Синдромът „Хю“

20.

Бека е възхитена от идеята на Хю да заминем с децата. Дори предлага да си правим компания със семейството на брат му Хенри. Не съм предполагала, че е толкова злобна.

Нямам нищо против Хенри, който е симпатяга, но със съпругата му Пени имаме известни разногласия. Тя е приятелка на Бека, следователно приятелството помежду ни е невъзможно. Трите им деца, чиито имена така и не мога да запомня, са дяволски изчадия. Напоследък си давам сметка колко невъзпитани деца познавам. Питам се дали изобщо съществува друга разновидност. Според мен децата трябва да бъдат с бутон за намаляване на звука и самопочистващи се повърхности.

С цел да избегна варианта двата почивни дни да се превърнат в пълен провал, предлагам да поканим Сам и Гилбърт. Хю има достатъчно мозък в главата да разбере кога трябва да отстъпи и макар и неохотно, се съгласява. Нещо повече, когато Сам се обажда да попита може ли и бъдещият й девер Джеймс да ги придружи, ние се надпреварваме да го каним.

— Не искам да ви притесняваме. Ще има ли достатъчно легла?

— Разбира се. Наели сме голяма селска къща с четири спални, в двора има каравана. Децата ще спят заедно, Джеймс — в караваната. Смяташ ли, че ще се съгласи?

— Не зная. Не го познавам, ала едва ли ще възрази. Знам, че живее в Африка и води групите, които отиват на сафари. Вероятно е свикнал да спи без удобства. Ги го очаква с голямо нетърпение. Явно много го обича.

— По-млад или по-възрастен е от него?

— Много по-млад. Освен това мисля, че е доста неуравновесен.

Виждам лъч светлина в тунела. Винаги съм обичала силните усещания.

— Защо си си съставила такова мнение за него?

— Че кой нормален трийсет и шест годишен мъж ще се съгласи да бъде водач на ловци? Защо не си намери скучна работа, както си му е редът? Бас държа, че се връща вкъщи само за да вкара майка си в гроба.

— Сам! Колко нетипично е за теб да злобееш! Не се ли радваш, че ще се запознаете преди сватбата? Би трябвало да си развълнувана от срещата с човека, който е най-скъп за Гилбърт. — Подтекстът на изказването ми е, че при нормални обстоятелства запознанството би трябвало да предшества поднасянето на годежния пръстен.

Сам млъква за секунда, после неискрено промърморва:

— Съжалявам. Работата е там, че Ги се държи доста странно, откакто разбра за завръщането на Джеймс.

— Не думай! — Наострям уши. Хм, дали пък Гилбърт няма да излезе по-интересен, отколкото предполагах?

— Като на тръни е. Толкова му се иска да направи добро впечатление на брат си, че е направо абсурдно.

— По правило по-малкият брат се възхищава от баткото — подхвърлям.

— Именно. Ще ти кажа нещо, от което ще ти хвръкне шапката. Снощи Ги изпробва три костюма, докато реши кой да носи, когато посрещне Джеймс на аерогарата.

— Странно е, но не е углавно престъпление.

— Заяви, че няма да замине с мен, ако не поканим скъпоценния му брат. Толкова рядко се виждали, че искал да бъдат заедно колкото е възможно повече.

Разочарована съм. В миналото на Гилбърт не се крие зловеща тайна. Мистерията е разкрита. Сам ревнува. Свикнала е Ги да обръща внимание само на нея. Изглежда, има зъб на Джеймс само защото й пречи да играе главната роля в живота на брат му.

— Бъди мила с него — предупреждавам я.

— Добре. — И се измъква с баналната фраза: — Човек не избира роднините си, нали? Ъъъ… между другото, как си?

С Хю се уговаряме в петък да положим върховно усилие да си тръгнем от работа сравнително рано. Възнамеряваме да вземем Кейт и Том и като половината население на Лондон да потеглим с колата по магистрала М 4, за да прекараме два спокойни почивни дни в провинцията. „Спокойното“ прекарване започва след повече от четири часа в страховито задръстване.

Междувременно само аз изпълнявам уговорката.

Прибирам се у дома рано, стягам багажа и на двама ни, приготвям вечеря, консумирам моята половина, слагам в хладилника половината на Хю, взимам душ и се преобличам. Седем часът е, а него още го няма. Омитам храната, която бях оставила за него, утешавам се с мисълта, че сме се отървали от най-големите задръствания в пиковия час. Отварям пощенската кутия и стисвам зъби; Сам ми е изпратила куп списания — нетактична смесица от броеве за младоженки и за бременни. Има и бележка, която гласи: „Харесваш ли двойните сватби?!“

Намекът е незабележим като вълк сред стадо. Гаднярка! Никога нямаше да предложи да се омъжим заедно, ако още носех дрехи трийсет и шести номер. Насрочила е сватбата за такава дата, че ще представлявам нещо като планина в ефирна рокля и ще се моля контракциите да не започнат, докато съм в църквата.

Учудващо е колко много хора предполагат, че сега с Хю ще се оженим. Приятели, роднини и колеги обсъждат дали набързо да сключим брак, или да почакаме, докато се роди бебето и възвърна формата си. Минала седмица майка ми се обади да сподели мнението си, по-точно — да даде наставления:

— Миличка, предполагам, че ще искаш рокличката, с която са кръщавани всички деца в семейството.

— Не съм мислила по въпроса.

— Тя е сред вещите, които съм предала на съхранение. Ще се погрижа да я получиш. — Без дори да си поеме добавя: — Ще бъде по-уместно да се омъжиш, преди да се роди бебето. Колко килограма си наддала?

— Осем — промърморвам кисело.

— За толкова малко време! — ужасено кресва тя. — В такъв случай не може и да става дума за сватба преди раждането. Все пак снимките остават спомен за цял живот.

Предадох разговора ни на Хю, надявайки се да каже някоя и друга съчувствена дума относно напълняването ми, накрая добавих:

— Знам, че ме мисли за разглезена и лакома повлекана. Не очаквам да ме разбере — по нейното време на бременните е било разрешено да пушат. Какво облекчение е да сложиш в устата си нещо, което не съдържа калории.

— Ами моя пенис? — попита той, без да разбере тънкия ми намек.

Всъщност двата ми намека.

Въпреки че всички, които ме познават, включително продавачът в магазина за зеленчуци, дадоха предложение за датата на сватбата, само Хю не е изказал мнение по въпроса. Не че държа да се омъжа. Според мен бракът е старомодна институция, която ограничава правата на жените.

Все пак щеше да ми е приятно да ми предложи брак.

Което на практика е невъзможно, защото той още е женен.

Все пак щеше да ми е приятно да ми го предложи.

Разлиствам списанието „Красиви младоженки“. На всяка страница гъмжи от снимки на модели, които високомерно се усмихват (питам се как е възможно да бъдеш надменна, когато си облечена като статистка в евтин исторически филм?). Онези, които не се взират нагло в обектива, явно са били инструктирани да изглеждат като света вода ненапита. И двата типа ми се струват отблъскващи. На снимките няма нито един мъж. Ако се вярва на тези списания, то младоженецът е нещо като придатък на сватбената церемония. Мамка му, никога не съм виждала нещо толкова противно!

Взимам списанието с название „Майчинство“ и веднага променям мнението си. В сравнение с противните фотографии на страниците му онези в „Красиви младоженки“ са върхът на естетиката. Редуват се снимки на дебели жени, последвани от изображения на ревящи мънички същества, които приличат на извънземни. Поместени са и снимки на запуснати и потискащи болнични отделения, жените в леглата изглеждат измъчени и обезкуражени; те не са модели, автентични са, ето защо не се усмихват надменно, от тях не лъха спокойствие. Продължавам да прелиствам страниците с надеждата да видя симпатични повити бебенца в прегръдките на щастливо усмихнати майки по копринени нощници, обаче такива липсват. Натъквам се на съвети как да бъдат облекчени родилните болки (нито един не ми се струва надежден), как да се справим с набъбналите зърна и с инконтиненцията, които също ми се струват неправдоподобни. Поместени са статии, посветени на темата как да се обличаш елегантно по време на бременността, обаче между редовете се чете, че авторката сама не си вярва. Има право — коя жена ще изглежда елегантна, ако е наддала петнайсетина килограма? И в това списание не е отредено място за мъжете. Оставам с впечатлението, че е съвсем нормално мъжът да вземе участие в зачеването, след което отново да се появи на сцената едва когато детето завърши университета или отбележи първия си гол за националния футболен отбор на Англия. Неволно потръпвам.

Телефонът иззвънява, втурвам се да вдигна слушалката. Само че не се обажда Хю, а някакъв нещастник от телефонната компания, който предлага пакет от по-евтини услуги при свързване по мобилния телефон с членове на семейството, приятели, познати и прочие. Нямам желание да му отговарям, затова се превъплъщавам в моята чистачка, която е полякиня и почти не говори английски. Виждам отражението си в огледалото над телефона. Чистачката изглежда много по-добре от мен.

На вратата се позвънява, хуквам да отворя — Хю е!

— Бека…

— Здравей, Джорджина. — Преди да каже още нещо, Кейт и Том профучават край мен. Бека започва да трупа в коридора повече пътни чанти от онези, с които пътува Гери Халиуел. — Хю ми телефонира.

Не и на мен.

— Обясни, че са го задържали на някакво съвещание. Решихме, че е най-разумно да оставя децата при теб, за да тръгнете утре рано. — Съобщава ми го, без да й мигне окото. Помежду ни има неписано споразумение да бъдем вежливи една към друга при всички случаи, но най-вече пред децата, тоест пред Кейт, Том и Хю. Ако бях благородна, щях да предположа, че тя се държи по този начин, защото е горда и обича децата си. Обаче не съм, затова си мисля, че е сговорчива само защото е финансово зависима от двама ни с Хю. Аз пък съм учтива с нея, защото спечелих двубоя помежду ни; победителите са склонни към великодушие.

— Бека, отслабнала си! — Поздравявам се за комплимента, който може да се тълкува по два начина.

— Не съм. Може би ти си наддала някой и друг килограм. — Усмихва се, всъщност разтягат се само устните й, очите й остават студени като кремък.

Напушва ме смях от злобната й забележка, после си давам сметка, че казва истината, което изобщо не е забавно.

— Изглежда, трябва да те поздравя — добавя тя.

Значи й е казал. А може би не е. Да му се не види, защо се залъгвам — от сто километра личи, че съм бременна. Насилвам се да наподобя усмивката, която майка ми си лепва, когато изпълнява официалните си задължения — широка и пресилена.

— Да, вярно е.

— Поздравявам те. — Бека навежда глава толкова бързо, че не знам как да изтълкувам погледа. Изглежда искрена, което е невъзможно. Коя жена ще бъде доволна, че съпругът й и любовницата му ще имат дете? А може би тя знае нещо, за което нямам представа. Например — че изобщо не ставам за майка. Нито Хю — за баща. В този момент Кейт изсипва на пода съдържанието на чантата ми. Може би Бека знае колко трудно е да се грижиш за деца. — Май досега не съм те виждала без грим — подхвърля. Не признавам, че най-старателно съм се гримирала, но вероятно ме издава изражението ми, защото тя добавя малко по-съчувствено — Много ли повръщаш?

— Почти непрекъснато. — Толкова ми е гадно, че дори не си правя труда да я излъжа. — Вече минаха седемнайсет седмици. Вярвах, че прилошаването ще премине, когато вляза в четвъртия месец, обаче съм се лъгала. Чувала съм, че през този период жената разцъфва като роза и… — Замалко да кажа, че и желанието за секс се възвръща, но си спомням с кого разговарям, затова добавям само „Но…“ и не довършвам фразата.

— Не искам да те тревожа, но и през двете бременности повръщах до края на шестия месец.

Гадина!

— Седемнайсет седмици, така ли? Значи бебето тежи около сто грама. — Тя се втренчва в големия ми корем, като че ли се пита дали вътре няма още нещо, което тежи приблизително осем килограма.

Типично е за нея да знае подобни подробности, въпреки че от последната й бременност е изминало доста време. Показвам й, че и на мен ми е известно това-онова, като повтарям нещо, което прочетох преди трийсет минути:

— Дължината му е 11–12 сантиметра.

— Забележително, нали? — Тя вдига ръце и показва колко са приблизително 11 сантиметра.

Дано да греши, защото разстоянието между дланите й ми се струва голямо. Много голямо. Един банан е дълъг около единайсет сантиметра, но колко е широк? Това е много по-важно. Да му се не види, как ще излезе това чудо?

Взимам от Бека последната пътна чанта и я поставям върху останалите 430. Защо винаги опакова толкова дрехи, все едно децата заминават на околосветска обиколка, която ще продължи цяла година? Мамка му, та ние отиваме в Уелс, и то само за два дни! Номерът в живота й е да създаде впечатлението, че отглеждането на деца е най-големият подвиг — бас държа, че го прави, за да ме стресне. Следващият й ход е да изрецитира дълъг списък от инструкции, към които да се придържам. Да, няма да забравя да дам на Кейт пеницилиновите таблетки. Да, знам, че Том е алергичен към фъстъците и че ако получи пристъп на задух, трябва да му дам инхалатора. Ако питат мен, милите дечица са хилави недоносчета! Дано са наследили заболяванията по майчина линия.

— А, замалко да забравя — Хю пита дали си сложила в багажа туристическите му обувки.

Ако я пробода с нож в сърцето, кой ще бъде по-снизходителен към мен? Съдия или съдника?

— Да — отвръщам и след като не мога да я усмъртя, се задоволявам да я пронижа с убийствен поглед.

— Чудесно. — Тя поглежда часовника си, на бърза ръка целува децата за сбогом и подхвърля, че има среща с някого.

Среща ли?

Защо ли се изненадвам? Навремето беше красавица, напоследък отслабна, а лъчезарната й усмивка напомня за предишната Бека. И все пак ми е чудно. Мисля, че ще умра, ако загубя Хю. Животът ми започна едва когато се запознах с него.

Среща, а?

Ето защо Бека най-неочаквано стана толкова сговорчива по отношение на бащинските права. Доскоро Хю трябваше да се вижда с Кейт и Том в нейния дом (изпълнен със спомени за щастливия им семеен живот — доста елементарна тактика, ако питате мен) или на неутрален терен, почти никога в моето жилище. Очевидно се стреми да ме държи настрана, доколкото е възможно, разбира се. Сега обаче оставя децата в ръцете на Джорджина, Злата вещица от Запада, без да й мигне окото. Макар че тази вечер очите й ще играят, убедена съм.

Най-сетне си тръгва, обръщам се да видя с какво се занимават малките сладурчета. Кейт рисува с флумастер по масата в трапезарията. Том рита високото столче пред барплота без всякаква причина, освен че сега му е паднало.

Приятно прекарване с новия ти приятел, Бека.

21.

Чували ли сте за атмосфера, която е така нагнетена, че можеш да я разрежеш с нож? За разрязването на атмосферата помежду ни щеше да е необходим трион.

Хю благоволи да се прибере в единайсет и четвърт. Междувременно бях сложила децата да си легнат, след като играхме безкрайно дълго „на джунгла“. Играта е без определени правила или граници, но след първите двайсетина минути разбрах, че е подчинена на една цел — малките сладурчета да ме принудят да пълзя и да ме държат вързана колкото е възможно по-дълго, Очевидно ми бяха определили ролята на пленен хипопотам (ужасяващо точна аналогия), който е бил заловен от контрабандисти на животни, за да бъде изпратен в зоологическа градина. Цели два часа и половина стоях под масата в трапезарията. Вярно, че се схванах, от друга страна, това ми се струваше най-безопасното място в жилището, защото хлапетата използваха другите помещения, за да се тероризират взаимно. Тичаха, скачаха, пищяха, биеха се, хапеха се и крещяха, докато накрая се докараха до състоянието, което Джесика нарича „уморени до смърт“. Дадох им да изпият по една чаша прясно мляко — сравнително успешно начинание, тъй като само Том счупи чашата си, и най-накрая ги склоних да си легнат. Макар сладурчетата да бяха капнали от умора, останали им бяха достатъчно сили да капризничат относно това — дали и колко лампи да оставя включени; в резултат изпробвах толкова комбинации, все едно отговарях за сценичното осветление в някой театър. След дълги спорове стигнахме до компромисния вариант нощната лампа да свети, но да я покрия с парче плат, за да не им блести в очите. Най-накрая те заспаха.

Тишина.

Благословена тишина. Как неусетно лети времето — вече е единайсет без петнайсет. След като бях принудена часове наред да пълзя на пода, след като хващаха дрехата ми с ръчички, изцапани с шоколад, а накрая Том счупи чашата с млякото и то се изля върху мен, от елегантната ми прически няма и следа, дрехите ми са измачкани и мръсни. Единственият положителен резултат е, че след като непрекъснато напрягах ума си да измисля забавления за милите дечица, почти престана да ми се повдига. Вероятно затова някои жени раждат многобройна челяд; изглежда, умората е единственото ефикасно средство срещу повръщане.

Изведнъж си давам сметка, че докато децата бяха будни, поне не се чувствах самотна — сега тишината ме плаши. Май е най-потискащата мисъл, която ми е хрумвала, въпреки че през последните месеци мислите ми са доста мрачни.

Истината е, че съм самотна. Напоследък прекарвам толкова вечери сама у дома, че започнах да се влюбвам в говорещия часовник. Изчислих, че през осемте месеца, преди да забременея, с Хю сме си били вечер вкъщи само дванайсет пъти. Ходехме на купони и приеми, посещавахме барове, ресторанти и кръчми, ходехме на кино. През последните два месеца той ме изведе само два пъти. Проклятие, къде се губи Хю? Няма начин онова, върху което работи, да е толкова важно, нали? Ненавиждам промените, които ме превърнаха в хипопотам. В моите среди единствените изпъкнали части на тялото, които се смятат за приемливи, са устните и гърдите, напомпани със силикон. Нищо чудно, че Хю бяга от мен, въпреки че дължа състоянието си именно на онова, изпъкналото, в панталона му.

Когато най-сетне той се прибра у дома, се опита да ме преметне, че е работил до късно, въпреки че лъхаше на алкохол и тютюнев дим, а доволната му усмивка издаваше, че хубавичко се е позабавлявал в някой бар.

— Мръсник такъв! — изкрещях, без да изслушам обясненията му. Това беше най-милото, което му казах през следващите два часа. Енергията, която напоследък ми изневеряваше, се върна, и то с пълна сила. Виках, крещях, тропах с крак и беснях, без да позволя на Хю да ме прекъсне с плахите си опити да замаже положението — да, наистина е бил на ресторант, обаче с клиент, значи все едно е бил на работа.

— Защо не ми телефонира?

— Нямахме време.

— Имал си време да се обадиш на Бека!

— Трябваше да се уговорим за децата. Знаех, че вечерта тя е заета.

— Съобразяваш се с нейните планове, не и с моите, така ли? Изпълняваш само обещанията си към нея!

Той смаяно ме изгледа, което беше съвсем естествено — никога не съм му вдигала скандал, не съм го обвинявала. Много рядко се случва да ме вбеси, дори тогава се старая да не го показвам. Мъжете не обичат опърничавите жени, нали? Крясъците и сълзите само предизвикват преждевременно остаряване. Ако с Хю спорим, то е за нещо банално, например кой филм да гледаме по телевизията. Никога не сме се карали. Почти никога не му повишавам тон, не го ревнувам… а случи ли се, гледам да не го показвам. Този наш първи скандал беше забележителен. Не си бях подготвила реч, а крещях каквото ми дойде на ума, изливайки всичко, което се беше събрало в душата ми през последните два месеца. Като изчерпах запаса си, започнах да обвинявам Хю за щяло и за нещяло, което наля масло в огъня и ми позволи отново да дам воля на яростта си. Докато крещях, той остана спокоен (което още повече ме влуди), само ме молеше да понижа глас, за да не събудя децата.

— О, господинът изведнъж си спомни, че има деца, така ли? — извиках, съумявайки да вложа в изречението горчивина, обвинение и самодоволство — само по себе си забележително постижение. Без да му позволя да отговори, извиках: — Ами счупената плочка в банята?

— За какво говориш?

— Не забеляза ли счупената плочка до умивалника? — Измарширувах в банята, победоносно посочих въпросната плочка. — Трябва да се смени. — Изведнъж това ми се стори като най-голямото варварство. — Не си ли забелязал? — попитах отново.

— Ами… не — промърмори той, изумен от неочаквания обрат на разговора.

— Не ли?

— Да — плахо подхвърли Хю, макар да разбираше, че и този отговор няма да ме задоволи. Разбира се, имаше право.

— Щом си забелязал, защо не я смени?

— Не съм я видял! — Той най-сетне избухва, нервите му не издържат под натиска на истеричния ми пристъп.

Странно, но гневът му ми подейства успокояващо.

— Така ли? — усмихнах се с мрачно задоволство. — И знаеш ли защо не си я забелязал? — Хю се озърта, като че ли се надява правилният отговор да е написан на стената или върху завесата пред душа. — Ще ти кажа. Защото е прекалено „семейно, домошарско“, ето защо! Поддържането на дома изобщо не те интересува.

— И теб не те интересува, затова сме наели чистачка.

Разбира се, имаше право, но не възнамерявах да се предам толкова лесно.

— Пет пари не даваш нито за децата си, нито за мен, иначе щеше да се прибереш в шест и половина, както се бяхме уговорили.

Едва когато го изрекох, разбрах, че е било в подсъзнанието ми. Единствената ми мисъл до този момент беше: „Слава Богу, че не съм омъжена за този самовлюбен егоист. По-скоро ще плувам в река, пълна с крокодили, отколкото завинаги да се обвържа с мръсника.“

Но аз съм обвързана с него. Детето в утробата ми е много по-обвързващо от венчалната халка и макар да тежи едва сто грама, е много по-тежко от металната топка и веригата, с които са оковавали каторжниците.

Освен това Хю не е мръсник, а любовта на живота ми. Обичам го, винаги ще го обичам. Няма алтернатива. Самосъжалението предизвика нервната ми криза. Ураганът от емоции отмина, оставяйки ме сред развалините, предизвикани от горчивите ми думи. Не съм от жените, които се държат като откачени и го отдават на месечния си цикъл, което според мен е жалко (и нечестно) оправдание. Никога не съм откраднала вещ от магазина „поради разсеяност“, никога не съм изрязвала дюкяните на скъпите панталони на бившия си любовник. Упражнявам пълен контрол върху тялото, чувствата и бъдещето си, нося отговорност за миналото. Трябваше да изкажа на глас мислите си, но плачех истерично и не бях в състояние да говоря. Докато лежах на канапето, ми хрумнаха два факта. Първо, че Хю не ме е виждал да плача, никога не съм му опявала. Обикновено съм еталон за рационално поведение. Наистина, плакала съм, задето не е мой, но пред него се правех на непукистка. Не паднах духом дори когато виждах как отново и отново се връща при Бека. Дори когато ме поканиха на сватбата си. Дори когато закарах Бека в болницата, за да роди Кейт (честта се падна на мен, тъй като Хю отсъстваше). А сега, когато очаквам дете от него, се заливам в плач. Къде е логиката?

Второто, което ми дойде на ума, бе, че съм с мъжки къси чорапи. Пристъпът на истерия щеше да окаже много по-силно въздействие, ако още тежах четирийсет и осем килограма и носех елегантен чорапогащник.

Хю с облекчение осъзна, че бурята е отминала, прегърна ме и взе да ме утешава. На мига забравих защо съм му сърдита и се притиснах към него като пиявица.

Ето защо тази сутрин атмосферата е така нагнетена, че е необходим трион, за да разреже напластените объркване, разкаяние и страх. И двамата сме прекалено вежливи. Стараем се да покажем, че първият скандал помежду ни, откакто се познаваме, е забравен, но само подчертаваме обратното.

Първият скандал, откакто се познаваме.

През почивните дни в края на седмицата с Хю често пътуваме. По-често в чужбина — Барселона, Прага, Париж или Рим, понякога в провинцията. Преди Коледа прекарахме една вълшебна седмица в Бабингтън Хаус — плувахме в басейна на хотела, разхождахме се и се радвахме, че сме на стотици километри от улиците и магазините на големия град, изпълнени с хора, пазаруващи за празника. И тогава попаднахме в задръстване — колоната от автомобили пред нас и зад нас изглеждаше безкрайна, но за разлика от сега ни беше весело. Слушахме любимите си компактдискове и пеехме е пълен глас. Пусках в устата на Хю (не и в моята) парченца шоколад „Линд“, всеки път той облизваше пръстите ми. Придвижвахме се толкова бавно, че без всякаква опасност от катастрофа от време на време Хю се навеждате да ме целуне или галеше бедрото ми. Неспирно разговаряхме — обсъждахме случилото се през седмицата в неговата и в моята агенция, крояхме планове за Коледа, разменяхме си шеги. Беше само преди три месеца, ала ми се струва, че оттогава са изминали три години или три милиона години.

Питам се дали и Хю си спомня онова пътуване. Не зная дали ми се иска споменът да е жив в паметта му.

Той е объркан. Често му се налага да остава в кабинета си след края на работното време или да вечеря с клиенти; по принцип нямам нищо против, освен това Хю ме предупреди, че работи по важен проект. Не си спомням името на продукта, който ще бъде рекламиран, във всеки случай не е „Мадъркеър“ или „Авънт“. Редно е, след като съм в същия бизнес, да разбирам под какво напрежение е човек, когато работи върху голяма сделка. Не стига това, ами Хю трябва да вложи още повече време и енергия, за да докаже на новите си шефове, че е заслужил шестцифрената си заплата. Разбирам, че е имал възможност само веднъж да се обади по телефона, знаел е, че Бека ще ми предаде необходимото, и е очаквал да му вляза в положението, защото, както вече казах, често му се случва. В миналото неизменно проявявах разбиране. Защото неписаният закон гласи, че любовницата трябва да прояви разбиране. По традиция съпругата има проблем с разбирането. И още нещо — любовницата не вдига скандали, те също са „разрешени“ само на законната половинка. Единственото ми утешение е, че доста уверено встъпих в ролята въпреки липсата на венчална халка на безименния ми пръст.

И аз съм объркана. Защо нещо, което се е случвало и друг път, но не ме е тревожило, изведнъж ме накара да избухна? От друга страна, защо Хю не проумява, че е постъпил неправилно? Най-много ме е яд на себе си, задето изпаднах в истерия; вместо да си изкажа болката, да обясня от какво съм огорчена, аз се нахвърлих върху Хю с нелепи инвинения, например, че не е сменил счупената плочка или че е забравил да полее цветята. Накратко, докато играех ролята на опърничава жена, спечелих няколко незначителни битки, но не и войната. Въздишам. Така и не мога да преценя кой от двама ни е прав и кой греши.

Насилвам се да мисля за двата дни, които ни предстоят. Предполага се, че отиваме на почивка и трябва да сме в добро настроение, нали? Подавам на Хю шоколадче, той учтиво ми благодари. Подхвърлям, че ми е студено, Хю се опитва да усили климатика, върти ту един, ту друг бутон на таблото, но не улучва правилния. Наложи се да наемем микробус, за да се поберат децата и багажът. Знам, че Хю би предпочел да пътуваме с комби — вината е моя, защото прекалено късно се свързах с фирмата за автомобили под наем. Питам го дали предпочита да слуша компактдиск, или радио, той предоставя избора на мен. Хлапетата усещат, че моментът не е подходящ да разиграват любимите си номера, и са необичайно кротки — ако някой ги наблюдава отстрани, ще ги помисли (погрешно, разбира се) за истински ангелчета. Напрежението помежду ни е толкова осезаемо, че можем да го докоснем.

Минутите се нижат мъчително бавно; след около половин час Хю възкликва:

— Мамка му!

— Мамка му! — повтаря като папагал Том.

— Примамката! Татко каза, че е забравил примамката за риболова — хорово произнасяме двамата с Хю, споглеждаме се и се усмихваме; напрежението помежду си като по чудо е изчезнало, прогонено от възклицанието на Том.

— Какво има? — питам.

— Забравих папка с важни документи. Снощи я оставих на плота в кухнята с намерението да я сложа в чантата си. Трябва да се запозная с документацията, защото в неделя ще проведем конферентен телефонен разговор. Съжалявам, но се налага да се върнем.

Изобщо не съжалявам, дори си спомням как доскоро и аз неуморно работех през почивните дни. Само че от известно време едва събирам сили да отида в службата и да издържа задължителпите осем часа. Давам си сметка, че действам по инерция, че се плъзгам по наклонената плоскост — искрено се надявам хората около мен да не го разберат.

Щом се озоваваме пред къщата ни в Лондон, скачам от колата и хуквам нагоре по стълбите, за да не се налага Хю да търси място за паркиране.

— Взех я! — Усмхвам се, размахвам папката. Той я дръпва от ръката ми още преди да закопчея предпазния колан.

— Много се забави — подхвърля.

Много мило, че е толкова загрижен за мен.

— Бека се обади по телефона, за да провери дали сме тръгнали. — Забелвам очи, Хю се усмихва, навежда се да ме целуне. Облаците, надвиснали над нас, се разсейват. Всичко ще бъде наред. За втори път тази сутрин потегляме за Уелс.

22.

По обяд достигаме местоназначението си.

Ваканцията на Малдивските или на Бахамските острови остана само в мечтите ми. В Уелс няма плажове, покрити със ситен белезникав пясък, бутици с маркови дрехи, петзвездни ресторанти и хотели. Но след като повече приличам на кит, изхвърлен на брега, отколкото на „спасителка на плажа“, след като не се побирам в марковите дрехи и след като в менюто в повечето ресторанти фигурират предимно блюда със сурово месо и рохки яйца — ястия, строго забранени за мен, — може би селската къща в Уелс е по-сполучливият избор от Малдивите.

Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не бяхме взели децата. Децата на Бека. Другата капка жлъч в кацата с мед е Пени. Приятелката на Бека.

Бог знае дали фактът, че коминът на къщата не е запушен и че нарциси и кокичета цъфтят в сандъчетата на первазите на прозорците, ще подпомогне приятното ни изкарване. „Стегни се, малката!“ — заповядвам си. Изненадана съм от себе си. По принцип съм голяма оптимистка. Важното е, че Хю е до мен. В миналото присъствието му беше достатъчно, за да се чувствам прекрасно където и да се намираме.

Средата на март е, но в Уелс пролетта още не е дошла, Хълмистата местност е покрита с дълбоки преспи, дърветата и храстите в градината са заскрежени. Небето е електриковосиньо, слънцето самоотвержено се мъчи да разкъса надвисналите облаци. Гледката е толкова различна от сивотата на лондонските улици! Дълбоко поемам въздух, опитвам се да потисна поредния пристъп на гадене.

Зървам Хенри, който цепи дърва — каква мила картинка. Двамата с Хю си приличат, по-точно той прилича на Хю, какъвто щеше да бъде, ако не го бях избавила. Изглежда с десет години по-възрастен от него, въпреки че разликата помежду им е само четири години. И двамата са с квадратна челюст, орлов нос, засмени зелени очи и пясъчноруса коса, обаче Хенри е по-тежък с десетина килограма, а засмените му зелени очи винаги са помрачени от тревогата дали ще получи повишение, или ще го уволнят, дали няма да го глобят за неправилно паркиране и прочие — все неща, от които закрилям Хю. Според мен ще му олекне на душата, ако от време на време Пени му позволява да я изчука до забрава; ще бъде от полза и за нея, тенът й ще се подобри.

Като ни вижда, Хенри засиява, за миг тревогата в погледа му се стапя. Той е сред малцината, които не издават дали одобряват, или не одобряват връзката ми с Хю. Примирява се с факта, съумявайки да бъде учтив и любезен с мен, както и (несъмнено) с Бека, когато се срещнат. Повечето наши познати се чувстват длъжни да изкажат мнението си. Болшинството се правят на защитници на морала, въпреки че самите те не го спазват, което адски ме дразни. Един-двама се преструват на широко скроени либерали, което е още по-изнервящо. Дипломатичното мълчание на Хенри ми действа успокояващо.

Оказва се, че има още една гостенка, която не сме очаквали — Либи, приятелка на Пени. Не очаквам това обстоятелство да допринесе за приятното ни изкарване.

— Много е симпатична — уверява ни Хенри.

Върху мен мнението му има обратен ефект. „Симпатична“ означава, че въпросната дама е досадница, а пък аз ще се чувствам като натрапница. Сам обаче ще бъде доволна, защото ще се помъчи да ожени Либи и Джеймс; откакто се сгоди, сватосването е най-любимото й занимание.

Явно на Хенри и през ум не му минава подобна мисъл.

— Ще се наложи да променим първоначалните планове. Пени предложи Либи да спи в караваната, а младежът… как се казваше братът на Гилбърт?

— Джеймс.

— А, да. Налага се Джеймс да се задоволи с матрака.

— Разумно решение — кимвам. Бас държа, че Пени много задълбочено е обмислила кой къде ще спи. Питам се дали ще накара Джеймс през цялото време да носи халат. Според нея е неприлично да простираш бельото си на въжето в двора.

От учтивост питам къде е Пени, въпреки че изобщо не ме интересува, и дали другите гости за пристигнали. Хенри съобщава, че Сам, Гилбърт и Джеймс са тук още от снощи, сега отишли да се поразходят. Либи щяла да пристигне всеки момент.

— Пени е в кухнята — добавя. — Елате да я поздравите.

Тръгвам след него, защото е невъзможно да откажа.

В кухнята кипи трескава дейност. Най-малкото дете е сложено на столче, което вече е изцапано с нещо лепкаво. Мисля, че хлапето е момиченце, но не съм сигурна — личицето му е така омазано с каша, че е трудно да различа чертите му. Забелязвам опаковките със зеленчуци, произведени без изкуствени торове — още един критерий, на който много скоро ще трябва да отговарям. Знам, че няма да ми стигне смелост да давам на бебето си готови храни. Усещам миризмата, която неизменно съпътства децата. Не на наакани памперси (слава Богу!), а на повръщано, детска пот и сълзи. Хенри разрошва косицата на хлапето. Забелязвам, че Хю се усмихва, но предпазливо се държи на разстояние — предполагам, чака брат му да се измие ръцете.

Насъскваме Кейт и Том срещу другите две деца, които, ако се съди по дрехите им, са момчета — те седят на пода и си и играят с големи части от някакво „Лего“ и с малки колички. Едва не ги настъпвам, докато прекосявам кухнята, уж да целуна Пени. Тя издържа физическата ми близост, тъй като е прекалено възпитана, ала усещам, че най-съкровеното й желание е земята да се отвори и да ме погълне. Прегръща Хю, защото няма човек, на когото той да не е симпатичен. Разбира се, лудо го обичам и съм най-голямата му почитателка, обаче ми е криво, задето гледат на мен като на прокажена, а на него, който е нарушил брачната клетва, като на невинна жертва. Никога не съм го молила да напусне Бека заради мен. Което ми прави чест, защото най-голямата ми мечта е била един ден да сме заедно. Нито веднъж не предложих да узаконим връзката си. Безропотно приемах каквото ми предлагаше той. Направих всичко иъзможно да му е хубаво, когато сме заедно, и оставих Бека да разруши брака им. Което тя стори, и то много успешно. Пени не носи грим, но ми прави впечатление, че за разлика от друг път тенът й е свеж и че въпреки горещината в кухнята не се е изпотила. Изпекла е хляб и кексчета с глазура. Хю си открадва едно, тя само закачливо го плесва през ръцете. Питам дали някой иска „Блъди Мери“, макар че самата аз ще пия „Върджин Мери“, тоест чиста водица. Пени ме поглежда така, сякаш иска да ме превърне в каменна статуя. Парирам я с широка усмивка, която ми печели симпатиите поне на Хенри и Хю. И аз си взимам кексче. Пени ми хвърля втори убийствен поглед, демонстративно отмества чинията далеч от мен. Сигурно е изпекла само определен брой и сега сладкишите няма да стигнат за всички. Така й се пада на тази проклетница!

— Закъсняхме ли за закуска? — питам невинно и се усмихвам още по-ведро. Въпросът ми е безсмислен. Първо, вече минава пладне, второ, макар да не съм веща в отглеждането на деца, знам, че те закусват в седем сутринта. Освен това купчината наскоро измити тенджери, тигани и чинии показва, че обитателите на къщата са приключили с обилната закуска.

— Пени ще ти направи бъркани яйца. Мисля, че имаме и пъстърва. — Хенри пристъпва към хладилника.

— Рибата е за соления кейк, който ще приготвя в неделя — срязва го Пени. Човек би си помислил, че е от хората, които нарочно развалят настроението на другите. Според мен обаче тя се притеснява да не би храната да не стигне, ако всеки си взима от хладилника каквото и когато му дойде на ума.

Може да е практична и здравомислеща, но тонът й наистина е отровен.

— Не се притеснявайте за мен, ще си взема ябълка, докато стане време за обяд — заявявам с усмивка и по този начин я изкарвам още по-заядлива, отколкото е в действителност.

Срамувам се от себе си, но Пени извиква най-лошото у мен.

Изведнъж разбирам, че едва стоя на краката си. Откакто с Хю живеем заедно, май съм влизала в стотици битки с първи съпруги, ала в този момент усещам, че ми е дошло до гуша. Ще ми се Пени да ме харесва повече или поне да ме мрази по-малко. Питам се дали някога ще се случи и какво да направя, за да го постигна. Ех, ако можеше омразата и недоверието й да бъдат заличени от прекрасния аромат на печивата, приготвени от нея! Разбира се, тя няма начин да прочете мислите ми и не разбира, че й подавам маслиново клонче. Вижда над мен само голяма табелка с надпис „ЗАПЛАХА“.

— Да ти покажа къщата, Джордж — предлага Хенри. — Хю, вие сте в спалнята откъм фасадата, децата ще спят в съседната стая. Разполагаш с достатъчно време да разопаковаш багажа. — Хю занася пътните чанти в нашата спалня и запалва камината, докато Хенри ме развежда из красивата къща.

Всичко тук е като на картинка. Просторните помещения са обзаведени с мебели в стил „Рустик“, блестящите дървени подове са застлани с персийски килими. От всеки прозорец се разкрива зашеметяваща гледка. В градината си играят два черни лабрадора, пред камината лежи голям котарак, полиците са отрупани с прашни стари книги, има дори пиано. Накратко, заобиколена съм от атмосфера, която отговаря на всички клишета, но ми действа успокояващо. Накрая сядаме в дневната. Идва и Хю.

— Децата ще се зарадват на голямата градина. — Лъчезарно му се усмихвам, надявам се да се зарази от моя ентусиазъм, но той ме слуша с половин ухо, защото търси контакт да включи лаптопа си.

— Либи пристигна! — провиква се от кухнята Пени.

Любопитството ми надделява, надвесвам се през прозореца да видя новодошлата, която тъкмо слиза от колата.

Изненадана съм. Очаквах да видя клонинг на Пени — пълничка жена, типична многодетна майка, обаче Либи е абсолютна противоположност на приятелката си. Висока е около метър и шейсет, слаба, с дълга тъмноруса коса, която почти не се вижда изпод ушанката. Изглежда млада, вероятно не е на повече от двайсет и пет. Носи кожух, който й стига до коленете, и дълъг шарен шал — обзалагам се, че сама го е изплела или го е купила от магазинче за модни аксесоари в Брайтън. Изглежда ужасно шик, все едно разтръбява, че облеклото й е уникална комбинация от произведения на занаятчийското изкуство и бутикови стоки; макар че е като излязла от страниците на модно списание, може би кожухът и шалът струват само няколко паунда. Тъкмо когато обнадеждено си казвам, че присъствието на Либи може би ще ни спаси от разговори за приготвяне на конфитюри и ще разсее скуката, забелязвам още едно дете. Кльощаво момиченце на около седем години слиза от колата и помрачава преждевременната ми радост. Малката е висока, стройна и русокоса. Носи джинси и (макар да е толкова студено, че от устата излиза пара) къса щампована тениска. Щеше да изглежда много шик, ако нямаше „мустаци“ от изпития млечен шейк и не смучеше палеца си. Тъй като още е дете, физиономията й е кисела заради някаква неприятност по време на пътуването — мисля, че е свързано с огромното количество сладкиши и шоколади, които е изконсумирала. Вероятно е сестричката на Либи.

Пени ни запознава:

— Либи, това е Хю, братът на Хенри. Малката красавица е Мили, дъщерята на Либи.

— Дъщеря ли? — възкликвам, без да си направя труда да скрия учудването си.

— Да, дъщеря — повтаря Пени, като че ли говори на олигофрен.

— Мили е ваша дъщеря, така ли? — обръщам се към Либи за потвърждение.

— Да. — Тя се усмихва.

Няма представа, че е разбила на пух и прах моята теория. Откакто забременях, разделям жените на две категории. Онези без деца се разпознават много лесно. Дрехите им не са оповръщани на рамото, неизменно са ведри като лятна утрин, сияят като след бурна любовна нощ, което не е изненадващо, тъй като само те получават секс, предизвикващ щастлива усмивка на другата сутрин. Жените с деца изглеждат обезсърчени, травматизирани. Лицата им са застинали в мрачна решителност, необходима им да победят в безбройните битки с отрочетата си, да забравят униженията, на които са подложени. Смазани от саможертвата си, те предпазливо пристъпват по границата между арбитър, поддръжник на дисциплината и утешител. Носят чорапогащници с бримки и грозни дрехи. Миришат на повръщано и напикано.

Либи обаче ухае на „Калвин Клайн“. Направо съм поразена!

— Извинете, не чух името ви — обръща се тя към мен.

Че как ще го чуе, когато Пени не благоволи да ни запознае?

— Джорджина, но ми казват Джорджи. — Усмихвам се.

— Приятелката на Хю — намесва се Хенри, проваляйки възможността съпругата му да обясни, че съм местната проститутка. Потупва по главата Мили, все едно е домашно кученце; малката забелва очи, презрително изсумтява, обаче е лишена от възможността да изтърси нещо грубо, защото Пени ни въвежда в трапезарията.

По време на обяда (много обилен и великолепно приготвен) разговорът се върти предимно около храните, които не бива да консумирам. Не мога да се оплача, че ме пренебрегват, задето съм бременна, но не съм и щастлива. Изчела съм куп книги по въпроса, известно ми е кои храни трябва да избягвам.

— Сурови яйца — обявява Пени.

— Фъстъци — казва Хенри.

— Пастет — дава своя принос Хю.

— Овче и краве мляко — добавя Пени.

— Кофеин — отбелязва Хенри.

— Захарин — допълва Хю.

Бременността се съпътства от много проблеми — варикозните вени, подуването на глезените и нежеланите съвети са само в началото на дългия списък. Намръщено обхождам с поглед сътрапезниците си, демонстративно загребвам с пръст от топеното сирене „Бри“. Нямам желание да го опитам, защото знам, че е опасно за мен, ала самодоволните фашисти около масата ме предизвикват да правя напук. Дори когато съм в прекрасно настроение, мразя нежеланите съвети; не подкрепям теорията, че те са добронамерени, според мен са намеса в личната свобода. Откакто живея с Хю, мнозина „приятели-доброжелатели“ ме обсипваха със съвети, деветдесет процента от които се свеждаха само до: „Откажи се от него, той никога няма да зареже жена си.“ Добре че не ги послушах, нали? Ако поискаш съвет, дори да не го приемеш, си длъжен да го преглътнеш. Но когато е нежелан, почти се чувствам задължена да се държа грубо. Несъмнено най-вбесяващите поучения ще чуеш от жени, които не са имали деца, и от мъже, чиито съпруги са раждали.

— Какво правиш? — възкликва Хенри, като че ли наблюдава как възнамерявам да погълна скорпион.

— Доколкото ми е известно, не си раждал. Защо смяташ, че знаеш какво е вредно за бременната? — озъбвам се.

— Знам, разбира се. Имам три деца.

— Не, нямаш! — настоявам и съм готова да вляза в лют спор, но за късмет на Хенри много преди да поднесат на масата горещия ябълков пай, съм принудена да изтичам в тоалетната, за да се освободя от приетата храна.

Когато излизам, обядът е приключил, масата е раздигната, всички са се настанили в дневната. Първо, няма къде да седна, второ, отново ми се повдига от дима на цигарите и на пурата на Хенри. Предпочитах да се поразходим, да подишаме чист въздух. Предложението ми е посрещнато с възгласи, че навън е полярен студ. Изтъквам, че Сам и Гилбърт са излезли на разходка, но знам, че те остават глухи за доводите ми. Ако се съди по броя на кутийките бира и бутилките вино на масичката, единственият поход, който ще се предприеме този следобед, е към опиянчването. Дори Пени отпива от чаша, пълна с вино.

Чувствам се като прокажена.

Излишна съм дори тук, на задника на географията. Поглеждам през прозореца.

Може да е задникът на географията, но е много хубав. Дали пък да не се разходя сама?

Не, ще ме помислят за невъзпитана.

Отгоре на всичко децата сякаш разбират, че от възрастните само аз съм трезвена, и непрекъснато ме тормозят.

— Защо водата замръзва?

— Гладна съм.

— Къде ми са ръкавиците? Виждала ли си ги, Джорджина?

Преструвам се, че не ги чувам, в резултат хлапетата започват да досаждат на Пени и Либи. Питам се дали децата имат радарна система, разпознаваща майките като онези, които доливат чашите с безалкохолни напитки, бършат дупета и носове. Ако наистина я притежават, то тя е адски примитивна, защото явно не разпознава бащите — и Хю, и брат му са безпомощни. Хю се опитва да отговори на въпроса — защо водата замръзва, но прекалено сложните му обяснения отегчават и объркват децата. Хенри предлага да приготви сандвичи, обаче усилията му се увенчават с провал. Накрая на Пени й писва да дава указания от рода на: „Кутията с маслото е в шкафа“, „В хладилника има пилешко и бурканчета с конфитюр“, „Ножовете са в най-горното чекмедже вдясно“, става и отива сама да приготви следобедната закуска. Децата се наяждат и започват да се дърлят помежду си. Възрастните са на градус и също започват да се зяпат накриво. Пени и Либи настояват да гледат по телевизията някакъв черно-бял музикален филм, обаче Хенри е Господарят на дистанционното и вбесява всички, като непрекъснато се прехвърля от канал на канал.

— Няма да гледаме дори „Бруксайд“ — огорчено подхвърля Либи.

— Защо?

— Представи си, сигналът на Канал 4 не се приема в Уелс!

Междувременно Мили изсипва на пода в кухнята всичко, което се съдържа в чантичката с козметичните ми при кадлежности. Безпомощно наблюдавам как спиралата за мигли, за която съм дала цели двайсет паунда, се изтъркулва в „черната дупка“, тоест под хладилника, как Мили щедро размазва фондьотена ми по лицето, ръцете и тениската на Кейт.

Ваканционното ми настроение бързо се помрачава. Досадната „семейна“ атмосфера сякаш ме задушава.

За щастие на сцената се появяват Сам, Гилбърт и брат му Джеймс. От близо месец не съм виждала Сам; разбира се, разговаряме по телефона, но тъй като не съм нито собственичка на магазин за цветя, нито шивачка, е почти невъзможно да се срещнем. Още преди да свалят туристическите обувки, забелязвам, че тя никога не е изглеждала толкова красива. Страните й са поруменели — дали от чистия въздух, или защото на връщане тримата туристи са се отбили в кръчмата, — но е неоспорим факт, че приятелката ми изглежда фантастично. Прегръщам я, поздравявам Гилбърт, едва тогава насочвам вниманието си към Джеймс.

Веднага разбирам, че е готин и че в неговата компания няма да скучаем. Очевидно обича да флиртува и почти незабавно се заема да свали Либи. Сам ще бъде възхитена. Аз обаче не съм.

Неволно забелязах, че лицето му и оная му работа не помръднаха, когато ме поздрави. Не че си падам по него. Обичам Хю, той е единственият мъж в живота ми. И все пак…

Откога съм станала невидима? Доскоро представителите на силния пол не оставаха равнодушни пред прелестите ми. Дори най-почтеният мъж, който е лудо влюбен в моя приятелки и за когото другите жени не съществуват, ме измерваше с поглед за частица от секундата. А повечето мъже са ми намеквали, че биха искали със зъби да свалят бикините ми.

Нещо се е променило.

Кого заблуждавам? Всичко се е променило.

Утешавам се с мисълта, че усмивката и погледът на Джеймс издават човек с лек и приятен характер. Предложението му „да си размърдаме задниците и да поиграем раундърс“ (Вид игра с топка и бухалка, популярна в Англия; предполага се, че от нея е произлязъл бейзболът. — Б. пр.) потвърждава предположението ми.

— На този студ ли? — възразява Пени.

— Ако искаш, не си сваляй шапката — изтананиква Гилбърт, успешно подражавайки на Том Джоунс, (Става въпрос за песента „You Can Keep Your Hat On“, станала популярна от саундтрака към филма „Девет седмици и половина“, където е изпълнявана от Джо Кокър. — Б. пр.) който е виден представител на Уелс.

Съгласна съм с Пени, че е прекалено студено да играем в градината, ала по-скоро бих изтръгнала ноктите си, отколкото да я подкрепя. Хуквам към вратата, за да изтъкна, че не съм мрънкало като нея.

Предложението да играем раундърс се оказва гениално. Включват се и деца, и възрастни (с изключение на Пени, която се измъква под предлог, че трябва да обели картофите), чистият въздух прогонва умората от преяждането, препиването и часовете, прекарани пред телевизора. Разделяме се на два отбора. С Либи, Хю и Хенри играем срещу Сам, Джеймс и Гилбърт (моето присъствие явно се смята за сериозна пречка; струва ми се, че отново съм на единайсет и последна ме включват във волейболния тим). Децата са прекалено малки да участват активно, но поне пречат и на единия, и на другия отбор.

Хю и Хенри незабавно се връщат в юношеството си. Въпреки че са в един отбор, се състезават помежду си, дори често предпочитат да изпуснат топката, отколкото да позволят на другия да я хване. Подходът на другите двама братя е съвършено различен. Гилбърт позволява на Джеймс да отбива ударите, на свой ред Джеймс непрекъснато го поощрява.

Като се мръква, включваме осветлението във всички стаи и продължаваме да играем. Отказваме се едва когато става прекалено тъмно, пък и до гуша ни е дошло от мрънкането на Пени, че се изразходва прекалено много електричество. Сам поглежда часовника си — точно осем е. Техният отбор води с една точка, затова тя прегръща Джеймс и обявява края на мача. Ако е вярно, че „участието е по-важно от победата“, защо тя изглежда толкова самодоволна? Гилбърт надава победоносен вик, съотборниците му не остават по-назад — толкова са шумни, че не ни оставят възможност да твърдим, че имаме право на още един удар с батата. Приемаме загубата благородно… дори прекалено благородно — той изтъква, че играта ми е била под всякаква критика заради бременността ми; вероятно има право, обаче ми се струва, че можеше да го премълчи.

23.

Либи и Сам изкъпват хлапетата, а Джеймс, който се оказва умел не само с топката, но и с децата, предлага да им почете приказка, докато заспят. Когато отново се появява сред нас, Пени тъкмо слага на масата грамаден пай с риба.

— Приспах шест деца, нали така.

Разговорите секват, всеки пресмята наум. Кейт, Том, Мили, плюс трите хлапета на Пени и Хенри… точно така, наистина са общо шест. Мамка му, толкова много! Накъдето и да се обърнеш, виждаш някое от тях, но все пак си прекарахме много приятно, въпреки че Мили мамеше в резултата, а Кейт ухапа Джош. Наистина беше приятно.

Хм, много странно.

Още по-странно е, че ми е хубаво, макар да не близнах и капка алкохол; всъщност дори е интересно, защото ми дава възможност да наблюдавам хората около мен. Всички изпиват невероятни количества спиртни напитки, в резултат стават все по-досадни, настроени за флирт или чаровни. През месеците до раждането ще натрупам огромен запас от компрометиращи истории за най-близките ми. Може да ги изнудвам за големи суми, така ще разполагам с достатъчно пари да напусна работа.

Изглежда, Сам е простила на Джеймс, задето вдъхва такъв респект у брат си, и полага неимоверни усилия да му помогне да не се чувства неловко сред толкова много непознати. Не че помощта й му е необходима. Той е от хората, чувстващи се като у дома където и да се намират, освен това (напълно основателно) очаква всички да го харесат. Толкова увлекателно разказва за сафаритата в Африка, че Хю започва да крои планове да заминем за Намибия или Ботсуана.

Сам отбелязва, че в момента таблетките против малария са забранени за мен, а когато отново ще мога да ги пия, вече ще имаме дете.

— Едва ли е уместно да водите бебето в Африка.

Разбира се, има право, ала поучителният й тон ме изправя на нокти.

Хенри и Либи оживено говорят за музика. Всички го мислят за господин Само Бачкам; вярно е, че вече не ходи по купони, но продължава да си купува списанията за популярна музика (което според мен е адски трогателно), затова още е в час. С Либи коментират кой е оказал най-голямо влияние върху „Ълуф“. Оказва се, че и двамата повече харесват радиоверсията на „По реката“ на Грув Армейда (в сравнение с какво — с нерадиоверсията ли?). Съжалявам, че Хенри я е обсебил; внимателно я наблюдавам и все повече ми се иска да я опозная. Направи ми впечатление, че спокойно се включва в разговори на интелектуални теми, същевременно знае всички клюки за известните и богати личности, които така щедро се одумват в таблоиди като „Окей“ и „Хелоу!“. Струва ми се много свястна. Питам се дали е омъжена. Кой е бащата на Мили? Откъде си е купила джинсите?

Прави ми впечатление, че почти през цялото време Гилбърт разговаря с Пени — много благородно от негова страна, но е поставен под сериозната заплаха да пукне от скука.

— Вечерята беше превъзходна — хвали я.

— Какво говориш, толкова е лесно, всеки може да се справи — скромничи тя.

— Не, не може и ти го знаеш.

— Искрена съм, Гилбърт. Дори си намерих дефекти. Май трябваше да сложа босилек, пък и паят беше попресоден.

— Напротив, беше великолепен.

— Нямаше да говориш така, ако познаваше приятелката ми Бека, от която имам рецептата. — И ме стрелва изпод вежда.

Преструвам се, че с интерес наблюдавам как разтопеният восък от свещите се стича по бутилките от вино, използвани вместо свещници. Питам се дали да не й кажа, че знам колко съвършена е приятелката й Бека. Знам го от 1987 година, именно затова оттогава животът ми представлява трудна и продължителна битка. Съумявам да си сдържа езика зад зъбите, като си напомням, че сега Хю принадлежи на мен.

— Паят с риба, който тя приготвя, е достоен за кулинарна изложба. Моят беше малко безвкусен.

Гилбърт въздиша, отказва се да й прави комплименти. Не го обвинявам. Да му се не види, защо Пени не може да каже едно „благодаря“ и да премине на друга тема?

Тя наистина сменя темата, като подхвърля:

— Знам колко скучно е да слушаш как някой разказва съня си, но снощи сънувах нещо много странно.

За пръв път я подкрепям с две ръце — чуждите сънища са най-досадното нещо на света. След миг обаче тя започва да разказва съновидението си, в което главна роля ифаят една риба и един влак — разказът е лишен от хумор, екзотика и еротика, отгоре на всичко дори няма край. През цялото време Гилбърт се усмихва и кима, без нито за миг да издаде, че от скука мозъкът му е престанал да функционира. Не знам дали да се възхитя от учтивостта му, или да го причисля към мухльовците.

В десет без четвърт той предлага да поиграем на карти. От горчив опит знам, че е от хората, които мразят да губят, затова отказвам, Либи — също. Сам, Гилбърт, Хю и Джеймс заформят каре, Хенри ще бъде кибик. Пени се заема да измие съдовете, въпреки че всички я увещават да ги остави за сутринта (тази жена наистина знае как да провали купона). Най-сетне ми се предоставя възможност да поговоря с Либи.

— Май тук е прекалено задимено за теб — съобразително подхвърля тя.

— Да си призная, започва да ми се повдига.

— Ела да се поразходим навън.

Не съжалявам, че ще се отдалеча от камината, въпреки че навън е кучешки студ. Навличам палтото, взимам шала и ръкавиците си и тръгвам по градинската пътека след Либи. Страните ми веднага замръзват, питам се дали пролетта изобщо ще настъпи.

— Тази година зимата е доста сурова — подхвърлям.

— Да, обаче според старите хора ни очаква хладно лято. Което е добре дошло за теб, от жегата ще се чувстваш още по-зле.

Идва ми да я разцелувам. Не че изведнъж съм станала лесбийка — просто за пръв път разговарям с жена, която не се преструва, че бременността е най-лекият период от живота й. Започвах да си мисля, че от всички жени в историята на човечеството само аз се мъча като грешен дявол. Досега всички твърдяха, че бременността е лесна като лека жена и естествена като прилива. Либи не твърди, че трябва да бъда на седмото небе от щастие. Не ме съветва какви храни да избягвам, нито ме пита колко килограма съм наддала.

— За което съм й ужасно признателна.

— Работиш в рекламна агенция, така ли?

— Да. Директор съм на отдел „Новаторски инициативи“ в компанията „Кю енд Ей“. — Разказвам й накратко в какво се състои работата ми. От опит знам, че никой не се интересува от професията на събеседника си — въпросът е само „служебен“, но Либи май наистина проявява любопитство.

— А Хю с какво се занимава?

— Също с реклама, но е служител на друга агенция — „Рартъл, Рогъл енд Спирити“.

— Хм, прави ми впечатление, че повечето названия са с инициали. Защо рекламните агенции нямат нормални имена? Смятах, че задачата им е да създадат запомнящи се търговски марки…

Усмихвам се:

— Уместен въпрос. Инициалите са за заблуда.

— Хю говореше за някакъв нов проект. Но той не е началник на отдел „Новаторски инициативи“, нали?

— Не. Изпълнителен директор е. — Не мога да се въздържа и се надувам като паун, толкова се гордея с любимия си. — Само че човекът на този пост е неразривно свързан с новите идеи. Аз съм подчинена на човек на име Дийн, който е изпълнителен директор в нашата агенция.

— Готин ли е като началник?

За пръв път в живота си се замислям по този въпрос, след което промърморвам безличното: „Да, в общи линии.“

— Харесваш ли работата си?

— Да, в общи линии — повтарям. Странно, никога не съм се питала дали харесвам професията си. За мен работата е нещо естествено като дишането например. Смятам, че ме бива в избраното поприще, когато се съсредоточа, разбира се. — А ти?

— Работя в клиника за венерически болести, която се намира в Ситито. Пациентите са предимно банкери, които са нещо повече от чекиджии. — Тя се ухилва.

— Обзалагам се, че знаеш доста пикантни истории.

— Естествено.

Струва ми се, че ще сподели една-две с мен, но тя млъква, защото забелязва лисица. Животното грациозно прекосява пътеката пред нас, после изчезва в дупката в живия плет.

— Да разбирам ли, че харесваш работата си? — настоявам.

— Да речем, че не съм мечтала да бъда секретарка в клиника за венерически болести — признава тя и кисело се усмихва.

— Какво е било желанието ти?

— Да стана лекарка. Ала непланираната поява на Мили сложи край на мечтите ми. Бях трета година студентка в медицинския факултет.

— Къде е баща й?

— Изчезна по време на акция.

— О! Сигурно много ти липсва.

— Откровено казано, беше ми адски криво, докато стоях вкъщи и броях стрийте по корема си, а приятелките ми ходеха по купони и се наливаха с текила, но с течение на времето осъзнах, че Мили е най-хубавото, което някога ми се е случило.

Тази Либи сигурно се друса, как иначе да си обясня изявлението й? Промърморвам, че сигурно й е по-лесно, след като дъщеря й вече не носи памперси и сама може да си изпече филийка в тостера. Тя се засмива, въпреки че не се шегувах. Казвам си, че съм голяма късметлийка. Хю никога няма да ме изостави.

— Какъв беше бащата иа Мили?

Давам си сметка, че отново се държа като студентка. Не защото питам Либи: „Откъде си? По кои предмети имаш отлични оценки? Колко изкара на приемния изпит за университета?“ Самият разговор е като между състудентки — прям, откровен и някак пиянски. Не поставям въпроси, които ще шокират събеседницата ми (както правя обикновено); не задавам безсмислени въпроси от рода на „Какво дърво е това?“, което ще бъде безопасно и ще създаде впечатлението, че проявявам жив интерес. Питам я за онова, което наистина ме интересува. Необичайно е, носи ми облекчение. Либи не изглежда шокирана от безцеремонността ми, отговаря съвсем прямо.

— Какъв беше бащата на Мили ли? — повтаря. Свива рамене: — Честно казано, не помня. — Тонът й подсказва, че времето е заличило спомена за него. — Беше доста забавен, биваше го в леглото. Дъщеря ни има неговата усмивка.

Опитвам се да си спомня как се усмихва Мили. Днес прп повечето време се мръщеше, зъбеше и правеше кисели физиономии — изобщо усмихвала ли се е? Да, май я видях да ос усмихва, докато пиехме чай. Внезапно усмивката й сякаш прогаря ретината ми. Искрена и широка е. Очарователна усмивка, макар че баща й сигурно е имал повече зъби.

— Как се запознахте с Пени? — След като все повече опознавам Либи, приятелството й с Пени ми се струва още по-невероятно.

— Посещавахме курс за бременни. Джош и Мили са връстници.

— И оттогава сте приятелки, така ли?

Очевидно не успявам да скрия колко невероятен ми се струва този факт, защото Либи отговаря:

— Понякога е малко досадна, обаче има златно сърце. Винаги е била много мила с мен… в определени моменти нямаше да се справя без нея. Приятелките те подкрепят, когато забременееш, нали?

Не отговарям, защото това не важи за моите приятелки, които нямат опит в тази област. Попитай ги колко калории съдържа даден хранителен продукт или за въздействието на семената на гроздето като антиоксидант и те ще те обсипят със съвети. Ще изброят поне сто случая, при които се използва вазелин (за сгъстяване на миглите, заздравяване на ноктите, евтин, но ефикасен гланц за устни…), обаче няма да споменат, че помага при подсичане на бебета. Моите приятелки не се интересуват от бебета. Сам винаги пита как съм, но преди да отговоря, бърза да добави: „С Гилбърт нямаме търпение да си имаме дечица“, след което се впуска в лирични описания на бъдещия си съпруг или на сватбата. С Джулия пък вече не се срещаме след работа, но дори да излизахме заедно, както преди, тя едва ли щеше да прояви интерес към моята бременност. Започвам да разбирам, че ни е свързвала само работата. Жените, отпиващи от чашите с шампанско и посягащи към изисканите ордьоври, които се срещат по приеми, никога не са били мои приятелки, само познати. Като разбраха, че съм бременна, повечето ми телефонираха… по веднъж. Акт на учтивост, нищо повече. Уверих ги, че съм на седмото небе от радост — общоприетата фраза в подобни случаи, но не казах нито дума за резките промени в настроението ми, горещите вълни или страховитото повръщане — това са забранени теми в изисканото общество.

Предпочитам да не се оплаквам, затова отново насочвам разговора към кариерата на Либи:

— Сега дъщеря ти е поотраснала, вече ходи на училище. Защо не довършиш следването си?

— Все си казвам, че ще се върна в университета. Завеждащите клиниката проявяват разбиране към мен, вероятно ще ми разрешат да отсъствам, за да посещавам лекциите, ако наистина го искам. Въпросът е, че така и не намерих време да напиша молба до ректора. Ако имам няколко свободни минути, предпочитам да хапна шоколад или да изпия чаша вино.

— Може би наистина е за предпочитане.

— За какво говориш?

— Коя година беше студентка, когато забременя?

— Трета.

— Значи си научила каквото трябва — вече знаеш как се правят деца.

Както очаквах, Либи избухва в смях, който отеква сред високите дървета. Хваща ме под ръка, тръгваме обратно към къщата, като оживено обсъждаме дали арогантността на Джъд Лоу е отблъскваща, или е ужасно секси.

24.

В единайсет и половина решавам да си легна. Прекалено уморена и трезва съм да се включа в дискусията дали Лио Сайърс е по-добър певец от Бари Манилоу.

— Къде е Хю? — питам Сам.

— Де да знам? — избърборва тя. Опитва се да държи едновременно чаша вино, димящата си цигара и картите за игра, което изисква изключителни жонгльорски умения; как да очаквам, че отгоре на всичко ще държи под око и гаджето ми?

— Скъсахме им задниците — завалено добавя Джеймс, ухилва се глуповато, обръща се към Сам и вдига тост за да ознаменува победата. Почти ги съжалявам заради махмурлука, който им е в кърпа вързан. Надничам в кухнята. Гилбърт помага на Пени с бърсането на съдовете.

— Виждали ли сте Хю? — питам.

— С Хенри отидоха да донесат дърва от бараката — отговаря Гилбърт.

— Взеха бутилката с уиски — с нескрито раздразнение добавя Пени. Не проумявам защо е толкова кисела — в края на краищата не са извършили углавно престъпление.

Отново навличам палтото, увивам се с шала, слагам ръкавиците и се изправям срещу предизвикателствата на „полярния“ студ. Нощта е ясна и студена, нищо чудно отново да завали сняг. Преди да видя мъжете, чувам гласовете им.

— Поздравявам те.

— Благодаря. — Хю произнася думата прекалено отчетливо, издавайки, че вече е „на градус“.

Заобикалям къщата, забелязвам ги до обора, но те не ме виждат, защото са с гръб към мен. Седят на купчината дърва, които са нацепили, почти не се поглеждат, а се взират в мрака. Гледката е толкова трогателна, че спирам да им се порадвам.

— Как я караш с… ъъъ… бременността? — пита Хенри.

Неволно се усмихвам. Двамата се чувстват като в небрано лозе, наложи ли им се да изразят чувствата си или да говорят на „деликатни“ теми. Не се учудвам, защото поведението им е типично за всички, завършили мъжко или девическо училище — пансион. Братята са очарователни, независими, духовити емоционални инвалиди. Знам, че Хю би споделил само с брат си дали иска бебето, затова затаявам дъх. — Подрязаха ти крилата, а?

Вкаменявам се, докато чакам отговора на Хю. Нямам представа какво ще каже. Не знам „как я кара с… ъъъ… бременността“.

— Посвоему те са доста забавни. Децата, де — уточнява Хю.

Не е ли прекрасно? Дихателната ми дейност се възстановява, ала не помръдвам — може би ще чуя още нещо мило.

— Само дето Джордж много се промени, и то в отрицателния смисъл.

Май сгреших, че не им се обадих.

— Бременността не й понася, така ли? — загрижено пита Хенри.

— Като я слушаш как мрънка и се оплаква, ще си помислиш, че е първата жена на света, която ще има дете.

Мрънкам ли? Мамка му, не съм изрекла на глас и една стотна от онова, което чувствам!

— Намекваш, че не иска детето, а?

— Казва, че го иска, но се държи много странно.

— Да не гълта огън?

— Бълва го! — Двамата се засмиват. — Същински змей!

Чувам как уискито прави „гъл-гъл“, докато се излива от бутилката в чашите, братята отпиват, настъпва тишина, докато двамата се наслаждават на вкуса на питието. Същински змей! Изобщо не е вярно. Вчерашният скандал беше изключение, иначе никога не сме се карали! Дали да се покашлям, да им дам знак, че съм наблизо? Вярна се оказа поговорката, че който подслушва, никога не чува добро за себе си. Не помръдвам, не издавам и звук.

Хенри престава да се киска и с по-сериозен тон отбелязва:

— Сигурно е била потресена. Не сте го искали, нали?

— Не, разбира се.

— Джордж обича работата си. Трудно ще й бъде да се откаже.

— Сигурно.

Значи от мен се очаква да се откажа от работата си, така ли? С Хю не сме обсъждали тази тема. Предполагах, че ще се върна на работа след раждането на бебето. Първо, парите са ни необходими, второ, може да не съм хирург, който спасява живота на хората, но обичам професията си. Наистина, само преди около час и половина казах на Либи, че „в общи линии“ харесвам работата си, но с много труд съм си извоювала поста, никой няма право да ми отнема кариерата.

— Досега живяхте безгрижно — пътувания в чужбина, купони, ресторанти, барове, но детето ще ограничи свободата ви…

— Не и моята — прекъсва го Хю.

Сякаш ледени пръсти ме стисват за гърлото, защото разбирам, че е искрен.

— Жалко че в крайна сметка всички стават жертва на хормоните си. — Хенри поклаща глава. Не съм сигурна за какво съжалява, може би — че жените са получили право да гласуват. — Винаги съм смятал Джордж за много уравновесена. Дори си мисля, че в доста отношения е по мъж от мен. — Той се засмива. — Най-малкото колата и стереоуредбата й са по-хубави от моите.

— Обаче не я бива по математика. Виж какъв гаф направи с „безопасните“ дати. — Хю се залива в смях на шегата си, която според мен изобщо не е забавна.

— Демонстрацията й със сиренето беше малко прекалена — признава Хенри. — Наистина е доста раздразнителна.

Предателството му разпалва яростта ми, казвам си, че обесването е прекалено хуманно наказание за подобно двуличие.

Което може би доказва, че той има право. Може би.

— Да — въздъхва Хю.

— Доскоро беше толкова…

— Сговорчива, услужлива, отстъпчива — помага му Хю.

— Именно.

— Толкова непретенциозна — добавя Хю.

— Да.

— Но сега вечно е сърдита, нервна, избива я на плач.

— Сигурно причината е в хормоните. От мен да го знаеш — всички бременни, до една, са изнервени. Като се роди бебето, нещата тръгват постарому — успокоява го Хенри, проявявайки чувствителността на неандерталец, привърженик на геноцида.

— Дано. Дано имаш право.

Иска ми се да умра.

Ударът е прекалено болезнен. Хю ме мисли за сговорчива, услужлива, отстъпчива. А пък аз смятах, че за него съм сексапилна, стилна и дръзка. Разбира се, не тъкмо сега, но по принцип.

Докато се мъча да осмисля току-що чутото, получавам световъртеж. За пръв път съм сигурна, че прилошаването не с свързано с рязкото понижаване на кръвната захар и бременността. Сговорчива, услужлива, отстъпчива! Хю ме смята за кротка, покорна, раболепна. Което почти ме причислява към олигофрените. Обидата ме пробожда в сърцето. Дъхът ми излиза на пресекулки — виждам облачетата пара на фона на нощния мрак, което поне доказва, че съществувам. Чуеш ли такива горчиви истини от любовника си, нищо чудно да загубиш истинската си самоличност, да започнеш да се питаш коя си всъщност, физическото явление, доказващо, че съществувам, ми помага да запазя спокойствие. Сякаш отстрани наблюдавам как дишането ми става по-равномерно. Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Може би не съм разбрала правилно. Може би прекалено прибързано съдя Хю. Може би за него „покорна“ означава мила, любяща, добродушна. Деликатна. А „непретенциозна“ е комплимент. Когато е с мен, той се отпуска, отдъхва си. Смята ме за мила, любяща, добродушна. Ако ме е предпочел пред Бека, защото притежавам тези качества, тогава няма значение, че през този период от живота ми не съм сексапилна, стилна и дръзка. О, каква радост, какво щастие! Хю не се интересува от външността ми, а от самата мен.

Но само когато съм покорна.

Пардон, деликатна.

Въпрос на тълкуване, нали?

Важното е, че каза колко забавни са децата. Което е окуражаващо и положително. Усмихвам се. На седмото небе съм. Хю се интересува от самата мен, не как изглеждам. Фантастично! Той отново говори. Заслушвам се.

— Отгоре на всичко изглежда ужасно. Непрекъснато трупа килограми, а страхотните й цици заприличаха на вимета, „украсени“ с вени и стрий, които сякаш очертават маршрутите на метрото.

— Не се оплаквай, нали са големи. — Хенри се опитва да изтъкне положителната страна на проблема.

— Да, като балони — с нескрито отвращение процежда Хю.

Сама съм си виновна. Който подслушва, никога не чува добро за себе си.

Сама съм си виновна.

Това е.

Към два след полунощ Хю най-сетне си ляга.

Веднага посяга към гърдите ми; явно след като си пресушил бутилка уиски, не правиш разлика между „страхотни цици“ и „вимета“.

Мъча се да прогоня горчивината, повтарям си, че не биваше да подслушвам разговора. В края на краищата мъжете си говорят какво ли не, когато са насаме. Освен това той се е нарязал до козирката. Не си даваме сметка какво говорим, когато сме под влиянието на алкохола. Понякога изтърсваме нещо ей така, напосоки. Важното е твърдението на Хю, че иска детето ми. Сещам се за Либи и че няма кой да стопли леглото й (освен ако не й е излязъл късметът с Джеймс), затова се притискам към Хю, като че ли животът ми зависи от него.

Което е самата истина.

Любим се и макар сексът да не е зашеметяващ, поне не е провал. От днес нататък ще имам едно наум да бъда по-весела и безгрижна, когато Хю е наоколо. Навремето много се стараех пред него винаги да се преструвам, сякаш всичко ми е наред. Разбира се, сега ми е по-трудно, защото живеем заедно, а не се срещаме два пъти седмично, но трябва да се стегна. Признавам, че напоследък хленча прекалено много.

Притискам се до него и промърморвам, че чистият въздух ми понася, след като от няколко часа не съм повръщала.

— Вероятно понася и на Сам — от няколко часа не е споменала годежния си пръстен — подхвърля той.

Избухваме в смях. Започвам да му разказвам за Либи, скоро забелязвам, че си губя времето. Той е заспал. Усещам топлия му дъх, ръката му, небрежно преметната върху мен; гърбът ми се притиска до гърдите му, краката ни са преплетени, Само в подобни мигове наистина се чувствам в безопасност. Спомням си към какво се стремях през изминалите години. Най-сетне постигнах целта си. Нали?

25.

Събуждам всички с повръщането си.

Единственото ми утешение е, че не само на мен ми е гадно; онези, които се чувстват поне мъничко човешки, са малцинство. Изненадващо, ала Хю е сред тях. Предполагам, че махмурлукът още не го е хванал, защото, когато станах в седем да излея вътрешностите си в канализацията, той заяви, че отива да бяга. Естествено Пени е във форма, тъй като изпи само чаша вино. Всички останали изпитват необходимост от прахчетата против преливане. Сигурно съм злобарка, щом понасям по-леко повдигането, когато имам компания.

Май трябва да изкореня тази своя черта.

— Прекалено стар съм за нощни забавления — мърмори Хенри.

Само дето не може да ни заблуди, че опечалената му физиономия, главоболието и обилното потене се дължат на липсата на сън.

— Ако искате, ще приготвя закуска — подхвърля Сам.

Предложението й е посрещнато с одобрителни възгласи, изразяващи пълно единодушие.

— Браво!

— Прекрасна идея!

— Сладурана!

Пени, която мие пода на кухнята, вдига глава — носи гумени ръкавици, тъй като току-що е приключила с почистването на тоалетните. Въпреки че е подготвила менюто, напазарувала е и досега приготвяше всяко ястие, не е получила похвалите, с които обсипват Сам, задето предлага да изпече на скарата няколко парчета бекон. Дали й е направило впечатление? Не знам за нея, но Либи веднага реагира.

Щом Сам излиза, за да си намери цигарите, тя се обръща към Пени:

— На твое място нямаше да чистя клозетите, след като никой не забелязва. — Сипва три лъжички нескафе в порцеланова чаша. Движенията й са забавени, явно и на нея й е зле. — Мъжете не виждат мръсотията, не забелязват кога е разхвърляно — защо да ги е грижа, че разтребваш? — Изважда от хладилника кутия с прясно мляко, помирисва го — няма повод за притеснение, Пени не би държала в хладилника вкиснато мляко. — Много повече ги вълнува пиенето. Налей им чаша вино или бира, за да те похвалят. — Предусещам какво ще добави — че мъжете обръщат внимание само на храната, която прогонва махмурлука. Ето защо макар закуската да се приготвя най-лесно, неизменно обира овациите.

Смятам, че е адски мило от страна на Либи да съветва приятелката си, само че Пени не й благодари, не проронва нито дума. Изчаква Сам да се появи отново и простичко казва:

— Наистина ли ще приготвиш закуската, Сам? — Усмихва се, но усмивката й изглежда попресилена. — Тогава ще заведа децата на църква. Вчера проверих — литургията започва в единайсет.

— Всяка седмица ли ходят на църква? — питам.

— Много рядко се случва да пропуснат литургията.

Религия! Какво ще предприемем в тази връзка? Ще уча ли моето дете, че има Бог (различен от съвременните богове като Роби Уилямс например), или ще призная, че според мен съдебните заседатели още не са взели решение по въпроса? Да си родител, означава много повече от това — да купиш на отрочето си най-модерните маратонки „Найк“; за пореден път се питам дали съм способна да нося отговорността. С Хю още не сме обсъждали в каква религия ще възпитаме детето си. Налага се да го сторим, и то скоро. Може би ще повдигна въпроса, докато пътуваме обратно към Лондон. Ще използвам възможността да изтъкна, че възнамерявам да се върна на работа, след като родя. Давам си сметка, че освен да направим бебето, с Хю не сме сторили нищо да се подготвим за раждането му. Дори не сме му измислили име, нямам представа дали Хю иска да присъства в родилната зала.

— И аз ще дойда — обръщам се към Пени. Тя сепнато ме поглежда, мисли, че не ме е разбрала. Вярно е, че не ходя често на църква — на практика посещенията ми са ограничени до сватби и погребения. — Сама няма да се справиш с децата — добавям. Предполагам, че не й се иска да я придружа, от друга страна, няма как да ми откаже. Ще бъде нехристиянско, нетипично за нея.

Някак си прилъгвам Кейт и Том да сложат дрешки, които, ако не официални, са поне чисти, и тъй като Либи се е върнала в леглото, за да се възползва от рядката възможност да полежи до късно, предлагам на Мили да ни придружи.

— Че защо? — пита тя. Уместен въпрос.

— На връщане ще се отбием да купим сладкиши и вестници — отговарям.

Малката е изправена пред труден избор — да не гледа любимите си филмчета за Барби и Степ или да довери другиму отговорната задача да купи любимите й сладкиши.

— Тогава ще дойда. — Въздиша, за да изтъкне, че почти съм я изнудила.

Отказва да се облече официално, както подобава за посещение на утринната литургия. Откровено казано, скоро става ясно, че не притежава дрехи, подходящи за целта. Бог ще трябва да се примири с яркозелената й миниполичка, сребристата блузка с гол гръб и рубиненочервените сандали, които тя носи с дебел чорапогащник на разноцветни райета. За да докаже, че осъзнава тържествеността на случая, тя си слага поне двайсет сребърни гривни; изглежда, сякаш тежестта им всеки момент ще я повали. Пени е потресена — ако знаех, че външността на Мили ще я хвърли в такъв ужас, щях да позволя на малката да сложи фалшивите си татуировки, но вече е късно, ще закъснеем за литургията.

По чудо съумяваме да въведем в църквата цялата детска градина, второ чудо е, че хлапетата май са решили да се държат безупречно по време на службата.

Не ми е ясно точно какво породи внезапното ми желание да отида на църква. Със сигурност знам, че не ми се щеше да остана в кухнята сред миризмата на пържен бекон, на която чувствителният ми стомах реагира прекалено остро. Освен това ми домъчня за Пени, защото, макар да е самодоволна и досадна, не е честно през цялото време само тя да се грижи за децата. Кой би помислил, че гумените ръкавици ще предизвикат подобно съчувствие?

Предполагам, че има и още нещо.

Може би е любопитство. Новост е да прекарам в църквата неделната утрин, вместо да пазарувам в супермаркета или да обикалям магазините на Кингс Роуд. Не че искам да се моля на Всевишния или нещо подобно. Засега помощта Му не ми е необходима. Животът ми е прекрасен. С Хю ще имаме дете, чух го как възхитено говореше за мен пред брат си. Всичко е наред. Дори да не беше, не виждам с какво ще ми помогнат неизречените молитви към нещо, в чието съществуване се съмнявам. Още не съм си го помислила — и започвам да редя наум: „Моля те, направи така, че всичко да е наред.“ Няма да навреди, нали?

Не проблесва мълния, морето не се разделя — накратко, липсват признаци за божествена намеса. Ала докато седя на дървената скамейка сред усмихнати възрастни жени, които пеят химните, познати от детството ми, и наблюдавам как лъчите на плахото пролетно слънце проникват през прозорците със стъклописи и обагрят неравния каменен под, ме обзема спокойствие. Като че ли някой е протегнал ръка да ме подкрепи. Неусетно запявам с другите, на душата ми е ведро.

Чувствам облекчение.

Усещането за спокойствие е по-кратко от църковната служба.

Налага се Пени да изведе навън по-малките си деца — едното пищи толкова силно, че заглушава църковните песнопения, другото се е напишкало. Факт, който ни става ясен по време на безмълвната молитва, когато Том изкрещява колкото му глас държи:

— Лошият Маркъс е направил пиш на пода!

Джош, най-големият син на Пени, се е наслушал на повече пропаганда, отколкото средностатистически руснак по време на Студената война, затова ме вижда като въплъщение на Сатаната. Ако го попитат чия компания предпочита, положително би избрал Злобара Де Мон. Гледа ме враждебно, което подсказва, че да избухне в плач, е въпрос на секунди. Кейт и Том ожесточено спорят, защото монетата, която той ще пусне в кутията за дарения, очевидно е по-лъскава от нейната. Мили умира от скука — за да се разнообрази, рита пейката пред себе си. Всеки път се извинява и на висок глас обяснява на разгневените лелички, че е дете на самотна майка, че досега не е стъпвала в църква и дори не е кръстена. Енориашите групово въздишат за изгубената й душа и ми хвърлят кръвнишки погледи. Онези, които още не са съвсем изкукали, се втренчват в лявата ми ръка, неукрасена с венчален пръстен, и в подутия ми корем. Промърморват под нос за нахалници, които живеят от помощи за безработни, демонстративно цъкат, за да изразят възмущението си, и отново забиват нос в псалтирите.

Вече не се чувствам, сякаш някой е протегнал ръка да ме подкрепи.

Умирам за една цигара. И за джин без тоник.

Когато службата свършва, бързам да изведа децата, като се старая да заобиколя викария и локвичката „пиш“ на Маркъс. С радост забелязвам, че Сам и Либи чакат отвън с Пени.

— Решихме да се приберем заедно — усмихва се Либи.

— Или да се отбием в кръчмата — предлага Сам. Забелязва убийствения поглед на Пени и бърза да се оправдае: — Сигурно в градината сервират лимонада.

— Не ми се иска — отсича Пени.

Тази жена е в състояние да ти развали настроението, дори да се чувстваш на седмото небе!

— Аз пък искам! — намесвам се. Трябва да пийна нещо, макар и да прилича на коктейл само по сламката в чашата.

Пени настоява да вземе Кейт и Том. Упражнява правата си на леля, от които аз, мащехата, съм лишена. Пет пари не давам, нека ги вземе! Сигурно не съм наред, щом напоследък започнах да настоявам да бъда по-често с двете сладурчета. Радвам се, че Либи решава да дойде с нас в кръчмата. Разбираемо е. Тъй като живеем в Лондон, сме лишени от чист въздух и за нас е лукс да поседнем на скамейка под някакво дърво, въпреки че още е прекалено студено да свалим палтата си.

— Жалко, че Пени отказа да дойде — подхвърля Сам.

Въпреки че не съжалявам за отсъствието й, не одобрявам злобната забележка на Сам. Не бива да се подиграваме на жена, чиято представа за хубаво изкарване е да сложи гумени ръкавици и да чисти клозети.

— Тя е истински справочник на старомодни домакински умения, повечето от които отдавна са забравени. Сигурна съм, че ще науча много от нея. Тя сама шие калъфите за мебелите и сменя тапетите. Показа ми снимки на стаите на децата — нарисувала е прекрасни орнаменти по таваните.

— Нима? — Опитът ми да скрия прозявката си зад учтива усмивка се проваля.

— Умее да приготвя глазура за торти, да аранжира цветя. Знае съществени подробности, например колко важно е дюшекът от време на време да се обръща. — Сам прехласнато въздиша. — Ако малко повече поговориш с нея и я опознаеш, ще разбереш колко е забележителна. Нали знаеш — разни хора, разни идеали. Не бъди толкова безкомпромисна.

За втори път през последните двайсет и четири часа ми дават същия съвет, ала все още не вярвам в практичността му. Да си призная, дори ме е яд на Сам, задето изобщо си го е помислила.

— Защо си въобразяваш, че само защото съм бременна, ще пожелая да общувам с жена, която знае как да отстранява петна? — озъбвам се. Либи и Сам ме гледат със съжаление. Примерът ми беше неуместен; задължително е да се науча да премахвам петната от ризи, халати, килими, палта и седалки на коли; всякакви петна — от повръщано, от мляко, безалкохолни напитки, смачкани банани, дори от други, по-гадни субстанции. Мисълта е потискаща, затова бързам да сменя темата: — Къде са момчетата? Не пожелаха ли да дойдат с нас?

— Джеймс пак си легна — обяснява Либи.

— Браво на него.

— Гилбърт не близва алкохол преди обяд — осведомява ме Сам.

— Пустият му дъртак — заявявам, но бързам да смекча думите си с най-милата си усмивка; оказва се, че излишно си давам зор, защото тя изобщо не ме слуша. — А вие как се чувствате?

— Обещавам, че ще престана да пия толкова много. — Либи обляга глава на дървената маса, страховито стене. — Главата ми ще се пръсне, но не само от снощи. В петък също имах тежък запой.

Все повече започвам да я харесвам. Предпочитам да слушам за пиянски вечери, отколкото за изографисване на тавани и обръщане на дюшеци. Погрешно е да се мисли, че като станеш майка, се отказваш от всякакви забавления. Явно животът на Либи не е песен, обаче с радост забелязвам, че тя не пада духом и няма да тъгува, докато се превърне в сбръчкана бабичка.

— Хубаво ли си изкара тогава?

— Мили, иди да се полюлееш — предлага Либи.

— Не искам. — Очевидно малката от разстояние надушва пикантните подробности и държи да не ги пропусне.

Либи смръщва вежди; след кратка, но упорита съпротива и подкуп под формата на кока-кола и пакетче чипс, Мили с нежелание тръгва към люлката и се отдалечава достатъчно, та да не ни подслушва, макар майка й да твърди, че тя умее да чете по устните. Въпреки че се страхува от малката шпионка, Либи все пак отговаря на въпроса ми:

— Горе-долу. С тайфата от службата отидохме да пийнем по едно… Мили беше на чай при нейна приятелка, бях уредила детегледачката да я вземе оттам… — Изглежда, Либи непрекъснато изпитва необходимост да се оправдава, все едно я измъчва чувство за вина.

— Значи си била „млада, свободна и неомъжена“, както се казваше в една песен — подхвърлям, за да я насърча да продължи.

Тя кимва:

— За съжаление не пихме по едно; след бирата се прехвърлихме на вино, после на текила, отидохме в нощен клуб, накрая правих секс с приятел на един от младшите консултанти. — Последните думи тя изрича шепнешком.

— Не може да бъде!

— Може — уверява ме тя, кисело се усмихва.

Прекъсваме разговора, за да отворим пакет чипс за Мили; откровено казано, твърде се съмнявам, че ще отвлечем вниманието й с толкова прозаична примамка. Бързам да задам задължителния въпрос:

— Е, как беше? — Никой не прави подобно признание, ако не се надява, че ще го разпитат за подробностите.

— Не знам — шепне Либи. — Като се събудих сутринта, възникнаха два въпроса. Първо, кой е човекът в леглото до мен. Второ, как да го отстраня, без да привлека вниманието на… знаете кого. — Говори бързо, въпреки че Мили е поне на петдесет метра от нас; може би си въобразява, че се обучава за тайна агентка в МИ 5.

Усмихвам се в знак на съпричастие.

— Всъщност в съзнанието ми изникнаха още куп въпроси, изискващи незабавен отговор. Колко е часът? Какъв ден сме? Ако е делник, с какво ще приготвя сандвичите на Мили? Униформената й риза изгладена ли е! Как съм се прибрала вкъщи? Как бикините ми са се озовали на таблата на леглото? Кой е изгасил свещите? Петното на мокета от червено вино ли е? И ако е, ще се изчисти ли със специалния препарат? Стигнах до извода, че първоначалното ми решение да се съсредоточа върху първите два въпроса е било най-разумно.

Засмиваме се, Сам пита:

— Успя ли да го чупиш, без да си навлечеш гнева на страшната… — Посочва момиченцето с жест, който е хибрид между намигване и кимване.

Забелязвам, че Мили неодобрително изпухтява. Явно опитите ни да запазим детската й невинност са не само абсурдни, но и неефективни.

— И да, и не. Отърваването от него беше фасулска работа, Господинът умираше от нетърпение да си плюе на петите, особено след като видя на вратата на хладилника стикерите с Покемон и детската паста за зъби в банята. Само че не успяхме да осъществим бягството му незабелязано от вечно бдителната… — Либи посочва с очи дъщеря си.

Намусената Мили нарушава обета си за мълчание — отново се приближава до нас и заявява префърцунено: „Тя върши безобразия“, като че е не дъщеря, а майка на Либи.

— Не издавай страха си — прошепвам.

Либи насила се усмихва, но личи, че е притеснена. Питам се какво да й кажа за утешение. Не мога безучастно да гледам как се тормози, измъчвана от чувство за вина.

— Какво пък толкова? — подхвърлям. — Спала си с красив непознат. Не е престъпление, нали?

— Не и ако бях неомъжена. Обаче аз съм самотна майка — избърборва тя. Изглежда, за нея дъщеричката й е хем воденичен камък на шията, хем спасителен пояс.

— Всички сме го правили. — Сам окуражаващо стиска ръката й. — Без Джордж, разбира се — добавя, от което ми става ужасно неловко.

— Не ти ли се е случвало да преспиш с някой мъж само една нощ, Джордж?

— Не, ако не се брои първата ми нощ с Хю. — Набързо й разказвам нашата история. Налага се да проявя страхотна самодисциплина и да не се впускам в подробности, защото времето ни притиска — след два часа трябва да сме в къщата, ще ни чакат за обяд.

Накрая Либи промърморва:

— Ще разрешиш ли един личен въпрос?

— Казвай. — Предчувствам, че ще ме попита нещо неприятно, щом толкова увърта.

— С колко мъже освен Хю си спала?

Ако се бяхме запознали, когато бяхме на по двайсетина години, този въпрос щеше да фигурира сред първите пет, които щяхме да си зададем една на друга. Име, възраст, професия, с коя линия на метрото пътуват за работа, с колко мъже си преспала. Сега обаче сме на възраст, когато трябва да сме по-резервирани. Все се надявах, че не ще ми се наложи да обмислям думите си, когато разговарям с Либи.

— Освен Хю ли? — повтарям.

— Да.

— С колко ли? — питам, за да печеля време.

— Да.

— Ъъъ… — Поколебавам се — отговорът ми ще й се стори ужасно старомоден. Ако Сам не присъстваше, щях да излъжа, ала тя знае истината. — С нито един — признавам накрая.

— Нито един ли! — Либи едва не изпуска чашата си. — Не си се любила с другиго освен с Хю!

— Не съм.

— Ама… нали работиш в рекламна агенция? — пита тя, като че професията ми задължително върви с безразборния полов живот.

— Няколко пъти едва не го направих — признавам. — Всъщност доста пъти. Но така и не се изкуших.

— Играла си на „скрий наденичката“, така ли?

— Именно.

Либи млъква, пресмята наум. Толкова е поразена, че ми домъчнява за нея.

— Това означава, че не си правила секс десет години, тоест през повечето време от живота си като възрастна — недоверчиво казва тя.

— Да.

— Като те гледа човек, не би го предположил. Изглеждаш толкова… светска жена.

Само свивам рамене. Заслужаваше си да го чакам, това е всичко. Ровя в чантата, изваждам пореден пакет чипс, отварям го. Поне шумоленето на опаковката нарушава тишината.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо само с Хю?

— Не съм обичала друг освен него. — Според мен обяснението е логично, хората биха си казали, че моралният ми кодекс е доста необичаен. Спах с Хю, въпреки че беше женен за Бека, но не съм имала сексуална връзка с друг мъж, защото не съм се влюбвала в другиго.

— Леле, този Хю сигурно е страхотен, щом си му толкова… Тя търси подходяща дума. — …отдадена. — Не откъсва поглед от мен, все едно току-що съм се приземила от друга планета. Понякога ми се иска да бях като Мадона.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш съм пропиляла живота си.

— Как да те гледам?

Отговорът ми убягва.

С изключителна жертвоготовност Сам се намесва да смени темата. А може би само й се иска отново да говори за себе си.

— И аз ще се откажа от пиенето. Чувствам се като конска фъшкия.

Мили се изкисква; сякаш забравя безразборните полови връзки на майка си и липсата на такива в моя живот, защото този път наистина хуква към люлките — ако някой я наблюдава отстрани, ще си каже, че никога не е вижда толкова очарователно и послушно седемгодишно момиченце. Навярно си мисли, че с „изпълнението“ в църквата е покрила днешната си квота от пакости и неприятности.

— Заспах едва в пет сутринта — продължава Сам.

— Фукла такава! Чукали сте се до зори, а? Започвам да разбирам защо прие да се сгодиш с Гилбърт. — Намигам й, сръгвам я с лакът в ребрата. Странно, откакто забременях, не само жестовете, ами и думите ми са грубовати — не съм в състояние да използвам изящен език дори когато обсъждам подробности от половия живот на приятелките ми… Обаче като се замисля, май не е толкова странно.

— Не бях с Гилбърт. Той си легна малко след теб.

— Тогава с кого си палувала? — засмива се Либи. Ако познаваше по-добре Сам, щеше да знае със сигурност, че тя никога повече няма „да палува“. Сега Сам е сгодена, най-сетне е осъществила дългогодишната си мечта, ето защо дори не би погледнала друг мъж.

— С Джеймс отидохме да се поразходим.

— Само двамата ли? — Аз съм от хората, които обичат да боравят с точни данни.

— Да. — Тя говори на нещо, което вероятно е на дъното на чашата й, изведнъж проявява необичаен интерес към структурата на дървената скамейка.

— С Джеймс, който е брат на Гилбърт ли? — питам.

— В нашата компания няма двама души със същото име. — Сам ме поглежда накриво.

— Разхождали сте се? През нощта? Сами? — настоявам.

— Да. Да. И да. — Раздразнението й вече е очебийно.

— Защо?

— Не знам — признава. Внезапно гневът й изчезва като облаче дим. Опитва се да го замени с пресилен непукизъм. — Той е страхотен. Много си пасваме. Ще ми бъде девер, затова искам да го опозная. Прекарахме една седмица заедно, той е страхотен. — Тя затваря все по-стесняващия се кръг на аргументите си.

Защо я разпитвам, като че ли е вражески агент? Няма нищо лошо да се разходиш с бъдещия си девер, нали?

Напротив, има.

Определено има нещо гнило. Спомням си колко жизнерадостна и красива ми се стори вчера, след като не я бях виждала известно време — смееше се възбудено, цялата сияеше. Тогава си помислих, че причината е в чистия въздух. Хм, и още нещо — след като спечелиха мача, възторжено прегърна Джеймс, не годеника си. Снощи пък не размени нито дума с Гилбърт, през цялата вечер задълбочено разговаряше само с брат му. Помислих си, че го прави от учтивост, от желание да го предразположи, но вече не съм толкова сигурна. Подозренията ми се усилват, когато тя предприема нечувана стъпка.

— Ако не възразяваш, не ми се говори на тази тема — промърморва. — Точка по въпроса.

— Съгласна съм — намесва се Либи.

Безмълвно кимвам. Това е Сам! Сам, която, останеше ли без слушатели, спираше непознати по улиците, за да им досажда с подробности за предстоящата си сватба!

Отново настъпва неловко мълчание. Длъжница съм на Сам, задето ме спаси от неудобните въпроси на Либи, сега е мой ред да пренасоча разговора в друго русло.

— Снощи с Хю жестоко се скарахме — подхвърлям.

— Моля? — Сам дори не се опитва да скрие изненадата си.

— Скарахме се — повтарям с въздишка.

— С Хю ли?

— Да. Вбеси ме.

— Кой?

— Хю. — Вече съжалявам, че не си държах езика зад зъбите.

Сам подсвирва. Толкова е ошашавена, че дори не пита защо сме се скарали.

За щастие Либи е сред нас, за да поправи пропуска й:

— За какво беше скандалът?

— Той закъсня. С пет часа. Остави ме вкъщи сама с децата му.

— Погледни на случилото се като на тренировка за бъдещето. — Либи на един дъх изгълтва питието си.

Странно, но съветът не ме успокоява.

— Започна да нарича гърдите ми „цици“ — изтърсвам. Момичетата ме гледат недоумяващо. — Като го чуя, ми призлява, правя неприятни асоциации. — Двете продължават да ме зяпат, явно не схващат какво ме мъчи. Опитвам се да бъда кристално ясна: — Гърдите са секси, циците — вулгарни и абсурдни.

Те продължават да ме гледат тъпо. Предавам се:

— Искате ли още по една лимонада?

26.

Връщаме се в къщата в два без пет. Пени тъкмо се кани да сервира агнешко печено, което ухае божествено. Жегва ме чувство за вина. Тя съвсем самичка е укротявала пет хлапета и е приготвила храна за петнайсет души. Изкушавам се да се изнижа в дневната, докато стане време за обяд, само и само да се спася от убийствения й поглед, но в последния момент се отказвам. Спомням си безбройните закуски, обеди и вечери, които съм приготвила, без някому да хрумне да ме похвали. Ами разчистването след гостите, когато апартаментът прилича на бойно поле? Почистване на чинии, за да бъдат поставени в миялната машина, изливане на чаши, прибиране на смачкани салфетки и прочие и прочие, без да чуя едно „Браво, Джордж, справи се блестящо!“

Вдигам капака на една тенджера, надниквам вътре.

— Ммм, изглежда вкусно — отбелязвам, след което по-сърдечно добавям: — Извинявай, че те оставихме сама, Пени. — Още докато го изговарям, тайно се надявам тя да не ме чуе.

— Няма значение, свикнала съм.

Вбесявам се — тази жена няма никакви маниери. Веднага след това си казвам, че има право да се държи по този начин.

— После аз ще измия съдовете — предлагам и бързам да изляза, преди да размисля.

Обядът е фантастичен, всички се нахвърлят на храната с изключение на горката Сам; вероятно тя е на диета заради сватбата — стъпка, която задължително се предприема от всички бъдещи булки, независимо дали са пълнички, или кльощави.

— Не пазиш диета заради предстоящата венчавка, нали? — пита Гилбърт и слага в чинията ми куп печени картофи.

— Не. — „За съжаление“, добавям наум.

— Хубавото на бременността е, че поне временно си освободена от задължението да пресмяташ калориите — намесва се Пени, бързайки да заличи огорчението ми от нетактичната забележка на Гилбърт.

Изобщо не съжалявам, че й предложих да измия съдовете.

— Хм, имаш право. Тази гледна точка ми убягваше. — Усмихвам й се и кимам, докато тя пълни чинията ми с агнешко, картофено пюре, гарнитура от различни зеленчуци, полети с мазен сос. Сдъвквам дори препечената кожичка на месото — нещо, което не съм правила от време оно. Хю ме наблюдава с едва прикрито отвращение, ала се въздържа от коментар, затова се преструвам, че не забелязвам неодобрението му.

Не ми е много трудно.

Кожичката е направо вълшебна. Сочна, същевременно хрупкава. Пюрето е приготвено с масло, не с нискокалоричен маргарин и се топи в устата. Как съм могла да се откажа от тези удоволствия? Тъй като не близвам алкохол, заедно с децата пия лимонада, приготвена със захар. Прекрасна е, въобще не прилича на диетичната, която горчи и като киселина щипе езика.

— Страхотна готвачка си, Пени. От памтивека не съм се хранила толкова обилно.

— Не проумявам защо гладуваш.

— За да не напълнея.

— Противоестествено е. Ако можехме без храна, нямаше да имаме хранопровод. Знаеш ли, че след четиринайсетата седмица бебето вече поглъща течности?

— Така ли? Може би съм го прочела някъде. — Обаче не съм му обърнала внимание. Когато чета книгите за бременни, наблягам най-вече на информацията за наддаване на теглото — моето и на бебето. Или за неправилното развитие на зародиша, инфекциите, ограниченията, които бременността налага в личния ми живот. Накратко, окото ми е все в лошото. А Пени говори за чудеса, върху които не съм се замисляла.

— Ако щеш, вярвай — продължава тя, — след деветнайсетата седмица постоянните зъби на детето се оформят под млечните.

— Невероятно! Представяш ли си колко са миниатюрни?

— На този стадий от развитието си бебето вече различава сладкото от соленото — вдъхновено рецитира Пени — очевидно това е една от любимите й теми.

— Тогава не хапвай от пудинга. — Хю отмества чинията, която Пени поставя пред мен. Проследявам я с копнеещ поглед. — Не бива да предаваш на детето вредни навици. Не е зле да проявиш малко въздържание. — Засмива се, ала другите около масата остават сериозни. Не продумват, когато придърпвам чинията и започвам да се тъпча с пудинг.

След обяда всички сядат пред телевизора с изключение на Хю, който се уединява в спалнята да прочете важната документация. Идва ми наум, че това можехме да го правим и в Лондон, без да бием толкова път до Уелс. Заобиколени сме от прекрасна природа, можехме да се изкачим по някой от многобройните хълмове или поне да им се порадваме отдалеч. Отново се изкушавам сама да отида на разходка.

Обаче се въздържам.

Вместо да се разбунтувам, предлагам на Хю да му помогна с работата; той обаче отказва под предлог, че информацията е поверителна. Намеква, че „Кю енд Ей“ може би също проявява интерес към сделката, ето защо е невъзможно и неетично двамата да обсъждаме подробностите. Предполагам, че говори за договора за реклама на „Клуб 18-30“, за който се състезават не само компаниите, в които с Хю работим, ами повечето рекламни агенции в Лондон. Известно ми е още, че „Томас Кук“, чийто продукт е популярният пакет ваканционни услуги „Клуб 18-30“, наскоро са назначили нов директор на отдела за маркетинг. Подозирам, че този господин обявява конкурс за реклама само за да изпробва силите си; не възнамерява да възложи поръчката никому, само да изврънка няколко безплатни обяда. Ако се съди по броя на агенциите, които е поканил за участие в конкурса, сигурно е голям гладник. Предполагам, Хю се цупи заради инцидента с пудинга — едва ли се натяга да спечели състезанието, защото сделката е прекалено незначителна. А може би смята, че след време ще грабне наградата за проявено творчество. Ако го интересуваше мнението ми, щях да му кажа, че почти всеки може да сътвори сполучлива реклама за толкова популярна услуга. Което ме подсеща, че рекламния слоуган, предлаган от „Кю енд Ей“, е бездарен, лишен от въображение, прозаичен. Мисля, че загубата ни е предизвестена, обаче не си го слагам на сърцето…

Мамка му, щом Хю не желае помощта ми, май трябва да удържа обещанието си да измия съдовете.

Тенджерите и тавите са толкова много и толкова големи, че според моите изчисления работата ще ми отнеме приблизително една седмица, Според мен всяка симпатична селска къща трябва да бъде обзаведена не само със сандъчета с цветя на прозорците, но и със съдомиялна машина. След известно време Либи идва при мен в кухнята и започва да бърше с ленена кърпа чиниите, които съм измила. Прави ми впечатление, че работи много бързо и сръчно, въпреки че ме обсипва с въпроси, един от които е:

— Редовно ли посещаваш задължителните прегледи? — Тя с такъв интерес се втренчва в мъничките розички, украсяващи чиниите, сякаш в тях се съдържат отговорите на извечни въпроси като „Защо се раждаме?“, „Коя е истинската религия?“ и „Кой ще спечели тазгодишното дерби в Епсъм?“

— Да — отговарям.

— Браво. Така трябва — одобрително кимва Либи. Озъртам се да видя детето със забавено умствено развитие, към което е отправена похвалата й. — Някои жени в твоето положение правят напук. Не ходят на лекар, продължават да пият алкохол и да пушат, фанатично тренират във фитнес-залата и се стараят да живеят както преди да забременеят.

— Моето положение ли?

— Ъхъ, нашето положение. Детето идва, без да го планираш, неомъжена си…

Не съм в нейното положение — за разлика от нея имам до себе си мъж, който ме подкрепя, но ми се струва неучтиво да го изтъкна.

— Посещенията при гинеколога са истинско изпитание — признавам и отново се залавям с чиниите.

— Защо?

Поглеждам я. Смутена е, лицето й лъщи от пот. Изведнъж разбирам, че съм зажадняла за разговор „по женски“, което е странно. В миналото единственото, което ме вдъхновяваше за подобен разговор, бе не изражението на събеседницата ми, а нещо друго на лицето й, например: „Май носиш новото червило на «Шанел». Трайно ли е?“ Усмивката на Либи ми дава зелена улица да бъда по-откровена с нея, отколкото, да речем, с Джулия или Сам. Може би защото не е гримирана, а косата й небрежно е завързана на конска опашка. Последния път косата на Джулия беше боядисана в абаносовочерно на червени кичури (патент на стилистите Тони и Гай), тениската й беше дизайн на Стела Маккартни, джинсите — на „Джоузеф“. Сам предпочита друг стил, но облеклото и аксесоарите й са още по-скъпи, защото са творения на „Ермес“ и „Ескада“. Нямам представа защо външността им ме възпира да обменям с тях мнения относно ползата или безполезността от промивките, сърбеж на разни интимни места, инфекция на пикочния мехур. Бог знае откога Либи не си е купила дреха, която струва повече от двайсет и шест паунда. Предполагам, че съботните си утрини прекарва в Центъра за предучилищно обучение и в „Макдоналдс“, вместо да обикаля бутиците и да обядва в изискано френско бистро — и някак си това ми действа успокояващо.

— Хм, странно. Доскоро изобщо не се смущавах да разпитвам лекари, сестри и други медицински лица. Смятах ги за най-обикновени хора.

— Ами тъкмо такива са — съгласява се Либи. — Спала съм с един анестезиолог. Горкият, много беше зле в леглото, въпреки че като професионалист може би е безукорен.

Засмивам се. За да й покажа колко близка я чувствам, споделям:

— По време на следването ми често се случваше да победя студентчета по медицина в състезания по надпиване. Изобщо не се церемонях с тях, смятах се за длъжна да ги подложа на разпит какво и защо правят по човешкото тяло.

— Браво на теб! — възкликва Либи. — Но?

Мехурчетата от препарата весело танцуват около мазните чинии, без да ги е грижа за моето затруднение.

— Но изведнъж започнах да гледам на лекарите и акушерките като на божества. Убедена съм, че само Дева Мария е имала куража да погледне в очите акушерката си. Когато се обръщам към дама, упражняваща тази достойна професия, казвам нещо от този род: „Извинете, може ли да ви помоля за помощ? Нали не ви притеснявам? Прощавайте за въпроса, но ще обясните ли защо пъхате таран в интимните ми части? О, било задължително! Знаменито. Много благодаря. Извинете за безпокойството. Благодаря.“

Либи се залива от смях.

Не и аз.

Изглежда, загубила съм самоувереността, която натрупах с толкова усилия. Години наред се стараех да бъда по-добре информирана, по-забавна и остроумна, по-интелигентна, по-мъдра, по-трезвомислеща. Обаче нито едно от гореизброените определения не се отнася за бременните или за младите майки. Почти четиринайсет години на нечовешки лишения и усилия са заличени от петнайсет минути удоволствие в леглото. Мисълта е ужасно потискаща.

— И за мен гинекологичните прегледи бяха истинско изтезание — признава Либи. — Нормално е преди раждането да се притесняваш — все пак плаваш в непознати води. Изчетох куп книги по въпроса, изслушах куп съвети от познати и непознати хора, но все съм си невежа.

Вдигам вежди, тя отново се засмива, след миг обаче става сериозна и пита:

— Всичко е точно, нали? — Задава въпроса, без да ме погледне, което ми дава възможност да поразмисля доколко да й се доверя. Никога не съм се изповядвала, ала предполагам, щях да се чувствам по същия начин — изплашена и същевременно изкусена да разкрия душата си. Ах, какво облекчение ще бъде да съм откровена! Да призная, че съм нервна, объркана и неподготвена за коренния обрат в живота ми. Може би ще ми олекне, ако обясня колко ми е неприятно, че тялото, което доскоро си беше само мое и бе предназначено да носи модели на Хелмут Ланг, сякаш вече не ми принадлежи, а е станало обществена собственост.

Всъщност и животът ми вече не ми принадлежи.

Ще бъде страхотно облекчение да не пускам в употреба фалшивия глас, за да отвърна: „Всичко е наред. Чувствам се на седмото небе.“ Ще ми се да пратя по дяволите фалшивия глас.

— Всичко е наред — отговарям с усмивка, — Чувствам се на седмото небе. Знаеш колко радостно е да очакваш дете.

Либи изпитателно се взира в мен, но не казва нито дума. Мигът за откровения отлита, измъчва ме натрапчивата мисъл, че съм измамила само себе си.

Либи простира мократа кърпа на облегалката на един стол:

— С Мили скоро потегляме обратно към Лондон. Не ми се ще да попадна в обичайните задръствания. Ето ти моя телефонен номер. Може да се срещнем на кафе или нещо подобно…

— С удоволствие — усмихвам се. Макар от два месеца насам да не съм засипана с покани за светски събития, осъзнавам, че предложението й да пием кафе е първото, което с удоволствие приемам.

— Обади ми се — усмихва се тя. — Скоро.

27.

Нашата славна дружина от четирима потегля към Лондон в пет следобед, след като Хю проведе важния конферентен разговор и два часа след оптималното време за тръгване; движението е ужасно натоварено, децата са изнервени и капризничат — нормална реакция за неделната вечер. От друга страна, има и нещо положително — дългото пътуване ми дава възможност да поговоря с Хю. Едва през последните два дни си дадох сметка колко важни въпроси не сме обсъдили. Изобщо не ми беше хрумвало, че живеем в дом, изпълнен с табута.

Започвам с питане, свързано с грижите за детето.

— Смяташ ли за по-разумно да вземем бавачка, или ще предпочетем детско заведение, след като отново тръгна на работа? — Цели двайсет минути обмислях въпроса, преда да го задам. Накрая реших, че трябва да го поставя ребром, за да не останат съмнения относно намерението ми да се върна в агенцията.

— Възнамеряваш да работиш, така ли? — Хю не изглежда разгневен, само учуден.

— Естествено. Нали не очакваш да си остана вкъщи? — Разбира се, именно това е очаквал, обаче няма начин да го предизвикам, без да призная, че съм подслушала разговора му с Хенри.

— Не съм мислил по въпроса. — Той се усмихва. — Като се замисля, нито Бека, нито Пени се върнаха на работа, вероятно затова съм предположил, че и ти ще си останеш вкъщи. Но щом държиш на кариерата си, в никакъв случай не се отказвай. — Хю широко се усмихва, възхитен от великодушието си.

— И така, детска градина или бавачка?

— Изборът е твой.

— Смяташ ли, че трябва да кръстим бебето?

— Както решиш.

— Ако направим църковно кръщене, ще се наложи редовно да посещаваме неделната служба, иначе е безсмислено.

— Право да ти кажа, ще ми бъде доста трудно, Джордж. И без това в неделя съм много зает — докато прегледам вестниците, едва ми остава време за голф и ръгби.

— Добре. — Поглеждам през страничното стъкло. Всички бързат да се приберат у дома, колите едва пъплят и по трите платна на магистралата. Надничам във всяка, която ни задминава. Забелязвам много двойки. Едни изглеждат щастливи и отпочинали, други очевидно се карат, трети почти не си говорят, а вече мислят за купищата документация и безбройните имейли, които ги очакват. Особено внимание обръщам на колите със семейства. Изненадващо е, че пътуващите в тях — възрастни и деца — също като двойките изглеждат или щастливи, или изнервени и уморени. Единствената разлика е, че отзад неизменно се мъдри кутия с хартиени кърпички, а стъклата са „украсени“ с отпечатъци от лепкави длани. Смрачава се, все по-трудно става да наблюдавам хората в колите, светлината на фаровете ме заслепява.

Отново се обръщам към Хю:

— Прочете ли брошурите за епидуралната анестезия?

— Да, прегледах повечето.

— И не възразяваш да ми я приложат в случай на необходимост?

— Както решиш. И при двете раждания Бека не искаше друга упойка освен райски газ.

— Зная. — Знам, мамка му!

— Лошо ми е! — провиква се от задната седалка Кейт.

— Остави книгата и ще ти мине. Ето ти кисели бонбони, ще ти олекне. — Тя взима пликчето, без да благодари. Преструвам се на глуха и питам: — Какво каза?

— Благодаря. — Промърморва го с искреността, с която хубавица, спечелила второто място в конкурс за красота, поздравява победителката.

— Мислил ли си за име? — отново подхващам словесната атака срещу Хю.

— А ти?

— Харесва ми Джейк за момче, Изабел за момиче.

— Да не сте посмели да го кръстите Джейк! — провиква се Кейт. — В нашия клас има един Джейк, който е абсолютен гадняр.

— Изабела вони на дъртофела — фъфли Том.

Хю избухва в смях:

— Изабел и Джейк отпадат, намисли други имена. Хей, народе, да послушаме музика, а? — Включва радиото, хлапетата одобрително възкликват, защото по тази станция предават попкласацията.

Разговорът е приключен.

Облягам се на седалката, затварям очи. Знам, че само след няколко минути ще се унеса.

Ще заспя, преди да свърши поредната песен по радиото.

Или следващата.

Скоро ще бъда в страната на Оле Затвори очички.

Изпъвам гръб. Да му се не види, дори не съм сънена!

След като седмици наред се борих с убийствената летаргия, защо не мога да заспя, когато ми се удава прекрасна възможност?

Съжалявам, че не бях по-откровена с Либи.

Интуицията ми подсказва, че мога да й се доверя. Не ме мъчи само проблемът с акушерката. Нито — че е гадничко да заприличаш на слон, да забравиш флиртовете и забавленията. Само че в действителност не знам каква е причината за отчаянието ми, за усещането, че съм изоставена от всички.

Поглеждам Хю. Той пее. Има кадифен глас. Красиви очи. И чаровна усмивка. Заслужава единайсет по десетобалната система. Взирам се в подпухналите си ръце, в пръстите, които са заприличали на наденички; неволно си казвам, че ако ще да се съдера, ще си остана с оценка пет и половина. Жалко, задето прекарах почти целия си живот във фитнесзали и козметични салони, за да се докопам поне до непрестижната осма позиция. Не мислете, че съм суетна. Изобщо не съм. Липосукциите, силиконовите имплантанти, избелените зъби, диетите, безмилостните тренировки, марковите дрехи не означават, че съм суетна. Жените, които са доволни от външността си, не се гримират, докато аз за нищо на света не бих се показала пред хората, преди да се разкрася. Признавам, че бременността доста ме изнервя, понякога си мисля, че никога повече няма да се чувствам като нормално човешко същество, но не това ме мъчи. Не мразя изпълняването, петната по лицето, омазняването на косата и прочие. Страхувам се от тях.

Хю си падна по стройната мацка, която посещаваше модните заведения, носеше само дрехи от най-скъпите бутици. Умът на която сечеше като бръснач!

И беше адски духовита и забавна.

Тоест по мен, каквато бях допреди два месеца. Накарах го да напусне съпругата си, като се постарах максимално да улесня живота му, феминистките ми се подиграват, суфражетките изпадат в отчаяние, приятелите ми отчаяно вдигат ръце и ме обвиняват в слабохарактерност. Пет пари не давам, защото знам, че с него сме родени един за друг. Усъвършенствах се заради Хю. Ако не беше той, щях да получавам средни оценки, да имам скучна професия. Щях да си купувам дрехи-конфекция, да посещавам кварталната фризьорка. Може би дори нямаше да знам имената на модните дизайнери, чиито творения носех, преди да забременея. Истински кошмар, нали? Ето защо с пълно право обожавам Хю, готова съм да изпълня всяко негово желание.

Връзката между двама души неизменно се гради на взаимни компромиси.

Вярно е, че напоследък нещата помежду ни не вървят като по мед и масло. Но поддържането на съвършените отношения изисква много усилия. Твърде е възможно да съм ги съсипала с отказа си да отида на фитнес; и не е кутсузлук — има си научно обяснение. Ако не правиш физически упражнения, напълняваш, губиш привлекателността си… и гаджето си. Ако не четеш вестници, а си отдадена само на работата си, губиш чара си… и гаджето си, Ако не излизаш с приятели, губиш възможността да си в час с най-новите клюки… и гаджето си. Бременността е поредната топка, с която трябва да жонглирам. Тя не е приемливо извинение. Ако Хю ме напусне, ще умра, защото той е смисълът на живота ми. Омагьосаният кръг е само метафора, в действителност можеш да излезеш от него, стига да проявиш малко усилие. Трябва да се върна към предишното си „аз“. Ще отида на маникюристка, ще прочета последните броеве на „Иконъмист“.

Ще се справя напук на природата, тая злобна гаднярка.