Синове на съдбата

1.

Сюзан изля сладоледа право върху главата на Майкъл Картрайт. Така протече първата им среща — поне според твърденията на техния кум, когато след двайсет и една години двамата се ожениха.

По онова време и двамата бяха на три годинки и когато Майкъл ревна, майката на Сюзан дотърча да види какво е станало. Единственото обяснение, което Сюзан даде, бе:

— Какво пък, изпроси си го!

Отърва се леко — само с едно шляпване. Това едва ли бе съвършеното начало на една голяма любов.

Пак според кума следващата среща между двамата се състояла, когато те тръгнали на училище.

С вид на човек, който е наясно с всичко, Сюзан оповести на първолаците, че Майкъл е ревльо, глезльо и портаджия. Майкъл пък обеща на другите момчета да ги почерпи от вафлата си, ако те издърпат плитките на Сюзан Илингуърт. Но след първия опит малко от хлапаците се престрашиха да повторят.

В края на първи клас и Сюзан, и Майкъл бяха обявени за първенци на класа. Учителката реши, че така е най-разумно: само това оставаше, пак да се повтори случката със сладоледа. Сюзан сподели с приятелките си, че Майкъл не е никакъв първенец, понеже майка му му помагала с домашните, на което малчуганът отвърна, че дори и да е така, те поне са написани с неговия почерк.

Съперничеството си остана все така ожесточено и в прогимназията, и в гимназията, докато накрая двамата не влязоха в различни вузове — Майкъл в Университета на щат Кънектикът, Сюзан — в Джорджтаунския университет. През следващите четири години правеха всичко възможно да не се засичат. Колкото и невероятно да звучи, пътищата им отново се кръстосаха не другаде, а у Сюзан, когато родителите й най-изненадващо устроиха празненство по случай нейното дипломиране. Най-голямата изненада бе не че Майкъл е приел поканата, а че изобщо е дошъл на увеселението.

Сюзан не позна веднага стария си съперник отчасти защото той бе порасъл с цели десет сантиметра и за пръв път бе по-висок от нея. Разбра кой всъщност е снажният красив младеж едва след като му поднесе чаша вино и той й рече:

— Е, този път поне не ми го изля на главата.

— Божичко, наистина се държах ужасно — отвърна Сюзан с тайното желание той да я опровергае.

— Така си е — каза младежът, — но си го заслужавах.

— Ами да — възкликна Сюзан и веднага съжали.

Забъбриха като стари приятели и Сюзан се изненада колко се е разочаровала, когато при тях дойде нейна позната от Джорджтаун, която веднага се впусна да флиртува с Майкъл. Онази вечер двамата така и не успяха да си поговорят.

На другия ден Майкъл й се обади по телефона и я покани на кино, на „Реброто Адамово“ със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн. Сюзан вече беше гледала филма, въпреки това прие и направо не повярва, че толкова дълго е избирала какво да облече за тази първа среща.

Макар и да го гледаше за втори път, филмът й хареса. Докато Спенсър Трейси целуваше Катрин Хепбърн, се запита дали Майкъл ще я прегърне през раменете. Не го направи. Но след като излязоха от киносалона и тръгнаха да прекосяват улицата, той я хвана за ръка и не я пусна, докато не отидоха в кафенето. Именно там пак се изпокараха… имаха първото разногласие, де. Майкъл си призна, че през ноември ще гласува за Томас Дюй, а Сюзан заяви недвусмислено, че предпочита Хари Труман да си остане в Белия дом. Келнерът й донесе сладоледа. Сюзан се вторачи в него.

— Само да си посмяла! — подвикна Майкъл.

Сюзан не се изненада, когато на другия ден той пак я потърси, макар и да бе седяла повече от час до телефона — уж за да почете.

Сутринта, докато закусваха, Майкъл сподели с майка си, че се е влюбил от пръв поглед.

— Та ти познаваш Сюзан още от малък! — възкликна майка му.

— Няма такова нещо — възрази синът. — Видях я за пръв път едва вчера.

Родителите и на двамата бяха много щастливи, но не и изненадани, когато след година те се сгодиха: от празненството по случай дипломирането на Сюзан бяха неразделни. Броени дни след като завършиха университета, си намериха работа, Майкъл като стажант в застрахователно дружество „Хартфорд“, Сюзан — като учителка по история в гимназия „Джеферсън“. Решиха да се оженят през лятната ваканция.

Виж, не бяха предвидили, че тя ще зачене още по време на медения месец. Майкъл не скри радостта си, задето ще става баща, а когато в шестия месец от бременността доктор Гринуд им съобщи, че ще имат близнаци, щастието му бе дваж по-голямо.

— Ако не друго, това поне ще реши един проблем! — беше първата му реакция.

— Какъв? — попита Сюзан.

— Едното ни дете ще бъде републиканец, другото — демократ.

— Само през трупа ми! — възкликна младата жена и се потупа по корема.

Продължи да преподава в гимназията до осмия месец, който за щастие съвпадна с великденската ваканция. Постъпи в родилното чак на двайсет и осмия ден от деветия месец, носеше само куфарче. Малко по-късно Майкъл си тръгна от работа и отиде при нея с новината, че са го повишили в длъжност „застрахователен агент“.

— Какво означава това? — попита жена му.

— Означава, че ще сключвам застраховки — обясни й Майкъл. — Повишиха ми малко и заплатата. Тъкмо навреме, нали ще има да храним още две гърла.

След като Сюзан постъпи в родилното, доктор Гринуд посъветва Майкъл да чака отвън, понеже при раждането на близнаци понякога се появявали усложнения.

Младежът закрачи напред-назад по дългия коридор. Стигнеше ли при портрета на Джосая Престън, окачен върху стената в дъното, се обръщаше и тръгваше в другата посока. По едно време спря и зачете дългата биография, сложена под портрета на създателя на болницата. Когато докторът излезе през двойната врата, младежът вече знаеше наизуст цялото житие на Престън.

Мъжът в зелена престилка тръгна бавно към него, като пътем си сваляше маската на лицето. Майкъл се опита да разчете изражението му. В застраховането бе много важно да умееш да познаваш по лицето какво си мисли човекът срещу теб, така че да предугадиш притесненията на потенциалния клиент. Лицето на лекаря обаче беше непроницаемо. Той само се усмихна и рече:

— Честито, господин Картрайт, имате двама здрави синове.

Сюзан бе родила две момченца: Натаниъл с тегло два килограма и четиристотин грама и Питър — два килограма и шестстотин и петдесет грама. Следващия час майката и бащата ги гушкаха и им се радваха, накрая доктор Гринуд подметна, че няма да е зле родилката и новородените да си починат.

— Изтощително е да кърмите две деца. За през нощта ще пренесем новородените в интензивното детско отделение — допълни той. — Не се притеснявайте, при раждане на близнаци винаги постъпваме така.

Майкъл придружи двамата си синове до детското отделение, където отново го помолиха да почака отвън в коридора. Гордият баща долепи нос до стъклото, отделящо креватчетата от коридора, и загледа заспалите момченца — идеше му да разгласи на всички наоколо, че и двете са негови. Усмихна се на сестрата, която бдеше като орлица отстрани на креватчетата. Тя сложи около китките на двете новородени листчета с имената.

Майкъл не помнеше колко е стоял там, преди да се върне при жена си. Когато отвори вратата на стаята, с радост видя, че Сюзан е потънала в дълбок сън. Целуна я нежно по челото.

— Ще мина да те видя утре сутринта, скъпа, на път за работа — рече й — нехаеше, че тя не го чува.

После се качи на асансьора заедно с доктор Гринуд, който беше свалил зелената престилка и я бе заменил с яке и сив спортен панталон.

— Жалко, че не всички раждания са толкова леки — сподели той с гордия баща тъкмо преди асансьорът да стигне партера. — Въпреки това, господин Картрайт, довечера ще намина да видя как са жена ви и близнаците. Но не очаквам усложнения.

— Благодаря ви, докторе — каза Майкъл. — Благодаря ви.

Доктор Гринуд се усмихна и тъкмо да излезе от болницата и да се прибере с колата у дома, когато забеляза изисканата жена, влизаща през двойната врата — Рут Давънпорт. Забърза към нея.

Майкъл Картрайт се обърна и видя, че лекарят държи вратата на асансьора, на който се качваха две жени, едната в напреднала бременност. Сърдечната усмивка върху лицето на доктор Гринуд бе изместена от тревога. На младежа му се прииска и тази жена да роди лесно, без усложнения, като Сюзан. Отиде бавно при автомобила и все така грейнал в усмивка, се запита какво има да върши.

Най-напред трябваше да звънне на майка си и на баща си — вече баба и дядо.

2.

Рут Давънпорт се беше примирила, че друга възможност няма да има. Като истински професионалист доктор Гринуд не би го заявил толкова недвусмислено, но след две помятания за две години бе посъветвал пациентката да не рискува с трета бременност.

Робърт Давънпорт обаче не се ръководеше от такива професионални задръжки и щом научи, че жена му е заченала за трети път, съвсем в свой стил й заяви без недомлъвки:

— Този път ще внимаваш много.

Прозвуча като ултиматум: всъщност я предупреждаваше да не прави нищо, което би могло да навреди на сина им. Беше повече от сигурен, че първородното му дете ще бъде момче. Знаеше и че на Рут ще й бъде трудно, да не кажем невъзможно „да внимава много“. Все пак беше дъщеря на Джосая Престън и мнозина бяха на мнение, че ако е била момче, не мъжът й, а именно тя е щяла да оглави фармацевтично дружество „Престън“. Рут обаче бе принудена да се задоволи с утешителната награда и да наследи баща си като председателка на управителния съвет в болница „Сейнт Патрик“, благородно дело, на което се бяха посветили вече четири поколения от рода Престън.

В началото някои от по-възрастните лекари и сестри в „Сейнт Патрик“ не бяха убедени, че Рут Давънпорт ще се окаже на висотата на изискванията, но след броени седмици и те бяха принудени да признаят, че младата жена е наследила не само енергията и устрема на баща си, но и че той й е предал огромните си познания и далновидност, с каквито често се отличават единствените деца.

Рут се омъжи чак на трийсет и три години. Не че липсваха кандидати — мнозина правеха какво ли не, за да спечелят благоволението на наследницата на милионите на Престън. Не се наложи Джосая Престън да предупреждава дъщеря си да се пази от сметкаджии — тя просто не се влюби в никого от ухажорите. Вече дори се съмняваше, че някога ще обикне някого. Точно тогава се запозна с Робърт Давънпорт.

Беше завършил „Джонс Хопкинс“ и икономика в Харвардския университет, после бе работил за кратко в „Рош“ и както се изрази бащата на Рут, постъпи при тях във фармацевтично дружество „Престън“ „по бързата процедура“. Последва шеметно издигане: на двайсет и седем години вече беше в управителния съвет, а на трийсет и три стана най-младият заместник-председател в историята на фирмата, с което би рекорда, поставен не от друг, а от самия Джосая. Този път Рут все пак се влюби, и то в мъж, който нито се плашеше от името и милионите на Престън, нито благоговееше пред тях. Когато Рут подметна, че може би е крайно време да стане госпожа Престън-Давънпорт, Робърт само попита:

— Кога най-после ще се запозная с тоя Престън-Давънпорт, дето е решил да ми попречи да стана твой законен съпруг?

Само няколко седмици след сватбата Рут оповести, че е бременна, после пометна — единственото, което помрачи безоблачния им щастлив брачен живот. Но и този облак на инак ведрия хоризонт като че ли се разсея, когато единайсет месеца по-късно Рут отново зачена.

Тъкмо ръководеше заседанието на управителния съвет на болницата, когато получи контракции — единственото, което трябваше да направи, бе да слезе с асансьора два етажа по-долу и да отиде при доктор Гринуд, който да я прегледа. Но дори неговият опит, всеотдайността на лекарите и сестрите и най-новото медицинско оборудване не успяха да спасят детето, родено преждевременно. Волю-неволю Кенет Гринуд си спомни как като млад лекар, при раждането на Рут се е натъкнал на същия проблем — цяла седмица работещите в болницата не вярваха, че момиченцето ще оживее. Ето че сега, трийсет и пет години по-късно, семейството изживяваше същия ужас.

Доктор Гринуд реши да поговори насаме с господин Давънпорт и да му намекне, че е за предпочитане да си осиновят дете. Робърт се съгласи от немай-къде и спомена, че ще го обсъди с жена си веднага щом тя се посъвземе.

Мина една година, докато Рут се съгласи да посетят службата, уреждаща осиновяването на деца, но по съвпадение, каквито отрежда съдбата и писателите дори не дръзват да използват, тя пак зачена именно в деня, когато трябваше да отидат в дома за деца, оставени за осиновяване. Този път Робърт беше решен да прави, да струва, но да не допусне човешка грешка да осуети появата на тяхното дете на бял свят.

Рут се вслуша в съвета на мъжа си и временно напусна управителния съвет на болницата. Дори се съгласи да наемат медицинска сестра, която по думите на Робърт да не я изпуска от очи. Господин Давънпорт разговаря с доста кандидатки и отсея няколко с нужната подготовка и качества. Но щеше да назначи онази от тях, за която беше убеден, че притежава достатъчно силна воля, та да накара Рут наистина „да внимава много“ и да се намеси, ако жена му отново се върне към стария си навик да организира всичко, изпречило й се на пътя.

След третото интервю Робърт най-после се спря на госпожица Хедър Никъл, главна медицинска сестра в родилното отделение на болница „Сейнт Патрик“. Допаднаха му деловият й подход и това, че не е омъжена и външността й е такава, че надали в обозримо бъдеще щеше да промени семейното си положение. Накрая натежа и фактът, че госпожица Никъл вече бе помогнала на бял свят да дойдат близо хиляда деца.

Робърт с удоволствие установи, че госпожица Никъл бързо се е вписала в дома му: от месец на месец той бе все по-обнадежден, че третия път горчивата чаша ще ги подмине. Рут навлезе благополучно в петия, сетне в шестия и седмия месец на бременността и мъжът й дори повдигна въпроса как да кръстят детето: Флечър-Андрю, ако е момче, и Виктория-Грейс, ако е момиче. Рут имаше само едно предпочитание: ако детето е момче, да го наричат Андрю, ала тя се надяваше най-вече рожбата им да се роди здрава.

Робърт беше заминал на медицинска конференция в Ню Йорк, когато госпожица Никъл му се обади и му съобщи, че жена му е получила контракции. Той я увери, че веднага ще хване влака и от гарата ще вземе такси, което да го откара право в „Сейнт Патрик“.

След успешното израждане на близнаците Картрайт доктор Гринуд тъкмо си тръгваше, когато зърна Рут Давънпорт — влизаше през летящата врата заедно с госпожица Никъл. Обърна се и настигна двете жени още преди вратата на асансьора да се е затворила.

Настани родилката в самостоятелна стая и веднага събра най-добрите акушер-гинеколози в болницата. Ако пациентката не беше Рут Давънпорт, щеше да се справи с израждането и само с помощта на госпожица Никъл. Прегледа Рут и установи, че за да спаси детето, то трябва да се роди с цезарово сечение. Лекарят погледна тавана и отправи безмълвна молитва — даваше си сметка, че Рут не може да има повече деца.

Раждането продължи към четирийсет минути. Щом зърна главицата на новороденото, госпожица Никъл въздъхна от облекчение, но добави „Алилуя“ едва след като лекарят преряза пъпната връв. Рут беше под пълна упойка и не видя щастливата усмивка, грейнала върху лицето на Гринуд. Той излезе забързано от операционната и съобщи на бащата, който чакаше отвън:

— Момче.

Докато Рут спеше мирно и кротко, госпожица Никъл занесе Флечър-Андрю в детското отделение, където той щеше да прекара първите си часове на белия свят заедно с още няколко новородени. Положи момченцето в мъничкото легло, повери го на грижите на медицинската сестра и се върна в стаята на Рут. Седна на фотьойла в ъгъла, но се постара да не заспива.

Все пак се унесе. По едно време, вече по изгрев слънце, се събуди от думите:

— Мога ли да видя сина си?

— Ама разбира се, госпожо Давънпорт — отвърна госпожица Никъл и скочи от фотьойла. — Ей сега ще донеса малкия Андрю. — Докато затваряше вратата, добави: — Връщам се след миг.

Рут приседна на леглото, оправи възглавницата и примряла от нетърпение, зачака.

Докато вървеше по коридора, госпожица Никъл си погледна часовника. Четири и трийсет и една минути. Слезе по стълбите на петия етаж и се отправи към детското отделение. Отвори тихо вратата — да не събуди някое от пеленачетата. Влезе в помещението, осветено от малка флуоресцентна лампа, и погледна сестрата от нощната смяна — дремеше в ъгъла. Госпожица Никъл реши да не буди младата жена — това вероятно бяха единствените мигове, когато тя щеше да си почине през осемчасовото дежурство.

Тръгна на пръсти между двете редици креватчета и поспря да погледне близнаците, сложени на двойното легълце до Флечър-Андрю Давънпорт.

Сетне се извърна към детето, на което нямаше да му липсва нищо през живота. Наведе се да вдигне момченцето и застина като попарена. Ако си изродил близо хиляда деца, си се научил да разпознаваш смъртта. Новороденото беше бледо като платно, очите му не помръдваха, нямаше смисъл госпожица Никъл да проверява пулса.

Целият ни живот може да се промени от внезапните решения, често пъти взети от друг.

3.

Когато посред нощ събудиха доктор Гринуд, за да му кажат, че едно от новородените е починало, не се наложи той да пита кое от децата е мъртво. Трябваше да отиде незабавно в болницата.

Винаги беше мечтал да стане лекар. Още през първите седмици от следването в медицинския институт вече знаеше и какво иска да специализира. Всеки ден благодареше на Бога, задето го е благословил да се посвети на призванието РИ. Но понякога, сякаш Всевишният искаше да уравновеси везните, на Кенет Гринуд му се налагаше да съобщава на някоя майка, че е загубила детето си. Винаги беше тежко, но сега той направо не знаеше как ще го каже за трети път на Рут Давънпорт…

В пет сутринта улиците бяха почти безлюдни и след двайсетина минути доктор Гринуд вече спираше с автомобила на мястото, запазено за него на паркинга. Влезе като хала през летящата врата, подмина рецепцията и се качи на асансьора още преди някой от персонала да е успял да му каже нещо.

— Кой ще й съобщи? — попита медицинската сестра, която го чакаше пред асансьора на петия етаж.

— Аз — отвърна доктор Гринуд. — От години съм приятел на семейството.

Сестрата се изненада.

— Пак да сме благодарни, че другото новородено е оживяло — рече тя и прекъсна мислите му.

— Другото новородено ли? — възкликна той и спря като закован.

— Да, Натаниъл е добре, почина Питър.

Лекарят не каза нищо — мъчеше се да разбере какво му обясняват.

— А момченцето на Давънпорт? — престраши се накрая да попита.

— Доколкото знам, и то е добре — рече медицинската сестра. — Защо?

— Изродих го точно преди да си тръгна — отвърна лекарят с надеждата, че жената не е доловила колебанието в гласа му.

Тръгна бавно между креватчетата, където някои от новородените спяха сладко-сладко, а други се скъсваха от рев, сякаш за да докажат, че имат бели дробове. Спря при двойното легълце, където само преди няколко часа беше оставил близнаците. Натаниъл бе потънал в сън, докато братчето му не помръдваше. Доктор Гринуд се извърна да провери името върху листа, прикрепен към долния край на следващото легълце: Флечър-Андрю Давънпорт. И това момченце спеше мирно и кротко, дишането му беше равномерно.

— Не посмях да местя детето, докато акушер-гинекологът, който го е израждал…

— Излишно е да ми напомняте какъв е редът в болницата — прекъсна я както никога грубо лекарят. — Кога застъпихте на смяна? — попита той.

— Малко след полунощ — отвърна медицинската сестра.

— И оттогава сте били тук.

— Да, господине.

— Някой влизал ли е в детското отделение?

— Не, господине — рече сестрата.

Реши да не споменава — поне докато доктор Гринуд е в такова лошо настроение, — как някъде преди около час й се е сторило, че вратата се затваря. Лекарят пак се взря в двойното креватче с надпис „Натаниъл и Питър Картрайт“. Знаеше какво му повелява дългът.

— Отнесете детето в моргата — промълви едва чуто. — Ще напиша смъртния акт още сега, но ще изчакам до сутринта и тогава ще съобщя на майката. Няма смисъл да я будя толкова рано.

— Да, господине — пророни стресната сестрата.

Доктор Гринуд излезе от детското отделение, тръгна бавно по коридора и поспря пред вратата на госпожа Картрайт. Открехна я нечуто и с облекчение видя, че родилката е потънала в дълбок сън. Качи се по стълбите на шестия етаж и направи същото и пред самостоятелната стая на Рут Давънпорт. Тя също спеше. Лекарят погледна към ъгъла — госпожица Никъл се беше свила на фотьойла и беше задрямала. Гринуд бе готов да се закълне как е видял, че тя отваря очи, но реши да не я притеснява. Затвори вратата, отиде в дъното на коридора и по аварийното стълбище слезе на паркинга. Не искаше да го видят дежурните на рецепцията. Трябваше да помисли на спокойствие.

След двайсет минути отново бе в леглото си, но не заспа.

Беше буден и в седем, когато иззвъня будилникът. Вече знаеше какво ще направи, макар и да се опасяваше, че това ще има дългосрочни последици.

Когато за втори път тази сутрин се отправи към „Сейнт Патрик“, пътува много по-дълго, и то не само защото сега движението бе по-оживено. Направо не знаеше как ще каже на Рут Давънпорт, че през нощта детето й е умряло, притесняваше се и да не избухне скандал. Знаеше, че трябва да отиде право в стаята на Рут и да й обясни за случилото се, инак нямаше да намери сили да го направи.

— Добро утро, господин Гринуд — поздрави го медицинската сестра на рецепцията, той обаче не й отговори.

На шестия етаж слезе от асансьора и тръгна към стаята на госпожа Давънпорт — забеляза, че върви все по-бавно. Спря пред вратата с надеждата, че Рут още спи. Отвори я полека и видя пред себе си Робърт Давънпорт, който седеше до жена си. Рут държеше новородено. Госпожица Никъл я нямаше.

Робърт веднага скочи на крака.

— Кенет! — възкликна той и се ръкува с лекаря. — Задължени сме ти до гроб.

— Нямам никаква заслуга — отвърна едва чуто лекарят.

— Как да нямаш! Недей да скромничиш! — рече Робърт и се извърна към жена си. — Да му кажем ли, Рут, какво сме решили?

— Ще му кажем, защо да не му кажем, тъкмо и той да има повод да празнува — отговори тя и целуна момченцето по челото.

— Но нека първо ви съобщя… — подхвана лекарят.

— Не искам да чувам никакво „но“ — прекъсна го Робърт. — Държа ти да узнаеш пръв, че възнамерявам да убедя управителния съвет на „Престън“ да отпусне средства за новото родилно отделение, което отдавна се надяваш да откриеш, преди да се пенсионираш.

— Но… — повтори доктор Гринуд.

— Нали се разбрахме — не искам да чувам никакво „но“. Проектът е готов от години — допълни другият мъж и погледна сина си. — Не виждам причина да не започнем незабавно строителството. — Той се извърна към главния акушер-гинеколог на болницата. — Освен ако…

Доктор Гринуд продължи да мълчи.

Госпожица Никъл видя с примряло сърце, че лекарят излиза от стаята на госпожа Давънпорт. Той носеше новороденото, за да го свали с асансьора в детското отделение. Докато се разминаваха в коридора, очите им се срещнаха и макар Гринуд да не каза нищо, госпожица Никъл разбра, че той е наясно какво е извършила.

Помисли си, че ако иска да се измъкне, сега е моментът. След като през нощта бе върнала момченцето в детското отделение, чак до сутринта беше будувала в болничната стая на госпожа Давънпорт, притеснена дали ще се разбере какво е направила. Когато доктор Гринуд надзърна в стаята, тя се престори на заспала. Нямаше представа колко е часът, не дръзваше да си погледне часовника. Очакваше лекарят да я повика отвън в коридора и да й каже, че знае истината, той обаче си тръгна точно толкова тихо, колкото беше дошъл, и Хедър Никъл реши да си мълчи.

Сега, без да сваля очи от стаята на Давънпорт, се отправи към аварийното стълбище в дъното на коридора. Постара се да не ускорява крачка. Когато до стълбището оставаха само два-три метра, тя чу глас, който веднага позна:

— Госпожице Никъл!

Застина като вкаменена и все така вторачена в аварийния изход, се запита какво да направи. Накрая се обърна с лице към господин Давънпорт.

— Трябва да си поговорим на четири очи — рече й той.

Жената се дръпна в нишата встрани от коридора — не смееше да мисли какво я чака. Нозете й се подкосиха и тя седна тежко на стола срещу Давънпорт. Така и не разбра от изражението му дали той е наясно, че именно тя носи вината. Но господин Давънпорт си беше такъв, не беше в природата му да издава чувствата си — дори в личния си живот. Госпожица Никъл не смееше да го погледне в очите, затова се вторачи през рамото му в доктор Гринуд, който тъкмо се беше качил на асансьора.

— Подозирам, че се досещате какво ще ви питам — подхвана господин Давънпорт.

— Да, досещам се — потвърди госпожица Никъл и се зачуди дали някога изобщо ще си намери работа и още по-страшно, дали няма да се озове в затвора.

Когато след десетина минути доктор Гринуд се появи отново, тя вече знаеше какво точно я чака и къде ще се озове.

— След като обмислите предложението ми, госпожице Никъл, ми се обадете в службата и ако приемате, аз ще поговоря с адвокатите си.

— Вече помислих — отвърна жената. Този път погледна господин Давънпорт право в очите. — Приемам. С удоволствие ще продължа да работя в дома ви като бавачка.

4.

Сюзан бе притиснала до себе си Нат — нямаше сили да прикрие мъката си. Беше й дотегнало да слуша как приятели и роднини повтарят като навити, че един от синовете й, слава Богу, е останал жив. Толкова ли не разбираха, че Питър е мъртъв и тя е загубила едно от момченцата си? Майкъл се надяваше, че след като се прибере у дома, жена му ще започне да се съвзема от загубата. Но това не стана. Сюзан и досега говореше само за едно — за другия си син, и държеше на нощното шкафче снимка на двете момченца.

Същата снимка се появи и в „Хартфорд Курант“ и госпожица Никъл я проучи най-внимателно. С облекчение установи, че макар и двете момченца да са наследили волевата брадичка на баща си, Андрю е рус и къдрав, а косицата на Нат е права и вече потъмнява. Ала най-щастлива бе, задето Джосая Престън току се хвали, че внук му е наследил носа и изпъкналото чело, с каквито се славели всички в рода Престън. Бавачката постоянно повтаряше на примрелите в благоговение роднини и прислужници тези думи, предхождани от „както често подчертава и господин Престън…“.

Само половин месец след като я изписаха, Рут отново се върна на работа като председателка на управителния съвет в болница „Сейнт Патрик“ и се запретна да изпълнява обещанието на мъжа си да построи ново родилно отделение към нея.

Междувременно госпожица Никъл се нагърби с цялата работа, колкото и черна да бе тя, и с отглеждането на Андрю, само и само Рут да се чувства свободна. Тя се превърна в бавачка, наставница, пазителка и гувернантка на невръстното момченце. Ала не минаваше и ден да не тръпне при мисълта, че все някога истината ще излезе наяве.

За пръв път се притесни не на шега, когато госпожа Картрайт се обади по телефона да каже, че организирала празненство по случай рождения ден на сина си и канела и Андрю, защото бил роден на същия ден.

— Много мило, че сте се сетили — възкликна госпожица Никъл, след като изслуша внимателно жената, — но Андрю също ще има тържество и наистина съжалявам, че Нат няма да присъства на него.

— Предайте много поздрави на госпожа Давънпорт, кажете й и че наистина съм й признателна, задето ни е поканила на откриването на новото родилно отделение следващия месец.

Покана, която госпожица Никъл нямаше как да отмени. Единственото, което Сюзан си помисли, след като затвори, бе откъде ли госпожица Никъл знае името на сина й.

Вечерта, веднага щом госпожа Давънпорт се прибра от работа, бавачката предложи да направели тържество по случай първия рожден ден на Андрю. Рут посрещна предложението с радост и на драго сърце повери на госпожица Никъл всички приготовления за празника, включително съставянето на списъка с гостите. Но едно беше да организираш рожден ден и да решаваш кой да присъства на него и съвсем друго — да предотвратиш срещата между работодателката си и госпожа Картрайт на откриването на новото родилно отделение.

Именно доктор Гринуд запозна двете жени, докато ги развеждаше из отделението. Направо не можеше да повярва, че никой не забелязва колко много си приличат двете момченца. Лекарят погледна госпожица Никъл, но тя извърна очи. Побърза да сложи на Андрю шапчица, с която той заприлича по-скоро на момиченце, и още преди Рут да е казала нещо, възкликна:

— Застудя, не искам Андрю да настине.

— След като се пенсионирате, доктор Гринуд, в Хартфорд ли ще останете? — попита госпожа Картрайт.

— Не, смятаме да се приберем с жената у дома в Охайо, семейството ми има къща там — отвърна лекарят. — Сигурен съм обаче, че от време на време ще се връщаме в Хартфорд.

Госпожица Никъл щеше да въздъхне от облекчение, ако доктор Гринуд не я беше изгледал. Тя обаче заживя с надеждата, че щом лекарят замине, никой няма да разбере нейната тайна.

Всеки път, когато Андрю получаваше покана да участва в нещо, да се включи в някаква група или спортен отбор, да се запише на летен лагер, госпожица Никъл правеше всичко възможно да се увери, че момчето няма да се натъкне на някого от семейство Картрайт. Докато той растеше, бавачката успяваше да го прави, без да събужда подозрения у господин или госпожа Давънпорт.

Когато една сутрин се получиха две писма, госпожица Никъл най-после повярва, че вече няма от какво да се страхува. Първото беше адресирано до бащата на Андрю и потвърждаваше, че момчето е прието в „Хочкис“, най-старото частно училище в щат Кънектикът. Рут отвори второто с клеймо на Охайо.

— Жалко! — въздъхна тя, докато обръщаше изписания на ръка лист. — Беше прекрасен човек.

— Кой? — попита Робърт, след като вдигна очи от медицинското списание.

— Доктор Гринуд. Жена му ни съобщава, че миналия петък е починал на седемдесет и четири години.

— Наистина беше прекрасен човек — повтори мъжът й. — Сигурно няма да е зле да отидеш на погребението.

— Ще отида, как няма да отида — каза Рут. — Може би и Хедър ще иска да дойде с мен — допълни тя. — Все пак е работила с него.

— Разбира се — обади се госпожица Никъл с надеждата, че изглежда покрусена.

Натъжена от новината, Сюзан прочете още веднъж писмото. Никога нямаше да забрави колко присърце е взел доктор Гринуд смъртта на Питър, все едно се чувстваше виновен. Дали да не отиде на погребението? Тъкмо да сподели с Майкъл тъжната вест, когато той най-неочаквано подскочи и възкликна:

— Браво, Нат!

— Какво се е случило? — попита Сюзан, учудена от този неприсъщ за мъжа й изблик на чувства.

— Синът ни е спечелил стипендия за „Тафт“ — отвърна той и размаха писмото.

За разлика от Майкъл Сюзан не изгаряше от желание момчето да напуска на такава крехка възраст дома и да живее в пансион с деца, чиито родители идват от друг свят. Как да обясниш на малчуган на четиринайсет години, че не им е по джоба да купят доста от нещата, които съучениците му смятат за нещо, полагащо им се едва ли не по рождение? Сюзан отдавна бе убедена, че Натаниъл трябва да последва стъпките на баща си и да завърши гимназия „Джеферсън“. Щом тя е достатъчно добра, та майката да преподава в нея, защо да не е добра и за детето?

Нат препрочиташе в леглото любимата си книжка, когато чу възгласа на баща си. Беше стигнал до главата, където китът отново беше на път да се изплъзне. Без особено желание скочи от леглото и надзърна от стаята, за да разбере каква е тази суетня долу. Ако не броим често разказваната случка със сладоледа, родителите му не се караха никога, а ето че сега спореха разгорещено в кое училище да се запише момчето. Нат чу как баща му заявява:

— Такава възможност се открива веднъж през живота. Там Нат ще общува с деца, които някой ден ще станат най-изявените личности в своята област и ще му влияят до края на живота.

— А не е ли по-добре да си учи в гимназия „Джеферсън“, където именно той ще стане изявена личност и ще влияе на другите?

— Но момчето си е спечелило стипендия, няма да се охарчим и с цент.

— Няма да се охарчваме и ако учи в „Джеферсън“.

— Да де, но трябва да мислим и за бъдещето на сина си. Ако завърши „Тафт“, сигурно ще го приемат в Харвардския или в Йейлския университет…

— Но и в „Джеферсън“ са учили много деца, които после са завършили Харвардския и Йейлския университет.

— Ако трябваше да предлагам застраховка…

— Това е риск, който съм готова да поема.

— Аз пък не съм готов — тросна се Майкъл. — Ще се постарая и занапред да избягвам такива рискове.

Нат продължи да слуша как майка му и баща му спорят, но без да повишават тон или да си изпускат нервите.

— Предпочитам синът ми да завърши гимназия като егалитарист, отколкото като патриций — отвърна разпалено Сюзан.

— Защо смяташ, че двете неща са несъвместими? — възкликна Майкъл.

Нат не изчака да чуе отговора на майка си и пак се шмугна в стаята. Тя го беше учила веднага да проверява в речника всяка думичка, която дотогава не е срещал — така де, именно Уебстър, който бе родом от щат Кънектикът, бе съставил най-великия речник в света. След като погледна и трите думи, малчуганът отсъди, че майка му е по-голяма егалитаристка от баща му, но че и двамата не са патриции. Не беше сигурен дали и той иска да става такъв.

Дочете си главата и отново излезе от стаята. Страстите явно се бяха поуталожили, затова момчето слезе долу при родителите си.

— Дали да не оставим Нат да реши сам? — попита Сюзан.

— Вече съм решил — оповести малчуганът и седна между двамата. — Нали сте ме учили да изслушвам и двете страни в спора, преди да си съставям изводи!

И двамата загледаха мълком как той разгръща вечерния вестник — очевидно бе чул разговора им.

— И какво си решил? — попита тихо майката.

— Предпочитам да уча в „Тафт“, а не в гимназия „Джеферсън“ — рече без колебание Нат.

— И какво натежа, за да избереш това? — намеси се и баща му.

Нат не бързаше да отговори: даваше си сметка, че и двамата са затаили дъх.

— „Моби Дик“ — отговори накрая и отвори вестника на спортната страница.

— „Моби Дик“ ли? — ахнаха в хор родителите му.

— Ами да — потвърди момчето. — Навремето хората в Кънектикът са смятали, че китът е патрицият на морето.

5.

— Мъж за чудо и приказ! Достоен за „Хочкис“! — възкликна госпожица Никъл, докато оглеждаше Андрю в огледалото в антрето.

Бяла ризка, синьо сако, светли кадифени панталони. Бавачката оправи вратовръзката на сини и бели райета на момчето и махна една прашинка от ризата му.

— Наистина мъж за чудо и приказ! — повтори тя. „Какъв мъж съм аз! Висок съм само метър и петдесет и осем“, понечи да възрази Андрю, но точно тогава при тях в антрето влезе баща му. Момчето си погледна часовника, подарък от дядо му по майчина линия, който и досега уволняваше всекиго, закъснял за работа.

— Вече съм качил куфарите в колата — рече баща му и го докосна по рамото.

Андрю се вцепени при тези нехайно изречени думи, напомнили му, че наистина напуска родния дом.

— До Деня на благодарността остават някакви си три месеца — допълни Робърт Давънпорт.

На момчето му идеше да отвърне, че три месеца са си една четвърт от годината, доста голям процент от живота, ако си само на четиринайсет.

Излезе на застлания с чакъл двор, решен да не се обръща и да не поглежда любимия дом, който нямаше да види още четвърт година. Отвори вратата на автомобила — да се качи майка му. После се ръкува с госпожица Никъл, сякаш тя му е стара приятелка, и каза, че очаква с нетърпение да се видят отново в Деня на благодарността. Не беше сигурен, но му се стори, че жената се е просълзила. Извърна се, махна на иконома и готвачката и се метна в автомобила.

Докато прекосяваха Фармингтън, гледаше познатите сгради, които досега му се бяха стрували център на света.

— Постарай се да ни пишеш всяка седмица — помоли майка му.

Андрю не обърна внимание на тази излишна забележка ако не за друго, то най-малкото за това, че от месец госпожица Никъл му го повтаряше поне по два пъти на ден.

— И ако ти трябват още пари, на всяка цена ми звънни — допълни баща му.

Явно и той не беше чел правилника на училището. Но Андрю не му напомни, че първокурсниците в „Хочкис“ имат право само на по десет долара на срок. Пишеше го на страница седма и госпожица Никъл му го беше подчертала с червено.

Докато пътуваха към гарата, която бе съвсем наблизо, не си казаха почти нищо — всички бяха притеснени. Баща му спря и слезе. Андрю обаче не се и помръдна, вътре в автомобила се чувстваше на сигурно. Накрая майка му отвори вратата. Момчето бързо слезе — не му се щеше да забележат колко е нервен. Тя се опита да хване сина си за ръка, той обаче изтича припряно да помогне на баща си да свалят куфарите от багажника.

При тях дойде носач със синя фуражка и с количка. Натовариха багажа, мъжът ги поведе по перона и спря пред осми вагон. Зае се да качва куфарите на влака, а Андрю се обърна да се сбогува с баща си. Бе настоял само единият от родителите му да го придружи с влака до Лейквил и тъй като баща му беше възпитаник на „Тафт“, решиха с него да пътува майка му. Момчето вече съжаляваше, че е предпочел нея.

— На добър път! — пожела баща му и му стисна ръката. Какви смехории говорят родителите по гарите! Бе далеч по-важно да му пожелае да работи усърдно.

— И не забравяй да пишеш.

Момчето се качи заедно с майка си на влака и докато потегляха, не се обърна нито веднъж да погледне баща си с надеждата, че така ще изглежда по-голям.

— Искаш ли да закусиш? — попита майката, докато носачът редеше куфарите на горния рафт.

— Да, с удоволствие — отвърна Андрю и за пръв път от сутринта се поободри.

Друг униформен мъж ги отведе на една от масите във вагон-ресторанта. Докато оглеждаше листа с менюто, Андрю се запита дали майка му ще позволи да си хапне добре.

— Поръчай си каквото искаш — рече тя, сякаш прочела мислите му.

Андрю се усмихна на келнера.

— Две кюфтета, две яйца на очи, бекон и препечена филия. Не поръча само гъби от страх да не би сервитьорът да си помисли, че майка му го държи гладен.

— За вас, госпожо? — попита той, насочил вниманието си към другия край на масата.

— За мен само кафе и препечена филия хляб.

— Днес сигурно е първият учебен ден на момчето — възкликна мъжът.

Госпожа Давънпорт се усмихна и кимна.

„Откъде ли знае?“, учуди се Андрю.

Загълта припряно, не знаеше дали днес ще му дадат нещо за ядене. В правилника не пишеше нищо за храната, а дядо му бе споменал, че когато той е учил в „Хочкис“, са им давали ядене само по веднъж на ден. Майка му му напомни да оставя ножа и вилицата, докато се храни.

— Това не са ти самолетчета, не бива да стоят във въздуха повече от необходимото — рече му тя.

Малчуганът нямаше как да знае, че и майка му е не по-малко притеснена от него.

Ако покрай масата минеше момче в същата красива униформа, Андрю се извръщаше към прозореца с надеждата да не го забележи — само неговата беше съвсем нова. Майка му пиеше третото кафе, когато влакът навлезе в гарата.

— Пристигнахме — оповести тя, макар че Андрю го виждаше и без нея.

Продължи да седи и да гледа табелата, на която пишеше „Лейквил“. От влака наскачаха няколко момчета, които се спуснаха да се ръкуват и завикаха едно през друго:

— Здравей! Как прекара ваканцията? Радвам се да те видя. Накрая Андрю премести очи към майка си — прииска му се тя да изчезне яко дим. Заради нея всички щяха да разберат, че днес му е първият учебен ден.

Две високи момчета в сини сака с двуредно закопчаване и сиви панталони поведоха новаците към чакащия автобус. Андрю се замоли да не пускат в него родители.

— Как се казваш? — попита един от младежите в сините сака, когато той слезе от влака.

— Давънпорт, господин учителю — отвърна Андрю, извърнал очи нагоре.

Дали и той някога щеше да порасне толкова висок? Младежът се усмихна едва ли не дяволито.

— Не ме наричай „господин учителю“. Аз съм само възпитател, така се обръщаме към преподавателите.

Андрю сведе глава. Бе казал някакви си две-три думи, а бе станал за смях.

— Натовариха ли багажа ти в автобуса, Флечър? „Флечър ли? — учуди се момчето. — Ами да, казвам се Флечър-Андрю Давънпорт.“ Но не поправи младежа, да не би пак да обърка нещо.

— Да — каза му.

Божеството насочи вниманието си към майка му.

— Благодаря ви, госпожо Давънпорт — рече младежът и пак си погледна списъка. — Приятен път на връщане. Не се безпокойте за Флечър — добави той добродушно.

Андрю протегна ръка с надеждата да спре майка си и тя да не хукне да го прегръща. Защо ли тия майки не умееха да четат мисли! Потрепери, когато тя все пак го притисна до себе си. И досега не си даваше сметка колко й е тежко. Когато тя най-после го пусна, Андрю се завтече към момчетата, които се качваха на чакащия автобус. Забеляза хлапе, по-дребно и от него — седеше само и гледаше през прозореца. Веднага се настани до него.

— Казвам се Флечър — представи се той с името, предпочетено от божеството. — А ти?

— Джеймс — отвърна малчуганът, — но приятелите ми викат Джими.

— Нов ли си? — поинтересува се Флечър.

— Да — промълви другото дете — още не смееше да вдигне очи.

— Аз също.

Джими извади носна кърпа — уж да си избърше носа — и чак тогава се престраши да се извърне към новото си другарче.

— Откъде си? — попита го.

— От Фармингтън.

— Това къде е?

— Недалеч от Уест Хартфорд.

— Там работи татко — поясни другото момченце. — Държавен служител е. А твоят баща какъв е?

— Продава лекарства — отвърна Флечър.

— Падаш ли си по американския футбол? — полюбопитства Джими.

— Да — рече Флечър, но само защото знаеше, че от четири години отборът на „Хочкис“ е несменяем шампион — още нещо, което госпожица Никъл беше подчертала в правилника.

По-нататък разговорът се състоеше от несвързани въпроси, на които другото момче рядко знаеше отговорите. Странно начало за приятелство, продължило цял живот.

6.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна Майкъл Картрайт, докато оглеждаше униформата му в огледалото в антрето. Оправи синята вратовръзка на сина си и махна едно косъмче от сакото му. — Наистина страхотно — повтори той.

Кадифените панталони за пет долара бяха единственото, за което Натаниъл можеше да мечтае, макар и баща му да го увери, че си стрували парите.

— Побързай, Сюзан, ще закъснеем — провикна се баща му и погледна към стълбищната площадка на горния етаж.

Вече бе натоварил куфара в багажника и беше изкарал автомобила пред къщата, когато Сюзан най-сетне се появи, за да пожелае на сина си успешен първи учебен ден. Притисна Натаниъл до себе си, а той с признателност си помисли, че наоколо няма никого от „Тафт“ — да види как го прегръщат. Дано майка му бе преглътнала разочарованието, че не е предпочел гимназия „Джеферсън“, защото и самият той вече имаше колебания. Така де, ако се беше записал в „Джеферсън“, всяка вечер щеше да се прибира у дома.

Седна до баща си отпред в автомобила и погледна часовника върху светлинното табло. Наближаваше седем.

— Хайде да тръгваме, татко — подкани момчето — притесняваше се до смърт да не закъснее за първия учебен ден и всички да го запомнят с лошо.

След като излязоха на магистралата, баща му подкара по бързото платно и дори превиши с пет-десет километра максимално допустимата скорост — надали толкова рано сутринта щяха да го спрат и да го глобят. Макар и Натаниъл да беше ходил за събеседването в „Тафт“, пак настръхна целият от ужас, когато баща му мина с очукания старичък автомобил през големия портал от ковано желязо и подкара бавно по алеята към училището, дълга километър и половина-два. Момчето забеляза с облекчение, че след тях има две-три коли, макар и да се съмняваше, че с тях пристигат нови ученици. Баща му излезе заедно с върволицата кадилаци и буици на паркинга и се поколеба дали има право да спира тук — все пак синът му беше нов ученик. Натаниъл изскочи като тапа от колата още преди баща му да е издърпал ръчната спирачка. После обаче се подвоуми. Дали да се присъедини към потока момчета, отправили се към залата на „Тафт“, или новите ученици трябва да се явят другаде?

Баща му тръгна без колебание с навалицата и спря чак когато някакъв снажен самоуверен младеж със списък в ръка сведе очи към Натаниъл и попита:

— Нов ли си?

Малчуганът мълчеше, затова отговори баща му:

— Да.

Младежът продължи да гледа Натаниъл.

— Името? — попита той.

— Картрайт, господин учителю — отвърна момчето.

— А, да, сложили са те в класа на господин Хейскинс, значи си се представил добре. Най-силните започват при Хейскинс. — Натаниъл сведе глава, а баща му се подсмихна. — Отивай в залата — продължи с напътствията младежът — и сядай където си избереш на първите три реда отляво. Щом часовникът отброи девет часа, преставаш да говориш и мълчиш, докато директорът и другите учители не излязат от залата.

— А после? — поинтересува се Натаниъл и се помъчи да поприкрие, че трепери.

— После ще имате час на класния — отвърна младежът и насочи вниманието си към новия баща. — Не се притеснявайте за Нат, господин Картрайт. Приятен път на връщане, драги ми господине.

Точно тогава Натаниъл реши занапред да се представя като Нат, макар и да знаеше, че това няма да се хареса на майка му.

Влезе в залата и свел глава, забърза по дългата пътека между редовете с надеждата, че никой няма да го забележи. Видя в края на втория ред свободно място и седна на него. Погледна крадешком момченцето отляво — беше се хванало за главата. Дали се молеше, или бе по-ужасено и от него?

— Казвам се Нат — престраши се той и се представи.

— А аз Том — отвърна хлапакът, без да вдига глава.

— И сега какво?

— Не знам. Но и на мен ми се иска да разбера — отвърна Том точно когато часовникът отброи девет часа и всички замълчаха.

По пътеката между редовете в индийска нишка излязоха учителите. На Нат му направи впечатление, че учителки не се виждат. Майка му нямаше да одобри. Качиха се на сцената и насядаха по столовете — само два останаха празни. Учителите започнаха да си говорят тихичко, макар че учениците продължиха да мълчат.

— Какво чакаме? — изшушука Нат и след малко разбра какъв е отговорът на въпроса: всички, включително учителите на сцената, станаха прави.

Нат не посмя да се обърне, но чу как по пътеката вървят двама души. След миг покрай него мина училищният свещеник, следван от директора, отправиха се към празните столове. Всички продължиха да стоят прави, а свещеникът излезе напред и отслужи кратка служба, включваща Господнята молитва, накрая всички запяха Бойния химн на републиката.

Свещеникът се върна на мястото си и напред излезе директорът — Алегзандър Ингълфийлд. Поспря и огледа насъбралите се. Сетне вдигна ръце с дланите надолу и всички седнаха по местата си. Триста и осемдесет чифта очи се вторачиха в мъжа с ръст метър осемдесет и пет, с рунтави вежди и квадратна брадичка: беше толкова страховит, че Нат се надяваше да не го среща никога повече.

Директорът подгъна полите на дългата черна тога и дръпна реч, продължила четвърт час. Запозна възпитаниците с предългата история на училището и с научните и спортните му успехи. Погледна новите ученици и им напомни девиза на „Тафт“: „Non ut sibi ministretur sed ut ministret.“

— Какво означава това? — прошепна Том.

— „Не да ви служат, а да служите“ — отвърна също през шепот Нат.

Накрая директорът оповести, че има две неща, които възпитаниците на „Тафт“, известни още като Пандите, не бива да пропускат за нищо на света: изпит и среща по американски футбол с отбора на „Хочкис“, и сякаш за да не останат съмнения на кое отдава по-голямо значение, обеща половин ден ваканция в повече, ако тази година „Тафт“ бие „Хочкис“. Думите му веднага бяха посрещнати с бурни аплодисменти, макар и всички момчета от третия ред нататък да знаеха, че такова чудо не е ставало от четири години насам.

Когато ръкоплясканията утихнаха, директорът слезе от сцената, следван от свещеника и учителите. Залата пак бе огласена от врява: учениците от горните класове започнаха да излизат, а момчетата на първите три реда останаха по местата си, понеже не знаеха къде да отидат.

Деветдесет и петима малчугани чакаха да видят какво ще стане оттук нататък. Не им се наложи да седят дълго по местата си: пред тях спря възрастен учител, който всъщност бе само на петдесет и една години, но се стори на Нат много по-стар от баща му. Беше нисък и набит, с голо теме, обрамчено с венец бяла коса. Застана точно като директора и се хвана за ревера на туиденото сако.

— Казвам се Хейскинс — представи се той. — Класен съм на новите ученици — добави с крива усмивка. — Като начало ще ви запозная с училището, това ще продължи до първото междучасие в десет и половина. В единайсет започват часовете ви, първият ще бъде по американска история. — Нат се свъси, историята не му беше от любимите предмети. — После идва обядът. Но не се разсейвайте и не мислете за него — отсече със същата крива усмивка господин Хейскинс. Някои от момчетата се засмяха. — Това е една от традициите в „Тафт“ — увери ги учителят. — Онези от вас, които вървят по стъпките на бащите си, сигурно вече са предупредени.

Две-три от момчетата, сред които и Том, се усмихнаха.

Тръгнаха на обиколка, която господин Хейскинс нарече тур за овации, Нат не се отделяше и на крачка от Том: той очевидно вече знаеше всичко, което им обясняваше учителят. Не след дълго Нат научи, че не само бащата, но и дядото на новото му другарче са възпитаници на „Тафт“.

В края на обиколката, по време на която те видяха всичко, от езерото до лечебницата, двамата с Том вече бяха първи приятели. Когато след двайсетина минути влязоха в класната стая, съвсем естествено седнаха един до друг.

Часовникът отброи единайсет часа, в стаята се появи и господин Хейскинс. След него се шмугна едно момче. Стъпваше гордо и наперено и останалите малчугани го загледаха. Учителят също проследи с очи новия ученик, който седна на единствения празен чин.

— Как се казваш?

— Ралф Елиот.

— Докато си в „Тафт“, това е последният път, когато ми закъсняваш за час — тросна се Хейскинс. Помълча-помълча и добави: — Ясен ли бях, Елиот?

— Пределно ясен. — Момчето помисли и добави: — Господин учителю.

Хейскинс отново се извърна към другите ученици.

— Както ви предупредих, първият час е по американска история, което си е съвсем в реда на нещата, ако си спомним, че нашето училище е основано от брата на един бивш президент.

И най-недосетливите вече го бяха разбрали покрай портрета на Уилям X. Тафт в залата и статуята на брат му в квадратния двор на училището.

— Кой е първият президент на Съединените американски щати? — попита учителят.

Всички вдигнаха ръка. Господин Хейскинс кимна към момче на първия чин.

— Джордж Вашингтон, господин учителю.

— А вторият? — попита Хейскинс.

Този път ръка вдигнаха по-малко момчета и учителят посочи Том, който викна:

— Джон Адамс, господине.

— Правилно, а третият?

Само двама вдигнаха ръка: Нат и момчето, което беше закъсняло. Хейскинс посочи Нат.

— Томас Джеферсън, от 1800 до 1808 година.

Господин Хейскинс кимна, доволен, че ученикът знае и точната дата.

— А четвъртият?

— Джеймс Медисън, от 1809 до 1817 година — каза Елиот.

— А петият, Картрайт?

— Джеймс Мънроу, от 1817 до 1825 година.

— А шестият, Елиот?

— Джон Куинси Адамс, от 1825 до 1829 година.

— А седмият, Картрайт?

Нат се напъна да си спомни.

— Забравил съм, господине.

— Дали, Картрайт, наистина си забравил, или просто не знаеш? — Хейскинс помълча-помълча и добави: — Разликата е голяма — допълни той.

Пак се извърна към Елиот.

— Струва ми се, драги господине, че е Уилям Хенри Харисън.

— Не, Елиот, Харисън е деветият президент, но тъй като е починал от пневмония само няколко месеца след като е встъпил в длъжност през 1841 година, няма да се спираме подробно на него — допълни учителят. — Постарайте се до утре сутринта всички да знаете кой е деветият президент. А сега да се върнем на отците основатели на държавата. Можете да си водите бележки, защото за домашно ще ви дам три страници съчинение.

Още преди края на урока Нат вече ги беше написал, докато Том не бе запълнил и една-единствена страничка. Преди да излязат след часа от класната стая, покрай тях профуча Елиот.

— Струва ми се достоен противник — отбеляза Том.

Нат не каза нищо.

Още не знаеше, че те с Ралф Елиот ще бъдат противници до края на живота си.

7.

Годишната среща по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ бе най-паметното събитие през учебния срок. От началото на годината и двата отбора нямаха загуба и ако не броим контролните, всички говореха само за това.

Флечър също се вълнуваше и в седмичното писмо до майка си изброи по име всички играчи, макар и да знаеше, че тя не познава никого от тях.

Мачът беше насрочен за последната неделя на октомври и след него всички от училището щяха да се приберат за края на седмицата по домовете си, а при победа щяха да получат и един ден ваканция.

В понеделник преди срещата класът на Флечър имаше контролно, първо обаче всички ученици се строиха сутринта на двора и директорът оповести:

— Животът се състои от поредица изпити и проверки, каквито всеки срок имаме и ние в „Хочкис“.

Във вторник вечерта Флечър звънна по телефона на майка си, за да й каже, че според него се е представил добре на контролното.

В сряда сподели с Джими, че вече не е толкова сигурен.

В четвъртък бе проверил какво е пропуснал да напише и се запита дали няма да му пишат двойка.

В петък сутринта върху училищната дъска изнесоха оценките на всички от началния клас — най-високата беше на Флечър Давънпорт. Той веднага изтича на най-близкия телефон и звънна на майка си. Рут така и не успя да прикрие радостта си от успеха на своя син, не му каза обаче, че не е изненадана.

— Трябва да го отпразнуваш — рече му.

И на Флечър му се празнуваше, но той си каза, че не е редно да го прави, след като знае кой е получил най-слабата оценка.

В неделя сутринта училището отново се строи и всички се замолиха заедно със свещеника за „непобедимия ни отбор, който играе единствено в прослава на нашия Господ“. Сетне съобщиха в хор на нашия Господ едно по едно имената на играчите и се помолиха Светият Дух да се излее върху тях. Директорът явно не се и съмняваше на кой отбор ще помага Бог в неделя следобед.

В „Хочкис“ всичко бе подчинено на старшинството, дори местата на стадиона. През първия срок учениците от подготвителния клас седяха в дъното на игрището, затова през събота двете момчета се разполагаха в десния ъгъл на трибуните и наблюдаваха как техните герои продължават да бият всички наред — рекорд, с какъвто, както те знаеха, можеше да се похвали и „Тафт“.

Тъй като „Хочкис“ щеше да играе на чужд терен с „Тафт“, родителите на Джими поканиха Флечър да хапне с тях. Той не сподели с никого от момчетата от подготвителния клас, не искаше да му завиждат. Не стига че беше първенец на подгответата, ами сега го канеха да гледа мача с „Тафт“ от централната трибуна.

— Баща ти симпатяга ли е? — попита Джими, след като вечерта преди срещата угасиха осветлението.

— Страхотен е — отвърна Флечър, — но трябва да те предупредя, че е завършил „Тафт“ и е републиканец. А твоят? Никога не съм виждал сенатор.

— Моят е политик до мозъка на костите, най-малкото така го описват журналистите — рече Джими. — Не че знам какво означава това.

сдържаше вълнението си, когато стрелката на часовника върху светлинното табло наближи два. Впери очи в трибуната отсреща, където противниковата агитка се дереше:

— Хайде, Т, хайде, А… И се влюби.

Нат не можеше да откъсне поглед от лицето над буквата „А“.

— Той ни е най-умният в класа — каза Том на баща му Майкъл, който се усмихна.

— Но не забравяй, че по успех Ралф Елиот ме следва по петите — напомни Нат така, сякаш се бранеше.

— Дали не е син на Макс Елиот? — попита баща му едва ли не себе си.

— Кой е Макс Елиот?

— В застраховането, където работя, наричат хора като него неприемлив риск.

— Защо? — попита Нат, баща му обаче предпочете да не обяснява и видя с облекчение, че синът му се е зазяпал по момичетата от агитката, които, закачили на китките си синьо-бели помпони, изпълняваха войнствения си обреден танц.

Нат впери поглед във второто момиче отляво и му се стори, че то му се усмихва, макар че от отсрещната трибуна той сигурно приличаше на мъничка прашинка.

— Май си порасъл — рече баща му, забелязал, че панталоните на сина му са на цели три сантиметра от обувките.

Колко ли често щеше да се налага да купува нови дрехи на момчето?

— Едва ли е от храната в училище — каза Том, който продължаваше да е най-дребният в класа.

Нат продължи да мълчи, все така загледан в агитката.

— Коя си хареса? — попита Том и удари лекичко приятеля си по ръката.

— Моля?

— Чу ме много добре.

Нат се извърна — да не би баща му да чуе.

— Втората отляво, с буквата „А“ върху фланелата.

— Даян Култър — рече Том, доволен, че поне веднъж знае повече от своя приятел.

— Откъде знаеш името й?

— Сестра е на Дан Култър.

— Най-голямата грозотия в отбора! — възкликна другото момче. — С уши като зелеви листа и счупен нос.

— И Даян щеше да изглежда така, ако всяка седмица през последните пет години бе играла в отбора — прихна Том.

— Какво още знаеш за нея? — попита съзаклятнически неговият приятел.

— Бре, бре, бре, тя работата била дебела! — ухили се пак Том. Този път бе ред на Том да го сръга в ребрата.

— Прибягваме до физическо насилие, а? Това противоречи на правилника на „Тафт“ — допълни Том. — „Победи противника със силата не на пестника, а на доводите.“ Ако не ме лъже паметта, го е казал Оливър Уендъл Хоулмс.1

— Стига си опявал, де! Отговори — подкани Нат.

— Да ти призная, не знам много за Даян. Помня само, че учи в „Уестоувър“ и е дясно крило в отбора по хокей на трева.

— Какво си шушукате вие двамата? — намеси се бащата на Нат.

— Говорим си за Дан Култър, един от нашите защитници — отвърна, без да трепне, Том. — Тъкмо обяснявах на Нат, че всяка сутрин на закуска той излапва по осем яйца.

— А ти откъде знаеш? — поинтересува се майката на Нат.

— Знам, защото едно от яйцата е мое — отвърна уж покрусено момчето.

Майката и бащата на Нат прихнаха, а той продължи да гледа като омагьосан буквата „А“ в „ТАФТ“. За пръв път обръщаше внимание на момиче. Най-неочаквано вниманието му беше привлечено от мощен рев: всички от тази страна на стадиона станаха на крака, за да посрещнат играчите на „Тафт“, които излязоха на игрището. След броени мигове и момчетата от отбора на „Хочкис“ се появиха, само че от другата страна на стадиона. И те бяха приветствани с мощни възгласи от привържениците си, които също се бяха изправили.

Флечър също стана прав, без обаче да сваля очи от водачката на агитката с буквата „А“ върху фланелката. Почувства се гузен, задето първото момиче, което някога е забелязвал, е от викачите на „Тафт“.

— Нашият отбор май не те вълнува особено — изшушука в ухото му сенаторът, който се бе навел към него.

— Няма такова нещо, драги ми господине! — възкликна Флечър и тутакси се извърна към играчите на „Хочкис“, които вече загряваха.

Капитаните на двата отбора изтичаха при съдията, който ги чакаше на централната линия. Той метна във въздуха монета, която проблесна на следобедното слънце и тупна в калта. Пандите видяха профила на Вашингтон и се потупаха един друг по гърбовете.

— Трябваше да изберем ези — отбеляза Флечър.

Нат продължи да гледа Даян и когато тя тръгна да се качва на трибуната. Как ли да се запознае с нея? Нямаше да бъде лесно. Дан Култър си беше истински бог. Къде ти момче от подготвителния клас можеше да се надява да изкачи Олимп?

— Добър пас! — ревна Том.

— Кой го би? — попита Нат.

— Как кой, Култър, разбира се!

— Култър ли?

— Само не ми казвай, че още си зяпал сестра му, когато ония от „Хочкис“ преминаха в нападение.

— Няма такова нещо!

— Тогава я ми кажи кой хвана пръв топката — погледна Том приятеля си. — Така си и знаех, изобщо не следиш мача — въздъхна той уж отчаяно. — Май е крайно време да ти се притека на помощ.

— В смисъл?

— В смисъл да ти уредя среща.

— Можеш ли?

— Че защо да не мога! Бащата на Даян има автосалон, купуваме си колите само от него, единственото, което трябва да направиш, е да дойдеш у нас за през ваканцията.

Том така и не чу дали приятелят му е приел поканата: отговорът му беше заглушен от поредните бурни възгласи на привържениците на „Тафт“, чийто играчи отново бяха осуетили нападението на противника.

Когато съдията оповести със свирката края на първата четвъртина, Нат изкрещя колкото му глас държи, така и не забелязал, че засега неговият отбор губи. Продължи да стои прав с надеждата, че момичето с буйната къдрава руса коса и най-пленителната усмивка най-после ще го забележи. Но как да му обърне внимание, при положение че не спираше да подскача и да приканя привържениците на „Тафт“ да викат още по-силно!

Свирката, оповестяваща началото на втората четвъртина, прозвуча твърде скоро, „А“ отново се качи на трибуните, за да бъде изместена от трийсет яки мускулести момчета, и ще не ще, Нат си седна на мястото и се престори на погълнат от срещата.

— Бихте ли ми дали бинокъла си, господине? — попита Флечър бащата на Джими.

— Ама разбира се, моето момче — отвърна сенаторът и му го подаде. — Върни ми го, щом започне втората четвъртина.

Флечър така и не долови тънкия намек в гласа на мъжа — беше се прехласнал по момичето с буквата „А“ върху фланелката. Щеше му се то по-често да поглежда към трибуните на противника.

— Коя си си харесал? — пошушна сенаторът.

— Просто гледах отбора на „Тафт“.

— Да де, но той още не е излязъл на игрището — подсмихна се мъжът. Флечър се изчерви като домат. — „Т“, „А“, „Ф“ или „Т“? — полюбопитства сенаторът.

— „А“, господине.

Сенаторът взе бинокъла, насочи го към второто момиче отляво и зачака то да се обърне.

— Одобрявам избора ти, млади момко, но какво смяташ да предприемеш?

— Нямам представа, господине — отвърна безпомощно Флечър. — Да ви призная, дори не знам как се казва.

— Даян Култър — поясни мъжът.

— Откъде знаете? — учуди се Флечър — дали пък сенаторите не знаеха всичко?

— Направих малко проучване, моето момче. В „Хочкис“ още ли не сте учили за това? — Флечър го погледна стъписано. — Всичко е написано на единайсета страница от програмата на мача — допълни сенаторът и му подаде отворената брошурка.

Единайсета страница беше посветена на агитките на двете училища.

— Даян Култър — повтори Флечър, вторачен в снимката. Беше по-малка от него — на тринайсет години жените още нямат нищо против да съобщават възрастта си, — свирела на цигулка в училищния оркестър. Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на майка си и не е тръгнал на пиано.

Отборът на „Тафт“ отбиваше доста трудно атаките на противника, които следваха една след друга — най-сетне прекоси централната линия и премина в настъпление. Както би могло да се очаква, Даян отново се появи при страничната линия и даде знак на викачите.

— Както гледам, работата наистина е сериозна — отбеляза Том. — Явно ще се наложи да ви представя един на друг.

— Ама наистина ли я познаваш? — пак не му повярва Нат.

— То оставаше да не я познавам! — подсмихна се другото момче. — От двегодишни ходим на едни и същи купони.

— Дали си има гадже? — попита Нат.

— Нямам и понятие. Защо през ваканцията не дойдеш да ни погостуваш една седмица? Другото остави на мен.

— Ама сериозно ли?

— Да, срещу една дребна услуга.

— Каква?

— Преди да дойдеш у нас, да напишеш всички домашни, които ще ни дадат за през ваканцията, така няма да се налага и аз да правя справки.

— Става — съгласи се Нат.

Съдията изсвири със свирката и даде началото на третата четвъртина. След няколко блестящи паса беше ред на отбора на „Хочкис“ да премине в настъпление — имаше преимущество чак до края на четвъртината.

— „Така ти се пада, «Тафт», ще ти натрием носа!“ — изтананика фалшиво сенаторът, когато отборите поискаха прекъсване.

— Остава още една четвъртина — напомни му Флечър, когато той му подаде бинокъла.

— Реши ли, млади момко, на чия страна си, или Мата Хари на ония негодници от „Тафт“ съвсем ти е завъртяла главата?

Флечър го погледна озадачен. Реши да провери коя е тази Мата Хари веднага щом се прибере в пансиона.

— Сигурно живее някъде тук — допълни сенаторът, — в такъв случай ще пратя някой от сътрудниците си да поразузнае, ще му отнеме най-много две-три минути да научи всичко за нея.

— Дори адреса и телефона ли? — смая се Флечър.

— Дори дали си има гадже — отвърна сенаторът.

— Това не е ли злоупотреба със служебното положение? — възкликна момчето.

— Злоупотреба е, и още как! — засмя се сенатор Гейтс. — Но всеки политик ще постъпи като мен, ако това ще му осигури на изборите в необозримото бъдеще още два гласа.

— Дори и да е така, това пак не решава един друг проблем: все пак живея във Фармингтън, не виждам как ще се срещна с нея.

— Я ела след Коледа да ни погостуваш някой и друг ден, а аз ще имам грижата да я поканя заедно с майка й и баща й на тържеството в Капитолия.

— Наистина ли ще го направите заради мен?

— Че защо да не го направя? Но ако си имаш взимане-даване с политици, трябва да се научиш и да се отплащаш за услугите.

— Готов съм на всичко! — възкликна Флечър.

— Никога не го казвай, моето момче! Така веднага се озоваваш в по-неизгодно положение. Единственото, което искам в замяна, е да помогнеш на Джими да не е последен по успех в класа. Така ще ми се отплатиш за услугата.

— Разбрахме се, сенаторе — ръкува се с него момчето.

— Радвам се — рече Гейтс. — Доколкото виждам, Джими ти подражава.

За пръв път някой казваше на Флечър, че би могъл да бъде лидер. Дотогава това дори не му беше хрумвало. Той се замисли върху думите на сенатора и така и не забеляза, че отборът на „Тафт“ е победил и Даян е изтичала от трибуните, за да се впусне в ритуал, какъвто за съжаление изпълняват само победителите. Тази година нямаше да им дадат още един ден ваканция.

В другия край на стадиона Нат и Том стояха пред съблекалните заедно с цяла тумба привърженици на „Тафт“, които с едно изключение чакаха да поздравят своите герои. Когато излезе Даян, Нат сръга Том в ребрата и той пристъпи бързо напред.

— Здравей, Даян — поздрави я и без да чака отговор, добави: — Искам да те запозная с един свой приятел — Нат. Всъщност не аз, а той много иска да се запознае с теб. — Нат се изчерви, и то не само защото на живо Даян му се стори по-хубава, отколкото на снимката. — Живее в Кромуел — поясни Том, — но след Коледа ще дойде да ни погостува някой и друг ден, тогава ще го опознаеш по-добре.

Нат беше сигурен само в едно: за каквото и да беше орисан Том, то не включваше дипломатическата кариера.

8.

Нат седеше на бюрото и се опитваше да се съсредоточи върху Голямата депресия. Бе успял да напише само половин страничка, беше много разсеян. Отново и отново си припомняше кратката среща с Даян. Това не му отнемаше много време, защото момичето не му беше казало и две думи — при тях беше дошъл бащата на Нат, напомнил, че трябва да тръгват.

Нат си беше изрязал от програмата на мача снимката на Даян и където и да отидеше, я носеше със себе си. Вече съжаляваше, че не е взел три програми: малката фотографийка се бе изпомачкала. Сутринта след мача звънна на Том, уж за да обсъдят краха на Уолстрийт, и попита между другото:

— След като си тръгнах, Даян каза ли нещо за мен?

— Каза, че си голям симпатяга.

— Само това ли?

— А какво друго да каже? Бяхте заедно, има-няма, две минути, после баща ти те отведе.

— Хареса ли ме?

— Обясних ти вече, каза, че си голям симпатяга, ако не ме лъже паметта, спомена нещо и за Джеймс Дийн.

— Я не ме баламосвай. Не е споменавала нищо за Джеймс Дийн.

— Така си е, не е.

— Голям гадняр си, така да знаеш.

— Да, но гадняр с телефонен номер.

— Имаш й телефонния номер ли? — ахна невярващо Нат.

— Схватлив си.

— Кажи ми го.

— Написа ли съчинението за Голямата депресия?

— Още не, но до края на седмицата ще бъда готов. Чакай да си взема нещо за писане. — Нат записа номера върху гърба на снимката на Даян. — Как мислиш, дали ще се изненада, ако й звънна?

— Мисля, че ще се изненада, ако не й звъннеш.

— Здравей, обажда се Нат Картрайт, сигурно не ме помниш.

— Не, не се сещам. Подсети ме.

— Момчето, с което се запозна след мача с „Хочкис“, каза ла си, че приличам на Джеймс Дийн.

Нат се погледна в огледалото. Никога дотогава не се беше замислял как изглежда. Наистина ли приличаше на Джеймс Дийн?

Трябваха му цели два дни и още доста репетиции, докато се престраши да набере номера на Даян. След като написа съчинението за Голямата депресия, състави списък с различни въпроси — в зависимост от това кой ще вдигне. Ако се обадеше баща й, Нат щеше да се представи: „Добро утро, господине, казвам се Нат Картрайт. Бих искал да разговарям с дъщеря ви.“ На майка й пък смяташе да обясни: „Добро утро госпожо Култър, казвам се Нат Картрайт. Търся дъщеря ви.“ Ако вдигнеше самата Даян, си беше подготвил десет въпроса — в логическа последователност. Сложи пред себе си на бюрото три листа хартия, пое си дълбоко дъх и набра внимателно цифрите. Даваше заето. Даян сигурно говореше с друго момче. Дали вече се бяха държали за ръце, дали се бяха целували? Дали й беше сериозно гадже? След четвърт час Нат се обади повторно. И този път даваше заето. Дали междувременно не й бе позвънил друг ухажор? Нат изчака само десет минути и опита отново. Още щом чу сигнала „свободно“, усети, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите, и понечи да затвори. Вторачи се в списъка с въпросите. Някой вдигна.

— Ало! — чу се дебел глас.

Не бе нужно да обясняват на Нат, че това е Дан Култър. Той изпусна апарата на земята. Виж ти, боговете да вдигат телефони! При всички положения Нат не си беше подготвил въпроси за брата на Даян. Взе припряно слушалката от пода и я сложи върху вилката.

Прочете си съчинението и чак тогава се обади за четвърти път. Най-после вдигна момиче.

— Даян?

— Не е Даян, сестра й Триша е — обясниха му с глас, от който личеше, че момичето е по-голямо. — Даян я няма, ще се върне след около час. За кого да предам?

— Търси я Нат — отвърна той, — нали ще й предадете, че ще я потърся отново след един час?

— На всяка цена — обеща по-възрастният глас.

— Благодаря — рече Нат и затвори.

През следващия час сигурно си погледна часовника цели шейсет пъти, но пак изчака още петнайсетина минути, преди да набере отново номера на Даян. Беше прочел в списание „Тийнейджър“, че ако харесваш някое момиче, не бива да си много настойчив — само ще го стреснеш и то ще ти избяга.

Най-после вдигнаха.

— Ало — каза по-млад глас. Нат си погледна сценария.

— Търся Даян.

— Здравей, Нат, аз съм, Даян. Триша ми каза, че си ме търсил. Как си?

„Как си“ го нямаше в сценария.

— Добре — успя накрая да промълви Нат. — А ти?

— И аз съм добре — рече момичето.

Пак последва дълго мълчание — Нат търсеше подходящия въпрос.

— Следващата събота ще дойда в Симсбъри, ще погостувам няколко дни на Том — прочете той с равен глас.

— Чудесно! — възкликна Даян. — Може да се видим някъде случайно.

Никъде в сценария не се споменаваха и случайните срещи. Нат се опита да прочете всичките десет въпроса наведнъж.

— Там ли си, Нат? — попита Даян.

— Да, тук съм, тук съм. Дали има някаква надежда да се срещнем, докато съм в Симсбъри?

Въпрос номер девет.

— Да, разбира се — рече момичето. — Ще се радвам.

— Дочуване — каза Нат, загледан в отговор номер десет.

Цяла вечер се мъчеше да си припомни разговора до най-малките подробности, дори си го записа ред по ред. Подчерта три пъти думите й: да, разбира се, ще се радвам. Щеше да отиде на гости на Том след цели четири дни и се запита дали да не звънне на Даян още веднъж — колкото да потвърди, че ще се видят. Пак разгърна списание „Тийнейджър“, да провери какво го съветват там — сякаш бяха предугадили всички трудности, на които се беше натъкнал дотук. В списанието не се споменаваше, че трябва да позвъни още веднъж, затова пък се подчертаваше, че на първата среща трябва да се облече спортно, да е спокоен и ведър и стига да има възможност, да говори за момичетата, с които е излизал. Нат никога не беше излизал с момиче и още по-лошо — нямаше спортни дрехи, ако не броим карираната риза, която бе пъхнал в най-долното чекмедже само час след като я беше купил. Провери колко пари е спестил: седем долара и двайсет цента. Дали щяха да му стигнат за нова риза и всекидневен панталон? Жалко, че нямаше по-голям брат.

Провери за последен път съчинението, което им бяха дали за домашно, само няколко часа преди баща му да го закара в Симсбъри.

Докато пътуваха на север, Нат все се питаше защо не е звъннал още веднъж на Даян — да се разберат къде и кога ще се срещнат. Ами ако беше заминала на гости на някого, да речем, на приятеля си? Дали родителите на Том щяха да му разрешат да използва телефона веднага след пристигането си?

— Божичко! — ахна Нат, когато баща му зави по дълга уличка и подкара покрай оградено пасище, пълно с коне.

Ако не беше толкова смаян, бащата сигурно щеше да се скара на момчето, задето споменава напразно Божието име. Изминаха близо два километра и накрая влязоха в посипан с чакъл двор, където ги посрещна изключително красива къща с бели колони в колониален стил, заобиколена от вечнозелени дървета.

— Божичко! — възкликна още веднъж Нат. Този път вече баща му го схока.

— Извинявай, татко, но Том не ми е споменавал, че живее в такъв палат.

— Че защо да ти споменава? — отвърна баща му. — Винаги е живял тук, къщата не му прави впечатление. Освен това ти е най-добрият приятел не защото живее в огромен дом и ако е искал да те впечатли, е щял да я спомене отдавна. Знаеш ли какво работи баща му? Със сигурност не е застрахователен агент.

— Май е банкер.

— Ами да, Том Ръсел! Как не се сетих! Банка „Ръсел“ — каза баща му, докато спираха пред къщата.

Том ги чакаше на площадката.

— Добър ден, господине, приятно ми е да ви видя — рече момчето, докато отваряше вратата откъм волана.

— И на мен, Том — отговори Майкъл Картрайт, а синът му слезе от колата, понесъл очукано куфарче с инициалите „М. К.“, написани при ключалката.

— Ще пийнете ли нещо с нас?

— Благодаря за поканата — отвърна бащата на Нат, — но жена ми ме чака за вечеря, трябва да се прибирам.

Нат му махна, после той зави по двора и се отправи обратно към Кромуел.

Момчето вдигна очи към къщата и видя, че на горното стъпало пред входната врата е застанал иконом. Той понечи да вземе куфарчето, но Нат продължи да го стиска, докато вървеше след мъжа по широката вита стълба. На втория етаж икономът го заведе в една от стаите за гости. В къщата на Нат имаше само една свободна стаичка, която тук би минала за килер. След като икономът ги остави сами, Том каза:

— Разопаковай си багажа и ела долу в кухнята, ще бъда там с мама.

Нат приседна в края на двойното легло — колкото и да му беше неприятно, знаеше, че не може да покани приятелчето си у тях.

Отне му около три минути да си подреди багажа, състоящ се от две ризи, чифт панталони и вратовръзка. Дълго оглежда банята, провери и леглото — беше мекичко. Изчака още две-три минути, после излезе от стаята и заслиза по широката стълба — дали щеше да намери кухнята? Икономът го чакаше долу. Поведе го по коридора. Докато вървяха, Нат надзърташе във всяко помещение, което подминаваха.

— Стаята хареса ли ти? — попита Том.

— Да, много е хубава — отвърна Нат, схванал, че приятелят му говори съвсем сериозно.

— Това, мамо, е Нат. Най-умното момче в класа, да го вземат мътните дано!

— Много те моля, Том, не ругай — скастри го госпожа Ръсел. — Здравей, Нат, радвам се да се запознаем.

— Добър вечер, госпожо Ръсел, много ми е приятно. Имате прекрасна къща.

— Благодаря, Нат, радвам се, че дойде да ни погостуваш. Искаш ли една кока-кола?

— Да, с удоволствие.

Прислужницата в униформа отиде право при хладилника, извади бутилка кола и добави малко лед.

— Благодаря — повтори момчето и загледа как прислужницата се връща при мивката и продължава да реже домати.

Сети се за майка си в Кромуел. И тя режеше домати, но след като цял ден бе преподавала в училището.

— Искаш ли да те разведа? — предложи Том.

— И още как! — възкликна Нат. — Но първо може ли да се обадя по телефона?

— Излишно е, Даян вече звънна.

— Така ли?

— Да, сутринта, и попита кога точно пристигаш. Помоли да не ти казвам, значи можем да сме сигурни, че проявява интерес.

— Дай тогава да й звънна още сега.

— Не, не, това е последното, което трябва да правиш — охлади ентусиазма му Том.

— Но аз й обещах.

— Знам, но дай първо да се поразходим.

Майката на Флечър го откара у сенатора в Ист Хартфорд, отвори му Джими.

— И не забравяй да се обръщаш към господин Гейтс на „сенаторе“ или „уважаеми господине“.

— Добре, мамо.

— И не му досаждай с тия твои безкрайни въпроси.

— Добре, мамо.

— Не забравяй, че когато разговаряш с някого, през половината време говориш, а през другата половина слушаш.

— Добре, мамо.

— Здравейте, госпожо Давънпорт, как сте? — попита Джими, след като им отвори.

— Благодаря, добре, Джими, а ти как си?

— Страхотно. Мама и татко отидоха някъде по работа, но бих могъл да ви направя чаша чай.

— Не, благодаря, трябва да се връщам, бързам за заседание на управителния съвет на болницата, но на всяка цена да поздравиш от мое име майка си и баща си.

Джими занесе един от куфарите на Флечър горе в стаята, приготвена за него.

— Сложил съм те до мен, ще делим една баня — обясни той.

Флечър остави другия куфар върху леглото и тръгна да разглежда картините по стените: гравюри със сцени от Гражданската война, в случай че тук се озове южняк, забравил кой е победил. Покрай тях Джими се сети да пита приятеля си дали е готов със съчинението за Линкълн.

— Да, а ти намери ли телефонния номер на Даян?

— Намерих го, намерих го, не се притеснявай! Освен това разбрах в кое кафене ходи следобед. Някъде към пет можем да минем оттам уж случайно, а ако не я заварим, татко е поканил родителите й на някакъв прием.

— Ами ако не дойдат?

— Проверих списъка на гостите, потвърдили са, че приемат поканата.

Най-неочаквано Флечър си спомни какво са се споразумели със сенатора.

— Докъде стигна с домашното?

— Не съм и почвал — призна си Джими.

— Ако не го напишеш, нищо чудно господин Хейскинс да те остави на поправителен и тогава вече няма да мога да ти помогна.

— Така си е, знам обаче и какво сте се разбрали с баща ми.

— Ако искам да си изпълня обещанието, още утре трябва да се залавяме за работа. Като начало ще работим по два часа всяка сутрин.

— Тъй вярно — подвикна Джими и застана мирно. — Но я първо се преоблечи, пък после ще му мислим за утре — допълни той.

Флечър беше сложил в куфарите цели пет-шест ризи и два чифта панталони, но пак не бе решил какво да облече за първата си среща с момиче. Тъкмо да попита приятеля си, когато той рече:

— Хайде, подреди си нещата и след това ела в хола. Банята е в дъното на коридора.

Флечър се преоблече набързо и сложи ризата и панталона, които беше купил предния ден от шивач, препоръчан от баща му. Погледна се в голямото огледало. Нямаше представа как изглежда, защото никога дотогава не се беше вълнувал от дрехи. „Дръжте се нехайно, изглеждайте страхотно“, беше чул как един дисководещ съветва своята радиоаудитория, но какво ли означаваше това? Реши, че ще му мисли после. Докато слизаше на долния етаж, чу откъм хола гласове, един от които му беше непознат.

— Мамо, нали помниш Флечър? — попита Джими, когато приятелят му влезе при тях в стаята.

— То оставаше да не го помня! Баща ти само това повтаря колко хубаво са си поприказвали на мача с „Тафт“.

— Колко мило, че не ме е забравил! — възкликна Флечър, без да я гледа.

— Знам и че изгаря от нетърпение да се видите отново.

— Много мило — повтори момчето.

— А това е малката ми сестричка Ани — представи я Джими. Момичето се изчерви, но не само защото не обичаше брат му да го описва като „малката ми сестричка“: още откакто беше влязъл в хола, приятелят на Джими не сваляше очи от Ани.

9.

— Добър вечер, госпожо Култър, радвам се да ви видя със съпруга ви, това сигурно е дъщеря ви Даян, нали не греша?

Господин и госпожа Култър се почувстваха поласкани, защото никога досега не се бяха срещали със сенатора, освен това бяха заклети републиканци и на последния мач по американски футбол срещу отбора на „Хочкис“ синът им бе вкарал победния гол.

— Е, Даян, искам да те представя на един човек — продължи Хари Гейтс и огледа залата с надеждата да открие Флечър, който допреди миг бе стоял до него. — Странно, странно! — възкликна той. — Трябва да се запознаеш на всяка цена с него. В противен случай няма да си удържа на обещанието — рече той накрая, но не обясни за какво обещание говори. — Къде ли изчезна Флечър? — попита сенаторът сина си, след като семейство Култър отиде при другите гости.

— Стига да откриеш Ани, и Флечър е някъде наблизо, откакто е пристигнал в Хартфорд, не се отделя и на крачка от нея. Дори мисля да му купя кучешка каишка и да му викам Флеч.

— Виж ти! — учуди се Хари Гейтс. — Дано не е решил, че това го освобождава от условията в нашето споразумение.

— Не бой се — успокои го Джими. — Днес сутринта цели Два часа сме зубрили „Ромео и Жулиета“. Познай на кого се оприличава Флечър.

Сенаторът се усмихна.

— А ти като кого се виждаш? — попита той.

— Като Меркуцио.

— А, не — възрази баща му. — Можеш да си Меркуцио само ако Флечър започне да ухажва Даян.

— Не разбирам.

— Питай него. Той ще ти обясни.

Отвори Триша. Беше облечена в екип за тенис.

— Даян у дома ли е? — попита Нат.

— Не, отиде с майка и татко на някакъв прием в Капитолия. Ще се върне след около час. Между другото, аз се казвам Триша. Разговаряхме по телефона. Тъкмо смятах да пийна една кока-кола. Ти искаш ли?

— Брат ти вкъщи ли е?

— Не, на тренировка е.

— Няма да ти откажа.

Триша го заведе в кухнята и му посочи табуретката от другата страна на масата. Без да казва нищо, момчето седна, а тя отвори хладилника. Наведе се да извади две бутилки кола и късата й поличка се вдигна. Нат се втренчи като невидял в белите й гащета.

— Кога според теб ще се приберат? — попита я, докато тя слагаше в чашите кубчета лед.

— Нямам представа, засега, щеш не щеш, ще трябва да се задоволиш с моята компания.

Нат отпи от колата — не знаеше какво да каже, беше му се сторило, че с Даян са се разбрали да ходят на „Да убиеш присмехулник“.

— Не проумявам какво толкова й харесваш — сподели Джими.

— Тя притежава всички качества, които липсват на теб — подсмихна се Флечър. — Умна, красива, забавна и…

— Сигурен ли си, че говориш за сестра ми?

— Ами да. Бива ли да си толкова късоглед!

— Между другото, Даян Култър дойде преди малко с техните. Татко пита дали още искаш да се запознаеш с нея.

— Не изгарям от желание. Тя е изпята песен, преотстъпвам ти я.

— Не, благодаря, не съм опрял до твоите огризки — отсече Джими. — Между другото, казах на татко за „Ромео и Жулиета“ и че се виждам като Меркуцио.

— Само в случай че тръгна със сестрата на Дан Култър, но това семейство вече не ме вълнува.

— Нещо не разбирам.

— Ще ти обясня утре сутринта — обеща Флечър точно когато сестрата на Джими се появи отново, понесла две чаши минерална вода.

Свъси се на брат си и той побърза да се махне. Известно време и двамата с Флечър мълчаха, после Ани попита:

— Искаш ли да ти покажа пленарната зала?

— Искам, разбира се — съгласи се той.

Момичето се обърна и тръгна към изхода, следвано на една крачка разстояние от Флечър.

— Дали не ме лъжат очите? — възкликна Хари Гейтс и се взря в жена си, когато дъщеря му излезе заедно с приятеля на сина му от залата.

— Не, не те лъжат — увери го Марта Гейтс, — но лично аз не се притеснявам особено. Съмнявам се някой от двамата да е в състояние да съблазни другия.

— Сигурен съм, че помниш: това не ме спря да опитам на техните години.

— Политик до мозъка на костите! Поредната случка, която си разкрасил с времето. Ако не греша, не ти, а аз съблазних теб.

Нат тъкмо отпиваше от кока-колата, когато усети върху крака си дланта на Триша. Изчерви се, но дори не опита да се дръпне. Момичето му се усмихна през масата.

— Ако искаш, и ти можеш да сложиш ръка върху бедрото ми.

Нат реши, че ако не го направи, Триша ще го помисли за грубиян, затова се пресегна под масата и я пипна по бедрото.

— Браво на теб! — възкликна тя и отпи от колата. — Сега вече се държиш по-дружелюбно.

Нат си замълча, а Триша плъзна длан нагоре по току-що изгладените му панталони.

— Прави каквото правя и аз — посъветва го тя.

Той премести ръка нагоре по бедрото й, но напипа подгъва на поличката за тенис и спря. Триша се пресегна към чатала му.

— Имаш да догонваш — оповести тя и се зае да разкопчава най-горното копче на панталона му. — Бръкни под полата, де, какво ме пипаш през нея! — добави момичето, явно изобщо не се шегуваше.

Нат пъхна длан под полата й, а тя продължи да разкопчава панталона му. Момчето напипа гащетата й и пак се подвоуми. Не помнеше в списание „Тийнейджър“ да обясняват какво се прави оттук нататък.

— Това е пленарната зала — рече Ани и двамата се взряха от балкона към полумесеца столове, тапицирани със синя кожа.

— Много е красиво! — възкликна Флечър.

— Според татко някой ден и ти ще седиш тук, дори може би ще се издигнеш още повече. — Флечър не отговори, понеже нямаше и представа на какви изпити трябва да се яви човек, за да стане политик. — Чух как казва на мама, че не е срещал по-будно момче от теб.

— Е, нали ги знаеш като какви се славят политиците! — отбеляза Флечър.

— Да, знам, но аз винаги долавям кога татко не е убеден в онова, което казва — тогава се подсмихва, а онзи път изобщо не се усмихваше.

— Той къде седи? — поинтересува се момчето колкото за да смени темата.

— Като председател на парламентарната група на мнозинството седи на третото място на първия ред отляво — обясни Ани и посочи долу, — но по-добре да не ти разказвам всичко, защото знам, че татко изгаря от нетърпение да те разведе из Капитолия.

Той усети как момичето го докосва по ръката.

— Извинявай — рече Флечър и се дръпна, решил, че е станала някаква грешка.

— Я не се занасяй! — възкликна Ани.

Отново го хвана за ръката и този път я задържа.

— Дали да не се върнем на приема? — попита Флечър. — Сигурно вече се чудят къде сме.

— А, не се и съмнявам — каза Ани, но не се помръдна. — Някога целувал ли си се с момиче, Флечър? — попита го тихо.

— Не, не съм — призна си той и се изчерви като домат.

— А искаш ли?

— Да.

— Искаш ли да ме целунеш?

Той кимна, сетне се извърна и видя как Ани затваря очи и издава устни. Провери дали всички врати са затворени, сетне се наведе и целуна момичето лекичко по устата. Ани отвори очи.

— Знаеш ли какво е френска целувка? — попита тя.

— Не — отговори Флечър.

— И аз не знам — призна си чистосърдечно Ани. — Ако разбереш, ще ми кажеш, нали?

— На всяка цена — обеща момчето.