Синдромът „Хю“

28.

— Да се върнем към първата ни среща преди година, когато вие изложихте целите на вашата компания, които възнамерявахте да осъществите с наша помощ. Първо, за една година да бъдат завладени два процента от пазара на безалкохолни напитки, като се има предвид, че въпросният пазар е изключително „пренаселен“ и дори най-могъщите корпорации не държат повече от девет процента. Второ, да се намали до минимум нелегалната продукция на вашата прочута плодова напитка. — Карл млъква за миг, подкупващо се усмихва на младата директорка на маркетинговия отдел. Тя също се усмихва, поддавайки се на уж невинния флирт. — Трето… — Той отново млъква.

Наострям уши. Карл отчаяно се оглежда, изведнъж си спомням, че в този момент трябваше да го прекъсна: „Колега, според мен не е необходимо да «продаваме на краставичар краставици». Госпожица Картър по-добре от нас знае какви са целите на компанията, която представлява.“

Истината обаче е, че не изпълнихме третото условие, а именно — да не превишим бюджета, факт, който очевидно не желаем да изтъкваме. Скачам на крака и в последния момент спасявам положението. Карл ми хвърля поглед, от който и шербет би загорчал; едва не го издъних. Дру също клати глава. Какво им става на тези двамата? Защо правят от мухата слон? Ясно е като бял ден, че госпожица Картър си пада по Карл; ако опре ножът до кокал, той ще й се пусне — за да изпълни служебния си дълг, разбира се. Освен това уводната му реч беше блестяща. Карл умее да грабне вниманието на присъстващите. Номерът му прави силно впечатление първите няколко пъти, ала напоследък ми се иска да престане с цирка — използва едни и същи трикове в бизнеса и в личния живот, което е адски досадно. Ако реши да предложи брак на многострадалната си приятелка, с която са заедно от девет години, вероятно ще изрече гръмките фрази, използвани до омае някой клиент.

1. Защо правя предложение:

а/ защото съм неотразим и дамата не може да ми откаже;

б/ поради демографските данни, определящи средната възраст на хората, които сключват брак;

в/ поради финансови съображения.

2. Защо Джени трябва да приеме…

Довършвам отчета за дейността ни, за щастие госпожица Картър не обръща внимание, че сме превишили бюджета със седемнайсет процента.

Раздвоена съм.

Искаше ми се да обясня на клиентката за какво са били допълнителните разходи. Истината е, че двойно по-големият хонорар на актрисата, участваща в рекламния клип, „разори банката“. Разбира се, клиентката своевременно беше уведомена и даде съгласието си, при условие че „направим всичко възможно да намалим разходите по друго перо“. Наистина се опитахме, но не си дадохме много зор. При подготовката на годишния отчет предложих да напомним на госпожица Картър, че се е примирила със загубата. Карл се противопостави, дори ме упрекна, задето съм толкова „наивно прозрачна“. Дру не си цапа ръцете с мръсни пари и предпочита да се уедини в абаносовата си кула, Брет пък не ме подкрепи, тъй като именно той настояваше въпросната актриса да участва в рекламния клип. Чувствах се прекалено скапана, нямах сили да защитя принципната си позиция. Откровено казано, бях изненадана колко малко ме е грижа — в края на краищата ставаше въпрос само за някаква си безалкохолна напитка. Ето защо решихме да приложим номера с пропускането на третата точка от отчета. Признавам, че — Карл имаше право — преразходът ни се размина безнаказано.

Рецитирам като робот факти и данни, едва успявам да се съсредоточа, но няма страшно; госпожица Картър въобще не ме слуша, прекалено заета е да си разменя погледи с изпечения флиртаджия Карл. Той наистина е привлекателен, въпреки че според мен красотата му е прекалено очебийна. Ама и аз съм една — че каква друга може да бъде красотата? Докато го наблюдавам изпод око, той пуска неотразима усмивка, която причинява топене на снега в Уест Енд. Госпожица Картър вижда и чува само него.

Залитайки, излизам от залата; възнамерявам да се чупя преди края на работното време, да се отбия в дрогерията и да си взема витамини, обаче планът ми се проваля, защото Дийн ме залавя тъкмо когато се изнизвам. Нарежда да отида в кабинета му. Говори спокойно, но се чувствам така, сякаш директорът на училището ме е спипал да пуша зад навеса за велосипедите и ме вика в кабинета си, за да ми чете люто конско. Да му се не види, какво си е наумил? Мъча се да си спомня какво не съм свършила както трябва или изобщо не съм свършила, отказвам се от изреждането, защото не ми стигат двайсетте пръста на ръцете и краката. Ето защо съм приятно изненадана, когато Дийн ме посреща с усмивка.

— Страхотни новини, Джордж. Браво на теб. Поздравления.

Взимам писмото, което той въодушевено размахва, и го прочитам. Уведомяват ни, че компания за производство на много известна марка коли е решила да ни допусне до конкурса за реклама на техния продукт. (Не ви казвам коя марка, защото, ако я узнаете, ще се наложи да ви убия.)

— От този момент посвещаваш цялото си внимание на проект „Скорост“ — продължава той.

— Проект „Скорост“ ли? — Неволно се засмивам на баналното кодово название, издаващо пълна липса на въображение.

— „Скорост“ е кодово име. Хитро, нали?

— И то много. — Преструвам се на въодушевена, за да не забележи циничното ми подсмиване.

Поради причина, която така и не разбрах, спечелването на нов клиент винаги е обвито с тайна, която се пази още по-ревниво, ако става въпрос за много пари. Какъвто е настоящият случай. Поръчката е от мултинационална компания, готова да вложи в реклама 80 милиона паунда, десет процента от които ще бъдат за нашата агенция. Задачата ми за тази година е да повиша приходите ни с 3 милиона паунда. Брей! Въпреки че съзнанието ми е позамъглено от бременността, веднага проумявам колко важна е сделката.

— Запознах се с директора на отдела по маркетинг. Симпатяга е — продължава Дийн. — Веднага ме попита за теб. През септември сте се били запознали на форума по маркетинг, видели сте се и на коледния бал. Казва се Франк Робсън. Помниш ли го?

— Разбира се. — Още тогава ми се стори доста проницателен. Държах се мило с него, разговаряхме надълго и нашироко за рекламната кампания, която подхваща сега. Разсмях го с коментара си относно жизнения цикъл на един продукт. Първият стадий е въвеждането му на пазара, когато приходите и съответно печалбата са нищожни (нашата агенция не си губи времето с продукти, които са на този стадий). Вторият представлява период на растеж, съпроводен от бързо повишаване на продажбите и приходите (на този етап ние влизаме в играта). Третият е зрелост, четвъртият — упадък. Казах на Франк Робсън да ми се обади, когато неговият продукт навлезе във втория стадий, но нито минута по-рано. Беше му много забавно, почти непрекъснато се смееше, накрая каза, че му харесва откровеността ми. Което доказва, че си струва да бъдеш любезен с някого; не се знае кога кокошките ще се върнат в двора ти, освен това конкретната кокошка май ще излезе от ония, дето снасят златни яйца. Изпитвам радостна възбуда. Чувствам се почти като предишната Джорджина.

— Човекът явно те помни. Впечатлила си го, Джордж. — Дийн се изкисква, не успява да се сдържи и добавя: — Ако те види сега, ще му направиш още по-голямо впечатление.

Поглеждам го на кръв, той се мъчи да обуздае веселието си.

— Браво на теб! — повтаря. — Супер си! Тъкмо когато си мислех, че си загубила усета си, ти ме изненада приятно. — Доволно се усмихва, започва да ровичка в чекмеджето на бюрото си, търсейки пура. — Спести ми времето за обмисляне как да прекъсна трудовия ти договор, ха-ха! — Избухва в смях, ала вътрешният глас ми подсказва, че наистина съм била на косъм от уволнението.

Загубила съм усета си, така ли? Изкушавам се да възразя, но си давам сметка, че има право да ме критикува. От Централната агенция за провеждане на конкурси повече от месец са се опитвали да се свържат с мен, но не съм отговорила на съобщенията им. Предполагам, Дийн е пропуснал този факт, толкова е бил щастлив, че сме поканени за участие. Набързо сгъвам писмото и заявявам:

— Веднага се захващам. Имай ми доверие.

— Клиентът много държи проектът да остане в тайна. Дори в нашата агенция ще го обсъждаме само с хората, които работят по него.

— Никой няма да разбере кой се крие под кодовото название — отбелязвам. За щастие Дийн се взема прекалено насериозно, за да допусне, че някой ще дръзне да се майтапи с него.

— Никакви пробойни в кораба, ако ме разбираш. — Той предупредително размахва пръст. — От теб се иска да работите така, сякаш сте обградени от Великата китайска стена, не от прозирни китайски паравани.

— Дадено.

— Мислила ли си кого ще привлечеш в екипа?

Изобщо не възнамерявах да работя в екип.

— Да — отговарям. — За такава важна поръчка е необходим екип от добри специалисти, тоест Карл, Дру и Брет.

— Съгласен съм.

— С Карл ще решим кого да привлечем за счетоводната работа; ще ти докладваме, като уточним подробностите.

— Разбий ги, Джордж!

Изгубила съм била усета си, а?

Ще му покажа кой какво е изгубил! Това ще бъде най-успешната реклама в историята! Ще ги побъркам със стратегията, ще омая клиента, докато забрави името си, ще сформирам екип от най-умните, най-гениалните служители в агенцията. Ще използвам най-новите мултимедийни продукти — ако се наложи, ще рекламираме върху водопади.

Ще бъда мотивирана, ще бъда изпълнена с енергия и желание за работа.

Стига да си пия редовно витамините, ще бъда свежа като краставичка.

29.

Атмосферата в аптеките е доста потискаща. Миризмата — нездравословна смес от воня на болести и средства за хигиенизиране — е по-отвратителна, отколкото в магазин за риба или за домашни любимци. Отгоре на всичко пред гишетата винаги се извиват безкрайни опашки и също като в чакалните пред лекарските кабинети висенето на опашката може да се окаже с летален изход. Мъча се да избегна погледите на другите клиенти и мисълта за техните болежки, като разглеждам изложените стоки — памперси за възрастни, чорапогащници против разширени вени, пудри против гъбички по краката. Няма начин да се чувстваш добре, след като най-невинното лекарствено средство са пастили против възпалено гърло. Най-сетне се добирам до гишето, подавам рецептата.

Няма страшно. Работата по новия проект е само поредната топка, с която трябва да жонглирам. Ще се справя. Разбира се, че ще се справя. Витамините ще ме ободрят, вече няма да ми се повдига, ще приготвя богата вечеря за Хю… Всъщност той май спомена, че ще закъснее. Няма значение, тъкмо ще използвам свободното време да се запозная с документацията по проект „Скорост“. Точно така ще направя.

— Тези лекарствени препарати се отпускат и без рецепта. — Жената с бяла престилка едва прикрива прозявката си. — Всички са еднакви.

Свивам рамене:

— Дайте ми нещо по ваша преценка.

— Посочете какво желаете — упорства тя. Хората на опашката започват да мърморят и ме гледат злобно, защото не съм наясно със системата.

— Искам каквото е предписал лекарят.

— От онези, които се отпускат с рецепта или без рецепта?

Каква е разликата? И дали ме е грижа?

— Зависи дали плащате за рецептата. Плащате ли? — изпитателно ме поглежда тя.

— Разбира се. — Потресена съм, че изобщо ми задава този въпрос. Хората на опашката са потресени, че плащам, и мърморят неодобрително.

Аптекарката се взира в бялата хартийка с надраскани латински думи, намръщено поглежда щръкналия ми корем, ехидно подхвърля:

— Не е вярно. За бременни изпълнението на рецептите е безплатно.

Защо тонът й е такъв, сякаш ме е хванала да отклонявам държавни средства, за да подпомагам терористична организация? Единствената ми грешка е, че пожелах да платя за нещо, което тя държи да ми даде безплатно.

— Седнете! — нарежда ми, все едно е строга директорка на девически пансион. Подчинявам се, като се питам откога животът ми толкова се е усложнил. Зная отговора. Всичко започна с положителния тест за бременност. Той беше камъчето, което обърна колата. Приливът на самоувереност, който изпитах, научавайки, че ни е възложена толкова важна поръчка, се превръща в отлив. Какво ще стане, ако се проваля? Ясно е, че не съм в състояние да се справя с елементарна процедура като например купуването на витамини. Човърка ме и мисълта дали Дийн наистина е смятал да ме уволни. Мамка му, толкова бях заета да се тръшкам, задето от бременността съм погрозняла и всички ме избягват, че не обръщах внимание на важните неща. Но не съм изпуснала последния влак. Просто трябва да се съсредоточа, работата ми да бъде по-ефективна. И още нещо — да се постарая да не мрънкам пред Хю, да бъда приятна компания. И ще направя всичко възможно да изглеждам като Джорджина отпреди два месеца.

Постепенно слепоочията ми затуптяват от болка; вбесена съм от парадокса, че седя в аптека, обаче няма изгледи да получа медицинска помощ. Оглеждам се, дано нещо прогони печалните ми размишления. Изборът е ограничен — дипляна и плакат наблягат на лечението на акне, на друга е показано как се прави превръзка на коляното. Само като гледам дипляната за акнето, получавам сърбеж, затова избирам онази с превръзката.

Въпреки че не я поощрявам, жената, която седи до мен и се отличава с двойна брадичка и издут корем, решава да ме заговори:

— Кога ви е терминът?

— През август — отговарям, отново се пренасям във вълнуващия свят на превръзките за коляно. Не съм в настроение за празни приказки.

— Не може да бъде! Рекох си, че сте поне в седмия месец — отбелязва натрапницата.

Остават ми точно четири месеца и половина; въпреки че тази сутрин без всякакво притеснение отбелязах датата на календара, изведнъж отново се чувствам като затлъстяла неудачница. Ех, ако поне имах воля да престана да се тъпча… Взимам опаковка с дражета за освежаване на дъха (единствената „храна“, предлагана в аптеката), дъвча ги едно след друго.

— Ще раждам през юни — споделя жената, макар да не съм я питала. — Сигурно ще имате момиче, щом коремът ви е толкова голям. Май сте сложили някой и друг килограм повече, а? — Тя се засмива.

Нямам представа дали ще имам момче, или момиче. Честно казано, полът не ме интересува, стига бебето да е здраво и да има очите на Хю. Внушавам си, че не бива да се дразня, задето непознатата е забелязала колко съм напълняла. Може да ми е от полза, ако се озова примерно в Африка, където храната не достига.

— Не, ще бъде момче — намесва се друга жена. Вероятно се смята в правото си да коментира, тъй като момченца-близнаци са вкопчили в крака й лепкавите си пръстчета. — Станете! — нарежда. Подчинявам се като робот. — Погледнете колко се е разширил ханшът й. Нали си спомняте поговорката „Ленивото момче увеличава задника“?

Никога не съм чувала такава поговорка.

— Грешите — авторитетно казва първата, която ме заговори. — Когато носиш момче, коремът е малък и заострен. При най-добро желание нейният корем не може да бъде наречен „малък“.

Отново сядам, отправям гореща молитва към Всевишния двете да продължат спора без моето участие. Затварям очи, парещи сълзи бодват клепачите ми.

По-страшно е, отколкото да затъваш сред подвижни пясъци. Все едно съм попаднала в ада.

Първата дама се отегчава от играта „познай пола на чуждото бебе“ (която така или иначе ще завърши без победител, тъй като резултатът ще се види едва след около пет месеца) и се обръща към мен:

— Използвате ли микровълнова фурна?

Питам се дали във въпроса не се съдържа някаква уловка, ала преди да обмисля отговора си, изтърсвам: „Да.“

— Нима не знаете, че радиацията се отразява пагубно на плода? — изкрещява тя; странно, но другите клиенти се взират в мен, сякаш аз съм обезумяла. Преглъщам сълзите си, тъпа болка пулсира в слепоочието ми. — Забелязвам, че сте изсветлили косата си — обвиняващо добавя инквизиторката ми.

Машинално докосвам главата си. Дори когато съм в най-добра форма и настроение, не признавам, че боядисвам косата си.

— Вярно е — промърморвам. — Чувствах се ужасно старомодна, затова реших да направя някаква промяна.

Всъщност изглеждам толкова кошмарно, че съществува голяма вероятност за детето ми плацентата да е по-привлекателна от естетична гледна точка, отколкото майка му. Изсветляването на косата беше отчаян опит да спра плъзгането по наклонената плоскост.

— Как така? Не помислихте ли за химикалите?

— Какви химикали?

— Нима искате да отровите бебето? Не сте ли чували за децата, родени с ужасни деформации именно поради тази причина? Все едно си инжектирате хероин.

„Благодаря за успокоението“ — мисля си, невидимият ковач в слепоочието ми все по-силно удря с чука. Бум, бум!

Следва поредният въпрос:

— Плувате ли?

Кимвам с надеждата, че поне този отговор ще ми донесе червена точка и по някакъв начин ще ме отличи от Ханибал Лектър. Във всички книги за бъдещата майка се препоръчва да се правят леки физически упражнения и макар да бях принудена да се откажа от интензивните двучасови тренировки по аеробика (жалко че личният ми треньор не ми прости, задето повърнах върху велоергометъра), усилието, което полагам на всеки две седмици да посещавам басейна, е достойно за възхищение.

Да, ама не.

Всички жени в аптеката ужасено ахват; изведнъж забелязвам, че до една тикат колички и още не са се отървали от излишните килограми, натрупани по време на бременността.

— Откажете се от плуването, помислете си за вредата от хлора. Хрумвало ли ви е да пиете белина?

С удоволствие бих изгълтала цяла бутилка, ако ще слушам още щуротии!

Ковачът в слепоочието ми буквално обезумява, едва се съсредоточавам, за да схвана какво говори жена номер едно, макар да подозирам, че не си струва усилието. Тя обяснява защо се смята за капацитет по тези въпроси и в правото си да раздава съвети:

— Бременна съм с третото си дете. Предишните са дошли на бял свят с Цезарово сечение. Погледнете! — Нямам време да възразя — тя запретва пуловера си, смъква панталона си, гордо демонстрира белезите. Какво да кажа?

Нищо.

Изглежда, бременността е нещо като обред за приемане в клуб, а жените, които вече са в него (настоящи и бъдещи майки), смятат, че сме свързани чрез членството си. Признавам, че лекцията на Пени относно бременността не ме раздразни, дори ми беше интересна, може би защото беше поднесена заедно с вкусен обяд. Обаче желанието ми да споделям гинекологични подробности с непознати е силно колкото охотата ми да се бия на фронта, което май е равнозначно на раждането, ако се вярва на дамите, врели и кипели в това начинание. Не за пръв път напълно непозната жена проявява желание да се похвали с белезите от раните, получени по време на лютата битка. Миналата седмица на опашката пред тоалетната в „Кафе Руж“ една дама настояваше да ми покаже стриите си, друга, с която се редяхме на касата в „Маркс и Спенсър“, бе твърдо решена да сподели отблъскващите подробности относно проблемите си с инконтиненцията. Забележете, действието се развиваше в „Маркс и Спенсър“, не в магазин за конфекция!

Отврат!

От друга страна, нямам приятелка, с която да разговарям на тази тема. Сам се интересува само от булчински рокли и воали; другите ми приятелки и познати, които нямат деца, обикалят баровете и бутиците за елегантни дрехи, вълнуват се от най-новите тенденции в модата. С тях нямам общ език, докато с непознатата с големия корем можем да обсъждаме упражнения за разширяване на таза.

Едно от мърлявите близначета кихва, жената тромаво се навежда, изважда от голямата си чанта хартиена кърпичка, ловко измъква сопола от носа на хлапето. Малкият не оценява жеста й, а надава вой до небесата. Главата ми се разцепва от болка.

Свършено е с мен.

Раздвоена съм, не знам какво да сторя. Едната възможност е по примера на сополивото хлапе да закрещя, да се тръшкам, да тропам с крак, да драскам. Другата — да се обадя на Либи.

Изваждам от чантата си мобилния телефон. Преценявам, че няма смисъл да се хабя — писъците ми едва ли ще бъдат чути сред врявата в аптеката.

30.

Набързо разказвам на Либи какво ми се е случило през деня, накрая избухвам в ридания — писнало ми е да се старая, не постигам нищо, а от мен се иска много повече. В паметта ми изплува разговорът ми с Джесика, когато на седемгодишна възраст ме бяха изпратили на лагер с момичетата-скаути. Колкото и да се стараех, не успях да измайсторя от съчки поставка за леген, освен това не проумявах каква е ползата от подобно изделие. Накрая се разплаках и телефонирах на майка ми с молба да ме отведе обратно сред цивилизацията. Само че тя не го стори. Смяташе, че спането в легло, гъмжащо от разни буболечки, и необходимостта да пестиш тоалетната хартия спомагат за изграждане на характера.

За щастие Либи има опит със седемгодишните момиченца.

— Няма да се справя! Сражавам се на прекалено много фронтове. Писна ми да полагам усилия да бъда достойна партньорка на Хю и доведена майка, каквато Кейт и Том харесват… или поне понасят. Мъча се да бъда търпелива и добра приятелка, обаче се провалям с гръм и трясък — онзи ден казах на Сам, че хич не ми пука, ако според тъпите бабини деветини бракът, сключен през август, е по-щастлив от онзи, сключен примерно през май. Старанието ми да остана слаба е поредната загубена битка също като опитите ми да бъда привлекателна и остроумна. Как ще се справя с огромната работа по важната сделка, след съм принудена да търпя бремето на огромното си тяло?

Въпреки че хлипам и говоря нечленоразделно, Либи схваща смисъла на излиянието ми. Казва, че слага чайника на котлона, и нарежда веднага да отида при нея. Не се налага да ме убеждава, ала ми става още по-приятно, когато тя добавя, че тази вечер Мили гостува на баба си и дядо си.

Тя обитава апартамент на най-горния етаж на викторианска къща в Ърлс Корт, съседите й са много симпатични австралийци. Жилището е малко, но липсата на пространство се компенсира от наличието на живот. Либи ме посреща с прегръдка — жест, нетипичен за жителите на Лондон, ала толкова естествен, когато идва от нея; на мига чувствам известно облекчение. Тръгвам след нея към кухнята в дъното на коридора, осветена от яркото слънце, като слаломирам между многобройните купчини от списания, обувки на Мили, комикси, цветни моливи, играчки, дрехи за пране, дрехи за гладене, гладени дрехи за прибиране, заемащи всички повърхности. Накъдето и да се обърна, виждам недовършени плетива и гоблени, дело на Либи, пеперуди от разтегателна хартия, несръчни рисунки и картонени модели на изтребители, сътворени от Мили. На всяка стена са окачени разноцветни лампички, все едно майката и дъщерята празнуват Коледа през цялата година. Ала най-голямо впечатление ми правят книгите — никога не съм виждала толкова много книги на едно място освен в обществената библиотека. Натрупани са на полиците, масичките, первазите на прозорците, върху телевизора и шкафа. Разпилени са на пода, подредени са на купчини в тоалетната, под канапето, на стълбището. Когато Либи отваря шкафа с чиниите и чекмеджето за приборите, виждам още книги, няколко се мъдрят на полицата редом с кутиите със спагети и мюсли. Навярно в малкото жилище има повече от хиляда томчета.

Срамувам се заради истеричния пристъп, затова повеждам разговор на общи теми, за да разведря обстановката:

— Всичките ли си ги прочела?

— Разбира се — отговаря Либи, — иначе защо да ги купувам?

Срам ме е да призная, че полиците в библиотеката ми са заети предимно от лайфстайл-списания. Книгите, които притежавам, се разделят на три категории — 50 на сто от тях съм прочела, 25 на сто възнамерявам да прочета, 25 процента предполагам, че трябва да прочета. Подборът на Либи е, меко казано, странен. Притежава студии в областта на философията, теологията, политиката, историята. Виждам сборници с поезия, книги с пътеписи и други, посветени на музиката, биологията, правото. И още купища романи, някои задържали се на първо място в класацията за престижна литература, други — спадащи към категорията „еднодневки“, което според мен издава независимост на характера.

Сядам в кухнята, докато Либи сръчно подрежда на подноса чайник, големи порцеланови чаши, чинийка с бисквити, захарница, каничка с мляко — накратко, всички необходими атрибути за откровен разговор между две приятелки. Чашите и чинийките са от различни сервизи, но са украсени с рисунки, направени на ръка. Изглеждат много привлекателни, създават впечатление за домашен уют; гледам ги и се питам защо губя сума време да обикалям магазините, за да заменя чашата или каничката от любимия ми сервиз „Конран“, които са се нащърбили. Нима ще настъпи краят на света, ако чашите и чинийките са с различни шарки?

През открехнатия прозорец може да не прониква чист въздух, но със сигурност се чува шумът от улицата. Някакъв вбесен шофьор спори с пътен полицай, вие мощен двигател — отново разбиват асфалта по Кромуел Роуд. Пролетта е сезон на плодородие и надежди, но само според календара. Април е объркал самоличността си, мисли се за януари. Природата още е потънала в печал, минувачите по улиците са намръщени. Количеството на падналите дъждове е рекордно, температурата е толкова ниска, че смразява най-деликатните части от тялото ти.

Домакинята ме повежда към дневната; едва не се спъвам в дъската за гладене, около която са натрупани още по-големи купища изпрани дрехи. Либи не се притеснява от бъркотията в жилището. Очевидно истеричното ми обаждане също не й е направило впечатление. Аз обаче съм потресена — поведението ми е недопустимо, нямам право да избухвам така пред жена, която почти не познавам. Сядам на канапето, което е близо до камината, разхлабените пружини увисват под тежестта ми. Часовникът тиктака, ютията със свистене изпуска пара. Тук съм поради същата причина, но изведнъж сякаш онемявам. Защо ли? Въпросът на Либи не беше труден. Попита ме дали ми е харесало в Уелс. Отговорът е лесен, защо тогава се затруднявам? От срам ми идва да потъна в земята. Давам си сметка, че по телефона казах прекалено много, та сега да обърна всичко на шега. Признах, че съм безпомощна. Аз, която се справях… не, излизах с чест от всяка ситуация! Дали да не се оправдая е хормоните си?

— Хареса ли ти в Уелс? — повтаря Либи.

— Да.

— С Хю починахте ли си?

Забелязах, че преди да изрече нещо, тя обмисля какво въздействие ще окажат думите й. Гледа през прозореца, когато ми задава въпроса, ала не отделя очи от мен, докато отговарям — похват, създаващ впечатлението, че тя е вездесъща и всесилна. Либи е кръстоска между божество и библиотекарка, впечатление, което не се създава само от купищата книги. Напомня ми на библиотекарка, която знае кога момченцата гледат снимките на женски гърди в учебниците по медицина или търсят в речниците ругателни думи. Накрая се навежда да завърти терморегулатора на ютията, което ми дава възможност да преценя доколко искрен да бъде отговорът ми.

Необходимостта да бъда откровена надделява над срама:

— Двата дни в Уелс ми помогнаха да се отърся от постоянната умора, ако не от постоянните заяждания на Хю.

— За какво спорите?

— За всичко. И за нищо.

Странно, но първият скандал помежду ни в разстояние на почти четиринайсет години, който избухна преди заминаването за Уелс, се оказа повратна точка във взаимоотношенията ни. Сега не правим друго, освен да се караме. Повеждам разговор с намерението да бъде позитивен и продуктивен, но след първите няколко фрази с Хю неизменно се сдърпваме. Поводите са най-разнообразни — неговите закъснения, моята отпадналост, неговият егоизъм, моето закърняло либидо, издръжката на Бека, отглеждането на още нероденото ни дете, кой е оставил в хладилника празната кутия от прясно мляко. Въпреки че поводите са разнообразни, споровете ни са еднакви — ненужни и безсмислени, изпълнени с разкаяние и горчивина. Ако първото тримесечие от бременността ми премина под знаменателя на повръщането, кодовата дума за второто ще бъде „враждебност“.

— Имаме известни затруднения в общуването — признавам. — Сигурно причината е в… хормоните ми.

— Така ли?

— Открих, че в книгите за бъдещите майки истината се премълчава или е представена в прекалено розова светлина. Във всяка пише, че „може би от време на време ще ме избива на плач и ще чувствам раздразнение“.

— А всъщност си станала по-нетърпима от хунския вожд Атила — подхвърля Либи.

— Точно така. — Кисело се усмихвам.

Изглежда, при зачеването в мен е попаднала частица гняв, голяма колкото песъчинка, която с всеки изминал ден набира скорост и увеличава размерите си; само плодът в утробата ми расте по-бързо.

В петия месец на бременността ми песъчинката е голяма колкото снаряд и два пъти по-експлозивна. Яд ме е на всички и на всичко. Всеки ден Хю прави нещо, което ме вбесява. Яд ме е на приятелките, които престанаха да ме търсят и ме изоставиха, откакто забременях. Бясна съм на приятелите, които се надпреварваха да флиртуват с мен, а сега не ме забелязват или ми се подиграват. Също и на тъпите жени в аптеката и на мърлявите им отрочета. Да му се не види, на мястото на моя приятелка отдавна щях да съм задраскала името си от списъка на хората, на които изпращам коледни картички!

Как реагира Хю?

Наскоро му казах, че може би постоянните ни караници са предизвикани от нарушения ми хормонален баланс, а той заяви: „Слава Богу, че ти увря главата — крайно време е да предприемеш нещо.“ — Чувствам се малко гузна, че цитирам думите му извън контекста.

— Той е напълно нов човек — мърмори Либи.

— Джесика ме уверява, че ако пия витамини, ще възвърна спокойствието си.

— Има право. Посъветвай се с акушерката.

— Вече го направих; изненадващото е, че вместо да ме обсипе със стряскащи подробности за дължината на плода в утробата ми, обвиващата го ципа и прочие, тя се съгласи с Джесика и ми написа рецепта.

— Значи имаш напредък — усмихва се Либи.

— Може би — заявявам печално. — Обадих ти се, след като си купих витамините, но както сама разбра, не бях олицетворение на спокойствието.

— Трябва да ги изгълташ, не да ги държиш в чантата си. Нормално е да се чувстваш…

Докато търси подходящата дума, аз я изпреварвам:

— Шибано.

— Да.

— Не мога… Трудно ми е да свикна. — За пръв път, откакто влязох в жилището на Либи, се осмелявам да я погледна. Забелязвам, че дори окото й не трепва от моето признание. Не започва да ме успокоява, ала погледът й е изпълнен с разбиране и съчувствие. Миниатюрните кафяви точици в сините й очи ми подсказват, че мога да бъда откровена с нея. Въпреки че откровеността е демоде и те прави уязвима. — Напоследък вечно съм уморена и ме избива на плач, лицето ми се покри с петна, косата ми пада, толкова напълнях, че приличам на слон…

Либи проявява здравомислието си, като не бърза да ме увери, че изобщо не съм се променила и че в гръб бременността изобщо не ми личи.

Браво на нея.

Въпреки че можеше да пусне някоя и друга невинна лъжа, за да повиши настроението ми.

— Не участваш в състезание — отбелязва.

Хвърлям й унищожителен поглед. Наивността й е смайваща.

— Напротив. Целият живот е състезание.

— Чакаш с нетърпение раждането, нали?

— За ужасните болки ли говориш? — питам недоверчиво.

— Не. За това да имаш дете, да бъдеш майка.

Мога да блъфирам. Да повикам на помощ фалшивия глас, да заявя, че „се чувствам на седмото небе от щастие“… но кого ще заблудя освен себе си? Взирам се в смачканата хартиена кърпичка, която стискам. Подгизнала е от сълзите ми и своевременно ме подсеща за скорошния ми истеричен пристъп.

— Страхувам се — признавам. Разбърквам чая, наблюдавам как листенцата се спускат към дъното на чашата.

— От какво?

Дълбоко си поемам дъх, „хвърлям се с главата надолу“:

— От всичко. От бременността, която ме обезобрази, от родилните болки, от майчинството. Не съм на седмото небе от радост, а се страхувам до смърт.

— Ясно.

— Бременността е прекалено голямо предизвикателство за мен. Ненавиждам големия корем, повръщането, умората, самотата. Какво ме очаква в бъдеще? Пак същото. Не зная дали ще издържа. — Либи слуша, без да ме прекъсва, което ме подтиква да добавя: — Най-много се страхувам, че някой изцяло ще зависи от мен, че ще бъда толкова необходима.

Чак сега тя проговаря:

— Децата порастват, не остават вечно в пелени.

Забележката й е напълно уместна, ала вместо да ме успокои, поражда нов проблем.

— Дори не знам какви памперси да използвам — изтъквам плачливо. — Предполагам, че си видяла богатия асортимент в супермаркетите. За новородени, рециклирани, водоустойчиви, свръхабсорбиращи… отгоре на всичко се предлагат в двайсет размера…

Думите ми са като буен водопад. Страховете и съмненията, които от седмици, не, от години тая в сърцето си, излизат на бял свят.

— Не му виждам края. Когато бебето се научи да седи на гърне и става малко по-независимо, когато най-сетне спи непробудно поне една нощ и започне да бърбори, все още ми предстоят изпитанията на детската градина и началното училище и ужасите, свързани с тях. Въшки, тормоз от по-големи момчета, бележници в края на срока! — Отчаяно се тръшвам на канапето, едва не разливам чая. Либи оставя ютията, но не ме прекъсва. — Питам се дали изобщо да го пратя в детска градина, или да взема детегледачка — продължавам. — Ще чувства ли липсата ми, ако се върна на работа? Е, ще трябва да я преживее, защото не мога да стоя с него по цял ден, и то всеки ден. — Свирепо се взирам в Либи, като че ли тя настоява да го правя. — В кое училище да го изпратя? — изкрещявам отчаяно; ако тя предложи някое, ще я послушам, защото нямам представа от тези неща.

Няколко „услужливи приятелки“ и познати вече ми телефонираха, че е прекалено късно да ме включат в списъка на което и да било от най-добрите подготвителни училища — местата били заети за следващите милион години. Едва се въздържах да не изкрещя в слушалката: „Но то още е само ембрион!“

Капнала съм от умора.

Писна ми да се преструвам, че всичко е наред, че се чувствам повече от добре. „Добре“ означава провал, който трябва да избегна. Прекъсвам тирадата си, позамислям се, накрая изтърсвам:

— Чувствам се така, сякаш са ме изобличили в лъжа, разбрали са, че съм измамница.

— За какво говориш?

— Не съм осмица, камо ли десетка, само едно мижаво пет и половина.

Либи озадачено бърчи чело; обяснявам, че макар да изглеждам като въплъщение на самоувереността — изглеждам е ключовата Дума, — качествата ми не са вродени, всичко съм постигнала с много усилия, дори промяната във външността ми.

— Не е достатъчно да имаш престижна професия, любовник, красив дом, добри приятели и карта за някоя фитнес-зала — изведнъж се появява нов стандарт, на който да отговаряш. От мен се иска да родя, без да наддам нито грам, след което да отгледам втори Айнщайн, без нито ден да отсъствам от работа! — изкрещявам.

— Май си прекалено строга към себе си. Кой е въвел тези абсурдни стандарти?

Кой ли? Аз? Или Хю? Или може би Бека през далечната 1987 година? А може би са въведени от Холивуд.

— Предлагам засега да не си блъскаш главата за училището — подхвърля Либи, връщайки ме към проблема, изискващ неотложно разрешаване… или поне към онзи, чието съществуване съм готова да призная. — Всяко нещо с времето си.

Ама че щуротия! Винаги съм се гордяла със способността си да върша няколко неща едновременно, тоест умело да жонглирам с много топки. Макар че напоследък не правя друго, освен да изпускам топките. Либи изключва ютията, започва да навива кабела около ръкохватката. Премества купчината току-що изгладени дрехи, сяда до мен, окуражително стисва ръката ми.

— Щом ще имам дете, искам да бъда добра майка — мърморя.

— Разбира се, че ще бъдеш.

Ще ми се и аз да бях толкова сигурна. Питам се дали да споделя защо взаимоотношенията ми с жени като Пени са толкова сложни. Неприятно ми е да го призная, ала се възхищавам от нея. От една страна, тя е майка, каквато мечтая да бъда. От друга, ми вдъхва ужас. Вечната й саможертва едновременно ми внушава уважение и ме отвращава. Наистина искам сама да приготвям храната на детето си. Искам да го водя на тенис, балет и на уроци по френски (не и преди да навърши три години), обаче това означава, че няма да имам собствен живот, че ще бъда само шофьор. Как ще намеря време да бъда предана майка, да ходя на работа и да поддържам външността си? Знам, че когато детето ми навлезе в юношеската възраст, ще започне да ме ненавижда — въпреки времето и усилията, които съм посветила на отглеждането му. Ако е момче, ще престане да се къпе и да общува с околните, ако е момиче, безсъмнено ще изпада в истерия и ще страда от анорексия. Последният удар, който ще ми нанесе, е да ме направи баба.

Либи сякаш чете мислите ми:

— Да бъдеш майка, не означава само тревоги, несигурност и поражения.

— Какво означава тогава?

Тя се замисля. Други, не толкова сериозни жени, биха отговорили с лекота. Ще кажат, че майчинството е фантастично, ужасно, удовлетворяващо или много уморително. Но каквото и да отговорят, ще бъде прекалено опростено, сведено до една дума или едно изречение. Нищо чудно да използват някое клише, с което обикновено се описва майчинството, например: „Детето преобърна живота ми“ или „Да имаш дете, е като влюбването.“ Либи взима шоколадово десертче „Кит-Кат“, отхапва от него, взира се в пространството; а може би гледа грамадния куп пране, което й предстои да изглади. Дълбоко си поема въздух, едва тогава проговаря:

— Майчинството е най-невероятното ми преживяване. Отнема всеки миг от времето, през което съм будна, че дори и от съня ми. Толкова неща ми се иска да споделя за майчинството, че винаги се изкушавам да не кажа нито думичка. То обединява милиони противоречиви чувства — радост, възхищение, задоволство, страх, вина, удивление, блекчение, тревога. Особено тревога. Понякога ми се струва, че ще се поболея от безпокойство. Питам се дали съм прекалено строга, или тъкмо обратното. Дали уча дъщеричката си да различава доброто от злото… след което ми хрумва: „Коя съм аз, че да определям кое е добро и кое — зло? Всъщност няма значение, защото може би с нея ще се случи някакво нещастие…“

— Либи, престани!

— Ужасно е, когато подобна мисъл се загнезди в съзнанието ти, камо ли да я изкажеш, ала всеки родител се страхува да не би детето му да си счупи я крак, я главата, да не би някой да разбие сърцето му… Понякога ми се струва, че ще рухна под тежестта на страховете и отговорностите. Изкушавам се да се пъхна под завивката — нека друг поеме грижите ми. Разбира се, невъзможно е, защото друг няма, освен това само като погледна Мили, се чувствам… — Либи дълго търси най-подходящата дума. — …обновена. Тя е смисълът на живота ми, нещо повече — заради нея живеят хора, които дори не подозират за съществуването й. Тя е бъдещето.

Взирам се в нея и се питам дали не е загубила разума си, дали не е станала член на секта от безумци, обаче тя изглежда все същата — поуморена и красива. Нима смята, че дъщеря й ще бъде първата жена — президент на Съединените щати? Не ми се ще да развалям илюзията й, пък и малката наистина е доста умна, само че как ще се оправят с гражданството?

Разбирам, че съм на погрешен път, когато тя добавя:

— Да, децата са бъдещето. Бебетата, които раждаме, не само моето или твоето, а всички бебета на света, са връхната точка на всичко и всички, които са съществували в миналото. Чрез всяко възкръсва надеждата, откриват се нови хоризонти… Понякога ми липсва възможността да се отбия в бара, когато ми хрумне, но не се оплаквам. Вярно, че родилните болки са силни, а безсънните нощи те смазват, ала не бих ги сменила за нищо друго. Може би сега се страхуваш от раждането, струва ти се ужасно и унизително, обаче секунди след като изхвърлиш плацентата, си казваш, че ти се е случило най-прекрасното нещо на света. — Тя смачква на топка опаковката от десертчето и я хвърля към кошчето за смет, но не го улучва. — Признавам, че понякога ми идва да я удуша, задето безспирно пита защо не й купувам сладолед или кукла Барби. За миг изпитвам ужасна умора… и омраза.

— Дъщеря си ли мразищ?

— Не, просто изпитвам омраза. Ала по-често Мили ми вдъхва радост. Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.

На път за вкъщи думите на Либи непрекъснато кръжат в съзнанието ми. Като я слушах, всичко изглеждаше толкова простичко. „Детето е най-прекрасното нещо на света… то е смисълът на живота… бъдещето.“

Толкова простичко и убедително!

Въпреки дъжда реших да повървя пеша; чистият въздух (или онова, което в Лондон минава за чист въздух) може би ще проясни главата ми. Не отварям чадъра, водните капки струят по лицето ми. Знам, че дъждовната вода е силно замърсена, ала все пак се усещам пречистена.

Объркана съм. Отчасти защото не проумявам казаното от Либи. Отчасти защото го разбирам. „Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.“ Като се чамисля, цветовете на дъгата не са присъствали в живота ми. По принцип винаги нося черно; все пак бях студентка в края на осемдесетте и работя в рекламна агенция, тоест черният цвят е най-подходящ за дрехите и аксесоарите ми. В края на миналото десетилетие се изкуших да се обличам в други гами — кафяво/виолетово/сиво, — ала Хю побърза да ми напомни, че само черният цвят е класически. Преди да заживея с Хю, жилището ми беше декорирано с всички оттенъци на бледоморавото, после го пребоядисах в светлокафяво и бежово. Подозирах, че той ще се чувства неуютно сред толкова женствена обстановка. В интерес на истината обаче нито бледоморавото, нито светлокафявото могат да се нарекат истински цветове.

Грамаден камион-цистерна профучава край мен и разплисква една локва. Минувачите мърморят и ругаят, оглеждайки изпръсканите си палта, ала аз избухвам в смях. Въпреки че съм мокра от глава до пети. Доскоро и аз щях да мърморя и да ругая, кръвното ми налягане щеше да се повиши, щях да обмислям как да се преоблека, преди някой познат да ме зърне в този вид. Честно казано, в гардероба в службата държа резервни дрехи именно за подобни спешни случаи. Ала днес само се засмивам, бръсвам от палтото си калните капки — не е дошъл краят на света, нали? Голямо чудо, че дрехите ми са изцапани и мокри, че не изглеждам като излязла от страниците на модно списание. Важното е, че съм жива.

Хрумва ми гениална идея — ще боядисам в яркожълто детската стая.

В този момент край мен профучава червен двуетажен автобус и за втори път ме намокря.

Детската стая ще бъде в червено и жълто.

31.

След като чух как Либи нарича децата „нашето бъдеще“ (май перифразирам неточно вдъхновената й реч под влиянието на една доста банална песен, но вие се досещате за какво става въпрос), се осмелих да мисля какво ще се случи после.

След бременността, когато стана майка. Майка. Майка на моето бебе.

Вълнението ми е толкова силно, че замъглява съзнанието ми.

Да, напълняла съм, но след като качих толкова килограми, че връщане назад няма, реших да се предам и се чувствам прекрасно. Толкова ми е хубаво! В неделния ден, когато се събуждам едва по обяд, не се упреквам, задето съм се отпуснала. Сънят е полезен за бебето. Приятно разнообразие е да се излежаваш и да безделничиш. Вече не смятам, че в неделя трябва да изчета всички вестници, за да съм добре информирана. Нито — че трябва да купя сирене от магазина за продукти, докарани направо от фермите, или хляб с розмарин от италианското магазинче за деликатеси, защото Хю ненавижда хляба, който се продава в супермаркетите — твърди, че бил приготвен от трици.

Вече не изпитвам вина, че не съм пробягала десет километра, или не съм преплувала трийсет дължини в басейна.

О, какво облекчение е да се примириш с наедрелите си форми! Наслаждавам се на свободата да се тъпча с каквото пожелая, защото храненето е полезно за бебето. С всяка хапка от доскоро „забранените“ храни се чувствам така, сякаш показвам среден пръст на работниците по строежите, които досаждат с подсвиркванията си и те обиждат, ако не ти обърнат внимание. Наслаждавали ли сте се на пържени картофки, подправени със сол и оцет, които консумирате направо от пликчето?

Ненапразно използвам думата „наслаждавали“; едно е да се тъпчеш с чипс, изпитвайки чувства за вина, съвсем друго — с удоволствие да похапваш картофчетата, които хем са хрупкави, хем се топят в устата. Непременно трябва да го направите.

Станала съм толкова огромна, че съм невидима.

Изчезнах от радара на деспота, наречен „мода“, и се чувствам като волна птица. Вече е без значение дали дрехите ми са в онзи оттенък на черното, който е последен писък на Модата, дали са с модната дължина. Като малка си мислех, че сигурно е много хубаво да си невидим — оказа се, че съм имала право. Когато си невидим, можеш да закъсняваш за работа и да си тръгваш по-рано, по желание да избягваш физическите натоварвания (включително секса), да се шляеш из супермаркетите.

Хемороидите продължават да ме мъчат, по корема имам грозни петна, но няма кой да ми се присмива, защото съм невидима.

Вместо да гледам на бременността като на погазване на всичко, което цели четиринайсет години се мъчих да постигна, вече си мисля, че съм пропиляла толкова много време в преследване на погрешна цел. Започвам да приемам, дори от време на време да се радвам на бременността, тъй като няма друг начин да имаш бебе, нали? А пък аз много искам това дете. БУМ!

Напълно съм превъртяла. Вманиачила съм се.

Показвам наляво и надясно снимката от скенера, превъзнасям се, когато малкото човече ме ритне, досаждам на хората с плановете си да го кърмя… накратко, обсебена съм, Отново изчитам книгите за бъдещите майки. Как съм могла да мисля за бебето като за извънземно? Наистина главата му още е възголяма, но определено прилича на дете. Притискам книгата до корема си, опитвам се да си представя мъничкото същество, сгушено в мен. Пръстчетата на ръцете и краката му са миниатюрни, има очички, уста, уши и нос. Върхът е. Как съм пропуснала да прочета, че от петнайсетата седмица започва да смуче палеца си? Възхитително, нали? Не ме стряска дори фактът, че теглото му е около 200 грама, „но ще се увеличи повече от петнайсет пъти, докато настъпи моментът на раждането“. Питах се защо да живееш, ако не можеш да обикаляш баровете и бутиците; отговорът е елементарен — чудото, което нося в себе си, е самият живот. То замести работата ми, посещенията във фитнесзадата, приятелките ми. Абсолютно всичко. Вярно е, че най-симпатичното нещо на света са сладките мънички чорапки, които се предлагат в специализираните магазини. Не съм виждала нищо по-прекрасно от бебешките ръчички (всички бебета са хубави, но моето несъмнено ще бъде най-хубавото).

Лошото е, че Хю май не споделя въодушевлението ми относно бебето и фигурата ми, променена до неузнаваемост. Помъчих се да го запаля, както Либи запали мен. Помолих го да изкаже страховете и съмненията си, свързани с предстоящото раждане, обаче той подигравателно се изкиска и попита дали напоследък съм посещавала от онези сеанси „за споделяне на чувствата“, които са толкова модерни в Америка.

Повторих думите на Либи за неописуемата, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга. Вероятно не съм добра ораторка като нея, защото Хю се втренчи в мен, сякаш се страхуваше, че съм откачила.

— Не проумяваш ли смисъла? — настоях.

— Кифличке, казах, че много се радвам за бебето — усмихна се той. — Къде са ми чорапите за голф?

— В най-долното чекмедже отляво.

Не съм забравила, че изрази радостта си и дори ми изпрати цветя в службата, иска ми се да му вярвам, ала ми прави впечатление как оттогава избягва да говори за бременността ми, освен когато ме попита къде ще държи колекцията си от дългосвирещи плочи, ако преустроим в детска стая свободното помещение до спалнята ни. Подсетих го, че вече нямаме грамофон, посъветвах го да продаде плочите и добавих, че парите ще ни бъдат добре дошли.

Разочарована съм, задето той не удържа на обещанието си, докато сме в Уелс, да поговори с Кейт и Том, да им съобщи, че ще си имат братче или сестриче. Представях си как седим пред камината, в която гори буен огън. Хю прегръща децата си, които току-що са изкъпани и са кротки като антелчета (знам, че последното е невъзможно, но ми се иска да пофантазирам). С него се бяхме разбрали как много тактично ще обясни, че Кейт и Том не трябва да се страхуват от братчето или сестричето, защото всяко бебе идва на бял свят с торбичка, пълна с любов. Което означава, че татко им няма да ги обича по-малко (разбира се, ще премълчим, че татко ще разполага с по-малко време за тях). Само че в действителност събитията се развиха съвсем различно. Кейт ме завари да повръщам в тоалетната.

— Лошо ли ти е? — попита; ако въпросът беше зададен от възрастен, бих се заклела, че долавям злорадство.

— Ами, бременна е — отегчено въздъхна Мили. Кейт явно се озадачи, затова новата й приятелка я дръпна настрана да й изнесе лекция върху основните принципи на биологията, използвайки за онагледяване Кен и Барби. Стана ми крайно неприятно, но се помъчих да се успокоя, че демонстрацията с две безполови кукли едва ли ще причини голяма вреда. Освен това не можех да мръдна от тоалетната. Проклинах Хю, задето никога не е до мен, когато ми е необходим.

Снимките от скенера не му правят впечатление, не се прехласва по чудото на природата, което расте в мен. Разбира се, всичко това не е ново за него, вероятно поради тази причина, когато Хенри го попита дали иска момче, или момиче, той отговори:

— Все ми е едно.

Разтреперих се от радост, зачаках да чуя задължителното допълнение: „Само да е здраво.“ Той обаче ме изненада:

— В крайна сметка вече имам по едно от двата вида.

О…

Странно, но за пръв път изпадаме в разногласие. Обикновено сме в съвършен синхрон. Обсебена съм от мисли и планове за бебето. Не казвам, че Хю не го желае — само дето се държи безучастно.

Неприятно ми е, че именно по този въпрос сме на различни мнения; предпочитах първото недоразумение помежду ни да бъде заради цвета, в който е боядисана тоалетната.

Трябва да престана да се занимавам с глупости и да мисля за работата си. Дийн разчита на мен.

Иззвъняването на телефона ми дава повод да не мисля тъкмо сега за новата сделка.

— Здравей, миличка.

— Здрасти, Джесика.

— Какво пише в книгата за този период от бременността ти?

За щастие поне тя проявява ентусиазъм по повод предстоящото раждане на детето ми, което донякъде компенсира липсата на интерес от страна на Хю. Въпреки това много внимавам да не й напомням, че в скоро време ще стане баба. Телефонира ми веднъж седмично, а пък аз й прочитам съответната глава от книгата за бременни.

С Джесика изумено замълчаваме.

— Как е възможно едно миниатюрно създание да бъде толкова съвършено? — прошепва тя. — Представи си, от момента на зачеването са предопределени не само полът му, ами цветът на очите му, оформени са дори линиите, определящи дактилоскопските отпечатъци! — За разлика от друг път не я прекъсвам с поетични излияния; мълчанието ми я стряска. — Джорджина, чуваш ли ме? Добре ли си?

— Да. Нищо ми няма.

— Хю хареса ли цвета, в който боядиса детската стая?

— Каза, че му допада.

Вярвам му, наистина му вярвам. Защото всичко помежду ни трябва да бъде наред. Наистина напоследък той често ми подхвърля, че съм станала неуравновесена и без всякакъв повод избухвам в сълзи, преди пък ме е смятал за сговорчива, услужлива, отстъпчива — качества, върху които не ми се ще да се гради връзката ни. Напоследък започвам да си мисля, че не е мил и внимателен, колкото си въобразявах. Не проявява интерес към мен или бебето, непримирим е към грешките. И все пак всичко помежду ни е наред. Оттук насетне ни очакват само безоблачни дни. Детето, което нося, е и на Хю. Ходилата на моето бебе са генетично копие на ходилата на този мъж. Невъзможно е той да ме разочарова. Няма начин.

32.

Купувам на Кейт и Том най-големите великденски шоколадови яйца, които се предлагат в „Торнтънс“, на специалното гише изписват отгоре имената им. Може би хлапетата предпочитат друга яйца, вероятно Бека ще побеснее, че съм им ги подарила. Забранява на децата шоколада и забавленията, вероятно ще се придържа към тази си политика поне докато Кейт и Том станат пълнолетни. В интерес на истината не взех яйцата с цел да я разгневя; като бях малка, чичо ми купи от „Торнтънс“ шоколадово яйце, на което беше изписано името ми — още смятам, че е било най-прекрасното великденско яйце, което съм получавала. Най-прекрасното на света.

В понеделника след Великден седя пред телевизора с дистанционното в ръка. Разочарована съм, че по нито един канал не повтарят „Исус Христос суперзвезда“; налага се да се задоволя с „Исус от Назарет“ с Робърт Пауъл. Превъплъщението му е съвършено — никога не съм виждала човек с толкова изумителни очи, но се чувствам някак неловко; май не е редно да смятам Исус за сексапилен. Отново вдигам дистанционното, ала попадам на някакъв уестърн, документален филм за „Ролинг Стоунс“ и мач по ръгби.

По традиция в понеделника след Великден Хю играе голф. Тази година за мен празникът не се отличаваше от делничните дни. Не трябваше ли някой (освен мен) да ми подари великденско яйце? (Купих цели шест и ги скрих на различни места в апартамента, но не е там работата, нали?) Не трябваше ли в петък да хапнем риба и топли козунаци, а в неделя — печено агнешко? Миналата година Бека заведе децата при родителите си; с Хю се възползвахме от отсъствието й и в петък поканихме гости у дома, все едно бяхме женени. Приготвих вечеря от риба, както му е редът (сложила си бях черна блуза и панталон на „Джоузеф“). В събота обядвахме в ресторант заедно с още четири двойки (носех черен костюм с панталон), в неделя поканихме десет души на агнешко печено. Облякох сива рокля на „Прада“ — в края на краищата беше редно да ознаменувам празника, нали? Пихме шампанско, водка и коктейли; въпреки че масата беше отрупана с храна, не се съблазних и похапнах само салата.

Важното бе, че традицията е спазена.

Тази година, когато с Хю вече живеем заедно, отбелязахме Христовото възкресение със спор дали да посетим една галерия (изборът е мой), или да се разходим сред природата (по идея на Хю). Той е изумен, че не приемам безпрекословно предложението му. Аз също. Хю е единственото, което съм желала. Искам само онова, което допада и на него. От тринайсет години насам всяка моя мисъл е сьобразена с него. С червено или с розово да лакирам ноктите на краката си? Кой цвят ще му допадне повече? Ще иска ли да гледа този или онзи филм? Бил ли е в еди-кой си ресторант? Дотолкова се съобразявам с мнението му, че постепенно започвам да мисля като него. Само че днес не ми се ходи на разходка. Първо, нямам какво да облека за излет сред природата, второ, държа да разгледам изложбата в Националната портретна галерия.

— Никой няма да отиде на тази изложба — мърмори Хю.

— Вярно, че не беше шумно рекламирана, но наистина искам да я разгледам.

— Никой няма да отиде, кифличке — повтаря той.

Ние също, както изглежда.

В крайна сметка изобщо не излизаме. Обаче другата година ще бъде различно, защото ще бъдем семейство — най-малкото детето ни ще бъде с костюмче на великденско зайче, включително шапка с дълги уши. Аз пък ще нося къса рокличка на цветенца в тюркоазено, лилаво и розово, жилетката ми ще бъде с пайети. Хю ще измие колата. Слънцето ще грее ярко. Ще бъде истински Великден…

Иззвъняването на телефона ме връща към действителността. Едва се измъквам от креслото, в което съм се заклещила — за пореден път ми хрумва колко хубаво би било, ако разполагах с кран, който да ме придвижва из апартамента.

— Ало? — В първия момент не мога да позная гласа. — Ало, обажда се Бека.

— Хю го няма — казвам машинално. — Ще му предам, че си го търсила.

Тъкмо се каня да затворя, чувам как тя избърборва:

— Всъщност търся теб. — Смутено прочиства гърлото си, явно и тя като мен се чувства неловко, дори се пита как й е хрумнало да ми телефонира.

Насилвам се да си спомня баналните фрази, с които се замазват подобни неловки положения.

— Много мило, Бека. Добре ли си изкарвате празника? — питам, въпреки че изобщо не ме интересува.

— Добре. Да, много добре. А ти?

— Прекрасно.

— Наистина ли?

Въпросът й ме изненадва. Струва ми се, че е искрена.

— Вече не повръщам. — Написаното в книгите не беше вярно, изпълни се предсказанието на Бека — престана да ми се повдига едва в началото на шестия месец, не в края на третия. Разбира се, за нищо на света няма да й призная, че е имала право.

— Радвам се.

— Разсеяна съм, забравям всичко, което съм чула само преди минута, но иначе съм добре.

— Това е най-приятният етап от бременността, преди да…

— Наедрея прекалено много.

— Исках да кажа, преди коремът да започне да ти пречи.

Засмиваме се на неловкия й опит да замаже положението. Изведнъж се сепвам. Какво ме е прихванало, та разговарям любезно с Бека? Млъквам и чакам да каже защо се обажда. Дали пък хлапетата не са поискали нови велосипеди?

— Обаждам се да ти благодаря за шоколадовите яйца.

— О! Ъъъ… не благодари на мен. Хю ги избра. — Лъжата ми е продиктувана от сложни мотиви. Иска ми се Бека да вярва, че той проявява по-голямо съпричастие към децата си, отколкото е в действителност, и че аз много-много не се интересувам от тях. Не знам защо преиначавам нещата… може би защото така би трябвало да бъде.

— Изобщо не го вярвам — заявява тя; прекалено съм уморена отново да излъжа. Пък и няма смисъл — тя е била омъжена за него. — Освен това исках да проверя дали вече си се записала вНОК.

— Още не съм — признавам.

— Непременно се запиши. Местата са ограничени, а е много необходимо.

Какво е НОК? Профсъюз ли? Не се осмелявам да призная на Бека, че нямам представа за какво говори. Интуицията ми подсказва, че ако го сторя, ще покажа колко неподготвена съм да бъда майка.

— Обади им се още утре, наложително е! — Въздишам от облекчение — отново разговарям с Бека-командирката, с която съм свикнала. След миг обаче тя отново ме изумява: — Като малка непрестанно си мечтаех за шоколадово яйце от „Торнтънс“.

Тръпки ме побиват, когато покаже, че не е загубила напълно човечността си.