Синдромът „Хю“

33.

Мамка му, защо не провеждаме съвещанията в кабинети с маси и столове вместо в конферентни зали, които повече напомнят частни клубове, вероятно заради гъстия цигарен дим и масивните кожени кресла. Седя на едно от въпросните кресла, по-точно съм потънала в него. Да му се не види, как ще стана? И защо ли ми трябваше тъкмо днес да сложа пола? За какво говорят?

— Това ще бъде твоята задача, Джорджина. Съгласна ли си? — пита Дийн. — Надявам се, даваш си сметка колко голяма е отговорността.

Кимвам. Не знам за какво съм дала съгласието си. Дано Джулия води записки.

— Да се срещнем отново, да речем… във вторник, за да обсъдим последните подробности по нашето предложение. В колко часа ще ви бъде удобно?

Присъстващите изваждат джобните си компютри; с усилие се измъквам от капана, на креслото, но докато се наведа да взема чантата си, те се уговарят за четири следобед. С въздишка отново се тръшвам на креслото. Несъмнено целта е съвещанието да продължи до вечерта. Така с един куршум ще бъдат убити два заека, образно казано. Първо, като остават до късно, членовете на екипа ще убедят себе си и всички останали, че полагат къртовски труд; второ, това им помага да забравят факта, че нямат личен живот.

— Съжалявам, но във вторник ми е невъзможно — заявявам.

— Превърни невъзможността във възможност, Джорджина. Интересуват ме не проблемите, а разрешаването им. Ясен ли съм? — Дийн пуска усмивка, предназначението на която е да смрази кръвта ми.

— Във вторник съм заета — настоявам. Разговорите секват, присъстващите се втренчват в мен с ужас, който би трябвало да съхранят, докато обявя, че водите ми изтичат. В подобни случаи от нас се очаква да отменим всякакви предишни ангажименти. — В осем вечерта трябва да бъда на курс за бременни. Гарантираш ли, че съвещанието ще приключи в седем и половина?

— Не, Джорджина. Отложи го за друг път. Много добре знаеш, че трябва да спазим крайния срок.

Знам го, ала знам още, че разполагаме с достатъчно време. До края на юни стратегическият ни план ще бъде изготвен. През юли ще представим нашата идея за рекламата на продукта (творческата концепция, скъъъпа!).

Дийн се изправя, за да покаже, че въпросът не подлежи на обсъждане. Явно е вбесен от поведението ми, обаче за разлика от друг път изобщо не ми пука.

— Работата е там, Дийн, че и с бебето имам краен срок. Бременна съм в шестия месец. Откакто ме назначи в тази агенция, фанатично се трудя по десет часа дневно, през по-почивните дни си взимам работа за вкъщи, и то без допълнително заплащане. Необходимо ми е време да се подготвя за бебето, за да съм сигурна, че ще се роди здраво и нормално. Да започнем съвещанието в два, за да свършим до седем.

— Във вторник имам работен обяд с един клиент — намесва се Карл. — Няма да свършим до два часа.

Втренчвам се в него. Сигурно погледът ми е като на Горгона, защото той промърморва, че ще насрочи срещата си за друг ден.

— Добре, значи се разбрахме. — Надигам се от креслото, като криво-ляво съумявам да запазя достойнството си. Пропиляхме цели пет часа в обсъждане на екипа, който ще работи по създаването на рекламата за въпросния продукт, ако получим поръчката. Тази информация ще се събере само на една от минимум тристата страници на проекта. Ще извадим късмет, ако клиентът още е буден, когато представяме този списък. Ако се раздаваха награди за безсмислени съвещания, представляващи чиста загуба на време, нашата агенция щеше да получи златния медал. Отделихме толкова време на обсъждане на бъдещия екип, защото Карл отговаря за това и се мъчи да го изкара по-трудно, отколкото е в действителност.

Смятам, че е крайно време да обобщим изказванията и да приключим, затова отбелязвам:

— Според мен стратегията за проект „Скорост“ е повече от ясна. Ще атакуваме „на два фронта“, така да се каже. Ще се съсредоточим върху подробностите, свързани с продажбите…

— Допада ми, че винаги обръщаш внимание на подробностите — прекъсва ме Карл; подигравателният му тон ме изправя на нокти. Задник такъв!

В нашия бизнес е особено важно да отделяш внимание на подробностите, но често се смята за липса на далновидност. Ще ми се да бях заложила крупна сума на факта, че Карл ще добави: „Страхувам се обаче, че заради едно дърво не виждаш гората. Къде е полетът на фантазията, къде е визията?“

— Страхувам се, че заради дървото не виждаш гората, Джордж. — Той се усмихва, но не ме поглежда.

— Ще атакуваме на два фронта — повтарям, без да обръщам внимание на заяждането му. — Ще нахвърлям идеите си и ще ти ги представя преди съвещанието във вторник, Дийн, за да ги обмислиш. Така ще спестим и време.

Въпреки че работата ми се състои в „повишаване бойния дух на армията“ и в осигуряване на финансирането и екипа, който ще работи по даден проект, често помагам при изработването на стратегията. Карл явно е раздвоен — яд го е, че навлизам в неговата територия, същевременно се радва, че ще има по-малко работа. Не спря да говори по време на съвещанието, обаче знам, че много-много не е мислил по проект „Скорост“; преди да започнем, го хванах да рисува цици в бележника си; разбира се, той побърза да излъже, че това била кривата на разпространението.

— Какво мислиш, Карл? — обръща се към него Дийн.

— Ъъъ… може би Джорджина има право.

И великите, и скапаните идеи се посрещат с еднакъв ентусиазъм. Никой не си дава сметка за разликата.

— Идеята е плод на сътрудничеството между двама ни с Карл — бързам да излъжа. Доскоро с него наистина бяхме страхотен екип — принуждавахме подчинените си стриктно да спазват графика, определен месеци по-рано, поддържахме непрекъсната връзка с медийната агенция, разговаряхме с клиентите от други държави, за да научим възможно повече за културните различия, накратко, полагахме върховни усилия да получим поръчката. Или поне да не ни хванат натясно. Напоследък обаче почти не разговаряме, само че няма да го признаем пред Дийн. Шефът иска хората му да си сътрудничат, тоест Карл ще ми бъде задължен, ако се престоря, че нещата вървят постарому. Благодарността му ще ми е от полза. Предпочитам да бъдем в добри отношения — виждала съм какво причинява на хора, които са го настъпили по мазола.

— Така ви искам — засиява Дийн. — В екипа думичката „аз“ не съществува.

— Но единият от сътрудниците винаги е по-способен — подхвърля Карл.

— Браво, хубава шега — киска се шефът.

Питам се дали наистина е толкова глупав, за да смята, че Карл се шегува.

34.

Оказва се, че НОК не е профсъюз (Либи щеше да се пръсне от смях, когато й зададох този въпрос), а Национален образователен клуб за бъдещи родители и родители, които наскоро са се сдобили с дете. Организацията провежда курсове за бременни, които според Бека непременно трябва да посещавам. По този начин ще се запозная с много бъдещи майки. Само преди няколко седмици щях да възразя, че не желая да се запознавам с други жени с нарушена хормонална функция, наподобяващи китове, изхвърлени на брега, сега обаче го очаквам с нетърпение. Дори изпитвам необходимост да науча колкото е възможно повече за самото раждане и последствията.

Хю отказа да посещава и курса за бъдещи родители, и този за „самоувереност във водата“ (възнамерявам да родя във водна среда — фактът, че Фрея много рекламира този метод, не означава да се откажа от него). Либи ми телефонира с предложение да ме придружи, обаче се страхувам да не ме помислят за лесбийка.

— Няма такава опасност — успокоява ме тя.

— Не, ще ме помислят — настоявам плачливо и сама се изненадвам от тона си — никога не съм била лигла.

— Престани! — Либи за пореден път проявява способността си да се справя с капризни деца. — Обзалагам се, че почти всички бременни ще бъдат с приятелки или с майките си.

— Наистина ли?

— Да!

— Теб кой те придружаваше, когато ходеше на тези курсове?

— Никой.

— О!

— Чувствах се самотна — добавя тя. — Откровено казано, бих предпочела да ме мислят за обратна.

Изведнъж ме обзема такъв страх, че дори не се свеня от факта, че правя завой на сто и осемдесет градуса:

— Добре. Ще те взема в седем и половина.

— И Мили ще дойде. Вече е късно да търся детегледачка.

Мили! Е, добро без зло не може, нали? Либи винаги трябва да се съобразява с дъщеря си. Винаги. Не може изведнъж да реши да прекара вечерта с приятелки, да отиде на бар с някого…

— Хубаво. — Въздъхвам примирено. — Ще ви взема в осем без петнайсет.

Оставям слушалката, но телефонът веднага иззвънява. Не се изненадвам — напоследък общуването ми с познати се свежда само до разговори по жицата. Намирам се у дома, няма значение дали седя гола, само по къси чорапи, няма значение, че се налага по няколко пъти да прекъсвам разговора, за да изтичам до тоалетната, освен това въпросната тоалетна със сигурност е чиста. Никой не вижда какви количества сладолед поглъщам, нито — че го съчетавам със сладкиши.

Обажда се Джесика.

— Как си?

Високомерният й тон ме изправя на нокти, изкушавам се да й кажа истината (заприличала съм на слон, но започва да ми харесва), ала в последния момент се досещам, че тя ще го изтълкува като признак за дълбока депресия, затова отговарям:

— Добре. Вече не трупам килограми, положението е овладяно. (Лъжа, разбира се.) Лицето ми се изчисти. (Още по-нагла лъжа.) Тъкмо тръгвах към фитнесзалата. (Това не е лъжа, само изкривяване на истината.) Джесика се поуспокоява — сигурно си въобразява, че не съм размъкнатата дебелана отпреди месец, а нося бял памучен панталон с ниска талия, над която изпъква коремът ми, който не дразни окото. Всъщност съм навлякла широка тениска и долнище на анцуг номер ХХЬ, което навремето купих в Щатите за някакъв маскен бал. С Хю бяхме предрешени като сиамски близнаци a la Чарли Чаплин — бяхме пъхнали по един крак съответно в левия и десния крачол и бяхме (буквално) неразделни. Сега обаче едва се побирам в безформения панталон. Слава Богу, че видеотелефоните още не са влезли в масова употреба. Страхувам се от деня, в който технологията ще разкрие нелицериятната истина. Известно ми е, че трябва да закусвам сушени плодове или пълнозърнест хляб — щях да го консумирам този хляб, ако поне приличаше по вкус на шоколад.

— Имаш ли киселини? — продължава разпита Джесика.

В книгата за бременни пишеше, че „преяждането и храненето преди лягане са главните причини за стомашните киселини. Препоръчваме на бъдещите майки да се хранят пет-шест пъти дневно, като консумират малки количества и не преяждат — по всяка вероятност ще се почувстват по-добре.“ Приех написаното като разрешение да се храня обилно пет-шест пъти дневно и наистина се чувствам много по-добре.

— Почти не — отговарям. — След два дни навлизам в последното тримесечие, или двайсет и седмата седмица — добавям. Да му се не види, май и аз се вманиачих с това „предстартово броене“.

— Последната права! — засмива се Джесика. — Прочети ми какво ще се случи.

Макар че бързам, пък и ще наруша правилото (по принцип не чета какво ще се случи в бъдеще — може би е суеверие), все пак решавам да изпълня желанието й.

— „В ранните стадии на развитието очите са от двете страни на главата. Придвижват се към средата на лицето в периода между седмата и десетата седмица от бременността. Закрити са с клепачи до двайсет и седмата седмица, когато се отварят.“ — Двете изумено ахваме. — Питам се какво ли вижда — промърморвам.

След като ми дава указания с какво да се храня за максимално абсорбиране на желязото, Джесика затваря телефона.

Хуквам из апартамента, търсейки банския костюм и голямата хавлиена кърпа, които с известно усилие намирам и напъхвам в малък сак. Всъщност като казвам „хуквам“, имам предвид тромаво клатушкане — невъзможно е да тичаш насам-натам, когато приличаш на слон.

Започвам поредното търсене, този път на монети от двайсет пенса и от един паунд, които са ми необходими за автомата на паркинга и за гардеробчето. Тъкмо когато съм се покатерила на стол и посягам към полицата над кухненската врата, телефонът отново зазвънява. Знам, че тенекиената кутийка, в която пусках монети от двайсет пенса, когато за пръв път влязоха в обращение, е зад купчината стари броеве на списание „Иконъмист“; вътре може би има цяло състояние. В момента, в който напипвам кутията, чувам гласа на Сам, която звучи разтревожена:

— Здрасти, аз съм. Ако си у дома, обади се.

Вероятно е възникнала поредната криза в подготовката за сватбата, например не е могла да намери покривки за маси в същия цвят като вратовръзката на Гилбърт. Голяма трагедия, няма що! Питам се дали ще успея да сляза от стола, преди да се включи телефонният секретар.

— Знам, че си вкъщи — плачливо обявява Сам.

Предположението й, че не водя обществен живот, е потискащо. Бог знае защо, но напоследък с нея почти не се виждаме. Седмици наред „играхме телефонен тенис“ — оставяхме си съобщения на телефонните секретари, ала така и не се видяхме. Уговорехме ли се за обяд или вечеря, Сам се отказваше в последния момент. Много е заета с подготовката на сватбата, а пък аз — с моята бременност. За пръв път нейният и моят живот се движат с различно темпо и в различни, макар и не противоположни посоки. Обаче това не е причина за заличаване на приятелство, продължило цели тринайсет години, нали? Слизам от стола и се спускам към коридора да се обадя, ала в мига, в който вдигам слушалката, връзката прекъсва. Питам се дали веднага да позвъня на Сам, но се отказвам; ще й се обадя по-късно, когато имам достатъчно време да си поговорим.

Отново се покатервам на стола, сграбчвам кутията, ала съдържанието й е пълно разочарование; пълна е с копчета, кламери и монети от различни чуждестранни валути на стойност около два паунда. Поглеждам навсякъде, където обикновено оставяме дребни монети — в сапунерката в банята на долния етаж, в купата на масичката в коридора, в чашата за кафе на кухненския плот, в чекмеджето на бюрото ми. Нямо нито едно пени. Обзема ме отчаяние, търся под възглавниците на канапето, поглеждам под леглото. И се натъквам на кашончето със старите ми дневници.

В миналото не пропусках ден да не запиша мислите и преживяванията си, надеждите, мечтите и страховете си — така най-малкото бях сигурна, че ще имам отзивчива и съчувствена публика. Седмици наред не съм преглеждала записките си. Престанах да водя дневник малко след като разбрах, че съм бременна. Първите дни преминаха „под знака на повръщането“, страница след страница от дневника ми бяха изпълнени с описание на спринтирането ми до тоалетната; накратко, получи се досадно четиво, което нямах желание да си припомням. Може би отново ще започна да си водя записки, за да опиша невероятните промени на тялото и на мисленето ми, които, признавам, са забележителни.

Взимам дневника за 1999 година — дебело томче, подвързано с кафява кожа, подушвам го, усещам познатата приветлива миризма. Страниците са изтънели от прелистване. Не мога да устоя; коленича, после сядам на пода, облягам се на леглото и започвам да чета.

Попаднала съм на пасажа, описващ полета с балон. Беше незабравимо преживяване! Ето и подробно описание на пътуването ни до Малдивските острови. Сякаш отново усещам ситния пясък между пръстите на краката си. С Хю правихме секс на плажа, на шезлонг, в басейна и (съвсем прозаично) в хотелската стая. Дневникът ме връща към времето, когато бях стройна като фиданка и носех секси бельо. Неволно се усмихвам, прелиствам страниците отзад напред. Рожденият ми ден. Сам организира галавечеря в „Титаник“. Присъстваха куп приятели и познати, включително Джулия и Карл, Брет и Дру. Само Хю го нямаше. Заобиколена бях от хора, но се чувствах ужасно самотна. Бързо прелиствам назад. Коледа, Коледата, на която Хю вечеря и със семейството си, и с мен, ала го призна чак на следващия ден, когато му прилоша. Още живееше с Бека, но се измъкна под предлог, че трябва да изведе кучето, и прекарахме заедно около час и половина. Беше адски мило. Нали?

Ненадейно еуфорията ме напуска. Косъмчетата на тила ми настръхват, устата ми пресъхва. Ако не знаех истината, бих казала, че чувствам угризения на съвестта… по-точно — срам. Какво е правила Бека в коледната нощ, когато Хю е „разхождал кучето“? Радвала ли се е, че е извел животното, за да не й пречи, или се е ядосала, задето я е оставил сама да изкъпе двете деца, превъзбудени от коледните подаръци? Как така досега не съм се замисляла по този въпрос?

Потръпвам.

Спомням си признанието й, че като малка е мечтала да има великденско яйце от „Торнтън“, което подсилва чувството ми за вина. Ако е мечтала за шоколадово яйце, какво още е искала от живота? Не и да бъде самотна майка. Коя жена го иска?

— Да му се не види, какво ти става! — възкликвам. — Става въпрос за Бека!

Защо я съжалявам?

Бека не е от хората, които си оставят магарето в калта. Тя е история, минало свършено време. Пък и защо да й съчувствам, след като е сложила рога на мъжа си с треньора по тенис? Разбира се, нямам доказателства и тя категорично отрича, ала Хю твърди, че е имала връзка с мускулестия младеж. Сега излиза с някого, щастлива е, няма причина да я съжалявам. Разгръщам на друга страница, отчаяно се опитвам да върна главозамайващата еуфория, която изпитах, посягайки към дневниците. Знам кой пасаж неизменно повдига настроението ми. Отварям дневника за 1998 година, подвързан с кремава кожа, и намирам датата 5 март. Знаменателната дата на знаменателния купон, когато с Хю прекрачихме границата и от „обикновени приятели“ станахме „много добри приятели“.

Празненството беше организирано от агенцията по случай назначаването ми на по-висока длъжност; поканила бях Сам, Хю и Бека. Както очаквах, Бека отклони поканата под предлог, че не е могла да осигури детегледачка. Накратко, „връчи ми Хю на поднос“, както се казва. От агенцията бяха наели лимузина да ме закара до вкъщи, предвиждайки как ще се натряскам до козирката и не ще съумея да повикам такси, камо ли да продиктувам на шофьора домашния си адрес. Предложих на Хю лимузината да закара и него. Домовете ни се намираха в противоположни посоки, тъй че, като прие предложението, той недвусмислено показа какви са намеренията му. Вероятно никога няма да разбера как стана така, че се стигна до първата ни целувка. В един миг обсъждахме факта, че 54 процента от газираните напитки се консумират от младежи под 24 години, в следващия Хю ме целуваше. Години наред мечтаех за него, желаех го, чаках го и бях омръзнала на околните като парче от1960 година, ненадейно най-съкровеното ми желание се бе сбъднало, освен това изглеждаше като най-естественото нещо на света. Невинно като да се наведеш да завържеш обувката си. Всъщност не толкова невинно, защото в крайна сметка правихме секс още в лимузината.

„Едва сдържахме страстта си. Чувствах се толкова секси, че само като кръстосах крак върху крак, едва не «излетях в орбита».“

Препрочитам фразата. Четири пъти.

„Едва сдържахме страстта си.“

Еуфорията отказва да ме връхлети.

Почеркът е мой, дневникът — също. Следователно става въпрос за моя живот. Обаче не съм сигурна. Като че ли се е случило с другиго. Набързо прелиствам страниците със записки за април, май, юни. Вече не можехме един без друг, буквално бяхме обсебени; възникнеше ли възможност — бързо гащи долу. Връщам се към дневника от 1999 година. Правихме секс в пет държави, преди да наруша обещанието да не препивам, което си дадох на Нова година. Леле, в какви подробности съм се впуснала! Ако някога ми писне работата в рекламната агенция, като нищо ще си изкарвам хляба с писане на любовни романи, изпълнени с горещи сексуални сцени. Прочитам още един пасаж, после друг. Всички са еднакви. Описала съм как правим секс или защо не можем да се срещнем, за да правим секс. Взимам дневника за 2000 година и започвам да съставям списък на местата, на които сме правили любов. Освен на легла — в много хотели, на моето и на леглото в стаята за гости у Сам — в моя и в неговия работен кабинет, в кабинета на шефа ми, в банята (под душа, във ваната, на пода), в кухнята (върху плота и пералнята), в дневната (на канапето и на креслото), трапезарията (на масата и на пода), както и на стълбището. Освен че купих апартамента преди рязкото повишаване на цените на недвижимите имоти, изглежда, съм изкарала парите на всяка стая. Продължавам със списъка. През 2000 година сме се любили в парници, бараки, плувни басейни, перални помещения и килери, в паркове, селски къщички, коли, киносалони, вили на брега и на плажове. И още на самолети, влакове, кораби, яхти, в лодки с гребла, дори веднъж в едноместно кану — преживяването не беше от най-приятните. Елементът на риск, съпровождащ срещите ни, изчезна в средата на 2000 година, когато Хю заживя при мен. Сексът вече не беше така спонтанен, ала честотата, с която го правехме, все още бе забележителна. Две хиляди и първа започна зле и по двата показателя. Затварям дневниците, слагам ги в кутията за обувки и я пъхвам обратно под леглото. Потисната съм. Не само защото не си спомням кога за последен път сме се любили, а най-вече защото не помня кога за последно ми се е искало.

Всъщност знам — беше на Великден. Искаше ми се да правя секс с Робърт Пауъл.

Телефонът отново иззвънява; този път навреме се добирам до апарата. Обажда се Хю да предупреди, че ще работи до късно. Предполагам, че е известен прогрес, задето изобщо телефонира. Изглежда искрено зарадван, че отивам на фитнес, което малко подобрява настроението ми. Поради причини, които самата аз не мога да си обясня, го задържам на телефона повече от необходимото. Поради причини, които никога няма да проумея, номерът отново действа — гласът на Хю ме ободрява и успокоява.

— Щастлив ли си? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. Въпросът е рискован и крие много подводни рифове, ала отговорът стопля сърцето ми.

— Не, хремав съм — шеговито подхвърля той.

Разбира се, без значение е, че вече не правим акробатичен секс, дори е за предпочитане — гърбът ми не е протрит от мокета. Без значение е и фактът, че на една Коледа Хю бе принуден два пъти да сяда на тържествена вечеря. Навремето това ми се стори ужасно забавно. Още пет минути си разменяме любезности, после той затваря. Връщам слушалката на вилката и се вкопчвам в измамното спокойствие, предизвикано от разговора.

Поглеждам часовника си. Ако не престана да се мотая, ще закъснея за курса.

Какво правех, преди да иззвъни телефонът? Да, търсех монети. Да му се не види, как не ми дойде наум да погледна в джобовете на сакото на Хю? Всеки път когато занеса костюмите му на химическо чистене, намирам в джобовете дребни монети. Тромаво се изкачвам на горния етаж, започвам да ровя из гардероба. Крайно време е да поразчистим терена. С Хю притежаваме прекалено много дрехи, а след раждането на бебето ще ни е необходимо повече пространство. Освен това едва ли отново ще нося купищата рокли, блузи и панталони в черно, които са от толкова скъпи материи, че не се перат, а задължително се дават на химическо чистене. Преравям джобовете на Хю. Натъквам се на резервния ключ от кабинета му — никога не го намира, когато му потрябва. Пакетче дъвка. Презервативи. Господи, останали са в сакото му от време оно! Касови бележки от ресторанти и магазини за облекло. Много е наивен, ако си въобразява, че от фирмата ще му ги признаят като служебни разходи. Хм, странно… никога не сме били в ресторант „Щастливата седмица“. Кога ли го е посетил? Трябва да го попитам дали му е харесало. Във всички списания дават страхотни отзиви за заведението. Най-сетне намирам две монети от по един паунд в джоба на спортното сако. Пускам ги в портмонето си и се втурвам навън — вече закъснявам за срещата с Либи.

Знам какво си мислите. Презервативи и сметка от ресторант за около осемдесет паунда, което означава вечеря за двама. Мислите, че Хю има любовница. Аз също.

Не само очите на бебето се отварят.

35.

С Либи и Мили си поръчваме горещ шоколад и от големите десертчета „Марс“. Приятно ми е да съм в компанията на седемгодишно хлапе — поне не се срамувам от лакомията си. Въпреки че взехме душ, от нас още лъха на хлор и дезинфектант. Само Мили си направи прическа със сешоар; напоследък го избягвам, защото ми се струва ужасно измерително. Не съм си сложила и грим. Защо да си правя труда? Наближава девет — и без това след няколко часа ще трябва да почистя лицето си. Въпреки това мисля, че съм красива.

Лъчезарна.

През последните четирийсет и пет минути се носех на повърхността на водата в басейна заедно около дузина бъдещи майки (поне четири от които бяха по-едри от мен!) и се чувствам фантастично.

— Щях да пукна от смях, когато инструкторката ни каза да подскочим, но без да се разкрачваме, а ти извика, че съветът й е закъснял — подхвърля Либи.

Започваме да се кискаме, докато очите ни се насълзяват, а носовете ни потичат.

Ха, да ни бяхте видели!

Мили, за която се опитвам да мисля като за неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга, ни поглежда презрително, подхвърля, че напълно сме превъртели. След което ме пита:

— Ще се омъжиш ли? Ако правите сватба, мога да ти бъда шаферка.

Откакто разбра, че Кейт ще бъде една от шаферките на Сам, най-голямата й амбиция е и тя да придружава някоя булка. Напълно я разбирам.

— Доста е сложно — отговарям, изваждам хартиена кърпичка, и започвам да бърша лицето си, за да спечеля време.

Прямотата й не ме учудва.

Вече знам, че е типична за децата. Притежават шесто чувство, подсказващо им от кой въпрос се страхуваш, и ти го задават.

— Хю още е женен.

— Възнамерява ли да се разведе?

— Разбира се. Живеем заедно почти две години. — Дори не се изчервявам от лъжата — възприех техниката на Сам да закръглям към по-голямото число; всъщност с Хю сме заедно малко повече от година. — Въпрос на време е да се оженим.

— Дълго ли ще чакаш? Каква е пречката?

По принцип в този момент Либи би трябвало да се намеси и да скастри дъщеря си. Обаче не го прави, което ми подсказва, че се интересува от отговора.

Само че и аз не го знам.

Отново се измъквам с оправданието, че нещата са доста сложни.

— Бека ли прави въртели? — Този път Либи задава въпроса.

— Честно казано, не знам. Не искам да си кривя душата. Само дето адвокатът й е малко муден… — Не довършвам фразата. Мъча се да си спомня с какво Хю обясни забавянето. Спомена нещо за намаляване до минимум на стреса, който ще изпитат децата, и че трябвало да изчакаме до края на учебната година. Но вече изчакахме една учебна година, пък и Том още не ходи на училище. Хю намекна и за някакви финансови условия — знаех, че чака баба му да умре, обаче тя гушна букета още преди осем месеца. Странното е, че аргументите му изглеждат адски логични, ала когато ги повторя (дори пред себе си), отлагането на сватбата ни е необяснимо. Набързо скалъпвам отговор, като използвам обясненията, които е давал в миналото. Накарам ли Мили да разбере каква е причината за отлагането, може би и аз ще я проумея.

— Работата е там, че при развода и брака трябва да се съобразяваш с много хора; не става въпрос само за двама души, нито дори за двама души плюс две деца.

— Сигурно си го знаела, преди да му станеш любовница — изтъква Либи; желязната й логика е влудяваща.

— И да, и не. — Въздишам. — Майка му е неутешима — много обича Бека.

— Въпреки че е имала връзка с треньора по тенис ли?

Хм, май я подведох по този въпрос. Представих вероятността като чиста истина.

— Хю не го е споделил с майка си, защото е прекалено състрадателен и знае, че подобна новина ще я сломи. — Може би се старае да ограничи до минимум моите посещения при родителката му, за да щади чувствата й. — По-често се виждам с баща му — бързам да добавя. — Той е по-широко скроен и проявява по-голямо разбиране. — Докато говоря, отпивам от горещия шоколад. Би трябвало да сменя темата, да заговоря примерно за предимствата на детското креватче пред бебешкото кошче, обаче изтърсвам: — Разбира се, съществува още една малка подробност — Хю има любовница.

— Още една ли? — Макар че Либи е най-голямата непукистка сред познатите ми, новината я шашва.

— Да — признавам с въздишка.

Признанието ми се изплъзна, след като казах, че Хю е прекалено състрадателен. Това е опашата лъжа. Доскоро си въобразявах, че е нежен и чувствителен, ала вече не го вярвам.

Разказвам на Либи за сметката от ресторанта, за презервативите и че напоследък Хю почти всеки ден остава в службата дълго след края на работното време. Задавам си въпроса — къде ли задоволява сексуалните си желания, след като изобщо не ме търси в леглото. Тя вече знае за безкрайните ни свади, въпреки че не съм казала и думичка нито на Сам, нито на Джесика. Пък и как бих могла, след като безброй пъти са ме чували прехласнато да възхвалявам Хю?

— Мислиш ли, че има връзка с друга жена? — питам Либи.

— Така изглежда.

— Доказателствата са красноречиви, нали?

Тя прави жест, който е хибрид между кимване и свиване на раменете в процентно съотношение 40 към 60 в полза на кимването.

— Какво ще предприемеш?

— Нямам представа.

Наистина не знам. Мога да му вдигна скандал, да го обсипя с въпроси, да настоявам да ми отговори, да крещя, да беснея, да нарежа дрехите му, да издраскам колата му. Теоретично мога да го напусна, макар да си давам сметка, че едва ли ще го сторя. Та нали не само години наред мечтаех да бъда заедно с него, ами сега нося детето му; моментът не е най-подходящият да си вдигна чукалата. Мога да го пренебрегна, да се престоря, че вече не ме интересува. Или да си затворя очите за доказателствата. Мога да изчакам. След като се роди бебето, ще отслабна, отново ще бъда секси и ще проявявам интерес към плътската любов. Мога да си поръчам още една чаша горещ шоколад. Тъкмо това ще направя.

Най-лесно е.

36.

Прибирам се вкъщи в десет. Заварвам във фоайето Хю да преглежда пощата; очевидно се е върнал скоро.

— Пак ли се наложи да останеш до късно? — подхвърлям и едва се въздържам да добавя със заплашителен тон: „В службата.“

— Да, обаче си струваше. Мисля, че постигнахме известен прогрес.

Не го питам в коя област. Той забелязва спортния сак и влажната ми коса, широко се усмихва — не одобряващо като едно време, а по-скоро от облекчение. Но все пак се усмихва, което е приятно разнообразие след многобройните скандали помежду ни.

— Била си в спортната зала, а?

— Посещавам курс за самоувереност във водата, а Либи ми прави компания — напомням му, въпреки че говорихме по темата преди по-малко от три часа. — В случай че избера този начин на раждане.

Хю оставя на масичката пликовете с кореспонденцията.

— Вечеряла ли си?

— Не. — Ако не се броят марсчетата и грамадният сандвич с авокадо, които си купих на път за вкъщи.

— Да вечеряме навън, тъкмо ще ми разкажеш какво сте правили с Лизи.

— Либи — поправям го, но той не ме чува, защото вече е излязъл от апартамента.

Гладна съм. Както обикновено. Обаче най ми се иска да се излегна на канапето и да гледам телевизия. Само че ако го кажа на Хю, ще бъде равнозначно на обявяване на война. Седмици наред му опявам, че изобщо не излизаме сред обществото. За нищо на света не бива да пренебрегвам поканата за вечеря. Ама и аз съм една неблагодарница! Мъжете си намират любовници, когато партньорките ги пренебрегват, не им обръщат достатъчно внимание.

Или пък защото са неспособни да упражняват контрол върху половия си орган.

Хю ми предоставя да избера заведението, спирам се на шумен моден ресторант, който често посещавахме, преди да забременея. В мига, в който влизаме, разбирам, че съм сгрешила. Много по-разумно беше да избера заведение с по-интимна атмосфера — в момента бурният нощен живот на Лондон не ме привлича като някога. Отгоре на всичко Хю не ми даде възможност да се гримирам или поне да хвърля анцуга и да си сложа роклята за бременни, която не е творение на прочут дизайнер, но ми е по мярка. Отварям вратата и се натъквам на стена от цигарен дим. Тревожно се питам каква е вероятността да повърна върху някой сервитьор.

Отвеждат ни до масата, която се намира в дъното на ресторанта, сервитьорът издърпва стола, за да седна… с лице към стената. Това е в пълен разрез с етикета — на дамата следва да се предлага най-хубавото място. Дали съм прекалено чувствителна, или ме „крият“? Оглеждам се, потвърждава се второто ми предположение. Залата е претъпкана с жени, чиито бюстове са по-големи от коремите им. Мразя ги. Мразя гладките им рамене, тесните им бедра. Вече е месец май, лятото прави първите си плахи стъпки в Лондон. Не само дните са по-дълги и дърветата са се разлистили, ами и полите са по-къси и по-прилепнали, тук-там се виждат дрехи в друг цвят освен черния. Знам, че през лятото ще приличам на лоена топка; преди половин час изобщо не ми пукаше, ала изведнъж започва да ми се струва ужасяващо. Щастието, което ме беше обзело в плувния басейн, започва да се изпарява. Либи (дори до известна степен Мили) ми действа успояващо; поглеждам Хю, който седи срещу мен, и ненадейно се усещам така, сякаш съм се насадила върху съвкупляващи се таралежи.

Не съм щастлива, когато съм с него. Откъдето и да го погледнеш, заключението ми е потресаващо.

Не, не е вярно.

Не може да бъде!

Няма да позволя да се случи.

Нещастна съм, защото съм заобиколена от стройни жени. С Либи ми беше хубаво, тъй като бяхме в компанията на бременни с безформени фигури. Той не е виновен, нали така?

Прелиствам менюто, изпод око поглеждам Хю. Почти очаквам да видя, че на челото му е татуирано числото на Сатаната или че очите му са кръвясали — непременно трябва да има някаква външна проява на подлото му предателство.

Очите му са все така зелени и закачливо проблесват. Изглежда самоуверен, щастлив, спокоен. Не прилича на човек, измъчван от угризения на съвестта. Може би прибързано го обвиних в изневяра. Така или иначе някаква си сметка от ресторант не е признание за вина, подписано със сперма. Спомнете си колко се вбеси Отело от някаква си носна кърпичка и колко трагични бяха последствията. Хю е олицетворение на невинността.

Само дето знам, че до съвършенство владее умението да се преструва.

Умение, за което навремето бях благодарна. Каква глупачка съм била!

Мозъкът ми сякаш ще се самозапали. Не знам какво да мисля. Стомашното неразположение се е прехвърлило в главата ми. Съсредоточавам се върху копчетата за ръкавели на Хю, които са от бяло злато и са гравирани с инициалите му. Подарих му ги по случай повишението в длъжност. Блестящите копчета за ръкавели, добре подрязаните нокти, идеалните ръбове на панталона му са се съюзили да ме убедят, че това е същият човек, на когото сутринта казах „довиждане“. Едва забележимо наболата брада върху изваяната му брадичка също внушава доверие. А и е невъзможно тези дълги ресници да принадлежат на измамник и прелюбодеец!

Прогонвам от съзнанието си страшните мисли, опитвам да се разсея, като отново оглеждам залата.

Освен супермацките се забелязва наличие на много колеги от рекламния бизнес и на хора, които са на прага да станат милионери — средната възраст на присъстващите е двайсет и две години. Чувствам се престаряла. Въпреки очевидната си умора Хю изглежда спокоен, самоуверен. Не знам какво ме плаши повече — дали че се чувствам като риба на сухо, или че той явно плува в свои води.

Усмихва ми се и подхвърля:

— Разкажи ми за курса по плуване, на който сте били с Лизи.

Подчинявам се, макар да знам, че изобщо не ме слуша. Непрекъснато се озърта, преценява с кого трябва да се ръкува, на кого да махне, кой е длъжен да му махне. Дълбоко си поемам дъх, устоявам на изкушението да се оплача, че нито едно от ястията, включени в менюто, не е подходящо за моето състояние — изобилстват ордьоври със сурова риба, блюда с мазни сосове, приготвени с кремсирене или с алкохол, бифтеци и пържоли алангле. Избирам салата от риба тон. Хю пресушава мартинито си, поръчва богата вечеря и бутилка вино. Разказвам му как бебето рита като обезумяло, когато по високоговорителя край басейна звучи рокмузика, и как се успокоява под звуците на произведение на Моцарт. Той повдига вежда в знак, че проявява интерес, което е адски чаровно. Жестът изглежда спонтанен, само дето съм виждала как Хю го упражнява пред огледалото в банята. Известно ми е, че го прилага, когато представя проектите си пред клиентите. Все пак упорито продължавам да дърдоря. Разказвам му шегата за разтворените крака, той се засмива.

Прекрасно е да го накараш да се засмее! Въпреки че човекът, който седи срещу мен, още е женен за Бека и може би има връзка с още една жена, още го обожавам. Обичам го дори когато се караме като куче и котка, камо ли когато ми доставя физическа наслада. Смехът му стопля сърцето ми.

— Ако искаш, ела следващия път — подхвърлям. — Повечето жени водят партньорите си. — Спестявам си факта, че въпросните партньори явно не са в басейна по собствено желание.

— Няма начин, защото ще обидиш Лизи, кифличке — заявява Хю с толкова умело изиграно съжаление, че чак ми идва да му повярвам.

— Либи — поправям го машинално. Казвам си, че трябва да забравя презервативите в джоба на сакото му. И сметката от ресторанта. Както и вечните му закъснения след работа. Той ми принадлежи. Чаках го толкова дълго, че няма да позволя на някаква незначителна любовна авантюра, която може би е само плод на въображението ми, да ми попречи да виждам най-важното. А най-важното е, че Хю вече живее с мен. Избра мен. А сега нося детето му. Редно е да се оженим.

Както навремето той се ожени за Бека. Мамка му, никога не съм мечтала за бяла булчинска рокля и триетажна торта, ала ненадейно това се оказва единственото, което искам с цялото си сърце и душа. Искам да бъда съпруга. Изпитвам необходимост да бъда съпруга. Искам венчална халка. Искам гаранции. Разбира се, знам, че халката не е гаранция за солиден брак, ала желая онова, което е имала Бека. Въпреки че й го отнех насила. Въпреки че друга жена вече ми го е отнела на мен. Докато след курса по плуване пътувах към къщи с таксито, се опитах да видя положението през погледа на Хю. Напоследък му се събра прекалено много — и емоции, и работа в агенцията. А пък аз толкова бях заета със себе си, че изобщо не му обръщах внимание. Доскоро живо се интересувах от кариерата му, а сега гледам на професията му само като на средство за осигуряване на пари за бебето ни. Иска ми се да преуспее, но не защото ме е грижа за самочувствието му — важното е да продължи да получава голяма заплата. Откровена съм с риск да ме помислите за гадна материалистка и да ме обвините в непочтеност към него. От друга страна, знам, че откакто размерите ми се увеличиха два пъти, в неговите очи не съм и наполовина предишната Джорджина. Вече не намирам теми, които да го заинтересуват. Не го гледам как играе ръгби или крикет. Не съм му компания в пиенето и пушенето. Не правя секс с него.

За сметка на което ежедневно му вдигам скандали.

Може би не аз, а той е ощетеният.

— В басейна се чувствах страхотно. И знаеш ли защо? Защото е достатъчно голям да ме побере. — Правя смешна физиономия с надеждата да му внуша, че не се самосъжалявам, а се надсмивам над себе си.

— Научи ли нещо?

— Да. В курса са се записали дванайсет жени, девет от които не са искали да забременеят; научих да не се осланям на ритмиката като метод за контрацепция.

Хю отново се засмива. Ненадейно хваща ръката ми. Отдавна не е бил с мен — страстта, която смятах за изчезнала, се възпламенява, струва ми се, че възбудата стига чак до връхчетата на косата ми.

— Нямам търпение бебето да се роди — мълви той.

Просълзявам се от щастие. Божичко, колко несправедлива съм била към него! Колко прибързано го осъдих. Хю е най-милият, най-прекрасният човек, когото познавам. Най-добросърдечният, най-състрадателният, най-отзивчивчивия мъж в целия свят.

— Наистина ли? — Усмихвам се още по-широко.

— Да. Нямам търпение да станеш каквато беше преди.

— Каквато бях преди ли? — повтарям като олигофрен.

— Ей такава… — Той пуска ръката ми, за да очертае във въздуха нещо като пясъчен часовник. — Обаче като гледам как трупаш килограми, май доста ще се озориш. Престани да се тъпчеш с тъпите шоколадчета „Марс“. Вредни са за здравето.

Трупам килограми! Тъпча се!

Мръсник!

Докато пътувах към къщи, реших, че най-важното в момента е да предотвратя разпространението на заразата. Възнамерявах да забавлявам Хю с остроумни анекдоти за курса за бременни и със случки от ежедневието ми в службата. Дори репетирах историите си, грижливо подбирайки думите, за да не излезе, че отново се оплаквам. Смятах да се престоря на изпълнена с възбуда и желание за работа след съвещанията, на които присъствах през деня (както неизменно се случваше в миналото), ала изведнъж изгубвам всякакво желание. Отщява ми се да представя в розова светлина случилото се през деня, както и да кажа истината. Мисля, че едва ли ще проявя достатъчно воля да възвърна предишната си фигура. Бягане, гимнастика, вдигане на тежести, гладуване — мъчих се толкова време, че ще ми държи влага за цял живот. Освен това след раждането на бебето, няма да имам време за себе си. Божичко, колко ми се иска да съм си у дома под завивката!

Сама.

Сервитьорът донася ордьовъра на Хю. Май и аз трябваше да си поръчам — тъкмо щях да намеря занимание за езика си. Очевидно съм загубила способността да го държа зад зъбите си, защото изведнъж се чувам да казвам:

— Джесика ме обича, въпреки че съм станала дебелана. Също и Либи.

— И аз те обичам, въпреки че си дебелана.

— А, значи ме смяташ за дебелана!

Хю въздиша — въздишката му е по-красноречива от всякакъв коментар.

Двамата мълчим. Той дъвче и се оглежда. Аз се взирам, в ръцете си и се напъвам да измисля нещо духовито. Какъв беше планът ми? Да го забавлявам с остроумни анекдоти или да го пробода в сърцето с ножа за риба? Не помня.

И Хю явно среща затруднение при поддържането на забавен и оживен разговор. Най-накрая нарушава мълчанието:

— Сам се обади преди час. Търсеше теб.

— Така ли? Каза ли да ми предадеш нещо?

— Не.

— Сигурно иска да се оплаче от поредната спънка в плановете й за сватбата.

— Сигурно.

Зарекла се бях да я потърся още тази вечер. Сто пъти беше за предпочитане, отколкото да приема поканата на Хю за тази жалка „среща“. Отново замълчаваме. Грабвам ножа, започвам да го прокарвам по ръба на масата. Искрено се надявам, че изнервям Хю.

Тъкмо напротив. Той ме скастря с поглед, чувствам се така, сякаш съм Том или Кейт. Оставям ножа, скръствам ръце на скута си. Не това имах предвид, когато приех да вечеряме в ресторант. Защо не се смеем, не бърборим, не се възбуждаме взаимно? Блъскам си главата да кажа каквото и да е. Нещо духовито, което ще направи впечатление на Хю, ще предизвика усмивката му, дори онзи бурен, очарователен смях, в който още съм влюбена. Ама че съм патка загубена!

— Може би Сам се е обадила да ме посъветва как да стерилизирам шишетата на бебето — подхвърлям. — Откакто забременях, приятелките ми все гледат да насочат разговора към тази тема. — Давам си сметка, че репликата ми не е нито интересна, нито духовита, но друго не ми идва наум.

— Може би причината е у теб — отбелязва Хю и хапва голямо парче месо, което едва ли не още мучи в устата му.

— У мен?

— Може би.

— Твърдиш, че досаждам на събеседниците си, така ли?

— Не.

— Тогава какво намекваш? — Чувам истеричните нотки в гласа си, вече не ми пука дали съм елегантна, духовита или забавна. Ако Хю реши да пусне в действие тъпия си самонадеян смях, ще му го навра там, дето слънце не го огрява.

— Прекалено често говориш за бременността и за… ъъъ…

— Бебето — подсказвам.

— Да. Именно.

— Че какво му е лошото да говоря на тази тема?

— Нищо. Няма лошо. Казвам само, че ти подхващаш темата, не приятелките ти.

— Твърдиш, че съм досадница.

— Не.

Отрича, но аз знам, че го мисли.

Сервитьорът, който идва да вземе чинията му, го спасява от по-нататъшни обяснения. Преди да възразя, че почти не е докоснал карпачото, Хю прави знак, че е приключил с ордовъра.

Въпросът е, че може би има право. Откакто получих просветление и „приех друга вяра“, вероятно съм станала от онези жени, които говорят само за бременността си и ужасите, свързани с нея. Но Сам говори само за предстоящата си сватба, нали? Божичко, представям си как в бъдеще приятелите ми ще идват на вечеря у дома и ще умират от скука, докато им разправям забавни историйки, започващи с: „Джейми/Мирабел/Джайлс/Хети (още не съм измислила име на детето) днес каза нещо много смешно…“

Ако не внимавам, ще стана копие на онези противни жени, които те отрупват със снимки на бебето си и настояват да изгледаш любителския видеофилм за първата му Коледа, въпреки че ако се интересуваш от въпросното бебе, то присъства и можеш да го видиш „в оригинал“, така да се каже. Ужас! Заричам се, че ще избирам други теми. От този миг нататък ще престана да се оплаквам от болките в гърба, от подутите глезени. Думата „бременност“ ще бъде заличена от речника ми. Едва ли ще ми бъде толкова трудно — та нали не говоря за това непрекъснато? Наистина имам я други теми.

— Как мина денят ти? — питам Хю, усмихвам се възможно най-широко.

— Случиха се доста интересни събития…

Така и не разбирам какво е било интересното, защото слушам с половин ухо — обмислям плюсовете и минусите на кърменето. Машинално ровичкам салатата, изведнъж забелязвам студения му поглед — разбрал е, че не го слушам. За да опровергая предположението му (което отговаря на истината), че пак мисля за бременността, изтърсвам първото, което ми идва наум:

— Адвокатите свързаха ли се с теб по повод решението за развода? — В следващия миг разбирам, че е било по-мъдро да призная, че съм си мислила дали да сложа къси чорапи в чантата, която приготвям за постъпването си в болницата; чувала съм, че по време на раждането стъпалата се вледенявали.

— Не.

— Май действат доста бавно, а? За толкова време можеше да се прокара закон в парламента.

— Намекваш, че е по моя вина ли?

— Не. Обаче би трябвало да знаеш каква е причината за протакането. Бека ли прави номера?

— Защо изведнъж проявяваш толкова голям интерес? — Тонът на Хю е като на човек, който се опитва (отчаяно) да не избухне, ала (явно) няма да се въздържи.

Нес мога да изтърся: „Защото с Либи говорихме по въпроса и си дадох сметка, че обясненията ти са толкова немощни, че отпадат след първото препятствие“, нито да кажа: „Защото имам повод да мисля, че си си хванал любовница. Друга, освен мен.“ Затова уж безгрижно подхвърлям:

— О, няма значение.

— Не те интересува дали съм разведен, така ли?

Явно вместо да демонстрирам безгрижие, в очите му изглеждам брутално безразлична. Разговорът взе същата насока като одеве, когато подхвърлих, че Джесика ме обича, въпреки че съм станала дебелана. Изпаднах в положение, при което винаги ще съм губещата. Хю избърсва устните си със салфетка, хвърля я в чинията си.

— Не съм го казала! — изръмжавам.

— Каза го! — просъсква той.

— Защо се заяждаш? — Хвърлям ножа и вилицата върху салатата, която едва съм опитала.

— Не се заяждам.

Отново замълчаваме. Хю запалва цигара. Май цели да ме предизвика. Няма да му доставя удоволствието да се развикам, само го стрелвам с убийствен поглед. Сервитьорът взима чиниите ни, с посребрена лопатка събира трохите от покривката, ала присъствието му не разведрява атмосферата.

Това е поредната вечер, изпълнена с „радост и добро настроение“.

37.

— Какво си направила?

— Я стига! Реагираш така, сякаш признах, че съм се записала в Чуждестранния легион.

— Изненадата ми едва ли щеше да бъде по-голяма.

— Джулия, не е толкова страшно.

— Кой те открехна?

— Сам ми даде номера на телефона.

— Аха, ясно. Само тя се занимава с подобни щуротии.

Бързам да се оправдая:

— Искаше ми се някаква промяна.

— Прави каквото знаеш! — Джулия се връща на бюрото си, като озадачено клати глава.

Престъплението ми, което така я ужаси, е, че посетих известен магазин за козметика и разговарях с една от консултантките. Нали се сещате — това е жена, която те съветва какви цветове да носиш и как да се гримираш. Преживяването беше зашеметяващо. Разбира се, след като преглътнах първия въпрос: „Каква е косата ви — кестенява или руса“? (Отговорът е: „В момента е руса с изключение на корените.“ Не че повярвах на глупостите, които ми надрънка онази жена в аптеката, но човек трябва да внимава, нали? Никога няма да си простя, ако в думите й се е съдържала известна доза истина, пък и не си струва да рискуваш, за да задоволиш суетата си.) След като със Сесилия (личната ми консултантка) се разбрахме, че след раждането отново ще стана „естествена“ блондинка, тя започна да ме съветва какви цветове да нося. Доближаваше до лицето ми различни парчета плат, опъна косата ми с помощта на разноцветни фиби, за да прецени „към кой сезон спадам“. Най-изненадващото е, че се забавлявах страхотно. За пръв път от месеци насам настроението ми се повиши, почувствах се женствена. Споделих го със Сесилия, а тя възкликна:

— Защо не си се чувствала женствена?

— Не е ли очевидно? — Посочих големия си корем.

— Скъпа, сега си по-женствена отвсякога! — задъхано произнесе тя.

Явно ми подхождат светлосиньо, индигово и най-светлите тонове на виолетовото. През лятото трябва да предпочитам тъмнозеленото (едва ли ще се престраша), а на съвещания, на които искам да наложа мнението си, е задължително да нося дрехи в цвят на нефрит. Затова днес съм избрала именно този цвят. Е, не съм си купила костюм и още нося дълга бяла рокля, която прикрива много грехове, ала около кръста си съм омотала широк шал с цвят на нефрит, екстравагантната ми чанта е отровнозелена. Въобще реших си, че изглеждам адски шик; Джулия обаче явно смята, че това е поредното ми безумие, причинено от хормоналната промяна.

Отново подава глава през открехнатата врата на кабинета ми. Очаквам да продължи тирадата си на тема, че когато работиш в рекламна агенция и особено когато имаш среща с клиенти, черната дреха е задължителна, ала тя ме изненадва:

— Заповядай. Ако наистина си решила коренно да промениш външността си, карай по пълната програма. — Подава ми шишенце с изумруденозелен лак за нокти. — Повикай ме, когато стигнеш до ноктите на краката. Предполагам, че ще ти трябва помощ — добавя с широка усмивка.

До преди известно време прекарвах буквално часове в магазините за козметика. Представата ми за рая бе да убивам безкрайните съботни следобеди, като бъркам в бурканчета с мазни кремове или пробвам на опакото на дланта си различни блестящи пудри. Ако на пазара се появеше ново мазило, аз го притежавах още преди рекламата за него да се появи във „Вог“.

Влюбвам се в козметичните продукти в примамливи опаковки, както някои жени се влюбват в Брад Пит. Несъмнено за порасналите момиченца магазинът за козметика е заместил магазина за шоколадови изделия. Ала макар да ми беше приятно да се „преобразя“ под вещото ръководство на Сесилия (държа да отбележа, че наистина наложих мнението си по време на съвещанието — убедих мовчетата, че суши-барът не е подходящо място за обяд), ясно си давам сметка, че смисълът на живота ми не е в гримирането.

Мисля, че Сесилия имаше право, като каза, че сега съм по-женствена отвсякога. Нощем лежа будна, слагам длан на корема си. На моето бебе. Коремът ми не е само планина от мастни натрупвания, а чудо на природата. Усещането е главозамайващо. Убедена съм, че това е най-важното дело в живота ми. Или, както американките казват: „привилегирована съм, че в утробата ми расте бебе“.

Струва ми се, че ще се пръсна от вълнение.

38.

През юни, когато влизам в седмия месец, ненадейно се превръщам в Херкулес. Преливам от енергия и щастливо очакване. Ала макар да съм се отърсила от летаргията, знам, че още съм заложница на хормоните. Вместо да чета „Маркетинг“ или да пазарувам, насочвам енергията си към боядисване на апартамента и лъскане на паркета. После засаждам цветя в сандъчета и ги нареждам на первазите на прозорците, суша билки, дори почиствам с прахосмукачка пространството зад канапето. Либи е във възторг. Твърди, че „гнездя“.

Заявявам, че това са пълни глупости. И го вярвам.

— Не свивам гнездо! — възкликвам. — Просто искам жилището да бъде чисто, уютно и… готово.

— Имаш право. Ама и аз съм една глупачка — как можах да го объркам с гнезденето — ухилва се тя.

— Освен това така избягвам да се появявам на обществени места — добавям, като не забравям да преплета пръсти за късмет.

Осем вечерта е. Навела съм се над кофа с гореща вода, ръцете ми са потопени в пяната. Изведнъж виждам отражението си в огледалото на банята. Само че това не съм аз, нали? Защото жената в огледалото, първо, мие пода, второ, носи евтини джинси, изцапани с боя, които вместо с колан е пристегнала с широк шал. Косата й хем е за боядисване, хем е мръсна и е прибрана на кок. Жената прилича на лоена топка. Освен това се усмихва, сякаш й е приятно, задето търка плочките на пода, и е толкова изобретателна, че използва четка за зъби, за да изчисти мръсотията от фугите.

Изглежда ми позната, но не прилича на мен… а на… Пени или Бека. Свалям гумените ръкавици и ги запращам на пода, те пльосват до кофата.

Обзема ме паника, телефонирам на Сам да разбера дали се превръщам в копие на Бека. Не се страхувам да я попитам, защото знам, че ще предпочете да излъже, отколкото да ме наскърби — ще го отрече категорично, така и на двете ще ни стане хубаво.

Най-изненадващото е, че тя си е вкъщи.

— Най-сетне ще поговорим — казвам. Напоследък само си разменяме съобщения по телефонния секретар — откакто се върнахме от Уелс, само веднъж се срещнахме на кафе. Направи ми впечатление странното й поведение. Сияеше от щастие, докато й се обади шивачката да уточнят дължината на воала. Настроението й се развали, стана раздразнителна, разбрах, че ме слуша с половин ухо. Смятам, че причината за неразположението й е някаква глупава диета.

— На всяка цена трябва да се видим — заявява тя.

— Едва ли си свободна сега…

— Свободна съм! — прекъсва ме. — Чакай ме, идвам веднага.

Оглеждам се — жилището е обърнато с краката нагоре. Преди да се заема с плочките в банята, подреждах гардеробите. По-точно извадих всичко — сака, костюми, блузи, панталони, чанти, кутии за шапки, фалшиви цици (които малко приличат на пилешки дреболии) — и го струпах по всички свободни повърхности, но забелязах, че подът в банята е мръсен и се захванах с търкането.

Смених рамките на репродукциите на Климт (картините наистина изглеждат по-шик със златни рамки), обаче нямах време да ги окача в спалнята, затова още са облегнати на стената в дневната. Вчера ходих в „Теско“ — изкупих половината магазин, но само част от покупките са разопаковани. Виждам поне три купа с дрехи за гладене, а малкото свободно пространство на пода е „украсено“ с отворени книги за бременни и списания. Апартаментът ми изглежда като квартирата на Либи. Отдалечен е на светлинни години от елегантното жилище, подредено според фън шуй, което поддържах доскоро.

— Да се срещнем навън — предлагам. — Хванали са ме нервите, предпочитам да изляза.

Ако не познавате Сам, няма да повярвате, че има успешна кариера. Трябва да си доста издръжлив и талантлив, за да бъдеш консултант по мениджмънт, а тя е отличен консултант. Свикнала е да посещава модни заведения, тъй като много често обядва и вечеря с клиенти. Изпреварих я и вече седя в ресторанта, когато тя влиза и се приближава до масата; наблюдавам я как с небрежен жест сваля сакото си, умело начервява устните си и си поръчва водка, преди да седне. Заговарям я едва след като разстила на коленете си снежнобялата колосана салфетка:

— Е, какво ново?

Струва ми много усилия да се преструвам на учтива, не веднага да я обсипя с въпроси, отговорите на които живо ме интересуват — например дали се превръщам в Бека, дали й харесват имената Джак и Тоби за момче и Елън за момиче. Все пак й давам възможност първа да изплюе камъчето.

— О, нищо особено — промърморва тя. — Изведнъж ми хрумна колко хубаво ще е да си поговорим насаме.

Не ме заблуждава дори за частица от секундата. С учудваща бързина сервитьорът донася водката й, тя я изпива също тъй бързо и поръчва втора. От километри личи, че си е наумила нещо.

— Донесете ми чаша минерална вода с резенче лимон — обръщам се към сервитьора. Напоследък се опивам от добродетелта си и вече не копнея за шампанско. — Как вървят приготовленията за сватбата? — От пет месеца насам всеки мой разговор със Сам започва с тази фраза.

Обикновено тя отговаря ентусиазирано и многословно, ала днес е изненадващо лаконична:

— Добре.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Ами да! Друго няма.

— Да не би да се е случило нещо фатално, например панделките на роклите на шаферките да не съвпадат по цвят с розите, с който ще бъде украсена църквата? Или пък три пъти си изчислила времето, за което колата ще измине маршрута от жилището ти до храма, а сега ти предстои да намериш средната скорост, с която ще се движи сватбеният кортеж?

— За теб това е майтап, нали? — озъбва се Сам.

Оставам като ударена от гръм. Познавам я от години, ала никога, абсолютно никога не съм я чувала да се сопва на някого. Сам е олицетворение на добросърдечие, отлично възпитание и тактичност. По-скоро би ходила по въже, и то без предпазна мрежа, отколкото да влезе в конфликт с някого. Често се питам как добротата й и понякога лекомисленото й поведение се връзват с професията й. Но ако се съди по успехите й, явно те са разковничето.

— Ставам само за майтап, а? — изсъсква, изпива на един дъх втората водка и веднага поръчва бутилка „Шабли“.

Отпивам от минералната вода, оставям чашата, пресягам се през масата и стискам дланта на Сам:

— Не е вярно, скъпа. Никога не ти се присмивам. — Въпреки че не е съвсем вярно, знам, че тя изпитва необходимост именно от подобно уверение. — С нещо обидила ли съм те?

— Не. Не е свързано с теб.

Въздъхвам от облекчение и я насърчавам да прегледа менюто. Мислено се нахвърлям върху ястията, изпитвам безкрайно удоволствие да си представям вкуса на всяко; за разлика от мен Сам явно не се интересува от съблазнителните блюда — с безразличие се взира в червените чушки, пълнени с мус от треска, или гаспачото с пушена шунка, като че ли се намираме в „Макдоналдс“ и сме си взели сандвичи със сирене и две порции пържени картофки. Поръчвам си ориенталска салата с пържено патешко месо и сос от кашу, после печен калкан. Моля сервитьора да донесе още хляб и отбелязвам, че вероятно ще ми остане място да хапна и пудинг. Сам явно не е на себе си — дори не се изненадва от огромното количество храна, което възнамерявам да погълна. Но и аз май не съм на себе си — струва ми се, че след като изконсумирам всичко, което съм поръчала, с удоволствие ще похапна сандвич със сирене и пържени картофки. Сам продължава да се взира в менюто, като че ли среща затруднение при избора. Предполагам, че още е на диета заради сватбата, затова й посочвам блюдата, които съдържат най-малко холестерол. Тя кимва, покорно приема предложението ми, сякаш изобщо не я е грижа какво има в чинията й.

Питам се какво ли я е извадило от равновесие.

— С Джеймс се целунахме — изтърсва ни в клин, ни в ръкав.

О, това ли било?

— Беше френска целувка… с език и прочие… и ми беше адски хубаво. — Говори бързо, като че ли се страхува, че смелостта ще я изостави. Не знам дали очаква да я порази мълния, или да получи голямата награда.

— Говориш за Джеймс, който…

— Ще ми се пада девер — нетърпеливо ме прекъсва тя.

Навремето и тя, и други мои приятелки ми правеха подобни признания, и то много често. Обикновено обръщам всичко на шега, като възкликвам: „С един куршум два заека, а?“, защото действа успокояващо. Днес не смея да коментирам, докато не разбера точно какво означава признанието й.

— Само веднъж ли? — питам, опитвайки да преценя степента на провинението.

Сам кима усърдно, но след като няколко пъти повтаря: „Разбира се, само веднъж!“, кимането се трансформира в поклащане на глава.

— Два пъти ли?

Завърта глава. Ясно!

— Трезви ли бяхте?

Кима утвърдително.

— Само се целунахте ли?

Пак завърта глава. Чувстам се като зъболекар от викторианската епоха, който се мъчи с ковашки клещи да извади зъб.

— Имаме… — Тя поглежда изпод око кой седи на съседните маси. — Имаме връзка, не ми идва наум по-подходяща дума. — Събира смелост и уверено повтаря: — Да, имаме връзка.

Извръщам поглед към огледалото на стената — дали пък не приличам на свещеник, та Сам се е престрашила да се изповяда пред мен? Напразно се опитвам да скрия изненадата си. Сам има връзка с бъдещия си девер! Явно нашият свят върви към пропаст. Грабвам още едно хлебче, поръсено с тиквени семки, съсредоточено го мажа с масло.

— Откога?

— Откакто бяхме в Уелс.

Откакто забременях и чета книги за бъдещи майки, броя живота си на седмици, затова бързо изчислявам:

— Четиринайсет седмици… повече от три месеца, така ли?

— Да.

— Но ти беше толкова щастлива през последните месеци!

— Вярно е.

— Мислех, че се радваш, задето ще станеш съпруга на Гилбърт.

— Сгрешила си.

Очевидно е, че изпитва непоносими душевни терзания. Набързо преценявам положението. Джеймс е страхотен симпатяга — интелигентен, чаровен и неустоим. Бас държа, че е много добър в леглото — забелязах го, въпреки че в сегашното ми състояние либидото ми клони към нулата.

— Само сексът с него ли те привлича? — Иска ми се отговорът й да е положителен. Ще й бъде много по-лесно в бъдеще.

Обаче Сам поклаща глава:

— Мисля, че съм влюбена в него. Повярвай, не съм го искала, ала щом зърнах Джеймс, разбрах какво ще се случи. Притежава всички качества, които харесвам у Гилбърт, само дето е по-млад, по-енергичен и по-… — Тя се взира в чашата си, като че ли търси думата на дъното й. — По-жизнен. Отначало си казах, че помежду ни има само безпрецедентно сексуално привличане; то наистина е почти осезаемо. Докато пътувахме към Уелс, във въздуха сякаш имаше електричество — страхувах се, че Гилбърт ще го усети, за щастие страховете ми не се сбъднаха.

Бедният доверчив Гилбърт.

Задръстеният стар Гилбърт!

— След като играхме раундърс и похапнахме пай с риба…

— Който е силен афродизиак — подхвърлям, но тя продължава, все едно не ме е чула:

— …отидохме на разходка в гората. Беше неизбежно, разбираш ли?

— На разходка посред нощ ли? — Тя колебливо кимва. — О, Сам, поддала си се на желанието за ПТН. — На нашия си език ПТН е съкращение от Потенциално тайно натискане — няма начин случайно да попаднеш в подобно положение, трябва да го желаеш. Понякога се впускаш в него без намерение нещата да излязат от контрол, друг път отчаяно ти се иска да се случи именно това.

— Внезапно настъпи онзи момент, в който усещаш, че ще се целунете — знаеш, че не бива, ала все пак ще го направиш. Свеждаш очи, после вдигаш поглед към мъжа до себе си, пак поглеждаш надолу.

— Самм, никой не постъпва така освен актрисите във филмите.

— Как не! Аз реагирах именно по този начин. Любовта ми към Джеймс по нищо не прилича на сладникавите филмови сценарии, той е по-реален от всички мъже, които познавам.

Въпреки че съм поразена от разкритията й, напълно я разбирам. Говори за момент, напомнящ онзи, когато с Хю се целунахме в лимузината. И аз се бях поставила в положение за Потенциално тайно натискане (както впрочем правех години наред), по едно време Хю осъзна каква възможност му се предоставя. Насилвам се да се върна към действителността.

— Още в гората ли правихте секс?

— Не, разбира се! — Сам е потресена от предположението ми. Зашо се преструва на света вода ненапита, след като се чука с бъдещия си девер? Съвсем нормално беше да се поинтересувам дали са се погушкали в шубраците като някои Оберон и Титания.

— След Уелс започнахме да се срещаме, но упорито се съпротивлявахме на желанието да спим заедно…

„Господи, колко ми е познато!“ — мисля си.

— До миналата седмица — добавя тя.

— Когато, предполагам…

— Предположението ти е правилно. Но нали самата ти ме посъветва да бъда любезна с него?

— Спиш ли с всеки мъж, с когото си любезна? Не, не ми отговаряй.

Сервитьорът донася поръчката. Сам дори не поглежда блюдото пред нея; въпреки че рискувам да ме помисли за безчувствена, аз се нахвърлям върху храната — имам си оправдание, нали съм вече почти в осмия месец.

— Продължавай — насърчавам я, най-вече защото така ми се предоставя възможност да се тъпча необезпокоявано.

Сам не чака повторно подканяне:

— Той е голямата ми любов. Единственият мъж в живота ми. Похлупакът на моята тенджера.

Колко романтично! Въпреки сериозността на положението едва сдържам смеха си.

— С него се чувствам непринудено, усещам, че мога да се усъвършенствам. Той е потенциал, осъществяване! Влюбена съм в него! — Усмихва се толкова широко, та ми се струва, че лицето й ще се разполови. Грамадните й кафяви очи буквално сияят. — Той е първият мъж, с когото се чувствам самоуверена, не се страхувам да бъда „себе си“. Знаеш как е, нали?

Разбира се, че знам. Поне така мисля. Би трябвало.

Не отговарям, тя продължава хвалебственото слово, посветено на Джеймс:

— Не ми се налага да се приспособявам, да се нагаждам, да се променям. Да се преструвам, че се интересувам от хобитата му, да потискам желанията си. С него разговаряме на всякакви теми — детство, работа, амбиции, пътувания, приятели. Най-важното е, че той ме слуша. Не съм му необходима като емоционална патерица, за разлика от другите ми гаджета не вижда в мен само идеалната домакиня или дебелото ми портмоне — изглежда, наистина ме желае.

Струва ми се, че е време да я върна към действителността:

— Сам, казвала си същото и друг път.

— Вярно е. Казвах го, защото исках да е вярно. Обаче сета е съвсем различно. Джеймс не прилича на мъжете, с които съм излизала.

И това съм го чувала вече.

— Какво да правя?

Въздишам.

— Какъв отговор очакваш, Сам? Да ти кажа да сложиш край на връзката или да продължиш с пълна пара напред, а? — От опит знам, че когато някой направи подобни признания, не очаква искрен съвет, а чрез самопризнанието успокоява съвестта си. Сам ме гледа изплашено и отчаяно, с обич и надежда, ала не отговаря на въпроса ми. — Как се чувства Джеймс?

— Като мен — уверено отвръща тя.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Не искаш жокер „петдесет на петдесет“, помощ от публиката или да се обадиш на приятел, така ли? — Тя ме гледа начумерено — вероятно се възмущава от цинизма ми. Не подозира, че чувствам облекчение. Ситуацията е сложна, не и катастрофална. Сам е влюбена в брата на годеника си, което, признавам, не е най-благоприятният сценарий. Но ако и той я обича, положението още може да бъде спасено. С Гилбърт се познават по-малко от година. Не отричам, че отначало ще им бъде много трудно, сърцето му ще бъде разбито, ще се чувстват ужасно неловко; ала ако и двамата проявят смелост и отстояват убежденията си, в крайна сметка ще преживеят раздялата. Изказвам съображенията си.

— Съветваш ме да кажа на Гилбърт и да понеса последствията ли? — недоверчиво пита Сам.

— Точно така. За щастие сте разбрали истинските си чувства, преди да се ожените.

— Невъзможно е!

Така се шашвам, че за пръв път от месеци оставям вилицата си доброволно, вместо да я изтръгнат от ръката ми.

— Защо?

— Защото ще се омъжа за Гилбърт.

— Но нали обичаш Джеймс?

— Да.

— И той те обича.

Сам кимва.

— Е, и?

Тя започва да се изнервя:

— Май не ме слушаш! Ще се омъжа за Гилбърт. Ще се омъжа за него. Джеймс не ми е предложил брак.

Зяпвам я като плесната с мокър парцал.

Тя вижда колко искрено е изумлението ми, затова се опитва да обясни:

— Някои мои познати… по-точно повечето ме съжаляват заради манията ми да се омъжа. — „Точно така“ — казвам си. — Намират ме старомодна и ограничена. — „И не са далеч от истината“ — апострофирам я мислено. — Ала те не ме разбират. Предполагат, че ми е необходим мъж, за да открия истинската си самоличност, което изобщо не е вярно. Знам коя съм. Какво харесвам. Какво искам от живота. Няма причина да тъжа, нали? — Предполагам, че въпросът е реторичен, затова не бързам да отговоря, че да се омъжиш за даден човек, докато си влюбена в брат му, е доста тъжно. — Професионалната кариера не ме задоволява. Признавам, че е вълнуващо да пътуваш в чужбина и да ръководиш екип от дванайсет души, голямата заплата също не е за пренебрегване, но…

Думичката „но“ кръжи във въздуха като досаден комар. Олицетворява онова, което не може вечер да стопли леглото й.

— Но най-съкровената ми мечта, най-голямата ми амбиция е да се омъжа.

Не ми казва нищо ново. Решавам да опипам почвата:

— И все пак най-важното е за кого се омъжваш, нали?

— Всъщност не. Вече няма значение.

Струва ми се, че никой не е бил толкова откровен с мен. И че това е най-тъжната история, която съм чувала.

— О, Сам — промърморвам, напразно търсейки думи на съчувствие.

— Бракът с Гилбърт е изгоден.

— Престани! Не продаваш къща! — просъсквам. Едва се сдържам да не закрещя. Забелязвам, че хората на съседните маси са притихнали и надават ухо. Не ги обвинявам — разговорът ни е по-интересен от някои рубрики в „Плейбой“ и „Пентхаус“.

— За предпочитане е дяволът, когото познаваш. — Сам свива рамене.

Знам, че се мъчи да изглежда смела. Знам, че се страхува.

— Но ти познаваш и Джеймс, и Гилбърт — апострофирам я. Не за пръв път клише от богатия й репертоар се оказва крайно неподходящо. Тя се опита да ме обори с поредната изтъркана мъдрост:

— По-добре нещо реално, отколкото въздушни замъци. — Като вижда свъсените ми вежди, бърза да добави: — Не мога да рискувам. Няма да повторя грешките си от миналото.

Наистина тя често тълкуваше погрешно поведението на мъжете, с които излизаше, предполагайки, че са готови да се обвържат в брак. От това произлизаха доста комични ситуации; чест й прави, че разказваше историите с много чувство за хумор и самоирония. Например, когато навърши осемнайсет, изпита горчиво разочарование — очакваше тогавашното й гадже на рождения й ден да й предложи брак, но вместо пръстен със скъпоценен камък младежът й поднесе видеокасета с клипове на „Кълчър Клъб“. Много по-ценен подарък, ако питате мен, ала тя беше ужасно разочарована. Като стана на двайсет и една, твърдеше, че Тери непременно ще й предложи брак. „Удобно“ забравяше как той многократно й е повтарял, че иска да попътува, след като се дипломира, смяташе, че я дразни. Оказа се, че е бил съвсем сериозен. Да не забравяме Мат, с когото се хвана след две години и който непрекъснато й казвал, че от нея ще излезе страхотна съпруга. Обаче не и негова. Ник (по това време тя вече беше на двайсет и пет) обяви, че иска да се обвържат, ала и той не й подари пръстен с диамант, само всяка съботна вечер й оставяше кош с дрехи за пране. Последваха го Стив, Род, после…

— Нищо! — изкрещява Сам, като че ли чете мислите ми. — За седемнайсет години нито едно предложение! Непрекъснато се питах: „Защо? Защо? Защо?“

Установявам, че бутилката е празна. Сам също го забелязва, повиква сервитьора и поръчва още една. Дори не докоснала ордьовъра си.

— Не съм грозна! — възкликва предизвикателно.

— Напротив, красива си. — Иска ми се да й кажа още нещо, да я накарам да млъкне, ала тя, подтиквана от алкохола, продължава с пълна пара; не ми остава друго, освен да слушам и да се надявам сред присъстващите да няма нейни клиенти или приятели на майка й.

— Ходя на фитнес. Старая се да бъда любезна, свободомислеща, добре информирана. Може да не съм в първа младост, обаче и когато бях, никой не ми предложи да се оженим. Не съм досадна, устата ми не мирише, нямам венерическа болест. Всеки ден чета „Файненшъл Таймс“, да му се не види! Само че години наред не се намери мъж да ми подари годежен пръстен. Често ги гледам по телевизията — за омъжените жени ми е думата — и съм убедена, че не притежават нещо, което на мен да ми липсва.

Взирам се в червеното петно на шията й, което познавам като собствената си длан. Когато Сам е ядосана или възбудена, по шията й плъзва червенина. Предполагам, че в мига, в който получава оргазъм, лицето й се зачервява като зрял домат.

— Разбира се, някои са истински красавици, повечето обаче приличат на орел с ориз; интелигентността на някои очевидно е над средната, ала повечето явно притежават интелект на амеби, най-много на чехълчета. Затова се питам защо тъкмо аз вероятно ще остана стара мома. Честно казано, накрая много-много не подбирах — факт, с който не се гордея. И ето че в живота ми най-неочаквано се появи Гилбърт.

Тя млъква не за да си поеме дъх, а отново да налее вино в чашата си. Придърпвам пред себе си чинията с ордьовъра й. Така й не го погледна, не ми се ще да обидим главния готвач.

— Джордж, преди Гилбърт да ми предложи, бях стигнала фаза, в която не ми пукаше дали ще излизам с мъж, който е по-нисък от мен, получава по-малка заплата или не знае как да си служи с вилица и нож. Той ме спаси.

Прави ми впечатление, че вече не го нарича Ги. Отново е станал Гилбърт. Което показва, че Сам вече не се самозаблуждава, че го вижда в истинската му светлина.

Тя отчаяно се мъчи да спре сълзите си, защото единственото по-смущаващо от жена, крещяща в ресторант, е жена, плачеща в ресторант. И двете изпитваме облекчение, когато сервитьорът прекъсва разговора ни, за да разчисти масата и да поднесе основните блюда. Взима и чинията на Сам, въпреки че моя милост продължава да се тъпче с остатъците от ордьовъра.

— Предложението беше като в романите. — Сам се опитва да убеди самата себе си.

— Била си пияна — напомням й. Тя се преструва, че не ме е чула.

— Беше запазил маса в „Айви“. Представяш ли си — в „Айви“! В този ресторант ти дават маса само ако поне два пъти са те споменали в списание „Хелоу“.

Самата аз не си падам по предложения за брак на обществено място — ако ми се случи, сигурно ще се притесня от хората на съседните маси. Но всяка коза за свой крак, както казват хората. Сам винаги е била голяма романтичка и идеалистка.

— Пръстенът е прекрасен.

Но не и за какъвто мечтаеше.

— Той ми благодари, задето съм приела да се омъжа за него.

Трогателно, но не може да ме размекне.

— Години наред отчаяно желая да се омъжа. Нямам друга мечта. — Тя млъква, след миг добавя: — Джеймс няма да се ожени за мен.

— Сигурна ли си?

— Да, попитах го. — „Господи, тази Сам няма капчица срам!“ — мисля си. — Толкова е несправедливо! Ако бяхме герои от филм, щеше да ми предложи брак в замяна на онзи, която ме моли да пожертвам. Героите от филмите не казват: „Не се омъжвай за него, чукай се с мен“, нали?

— Какво ти отговори Джеймс, когато го попита?

Тя махва с ръка, забелязвам, че вече е доста замаяна от алкохола.

— Опита се да ме преметне, че не изключва брак в далечното бъдеще. Дрън-дрън! Може би един ден двамата с него сме щели да се обвържем и прочие, и прочие. Подобно решение било прекалено сериозно, не бивало да прибързваме.

— Струва ми се доста разумно.

— А на мен ми се струва като изнизване.

Започвам да губя апетита си. Как се е случило под носа ми, без да забележа? Сам има право. Винаги сме я подигравали заради желанието й да се омъжи, ала този път положението е повече от сериозно. Готова е да сключи брак с Гилбърт, въпреки че е влюбена в брат му, само и само да не остане стара мома. Чувствам се безкрайно потисната. Какво ни предлага двайсет и първи век? Не сме религиозни, не вярваме във вечната любов, единственото ни утешение е триетажна плодова торта и шепа конфети. Не познавам човек, който да си пада по плодова торта. Би трябвало бракът да означава нещо повече. Нали?

Сам не забелязва, че съм потънала във философски размишления.

— Мъжете са като автобусите — подхвърля. — Дълго висиш на спирката, накрая пристигат два наведнъж… — Замисля се, после добавя, сякаш да се утеши: — Кой знае, може би винаги чуждото ти се струва по-хубаво.

Познавам я от години, но разговорите ни никога не са били прекъсвани от паузи за размишление. Тъкмо обратното — пред мълчанието винаги сме предпочитали дори безсмислените брътвежи. Прекарвахме дълги вечери в размяна на скандални клюки — жизнерадостно бърборене, напомнящо ромоленето на пролетно поточе. Ето защо знам куп подробности за Сам. Известно ми е къде и кога за пръв път я е целунало момче, кой е първият мъж, с когото е спала. Знам, че любимото й ястие (въпреки че никога не е било модно) са варени небелени картофи с печен зрял боб и майонеза. Знам какъв звук издава, когато получава оргазъм. Известно ми е, че „донякъде“ вярва в Бог, макар че стъпва в църква само на сватби, кръщанета, погребения и на среднощната литургия в навечерието на Коледа. Знам, че неизменно вижда най-доброто у хората, непоправима оптимистка е, дори най-големият досадник не е в състояние да я изнерви. Наясно съм колко пъти е била влюбена, колко е чувствала само похот. Знам какъв лак за коса използва, откъде си купува бельото, как ще нарече бъдещите си деца. Накратко, известно ми е какво има в хладилника й, в шкафчето в банята й и в сърцето й. Тя също знае почти всичко за мен — например, че бях девствена, докато легнах с Хю. Че харесвам храната, изкуството, музиката и филмите, които допадат на Хю. Че той е центърът на моята вселена.

Аз обаче знам за нея още нещо, което не е споделила с мен, може би защото не го осъзнава. Например, че е най-щедрата, най-благородната, най-милата жена в Лондон. Тя е красива, талантлива, неповторима; мъжете се надпреварват да я канят на срещи и още не се е омъжила само защото е прекалено свястна за боклуците, които приливът изхвърля на нейния бряг. Дори боклуците си дават сметка, че не са от нейната класа.

Как се е забъркала с Джеймс? Как го допуснах? Какво да я посъветвам, какво да сторя? Няма да й позволя да направи тази фатална грешка. Досега винаги съм се придържала към политиката на ненамеса; отзовавам се с готовност, когато приятел или приятелка ме помоли за помощ, ала не им се натрапвам. Според мен е нахално да си пъхаш носа в чуждите работи, пък и животът ти прекалено се усложнява. За последно се помъчих да бъда откровена със Сам, когато я посъветвах да не избързва с годежа. Едва ли ще ми благодари, ако взема да й натяквам с фрази от рода на: „Казах ли ти да не бързаш?“.

И така, възнамерява да се омъжи за човек, когото не обича. Какви ще бъдат последствията? Страшни, разбира се. До края на живота си ще плаща за грешката си.

Не! Няма да го позволя. Трябва да бъда честна с нея. Прекалено дълго играх ролята на безразличен наблюдател. Нямам право да я гледам как проваля живота си.

— Сам, осъзнай се! Не бива да се съобразяваш със старомодни бабини деветини и клишета. Те само ти помагат да се залъгваш. Не бъди като щраусите, не заравяй глава в пясъка! — избухвам.

— По-добре птичка в ръката, отколкото ято в гората — мънка тя.

— Клишетата вършат работа до определен момент, ала животът е прекалено сложен, за да се измъкваш с пословици всеки път когато се изправиш пред дилема. — Очаквателно я поглеждам, ала тя мълчи. — Трябва да имаш собствено мнение и собствени стойности — продължавам. — Не избързвай, много внимателно обмисли положението. Постъпи така, че по-късно да не съжаляваш. Повярвай, че ще бъдеш много нещастна, ако се омъжиш за един човек, а обичаш друг. Ще постъпиш нечестно не само към тях двамата, но и към себе си. Помисли какво ще причиниш на Гилбърт.

— А ти помисли ли какво ще причиниш на Бека? — Сам вдига глава и ме поглежда в очите.

— Какво общо има Бека с вашите отношения? — питам озадачено. — Говорим за теб, не за мен.

— Джордж, не разбираш ли защо разкрих душата си пред теб?

— Защото съм твоя приятелка.

— Не. Защото с теб мислим еднакво.

„Задръж, малката! — мисля си. — Тук вече сбърка!“ Сам с най-щедрата, най-благородната, най-милата жена в Лондон. Тя е красива, талантлива, неповторима, ала не цени независимостта си. Въобразява си, че бракът е разковничето към щастието. Така си го е набила в главата, че е готова да се омъжи за брата на любимия си само за да си осигури безоблачно бъдеще. Моите възгледи са съвсем различни. Живея с Хю, въпреки че перспективата да сложа венчална халка се мержелее в необозримото бъдеще.

— Грешиш, скъпа — възразявам. — Аз съм с човека, когото обичам.

— Я стига! — изсъсква тя. — Признавам, че съм обсебена от мисълта да се омъжа, ти пък си обсебена от Хю. Преследва го със същото упорство, с което аз преследвах годежния пръстен. Единствената разлика е, че съм наясно със себе си. Окото ти не мигна, че той е женен за друга, нито — че му се родиха две деца. Обвиняваш ме, че търся спасение в клишетата и бабините деветини, а не си даваш сметка, че живееш в измислен свят, който сама си съградила. Докторе, кой ще излекува теб?

— Нищо не разбираш…

— Така ли? Много си самоуверена, обаче не ми пука! — Досега не съм я виждала толкова разгневена и огорчена. Къде се е дянала добродушната Сам, която и на мравката път прави? — Джордж, ти с нокти и зъби се бори за Хю. Претърпя безброй унижения. Години наред той не ти обръщаше внимание. Сега пък забравя да те поздрави по случай рождения ти ден, живее на твой гръб, дори не е предложил да си поделите разходите по апартамента. Ето за какъв човек хвърли толкова усилия да се преобразиш във всяко отношение.

Ла, ла, ла, ла! Не я чувам, защото съм запушила ушите си — в преносен смисъл, разбира се. Ла, ла, ла, ла. Като ученичка в гимназията измислих този похват, докато гледах филми на ужасите. Преструвах се на храбра, обаче наум си тананиниках, за да не позволя на ужасяващата действителност да проникне в съзнанието ми. Искам да се върнем към темата на разговора ни. Да обсъждаме отношенията между Сам, Гилбърт и Джеймс.

— Ще се омъжиш само за да облечеш бяла рокля, да изживееш мечтата си! — обвинявам я.

— А ти защо си с Хю?

— Защото си подхождаме — вълнуват ни еднакви мисли и чувства. — Но дали наистина е така? Навремето бих заложила живота си, ала вече не съм толкова сигурна. — Имаме еднакви вкусове за музика, изкуство, книги…

— Глупости! Ти дори нямаш собствен вкус, само подражаваш на Хю.

— Пожелах го още щом го видях за пръв път, никога не съм искала друг мъж.

— Вярвам ти. Понякога най-хубав е сексът с неподходящите хора. Вероятно Всевишният си прави шегички с нас.

Казвам си, че трябва да проявя търпение — тази вечер Сам си пийна доста, при това на празен стомах. Предполагам, че утре ще съжалява за всичко, което ми наговори.

— Изкривяваш истината, Сам. Не аз, ти си се забъркала в голяма каша. Ти се самозаблуждаваш.

— Поне заради Гилбърт си струва да се самозаблуждаваш.

— Моля? За какво намекваш? — сопвам се, макар да се страхувам от отговора й.

— Хю е подлец, Джордж.

— Не е вярно — възразявам машинално, ала думите й вече са проникнали в ума и в сърцето ми, ще ги обмисля, когато остана сама.

— Държи се като сърдито дете, завършен егоист е, пет пари не дава за теб. Накратко — истински задник! — пламенно възкликва Сам — същата Сам, която никога не е казала лоша дума по нечий адрес.

— Мислех, че го харесваш. — Зяпвам я недоверчиво. — Приятели сте, откакто и аз го познавам.

— Не отричам, че го бива за майтапи и е приятна компания на разни светски събития. Но нищо повече. Пропиляваш живота си с него. — Тя смачква цигарата си в пепелника.

Вече съжалявам, че не си останах вкъщи. Май трябва да избягвам ресторантите — действат ми отрицателно.

След този повратен момент набързо приключваме вечерята. Въпреки че апетитът ме е напуснал, изпразвам чинията си, Сам не докосва храната. Омитам всичко, което се изпречва пред погледа ми, правим знак на сервитьора, че искаме сметката. Няма какво повече да си кажем.

39.

Ако използвам фраза от речника на Сам, бих казала, че „ми дойде като гръм от ясно небе“. Но тъй като се стремя да бъда оригинална, ще призная, че съм сломена, потресена, наскърбена и (което е най-трудно за преглъщане) обидена. Сам ми изневери. Вече не съм най-добрата й приятелка. Наистина напоследък разговаряхме само по телефона, но изтръпвам при мисълта, че повече едва ли ще я видя. Още една празнина в живота ми. Доскоро умеех да запълвам празнините. Ходех на фитнес, обикалях магазините, посещавах козметичката. Всъщност тези методи за замаскиране на безсмисленото ми съществуване бяха толкова ефективни, че постепенно се превърнаха в смисъл на живота ми. Но след като забременях, не мога да пазарувам нови дрехи и да правя физически упражнения, за сметка на което разполагам с повече време за мислене. Принудена съм да си размърдам мозъка.

Разбира се, Сам има право — изобщо не се интересувах от чувствата на Бека. Ако случайно си помислех за нея, си я представях като моя противоположност. Отначало, когато имах широк ханш, мазна коса и притежавах ограничени познания, тя беше с тесни бедра, дълги къдрици и би могла да спечели всяко състезание за интелигентност. Помислех ли за нея, неизменно си давах сметка каква не съм. По-точно — какво не притежавам.

Хю!

Докато с цената на неимоверни усилия свалях килограми и посвещавах все повече време на решаване на кръстословицата в „Таймс“, Бека сякаш се плъзгаше по наклонената плоскост на самодоволна съпруга, докато накрая затъна в лепкава каша от пасирани зеленчуци и пасивен мозък. Едва сега, когато отново нахлузвам гумените ръкавици и се навеждам над кофата с гореща вода, си давам сметка че може би наистина съм ощетила Бека.

Години наред виждах в нея въплъщение на дявола, ала след вечерята със Сам нощем лежа будна и си мисля, че може би съм сгрешила. Всъщност дори започвам да гледам на нея като на жертва. А пък ако тя е жертвата, аз съм агресорът. Роля, която изобщо не ми допада.

Този път методът на тананикането не помага. Жестоките истини вече са отровили съзнанието ми — колкото и да се мъча, не мога да забравя думите на Сам. „С нокти и зъби съм се борила за Хю… претърпяла съм безброй унижения… години наред не ми е обръщал внимание… Ето за какъв човек хвърлих толкова усилия да се преобразя във всяко отношение… държи се като сърдито дете, завършен егоист е, пет пари не дава за мен. Накратко — истински задник. Прахосвам живота си заради него.“

Какъв майтап — нарича го „задник“ и „подлец“, без да знае, че го подозирам в изневяра. Разбира се, използвам думата „майтап“ в постмодернистичния й смисъл. Положението изобщо не е забавно.

Разкритията на Сам ми идват като гръм от ясно небе, Тя си въобразяваше, че ми съобщава някаква новина; не подозираше, че от известно време го знам. Не си спомням точно откога. Не се събудих една сутрин с мисълта: „Мамка му, как стана така, че пропилях четиринайсет години от живота си?“; процесът на осъзнаване беше много по-бавен и по-коварен. Вероятно започна с предложението на Хю да съобщи за бременността ми на „шестима наши близки приятели“, които изобщо не познавах и които не съм виждала оттогава. До гуша ми дойдоха и безкрайните му шеги по повод моята разширяваща се талия. Той така и не проумя, че натрупването на килограми е неизбежно при бременните. А безкрайните самотни нощи още повече затвърдиха убеждението ми, че той не е идеалният мъж, за какъвто доскоро го мислех. Изчислих, че съм забременяла преди 224 дни, а от 161 дни с Хю знаем, че очаквам дете; през това време сме били заедно само 35 вечери. Знам, че съм се превърнала в анална личност (според добрия стар Фройд), че ми е писнало, че съм отчаяна. Презервативите и сметката от ресторанта не спомогнаха за възвръщане на доверието ми към Хю. Не съм в състояние да посоча момента, в който си дадох сметка, че бременността ми тежи не заради хемороидите и големия корем, нито заради ограниченията, на които трябва да се подложа. Не се страхувах, че ще загубя положението си на богиня; боях се, че заедно с него ще загубя и Хю. Ще ми се да мисля, че той не е от мъжете, които ще ме напуснат само защото съм заприличала на слон. Да, много ми се ще да го мисля. Обаче Сам има право, нали? Не отговаряйте, предварително знам какво ще кажете. От известно време съм убедена, че Хю е мръсник и задник.

Само че е моят мръсник, а любовта е навик, от който най-трудно се отказваш. Затова, преди да попитате, бързам да ви осведомя, че няма да го напусна.

Ще остана с него заради бебето, което заслужава да има баща. И заради децата на Бека, защото им отнех бащата. Само така донякъде ще изкупя вината си. Твърде е възможно доскоро действията ми да не са били ръководени от най-благородни подбуди. Което се обяснява с факта, че бях залепена от любовта, но не ме оневинява. Трябва да постъпя по съвест. Ако сега напусна Хю, ще излезе, че напразно съм разрушила семейството му. Може да ви се стори наивно, но връзката ни с Хю е сравнително стабилна, иска ми се Кейт и Том да израснат с мисълта, че баща им е напуснал майка им заради любовта на живота си, за каквато винаги съм се смятала — само така може би ще намерят сили да простят и на двама ни. Може би ще живеем криво-ляво като доста нетрадиционно семейство. Ако ли пък надеждите ми не се сбъднат, най-малкото ще се погрижа те да получават подаръци по случай Коледа и рождените си дни. Не е много, но не мога да им предложа друго в знак на помирение.

Ето защо не бива да мисля за възможността Хю да кръшка с друга жена. Ще се помъча да забравя подозренията си, ще ги натикам в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Най-важното сега е да се постарая да запазя връзката ни, защото залозите са прекалено големи — две деца и едно неродено бебе. Не бива да мисля, че Сам възнамерява да се омъжи за Гилбърт, а обича брат му. Не бива да мисля дори за бременността. Щом не съм забелязала, че малко преди сватбата си най-добрата ми приятелка се е впуснала в любовна авантюра, твърде възможно е да съм пропуснала нещо много по-съществено. Давам си сметка, че напоследък бях обсебена от мисълта за бебето. Че не обръщах достатъчно внимание нито на Хю, нито на работата си. Ще оправя нещата едно по едно, реших да започна със служебните проблеми.

Защото държа на работата си, а Хю е просто Хю. Не моят Хю. Или поне не ми принадлежи изцяло, което означава, че не е мой, нали така? Ще остана с него, но той вече не е моето слънце, луна и звезди. Надявам се, че някой ден, когато гневът ми премине, Хю отново ще се превърне център на вселената ми. Сега обаче ще е по-разумно да се съсредоточа върху друго.

Трябва да направя така, че да получим поръчката по проект „Скорост“. Необходимо е да съсредоточа цялото си внимание върху работата. Трябва да бъда енергична, двулична, забавна, предпазлива, духовита и закачлива. Познанията ми за автомобилите са като на всяка средностатистическа жена — обръщам внимание на цвета (на тапицерията и на колата), наличието на много електроника и на компактдисково устройство е задължително. По принцип, ако разговорът за коли се задълбочи, едва сдържам прозявките си. Ето защо първо се отбивам в павилиона за вестници, купува десет списания за автомобили и се заемам да науча всичко за скъпите марки. Така поне няма да се чувствам като в небрано лозе, когато посетя завод или разговарям със собствениците на автосалони.

Безсънните нощи използвам да изуча характеристиките на двигателите, окачването, вече знам какво представлява шасито. В състояние съм да разговарям авторитетно за воланите и предавките на най-луксозните коли, за различните видове гуми. Мога да подхвърля небрежно: „Не оспорвам, че «Ягуар V 6» е ненадминат на правите отсечки, обаче беемве шестица го бие на завоите“, и няма да се изложа. Известно ми е, че алуминиевите купета са за предпочитане пред стоманените от гледна точка на опазването на околната среда, макар „истинските шофьори“ да се оплакват, че така се губи усещането за прилепване на колата към платното.

Може би това не е най-сполучливият заместител на загубената приятелка и на любовника, отклонил се от правия път, но е най-доброто, което мога да постигна за толкова ниско време.

40.

Обаждам се на Либи да се изфукам с новите си познания. Тя не изпада във възторг дори когато й обяснявам, че „Фолксваген Голф 2.0 GTI“ е с три милиметра по-къс от „Форд Фокус 2.0 Zetec“ и че тези автомобили дори не си съперничат с онзи, на който е посветен проект „Скорост“! Може би липсата на ентусиазъм от страна на Либи се дължи на факта, че минава полунощ.

— Събудих ли те? — питам гузно.

— Не. Тъкмо гладех училищната униформа на Мили. Едва след това ще си легна.

— Ще бъде по-лесно да го паркираш.

— Кое?

— Фолксвагена.

— След като разликата е само три милиметра, едва ли някой ще я забележи — мърмори тя, показвайки, че макар да не се интересува от темата, поне ме слуша, което е трогателно. — Особено аз — не ме бива да преценявам дължината.

— Сигурно защото всеки мъж, с когото си спала, ти е казал, че има двайсетсантиметров пенис.

И двете се засмиваме.

— Така или иначе — продължавам упорито — „Фолксваген Голф 2.0 GTI“ е с 36 милиметра по-широк от „Форд Фокус 2.0 Zetec“, ето защо възниква извечният спор „къс и дебел“ срещу „дълъг и тънък“.

— Предпочитанията ми са към първата категория.

Отново избухваме в смях, възкликвам:

— Господи, колите наистина са секси! Едва сега повярвах в теорията, че са като заместители на пениса.

— О, явно хормоните ти пак бълбукат — отбелязва Либи.

— Защо смяташ така?

— Каквато и да е темата, все насочваш разговора към секса.

— Не си ли забелязала, че думите, използвани за описание на колите, са крайно предизвикателни? Във всички реклами се изтъква размерът на автомобила, поведението му, колко лесно се обслужва.

Либи се изкисква:

— Май тази вечер на Хю ще му излезе късметът.

Греши, но не започвам да я разубеждавам, а заявявам:

— Ако не сексът, то страстта наистина трябва да залегне в изработването на проект „Скорост“. Става въпрос за италианска марка… Хм, мисля, че ми хрумна нещо гениално.

Либи през смях изтъква, че дори да се опитвах да продам термочорапи на немощни старци, пак щях да го избия на секс — просто защото в момента съм така настроена. Отново се засмиваме и прекъсваме разговора. Тя вероятно продължава да глади униформата на Мили, аз — да лежа будна и да се взирам в тавана.

Либи има право — изпитвам похот като петнайсетгодишен хлапак, който прелиства „Плейбой“, ала големият ми корем явно отблъсква Хю — за разлика от мен той не смята за секси изпъкналия ми пъп и стриите, плъзнали по издутата ми плът. Онзи ден ме завари в спалнята и може би щеше да опита да ме съблазни — лежах гола и разкрачена. Ала вероя|тно прецени, че предизвикателната ми поза е опит да се спася от внезапните летни горещини, не защото изпитвам непреодолимо желание за секс. Освен това ме видя да чеша гърдите си — изражението му така се промени, че се изплаших д а не повърне.

Само че дори да ме беше пожелал, не съм сигурна дали щях да легна с него. Няма да го напусна, обаче няма и да се чукам с него — не още. Не и докато има толкова неизяснени въпроси — сметката от ресторанта, презервативите, закъсненията му под предлог, че има много работа. Опитвам се да ги забравя, да мисля единствено за проект „Скорост“ и напоследък успявам. Само късно вечер, когато лежа будна и се взирам в тавана (като тази нощ), вместо да чета автомобилни списания, нежеланите мисли и образи нахлуват в съзнанието ми. Трудно ми е да ги прогоня, те са като гости, които се натрапват на празненство.

В ролята си на любовница отдавна свикнах с мисълта, че Хю целува тялото на друга жена. Че се смее на шегите й, приготвя закуската, дори прави бебета на другата жена. Примирих се, че всичко, което вършим заедно с него — устройваме си пикници, гледаме фойерверките в парка, чукаме се, избираме бебешка количка от каталога на „Мамас енд Папас“, — той вече е правил с Бека; тя вече е написала книгата, била е главната героиня във филма. Свикнах с ролята на дубльорка, която чака да излезе на сцената. Винаги е имало жена преди мен. Само дето не съм си представяла, че ще има някоя след мен.

Онази жена. Другата „друга жена“. Какво ли представлява? Дали е интелигентна и наперена, или нежна и женствена? Дали е блондинка, брюнетка, червенокоса? Слаба ли е? Кой номер обувки носи? Кой парфюм предпочита? Кое е любимото й цвете? Харесва ли й, когато той целува трапчинката над задничето й, където се събира пот след атлетични изпълнения в леглото? Той смуче ли пръстите на краката й? И ако го прави, тя получава ли оргазъм? Пъхал ли е език в ноздрите й само за майтап? В гардероба й усеща ли се миризмата на неговите дрехи — смесица от миризмата на вълнен плат, пот и одеколон, представляваща бомба, която ще ме отнесе надалеч?

През повечето нощи прогонвам страховете.

През тази обаче тормозя майка ми. Вдигам слушалката, натискам бутон за запаметяване номер три. Номер едно е за мобилния телефон на Хю, но напоследък почти не го използвам. Бутон номер две е за телефона на Сам — него вече изобщо не натискам. Не би трябвало да се тръшкам, задето не търся Хю и не разговарям със Сам, ала имам усещането, че животът ми се разнищва като стара жилетка.

— Коя от съпругите на крал Хенри Осми най-малко ти се иска да бъдеш?

— Миличка, що за философски въпроси задаваш в… — Въпреки че се намираме на различни континенти, усещам как Джесика опипва нощното шкафче за будилника. — В три сутринта. (Прави ми впечатление, че за секунди е изчислила разликата във времето.) — Радвам се, че напразно пръснахме толкова пари за образованието ти…

Прекъсвам ироничното й изказване:

— Коя?

— Последната — отговаря тя след кратко мълчание.

— Ама тя го е надживяла — възразявам.

— Така е, обаче й се е наложило да го гледа, когато е страдал от подагра, което според мен е нещо като ад на земята.

— Аз пък смятам, че Ан Болейн е била най-онеправдана. — Преди майка ми да попита защо съм на това мнение, бързам да обясня: — Не е имала утешението, че е първата, последвана е била от жената, която кралят най-силно е обичал.

— Аз пък си помислих, че ще кажеш нещо банално, например, че е била екзекутирана.

За миг преставам да говоря, питам се дали не съм се издала.

С типичния си тон, намекващ, че знае повече, отколкото предполагам, Джесика добавя:

— Все пак си мисля, че принцеса Елизабет е отмъстила заради предшественичките си.

— Била е фригидна и червенокоса — мърморя кисело.

— Рижавата коса, която е наследила от баща си, е спасила главата й. А решението да остане целомъдрена е било невероятно мъдро. Дали пък не е наследила интелигентността на майка си? Всичко наред ли е, Джордж? — Замалко не се подвеждам да й кажа истината — поведението й е толкова нетипично, говори с мен като майка с дъщеря.

— Разбира се — бързам да потвърдя.

— Телефонираш ми посред нощ просто така, а?

— Наистина всичко е наред. — И ще бъде. Другата жена ще омръзне на Хю. Ще получа поръчката по проект „Скорост“. Детето ще се роди здраво и нормално. Кейт и Том навреме ще получават подаръците по случай Коледа и рождените си дни.

— Радвам се. Е, след като ме събуди по никое време, почети ми от книгата.

— Хм, прекрасна идея. — Опипвам пода около леглото, книгата винаги е до мен. — „Трийсет и трета седмица…“ Божичко, само чуй какво пише! Плодът е голям колкото пъпеш! Да му се не види, как ще излезе?

— Какво друго пише?

— „Носенето на пръстени и часовници може да предизвика проблеми с кръвообращението. Понякога пръстите на бременната жена така се подуват, че се налага венчалната халка да бъде разрязана от бижутер.“ Радвам се, че Хю ме спаси поне от това унижение — подхвърлям уж шеговито. — Чувала съм за жени, които си купуват по-широки евтини пръстени, за да ги носят по време на бременността… — Не довършвам мисълта си, защото се сещам как Сам надяваше годежен пръстен с фалшив диамант, за да убеди продавачките на списания за булки, че е сериозна клиентка. Сърцето ми се свива от мъка за нея. Не би трябвало, защото сме скарани завинаги, но още я обичам. Чувам как отвън спира такси. Не съм в настроение да вдигна скандал на Хю. Наистина е много късно. — Прекъсвам разговора, за да те оставя да се наспиш — казвам на Джесика. — Утре отново ще ти позвъня.

— Добре си, нали?

— Никога не съм била толкова щастлива. Трябва да затварям, мамо.

Завивам се през глава. Затварям очи, преструвам се, че отдавна съм заспала. Дано Джесика не си направи погрешни изводи, задето й казах „мамо“. Или още по-лошо — да се досети за истината.

41.

От прозореца на кабинета ми се вижда Голдън Скуеър; всеки сантиметър от тревната и бетонната площ е зает от гълъби и от хора, излезли на пикник. Слънцето, което се държи като капризен стар ерген, е благоволило да се появи, в резултат лондончани на тълпи са напуснали работните си места. Наблюдава се изобилие от модно облечени личности, които работят за някоя от многобройните рекламни агенции, намиращи се наблизо, в медиите или са „във филмовата индустрия“, каквото и да означава този загадъчен термин. Лежат мълчаливо, пушат цигари, интересува ги само как възможно най-бързо да добият равен тен. Тук са всички продавачки, фризьорки и сервитьорки от Уест Енд, които са успели да изврънкат един час обедна почивка. Красиви дългокраки момичета четат списания, от които ще научат как да станат още по-красиви. Виждат се и туристи, които с облекчение най-сетне са захвърлили дъждобраните. Куриери са поспрели да изпушат по цигара — облягат се на велосипедите си и се радват на мимолетното чувство за свобода. Старци с прошарени коси и с бастуни си проправят път през множеството — мислят си, че макар по тяхно време животът и моралът да са били различни, може би някои неща не са се променили, И те като мен час по час поглеждат двойките влюбени, които лежат на тревата, на скамейките или един върху друг, целуват се и се натискат, без да ги е грижа кой ги наблюдава, защото в крайна сметка живеят в Лондон, лято е и се обичат.

Няма нито една бременна жена.

Ето защо се радвам, че се намирам в прохладния си кабинет с климатик, а още по-радостно е, че работата върви с пълна пара. Използвам внезапния прилив на енергия да се върна към предишното си „аз“. Обадих се на Франк Робсън — шефа на отдела по маркетинг на фирмата, свързана с проект „Скорост“, сприятелих се с него и се превърнах в Троянският кон на нашата агенция.

— Франк, обажда се Джорджина Ричардсън… Да, много съм развълнувана… Поласкана съм… Нашият подход е различен, Франк. Не възнамеряваме да ви учим как да рекламирате, а да работим ръка за ръка… Именно… Виж какво, идеите не са проблем — всяка агенция е в състояние да ви предложи блестящи идеи. Нашата цел обаче е много по-комплексна. Ще обсъдим с вас всеки аспект на комуникационната ви стратегия, продажбите, директния маркетинг, пласмента на продукцията, спонсорството, връзките с обществеността… Не, от БМВ вече са завладели тази територия, и през ум да не ви минава да им подражавате. Не, не, това е патент на „Ауди“. Последното, което ви трябва, е клиентите да объркат вашата марка с друга, на конкурентна фирма… И аз с нетърпение чакам да се видим, Франк. Готово! Хвана се на въдицата! Уважава ме, доверява ми се, харесва ме и тъй като не ме е виждал няколко месеца, твърде е възможно да иска да ме свали. Ще се постарая до деня на конкурса да контактуваме само по телефона, едва тогава той ще разбере, че е флиртувал с лоена топка. Но вече ще бъде без значение, защото ще го спечелим с гениалния си проект.

Години наред работих като вол, за да се издигна в очите на Хю, Дийн, Карл и Сие, този път обаче надминавам себе си. Това е големият удар. Безусловно проект „Скорост“ ще донесе солидна печалба на агенцията, но е и въпрос на личен престиж. В рекламния бизнес е важно не само дали си прив лякъл даден клиент, но и начинът, по който си осъществил привличането. Тъй като последната сделка, която сключих, беше с фирма за производство на освежители за уста, а печалбата едва покри разходите по заплатите на хората от екипа и маркетинговото проучване, искам да постигна много повече. Да докажа на Дийн, че не съм загубила усета си — нещо повече, да го докажа на себе си.

Напоследък все по-често се питам — ако с Хю бяхме кандатствали за поста административен директор в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, кой от двама ни щеше да бъде предпочетен.

Щяха ли да изберат мен?

Наистина ли съм способна?

Ще се справя ли без чужда помощ, ако се наложи?

Джулия прекъсва размишленията ми, като тръсва на бюрото ми дебела папка със справки; всяка фибра от тялото й изразява негодувание. Очевидно смята, че я разигравам, като настоях да направи проучвания за продажбите на всички модели на марките „Лексъс“, „Ягуар“, „Мерцедес“, „Вол-во“, „Ауди“, СААБ и БМВ. А най-вече защото настоях да получа информацията още днес, цяла седмица преди представянето на концепцията ни пред рекламодателя, поради което й се наложи да жертва обедната си почивка под лъчите на веселото слънце. Само че от опит знам, че „проучвания“ е много смело казано, когато се отнася за сведения, изготвени от Джулия; знам още, че сведенията ще гъмжат от грешки и ще бъдат доста непълни. Въпреки това се чувствам виновна — ами ако излезе, че като е пропуснала днешния слънчев ден, тя е пропуснала цялото лято в Англия? Затова й обещавам да се запозная с проучването и незабавно да й кажа мнението си. Дано да разбере, че приносът й е важен и че спазването на крайния срок беше съществено, а не някаква моя приумица.

— Няма значение — въздиша тя, издавайки липса на интерес към проследяване на продажбите на коли от 1980 година досега.

Заричам се, че непременно ще спомена липсата на ентусиазъм, когато изготвям поредната й трудова характеристика, само че едва ли ще изпълня заканата си. По-вероятно е да й кажа, че се справя блестящо и че е ценна придобивка за агенцията, след което ще й повиша заплатата, макар тя вече да получава два пъти повече, отколкото заслужава.

— Всички готови ли са за обсъждане на тактиката ни? — питам я.

— Предполагам — измънква тя с нескрито безразличие.

Потискам раз дразнението си. През последните няколко седмици работя почти денонощно. Посетих съвещанията на изследователски екипи чак в Единбург и в Хов. Проведох разговори със завеждащите търговските отдели на „Скорост“ във Франция, Италия, Германия, Швеция и Япония. Посетих безброй автосалони. Наистина работих ръка за ръка с рекламодателя, за да науча колкото е възможно повече за марката, която ще рекламираме. Поръчах провеждането на анкети сред населението и интервюта с „обикновени хора“, съдействах за изготвянето на графика, отразяваща настоящата позиция на въпросната марка на световните пазари, и на друга, представяща мястото, на което възнамеряваме да я изведем. С хората от моя екип проучихме маркетинговите планове на клиента, по-точно най-важния им елемент, а именно желанието да се зачеркне миналото и да се възлагат прекалено оптимистични очаквания на бъдещите постижения. Запознахме се с маркетинговата стратегия и с бюджета. С Карл и Дру ежедневно се съвещавахме относно позиционирането на марката; най-невероятното бе, че Брет също идваше на тези съвещания, за да се запознае със справките. Всички в агенцията си дават сметка колко важно е да сключим договор с въпросния рекламодател.

Устремно влизам в заседателната зала, която сме реквизирали за изготвянето на проекта — наричаме я „щабквартира на бойните действия“. Което си е най-нагла фукня, но е необходимост — работя предимно с мъже и това гъделичка самочувствието им; същото се отнася и за петната от пот под мишниците им — гордеят се с тях, като че ли са признак за усърдна и добре свършена работа. Каква глупачка съм била, като се срамувах от подутия си корем!

На стените на щаба са залепени безброй листчета, плод на неколкоседмичните ни усилия, надписите гласят „Схема на бъдещия продукт“, „Индивидуалност на марката“, „Индекс на индивидуалността на марката спрямо конкурентните марки“, „Психологически профил на шофьора“ и така нататък. Има и реклами на конкурентни фирми, диаграми на общественото мнение и диаграми с разбивки на средствата, които други концерни отделят за реклама на продуктите си. Нашата цел е да изработим стратегия на комуникации, която хем е практична, хем е уникална. Което е адски трудно. Всички реклами за автомобили са еднакви — на тях се виждат коли, които фучат по шосе в Швейцарските Алпи. Цветът на колата винаги е един и същ, снимките сякаш винаги са направени на един и същ отрязък от път.

Заварвам Карл да чете „Сън“; той гузно ме поглежда и заявява, че проучва психологическата нагласа на хората от народа.

— Обаче ние ще рекламираме луксозна кола — възразявам. — Нямаме време за губене.

Той сгъва вестника, започва да масажира слепоочията си.

— Мамка му, Джордж, ще споделиш ли кой е хормонът, който изведнъж те изпълни с толкова енергия? Чувствам се като парцал. От няколко седмици работим без почивен ден.

— Остават само четиринайсет дни до представянето на нашия проект, Карл. И двамата знаем, че не е моментът да се отпуснем, да забавим темпото.

— Май имаш право — неохотно се съгласява той. Макар да не се издава, знам, че се радва, задето отново работи със старата Джордж; аз също съм щастлива, въпреки че не го показвам. Вярно, че нямам изящни глезени (на практика нищо, свързано с фигурата ми, не е изящно), че не мога да нося вталени секси костюми (въпреки че в момента всичките ми дрехи прилепват към тялото), но поне мога да изработя зашеметяваща стратегия за рекламна кампания. Вълнуващо е някой да се възхищава от ума ти. Случва ми се за пръв път.

В залата влизат и другите членове на екипа — Дру, Брет, Джулия, двама души от творческия отдел, шефът на отдела, който поддържа връзки с рекламодателите и търси нови клиенти, заместникът му.

— Според изследванията коя марка е на първо място в тази категория — „Ягуар“ или БМВ? — питам.

— БМВ — отговаря Брет.

— Добре, ще проучим БМВ — заявявам. Идеята ми е да разберем колкото е възможно повече за рекламната стратегия на този концерн, обаче ще бъда заклеймена до гроб, ако го кажа направо — в рекламния бизнес жаргонът е важен като грима за красивата жена.

— Кампанията ни съобразена ли е с мнението на потребителите? — намесва се Дру. — Проведени ли са достатъчно проучвания?

— Да. Сегментирахме резултатите от анкетите, проведени сред групи хора и отделни личности, според критерии като възраст, обществено положение, пол, сексуална ориентация, доход, религиозни убеждения, семейно положение и личностни фактори — обяснява завеждащият връзките с обществеността.

Теоретичната постановка е, че като опознаем потенциалните купувачи, ще създадем по-ефективна реклама. На практика обаче анкетите се използват за провокиране на творческото мислене.

— Да се хващаме на работа — нареждам. — Започва генералната репетиция. Стартираме с представяне на нашата агенция, първо ще им покажем куп реклами, които хващат окото, после ще разясним нашата философия и методите ни…

— Отлична концепция, Брет, момчетата са се справили блестящо — усмихва се Дийн. Очевидно е доволен от работата на екипа.

Въздъхвам от облекчение, и то не само защото на практика концепцията е моя. Не желая похвали, стига ми, че Брет ме подкрепи, а Дийн, който е шеф на агенцията, радушно посрещна проекта. Което не е толкова лесно, колкото изглежда. Седмици наред с Дру и Карл водехме ожесточени спорове относно позиционирането на марката, свързана с проект „Скорост“. Както обикновено, деветдесет процента от времето използвахме да си доказваме взаимно кой е по-гениален.

— Задачата ни е да представим човешката страна на продукта. (Дру.)

— Рекламираме кола — напомних му, като си играех с халката на кутийката с оранжада.

— Трябва постепенно да променим „тоналността“ — от неотстъпчивост към непреодолим чар. Образно казано — да предпочетем картина с изображение на изгряващо слънце над бурно море. (Брет.)

— Рекламираме кола — повторих и си взех бисквитка с ром. Най-омразните ми бисквити са именно тези, но вече бях довършила шоколадовите и онези със сметана.

Други седем процента от времето изразходвахме да се караме като деца.

— Колата трябва да е снимана. (Крал.)

— Не е задължително. (Аз.)

— Но във всички реклами на автомобили има снимки на коли. (Карл.)

— Именно. (Аз.)

— Значи трябва и ние да направим същото.

— Не!

— Да!

— Не! Не! Не! — Едва устоявам да не затропам с крак. Останалите три процента от времето отделихме да захранваме творческия екип с идеи, които те после да ни представят. Номерът е да ги накараме да си мислят, че хрумванията са техни — всеки достоен служител в творческия отдел се чувства длъжен да се противопостави на предложенията на ръководството. След това с Карл и Дру разиграхме малък цирк — казахме, че по принцип харесваме идеята им, но имаме известни възражения, тъй като концепцията е доста необичайна. В резултат онези ни обвиниха, че сме закостенели и скучни старци и няма да забележим гениалната идея, дори ако ни ухапе по задниците. Накрая уж с нежелание се съгласихме с „тяхното“ предложение.

Понякога си мисля, че игрите в голямата политика бледният в сравнение с нашите игрички.

Идеята е следната. Колата е красива, но това е предсказуемо — ако ще хвърлиш над двайсет хиляди за автомобил, той задължително е много шик. Карл имаше куп предложения, които се свеждаха до едно — да използваме майсторски направени снимки на коли от марката, известна под кодовото название „Скорост“. Възразих, че возилото, което ще рекламираме, е върхово постижение на инженерната мисъл и техническите нововъведения и че именно на това трябва да наблегнем. С риск да ни обвинят в извратеност ще изтъкнем, че тези коли притежават интелигентни колела, двигател, надарен с ум, гениална скоростна кутия, благодарение на която шофирането се превръща в невероятно изживяване, и лек волан. Накратко, автомобилът е най-страхотната играчка за пораснали момчета, швейцарско ножче на колела, оная работа на расов жребец. Оттук дойде и гениалното хрумване за рекламен клип.

Няма кадри на коли, липсват виещи се шосета в Швейцарските Алпи. Отначало се вижда само тъмен екран. Появява се контурна рисунка на швейцарско джобно ножче. То прелива в рисунки на други играчки за пораснали момчета — джобен компютър и мобилен телефон с Интернет-връзка. Тези кадри отново се преливат в други велики изобретения като машината за разкодиране на съобщения „Енигма“ и космическия кораб „Аполо ІІ“, за които се твърди, че са променили хода на историята. На предпоследния кадър се виждат топките на расов жребец, на последния — емблемата на колата. Концепцията е прекалено смела, прекалено рискована, не сме сигурни дали рекламодателят ще приеме кадъра с конските топки. Едно е сигурно обаче — на представянето клипът ще разсмее и ще шокира присъстващите, което вече е предпоставка за успех. Изпробвахме концепцията в шест европейски страни — беше възторжено приета от целевата група, състояща се от мъже на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години. Гай Ричи се съгласи да режисира клипа, а Юън Макгрегър — да чете текста, при условие че запазим „пикантерията“ (тоест — конските топки).

Мисля, че ще успеем.

Към шейсетсекундния клип ще пуснем по-кратки реклами, които насочват вниманието към специфични технически нововъведения. В допълнение сме изработили ефикасен и диференциран план за атакуване на другите медии.

Мисля, че ще успеем.

Репетицията продължава до девет вечерта. Хората от екипа са капнали от умора. Връчвам им кредитната си карта и ги съветвам хубавичко да се натряскат в „Краун енд Септър“ — утре ще платя сметката. Благодарни са, не се налага да ги подканвам втори път.

— Няма ли да дойдеш с нас? — пита Дру. Отказвам, макар че поканата ме ласкае (отдавна не са ме удостоявали с подобна чест); бързам да се прибера вкъщи и отново да прегледам документацията. Изключвам осветлението в „щабквартирата“, изведнъж долавям някаква миризма. Не е само уханието на лято и на грамадните бели лилии, натопени в безброй вази във всяко помещение — агенцията ни ще бъде домакин на сватба, която ще бъде фотографирана за списание „Окей“. Усеща се полъх на власт, на успех. Ароматите, които навремето ме опиваха, а напоследък ми се изплъзваха. Обожавам този мирис!

42.

Въпреки че мотрисата на метрото е претъпкана и никой не ми отстъпва място да седна (кавалерството не само е мъртво, а е дълбоко погребано), въпреки че съм притисната между мъжага с миризливи подмишници и някаква девойка, която говори по мобилния си телефон и плаче, все пак влизам в жилището си, заредена с положителна енергия.

Отивам право в банята, пускам студена вода във ваната. Може дори да лакирам ноктите на краката си — обувките без пръсти придават сексапил на всяка жена, дори когато е с грамаден корем. Поглеждам подутите си глезени и печално си мисля: „Кого заблуждаваш, малката?“

Ще ми се Хю да почиства космите си, след като използва умивалника — толкова ли е трудно още веднъж да пусне водата? Забелязвам, че е оставил на капака на тоалетната чиния празния флакон от пяна за бръснене, което е намек да му купя нова опаковка. Нима не знае, че на всяка голяма улица има дрогерия? Всъщност къде е тази вечер? Може би е казал, но съм забравила. Спомням си обаче, че тази сутрин попита къде е официалната му риза — може би е поканен на връчването на някакви награди или на вечеря с клиенти. Като ме попита за ризата, ми идваше да изкрещя: „На пода е и вони на цигарен дим. Остана там, когато я захвърли след последния прием, на който беше поканен!“ И щях да излъжа. Стремежът ми да бъда съвършена във всяко отношение ме накара да изпера ризата, да я изгладя и да я прибера в гардероба на Хю.

„Не мисли за това! Не мисли за това! Не си разваляй настроението след толкова успешен ден“ — заповядвам си.

Предпазливо се изтягам във ваната, наслаждавам се на хладката вода и на задоволството, които поне временно прогонват неприятното усещане, че тежа цял тон. Погалвам бебето, започвам да му говоря:

— Днес мама стисна за топките няколко мъже — даде им да се разберат… — Прекъсвам фразата и се извинявам в случай, че бебето е момченце и съм го засегнала на мъжка чест. Нервите ми се отпускат, напрежението постепенно изчезва, потъвам в мечти за моя съвършен живот. Представям си, че е горещ летен следобед. Седя под чадър в градината, бебето ми радостно гука и пълзи по одеялото, проснато на тревата. Компания ми правят скъпи приятели, всички пием бира, наденичките, които се пекат на скарата, ухаят апетитно (тъй като само фантазирам, няма дим, който да задавя гостите, сетила съм се да прибера прането от въжето за простиране). Дечурлигата тичат на воля в градината; виждам Кейт, Том, Мили и други хлапета — понеже фантазирам, децата не се карат помежду си. Тук са Либи, Сам и Джеймс (мамка му, щом съчинявам приказка, ще даря Сам с венчална халка). Благодарение на мен клиентът е възложил на нашата агенция изпълнението на проект „Скорост“, затова Дийн ми е дал щедра сума за отпуск по майчинство. Разбира се, знам, че тези лениви летни следобеди няма да продължат вечно, ала поне спокойно им се наслаждавам.

Ненадейно сядам във ваната, водата се изплисква, напоява килимчето, потича към вратата.

Не виждам Хю!

Може би той, както му е редът, пече наденичките. Нали?

Излизам от ваната, избърсвам пода на банята; така и така се влача по колене, затова измивам и пода на кухнята. После подреждам чекмеджето, в което държа готварските книги и купоните, срещу които се купуват стоки с намаление. Май трябваше да го направя, преди да вляза в банята, ала в момента не съм в състояние да разсъждавам логично — поредният симптом на бременността, за който мъжете никога не бива да разбират.

Часът е девет и петнайсет. Наливам студена вода в голяма чаша, пускам резенче лимон. Мъча се да излъжа ума, тялото и душата си, че пия голям джин с тоник. Жегата е нетърпима, жарките лъчи на слънцето проникват през щорите, които спуснах, защото съм само по долни гащи с дълги крачоли; между нас казано, те са по-благопристойни от полите, които носех, преди да забременея. Бедрата ми са залепнали, когато се опитвам да ги разделя, се чува звук, все едно отпушвам умивалник.

— Неустоима съм, нали? — подхвърлям иронично. Избухвам в смях, защото мисълта не ме ужасява, както би се случило в миналото. Тъкмо напротив — повтарям операцията по разделянето, само и само отново да чуя смешния звук.

На вратата се звъни.

Който и да е, нека си звъни, няма да отворя. Намирам се в ужасно състояние — циците ми стигат до коленете, по корема ми се стичат вадички от пот. На света няма човек, пред когото бих се показала облечена по този начин. По-точно — съблечена.

Все пак има едно изключение.

Сам!

Сърцето ми подскача от радост, устремявам се към вратата, понечвам да я отворя и да застана на прага в цялото си слонско величие, но в последния момент се подчинявам на разума и надничам през шпионката.

— Джеймс! — възкликвам.

— Извинявай, че идвам без предупреждение. Знам, че е невъзпитано, обаче… — Произнася думата „обаче“ толкова отчаяно, че едва не пропускам да си наметна блуза, за да запазя благоприличие и да го предпазя да не откачи, като види безформеното ми туловище. Отварям вратата:

— Заповядай.

Този път, когато ме вижда, изражението му се променя, ала не бива да се залъгвам — не се възхищава от пръстите ми, а буквално е шашнат.

— Ъъь… — заеква — ако съм дошъл в неподходящ момент…

— Бъди спокоен, не прекъсваш бурен секс. Всъщност съм сама. Много се радвам, че дойде… — Давам си сметка, че има опасност да си помисли, че го свалям, идва ми от срам да потъна в земята. Изглежда, съм прекарала прекалено много вечери в собствената си компания и съм забравила общоприетите клишета за водене на разговор. Успокоявам се с мисълта, че той явно си има други проблеми и едва ли е шокиран от външността ми. — Налей си нещо за пиене, докато се облека като за пред гости. — Хващам го за ръката и почти насила го вкарвам в апартамента, преди да си е плюл на петите и преди да дам повод на съседите да клюкарстват.

След пет минути, вече прилично облечена, влизам в кухнята. Джеймс седи до барплота. Радвам се, че си е отворил бутилка бира, което показва, че се чувства като у дома си, изпадам във възторг, че е налял чаша мляко за мен — жест, говорещ за вродена вежливост.

— Сигурно се питаш какво ме води при теб, след като сме се виждали само веднъж.

— Честно казано, не се учудвам. — Тръгвам към дневната където столовете са по-удобни, неканеният гост ме следва по петите.

— Трябва да я разубедиш! Не бива да се омъжва за брат ми! — изтърсва още преди да седне. — Знам, че си най-добрата й приятелка; вероятно и ти смяташ, че ще направи грешка да сключи брак с него, след като е влюбена в мен. — Изчервява се, като осъзнава, че може би ще го помисля за безотговорен и прекалено самонадеян.

— Опитах се да я разубедя.

— Така ли? — Джеймс изненадано се втренчва в мен. Макар винаги да съм си падала по мъже със зелени очи, признавам, че тъмнокафявите му очи са невероятно красиви.

И са озарени от пламъка на любовта. Гледка, каквато отдавна не съм виждала.

— Значи и ти смяташ, че не трябва да се омъжва за него, така ли?

— Не бива, ако наистина се обичате — отговарям, като грижливо подбирам думите си. Не ми се ще да кажа нещо, с което да навредя на Сам. Тя е най-добрата ми приятелка въпреки че не може да ме понася.

— Ще направи фатална грешка. — Джеймс прокарва пръсти през косата си, навежда глава. Страданието и чувството му за безсилие са почти осезаеми. Леле, колко е готин — Сам ще е луда, ако се откаже от такъв сладур. — Не проумявам защо е така обсебена от желанието да се омъжи. — Втренчва се в мен, очевидно очаква да му обясня. Само че не мога, защото е представител на „силния“ пол. Как да му кажа, че чашата на търпението на Сам е преляла? Писнало й е да бъде „резерва“ на интимните празненства в домовете на самодоволни брачни двойки. Била е шаферка най-малко шест пъти. Безброй пъти се е събуждала в леглото на познати и непознати мъже, които са й казвали да пусне резето на вратата, когато си тръгне. Накратко, прекалено често е виждала любовта да идва и да си отива, не може да си позволи отново да рискува.

— Постави се на нейно място — казвам предпазливо, за да не го обидя. — Връзката с теб е като хазартна игра, има опасност да загуби всичко. — Божичко, колко е сладък — такъв един загорял от слънцето и с големи мускули, а в очите му горят пламъците на любовта! Струва ми се, че е искрен. От друга страна, чука годеницата на брат си, следователно не заслужава доверие.

Той сякаш чете мислите ми, защото казва:

— Имаш основание да се съмняваш в искреността ми, след като извършвам предателство спрямо собствения си брат. Така ли е?

— Да.

— Как да те убедя, че никога досега не съм постъпвал по този начин?

— Дори да е така, не те оневинява — отбелязвам. Знам го от собствен опит.

Джеймс ме поглежда така, все едно съм го зашлевила.

— Обичам я. — Струва ми се, че се взира в мен поне от две седмици. Запознавала съм се с много гаджета на Сам. Дори съм чувала един-двама да правят същото изявление. Очевидно изражението ми е доста скептично, защото Джеймс се чувства задължен да добави: — Обичам я заради начина, по който бърчи нос, когато се смее. Обичам я, защото е най-благородната, най-милата жена на света. Обичам я, защото е красива, способна, неповторима. Обичам я, защото остава трезва, когато аз падам под масата. Харесва ми борбеността й, състезателният й дух. Харесват ми дори плоските й стъпала и как се почесва по главата, когато се замисли.

Не съм чувала мъж да изпада в подобни откровения — била съм на много сватби, но дори младоженците не са говорили така за бъдещите си съпруги. Джеймс обича Сам заради същото, за което и аз я обичам… е, с изключение на плоските стъпала и чесането по главата.

— Доколкото ми е известно, скоро ще отпътуваш обратно за Африка — подхвърлям. Сам няма да се съгласи да живее някъде, където няма магазини на „Шанел“, „Диор“ и „Есте Лодер“.

— Ще си намеря работа тук. Ще постъпя в пътническа агенция… Готов съм да работя каквото и да било!

Като се има предвид, че Сам е трябвало да моли досегашните си гаджета да й направят местенце в леглото или да не обсебват цялата завивка, изявлението на Джеймс е свидетелство за искреността на чувствата му.

Той се изправя, тръгва към вратата. Отива си, защото и двамата знаем, че не мен трябва да убеди.

— Извинявай, че дойдох без предупреждение. Изпитвах необходимост да го кажа.

Махвам с ръка:

— Не се извинявай. Между другото, мислил ли си да кажеш на Гилбърт за връзката си със Сам?

— Не мога. Ще причиня страдание и на двамата.

— Хм, май имаш право. — Отварям вратата, той тръгва по алеята. — Защо не й предложиш да се ожените? — извиквам.

Джеймс спира, свива рамене:

— Не мога, докато е сгодена за брат ми.

— Май имаш право — повтарям, после добавям: — Ъъъ… късмет!

Само след миг съжалявам за последните си думи — абсурдно е да желаеш късмет на човек, който страда толкова силно.

Божичко, понякога съжалявам, че съм пораснала — толкова е трудно да бъдеш възрастен.

Хю се прибира час и половина след полунощ. Седя в трапезарията и уж размишлявам върху блестящата работа на инженерите и дизайнерите в концерна, условно наречен „Скорост“, които са създали най-съвършената кола на света, всъщност се тревожа за Сам, Джеймс и Гилбърт. Хю изобщо не забелязва как блести измитият под в кухнята. Няма да му го простя!

— Къде беше? — промърморвам.

Той не отговаря веднага, а изважда от джобовете си мобилния си телефон, шепа монети и ключовете си. Колко съм била задръстена — доскоро този ритуал ми се струваше адски очарователен, а сега си давам сметка, че дразни също като драскане с нокти по черна дъска.

— Предупредих те, че сме поканени на летния бал на клиентите на „Юнилевър“.

— „Сме“ ли? — възкликвам. — Явно това „сме“ не включва мен.

— Поканата беше за нашия екип — обяснява Хю. Струва ми се, че изглежда гузен и объркан.

— Защо не ме взе със себе си? Защото съм прекалено дебела и се срамуваш от мен, а? Къде беше балът? Кои са хората от екипа ти? — Бомбардирам го с въпроси, в един миг ми хрумва, че дори испанските инквизитори не са били толкова настойчиви.

Хю не ме поглежда, а съобщава на кухненския плот, че са присъствали само служители на агенцията без партньорите си. Че балът е бил в Грувнър Хаус. Че тази сутрин ми е казал за мероприятието и че хората от екипа му са Марк, Том и Тони.

— Тони съкращение от Антъни или от Антония е?

Устните му се разтягат в усмивка:

— Тони е жена, но като я погледнеш, ще я помислиш за булдог. Обаче умът й сече като бръснач — добавя.

— Нима? — просъсквам иронично. Нетипично е за него да се възхищава от интелигентността на дадена жена. Не съм го виждала да се обърне на улицата след мацка със стегнато задниче, защото е запленен от ума й. Не съм го чувала да възкликне: „Леле, какви готини мозъчни полукълба!“ Изобщо не е в състояние да ме заблуди. Тези приказки съм ги чувала и преди. Е, от втора ръка, разбира се — от приятелки и от героините във филмите. Няма мъж, който да е признал, че колежката му е привлекателна. „Булдогът“ вероятно е червенокоса, стройна и дългокрака млада дама. Известно ми е, че Хю се възбужда от червенокоси жени.

— Казвам ти самата истина — държи на своето той.

— Като че ли пък знаеш какво означава „истина“ — промърморвам.

— За какво намекваш, Джордж?

Не си правя труд да отговоря. Отивам в кухнята, отварям хладилника и се навеждам за кутията прясно мляко.

— Колко модни списания седмично купувам? — питам ни в клин, ни в ръкав.

Той ме зяпва, все едно съм признала, че съм участвала н шведска тройка, ала не отговаря.

— Какво обичаш в мен, Хю?

Той разхлабва вратовръзката си.

— Способността ти да говориш свързано — подхвърля иронично.

Наливам си чаша мляко, пъхвам под мишница книгата за бременни и отивам да си легна.

43.

Невъзможно ми е да преценя как върви презентацията. Представителите на компанията на рекламодателя изглеждат възхитени. Хрумва ми обаче, че утвърдителното им кимане може би е заучен жест.

Както обикновено, Карл говори самоуверено и убедително:

— Състоянието на търговската марка е отлично. Продажбите са рекордни, продуктът непрекъснато се подобрява, отзивите от потребителите са блестящи. Тогава защо, питате вие, нашата агенция смята, че е настъпил моментът за промяна в комуникационната стратегия?

Всъщност такъв въпрос не му е зададен, освен това ме обзема смразяващото предчувствие, че един от директорите на маркетинговия отдел използва бележника и писалката, които любезно сме му предоставили, за да си състави списък на продуктите за пазаруване. На Карл не му мигва окото — продължава да говори, все едно нищо не се е случило; в подобни моменти дебелокожието му е неоценимо, по-чувствителен човек щеше да сдаде багажа.

— Предвид успеха на марката може би сте склонни да се придържате към досегашната стратегия. Само че не бива. Защо ли? Ще ви обясня. — Карл замълчава за миг, за да придаде драматизъм на момента. — Околната среда непрекъснато се променя, необходимо е да бъдем в крак с промените. В крайна сметка, когато си на върха, има само един път — нагоре и нагоре.

Започва да упражнява емоционален натиск, което не влиза в плановете ни. Предупредително смръщвам вежди, стрелвам го с поглед.

Той не ми обръща внимание.

— След успеха неизменно настъпва упадък, което се дължи на нежеланието на старите кучета да научат нови номера. Спомнете си за разпадането на Римската и на съветската империя, за съдбата на Маргарет Тачър… — Карл продължава да сплашва клиентите, спирайки се за кратко на някои аспекти на обявите в медиите. — Наблюдава се повишаване на конкуренцията при рекламирането на коли по телевизията, чрез дипляни, в пресата и чрез плакати… Така наречените „новаторски“ идеи не са панацея за бизнеса, защото незабавно се намира някой, който ги копира. Освен това всички знаем, че рекламата по телевизията не упражнява предишното си въздействие.

Тъкмо когато клиентите понечват да изпият по шепа антидепресанти, прекъсвам Карл, за да изтъкна, че най-добрите марки продукти чрез умело подбрана стратегия на комуникациите ще съумеят да привлекат вниманието на потребителите.

Рекламодателите признателно ми се усмихват. Карл ми намига, давам си сметка, че току-що сме изиграли съвършено сценката с доброто и лошото ченге, без въобще да я репетираме. Обзема ме въодушевление, в стомаха ми сякаш избухва бомба. Страхотен екип сме. Почти бях забравила колко добри можем да бъдем.

Дру също се включва в играта, като подхвърля:

— Съществуват ли в действителност истински търговски марки?

Откакто го познавам, задава този въпрос, но досега никой не му е отговорил. Няма значение — добре е онзи, който планира стратегията, да говори загадъчно и неразбираемо. Един от надутите служители в маркетинговия отдел прави критични бележки по отношение на сегментационната схема, представяна от Дру. Той контраатакува, като изтъква, че същата схема винаги се прилага от „Марс“ и че ако действа успешно за тях, то… Сетне добавя:

— Защо да си купиш куче, което ще те подлуди с лая си? По-добре да си плетеш на спокойствие.

Нито един от присъстващите няма представа за смисъла на тази фраза, най-малко самият той или напереният служител. Никой няма желание да излезе невежа, затова аргументите на Дру се приемат без повече възражения.

После той показва над четирийсет диапозитива с резултати от маркетинговото проучване, допълвайки представянето с подробности от експерименталните проверки, тестовете за мнението на потребителите, проучванията на реакциите на адресатите. Използва толкова неясни абревиатури, че се питам какво ли мислят клиентите, освен това ме обзема страх дали не е АП, тоест — абсолютно превъртял. Дори това да е страшно наложително, така сме отегчени, че вече никой не го слуша; представянето на нашия рекламен проект се превръща в изтезанието с водните капки. Изчаквам Франк напълно да се обърка и започвам постепенно да прокарвам моята идея, все едно с фина бургия пробивам дупка в скала. Речта ми е уникална смесица от ласкателство: „Даваме си сметка колко високи са вашите стандарти“, хвърляне на прах в очите чрез използване на засукани фрази от рода на: „При проучването на продукта, който ще бъде обект на реклама, се убедихме в отличните му технически характеристики, технологично изпълнение и дизайн“, и разкриване на голите факти: „Но се боя, че са допуснати слабости по отношение на други параметри, а именно — динамика, съвременност и престижност.“

Забелязвам как клиентите остават като попарени; задачата ми сега е да повдигна духа им:

— Няма повод за безпокойство — предлагаме идеалното разрешение.

Екват фанфари (в преносен смисъл, разбира се), Брет представя творческата ни концепция — единственото, което всъщност интересува клиентите. Той е невероятен — изпълнен е с ентусиазъм, говори ясно и разбрано. На въпроса на Франк — защо сме се ориентирали именно в тази насока, не отговаря: „Защото си падам по черния цвят“, а запазва забележително хладнокръвие и заявява:

— Целта ни е да се възползваме от противоречието между асоциацията на продукта с юпитата и осемдесетте години на миналия век и съвременните тенденции в рекламата, изискващи „принизяване“ на качествата на продукта. Идеята е да се покаже на потребителите, че не се взимате прекалено насериозно, че сте достатъчно известна и утвърдена фирма, за да си позволите самоирония…

Ясно е като бял ден, че рекламодателите са запленени от него.

Административният директор потупва Франк по рамото. И Франк широко се усмихва и ми намига. Хората от отдела по маркетинг вече са въодушевени, че ще се запознаят с Гай Ричи. Единственото, което ми остава, е с няколко гръмки, но паметни фрази да сложа край на съвещанието.

Заявявам, че с удоволствие ще рекламираме продукт, в чиито качества сме убедени, добавям, че знаем колко усилена работа ни предстои и колко важно е идеята да допадне на търговските представители… в този момент Франк се намесва и „хвърля бомбата“:

— Наистина ли държите на последното?

Няма начин да отрека.

— Разбира се — отвръщам.

— Прекрасно. Ето какво ще направим. От шестте агенции, които участваха в конкурса, избрахме две, едната е вашата. — Не си прави труда да ни поздрави за успеха, а продължава: — Предоставяме възможност и на вас, и на конкурентите ви да представите концепциите си пред нашите търговци. Мнението им ще бъде решаващо.

Това е добрата новина.

— Представянето ще бъде днес следобед.

А това е лошата.

Ситуацията е необичайна.

Решението на Франк да се възползва от конференция на търговските представители, която случайно се провежда именно днес (подозирам нещо гнило), едва ли е спонтанно. Не вярвам, че мнението на продавачите на коли ще наклони везните в полза на нашата или на конкурентната агенция. Според мен административният директор и хората от маркетинговия отдел искат да забаламосат профсъюзите. От опит знам, че добрата реклама никога не се постига с одобрение на профкомитета. Обаче клиентът е бог, а волята му е закон — щом желае да леем пот, кръв и сълзи (Фраза от речта на Уинстън Чърчил, излъчена по радиото на 13 май 1940 г., с която той призовава сънародниците си да защитят страната от хитлеристките нашественици: „Не мога да ви предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ — Б. пр.) пред многобройна публика, ще го направим. Че и още нещо.

С Дийн, Дру, Карл и Брет на бърза ръка опаковаме диаграмите, диапозитивите и видеокасетите (разполагаме едва с петдесет минути да стигнем до гара „Юстън“, да си купим билети и да вземем влака за Милтън Кейнс), ала настроението ни не е приповдигнато — въпреки възможността да представим нашата концепция пред толкова много хора победата нагарча. Тази сутрин бяхме под въздействие на адреналина (говоря за себе си, не за Брет — той се зарежда с енергия чрез нещо по-различно от силно кафе и стимуланти). Сега обаче сме като спукани балони и макар взаимно да се окуражаваме, сме поизнервени и уморени.

Слава Богу, че е слънчев юлски ден и цял Лондон празнува настъпването на лятото. Парковете гъмжат от хора, масите в кафенетата са заети, по тротоарите се движат тълпи от хора. Всички са обзети от оптимизъм. Минувачите се усмихват един на друг, като че ли живеят в по-щастлив век. Сякаш е прокаран закон за забрана на черните дрехи — млади красавици и грозновати лелки са се издокарали с ефирни закачливи летни рокли, които са безочливо женствени.

Мъжете одобрително ги оглеждат, ала не събират смелост да ги заговорят. Настъпят ли горещите летни дни, няма друг град в света, така изпълнен с примамливи обещания. Миризмите на пот (донякъде прикривани от аромата на скъпи дезодоранти), плажно масло, бира и чесън се смесват и създават впечатлението, че предстои да се случи нещо прекрасно. Пет пари не давам, че от потта и от грубия сутиен съм се подсякла под мишниците.

— Ще се справим, момчета. Поръчката ни е в кърпа вързана.

Карл изглежда изпълнен със съмнения, Брет е кисел (наложи му се да откаже поканата за официален обяд), Дру е залепил нос на стъклото на таксито и се взира навън.

— Повярвайте ми, имам добро предчувствие.

Единствено Дийн се заразява от ентусиазма ми, и то само защото е американец.

— Готова ли си да ги омаеш, Джорджина?

— Естествено — отговарям с усмивка.

— Така те искам, направи ги сами да си говорят! — Потупва ме по гърба и ме кара да съжалявам, задето нямам помпони. В очите на шефа явно съм като мажоретка, вдъхваща смелост на отбора.

Презентацията минава идеално.

Карл е олицетворение на изтънчеността и ефективността. Дру съкращава наполовина изложението си, което пак е два пъти по-дълго от необходимото, ала е по-поносимо. И което е най-важното, публиката реагира възторжено на творческата концепция, представена от Брет.

Поръчката ни е в кърпа вързана! Сигурна съм! От мен се иска да направя обобщение — кратко и ясно, без излишни украшения и превземки.

Заставам пред микрофона, който незабавно надава истеричен писък. Вместо да извикам: „Проба — едно, две, три“, което е толкова банално, аз се покашлям и установявам, че микрофонът не работи. Гневно се взирам в дъното на залата. Неугледен субект с джинси и големи очила изпада в паника и хуква в кръг, като че ли има ракета в гащите. Ех, де късмет! Обръщам се към Дийн, усмихвам се, за да го уверя, че владея положението. Което изобщо не отговаря на истината. Микрофонът изписуква — вероятно повредата в озвучителната система е отстранена. Да, сигурно е така, ако се вярва на техническия гений с джинсите и очилата, който е престанал да лее пот и победоносно вири палец.

За втори път пристъпвам към микрофона, шепнешком репетирам встъпителните думи.

— Положението ви е единствено по рода си — вие сте жертви на собствения си успех. Количеството на продажбите…

Усещането започва от петите ми, поне така ми се струва — все отнякъде започва, а също като другите части на тялото ми петите се намират далеч от устата ми. Набира скорост в стомаха ми, за секунда се задържа там. Достатъчно дълго да разбера какво е, ала прекалено кратко да го потисна. Стомахът ми ръмжи и гъргори. Усещането се прокрадва в хранопровода ми, за миг ме задушава. Сетне шумно се оригвам.

Тъй като микрофонът вече работи, „експлозията“ се чува в цялата зала.

По-младите зрители (около две трети от присъстващите) започват да се кискат, ала преди да се озърна за някого, на когото да припиша деянието, се случва нещо още по-ужасно. Изпускам газове, и то толкова шумно, че звукът отеква в стените.

Свършено е с мен.

Присъстващите в залата избухват в неудържим смях. Повечето печелят трийсет хиляди паунда годишно, ала по умственото си развитие се равняват на хлапета на тринайсет. Няколкото жени от солидарност с мен се мъчат да овладеят смеха си, но не издържат, след като мъжете около тях се надпреварват да ми подражават.

Какво да направя? Не мога да им обясня, че неконтролируемите газове са причинени от напредналата ми бременност. Не мога да очаквам да проявят разбиране. Забелязвам, че Дийн ме наблюдава, и мигом съжалявам. Той прилича на човек, който току-що е имал полово сношение с кактус. Лицето му е червеникавокафяво, забелил е очи, може би си въобразявам, но от него излиза пара. Разбира се, знае, че не го направих нарочно. Известно му е, че по-скоро бих изяла очните си ябълки, отколкото да изпусна газове на обществено място. Е, случвало се е и да пръцна, и да се оригна пред чужди хора. Веднъж на Коледа през 1997 година, втори път — при посрещането на новото хилядолетие. Но и двата пъти бях на шумни празненства и успях своевременно да се отдалеча, преди да ме уличат. Предпочитам да умра от болки в стомаха, само и само да не се изложа пред Хю — готова съм в три сутринта да заявя, че отивам да разходя кучето, отколкота да се изпусна пред него, а ние дори нямаме куче. А сега взех че се изпуснах пред двеста души публика, пред колегите си и пред шефа.

Не виждам смисъл да продължавам да живея.

Криво-ляво довършвам представянето, въпреки че едва ли някой ме слуша. Преструвам се, че не чувам безвкусните шеги, които подхвърлят присъстващите, след двайсет минути питам:

— Има ли въпроси?

Вдигат се минимум сто ръце.

— Искате ли от специалните хапчета „Сетлър“? — Въпросът е придружен със злобно подхилкване.

— Ще обясните ли как възнамерявате да изразходвате бюджета? Дано твърденията ви за намаляване на разходите не са само въздух под налягане. — Кис-кис-кис!

— Харесаха ми вашите реклами — не са дране на лисици като рекламите на конкуренцията.

Едно е сигурно — привлякла съм вниманието им.

44.

Будилникът иззвънява и прекъсва кошмара ми. Въздъхвам с облекчение. Сънувах, че говоря пред търговските представители на голяма компания; представям проект, от който нашата агенция щеше да спечели милиони. Дийн много държеше да ни бъде възложена рекламата на тази марка кола, но аз провалих всичко, като, без да искам, изпуснах газове. Постепенно се връщам към действителността, жегва ме ужасяваща мисъл — не е било сън. Случило се е наистина. Въздишам, завивам се през глава. Усещам миризмата на Хю, която ми действа успокояващо, поне докато той казва:

— Значи ще признаеш… — Поколебава се и се засмива: — …гафа си и ще отидеш на работа, така ли?

Колкото и велик да е човек, не може да се въздържи — пръдните и оригванията са неизчерпаем източник на майтапи.

Надничам изпод завивката и му хвърлям убийствен поглед. Вече съжалявам, че му разказах за злощастния случай, Малко съчувствие няма да ми е излишно, ала явно не ще го получа.

— Престани, Джордж, не можеш да се криеш до края на живота си.

— Не възнамерявам да се крия до края на живота си, само докато родя — промърморвам.

Хю безмилостно ми издърпва завивката.

Спускам се към банята най-вече защото не искам да види безформеното ми туловище. Той се провиква през затворената врата:

— Между другото, за коя компания беше проектът?

Поколебавам се. В миналото понякога нарушавах закона за поверителната информация и обсъждах с Хю кампанията, която „Кю енд Ей“ подготвяше, понякога той ми помагаше с оригинални идеи. Този път обаче се подчиних на указанията на Дийн да не издавам, че нашата агенция участва в конкурса за реклама на луксозна кола. Реклама, за която говорят всички специалисти в тази област. Е, споделих това-онова с Либи, ала на Хю не казах и думичка. Не се страхувах, че той ще се разприказва пред някого, истината е, че… не му вярвам.

Пускам водата, преструвам се, че не съм чула въпроса.

Всичко е свършено. Заради моя гаф загубихме поръчката — да, загубихме я, защото везните определено клоняха към нашата агенция. Страхувам се да мисля какви ще бъдат последствията. Няма начин Дийн изведнъж да се сдобие с чувство за хумор. Вероятно вече пише заповедта за уволнението ми.

Но провалът има и още една, по-страшна страна. След като усилената работа по проекта приключи, вече нямам извинение да не мисля за възможността Хю да има връзка с друга жена. Хиляди пъти се опитвах да си затворя очите пред фактите, но не мога. Дори до посиняване да си повтарям, че увлечението му е мимолетно, знам, че се залъгвам.

Уморена съм. Не, капнала съм от умора. Защото през последните дни дадох всичко от себе си за спечелването на конкурса. Защото дългите съвещания бяха безкрайно изтощителни. И защото съм бременна. Навремето вдигах тежести и тренирах маратонско бягане, ала физическите усилия не могат да се сравнят с умствения труд, който положих. Но най-вече съм уморена от Хю.

Голяма новина, а?

Когато излизам от банята, той вече е тръгнал към фитнесзалата — тренира, взима душ, преоблича се и от залата отива право на работа. На леглото е оставил поднос със закуска — чай, препечени филийки, кроасани, пчелен мед (и то както го обичам — сервиран в купичка, не в бурканче). Портокаловият сок е прясно изстискан. Във вазичка са поставени стръкчета ароматен грах, вероятно набрани от нашата градина, защото още са мокри от утринната роса. Подносът е аранжиран като на снимка от списание. Сядам на леглото и се взирам в росните клонки. Едра сълза се стича по страната ми и тупва върху препечените филийки. Не зная дали плача от облекчение, съжаление или възхита.

45.

— Ти си абсолютен гений! — усмихнато възкликва Брет.

Мамка му, да не би да съм влязла в друг офис?

— Браво, Джордж. На никого нямаше да му хрумне такъв трик. — Карл озадачено клати глава, личи, че е в прекрасно настроение.

Не реагирам. Може би е номер.

В рекламния бизнес фразата „Не се доверявай никому“ е като Библията.

— Поздравявам те, Джорджина. Поздравления за целия екип, за качествената ви работа. За днес ви пускам в отпуска! — гръмовито заявява Дийн.

Присъстващите в „щаба“ надават радостни възгласи, след секунди възбудата отеква в цялата агенция. Изглежда, не ме поднасят.

Наистина сме спечелили.

— Възложиха ли ни рекламата? — Знам, че въпросът ми е глупав — вече отварят шампанското, ала все пак искам да съм сигурна.

— И още как! — засмива се Карл. Сяда на креслото, кръстосва ръце на тила си, вдига краката си на бюрото. Накратко, държи се като човек, който е бил сигурен в успеха ни. Не като човек, който по време на пътуването ни обратно към Лондон ми три сол на главата, задето съм провалила агенцията.

— Всичко дължим на теб. — Дийн разтърсва ръката ми.

— Не е вярно. Ако не бяха Карл, Дру, Брет и другите от екипа… — Не довършвам фразата. Не съм чувала новия бизнес директор толкова щедро да раздава похвали. Досега „отличниците“ получаваха само парични премии.

— Скромничиш — усмихва се той.

Така си е.

Подготвих цялата документация, идеята за клипа беше моя (постарахме се хората от творческия отдел да си мислят, че проектът е тяхно дело, за да не засегнем чувствата им, но идеята си е само моя).

— Наистина всички имат заслуга.

— Да, за подготвянето на документацията — прекъсва ме Дийн и размахва пурата си, зачерквайки месеци къртовска работа.

— Но тогава… — Гледам го недоумяващо.

— Спечелихме благодарение на твоя номер — киска се шефът. Очевидно физиономията ми издава смущението ми, защото той се опитва да ме осветли по въпроса: — Излиза, че Франк се е колебаел коя агенция да предпочете, но твоята… изява е наклонила везните в наша полза. Търговските представители заявиха, че нашата агенция изглежда „по-земна“, по-близо до обикновения човек. Ето защо получихме поръчка за 80 милиона паунда, десет процента от които са за агенцията. Каня те на обяд, Джорджина.

Значи рекламодателят е избрал нашата реклама. Но не защото часове наред си блъсках главата дали думата „интелигентен“ е по-уместна от „ефективен“, когато се описва автомобилен двигател. Не защото изгледах безброй видеозаписи на мъже, описващи страстта си към бързите коли. Не защото нашият екип работи неуморно и всеотдайно. Не защото се скъсах от бачкане и не мислех за друго освен за автомобили, а защото пуснах газове.

— Добре че си бременна, Джорджина — добавя Дийн и ме потупва по гърба. — Предишната Джордж беше прекалено секси, прекалено изискана за подобен номер.

— Да, имахме късмет. — Насилвам се да се усмихна.

Прекрасно е, че сме получили поръчката. Направо великолепно. Оглеждам се — колегите се заливат в смях, шегуват се. Безсъмнено мислено вече няколко пъти са изхарчили премиите си. Излъчват самоувереност и самодоволство — нищо не повдига духа като спечелването на конкурс, предоставящ възможност за мултинационална рекламна кампания. Иска ми се и аз да участвам в купона, ала нещо ме възпира. Колегите ми сякаш се намират на километри разстояние от мен. Все едно гледам през обектив, намазан с вазелин — техника, която фотографите използват за безвкусните сватбени снимки. Ако го няма филтъра, ще видите неподходящо облечени хора с фалшиви усмивки. Наистина исках да ни възложат рекламата, но сигурно има по-достойни начини за ознаменуване на победата. Работата, начинът, по който минават дните ми… целият ми живот трябва да имат и друг, по-важен смисъл. Опитвам се да споделя чувствата си с Карл:

— Не мислиш ли, че победата ни има горчив привкус? Мисълта ми е, че би трябвало да ни оценят заради положения труд и способностите ни…

— На кого му пука? — прекъсва ме той. — Важното е, че спечелихме, нали?

— Ами… да.

Има право — няма причини да се оплаквам. Важното е, че ни възложиха поръчката. Излиза, че тревогите ми са били напразни. Опасявах се, че бременността ще сложи край на кариерата ми, ала се случи тъкмо обратното. Страхувах се, че откакто не мога да нося секси дрехи и да запленявам мъжете със стройната си фигура, вече съм извън борда на рекламния бизнес, но може би не всичко е загубено. Може би има други начини за постигане на целите. Разбира се, бих предпочела да оценят творческите ми заложби, не способността ми да издавам тръбни звуци, ала най-важното е, че спечелих конкурса. Колебливо се усмихвам, позволявам си да почувствам ако не гордост, поне задоволство.

— Прекарахме „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — киска се Карл.

— Кой? — Названието на агенцията ми е до болка познато, но е последното, което очаквах да чуя в този контекст. — И те ли са участвали в конкурса? — Стомахът ми се свива на топка, за пръв път обаче реакцията не е предизвикана от бременността. Призляването прогонва радостта от победата. Ненадейно погледът ми като че ли се фокусира, виждам прекалено ясно цялата картина.

— „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — ликува Карл. — Те са били „другата агенция“, за която говореше Франк. Не четеш ли „Кампейн“? — Той навива списанието на руло, лекичко ме перва по главата. — Миналата седмица се издадоха, че участват в конкурса. Великолепен ход, ако си сигурен, че ще спечелиш. В което те са били уверени. Самоубийство, ако ти измъкнат клиента изпод носа. — Карл ми подава списанието, доволно потрива ръце, отива да си налее още шампанско.

„Рартъл, Рогъл енд Спирити“! Хю!

Ето върху какво е работил толкова време. Може би затова се прибираше късно след полунощ… въпреки че работата върху проекта не обяснява презервативите в джоба му. Господи, ще бъде сломен! Как не се досетих, след като е било толкова очевидно? Възможно ли е така да съм била погълната от бременността си, че да не разбера истината? Горкичкият Хю!

Прочитам статията, която е посветена на участието на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ в конкурса. Но това не е най-лошото. Поместени са снимка на Хю и неговото самоуверено изявление, че концепцията им е гениална и че нито една конкурентна агенция не е в състояние да задоволи изискванията на рекламодателя. Естествено не би се изхвърлил толкова, ако не разполагаше с информация, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са спечелили конкурса още преди да бъде проведен. Уви, това се случва в нашия бизнес. Само че той не спечели. Победи нашата агенция, и то защото аз пуснах газове. Истинска катастрофа!

Втурвам се в кабинета си, заключвам се и набирам номера на Хю, но секретарката му съобщава, че той е на съвещание и не може да ме свърже с него. Може би казва истината, а може би той така ме мрази, че не желае дори да чуе гласа ми. Моля я да му предаде да ми се обади, щом се освободи. Тя изсумтява — нямам представа дали звукът изразява съгласие. Телефонирам на Джесика, накратко я осведомявам за събитията от последните двайсет и четири часа.

— Миличка, каква прекрасна новина! — изчуруликва тя.

— Напротив! Хю ще бъде сломен. — Опитвам се да обясня колко важно е било за него, след като отскоро е административен директор на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, агенцията да спечели конкурса.

— Скъпа моя, въпросът има и друг аспект. Самата ти си директор на отдел „Новаторски инициативи“ и получаването на поръчката е изключително престижно за теб. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че заплатата ти зависи от броя на клиентите, които привличаш.

— Така е.

— Хю не е обвързан по този начин, нали?

— Ами… не.

— Доколкото си спомням, твоят шеф обяви, че щом си бременна, не можеш да се справиш с толкова отговорна работа.

— Да, намекна нещо подобно.

— И така, изходът от конкурса е щял да причини неприятности или на теб, или на Хю. Тъй като си ми дъщеря, естествено предпочитам ти да спечелиш.

— Да, но победих не заради ума си, а поради нелепа случайност! — Въздишам тежко. Удрям главата си в бюрото (буквално, а в преносен смисъл — в няколко дебели тухлени стени).

— Не е вярно, Джорджина! Стегни се! — Леденият тон на Джесика ме стряска. — Наистина ли мислиш, че поръчка за осемдесет милиона паунда се възлага случайно, в резултат на моментна прищявка? Според мен да се приписва спечелването на конкурса на онзи злощастен случай (и двете не се осмеляваме да наричаме нещата с истинските им имена), е само поредната легенда, която години наред ще се разпространява сред хората във вашия бизнес. — Преставам да удрям главата си — струва ми се, че Джесика има право. — Убедена съм, че победата ти се дължи на къртовска работа. Трудила си се усърдно. Постигнала си успех. Гордей се със себе си.

— Чувствам се ужасно заради Хю. — Толкова съм свикнала да искам онова, което желае Хю и което е от полза за него, че никога не съм се замисляла за собствените си желания. Само че ако го кажа на Джесика, тя едва ли ще ме разбере. — Ще предположи, че съм се състезавала срещу него.

— Защо не ти е казал? Смятам, че е трябвало да го знаеш — промърморва тя.

Хвана ме натясно. Не знаех, че се конкурираме с „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, отчасти защото не обръщах внимание на специализираните издания, отчасти защото не обръщах внимание на Хю. Мълчанието ми издава истината.

Джесика добавя:

— Той е достатъчно възрастен и достатъчно красив да брани интересите си, Джордж — крайно време е да го проумееш.

— Мислех, че го харесваш — изплаквам.

— Аз пък мислех, че го обичаш — отсича тя.

46.

Както и очаквах, Хю се връща от работа много късно. Легнала съм си, но не мога да заспя, и то не защото бебето ме рита.

Днешният ден трябваше да е най-щастливият в живота ми. Дийн покани на обяд всички, които работиха по проект „Скорост“. Знам, че обядът е „прераснал“ във вечеря, че колегите ми още са в ресторанта, наливат се с алкохол и си разказват пиперливи анекдоти. Аз се измъкнах, след като насила хапнах от салатата със скариди. За пръв път бях щастлива, че имам правдоподобно оправдание да не пия шампанско. Не ми се искаше да усетя как палавите мехурчета омаломощават мозъчните ми клетки, причинявайки приятно замайване. Не бях в настроение да празнувам.

— Усмихни се, Джордж! Мамка му, не си на погребение!

Карл се ухилва, поръчва си двойно бренди, отрязва си парченце синьо сирене.

Невъзможно е да обясня на колегите си защо съм тъжна. Няма да разберат защо бих предпочела Хю да спечели проект „Скорост“. Нито един от тях няма сериозна връзка, дори Брет, който е женен. Ако жената, с която спят, изяви желание да изкаже собствено мнение, да разговаря, на бърза ръка й посочват вратата. Още докато са били в гимназията, до един са претърпели емоционална лоботомия. Жалко, че не можем да си поговорим — вероятно щяха да ми помогнат да проумея мисловната дейност на Хю.

Накратко, едва издържах обяда.

Бог знае още колко обеди ще ми вгорчи мисълта за Хю.

От начина, по който затваря вратата и захвърля сакото си (което не улучва облегалката на стола, а пада на пода), разбирам, че е пиян. Залитайки, се изкачва по стълбището — блъска се ту в едната, ту в другата стена, някаква картина пада с трясък. Добре че още нямаме бебе, иначе щеше да го събуди. Отваря вратата на спалнята, за миг застава на прага — явно се мъчи да изглежда трезвен.

Преструвам се, че не забелязвам състоянието му, подхвърлям: „Здравей“, и широко се усмихвам. Не го питам къде е бил.

Нито с кого.

— Здравей, Джорджина. — Явно прави усилие да произнася правилно думите, Сяда на ръба на леглото, понечва да свали обувките си. Не ги прибира в гардероба, а небрежно ги запраща в другия край на помещението. Спомням си как баба ми казваше, че можеш да научиш много за даден човек по обувките му.

— Тъкмо щях да си приготвям чай, искаш ли една чаша? — подхвърлям престорено любезно. Очите му са помътнели и са кръвясали, надявам се, че от горещия чай ще поизтрезнее.

— Не. — Той се съблича, после отива в банята. Ставам от леглото и тръгвам след него.

— Хю, трябва да поговорим. — Ама че съм загубена и несъобразителна — нима си въобразявам, че е в настроение за разговори? И то с жената, която е наранила гордостта му! Само че не бива да отлагаме, прекалено дълго мълчахме.

— За какво? — Той се взира в отражението си, не ме поглежда.

— Съжалявам за конкурса — подхвърлям — все отнякъде трябва да започна.

— Лъжеш.

— Честна дума.

— Съжаляваш, а? Извиняваш се и въпросът е приключен, така ли? Е, приемам извинението. — Никога не говори така язвително, склонна съм да мисля, че алкохолът е причина за жестокостта и сарказма му.

— Нямах представа, че вашата агенция участва в конкурса — обяснявам.

Хю упорито отказва да ме погледне, затова говоря на отражението му.

— Който лъже, на въже! — затананиква той и подскача, като че танцува шотландски рил. Дълбоко си поемам въздух, казвам си, че това е нещо като генерална репетиция за раждането на бебето. Детинското му поведение е забавно до момента, в който той залита и се блъсва в мен. Отдръпвам се, притискам ръка до корема си да защитя бебето, но той изобщо не забелязва реакцията ми.

— Не знаех — повтарям.

— Знаела си!

— Не знаех.

— Знаела си!

Така доникъде няма да стигнем.

— Дори да знаех, какво можех да сторя? Щеше ли да поискаш от мен да оттегля проекта си? — Опитвам се да го гледам в очите, да го накарам да проумее истината, ала той отвръща поглед. Май този път камъкът попадна в неговата градина. Едва ли е очаквал да се откажа. Не е било необходимо, защото не представлявам заплаха за него — той е много по-добър в професията.

Хю дълго мълчи. Накрая изтърсва:

— Да. Трябваше да се откажеш.

— Така ли? — Не вярвам на ушите си. Чувам как капе кранчето в банята и как казанчето в тоалетната се пълни с вода, не и думите, изричани от Хю. Устните му се движат… но сигурно ми се е причуло.

— Точно така. Отказа се от конкурса за административен директор в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, нали? Още една малка жертва нямаше да има значение за теб. Да му се не види, ще бъдеш в отпуск по майчинство, какво ти пука за годишната печалба на „Кю енд Ей“? Лоялността ти към мен е по-важна, нали?

Най-сетне се обръща да ме погледне, но ми се иска да не беше. Лицето му е на сантиметри от моето; докато крещи, слюнката му изпръсква брадичката ми. Никога не съм го виждала толкова вбесен. Бръчици на разочарование прорязват челото му, негодуванието е вдълбало дълбоки бразди на страните му чак до очите и до устните. Сигурна съм, че тази сутрин ги нямаше. Внезапно е погрознял. Този човек, който за мен винаги е бил въплъщение на мъжката красота и изтънченост, е абсурдна карикатура.

Старая се да запазя присъствие на духа, да говоря убедително, да докажа правотата си.

— Наистина трябва да сме лоялни един към друг. Но проблемът има и друга страна. За мен спечелването на конкурса не е само въпрос на престиж. Не забравяй, че след раждането на детето ще се върна на работа, защото парите са ни необходими. Радвам се, че привлякох важен клиент, преди да изляза в отпуска по майчинство — докато отсъствам, няма да ме забравят. Освен това Дийн ми обеща премия. Парите ще ни бъдат добре дошли — ще имаме доста разноски около раждането, пък и отделяме голяма сума за месечната издръжка на Бека и децата. — Нарочно говоря в множествено число, за да му напомня, че с него сме екип.

Истината е, че не можем да си позволим да напусна работа, да се лишим от голямата ми заплата, служебната кола, здравната осигуровка. В този момент изпитвам топли чувства дори към безплатната карта за автомата, въпреки че кафето е отвратително.

— Гордостта ми е накърнена, Джордж. Повече нямам какво да ти кажа — патетично заявява той. Трябвало е да се роди в друга епоха, пък и си е сбъркал професията — ще сложи в малкото си джобче актьорите, превъплъщаващи се в герои на Оскар Уайлд.

— Има други въпроси, които трябва да обсъдим — упорствам. Започва да ми писва от настойчивостта му еднолично да определя параметрите. Опитвам се да го предизвикам; познавам го и ми е добре известно как да възбудя интереса му. — Честно казано, дори не знам дали исках да получим поръчката за проклетата реклама — промърморвам.

— Какво? — Изведнъж привличам вниманието му. О, какна „изненада“! — Не се радваш, че си спечелила, така ли?

— Радвам се, но в крайна сметка това е само работа. Няма нищо общо с взаимоотношенията ни. Пък и по принцип нашият бизнес не е от особена важност.

— Моля? Я повтори!

— Помисли кое е по-важно — различните скоростни лостове или трибунала за военни престъпници и деянията на Слободан Милошевич. Широчината на автомобилните гуми или нелегалните емигранти, които се задушават в камионите. Боята тип „металик“ или децата-воини.

Хю недоумяващо ме зяпа и не отговаря. Ще си послужа с друг пример:

— Кое е от по-голямо значение — кожените седалки или рожденият ден на Том, който е утре? Забрави да надпишеш поздравителната картичка, въпреки че я купих преди седмица и я оставих на масата в трапезарията. Накрая бях принудена да фалшифицирам подписа ти.

Той реагира така, все едно не е чул нито думичка от прочувствената ми реч:

— Не те интересува, че спечели конкурса, така ли? Значи съсипа живота ми заради нещо, което не те интересува! Как можа, Джордж!

Той буквално прелива от възмущение и обида. Поведението му е почти смехотворно. Не, наистина е смехотворно. Напразно се мъча да потисна смеха си — започвам да се кискам. Бог знае дали неуместната ми реакция се дължи на бременността, важното е, че ми действа като счупване на оковите, освобождава ме. Вече не ми пука, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са загубили конкурса, вече не чувствам вина, че рекламата беше възложена на нашата агенция. Всъщност съм много доволна. Не искам онова, което желае Хю, тъй като вече не вярвам в стремежите му. Ореолът вече не е около главата, а около шията му; тайничко се надявам да го удуши.

— Скъпи Хю, не съм съсипала живота ти. — Изсмивам се на мелодраматичното му изявление. — Дори не си уволнен, нали? Може би засегнах гордостта ти… не, дори това не е вярно. Сам си надяна примката с интервюто в „Кампейн“, като се изхвърли, че проектът на вашата агенция е ненадминат. Не аз те подтикнах към идиотското и прибързано изявление.

— Защо не ми каза, че работиш по същия проект? — изкрещява той; вбесен е, че го взимам на присмех.

— Не съм подозирала, че ме смяташ за сериозна заплаха.

Хю изсумтява, сумти под нос. Не го чувам, но съм сигурна, че изказването му съдържа предимно нецензурни думи.

Мисля си за филмите, които сме гледали заедно, за закуските, обедите и вечерите, когато сме седели на една маса, за кросовете ни в парка, за пътуванията ни в екзотични страни. Мисля си за часовете, които съм прекарала на велоергометъра, под сешоари във фризьорски салони, в пробий на бутици, готвене в кухнята, сексуални подвизи в леглото… и се питам защо нямат особено значение. И защо не съм разочарована, че са толкова незначителни? Как се стигна дотам, че да се гневим един на друг и на себе си? Че вече да не можем да говорим учтиво дори за времето, камо ли за съвместния си живот? Защо Хю не е в състояние да ме успокои както преди? Защо не ми действа възбуждащо? Защо не ме разбира?

Защо не го разбирам?

— Защо не ми каза, че си бил в ресторант „Щастливата седмица“?

Опитвам се да не говоря с обвинителен тон, ала Хю ме познава прекалено добре. В огледалото виждам как той се вцепенява, замисля се за миг, после изкрещява високо, като че ли не съм до него:

— Не съм ли?

По лицето му се изписват различни чувства — гняв, разкаяние, раздразнение, от което за секунда страните му пламват. Ако не го наблюдавах толкова внимателно, вероятно нямаше да ги забележа. Но аз винаги го наблюдавам внимателно.

Оставя четката за зъби, която размахваше, за да подчертае негодуванието си; не му прави впечатление, че е изпръскал навсякъде с „Колгейт“ — в края на краищата не той почиства плочките в банята. Грабва сапуна, влиза в душкабината. Завърта крановете докрай, но колкото и силна да е водната струя, едва ли ще го пречисти.

— Не ти ли казах, че съм бил в този ресторант?

— Не. Доста необичайно, нали? Обикновено нямаш търпение да се изфукаш, ако си бил в модно заведение. — Което според мен е смехотворно, защото е адски тъпо да се хвалиш, че си бил в тузарски ресторант. Отгоре на всичко той не посещава въпросните заведения заради храната. Харесва му да го виждат познати, да избира скъпи вина, да поръчва скъпи ястия, не и да ги консумира.

Отварям вратата на душкабината. Надявам се по този начин да „изравним резултата“ — Хю да се почувства уязвим от голотата си, както аз съм уязвима. Уязвима съм не заради наднорменото тегло, а заради съществото, което расте в мен. Създали сме го заедно. Този глупав, разглезен, гневен мъж е бащата на детето ми. Как да променя положението? Към какъв резултат се стремя?

— Джордж, водата тече на пода.

— Срещаш ли се с друга жена? — изсъсквам. За мен отговорът е по-важен от договор за осемдесет милиона и от осем милиона печалба.

— Не — простичко отговаря той.

В миналото щях да му повярвам, щях да си кажа, че съществуват куп причини Хю да вечеря в „Щастливата седмици“. Нищо чудно да е бил там служебно… В края на краищата не се опита да го отрече, нали? Щях да си кажа, че се държа като глупачка, че съм несправедлива към него, че си вадя прибързани заключения. Щях да си кажа, че не бива да правя от мухата слон, да си внуша, че трябва да съм благодарна, задето този мъж — олицетворение на сбъднатата ми мечта — е избрал да бъде с мен. Щях да си затворя очите пред факта, че по отношение на изневярата той има богат опит.

Само че сега не мога да се преструвам на сляпа и глуха.

— Писнаха ми скандалите, Джордж! И преди ми триеха сол на главата… Няма ли да ме оставиш да се изкъпя и да си легна? Прекалено много ли искам? — Опитва се да ме избута от кабината, но аз с крак препречвам вратата. Този път няма да му се размине.

— И преди ли? Кога? Бека ли ти е вдигала скандали?

— Добре де… тя ми подхвърляше същите обвинения — неохотно признава той, без да разбере накъде бия.

— И е имала право, нали? Защото ти чукаше друга жена. Чукаше мен. А сега коя чукаш?

47.

— Трябва ми някакво леко успокоително.

— Ще ти изпратя Мили.

— Нямах предвид леко на килограми — опитвам се да се пошегувам.

— Много добре те разбрах — уж негодуващо отговаря Либи.

Като се замисля, си давам сметка, че тя се смее повече от хората, които познавам. Дали защото има дете? Да му се не види, човек наистина трябва да притежава чувство за хумор, за да живее с Мили седем дни в седмицата, двайсет и четири часа в денонощието.

— Ще го напуснеш ли? — пита Либи. Мрази да увърта, пряма е — още едно нейно качество, което много ми допада. Вече знае какво се е случило, защото прекарахме половин час на телефона, докато й го разкажа.

— Как да го напусна? Обичам го от четиринайсет години. Почти половината ми живот — оправдавам се.

— Хм, може би имаш право. — Тя веднага проумява колко много съм вложила във връзката с този човек. Разбира се, не й казах, че се чувствам виновна, задето разделих Бека и Хю. Не намирам подходящите думи да обясня, че съвестта няма да ме гризе, ако с него създадем семейство, ако бъдем заедно до края на живота си.

— Освен това съм бременна от него.

— Не отричам.

— Не искам да бъда майка, която сама отглежда детето си.

— Че има ли други?

Засмивам се невесело. Въпросът е, че още вярвам в приказките с щастлив край. Мамка му, едва ли някой (освен може би Сам) повече от мен е мечтал за щастлив край.

— Мисля, че има — отговарям искрено. — На курса по раждане във вода идваха добросъвестни мъже; видях бъдещи бащи, които трескаво очакваха резултатите от видеозона; възхищавам се от мъжете, които в неделните утрини водят децата си в парка. Поставила съм си за цел да наблюдавам поведението им.

С Либи млъкваме. Много по-лесно е да се престорим, че подобни мъже не съществуват, отколкото да признаем, че изборът ни е бил погрешен. Обаче няма смисъл да се заблуждавам.

— Няма да се справя сама — прошепвам. — Не притежавам твоята смелост. Нито силата ти. Едва ли ще бъда чудесна майка като теб.

Знаете ли, обичам да фантазирам. Представям си, че е Коледа; Хю е зает с нарязването на пуйката, лампичките, украсяваши голямата елха, весело блещукат в съзвучие с празничното ни настроение. Детето ни седи пред камината, в която гори буен огън, и разопакова подаръците си; с нас са Джесика и баща ми, дори Хенри, Пени и децата са дошли да празнуваме заедно.

Само дето нямаме камина.

И по-добре, защото огънят е опасен за малчуганите.

Окей, ще измисля друга приказка, в която няма опасност от „домашни“ злополуки. Неделна утрин е, с Хю сме в леглото, детето лежи между нас, гука и се смее. Не искам прекалено много, нали?

В действителност обаче дори след раждането на бебето той вероятно ще продължи тренировките си във фитнезалата. Аз вероятно ще прекарвам неделните утрини с бебето под мишница, докато приготвям печеното, защото Хю заяви, че държи да възстановя традицията в празничния ден да поднасям печено месо със зеленчукова гарнитура. Въпреки че ще измине доста време, докато детето ни мине на обща храна и „оцени“ кулинарните ми умения.

Въздишам. В интерес на истината знам, че тази ми фантазия винаги ще бъде на светлинни години от действителността. Хю никога няма да ми помага да избирам бебешки дрешки в „Гап“, нито пък подаръци за собствените му деца. Обикновено обикалям магазините сама през обедната почивка. Аз мия подовете, аз пазарувам и готвя, аз гладя, аз нося дрехите ни в ателието за химическо чистене, аз имам грижата да ги взема. Аз купувам тоалетна хартия и сменям филтъра на устройството за пречистване на водата. Спомене ли Хю, че си пада по новия албум на „Ар и Ем“ (той твърди, че харесва модерната музика, но вече е трийсет и четири годишен и едва ли някога отново ще прояви интерес към ексцентрична група, която свири в кръчмата в Камдън), компактдискът като по магия се появява в стерео-уредбата ни.

Все едно не съм го купила аз.

Въпреки това изпада в ужас, когато намеквам, че ми се иска да ми подари нещо в знак на благодарност, че ще родя детето му.

Аз поръчвам нови мебели, пак аз си взимам отпуска, за да бъда вкъщи, когато чакаме някаква доставка. Аз плащам всички сметки. Пак аз играя ролята на инкубатор. Хю само ходи на работа.

Ненадейно си давам сметка колко несправедливо е разпределението на задълженията.

Разбира се, когато живеех сама, се занимавах с всичко гореизброено. Ала тогава аз оставях неизмита купичката от овесена каша, аз не изхвърлях празната картонена кутия от мляко, аз захвърлях мокрите кърпи на пода на банята, дрехите в коша за пране бяха само мои.

Господи, какви ги говоря? Нима вярвам, че ще ми бъде по-хубаво, ако живея сама? Не! Твърдо не. Само дето ми се струва нечестно цялата работа да пада върху мен. Вероятно и Либи си мисли същото, защото казва:

— Не знам защо смяташ, че няма да се справиш сама. Осигуряваш големи приходи за агенцията, получаваш висока заплата. Притежаваш жилище и кола. Живяла си в „Ню Йорк, Ню Йорк“ цели пет години, сама си постигнала всичко… (Произнася „Ню Йорк, Ню Йорк“, подражавайки на Франк Синатра, въпреки че разговорът ни е сериозен — американският акцент е задължителен при произнасянето на тези четири думи.)

— Тогава бях различна — прекъсвам я.

— След като родиш, пак ще бъдеш предишната Джорджина.

Идиотското е, че не знам дали наистина го искам. Първо, съмнявам се, че ще имам сили да прочета поредната статия за средства, чрез които до края на живота си ще се освободя от целулита, нито да отслабна пет килограма за един месец, нито да науча двайсет и пет сигурни начина за повишаване на либидото. Понякога си мисля, че главата ми ще се пръсне от безкрайните съвети в женските списания — как да увелича умствения си потенциал, как да отслабна, как винаги да бъда в крак с модата. Старая се да ги спазвам. Старая се дори прекалено. Иска ми се да бъда съвършена във всички аспекти на живота — съвършената партньорка на Хю, съвършената приятелка, съвършената служителка. Опитвам се дори да бъда съвършената непозната, за Бога! От време на време ми се струва, че ще откача. Онзи ден се хванах, че мечтая да бъда видео! При сегашното положение са ми необходими бутони за пренавиване назад и напред и за изтриване.

Второ, даже да имах достатъчно сили (и време, което едва ли ще ми се случи), май не искам да бъда предишната Джорджина, защото вече не я харесвам. Понякога се питам дали наистина съм съществувала, или съм била проекция на желанията на Хю. Не го обвинявам. Вината си е само моя. Обаче и самообвиненията започват да ми писват. Искам да оправя нещата и да продължа напред. Но какво разбирам под „оправяне на нещата“? Със сигурност знам, че не ми се ще да се посветя на задачата да възвърна предишните си форми, защото съществуват много по-смислени цели, отколкото да носиш дрехи трийсет и шести номер. Слагам длан на издутия си корим, нежно галя съществото, което расте в мен. Освен това непрекъснатите старания са изтощителни и водят до нисък дух, защото, колкото и да опитвам, никога няма да бъда съвършена. Винаги се намира по нещо, което съм забравила да свърша, дори ако е нещо толкова незначително като отново да начервя устните си.

Изпитвам необходимост да споделя мислите си с Либи:

— Искам да оправя нещата.

— Например кои?

Въздишам тежко:

— В неделя беше „моминското“ тържество на Сам, а тя дори не ме покани.

— Ако са се забавлявали с идиотска гонитба из градината, както е обичаят, тя вероятно е решила, че упражнението не е за жена в напреднала бременност. — Както обикновено, Либи се мъчи да измисли оправдание.

— Не, не беше заради бременността ми.

— Скарахте ли се?

— Нещо такова. — Подозирам, че и поканата ми за сватбата е невалидна. Което е абсурдно — цели четиринайсет години бях „постоянното присъствие“ на празненствата на Сам, но изведнъж се превърнах в persona non grata. — Историята е доста заплетена. Съжалявам, но не мога да ти разкажа подробности, защото тя ме помоли да ги запазя в тайна. — Подозирам, че Либи умира от желание да научи клюката, обаче устоявам на изкушението.

— Обади й се, изяснете се — подхвърля тя, все едно е мъж, който съветва приятеля си.

Умирам от желание да телефонирам на Сам.

Толкова ми липсва, че чувствам празнота, сякаш причинена от глад. Не сме разговаряли, откакто тя призна, че има връзка с Джеймс. Ще ми се да види корема ми, който непрекъснато се уголемява. Сигурно ще поиска да го докосне, да усети как рита бебето. Искам да споделя с нея как спечелихме конкурса. Ала най-много ми се иска да й кажа, че вече проумях за какво говореше, когато заяви: „Толкова дълго мечтах да се омъжа, че вече не зная как да си пожелая нещо друго.“ Зная защо сравни вманиачаването си с моя стремеж на всяка цена да бъда с Хю. Разбирам каква смелост се изисква да се откажеш от фантазията си. Не съм сигурна, че притежавам подобна смелост.

— Да не забравяме Бека — промърморвам.

— Бека ли? — изненадано възкликва Либи.

— Чувствам се гузна, задето разбих брака й с Хю. Напоследък си мисля, че й дължах повече… — Поколебавам се. Думата е на върха на езика ми, ала не ми стиска да я изрека. — Повече солидарност.

— Непременно й го кажи — изсмива се Либи. — Обзалагам се, че ще те разбере.

— Може и да й се обадя.

— Майтапех се! — ужасено възкликва тя. — Не е прието да кажеш на жената на любовника си: „Виж, напоследък много мислих по въпроса и стигнах до заключението, че не биваше да ти отнемам съпруга.“

— Все пак може би ще й позвъня.

Защото за пръв път в живота ми се струва, че е редно да предприема стъпки, които се смятат за нередни.