Синдромът „Хю“

48.

Сам или Бека? Бека или Сам? Не ми се ще да се обадя нито на едната, нито на другата. И при двата разговора ще ми се наложи да преглътна толкова голяма част от гордостта си, че има опасност да се задавя. Либи твърди, че се мъча да избегна наистина важния въпрос за кръшкането на Хю. Може би има право.

Минават още две седмици, без да предприема нищо. Само дето ходя на работа; там поне още се нося на крилата на славата. Терминът ми наближава. С Хю продължаваме да спим в едно легло, ала така и не събрах смелост отново да го попитам с коя се чука сега.

— Ще отидем ли на сватбата на Сам? — пита той.

Разговаряме за пръв път от две седмици, обаче с риск да му разваля настроението, промърморвам:

— Не.

— Да му се не види, Джордж, тя е най-добрата ти приятелка! Не е за вярване, че няма да присъстваш на сватбата й само защото си напълняла толкова, че не можеш да закопчееш елегантните си сандали.

Поглеждам го накриво:

— Грешиш, драги. Не заради това отказвам да отида на венчавката. Тъй като беше прекалено зает да го забележиш, ще те осведомя, че със Сам жестоко се скарахме.

— Така ли? — Трогателно е, че се замисля, преди да зададе следващия въпрос: — Защото не те избра за шаферка ли?

Смята ме за толкова повърхностна, че да се скарам с най-добрата си приятелка заради някаква глупост. Което изобщо не е трогателно.

— Не, Хю. Причината са диаметрално противоположните ни възгледи за любовта, живота и смисъла иа съществуването ни.

— Такива сте всички жени! Прекалено усложнявате нещата. Откъде ви хрумна да разговаряте на тези теми?

— Може би защото не си падаме по футбола — промърморвам и отново зачитам книгата с обяснения за правилното кърмене.

Хю си излиза.

Тоалетът, който възнамерявах да нося на сватбата, с разкошен (разбира се, „разкошен“ е силно казано, когато става въпрос за дреха за бременни, но на мен адски ми харесва). Щях да облека червена рокля, дълга чак до глезените, която прикрива наедрелите ми форми с изключение на гърдите, подчертани от голямото деколте. Теорията ми е, че трябва да отвлека вниманието от безбрежния си корем, затова си купих червени сандали с потресаващо високи токове и шапка с много широка периферия, украсена с пайети и пера. Преди известно време Хю предложи да отида на сватбата с широката черна рокля, вероятно надявайки се да стана възможно най-незабележима. Купих си черни обуки и шапка в същия цвят, ала по-късно ги отхвърлих категорично. Не искам да бъда незабележима, а да привлека вниманието, да изтъкна своята женственост и факта, че очаквам дете.

И без това вече не мога да закопчея черната рокля.

В крайна сметка се оказа, че няма значение какво ще облека. Шапката и сандалите си останаха в кутиите. Така и не се обадих на Сам. Сам не ме потърси. Днес няма да хвърлям конфети.

Единайсет без пет е. В момента Сам се качва на кремавия ролс-ройс, който потегля към църквата. Проснала съм се на леглото в спалнята. Ярките лъчи на слънцето проникнат през отворените прозорци. Чувам как хлапетата на съседите се карат за някаква ракета за тенис, както и бръмченето на косачката, долавям уханието на прясно окосена трепа. Прекрасният летен ден е идеален за сватбено тържество. Неволно се усмихвам, защото съм готова да се обзаложа, че като се е събудила тази сутрин, Сам е казала: „Щастлива ще е булката, която се омъжва в слънчев ден.“ Със сигурност знам какво се случва, все едно съм там.

Шаферките са облечени в златисто. В проповедта на свещеника са включени и църковни, и светски текстове. Присъстващите ще бъдат принудени да изтърпят откъса от посланието на апостол Павел към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее…“, защото текстът е „задължителен“ за всяка венчавка, но Сам е избрала и поема на Джон Дън (от по-баналните, разбира се). Ще се приближи до олтара под звуците на „Появата на Савската царица“ на Хендел, а при излизането на младоженците от църквата ще бъде изпълнен Менделсоновият „Сватбен марш“. Всички тези подробности тя е уточнила още преди да завърши университета.

Хю се връща в спалнята. Напоследък повечето време прекарвам в леглото — спя или размишлявам. Съставила съм си теория, според която няма смисъл да стоиш прав, когато можеш да седнеш, и защо да седиш, след като можеш да лежиш? Не е лесно, както изглежда на пръв поглед. Думата ми е за мисленето, не за лежането. Постепенно осъзнавам, че е твърде възможно преди изобщо да не съм размишлявала, фантазирала съм, въобразявала съм си, създавала съм си идеализирани образи. Отдадох се на мисловна дейност едва след като работата по рекламния проект приключи. Дадох си сметка, че години наред съм била като малкия герой от прекрасната холандска книга „Сребърните кънки“, който с пръста си запушил пробива в бента, за да предотврати голямо наводнение. Опитвах се да задържа приливна вълна от мисли, а сега предпазливо се осмелих да извадя пръста си. С радост ще посрещна наводнението. Повечето си време Хю прекарва в дневната. Напоследък е добил навика да усилва до дупка уредбата. Съдя за настроението му по парчетата, които избира. В много отношения това е доста по-сигурна форма на общуване, отколкото разговорите с него. Онзи ден слуша „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, после „Наистина ли искаш да ме наскърбиш“ на „Кълчър Клъб“ — песен, която никога не съм харесвала. Тази сутрин си пусна парчето на Том Джоунс „Аз, който си нямам нищичко“. Това е стопроцентово доказателство, че не е обратен и че хал хабер си няма от женската психика. В подобни ситуации посланието трябва да приключи с песента на Глория.

Затварям очи. Страхувам се от избухването на поредния скандал. Нямам сили да го издържа.

— Искаш ли лимонада? Сам я приготвих. — Той оставя чашата на нощното шкафче.

Отварям очи (най-вече да проверя дали не сънувам; напоследък сънищата ми са станали изключително ярки). Подпирам се на лакти, повдигам се, отпивам глътка от разхладителната напитка.

— Благодаря, подейства ми освежително — промърмървам, едва се въздържам да не добавя: „На какво дължа тази загриженост?“

— Искаш ли да ти подложа възглавничка под краката? Някъде прочетох, че по този начин се предотвратява събирането на вода.

Позвънете на ФБР — извънземните са похитили Хю и са ми изпратили чужд човек с неговия образ! Той рови из дрешника, изважда няколко възглавници и ми помага да пъхна една под коленете си, друга под корема. Знам, че приличам на хипопотам, затънал в блато, но не ме е грижа. След като години наред се стараех да бъда слаба, грациозна и енергична, за да се харесам на Хю, сега изпитвам истинско облекчение да бъда самата себе си. Трябва да ме приеме, ако ли не — да ме изостави… какви ги говоря? Вече ме е изоставил.

Той сяда на леглото:

— Не е за вярване, че не сме на сватбата на Сам.

— Да.

— Познаваме се от години, а вие двете сте приятелки от детинство… — Въздиша, втренчва се в прозореца. Какво ли мисли? Вече не проявявам достатъчно интерес, че да го по питам. Обаче той решава да сподели мислите си, което е нетипично за него: — Заедно изминахме дълъг път, нали?

— Да.

— Сам отдавна мечтае за този момент.

— Да.

— Спомняш ли си как на маскените балове в университета тя винаги се обличаше като булка? Дори на купона за Хелоуин се предреши като младоженката на Франкенщайн. На онова празненство в стил епохата на Тюдорите непрекъснато се преобличаше, за да изиграе ролите на шестте жени на Хенри Осми. На баловете по случай завършването на всяка учебна година неизменно носеше бяла рокля.

Опитвам се да я защитя:

— Забравяш, че на коледното тържество се преоблече като фея-елхово украшение.

— Но и тогава приличаше на младоженка.

— Вярно е — признавам. Трудно е да я защитиш, защото поведението й беше толкова… прозрачно.

— Можеш ли да назовеш трите й любими филма?

— „Четири сватби и едно погребение“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“ и „Венчавката на Мюриъл“ — изреждам. Всеки може да назове любимите филми на Сам. — „Седем годеници за седмина братя“ е четвъртият.

— Харесва ми да играя с нея на отгатване на думи чрез разиграване на пантомима — усмихва се Хю. Макар да ми се струва, че по някакъв начин я предавам, като се шегувам с нея, дори тя би признала, че имаме право. През дъждовните неделни следобеди с Хю сме гледали тези филми толкова пъти, че лентите на касетите са изтънели.

Изведнъж му хрумва нещо. Става, грабва стола, занася го до гардероба и се покатерва на него. Започва да рови из шкафа-надстройка. На пода политат кутии с шапки и обувки, чанти със стари дрехи, завързани с панделки писма и пощенски картички.

— Какво търсиш?

— Ето! — Той внимателно изважда моите албуми със снимки. Педантично съм подредила спомените си — в албума, подвързан с черна кожа, — са фотографиите от университета, в петте сини албума — снимките от Ню Йорк — по един за всяка година. Имам и кафяви албуми, а от 1998 година насам използвам само червени. Никога не бих предположила, че Хю е разгадал кода ми. Странно е, че още е в състояние да ме изненада.

И то приятно.

Бавно прелиствам картонените страници, тънката хартия между тях нашепва обещания за безброй съкровища.

— Тази е от първата ни седмица в университета, — Посочвам снимка, на която Хю се е наредил на опашка да се запише в отбора по гребане.

— Погледни, На тази косата ти е почти кестенява. Бях забравил как изглеждаше навремето.

— Ето я и Сам като булката на Франкенщайн. — Засмивам се.

— От все сърце се надявам днес да е по-хубава.

— Тук си с отбора по ръгби. — Младият Хю се усмихва като палаво момченце изпод русия си перчем.

— Виж, виж колко си красива на тази. — Той посочва фотография, заснета през третата ни година в университета. Вече съм започнала да се преобразявам. Косата ми е руса, слаба съм, ала още изглеждам безгрижна. До мен стои Сам, която… прилича на Сам. Щастлива, изпълнена с надежди и с бяла рокля. Може би се дължи на хормоните, но отново избухвам в плач.

Хю докосва бедрото ми и прошепва:

— Извинявай. — Окуражаващо стиска крака ми, после излиза.

Изумена съм. И объркана. Хю не е от хората, които се поддават на сантиментални пориви. Трогната съм, задето му е тъжно, че не сме на сватбата на Сам, че съм се скарала с нея. Изведнъж се случва нещо невероятно. След като дълги години се примирявах с пренебрежението и безчувствеността на Хю, в този момент на нежност най-сетне осъзнавам истината.

Вече не го обичам.

Ще ми се да можех. Ще ми се да вярвам, че лимонадата, възглавниците и закуската, която миналата седмица ми поднесе в леглото, са резултат от искреното му разкаяние, ала се боя, че е любезен с мен заради гузната си съвест. Ще ми се да му простя, че не се интересува от бебето, да оневиня неизброимите му прояви на егоизъм. Ще ми се да си простя, защото се влюбих в божество, което се оказа най-обикновен смъртен. Честна дума, наистина съжалявам, задето вече не го обичам. Докосвам корема си, извинявам се на бебето, че така оплесках нещата. Още не знам как ще оправя положението, но се кълна пред детето си, че всичко ще бъде наред.

Сигурно отново съм заспала, защото звъненето на телефона ме стряска. В полусън опипом търся слушалката.

— Джордж?

— Сам, ти ли си? — Божичко, простила ми е. Обажда се да ми каже как е протекла церемонията и да ме покани на приема. Вече посягам да взема червената рокля. Обичам Сам, много я обичам! Най-съкровеното ми желание е отново да бъдем приятелки. Иска ми се да си взема думите обратно. Не биваше да й чета морал, не и на тази цена… Дори ако само се опитвах да я предпазя от погрешна стъпка. Прощавам й заради всичко, което ми наговори. Просто беше откровена.

— Сам, толкова се радвам, че се обади! Много ми липсваше. Как мина церемонията? Съжалявам, че не присъствах. Радвам се, че се обади. — Продължавам да бърборя, макар да се повтарям. На седмото небе съм от щастие, същевременно ми е малко неловко. — Всичко наред ли е? Красива ли си?

— Да. Толкова красива, че дъхът ти ще спре. — Тя се засмива, ала в смеха й долавям истерични нотки. Дали не се е нагълтала с хелий от балоните? С усилие сядам, опитвам се да сваля развлечената тениска, която напоследък е единствената ми дреха. Да му се не види, ще имам ли време да измия косата си?

— Честито, госпожо Робсън — изчуруликвам.

— Отправяй поздравленията към госпожица Мартин.

— Нима запазваш моминското си име? — Поразена съм — толкова е нетипично за нея.

— Набързо ще ти разкажа сценария. Издокарана съм с булчинската рокля и наистина изглеждам страхотно.

Мъча се да сваля тениската, със свободната си ръка притискам слушалката до ухото си; накрая се отказвам от съб личането — току-виж, съм пропуснала някаква важна подробност. Откакто забременях, загубих способността си да върша няколко неща едновременно — ако не се оправя след раждането, ще бъде пълна катастрофа.

— Какво избра в крайна сметка — диадема или венче?

— Диадема.

— Косата ти вдигната ли е, или разпусната?

— Вдигната.

— Божичко! Обзалагам се, че си красива като картинка. Жалко, че не бях там. — Сам мълчи. — Продължавай, разкажи ми всичко от игла до конец. — Облягам се на таблата на леглото, притискам слушалката с рамото си. Ръцете ме сърбят да разопаковам сандалите и шапката. Ако побързам, може би ще отида навреме за първия танц, може би дори ще присъствам, когато се произнасят приветствията.

— С баща ми сме в ролс-ройса и пътуваме към църквата; татко разказва забавна история за венчавката им с мама, обаче аз не го чувам. Гледам го в лицето, виждам как устните му се движат, ала не чувам нито думичка. — Спира да си поеме дъх, аз също вдишвам дълбоко. — Чувам само теб.

Господи!

— Чувам как ми казваш, че трябва да имам собствено мнение и собствени стойности. Казваш ми, че ако се омъжа за Гилбърт, след като съм влюбена в брат му, ще постъпя нечестно не само с тях двамата, но и със себе си. Думите ти са запечатани в съзнанието ми.

Кутията с шапката се изплъзва от пръстите ми и пада на пода.

— Да не би… — Сърцето ми забавя ритъма си, почти спира.

— Да. Въобразявах си, че ще забравя поученията ти, ала не можах. Осъзнах, че имаш право.

О, не! Не! Тоест… да! Наистина имам право, обаче не е трябвало да постъпва така.

— Роклята, цветята, шведската маса, лебедите са без значение.

— И лебеди ли е имало? — Дори в този напрегнат момент не успявам да обуздая любопитството си.

— Да — без капчица смущение потвърждава тя, сетне продължава: — Единственото, което има значение, е за кого се омъжваш. Гилбърт е прекрасен човек, но не е голямата любов на живота ми. Влюбена съм в Джеймс.

Не вярвам на ушите си.

— Отменила си сватбата?

— Точно така. — Сам се старае да запази присъствие на духа, обаче аз я познавам достатъчно добре и знам, че всеки миг ще избухне в ридания, достойни за спечелване на олимпийски медал. — Затова ти казах да поздравиш госпожица Мартин.

Не издържа и се разридава. Казвам й, че ще повикам такси и след малко ще бъда при нея.

49.

Седя зад бюрото си и съставям списък със задълженията, които ще изпълнява Джулия, докато съм в отпуск по майчинство. Не съм особено ентусиазирана, защото знам, че си хвърлям труда на вятъра. Тя ще загуби списъка трийсет минути след като започне да работи самостоятелно. Пък й аз ще изляза в отпуск едва когато започнат родилните болки. Разбира се, това не е идеалният сценарий — във всички книги за бременност и майчинство пише, че жената трябва да си вземе отпуск ако не един месец, то поне две седмици преди термина. Само че Дийн не е склонен да ми даде повече от три месеца отпуск (общо три месеца — преди и след раждането), а пък аз искам да бъда възможно повече време с бебето. Още преговарям за шест месеца, но шефът твърди, че съм незаменима; изведнъж си е внушил, че агенцията ще фалира без мен. Много далеч е от истината, също както когато твърдеше, че на мястото на пламенната ми амбиция са останали само димящи въгленчета, ала и той като повечето хора в рекламния бизнес си пада по преувеличенията. Разбирам го — когато виждаш нещата само в бяло и черно, животът е много по-лесен. Оттенъците и полутоновете, с които боравя напоследък, усложняват битието ми.

Остава една седмица до термина ми. Само 7 дни, или (в зависимост от гледната точка) 168 часа, или 10 080 минути, или 604 800 секунди, ако предпочитате.

Макар да съм чела, че много бебета закъсняват, особено когато раждаш за пръв път, все пак се надявам моето да пристигне навреме. Зная, че всеки ден след термина ще ми се струва дълъг колкото цял месец, защото дните през последните няколко седмици сякаш продължиха цяла вечност. След като Сам отмени сватбата, за известно време миговете буквално летяха, защото се занимавах с проблемите й, които ми се струваха далеч по-важни от моите. Наложи ми се да уредя раздаването на 200 порции пилешко и да върна в магазините няколко тостера. Постоянните й оплаквания от злощастната й съдба ме разсейваха, въпреки че сърцето ме болеше, като я гледах как тъгува. Още не беше събрала смелост да разговаря с Гилбърт, Джеймс или с майка си. Първите десет дни след несъстоялата се венчавка се заключи в апартамента си, спусна щорите и дори не прослушваше обажданията на телефонния секретар. Лекувах я с пица и джин, търпеливо слушах самообвиненията й — питаше се как е възможно да е толкова жестока и празноглава, накрая дори се нарече „дебела повлекана“. След като периодът на самобичуване премина, я убедих да иде на почивка (така или иначе в очакване на медения месец бе почистила космите от краката си, а банският й вече беше в куфара). В момента се радва на слънцето на Южна франция, макар да обеща, че започнат ли контракциите ми, ще долети с първия самолет.

И аз с нетърпение чакам този момент.

Никога досега не съм желала нещо толкова силно… дори Хю. Същевременно съм капнала от умора и ако бебето закъснее, ще си почина. Давам си сметка, че след това едва ли ще имам време за подобен лукс.

Никога повече.

Трябваше да уредя какво ли не преди раждането, Преди три месеца съставих списък на неотложните задачи, които възлязоха на четирийсет и девет. Жалко — щеше да е много по-прегледно, ако бяха кръгло петдесет.

Оказа се, че на хартия нещата изглеждат много по-лесни, отколкото са в действителност. На белия лист фразата „да избера бавачка“ заема същото място като „да приготвя чантата си за болницата“, но на практика задачата ми отне безкрайно много време. Посетих единайсет детски ясли, домовете на шест детегледачки, разговарях с дванайсет бавачки, шест от които знаеха английски, ала още не съм взела окончателно решение. Името ми е в списъка на „резервите“ в две детски ясли, а при положение че изкрънкам от Дийн шест месеца отпуска, ще взема за бавачка някаква австралийка, която ще пристигне в Англия след Коледа; докато разговаряхме по телефона, ми се стори много свястна, но все пак трябва да се запозная с нея. В списъка бяха включени задачи като: да разчистя шкафа под стълбището и да подредя кухненските шкафове, да боядисам детската стая и да монтирам полиците, да сглобя креватчето, да заредя видеокамерата, да купя картички, с които да известим приятели и познати за щастливото събитие, да въведа в мобилния си телефон номера на болницата, да купя всичко необходимо за бебето, да избера количка, да приготвя чантата си за болницата и прочие и прочие, и тъй нататък и тъй нататък. Въпреки че ми предстоеше много работа, съставянето на списъка ми вдъхна усещането, че контролирам положението. Ала когато пъхнах в чантата шишенце с масажно масло, което ще ми бъде необходимо, когато започнат болките, изведнъж разбрах, че се самозалъгвам, фактът, че съм взела къси чорапки, не означава, че съм готова да стана майка. Когато се сблъскам с неизвестното, ще бъда без всякакъв опит. Обаче това вече не ме плаши, а ме изпълва с радостна възбуда.

„Класирах“ задачите в три раздела — задачи, с които мога да се справя (трийсет и пет на брой), изискващи помощ (единайсет) и такива, които трябва да свърши Хю (три). Предстои ми да изпълня три неотложни задължения. Не, четири, ако броим: „Да се сдобря с Бека.“ Което всъщност е най-важната и най-неотложната ми работа.

Странно, ала ми се струва, че именно тази стъпка най-добре ще ме подготви за майчинството. Мечтая детето ми да се роди, заобиколено от любов, и макар положението да е доста заплетено, именно такова семейство щъркелът е определил за моето мъниче. Не ми се ще завист и горчивина да го разделят от Том и Кейт. Вярно, че хлапетата на Хю редовно ме изкарват от кожата ми, обаче търся вината в себе си и се надявам тази „фаза“ да премине. Мечтая децата да се опознаят, да израснат заедно, дори да се обичат. Зная, че няма да се случи без подкрепата на Бека. Само че тя не ми го дължи. Ето защо аз съм длъжна да разговарям с нея, въпреки че вероятно ще ударя на камък. Държа да я уверя, че след раждането на бебето Хю няма да започне да пренебрегва Кейт и Том. Да й се извиня, задето той не им отделя повече време. Бог знае как щяха да се развият събитията при други обстоятелства. Не съм в състояние да поправя стореното, но поне мога да спася каквото е останало и да предотвратя възникването на омраза и отчуждение.

Вдигам слушалката, набирам номера на Бека.

Да му се не види, Либи имаше право — подобни разговори не се провеждат.

Ще бъде пълна лудост.

Затварям, преди да натисна последния бутон. Дълбоко си поемам въздух. През последните четиринайсет години всяка моя постъпка бе подчинена на любовта ми към Хю. Със сигурност знам, че той няма да одобри хрумването ми да се обясня с Бека. Изрично ме предупреди да не разговарям с нея за миналото, да не слагам пръст в раната й. Смятам, че има право. Освен това твърди, че няма за какво да се извиняваме. Често заявява, че любовта е възвишено чувство, което не бива да се опорочава с прозата на ежедневието. Под „прозата на ежедневието“ вероятно разбира грижите за децата, което сега ми се струва ужасно перверзно. В романтичните ни мигове казваше, че не сме в състояние да се съпротивляваме срещу съдбата, че сме били предопределени един за друг. Освен това Бека му е изневерила — повтарял го е безброй пъти.

Въпреки това съм длъжна да й се обадя. Не само в името на моето дете, а и заради мен. Така е редно.

Отново набирам номера й.

— Здравей, Бека.

— Джордж, започнаха ли болките? — сепва се тя, както и очаквах — нямаме навика да си бърборим по телефона.

Ръката ми трепери, посягам към чашата с вода. Божичко, колко е трудно… е, не чак колкото раждането, предполагам.

— Не.

— О! — Тя още повече се озадачава, ала е прекалено възпитана да попита защо се обаждам. — В интерес на истината съм ти длъжница в това отношение — подхвърля и се засмива.

— Моля? — Мой ред е да се слисам. За какво ми е длъжница?

— Задето по спешност ме заведе в болницата.

— А… ясно. — Едва сега разбирам, че говори за лудешкото ни „приключение“, свързано с раждането на Кейт. Хю беше на някаква конференция в чужбина, бях обещала да поддържам връзка с Бека, тъй като терминът й беше минал. Бях при нея, когато контракциите започнаха; качих я в колата и с бясна скорост прекосих Лондон, като показвах среден пръст на шофьорите и пешеходците, изпречващи се на пътя ни. Разбира се, случи се много преди да стана любовница на Хю. Толкова промени настъпиха оттогава… ала някои неща са си все същите. Мисълта ми е, че Хю нямаше право да замине, след като се очакваше съпругата му да роди всеки момент. И аз работя в рекламния бизнес, известно ми е, че на нашите конференции няма опасност да бъде съобщено за откриването на лекарство против рак или дори против най-обикновена настинка. „Конференция“ е евфемизъм за „приятно изкарване“.

— Мисля, че тогава наруши всички правила за движението. Шофиране с превишена скорост, забранени завои, преминаване на червен светофар — засмива се Бека.

Има право — пътуването до болницата беше като сцена с преследване от криминален филм.

— Изплаших се — обяснявам.

— А пък аз бях ужасена! — Настъпва мълчание, после Бека добавя: — Още съм ти благодарна, задето не ми се разсърди, че водите ми изтекоха в колата ти.

— Няма значение. — Повтарям същото, което й казах и тогава. Всъщност миризмата беше толкова противна и натрапчива, че продадох на безценица любимата си кола.

— Изненадана съм, че се реши да родиш, след като разбра колко силни са болките — подхвърля тя.

— За разлика от теб нямам предразсъдъци относно болкоуспокояващите. Усетя ли, че не издържам, ще си поискам цели шепи, и то възможно по-бързо. — Бека се засмива като всички жени, които са родили без упойки и болкоуспокояващи — смехът й е странна смесица от завист, съжаление и мъничко високомерие; може би жени като нея имат право да са надменни. Може би. В момента „на мода“ е естественото раждане, тъй като „векове наред жените са раждали по този начин“. Мисля си, че векове наред сме хвърляли християните на лъвовете и сме изгаряли на клади жени под предлог, че са вещици, а факта, че вече не го правим, наричаме „прогрес“. Дълги години фанатично се придържах към правилата, постъпвах само „както е прието“, ала вече отхвърлих оковите. Дайте ми болкоуспокояващи!

Останах с Бека в родилния дом, докато дойде майка й. Хю се появи тъкмо навреме да отвори шампанското. Помислих, че отсъствието му от знаменателното събитие — раждането на първото му дете, е поредното доказателство колко несъвместими са с Бека. Божичко, колко съм била заслепена! Как още тогава не прозрях в какъв човек съм влюбена? Бях предубедена към Бека, а него величаех, бях го издигнала на пиедестал. От срам ме побиват тръпки, облива ме студена пот, но не се разколебавам. Дължа й извинение. Каква жена е онази, която наблюдава как съперницата й ражда, и се радва, задето съпругът на въпросната съперница не е присъствал на щастливото събитие? Допада ли ви? На мен — не! Не ми се иска тази жена да роди детето ми.

Навремето си мислех, че когато нещо се обърка, повече не може да се поправи. Ама че пораженска теория!

Само че откъде да започна? Мълчанието зейва между нас като пропаст.

Бека прибягва към изпитаното средство — заговаря за времето:

— Горещината е потискаща. Не знам как издържаш. Сигурно носиш широки рокли като едновремешните хипита.

— Грешиш. Повече приличам на Човека-слон. Почти не си подавам носа навън и с удоволствие щях да се обличам с хартиени пликове, само че не ги произвеждат в размери за хипопотам — подхвърлям и се засмивам. Бека се киска. Не знам коя от двете ни е по-изненадана от откровеността ми.

— Вече му се вижда краят — окуражава ме тя.

— Теглото и кръвното ми налягане се повишават заедно с температурата навън.

— А духът ти?

— Също.

— Това е най-важното.

— Май сега е моментът да подхвана „онзи“ разговор:

— Искаш ли да ти се обадя, когато започнат болките? — Поколебавам се. — Не знам как се постъпва в подобни случаи…

— Ще чакам да се обадиш, когато всичко мине благополучно, за да разбера дали е момченце или момиченце, колко тежи и колко е дълго, дали си добре.

— Непременно — казвам и бързам да уточня: — Защото Кейт и Том сигурно ще се интересуват.

— Разбира се.

— Ще си имат братче или сестриче — добавям, предпазливо опипвайки почвата.

— Да, така е.

Не изглежда да примира от радост, но пък и явно не страда.

— Извинявай — избърборвам.

Не исках да го изтърся ей така, ни в клин, ни в ръкав. Бека не е ясновидка, та да разбере за какво се извинявам. Определено не е защото детето ми ще бъде природено братче или сестриче на Кейт и Том. Дължа й извинение за всичко останало, което й причиних. Но само след миг осъзнавам, че съм попаднала в клопката на един от онези безкрайно неловки и мъчителни моменти в живота, когато правиш фатално признание, а събеседникът ти мисли, че се оплакваш от безбожната цена на зеленчуците, отглеждани без изкуствени торове.

— Мислех си да те попитам, Джорджина… може би съм позакъсняла, но мога да ти дам ваничка, кошче й бебешко столче… — Млъква, после добавя: — Макар че сигурно вече сте си купили.

— Не, не сме. — Лъжа, разбира се. Обаче само наполовина — всъщност аз купих всичко необходимо, а Хю дори не прояви интерес. Но да пукна, ако не приема предложението на Бека, което е нещо като маслинено клонче.

— В такъв случай ще ти ги дам назаем. Но да ги пазиш, чуваш ли? — добавя, а на мен ми поолеква — отново разговарям с познатата Бека, която обича да командва и трепери над вещите си, — Кой знае, може отново да ми потрябват.

— Моля? — възкликвам спонтанно и мигом съжалявам, че не се постарах да скрия удивлението си.

Тя се засмива:

— Май забрави, че с теб сме връстнички, Джордж. Много бързаш да ме отпишеш.

— Ама не… в никакъв случай… — бръщолевя, като се мъча да замажа гафа. И през ум не ми е минавало, че Бека може да има други деца. Защо толкова упорства да докаже, че животът продължава и без Хю?

— Вярно е, че веднъж допуснах грешка, но няма да допусна тя да провали целия ми живот… Извинявай, може би не трябваше да наричам Хю „грешка“, и то пред теб, обаче оттогава изтече много вода. Големи момичета сме, не бива да си заравяме главите в пясъка, нали?

— Точно така. — И аз исках да зачекна тази тема, ала разговорът тръгна в неочаквана посока. Бека не е изпълнена с горчивина и омраза към мен, не говори така, сякаш очаквада й се извиня. Да й поискам прошка, задето толкова страстно желаех Хю, задето го съблазних, без да им дам възможност да изгладят отношенията си и да запазят семейството си.

— Казват, че онова, което е еликсир за едни, за други е отрова — продължава тя.

„Поредното клише“ — мисля си, но се въздържам от коментар. Имам обица на ухото от последния път, когато критикувах някого, задето изпъстря речта си с банални поговорки и афоризми. Май трябва да преоценя стойностите си — може би сега това е на мода, нещо като задължителна форма на общуване в доброто общество.

— Знаех, че ще му помогнеш да стъпи на крака, след като го изгоних. Отдавна подозирах, че си луда по него. Разбрах, че се е влюбил в теб, затова нямах угризения на съвестта… колкото и цинично да ти прозвучи.

— Извинявай, изпуснах нишката. За треньора по тенис ли говориш? — Объркана съм, страхувам се, че в замаяното ми състояние не съм я разбрала. Какви ги говори? Не изхвър ли Хю, той я напусна заради връзката й с онзи треньор. И защото гледаше през пръсти домакинската работа и децата. Раздели се с нея, за да бъде с мен!

Бека снизходително се засмива:

— Бедният Хю. Измислил си е оправданието с мнимия ми любовник, тъй като за нищо на света не би признал дори пред себе си, че не желая да живея с него. — Изведнъж си спомня с кого разговаря и възкликва: — Боже, колко съм несъобразителна! Задълбах в миналото, а на теб ти трябва някой, който да те разведри, да повдигне настроението ти. Не ме разбирай погрешно — не намеквам, че ти получи остатъците от нещо, което вече не желаех. Наистина смятам, че с Хю сте съвършената двойка — имате сходни вкусове, интереси, дори професиите ви са еднакви. Така и не проу мях какво е да изпиташ радостен трепет при създаването на гениална рекламна концепция, а вие живеете заради работата си… Е, достатъчно по този въпрос. Ако искаш, когато Хю вземе децата, ще му дам ваничката и прочие.

Възможно ли е да ме лъже, за да защити наранената си гордост? Едва ли. Странно, но й вярвам повече, отколкото на Хю. Той не я е напуснал заради мен. Не е избрал мен. Тя дори не е знаела със сигурност, че съм негова любовница. Ето защо изглежда невероятно, че го е молила да остане, заричала го е в името на децата. Съмнявам се, че през последните петнайсет месеца е стояла до телефона в очакване да й се извиня. Не съм длъжница нито на нея, нито на Кейт и Том.

Какво облекчение!

И какво разочарование! Напоследък започнах да подозирам, че Хю не е съвсем честен с мен, но това е най-потресаващата, най-долната му лъжа.

Джулия наднича през открехнатата врата:

— Дийн каза да отидеш при него.

Мамка му, тъкмо сега не съм в състояние да се пазаря за отпуската по майчинство!

50.

Тишината е потискаща. Обвиненията са като фини паяжини — омотаеш ли се в тях, не можеш да ги отстраниш.

Хю отключва външната врата, стъпките му проехтяват но коридора; обикновено крачи уверено — раз, два, три — и е в дневната, ала днес пристъпва колебливо. Чувам как сваля сакото си, закачалките в дрешника издрънчават, когато прибира дрехата (случва му се за пръв път — по принцип оставя сакото на облегалката на стола). Явно се мъчи да отложи неизбежното.

Свила съм се на топка на канапето — разбира се, доколкото е възможно жена с моите размери да се свие на топка. Иска ми се да стана невидима, да изчезна. Денят беше, меко казано, отвратителен. След ужасяващите откровения на Бека последва още по-ужасяващ разговор с Дийн.

Очевидно Хю е научил, че на охранителите от „Кю енд Ей“ е било наредено да ме изведат от сградата. Обзалагам гс, че слухът за случилото се вече е плъзнал из рекламните агенции в целия град. Хората в нашия бизнес поначало обичат клюките, а събитие от подобен мащаб е било широко коментирано. Подозирам, че днес следобед компютрите на работещите в Уест Енд са били задръстени от клюки, предавани по електронната поща.

Уволнена съм. Защото съм откраднала проект на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“. И то не кой да е проект, а „Скорост“, както закодирано го наричахме. Откраднала съм го отХю.

— Къде си? — провиква се Хю.

Стряскам се, макар че гласът ми е познат. А може би именно заради това. „Как можа да ми го причини? — питам се за милионен път. — Как можа да повярва на обвиненията срещу мен? Как можа да ме предаде като същински Юда?“

— Защо го направи? — питам.

— А ти защо открадна идеята ми?

— Наистина ли го вярваш?

— А какво друго да мисля?

Все едно ме поразява гръм, глътвам си езика, само успявам да просъскам:

— Мръсник! — Толкова съм вбесена, че едва след няколко секунди се овладявам достатъчно да добавя: — Вероломен предател! Долен мръсник!

— Нима твърдиш, че не си чела документацията ми по проекта?

— Разбира се, че не съм! Не е за вярване, че ме подозираш.

— Опитах се да ги убедя, че е малко вероятно.

— Малко вероятно ли? — изкрещявам. — Даващ ли си сметка, че с тази фраза си подписал смъртната ми присъда? Защо не отрече категорично?

— Не можех да си кривя душата, Джордж. Спомняш ли си, че донесох вкъщи папката с документацията, ти дори се върна да я вземеш, когато потеглихме за Уелс? Освен това би могла да прочетеш файловете в компютъра ми.

С нечовешко усилие се въздържам още в този миг да го изхвърля като мръсно псе. Гневът ми е дал Херкулесови сили, като нищо мога да хвана за яката подлеца и да го прогоня завинаги от живота си. Но не го правя, а си поемам дъх в буквалния и в преносния смисъл:

— Да изясним нещата. Франк Робсън е показал на твоя шеф проекта, с който „Кю енд Ей“ спечели конкурса — според мен доста некоректна и непрофесионална постъпка.

— Двамата са много гъсти. Може би затова шефът смяташе, че поръчката ни е в кърпа вързана.

Едва сега разбирам защо Хю е прибързал да даде интервю за „Кампейн“. Ама че глупак! Повече от всеки друг е наясно е, че в този бизнес личните взаимоотношения нямат тежест.

— После твоят началник ти е показал проектите, а ти си заявил, че идеята е твоя, така ли? — продължавам. Трябва да разнищя докрай проклетата история.

— Да. Веднага ги познах. — Хю си налива уиски, сяда срещу мен, невъзмутимо премята крак върху крак; изглежда, изобщо не го е грижа за съдбата ми.

— Само че проектите не са твои! — избухвам.

Той отваря куфарчето си, оставя на масичката скици на джобно ножче и телефон. Признавам, че концепцията много прилича на онази, с която нашата агенция „спечели“ рекламодателя. Разумът ми е позамъглен от гнева, но със задоволство отбелязвам, че въпреки сходството на идеите проектът е много по-слаб от този на „Кю енд Ей“. В нашия клип джобното ножче не беше обикновено, а швейцарско, и вместо телефон имаше мобилен апарат за връзка с Интернет. Концепцията на Хю е „беззъба“ и „постна“, липсва дори намек, че тази кола е като оная работа на расовия жребец.

— Скиците бяха в папката с документите, върху които работих в Уелс — повтаря той. — Трябваше да призная, че си имала достъп до информацията.

— Никога не съм виждала тези скици! — упорствам аз.

— Е, нямаш друг избор, освен да се придържаш към тази версия.

— Не е версия, а самата истина! — изкрещявам.

— Не те обвиних в кражба пред съвета на директорите.

— Божичко, колко си благороден!

— Само казах, че си много амбициозна и предложих Франк да попита „Кю енд Ей“ чия е идеята за клипа.

Разбира се, след спешното разследване се е разбрало, именно аз съм „внедрила“ в творческия отдел концепцията за рекламата, която спечели всеобщото одобрение.

Брет, който доскоро се фукаше, че екипът му е причината за успеха, на бърза ръка се е отказал от авторството, щом е разбрал, че играта загрубява. Не го обвинявам, тъй като е казал самата истина — именно аз по заобиколен път натрапих концепцията на колегите от творческия отдел. Обаче ми стана криво, задето е стигнал дотам да заяви, че поведението ми е било необичайно, защото по принцип не съм страдала от излишна скромност. Казал още, че внедряването на откраднат проект в неговия отдел е най-яркият пример за фирмен шпионаж. Никой няма да признае, че този начин на работа е обичайна практика в рекламния бизнес. Подобно признание ще разруши основите на цялата индустрия.

Представям си как са се развили събитията. Рекламодателят надушва „хитроумната измама“ и заплашва да развали договора с „Кю енд Ей“. Дийн ме уволнява, за да го умилостиви. Наглед сложна верижна реакция, но ако я проследя до възникването й, ще се уверя, че катализаторът е недоверието на Хю към мен.

Ала идеята наистина беше моя. Не съм я заимствала. Сигурно е съвпадение. С Хю живеем заедно, имаме еднакви вкусове, дори мислим еднакво. Няма друго обяснение. Няма! Изведнъж виждам светлинка в тунела.

— Трябва да гарантираш за мен, Хю. Да заявиш, че за нищо на света не бих надникнала в документацията ти. Обясни на твоя шеф, на Франк, Дийн… на всички, че и на двама ни е хрумнала една и съща идея, макар да сме работили независимо един от друг.

Светлинката се оказва мираж.

— Не мога, кифличке. — Той се обляга назад и се втренчва в тавана. В гласа му не долавям нито нотка на разкаяние. — Няма да ми повярват. Ще си помислят, че се опитвам да те защитя.

„Не и ако те познават“ — казвам си.

Настъпва напрегната тишина — безпогрешният звук на пропукваща се връзка. Обидата и липсата на доверие са оставили незаличими дири.

— Не се тръшкай, Джордж. Прощавам ти.

Само че аз никога няма да си простя. Толкова съм вбесена, че си глътвам езика. Хю с основание приема мълчанието ми за съгласие.

— Искаш ли малко уиски? — подхвърля. — Не, разбира се. Извинявай. Е, аз ще си налея още едно, ако не възразяваш.

Не възразявам. Безразлично ми е.

Безразлично ми е!

За пръв път от четиринайсет години пада пословичната завеса пред очите ми.

Безразлично ми е. Животът с Хю е загубил очарованието си, все ми е едно дали ще бъдем заедно.

Той си налива уиски, отново сяда на креслото, взима дистанционното, започва да сменя каналите; очевидно смята, че сме приключили разговора. Взирам се в екрана, но не чувам нито думичка. Дори натрапчивият шум от уличното движение сякаш е приглушен и далечен. Извръщам поглед към Хю. В много отношения той е същият като преди четиринайсет години. Божествено красив е. Строен, висок и атлетичен. Големите му очи, драматично подчертани от изписани вежди и дълги ресници, са все така яркозелени. Косата му още е руса — не мога да си представя, че бял косъм ще има нахалството да се промъкне сред буйната му грива. Чертите му още са като издялани с длето, дори с течение на времето са станали по-деликатни — изпъкналите му скули и кнадратната челюст безсъмнено са като на древногръцки Бог.

Но ще ви издам една тайна. Ако го опознаете, горчиво ще се разочаровате.

Ставам, отивам в банята, откъсвам голямо парче тоалетна хартия, шумно издухвам носа си, без да ме е грижа, че звукът е неприятен. Взирам се в огледалото. Изобщо не изглеждам като по времето, когато се запознах с Хю — тогава бях пълничка и жизнерадостна. Не съм и каквато бях бях по това време миналата година — слаба и изнервена. Отражението в огледалото е на разплута бременна жена без венчална халка. В един миг ми става ужасно мъчно за нея. През последните девет месеца е загубила либидото, амбициите работата си, станала е безформена. Току-що е прозряла, че никога не е притежавала идентичност, че не желае любовника си и не иска да живее в свят, в който е по-добре да умреш, отколкото да носиш дрехи с по-голям номер от трийсет и шест. Господи, колко е жалка! Изглежда капнала от умора, лицето й е подпухнало и пъпчиво, очите — зачервени от плач. Отгоре на всичко май са започнали да й никнат мустаци. Не й остава друго, освен да изпадне в истерия, ала няма да го направи. Няма да запали цигара, нито пък ще хапне бисквита с парченце сирене. Няма да се натъпче с пица, защото е вредно за детето й. Ясно си дава сметка, че то е спасителният пояс, който ще й помогне да оцелее след катастрофата.

— Осъществихте ли рекламата с джобното ножче и телефона? — провиквам се през вратата.

— Не, отказахме се. В крайна сметка направихме страхотен клип, на който се вижда как колата се движи с голяма скорост по…

— Шосе в Швейцарските Алпи.

— Точно така.

— Кофти избор — промърморвам.

Усмихвам се на бременната жена в огледалото, тя също ми се усмихва. И тя като мен разбира колко комично е положението. Усмивката й е толкова широка, че сякаш разполовява лицето й.

И знаете ли какво? Ако я оценяваме по десетобалната система, тя е единайсетица.

Аз съм единайсетица!

Едва сега осъзнавам, че Хю не е чак толкова голям професионалист, иначе щеше да се досети, че идеята с колата по стръмните пътища на Швейцарските Алпи е експлоатирана до припадък. За пръв път наистина вярвам, че „Кю енд Ей“ спечели конкурса заради по-добрата концепция, не защото пуснах газове. Ако пожелая, ще си намеря друга работа, защото наистина съм способна. Ще получавам голяма заплата, ще имам служебна кола, сметка за посрещане на служебни разходи и солидна здравна осигуровка. Дори и друга безплатна карта за автомат, който приготвя отвратително кафе.

За разлика от мен Хю не го бива за тази работа. Всъщност не го бива и за баща, съпруг или любовник. Връщам се в дневната.

— Хю!

— Кажи, кифличке.

— Махай се.

— Моля?

— Вън!

Той едва не се задавя с уискито; когато най-сетне успява да си поеме дъх, недоверчиво пита:

— Нима ме гониш заради някаква глупава реклама?

Не вярва на ушите си. Аз пък не вярвам, че го търпях толкова дълго.

Не го изхвърлям заради рекламата, а защото е егоист и ми няма доверие. Изхвърлям го, защото ме излъга за раздялата им с Бека, защото вероятно има връзка с друга жена, защото забрави рождения ден на Том, не ме придружаваше на курсовете за бременни и нито веднъж през месеците на бременността ми не предложи да масажира гърба ми, за да пооблекчи болките. Изхвърлям го, защото четиринайсет години са прекалено висока цена за погрешната ми преценка.