Шепнещите

23

Районът на Рейнджли Лейкс северозападно от Портланд, източно от границата с щата Ню Хампшир и съвсем малко на юг от канадската граница, не ми беше познат. Той беше известен като „раят на спортистите“ и беше такъв още от края на деветнайсети век. Никога не бях имал сериозна причина да го посетя, макар да пазех смътен спомен, че съм минавал оттам като малък, родителите ми на предната седалка на любимия на баща ми „Льосабър“, на път за някъде другаде: може би за Канада, защото не мога да си представя, че татко би изминал целия този път, за да посети Източен Ню Хампшир. Той винаги бе приемал Ню Хампшир за съмнително място по някаква причина, която аз никога не проумях напълно, но това бе много отдавна и родителите ми вече не са между живите, за да попитам. Всъщност имам още един спомен от Рейнджли и той ми остана от човек на име Финеас Арбогаст, който бе приятел на дядо ми и понякога ловуваше в горите около Рейнджли, където семейството му притежаваше хижа и, изглежда, винаги бе притежавало хижа, защото Финеас Арбогаст бе потомък на първите заселници в щата Мейн и навярно можеше да проследи потеклото си чак до номадите, прехвърлили се от Азия в Северна Америка преди хиляда и сто години по ивицата земя, която днес се нарича Командорски острови, или поне до твърдоглавите пилигрими, отправили се на север, за да избягат от най-строгите ограничения на пуританизма. Като момче намирах езика му за почти неразбираем, защото Финеас умееше да говори провлечено, успяваше някак си да провлича и думи, в които няма гласни за удължаване. Би говорил провлечено дори и на полски.

Дядо ми обичаше Финеас, който, ако можеше да бъде накаран да говори и да бъде разбран, беше съкровищница от исторически и географски знания. Когато остаря, част от тези знания започнаха да се изличават от паметта му и той се опита да ги запази, като напише книга, преди да е забравил всичко, но не притежаваше нужното търпение за тази задача. Той бе част от една традиция, традицията на устното препредаване: разказваше гласно своите истории, така че други да ги запомнят и да ги предадат на свой ред, но накрая единствените, които бяха готови да го слушат, бяха хора почти на същата възраст като него. Младите не желаеха да слушат историите на Финеас, не и тогава, а когато учени от един университет дойдоха да търсят хора като него, за да запишат техните разкази, Финеас вече разговаряше само в потайна доба със съседите си от гробищата.

Споменът, който ми е останал, е за Финеас и моя дядо, как двамата седят край огъня и Финеас говори, а дядо слуша. По онова време баща ми вече не бе между живите и същата вечер майка ми беше някъде другаде, така че само ние тримата се греехме на дебелите зимни цепеници. Дядо ми попита Финеас защо вече не ходи толкова често в своята хижа и той замълча, преди да отговори. Не беше обичайната пауза, моментът, който обикновено бе нужен, за да поеме дъх и събере мислите си, преди да тръгне по криволичещия и изпълнен с анекдоти път. Имаше някаква несигурност и — възможно ли бе? — нежелание да започне. Така че дядо чакаше, изпълнен от любопитство, както и аз, и накрая Финеас Арбогаст ни разказа защо вече не ходи в своята хижа в гората край Рейнджли.

Бил на лов за катерици със своето куче Мисти, кучка от смесена порода, чието родословие било сложно като на някоя кралска особа и съответно се държала като своенравна принцеса. На Финеас не му трябвали катериците, които отстрелвал. Мисти хукнала напред както винаги и след известно време престанал да я вижда и чува. Свиркал й, но тя не се връщала, а въпреки важниченето Мисти била послушно куче. Затова тръгнал да я търси, като навлизал все по-навътре и по-навътре в гората и все повече и повече се отдалечавал от хижата. Започнало да се мръква, но той продължавал да търси, защото нямало да я остави самичка в гората. Викал я отново и отново, без да получи някакъв отговор. Вече започнал да се страхува, че е попаднала в лапите на мечка, на рис или пума, когато най-сетне му се сторило, че я чува да скимти, и последвал звука, доволен, че на седемдесет и три години все още не е загубил слуха си и е запазил до голяма степен зрението си.

Стигнал до една поляна и там намерил Мисти, едва я виждал, въпреки че луната вече била изгряла. Заплела се била в трънаците и докато се мъчела да се отскубне от тях, те така се стегнали около краката и муцуната й, че можела единствено да скимти, и то съвсем тихо. Финеас извадил ножа, готвейки се да я освободи, когато доловил движение от дясната си страна и насочил фенера натам. В края на поляната стояло пет-шестгодишно момиченце. Косата му била тъмна, а то било много бледо. Носело рокля от груб черен плат и обикновени черни обувки. Не примижало срещу силния лъч светлина, нито вдигнало ръце да закрие очите си. Финеас си помислил, че всъщност като че ли изобщо не забелязва светлината, като че ли просто я поглъща с кожата си, защото започнало да излъчва белезникаво сияние.

— Скъпа — казал Финеас, — какво правиш толкова навътре в гората?

— Загубих се — отвърнало момиченцето. — Помогни ми.

Гласът му звучал особено, сякаш излизал от пещера или от хралупа. Ехтял, въпреки че не трябвало да ехти.

Финеас тръгнал към момичето и вече свалял палтото от раменете си да го загърне с него, когато видял, че Мисти отново се дърпа да се освободи от трънаците и сега опашката й е подвита между краката. Усилието явно й причинявало болка, но тя се борела с всички сили да се освободи. Когато опитите й останали безуспешни, се обърнала към момичето и изръмжала. Финеас видял на лунната светлина, че кучето треперело и козината на врата му била настръхнала. Когато го погледнал отново, момичето се било отдалечило с няколко стъпки, върнало се било малко по-навътре в гората.

— Помогни ми — повторило то. — Изгубих се и съм самотна.

Финеас бил вече нащрек, не можел да посочи друга причина освен бледността на момичето и въздействието, което присъствието му упражнявало върху кучето, но въпреки това тръгнал към него, а то се отдалечавало, докато накрая поляната останала зад гърба му и виждал пред себе си само гора и неясен детски силует сред дърветата. Насочил фенера към земята, но то не се сляло със сенките, а продължавало да излъчва бледа светлина и въпреки че дъхът на Финеас образувал плътен облак пред него, от устата на момичето не излизала пара дори когато то отново му заговорило.

— Моля те, самотна съм и съм изплашена — казало то. — Ела с мен.

Вдигнало ръка да му махне и той видял калта под ноктите му, сякаш е прокопавало път, за да се измъкне от някакво тъмно място, скривалище от пръст, червеи и бягащи бръмбари.

— Не, скъпа — казал Финеас, — не мисля, че ще отида някъде с теб.

Без да откъсва очи от нея, той заотстъпвал назад, докато се върнал при Мисти. Клекнал и започнал да сече трънаците. Те се отделяли трудно и били лепкави на пипане. Докато ги режел, имал чувството, че други започват да се увиват около ботушите му, но по-късно си казал, че навярно разсъдъкът му е играл номера, сякаш точно тази малка подробност можела да обясни далеч по-големия номер със светещото момиче вдън гората. Почувствал нейния гняв, нейното отчаяние и, да, тъгата й, защото била самотна и изплашена, но тя не желаела да бъде спасена, искала да накаже другиго със своя страх и своята самота и Финеас не знаел кое щяло да е по-страшно: да чезне в гората в компанията на момичето, докато мракът го погълне окончателно, или да умре, а после да се събуди и да се види как броди като дух с нея из гората и търси други, които да споделят неговото страдание.

Най-сетне Мисти била освободена и веднага хукнала да бяга, но след това спряла, за да се увери, че господарят й я следва, защото въпреки облекчението от отново придобитата свобода нямало да го изостави на това място, също както и той не я бил изоставил. Финеас вървял бавно след кучето, без да откъсва очи от момичето, наблюдавал го, докато не го загубил от погледа си и не се озовал на познатите си места.

Това била причината, поради която Финеас Арбогаст престанал да ходи в своята горска хижа, чиито развалини може би още стърчат някъде между Рейнджли и Лангдън, обвити от лепкав трънак, докато природата възстановява правата си върху нея.

Природата и малкото момиче с бледа светеща кожа, което търси напразно другар, с когото да си играе.

Все още пазя даденото ми от Финеас старо издание на брошура, озаглавена „Мейн ви кани“. Издадена е от Бюрото за популяризиране на Мейн някъде в края на трийсетте и началото на четирийсетте години, тъй като поздравителното писмо на първата страница е написано от губернатор Луис О. Бароус, който е бил на тази длъжност от 1937 до 1947 година. Бароус е бил републиканец от старата школа: балансирал бюджета, подобрил финансирането на училищата в щата, върнал помощите за възрастните хора и всичко това при непрекъснато намаляващ дефицит на щата. Ръш Лимбо[20] би го нарекъл социалист. Брошурата беше трогателно отдаване на почит към една отминала ера, когато е можело да наемеш луксозна къща само за трийсет долара седмично и да обядваш пиле за долар. Много от споменатите в нея забележителности вече отдавна не съществуват — хотел „Лафайет“ в Портланд, „Върбите“ и „Чекли“ край Праутс Нек — и авторите бяха намерили да кажат по нещо добро почти за всяко населено място, дори и за градовете, чиито собствени жители трудно са можели да си обяснят защо още живеят в тях, да не говорим, че едва ли някой друг би пожелал да прекара ваканцията си там.

Град Лангдън, по средата на пътя между Рейнджли и Стратън, имаше цяла самостоятелна страница и бе интересно да се обърне внимание колко често се появява името Проктър в рекламите. Между всичко останало имаше „Къмпинг на Проктър“, закусвалня „Болд Маунтън“, собственост на Е. и А. Проктър, и „Лейквю“, „изискания ресторант на Р. Х. Проктър“. Очевидно по онова време Проктърови са държали под контрол почти целия Лангдън. Градът е бил доста привлекателен за туристите — или поне Проктърови са го считали за такъв, — тъй като са се разпространявали много реклами за луксозни квартири, всяка една придружена от снимка на съответната сграда.

Какъвто и чар да бе имал за туристите някога Лангдън, от него вече нямаше и следа, ако изобщо бе имало нещо повече от амбициите на Проктърови. Сега той представляваше само редица разнебитени къщи и едва оцеляващи предприятия, по-близо до границата с Ню Хампшир, отколкото до канадската, но леснодостъпен и от двете посоки. Ресторант „Болд Маунтън“ съществуваше още, но изглеждаше така, сякаш там не бе сервиран нито един обяд поне от десетилетие. На вратата на единствения магазин в града имаше съобщение, че е затворен поради смъртен случай и ще започне да работи след седмица. Бележката беше оставена на 10 октомври 2005 г., което предполагаше траурен период, свързван обикновено с кончината на кралски особи. Освен това имаше фризьор, препаратор и бар на име „Бел Дам“, което навярно беше находчив каламбур, визиращ местните дами[21] или, което изглеждаше по-вероятно при внимателно вглеждане в надписа, резултат от изпадане на буквата „е“. По улиците нямаше жива душа, въпреки че се виждаха няколко паркирани автомобила. Единствено работилницата за препариране показваше някакви признаци на живот. Входната врата беше отворена и мъж в работен комбинезон излезе да ме наблюдава, докато разглеждах ярките светлини на Лангдън. Давах му шейсет години или малко повече, но спокойно можеше да е и по-възрастен, да е забавил някак си съкрушителното въздействие на годините. Възможно бе това да е свързано с всички онези консерванти, с които работеше.

— Спокойно е — казах аз.

— Предполагам — отвърна той с изражение на човек, който не е съвсем убеден в това, а и дори и да е вярно, на него си му харесва така.

Огледах се отново. Като че ли нямаше какво повече да се каже по този въпрос, но човекът може би знаеше нещо за живота зад всичките тези затворени врати, което на мен не ми беше известно.

— По-горещо от методисткия ад и от всичко — добави той.

Беше прав. Не бях забелязал, докато седях в колата, но започнах да се потя веднага след като слязох от нея. А препараторът беше не толкова потен, колкото сякаш намазан с някаква мазнина. Около никого от нас обаче не се въртяха мушици кръвопийки.

— Случайно да се казвате Проктър? — попитах.

— Не, името ми е Стъндън.

— Ще имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса, господин Стъндън?

— Вече ми ги задавате, доколкото забелязвам.

Усмивката му беше лукава, но в нея нямаше злоба. Човекът просто се радваше, че монотонността на живота в Лангдън е нарушена. Отдели се от рамката на вратата и ми кимна да го последвам. Вътре бе тъмно. Еленови рога с етикети и номера бяха наредени по пода или висяха от старите греди на тавана. Наскоро препариран и монтиран на стойка костур бе сложен на фризера от лявата ми страна, а отдясно имаше рафтове с буркани химикали, бои и най-различни стъклени очи. Отстрани по фризера бе капала кръв, която се беше втвърдявала и бе разяла метала. Централно място в помещението заемаше стоманена работна маса, на която в момента имаше еленова кожа и електрическа самобръсначка. На пода под масата се виждаха купища изхвърлено месо. Човекът очевидно си знаеше работата: внимателно бе остъргал от кожата цялата мазнина, която може да се превърне в киселина и да я умирише или пък да причини окапване на козината. До нея имаше макет на еленова глава от пенопласт, който чакаше кожата да му бъде сложена. Цялата работилница вонеше на мъртва плът. Не се сдържах и сбърчих нос.

— Съжалявам за миризмата — каза той. — Аз вече не я забелязвам. Бих разговарял с вас отвън, но трябва да завърша тази еленова кожа, а работя и върху две патици за същия клиент. — Той посочи два прозрачни контейнера със смлени царевични кочани, в които обезмасляваше убитите патици. — Не мога да обръсна патица. Кожата няма да издържи.

Тъй като никога не бях възприемал бръсненето на патица като нещо, което бих пожелал да върша, се задоволих да отбележа, че ловният сезон все още не е открит.

— Еленът е умрял от естествена смърт — каза Стъндън. — Спънал се и паднал върху куршум.

— А патиците?

— Удавили са се.

Когато се захвана с електрическата самобръсначка, Стъндън започна да се поти още повече.

— Работата изглежда трудна — казах.

Той повдигна рамене.

— Елените са трудни. Водните птици не толкова. Мога да се справя с патица за два часа и получавам възможност да приложа артистичните си наклонности. С цветовете трябва да се внимава, иначе няма да изглежда естествено. За тези двете ще взема петстотин долара. Знам, че човекът ще плати, но невинаги е така. Времената са трудни. Вече вземам депозити, а преди никога не ми се беше налагало.

Продължаваше да бръсне елена. Звукът бе леко неприятен.

— Е, какво ви води в Лангдън?

— Търся мъж на име Харолд Проктър.

— Загазил ли е?

— Защо питате?

— Не искам да ви обидя, но мога да кажа само, че ми приличате на човек, който носи неприятности.

— Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.

— Това не е отговор на въпроса ми. Харолд загазил ли е?

— Може би, но не заради мен.

— За да спечели пари ли?

— Отново може би, но не от мен.

Стъндън вдигна глава.

— Живее извън града до семейния мотел, около километър и половина на запад. Но се открива трудно като снежна змия[22], ако не знаеш пътя.

— Мотелът работи ли още?

— Единственото нещо, което още работи тук, съм аз и не знам още колко време ще мога да казвам това. Мотелът е затворен от десет години. Преди това беше къмпинг, но се смяташе, че мотелите са начин за оцеляване, или поне Проктърови мислеха така. Майката и бащата на Харолд го поддържаха, но починаха и мотелът беше затворен. И без това никога не бе носил много пари. Лошо разположение за мотел, доста встрани от шосето. Харолд е последният от фамилията. Трудно е да повярваш. Те управляваха половината град, а другата половина им плащаше наеми. Но не бяха особено плодовити; нито пък хубави, което, като си помисли човек, може би има някаква връзка. Доколкото си спомням, децата им бяха възгрознички.

— А мъжете?

— Ами, не съм гледал мъжете, така че не мога да кажа. — Очите му проблеснаха в мрака и си помислих, че навремето г-н Стъндън може да е бил голям покорител на женски сърца, ако освен грозните жени на Проктърови е имало и други, върху които да упражнява чара си. — Когато започнаха да измират, градът загина заедно с тях. Сега преживяваме от онова, което успеем да вземем от излишъците на Рейнджли, а то не е много.

Почаках, докато довърши работата по кожата. Той изключи самобръсначката и почисти мазнината от ръцете си с препарат за миене на съдове.

— Трябва да ви кажа, че Харолд не е много общителен — отбеляза накрая. — Никога не е бил особено дружелюбен, но се върна от Ирак — от първата война, не от тази — направо болен. Най-често стои сам там, в пущинака. От време на време се разминавам с него по пътя и в неделя го виждам в „Дева Мария от езерата“ в Окудсок, но нищо повече. Най-много да ме удостои с едно кимване. Както споменах, той никога не е бил особено любезен, но доскоро поне отговаряше, когато го попиташ за часа, и казваше по няколко думи за времето. Идваше в „Бел Дам“ — произнесе го „Бел Дейм“ — и ако беше в настроение, разговаряхме. В случай че ви интересува, барът също е мой. През ловния сезон изкарвам по някой и друг долар от него. През останалата част от годината просто ми е някаква занимавка вечерно време.

— Говорил ли ви е за службата си в Ирак?

— Общо взето, предпочиташе да пие сам. Купуваше си пиенето от Ню Хампшир или оттатък границата, в Канада, и си го носеше вкъщи, но веднъж седмично излизаше от гората и се отпускаше малко. Тук никак не му харесваше. Казваше, че през повечето време или скучае, или е изплашен до смърт. Но нали знаете… — Замълча, докато подсушаваше ръцете си, но не престана да ме измерва с поглед. — Защо не ми кажете нещо повече, преди да продължа нататък?

— Вие като че ли го пазите.

— Това е малък град, не заслужава да се нарече дори и така. Ако не се пазим един друг, кой ще ни пази?

— И все пак сте достатъчно разтревожен за Харолд, за да говорите с непознат.

— Кой казва, че съм разтревожен?

— Иначе нямаше да говорите с мен, и го виждам в очите ви. Казах ви, нямам намерение да му сторя нищо лошо. Истината е, че работя за бащата на един бивш войник, служил в Ирак през тази война. Синът му се е самоубил, след като се е прибрал у дома. Изглежда, че поведението на момчето се е променило през последните седмици, преди да посегне на себе си, и баща му иска да знае каква е била причината. Мисля, че Харолд е познавал момчето, защото е бил на погребението му. Искам само да му задам няколко въпроса.

Стъндън поклати тъжно глава.

— Трудно се носи подобно бреме. Вие имате ли деца?

Този въпрос винаги ме караше да замълча за момент. Да, имам дъщеря. А някога имах още една.

— Едно — отвърнах. — Момиче.

— Аз имам две момчета, на четиринайсет и седемнайсет. — Трябва да беше забелязал нещо в изражението ми, защото добави: — Ожених се късно. Твърде късно, струва ми се. Бях човек с установени навици и така и не се научих да разбирам жените. Момчетата ми сега живеят с майка си долу, в Скоухегън. Не бих искал да отидат във войската. Ако някой от тях пожелае да се запише, ще му кажа какво мисля по този въпрос, но няма да го спирам. Обаче ако имах син в Ирак или в Афганистан, всеки час щях да се моля да оцелее. Мисля, че това би ми коствало няколко от годините, които са ми останали.

Облегна се на работната маса.

— Както казах, Харолд се промени. Не твърдя, че е само заради войната и заради раняването му. Мисля, че е болен тук, вътре. — Стъндън почука с пръст слепоочието си, в случай че не съм наясно с естеството на Проктъровите проблеми. — Последния път, когато дойде в бара, което беше… о, трябва да е било преди две седмици, изглеждаше различен, сякаш не бе спал добре. Бих казал, че беше изплашен. Не можех да не попитам какво не е наред, беше толкова очевидно, че има нещо.

— Той какво отговори?

— Ами, вече се беше натряскал до козирката, и то още преди да дойде в „Дамата“, обаче ми каза, че го преследвали призраци. — Стъндън остави думата да виси за момент във въздуха в очакване мъртвата плът и старите кожи да я обвият и да й придадат форма. — Каза, че чувал гласове, че те не му давали да спи. Посъветвах го да иде да се прегледа при военен лекар, защото може би страда от онова нещо със стреса. Посттравматично не знам си какво.

— Какво са му казвали онези гласове?

— Не могъл да ги разбере. Не говорели на английски. Тогава се уверих, че онова, което става с него, е свързано с преживяванията му от Ирак. Поговорихме още малко и той каза, че може да се обади на някого.

— И обади ли се?

— Не знам. Това беше последният път, когато дойде в бара. Но аз бях загрижен за него и затова отидох след седмица да видя как е. Пред къщата му беше паркирана кола, предположих, че има гости, и реших да не му досаждам. Докато се спусках надолу по хълма, вратата на къщата се отвори и отвътре излязоха четирима мъже. Харолд беше един от тях. Останалите трима не ми бяха познати. Само стояха и гледаха след мен. Но по-късно тримата посетители дойдоха тук и застанаха на мястото, където стоите вие сега. Попитаха ме какво съм търсил при къщата на Харолд. Цветнокожият, който говореше повече от останалите, беше много учтив, но виждах, че отиването ми там никак не му се нрави. Казах им истината: че съм приятел на Харолд и съм бил разтревожен за него, че той напоследък сякаш не е на себе си. Това като че ли ги задоволи. Чернокожият обясни, че те били стари другари на Харолд от армията и че на Харолд му нямало нищо.

— И вие не се усъмнихте в казаното от тях?

— Със сигурност бяха военни. Имаха онзи маниер. Другият куцаше малко и му липсваха пръсти оттук. — Стъндън вдигна лявата си ръка. — Взех го за раняване от войната.

Джоуел Тобаяс.

— А третият?

— Той не говореше много. Едър мъж. Гола глава. Не ми хареса особено.

Спомних си снимката с надписите на Роналд Стрейдиър и реших, че трябва да е бил Баки. Карън Емъри също не го харесваше. Питах се дали той е дал предложението да ме отвлекат в „Блу Мун“.

— Впрочем онзи с голата глава попита дали мога да препарирам човек и изръси някаква шега за трофеи, които искал да окачи на стената си. Хаджии, тази дума използва: хаджийски трофеи за стената. Предполагам, че е имал предвид терористите. Приятелят му, онзи с осакатената ръка, му каза да си затваря устата.

— И не сте говорили с Харолд след онази нощ в бара?

— Не. Виждах го един-два пъти да минава, но повече не е идвал в „Дамата“.

Стъндън нямаше какво повече да добави. Благодарих му за отделеното време. Той ме помоли да не казвам на Харолд Проктър, че сме говорили, и аз му го обещах. Докато вървяхме към вратата, Стъндън рече:

— Онова момче, което се е самоубило — казвате, че според баща му се е променило, преди да умре?

— Точно така.

— Как се е променило, ако ми позволите да попитам?

— Откъснало се е от приятелите си. Хванала го е параноя. Не можел да спи.

— Като Харолд.

— Да, като Харолд.

— След като поговорите с него и аз ще ида да видя как е. Може би ще успея да го убедя да потърси помощ, преди да…

Гласът му заглъхна. Стиснах ръката му.

— Мисля, че ще постъпите добре, господин Стъндън. Ще опитам да се отбия, преди да си тръгна, да ви кажа как е минало всичко.

— Ще съм ви благодарен — каза той.

Упъти ме как да стигна до къщата на Проктър и вдигна ръка за сбогом, когато потеглих. Отвърнах му със същото и ароматът на препарата за миене на съдове, който се бе прехвърлил от ръката на Стъндън на моята, се разля из колата. Беше силен, но не достатъчно силен, защото редом с него се долавяше животинска миризма на месо и опърлена козина. Отворих прозореца въпреки жегата и бръмбарите, но тя не искаше да се разнесе. Пропила се бе в кожата ми и не се отдели от мен по целия път до мотела на Проктър.

24

Въпреки инструкциите на Стъндън при първото си минаване все пак успях да пропусна завоя към мотела. Той ми бе казал, че на отсрещната страна на отбивката все още се виждат останки от голяма табела, но гората беше погълнала всичко и беше чиста случайност, че докато се връщах обратно, успях да ги зърна през гъстата шума. Едва различаващи се върху гниещото дърво избелели червени букви, редом с нещо, което приличаше на еленови рога и зелена стрела, която навремето навярно се бе откроявала върху белия фон на табелата, но сега беше само нюанс в богатата лятна палитра.

Виждаше се, че първоначално там е имало къмпинг, защото до мястото водеше криволичещ нагоре черен път, който вървеше на запад през гъсти гори. Пътят бе осеян с дупки и храстите не бяха подкастряни толкова отдавна, че драскаха отстрани по колата ми, но на места забелязвах счупени клонки и смачкана растителност, а в калта бяха останали отчетливи отпечатъци от гуми на тежко превозно средство като бавно вкаменяващи се стъпки от динозавър.

Накрая излязох на поляна. От дясната ми страна имаше бунгало, чиито врати и прозорци бяха плътно затворени въпреки жегата. То навярно беше останало от първоначалния къмпинг. Определено изглеждаше доста старо. От задната страна открих по-съвременна на вид пристройка, където жилищната площ бе разширена за постоянно обитаване. Между бунгалото и мястото, където бях паркирал, имаше червен камион „Додж“.

Друг черен път водеше от бунгалото до мотела. Той бе стандартна постройка във формата на буквата L, с офис на ъгъла, където се срещаха двете крила, и вертикален неонов надпис МОТЕЛ, отдавна излязъл от употреба, който сочеше към небето. Чудех се дали някога се е виждал от шосето, тъй като мотелът бе разположен в нещо като естествена дупка. Може би бунгалата са се оказали твърде трудни за поддържане и Проктърови са се надявали, че клиентите ще им останат верни дори и когато последват съвременните тенденции и ги заменят с мотел, но бе очевидно, че Стъндън е прав: нищо в мотела на Проктърови не подсказваше, че построяването му е било добра идея. Сега вратите и прозорците на всяка стая бяха заковани с дъски. През напуканите павета на паркинга бе израсла трева и по стените и плоския покрив бе плъзнал бръшлян. Ако оцелееше достатъчно дълго, мотелът щеше да влезе в редиците на призрачните градове и изоставените жилища, които бяха така характерни за този щат.

Натиснах клаксона и зачаках. Никой не излезе от бунгалото или от горите наоколо. Спомних си какво бе казал Стъндън за Проктър. Много бе вероятно ветеран, който живее тук, в пущинака, да има оръжие и ако бе толкова психически разстроен, колкото Стъндън твърдеше, нямах желание да ме приеме като заплаха. Камионът му още бе тук, така че едва ли бе отишъл далече. Натиснах отново клаксона, после слязох от колата и тръгнах към бунгалото. Пътьом погледнах в кабината на камиона. На пътническата седалка имаше отворена кутия понички. Вътре гъмжеше от мравки.

Почуках на вратата и извиках Проктър по име, но нямаше отговор. Надникнах през един прозорец. Телевизорът лежеше разбит на земята и около него бяха пръснати парчета от телефон. Леглото не беше оправено, жълт чаршаф се бе изсипал на пода като разтопен сладолед.

Върнах се до вратата, почти подготвен да видя как Проктър излиза разярен от гората, размахва пищов и бръщолеви нещо за духове, после натиснах дръжката. Отвори се лесно. Вътре бръмчаха мухи и мравки се движеха в колони по линолеума. Цялата къща вонеше на цигарен дим. Прегледах хладилника. Срокът на годност на млякото още не беше изтекъл, но краят му беше по-близо от изгледите Проктър да се подложи на здравословна диета, защото иначе хладилникът беше пълен с храна, която бе в състояние да ликвидира волята за живот на диетика: евтини готови храни, бургери, пушени и осолени меса. Нямаше и помен от плодове и зеленчуци и поне половината от вместимостта му бе отделена за бутилки обикновена кола.

Чувалът за боклук в ъгъла бе претъпкан с кутии от пържени картофи, кофички от пилешко и опаковки на бургери от заведения за бързо хранене, смачкани кутии от „Ред Бул“ и празни шишета от „Викс Найкил“[23]. Освен консервираните супи и боб по рафтовете в кухнята на Проктър можеха да се видят главно бонбони и бисквити. Намерих също така два големи буркана кафе и шест бутилки евтин джин и водка. В къта за спане имаше още шишета „Найкил“, куп антихистамини и малко „Соминекс“. Проктър я караше на стимуланти — захар, енергийни напитки, кофеин, никотин — и после използваше главно лекарства, продавани без рецепта, за да заспи. Имаше и една празна опаковка от клозарин, наскоро предписана му от местен лекар, което означаваше, че е бил достатъчно отчаян, за да потърси професионална помощ. Клозаринът беше антипсихотично лекарство, използвано като успокоително, както и като средство за лечение на шизофрения. Това ме върна към разговора със сестрата на Бърни Крамър и факта, че преди да отнеме живота си, Крамър също бе чувал гласове. Питах се какви ли гласове чува Харолд Проктър.

На леглото лежаха ключовете от колата и празен кобур.

Продължих да претърсвам жилището и така открих плика с пари. Сложен бе под матрака, не бе запечатан и съдържаше 2500 долара по двайсетачки и петдесетачки, всичките спретнато подредени с лика нагоре. Дори тук, в този пущинак, не изглеждаше много разумно да оставиш парите си под дюшека, но пък и нищо друго в тази история не изглеждаше много разумно. Проктър явно не се бе качвал на камиона от известно време. Ако бе имал намерение да замине, щеше да вземе парите и камиона. Ако бе имал някакъв проблем с камиона, пак щеше да вземе парите. Погледнах отново плика. Беше чист и нов. Не бе стоял под матрака много дълго.

Сложих парите обратно, където ги бях намерил, и тръгнах надолу към мотела. Само вратата на офиса не бе закована с дъски. Не беше заключено, така че огледах вътре. Проктър очевидно бе използвал помещението за склад: в единия ъгъл бяха струпани консерви с храна — предимно боб, чили и варено — големи опаковки тоалетна хартия и стари мрежи за прозорци. Отнякъде долиташе тихо бръмчене. Зад тезгяха на рецепцията имаше затворена врата, навярно вратата на офиса. Вдигнах подвижната дъска до тезгяха и влязох зад него. Сега звукът беше по-силен. Отворих вратата с крак. Пред мен имаше дървено табло с шестнайсет малки крушки, разположени в редици по четири, всяка отбелязана с номер. Звукът идваше от високоговорителя до таблото. Предположих, че това е интерком, даващ възможност на гостите да се свързват с рецепцията, без да използват телефон. Никога не бях виждал подобно нещо, но когато са открили мотела, Проктърови навярно не са сложили телефони във всички стаи или пък първоначално са предпочели тази стара система и после са я задържали, за да си бъбрят. На таблото не бе отбелязано името на производителя и аз си помислих, че Проктърови може сами да са си го направили. Обаче бе ясно, че електрозахранването в мотела не беше прекъснато.

Звукът ме изнервяше. Възможно бе да е някаква неизправност, но защо сега? При всяко положение, с ток или без ток, системата не би трябвало дори да работи след всичките тези години. Но пък някога правеха трайни неща и беше потискащо, че напоследък майсторската изработка ни изненадва толкова много. Проверих таблото, като почуквах крушките една след друга. Когато почуках по крушката за стая петнайсет, тя започна да примигва в червено.

Извадих пистолета си, излязох отново навън и тръгнах покрай вратите надясно. Когато стигнах до номер четиринайсет, видях, че винтовете са извадени от дъската, с която е била закована вратата, а самата дъска сега бе само подпряна на рамката. Дъската на стая петнайсет обаче още бе здраво закована. При все това отвътре се чуваше ехо от зумера на интеркома.

Облегнах се на стената между двете стаи и извиках:

— Господин Проктър? Вътре ли сте?

Нямаше отговор. Бързо бутнах встрани дъската пред стая четиринайсет. Вратата зад нея беше затворена. Натиснах дръжката и тя се отвори веднага. Дневната светлина падаше върху рамката на голо легло, изправено и избутано до стената, така че подът бе, общо взето, свободен. Двете нощни шкафчета бяха сложени едно върху друго в ъгъла. В стаята нямаше други мебели. По килима се виждаха бели ивици, които миришеха на плесен. Взех една от тях и я вдигнах към светлината: беше талаш. До нощните шкафчета се търкаляха няколко късчета дунапрен. Прокарах ръка по килима и напипах следи, оставени от някакви сандъци. Предпазливо приближих до банята в дъното, но тя беше празна. Между стаи четиринайсет и петнайсет нямаше свързваща врата. Готвех се да си тръгна, когато забелязах следи по стената. Трябваше да използвам фенера, за да ги разгледам добре. Приличаха на отпечатъци от ръце, но сякаш бяха прегорили мазилката. Когато ги докоснах с пръсти, от тях се посипаха пепел и тупнала боя. Имах неприятното усещане за зараза и въпреки че леглото беше голо, а стаята влажна, имах чувството, че тя наскоро е била обитавана, толкова наскоро, че почти долавях заглъхващо ехо от някакъв разговор.

Излязох отново навън и разгледах закования вход на стая петнайсет. Трябваше да има винтове, които да държат дъската на мястото й, както на другите врати, покрай които бях минал, но не се виждаха глави. Без да разчитам особено на успех, напъхах някак си пръсти в празното пространство между дъската и рамката на вратата и дръпнах. Дъската се отдели с лекота и аха да ме събори. Видях, че е била едва закрепена с един-единствен дълъг винт, завинтен в нея през рамката. Винтът бе вкаран отвътре, не отвън. Този път вратата не се отвори, когато натиснах дръжката. Ритнах я, но тя не помръдна. Върнах се при колата и взех от багажника железния лост, ала и той не помогна. Вратата бе здраво залостена отвътре. Тогава се заех с дъската, която бе сложена на прозореца. С нея беше по-лесно, защото бе закована, а не закрепена за рамката с винтове. Когато я махнах, под нея се показа мръсно дебело стъкло, напукано, но не и счупено от двата куршума, направили дупки в него. Пердетата в стаята бяха спуснати. Костваше ми известни усилия, но успях да пръсна дебелото стъкло с лоста, като се криех зад стената, в случай че човекът вътре, който и да бе той, е в достатъчно добра форма, за да стреля по мен, но не се чу никакъв звук. Щом ме лъхна миризмата отвътре, ми стана ясно защо. Дръпнах пердетата настрани и се прехвърлих в стаята.

Леглото бе счупено, а дъските му бяха заковани за рамката на вратата и не позволяваха тя да бъде отворена. Още дълги пирони бяха забити под ъгъл през вратата и рамката, въпреки че някои от тях бяха извадени, отчасти или изцяло, сякаш онзи, който ги бе заковал, бе размислил и бе започнал да ги маха; или пък пироните са били толкова дълги, че са излезли от другата страна и някой отвън е започнал да ги начуква обратно, макар че не виждах върховете им да са повредени.

В тази стая имаше повече мебели, отколкото в съседната: дълъг скрин и стойка за телевизор в добавка към двойното легло и двете нощни шкафчета. Всичко това беше струпано в единия ъгъл — така както дете би си направило крепост вкъщи. Приближих се. На пода лежеше мъж, свлякъл се бе зад мебелите, главата му бе опряна в стената и натискаше бутона на интеркома. Отзад имаше засъхнал облак от кръв и кости, от дясната му ръка висеше браунинг. Тялото на мъжа беше подпухнало и така гъсто населено от личинки и насекоми, че се създаваше впечатление за движение и живот. Гадинките бяха издълбали очите и ги бяха оставили кухи. Покрих устата си с ръка, но миризмата бе твърде силна. Наведох се навън през прозореца, поех дълбоко въздух и се помъчих да не повърна. Когато се посъвзех, свалих сакото, притиснах го до лицето си и направих бегъл оглед на стаята. До тялото имаше сандъче с инструменти, както и пистолет за пирони. Нямаше никакви следи от храна или вода. Прокарах пръсти по металната облицовка на вратата и напипах нови дупки от куршуми. Насочих фенера към тях и открих по стената още. Преброих общо дванайсет. Пълнителят на браунинга събираше тринайсет. Бе запазил последния за себе си.

В лексуса имах бутилка вода. Използвах я, за да отмия вкуса на разложение от устата си, но още усещах миризмата му по дрехите си. Сега вонях на сапун, на мъртъв елен и мъртъв човек.

Обадих се на 911 и изчаках идването на полицията.

Имената продължаваха да го преследват. Газалия, едва ли не най-опасният квартал в Багдад, където всичко приключи, Дора и Садия, където избиха хората, които събират боклука, така че улиците потънаха в мръсотия и там стана невъзможно да се живее. Джамията „Ум ал-Кура“ в западен Багдад, главната квартира на сунитските бунтовници, която в един идеален свят просто биха изтрили от лицето на земята. Хиподрумът „Амирия“, където жертвите на отвличания се купуваха и продаваха. Имаше път, който водеше от хиподрума право до контролираната от бунтовниците Гарма, откараха ли те веднъж в Гарма, с теб беше свършено.

В Ал-Адхамия, сунитската крепост в Багдад близо до река Тигър, където шиитските ескадрони на смъртта обличаха униформи на полицаи и установяваха фалшиви контролни пунктове, за да залавят сунитските си съседи. Предполагаше се, че шиитите са на наша страна, но всъщност никой не беше на наша страна. Ако питаха него, единствената разлика между сунитите и шиитите беше в начина, по който убиваха. Сунитите обезглавяваха. Една вечер той и още неколцина други бяха гледали обезглавяване, записано на дивиди, което им беше дадено от техния преводач. Всички бяха пожелали да го видят, но той съжали, че бе поискал, още след първите кадри. Видяха треперещия от страх човек, не беше американец, защото не биха се съгласили да гледат как умира един от тях, а някакъв нещастен шиит, направил завой в неправилната посока или пък спрял, вместо да окаже съпротива и да поеме риска да бъде сразен от куршум. Онова, което го порази, бе деловият подход на екзекутора, видимото му дистанциране от задачата, която трябваше да изпълни: отрязването на главата бе извършено методично, непреклонно, практично, като ритуално убиване на животно. Ужасяваща смърт, по смърт без садизъм, като се изключи актът на самото убийство. След това всички казаха едно и също нещо: „Не им позволявайте да ме хванат. Ако видите това да се случва и имате възможност, убийте ме. Убийте всички ни.“

Шиитите, от друга страна, изтезаваха. Особена слабост им бяха електрическите бормашини: колене, лакти, слабини, очи. Това бе положението: сунитите обезглавяваха, шиитите измъчваха и всички почитаха един и същи Бог, само дето имаше известни спорове по въпроса кой е трябвало да поеме олтара на религията след смъртта на Мохамед и заради това сега се сечаха глави и се раздробяваха кости. Всичко бе заради „кизас“ — отмъщението. Не се изненада, когато преводачът му каза за пръв път, че според ислямския календар сега е едва петнайсети век и е пристигнал в Ирак през 1424 година или там някъде. Намираше в това някаква логика, защото тези хора се държаха така, сякаш бяха още в Средновековието.

Но американските войници участваха в модерна война, водена с очила за нощно виждане и тежки оръжия. Отговаряха им с гранатомети, минохвъргачки и бомби, скрити в мъртви кучета. А когато не разполагаха с такива, използваха камъни и ножове. Отвръщаха на новото със старото — стари оръжия и стари имена: Нергал и Ниназу, и онзи, чието име се беше загубило. Залагаха капаните и ги чакаха да дойдат.

25

Първите, които пристигнаха при мотела на Проктърови, бяха двама моторизирани щатски полицаи от Скоухегън. Никога не ги бях виждал, обаче единият знаеше името ми. След няколко въпроса ми позволиха да седя в лексуса, докато чакахме пристигането на детективите. Те самите потънаха в безкраен безинтересен разговор, но ме оставиха на мира, докато след около час не се появиха детективите. Слънцето вече залязваше и те извадиха фенерите, за да огледат.

Оказа се, че вече бях срещал единия. Казваше се Гордън Уолш и докато слизаше от колата, приличаше на истински професионален боксьор. Големите му слънчеви очила създаваха впечатление за бръмбар, еволюирал до степен да може да носи костюм. Той беше бивш колежански футболист и бе запазил формата си. Превъзхождаше ме на ръст с повече от десет сантиметра и на тегло с над двайсет кила. На брадичката му имаше напречен белег, където някой бе имал дързостта да го резне с бутилка още докато работеше като моторизиран полицай. Не ми се мислеше какво се е случило с нападателя му. Навярно още се мъчеха да извадят с операция бутилката оттам, където я е напъхал.

До него стоеше по-дребен и по-млад детектив, когото не познавах. Имаше вид на новак, с маска на строгост, която не успява да скрие напълно неговата неувереност, като конче, опитващо се да мери сили с жребеца, който го е заченал. Уолш погледна към мен, но не каза нищо. След това последва единия от полицаите надолу към стаята, в която лежеше трупът на Проктър. Преди да влезе, натри под носа си „Викс Вапоръб“[24], но въпреки всичко не се задържа дълго вътре и когато излезе, пое дълбоко въздух няколко пъти. След това двамата с партньора му се върнаха в бунгалото и душиха вътре известно време. Накрая огледаха камиона и през цялото време упорито не ме забелязваха. Уолш явно бе намерил ключовете и включи двигателя. Запали от първия път. Изключи го и каза нещо на партньора си, след което двамата най-сетне решиха да се позабавляват с мен.

Уолш лапна едното рамо на очилата си и изпуфтя, когато ме наближи.

— Чарли Паркър — каза той. — Още щом чух името ти, разбрах, че денят ми ще стане по-интересен.

— Детектив Уолш — отвърнах. — Чух как злосторниците треперят и се досетих, че си наблизо. Виждам, че продължаваш да се храниш само със сурово месо.

— Mens sana in corpore sano[25]. И обратното. Латински. Предимствата на католическото образование. Това е партньорът ми, детектив Соумс.

Соумс кимна, но не каза нищо. Устните му бяха стиснати, челюстта издадена напред като на Дъдли Ду-Райт[26]. Готов бях да се обзаложа, че нощем скърца със зъби.

— Ти ли го уби? — попита Уолш.

— Не, не съм го убил аз.

— По дяволите, надявах се да приключим с този случай до полунощ, ако признаеш. Сигурно щях да получа медал, задето най-сетне съм те натикал зад решетките.

— А аз си мислех, че ме харесваш, детектив.

— Наистина те харесвам. Представи си какво говорят за теб онези, които не те харесват. Е, ако не си готов да се пречупиш и да признаеш, поне ще ми кажеш ли нещо полезно?

— Името му е Харолд Проктър. Никога не съм го виждал, така че не мога да го твърдя с положителност.

— Какво те води в неговия пущинак?

— Разследвам самоубийството на млад мъж долу, в Портланд, бивш войник.

— Защо?

— Заради баща му.

— Името му?

— Бащата се казва Бенет Пачет. Собственик е на „Даунс Дайнър“ в Скарбъро.

— Какво общо има Проктър?

— Деймиън Пачет, синът, може да се е познавал с него. Проктър е бил на погребението му. Мислех, че може би има представа какво е било душевното му състояние, преди да сложи край на живота си.

— Представа, а? Добре се изразяваш, това ти го признавам. Нещо съмнително около смъртта на младия Пачет?

— Нищо, доколкото знам. Застрелял се е в гората край Кейп Елизабет.

— Тогава защо баща му ти плаща грешни пари, за да разследваш смъртта му?

— Иска да разбере какво го е накарало да се самоубие.

— Толкова ли е трудно да се разбере?

Зад нас се появиха специалистите от звеното за обработка на местопрестъплението, които пристъпваха предпазливо по пътя. Уолш потупа партньора си по рамото.

— Елиът, върви да ги упътиш, да ги насочиш в правилната посока.

Соумс направи каквото му беше наредено, но не и преди гладкото му чело леко да се набърчи от огорчение, че го изритват, докато възрастните си говорят. Може пък да не беше толкова тъп, както изглеждаше.

— Ново момче? — попитах.

— Добър е. Амбициозен. Иска да разкрива престъпления.

— Спомняш си времето, когато си бил млад като него?

— Аз никога не съм бил добър. И ако бях амбициозен, вече щях да съм някъде другаде. Но обичам да разкривам престъпления. Това ми дава усещането че принасям някаква полза. Иначе нямам самочувствието, че съм си изработил заплатата, а мъжът трябва да си изработва заплатата. Това май ни връща към тази история с Пачет. — Той хвърли поглед през рамо натам, където Соумс разговаряше с мъж, който обличаше бял предпазен костюм. — Моят партньор обича всичко да се върши по правилата. Натраква докладите още в движение. Чистичко. — Обърна се отново към мен. — Аз, от друга страна, тракам по клавиатурата като маймуната на Боб Нюхарт[27] и предпочитам да пиша докладите си накрая, а не в началото. Значи, както разбирам, ти разследваш самоубийството на един ветеран и то те довежда тук, където намираш друг ветеран, който също изглежда, че е загинал от изстрел, произведен от собствената му ръка, само че е успял да изпразни по-голямата част от пълнителя по някого отвън, преди да прати последния куршум в собствения си череп. Правилно ли разсъждавам?

Отвън. Тази дума ме накара да замълча за момент. Ако заплахата е била отвън, защо Проктър е стрелял по стената на стаята? Той е бивш войник, така че обяснението не можеше да е неточна стрелба. Обаче стаята бе залостена отвътре, следователно заплахата не би могла да е там заедно с него.

Не би ли могла?

Запазих тези мисли за себе си и се задоволих с:

— Засега.

— На колко години е бил синът на Пачет?

— На двайсет и седем.

— А Проктър?

— Между четирийсет и петдесет, бих казал. По-близо до четирийсетте. Участвал е в първата иракска война.

— Общителен човек ли е бил, ти би ли го определил така?

— Никога не съм имал удоволствието да общувам с него.

— Но той е живял тук, горе, а Пачет е живял в Портланд.

— В Скарбъро.

— Километрите между тук и там са доста.

— Предполагам. Това разпит ли е, детектив?

— Разпитите са свързани с ярки светлини и потни мъже по риза, и хора, които се опитват да се докопат до адвокат. Това е разговор. Въпросът ми е как са се запознали Проктър и Пачет?

— Толкова ли е важно?

— Важно е, защото си тук и защото и двамата са мъртви. Хайде, Паркър, престани вече.

Нямах особено основание да крия какво знам, но реших да си спестя нещичко, за късмет.

— В началото мислех, че Проктър е от ветераните, на които е възложено да посрещат войниците, когато се връщат от активна служба, и че е възможно двамата с Пачет да са се запознали така, но сега ми се струва, че Пачет и Проктър са участвали заедно в някакъв бизнес.

— Пачет и Проктър. Звучи като адвокатска фирма. Какъв бизнес?

— Не знам с положителност, но мястото е близо до границата и наскоро е използвано като склад. В съседната стая има талаш, дунапренови топчета и следи на пода, които изглеждат като отпечатъци от сандъци. Може би си струва да се заведе там следово куче.

— За наркотици ли мислиш?

— Възможно е.

— Погледна ли вътре в бунгалото?

— Колкото да видя дали той не е там.

— Претърси ли?

— Би било незаконно.

— Това не е отговор на въпроса ми, но ще приема, че си претърсил. Аз бих, а ти си най-малкото толкова безскрупулен, колкото съм и аз. И тъй като си добър в това, което вършиш, трябва да си намерил под дюшека плик, пълен с пари.

— Така ли? Колко интересно.

Уолш се облегна на колата ми и погледна от бунгалото към камиона, от камиона към мотела и после обратно. Изражението му стана сериозно.

— Значи той има пари, продукти в хладилника, достатъчно пиене и бонбони, за да зареди магазин за полуготови храни, и камионът му, изглежда, върви добре. При все това, неизвестно защо, се барикадира в мотелска стая и стреля по прозорците и вратата, преди да напъха пистолета в устата си и да натисне спусъка.

— Телефонът му, телевизорът, радиото — всичко беше изпотрошено — казах аз.

— Видях. От него или от някого другиго?

— Бунгалото не беше пипано. Всички книги си бяха на лавиците, дрехите бяха още в шкафа и матракът бе на леглото. Ако някой сериозно бе искал да направи всичко на пух и прах, щеше да намери парите.

— При положение че го е искал.

— Говорих с човек на име Стъндън в Лангдън. Той е препаратор, но също така държи местния бар.

— Как да не обичаш малките градове — каза Уолш. — Ако беше добавил към списъка с постиженията си и предприемач, щеше да е незаменим.

— Стъндън ми каза, че Проктър е бил психически разстроен. Мислел, че го преследват призраци.

— Преследват го призраци?

— Тези думи използва Стъндън, но той, изглежда, счита, че това е симптом на посттравматичен стрес като последствие от времето му в Ирак. Едва ли е единственият войник, който се връща с психически или физически белези от войната.

— Като сина на твоя клиент? Две самоубийства и двамата самоубийци са се познавали. Странно ли ти изглежда?

Не отговорих. Чудех се колко ли време ще отнеме на Уолш да свърже смъртта на Проктър и Деймиън с по-отдавнашното самоубийство на Бърни Крамър в Квебек и убийството и самоубийството, извършени от Брет Харлан. Сетеше ли се веднъж за тях, щеше да се сети и за Джоуел Тобаяс. Отбелязах си, че трябва да помоля Бенет Пачет в никой от разговорите, които навярно ще проведе с щатската полиция, да не споменава името на Тобаяс поне засега.

Четирима войници, тримата от едно и също отделение, а четвъртият периферно свързан с тях, всичките сякаш сами посегнали на живота си, плюс една жена, която е имала нещастието да попадне пред очите на съпруга си, когато е бил с щик в ръката. Бях се върнал отново към вестниците със съобщенията за този случай и никак не се бях затруднил да прочета между редовете, че и Брет, и Маргарет Харлан са си отишли по ужасяващ начин.

Все повече и повече започвах да вярвам, че в Ирак се е случило нещо много лошо, някакво преживяване, което хората от „Страйкър С“ са имали и са донесли със себе си, въпреки че Кари Сандърс бе отхвърлила тази идея. Все още не можех да разбера каква връзка може да има това с подозренията на Джими Джуъл по отношение на Джоуел Тобаяс: че под прикритието на своята работа като превозвач върти контрабанда. Но трябваше да се вземат предвид отпечатъците на пода в стая четиринайсет, остатъците от опаковъчни материали около тях, както и фактът, че ако Стъндън бе прав, преди да умре, Проктър явно е бил посетен от бивши бойци от „Страйкър С“. А също и парите под матрака, които подсказваха, че наскоро му е било платено за нещо: подходящото място за складиране на стоката според мен, което ме довеждаше до въпроса какво е било складирано. Наркотиците все още бяха най-вероятният отговор, но Джими Джуъл не бе убеден в това, пък и трябваше да е имало голямо количество от много тежка дрога, за да останат такива отпечатъци на килима. Впрочем според онова, което ми беше известно за международната търговия с наркотици, по-вероятно бе такава стока да се доставя на едро от Афганистан, отколкото от Ирак, а отделението на Тобаяс не бе служило в Афганистан.

Соумс извика Уолш и той ме остави на мислите ми. Чудех се какво ли е станало оттатък в Бангор. Ако Боби Джандро скоро не разбереше, че е по-разумно да проговори, щяхме да бъдем принудени най-сетне да упражним по-сериозен натиск върху Джоуел Тобаяс.

Падна мрак, но въздухът не се разхлади. Насекомите хапеха и откъм горския храсталак започна да долита шум от раздвижване, когато нощните твари тръгнаха да се хранят и да ловуват. Патологът пристигна и мотелът бе осветен с прожектори, докато изнасяха тялото на Харолд Проктър, готово за транспортиране при съдебния лекар на щата Мейн в Огъста.

Проктър нямаше да остане задълго самичък в неговите владения. Скоро щеше да има многобройна компания.

26

Те пристигнаха с падането на нощта. Лекият бриз раздвижи гората, прикривайки тяхното приближаване, но Ейнджъл и Луис ги чакаха, защото знаеха, че ще дойдат. Разменяли бяха позициите си всеки час, за да поддържат бдителността си, и Ейнджъл бе този, който наблюдаваше мустанга, когато силуетите им се появиха; зорките му очи забелязаха леката промяна в сенките, хвърляни от дърветата. Той докосна ръкава на своя приятел и Луис пренасочи вниманието си от къщата към колата. Безмълвно наблюдаваха как двамата мъже връхлитат, ръцете неестествено удължени от пистолетите в ръцете им, заглушителите издути като подпухнала тъкан, която е на път да се пръсне.

Бяха добри, това бе първата мисъл на Луис. Трябваше да има някакво превозно средство наблизо, но той не го бе чул и Ейнджъл не ги бе забелязал, преди да бяха стигнали почти до колата. Всеки в мустанга щеше да е мъртъв, преди да разбере какво става. Щом разбраха, че мустангът е празен, двамата мъже се стопиха отново в сенките, а Луис дори трябваше да се напрегне, за да проследи движението им. Не носеха маски, което означаваше, че не очакват да има свидетели, защото можеха да бъдат видени единствено от къщата, и то само през времето, което е нужно за ликвидирането на жертвите.

Жертвите, това бе другият проблем. Ситуацията в къщата на Боби Джандро бе усложнена от пристигането преди два часа на Мел Нелсън, отблъснатата приятелка. Колкото и невероятно да изглеждаше, спонтанният съвет за връзката им, даден този следобед, като че ли бе направил впечатление. Луис известно време бе наблюдавал безучастно как двойката разговаря в дневната, преди Мел да тръгне бавно към Боби, да коленичи пред него и да го прегърне. След това двамата се бяха оттеглили в стаята, която според предположенията на Луис се използваше като спалня, и оттогава не се бяха показвали.

Още промени в сенките. Убийците бяха вече зад къщата, където нямаше вероятност да бъдат видени от съсед на прозореца или от някого, който разхожда кучето преди лягане. По един от всяка страна на вратата. Кимване. Разбито стъкло. Силует, заел поза на осигуряващ прикритие, пистолетът вдигнат, докато другият провира ръка през дупката да отвори вратата. Раздвижване в къщата в отговор на взлома. Писък. Трясък от захлопнатата врата на спалнята.

Луис отстрани първия с два изстрела в гърба и трети, смъртоносния, в основата на черепа. Нямаше предупреждение, нито покана да се обърне с вдигнати ръце, никаква възможност да се предаде и да оцелее. Тези жестове бяха за добрите момчета от уестърните, онези с белите шапки, които накрая получават момичето. В реалния живот добрите момчета, които оставят шансове на убийците, накрая загиват, а Луис, който нямаше представа дали наистина е добър или не и ни най-малко не го бе грижа, нямаше намерение да умира заради някакъв романтичен идеал. Докато убитият падаше, пистолетът на Луис вече се обръщаше надясно. Вторият от неосъществените убийци се мъчеше да измъкне ръката си през счупеното стъкло, но ръкавът му се бе закачил в назъбения ръб и собственото тяло му пречеше да отвърне на приближаващата заплаха. Към него вече бяха насочени два пистолета и той замръзна за миг, когато осъзна, че е невъзможно да се спаси. Почувства силна болка и веднага след това чу звука, после се свлече по вратата и лявата му ръка продължаваше да виси над главата, докато стъклото прорязваше плата на якето му. Все още имаше сили, колкото да вдигне пистолета, но не се целеше в нищо, после остана само нищото.

Вратата на спалнята бе все така затворена. Докато Луис откачваше мъртвия от стъклото, Ейнджъл извика:

— Боби Джандро, чуваш ли ме? Името ми е Ейнджъл. Партньорът ми и аз бяхме тук днес заедно с Чарли Паркър.

— Чувам те — отвърна Джандро. — Имам пистолет.

— Е, браво. Давай. Междувременно тук, отвън, имаме два трупа и вие с приятелката ти сте живи само благодарение на нас. Така че прави каквото смяташ за нужно, защото ще те извадим.

Отвътре се чу разговор, който се водеше шепнешком. След малко вратата се отвори наполовина и се появи Боби Джандро, седнал на инвалидната количка само по боксерки. Той погледна към Луис, който издърпваше вътре първия труп, докато Ейнджъл стоеше на стража. Трупът оставяше кървави дири по боровите дъски.

— Трябват ни чували за смет и тиксо — каза Луис. — Също така парцал за миене и вода, освен ако не намираш, че червеното отива на стените.

Мел надникна иззад вратата. Изглежда, че беше гола, ако не се брои стратегически разположения пешкир.

— Госпожо — каза Ейнджъл и кимна почтително. — Може би ще искате да облечете нещо. Времето за игра изтече…

Докато Джандро и приятелката му се обличаха и прибираха малко дрехи и тоалетни принадлежности в пътна чанта, двете тела бяха напъхани в черни чували за смет и увити с лепенки. Джандро се вторачи в тях от количката. Веднага ги бе разпознал, макар и белязани от смъртта: Туизъл и Грийнам, и двамата бивши морски пехотинци.

— Те бяха STA[28], Откриване и поразяване на цел — каза той, — осем хиляди четиристотин петдесет и първа военна специалност.

Ейнджъл го погледна озадачено.

— Скаути снайперисти — обясни Луис. — Тази нощ са тръгнали да вършат добрите си дела в бедняшките квартали.

— Те са единият от двата екипа снайперисти от морската пехота, които бяхме разположили в Ал-Адхамия — продължи Джандро. — Точно преди…

Е, това беше. Край на мълчанието. Боби Джандро вече искаше да говори. Искаше да разкаже всичко, защото другарите му накрая се бяха нахвърлили върху него, но Ейнджъл му каза да остави това за по-късно. Мел Нелсън караше голям стар камион с покрита каросерия. Казаха й да паркира зад къщата и хвърлиха вътре телата. После сложиха Нел и Джандро в мустанга, като най-напред се погрижиха да отстранят и изключат проследяващото устройство, и Ейнджъл ги отведе в мотел до Букспорт, докато Луис, следвайки указанията на Джандро, закара камиона в изоставена гранитна кариера край Франкфорт. Там върза тежести на телата с въжета и вериги от гаража на Джандро и ги хвърли. Готвеше се да се освободи от проследяващото устройство в Пенобскот, ала размисли. Механизмът наистина беше добре изпипан, по-добър, отколкото ако сам го беше направил. Хвърли го отзад в камиона на Мел и се присъедини към останалите в мотела.

И там, поради липса на по-интересни занимания, оставиха Боби Джандро да започне разказа си.

27

Уолш ме накара да чакам, докато тялото на Проктър не беше откарано. Мисля, че ме наказваше, задето не бях по-отзивчив, но поне ми говореше и не беше измислил някакво мъгляво юридическо основание, за да ме пъхне зад решетките за през нощта. Тъй като щеше да ми отнеме почти три часа, за да се върна в Портланд, а бях уморен и исках да взема душ, реших да намеря някой хотел наблизо, където да отседна. Решението не беше изцяло мое. Специалистите по обработка на местопрестъплението искаха да изчакат до сутринта, за да извършат основно претърсване на целия имот, а следовите кучета щяха да дойдат непосредствено след това. Уолш бе подхвърлил, че в името на добрата воля и сътрудничеството навярно няма да имам нищо против да поостана наблизо, в случай че на другия ден и дори през нощта му хрумне да ме попита нещо.

— Държа бележник до леглото си точно за тази цел — каза той, като отпусна цялата си значителна тежест върху колата ми.

— Така ли? — казах. — Просто в случай че успееш да измислиш някой неудобен въпрос, който да ми зададеш?

— Да. Ще се изненадаш колко много ченгета биха ти отговорили по същия начин.

— Знаеш ли, няма да се изненадам.

Той поклати глава отчаяно като треньор на кучета, изправен пред непослушно животно, което не иска да пусне топката. Соумс ни наблюдаваше отстрани с нещастно изражение на лицето. Очевидно пак му се искаше да участва в разговора, но Уолш преднамерено го изключваше. Интересно беше. Предвиждах напрежение в отношенията им. Ако бяха двойка, тази нощ Уолш щеше да спи в стаята за гости.

— Някой би си помислил, че ние, нископлатените щатски ченгета, с право роптаем срещу вас, като се има предвид какво се случи с Хансън — продължи той и аз моментално си спомних Хансън, детектива от щатската полиция в Мейн, влязъл в изоставената къща в Бруклин, където бяха убити съпругата и детето ми. Беше ме проследил, воден от погрешно насочено мисионерско усърдие, и бе наказан заради това — не от мен, а от друг, от убиец, за когото Хансън не беше важен и за когото аз бях истинската цел.

— Няма изгледи отново да тръгне на работа — продължи Уолш. — И така и не каза ясно какво е търсил в твоята къща през нощта, когато е бил ранен.

— Искаш да ти разкажа за онази нощ ли?

— Не, защото знам, че няма да ми разкажеш, а официалната версия и без това съм я чел. В нея има повече дупки, отколкото в гащите на клошар. Ако изобщо ми кажеш нещо, ще е лъжа или частична истина, както всичко онова, което ми съобщи тази вечер.

— И все пак сме тук, говорим си на нощния въздух и се държим цивилизовано един с друг.

— Наистина. Обзалагам се, че си любопитен каква е причината.

— Продължавай, ще ти повярвам.

Уолш се надигна от колата, намери цигарите си и запали.

— Защото въпреки че си мижитурка и независимо от съкрушителните доказателства за обратното, си въобразяваш, че си по-умен от всички, аз мисля, че водиш битка в името на доброто. Ще говорим утре, ако през нощта надраскам в бележника нещо много умно и язвително или пък криминолозите имат въпроси за някоя част от местопрестъплението, която си замърсил, но след това можеш да идеш да си гледаш работата. Онова, което очаквам в отплата, е някой ден да позвъниш и да изпиташ непреодолима потребност да се разтовариш от онова, което знаеш или пък си научил. След това, ако още не е твърде късно да се направи нещо друго, освен да се оглежда труп, както може да се очаква предвид досегашните ти прояви, може би вече ще имам отговор на въпроса какво се е случило тук и може би дори ще получа повишение, когато приключа всичко. Как ти звучи?

— Звучи ми разумно.

— Дано. Сега можеш да се качиш в приказния си лексус и да си тръгнеш оттук. Някои от нас трябва да работят извънредно. Между другото, никога не съм те вземал за човек, който си пада по лексуси. Последно бях чул, че караш мустанг, сякаш си Стив Маккуин.

— Мустангът е в магазина — излъгах аз. — Тази е под наем.

— Кола под наем от Ню Йорк? Не ми давай повод да проверявам регистрационния номер. Е, ако не успееш да намериш стая в Рейнджли, можеш просто да спиш в колата. Достатъчно е голяма. Карай внимателно.

Потеглих обратно към Рейнджли и си намерих стая в „Рейнджли Ин“. Главната сграда, чието фоайе бе украсено с еленови глави и препарирана мечка, още не бе отворена за сезона, така че ме настаниха в мотела отзад. Наблизо бяха паркирани още две други коли, едната с карта на района на поредната седалка и стикер на телевизионна станция край Бангор на таблото, към който бе прибавен ръчно написаният призив „Не вдигай колата!“. Взех душ и смених ризата с фланелката, която бях купил от една бензиностанция. Миризмата от разложението на Проктър продължаваше да ме преследва и след това, но бе по-скоро спомен, а не реалност. Повече ме тревожеше безпокойството, което бях изпитал в съседната стая. Имах чувството, че бях влязъл там след края на някакъв спор, навреме, за да чуя само ехото от последните думи, наситени със злъч и злоба. Питах се дали това са били последните думи, които е чул Харолд Проктър, преди да умре.

Отидох до „Сержантската кръчма“ да хапна нещо. Изборът не беше труден, тъй като тя бе единственото заведение наоколо, което даваше признаци на живот. Вътре имаше дълъг извит бар с пет телевизора, които показваха четири различни видове спорт, а от последния телевизор зад плота звучаха местните новини. Група мъже безмълвно гледаха новините. Водещата новина беше смъртта на Проктър, колкото заради странната кончина, толкова и заради липсата на други интересни събития. Самоубийствата по принцип не се отразяваха подробно и местните телевизионни станции обикновено се съобразяваха с чувствата на роднините, но някои подробности от смъртта на Проктър явно бяха привлекли вниманието им: човек, залостен отвътре в стая от изоставен мотел, умрял вследствие на раняване, видимо причинено от него самия. В репортажа не се споменаваха изстрелите, които бе произвел по някого извън стаята, преди да се самоубие.

Когато седнах встрани от бара, някой промърмори нещо и няколко глави се завъртяха към мен. Едната от тях принадлежеше на Стъндън, препаратора. Поръчах на сервитьорката бургер и чаша вино. Виното пристигна бързо, следвано по петите от Стъндън. Изругах се мислено. Съвсем бях забравил обещанието, което му бях дал по-рано. Най-малкото, което му дължах за информацията, която бях получил от него, както и за загрижеността му за Харолд Проктър, бе да го посетя лично и да му дам някои разяснения за случилото се.

Онези, които бяха останали по местата си, до един гледаха към мен. Стъндън се усмихна смутено и хвърли бърз поглед към мъжете зад себе си, сякаш ми казваше: „Е, знаете как е в малките градове.“ Трябваше да призная, че онези на бара очевидно опитваха да балансират любопитството с неудобство, но любопитството водеше с един проточен врат.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Паркър, но чухме, че вие сте открили Харолд.

Посочих му стола срещу мен и той седна.

— Не е нужно да се извинявате, господин Стъндън. Аз трябваше да ви се обадя, след като полицията ме пусна да си вървя, но беше дълъг ден и забравих. Съжалявам.

Очите на Стъндън изглеждаха зачервени. Беше подпийнал, но си помислих, че може и да бе плакал.

— Разбирам. За всички ни беше шок. Не можах да отворя бара, не и след всичко, което се случи. Затова съм тук. Помислих си, че някой може да знае повече от мен, а после влязохте вие и…

— Не мога да ви кажа много — отвърнах аз, а той бе достатъчно умен, за да схване двойствения смисъл на думите ми.

— Ще е достатъчно, ако ми кажете само каквото можете. Вярно ли е онова, което говорят за него?

— Какво е то и кой го говори?

Стъндън повдигна рамене.

— Онези от телевизията. Никой тук не е чул нещо официално от детективите. Най-достоверният ни източник е граничният патрул. Казват, че Харолд се е самоубил.

— Така изглежда.

Ако в ръцете на Стъндън имаше шапка, щеше да започне да я мачка от притеснение.

— Един от граничните полицаи е казал на Бен — той вдигна палец към мъж с наднормено тегло в камуфлажна риза, чийто колан бе така натежал от накачените по него ключове, ножове, телефони и фенери, че панталонът му се бе свлякъл почти до бедрата, — че около смъртта на Харолд имало нещо съмнително, но не искал да каже какво.

Отново тази дума, съмнително. Джоуел Тобаяс беше съмнителен. Смъртта на Харолд Проктър беше съмнителна. Всичко беше съмнително.

Бен и още двама мъже от бара бяха гравитирали към нас, привлечени от перспективата да получат някаква информация. Преди да кажа нещо, претеглих възможните отговори и видях, че няма да имам особена полза, ако скрия нещо от тях. Всичко щеше да се разбере, ако не още тази нощ, когато някой граничен полицай в почивка дойде да пийне нещо, то най-късно утре, когато се задвижат градските механизми за събиране на информация. Също така бях наясно и че макар и да има подробности около смъртта на Харолд Проктър, които още не са им известни, положително има и неща от живота му, за които те са информирани, а аз не. Стъндън ми беше помогнал. Някой от тези хора можеше също да ми помогне.

— Преди да умре, е изстрелял всичките куршуми от пълнителя си — казах. — Последния е оставил за себе си.

Навярно на всички бе минал през ума един и същ въпрос, но Стъндън бе първият, който го зададе:

— По какво е стрелял?

— По нещо отвън — казах аз, като прогоних отново в дъното на съзнанието си пръснатите из стаята дупки от куршуми.

— Мислите, че се е затворил там, защото е бил преследван? — попита Стъндън.

— Трудно е да си представиш как човек, който е преследван, ще има време да се закове в стая — отвърнах аз.

— По дяволите, Харолд беше побъркан — каза Бен — След като си дойде от Ирак, вече не беше същият.

Това предизвика кимания в знак на съгласие. Ако питаха тях, на надгробния му камък щеше да пише: „Харолд Проктър. Липсва ни донякъде. Беше луд.“

— Е — казах аз, — сега знаете толкова, колкото и аз.

Те започнаха да се оттеглят. Само Стъндън остана. Той, изглежда, бе единственият от всички, който бе искрено разстроен от обстоятелствата около смъртта на Харолд.

— Добре ли сте? — попитах го аз.

— Не, всъщност не съм. Напоследък май не бях толкова близък с Харолд, колкото някога, но все пак бях негов приятел. Неприятно ми е да мисля, че е бил толкова…

Не можа да намери подходящата дума.

— Изплашен? — казах аз.

— Да, изплашен и самотен. Да умре по този начин, просто не ми се вижда редно.

Келнерката дойде с моя бургер и си поръчах още една чаша вино, макар че едва бях докоснал тази пред мен. Посочих чашата на Стъндън.

— „Бушмилс“ — каза той. — Без вода. Благодаря.

Почаках, докато питиетата ни дойдоха и келнерката си тръгна. Стъндън отпи дълга глътка, а аз хапнах малко.

— И предполагам, че се чувствам виновен — добави той.

— Разбирате ли? Чувствам се така, сякаш ако бях положил повече усилия да остана във връзка с него, да го извадя от неговата черупка, да го питам за проблемите му, всичко това е нямало да се случи.

Можех да го излъжа. Можех да му кажа, че смъртта на Проктър няма нищо общо с него, че Проктър е тръгнал по друг път, който в крайна сметка го е довел до самотна, изпълнена с ужас смърт в една закована стая, но не го сторих. Това би означавало да подценя мъжа срещу себе си, мъж, който беше почтен и достоен.

— Не мога да кажа дали това е вярно или не е — отвърнах.

— Но Харолд се е забъркал в нещо рисковано и вината за това не е била ваша. В крайна сметка това навярно го е убило.

— Рисковано? Какво имате предвид под рисковано?

— Виждали ли сте някога камиони да влизат или излизат от имота на Харолд? Големи закрити камиони, може би идващи от Канада?

— Не мога да кажа. Ако камионът е идвал от Портланд или Огъста, може би, но ако е минавал през Кобърн Гор, тогава е щял да стигне до къмпинга на Харолд, преди да влезе в Лангдън.

— Има ли човек, който може да знае?

— Мога да поразпитам.

— Нямам толкова време, господин Стъндън. Вижте, аз не съм от полицията и вие не сте длъжен да ми давате информация, но помните ли какво ви казах по-рано днес?

Стъндън кимна.

— За момчето, което се е самоубило.

— Да. А сега и Харолд Проктър е мъртъв и отново прилича на самоубийство.

Можех да спомена Крамър в Квебек, Брет Харлан и съпругата му, за да допълня картината, но ако го сторех, това щеше да се превърне в тема за разговори в бара и после неминуемо щеше да стигне до ушите на ченгетата. Имаше множество причини, поради които не исках това да се случи. Току-що ми бяха върнали разрешителното и въпреки изречените мимоходом уверения, че няма опасност веднага да ми го отнемат отново, нямаше нужда да давам на щатската полиция пореден повод да ме подгони. И накрая, бих си навлякъл гнева на Уолш, а аз като че ли го харесвах, макар че ако някога ни тикнеха в един и същ затвор, не бих искал да деля килията с него.

Но най-важното бе, че разпознавах стария глад. Желанието да разбера какво става, да открия по-дълбоките връзки между подробностите за Харолд Проктър, Деймиън Пачет и останалите. Вече знаех, че съм частен детектив само на думи, че баналните неща, като фалшиви застрахователни искове, изневеряващи съпрузи и съпруги и крадливи чиновници може би бяха достатъчни, за да покриват сметките ми, но не бяха нищо повече от това. Бях разбрал, че желанието ми да се присъединя към полицията и кратката ми, не особено бляскава кариера в Нюйоркското полицейско управление не бяха само заради желанието да компенсирам грешките на баща си. Преди да отнеме собствения си живот, той бе убил двама млади хора, действията му бяха хвърлили сянка върху спомена за него и бяха белязали мен. Аз бях лошо ченге — не корумпирано, не склонно към насилие, не некадърно, но все пак лошо, — защото ми липсваха дисциплината и търпението, а може би и себеотрицанието, което изисква тази професия. Разрешителното за работа като частен детектив ми бе изглеждало като компромис, с който бих могъл да се примиря, средство, с помощта на което да се придържам към неясната си представа за принесена полза, загръщайки се в парадния мундир на законността. Знаех, че не мога да бъда полицай никога повече, но все още притежавах нужните инстинкти, чувството за цел, за призвание, което отличава онези, които не упражняват тази професия само заради изгодите или другарството, или очакванията след двайсет години усилията ти да се изплатят и да отвориш бар в Бока Ратон[29].

Така че можех да дам на Уолш всичко, което знаех или подозирах, и да си тръгна. В края на краищата възможностите му бяха по-големи от моите и нямах основание да мисля, че неговата целенасоченост отстъпва на моята. Ала тази работа ми беше необходима. Какво представлявах без нея? Затова щях да поема риска; щях да се пазаря, когато бе нужно, и да събирам каквото мога. В даден момент човек трябва да се довери на инстинктите си, на себе си. Бях научил нещо през годините, след като ми бяха отнели съпругата и детето, и вече преследвах злодея докрай. Добър бях в това.

Защо?

Защото не ми бе останало нищо друго.

Сега наблюдавах Стъндън, докато той размишляваше над двете самоубийства. Известно време мълчах. Просто оставях възможността между тях да има някаква връзка да подскача пред очите му като пъстра рибарска муха и чаках да я налапа.

— Има един човек, Гийгън, Едуард Гийгън — каза Стъндън. — Живее горе зад мястото на Харолд. Няма да разбереш, ако не го потърсиш, но той си е там. Както и още доста хора наоколо, както беше и Харолд, не общува с почти никого, но не е особняк. Просто е тих човек. Ако някой знае нещо, това ще е Едуард.

— Искам да говоря с него преди полицаите. Има ли телефон?

— Едуард ли? Казах, че е тих човек, а не че е дивак. Работи нещо с интернет. Маркетинг, струва ми се. Дори не знам какво означава маркетинг, но горе има повече компютри, отколкото в НАСА. И телефон — добави той.

— Обадете му се.

— Мога ли да му обещая, че ще го черпите едно питие?

— Нали знаете старите уестърни, където героят казва на бармана да му остави бутилката?

Стъндън примижа.

— Ще се обадя на Едуард.

Оказа се, че Едуард Гийгън е нестандартна личност от национален мащаб. Беше в средата на трийсетте, висок, слаб и бледен, с дълга пясъчноруса коса и очила без рамки, облечен в светлокафява риза, кафяв полиестерен панталон и евтини кафяви обувки. Сякаш някой бе нахлузил перука на жираф и го беше прекарал през местното стрелбище.

— Това е господин Паркър, човекът, за когото ти казах — представи ме Стъндън. — Той иска да ти зададе няколко въпроса. — Говореше му като на дете.

Гийгън повдигна вежда.

— Стъндс, защо държиш да разговаря с мен като със слабоумен? — каза той, но в гласа му нямаше и следа от раздразнение, само леко учудване, обагрено с капчица нетърпение.

— Защото изглеждаш така, сякаш мястото ти е в Масачузетския технологичен институт, а не в горите на окръг Франклин. Имам чувството, че трябва да се грижа за теб.

Гийгън му се усмихна и Стъндън за пръв път тази вечер отвърна с усмивка.

— Задник.

— Селянин.

Барманът отказа да ни остави бутилката, но с готовност продължаваше да пълни чашите, докато Гийгън и Стъндън още можеха да поръчват, без да завалят думите. За мое нещастие издръжливостта им на алкохол бе поне толкова голяма, колкото и търпимостта им един към друг. Барът започна да се изпразва горе-долу със същото темпо, с каквото и бутилката зад тезгяха, и скоро останахме единствените посетители. Известно време говорихме на общи теми и Гийгън ми каза, че е дошъл да живее в окръг Франклин, защото се уморил от градския живот в Бостън.

— Първата зима бе трудна — каза той. — Мислех, че Бостън е гаден, когато вали сняг, обаче тук, горе, е, ами, сякаш те е затрупала лавина. — Направи гримаса. — Жените също ми липсват. Нали разбирате, дамска компания. Тези градчета, човече. Всички неомъжени са запрашили нанякъде. Все едно че си в чуждестранния легион.

— Когато дойдат туристите, става по-хубаво — каза Стъндън. — Не много, но все пак.

— По дяволите, дотогава може да си умра от незадоволеност.

И двамата се втренчиха в дъното на чашите си, сякаш очакваха от пиячката да изскочи сирена и да им махне радушно с опашка.

— Що се отнася до Харолд Проктър… — подех аз с надеждата да придвижа разговора нататък.

— Изненадах се, когато научих — каза Гийгън. — Той не беше такъв.

Тази фраза започваше да се повтаря твърде често. Бенет Пачет я бе употребил за сина си, а Кари Сандърс бе казала почти същото както за Деймиън, така и за Брет Харлан. Ако те бяха прави, значи мъртъвците, които нямат работа между мъртвите, бяха доста.

— Защо казваш това?

— Той беше корав мъж. Не съжаляваше за нищо, което е вършил там, а беше вършил доста крайни неща или поне така твърдеше. Е, крайни според моите разбирания, но аз не съм убивал никого. И няма да убия, надявам се.

— Разбирахте ли се с него?

— Пили сме заедно няколко пъти през зимата и той ми помогна, когато генераторът ми сдаде багажа. Имахме добри съседски отношения, без да сме близки. Тук е така. После Харолд се промени. Говорих със Стъндс за това и той каза същото. Започна да мълчи още повече, а никога не е минавал за голям бъбривец. Чувах го да пали камиона си по необичайно време: след мръкване, а понякога и доста след полунощ. После започна да идва големият камион, червен, струва ми се, с ремарке.

Червен камион също като камиона на Джоуел Тобаяс.

— Видяхте ли регистрационния номер?

Гийгън го издекламира по памет. Беше номерът на Тобаяс.

— Имам фотографска памет — каза той. — Помага ми в работата.

— Кога стана това?

— Четири или пет пъти, доколкото помня: два пъти миналия месец, веднъж този месец и последния път вчера.

Наведох се напред.

— Камионът е минал оттук вчера?

Гийгън изглеждаше смутен, сякаш се бе изплашил да не е сбъркал. Направо виждах как брои дните.

— Да, вчера сутринта. Видях го да излиза, когато се връщах от града, така че не знам по кое време е пристигнал.

От малкото, което Уолш ми бе казал, знаех, че Проктър е мъртъв от два или три дни. Трудно бе да се каже при тази горещина в стаята и бързото разлагане при тези условия. Изглежда, Тобаяс бе идвал в мотела след смъртта на Проктър, но не си бе направил труда да го потърси; или пък е знаел, че Проктър е мъртъв, но не е казал нищо, което не изглеждаше особено вероятно. По когото и да бе стрелял Проктър, не можеше да е бил Джоуел Тобаяс.

— И със сигурност беше същият камион?

— Да, казах ви: бях го виждал няколко пъти. Харолд и онзи другият, шофьорът… не, чакай, веднъж ми се стори, че може да са били трима, разтоварваха нещо от ремаркето и камионът потегляше обратно.

— Споменавали ли сте за това пред Харолд?

— Не.

— Защо?

— Не ми пречеше и се боях, че на Харолд няма да му хареса, ако проявя любопитство. Сигурно се досещаше, че може да съм ги видял или чул, но тук, горе, не е прието да разпитваш другите хора за бизнеса им.

— Не ви ли бе любопитно с какво се занимава?

Гийгън изглеждаше смутен.

— Мислех, че може би е решил да отвори отново мотела. Понякога говореше за това, но нямаше нужните пари, за да го ремонтира.

Гийгън не смееше да погледне в очите ми.

— И? — казах аз.

— Харолд обичаше да пуши по малко марихуана. Аз също. Той знаеше откъде да я вземе и аз му я плащах. Не много, само колкото да ме поддържа във форма през дългите зимни месеци.

— Харолд пласьор ли беше?

— Не, не мисля. Просто си имаше снабдител.

— Но ви е минавало през ума, че може би складира дрога в мотела, нали?

— Изглежда логично, особено ако търси възможност да спечели пари, за да отвори отново мотела.

— Изкушавахте ли се да хвърлите един поглед?

— Може би веднъж, когато Харолд не беше вкъщи — отвърна засрамено Гийгън.

— Какво видяхте?

— Вратите и прозорците на всички стаи бяха заковани, но се виждаше, че някои от тях наскоро са отваряни. По земята имаше трески и пръстта беше цялата изровена. Имаше бразди, сякаш бяха вкарвали вътре количка с нещо тежко.

— Изобщо ли не видяхте какво вкарват, докато гледахте през прозореца?

— Винаги спираха така, че виждах само предната страна на камиона. Ако са стоварвали нещо, е било по-удобно ремаркето да е обърнато към мотела. Затова не успях да видя много добре какво стоварват.

— Не сте видели „много добре“. Но ви се струва, че все пак сте зърнали нещичко, нали?

— Ще ви прозвучи странно.

— Повярвайте ми, дори нямате представа колко странни неща съм чувал и виждал.

— Ами, беше статуя, предполагам. Като онези, гръцките, нали разбирате, бяла и от музей. Най-напред си помислих, че е тяло, обаче нямаше ръце. Като Венера Милоска, само че мъж.

— По дяволите — казах аз тихо. Не дрога, а антики. Джоуел Тобаяс направо не спираше да ме изненадва.

— Говорихте ли вече с полицията?

— Не. Не вярвам те да знаят, че съм горе.

— Говорете с тях утре сутринта, но нека да е по-късничко. Кажете им каквото казахте и на мен. Полицаите считат, че Харолд се е самоубил преди три дни приблизително. Чували ли сте някакви изстрели през това време?

— Не, до онзи ден бях в Бостън на гости при близките си. Предполагам, че Харолд се е самоубил, докато ме е нямало. Наистина се е самоубил, нали?

— Мисля, че да.

— Тогава защо се е затворил в онази стая, за да го стори? По какво е стрелял, преди да умре?

— Не знам.

Махнах на бармана за сметката. Чух вратата зад гърба ми да се отваря, но не се обърнах. Стъндън и Гийгън вдигнаха погледи и изражението им се промени, разведри се след нашия мрачен разговор.

— Изглежда, че щастието може да се усмихне на някого — каза Гийгън и оправи косата си. — Надявам се да съм аз.

Опитах се да погледна през рамо възможно най-безучастно, но жената бе вече до лявата ми ръка.

— Да ви черпя едно питие, господин Паркър? — попита Кари Сандърс.

28

Гийгън и Стъндън станаха и се приготвиха да си тръгват.

— Май нямам късмет. Отново — каза Гийгън. После добави: — Моля за извинение, госпожице.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Сандърс. — И съм тук по професионални, не по лични причини.

— Това означава ли, че все още имам шанс? — попита Гийгън.

— Не.

Гийгън въздъхна пресилено. Стъндън го потупа по гърба.

— Хайде, да ги оставим да си говорят. Сигурен съм, че някъде вкъщи имам бутилка, която ще успокои тревогите ти.

— Уиски?

— Не — отвърна Стъндън. — Етилов алкохол. Но може би ще трябва да го разредиш с нещо.

Те се извиниха и си тръгнаха, но не и преди Гийгън да е хвърлил последен опипващ поглед на Сандърс. Човекът явно бе прекарал твърде дълго време в гората; ако в най-скоро време не предприемеше нещо, щеше да се превърне в заплаха дори за сърните.

— Вашият фенклуб? — попита Сандърс, след като келнерката й донесе една бира „Мич Ултра“.

— Част от него.

— По-голям е, отколкото очаквах.

— Обичам да мисля за него като за малък, но стабилен, за разлика от вашите пациенти, чийто брой намалява с всеки изминал ден. Може би трябва да помислите за някаква друга професия или да сключите договор с моргата.

Тя се намръщи. Точка за нахалника, който само търси за какво да се заяде.

— Харолд Прокгър не беше от моите пациенти, изглежда, че местен лекар му е предписвал лекарствата. Свързах се с него, за да го привлека за участник в изследването, но той не пожела да сътрудничи и не потърси професионалната ми помощ. И не одобрявам вашето пренебрежително отношение към онова, с което се занимавам, нито пък към загиналия бивш военнослужещ.

— Излезте от ролята на героиня в сапунена опера, доктор Сандърс. Когато се видяхме предишния път и все още бях с погрешното впечатление, че двамата с вас преследваме една и съща цел, не бързахте особено да ми предложите помощ.

— И каква беше тази цел?

— Да разберем защо малка група от хора, в която всички са се познавали помежду си, измира вследствие на самоубийства. Вместо това ми пробутахте популярна лекция и повърхностна психоанализа.

— Не това искахте да разберете.

— Така ли? Във факултета по психиатрия и на телепатия ли ви учат или това е нещо, с което се занимавате, когато ви омръзне да се държите високомерно?

Тя ме погледна злобно.

— Нещо друго?

— Да, защо не си поръчаш истинско питие? Караш ме да се чувствам неловко.

Тя се отпусна. Имаше хубава усмивка, но бе загубила навика да я използва.

— Истинско питие като чаша червено вино например? Това не ти е църковна благотворителна сбирка. Изненадана съм, че барманът още не те е извел навън да те напердаши.

Облегнах се назад и вдигнах ръка да покажа, че се предавам. Тя бутна бирата настрани и махна на сервитьорката.

— Ще взема същото като него.

— Някой може да си помисли, че сме на среща — казах аз.

— Само ако е сляп, а навярно ще трябва да е и глух.

Сандърс със сигурност изглеждаше добре, но всеки, който смяташе сериозно да се обвърже с нея, трябваше да си сложи защитна жилетка, за да го пази от шиповете. Виното й пристигна. Тя отпи малко, не даде видими признаци, че не го одобрява, и пийна отново.

— Как ме намери? — попитах.

— Ченгетата ми казаха, че си в Рейнджли. Едното от тях, детектив Уолш, дори ми описа колата ти. Поръча ми, когато я намеря, да ти нарежа гумите — за да е сигурно, че ще си налягаш парцалите. О, и заради самото удоволствие.

— Решението да остана донякъде ми беше натрапено.

— От ченгетата ли? Трябва наистина да си падат по теб.

— Чувствата са плахи, но взаимни. Как разбра за Харолд Проктър?

— Ченгетата са намерили визитната ми картичка в бунгалото му. И, изглежда, лекарят му е във ваканция на Бахамите.

— Дълъг път си изминала заради човек, когото не познаваш добре.

— Той беше войник и е поредното самоубийство. Това ми е работата. Ченгетата мислеха, че ще мога да хвърля известна светлина върху обстоятелствата около смъртта му.

— И успя ли?

— Само онова, което знаех от единственото си посещение в дома му преди. Че живееше сам, пиеше твърде много, пушеше марихуана, доколкото можеше да се съди по миризмата в бунгалото, и имаше слаба или по-скоро нямаше никаква подкрепяща структура.

— Значи е бил идеален кандидат за самоубийство?

— Беше уязвим, това е всичко.

— Но защо сега? Излязъл е от войската преди петнайсет години. Ти каза, че може да отнеме дори цяло десетилетие, докато отшуми посттравматичният стрес, но петнайсет години изглеждат прекалено дълго време, за да започне тепърва.

— Това не мога да го обясня.

— Как попадна на него?

— Докато интервюирах бивши войници, исках всеки от тях да посочи други, които може би ще пожелаят да вземат участие, или такива, които считат за уязвими и за които неофициалният подход може да се окаже полезен. Някой посочи Харолд.

— Спомняш ли си кой беше?

— Не. Ще трябва да прегледам бележките си. Може да е бил Деймиън Пачет, но не мога да го твърдя с положителност.

— Да не е бил Джоуел Тобаяс, а?

Тя се намръщи.

— Джоуел Тобаяс не одобрява психиатрите.

— Значи си опитвала?

— Той си направи последните физиотерапевтични процедури в „Тогус“, а в тях имаше и психологически елемент. Беше записан при мен, но не постигнахме особен напредък. — Наблюдаваше ме внимателно над ръба на чашата си. — Не го харесваш, нали?

— Почти не го познавам, но не харесвам онова, което открих за него до този момент. Джоуел Тобаяс кара голям камион с още по-голямо ремарке. Има много място да скриеш нещо в сандък с такива размери.

Тя дори не мигна.

— Изглеждаш много уверен, че има нещо за криене.

— На следващия ден, след като започнах да го проучвам, бях обработен много професионално: никакви счупени кости, никакви видими следи.

— Може да не е било свързано с Тобаяс — прекъсна ме тя.

— Слушай, разбирам, че някъде може да има хора, които не ме харесват, но повечето от тях не са много умни и ако бяха уредили някой да ме набие, с положителност щяха да се похвалят с това. Не са от хората, които действат анонимно. Тези типове използваха помия и чувал. Беше ми обяснено да стоя настрана от бизнеса на Джоуел Тобаяс и съответно от техния.

— Както чувам, повечето от хората, които биха си навлекли истински неприятности с теб, вече не са в състояние да уреждат побои, освен ако не са открили начин да се договарят от гроба.

Отклоних поглед.

— Ще се изненадаш — казах, но тя, изглежда, не чу. Беше потънала в собствените си мисли.

— Първия път, когато се срещнахме, отказах да ти помогна, защото не вярвах, че искаш същото, каквото искам и аз. Моята роля е да помагам на тези мъже и жени. Доколкото мога. Някои от тях, като Харолд Проктър и Джоуел Тобаяс, отказват помощта ми. Може да имат нужда от нея, но смятат, че е признак на слабост да признаят страховете си пред психоаналитик, дори пред бивш военен психоаналитик, прекарал известно време в същата пустиня, в която са били и те. Във вестниците е пълно със съобщения за процента на самоубийствата сред военните, затова че физически и психически увредените мъже и жени са изоставени от собствената си държава, че могат да се превърнат дори в заплаха за националната сигурност. Водили са една непопулярна война, вярно, не е било чак като във Виетнам, нито по броя на загиналите, нито по враждебността срещу ветераните в родината, но не можем да се сърдим на войската, че заема отбранителна позиция. Когато дойде при мен, си помислих, че може да си поредният глупак, който се опитва да докаже нещо.

— А сега?

— Все още мисля, че си глупак, и онзи детектив от мотела на Проктър със сигурност е на същото мнение, но може би крайните ни цели не са чак толкова различни. И двамата искаме да разберем защо тези мъже сами слагат край на живота си.

Отпи още глътка от виното. То оцвети зъбите й в червено като на животно, яло наскоро сурово месо.

— Виж, аз се отнасям към този проблем сериозно. Затова се занимавам с това изследване. То е част от съвместна инициатива с Националния институт по психическо здраве, за да потърсим някои отговори и някои решения. Изучаваме ролята на участието в активните бойни действия и многократната промяна на дислокацията. Знаем, че две трети от самоубийствата се извършват по време и след разполагането на нови позиции, което означава, че след като са прекарали петнайсет месеца във военната зона, изтощените мъже и жени биват връщани отново на бойното поле, без да им е дадено достатъчно време за пълно освобождаване от напрежението. Ясно е, че войниците се нуждаят от помощ, но те се боят да я поискат, защото това може да бъде отбелязано в досиетата, които ще ги съпътстват. Армията трябва да промени отношението си към войниците. Контролът над психическото им здраве е слаб, а командващите не се решават да разрешат достъпа до цивилни терапевти. Назначават повече общопрактикуващи лекари, което е добре като начало, и повече психиатри, ала вниманието е насочено главно към участниците в бойните действия. Но какво става, когато тези хора се приберат у дома? От шейсетте войници, които са се самоубили между януари и август 2008 г., трийсет и деветима са посегнали на живота си след като са се прибрали в родината. Ние разочароваме тези мъже и жени. Те са били ранени, но в някои случаи раните не се забелязват, преди да е станало твърде късно. За тези хора трябва да бъде направено нещо. Някой трябва да поеме отговорността.

Тя се облегна назад. Част от строгостта я напусна и сега изглеждаше само уморена. Уморена и някак по-млада, отколкото бе в действителност, сякаш болката от смъртта на тези хора беше професионална, но също така и сякаш детска в своята чистота.

— Сега разбираш ли защо бях нащрек, когато частен детектив, и то такъв, чиято репутация на насилник върви преди него, започна да ме разпитва за самоубийствата на ветерани?

Въпросът бе риторичен, а дори и да не беше, предпочетох да го приема като такъв. Направих знак да ни донесат по още едно. Никой от двама ни не каза нищо, докато поръчката не пристигна и тя не преля остатъка от първата чаша във втората.

— А ти? — попитах. — На теб как ти се отразява?

— Не разбирам въпроса — отвърна тя.

— Сигурно ти е трудно да изслушваш всичките тези истории за страдания, ранявания и смърт и да гледаш тези осакатени мъже и жени седмица след седмица. Това не може да не оставя следи.

Тя започна да мести чашата си по масата и да се взира в следите, които оставяше тя, застъпващи се кръгове, напомнящи диаграма на Вен[30].

— Точно заради това се уволних от войската и станах частен консултант — каза тя. — Все още изпитвам вина, но в Ирак понякога се чувствах като крал Кнут[31], който се опитва да спре вълните. Командирите, които се нуждаеха от хора за бойните операции, отменяха решенията ми. Колективните потребности надделяваха над потребностите на индивидите и в повечето случаи не ми оставаше друго, освен да раздавам съвети, сякаш това можеше да помогне на войници, които отдавна са прекрачили границите на възможностите си, да се справят с проблемите. В „Тогус“ се чувствам като част от стратегия, от опита да се види по-широката картина, дори и ако тази по-широка картина показва трийсет и пет хиляди войници, на които вече е поставена диагнозата „разстройство вследствие на посттравматичен стрес“, и още много други, които чакат да я получат.

— Това не е отговор на въпроса ми — рекох.

— Да, нали? Името на онова, за което намекваш, е вторична травма, или „контактно страдание“: колкото по-силно се обвързват с жертвите, толкова по-вероятно е терапевтите да получат някои от техните оплаквания. Тогава те вече не оценяват психическото здраве на пациента. Оценяват самите себе си, нищо повече. Човек разбира, че е рухнал, само когато рухне.

Тя изпи половината от виното си и каза:

— Сега ми разкажи за Харолд Проктър и за онова, което видя оттатък в мотела.

Разказах й почти всичко, изпуснах само малко от онова, което бях научил от Едуард Гийгън, и парите, които бях открил в бунгалото на Проктър. Когато свърших, тя не каза нищо, но продължи да ме гледа настойчиво. Ако беше някакъв психиатърски трик, който да ме изтощи и да ме накара да си кажа всичко, което крия още от детските си години, той не вършеше работа. Без това й бях казал повече, отколкото исках, и това нямаше да се повтори. Във въображението ми изникна картина: как затварям врата на конюшня, докато конят изчезва зад хоризонта[32].

— А парите? — попита тя. — Или просто забрави да ми ги споменеш?

Ясно, щатските полицаи се бяха оказали по-податливи на уловките й от мен. Когато се срещнех отново с Уолш, щях да му кажа, че е хубаво да запазва малко достойнство, а не да се разтапя целият, когато хубава жена го потупа по рамото и му направи комплимент за пищова.

— Това още не съм го разбрал — отвърнах аз.

— Ти не си тъп, господин Паркър, така че не очаквай аз да съм тъпа. Нека ти кажа до какви изводи мисля, че си стигнал, и когато свърша, можеш да ме поправиш. Мислиш, че Проктър е складирал разни неща в мотела, най-вероятно дрога. Смяташ, че парите в бунгалото му са били заплащане за услугата. Предполагаш, че някои, ако не и всички, които са се самоубили, може би са били замесени в същия бизнес. Джоуел Тобаяс прави с камиона си курсове през границата до Канада и обратно, така че го мислиш за най-вероятния превозвач. Греша ли?

Не отговорих, а тя продължи:

— И подозирам, че не си казал на полицията за всичко това. Чудя се защо. Дали е защото се чувстваш донякъде задължен на Бенет Пачет и не искаш да омърсяваш репутацията на сина му, освен ако не е съвсем наложително? Допускам, че отчасти е и заради това. Романтик си, господин Паркър, но понякога и ти, както всички романтици, бъркаш романтиката със сантименталността. Това обяснява защо си циничен спрямо мотивите на другите. Но също така си и кръстоносец, което напълно отговаря на романтичната ти нагласа. Този кръстоноснически импулс е, общо взето, егоистичен: ти си кръстоносец, защото това ти дава усещането, че имаш цел, а не защото служи на по-значимите изисквания на справедливостта или на обществото. Всъщност подозирам, че когато собствените ти потребности и по-големите колективни потребности са влизали в съприкосновение, обикновено си предпочитал първите пред вторите. Това не те прави лош, а само ненадежден човек. Е, как се справих?

— Що се отнася до Проктър и Тобаяс, беше близо до истината. Не мога да коментирам безплатния психоаналитичен изблик след това.

— Не е безплатен. Ще ми платиш питиетата. Какво пропуснах за Проктър и Тобаяс?

— Не мисля, че става дума за дрога.

— Защо?

— Говорих с човек, който щеше да знае, ако някой беше направил опит да увеличи доставките за района или да използва щата като спирка по пътя на дрогата. Щеше да се стигне до уреждане на сметки с доминиканците, а вероятно и с мексиканците. Господинът, с когото говорих, също би се погрижил да си получи дяла.

— А ако новите играчи просто решат да минат без любезности?

— Тогава известен брой мъже с пистолети навярно също биха се изкушили да минат без такива. Освен това остава въпросът със снабдяването. Ако сами не отглеждат марихуана оттатък границата или пък внасят хероин направо от доставчика в Азия, ще трябва да преговарят с настоящите снабдители. Тези споразумения рядко се постигат мирно и тихо, особено когато могат да застрашат статуквото.

— Ако не е дрога, тогава какво е?

— Може да има нещо във военните им досиета — казах аз, избягвайки отговора.

— Прегледах досието на загиналия. Няма нищо.

— Прегледай го по-внимателно.

— Пак ще те попитам: какво са контрабандирали? Мисля, че знаеш.

— Ще ти кажа, когато съм сигурен. Върни се към досиетата. Там трябва да има нещо. Ако си загрижена за репутацията на войската, тогава няма много да им помогнеш, като оставиш ченгетата да открият контрабандна операция, провеждана от ветерани. По-добре би изглеждало, ако можеше военните да са инициатори на всички действия против тях.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Винаги има слабо звено. Ще го намеря.

Платих сметката с надеждата да мине пред данъчните власти като оправдан разход, като кажа, че не ми е било забавно, което в общи линии си беше истина.

— Ще пътуваш ли до Огъста тази нощ? — попитах.

— Не, отседнала съм на същото място, където и ти.

Тръгнах заедно с нея към мотела оттатък пътя.

— Къде си паркирала?

— На улицата. Бих те поканила на чаша кафе преди лягане, но нямам алкохол. О, и освен това не искам.

— Няма да го приема лично.

— Много държа да го приемеш лично — каза тя и си тръгна.

Щом се прибрах в стаята, проверих мобилния си телефон. Имаше едно съобщение от Луис, който ми даваше номера на някакъв мотел и на стаята, в която беше отседнал. Използвах телефона в стаята ми, за да му се обадя. Главната сграда бе заключена през нощта и не се опасявах, че някой може да ме подслушва. При все това и двамата говорехме възможно най-предпазливо, за всеки случай.

— Имахме гости за вечеря — каза той, когато Ейнджъл му даде слушалката. — Двама.

— Останаха ли за основното блюдо?

— Не стигнахме дори до ордьоврите.

— А после?

— Отидоха да поплуват.

— Е, поне са плували на празен стомах.

— Да, никога не е излишно да помислиш за здравето си. Сега сме само четиримата.

— Четирима?

— Май правиш нова кариера като консултант по любовните връзки.

— Не съм сигурен, че уменията ми са достатъчни, за да помогна за твоята.

— Ние сме затънали в толкова проблеми, че най-напред ще сключим договор за самоубийство. Впрочем трябва да дойдеш тук. Приятелят ни се оказа доста разговорлив.

— Обещах на щатските ченгета да остана тук до утре сутринта.

— Е, ще им липсваш, но мисля, че ще ти е по-интересно да чуеш това.

Казах му, че ще ми трябват няколко часа, докато стигна при тях, а той отговори, че не се готвят да ходят никъде. Когато потеглих от паркинга, лампата в стаята на Кари Сандърс още не бе изгасена, но не мисля, че светеше за мен.