Синдромът „Хю“

Епилог

Сега разбирам колко вярна е теорията на Сам за любовта. Да обичаш някого, не означава да го боготвориш от разстояние, да се приспособяваш, да се претвориш в друга личност само и само да бъдеш харесана.

Той ми вдъхва увереност, с него не се преструвам, не играя роля. Когато съм с него, вярвам, че мога да се усъвършенствам, да осъществя почти непостижими цели. Той е потенциалът. Той е осъществяването. Обичам го лудо.

Трябва да му сменя памперса.

Грабвам го в прегръдките си, заедно изкачваме стълбището, влизаме в детската стая. Правя необходимото, което не е особено приятно, ала не е отвратително, както си го представях. Поносимо е, защото през цялото време той гука, смее се и ме гледа дяволито. Между другото, очите му не са зелени като на Хю, а сини като на Джесика. Целувам го по коремчето, устните ми сякаш докосват разтопено масло, толкова мека и гладка е кожата му. Опивам се от миризмата му, която е по-прекрасна от уханието на току-що изпечен хляб и на прясно смляно кафе, по-приятна и по-чиста от въздуха през пролетна утрин.

Синът ми Самюъл (разбира се, кръстен е на Сам) се роди точно на определената дата. Няколко дни преди това най-сетне се примирих с необходимостта да постъпя в болницата и да облека грозна нощница, която вместо копчета има връзки на гърба. Въпреки че родилните болки бяха по-силни, отколкото предполагах, споменът за тях почти веднага се заличи от паметта ми. От друга страна, никога няма да забравя несравнимото изживяване да дадеш живот на друго същество. Мисля, че това е най-голямото постижение в живота ми.

Понякога си мисля, че денят, в който кръстихме детето ми, моята неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга, съдържаше предзнаменование за съвместния ни живот. Кръщенето беше на Бъдни вечер. За съжаление не валеше сняг, но коледните песни, запалените свещи и децата от църковния хор придаваха достатъчно романтика на събитието. Хю дойде с новото си гадже и с най-добри намерения. Вече знам, че както обикновено, въпросните намерения никога няма да се осъществят. Знам още, че с течение на времето ще му простя за грешките, ще простя и на себе си. В крайна сметка имаме очарователно момченце. То е най-важното.

Либи е кръстница на Самюъл. Ще изпълнява и това задължение, сякаш й е малко, че трябва да обуздава Мили, която стремително се носи към юношеството, и да посещава лекциите в медицинския факултет. Сам и Джеймс също присъстваха; още са щастливо неженени, ала той прие да стане кръстник на Самюъл, което предполага (поне според Сам), че не възнамерява да се върне в Южна Африка, Мисля, че този път щастието ще й се усмихне. Бека дойде в църквата с децата и с приятеля си Майлс, който не е треньор но тенис. Джесика и баща ми пристигнаха чак от Кейптаун. Най-голямата изненада е, че тя пред всички се провъзгласява за „баба“. Макар че и този път не изневери на себе ш — шапката й беше по-голяма от моята, а талията й — по-малка, аз не се почувствах изместена на заден план; гордея се с нея, бях в мир със себе си.

След кръщенето поканих гостите у дома, изпихме безброй бутилки шампанско, направихме безброй снимки на Самюъл. Отново ми хрумва мисълта, че ако този ден, изпълнен с любов, обещания и смях, е предзнаменование за живота ни с моя син, то двамата ще бъдем много щастливи.

Май ще е по-реално да опиша всеки друг обикновен ден.

Днешния например. Мразовит януарски следобед е. Сменям пеленката на Самюъл, слагам в голяма чанта всичко необходимо за него, после с колата отиваме до Хайд Парк. Паркирам близо до входа, слизам, прегръщам сина си, двамата вървим по алеите, кръстосваме неуморно. Спираме само когато запръсква студен дъжд или да изпия чаша горещ шоколад. Отминаваме естрадата за духовия оркестър, която сега изглежда печална и изоставена; струва ми се, че се пренасям в друг свят; изведнъж изпитвам желание да се прибера вкъщи и да почета роман на Джейн Остин. Което, разбира се, ще си остане неосъществена мечта — налосле дък нямам време да прочета разписанието на автобуса, камо ли книга. Ако случайно имам малко свободно време, гледам да поспя. Тръгвам покрай Раунд Понд, непрекъснато говоря на Самюъл, показвам му патиците и гълъбите, въпреки че още е много малък да им се порадва. Обещавам да го доведа тук през лятото, когато в парка гъмжи от щастливи хора. Той се усмихва и гука, ала това не е признак за свърхинтелигентност, защото реагира по същия начин на всичко, което му казвам; вероятно ще се усмихне и ще загука, ако обявя, че ще го заведа на Оксфорд Стрийт в час пик, когато стават най-големите задръствания.

Снова напред-назад, обикалям, без да спра нито за миг, топло ми е, въпреки че студът е кучешки и вече се смрачава.

Спирам до една скамейка, проверявам дали няма да се насадя я на залепена дъвка, я на курешка, после сядам да наблюдавам как дневната светлина се предава пред набега на сумрака. Забелязвам, че Самюъл е повърнал, макар че през последните два часа не съм го кърмила, нито съм го подхвърляла като топка. Изравям от огромната чанта няколко хартиени кърпички, избърсвам устничките му, одеялото и палтото си. Наоколо няма жива душа, само от време на време минават по някой бездомник или чиновници, които бързат да се приберат у дома. Кимам им с усмивка, ала никой не ми се усмихва. Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам. Животът ми се преобрази, но непрекъснато трябва да си напомням, че хората около мен не са претърпели подобна метаморфоза. Например онази дама със скъпо спортно палто не ме забелязва; аз съм само жена, прегърнала бебе, следователно не заслужавам внимание. Ала тя вероятно не познава и вкуса на чипса. Случва се край мен да притича майка, тикаща пред себе си спортна количка. Дечицата без изключение са грозни, уморени и мърляви. Поне така ми изглеждат. За родителките си вероятно са като чаровните хлапета от рекламите за плюшени играчки. За разлика от самоуверената делова дама тези жени ми кимат и се усмихват. Някои дори спират и питат на колко месеца е бебето ми. Понякога, докато разхождам Самюъл в парка, се запознавам с майка, с която сигурно щяхме да се сприятелим, ако имах време да отидем на кафе и да си поговорим. Разбира се, засега свободното време е химера, обаче ми е приятно да фантазирам. Знам, че през пролетта, когато Самюъл може би ще ми позволи да поспя повече от три часа на нощ, отново ще се срещам с приятели. Разбира се, свършено е с предишния ми безметежен живот, когато единствената ми грижа беше как да поддържам формата си и да бъда в крак с модата. Изобщо не съжалявам, във въображението ми се редуват картини от розовото бъдеще — например как ще си устройваме пикници и ще похапваме ягоди със сметана. С нетърпение очаквам пролетта и по друга причина — назначена съм в компания за маркетингово проучване в Батърси, договорих се с шефовете да работя само четири дни в седмицата.

Самюъл надава пронизителен писък, с което недвусмислено заявява, че съм пропуснала часа, в който очаква да извадя гърдата си, за да му осигуря вечеря. Случва се наистина да пропусна „свещения“ час, но поне вече зная какво означава непримиримото пищене. Опитвам се да го усмиря, като му давам различни играчки, докато обмислям дали на бегом да се върна при колата и да търпя писъците му, докато стигнем мястото, на което съм я паркирала, или да го накърмя веднага. Вече е на пет месеца, ала още допускам грешки… винаги ще се намери нещо, което не съм направила както трябва. Обаче имам прогрес — вече знам, че грешките ми няма да доведат до непоправими последствия. Не съм съвършена, но не съм и некадърна. Докато разкопчавам палтото си, обмислям как да се добера до гърдата си, без да наруша благоприличието. Между другото, циците ми също промениха формата си. Онзи ден със задоволство констатирах, че също като преди не се поддават на земното притегляне.

Въпрки че никога няма да бъдат стегнати като навремето.

Самюъл започва да суче, писъците му стихват. Вдигам поглед, забелязвам млада жена с количка, която тича по алеята. Гордо се усмихва, първо на бебето си, после на мен. Аз също се усмихвам. Размяната е като таен код на съмишленици. Усмивките ни изразяват пълно изтощение, съчетано с неугасимо въодушевление, смесица са от недоумение и почуда. Усмихвайки се, признаваме, че дните ни са безкрайни битки с изцапани пеленки, повръщано и мръсни ръчички, ала с всеки изминал ден ставаме по-чисти, по-достойни… ако щете, по-възвишени.

Чувствам се като завършена личност.