще излезе от пътя и ще тръгне надолу по склона, че ще се преобърне, че ще остане затиснат в кабината, хванат в капан точно преди старият мотел да се появи пред очите му.

Още не.

Откъде дойде този глас? И тогава си спомни: склад, стените напукани, покривът тече, последствия от по-ранна бомбардировка и калпаво строителство; мъж, почти само купчина окървавени дрехи, животът в очите му гасне. Той стоеше над него, дулото на карабината М4, пушката, разкъсала мъжа на парчета, непоколебимо насочено към главата му, сякаш тази окървавена парцалена кукла можеше да представлява някаква заплаха за него.

— Вземете го, вземете всичко, ваше е. — Покритите с червени петна пръсти сочеха касите и сандъците, опакованите статуи, с които бе пълен складът. Тобаяс бе смаян, че още е в състояние да говори. Трябва да бе стрелял четири-пет пъти в тялото му, а той размахваше ръка в лъча на фенера, сякаш нещо от това му принадлежеше и от него зависеше дали да го подарява, или да си го задържи.

— Благодаря. — Почувства, че се подсмихва, докато произнася думата, чу сарказма в гласа си и се засрами. Държеше се недостойно пред един умиращ човек.

Мразеше го. Мразеше него и всички подобни на него. Те бяха терористи, хаджии: сунити или шиити, чужденци или иракчани, в крайна сметка всички бяха еднакви. Нямаше значение как се наричат, „Ал Каида“ или с някое от онези скапани имена за удобство, скалъпени от купищата изтъркани фрази, като онези съчетания от магнитни думи, които лепиш на хладилника и използваш, за да съчиняваш лоша поезия: Победоносните мъченици от бригадата за джихад, Фронт на убийците от съпротивата на имамите, всичко взаимозаменяемо, всичко едно и също. Хаджии. Терористи.

И все пак в моменти като този съществуваше известно сближаване със смъртта, и когато я причиняваш, и когато я приемаш, а той току-що бе нарушил протокола, отговорил бе като невъзпитан тийнейджър, а не като мъж.

Хаджията се усмихна и през кръвта, напълнила устата и оцветила зъбите му, проблесна малко бяло.

— Не ми благодари — каза той. — Още не…

Още не. Това беше гласът, който чу, гласът на мъжа, когото на другия свят го чакаха обещаните му девици, гласът на мъжа, който се бе сражавал, за да защити онова, което се пазеше в склада. Сражавал се бе, но не много решително, така му бе казал Деймиън: биеха се, но не така решително, както би трябвало.

Защо?

Мотелът се показа. Видя от лявата си страна стаите със заковани прозорци и потръпна. Това място винаги го караше да настръхва. Нищо чудно, че Проктър бе станал такъв, затворен в тази дупка, само със стволовете на дърветата зад гърба и своето наследство, това бунище пред себе си. Трудно бе да погледнеш тези стаи, без да си представиш как зад стените им се движат невидими гости, нежелани гости; гости, които обичат влагата и плесента, и бръшляна, който се вие около леглата им; гости, които са в процес на разлагане, злобни сенки, сплетени върху обсипаните с листа легла, стари разпадащи се тела, които се движат ритмично и безучастно, с рога на главите…

Тобаяс замига усилено. Картините бяха толкова живи, толкова впечатляващи. Напомняха му някои от сънищата, които сънуваше, само че там имаше единствено сенки, които се движат, скрити силуети. Сега те вече имаха очертания, форма.

Господи, имаха и рога!

Реши, че това е от шока, закъсняла реакция на всичко, което му се бе случило предишната вечер. Спря пред хижата на Проктър и зачака той да се появи, но Проктър все не излизаше. Камионът му беше паркиран по-настрани вдясно. При нормални обстоятелства Тобаяс щеше да натисне клаксона и да изхвърли стария негодник от кревата, но нямаше да е хубаво да вдига толкова шум, особено при положение, че Проктър имаше съсед, който можеше да се изкуши да намине, за да провери какво става.

Изгаси двигателя и слезе от кабината. Чувстваше изгорените си ръце мокри под превръзките, раните му сълзяха. След всичките тези болки и унижения единствената му утеха бе мисълта, че отплатата няма да закъснее. Мексиканците дори нямаха представа с кого се закачат.

Тобаяс тръгна нагоре към хижата, като викаше Проктър по име, но отново никой не му отговори. Почука на вратата. Извика:

— Ей, Харолд, събуди се, Джоуел е.

Едва тогава опита вратата. При все това отвори бавно и внимателно. Проктър спеше с пистолет подръка и, сепнат в пиянския си сън, можеше да го вземе за неканен гост и да го надупчи с куршуми.

Вътре бе празно. Дори в полумрака, създаван от различните по цвят пердета, успя да установи това. Натисна ключа на лампата и огледа неоправеното легло, разбития телевизор, стъпкания телефон и дрехите за пране, преливащи от кош в ъгъла; усети миризмата на немара, на мъж, който му е отпуснал края. Кухнята, която едновременно беше и дневна, се намираше от дясната му страна. Тобаяс видя какво имаше вътре и изруга. Проктър май вече изобщо не знаеше какво върши, глупакът му с глупак.

Последните сандъци и кутии, които трябваше да останат скрити в стаи 11, 12, 14 и 15, бяха натрупани почти до тавана, видими за всеки, който пъхне нос в жилището на Проктър да провери какво става. Откаченият дърт нещастник ги беше дотътрил самичък тук, горе, вместо да почака, докато Тобаяс дойде да го избави от тях. Дори не си беше направил труда да ги затвори. От един сандък надничаше каменно женско лице, в друг имаше още печати и когато приближи, различи блясъка на скъпоценните им камъни.

Върхът на всичко беше напълно разопакованата златна кутия на кухненската маса, дълга около шейсет сантиметра, широка около шейсет и дълбока трийсет, капакът почти без украса, ако не се броят концентричните кръгове с малък шип в центъра. По краищата имаше арабски букви, а по стените бяха гравирани сплетени тела — усукани, разтеглени фигури със стърчащи от главите рога.

„Също като фигурите, които си представях, че населяват мотела“, помисли си Тобаяс. Онази първа нощ бе помогнал да пренесат кутията, спомняше си как бяха отворили капака на оловния сандък, в който бе сложена, и я бяха видели в лъчите на фенерите. Златото имаше мъждив блясък, по-късно Бърни Крамър, който произхождаше от семейство на бижутери, щеше да му каже, че наскоро е била почиствана. Все още се забелязвали следи от боя, сякаш е била замаскирана, за да се скрие действителната й стойност. Тогава едва я беше погледнал, защото наоколо имаше толкова много други неща за разглеждане и адреналинът още циркулираше в тялото му след битката. Дори не беше видял стените, само капака. Нямаше как да знае за гравираните върху тях същества, нямаше как да ги види толкова ясно в съзнанието си.

Предпазливо се приближи до кутията. Три от страните й бяха затворени с двойни ключалки, оформени като паяци, отпред имаше една голяма паякообразна ключалка, общо седем. Чувал бе, че Крамър се е опитвал да ги отвори, но не е могъл да се досети какъв е техният механизъм. Бяха обсъждали възможността да разбият кутията, за да видят какво има вътре, но разумът бе надделял. Бе платен подкуп, кутията бе видяна на рентген и беше установено, че не е само една, а представлява комплект от няколко свързани помежду си кутии, като вътрешните имаха само по три страни, четвъртата винаги беше една от стените на по-голямата външна кутия, но, изглежда, всяка от тях имаше по седем ключалки, само разпределението им бе малко по-различно и самите ключалки ставаха все по-малки и по-малки. Седем кутии, седем ключалки на всяка, общо четирийсет и девет ключалки. Това бе сложна главоблъсканица, при това празна, с изключение на някакви частици, които рентгенолозите определяха като парченца от кост, обвити в нещо, което прилича на жица, и всяка жица е свързана последователно с ключалките на кутиите. Според онова, което се виждаше на рентгена, кутията можеше да бъде взета за бомба, но Крамър бе предположил, че е някакъв реликварий. Той бе превел и арабския надпис на капака. „Ашраб мин данхум“: „Ще им изпия кръвта.“ Решено бе кутията да остане непокътната, ключалките да не бъдат чупени.

Сега бяха вече толкова близо до целта, а Проктър едва не бе провалил всичко. Е, ако питаха Тобаяс, Проктър можеше да си стои тук и да се напива до смърт. Бе съобщил, че се отказва от своя дял от окончателната печалба, искал само тези неща да се махнат. Тобаяс с радост щеше да се придържа към това му желание. Отне му повече от час, докато качи всичко в камиона. Две от статуите бяха особено тежки. Наложи му се да използва макарата и въпреки това беше трудно.

Остави златната кутия за накрая. Докато я вдигаше от масата, му се стори, че вътре нещо се движи. Наклони я внимателно, като се ослушваше за някакви признаци на движение, но не чу нищо. Знаеше, че частиците кост са напъхани в дупки, издълбани в метала, и закрепени на мястото им с жиците. Бездруго онова, което бе усетил, не беше движение на кости, а осезаема промяна в разпределението на тежестта отдясно наляво, сякаш вътре пълзеше някакво животно.

После всичко премина и кутията изглеждаше отново нормална. Той я занесе до камиона и я сложи редом с два стенни орнамента. По пода се търкаляха остатъци от храна за животни и разпокъсани чували, но бе направил каквото беше по силите му, за да почисти. Повечето чували бяха все още годни и той ги беше използвал като допълнителна опаковка за артефактите. Трябваше да предложи на клиента в южен Портланд някаква история, както и компенсация, но щеше да се справи и с едното, и с другото. Заключи фургона и се качи в кабината. Внимателно подкара на заден ход към гората, за да обърне и да потегли обратно. Сега беше с лице към мотела. Чудеше се дали Проктър не е там, долу. Все пак камионът му бе още тук, което означаваше, че и самият той не си е заминал. Може би нещо му се беше случило. Може да беше паднал.

После си помисли отново за съкровищата, оставени на показ в хижата, за усилията, които му бе коствало да ги качи сам в камиона, за болката в ръцете и лицето, която бе започнала да се връща, и за Карън, която го чакаше у дома, Карън, с нейната гладка, безупречна кожа, стегнатите гърди и меките червени устни. Нуждата да я види, да я обладае го завладя толкова силно, че почти се разтрепери.

„По дяволите Проктър — помисли. — Нека си гние тук.“

Докато пътуваше на юг, не изпитваше вина, задето не бе претърсил мотела, задето може би бе оставил ранен човек да умре в пустеещ мотел, ветеран, който бе служил на страната си, също както той й бе служил. Не му минаваше през ума, че подобно поведение не беше в неговата природа, защото мислите и желанията му бяха насочени в друга посока, а природата му вече се променяше. Всъщност промяната бе започнала от мига, когато бе зърнал кутията, готовността му да одобри убийството на Джандро и изтезаването на детектива бе само един от аспектите на тази промяна, ала сега тя щеше да се ускори силно. Само веднъж, докато преминаваше край Огъста, се почувства объркан. В главата му се появи шум като от разбиващи се вълни. В началото той го безпокоеше, но километрите се изнизваха под колелата и той постепенно започваше да го намира успокояващ, дори приспиващ. Вече не копнееше за онова питие. Искаше само Карън. Щеше да я вземе в прегръдките си и след това да заспи.

Пътят се размотаваше пред него, тихата песен на океана звучеше в главата му: вълните се разбиваха и шумяха.

Шептяха.

13

Складът на Рохас се намираше в северните покрайнини на Луистън. Някога той беше пекарна, собственост на една и съща фамилия в продължение на половин столетие, и името на тази фамилия, Бъндър, още се виждаше на фасадата, написано с избледнели бели букви. Логото на фирмата, „Бъндър — хлябът чудо!“, го тананикаха на мелодийка по местното радио. Мелодията не се различаваше много от тази в телевизионния сериал „Чампиън — къщата чудо“. Франц Бъндър, бащата на семейния бизнес във всякакъв смисъл, сам бе подхвърлил идеята да използват тази мелодия и нито той, нито господата, отговорни за създаването на рекламата, си бяха направили труда да се занимават с неща като авторски права и плащане. Тъй като рекламата се слушаше само в Източен Мейн и нямаше оплаквания от засегнати любители на драмите с белия и черния кон, мелодията продължаваше да се използва чак до времето, когато пекарна „Бъндър“ изпече своя последен хляб, изтикана от големите момчета в началото на осемдесетте, много преди хората да започнат да оценяват ползата от малкия семеен бизнес за обществото.

Антонио Рохас, известен на повечето хора в своята сфера с предпочитания си псевдоним Раул, в никакъв случай не можеше да бъде обвинен, че прави същата грешка, защото бизнесът му бе изцяло зависим от фамилията, от близките и далечните роднини, и усещаше съвсем осезателно своята обвързаност с по-голямата общност, тъй като тя купуваше от него марихуаната, кокаина, хероина, а напоследък и кристалите метамфетамин, за което той бе изключително благодарен. Метамфетаминът бе наркотикът, с който се злоупотребяваше най-много в щата, като прах, както и като „лед“, и Рохас бързо съзря потенциала му за трупане на печалби, най-вече защото пристрастяването към него гарантираше ненаситен и непрекъснато разширяващ се пазар. Помагаше му и популярността на мексиканската разновидност на дрогата, която му даваше възможност да се снабдява от връзките си южно от границата, вместо да е зависим от местните метамфетаминови лаборатории от по двама човека, които, дори и когато успяваха да набавят изходните материали, включително ефедрин и псевдоефедрин, рядко можеха да поддържат постоянно качество на продукта, каквото изискваше фирма като тази на Рохас. Вместо това той го внасяше по суша от Мексико и вече снабдяваше не само Мейн, но и щатите в съседната Нова Англия. При нужда можеше да поиска от по-дребните разпространители да пласират неговата стока. Толерираше местните лаборатории само докато не представляваха заплаха за него — и следеше да си плащат съответната такса.

Рохас внимаваше също да не настройва конкурентите срещу себе си. Доминиканските картели контролираха пазара на хероин в щата и тяхната организация бе най-професионалната, затова Рохас стриктно спазваше правилото винаги когато има възможност, да купува на едро от тях, вместо да ги отрязва изцяло и да рискува наказателни акции от тяхна страна. Доминиканците търгуваха и с метамфетамин, но той още преди години бе организирал среща, на която бе постигнато съвместно споразумение за сферите на влияние, към което всеки от тях се придържаше до този момент. Кокаинът беше относително свободен пазар, но Рохас търгуваше главно с крек, който бе предпочитан от пристрастените, защото бе по-лесен за употреба. Нелегално внасяните от Канада фармацевтични продукти също представляваха лесни пари, имаше подготвен пазар и за виагра, викодин и „кикер“, или оксиконтин. И така, кокаинът и фармацевтичните продукти се въртяха от всички, доминиканците си държаха хероина, Рохас се грижеше за метамфетамина и марихуаната и всички бяха доволни. Е, почти всички. Рокерските банди бяха нещо различно. Рохас бе склонен да ги остави на мира. Щом искаха да продават метамфетамин или пък нещо друго, Бог да ги благослови. В Мейн те държаха голям дял от пазара на марихуаната, така че гледаше да продава своята стока извън щата. Да се заяждаш с мотористите бе ангажиращо занимание, опасно и в крайна сметка непродуктивно. Ако питаха Рохас, рокерите бяха откачени, а с откачените спорят единствено другите като тях.

Все пак броят на рокерите беше известен и те можеха да бъдат включени в сметката, за да не се нарушава равновесието. Равновесието бе важно и по този въпрос двамата с Джими Джуъл, който притежаваше миноритарни пакети акции от някои негови търговски дейности и чиито връзки в областта на транспорта отдавна използваше, бяха на едно мнение. Нарушаването му можеше да доведе до кръвопролития и съответно до привличане на вниманието на властите.

Напоследък обаче го тревожеха доста неща, най-вече опасността сили извън неговия контрол да повлияят на бизнеса му. Той имаше кръвна връзка с малкия, но амбициозен картел Ла фамилия, който участваше в непрекъснато ескалираща война — не само с конкурентните картели, но и с мексиканското правителство и президента Фелипе Калдерон. Това определено вещаеше край на така наречения „Пакс мафиоза“, джентълменското споразумение между правителството и картелите да се въздържат от действия едни срещу други, докато движението на стоката върви безпроблемно.

Рохас не бе станал търговец на дрога, за да вдига бунт срещу някого. Станал бе търговец на дрога, за да забогатее, а обвързаността му чрез брак с Ла фамилия и статутът му като натурализиран гражданин на САЩ, който дължеше на вече покойния си баща инженер, го бяха направили изключително подходящ за тази му роля. Според Рохас основният проблем на Ла фамилия бе нейният духовен водач, Насарио Морено Гонсалес, наричан още — с известно основание — Ел мас локо, Най-лудия. Рохас приемаше на драго сърце някои от правилата, наложени от Ел мас локо, като например забраната да се продава дрога на собствената им територия, която не се отразяваше на неговия бизнес, обаче беше на мнение, че духовните водачи нямат място в наркокартелите. Ел мас локо държеше толкова много неговите дилъри и убийци да се въздържат от употреба на алкохол, че бе създал цяла мрежа от изправителни домове, от които Ла фамилия активно попълваше редиците си с младежи, доказали, че се придържат към нейните правила. Дори му бяха натрапили неколцина от спечелените за каузата, но той бе успял да се избави от тях, като ги бе пратил да изпълняват ролята на хора за връзка с отглеждащите канабис в Канада. Оставил бе канадците да се разправят с тях и ако някъде по пътя младите убийци ставаха жертва на злополука с фатален край, изглаждаше всякакви лоши чувства на една-две бири, защото Рохас държеше на своята бира.

Ел мас локо, изглежда, беше готов да търпи и дори да поощрява нещо, което по мнението на Рохас бе неуместен вкус към театралничене: през 2006 година член на Ла фамилия бе влязъл в нощен клуб в Уруапан и бе хвърлил на дансинга пет отрязани глави. Рохас не одобряваше театралността. От дългото пребиваване в САЩ беше научил, че колкото по-малко привличаш вниманието към себе си, толкова по-лесно ще си вършиш работата. Нещо повече, Рохас считаше своите братовчеди на юг за варвари, които са забравили как да се държат като обикновени хора, ако изобщо са знаели някога що е дискретно поведение. Той правеше всичко по силите си, за да избягва посещенията в Мексико, ако не беше крайно наложително, и предпочиташе да оставя неприятните разправии на доверените си подчинени. Видът на наркосите с техните големи шапки и ботуши от щраусова кожа вече му се струваше абсурден, дори комичен, а предпочитанията им към обезглавяването и изтезанията принадлежаха на друго време. Освен това беше подложен на засилващ се натиск от страна на своите хора сред превозвачите да подпомогне прехвърлянето през граница на оръжията, купувани безпроблемно от магазините в Тексас и Аризона. Явно беше само въпрос на време да се превърне в мишена на конкурентите на Ла фамилия или на Управлението за борба с наркотиците. Никоя от тези две перспективи не му бе по вкуса.

Проблемите на Рохас се утежняваха от глобалната финансова рецесия. Той бе натрупал значително количество пари, отчасти такива, които му се полагаха заради ролята му в операциите на Ла фамилия, но и други, на които нямаше право. Още от самото начало беше започнал да използва банките на остров Монсерат, добили международна известност с това, че почти всичките са напълно фалшиви, но са готови и напълно способни да перат пари. Неговите „банкери“ ръководеха бизнеса си от бар в Плимут, докато ФБР не започна да упражнява натиск върху властите на Монсерат и банките бяха принудени да пренесат дейността си в Антигуа. По време на управлението на двамата Бърд, баща и син, в островната държавица бизнесът вървеше както обикновено, докато правителството на САЩ не започна отново да упражнява натиск. За жалост Рохас бе открил твърде късно една от обратните страни на инвестициите във фалшиви банки: те бяха склонни към мошеничества и онези, които си патеха, бяха обикновено клиентите. Основният му банкер в момента гниеше в строго охраняван затвор, а парите му, наливани в офшорката в продължение на две десетилетия, вече възлизаха на около двайсет и пет процента от онова, което трябваше да бъдат. Рохас искаше да се измъкне, преди да е свършил в гроба или в затвора, което за него би било равнозначно, защото попаднеше ли зад решетките, очакваната продължителност на живота му би се измервала в часове. Ако не го докопаше конкуренцията, собствените му хора щяха да го убият, за да му попречат да проговори.

Искаше да избяга, но преди да го стори, му трябваше голям удар. Сега може би Джими Джуъл му бе дал точно такава възможност. Този ден Джими бе говорил вече два пъти с него, най-напред за да научи какво е намерено в камиона, а втория път — след като Рохас му изпрати фотографии на въпросните артикули. Нито той, нито Джими се доверяваха на имейлите, защото знаеха на какво са способни федералните, когато се стигне до наблюдение. Решението, което бяха взели, бе да регистрират безплатен имейл акаунт, за който само те двамата имат паролата. Имейлите щяха да се пишат, но да не се изпращат. Вместо това те се запазваха като чернови и можеха да бъдат прочетени от единия или от другия, без изобщо да привличат вниманието на федералните хрътки. След като бе видял стоката, Джими го бе посъветвал да внимава, докато разберат точно с какво си имат работа. Казал му бе, че сам ще направи проучването. Рохас трябваше само да се погрижи нещата да са на сигурно място.

Джими държеше на думата си. Бе направил справки навсякъде и не след дълго предметите бяха идентифицирани като древни цилиндрични печати от Месопотамия. Рохас, който обикновено не се интересуваше от такива подробности, слушаше смаяно, когато той обясняваше, че печатите, които са попаднали в ръцете му, са отпреди около 2500 г. преди Христа, от шумерския ранен династичен период, каквото и да означаваше това. Използвани са били за заверка на документи, например завещания, както и като амулети за щастие, здраве и власт, което допадна на Рохас. Джими му каза, че капачетата накрая, изглежда, са златни, а скъпоценните камъни, инкрустирани върху тях, са изумруди, рубини и диаманти, но Рохас нямаше нужда от помощта му, за да се досети как изглеждат златото и скъпоценните камъни.

По време на втория разговор, който току-що бе приключил, Джими му каза още, че господинът, с когото е говорил, е предрекъл, че печатите ще предизвикат огромен интерес сред богатите колекционери и че може да се очаква бясно наддаване. Експертът мислел също така, че знае откъде са дошли: подобни печати имало сред съкровищата, ограбени от Иракския национален музей в Багдад скоро след инвазията, което даваше някакво обяснение как са се озовали в ръцете на бивш войник, станал шофьор на камион. Проблемът за Джими и Рохас се състоеше в това да се избавят от печатите, които Рохас искаше да продаде като полагаща му се такса за операцията, преди властите да са разбрали, че са у него, и да са почукали на вратата му. Но колкото и да харесваше Джими Джуъл, Рохас нямаше намерение да му се доверява напълно. Тъкмо той бе поел риска да отвлече камиона и искаше да е сигурен, че ще бъде компенсиран подобаващо. Освен това държеше да бъде направена независима оценка на печатите. Вече беше откъртил златото и скъпоценните камъни от два печата и бе дал да ги оценят. Въпреки че щеше да се наложи да плати на посредник и че бе невъзможно стоката да се продаде на открития пазар, печалбата от това, че беше натрил носа на камионджията, щеше да възлезе на 200 000 долара. Изпита само леко съжаление, когато Джими му каза, че печатите са много по-ценни, когато са непокътнати, така че, разбивайки ги, той се беше лишил най-малко от четири или пет пъти повече пари. Унищожаването на древните артефакти не го разстройваше излишно, защото знаеше как се правят пари от злато и скъпоценни камъни, а пазарът на стари печати, макар и толкова ценни, бе значително по-ограничен и по-специализиран. Сега се питаше само колко ли още стари печати или други неща от този род може да притежават шофьорът на име Тобаяс и неговите съдружници. Не му харесваше мисълта, че те са превозвали стоката си през щата, който считаше за своя територия, без някой да разбере за това, поне докато Джими Джуъл не беше намесен.

Горният етаж на склада „Бъндър“ бе преустроен от Рохас в тавански апартамент. Бе запазил тухлените стени и го бе обзавел в решително мъжки стил: кожа, тъмно дърво и ръчно тъкани черги. В единия ъгъл имаше плазмен телевизор с огромен екран, но Рохас рядко го гледаше. Нито пък канеше тук жени, за тази цел предпочиташе да използва спалня в някоя от съседните къщи, всичките собственост на членове на семейството. Дори срещите се провеждаха другаде. Това бе неговото пространство и той ценеше усамотението, което му предлагаше то.

На долния етаж имаше легла, дивани, столове и телевизор, по който сякаш непрекъснато вървяха мексикански сапунки или футболни мачове. Имаше също кухненски бокс и по всяко време поне по четирима въоръжени мъже. Подът в мансардата на Рохас бе звукоизолиран, така че той почти не усещаше присъствието им. При все това хората му свеждаха разговорите до минимум и не усилваха телевизора, за да не безпокоят шефа си.

Сега седеше до масата, лампата зад гърба му бе нагласена така, че светлината да пада точно над рамото му, и разглеждаше един от останалите печати, проследяваше гравирания надпис и оставяше инкрустираните рубини и изумруди да хвърлят червени и зелени отблясъци върху кожата му. Нямаше намерение да връща неповредените печати на Тобаяс или на някого другиго от участващите в техния бизнес; никога не бе имал това намерение и вече разполагаше с план за пласирането на доста от скъпоценните камъни. На първо време обаче мислеше да задържи няколко от запазените печати за себе си, да не ги поврежда и да не ги продава. Всичко в апартамента му бе купено ново и въпреки че беше красиво, бе и безлично. В мебелите и вещите му нямаше нищо, което да ги отличава, нищо, което да не може да бъде купено от всеки човек с малко пари и вкус. Но това тук, това тук бе нещо различно. Той погледна наляво, където имаше камина с каменна полица, и си представи печатите, сложени на гранита. Можеше да им поръча подставка. Не, щеше да е още по-хубаво да я издяла сам, тъй като бе сръчен.

На полицата вече имаше олтар на Хесус Малверде, мексиканския Робин Худ и светец покровител на наркодилърите. Статуята на Малверде, с мустаците и бялата риза, имаше известна прилика с мексиканския театрален идол Педро Инфанте, въпреки че Малверде бе убит от полицията през 1909 г, трийсет години преди Педро да бъде роден. Рохас вярваше, че Хесус Малверде ще е доволен, ако печатите бъдат сложени редом с него, и в отговор ще подкрепи бизнеса му. Така „може би“ стана „ще“ и решението да задържи печатите бе взето.

14

Помещението бе почти напълно кръгло, сякаш се намираше в кула, и стените му бяха покрити с книги от пода чак до тавана. Диаметърът му бе някъде към дванайсет-тринайсет метра, доминиращата мебел вътре бе старо банкерско бюро, осветявано от лампа със зелен абажур. Наблизо имаше и друго, по-модерно осветително тяло от неръждаема стомана с чупеща се стойка, което можеше да бъде насочено в една точка, а до него — лупа и различни инструменти: миниатюрни ножчета, шублер, шила и четки. Имаше струпани един върху друг справочници, страниците им отбелязани с парчета от цветни панделки. От препълнени папки се изсипваха снимки и рисунки. Самият под бе лабиринт от купчини книги и вестници, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се сринат, но не се сриваха, лабиринт от тайнствени знания, верният път през който бе известен само на едного.

Книжните лавици, някои от които като че ли бяха провиснали леко в средата под тежестта на томовете, бяха използвани и за друго. Пред книгите, някои с кожени подвързии, други нови, имаше статуетки, древни и надупчени, парчета от глинени съдове, повечето етруски, но, за учудване, нито един здрав; инструменти от желязната ера, украшения от бронзовата ера; и пръснати сред другите антики десетки египетски скарабеи.

В стаята не можеше да бъде открита дори следа от прах, нямаше прозорци, които да гледат към старото масачузетско село по-долу. Единствената светлина идваше от лампите, стените поглъщаха всеки шум. Въпреки присъствието на някои технически новости, между които и малък лаптоп, разположен дискретно на странична масичка, помещението създаваше усещане за безвремие, усещане, че ако отвориш единствената дъбова врата, извеждаща от кабинета, ще попаднеш сред мрак и звезди над и под себе си, сякаш помещението виси в космоса.

Зад голямото бюро седеше Ирод с парче от глинена плочка пред себе си. Към едното му око бе притисната бижутерска лупа, с помощта на която разглеждаше клиновиден символ, издълбан в плочката. Клиновидното писмо, създадено и използвано най-напред от шумерите, скоро било усвоено и от съседните племена и по-специално от акадците, които живеели северно от шумерите и говорели език от групата на семитските. През двайсет и четвърти век пр.Хр., когато Акадското царство било във възход, шумерският език започнал да отстъпва пред акадския и след време се превърнал в мъртъв език, използван само за литературни цели, докато акадският продължавал да процъфтява в продължение на още две хилядолетия и постепенно станал официален език на Вавилон и Асирия.

Наред със следите, които времето бе оставило върху плочката, втората трудност, с която се сблъскваше Ирод в опитите си да разчете точния смисъл на изследваната от него логограма, се съдържаше в разликата между шумерския и акадския език. Шумерският е аглутиниращ език, което означава, че непроменящи се фонетично думи и частици се обединяват, за да образуват фрази. Акадският пък е флексивен, тоест основният смисъл, съдържащ се в корена на думата, може да се променя посредством добавяне на гласни, наставки или представки, като по този начин се образуват нови думи с различно, макар и сходно значение. Следователно когато биват използвани в акадския език, шумерските логографски знаци нямат точно същия смисъл, а един и същ знак може, в зависимост от контекста, да означава различни думи — лингвистична особеност, известна като поливалентност. За да избегнат объркването, акадците възпроизвеждали точните окончания, като използвали определени знаци заради фонетичните им акценти, а не заради смисъла им. Акадският е наследил от шумерския и хомофонията — възможността различни знаци да се четат като един и същ звук. В съчетание с писменост, в която има между седемстотин и осемстотин знака, това ще рече, че акадският език е бил невероятно сложен за превеждане. Ясно бе, че в плочката се споменава бог от долния свят, ала кой бог?

Ирод обичаше подобни предизвикателства. Той бе необикновен човек. Дължеше знанията си главно на самообразоване и въображението му бе запленено от древността още от детските му години, с предпочитание към мъртвите цивилизации и почти напълно забравените езици. Дълги години се бе занимавал с всичко това съвсем спорадично като надарен аматьор, докато смъртта не го бе променила.

Неговата смърт.

Компютърът избибипка тихо от дясната му страна. Ирод не обичаше да държи лаптопа на работното си бюро, струваше му се нередно да смесва така старото и модерното, въпреки че компютърът правеше някои от задачите му неизмеримо по-леки. Все още обичаше да работи с молив и хартия, с книги и ръкописи. Всичко, което му бе нужно да знае, се съдържаше в многобройните томове в тази стая или пък бе складирано някъде в неговото съзнание, за което библиотеката даваше физическа представа.

При нормални обстоятелства Ирод никога не би зарязал подобна деликатна задача, за да отговори на някакъв имейл, но системата му бе настроена така, че да го алармира за съобщения от определени хора, защото достъпът до Ирод бе внимателно регулиран. Съобщението, което бе пристигнало току-що, идваше от много доверен негов източник и бе изпратено до кутията за писма от първостепенна важност. Ирод махна лупата от окото си и леко почука пластмасата с върха на пръста си, като играч, принуден да се откъсне от шахматната дъска в решителен момент, който сякаш иска да каже: „Още не сме свършили тук. Накрая ще се предадеш.“ Стана и се запромъква внимателно между кулите от книги и ръкописи, докато не стигна до компютъра.

Отвори имейла и пред очите му се показаха поредица снимки на цилиндричен печат със скъпоценни камъни, инкрустирани на капачетата, правени с фотообектив с висока разделителна способност. Печатът бе сложен върху парче черен филц и после преместван леко за всеки кадър, така че се виждаше от всички страни. Отделните детайли — скъпоценните камъни, съвършено изпълнената гравюра на цар, възкачен на трон — бяха фотографирани в близък план.

Ирод почувства как сърцето му се разтуптя. Приближи се до екрана и примигна пред онова, което видя, после принтира всичките снимки и ги занесе на бюрото, където ги разгледа отново под лупа. Щом приключи, се обади по телефона. Жената отговори почти на мига, както и бе очаквал, гласът й бе дрезгав, подходящ инструмент за съсухрена стара вещица като нея. Ала тя бе в бизнеса с антиките от дълги години и никога досега не го бе подвеждала. Освен това си приличаха по характер, макар че нейната злоба бе само далечно ехо от онова, на което беше способен Ирод.

— Откъде го взе? — попита той.

— Не съм го взела. Донесоха ми го и ме помолиха да дам мнение за цената му.

— Кой го донесе?

— Един мексиканец. Нарича се Раул, но истинското му име е Антонио Рохас. Работи в близко сътрудничество с мъж, който, по ирония, се казва Джими Джуъл[15], чието седалище е в Портланд, Мейн. Рохас ми каза, че има и други печати; известна част за съжаление са били унищожени.

— Унищожени ли?

— Разбити заради златото и скъпоценните камъни. Показа ми и фрагментите. Единственото, което можех да сторя, бе да не се разплача.

При нормални обстоятелства Ирод също щеше да скърби за унищожаването на такова красиво нещо, но имаше и други печати, а и подобни съкровища не бяха рядкост. Онова, което искаше да открие, бе неизмеримо по-ценно.

— И мислиш, че печатите имат връзка с търсеното от мен?

— Според каталога то е било съхранявано в отделение 5. На мястото на убийствата в склада са намерени други, по-малко ценни печати от отделение 5, заедно с ключалката на оловния сандък, в който е съхранявано то.

— Онзи Раул откъде е взел печатите? — попита Ирод.

— Не пожела да ми каже, но той не е колекционер. Той е престъпник, наркодилър. В миналото съм му помагала да продаде някои неща и затова дойде при мен. Ако наистина има още печати, тогава моето предположение е, че ги е откраднал или ги е взел като заплащане на дълг. Така или иначе няма никаква представа за истинската им стойност.

— Ти какво му каза?

— Че ще поразпитам и ще му се обадя. Даде ми два дни. Заплаши, че иначе ще изкърти камъните от останалите печати и ще ги продаде.

Въпреки че приоритетите му бяха други, Ирод изсъска неодобрително и се хвана, че вече презира човека, изрекъл тази заплаха. И толкова по-добре. Така следващото нещо, което трябваше да извърши, щеше да му се стори още по-лесно.

— Справила си се много добре — каза той. — Ще бъдеш щедро възнаградена.

— Благодаря. Искаш ли да науча нещо повече за Раул?

— Естествено, обаче бъди дискретна.

Ирод сложи слушалката. Предишната му умора започваше да изчезва. Това бе важна новина. Търсеше толкова отдавна и ето че сега като че ли най-сетне се приближаваше към онова, което искаше да намери: мита, придобил форма.

Почувства старческа нужда да посети тоалетната, така че напусна своята библиотека, разкъсвайки мехура от самота, в който тя го обгръщаше, и прекоси дневната, за да стигне до спалнята си. Винаги използваше банята там, а не голямата, защото бе по-лесна за чистене. Стоеше над тоалетната чиния, затворил очи, наслаждавайки се на очакваното облекчение. Толкова дребно удоволствие, а не биваше да се подценява. Тялото го предаваше по толкова много начини, че настроението му се повишаваше от всяка малка победа на орган, който функционира нормално.

Когато шумът от последната струйка заглъхна, отвори очи и се загледа в отражението си върху покритата с огледало стена на банята. Раната на устата го измъчваше. Хирурзите искаха отново да опитат да отстранят некротизиралата тъкан и той нямаше друг избор, освен да се съгласи. Но преди не бяха постигнали желания резултат, химиотерапията също не бе спряла израждането на клетките. Ракът го изяждаше жив, отвътре и отвън. По-слаб човек би се предал досега, би предпочел да сложи край на всичко това, но Ирод имаше цел. На него му бе обещана отплата: край на страданията и други след него да бъдат наказани с още по-жестоки страдания. Това обещание му бе дадено, когато умря, и след връщането си в този живот той се бе впуснал в голямото дирене, а колекцията му бе започнала да расте.

Въздъхна и се закопча. Не признаваше циповете. Той бе човек с по-старомодни вкусове. Едно от копчетата го затрудни и трябваше да погледне надолу, за да го промуши през илика.

Когато се видя отново в огледалото, нямаше очи.

Ирод беше умрял на 14 септември 2003 г. Сърцето му бе спряло да бие по време на операция за отстраняване на болен бъбрек, първият от безуспешните опити да се забави развитието на раковото му заболяване. По-късно хирурзите щяха да опишат случилото се като невероятно, дори необяснимо. Не бе имало причини сърцето да спира, обаче бе спряло. Борили се бяха да го спасят, да го върнат към живота, и бяха сполучили. След това, докато лежеше в реанимацията, Ирод бе посетен от свещеник, който го попита дали иска да поговорят, или да се помоли. Той поклати глава.

— Казаха ми, че сърцето ти е спряло на операционната маса — каза свещеникът. Той беше на петдесет и няколко години, с наднормено тегло, зачервено лице и бързо примигващи очи. — Умрял си и си се върнал обратно. Не са много хората, които могат да кажат това за себе си.

Свещеникът се усмихна, но Ирод не отвърна на усмивката му. Нямаше сили и гърдите го боляха, докато говореше.

— Да не искаш да разбереш какво има след смъртта, отче? — отвърна и въпреки че гласът му бе немощен, посетителят му долови враждебността в него. — Сякаш тъмна вода покри главата ми, като възглавница, която те задушава. Почувствах я как приижда и разбрах. След живота няма нищо. Нищо. Сега доволен ли си?

Свещеникът се изправи.

— Ще те оставя да си починеш — каза той. Не беше смутен от злъчта на този човек. Чувал бе и по-лоши думи и вярата му бе силна. Странно, но също така имаше чувството, че пациентът Ирод (и откъде бе дошло това име, или може би бе избрано в изблик на черен хумор?) лъже. Всичко това му се стори изключително странно, но същевременно почувства и друго: ако Ирод лъжеше, той не искаше да знае истината. Не и тази истина. Не и истината на Ирод.

Ирод проследи с поглед свещеника до вратата, после затвори очи и се приготви да съживи миговете от собствената си смърт.

Имаше светлина. Тя блестеше в червено през клепачите му. Отвори очи.

Лежеше на операционната маса. На хълбока му имаше отворена рана, ала не го болеше. Допря пръсти до нея и когато ги вдигна, те бяха окървавени. Огледа се наоколо, но операционната зала бе празна. Не, не просто празна: бе изоставена, и то от доста време. От мястото, където лежеше, виждаше ръжда по инструментите, прах и мръсотия по плочките и таблите от неръждаема стомана. От дясната му страна долетя цъкащ звук и той видя как хлебарка тича да търси скривалище. Лежеше в кръг от светлина, която идваше от голямата лампа над масата, но по стените на залата трепкаше друго, по-меко осветление, въпреки че не успяваше да открие източника му.

Седна, после спусна крака на пода. Имаше лоша миризма, смрад на разложение. Усети прахта под пръстите на краката си и погледна надолу. Наоколо не се виждаха други следи от стъпки. Умивалниците от дясната му страна бяха покрити с кафяви петна от засъхнала кръв. Завъртя крана. Не потече вода, но се чуха звуци, идващи от тръбите. Ехото им се понесе из залата и го разтревожи. Върна крана в предишното положение и звуците спряха.

Едва когато спокойствието бе нарушено от шума на тръбите, разбра колко дълбока е била тишината. Премина през вратата на залата почти без да спре, за да хвърли поглед на празното отделение за предоперационна подготовка. И тук умивалниците бяха изцапани с кръв, но тя бе плискала също по пода и по стените, високи фонтани, изригнали сякаш от самите умивалници, сякаш тръбите са изплюли обратно всичките течности, изливани в тях през годините. Огледалата над мивките бяха почти напълно покрити със засъхнала кръв, но успя да зърне отражението си на едно прашно, но иначе незацапано място. Изглеждаше блед и около устата му имаше жълти петна, но с изключение на дупката в хълбока видът му беше задоволителен. Все още не можеше да разбере защо не изпитва болка.

„Трябва да има болка. Искам да ме боли. Болката ще покаже, че съм жив, а не…

Мъртъв? Това смърт ли е?“

Продължи да крачи напред. Коридорът оттатък операционната зала бе празен, ако не се броят двете инвалидни колички; в стаята на сестрите също нямаше никого. Във всяка от болничните стаи, покрай които минаваше, се виждаха неоправено легло, отметнати настрани или влачени по пода мръсни чаршафи, измъкнати изпод матраците, докато…

„Докато пациентите са се съпротивлявали на опитите да бъдат изхвърлени навън, вкопчвали са се за чаршафите в последно усилие да предотвратят онова, което е щяло да се случи“, помисли си той. Приличаше на болница, евакуирана по време на война и неизползвана никога повече, или може би болница, която е била в процес на преместване, когато са пристигнали вражеските войски и е започнало клането. Но ако е било така, къде бяха телата? Ирод си спомняше старите фотографии към репортажите от Втората световна война, на които се виждаха прочистени от нацистите села, където улиците бяха покрити с човешки останки, както магистрала в тих топъл ден с прегазени гарвани; бледи тела в ямите на концентрационните лагери, налягали едно върху друго като фигури от кошмари на Йеронимус Бош.

Тела. Къде бяха телата?

Зави зад един ъгъл. Врата на асансьор стоеше отворена, шахтата зееше празна. Надникна предпазливо надолу, опрян на стената за опора. В първия момент не видя нищо, само тъмнина, но когато се готвеше да се отдръпне, беше сигурен, че далеч надолу има движение. До него долиташе звук от едва доловимо драскане и в тъмното се мержелееше сиво петно, като щрих от четка върху черно платно. Опита да каже нещо, да извика за помощ, обаче от гърлото му не излизаше нито звук. Бе онемял, но онова, което се движеше в дълбините на асансьорната шахта, все пак замръзна на мястото си и той почувства погледа му като сърбеж по лицето.

Леко, безшумно отстъпи назад, докато лампите в коридора зад него гаснеха и хвърляха в мрак пътя, по който беше дошъл. Какво от това? — каза си. Нима там имаше нещо, заради което да се върне? Трябваше да продължава да търси. Но дори и след като взе това решение, лампите зад гърба му не спираха да гаснат, принуждаваха го да продължава напред, ако не иска да се озове в плен на мрака; тъмнината го блъскаше в гърба, докато вървеше, карайки го да бърза. Стори му се, че чу зад себе си движение, но не погледна през рамо от страх, че онези сиви щрихи може да приемат по-конкретната форма на зъби и нокти.

Докато вървеше, болницата около него ставаше все постара. Боята избледняваше и се лющеше, докато накрая останаха само голи стени. Плочките се превърнаха в дъски. На вратите нямаше вече стъкла. Инструментите, които успяваше да зърне в амбулаториите, изглеждаха по-груби, по-примитивни. Операционните маси бяха претърпели обратно развитие до нащърбени дървени блокове, на пода до тях имаше ведра с воняща вода, да събират стичащата се кръв. Всичко, което виждаше, говореше за болка, древна и безконечна, бяха свидетелство за крехкостта на човешкото тяло и за границите на издръжливостта.

Накрая стигна до две груби дървени врати, които стояха отворени, за да влезе. Вътре имаше светлина, слаба и трепкаща. След него прииждаше тъмнината, заедно с всичко, което се криеше в нея.

Той мина през отворените врати.

Стаята, или онова, което можеше да види от нея, бе празна, нямаше никакви мебели. Стените и таванът оставаха скрити за погледа му, потънали в сенки, но той си представяше пространството, което го обкръжаваше, като невъзможно високо и неизмеримо широко. Въпреки това бе обзет от клаустрофобия, честваше се притиснат. Искаше да излезе, да напусне това място, но нямаше къде да се върне. Вратите зад него се бяха затворили и той не ги виждаше вече. Останала бе само светлината: ветроупорен фенер, сложен на пръстения под, в който мъждукаше слабо пламъче.

Светлината и онова, което бе осветено от нея.

Отначало го взе за безформена маса, натрупване от разпаднали се тъкани, сметени накуп и забравени. После, когато се приближи, видя, че е покрито с паяжини, нишките толкова стари, че бяха обрасли с пластове прах и образуваха одеяло от жички, което покриваше почти изцяло онова, което лежеше отдолу. То бе много по-голямо от човек, въпреки че формата му беше човешка. Ирод успя да различи мускулите на краката и извивката на гръбнака, но лицето не се виждаше, беше заровено в гръдния кош, ръцете преметнати над главата в усилие да я предпазят от някаква надвиснала опасност.

После, сякаш забелязвайки постепенно неговото присъствие, тялото се размърда както насекомо в своята какавида, ръцете се отпуснаха и главата започна да се обръща. Внезапно думи и образи заляха сетивата на Ирод

— книги, статуи, рисунки

(кутия)

— и в същия миг стана ясно каква е целта му.

Изведнъж тялото му се изви от болка в раната на хълбока му. Последва мощна конвулсия. Видя

светлина

и чу

гласове.

Кората от паяжини пред него се пропука и се показа тънък пръст, завършващ с остър, почернял от мръсотия нокът. Конвулсията се повтори и този път беше по-силна, по-болезнена. Очите му бяха отворени, в устата му имаше нещо като дъвка, над него бяха надвесени маскирани лица, виждаха се само очите.

Върху сърцето му лежаха ръце и някакъв глас му говореше тихо и настойчиво за гробовни тайни и за неща, които трябва да бъдат свършени, а преди да настъпи възкресението му, изрече неговото име и каза, че отново ще го намери и той ще го познае, когато дойде.

Сега, след като се отдръпна от огледалото в банята, отражението му остана на мястото си, лишена от черти и очи маска, увиснала зад стъклото, преди да се намести над стар кариран костюм, стегнато вързана червена папийонка и жълта риза на балончета като на клоуните от панаирите, които канят публиката на представление.

Ирод се втренчи в него, позна го и не се изплаши.

— О, Капитане! — прошепна. — О, Капитане, мой Капитане…

15

Градът се променяше, но на градовете бе свойствено да се променят: навярно работата бе там, че просто остарявах и вече бях виждал твърде много неща да изчезват, за да съм доволен, когато се затварят познатите ми ресторанти и магазини. Преобразяването на Портланд от селище, чиято първа грижа е да не се катурне в залива Каско и да потъне на дъното, в процъфтяващия, артистичен и безопасен град, какъвто е днес, бе започнало сериозно в началото на седемдесетте години на миналия век и бе финансирано главно с федерални пари посредством една от онези правителствени програми, на които всички се мръщят, с изключение на хората, които печелят от тях. „Конгрес Стрийт“ се сдоби с тухлени тротоари, старото пристанище бе реконструирано, а Общинското летище стана Международно летище за реактивни самолети, което имаше поне предимството да звучи футуристично, въпреки че през по-голямата част от последното десетилетие от Портланд не можеше да се лети директно дори до Канада, да не говорим за по-далечни страни, което правеше определението „международно“ напълно излишно.

През последните години Олд Порт бе загубил малко от блясъка си. „Иксчейндж Стрийт“, една от най-приятните улици в града, се променяше. „Букс Етс“ вече не съществуваше, „Емерсън Букс“ бе пред затваряне поради излизане на собствениците в пенсия и скоро в Олд Порт щеше да остане само „Лонгфелоу Букс“. Ресторант „Уолтърс“, където се бях хранил както със Сюзън, покойната ми съпруга, така и с Рейчъл, майката на второто ми дете, бе затворил врати и се готвеше да се премести на „Юниън Стрийт“.

Но „Конгрес Стрийт“ още държеше първото място по чудатост и ексцентричност, беше като малко късче от Остин, Тексас, пренесено на североизток. Сега там имаше прилична пицария, „Ото“, която предлагаше пица на парче до късно през нощта, а различните галерии, магазини за книги втора ръка и антикварни стоки бяха допълнени от голям магазин за комикси и нова книжарница, „Грийн Хенд“, славеща се със своя музей по криптозоология в задната стая, който можеше да зарадва душата на всеки посетител с вкус към необикновеното.

Е, почти на всеки.

— Какво е това криптозоология, мамка му? — попита Луис, докато седяхме на „Монюмънт Скуеър“, пиехме вино и гледахме как народът минава край нас. Днес Луис бе облечен в „Долче и Габана“, черен костюм с три копчета и бяла риза без вратовръзка. Макар че не го каза високо, възрастна жена, която ядеше супа пред ресторанта вляво от нас, го погледна неодобрително. Не можех да не се възхитя на куража й. Повечето хора не бяха склонни да го гледат по друг начин освен със страх и завист. Той беше висок и черен, и много смъртоносен.

— Моите извинения — каза Луис и й кимна. — Изпуснах неприличната дума, без да искам. — Обърна се към мен и продължи: — Какво означава онова, което каза, каквото и да бе то, мамка му?

— Криптозоология — обясних аз. — Това е науката за създания, които може да съществуват или да не съществуват, като снежния човек и чудовището от Лох Нес.

— Чудовището от Лох Нес е мъртво — каза Ейнджъл.

Днес Ейнджъл беше облечен в оръфани дънки, кецове в червено и златно без фирмен знак и отровнозелена тениска с рекламен надпис на бар, затворен някъде по времето на Кенеди. За разлика от своя партньор в любовта и живота, Ейнджъл предизвикваше реакции, вариращи между смайването и откровеното притеснение, че е може би далтонист. Ейнджъл също бе смъртоносен, макар и не колкото Луис. Но това можеше да се каже за повечето хора, както и за повечето видове отровни змии.

— Четох го някъде — продължи Ейнджъл — Онзи експерт, който го търси от дълги години, решил, че е умряло.

— Да, някъде преди двеста и петдесет милиона години — отбеляза Луис. — Разбира се, че е мъртво, какво друго да е, мамка му?

Ейнджъл поклати глава като човек, разправящ се с дете, което не може да схване проста мисъл.

— Не, умряло е наскоро. Преди това е било още живо.

Луис отправи на партньора си дълъг строг поглед, после каза:

— Знаеш ли, мисля, че трябва да определим лимит на разговорите, в които можеш да участваш и ти.

— Като в телевизионна игра — подхвърлих аз. — Можем да вдигаме зелен знак, когато имаш право да говориш, и червен, когато трябва да седиш мирен и да размишляваш над онова, което си чул.

— Мразя ви, момчета — каза Ейнджъл.

— Не, не ни мразиш.

— Мразя ви — повтори той. — Вие не ме уважавате.

— Ами, така е — признах аз. — Но пък и нямаме истинска причина да те уважаваме.

Ейнджъл обмисля думите ми известно време, преди да се съгласи, че съм прав. Преминахме на темата за моя сексуален живот, която, макар явно безкрайно интересна за Ейнджъл, не задържа задълго вниманието ни.

— Какво стана с онази полицайка, която беше започнала да идва в „Мечката“? Кагни?

— Мейси.

— Да, с нея.

Шарън Мейси бе хубава и тъмнокожа и определено изпращаше сигнали, че проявява интерес, но аз все още се опитвах да измисля как да се справя с факта, че Рейчъл и дъщеря ни ще живеят вече във Върмонт и че връзката ми с Рейчъл на практика е приключила.

— Беше твърде рано — отвърнах.

— Няма такова нещо като „твърде рано“ — каза Луис. — Има само „твърде късно“ и още „мъртъв“.

Трима младежи в широки дънки, прекалено големи тениски и чисто нови кецове се влачеха по „Конгрес Стрийт“ като жабуняк по повърхността на блато, на път към баровете на „Фор Стрийт“. На челата им, както и на всички други места, които не бяха заети от фирмени знаци и имена на рапъри, сякаш беше написано „провинциалист“. Единият, бог да ни е на помощ, дори носеше ретро тениска на „Блек Пауър“, барабар със стиснатия юмрук, макар че всичките бяха толкова бели, че редом с тях П. У. Хърман би изглеждал като Малкълм X.

До нас двама мъже ядяха бургери и не пречеха на никого. Единият носеше на яката на сакото си дискретен триъгълник с цветовете на дъгата и под него надпис „Гласувай с НЕ по № 1“, отнасящ се за предстоящото гласуване на предложението да се забранят браковете между гейове в щата.

— Ще се омъжиш ли за него, кучко? — каза на минаване единият от гостите на града и приятелите му се изсмяха.

Двамата мъже опитаха да продължат да се хранят.

— Педерасти — каза същият, залитайки съвсем очевидно. Той бе нисък, но мускулест. Наведе се и взе пържен картоф от чинията на мъжа със значките, който отговори с едно обидено „Хей!“.

— Няма да го изям — каза нахалникът. — Човек не знае какво може да прихване от вас.

— Давай, Род! — каза единият от приятелите му и тримата стесниха кръга.

Род хвърли картофа на земята, после съсредоточи вниманието си върху Ейнджъл и Луис, които ги наблюдаваха безизразно.

— Какво гледате, бе? И вие ли сте педерасти?

— Не — отвърна Ейнджъл, — аз съм хетеросексуален под прикритие.

— А аз в действителност съм бял — каза Луис.

— Наистина е бял — потвърдих аз. — Гримира се с часове, преди да излезе от къщи.

Род изглеждаше объркан. Лицето му доби съответното изражение без много усилия, което подсказваше, че не му беше за пръв път.

— Следователно съм точно като вас — продължи Луис, — защото и вие не сте наистина черни. Ето ви нещо, над което да поразмислите: всички онези групи на фланелките ви проявяват търпимост към вас само защото пълните джобовете им. Те са консервативни и говорят на и за чернокожите. В един идеален свят не биха имали нужда от вас и тогава просто щяхте да сте принудени отново да слушате „Бред“ и „Колдплей“, или някоя друга от сълзливите тъпотии, които белите момчета тананикат напоследък. Но засега ще продължават да ви вземат парите и ако сбъркате да припарите в някой от районите, в които се появяват, ще ви натупат и ще ви вземат останалите пари, а вероятно и кецовете. Ако искате, мога да ви начертая карта, за да идете и да изразите своята солидарност, и да видите как ще ви се отрази. Ако не, омитайте се. Хайде, чупката, или както там му викате с твоите приятелчета.

— „Бред“? — учудих се аз. — Май не си вече в час с поп културата, а?

— Всички тия гадни парчета звучат еднакво — каза Луис. — Знам какво харесват хлапетата.

— Да, хлапетата от деветнайсети век.

— А искаш ли да ти сритам задника? — каза Род, почувствал нужда да се включи в разговора.

Може би беше достатъчно глупав, за да си вярва, но двете момчета зад него бяха по-умни, при все че не си заслужаваше това да се отбелязва в служебните им характеристики. Те вече опитваха да отведат Род.

— Да, би могъл — каза Луис. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Между другото, аз ви излъгах — обади се Ейнджъл. — Всъщност не съм хетеро, но той наистина не е черен.

Погледнах го изненадано.

— Леле, не си ми казвал, че си гей. Ако знаех, никога нямаше да ти позволя да осиновяваш онези деца.

— Късно е. Всички момичета вече носят удобни обувки, а момчетата пеят мелодии от телевизионни програми.

— О, вие, гейовете и вашите коварни похвати! Можехте да ръководите света, ако не бяхте така заети да правите нещата по-красиви.

Род сякаш се канеше да каже още нещо, когато Луис се размърда. Не стана от стола и в него сякаш нямаше нищо, което да изглежда заплашително, но много напомняше дремеща гърмяща змия, която намества навитото си на кълбо тяло, готвейки се за нападение, или паяк, който се спотайва в ъгъла на мрежата и напрегнато наблюдава кацащата муха. Дори през мъглата на погълнатия алкохол и глупостта си Род осъзна назряващата опасност в близко време сериозно да си изпати — може би не тук, на оживената улица с обикалящи патрулки, а по-късно, в някой бар, в тоалетна или на паркинг, което щеше да остави върху му отпечатък за цял живот.

Тримата младежи се изнизаха, без да кажат и дума повече, без дори да погледнат назад.

— Добро изпълнение — отбелязах. — Какво ще покажеш на бис, ще погледнеш сърдито някое кученце ли?

— Е, в случая защитаваше някаква кауза. Само че не разбрах каква точно — подхвърли Ейнджъл.

— Качеството на живота — отвърна Луис.

— Предполагам.

Двамата мъже на съседната маса зарязаха бургерите, оставиха една двайсетачка и една десетачка и побързаха да си тръгнат, също без никакви коментари.

— Плашиш дори своите. Навярно ти си убедил онзи човек да гласува с „не“ по предложение № 1, в случай че решиш да се преместиш тук.

— Като стана дума, припомни ни защо отново сме тук — каза Ейнджъл.

Те бяха пристигнали едва преди час и пътните чанти бяха още в багажника на колата им. Луис и Ейнджъл вземаха самолет само когато беше абсолютно наложително, тъй като въздушните линии обикновено не приемаха много радушно инструментите в техния занаят. Разказах им всичко, като се започне от първата ми среща с Бенет Пачет и откриването на проследяващото устройство на колата ми, чак до разговора с Роналд Стрейдиър и получаването на снимките от погребението на Деймиън Пачет.

— Значи знаят, че не си се отказал от случая? — каза Ейнджъл.

— Ако проследяващото устройство не е престанало да действа, да. Знаят също, че посетих Карън Емъри, което може да не е много хубаво за нея.

— Предупреди ли я?

— Оставих съобщение на мобилния й телефон. Второ лично посещение можеше да усложни проблема още повече.

— Мислиш ли, че отново ще те потърсят? — попита Луис.

— Ти нямаше ли да ме потърсиш?

— Аз щях да те убия още първия път. Ако са те взели за човек, който се оттегля след малко аматьорско топене във водата, зле са те преценили.

— Стрейдиър каза, че са започнали с намерението да помагат на ранени войници, възможно е убийствата да са крайно средство. Човекът, който ме разпитваше, каза, че никой няма да пострада от онова, с което са се захванали.

— Обаче за теб е направил едно изключение. Странно как хората са готови да отстъпят от принципите си, когато става дума за теб.

— Което ни връща към въпроса защо сте тук.

— И защо се срещаме на публично място, в светла лятна вечер. Ако те наблюдават, искаш да разберат, че не си сам.

— Трябват ми няколко дни. Ако успея да ги накарам да стоят далеч от мен, това ще направи живота ми доста по-лек.

— А ако не стоят далеч от теб?

— Тогава вие можете да се погрижите да ги позаболи.

Луис вдигна чашата си.

— Е, да пием за това да не стоят настрани — каза той.

Платихме си сметката и се отправихме към бирарията на „Иксчейндж Стрийт“ да хапнем пържоли, защото изгледите да причини болка на някого винаги караха Луис да огладнява.

16

Джими Джуъл остана на обичайното си място, докато Ърл приключи със затварянето. Наближаваше полунощ и вечерта в бара бе протекла спокойно. Имаше само един-двама пияници, които се бяха отбили за по чашка след оливането предишната вечер, но нямаха нито сили, нито пари да се впуснат в нов запой; и двама заблудени туристи, свърнали в погрешна посока и решили да си поръчат по бира, които през цялото време коментираха мръсотията в заведението. За жалост Ърл не бе благосклонен към хора, които правят невъзпитани забележки по адрес на работната му среда, особено пък към градски хлапаци, които в добрите стари времена щяха да целуват капака на кофата за боклук на задната уличка в отплата за непочтителното си поведение. Опитите им да поръчат по още една бяха посрещнати с безизразен поглед и с предложението да си чешат езиците другаде, за предпочитане някъде извън границите на щата или през няколко щатски граници.

— Имаш подход към хората — каза му Джими. — Би трябвало да работиш в ООН, да помагаш на местата, където има размирици.

— Ако искаше да останат, трябваше да ми кажеш — отвърна Ърл. Изражението му беше невинно. В някои моменти дори Джими не знаеше дали Ърл е искрен, или не е. Тихите води и т.н., помисли си той. От време на време Ърл подхвърляше някоя забележка или правеше някоя констатация и Джими спираше по средата на онова, с което се занимаваше, защото мозъкът му не можеше да смели чутото и това го принуждаваше да преценява отново Ърл тъкмо когато мислеше, че вече го е разбрал. Напоследък най-силно го поразяваше изборът му на четива: изглежда, че си наваксваше с класическата литература, и то не просто с Том Сойер и Хъкълбери Фин. По-рано същата вечер Ърл бе чел сборник с произведения на Толстой, озаглавен „Господарят и мужикът и други разкази“. Когато Джими се беше поинтересувал, той му бе разправил интригата на разказа, дал заглавието на книгата: история за богат земевладелец, който загръща с шубата си крепостен селянин, когато двамата се загубват в снежна буря, в резултат на което селянинът остава жив, а господарят загива. Обаче благодарение на това успява да отиде в рая, така че краят е хубав.

— Трябва ли в това да има някакво послание? — попитал бе Джими.

— За кого?

„За кого“, сякаш беше Джон Хаусман[16].

— Не знам. За богатите хора с гузна съвест.

— Аз не съм богат човек — бе рекъл Ърл.

— Значи си като другия?

— Предполагам. Мисълта ми е, че не го възприемам по този начин. Не е задължително да си като единия или като другия. Това е просто разказ.

— Ако сме попаднали в снежна буря и единият от нас трябва да умре, сигурен ли си, че не бих те използвал като одеяло, за да се стопля? Сигурен ли си, че бих поел удар вместо теб?

Ърл се замисли над въпроса.

— Да — отвърна той. — Сигурен съм, че би поел удар вместо мен. И няма да ти е за пръв път.

Джими разбра, че Ърл намеква за Сали Кливър, защото още от първото посещение на детектива беше усетил как случилото се с нея гризе съвестта му. Вече го познаваше достатъчно добре, за да отгатва без грешка, когато този призрак започваше да шепне на ухото му.

— Ти не си с всичкия си.

— Може би — каза Ърл. — Работата е там, че аз не бих ти позволил да поемеш този удар, господин Джуъл. Не бих позволил да умреш дори ако трябва да те задуша, за да постигна това.

Тази декларация се стори на Джими малко противоречива. Освен това беше леко обезпокоен от представата как собствената му тънка фигура се губи в месестите телесни гънки на Ърл. Реши, че не бива никога повече да водят този разговор. И тъй като нямаше изгледи да бъдат обезпокоени от нови посетители и трябваше да мисли за други, по-неотложни въпроси, каза на Ърл да заключи вратата за през нощта.

Подът беше вече изметен, чашите бяха измити и оскъдните постъпления от вечерта бяха прибрани на сигурно място в касата на офиса. Прочетеният наполовина вестник лежеше до лявата му ръка и Ърл си помисли, че това е необичайно. По това време Джими обикновено беше приключил напълно с вестника, включително и с кръстословицата, но днес той изглеждаше разсеян и непрекъснато се взираше в молива на плота пред себе си, сякаш очакваше да помръдне по собствена воля и да му даде търсените отговори.

Джими бе прав за Ърл. Въпреки масивната фигура и впечатлението, което създаваше, че някои представители на неговата фамилия още скачат по родословното му дърво и издават маймунски звуци, Ърл не беше безчувствен човек. Всекидневието в бара внасяше в живота му ред, който му позволяваше да действа с минимум нежелателни грешки, а също така му даваше време да размишлява. Неговата роля бе да вдига, носи, заплашва и охранява и той изпълняваше всичките тези задачи с готовност и без да мрънка. Услугите му се заплащаха сравнително щедро, но той бе също така и предан на Джими. Джими бдеше над него и той на свой ред бдеше над Джими.

Обаче, както шефът му беше подхвърлил, напоследък го измъчваха мрачни мисли. Не обичаше да му се напомня за Сали Кливър. Съжаляваше за онова, което се беше случило, и чувстваше, че е трябвало да се намеси, за да го предотврати, но това не бе първият семеен скандал, избухнал в „Блу Мун“ и той бе достатъчно умен, за да знае, че най-добрият начин на действие в подобни ситуации е просто да не се месиш, а да изгониш враждуващите страни от заведението и да ги оставиш да уредят всичко помежду си насаме в собствения си дом. Едва когато Клифи Андреас се бе върнал в бара с кръв по ръцете и по лицето, беше започнал да проумява, че собственото му поведение е чисто и просто бягство от отговорност, както го бе нарекъл по-късно един от детективите. Детективът бе казал също така, че в един по-справедлив свят Ърл би прекарал известно време зад решетките заедно с Клифи заради случилото се. Дълбоко в себе си, което бе по-навътре дори отколкото Джими би предположил, Ърл съзнаваше, че упреците на ченгето са били справедливи, затова на всяка годишнина от смъртта на Сали Кливър оставяше букет цветя в засипания със смет и обрасъл в бурени двор на „Блу Мун“ и поднасяше своите извинения пред духа на мъртвото момиче.

Но Джими не му приписа и най-малка вина за случилото се, въпреки че то доведе до затварянето на „Блу Мун“. Напротив, погрижи се да му осигури най-добрите адвокати, когато се заговори, че може да бъде подведен под отговорност като съучастник в престъплението. За чувствата му във връзка с тези събития бяха говорили само веднъж, в деня, когато Джими му каза, че няма да отваря повече бара. Ърл го беше приел като покана да си търси работа другаде, беше решил, че Джими вдига ръце от него, както мнозина считаха, че е редно, защото в града името му не струваше дори колкото плюнката, която ще изхабиш, за да го кажеш. Започнал бе да се извинява отново, задето е позволил Сали Кливър да бъде убита, но думите засядаха на гърлото му. Опитвал бе да съставя смислени изречения, ала не се беше получило. Тогава Джими го бе накарал да седне и търпеливо беше изслушал разказа му как е излязъл навън и е видял разбитото лице на Сали и как е стоял на колене до нея, когато устните й са се раздвижили и тя е произнесла последната дума, която щяла да каже някога. „Съжалявам“, прошепнала тя и Ърл, като не знаел какво друго да стори, сложил огромната си ръка на челото й и внимателно вдигнал окървавената коса от очите. Ърл бе доверил на Джими, че нощем виждал лицето на Сали Кливър и ръката му автоматично се вдигала да махне окървавените кичури от очите й. „Всяка нощ — казал бе той, — виждам я всяка нощ точно преди да заспя.“ И Джими му бе отговорил, че случилото се е голямо безобразие и че единственото, което може да стори, за да успокои съвестта си, е да не позволява това никога повече да се случи на друга жена, в или извън заведението, за което е отговорен, стига да е по силите му да го предотврати. На следващия ден Ърл бе започнал работа във „Вдигнатите платна“, въпреки че клиентите бяха малко дори и само за стария Върн Сътклиф, постоянния барман. Не след дълго Върн се спомина и оттогава насетне той остана единственият барман в заведението.

Сега, след като бе размишлявал с часове как да повдигне въпроса, Ърл стигна до определено решение. Прибра последните бутилки бира в хладилника, смачка кашона и се приближи колебливо към мястото, където седеше Джими. Сложи юмруци на бара и поде:

— Нещо не е наред ли, господин Джуъл?

Изтръгнат от дълбокия размисъл, Джими изглеждаше леко стъписан.

— Какво каза?

— Казах, нещо не е наред ли, господин Джуъл?

Джими се усмихна. Навярно през всичките години, откакто го познаваше, Ърл не му бе задавал повече от два-три въпроса, в които да се съдържа дори и далечен намек за нещо лично. И ето че сега стоеше пред него със загрижено изражение, само минути след като бе дал да се разбере, че би заложил живота си за своя работодател. Ако нещата продължаваха в този дух, скоро щяха да търсят църква за венчавката и да се местят в Огункит, Халоуел или в някое друго населено място с повечко флагове в цветовете на дъгата, спуснати от прозорците.

— Благодаря, че попита, Ърл. Всичко е наред. Просто обмислям как да подхвана един проблем. Но когато реша, може би ще те помоля да ми помогнеш.

На Ърл като че ли му олекна. Вече бе стигнал по-близо от всякога до откровеничене за привързаността си към господин Джуъл и не бе много сигурен, че може да понесе още интимности. Затътри се да сложи смачкания кашон на купа за рециклиране и остави Джими на мира. Джими извади изпод вестника няколко фотографии и разгледа още веднъж украсените със скъпоценни камъни печати. Камъните струваха цяло състояние, но заедно със самите артефакти… Джими нямаше представа колко би дал за подобна вещ истинският ценител.

Сега вече знаеше, че Тобаяс и приятелчетата му не контрабандират наркотици, а антични предмети. Чудеше се какво ли още от този род може да притежават. Прекарал бе целия ден в опити да си представи аспектите, да измисли начин, по който да се възползва от онова, което е научил, и същевременно да придобие нова информация. Съжаляваше само, че е намесен Рохас. Рохас се беше изпуснал, че се е опитвал да продаде част от камъните и златото и му бе обещал дял от двайсет на сто за откриването на купувачи, сякаш Джими беше глупак, който може да бъде залъган с трохи. Рохас не можеше да види цялостната картина. Лошото бе, че и Джими не можеше, но за разлика от него, Рохас не беше готов да чака, докато тя се изясни. Завъртя с пръст чинийката и студеното кафе в чашата се набразди леко. Нямаше неотложна нужда от пари, но една допълнителна сума не би му дошла в повече. Рецесията в икономиката и отложеното благоустрояване на крайбрежния булевард означаваха, че част от парите му остават блокирани в постройки, които се обезценяват с всеки изминал ден. Цените щяха да скочат отново, винаги се получаваше така, но Джими не ставаше по-млад. Не искаше това да се случи, когато парите могат да му осигурят само по-голям надгробен камък.

Потръпна. От водата се надигаше неприсъщ за сезона хладен ветрец, а той бе много чувствителен към студа. Носеше сако дори посред лято. Открай време си беше такъв, още от дете. Просто нямаше достатъчно месо върху костите, за да го топли.

— Хей, Ърл — извика, — затвори проклетата врата!

Нямаше отговор. Джими изруга. Прекоси офиса и през склада стигна до вратата към малкия паркинг на бара. Излезе навън. От Ърл нямаше и следа. Извика го отново, обзет от внезапно безпокойство.

Когато стъпи на паркинга, кракът му се подхлъзна. Погледна надолу и видя тъмното разширяващо се петно. Вляво бе камионът на Ърл. Кръвта идваше изпод него. Джими клекна, за да може да надникне отдолу, и срещна безжизнените очи на Ърл. Големият мъж лежеше по корем на отсрещната страна на колата, между вратата откъм пътническата седалка и кофите за боклук до стената — устата отворена, лицето замръзнало в болезнена предсмъртна гримаса.

Джими се надигна и усети как пистолетът го побутна по черепа като колебливо първо докосване на смъртта.

— Вътре! — каза мъжки глас и когато го чу, Джими не можа да скрие своята изненада, но стори каквото му бе наредено. Докато се изправяше, погледна към камиона и зърна за миг маскирана фигура, отразена в прозореца. След това го засипа градушка от удари, задето бе имал дързостта да погледне. Последвалите ритници го подкараха по коридора и спряха едва когато се озова в склада. Джими се довлече до стелажите с напитките, търсейки някаква опора, за да се вдигне на крака. На езика си усещаше вкус на кръв и не виждаше добре с лявото око. Опита се да говори, но онова, което излизаше от устата му, приличаше повече на дрезгав шепот. Все пак беше ясно, че се моли: за достатъчно време да дойде на себе си, за прекратяване на побоя.

За още живот.

Един от ритниците му бе счупил ребро и при всяко движение го усещаше как стърже. Облегна се на стелажите, хриптейки. Вдигна ръка в помирителен жест и каза:

— Уби човек за сто и петдесет долара и няколко пенита. Чуваш ли?

— Не, убих го за много повече от това.

И Джими Джуъл разбра със сигурност, че не ставаше дума за парите в касата. Ставаше дума за Рохас и за печатите и в миг ясно осъзна, че ще умре, когато черното дуло зейна насреща му както бездната, която скоро щеше да го погълне.

Каза си всичко още след първия изстрел, но разпитващият стреля още два пъти — за всеки случай, просто за да е сигурен, че не е скрил нищо.

— Няма повече, няма повече — каза Джими. Кръвта от раните му шуртеше по пода, думите му бяха и молба, и признание, протест срещу причиняването на нова болка и примирение, че за него всичко приключва.

Разпитващият кимна.

— О, боже мой — прошепна Джими, — искрено съжалявам…

Прозвуча последният изстрел. Той не го чу, само почувства милосърдието му.

Щяха да минат дни, преди тялото му и тялото на Ърл да бъдат открити. Онази нощ падна летен дъжд и отми кръвта на Ърл, тя се стече по наклонената повърхност на паркинга, по дървените стълбове, които крепяха стария кей, и се вля в океана, сол при солта.

Камионът на Ърл беше оставен в търговския център „Мейн“ и след като стоя там два дни, охраната прояви интерес и впоследствие пристигна полицията, защото по това време вече се беше разбрало, че Джими Джуъл е изчезнал някъде. Телефонът му не отговаряше, бирата за „Вдигнатите платна“ не можеше да бъде доставена и пияниците, които се черкуваха там, намираха своята обител затворена.

Откриха го в склада. Двете му стъпала и едното коляно бяха простреляни, след което навярно бе казал всичко, което е знаел, така че екзекуторът бе пратил четвъртия куршум право в сърцето му. Ърл лежеше в раздробените му крака, подобно на вярно куче, пратено да прави компания на господаря си на оня свят. Едва по-късно някой бе забелязал съвпадението на датите: Ърл и Джими бяха убити на 2 юни, точно десет години след като Сали Кливър бе предала Богу дух в задния двор на „Блу Мун“.

Старите хора повдигаха рамене и казваха, че не са изненадани.

17

Карън Емъри се събуди и откри, че Джоуел го няма в леглото. Ослушва се известно време, но не чу никакъв звук. Часовникът на нощното шкафче до нея показваше 4,03 ч. сутринта.

Беше сънувала и сега, докато лежеше будна и се опитваше да долови някакъв знак за неговото присъствие в къщата, изпита нещо като благодарност, че се е събудила. Глупаво беше, разбира се. След по-малко от три часа трябваше да става и да се облича за работа. Решила бе, че засега може да остане при господин Пачет, и го бе казала на Джоуел, когато се прибра и го завари вкъщи, с превръзка на лицето, за която не пожела да й даде обяснение. Той не възрази, което я изненада, но може би аргументите й му се бяха сторили разумни или поне така си бе помислила отначало: че работа не се намира лесно; че не може само да се мотае вкъщи, защото ще откачи; че вече няма да дава на господин Пачет никакви поводи да си пъха носа в нейните работи, нито в работите на Джоуел.

Имаше нужда от сън. Скоро краката щяха да я заболят от безкрайното сервиране, но те винаги я боляха. Дори да беше обута в най-удобните и хубави обувки на света, каквито, естествено, не можеше да си позволи, не и с тази заплата, пак щеше да усеща болките в петите и кокалчетата, които се получават от осемте часа на крак всеки ден. Но господин Пачет бе по-добър от повечето шефове, всъщност по-добър от всички шефове, за които беше работила, а това бе една от причините да иска да остане в „Даунс Дайнър“. През живота си беше работила за достатъчно много гадняри, за да различава добрата душа, когато срещне такава, и му бе благодарна за часовете, които й даваше. Закусвалнята можеше спокойно да мине с една сервитьорка по-малко и тъй като беше между последните назначени, би трябвало да е между първите, на които ще покажат вратата, но господин Пачет продължаваше да й дава редовна работа. Грижеше се за нея, както и за всички останали, които работят при него, и в трудните времена, когато навсякъде съкращаваха персонала, човек като него, който беше готов да се лиши от част от печалбата, за да позволи на хората да живеят, наистина заслужаваше уважение.

Но загрижеността на господин Пачет беше проблем за нея, особено след като частният детектив бе започнал да „души наоколо“, както се бе изразил Джоуел. Трябваше да внимава какво приказва пред господин Пачет, също както беше опитала да внимава, когато детективът дойде в дома им, макар че накрая все пак му каза повече, отколкото й се искаше.

Джоуел пръв бе открил детектива. Той имаше шесто чувство за тези неща. Беше много наблюдателен за мъж. Само като я погледнеше, и разбираше, когато е тъжна или когато я измъчва нещо. Никога досега не бе срещала мъж като него. Може би преди да се появи Джоуел, просто не бе имала късмет с приятелите си и повечето мъже всъщност живееха в хармония с половинките си, ала не й се вярваше. В това отношение, както и в други, Джоуел беше необикновен. И все пак нямаше желание да му каже за посещението на детектива. Не знаеше защо, поне в началото, мислеше си, че може да е просто заради смътното усещане, че не е бил искрен с нея по отношение на някои страни от живота си, и заради собствените си страхове за неговата безопасност, което бе и причината да изтърве някои неща пред детектива, когато я посети. Бе наблюдавала как му се отразява смъртта на неговите приятели: Джоуел беше изплашен, въпреки че се опитваше да не го показва. А предишната вечер се прибра с превръзка на лицето и рани на ръцете и не пожелала да й каже как е пострадал. Вместо това слезе в сутерена и започна да внася там някакви сандъци от камиона, стенейки от болка, когато товарът докосваше раните му.

И когато най-сетне си легна…

Ами, онова не беше толкова хубаво…

Карън въздъхна и се протегна. Стрелките на часовника бяха отброили два часа. Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв шум от вода, пусната в тоалетната, или от затръшната врата на хладилник. Чудеше се какво ли прави Джоуел, но не смееше да отиде да го потърси, не и след случилото се неотдавна. Питаше се дали не е крил тази своя страна през цялото време и дали не е сгрешила в преценката си за него. Не, не беше сгрешила. Беше подведена. Манипулирана и малтретирана от мъж, когото почти не познава. Очаквала бе с нетърпение да се махне от общежитията на Пачет. Беше благодарна за стаята и за компанията на другите жени, но тези домове винаги бяха разглеждани като временни убежища, или поне тя ги считаше за такива, въпреки че една от сервитьорките, Айлийн, живееше там вече от петнайсет години. На нея това нямаше да й се случи, да живее като стара мома, спазвайки старомодните правила на господин Пачет да не се водят мъже в общежитията. В началото й се струваше, че Деймиън може да й предложи търсената възможност да се измъкне от там, но той не проявяваше интерес към нея. Тя дори си помисли, че може да е гей, но Айлийн я увери, че не е. Между назначенията си в армията имал връзка с предишната домакинка на общежитието и изглеждало, че може да се съберат за постоянно, но жената не искала да става войнишка съпруга, още по-малко пък войнишка вдовица, и всичко приключило. Карън имаше чувството, че господин Пачет ще е доволен, ако двамата с Деймиън се оженят. Когато Деймиън се прибра окончателно от Ирак, баща му направи всичко по силите си, за да ги събере, канеше я да вечеря с тях или ги пращаше заедно да купуват продукти и да говорят с доставчиците. Но по онова време тя вече излизаше с Джоуел, с когото се бе запознала чрез Деймиън. Когато за пръв път позволи на Джоуел да я вземе от работата, забеляза разочарованото изражение на господин Пачет. Той не каза нищо, ала бе огорчен и оттогава насетне вече не се държеше с нея толкова непринудено. Когато синът му загина, й мина през ума, че е възможно вината донякъде да е и нейна, че ако имаше някого, когото да обича и който да го обича, Деймиън нямаше да посегне на живота си. Може би това бе и причината за наемането на детектива: господин Пачет й беше ядосан, задето се срещаше с Джоуел, и пренасяше гнева си върху него.

Джоуел печелеше добре с камиона, повече, отколкото тя мислеше, че може или би трябвало да печели един независим превозвач. По-голямата част от работата му бе свързана с пътуване през границата до Канада и обратно. Беше се опитала да разбере от него нещо повече и той й бе отговорил, че превозва каквото трябва да бъде превозено, но начинът, по който го каза, показваше недвусмислено, че този разговор му е неприятен и че няма желание да го продължава, така че тя изостави темата. Обаче се чудеше…

Но обичаше Джоуел. Стигнала беше до този извод, след като бе излизала една-две седмици с него. Просто го беше разбрала. Той беше силен, мил и по-възрастен от нея, така че знаеше повече за света, което й вдъхваше чувство за сигурност. Имаше си собствено жилище и когато я покани да се премести при него, едва успя да довърши изречението, преди тя да се съгласи. При това беше къща, не някой апартамент, където да се блъскат в стените и да си лазят по нервите. Беше много обширно: две спални горе и по-малък дрешник; голяма дневна и хубава кухня; и мазе, където той държеше инструментите си. Освен това беше чист, по-чист от повечето мъже, които Карън познаваше. О, банята бе имала нужда от сериозно почистване, къщата също, но не бяха мръсни, а просто неподредени. Сторила го бе с радост. Гордееше се с тяхната къща. Така мислеше за нея, като за „тяхната“ къща. Не само неговата, вече не. Лека-полека внасяше в нея свои лични нюанси и той изглеждаше доволен от това. Имаше вази с цветя и повече книги, отколкото преди. Дори бе купила картини за стените. Когато го попита дали ги харесва, той каза „да“ и дори си направи труда да ги разгледа всичките, сякаш ги оценяваше за възможна продажба след време. Но тя знаеше, че го прави само за да й достави удоволствие. Джоуел беше от хората, които никак не се интересуват от украшения, и тя се съмняваше, че изобщо би забелязал картините, ако не му ги беше посочила, но беше доволна, че се е постарал да се престори на заинтересуван.

Беше ли добър човек? Карън не знаеше. В началото мислеше, че е, но през последните седмици се бе променил много. Предполагаше, че всички мъже се променят, след като получат каквото искат. Престават да бъдат грижовни и внимателни както преди. Сякаш си слагат фасада, за да се харесат на жените, и когато постигнат целта си, постепенно я отърсват от себе си. Някои се освобождават от нея по-бързо от другите, виждала бе мъже да се превръщат от агнета във вълци с бързината, с която пада подхвърлена монета или се гаврътва последна чашка за из път, но неговата промяна изглеждаше по-постепенна и поради това някак си по-обезпокоителна. В началото беше само разсеян. Вече не говореше толкова с нея и понякога й се сопваше, когато тя не се отказваше от опитите да завърже разговор. Карън мислеше, че това може да е свързано с неговите ранявания. Понякога го болеше ръката. В Ирак беше загубил два от пръстите на лявата си ръка и не чуваше много добре с лявото ухо. На него му бе провървяло. Останалите момчета, попаднали на самоделно взривно устройство, не бяха оцелели. Джоуел рядко говореше за случилото се там, но на нея не й трябваше да знае повече. Той често отсъстваше от къщи, пътуваше с камиона, и приятелите му от войската, които преди идваха често, бяха престанали да го посещават. Те не говореха много с нея, а от единия, Пол Бака, направо я побиваха тръпки заради начина, по който очите му шареха по тялото й и се задържаха върху гърдите и слабините й. Когато идваха, Джоуел затваряше вратата на дневната и тя чуваше през стената неспирното жужене на тихите им гласове като от насекоми, попаднали в кухина.

— Джоуел?

Нямаше отговор. Искаше й се да иде да го потърси, но се страхуваше. Страхуваше се, защото той отново я беше ударил. Случи се, когато се опита да разбере нещо за раните му, след като отвори вратата на банята и го видя да слага мехлем на изгарянията по ръцете и ужасната дупка на бузата си. Той отговори на въпросите й с въпрос:

— Защо не ми каза за посетителя си?

Отне й няколко секунди, докато се сети, че говори за Паркър, за детектива. Все пак откъде би могъл да научи? Още се мъчеше да намери подходящ отговор, когато дясната му ръка излетя и я удари. Не силно, и той изглеждаше едва ли не по-стъписан от нея самата, че го е сторил, но все пак си беше шамар, който попадна на лявата й буза и я накара да залитне назад към стената. Беше различно от първия път, тогава беше случайно. Този път бяха вложени сила и злоба. Джоуел веднага се извини, но Карън вече тичаше към спалнята и минаха минути, преди той да я последва. После опита отново да й говори, но тя не желаеше да го чуе. Не можеше да го чуе, толкова силен беше плачът й. Накрая само я държеше в прегръдките си и тя го усети, когато заспа, притиснат в нея. След време Карън също заспа, защото така можеше да избяга от мислите за случилото се. През нощта той я събуди, за да се извини още веднъж, устните му докоснаха нейните, ръцете му се плъзнаха по тялото й и те се помириха.

Не, не беше истинско помиряване. Прие го заради него, не заради себе си. Не искаше той да се чувства зле и не искаше… да я удря.

Да, това беше. Това беше ужасното.

Сега, докато лежеше в тъмното, Карън разбра, че мнението й за него се бе променило, както и той се бе променил. Искаше й се да е добър мъж, или поне по-добър от онези, с които се бе срещала преди него, но дълбоко в себе си вече разбираше, че не е такъв, след като бе способен да я удря и след като се променяше толкова драматично. Сексът вече не беше нежен. Всъщност и този път я беше позаболяло и когато го помоли да бъде по-внимателен с нея, той просто свърши и се е обърна на другата страна, оставяйки я да гледа голия му гръб.

— На теб говоря — дръпна го за рамото, за да го накара да я погледне. Усети как той се напряга и когато се обърна към нея, изражението му, дори в тъмното, накара ръцете й да се отпуснат безпомощно. За момент беше сигурна, че ще я удари отново, но той не го стори.

— Остави ме на мира — каза Джоуел и в очите му се появи нещо, което много приличаше на страх, и тя имаше чувството, че говори не само на нея, а и на още някого, на някакво невидимо същество, чието присъствие усеща единствено той. После Карън задряма и тогава дойде сънят. Не можеше да го нарече кошмар, не съвсем, макар че я бе разтревожил. В него тя бе затворена в тясно пространство, почти като ковчег, но едновременно и по-голямо, и по-малко. Бореше се за въздух, устата и ноздрите й се пълнеха с прах.

Но най-лошото бе, че не е сама. Там, вътре, имаше още нещо и то й шептеше. Не разбираше какво й казва, а и не беше сигурна, че думите са отправени към нея, но то не спираше да говори нито за миг.

Отдолу долетя някакъв шум, непознат звук, който нямаше място в тъмнината на техния дом. Бързо потиснат кикот. В него се долавяше нещо детинско и едновременно с това неприятно. Беше спонтанен изблик на веселие, предизвикан от дума или от действие, което е по-скоро шокиращо, отколкото смешно. Смях за нещо, което не би трябвало да разсмива.

Предпазливо отметна одеялата и спусна крака на пода. Дъските не изскърцаха. Джоуел бе свършил почти цялата работа по къщата сам и се гордееше с нейната солидност. Тя прекоси тихо килима и отвори вратата по-широко. Сега чу шушукане, но гласът беше неговият, не гласовете на другите, онези в съня й. Другите. Досега не го беше разбрала. Гласът не беше един, повече бяха, и всички говореха на един и същ език, но използваха различни думи.

Отиде до стълбището, коленичи и надникна през парапета. Джоуел бе седнал на пода пред вратата за мазето с кръстосани крака и ръце в скута и подръпваше пръстите си. Заприлича й на малко момче и когато го видя, почти се усмихна.

Почти.

Той водеше разговор с някого зад вратата за мазето. Винаги държеше тази врата заключена. Това не я безпокоеше особено, поне в началото. През първата седмица след преместването си тук бе слизала долу заедно с него да му помогне да качи някаква боя и й се беше видяло обикновено мазе, пълно със сандъци, стари вещи и машинарии. След това рядко бе влизала там, и то винаги с Джоуел. Той не й забраняваше да слиза долу. Не беше толкова глупав, пък и тя без това нямаше работа там. Освен това не обичаше тъмните места, което навярно беше причината сънят да я разтревожи толкова силно.

Когато погледна надолу, затаи дъх и се напрегна да чуе какво казва Джоуел. Той шепнеше, но не се чуваше някой да му отговаря. Просто казваше нещо и после се вслушваше, преди да продължи да говори. Понякога кимаше безмълвно, сякаш следеше някакво разсъждение, което чува единствено той.

Отново се изкикоти и вдигна ръце към устата си да заглуши звука. Едновременно с това погледна инстинктивно нагоре, но тя бе скрита в сенките.

— Това не е хубаво — каза той. — Ставаш лош.

После сякаш се заслуша отново и отговори:

— Опитах се. Не мога да го направя. Не знам как.

Пак замълча. Изражението му стана сериозно. Тя го чу да преглъща мъчително и й се стори, че усеща страха му, макар да беше високо над него.

— Не — каза решително той. — Не, няма да направя това. — Поклати глава. — Моля те, не. Няма да го направя. Не можеш да искаш това от мен. Не можеш.

Затисна с ръце ушите си, опитвайки се да спре гласа, който чуваше единствено той. Изправи се, без да отмества ръце от ушите.

— Остави ме на мира! — повиши глас. — Престани. Престани да ми шепнеш. Трябва да спреш да ми шепнеш.

Блъсна се в стената, когато тръгна да се качва по стълбите.

— Престани! — каза отново и тя позна по гласа му, че се е разплакал. — Спри, спри, спри!

Карън се промъкна обратно в спалнята и дръпна завивките над себе си секунди преди той да отвори вратата и да влезе.

Влезе толкова шумно, че тя не можеше да не реагира, но направи всичко по силите си да се престори на сънлива и изненадана.

— Скъпи? — каза тя, като надигна глава от възглавницата. — Добре ли си?

Той не й отговори.

— Джоуел, какво има?

Видя го да тръгва към нея и се изплаши. Той седна на ръба на леглото и докосна косата й.

— Съжалявам, че те ударих. Но никога не бих те наранил истински. Не и истински.

Стомахът й се сви толкова силно, че положително щеше да се наложи да тича в банята, за да не се изцапа. Заради онези последни три думи. Не и истински: сякаш бе някак си в реда на нещата да нараняваш мъничко някого от време на време, но само когато си го е заслужил; когато някоя любопитна малка кучка задава въпроси за нещо, което не и влиза в работата, или приема шпиони в кухнята. Само тогава. И наказанието ще съответства на престъплението, а след това тя може да се просне в леглото, да му се предложи и да се помирят, и всичко ще е наред, защото той я обича и хората, които се обичат, постъпват така.

— Когато те ударих, това не бях аз — продължи той. — Беше нещо друго. Сякаш бях кукла и някой ми дърпаше конците. Аз не искам да ти причинявам болка. Обичам те.

— Знам — отвърна тя, като се помъчи, и донякъде успя, да спре треперенето на гласа си. — Скъпи, какво не е наред?

Той се облегна на нея и тя почувства сълзите му, когато допря бузата си до нейната. Взе го в прегръдките си.

— Имах лош сън — каза той и Карън чу детето у него. Но погледна надолу и видя, че той се бе втренчил в нея и в един момент очите му станаха студени и подозрителни, дори развеселени, сякаш двамата играеха някаква игра, но само той знаеше правилата. После това отмина, очите му се затвориха и той се сгуши до гърдите й, а тя продължаваше да го притиска до себе си дори когато изпита желание да го блъсне настрани, да избяга от къщата и да не се връща никога, никога повече.

Стресът уврежда съзнанието, ето какво не разбираха те, хората в родината, онези, които не са били там. Дори и в армията не го разбираха, не и преди да е станало твърде късно. Дай си малко почивка, казваха. Живей със семейството си. Люби приятелката си. Занимавай се с нещо. Започни работа, намери си някакъв коловоз, по който да тръгнеш, придържай се към нормалното.

Но той не би могъл да изпълни тези съвети дори ако краката му не свършваха по средата на бедрата, защото стресът е като отрова, токсин, който навлиза в организма, но атакува само един жизненоважен орган: мозъка. Спомняше си автомобилната катастрофа, която бе преживял на магистрала 1, когато беше тринайсетгодишен, малко преди да почине баща му. Тя не бе тежка, камион навлезе в кръстовището на червено и блъсна колата им откъм пътническото място отпред. Той седеше на задната седалка, от страната на шофьора. Беше си чист късмет: край магистралата имаше магазин за коли и когато времето беше хубаво, отвън винаги бяха изложени страхотни стари кали. Обичаше да ги гледа и да си представя как седи зад волана на най-хубавата от тях. По всяко друго време щеше да е отпред до баща си, за да може да разговаря с него, и кой знае какво щеше да стане тогава. Вместо това и двамата преживяха силна уплаха, а той бе понарязан от счупените стъкла. След като камионът потегли и полицаите от Скарбъро ги откараха до дома им, той пребледня, разтрепери се и после повърна закуската. Това прави стресът, поболява те, физически и психически. И ако ден след ден продължаваш да се сблъскваш със стресиращи ситуации, прекъсвани от периоди на скука, на размотаване, на игри и на ядене, или пипнеш някоя болест, или пишеш задължителните месечни картички, за да съобщаваш на близките си, че още не си убит, и краят му не се вижда, защото срокът ти непрекъснато бива удължаван, тогава нервните ти клетки се обременяват дотолкова, че вече не успяваш да се възстановиш от стреса и мозъкът ти започва да се препрограмира, променя начина си на действие. Нервните клетки в хипокампуса, от който зависи ученето и дългосрочната памет, започват да атрофират. Реакциите на амигдалата, нервния възел, от който зависят социалното поведение и емоционалната памет, се променят. Медиалната предфронтална мозъчна кора, която участва във формирането на чувствата за разкаяние и страх и ни позволява да различаваме кое е реално и кое нереално, се променя. Подобен срив в комуникациите между нервните клетки се наблюдава при шизофрениците, социопатите, наркоманите и затворниците с продължителни присъди. Превръщаш се в отрепка, без да имаш някаква вина за това, защото не си сторил нищо лошо. Просто си изпълнявал дълга си.

По време на Гражданската война го наричали „чувствително сърце“. За войниците от Първата световна война било „гранатен шок“, а за онези от Втората — „военна невроза“. После станало „виетнамски синдром“, а сега е посттравматичен стрес. Понякога се питаше дали римляните са имали дума за това състояние, или гърците. След като се върна от Ирак, прочете „Илиада“, опита да разбере войната с помощта на литературата и му се стори, че в скръбта на Ахил за приятеля му Патрокъл и в последвалия му гняв съзира нещо от своята скръб за другарите, които беше загубил, и преди всичко за Деймиън.

Оставят те в това състояние. Вече не можеш да контролираш чувствата си. Не можеш да контролираш себе си. Ставаш депресивен, параноичен, различен от тези, които се грижат за теб. Струва ти се, че още си на война. Нощем се бориш със завивките. Отчуждаваш се от хората, които те обичат, и те те напускат.

И започва да ти се струва, само да ти се струва, че те преследват призраци, че демони ти говорят от разни сандъци и когато не можеш да изпълниш желанията им, когато не можеш да сториш онова, което искат от теб, те насъскват против самия теб и те наказват.

И може би, само може би, онзи момент на самоунищожението идва като избавление.

18

Ирод пристигна в Портланд с влак в 11,30 преди обяд само с една стара, но запазена черна кожена пътна чанта, свидетелство за качеството на марката. Той нямаше нищо против пътуването със самолет и рядко изпитваше необходимост да носи със себе си нещо, което може да направи багажната проверка на летището притеснителна, ако не и действително нежелателна, но когато беше възможно, предпочиташе да пътува с влак. Това му напомняше за една по-цивилизована ера, когато темпото на живота беше по-бавно и хората имаха повече време за дребни любезности. Освен това немощното му физическо състояние подсказваше, че шофирането на дълги разстояния му е неудобно и неприятно, а също така бе свързано и с потенциални рискове, тъй като лекарствата, които вземаше, за да държи болката под контрол, често водеха до сънливост. За жалост в момента това не представляваше особен проблем: ограничил бе дозата, за да запази ума си бистър, и следователно имаше силни болки. Във влака можеше да става и да обикаля вагона или да си вземе питие във вагон-ресторанта, с една дума, да стори нещо, за да отвлече вниманието си от мъченията, на които бе подложено тялото му. На гара „Пенсилвания“ се бе настанил в тих вагон и когато влакът излезе изпод земята в мъглявата светлина, на лицето му се появи доволна усмивка. Синята хирургическа маска, която скриваше устата му, привлече погледите само на един-двама от минаващите покрай него.

Забеляза присъствието на Капитана точно когато очертанията на Манхатън на хоризонта се скриха от погледа му. Той седеше на мястото оттатък пътеката и се виждаше само в стъклото на прозореца, и то само частично: като петно, зацапано място, движещ се силует, хванат в обектива на камера, докато всичко около него е неподвижно. На Ирод му беше по-лесно да го вижда, без да гледа право към него.

Капитана бе облечен като клоун. За него можеше да се каже какво ли не, но той държеше на надеждните стари неща. Носеше сако на бели и червени райета и малко бомбе, изпод което се подаваха кичури от раздърпана червена перука. В изкуствените коси имаше паяжини и на Ирод му се струваше, че различава пълзящите по тях паяци. Ръцете му бяха изпънати върху страничните облегалки, върховете на пръстите на зацапаните му бели ръкавици бяха пробити и от тях стърчаха остри почернели нокти. Показалецът на дясната ръка почукваше ритмично, повдигаше се бавно и след това падаше като някаква механична играчка, която непрекъснато се навива и пуска. Лицето на Капитана беше намазано с бял грим. Устата бе голяма, червена и изрисувана с извити надолу ъгълчета. На двете бузи имаше червени петна от руж, но орбитите на очите му бяха празни и черни. Капитана гледаше право напред, движеше се само пръстът му.

Вагонът бе пълен, но мястото на Капитана, въпреки че изглеждаше свободно, оставаше незаето, както и мястото до Ирод, сякаш нещо от аурата на Капитана се бе прехвърлило през пътеката. Жената, която седеше до Капитана, откъм прозореца, беше възрастна и Ирод виждаше как безпокойството й нараства. Тя се размърда на мястото си. Опита да подпре лакът на общата облегалка, но си позволи да го задържи там само една-две секунди, след което отдръпна ръката и започна отчаяно да търка кожата си. После носът й се сбърчи и лицето й се изкриви от погнуса. Започна да забърсва с ръка косата и лицето си и когато погледна отражението й, Ирод видя, че паяците на Капитана бяха започнали да колонизират посребрените й къдрици. След известно време тя взе палтото и чантата си и се премести в друг вагон. След всяка гара минаваха нови пътници и макар мнозина да спираха пред двете празни седалки, някакъв атавистичен инстинкт ги караше да отминават нататък.

И през цялото време Капитана оставаше неподвижен, само пръстът му продължаваше своето чук-чук-чук.

Ирод слезе на новата портландска гара. Още помнеше старата „Юниън Стейшън“, където пристигаше някога влакът от Бостън. За последен път го бе вземал… кога? През 1964 г. Да, точно така, 64-та беше. Почти успяваше да си представи големите сребристи вагони с преплетени синьо Б и бяло М. Фактът, че отново имаше влак между Бостън и Мейн, макар и с прекачване от друга бостънска гара, му беше приятен.

Хвана такси до аерогарата, за да вземе кола под наем. Както билетът за влака, и резервацията не беше на негово име. Пътуваше под името Учело. Когато трябваше да се легитимира, Ирод винаги използваше имена на ренесансови художници. Притежаваше шофьорски книжки и паспорти на името на Дюрер, Брьогел и Белини, но имаше специални предпочитания към Учело, един от първите художници, използвали перспективата в картините си. Доставяше му удоволствие да си мисли, че и той има чувство за перспектива.

Капитана вече не беше с него. Капитана бе… другаде. Ирод навлезе в Портланд и намери бара, собственост на човека на име Джими Джуъл. Паркира зад отсрещната сграда и преди да мине от другата страна на кея, пъхна пистолета в джоба на палтото си. Барът, изглежда, беше затворен и вътре не се виждаха никакви признаци на живот. Докато надничаше през стъклото, Капитана се върна, ярка отразена физиономия. Постоя за момент с онази недоволна червена гримаса, застинала на лицето, после се обърна и се запъти към задния двор на бара. Ирод тръгна подир него, следейки движението му в стъклата на прозорците като в кадър от филм, прожектиран много бавно. Коленичи пред задната врата и разгледа стъпалото. Докосна с пръсти петната кръв, впери поглед във вратата за миг, кимна и после си тръгна.

Беше отново в колата и се готвеше да запали двигателя, когато почувства хлад на челото. Погледна надясно и го видя на стъклото срещу съседната седалка. Вниманието му бе насочено към бара. Пред входната врата имаше мъж, чиито действия повтаряха тези на Ирод от преди малко, докато се опитваше да надзърне вътре. Беше висок малко над метър и седемдесет, косата на слепоочията му бе започнала да сивее. Ирод го наблюдаваше любопитно. Новодошлият излъчваше усещане за заплаха, което идваше от начина, по който се държеше, нещо като мрачно спокойствие. Но в него имаше и нещо различно и подпомогнат от Капитана, Ирод разпозна човек като себе си, човек, който обединява два свята. Питаше се какво ли е отворило пролуката, какво ли му е дало способността да вижда онова, което виждаше той. Болка? Да, несъмнено, но не само физическа, не и когато ставаше дума за този мъж. Ирод улавяше скръб и гняв, и вина, а Капитана изпълняваше ролята на антена, импулсите на емоцията преминаваха през него.

Сякаш в отговор на проявения интерес мъжът се обърна. Впери поглед в него. Намръщи се. Около лакътя на Ирод се стегнаха пръсти и той почувства желанието на Капитана да си тръгнат. Запали двигателя, потегли и когато зави надясно, мина покрай двама други: чернокож мъж, облечен изискано, и друг, по-нисък, бял, който сякаш бе навлякъл набързо първата дреха от коша с пране, която му попадне. Зърна в огледалото за обратно виждане, че двамата гледат след него, и после те се изгубиха от погледа му, както и Капитана.

— Видя ли онзи тип в колата? — попита Луис.

— Да, онзи с маската. Не можах да го огледам добре, но бих казал, че му имаше нещо.

— Сам ли беше?

— Сам?

— Да, имаше ли някого на предната седалка до него?

Луис изглеждаше озадачен.

— Не, само той беше. Защо?

— Нищо. Трябва да е било слънчев отблясък в прозореца. Няма следа от Джими. Ще опитам отново по-късно. Да си вървим…

Ирод отиде до Уолдобъро, защото там живееше връзката му, възрастната жена, която държеше антикварен магазин. Поръча си кафе и сандвич в една закусвалня и докато чакаше храната да пристигне, се обади по телефона от кабината. Имаше само неколцина други посетители, никой от тях не беше наблизо, така че не се опасяваше, че някой ще го чуе.

— С какво разполагаме? — попита, когато отсреща вдигнаха слушалката.

— Той живее над склад в Люистън. Някогашна пекарна.

— Има ли компания от други като него?

— Неколцина.

— А предметите?

— Изглежда, че вече са се появили хора, които проявяват интерес, но те са още у него.

Ирод направи гримаса.

— Другите как са научили за тях?

— Той е невнимателен човек. Разчуло се е.

— Пътувам натам. Осъществи контакт с него. Предай му, че искам да поговорим.

— Ще кажа на господин Рохас, че може би имам купувач и че не бива да предприема никакви други действия, докато не се срещнем. Както знаете, той има известна представа за стойността на предметите. Може да излезе скъпо.

— Сигурен съм, че мога да убедя продавача да бъде разумен, най-вече защото не се интересувам от онова, което продава, а само от източника.

— Все пак той не е разумен човек.

— Така ли? — каза Ирод. — Колко жалко.

— Нито пък е глупав.

— Умен и неразумен. Човек би очаквал тези качества да се изключват взаимно.

— Имам негова снимка, ако това може да помогне. Принтирах я от камерата за наблюдение в магазина.

Ирод описа колата си и къде е паркирана. Каза на жената, че тя не е заключена и че трябва да остави материалите, с които разполага, под предната пътническа седалка. Сметна, че ще е по-добре да не се срещат. Жената направи всичко по силите си да скрие разочарованието си от тази новина. Той затвори телефона. Храната му вече беше дошла. Изяде я бавно в един ъгъл, далече от другите посетители. Беше наясно, че видът му има свойството да разваля апетита на хората, но и на него му бе неприятно да се храни под техните погледи. И без това му бе достатъчно трудно да яде: апетитът му в най-добрия случай бе минимален, но трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си. Сега това бе по-важно от всякога. Докато се хранеше, си мислеше за мъжа пред бара и за реакцията на Капитана към неговото присъствие.

На стената срещу сепарето му имаше огледало. В него се виждаше пътят, където с гръб към закусвалнята стоеше момиченце в скъсана синя рокля, държащо червен балон, и гледаше преминаващите коли. Към него приближаваше голям камион, но то не помръдваше, а шофьорът, високо в кабината си, изглежда, не го виждаше. Ирод едва не извика и свали очи от огледалото, когато камионът блъсна момиченцето и мина право през него. Когато отмина, момиченцето беше изчезнало. По нищо не личеше, че е било някога там.

Ирод бавно погледна отново към огледалото. То беше на мястото, където бе стояло преди, само че сега беше обърнато към закусвалнята и към него. Като че ли му се усмихваше, макар че тъмните очни кухини само пародираха светлината. Постепенно момиченцето избледня и се загуби от погледа му, а в отразения свят червеният балон се понесе нагоре към сиво-черните облаци, изпъстрени с пурпурни и червени жилки като прокъсани в небето рани. После небето се проясни, огледалото отразяваше само този скучен свят и вече не беше прозорец към друг.

Ирод изяде колкото можа и започна да пие кафето си, без да бърза. В края на краищата разполагаше с много време. Така или иначе трябваше да чака, докато се стъмни, защото на тъмно работеше най-добре. След това щеше да направи посещение на господин Рохас. Нямаше никакво намерение да чака до другия ден, за да започне преговорите. Всъщност изобщо нямаше намерение да води преговори.

19

Далеч от там, в апартамент на „Рю дьо Сен“ в Париж, точно над търговските зали на реномираната фирма за търговия с предмети на изкуството от древността „Рошман и синове“, бе на път да се сключи сделка. Еманюел Рошман, последният от дълга поредица Рошманови, осигурявали си охолен живот с продажбата на най-редки антики, чакаше седналия насреща му ирански бизнесмен да спре да увърта и да обяви решението, което и двамата знаеха, че вече е взел. В края на краищата тази среща на четири очи в компанията на древните артефакти бе само последната стъпка от продължителни преговори, започнали преди много седмици, и нямаше никакви изгледи отново да му бъдат предложени толкова редки и красиви предмети като тези, които лежаха пред него в момента: две изящни статуетки от слонова кост от гробниците на асирийски царици в Нимруд и два изключителни цилиндрични печата от лазурит отпреди пет хиляди и петстотин години, най-старите предмети от този род, които Рошман бе предлагал някога за продажба.

Иранецът въздъхна и се размърда на мястото си. Рошман обичаше да търгува с иранци. Те проявяваха силен интерес към предметите, откраднати от иракския музей, успели да стигнат засега до пазара, макар че и те, както и йорданците, накрая се принуждаваха да се откажат от повечето плячкосани артефакти, на които попадаха. Докато хиляди и хиляди експонати оставаха в неизвестност, най-ценните бяха вече открити, в общи линии. Възможностите да се сдобиеш с иракски съкровища ставаха все по-редки и съответно сумите, които колекционерите бяха готови да платят, се бяха покачили неимоверно. Рошман не бе срещал точно този купувач досега, но той му бе препоръчан настойчиво от двама предишни клиенти, които бяха хвърлили доста пари за покупки от мосю Рошман, без да се тревожат излишно за произхода и за сертификатите.

— Ще има ли още? — попита иранецът. Той се беше представил като господин Абас, Лъва, което очевидно бе псевдоним, но неговият доброволен депозит от два милиона долара бе преведен на сметката им без никакви усложнения и онези, които го препоръчваха, уверяваха Рошман, че двата милиона долара представляват доходите на господин Абас само за един ден. Въпреки това Рошман започваше да се изморява от този лов на лъвове. „Хайде, мислеше си той, знам, че ще ги купиш. Само кажи „да“ и можем да приключваме.“

— Не и като тези — каза той, но после размисли. Знаеше ли човек колко допълнителни доходи може да генерира малко търпение? — Тези статуетки от слонова кост или други, дори не толкова хубави, едва ли ще се появят повече на пазара. Ако се откажете, те ще изчезнат. Печатите… — Рошман заобръща дясната си длан нагоре-надолу в общоприетия жест за неустановеност, като избягваше да я задържи на отрицателната страна. — Но ако останете доволен от тази покупка, може би ще получите достъп до артефакти с подобна стойност.

— И с документиран произход?

— Търговска къща „Рошман“ гарантира всичко, което продава. Естествено, ако възникнат някакви правни проблеми, купувачът пръв ще научи за тях, но аз съм убеден, че в този случай няма да имаме подобни затруднения.

Това бе стандартната линия на поведение, когато Рошман действително прекрачваше границите на законното. О, щом ставаше дума за антични съкровища, често имаше неясноти, но тук случаят не беше такъв. И той, и Абас знаеха откъде са дошли статуетките и печатите. Нямаше нужда това да се изрича на глас и тази продажба нямаше да бъде документирана с никакви разписки.

Абас кимна, явно доволен от отговора.

— Е, това ме устройва — каза той. — Да преминем нататък.

Той извади от джоба си златна писалка и натисна бутона, за да се покаже перото.

— Няма да ви е необходима писалка, мосю Абас — понечи да каже Рошман и в този момент вратата се отвори с трясък, появиха се въоръжени полицаи, а господин Абас му се усмихна и каза:

— Името ми е Ал-Даини, мосю Рошман. Колегите ми и аз бихме искали да ви зададем няколко въпроса…

20

Ейнджъл и Луис бяха отседнали у дома и аз подозирах, че тази нощ и двамата не бяха спали, тъй като знаеха, че всеки момент могат да бъдат предприети някакви действия срещу нас. На другата сутрин прекарах един час с тях, като им повторих още веднъж всичко, което знаех за Джоуел Тобаяс. Той бе основната ни отправна точка и упражнението беше полезно. Фактът, че бе служил във войската, ни беше от помощ, защото това означаваше, че съществува официална документация за голяма част от живота му. Всичко изглеждаше съвсем ясно. Записал се в армията през 1990 г., веднага след като завършил гимназията в Бангор, и получил подготовка като шофьор на камион. Уволнен поради инвалидност в началото на 2007 г. след избухването на самоделно взривно устройство, докато ескортирал медицински материали за зелената зона в Багдад, при което загубил част от левия си прасец и два от пръстите на лявата си ръка. Върнал се в Мейн по-късно същата година и след като преминал успешно писмения изпит, изпита по кормуване и прегледа на очите, взел професионална шофьорска книжка. Получил също така разрешително за превози на опасни товари, което се издава от Управлението по безопасност на транспорта само след специално проучване и картотекиране на пръстовите отпечатъци. Дотук документите му за правоуправление бяха наред.

Открих некролог за майка му в „Бангор Дейли Нюз“ от 19 юли 1998 г. и друг за баща му, който служил във Виетнам, от април 2007 г. Споменаваше се, че синът, Джоуел, също служи в армията и се възстановява от раняване при изпълнение на воинския си дълг. Имаше дори снимка на Тобаяс пред гроба. Той бе в пълна униформа и се подпираше на патерици. Нямаше братя и сестри. Джоуел Тобаяс бе единствено дете.

Изпитах неприятно чувство, вина на човек, който не се е жертвал за страната си, изправен пред друг, който се е жертвал. На пръв поглед изглеждаше, че Тобаяс й бе служил доблестно и бе страдал за нея. А след като завърших гимназия, аз дори не си мислех, че армията е възможно поприще за мен. Но уважавах онези, които го бяха избрали. Чудех се какво бе накарало Тобаяс да се запише във войската. Дали заради семейната история, заради убеждението, че трябва да тръгне по стъпките на баща си? Но пък баща му не беше професионален войник. От некролога ставаше ясно, че е бил мобилизиран. Много мъже се бяха върнали от Виетнам с горещото желание да не допуснат децата им да преживеят онова, което са преживели те. Стигнах до извода, че след като се е записал доброволно, Тобаяс или се е бунтувал срещу своя родител, или е търсил неговото одобрение.

След това отворих файла на Боби Джандро, който бе завършил същата гимназия в Бангор както Тобаяс, въпреки че ги разделяха повече от десет години. По време на последния си срок в Ирак Джандро бил сериозно ранен при престрелка в Газалия. Първият куршум го улучил в горната част на бедрото и докато лежал в калта, бойците от шиитската съпротива, които нападнали конвоя им, продължили да стрелят в краката му, за да накарат другарите му да тръгнат да го спасяват и да дадат повече жертви. По-късно Джандро бил изтеглен на безопасно място, но краката му вече били раздробени. Преценили, че ампутацията е единственото решение.

Знаех всичко това, защото името му се споменаваше в статия за ранените войници от Мейн, които се опитват да се справят с живота извън войската. Споменаваха Деймиън Пачет като войника, спасил живота на Джандро, но ако са искали от него коментар във връзка с това, той явно им е отказал. В статията Джандро признаваше, че има проблеми. Говореше за пристрастяване към предписаните лекарства, което преодолявал с помощта на приятелката си. Ето какво бе написал репортерът: „Джандро е вперил поглед през прозореца на своето жилище в Бангор, ръцете му стискат страничните облегалки на инвалидния стол. „Никога не съм вярвал, че ще стигна дотук — казва той. — Както повечето момчета, и аз знаех, че е възможно това да се случи, но все ми се струваше, че някой друг ще пострада, не аз. Опитвам се да открия нещо положително във всичко това, но няма такова или аз не го виждам. Просто е отвратително.“ Приятелката му, Мел Нелсън, поглажда нежно косата му. В очите й напират сълзи, но очите на Джандро са сухи. Сякаш още е в шок или пък не са му останали повече сълзи.“

— Лош късмет — каза Ейнджъл.

Луис, който също четеше от екрана, остана безмълвен.

Не успях да намеря адрес на Боби Джандро в Бангор, но в статията се споменаваше, че Мел Нелсън работи като офис мениджър в дървопреработвателната компания на баща си във Вийзи. Когато й позвъних, тя бе зад бюрото си и проведохме дълъг разговор. Понякога хората просто чакат да им се обади подходящият човек. Оказа се, че тя вече не е „приятелката на Боби“ и никак не е доволна от този факт. Мел Сандърс държеше на него, обичаше го, но той я беше изгонил и тя не разбираше защо. Когато затворих, вече имах адреса и телефона на Боби и бях изпълнен с възхищение към нея.

Докато закусвахме, се обади Кари Сандърс. Няма да е вярно, ако кажа, че изглеждаше ентусиазирана от перспективата да се срещне с мен, но вече се бях научил да не приемам лично подобни реакции. Казах й, че работя за Бенет Пачет, бащата на Деймиън, и преди да затвори телефона, тя потвърди срещата ни по обяд в нейния кабинет в Медицински център за ветерани от войската „Тогус“ в Огъста. Луис и Ейнджъл се движеха плътно след мен чак до Огъста. Интересуваше ме какво може да изникне, докато пътувам на север, но те не откриха никакви признаци на преследване.

21

Кабинетът на Кари Сандърс се намираше близо до клиниката по психиатрия. Името й — просто „Д-р Сандърс“ — бе написано на пластмасова табелка на вратата и когато почуках, отвори жена в средата на четирийсетте, с къса руса коса и фигура на боксьор лека категория. Носеше тъмна фланелка над черен работен панталон, мускулите на ръцете и раменете й се очертаваха ясно. Беше висока към сто петдесет и пет сантиметра и кожата й бе бледа. Кабинетът бе малък и всяко пространство бе използвано максимално: от дясната ми страна имаше три шкафа за папки, отляво — рафтове за книги, запълнени с разнообразна медицинска литература и картонени кутии за документи. На стената висяха поставени в рамка дипломи за завършено образование от Военния медицински университет в Бетезда, Мериленд, и от „Уолтър Рийд“. Един внушителен лист хартия свидетелстваше за специализация по психиатрия при екстремни случаи. Подът беше покрит със сив мокет. Бюрото й бе подредено и функционално. До телефона имаше картонена чашка за кафе и останки от кифла.

— Ям когато мога — каза тя и вдигна остатъците от обяда си. — Ако сте гладен, можем да вземем нещо от лавката.

Казах й, че не съм. Тя посочи пластмасовия стол срещу бюрото и почака да седна, преди и тя да се настани на мястото си.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Паркър?

— Разбрах, че правите изследвания в областта на разстройствата вследствие на посттравматичен стрес.

— Точно така.

— С акцент върху самоубийствата.

— Върху превенцията на самоубийствата — поправи ме тя. — Мога ли да попитам кой ви каза за мен?

Навярно беше заради естествената ми антипатия към властта, особено към властта, упражнявана от военните, но ми се стори разумно засега да държа Роналд Стрейдиър настрани от всичко това.

— Бих предпочел да не казвам — отвърнах. — Това проблем ли е?

— Не, просто съм любопитна. Не ми се случва често частни детективи да искат среща с мен.

— Забелязах, че не попитахте за какво става дума, когато ви се обадих по телефона.

— Направих някои справки за вас. Репутацията ви е добра. Не бих пропуснала възможността да се запозная с вас.

— Репутацията ми е преувеличена. Аз не бих вярвал на всичко, което пишат вестниците.

Тя се усмихна.

— Не съм чела за вас във вестниците. Предпочитам да си имам работа с хора.

— Значи по това си приличаме.

— Може да е единственото. Кажете ми, господин Паркър, били ли сте някога на психотерапия?

— Не.

— На консултации за превъзмогване на скръбта?

— Не. Работа ли си търсите?

— Както сам отбелязахте, интересувам се от посттравматичния стрес.

— И аз ви приличам на кандидат.

— А не сте ли съгласен с мен? Знам какво се е случило със съпругата и детето ви. Било е ужасяващо, почти непоносимо. Казвам „почти“, защото служих на страната си в Ирак и онова, което видях там, което преживях там, ме промени. Всеки ден се занимавам с последствията от насилието. Може да се каже, че имам контекст, в който да вместя онова, което вие сте преживели и може би още преживявате.

— Уместно ли е подобно сравнение?

— Уместно е, ако сте дошли да говорим за посттравматичния стрес. Каквото и да научите днес, то ще зависи от това, доколко разбирате самото понятие. А ще го разберете много по-добре, ако имате лично отношение към него, колкото и периферно да е то. Наясно ли сме дотук?

Усмивката не напускаше лицето й. Все още не бе станала снизходителна, ала беше на границата.

— Напълно.

— Добре. Изследванията ми тук са част от непрестанните усилия на армията да се справи с психическите последствия от войната, както при хората, които са служили и са били уволнени поради инвалидност, така и за онези, които са напуснали по причини, които нямат връзка с раняванията. Това е едната страна. Другата е свързана с предотвратяването на травмите. В момента въвеждаме лека-полека програми за емоционална устойчивост, предназначени да повишават боеспособността и да сведат до минимум пораженията върху психическото здраве, включително разстройствата, предизвикани от посттравматичен стрес, гнева, депресиите и самоубийствата. Тези симптоми се наблюдават особено често при войниците, които участват в повече мисии. „Не всеки войник, който получава травма, страда от посттравматичен стрес, също както и хората в цивилния живот реагират различно на, да речем, малтретирането, изнасилването, болестите или насилствената смърт на любим човек. Винаги има стресова реакция, но посттравматичният стрес не настъпва автоматично. Психиката, генетиката, физическото състояние и социалните фактори — всичко това играе определена роля. Може би за лице със стабилна подкрепа — семейство, приятели, намеса на специалисти — вероятността да развие посттравматичен стрес ще е по-малка, отколкото за някой самотник. От друга страна, колкото по-голямо е закъснението, с което се развива посттравматичният стрес, толкова по-тежък ще бъде той. Незабавният посттравматичен стрес обикновено започва да отминава след три до четири месеца. Забавеният може да трае по-дълго, до десет години и повече, и следователно се лекува по-трудно.“ — Тя замълча. — Така, с това лекцията приключва, засега. Въпроси?

— Не. Засега.

— Добре. Оттук започвате да участвате и вие.

— А ако не искам?

— Тогава можете да си тръгнете. Това е размяна, господин Паркър. Вие имате нужда от моята помощ. Аз съм готова да ви я дам, но само в замяна на нещо. В случая това е готовността ви да потвърдите, когато и ако някои от симптомите, които ще изброя, са ви познати. Може да отговаряте съвсем общо. Разговорът ни няма да бъде записван. Ако в бъдеще решите да ме запознаете по-подробно с онова, което сте преживели, ще съм ви благодарна. Възможно е дори да ви подейства благотворно, лечебно. При всяко положение всичко се свежда до онова, което казах в началото. Дошли сте, за да научите нещо повече за посттравматичния шок. Това е вашият шанс.

Не можех да не й се възхитя. Бях свободен да си тръгна, но нямаше да науча нищо, освен че не бива да подценявам жените, които приличат на боксьори, но това го бях проумял много преди да се запозная с Кари Сандърс.

— Започвайте — казах аз. Помъчих се да не прозвучи примиренчески. Не мисля, че успях.

— Има три категории разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Първата включва ретроспекцията, тоест повторното преживяване на събитието, което може да е отприщило разстройството или, в не толкова тежкия и по-често срещан случай, поредица от нежелани натрапчиви мисли, които може да се възприемат като ретроспекции, но не са. Говорим за сънища и неприятни спомени или за откриване на сходства със събитието в ситуации, които нямат нищо общо с него: ще се изненадате колко много войници мразят фойерверките. Виждала съм как травматизирани мъже се хвърлят на земята при звук от захлопната врата и дори когато дете стреля с пистолет играчка. Но на друго равнище може да има истинско повторно преживяване на случилото се, до такава степен истинско, че възприятието да е достатъчно реално, за да разстрои обичайното всекидневно функциониране на организма. Един от колегите ми го нарича „среща с призраци“. Аз лично не харесвам това название, обаче съм разговаряла с болни, които вече го използват.

В стаята се възцари тишина. Покрай прозореца прелетя птица и слънчевата светлина накара сянката й да се стрелне през стаята: нещо невидимо, разделено от нас от стъкло и от тухли, от стабилността на реалното, направи присъствието си осезаемо.

— Имал съм ретроспекции, натрапчиви мисли, или както предпочетете да ги наричате — казах накрая.

— Тежки ли?

— Да.

— Често?

— Да.

— Какво ги предизвикваше?

— Кръв. Дете — момиче — на улицата с майка си или само. Обикновени неща. Стол. Нож. Реклами за кухни. Определени форми, ъгловати форми. Не знам защо. С течение на времето картините, които създават проблеми, започнаха да намаляват.

— А сега?

— Вече са рядко. Още сънувам кошмари, но не толкова често.

— На какво се дължи това според вас?

Съзнавах, че не бива да правя твърде дълги паузи, преди да отговоря — не биваше да оставям у Сандърс впечатлението, че може да е открила интересно направление, в което да продължи изследванията си. Вероятността аз самият да вярвам, че съм преследван от жена си и от детето си или от някаква тяхна мрачна разновидност, която вече е заменена от по-малко плашещи, но също толкова непознаваеми фигури, би минала за интересна дори ако участвах в групова терапия заедно с Хитлер, Наполеон и Джим Джоунс[17]. При дадените обстоятелства бях доволен, че отговорът на последния й въпрос дойде наистина моментално.

— Не знам. Времето?

— То не лекува всички рани. Това е мит.

— Може би човек просто свиква с болката.

Тя кимна.

— Може би дори ще ви липсва, когато изчезне.

— Мислите ли?

— Възможно е, ако ви е давала цел.

Ако искаше друг отговор, нямаше да го получи. Тя, изглежда, разбра, защото продължи нататък.

— Освен това има симптоми на отдръпване: вцепенение, незаинтересованост, обществена изолация.

— Не излизаш от къщи?

— Може да не е толкова буквално. Може просто да стоиш настрана от хората и местата, които асоциираш със злополуката: семейни приятели, бивши колеги. На страдащите от такива разстройства им е трудно да проявяват интерес към каквото и да било. Може би им се струва, че няма смисъл, че нямат бъдеще.

— Имаше известно отдръпване — признах аз. — Вече не се чувствах част от нормалния живот. Такова нещо просто не съществуваше. Имаше само хаос, който чака да завладее света.

— А колегите?

— Избягвах ги и те ме избягваха.

— Приятели?

Сетих се за Ейнджъл и Луис, които ме чакаха отвън в колата.

— Някои от тях не желаеха да бъдат избягвани.

— Ядосан ли им бяхте заради това?

— Не.

— Защо не?

— Защото те бяха като мен. Имаха същата цел като мен.

— Която беше?

— Да открия човека, който уби съпругата и детето ми. Да го открия и да го разкъсам на късчета.

Отговорите идваха вече по-бързо. Бях изненадан, дори бях ядосан на себе си, задето позволявах на тази непозната да ми влезе под кожата, но изпитвах и удоволствие, някакво облекчение. Може би бях нарцисист или пък много отдавна не се бях съдил толкова безпристрастно, ако изобщо се бях съдил.

— Смятахте ли, че имате бъдеще?

— Непосредствено бъдеще.

— Което се изразяваше в ликвидирането на този човек.

— Да.

Тя се бе навела леко напред, в очите й блещукаше бяла светлина. Не можех да си представя откъде идва тя, докато не си дадох сметка, че виждам собственото си лице, отразено в дълбините на зениците й.

— Симптоми на раздразнителност — каза тя. — Трудно съсредоточаване.

— Не.

— Пресилена реакция на стряскащи дразнители.

— Като изстрели?

— Може би.

— Не, реакциите ми на изстрелите не бяха пресилени.

— Гняв, раздразнителност.

— Да.

— Проблеми със съня.

— Да.

— Повишена бдителност.

— Оправдана. Изглежда, твърде много хора ме искаха мъртъв.

— Физически симптоми: температура, главоболие, замайване.

— Не, или не особено силни.

Тя се облегна назад и каза тихо:

— Вина заради оцеляването.

— Да — отвърнах аз.

Да, непрекъснато.

Кари Сандърс излезе от кабинета и се върна с две чаши кафе. Извади от джоба си няколко пликчета захар и сметана и ги сложи на бюрото.

— Не е нужно да ви го казвам, нали? — промърмори тя, докато пълнеше чашата си с толкова захар, че лъжичката можеше да стои вътре изправена и без някой да я държи.

— Не, но и не сте единствената, която се опитва.

Сръбнах от кафето. Беше силно и имаше горчив вкус.

Стана ми ясно защо му слагаше толкова захар.

— Как сте сега? — попита тя.

— Добре съм.

— Без лечение?

— Намерих отдушник за гнева си. Той е с продължително действие и е терапевтичен.

— Преследвате хора. И понякога ги убивате.

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Къде служихте?

— В Багдад. Бях майор. Първоначално бях прикрепена към оперативна тактическа група „Айрънхорс“ в лагер „Бум“ в Бакуба.

— Лагер „Бум“?

— Защото там имаше много експлозии. Сега се нарича лагер „Гейб“, на сапьора Дан Гейбриелсън, убит в Бакуба през 2003 г. Когато отидох, бе примитивно както навсякъде: нямаше водопровод, нямаше климатици, нямаше нищо. Когато си тръгнах, вече имаше централно водоснабдяване за душовете и тоалетните, нова електрическа мрежа и вече бяха започнали да обучават там иракската национална гвардия.

— За жените трябва да е било трудно да служат там.

— Трудно беше. Това бе нова война. Преди жените не заминаваха да се бият редом с мъжете, не беше както сега. Възникнаха нови проблеми. Технически не ни е разрешено да се записваме в бойни части, така че вместо това ни „прикрепиха“ към тях. В крайна сметка все пак се бием и все пак умираме също както мъжете. Може би не сме толкова много, но в Ирак и Афганистан са загинали повече от сто жени и са ранени още стотици. Обаче продължават да ни наричат кучки, лесбийки и курви. Още сме изложени на тормоз и физическо насилие от страна на собствените ни хора. Още ни съветват да вървим по двойки в собствените ни бази, за да не бъдем изнасилвани. Но не съжалявам, че съм служила. Затова съм тук: има много войници, на които дължим нещо още.

— Казахте, че сте започнали в лагер „Бум“. Какво стана след това?

— Разпределиха ме в лагер „Уорхорс“ и след това в „Абу Граиб“, за да участвам в реорганизацията на затвора.

— Ще възразите ли, ако попитам какво включваха задълженията ви там?

— Първоначално се занимавах със затворниците. Нужна ни бе информация, а те, естествено, бяха настроени враждебно към нас, особено след онова, което се случи в затвора в началото. Търсехме други начини да ги накараме да говорят.

— Като казвате „други начини“…

— Виждали сте фотографиите, изтезанията чрез унижение — симулирани и документални. Това не помогна на нашата кауза. Онези идиоти от радиото, които си правеха шеги с тези неща, нямаха представа какво въздействие имаше предаването им. То даде на иракчаните още една причина да ни мразят и си го изкараха на военните. Заради „Абу Граиб“ загинаха американски войници.

— Само няколко крастави овце са кривнали от пътя.

— В „Абу Граиб“ не се случваше нищо, което да не е било санкционирано от горе — в основни линии, не в подробностите.

— И после пристигнахте вие с новия си подход.

— Аз и други хора. Максимата ни беше проста: не измъчвай. Измъчваш ли мъж или жена достатъчно дълго, ще ти кажат точно каквото искаш да чуеш. В крайна сметка единственото, което искат те, е мъченията да спрат.

Сигурно забеляза нещо в изражението ми, защото изведнъж замълча и ме погледна внимателно над чашата си.

— Наранявали ли са ви по този начин?

Не отговорих.

— Ще приема това като „да“ — каза тя. — Дори умерен натиск, имам предвид физическа болка, която не те кара да се боиш за живота си, може да предизвика паника. По мое мнение човек, който е подлаган на изтезания, никога повече не може да бъде същият както преди. Изтезанията ликвидират нещо у него, унищожават го безвъзвратно. Наречете го както искате: спокойствие на духа, достойнство. Понякога се питам дали изобщо има име. Така или иначе, на първо време това има силно дестабилизиращ ефект върху личността.

— А дългосрочно?

— Във вашия случай колко време продължи?

— От последния път ли?

— Случвало ви се е повече от веднъж?

— Да.

— Господи. Ако бях попаднала на войник във вашето положение, щях да се погрижа той да бъде подложен на интензивна терапия.

— Успокояващо е да го знам. Да се върнем към вас…

— След времето, прекарано в „Абу Граиб“, се преместих в звеното за консултации и лечение. На съвсем ранен етап стана ясно, че има проблеми с нивото на стреса и че то се повиши, когато военните въведоха повторните назначения, с принудително удължаване на предвидения в договора срок, и започнаха да мобилизират бойци от запаса. Бях включена в звено по психотерапия, което работеше в зелената зона, но отделяше специално внимание на предните оперативни бази, „Ероухед“ и „Уорхорс“.

— „Ероухед“. Там е базирана Трета пехотна дивизия, нали?

— Някои от бригадите, да.

— Срещали ли сте хора от разузнавателна част „Страйкър“, докато бяхте там?

Тя бутна чашата си настрани. Изражението й се промени.

— Заради това ли дойдохте, за да говорим за момчетата от „Страйкър С“?

— Не съм споменавал „Страйкър С“.

— Не беше необходимо.

Явно искаше да продължа.

— Доколкото знам, трима души от „Страйкър С“, които са се познавали помежду си, сами са сложили край на живота си — казах аз. — Единият е погубил заедно със себе си и своята съпруга. Това ми звучи като натрупване на самоубийства, което навярно е привлякло вашия интерес.

— Така е.

— Говорили ли сте с някого от тези мъже?

— Говорила съм с всичките, но с Деймиън Пачет само неофициално. Първият беше Брет Харлан. Той посещаваше центъра за ветерани в Бангор. Също така бе наркоман. На него му беше удобно, че приемната на програмата за подмяна на иглите се намираше до центъра за ветерани.

Не разбрах дали се шегуваше.

— Какво ви каза той?

— Това е поверително.

— Той е мъртъв. Вече му е все едно.

— При все това няма да разкрия същината на разговорите си с него, но, естествено, можете да приемете, че страдаше от разстройства вследствие на посттравматичен стрес. Макар че…

Тя замълча. Изчаках.

— Имаше слухови халюцинации — добави малко неохотно.

— Знам. Сестра му ми каза, че чувал гласове.

— Това не отговаря на диагностичните критерии за посттравматично разстройство. По-близко е до шизофренията.

— Продължихте ли изследванията?

— Той прекъсна лечението. И после умря.

— Имало ли е характерно събитие, което да е предизвикало проблема?

Тя отклони поглед.

— Било е… нетипично, доколкото можах да установя.

— Какво означава това?

— Имал е кошмари и проблеми със съня, но не е бил в състояние да ги свърже с определена случка. Това е всичко, което съм готова да кажа.

— Имаше ли някакви индикации, че се е готвил да убие жена си?

— Никакви. Сериозно ли мислите, че не бихме се намесили, ако считахме, че има подобен риск?

— Възможно ли е един и същ стимул да е накарал и тримата да действат по този начин?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Възможно ли е в Ирак да се е случило нещо, което да е довело до някаква форма на… колективна травма?

Устните й трепнаха в лека усмивка.

— Психиатрични термини ли създавате, господин Паркър?

— Звучеше ми правилно. Не можах да намеря друг начин, за да обясня мисълта си.

— Е, усилията ви са похвални. С Бърни Крамър съм работила два пъти, скоро след завръщането му. По онова време той показваше симптоми на лек стрес, подобни на онези, които имаше Брет Харлан, но никой от двамата не назова обща травмираща случка в Ирак. Крамър отказа да продължи лечението. С Деймиън Пачет се срещнах за кратко, след като Бърни Крамър почина, във връзка с изследването и той също не каза нищо, което да потвърждава вашите предположения.

— Баща му не ми спомена, че се е подлагал на психотерапия.

— Защото не е. Поговорихме малко след погребението на Крамър и впоследствие се срещнахме още веднъж, но не беше официална психотерапия. Всъщност бих казала, че Деймиън изглеждаше много добре адаптиран, страдаше само от леко безсъние.

— Предписвали ли сте лекарства на някого от тези мъже?

— Това е част от работата ми. Не съм привърженичка на силните медикаменти, а само на онези, които облекчават страданието, без да влияят на основния проблем.

— Но сте предписвали лекарства.

— Тразодон.

— На Деймиън Пачет?

— Не, само на Крамър и Харлан. Посъветвах Деймиън да се посъветва с личния си лекар, ако не спи добре.

— Но с това проблемите му не са приключили.

— Явно не са. Възможно е смъртта на Крамър да е послужила като катализатор за появата на неговите разстройства. Честно казано, бях изненадана, когато Деймиън се самоуби. Обаче на погребението на Крамър говорих с доста от бившите му другари, включително и с Деймиън, и предложих да им помогна, ако желаят да получат психотерапевтична помощ.

— При вас ли?

— Да.

— Защото това би помогнало на вашите изследвания.

За пръв път се ядоса.

— Не, защото щеше да помогне на тях. Това не е академично упражнение, господин Паркър. Прави се, за да спасява човешки живот.

— Май не е помогнало много на бойците от „Страйкър С“ — казах аз. Дразнех я и сам не знаех защо. Предполагах, че съм вбесен на самия себе си, задето се бях разкрил пред нея, и ми се искаше да върна думите си назад. Каквато и да бе причината, трябваше да престана. Тя се изправи, с което показа, че времето ни заедно е изтекло. Изправих се, благодарих за съдействието и се обърнах да си вървя.

— О, един последен въпрос — казах, докато тя започваше да отваря папките на бюрото, за да продължи работата си.

— Да — промърмори тя, без да вдига очи.

— Бяхте ли на погребението на Деймиън Пачет?

— Да. Е, само в църквата. Бих отишла и на гробищата, обаче не го направих.

— Може ли да попитам защо?

— Беше ми съобщено, че няма да съм добре дошла.

— От кого?

— Това не е ваша работа.

— Джоуел Тобаяс?

Ръката й замръзна за миг и после дообърна страницата и каза:

— Довиждане, господин Паркър. — Ако сте склонен да приемете един професионален съвет, имате да си изяснявате още доста неща. На ваше място бих говорила за тях с някого. — И добави: — С някого другиго, не с мен.

— Това означава ли, че не желаете да участвам във вашето изследване?

Сега вдигна поглед.

— Мисля, че научих достатъчно за вас. Моля, затворете вратата след себе си.

22

Боби Джандро живееше още в Бангор, по-малко от час северно от Огъста. Ейнджъл и Луис отново ме следваха по целия път, но стигнахме до къщата на Джандро без инциденти. Отвън тя не представляваше нищо особено: едноетажна постройка с мазилка, която се лющеше като суха кожа, и морава, която се напъваше да покаже, че няма да се даде на бурените. Джандро се появи на вратата с инвалидната количка. Бе облечен в сиво долнище на анцуг с подвити и забодени с безопасни игли крачоли и тениска в същия цвят, и двете покрити с петна. Пускаше корем, който фланелката не се и опитваше да прикрие. Косата му беше обръсната, обаче си беше отгледал рошава брада. В къщата миришеше на застояло, в кухнята зад него се виждаха чинии, струпани в умивалника, и кутии от пица, хвърлени на пода до кофата за боклук.

— Да ви помогна? — каза той.

Показах му картата си. Той я взе, сложи я на скута си и започна да я разглежда, както някои хора разглеждат снимка на изчезнало дете, показана им от ченгетата, сякаш като я гледат достатъчно дълго, ще си спомнят къде са виждали детето. След като приключи с разглеждането, ми я върна и отпусна ръце между бедрата, където те се вкопчиха една в друга като боричкащи се животинчета.

— Тя ли ви изпрати?

— Кой да ме е изпратил?

— Мел.

— Не.

Искаше ми се да попитам защо Мел ще праща частен детектив в дома му, тъй като докато говорихме, тя не показа чак такива признаци на тревога, но сега не му беше времето, още не. Вместо това казах:

— Надявах се да поговоря с вас за службата ви във войската.

Очаквах да попита защо, но той не попита. Просто подкара количката си назад и ме покани вътре. В поведението му се долавяше някаква предпазливост, съзнание за безпомощност, а може би и за факта, че до смъртта си ще е осъден да гледа хората отдолу нагоре. Ръцете му бяха все още силни, мускулести и когато влязохме в дневната, видях до прозореца гири. Той проследи погледа ми и каза:

— Това, че краката не ми служат, не означава, че трябва да се откажа и от останалите си части. — В думите му нямаше войнственост или враждебност. Беше просто констатация на факт. — С ръцете е лесно. Останалото — потупа се по корема — ме затруднява повече.

Не знаех какво да кажа, затова си замълчах.

— Искате ли нещо газирано? Нямам друго.

— Не, благодаря. Ще възразите ли, ако седна?

Той ми посочи стол. Видях, че първите ми впечатления от дома му са били погрешни или най-малкото несправедливи. Тази стая бе чиста, макар и малко прашна. Имаше книги — доколкото можех да видя, предимно научна фантастика, но и исторически четива, повечето от тях свързани с Виетнам и Втората световна война, но също и няколко книги с шумерска и вавилонска митология — както и днешни вестници, „Бангор Дейли Нюз“ и „Бостън Глоуб“. Но на килима, както и на стената и пода между дневната и кухнята се виждаха петна от нещо наскоро разсипано и не особено сполучливо почистено. Имах чувството, че Джандро полага големи усилия да се справя с положението, но човек в инвалидна количка едва ли можеше да направи нещо повече с петната по пода, освен ако не се прекатури долу, за да почисти по-добре.

Джандро ме наблюдаваше внимателно, преценяваше реакцията ми към неговото жизнено пространство.

— Майка ми идва по няколко пъти седмично, за да ми помага за онова, което не мога да свърша сам. Щеше да е тук всеки ден, ако й позволявах. Но много мърмори. Знаете какви са понякога майките.

Кимнах.

— Какво стана с Мел?

— Познавате ли я?

Не исках да му казвам, че съм говорил с нея, преди да съм готов за това.

— Четох интервюто ви във вестника миналата година. Видях снимката й.

— Тя си отиде.

— Може ли да попитам защо?

— Защото бях досаден глупак. Защото не можеше да се примири с това. — Той потупа краката си, после размисли и се поправи: — Не, защото аз не можех да се примиря с това.

— Защо би наела детектив?

— Какво?

— Попитахте дали ме е изпратила Мел. Просто се чудя защо помислихте, че е тя.

— Скарахме се, преди да си тръгне, разправия за пари, за собствеността над някои неща. Помислих си, че може да ви е наела, за да продължим този спор.

Мел бе споменала това в нашия разговор. Къщата беше на името и на двама им, но оттогава тя не си бе дала труда да потърси адвокатски съвет за правата си. Бяха скъсали наскоро и тя се надяваше, че може би ще се помирят. Все пак нещо в тона на Джандро ме накара да се усъмня в казаното от него, сякаш той имаше по-сериозни грижи от семейните разправии.

— И ми повярвахте, когато ви казах, че тя не ме е изпратила?

— Да, предполагам. Не ми приличате на човек, който би се опитал да изиграе инвалид. И ако бяхте го сторили…

Дясната му ръка бе много бърза. Пистолетът беше „Берета“, в импровизиран кобур, прикрепен към долната страна на количката. Няколко секунди той го държа изправен, с дулото към тавана, след което го прибра в скривалището.

— Безпокои ли ви нещо? — попитах, въпреки че май беше излишно да се задава подобен въпрос на човек с пистолет в ръката.

— Безпокоят ме много неща: да не падна, докато използвам тоалетната, как ще се справям, когато дойде зимата. Тревожа се за всичко, което може да ви дойде наум. Обаче не ми харесва мисълта, че някой може да ме вземе за лесна цел. По този въпрос поне мога да сторя нещо. А сега, господин Паркър, бъдете така добър да ми кажете защо се интересувате от мен.

— Не от вас — отвърнах. — От Джоуел Тобаяс.

— Ами ако ви кажа, че не познавам никакъв Джоуел Тобаяс?

— Тогава ще трябва да приема, че лъжете, защото сте служили заедно в Ирак и той е бил ваш сержант в „Страйкър С“. И двамата сте присъствали на погребението на Деймиън Пачет и по-късно сте се сбили в „Съли“. Още ли искате да ми кажете, че не познавате никакъв Джоуел Тобаяс?

Джандро отклони поглед. Беше очевидно, че преценява каква позиция да заеме, колебае се дали да говори с мен, или просто да ме отпрати. Почти усещах как спотаеният гняв блика на талази от него, вълните му се разбиваха в мен, в мебелите, в изцапаните стени и пяната им заливаше собственото му осакатено тяло. Гняв, скръб, чувство за загуба. Пръстите му се сплитаха и разделяха, образувайки сложни фигури, които само той можеше да разбере.

— Е, познавам Джоуел Тобаяс — каза накрая. — Но не сме близки. Никога не сме били. Защо се интересувате?

— Бащата на Джоуел е бил войник, така че това е в кръвта му. Харесвала му е дисциплината. Харесвало му е да командва. Войската просто е била продължение на неговата природа.

— А вие? — Той ме погледна с присвити очи. — На колко години сте?

— Минал съм четирийсетте.

— Опитвали ли са се някога да ви вербуват?

— Не по-често, отколкото и всички останали. Идваха в гимназията, но аз не се хванах на въдицата. Обаче тогава не беше същото. Не бяхме във война.

— Е, сега сме във война и аз се хванах. Обещаха ми пари, пари за колеж. Обещаха ми слънцето, луната и звездите. — Усмихна се тъжно. — За слънцето беше вярно. Доста слънце видях. Слънце и прах. Започнах да работя за „Ветерани за мир“. Сега съм контравербовчик.

Не знаех какво е това, затова го попитах.

— Военните вербовчици са обучени да отговарят само на правилните въпроси. Ако не зададеш правилния въпрос, не получаваш правилен отговор. И ако си седемнайсет-осемнайсетгодишно момче с не особено добри перспективи, изправено пред мъж в униформа, който е толкова хлъзгав, че можеш да караш кънки по него, ще повярваш на онова, което ти се казва, и няма да прочетеш ситния шрифт. Ние печатаме с големи букви онова, което е написано със ситен шрифт.

— Като например?

— Като например, че разноските за колежа не са ти гарантирани, че армията не ти дължи нищо, че по-малко от десет на сто от записаните получават всичките бонуси или пълния размер на заплатите, които са им обещани. Вижте, не ме разбирайте погрешно: да служиш на страната си е чест и много от тези момчета не биха имали никаква кариера, ако не беше войската. Аз бях един от тях. Семейството ми бе бедно и още съм беден, но съм горд, че съм служил. Бих предпочел да не стигам до инвалидната количка, но знаех какви са рисковете. Просто мисля, че вербовчиците трябва да са по-откровени с момчетата, да им казват с какво се захващат. Всичко освен името подвежда; целта са бедните, онези, които нямат работа, нямат перспектива, онези, които не знаят какво друго да правят. Мислите, че Ръмсфелд не е знаел това, когато е включил в указа „Нито едно пропуснато дете“[18] предварителната подготовка на новобранците? Мислите, че е задължил обществените училища да подготвят всичките си ученически команди за армията, защото така ще помогне на децата да четат по-добре? Има квоти, които трябва да се попълват, дупките в редиците трябва някак да се запушват.

— Но ако вербовчиците бяха напълно честни, кой би се записал тогава?

— Мамка му, дори да знаех всичко това, пак бих се подписал на пунктираната линия. Бих сторил всичко, за да избягам от семейството си и от този град. Единственото, което ме чакаше тук, бе работата на минимална заплата и бирите в петък вечер. И Мел. — Това го накара да замълчи за момент.

— Май все пак си получих работата на минимална заплата: четиристотин долара месечно. Но поне имам медицинска осигуровка и получих повечето бонуси. — Направи гримаса.

— Доста противоречия, а?

— Затова ли се сбихте с Джоуел Тобаяс, защото работите към „Ветерани за мир“?

Джандро отклони поглед.

— Не, не беше заради това. Той опита да ме почерпи една бира, за да ме успокои, но аз не му исках центовете.

— Пак ще попитам: защо?

Джандро заобиколи въпроса. Както бе отбелязал сам, той беше човек на противоречията. Искаше да говори, но само за онова, което интересуваше него. Беше любезен, но под лустрото прозираше свирепост. Сега вече знаех какво имаше предвид Роналд Стрейдиър, когато каза, че Джандро има вид на човек, който пропада. Ако не застреляше с този пистолет другиго, не беше изключено да застреля себе си също както другарите му.

— Впрочем защо се интересувате от Джоуел Тобаяс? — попита той.

— Наеха ме да разбера защо се е самоубил Деймиън Пачет. Чух за спречкването на погребението. Исках да разбера дали има някаква връзка.

— Между едно сбиване в бар и едно самоубийство? Главата ви е пълна с бръмбари.

— Да. Или съм наистина лош детектив.

Настъпи мълчание и после Джандро се засмя за пръв път.

— Поне сте откровен.

Смехът му замря и усмивката, която последва, бе тъжна.

— Деймиън не биваше да се самоубива. Не го казвам по религиозни или по морални съображения, нито защото един човешки живот си е отишъл напразно. Имам предвид, че не беше такъв човек. Той остави скръбта си в Ирак. Не беше травмиран и не страдаше от нищо.

— Говорих с психиатърка от „Тогус“, която ми каза същото.

— Така ли? Коя?

— Кари Сандърс.

— Сандърс? Не ми говорете. Тя задава повече въпроси от Алекс Трибек[19], но не знае нито един отговор.

— Познавате ли я?

— Говори с мен във връзка със своето изследване. Изобщо не ме впечатли. Колкото до Деймиън, служихме заедно. Обичах го. Той беше добро момче. Винаги съм мислил за него така, като за момче. Беше умен, но не беше отракан. Опитвах се да го наглеждам, но накрая той се погрижи за мен. Спаси живота ми. — Ръката му стисна облегалката на количката. — Проклетият Джоуел Тобаяс — прошепна, но прозвуча като вик.

— Разкажете ми — подканих го аз.

— Ядосан съм на Тобаяс. Това не означава, че ще го предам — него или някого другиго.

— Знам, че се е захванал с една работа. Занимава се с контрабанда и мисля, че може да ви е обещал част от приходите. На вас и на хората като вас.

Джандро се извърна и подкара количката към прозореца.

— Кои са мъжете отвън? — попита.

— Приятели.

— Приятелите ви не приличат на мили хора.

— Имах чувството, че ми трябва охрана. Ако изглеждаха твърде сговорчиви, това не би послужило на целта.

— Охрана? От кого?

— Може би от същите хора, заради които носите този пистолет: старите ви другари начело с Тобаяс.

Той все още не се бе обърнал към мен, но виждах реакцията му на стъклото.

— Защо трябва да ме е страх от Джоуел Тобаяс?

Да ме е страх: интересен подбор на думи. Самата им употреба бе един вид признание.

— Защото те може да си помислят, че сте слабо звено.

— Аз ли? Аз съм обикновен застъпник. — Той се засмя отново и звукът беше ужасен.

— Мисля, че сте се тревожили за Деймиън Пачет. Били сте му задължен и не сте искали да му се случи нещо. Затънал е бил твърде дълбоко или не е пожелал да ви послуша, но след смъртта му сте решили да действате. Или може би е трябвало да видите онова, което е станало с Брет Харлан и съпругата му, за да почнете да забелязвате сходствата.

— Не знам за какво говорите.

— Мисля, че сте говорили с братовчед си. Обадили сте се на Фостър Джандро, защото е бил полицай — полицай, на когото сте можели да се доверите, защото ви е бил роднина, и сега мислите, че е само въпрос на време да стигнат до вас. Може би сте му казали нещичко и сте се надявали, че сам ще открие останалото. Когато е започнал да разследва, те са го убили. Има ли нещо вярно в това според вас?

Джандро завъртя рязко количката, пистолетът отново беше в ръката му.

— Вие не знаете. Не знаете нищо.

— Трябва да се сложи край, Боби. Каквото и да става, започнали са да умират хора и никакви пари не могат да оправдаят това, освен ако не сте готов да продадеш съвестта си.

— Махайте се от дома ми! — изкрещя той. — Вън!

Видях зад него как, чули крясъците, Ейнджъл и Луис се втурнаха към къщата. Трябваше да направя нещо веднага, иначе вратата на Боби Джандро щеше да се озове в коридора и той може би щеше да има причина да използва пистолета си, ако е достатъчно бърз.

Отидох до вратата, отворих я и позволих на Ейнджъл и Луис да видят, че съм добре, но Боби Джандро избра този момент, за да докара с едната ръка количката в коридора. За момент бях в клопка между три пистолета.

— Успокойте се! Всички! Спокойно! — Бавно пъхнах два пръста в джоба на сакото и извадих една от визитните си картички. Сложих я на масата до вратата и казах: — Дължите нещо на Деймиън Пачет, Боби. Той е мъртъв, но дългът ви остава. Сега трябва да го изплатите на баща му. Помислете върху това.

— Изчезвайте. — Гневът му вече отстъпваше пред умората и гласът му потрепна, докато произнасяше тази дума, признание, че този, който изчезва, понесен от тъмен, непознат океан, беше той.

— И още нещо — добавих аз, използвайки предимството си пред един осакатен ветеран. — Идете да се помирите с приятелката си. Мисля, че сте я принудили да си отиде, защото се боите от онова, което ще стане, и не искате тя да пострада, ако дойдат да се разправят с вас. Тя още ви обича и вие имате нужда от човек като нея в живота си. Знаете го, тя също. Имате визитната ми картичка. Нуждаете се от още лечение.

Тръгнах си, Ейнджъл и Луис продължаваха да пазят гърба ми.

— Нека си изясним това — каза Луис, когато стигнахме до колата. — Човекът насочва пистолет срещу теб, а ти даваш съвети за връзката му?

— Някой трябваше да го стори.

— Да, но ти?

Направих се, че не съм чул. Качих се в колата и видях Боби Джандро на прозореца, наблюдаваше ме.

— Мислиш ли, че ще те послуша? — попита Ейнджъл.

— За приятелката си ли или за Тобаяс?

— За двамата.

— Трябва да ме послуша. Иначе е свършено с него. Без нея вече загива. Просто още не си го е признал. Тобаяс и останалите само ще довършат онова, което е започнал.

Потеглихме, аз отпред, Ейнджъл и Луис зад мен, но само до следващата улица. И двамата изглеждаха озадачени, когато спрях колата и отидох при тях.

— Искам да останете тук.

— Защо? — попита Ейнджъл.

— Защото те ще дойдат за Боби Джандро.

— Изглеждаш много сигурен.

Отидох при мустанга и им показах проследяващото устройство на калника.

— Това ще ги доведе. Така че то остава тук с вас, а аз ще взема вашата кола.

— Колата ти остава тук — каза Луис, — те ще помислят, че Джандро ти е казал всичко, и ще опитат да премахнат и двама ви.

— Само че няма, защото вие ще ги убиете, когато нападнат Джандро.

— И тогава Джандро ще говори.

— Такъв е планът.

— А ти къде ще бъдеш? — попита Ейнджъл.

— В „Рейнджли“.

— Какво е „Рейнджли“?

— Мотел.

— Значи ние ще се спотайваме в храстите, докато ти се разполагаш в мотела?

— Нещо такова.

— Да, добра сделка.

Разменихме си колите, но не и преди Луис и Ейнджъл да преместят играчките си от преградката в багажника. Както се оказа, този път бяха пътували с малко багаж: няколко ножа, два полуавтоматични картечни пистолета и резервни пълнители. Луис намери позиция в гората с добра видимост към къщата на Джандро и се приготвиха да чакат.

— Имаш ли някакви въпроси, които искаш да им зададеш, преди да ги убием? — попита Луис. — При положение че трябва да ги убием.

Сетих се за варела с вода в „Блу Мун“ и усещането от притиснатия към носа и устата ми чувал.

— Ако не ви се налага, недейте, но не ме интересува особено какво ще направите. Колкото до въпросите, можете да ги питате каквото си искате.

— Какво бихме могли да ги питаме ние? — рече Ейнджъл.

Луис се замисли.

— Очите отворени или затворени? — отговори той.

Всичко зависеше от ходовете. Фигурите бяха на дъската и тази нощ играта щеше да свърши.

От прозореца на своята спалня Карън Емъри гледаше как Джоуел Тобаяс потегля. Той й бе казал едно бегло довиждане и я беше целунал със сухи устни по бузата. Прегърнала го бе силно, макар да беше почувствала, че той се отдръпва от нея, и преди да го пусне, пръстите й бяха докоснали пистолета на кръста му.

Тобаяс взе силверадото и тръгна на север, но само до Фалмът, където останалите го чакаха с фургона и два мотоциклета. Върнън и Причард, бившите морски пехотинци, съставляваха основния снайперистки екип. До тях бяха Малак и Баки. Върнън и Причард бяха едри мъже и въпреки че първият бе черен, а вторият бял, под кожата бяха като братя. Тобаяс не обичаше никого от двамата, но това се дължеше колкото на взаимната антипатия между войниците и морските пехотинци, толкова и на видимата неспособност на Върнън да отвори уста, без да зададе въпрос, зареден с отрицателно отношение.

— Къде са Туизъл и Грийнам? — попита Върнън, като имаше предвид втория екип снайперисти.

— Ще се присъединят към нас по-късно — отвърна Тобаяс. — Първо трябва да свършат нещо друго.

— Мамка му — каза Върнън. — Не вярвам да имаш желание да споделиш подробностите с войската?

— Нямам — отвърна Тобаяс и го гледа право в очите, докато той не отклони поглед. Малак и Баки, които бяха служили в отделението на Тобаяс в Ирак, се спогледаха, но не се намесиха. Не бяха толкова глупави да вземат страна в това безсмислено вечно съперничество между Върнън и сержанта. Малак се бе прибрал от Ирак като ефрейтор и никога не оспорваше заповедите, макар да виждаше, че появилата се дистанция между Тобаяс и него непрекъснато се увеличава. През последните седмици Тобаяс бе станал странен и прагматичен до степен на жестокост. Тобаяс бе този, който беше предложил окончателно да се избавят от детектив Паркър, а не само да го разпитат, за да разберат какво знае. Малак бе настоял за дискретност и в последствие бе поел отговорността за разпита на детектива. Той не бе в бизнеса с убийствата на американци на собствена земя или където и да било другаде. Отстъпката за Паркър беше само една малка победа, нищо повече: Малак бе решил да се прави, че не знае нищо за смъртта на Фостър Джандро или за някоя друга акция.

Баки пък беше отявлен разбойник, който просто си искаше парите, и имаше късмет, че Тобаяс още не го е очистил заради начина, по който гледаше Карън Емъри.

„Ние сме едно голямо щастливо семейство и колкото по-скоро свърши всичко това, толкова по-добре“ — помисли си Малак.

— Хубаво — каза Тобаяс, — да тръгваме.

Междувременно двама мъже пътуваха на север в кафяв седан с неизвестна марка и регистрационен номер. Отминаха Люистън и Огъста и вече наближаваха до Уотървил, Бангор. Единият от тях, този на пътническото място, имаше лаптоп в скута си. От време на време връщаше картата на екрана, но мигащата точка изобщо не помръдваше.

— Онова нещо още ли работи? — попита Туизъл.

— Така изглежда — отвърна Грийнам. Задържа поглед на картата. Мигащата точка оставаше близо до кръстовището на „Палм Стрийт“ и „Стилуотър Стрийт“, недалеч от къщата на Боби Джандро.

— Имаме неподвижна цел — потвърди той и Туизъл изсумтя доволно.

Когато Грийнам и Туизъл отминаха Люистън, Рохас, който все още бе малко замаян от наскоро изпитото обезболяващо лекарство и зъбът го болеше отново, седеше до масата и работеше по дъската от червен дъб, която щеше да служи за поставка на красивите печати. Те лежаха до него на парче черен плат и присъствието им му служеше като източник на утеха, като напомняне за красотата, която може да се открие в този свят.

А Ирод пътуваше на север, приближаваше се все повече и повече до Рохас, благодарен, че Капитана отсъства, благодарен, че болките му са поносими засега. И докато той се придвижваше, някой друг приближаваше него.

Защото Колекционера също беше на ход.