Синдромът „Хю“

1.

Не се връщам в службата, а сядам зад волана и паркирам близо до Хайд Парк. Слизам, тръгвам пеш. Кръстосвам алеите, спирам само колкото да се помъча да повърна, което не се случва. Мразовит януарски следобед е. Наоколо няма жива душа за разлика от летните дни, когато паркът гъмжи от хора. От време на време се разминавам с някой просяк, в далечината сред здрача се мяркат забързани жени и мъже, вероятно чиновници, които напускат работа точно в пет часа. Получават мизерна заплата или не са мотивирани да останат дори няколко минути след края на работното време. Движат се като роботи, не поглеждат нито вляво, нито вдясно — за тях паркът е етап от пътя към жилищата с парно отопление и горещия чай. Случва се край мен да притича жена, тикаща пред себе си спортна количка. Дечицата без изключение са грозни, уморени и мърляви. Майките — също, отгоре на всичко са изнервени. Допреди известно време изобщо не забелязвах бебешките колички, но отскоро започнах да ги заглеждам — подозирам, че не след дълго ще заемат важно място в живота ми.

Бебешки колички, столчета за хранене, ванички, креватчета, памперси… не, невъзможно е! Чуждо ми е! Не биваше да се случва!

Къде е безумното въодушевление, което те обзема при подобни случаи?

Де да усещах поне мъничко ентусиазъм…

Продължавам напред. Отминавам езерото Сърпънтайн, естрадата за оркестъра, която сега изглежда печална и изоставена, после тръгвам покрай Раунд Понд. Снова напред-назад, обикалям, без да спирам нито за миг, топло ми е, въпреки че студът е кучешки и вече се смрачава. От умора краката ми се подкосяват, стъпалата ме болят. Изпитвам вълчи глад. И ми се повдига. Невъзможно, но факт. Гладът надделява. Толкова ми е прималяло, че за пръв път, откакто излязох от възрастта, когато си падах по симпатичното конче от филма „Черният красавец“, си купувам хотдог от уличен павилион. Всъщност не е павилион, а мръснобяла количка, а мърлявият продавач е доста съмнителен тип. Количката, собственикът и хотдогът със сигурност няма да издържат инспекцията на служител от санитарните служби. Тръсвам глава и прогонвам предателската мисъл. Чичкото пълни с мазен пържен лук разцепеното хлебче, овъргалва кренвирша в горчица и кетчуп, които жвакат между пръстите му и се стичат към лактите му. Избърсва длани в прашния си панталон, прокарва пръсти през косата си, за капак с опакото на дланта си избърсва устните. Не ми пука. Сандвичът изглежда толкова вкусен! А пък аз съм толкова гладна, че ако се наложи, ще схрускам и продавача заедно с мръсния му панталон. Без да се огледам да не би някой да ме наблюдава, на три хапки изгълтвам хотдога. В продължение на около седем секунди се чувствам почти нормално. Гладът ми е задоволен, не ми се повдига — състояние, което от около месец ми е непознато. На осмата секунда стомахът ми се вдига на бунт. Парченца кренвирш и хляб, гарнирани с кетчуп, горчица и прах от панталон, лежат на асфалта. Компания им правят две обикновени бисквити и още нещо, което според мен е ръженият хляб от сандвича, с който обядвах.

— Тъпачка с тъпачка! — озъбва се продавачът. — Що го направи ма, кучко? Да ми скапеш бизнеса ли искаш?

Ровя в чантата си, изваждам хартиени кърпички, избърсвам лицето си, панталона и ботушите, които са изпръскани с повръщано, обръщам гръб на грубиянина и се отдалечавам — прекалено съм скапана да измисля остроумен отговор, камо ли да начервя устните си.

Подхващам нова обиколка на парка, започва да ми се струва, че подметките ми са се износили. Накрая се тръсвам на една скамейка, без да ме е грижа, че вероятно ще се насадя на някоя залепена дъвка или на птиче изпражнение.

Паркът като че ли излъчва тъга. Осеян е с мърляви продавачи на хотдог, препускащи безлики хора, кучешки „мини“ и счупени бутилки.

Ще имам бебе.

Имам бебе в корема си. В утробата. Ако щете, в матката. Или някъде другаде.

Опитвам се да мисля по този въпрос.

Само че не мога.

Прекалено мащабно е! Онова нещо в мен… той или тя… вероятно е с големината на зрънце кускус; мащабен е фактът, че съм бременна.

Желая ли тази бременност? Искам ли да имам бебе (което е последствието от всяка бременност)? Нямам представа. Съзнанието ми е изключило. Мъча се да призова някаква реакция, някакво чувство, ала пред мен се разстила пустош, ослепителна белота, отвъд която няма нищо.

Какво ще си помисли Хю? Как ще реагира?

Господи!

Изваждам мобилния си телефон, преглеждам менюто. На кого да позвъня? На Хю ли? В никакъв случай! За нищо на света! Не и докато не се поуспокоя, докато не се почувсвам по-уверена. В какво? Ами… например какво ще кажа, какво чувствам. Мисълта да телефонирам на Дру, Карл, Брет или Джулия — колегите, с които прекарвам десет часа дневно, пет дни в седмицата, би ме накарала да избухна в смях, ако не ми се плачеше. Макар че всеки от тях е сексуалноактивен, дори агресивен, едва ли свързва с правене на бебета онова, което извършва всяка петъчна и съботна вечер. Да позвъня ли на Сам? Безсмислено е. Освен ако намеря начин да свържа моята бременност с метод за намиране на подходящ съпруг за нея — това е единственото, което я интересува. Мислено зачерквам още дузина имена на познати, които въодушевено ще възкликнат, че това е прекрасна новина. Ужасявам се от подобна реакция, защото още не съм подготвена за нея.

Защото не съм сигурна, че новината е прекрасна.

Разбира се, може да се обадя на Джесика. Джесика е майка ми. Държи да я наричам по име, тъй като отказва да признае, че има трийсет и две годишна дъщеря, и получава сърдечна криза, ако разкрия пред някого родствената ни връзка. Джесика е истинско въплъщение на „дама, обядваща с приятелки“; често си мисля, че още като са се оженили, баща ми е трябвало да поиска авторските права за нея. Целогодишно е със слънчев загар, представлява реклама на пластичната хирургия и диетите, способна е да вдъхне драматизъм на най-незначителната случка. Целта в живота й е да върне назад стрелките на времето. В интерес на истината смятам, че е постигнала забележителен успех в това поприще. Изглежда на четирийсет и пет, въпреки че е с двайсет години по-възрастна. Родителите ми прекарват лятото в Кан, а през зимата се преселват в Кейптаун. Баща ми е много мълчалив — според мен е по-забележителен заради онова, което премълчава, отколкото заради думите, които изрича. Навремето беше дипломат, професия, която беше тъкмо за него; вероятно благодарение на придобития опит успешно е преодолял четирийсетте години брак. Джесика пък е съвършената съпруга на дипломат от кариерата. Знае куп важни подробности от етикета, например как да се обърне към архиепископ или лорд, кои цветя издържат най-дълго по време на горещините, как да напише очарователно благодарствено писмо. Освен това е изключително здравомислеща и проницателна. До ден днешен ме съветва за какво ли не, включително какъв плажен лосион и коя зала за фитнес да избера. Казвам си, че е дошъл моментът да изиграя жокера си.

— Миличка, колко се радвам да те чуя! Господи, нали днес не с рожденият ти ден? Само не ми казвай, че съм забравила рождения ти ден.

— Не, Джссика.

— Ами рачбира се. Ти се роди през лятото. Не е и моят, нали?

От двайсет и четири години насам тя не празнува рождения си ден. На въпросната дата се затваря в стаята си и спуска щорите, след което цяла седмица се облича в черно.

— Не — бързам да я успокоя.

— Тогава защо се обаждаш?

Печално, ала красноречиво доказателство за отношенията помежду ни. Питам се дали да не започна с коментар за времето, ала си давам сметка, че е безсмислено.

— Бременна съм — изтърсвам.

От ужас тя надава писък:

— Господи, как можа! Как можа да ми го причиниш! Това означава, че ще ставам… Божичко, чакай да приседна… ще ставам баба! — Последната дума произнася през зъби, като че ли изрича проклятие.

— Какво съм ти причинила? — избухвам, едва потискайки желанието си да закрещя. — Пак мислиш само за себе си! Ами аз? Аз какво да правя?

— Откакто навърши четиринайсет, с ужас очаквам подобно обаждане. Миличка, не си го планирала, нали? — Усещам, че още е скептична. В много отношения двете си приличаме.

— Не.

— От Хю ли е?

— Разбира се. — Старая се тонът ми да изразява обида.

— Слава Богу — мърмори тя. — Поне сме сигурни, че ще е хубаво.

Изявлението е типично за Джесика. Всяка майка би се разтревожила, че дъщеря й възнамерява да роди незаконно дете, и то от женен мъж, но тя се интересува само от естетическата страна на проблема. Бог знае защо очаквах да ме подкрепи или да се зарадва. Видят ли малко дете, всички без изключение питат на колко годинки е тя/той, поради което за майка ми децата представляват само грамадни и потискащи устройства за измерване на време. Не пропуска случай да изтъкне недоумението си защо планираните бременности се посрещат с такава радост, а случайното забременяване според нея е едно от най-големите нещастия, които могат да те сполетят. Е, не е чак толкова ужасяващо, като да откриеш, че си тежко болен или че любим човек е на смъртно легло. Ала е почти равнозначно на това — да загубиш работата или любовника си, и много по-страшно, отколкото да те прецакат при продажбата на къщата и да удариш колата си.

— Ще го задържиш ли? — пита най-безцеремонно, но преди да отговоря, добавя: — Едва ли. Коя жена с капчица мозък в главата иска да има бебе? — При което аз се мъча да забравя, че Джесика ме е родила. — Бебетата причиняват куп неудобства и са пълна досада, докато достигнат възрастта, в която те карат да се чувстваш прееестаряла. — Така провлачва последната дума, че сякаш я произнася цяла вечност. — Пък и като си помисля как развалят фигурата! — Докато я слушам, започвам да се питам кой дявол ме накара да й се обадя. — Дори да се скъсаш от упражнения, връщане назад няма. Миличка, замисли ли се за стриите, варикозните вени, напълняването?

— Благодаря, че ми напомни — избърборвам кисело.

— Значи не го искаш, така ли?

За пръв път долавям някакво съчувствие или поне загриженост.

— Не знам — заявявам плачливо.

— Шшшт, скъпа. Не бива да плачеш. Сълзите изсушават кожата, ще се сбръчкаш.

Странно, но абсурдното предупреждение ми действа успокояващо.

— Не че не искам бебето. Не знам какво не желая.

— Божичко, колко отрицания! Не разбрах дали отговорът е положителен. — Ако ще камъни да падат, майка ми държи да се изразяваш според правилата на граматиката.

— И аз не знам — измънквам. Опитвам се да обобщя данните, информацията, сигурните факти. Винаги ми се е струвало идиотско да размишлявам задълбочено и да се мъча да проумея всичко — от душевността до G точката, ала сега разсъждавам, оспорвам, отлагам, опипвам вляво, вдясно, в средата. (Предполагаема точка в стената на влагалището, която при стимулиране предизвиква оргазъм. Назована е по името на германския гинеколог Е. Графенберг, който през 1950 г. е обявил съществуването й — Б. пр.)

Незнанието е убийствено. Досега не съм изпадала в положение да не знам нещо. Зная колко важно е да имаш цел в живота. Зная, че спазването на социалния регламент е сигурен начин да си плащаш сметките. Зная колко престижно е да имаш поне едно бижу от „Тифани“. Знам, че скъпото зимно шалче вече се е протрило и е за боклука. Знам, че желаех Хю. Знаех, че той не ме желае, но знаех и това, че мога да го накарам да се влюби в мен.

— Е?

— Още не съм готова за подобна стъпка, Джесика.

Тя въздиша:

— Никой не е готов, дори съпружеските двойки, които са се решили на изкуствено оплождане и години наред се надяват да имат дете. Може би го желаят повече, но и те не са подготвени.

Професия. Любовник. Дом. Приятели, които са все известни люде.

Имам всичко горепосочено. Включително тайничкото подозрение, че съм се забъркала в нещо, което е прекалено голяма лъжица за моята уста. Забременяването никога не е влизало в плановете ми.

— Струва ми се, че раждането на дете слага край на предишния ти живот — промърморвам.

— Именно, скъпа.

Настъпва мълчание. Взирам се в скамейката, украсена с графити. Един от надписите гласи: „Анди обича Анджи вечно.“ Наистина ли ще се обичат вечно? „Вечно“ изглежда толкова безкрайно, звучи толкова застрашително. Всичко, което ми предстои, е вечно. „Джорджи ще драйфа вечно. Джорджи ще сменя пеленки вечно.“

Майка ми проговаря и слага край на печалните ми размишления:

— Да разбирам ли, че ще прибегнеш до изпитаната рецепта? Джин и гореща вана, а?

Възхищавам се на смелостта й. Самата аз съм по-нерешителна. Според мен аборти трябва да правят ученичките и жени в затруднено материално положение, които вече имат дузина дечица. Абортът е задължителен за жени, които научават, че бебето в утробата им има някакво увреждане, или са били изнасилени. Но аз не спадам към нито една от тези категории. На трийсет и две години съм, разполагам с достатъчно средства, обичам бащата на детето.

— Не. Няма.

— Слава Богу. — Джесика облекчено въздиша; очевидно не ми е казала какво мисли, за да не повлияе на решението ми. Най-положителното й качество е, че никога не налага мнението си. — Миличка, знаеш, че с баща ти винаги сме насреща. — После бърза да предупреди: — Но само при условие че няма да чуя думичката „баба“. Между другото, Джорджина, преди малко не бях съвсем честна. Пораженията от бременността са поправими. Познавам страхотен хирург в „Барт“, въплъщение на дискретността. Посещаваш го три месеца след раждането и тялото ти става като преди, дори по-стройно.

Давам си сметка, че се мъчи да ми вдъхне спокойствие.

Прекъсвам връзката.

Едва сега забелязвам, че вали дъжд — неумолим и безрадостен. Вятърът се промъква под палтото ми, с ледени пръсти докосва гърба ми. Тежките капки образуват в локвите концентрични окръжности, които мигновено изчезват. Забелязала съм, че винаги вали в края на работния ден, когато хората се прибират вкъщи. Мотрисите на метрото са претъпкани с пътници с влажни дрехи и капещи чадъри. Онези, които са изнервени и уморени от обикалянето на магазините, мрънкат, когато някой отвори прозореца, мрънкат и ако никой не го отвори. Мърморят, ако ги настъпят, или ако те настъпят някого. Уморени чиновници със зъби и нокти се борят за всеки квадратен сантиметър пространство, пияници, вонящи на урина и боклуци, пеят с цяло гърло. Групичка млади японки, които си приличат като близначки, макар да са издокарани с маркови дрехи, тихичко, но непрекъснато се кискат. Пет пари не дават, че всички жени ги гледат злобно — завиждат им заради стройните бедра и благоприятния курс на йената спрямо паунда.

Картините се редуват във въображението ми като на филмова лента; същото се е случвало вчера, така ще бъде и утре. Всичко си е постарому. Никой не подозира, че животът ми безвъзвратно се е променил.

Загръщам се по-плътно с палтото и тръгвам към изхода на парка.

Време е да се прибера вкъщи и да съобщя на Хю новината.

2.

От пръв поглед се влюбих в Хю Уилямс. Със Сам бяхме първокурснички в университета, обаче отначало не повярвахме, че той ни е връстник. Изглеждаше много по-зрял. Оказа се, че е на двайсет, че за две години е прекъснал следването и е заминал за Индия, „за да открие истинското си «аз»“. Постигнал го бил в рекордно кратък срок — само за шест седмици, през останалото време работил като продавач в универсалния магазин в родния си град. Смятам, че именно заради това има подход към хората.

Оттогава са изминали малко повече от тринайсет години — близо половината ми живот. Никога не съм обичала друг мъж. Сигурно ще ви се стори супер-романтично, Няма човек да не се просълзи, като чуе историята ми. Любов от пръв поглед, вярност до гроб и прочие. Умилението на слушателите донякъде помръква, когато добавя, че тъкмо тогава той е имал приятелка, за която впоследствие се е оженил и която му е родила две деца. Откровено казано, и аз не бях въодушевена, но в края на краищата животът не е вълшебна приказка, нали?

Във вълшебните приказки сценарият е приблизително следният. Двамата се намират в стая, претъпкана с хора; погледите им се срещат, тя добродетелно извръща очи, отново го поглежда — той продължава да я наблюдава. Грабва две бутилки бира и си пробива път към нея. Повеждат разговор, откриват, че имат почти еднакви вкусове, той иска номера на телефона й, обещава да позвъни на другия ден. И наистина се обажда. През следващите седмици се виждат няколко пъти, всяка среща е по-приятна от предишната. Той не настоява да правят секс (което всъщност я разочарова, защото ужасно й се иска — та нали именно затова е напуснала родния дом и се е записала в университета). След „благопристоен“ период от време, през който той й подарява цветя, сборници с поезия и копия на Марк Ротко, поставени в изискани рамки, най-сетне се стига до леглото. Сексът е фантастичен, никога досега не са имали подобно изживяване… разбира се, и на двамата им липсва опит, репертоарът им е доста ограничен (той е първият мъж в живота й, тя е неговата втора, трета, най-много четвърта любовница). Докато пушат по цигара, което си е направо задължително след половия акт, той й казва, че я обича, че е жената на живота му. На този етап тя буквално е обсебена от него и на драго сърце би приела во веки веков да се храни с миризливите му чорапи, камо ли да ги пере. Двамата решават да довършат следването си, но да се оженят веднага след дипломирането. И да живеят щастливо до края на живота си.

В действителността събитията се развиха приблизително по същия сценарий с изключение на епизода с пушенето на цигари след половия акт. Той не определи дата за сватбата, а отвори портфейла си и ми показа снимка на приятелката си. На приятелката си, представяте ли си? Сигурно ще го помислите за абсолютен гадняр, обаче всъщност не е.

Той е божествен, олицетворение на съвършенството. Най-привлекателният мъж, когото съм виждала, включително всички представители на неговия пол, появявали се в попкласацията, и моделите от рекламите на дънки „Ливайс“ през осемдесетте. Посочвам ги, защото само с тях имах интимни отношения, преди да постъпя в университета. Когато учиш в девическо училище с пансион, нямаш възможност да се запознаеш с момчета, камо ли с мъже. Тайно си мечтаех за възможностите, предлагани от университета, и макар че бях приета в Шефийлд, не в Оксфорд, дълбоко в душата си се надявах преживяването да бъде като в „Завръщане в Брайдсхед“. Още щом зърнах Хю, разбрах, че мечтата ми се е сбъднала, дори нещо повече. Представете си висок и русокос мъж с лице, сякаш излязло изпод длетото на скулптор, широкоплещест и със стегнат задник. Той е от онези пичове, които, видиш ли ги от разстояние, почти се надяваш отблизо да те разочароват. Може би очите му са прекалено сближени или пък носът му е пъпчив. Защото, ако е толкова готин, колкото изглежда отдалеч, ще бъде зашеметяващ.

Но и отблизо Хю си го бива.

И тогава, и сега е изумително красив. Тъмните мигли и извитите вежди придават драматизъм на големите му зелени очи. Скулите му са изпъкнали, брадичката — квадратна. Ако го оценяват по десетобалната система, ще получи единайсетица.

Най-лошото бе, че приятелката (разбрах, че се казва Бека) не му отстъпваше по нищо.

Дори на снимката си личеше, че притежава необикновена красота. Искате подробности? Представете си безупречна кожа, грамадни сини очи, дълги руси букли (думата „букли“ не присъства в речника ми, но най подхождаше за косата на Бека), широка лъчезарна усмивка, бели зъби като наниз бисери, големи цици, тънък кръст, изящни бедра и глезени и тъй нататък, и тъй нататък. Накратко, беше неустоима.

За щастие в крайна сметка се оказа, че не проявявала разбиране към него.

Сигурно се питате как изглеждам аз. Дори да пусна в обращение престорената скромност на британците, не мога да си затворя очите пред фактите, факт е… или по-точно беше, че когато се запознах с Хю, бихте ми дали максимум пет и половина по десетобалната система.

И моята коса беше дълга, но нито бе руса, нито бе на букли. Кестенявите ми кичури повече приличаха на щръкнали миши опашки. Някои биха казали, че зъбите ми са горе-долу правилни, горе-долу бели, но едва ли биха ги сравнили с наниз бисери, пък и, честно казано, по онова време нямах много поводи да се усмихвам лъчезарно. Първо, изобщо нямах талия. Приличах на руло тоалетна хартия, което нероятно ви дава представа за бедрата и глезените ми.

Отгоре на всичко дори не можех да се утеша с мисълтл, че съперницата ми е глупава и непросветена. Тъкмо напротив.

Бека беше от онези, които седят с часове в бара на Студентския съюз, пият топла бира и замезват с чипс и солени бисквити. Всъщност тя дори не посягаше към бисквитите. Купуваше цял куп пакетчета, демонстративно ги тръсваше на масата и подканваше: „Взимайте си! Взимайте си!“ Докато обикновените простосмъртни като мен, отличаващи се с наднормено тегло и липса на воля, нагъваха чипс, тя се правеше на кралска особа и подхващаше разговор на „общовалидни теми“.

Имаше свое мнение за санкциите срещу Куба, за това дали е редно руските окупационни войски да напуснат Афганистан, за щетите, които аерозолният лак за коса причинява на околната среда. Протестираше срещу апартейда в Южна Африка, интересуваше се от нарушаването на човешките права в Китай. Обсъждаше сложните политически ходове на правителствата на Иран и Ирак, докато моя милост все не можеше да запомни кой на чия страна е. Да му се не види, дори беше чела „Сатанински строфи“! И аз можех да говоря за това-онова, само че моите теми не бяха общовалидни, а бяха предимно от областта на модата и поп-музиката. За световните събития се осведомявах от клюкарското списание „Хелоу!“, знаех и за каква сума блузата на Мерилин Монро е била продадена на търг (за 7150 паун-да, ако ви интересува). Бека беше невероятна. Всички бяха запленени от нея.

Дори аз.

Признавам, че ако се бяхме запознали при други обстоятелства, в друг живот, може би щяхме да се сприятелим. Може би щеше да ми допадне чувството й за хумор, щях да се възхитя от състрадателността й, да призная, че тенът й е безупречен, че има стройни крака, за каквито всяка жена би дала мило и драго. Но при сегашното положение я ненавиждах от цялото си сърце.

Не бях в състояние да го забравя. Не можех да се откажа от него. Да си внуша, че съм се чукала с него ей така, за обогатяване на опита, или да драсна поредната резка на стълба на леглото и да продължа да живея, все едно нищо не се е случило.

Понякога съжалявам заради слабоволието си.

Връзката ни е толкова бурна, че в сравнение с нея великият херцог на Йорк изглежда невероятно уравновесен и праволинеен. През последните тринайсет години преминахме през всички възможни превъплъщения на отношенията между мъжа и жената, включително приятелство чрез размяна на писма. Единствената константа е, че Хю винаги играе важна роля в живота ми. Били сме „само добри приятели“, любовници-страдалци, не толкова добри приятели, почти непознати, които се опипват след пиянски купон, отново страдащи любовници, накрая — любовници, които живеят заедно.

А сега сме… ъъъ… бъдещи родители.

Господи!

В началото на декември Хю беше назначен за административен директор в „Рартъл, Рогъл енд Отрити“, славеща се като една от най-добрите агенции. Пост, за който мечтаеше всеки, който като нас работи в рекламната индустрия. В интерес на истината „ловците на глави“ от агенцията предложиха и на мен да се кандидатирам за същата длъжност, ала щом разбрах, че Хю проявява интерес, веднага се отказах от състезанието. Така или иначе щяха да изберат него, пък и подобно конкуриране щеше да се отрази неблагоприятно на връзката ни. Твърдо вярвам, че по-добрият заслужено спечели. Дори отидох на тържеството по случай назначаването му, за да изразя безрезервната си подкрепа. Беше много шик — първо поднесоха в заседателната зала изискани малки сандвичи и шампанско, после купонът продължи в „Нюбоу“. Както обикновено, двамата с Хю пийнахме повечко, след което се любихме върху плота в кухнята, на масата в трапезарията и на пода в дневната. Той попита дали не се намирам в „опасен период“. Отчаяно се опитах да преброя на пръсти дните, но в крайна сметка, докато свърша с математиката, той свърши в мен, тъй да се каже.

По-късно дълго лежах будна и си казвах, че никой не загазва първия път, когато рискува.

Никой.

3.

Чела съм в романите как жената съобщава на партньора си, че е бременна. Гледала съм и много филми, в които се среща същата ситуация. Зная какво е редно. Шампанското трябва да се изстудява в кофичката с лед (което ми се струва ужасно несправедливо, тъй като съм принудена да кажа „сбогом“ на алкохола). Трябва да нося дреха, която е и женствена, и придава загадъчност. Само че това е невъзможно, защото сякаш съм наддала поне три килограма, докато шофирах от кабинета на гинеколога до парка, и още толкова по време на пътуването до вкъщи. Подозирам, че ще се чувствам ужасно която и от любимите си дрехи да облека. Освен това не притежавам нито една рокля на цветенца… Той пък трябва да се прибере у дома капнал от умора, но все така неотразимо красив.

Бъдещата майка казва: „Скъпи, ще ставаш баща“, след което припада.

Само че в настоящия случай се налага да бъда по-конкретна и да кажа: „Скъпи, отново ще ставаш баща.“ Тогава той ще забрави умората си, ще ме грабне в прегръдките си и ще затанцува с мен. Изключително важно е през цялото време да ме гледа с обожание и да ми повтаря каква умница съм.

Полагам върховно усилие да си представя сцената, но колкото и да се напъвам, не виждам двама ни с Хю, потънали в семейно блаженство. Едва ли е уместно да телефонирам на Бека, ча да се посъветвам с нея. Освен това знам как реагира Хю, когато му бе съобщила, че ще става майка.

Беше съкрушен.

Побягна.

Право в прегръдките ми.

Господи!

Честно казано, бременността не се отрази благоприятно на Бека. Тъкмо обратното. Реалистка съм и не се заблужданам, че може би Хю нямаше да напусне съпругата си, ако не беше забременяла и не беше станала ужасна досадница. И не беше напълняла. Да, болно ми е да го призная. Неприятно е да знаеш, че си спечелила мъжа на мечтите си, защото жена му отказва да прави секс и говори само за бебешко „ако“ и Мечо Пух. Едно е да се самозаблуждаваш, съвсем друго — да проумееш грешките на съпругата. Именно така ще избегнеш опасността да ги допуснеш.

Или няма да я избегнеш, ако объркаш изчисленията на „безопасните“ дни.

Шляя се из апартамента, опитвайки да потисна предателската мисъл. „Мисли позитивно, само за хубави неща.“ Давам си наставления също както навремето ме поучаваше Джесика, когато нощем се събудех от кошмар и не смеех отново да заспя, да не би страшният сън да се промъкне обратно в съзнанието ми. Добре. Хубаво. Ще мисля само за приятни неща.

Например как Хю цъфна у дома преди осем месеца. Неволно се усмихвам, като си спомням невероятната смесица от облекчение, възбуда и неподправена радост, която изпитах. Предпочел е мен! След единайсет години, през които се пържех на бавен огън, и почти две години на унизителна тайна връзка, с Хю най-сетне открито признахме пред целия свят, че се обичаме.

Най-прекрасното обаче бе, че той не се промъкна тайно при мен с очукан куфар и разбито сърце, а пристигна тържествено, с кутия пици. На вратата се позвъни — помислих, че е куриер от службата, защото Хю си имаше ключ, Сам не ни посещаваше без предупреждение, не ни идваха гости. Отворих и първото, което видях, беше грамадният букет от лилиуми, оставен на изтривалката. Дотогава не бях виждала толкова красив букет, не съм виждала и досега. Сред цветята надничаха панделки, завързани на фльонга, и палави клончета. Беше букет, предназначен за ознаменуване на специален случай. В средата стърчеше жълта четка за зъби. Четка за зъби! Дали означаваше, че… Възможно ли е? Не смеех да се надявам. Със затаен дъх се огледах, но не видях нито разносвач от магазина за цветя, нито Хю. Взех грамадния букет й го занесох в кухнята (внимавах да не изцапам стените с прашеца от тичинките). На картичката пишеше: „Избрах теб.“

Да! Да! Да! Размахах ръце, закрещях, заподскачах от радост, докато стъпалата ме заболяха. Избрал е мен! Мен! Избрал е мен! Невъздържаното ми ликуване бе прекъснато (но само за миг), когато Хю почука на прозореца на кухнята. Заливаше се от смях, очевидно беше наблюдавал реакцията ми. Въпреки че сърцето ми биеше до пръсване, хукнах към задната врата, отворих я и се хвърлих в прегръдките му. Целувахме се, целувахме се, целувахме се, докато той смъкна кожата от брадичката ми и бикините ми.

Случи се преди осем месеца.

Докато дойде време Хю да се прибере, се натрясквам до козирката. Не съм приятно замаяна или в приповдигнато настроение, а пияна като мотика. Алкохолът е най-добрият ми приятел. Макар да знам, че изобщо не бива да пия, камо ли до безпаметност, не преставам да се наливам. Признавам още нещо — пуша осмата цигара за деня. Но ако още не знаех за бременността, вероятно щях да бъда в някой бар, да паля цигара от цигара, да обръщам чаша след чаша с алкохол, нали така?

Давам си сметка колко неправдоподобни са аргументите ми, вече ме гризе чувство за вина.

— Здравей, красавице. Ще ми разрешиш ли да ти правя компания? — Хю ме целува по устните, кимва към почти празната бутилка мерло. Оставя сакото си на облегалката на стола. Жестът е съвсем обикновен, но е толкова „съпружески“, че сърцето ми отива в гърлото, после се смъква в петите. За разлика от мен Хю изпълнява ролята си тъкмо както е по сценарий — капнал е от умора и е неотразими красив. Искрено съжалявам, че не разполагам с рокля на цветенца. Луда съм по този мъж. Обичам всичко в него — от разрошената коса, през която днес явно много пъти е прокарвал пръсти, до обувките, излъскани до блясък. Хю е маниак на тема обувки. Притежава дървени калъпи за всеки чифт, никога не се обува или събува без обувалка. Макар навикът му да е ужасно старомоден, всеки път когато го наблюдавам, се изпълвам с все по-голямо умиление.

Обичам го толкова силно, че чак ме боли. Обичам го толкова силно, че ми призлява.

Всъщност призляването може да е от бременността.

— Как мина денят ти? — питам.

Хю леко се усмихва, небрежно свива рамене. И двамата познаваме ежедневието на хората с нашата професия — изпълнено с много работа, стресови ситуации и политиканстване. Което ни допада — не бихме го заменили със спокойствието на друга професия. Хю си налива чаша вино, допълва моята. Настанява се до мен на канапето, заемаме обичайните си пози — той се обляга назад, аз се изтягам с крака на скута му. Хю машинално започва да масажира глезените ми.

— Този лак за нокти ми харесва. — Кимва одобрително, после добавя: — Какво се е случило?

Радвам се, задето ме познава толкова добре, че веднага усеща нещо нередно, ала въпросът му прогонва надеждата да спечеля малко време с разговор на злободневни теми.

— Днес бях на лекар.

— Защо не ме предупреди? Нищо ти няма, нали?

Единственото му желание е да чуе простичката фраза:

„Добрес ъм.“ Безкрайно съжалявам, задето не мога да му доставя това удоволствие.

— В цветущо здраве съм — въздишам, не съм в състояние да скрия умората, причинена от алкохола. Няма какво да увъртам, най-добре да хвана бика за рогата. — И съм бременна.

Пръстите, които масажират глезените ми, се вцепеняват.

— Бременна ли?

— Да.

— Ще имаш бебе, така ли?

— Доколкото ми е известно, бременността означава да имаш бебе. — Наблюдавам го изпод око. Но той е прекалено обигран, за да издаде чувствата си.

— В кой месец си?

— Бременна съм от девет седмици. — Ето още нещо, което ме тревожи. Нямам представа как гинекологът определи точната дата. Струва ми се, че няма нищо общо с деня на зачеването. Очевидно научното изчисление се основава на факти, като например датата, на която е започнал последният ми мензис, дали през въпросната нощ е имало пълнолуние, било ли е през месец с буквата „р“ и дали Хю е носил сини чорапи.

— Как е станало?

— Ужасно оригинален въпрос, няма що. Обзалагам се, че скоро ще изплатим националния си дълг, ако в банката постъпва по един паунд всеки път когато мъж пита сексуалната си партньорка как е забременяла.

— Предполагам, че прекалено често сме играли руска рулетка. — Опитвам да се усмихна, ала лицевите ми мускули са така напрегнати, че се страхувам да не се е получила страховита гримаса.

— Нали каза, че периодът е безопасен?

— Сгрешила съм. — Сигурно му се струва странно. И на мен ми изглежда невероятно. Вече съм на трийсет и две, което означава, че съм преминала възрастта, когато най-лесно се зачева. От тринайсет години насам успешно потискам дейността на детеродните си органи. Освен това в списанията пише, че броят на сперматозоидите в семенната течност на мъжете непрекъснато намалява, да не говорим за въздействието на веществата, които поглъщаме заедно с водата, или пестицидите в плодовете и зеленчуците.

Наблюдавам как Хю възприема информацията, обмисля я, накрая реагира:

— Важно събитие, а?

— Да.

— Не съм очаквал…

— Сигурно.

— Искаш ли да го задържиш?

— Да.

Предпазливостта, излъчваща се от двама ни, сякаш обагря в жълто въчдуха. Знам какво мисли Хю. Пита се дали ни бива. За родители, де. В сравнение с мен определено има предимство, защото вече има две деца, въпреки че Бека не му позволява активно да участва в живота им. Бас държа, че го прави нарочно, за да се оплаква как бившият й не се интересува от рожбите си. Чувства се несигурен и дори изплашен — ами ако детето е глупаво или грозно, или пък красиво и умно, но изпадне в депресия и стане наркоман? Пък и в повечето случаи след първото дете идва второ, нали така? Бременността и раждането на малкия човек определено ще ограничи свободата ни (край на вечерите в ресторант, ходенето на курорт, каненето на гости, фитнеса и прочие, и прочие). Край на секса. И на мечтите ни за шеметна кариера. По-точно на моите. Раждането на детето едва ли ще подейства отрицателно на кариерата на Хю, дори може да му помогне да напредне в работата. Плодовитите мъжкари са на почит сред колегите си — представям си как пушат пури и подмятат, че той е истински рекордьор в правенето на деца. Семейният мъж (независимо колко семейства има) се смята за улегнал и стабилен. За сметка на което на жените със същата способност се гледа като на неблагонадеждни служители във фирмата. Хю си представя повръщане (повръщащата съм аз), напълняване (моето), провиснала коса (моята), пъпки, петна по лицето, разтегнати влагалищни мускули, неконтролируемо отделяне на газове (до едно характерни за мен неща). Представя си понижено либидо (отнася се и за двама ни). И още — грозни рокли за бременни и невъзможност да се водят сериозни разговори и да се консумира нормална храна. Както и родилни болки (които предстоят на моя милост).

— Чудесно! Каква прекрасна новина!

Облекчението ми не се поддава на описание.

Смятах… едва ли си струва да го споменавам, ала смятах, по-точно страхувах се, че той ще ме зареже.

Само тази мисъл се въртеше в главата ми.

Той ме грабва в прегръдките си, около минута ме притиска до себе си, после взима цигарата ми и я смачква в пепелника:

— Край на цигарите! И на това. — Излива в чашата си остатъка от виното ми, донася от кухнята каничка с мляко.

Ама и аз съм една глупачка! Защо се притеснявах как ще приеме новината? Колко тревоги щях да си спестя. Разбира се, Хю е на седмото небе. Той е прекрасен човек, естествено е да се зарадва, че ще има дете. Що за мъж е онзи, който няма да се почувства щастлив?

Що за жена е тази, която не се радва?

4.

След единствената ни любовна нощ през 1978 година Хю се върна при Бека, аз пък станах най-добрата му приятелка или поне се преструвах, като умело прикривах плътските си мотиви, подтикващи ме непрекъснато да бъда с него. Скараха ли се с Бека, той неизменно идваше при мен да ми разкаже за случилото се. След което се забавлявахме страхотно — отивахме в евтин италиански ресторант, за да хапнем чеснов хляб, на игрището за хокей да окуражаваме Сам, изпивахме огромни количества кафе и консумирахме безброй препечени филийки с масло в стаите си или в студентския стол. Най-хубавите ми мигове в университета безусловно са прекараните с Хю, спомените за тях завинаги са запечатани в съзнанието ми.

С течение на времето все по-безнадеждно се влюбвах в него. Обичах го не само заради невероятната му красота, от която сърцето ми се свиваше, а защото той беше най-жизненият човек, когото познавах. Притежаваше неизчерпаема, почти животинска енергия, проявяваше невероятно любопитство към всичко, което го заобикаляше. Разумът му беше като лабиринт, изглеждаше ненаситен за нови и нови факти. Беше добър спортист. Свиреше на китара, дори сам композираше песните си. Можеше да надпие всеки, кой го го предизвика. Оная му работа беше голяма. Очевидно Бека също бе завладяна от него, защото няколко дни след поредната свада цъфваше при него (разплакана и изпълнена с разкаяние), а на мен ми се повдигаше, като гледах как се целуват и накрая се одобряват.

Между другото, тъкмо тези спомени не са от любимите ми.

Докато бяхме в университета, Хю винаги се държеше с мен учтиво и дружелюбно. Само дето беше учтив и дружелюбен със Сам и другите момичета от отбора по хокей, с представителките на Студентския съюз, библиотекарките, с всички първокурснички. Смятам, че по природа си е такъв. Учтив и дружелюбен, което означава, че не флиртува с теб, не докосва уж случайно ръката ти или пък коляното ти под масата, не подхвърля намеци за нощи на пламенен секс. Давах си сметка, че за него съм безполово същество — като плюшено мече, само че далеч не толкова симпатично.

Знаех още, че Бека многократно ме превъзхожда. Печално, но вярно. Беше по-красива, по-умна, по-интересна. Способна беше цели месеци да не докосне нахапано шоколадче „Марс“. Разбира се, не бях длъжна да проявявам лоялност към нея. Вярно, тя първа се беше докопала до Хю, ала това съвсем не беше сериозна причина да се откажа от състезанието. Казвах си, че не всичко е загубено, докато той не надене на пръста й венчалната халка. Единственият начин да го спечеля бе да ударя в земята съперницата си.

Естествено не съм нито първата, нито последната жена, която прилага ускорен курс по преобразяване а ла Пигмалион с цел впримчване на готин пич. Не сте ли изрусявали косата си само за да разберете дали мъжете предпочитат блондинки? Не сте ли си давали вид, че уж четете книга, само за да изглеждате интересна и добре информирана? С ръка на сърцето признайте — наистина ли си падате по футбол?

Започнах да чета вестници, записах се в кръжока по философия. Полагах неимоверни усилия да се запозная с възможно повече хора с най-различни професии и от различни обществени групи. Разбира се, това означаваше да пропилея безброй вечерни часове в компанията на досадници и откачалки, ала постепенно започнах да придобивам познания в областта на културата, финансите, историята, икономиката… През ваканциите вече не си губех времето в излежаване в дома на родителите ми, а посетих кибуц в Израел, летен лагер в Бронкс за деца в неравностойно положение, разкопки в Неапол. Преди да се запозная с Хю, за мен учебниците бяха нещо, което се разгръща едва след затварянето на бара, а посещаването на лекции е само начин да бъдеш в час с новите тоалети на колежките, но изведнъж започнах да приемам следването насериозно. Трудех се усърдно. Много усърдно. Без да се замисля, цитирах Айнщайн и Евклид, дори сега мога да разкажа с най-големи подробности за Беназир Бхуто, Мануел Нориега и данъчната политика на Де Клерк. Изпитайте ме, ако не ми вярвате!

Движех се само пеш, престанах да използвам асансьор, когато си приготвях сандвичи, изхвърлях тлъстото от шунката, ала уви, не се превърнах в стройна нимфа, поради което на бърза ръка се отказах от шунката и от месото изобщо. Всъщност не хапвах нищо, без предварително да проуча колко калории съдържа. Загърбих предишното си „аз“, което по цял ден киснеше пред телевизора, и си изградих репутация на маниачка на тема фитнес и разходки сред природата. Илюзията, която създавах, бе толкова убедителна, че в резултат започнах да карам ски през зимата, през лятото се занимавах с ветроходство, а през останалото свободно време ходех на екскурзии, на мачове по ръгби и футбол, два пъти участвах в Лондонския маратон, всяка сутрин бягах за здраве, плувах, играех тенис, волейбол, баскетбол и дори голф, карах велосипед. Мамка му! Истински ад! Студен и влажен за разлика от традиционния пъкъл, където грешниците се пържат на вечни огньове, но все пак ад. Утешавах се с мисълта как рано или късно ще заявя на Хю, че съм навита да се потя и да пъхтя само под него и че дори ако съм отгоре, упражнението е прекалено тежко за мен.

Подложих се на строг режим за почистване и овлажняне на кожата, като използвах само продукти на „Ла Прери“, въпреки че струваха колкото бе наемът ми за целия семестър. Подстригвах косата си на шест седмици и я боядисвах на дванайсет. Използвах избелваща паста за зъби. Изръсих се с цял куп пари за шест коронки, дори няколко месеца носих шини, направих си пластична операция на гърдите, което може би ще ви се стори прекалено. Но като си казал Д, задължително ще кажеш и Б, нали така? Защо да не се преобразиш изцяло? Разбира се, ако имаш пари. Аз ги нямах, обаче изтеглих заем.

Четях книги, само и само да направя впечатление на Хю. Всяка моя покупка беше подчинена на критерия „дали ще хареса на Хю“. Нито за миг не се запитах дали не е по-разумно да насоча чувствата си към друг обект — представител на силния пол. Знаех (както знам името си), че в живота ми никога няма да има друг. В сравнение с Хю другите мъже изглеждаха скучни и безлични, ограничени и непостоянни.

Цели три години винаги бях „подръка“ на Хю. Помагах му да пише есетата си, взех дейно участие в кампанията за избирането му за президент на Студентския съюз, бях рамо, на което да си поплаче, когато родителите му се разведоха, след всеки тежък запой тичах да му купувам лекарства против махмурлук. Приятел в нужда се познава, както се казва. А когато дойде време да си кандидатства за работа, така бях погълната от проучванията, необходими за интервютата — редовно четях всеки брой на „Кампейн“ — седмичната „Библия“ на рекламния бизнес, като се стараех да запомня имената и лицата на големите играчи, — че не ми остана време да мисля за избор на професия, ето защо започнах да се явявам на интервютата заедно с него. И двамата бяхме приети на изпитателен срок в „Саатчи енд Саатчи“, аз получих предложение и от „Кю енд Ей“ и „Джей Дабълю Ти“. Което си беше истинско чудо; все си мисля, че през въпросната година шефовете на рекламните агенции проявяваха дискриминация спрямо мъжете, как иначе да си обясня, че Хю получи само едно предложение, а моя милост — три? Избрах „Кю енд Ей“, тъй като предлагаха четиримесечен курс на обучение в Ню Йорк, но най-вече защото Хю заяви, че ще бъде лудост да се откажа от подобна златна възможност. Оттогава изминаха единайсет години — още съм в тази агенция, въпреки че Хю работи за „Саатчи енд Саатчи“, „Лио Бърнет“, „Лоу Линтас“, а сега е в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“.

Заминах за Ню Йорк, подтиквана само от подлата мисъл да се издигна в очите на човека, пред когото се прекланях. Докато бях там, се случи възможно най-страшното. Бека и Хю се сгодиха.

Новината ме потресе до дъното на душата ми. Сърцето ми беше разбито, изпитвах нечовешка болка. Всяка фибра от тялото ми се бунтуваше, докато болката циркулираше от пръстите на краката до връхчетата на косата ми, третирана с най-скъпия балсам. Кръвта ми все едно беше заразена със скръб, надеждите, мечтите и плановете ми бяха пометени като сламената къщичка на прасенцата, издухана от големия лош вълк. Бях като празна бутилка, подхвърляна от океанските вълни, която се носи напосоки. Най-тежко ми беше да призная, че не съм изненадана, задето Хю е избрал Бека. Давах си сметка, че въпреки цялостната промяна (макар и повърхностна) във външността и възгледите ми, пак съм недостойна за него. Мъжете се женят за момичета-единайсетици, не за такива с пет и половина, които се мъчат да минат за осмици. Противното би било срещу законите на природата. Предполагам, че Дарвин е писал нещичко по този въпрос.

Какво ми оставаше? Утешението, че е важно да си обичал, независимо че си бил зарязан от любимия, е за наивниците — ще го потвърдят всички, които са били захвърлени от любимия/любимата. Чувствах се ужасно уязвима. С цялото си същество тъгувах за Хю или поне за възможността да го притежавам. Опитах да удавя мъката си в алкохол, да се излекувам с помощта на наркотици и пици, ала агонията продължаваше да гризе сърцето ми. Но след няколко седмици скръбта ми премина в тъпа (макар и натрапчива) болка, успях да възвърна част от душевното си равновесие, достатъчна да потърся друг начин за оцеляване.

Не заминах за Лондон през януари, всъщност останах в Ню Йорк още пет години. Нямах сили да се върна — за мен британската столица олицетворяваше загубата ми. Убедих шефовете на рекламната агенция да ме назначат за постоянно и всецяло се отдадох на работата, заричайки се завинаги да забравя Хю, Сега голямата ми цел бе да си създам репутация на отлична професионалистка. Не оставах без мъж в живота — нито един не отговаряше на изискванията ми, но сред завоеванията ми бяха перспективни политици, киноактъори, изпълняващи малки роли, плюс един далечен братовчед на Джон Кенеди. Най ме влудяваше фактът, че толкова много мъже са повярвали в преобразяването ми, само Хю е останал безразличен. Колкото и да е странно, приех го като потвърждение, че той е много по-умен, по-разсъдлив и по-трезвомислещ от събратята си. Отхвърляйки ме, той доказа, че е над всички, в резултат почувствах към него още по-силно привличане. Носех само маркови дрехи, скапвах се от работа и от упражнения във фитнесзалата, отпуските си прекарвах на Западния бряг, изкарах курс за леководолази, научих се да управлявам „Харли Дейвидсън“. Постепенно придобих репутацията, към която се стремях — добра професионалистка със страхотни цици.

Върнах се в Лондон едва в края на 1995 година; Хю и Бека вече бяха женени и живееха в Хайгейт, Сам пък беше едва в началния етап на търсенето на истинската любов.

И тримата дойдоха да ме посрещнат на Хийтроу. Седмици наред планирах до най-малките подробности появата си иззад плъзгащата се врата. Подредих на количката скъпите куфари „Прада“ (всичко, което не се побираше в тях, бях изпратила предварително, за да не разваля впечатлението). Носех черен гащеризон с гол гръб, който издължаваше краката ми и разкриваше раменете ми — мускулести и със слънчев загар. Въпреки че бях прекарала часове наред на креслото в самолета, стилната ми прическа изглеждаше така, сякаш току-що съм излязла от фризьорския салон; небрежно бях вдигнала над челото тъмните си очила марка „Гучи“. Целта ми беше да създам впечатление за безгрижие, да докажа не само на себе си, че вече не съм влюбена н Хю, че съм изпитвала към него само увлечение, подсилено от осем години на копнеж — абсолютно пубертетска история. Щом ме видяха, тримата посрещачи, размахващи наръч цветя и някаква тъпа плюшена играчка, радостно възкликнаха. Погледнах Хю и тутакси разбрах, че доброволното ми изгнаничество е било безполезно. Бях излизала с куп други мъже, бях се гмуркала край бреговете на Калифорния, работила бях до припадък, ала не бях успяла да го изтръгна от сърцето си, дори го обичах повече.

Самоуверената жена, която се таеше в мен, ми внушаваше, че той още може да бъде мой въпреки венчалната халка на пръста на Бека.

През 1996 година тя роди дъщеричката си Кейт, след осемнайсет месеца на бял свят се появи и Том. Шест месеца след раждането му станах любовница на Хю. Сигурно ще ме помислите за отвратителна личност. Ще ми се да обрисувам случилото се… или по-скоро себе си така, че да изглежда благородно или поне не толкова подло, но е факт, че през 1998 година станах негова любовница. Дори ако ви кажа, че Бека не си даваше сметка за какво съкровище се е омъжила, че след сватбата престана да ходи на работа и остави Хю сам да издържа семейството (същевременно заявяваше, че не одобрява професията му)… Дори да обясня, че му правеше фасони, задето ходи на фитнес, и му опяваше, че веднъж седмично играе ръгби, че мрънкаше, задето според нея той не обръщал достатъчно внимание на децата и нямал авторитет пред тях… Даже да разкрия, че тя най-вероятно имаше връзка с треньора по тенис… ако ви открехна, че никога не четеше книгите, които му харесват, не се смееше на шегите му, не забелязваше кога се е подстригал, не го разпитваше как е минал денят му… Не, безсмислено е! Каквото и да ви кажа, няма да промени факта, че откъдето и да го погледнеш, да бъдеш любовница на женен мъж, не е много достойно. Няма начин да се оправдая. Не мога да направя от черното бяло. Още съм любовница, нищо повече. Казвам „още“, защото официално той е женен за Бека, въпреки че от осем месеца живее с мен. Няма да си кривя душата, че положението не ми е приятно… Да му се не види, писна ми да се защитавам — положението направо ме вбесява! В края на краищата случва се симпатични и добродетелни хора (например аз) от време на иреме да сторят нещо недобродетелно (например да спят със съпрузите на други жени).

Животът е несправедлив. Хю трябваше да бъде мой от самото начало.

Само че не беше, а когато някои неща се объркат, ако ще да се съдереш, не можеш да ги поправиш.

5.

Служителите в рекламните агенции се подчиняват на куп неписани правила; не е достатъчно да знаеш как да се обличаш, кои ресторанти да посещаваш и каква кола да караш — поведението ти на работното място е от особено значение. Изключително важно е винаги да бъдеш в добро настроение, самоуверен и да си извор на творчески предложения — загубеняците не оцеляват в рекламния бизнес. Важно е в ежедневието да се държиш като на важен прием. Да се усмихваш непрекъснато.

И то широко.

— Леле, Джорджи, колко си готина!

Карл дори не ме е погледнал. Всяка сутрин го казва на всяка колежка. Затова всички го харесват. Ако си беше направил труда да ме погледне, щеше да забележи, че сакото на костюма ми от „Армани“ е разкопчано (никога досега не съм си го позволявала), както и горното копче на панталона ми. Въпреки че съм бременна едва от девет седмици, почти нямам дреха, която да ми е по мярка. Не че съм напълняла (е, сложила съм си няколко грама, ала не в това е въпросът); колкото и да е невероятно, ханшът ми се е разширил. Не ми става дори панталонът, който наричам „бърза помощ при внезапно изпълняване“. Ханшът ми се е разширил! Сигурно за да се освободи повечко място за главичката на бебето, което ми подсказва какво изтезание ме очаква. Гърдите ми също са наедрели. Никой не предупреждава жените какво ги очаква, щом забременеят; и по-добре, иначе ще престанат да раждат и човечеството ще загине.

— Много си мил, Карл. — Широко се усмихвам и без да го погледна, подхвърлям: — И ти си в страхотна форма. На фитнес ли ходиш?

Карл е — само да не паднете! — директор на отдел „Групово счетоводство“ (което означава, че е началник на група костюмирани сухари).

— Хвърли един поглед на това сведение, особено на страница деветнайсет — намесва се Дру, ръководител на отдел „Стратегически пазари“ (с други думи — плановик).

— Дадено. — Усмихвам се, взимам доклада, без да прекъсна целесустременото си придвижване към работното си място (още едно правило — движи се целеустремено, обаче никога, ама никога не тичай; добро впечатление ще направиш, ако изглеждаш делово, не като пиле в кълчища).

— Джорджи, ще дойдеш ли довечера на откриването на „Чампейн Шарлот“? — пита Брет, шеф на творческия отдел.

— Там съм. — Усмихвам се.

С колегите и колежките сме на едно и също стъпало в служебната йерархия. Успехът на всеки от нас зависи от работата на другите, ето защо често (при необходимост не-искрено) взаимно се хвалим и подчертаваме възхищението си от способностите на този или онзи колега. Накратко, взаимоотношенията ни се подчиняват на максимата „Бъди приятел с враговете, за да не ти забият нож в гърба.“ Хей, да не си помислите, че не ги харесвам, тъкмо напротив — те са умни, тактични, сексапилни и безкрайно самоуверени. Функционират като хомогенна маса — ако някога са били самостоятелни личности, индивидуалността им отдавна е заличена. В рекламния бизнес те са еквивалентът на момчешка попгрупа. Наистина ги харесвам. Обаче им нямам доверие. От опит знам, че сантименталността не е предимство.

— Джорджина, ако обичаш, прочети този доклад. По възможност искам мнението ти преди края на работното време. — Дийн, административен директор и шеф на екипа, слага дебелата папка върху купа документи, които нося.

— Разбира се. — Усмихвам се още по-широко, което е почти невъзможно. Страхувам се, че лицето ми ще се разполови. Дийн е американец, ето защо, като разговарям с него, се старая да произнасям думите като заселник от Дивия запад.

Моята длъжност в агенцията е началник-отдел „Новаторски инициативи“. Дейността на всяка рекламна агенция се състои в хвърляне на прах в очите, това е и причината за високопарните, неясни названия на отделите. Не отричам, че приносът ми към дейността на фирмата е важен и че понякога работата ме въодушевява (например когато разговарям с „ловците на глави“), но титлата ми е заимствана от Щатите. Ако не работех в американска агенция, вероятно длъжността ми щеше да бъде „завеждащ новите пазари“. Само че става въпрос за фирма, в която чистачките са „отговорнички по индустриалните отпадъци“, а лелката, дето раздава храната в стола, е „отговорничка по осигуряване на витамини и протеини“.

В общи линии работата ми се свежда до поддържане на личните връзки и четене на вестници, годишни отчети на предприятия и така нататък, за да открия компании, които не присъстват на рекламния пазар, но се поддават на убеждението да рекламират, както и „тлъстата плячка“ — фирми, които влагат в рекламата купища пари, ала ги дават на конкурентна агенция. После сформирам екип, с който изготвяме стратегически план за привличане, убеждаване, примамване и съблазняване на въпросните фирми да се разделят с крупни суми в замяна на надеждата да им съдействаме да натрупат още по-големи пари, които пак ние ще им помогнем да изхарчат. Страхувам се да не ви прозвучи самохвално, но смятам, че съм родена за тази работа. Внушавам си, че допринасям за справедливото разпределение на благата.

Ала в моменти на самокритика си давам сметка, че това е доста недостоен начин за изкарване на прехраната.

— Искаш ли поничка, Джорджина? — пита Джулия, която е моя заместничка, а извън службата ми е приятелка.

Поклащам глава, подхвърлям баналната фраза: „Един миг изкушение ще ти струва цял месец лишение.“ Продължавам да се усмихвам, а мислено изчислявам колко калории и мазнини се съдържат в една поничка. Джулия хвърля сладкиша в кошчето за смет — мамка му, защо я видях! Сега цял ден ще си представям как прекрасната поничка се гуши на дъното на кошчето. Непокътната. За миг усмивката ми помръква.

Обикновено всяка сутрин устремно влизам в службата и от първия миг съм готова да доказвам предимствата на определена марка белина за тоалетни и да обсъждам дали е по-уместно да рекламираме нова газирана напитка като „освежаваща“, или „задоволяваща жаждата“. Обаче днес съм изтощена, скапана, смазана. Чувствам се като използвана торбичка за кошче за смет — толкова ми е гадно. Имам страхотно главоболие, повдига ми се. Представете си кошмарен махмурлук, съчетан с най-ужасните менструални болки, и може би ще разберете как се чувствам. Най-важното обаче е никой да не разбере за състоянието ми. Най-сетне се добирам до моя кабинет. Тръсвам се на стола, облягам глава на бюрото. Обикновено по цял ден не сядам; първо, така внушавам респект и на колегите, и на клиентите, второ, полезно е за прасците. Само че днес изобщо не ми е до тези номера — смазана съм от умора. Без да вдигна глава, започвам да ровичкам в най-горното чекмедже, което съдържа моите „средства за спешни случаи“. Резервен чорапогащник, с който заменям онзи, на който се е пуснала бримка, безцветен лак за нокти за залепване на бримката на резервния чорапогащник. Лепило, което използвам за бримките, ако не мога да развинтя капачето на шишенцето с лака. Четка за зъби, ментолови таблетки за освежаване на дъха, гребен, козметика на фирмата „Бутс 17“ (ако оставя по-скъпи козметични продукти, сто на сто някой ще ги свие), пиличка за нокти, пинцет, резервна батерия за мобилния телефон, модем, валута на шест държави в монети на стойност около двайсет паунда, писалки, моливи, ластичета, кламери, визитни картички и опаковка аспирин. Посягам към кутийката, прочитам указанията, отпечатани отзад и установявам, че не бива да пия аспирин.

Защото съм бременна.

Насилвам се да мисля за пеперуди и за прясно изстискан портокалов сок, ала за втори пореден път методът на „хубавите представи“ се проваля с гръм и трясък. Всъщност въпросният метод е пълна глупост. Още повече ми призлява, мъчи ме вълчи глад. Почти съм сигурна, че ще ми мине, ако изям поничката, която е в кошчето. Но още сега. Сега! Сега! Нямам време да отскоча до магазина и да си купя друга. Трябва да е поничката, която е в кошчето, и то на мига! Забелязвам, че Джулия стои до скенера, което означава, че поничката е неохранявана. Стрелвам се към бюрото й като Джеймс Бонд на ролери, измъквам сладкиша, пъхвам го в една папка, укривам се в моя кабинет, който за щастие е с врата — екстра, която получих с поредното повишение заедно с луксозното дървено бюро и безплатните купони за химическо чистене, — и го изгълтвам на три хапки. Представяте ли си, за пръв път от дванайсет години вкусвам тестено изделие! Операцията в стил „Агент 007“ ми отнема около четири секунди. Приблизително още толкова време се чувствам добре, после повръщам в бялото кошче, което е за хартиени отпадъци. Едва ли онзи, който го е поставил, си е представял какво ще изхвърля за рециклиране. Изнасям го пред вратата, но подозирам, че цял ден в стаята ще мирише на повръщано.

Унижението е зашеметяващо.

Преди да напръскам с освежител за въздух, телефонът зазвънява. Вдигам слушалката. Някакъв клиент се интересува дали предлагаме рекламни пакети. На втора линия също ме търсят, задават ми въпрос за релативните акции, ненадейно Джулия се озовава до мен, поднася ми за подпис куп документи — разписвам ги, като едновременно ги преглеждам и говоря по телефона. Като по чудо на бюрото ми се появява чаша кафе. Притискам слушалката към рамото си, отпивам глътка от ароматната течност. Приключвам разговора с клиента, който иска да ни възложи маркетингово проучване на мнението на тийнейджърките за дигиталната телевизия, ала тъкмо когато затварям телефона, той отново зазвънява. Крайниците ми са натежали като олово, действат в тяхна си часова зона, отказвайки да се движат в крачка със съзнанието ми, което се тътри като изтощена кранта. Ако продължава така, няма да издържа напрежението, с което се характеризира ежедневието ми в агенцията. Изпивам на един дъх съдържанието на пластмасовата чашка с надеждата, че кофеинът незабавно ще ми подейства.

Отврат!

— Джулия, от друго място ли взимаш кафето?

— Не, все си е онова, старото.

Късата коса на Джулия е оформена в странна прическа със стърчащи кичури, подхождаща на слабички момичета, към които тя определено не спада. Обаче иди й го кажи! Въобразява си, че е изящна като елфида. Завиждам й за неоснователното самочувствие. Странно е, че грозновати жени стават почти красиви, щом повярват, че са привлекателни. Други пък, например Сам, са адски готини, само че не го вярват. Аз не спадам нито към едните, нито към другите, а съм някъде по средата. Каже ли ми Хю, че „изгледам добре“, се чувствам като първа красавица и на драго сърце бих се изправила по бикини до Мис „Свят“. Ала когато той не забележи новата ми дреха, започвам да си мисля, че съм най-голямата грозотия. Разбира се, давам си сметка колко е откачено. Във всички наръчници от типа „помогни си сам“, които съм чела, яростно се заклеймява прекалената зависимост от мнението и похвалите на околните. Накрая ми писна и подарих книгите на една благотворителна организация.

Всяка седмица Джулия сменя цвета на косата си — тази седмица е избрала лилавата гама. Предполагам, че сметката й при фризьора възлиза на няколко хилядарки годишно. Джулия има грамадни кафяви очи (толкова спокойни, че чак са безочливи), които подчертава с модни квадратни очила „Калвин Клайн“ с жълти стъкла. Не съм сигурна дали наистина е късогледа, или очилата са само моден аксесоар. Почти винаги носи прилепнали маркови тениски с идиотски надписи от рода на „Бъди див с мен“, отпечатани на гърдите. Джинсите и маратонките й са купени в Щатите и са по последния писък на модата. Джулия неизменно изглежда прекалено спокойна, дори отегчена. Но е много готина. Подозирам, че харчи за дрехи деветдесет процента от заплатата си, останалите десет пръска за вестници и модни списания. Баща й плаща наема й, „приятелите“ й я водят насам натам и я черпят с алкохол; тя изобщо не се храни. Много бързо се отегчава, затова фразата „все си е онова, старото“ е най-употребяваната в речника й. Чувала съм я да я използва за дреха, която е купила преди петнайсет минути, или за човек, с когото се е запознала преди малко. Според мен това й качество свидетелства за двуличие — дежурният отговор не ме дразни, ала се съмнявам в искреността й.

— Сигурна ли си, че не си го взела от автомата?

— Естествено. Известно ми е, че не пиеш друго освен двойно еспресо от марката „КафеКафе“. Въпреки че предсказуемостта ти по отношение на тези незначителни подробности ме изненадва.

До този момент целият ми живот е преминал под знака на несигурността, ето защо придържането към една и съща марка кафе е от особена важност за мен.

— Че какво му е на кафето? — продължава тя.

Намръщвам се:

— Горчиво е и мирише особено.

Защото съм бременна.

Разбира се, изобщо не бива да пия кафе, но това е друга тема. От необходимостта да обяснявам непостоянството на вкусовите си брадавички ме спасява поредното истерично дрънчене на телефона, в същия момент чувам сигнала за съобщение на мобилния апарат. Почти съм сигурна, че едно и също лице прави отчаяни опити да се свърже с мен.

— Здрасти, аз съм. Имаш ли време да поговорим?

Отговарям отрицателно, обаче тя не ми обръща внимание.

Не ми се ще да останете с погрешно впечатление — много я обичам; като си спомня майтапите, които правеше през първата ни седмица във фирмата, ме напушва смях, но и се просълзявам. Обаче тъпият й подход към мъжете направо ме влудява. Хич не й пука, че може би съм затрупана с работа (което е съвсем обичайно), че съм бременна и се чувствам като в кучи задник (което е нещо ново) — подхваща същия разговор, който през последните тринайсет години водим няколко пъти месечно. Всъщност не е разговор, а безкраен монолог, изпълнен със самосъжаление, задето вече е почти трийсет и пет годишна и че „половината й живот е отминал“. Изтъквам, че през двайсет и първи век се очаква значително увеличаване на продължителността на живота, че тя спокойно може да изкара до деветдесет години… Сам ме прекъсва с твърдението, че дълголетието е истинско мъчение, след като най-хубавите ти години са отминали, след което изрежда примери в доказателство на твърдението си; съпоставя пързалянето с ролери с придвижването с две патерици, стегнатия бюст с увисналите цици, живота в университетско градче и в старчески дом. Разбира се, има право, аргументите й са солидни, ала търпението ми е на изчерпване. Сам не страда от смъртоносна болест или слабоумие, апартаментът й не е изгорял при пожар, дори не си е счупила нокът, мамка му! Причината за отчаянието й е „все онази, старата“, както би се изразила Джулия. Снощи имала среща с някого, но въпросният не се явил. Животът й е свършен.

Надявам се, че мълчанието ми е по-страшно от упрек. Сам знае, че я смятам за жалка. И тя мисли същото за себе си — обичам я именно заради откровеността й и трезвата й самооценка; всяка жена на нашата възраст се преструва, че й е хубаво да бъде неомъжена.

Разбира се, първоначалният й план за живота напълно се е провалил. Според него Сам вече би трябвало да е съпруга на енергичен служител в голяма корпорация, който с гръм и трясък се изкачва към върха на служебната йерархия. Би трябвало да има момченце и момиченце — съответно тъмнокосо и русокосо; да живее в голяма къща в предградията с грамадна градина и дори плувен басейн, да участва активно в дейността на Родителско-учителското дружество, да кара ландроувър… Да продължавам ли?

Онова, което прави в момента — лежи под завивката без мъж, само с кутия хартиени носни кърпички, ми е ужасяващо, потискащо познато. Не само че е забравила досегашни си постижения (вече е младши съдружник в известна консултантска фирма, плувала е с делфините край бреговете ни Южна Африка, може да управлява хеликоптер, скачала е с бънджи, притежава зелено Ем Джи), ами е готова да ги жертва, само и само да бъде заобиколена от снимки в сребърни рамки, доказващи успеха й като съпруга и майка. Не ми хрумват сърдечни думи за утешение, затова прибягвам към клишето:

— Каквото и да се е случило, не казвай, че искаш да умреш.

Сам плачливо възкликва, че явно съм работила прекалено дълго в рекламна агенция, щом си въобразявам, че ще я залъжа с подобни бабини деветини. При което ме напушва смях — та нали именно нейната реч е изпъстрена с клишета от рода на „Бързай бавно“, „Една птичка пролет не прави“, „Всичко, дето лети, не се яде“ и прочие дълбокомислия. Разбира се, не мога да й кажа, че отчаянието й се набива на очи като модел на Вивиан Уестууд, а за мъжете миризмата му е по-натрапчива от тежкия аромат на „Пойзън“, макар че е самата истина. Освен това унижението да ти вържат тенекия е несравнимо с унижението от мириса на повърнатата (открадната!) поничка, който се е утаил в кабинета ми. Ще ми се да й съобщя, че съм бременна, но не знам как да й го кажа. Навремето споделяхме абсолютно всичките си преживявания — влюбвания и разлюбвания, победи и загуби, неочакван късмет, неудовлетворително чукане, усещане за параноя.

Ала сега не намирам подходящите думи.

Сигурна съм как тя ще възкликне, че новината е прекрасна, което и аз си го знам. Хю е на същото мнение. Но чакам да го почувствам, по-точно да го почувствам за повече от деветдесет последователни секунди. Скоро ще ме обземе въодушевление, нали така? Ще започна да се прехласвам пред бебешките чорапки в „Гап“. Питам се дали вървят с указания как да ги обуеш на миниатюрното краче. Всичко е толкова ново и неочаквано, че не съм имала време да го обмисля и да реагирам подобаващо.

Признавам, че робувам на условностите.

Чета модните списания и фанатично спазвам съветите за поддържане на маникюра, за свежа кожа, за лъскава и жизнена коса. Зная, че на полите с различни дължини подхождат различни обувки. Известно ми е какъв чорапогащник трябна да нося според случая. Зная какъв бакшиш да давам на таксиметровите шофьори, портиерите и сервитьорите във всяка европейска страна, Канада и Щатите. В състояние съм да говоря компетентно във връзка с всякакви избори, били те местни, национални или в друга страна. Всъщност имам изработени клишета, с които да участвам в разговор на каквато и да било тема — изкуство („Фантастично, завладяващо, неустоимо!“), храна („Великолепно, струва ми се, че усещам аромат на канела“), футбол („Много ми се ще отново да се превърне в семеен спорт“) и политика („Въпросът изисква задълбочено обсъждане“). Ако искате да знаете, мога да говоря и на други теми. Например притежавам богати познания за литературата от периода на ренесанса, за ранните произведения на Хелмут Нютон, за създаването на филмите за Пънч и Джуди. Изненадващо е колко малко трябва да знаеш, за да минаваш за ерудиран. Животът ми до този момент беше поредица от цели, които постепенно постигах. Винаги съм знаела в каква посока се движа — дори през дългите години, докато чаках Хю — твърдо бях решила да чакам, докато бъде свободен. Сама взех решението, изборът си беше мой. Винаги, неизменно, постоянно съм била господарка на съдбата си. Никога не греша. Не правя гафове, не допускам недоразумения… дори съм прекалено предпазлива. Като пример ще спомена, че даже не ми се е случвало импулсивно да си купя от разпродажба дреха, която после да не ми хареса.

А сега целият ми живот се беше преобърнал.

Отказвам се да споделя новината със Сам (не и по телефона), съветвам я да вземе душ, да се облече и да отиде на работа, преди да са забелязали отсъствието й. Обещавам да и се обадя на другия ден и бързам да прекъсна, за да не чуя как плаче.

6.

Някак си оцелявам до обедната почивка, макар часовете да ми се губят. Питам се дали за хората около мен съм същата Джордж. Може би. Което е странно — всъщност съм толкова по-различна.

По обяд отскачам до книжарницата и си купувам книга за младата майка — трябва да се ограмотя, защото познанията ми за бременността се свеждат само до това, че мензисът ми спира и ставам дебелака. Едва ли има по-голяма невежа от мен по този въпрос.

Мокрите лондонски улици гъмжат от хора, които се надяват да се възползват от последния ден на сезонните разпродажби. Наблюдавам ги как притичват от магазина до автобусната спирка в безплодни опити да се спасят от дъждовните капки. Само те се движат, иначе градът не дава признаци на живот — отчасти заради проливния дъжд, отчасти защото шофьорите на камиони отново протестират срещу нещо. Ако не греша, днес искат да бъде забранен вносът на сирене от Франция. Което според мен е напълно безсмислено.

По пътя към книжарницата ми се случва нещо странно. Кълна се, че никога, ама никога не съм виждала в Лондон бременна жена. Нито една, въпреки че живея тук дълги години. Но докато изминавам краткото разстояние между Голдън Скуеър и Пикадили, виждам три. Цели три! И две майки, които носят бебетата си в смешните ранички, наречени „кенгура“, плюс безброй жени с колички, в които се предполага, че спят бебета. Очаквам всеки момент Джеръми Бидъл, „господарят на скритата камера“, да изскочи иззад стълба за уличното осветление и да ми каже, че това е шега, че тромавите жени са статистки с възглавници на корема, за да ме заблудят.

Въпреки че мрачните им изражения изглеждат съвсем непресторени.

Горките жени — личи си, че са капнали от умора, срамуват се от наднорменото си тегло. Изобщо не приличат на разцъфнали рози и не се усмихват благо, както гласи широко разпространената заблуда.

Ужас!

Едва след половин час откривам щанда с книгите, които ме интересуват. Намира се на третия етаж, което ме навежда на мисълта, че книжарницата е проектирана от мъж или пък от жена, все още неоткрила репродуктивните си способности. Бавно изкачвам стъпалата, пухтя като маратонец пред финала. Трудно ми е да си представя, че съвсем доскоро се гордеех със способността си да тичам нагоре-надолу по всякакви стълбища, включително онези, водещи към метростанцията на Пикадили, където проклетите ескалатори никога не работят.

Истинско откровение за мен е съществуването на цяла индустрия, посветена на невидимата армия от жени, които очакват бебе. Полиците са отрупани с книги, посветени на бременността. Справочници, хумористични романи, книги, в които се разглеждат емоционалните, психологическите, социологическите, икономическите и политическите аспекти на създаването на дете. В някои фактите са подкрепени с диаграми, в други — със снимки, черно-бели и цветни (ах, каква прелест!). Откривам справочници за зачеването, износването на плода и самото раждане. За първите дни, седмици, месеци и години на детето. Изборът е зашеметяващ. Нямам представа коя книга да купя. Въпреки богатото разнообразие всички притежават две общи характеристики. Първата е, че жените на снимките носят рокли с моряшки яки, а прическите им са според модата от осемдесетте, втората — че всички до една са ужасяващи и потискащи. Завива ми се свят, изпадам в състояние, подобно на транс, накрая взимам две книги, които са най-близо. Едната е наръчник за бременната, етапите са описани най-подробно. Прелиствам я, докато стигам до раздела за бебето в деветата седмица на бремеността.

Поглеждам илюстрацията, очаквайки да видя сладурче, което може да се яви на прослушване за реклама на бебешки продукти. Но мъничкото същество прилича на извънземно, очите му изглеждат зли. Втората книга е по-ведра, изброени са съветите, които бременната получава от най-добрата си приятелка. Тъй като не успях да съобщя на най-добрата си приятелка, че съм бременна, предполагам, че книгата ще е пълноценен заместител на въпросната приятелка.

Попадам на друг справочник, от който сякаш живак се разпръсва в нервната ми система. От заглавието ме побиват тръпки. Книгата е посветена на спонтанните аборти и недоносените деца. За пръв път от осмата си година казвам молитва. Нещо като молитва. Не коленича насред магазина, но моля онзи (или онази), който е там, горе, да помогне на зрънцето кускус да стане ревящо бебе.

Желая го толкова много, че за миг преставам да дишам.

Какво ли означава? Дали за пръв път реагирам адекватно? Струва ми се съвсем естествено. Във всеки случай е по-естествено от повечето мои реакции, например прехласването по филма „Криминале“. Зная, че от мен се очаква да го харесам — откровено казано, не ми допадна, ала ще запазя в тайна мнението си. По-честно е, отколкото да твърдя, че леглата, изложени в галериите, са изтънчена форма на модерното изкуство, вместо да кажа, че според мен това е налудничаво.

Изкачването до третия етаж на книжарницата така ме изтощава, че решавам да се подкрепя с чаша кафе. С неудоволствие си спомням, че вече не бива да пия кафе, затова си поръчвам бананов млечен шейк (още един навик от детството, който отдавна съм загърбила), защото стомахът ми отново се надига на бунт и отправя искания за нещо сладко и калорично. Търпеливо чакам на опашката в кафенето към книжарницата, изпод око наблюдавам единствената свободна маса и се питам кой ще ми изневери пръв — стомахът или краката. Забелязвам как някакъв тип влиза в кафенето, оставя чантата си на свободния стол и се нарежда зад мен. Не му се сърдя, всички сме прилагали номера с чантата. Взимам млечния шейк и сядам от другата страна на масата.

Чели ли сте някоя от тези книги? Чели ли сте? В утробата си нося извънземно! Извънземно, което пие амниотична течност (каквото и да означава това), предизвиква жестоко повръщане, деформиране на тялото и уголемяване на гърдите!

Откривам още, че дължината на ембриона е около два сантиметра; авторът го оприличава на маслина, твърди още, че матката ми е с размерите на грейпфрут. Човекът явно е маниак на хранителна тема. Отврат! Маслини! Жадувам да хапна маслини или от черешките, с които през седемдесетте са сервирали коктейлите. На връщане към службата непременно ще отскоча до „Теско Метро“.

Човекът с чантата се връща. Усмихвам се и от учтивост казвам:

— Дано не възразявате, нямаше друго свободно място.

Отново зачитам книгата за бременни, за да му покажа, че не възнамерявам да му досаждам с разговори и че седя до него по необходимост, не от желание да завържа запознанство.

Уводът гласи: „Независимо дали това е първата ви бременност, или очаквате второ, трето или четвърто дете (ужас!), моментът е много щастлив за вас. Невероятно изживяване е да усещате бебето в утробата си.“

Наистина е невероятно. И още: неприятно, нетърпимо и немислимо.

Излиза, че бременността не трае девет месеца, а почти десет… поне четирийсет седмици, което само удължава агонията. Пардон, исках да кажа „удължава невероятното изживяване“. Очевидно също като кралицата моят зародиш има два рождени дни — оплождане на яйцеклетката и същинското ми забременяване. На шеста страница вече ми се вие свят от думи като слуз и ендометрия.

— Всъщност възразявам — изтърсва човекът с чантата.

— Моля?

— Масата е заета. Приятелите ми ще дойдат всеки момент.

Стреснато вдигам поглед от книгата. Предполагам, че си измисля — прилича на самотен компютърен маниак, а единствените му приятели са виртуални, — но не мога да го нарека „лъжец“.

— Освен това седнах пръв — добавя той, превръщайки се от нахакан компютърен маниак в пелтечещ смотаняк.

И това не отговаря на истината, ала ми е толкова зле, че нямам сили да споря.

— Бъдете спокоен, ще стана, щом дойдат приятелите ви.

Искам да знаете, че подобна толерантност и склонност към компромис са нетипични за мен и нечувани за Лондон.

— Не. Настоявам още сега да освободите мястото — настоява жалкият мизерник и ми се пули с влажните си рибешки очи.

— Съжалявам, но няма къде другаде да седна. — Небрежно побутвам към него книгата за бременни, поизпъчвам корема си с надеждата той да забележи състоянието ми, да се засрами и да ме остави на спокойствие. Чувствам се отвратително, дори да искам, не мога да отпия нито глътка от млечния шейк. Изкушавам се да стана, защото мразя откачалките, но онази Джорджина, която знае правата си, отказва да отстъпи пред някакъв нещастник.

Въпросният нещастник носи очила, джинси и бежов пуловер. Козята му брадичка е доста рехава, да не кажа проскубана. Като го гледам, едва ли тежи повече от шейсет килограма. Интуицията ми подсказва, че е завършил география. Той чете „Гардиан“ и се преструва, че разбира вицовете в раздела, наречен „Детектив“. Обзалагам се, че веднъж седмично майка му посещава кварталната фризьорка, а баща му по цял ден виси пред телевизора. Нещастникът няма приятелка. Не е заплаха за мен. Казвам си, че няма да му обръщам внимание — ще изпия шейка и ще си тръгна. Ала той си е наумил друго.

— Ти си от проклетите мръсници, нали? — изтърсва.

Казва го на мен. На мен!

Живея в космополитен град, работя в рекламна агенция, свикнала съм с цветистия език. Зная какво разбира онзи под „проклети мръсници“. Шофьорите, които по време на неделните задръствания карат прекалено бавно; наперените хлапаци, които те изпреварват на светофарите; транспортни полицаи, които те глобяват за неправилно паркиране, въпреки че се връщаш при колата още докато пишат квитанцията. Очевидно включва и мен в тази категория. Само че не мога да му отвърна. Знам, че ако проговоря, ще го обсипя с ругатни, от които дори моряк би се засрамил.

Или ще се разплача.

Истерично.

С върховно усилие на волята потискам желанието си да го нагрубя или да се разридая. Грабвам книгите и си тръгвам. Надявам се мизерникът да не разбере, че треперя.

Въпрос: В какъв свят ще живее детето ми? Отговор: Свят, в който мъж от средната класа, четящ „Гардиан“, нагрубява жена от средната класа, която пие млечен шейк.

Изсипваме се от асансьора — шумна тълпа хора, които умират да пийнат нещо, да пушат и да поклюкарстват. Мъча се да потисна негодуванието си от факта, че само едно от тези удоволствия ми е разрешено. След работа често отиваме да пийнем по нещо; алкохолът би трябвало да ни подейства успокояващо, но на практика и в бара продължаваме да говорим за работата си, поради което вместо да се отпуснем, още повече се изнервяме. Но въпреки всичко тези запои са неустоимо примамливи. Когато сметката се плаща от фирмата, посещаваме модни заведения като „Маш“ и „Титаник“, но ако нямаме клиент да ни „спонсорира“, обикновено отиваме в „Краун енд Септър“ — кварталното заведение, в което сервират безвкусна и прекалено скъпа бира; мокетът е прогорен от цигари и е на петна от кръв (спомен от пиянски сбивания) и повръщано от хора, които не разбират концепцията за „последното питие, което прелива чашата“. Накратко, барът не притежава други предимства, освен че е близо до службата ни. Ще ни намерите там почти всяка вечер. Днес обаче е различно. Брет ни е осигурил покани за откриващия се бар на негов приятел и макар че ще пия само газирана вода, с нетърпение очаквам вечерта. Заведението „Чампейн Шарлот“ е имало съмнителната чест да бъде похвалено в списание „Свободно време“. Ще присъстват всякакви важни и известни персони. Денят беше дълъг и уморителен, но изведнъж настроението ми се повишава.

— Топките ме болят, тази вечер трябва да изчукам нещо — отбелязва Карл.

— Душичко, толкова си чаровен — промърморвам.

— Не чукаш ли достатъчно, шибан задръстеняк? — пита Дру. Това е единственият им начин за общуване.

Карл изръмжава нещо, ала аз не го чувам, защото забелязвам Хю. Сърцето ми подскача — отдавна не е идвал да ме вземе от работа. Станал е много по-внимателен, откакто му съобщих, че съм бременна. След по-малко от секунда виждам милата му дъщеричка Кейт, която изобщо не е мила, и Том, който още е толкова малък, че няма оформен характер, пък било то и противен.

Радостта ми помръква. Явно съм забравила някакъв ангажимент.

— Вървете, момчета — казвам с въздишка. — Ще ви настигна.

На вратата те си разменят любезности с Хю.

Поздравяват го за новата работа, говорят за футбол и различни марки бира. Личи, че го харесват. Лицето ми засиява. Как да не се гордея с Хю? С лекота общува с всякакви хора, същевременно е много по-умен, по-изискан и по забележителен от колегите ми. Въпреки че ризата му е като на Карл, а костюмът — като на Дру, само в различен оттенък.

— Скъпа! — Той обгръща с длани лицето ми, целува ме по устните. Щастлива съм, когато проявява чувствата си, особено след като месеци наред се криехме от всички. Победоносно поглеждам „момчетата“, ала те вече се изнизват през вратата, устрймени към бара и напитките. — Изглеждаш страхотно — шепне ми Хю.

— Какво искаш?

Широко се усмихва, аз също, защото комплиментът е поредното доказателство, че с него сме „двойка“.

— Май сгафих — подхвърлям. — Забравила съм, че е твой ред да гледаш децата, а?

Хю свива рамене, плесва се по челото, косата му остава все така безпомощно разчорлена. Когато му е изгодно, много умело играе ролята на объркано момченце; макар да не ми въздейства като преди тринайсет години, жестът е толкова типичен за него, че не мога да му устоя.

— Бека е на някакъв вечерен курс, обещах да й помогнем с децата. В крайна сметка в наш интерес е тя по-бързо да завърши обучението си и да се върне на работа.

Разбира се, има право. Ребека не работи, затова Хю продължава да изплаща ипотеката за апартамента им, а живее безплатно при мен. Ще бъде нелепо да му предложа да ми помогне при изплащането на моето жилище — спокойно мога да си позволя да внасям цялата сума. Двамата получаваме големи заплати и не се лишаваме от лукс, камо ли от най-необходимото. Освен това Хю често и с основание изтъква, че животът на Кейт и Том не бива да се променя заради избора на възрастните около тях. Те са свикнали майка им да е вкъщи. Понякога ми се иска Бека да е финансово независима… или въобще независима.

Вдигам Том, който се мъчи да се изтръгне от прегръдката ми. Божичко, трябва да сменя памперса му.

— Какъв курс посещава Бека?

— За реставриране на мебели.

Честно казано, не разбирам как курсът по реставрацията на мебели ще повиши квалификацията на една счетоводителка като Бека и ще й помогне отново да започне райота. Според мен беше по-уместно да изкара курс по новите данъчни закони. Реставрация, как не! Чисто и просто тактика за отлагане на развода. Едва ли очаква работодателите един през друг да й предлагат назначение, за да възкреси кресло от епохата на Луи XIV. Мъча се да потисна раздразнението си. Тази хитруша Бека винаги използва децата за да осъществи целите си. Което ми напомня за кошмарната Коледа, която изкарахме. Естествено двамата с Хю искахме да бъдем сами, тъй като за пръв път празнувахме заедмо, естествено той държеше да бъде и с децата си. Естествено Бека настояваше малчуганите да си бъдат у дома за Коледа, естествено не желаеше да ме вижда. Разбира се, чувството беше взаимно. Не стига че децата се намират между две воюващи фракции, ами цял куп дядовци, баби, лели и чичовци настояват да бъдат с тях. Ако нещата продължат в този дух, още преди да постъпят в подготвителното училище, Том и Кейт ще бъдат включени в списъка на „Татлър“ за личности, чието присъствие е най-желано на светски събития. Още от август заинтересованите страни се впуснаха в спорове къде и кога могат да прекарат един час в компанията на малките чудовища. Изглежда, бях единствената представителка на западната цивилизация, която не изпада в умиление, докато наблюдаваше как те безцеремонно разкъсват опаковките на грижливо увитите подаръци, сдъвкват хартията, смачкват кутията и чупят играчката.

Накрая се стигна до незадоволителното решение Хю да прекара коледната утрин с децата и Бека; аз пък останах в леглото, налях си чаша шампанско и се залових да обмислям какво бельо да нося, когато посрещна Хю. Възнамерявах да се любим през целия ден, само от време на време да похапваме екзотичните деликатеси, които бях приготвила — ризото, поднесено със соленки с черен пипер, шоколадово суфле с два вида крем, малък хляб с чесън и няколко бутилки порто. Необходими ми бяха дванайсет часа за приготвяне на храната, да не говорим за времето, което ми отнеха обмислянето на менюто и обикалянето на магазините. Обаче не си пестях труда, след като години наред очаквах този ден. Смятах, че Хю ще остане възхитен от контраста между шумния дом и префинените удоволствия, които му бях подготвила. Ала когато той най-сетне се появи (три часа по-късно от уговореното), обясни, че вече се е нахранил, защото децата настоявали да обядват заедно.

Което беше много благородно от негова страна — в никакъв случай не биваше да разочарова Кейт и Том.

Набързо изчислявам, че следващата Коледа и аз ще имам минивандал. Струва ми се по-невероятно от съществуване то на Дядо Коледа.

— Е, няма как — въздъхвам примирено. — На път за вкъщи ще вземем пици.

Тръгвам към въртящата се врата.

Том захапва ухото ми, Кейт тайно ме ритва по глезена. Несъмнено ме очаква задушевна и приятна вечер.

Хю обаче започва да се суети.

— Ъъъ, скъпа… — измънква. — Аз няма да дойда. Поканил съм на вечеря важни клиенти, невъзможно е да откажа в последния момент.

— Хю! — Предполагам, изражението ми подсказва, че съм побесняла от гняв; бих го допълнила, като сложа ръце на кръста си, само че не мога, защото ще изпусна Том. И думичка няма да обеля пред бдителната Кейт, която е почти на пет години, но все едно наближава петдесет, и повтаря пред Бека всяко мое изявление. Отгоре на всичко така преиначава казаното от мен, че ако я чуеха, редакторите на най-долнопробните вестници щяха да се гордеят с нея. Не, няма да доставя на Бека удоволствието да разбере, че е предизвикала скандал.

Хю пристъпва до мен, прегръща ме през раменете, допира чело до моето. Мъчи се да ме погледне в очите, ала аз упорито се взирам в пода. Давам си сметка колко немощен е протестът ми, но изборът ми е ограничен. Нямам подръка камшик, та да се самобичувам.

— Само ако знаеш как мечтая да бъда с теб…

— Наистина ли? — Моментално забравям, че протестирам, поглеждам го в очите.

— И още питаш! — Говори с дрезгав глас, за да ми покаже, че ме желае безумно. Потръпвам от щастие, въпреки че Том се мъчи да изскубне шнолата ми, след като е повърнал върху сакото ми — Хю лудо ме желае! Мисълта стопля сърцето ми. Горкичкият Хю, не стига че се претрепва от работа, ами му се налага и вечер да се среща с клиенти! Чувствам необикновен прилив на сили, търся с поглед Кейт. Малката изтезава охранителя — вкопчила се е в крака му, той се мъчи да се отскубне от нея, но очевидно губи битката. Опитвам се да я издърпам, но хватката й е желязна. — Знаех, че няма да се разсърдиш. Така умело се справяш с децата, личи си, че ги обичаш.

Казвам си, че Хю не изрича нагла лъжа (въпреки че думите му не отговарят на истината), просто е изпаднал в заблуда. Истината е, че не обичам Том и Кейт. Най-хубавото, което мога да кажа за тях, е, че ме отегчават. Обаче откакто са се родили, се преструвам, че лудо ги обичам. Въпреки че дарих с щастие баща им (абсолютно нищо на този свят не е в състояние да зарадва майка им, поради което вече не се упреквам, че донякъде съм причината за нейното нещастие), признавам, че за тях щеше да бъде по-добре, ако родителите им не се бяха разделили. Затова не възразявам Хю да изплаща ипотеката и проявявам търпение, въпреки че адвокатите на Бека шикалкавят и не повдигат възражение срещу развода. Затова го насърчавам да прекарва възможно повече време с тях и неизменно ги придружавам в „Планета Холивуд“ или в магазина на Дисни, макар че в съботните следобеди предпочитам да бъда другаде, например да обикалям бутиците по Бонд Стрийт.

Затова и сега преглъщам възраженията си, за награда Кейт захапва бедрото ми. Повличам я към вратата, с другата ръка притискам до себе си Том, куфарчето с документите и лаптопа. Питам се дали Кейт проявява склонност към насилие заради раздялата между родителите й, или по природа е гаднярка.

— Разбира се, че ги обичам. — Усмихвам се лъчезарно, макар да ме е яд, че ще пропусна веселата сбирка в „Чампейн Шарлот“. — Кейт, какво ще кажеш да изпратим баща ти до метрото, после да ти купя сладолед? — Малката ми хвърля злобен поглед, все едно съм се заканила да й изтръгна ноктите или ме е хванала да изтезавам новородени кученца. Единственото ми утешение е, че тя повече и от мен мрази да я оставят на моите грижи.

Тръгваме към метрото, отскачаме наляво и надясно, за да избегнем сблъсъка с чиновници, разпънали големи чадъри, които бързат към най-близкия бар или водят битка за малкото свободни таксита. Надзъртам през витрината па „Чампейн Шарлот“. Ярко осветеният салон, вече претъпкан, изглежда топъл и примамлив. Бързам да извърна очи да не би Хю да забележи тъгата в погледа ми. Което едва ли ще се случи, защото той въодушевено разказва за новите си колеги. Винаги се е посвещавал изцяло на работата си, но от години не съм го виждала толкова ентусиазиран. Харесва колегите си, харесва клиентите, харесва възможността за творческа изява. Никога не е бил толкова щастлив, а пък аз от сърце се радвам за него.

Озоваваме се на метростанцията, Хю тръгва към автомата за билети. От време на време пътува с метрото, вместо да вземе такси — така се причислява към „народните маси“ и успокоява гузната си съвест. Не страдам от подобни скрупули — щом го видя да се качва на мотрисата, ще спра такси! И без това ми е трудно да се оправям с дечурлигата, камо ли — ако използваме обществения транспорт.

Два автомата не работят, два не връщат ресто, петият е заобиколен от шумна групичка млади италианци, които не знаят английски, но дори ако разбират указанията, няма да побързат, защото ще изглежда като предателство към нацията им. Нареждаме се на отблъскващо дълга опашка след хора с отблъскващо печални физиономии. Кейт се просва на пода и закрещява, че ме мрази. Хю не реагира на анти-обществената й проява (не бива да я гълча, защото така само ще налея вода в мелницата й), грабва билета си, целува Том и пространството около ухото ми, минава през бариерата.

Кейт продължава да се дере. Напомням си, че това сатанинско изчадие се пада сестра на съществото в утробата ми. Прибягвам до последните си запаси от търпение и се моля на Бога Кейт да е наследила характера на майка си. Повличам я по мръсните плочки, защото не откликва на отчаяните ми молби да се изправи. Освен че ме заплашва опасността да залитна и да изпусна Том, вече не издържам обвинителните погледи и цъкания. Идва ми да изкрещя, че тя не ми е дъщеря, че само се чукам с баща й, но едва ли ще е от полза. Господи, капнала съм от умора; мечтая да се прибера вкъщи и да се сгуша под завивката. Обаче мечтата ми няма да се сбъдне през следващите няколко часа. По-точно през следващите няколко години. Стисвам зъби и си напомням мотото на баба ми: „Импровизирай и закърпи.“ Разбира се, думите й се отнасяха за скъсани ризи, а в моя случай стана въпрос за скъсани нерви.

Колкото и да е невероятно, благополучно стигаме до сладкарницата на „Хагендас“. Подавам на Кейт и Том фунийки с фруктов сладолед. Знам, че Бека ще се разсърди, ако разбере с какво съм почерпила отрочетата й, което още повече ме мотивира. Междувременно Кейт изпуска фунийката си, фруктовият сладолед се разплесква на пода, траекторията на падането му е очертана върху униформата на Кейт и панталона ми. Малката надава такъв вой, че поне трима души се обръщат към нас и вероятно се питат дали да повикат полиция и хора от социалните служби. Моментално й купувам друг сладолед, тя намръщено взима фунийката и ме възнаграждава с кръвнишки поглед — очевидно ме смята отговорна за нещастието. Нещо ми подсказва, че ме очаква дълга и неприятна вечер.

8.

Кейт първа забелязва Сам пред вратата ми. Живея в Клапам, по тихите улички на тузарския квартал често се срещат странни птици и бездомници — едно от множеството колоритни противоречия, характерни за живота в Лондон. Но бездомните просякини не носят модели на Карин Милър и обувки от „Ел Кей Бенет“. Стига ми един поглед към Сам, която е подпухнала от плач, за да разбера какво се е случило. Тя обяснява, че няма сили да прегледа имената на старите си познати, въведени в джобния й компютър, нито да се прибере в жилището си, където я чакат само бутилка вино и пуканки за микровълнова фурна. Добавя, че само аз я разбирам, „защото толкова си приличаме“. Забележката й ме обижда, потриса ме до дъното на душата ми. Ужасено се питам дали наистина съм „неандерталка“ в очите на хората. Сам смята, че суфражетките са попгрупа от седемдесетте. По отношение на мъжете пък е „лесна“, понякога ми е адски неловко заради нея. Не отричам, че навремето скърбях, задето съм загубила Хю, обаче разликата е, че скърбях само за Хю; Сам скърби за загубата на Алан, Барт, Клайв, Дъг и на Закари, след края на всяка връзка твърди, че никога няма да прежали въпросния мъж. Разликата помежду ни е очебийна, нали? Непостоянството й ме влудява, потиска съчувствието, което при други обстоятелства бих изпитвала към нея.

Тя пък не проумява моето постоянство, но не си дава сметка, че винаги е потърпевшата.

Няма как — налага се да й предложа чай и съчувствие.

Опитвам да си внуша, че неочакваната й поява ще ме спаси от кошмарната вечер в компанията на милите дечица — Сам винаги намира начин да ги забавлява. Добре че Хю е зает с важните персони, иначе щеше да се вбеси, като я види. Безкрайните й истории за пропадналите й връзки изобщо не му се струват забавни. Твърди, че ме депресират, а присъствието й ме изнервя. Разбира се, това не е вярно. Тъкмо напротив. С риск да падна в очите ви ще призная, че като я слушам как се оплаква от нещастието си в любовта, мислено подскачам от радост, задето имам Хю и удовлетворяващата ни връзка… макар че не е благословена от църквата. Щом Сам се отбие да поплаче на рамото ми заради поредния провал, той грабва ключовете на колата, подхвърля, че е крайно време да я измие, и оставя на мен да скрепя с моментно лепило разбитото сърце и самоуважение на приятелката си. Питам се дали да не приложа същия номер и да оставя децата на грижите й, но предвид състоянието й хрумването ми е неприложимо.

Кейт блъсва вратата, втурва се право към канапето, грабна дистанционното и включва телевизора на канала с анимационни филмчета. Известно ми е, че Хю я подкупва да остане при мен, като й обещава да гледа кабелна телевизия. Което ме устройва… особено в този момент. Едното препятствие е преодоляно, остават още две. Сменям памперса на Том (убедена съм, че на света няма нищо по-противно, и определено не вярвам на майките, които твърдят, че след време се свиква), слагам го да си легне в стаята за гости. Накрая идва ред на Сам. Приготвям й конска доза от любимия й чай, докато чакам чайникът да заври, изяждам три филийки препечен хляб.

— Кейт, прегърни ме — предлага Сам.

Облещвам се, защото малката с готовност се хвърля в прегръдките й.

— Мен няма ли да прегърнеш? — питам и се изненадвам от думите си. Вероятно хормоните са причина за предложението. Кейт колебливо пристъпва към мен. Прекалено добре е възпитана, за да откаже, прекалено малка е, за да се престори, че й доставя удоволствие. Вече съжалявам, задето се подчиних на импулсивното хрумване. При второто прекосяване на дневната калните й ботуши отново оставят следи по скъпия мокет, а когато ме прегръща, тя надува грамаден балон от дъвка, който се спуква в косата ми.

Готова съм да я обвиня в преднамерен саботаж, обаче ми липсват доказателства.

— Сладурче, обзалагам се, че баща ти е против дъвките — обръща се към нея Сам; още подсмърча, гримът й е размазан. — Свали ботушите и си измий ръцете, преди да докоснеш каквото и да било.

Учудващото е, че макар да е в ужасно състояние, Сам много по-добре от мен се справя с длъжността на детегледачка, и то след като аз полагам толкова много усилия. Само че добронамерените й нареждания са прекалено закъснели. Виждам отпечатъци от лепкави пръстчета върху скъпата стереоуредба, стъклената масичка, телевизора, дистанционното. Заради дъвката, полепнала по косата ми, ще се наложи да посетя фризьорката, отгоре на всичко поради причина, известна само на петгодишния й разум, Кейт решава да свали калните си ботуши, докато седи на бялото килимче. Въздишам, ала успявам да запазя привидно спокойствие.

Наливам на Сам втора чаша чай (първата тя изгълта на един дъх) и се мъча да укротя Кейт, която мрънка за сандвичи с фъстъчено масло, кока-кола и шоколадчета „Туиглет“. Разполагам с второто и третото, защото ги купих специално за нея, но нямам фъстъчено масло. При последното й посещение миналата седмица тя настояваше да мажа филиите й с „Нутела“, каквато липсваше в хладилника ми. Този път съм се запасила с въпросния „деликатес“, но като го предлагам на Кейт, тя ме поглежда така, сякаш възнамерявам да я отровя.

— Отврат! Дори не я близвам! — заявява категорично. — От нутелата се дебелее.

Изкушавам се да й кажа, че фъстъченото масло е още по-калорично, само че си давам сметка колко глупаво е да спориш с петгодишна хлапачка. Предлагам й авокадо и моцарела, банан или конфитюр от сливи. Изглежда, нито съдържанието на хладилника ми, нито начинът ми на живот отговарят на изискванията на едно дете. Накрая тя благоволява да приеме банан, но ако се съди по физиономията й, явно смята, че отива на сигурна смърт. Очаквам да помоли Сам да опитва храната й, както е правила кралица Елизабет от страх да не я отровят. Най-сетне отново сяда пред телевизора.

Заемам се да утеша Сам — поне в това отношение имам богат опит, ала осъзнавам, че и тук съм се провалила, след като дори не си спомням името на поредния мъж в живота й. Оправдавам се, че съм го видяла само веднъж, и то за около пет минути. Тя се мъчи да прикрие раздразнението си, изтъква, че ходят цели три месеца. Сам има навик да закръгля към по-голямото число — ако трябва да бъдем точни, връзката им е продължила два месеца и две седмици. По една случайност съм забременяла точно когато са се запознали. Обяснявам й, че не й е необходим мъж, за да се почувства сигурна. Тя отговаря, че го знае и че ако всеки път, когато си го е казвала, е получавала по една лира, ще престане да кандидатства за участие в „Стани богат“. Просто желае да има мъж до себе си.

Сам е трийсет и пет годишна. Накратко историята на живота й е следната. В периода от раждането си до петнайсетата си година тя се е занимавала само с това — да бъде красива и да си представя, че е Пепеляшка или нещо подобно. Според мен в тези фантазии се корени и вманиачаването й по обувките — в съзнанието й изящните обувки са свързани със сватба с красивия принц и щастлив семеен живот. От шестнайсетата до двайсет и четвъртата си година тя се лепваше за даден младеж или мъж с надеждата, че той ще й предложи брак — „изпитателният срок“ продължаваше от две до три години. Толкова стриктно се придържаше към въпросната тактика, че отложи с три години следването, като непрекъснато твърдеше, че „всеки момент очаква предложение“. След като стратегията й се провали, тя се записа в университета, за да разшири обсега на действията си, тоест да се запознае с други мъже. Оказа се, че и те не се отличават от предишните — въпреки големия брой кандидати и нечовешките усилия, положени от нея, годежен пръстен с диаманти така и не се появи. Дипломира се на двайсет и четири години, когато биологичният й часовник тиктакаше толкова шумно, че й се струваше, сякаш чува звъна на Биг Бен. В резултат тя съкрати изпитателния срок. Вече даваше на приятелите си между един и шест месеца да докажат искреността на чувствата си. Ако в края на шестия месец не получеше индикации за сериозни намерения (най-малкото предложение за прекарване на почивните дни в някой романтичен курорт), тя безцеремонно зарязваше поредния любовник. Бедата е, че Сам привлича противниците на обвързването и брака също както килерът на Мечо Пух привлича осите. С течение на времето тя постепенно започна да изпада в паника и със застрашителна бързина да заменя един безнадежден случай с друг. В резултат, въпреки че е адски готина, забавна, добросърдечна и щедра, още е сама.

Тя е самотна.

Бека кара вечерен курс за реставрация на мебели.

А пък аз съм бременна.

Всеки носи своя кръст.

Сам е в отвратително настроение… нещо, което едва ли е най-благотворно за мен предвид деликатното ми положение. Изпиваме огромни количества чай, придружен от безброй филийки препечен хляб, цял пакет шоколадови сладки, накрая вечеряме с риба и чипс — накратко, за два часа и половина консумираме калории, които би трябвало да приемаме в продължение на две седмици и половина. Освен това Сам изпушва цяла кутия „Марлборо Лайтс“ и изпива бутилка „Шардоне“.

— Няма ли да пийнеш? — Тя долива чашата си. Толкова е погълната от проблемите си, че дори не изчаква да чуе отговора ми.

— Не.

— Ще запалиш ли? — Подава ми кутията, запалва поредната цигара, жадно всмуква дима.

— Не — избърборвам.

— Пак ли прилагаш някаква система за прочистване на организма?

— Нещо такова.

— Как не! Видях, че не си се отказала от шоколада.

— Не съм.

— Странна система. На кого е? — Отново не дочаква отговора ми. Потискащо е, че отказването ми от дългогодишните вредни навици не прави впечатление на най-добрата ми приятелка, поради което започвам да се питам дали с нея не сме на различни планети. Най-малкото — дали не се намираме в различни часови зони.

Постепенно меланхолията на Сам прераства в депресия, която след втората бутилка вино се превръща в пълно отчаяние. Откровено казано, изпитвам облекчение, когато Бека се появява да вземе отрочетата си, тъй като прекъсва монолога на Сам как изпитва необходимост да има мъж до себе си, за да се чувства пълноценна, и ако това е погрешно, нека избухне революция, да я изправят до стената и да я разстрелят. Изкушавам се да я застрелям още сега, след като се блъсва в масичката с телефона, преобръща вазата с цветята и разлива вода върху купа книжа, които Хю е оставил в коридора.

— Не твърдя, че всички момичета са непълноценни, ако й живота им няма мъж. — Прави ми впечатление, че още нарича жените „момичета“, въпреки че всичките й познати са надхвърлили трийсетте — факт, който може би ще се стори трогателен на някои хора. — Мисълта ми е, че човешките същества взаимно се допълват и че моята нирвана е да имам някого, за когото да съм на първо място. Омръзна ми да съм шаферка, искам да бъда младоженката. — Криво-ляво я принуждавам да облече палтото си, ала докато я водя към таксито, тя продължава да ръси бисери на мъдростта: — Знам, че мирогледът ми е старомоден, но не мога да се променя. Мечтая за някого, с когото ще свием семейно гнездо, ще празнуваме рождените си дни, ще имаме деца и… Тя се поколебава, сетне добавя: — Мечтая да намеря истинския, разбираш ли? — Хваща ме за косата и се взира в мен с настойчивост, която се постига с изпиването на две бутилки вино. — Да, разбираш. И ти изпитваше същото спрямо Хю.

Така е, не отричам.

9.

В един след полунощ Хю най-сетне се прибира. Събуждам се, но се преструвам на заспала. В противен случай трябва да го попитам къде е бил до толкова късно, а не ми се иска. Може би след вечерята е поканил клиентите в неговия клуб, което определено е било хитър ход (по принцип Хю е очарователен събеседник, а когато положи усилие, е буквално неустоим). Деловите партньори са били зашеметени от факта, че той членува в „Монте“, още повече че тази вечер там гастролира прочутият майстор на кулинарията Джейми Оливър. Струва си да се остане до късно, тъй като, щом приключи с готвенето, симпатягата Джейми общува с посетителите в ресторанта. Хю знае как да забавлява важните клиенти.

Ако наистина е бил на делова вечеря.

Какви мисли ми минават? Разбира се, че е бил с клиенти. Да му се не види, ставам абсолютна параноичка! Ако не се преструвам на заспала, ще ми разкаже всичко.

Ще го разпитам. За да си докажа колко нелепи са подозренията ми.

Не, по-добре да не го правя, иначе той ще си помисли, че му нямам доверие. Освен това едва ли ще каже; „Правих секс с две шведки нимфоманки.“ Спотайвам се в леглото, въпреки че отново ми се повдига. Хю заспива почти моментално. Миризмата на алкохол се процежда от порите му, хърка като дъскорезница, ала колкото и да е странно, това ми действа успокояващо. Хъркането му никога не ми е пречило. Тя нали мечтаех именно за такава интимност! Светлината от уличната лампа се процежда през спуснатите щори, мракът се спотайва в ъглите на спалнята. Виждам посребрените рамки, но не и репродукциите на Климт. Не ми и трябва, познавам всяка подробност, всяка щриха. „Целувката“ и картината, на която художникът е изобразил бременна червенокоса жена. Хю ми ги подари по случай двайсет и първия ми рожден ден. Разбира се, това са само репродукции, ала бях възхитена; по онова време традиционна украса за стаите на студентите бяха черно-бели снимки на силно гримирани жени с широкополи шапки или на мъже, голи до кръста, притискащи до гърдите си голи бебета. Помолих да поставят репродукциите в посребрени рамки противно на съветите на продавача, който упорито ни съветваше да изберем позлатените. Хю ми се притече на помощ, като изтъкна, че позлатените са по-банални — явно всички смятат, че репродукциите на Климт вървят със злато. Благодарение на подкрепата му се осмелих да настоявам на своето.

Ала като ги гледам сега, си мисля, че може би продавачът е имал право.

Дори да е така, няма смисъл да съжалявам заради решение, което съм взела преди хиляди години.

Виждам дървения стол с бяла седалка. Хю грижливо е сгънал панталона си и го е преметнал на облегалката. Само панталонът и купчинката монети върху нощното шкафче от неговата страна издават присъствието му в този дом. Разбира се, другите му дрехи са в гардероба, уредбата му заема почетно място на полицата, бръсначката му е в банята, в библиотеката ми се мъдрят любимите му книги за пътешествия — той не си пада по романите — въпреки това изведнъж ми се струва, че вещите му са като на човек, който само временно е тук.

„Стегни се, малката!“

Хубава работа, станах жертва на страхове, които обикновено те връхлитат нощем! Разбира се, че Хю няма да ме напусне. Зарадва се, като му казах за бебето. Бебе. Нашето бебе! Това е най-трайното нещо, което сме правили. По-трайно от това заедно да избираме подаръци за Коледа, да посещаваме възрастни родственици, по-трайно от каквото и да било, точка по въпроса! С Хю винаги сме се стремили именно към трайното, постоянното… Ходи ми се до тоалетната. Още малко — и ще се напишкам в леглото. Пикочният ми мехур е като балон, надут до спукване и пълен с вода. Отгоре на всичко ми се гади. Да му се не види, нали бременните повръщат само сутрин? Очевидно зародишът в утробата ми страда от безсъние и не се съобразява с това, дали е сутрин, обед или вечер. Хрумва ми, че ако Хю прехвърли на негово име вноските за моя апартамент, това ще бъде най-сигурното доказателство за сериозните му намерения. Глупости, пошегувах се.

Вече два пъти бях до тоалетната, плочките на пода са леденостудени. Оставам в леглото още няколко минути с надеждата надутият балон да изчезне, ала това не се случва. Измъчва ме натрапчивата мисъл за водопада Виктория. Ставам, престрашавам се да прекося студените плочки, след което решавам да прочета доклада на Джулия. Свързан е с реклама на средство против неприятната миризма на обувките. Справила се е блестящо, отбелязвам с червено само два пункта, все едно съм преподавателка, която поправя писмена работа. Тъй като колега от екипа на Брент вече е предложил проект за реклама, на практика докладът на Джулия няма особено значение. Колегата предлага да използваме парчето на Моби „Защо на сърцето ми е толкова лошо?“, като променим заглавието на „Защо краката ми миришат толкова лошо?“ Разколебана съм. Песента е толкова хубава. Ако Моби (по-скоро агентът му) даде съгласието си, вероятно ще се получи страхотна реклама, а парчето отново ще попадне в музикалните класации; същевременно си казвам, че ще е жалко агентът да приеме предложението. Кой текстописец ще се зарадва, че песента му се свързва с потни крака?

Тъкмо си мисля да се върна в леглото и да се преборя с Хю за моята половина от завивката, телефонът иззвънява. Спускам се към апарата, сърцето ми бие да пръсване. Мразя среднощните обаждания. Неизменно вещаят някаква неприятност.

— Джордж! Джордж! Аз Съм. Случи се!

— Какво е станало, Сам? Добре ли си?

— Никога не съм била по-добре. Джордж, случи се! Гилбърт предложи да се оженим!

— Кой?

— Гилбърт.

Още ли е пияна? Ако не греша, това с човекът, за когото само преди няколко часа тя твърдеше, че е, меко казано, роден извънбрачно.

— Гилбърт ли не се яви на срещата ви вчера вечерта?

— Да, обаче обясни какво се е случило.

— Наложило му се е да работи до късно, нали?

— Не, спукал гума.

— Да не се е намирал на Северния полюс, та не ти е телефонирал? — промърморвам кисело.

Сам не ми обръща внимание, а екзалтирано повтаря:

— Джордж, предложи ми!

— Добре. Ужасно е неловко, не мислиш ли? Та ти почти не го познаваш. Какво оправдание измисли да му откажеш?

Тишина.

Вероятно би трябвало да се засрамя от думите си, обаче казах онова, което всички ще си помислят.

— Не исках да му откажа. — Сам отчаяно се мъчи да не издаде обидата си. — Тъкмо обратното — приех предложението.

— Нима?

— Той е страхотен.

— Радвам се.

— Наистина е страхотен.

— Наистина се радвам.

— Няма ли да ме поздравиш?

Взирам се в мокрото петно на мокета, останало след счупването на вазата с цветята. Струва ми се, че само преди няколко минути помагах на хлипащата Сам да се качи на таксито. Признавам, че внезапните промени ме плашат. Вярно е, че съм човек на навика, ала новината на приятелката ми минава всички граници.

— Ъ-ъ-ъ, струва ми се малко прибързано — измънквам. — Ще сгрешиш, ако приемеш първото предложение, което ти направят, само и само да се омъжиш.

— Предлагаш да изчакам второ, така ли? Ако нещата вървят с досегашното темпо, за втори път ще ме огрее, когато чукна седемдесетте! — озъбва се тя. — Обичам Ги и той ме обича.

— Кой е Ги? — питам стреснато.

— Гилбърт. Реших да го наричам Ги.

— За да изглежда по-съвременен ли?

— Не, защото искам да му дам някакво галено име — бърза да се оправдае Сам.

— Аха, нещо като G точката — подхвърлям. — Намекваш, че той има скрит талант, който пазиш в тайна, така ли?

— Много си гадна, Джорджина.

Освен това забележката ми е и глупава, тъй като тя ми е разказала абсолютно всичко за Ги. Не само на мен, ами и на целия свят.

— Значи го обичаш.

— Точно така. На него може да се разчита.

Освен когато не идва на срещата с нея, а после измисля тъпо оправдание.

Изтъквам, че това са качества, с които се съобразяваш, когато наемаш водопроводчик или си купуваш кола.

Сам не ми обръща внимание. Разбира се, че го обича. Почти всяка жена ще се съгласи, че е неприятно да бъдеш неомъжена, след като чукнеш трийсетака, а когато прехвърлиш трийсет и пет, определено започваш да се чувстваш ужасно. Според Сам това означава абсолютен провал в очите на обществото.

Започвам да се питам дали съм избрала най-правилната тактика, като казвам на Сам истината. Може би е за предпочитане да й говоря онова, което й е приятно. Промърморвам някакво извинение, като се старая да бъде искрено. Така е в живота — ако си честен, най-вероятно ще си спечелиш много врагове. По-добре се придържай към общоприетите норми. Майната й на искреността.

— Поздравявам те от сърце, скъпа. Наистина се радвам за теб. — Отчаяно търся някакви любезни думи за бъдещия й съпруг, най-сетне ми хрумва да кажа, че той е добър бриджор. В паметта ми възкръсва досадната вечер, която миналия месец заедно с Хю прекарахме в компанията на Гилбърт и Сам. Тя ни покани на вечеря, но време на която прекалихме с алкохола. Предложих да играем карти. Имах предвид да се позабавляваме с покер, но Гилбърт изпитваше болезнено желание да се доказва, затова настоя да играем бридж.

— Изкарахме си супер, нали?

— Точно така — бързам да излъжа.

— Представи си, ще се венчая до Нова година! Мечтаех си да се омъжа през зимата.

Твърдението й отговаря на истината. Също както мечтаеше да бъде булка и през пролетта, лятото и есента.

— Каза ли на Джулия?

Любопитна съм да разбера какво мисли Джулия за прибързания годеж. Запознах я със Сам преди около година. Тъй като и двете бяха неомъжени, започнаха да излизат заедно — твърдяха, че им допада да са самостоятелни и да обикалят клубовете, но всъщност единствената им цел беше да си намерят партньори. Само че Сам търсеше мъж, който да я поведе към олтара, а стремежите на Джулия бяха различни. Нейната представа за сериозна връзка е човек, който две вечери поред ще я заведе на танци. Мотото й: „Дръж се с тях гадно, за да са на нокти“, очевидно й носи успех, защото гаджетата никога не я зарязват след първата среща. Двете със Сам редовно ме информират за връзките си, които се различават като деня и нощта. Сам е романтична, поетична и безнадеждна идеалистка; трите най-характерни качества на Джулия са: остроумна, забавна и по-голяма злобарка от Бети Дейвис. Ето защо е страхотна клюкарка; нямам търпение да чуя мнението й за годежа.

— Не, още не съм й се обадила. Исках ти първа да научиш.

Едва се сдържам да не затворя телефона и да позвъня на Джулия. Сядам да пода, облягам се на радиатора, прокарвам пръст по дъските, като че ли се мъча да отстраня праха.

— Разкажи ми всичко от игла до конец — промърморвам и зова на помощ всяка молекула ентусиазъм в тялото си.

Сам с охота се подчинява. Когато се прибрала у дома, след като ми гостува, той вече я чакал с камара подкупи — букет червени рози, голяма бутилка шампанско (което не с било най-правилният избор предвид състоянието й) и резервация за „Айви“.

— Допуснаха ли те в заведението? — възкликвам.

— Да.

— Но… — Прехапвам език. Разбира се, не мога да й кажа, че едва се държеше на крака.

Тя сякаш чете мислите ми, защото подхвърля:

— Виждали са и по-трагични случаи.

Вероятно има право. Заведението е любимо на много знаменитости-алкохолици — отстъпва по техния брой само на клуб „Граучо“. Освен това е било късно, може би е минавало десет. Онези, които отиват в „Айви“ да се видят с познати и да бъдат забелязани, се появяват там в осем и половина.

Сам добавя, че не поискали менюто, защото годеникът й предварително бил поръчал вечерята. Избрал бил всичките си любими храни, за да й покаже какво харесва. Много мило, нали? Започнали със скариди, които Сам ненавижда, но стоически ги изконсумирала — в крайна сметка е преглъщала много по-гадни неща. После им поднесли пастет от гъши дроб и сухари. Слава Богу, че Сам предварително беше похапнала риба и пържени картофки, та да може да се преструва на деликатна, което се предполага, че допада на всички мъже. Сервитьорите непрекъснато се суетели около тях. Гилбърт е постоянен клиент на „Айви“, Сам смята, че в бъдеще често ще вечерят там. Изкарали толкова хубаво, непрекъснато се смеели, нито веднъж не настъпило неловко мълчание. Поднасяли им блюдо след блюдо, шампанското продължавало да се лее. А пък заведението… то било направо божествено. Маси с нормални размери, постлани с ленени покривки…

Оставям я няколко пъти да повтори всяка дума и да опише всеки жест. В общи линии, оставам будна.

— Много съм щастлива заради теб — казвам, опитвайки да сложа край на разговора. Отегчена съм до смърт, краката и дупето ми така са се схванали, че се страхувам да не съм се вкочанила като мъртвец. Поглеждам часовника си — Са е на телефона от час и половина!

— А ти как си? — пита тя; вероятно чувства известна вина, че проявява задължителната учтивост едва след деветдесет минути.

— Добре. — Интуитивно разбирам, че моментът не е подходящ да изтърся: „Бременна съм!“

Сам започва да описва съдържанието на каталога за сватбени поръчки, което окончателно ме довършва. Отново я поздравявам и затварям телефона.

Тя едва ли забелязва.

10.

Деветдесет секунди след като влизам в кабинета, с Джу-лия подхващаме темата. Не си губим времето с учтивости, а направо преминаваме по същество.

— Какво ще кажеш? — питам.

— Зашеметяващо.

— Отначало нямах представа за кого говори.

— Ама че си загубена, как си могла да забравиш безумно красивия и забавен Ги, известен още като Международния тайнствен мъж? — киска се Джулия. (Съвсем естествено е забележките ни да са малко злобнички.) — Бас държа, че си я вбесила.

— Оправдах се, като изтъкнах, че ме е събудила в три през нощта.

— Радвам се, че си прочута с ентусиазма си, а пък аз — с липсата на ентусиазъм, иначе само на мен щяха да телефонират но никое време.

Наистина ли съм такава ентусиастка? Замислям се за миг. Питам се дали е положително качество. Май е доста детинско… незряло. Предпочитам да бъде известна със здравомислиетоето си. Или с факта, че винаги давам правилни съвети.

— Честно казано, когато ми съобщи новината, доста се понапънах да изразя необходимия възторг — продължава Джулия. — Всъщност трябва ли да бъда възторжена? Що за човек с този Гилбърт? Събитията се развиха с такава главоломна скорост, че дори не съм се запознала с него.

Работата е в това, че и двете обичаме Сам и не искаме сърцето й да бъде разбито.

— Знаеш, че не съм от хората, които се прехласват. — Старая се да бъда уравновесена, което ми е неприсъщо. — Но мисля, че изборът й е правилен. Гилбърт изглежда симпатичен. Виждала съм го само веднъж, обаче за разлика от повечето мъже в живота на Сам той май наистина се интересува от нея, приятелите и семейството й, от работата й. — Казвам го отчасти защото е вярно, но най-вече защото ми се иска да отговаря на истината. — Освен това желае да се обвърже.

— Определено е предимство в очите на Сам.

— По-скоро е необходимост.

— Не мислиш ли, че толкова прибързано предложение е подозрително? Представи си, че е някакъв психопат!

— Едва ли. Обяснението е, че и той е прехвърлил четирийсетте. Навярно ще се съгласиш, че не му остава много време да се прави на палавник.

— Сам заяви, че й е предложил по начин, който е надхвърлил най-смелите й мечти.

Казвам си, че това е невъзможно, но не споделям мислите си, само повтарям, че се радвам за нея.

— Обясни, че приличал на филмова звезда. Вярно ли е?

Позамислям се, преди да отговоря.

— Не мога да го оприлича на Бен Афлек, нито на Джъд Ло, определено не е копие на Том Круз, но като се замисля (леле, колко съм благородна!), по-скоро е като Кари Грант — преди да се разчуе, че е обратен, — кръстосан с Ерол Флин.

— Носи ли зелен чорапогащник? — Джулия отново избухва в смях.

— Не злобей! Той е духовен, почтен и симпатичен.

— Ясно. Значи е скучен.

— Като прочетен вестник. Обаче Сам е извадила късмет с духовността му, защото досегашните й приятели бяха толкова бездуховни, че единственото им хоби беше да гледат порно по Интернет.

— Тя каза още, че годежният пръстен е тъкмо какъвто би избрала.

— Боже, колко съм загубена! Забравих да попитам за пръстена. Сигурно е с голям диамант и е купен от „Тифани“.

— Моето предположение беше същото, но бижуто било с малки изумруди.

— Все пак е годежен пръстен, нали?

— Сам явно е на седмото небе.

— Това е най-важното.

— Хммм.

Въпреки че разговорът ни продължи около минута, очевидно сме в пълно съгласие.

Телефонирам на Джесика, за да й съобщя за годежа на Сам.

— Много се радвам. Не знаех, че има сериозна връзка. Вие, съвременните момичета, сте толкова потайни!

— Не е вярно.

— Как реагира, когато й съобщи, че си бременна?

— Ъъъ… още не съм й казала.

Реакцията на майка ми показва, че ме мисли за по-достойна, отколкото всъщност съм.

— Разбирам — за да не провалиш „голямата й новина“ и да станеш център на вниманието.

— Нещо такова — промърморвам.

— Разкажи ми нещичко за този Гилбърт.

— Четирийсет и седем годишен е, симпатичен, работи като изпълнителен директор в малка фирма за компютърни програми. — Устоявам на изкушението да добавя, че бъдещият съпруг на Сам изглежда като събирателен образ на всички бащи по света.

— Май не си особено въодушевена.

— До днес не си давах сметка колко очебиен е ентусиазмът ми.

— След като си го осъзнала, се опитваш да го потискаш, така ли? — В гласа й прозвучават нотки на раздразнение.

— Ами… да.

— Защо? Ентусиазмът е прекрасно качество. Защо, след като го притежаваш, се мъчиш да се отречеш от него? Защо винаги се опитваш да измениш на истинското си „аз“? — мърмори Джесика.

Питам се дали не влага ирония, когато рязко сменя темата и подхвърля, че възнамерява да си направи липосукция на бедрата.