Шепнещите

Епилог

Складът в Куинс бе известен като Крепостта, хранилище за предмети на изкуството, охранявано от американските власти. През вратите на Крепостта вече бяха минавали много експонати от Иракския национален музей. Там бе закарана безглавата каменна статуя на шумерския цар Ентемена от Лагаш, след като беше открита отново, и пак там бяха доставени за проверка на автентичността шестстотин шейсет и деветте предмета, заловени от американските митничари на летището в Нюарк през 2003 г. Сега в мрачните предели на Крепостта д-р Ал-Даини започваше да каталогизира намереното по време на акциите в Мейн и Квебек, въпреки че скърбеше за онова, което бе издирвал най-трескаво и което беше загубил отново.

Когато започна да се уморява, той напусна Крепостта и отиде в близкото кафене, където си поръча супа и се зачете в арабския вестник, който бе взел със себе си сутринта. По-късно щеше да каже, че е подушил мъжа, който седна насреща му, още преди да го е видял, защото д-р Ал-Даини не пушеше и вонята на никотин бе развалила вкуса на супата му.

Д-р Ал-Даини вдигна очи от вестника и от храната си и се загледа в Колекционера.

— Извинете, но ние познаваме ли се? — попита той.

Колекционера поклати глава.

— Движили сме се в сродни среди, това е всичко. Имам нещо за вас.

Той сложи на масата увит в канап и кафява хартия пакет и когато прокара върховете на пръстите си по него, д-р Ал-Даини почувства, че те вибрират в един ритъм с онова, което бе вътре. Хвърли поглед наоколо, преди да използва ножа си, за да среже канапа. Избута настрани хартията и после отвори капака на продълговатата бяла кутия, която лежеше пред него. Внимателно разгледа ключалките. Намръщи се.

— Кутията е отваряна.

— Да — каза Колекционера. — Резултатите бяха изключително интересни.

— Но те още са затворени вътре?

— Не ги ли усещате?

Д-р Ал-Даини кимна и затвори капака на бялата кутия. За пръв път от много години почувства, че тази нощ може би ще спи добре.

— Кой сте вие? — попита.

— Аз ли? Аз съм колекционер. — Бутна два листа хартия към д-р Ал-Даини. — Но има цена, която трябва да се плати за преотстъпването на такъв уникален предмет на компетентните власти.

Д-р Ал-Даини разгледа листовете. На всеки от тях имаше рисунка на малък цилиндричен печат.

— Смятайте ги за унищожени или за безвъзвратно загубени.

Д-р Ал-Даини бе светски човек.

— Съгласен съм. За личната ви колекция ли?

— Не — каза Колекционера, докато ставаше да си тръгне. — За компенсация.

Въздухът бе неподвижен. По-рано през деня бе валял дъжд и тревата в Мейнските мемориални гробища за ветерани блестеше на слънцето. Боби Джандро беше до мен, приятелката му чакаше на пътеката зад нас. Бяхме сами сред мъртвите. Той бе поискал да се срещнем на това място и аз бях приел с радост.

— Дълго време ми се искаше да съм тук — каза Боби. — Искаше ми се всичко това да свърши.

— А сега?

— Сега съм с нея. — Погледна назад към Мел, която му се усмихна, и аз си помислих: „Тя ще бъде погребана тук редом с теб.“

— Ще запазят място и за двама ви. Няма нужда да бързаш.

Той кимна.

— Това е нашата награда, да почиваме тук, с чест. Не ни трябва нищо повече — нито пари, нито медали. Това е достатъчно.

Погледът му бе прикован в най-близкия камък. Там бяха погребани съпруг и съпруга, един до друг, и знаех че Боби вижда своето име редом с това на Мел, точно както и аз си го бях представил.

— Намеренията бяха добри — каза той. — В началото.

— Повечето от лошите ситуации, в които съм попадал, са започвали с най-добри намерения — отвърнах. — Но те са били прави донякъде: осакатените, покритите с белези заслужават повече от това, което получават.

— Парите са били твърде много и те накрая може би нямаше да понесат мисълта да се разделят дори с част от тях.

— Предполагам.

Той протегна ръка към мен и аз я поех. Когато ръкостискането ни свърши, в дланта му останаха два малки цилиндрични печата, всеки с украса от злато и скъпоценни камъни. Към единия бе прикрепено с ластиче късче хартия.

— Какви са тези неща?

— Сувенири — отвърнах. — Човек на име Ал-Даини ги е задраскал от своя списък с откраднати предмети в замяна на някаква златна кутия. На листчето е написано името на човек, който ще плати много за тях, без да задава въпроси. Сигурен съм, че ще намериш добро приложение за тези пари.

Боби Джандро сключи пръсти около печатите.

— Има мъже и жени, които са по-зле от мен.

— Знам. Затова ги дават на теб, защото ти ще постъпиш с тях както е редно. Ако ти трябва съвет, говори с Роналд Стрейдиър или просто попитай приятелката си.

Те си тръгнаха преди мен. Аз останах там, между мъртвите, още известно време, докато сенките се удължаваха, после се прекръстих и оставих падналите насаме със самите себе си.

Тук мъртвите се отърсват от грижите, за някое време. Тук има имена, издялани върху камък, и букети върху подстригана трева. Тук съпруг лежи до съпруга и съпруга редом със съпруг. Тук е обещанието за мир, но само обещанието.

Защото само мъртвите могат да говорят за онова, което са преживели, и също както сънят се накъсва от тревожните сънища, вечният сън на онези, които са страдали твърде много, понякога става неспокоен. Мъртвите знаят каквото знаят, войниците знаят каквото знаят и могат да говорят за преживените страдания единствено с другите като тях.

Тъмни силуети излизат нощем от сенките и обикалят из закътаните поляни. Мъж сяда до друг мъж на каменна скамейка и изслушва безмълвно разказа му, а над главите им птички пеят приспивни песни. Трима мъже пристъпват тихо през първите окапали листа, без да безпокоят някого, без да оставят следи след себе си. Тук войниците се събират и говорят за войната и за падналите другари. Тук мъртвите свидетелстват и в отговор чуват други свидетелства.

И в нощния въздух се носи утешителен шепот.