Синове на съдбата

44.

Това не бе първият случай в американската история, когато върху бюлетините беше написано името на мъртъв кандидат, със сигурност не за пръв път един от кандидатите бе арестуван, но колкото и да търсеха, историците така и не откриха двете неща да са станали в един и същи ден.

Началникът на полицията разреши на Нат да се обади само на един човек — Том, който, макар и да бе три след полунощ, още будуваше.

— Ще събудя Джими Гейтс и идвам веднага в участъка. Тъкмо бяха приключили с взимането на отпечатъците, и Том дойде заедно с адвоката.

— Нали го помниш Джими, беше наш консултант, когато се сляхме с „Феърчайлд“ — каза той.

— Да, помня го — потвърди Нат и продължи да бърше ръцете си — беше ги измил, за да се махне мастилото по пръстите му.

— Разговарях с началника — уточни Джими, — не възразява да ви пусне, но утре в десет сутринта трябва да се явите в съда, за да ви предявят обвинение. Ще поискам да ви пуснат под гаранция, не виждам причина да откажат.

— Благодаря — рече безизразно Нат. — Нали помните, Джими, преди да започнем да изкупуваме акциите на „Феърчайлд“, ви помолих да ми намерите най-добрия адвокат по търговско право, който да ни представлява.

— Да, помня — потвърди другият мъж — и вие винаги сте подчертавали, че Логан Фицджералд се е справил блестящо.

— Повече от блестящо — промълви тихо Нат, — сега обаче искам да ми намерите най-добрия адвокат по наказателно право.

— Утре, когато се срещнем, ще ви дам две-три имена — да си изберете. В Чикаго има едно момче, което наистина е невероятно, дано само не е заето — рече Джими точно когато при тях дойде шефът на полицията.

— Господин Картрайт, може ли едно от момчетата да ви откара вкъщи?

— Не, благодаря, господин Кълвър, много мило от ваша страна, но аз ще откарам кандидата — намеси се Том.

— Вече казваш „кандидата“ едва ли не по инерция, сякаш това е малкото ми име — отбеляза Нат.

Докато се връщаха, той разказа на приятеля си какво точно се е случило у Елиот.

— Излиза, че в крайна сметка трябва да решат на кого да повярват, на теб или на нея — рече Том, докато спираше пред къщата на Нат.

— Да, и се опасявам, че моят разказ, макар и да отговаря на истината, ще бъде по-неубедителен от нейния.

— Хайде да го обсъдим утре сутринта — предложи другият мъж. — А сега се опитай да поспиш.

— Вече е утре сутринта — напомни Нат, загледан в първите слънчеви лъчи, прокраднали се по моравата.

Су Лин стоеше на отворената врата.

— Повярваха ли изобщо?…

Нат й обясни какво е станало в полицейския участък и жена му възкликна.

— Жалко!

— Какво „жалко“? — не я разбра той.

— Че не си го убил.

Нат се качи направо горе, мина през спалнята и влезе в банята. Смъкна дрехите си и ги напъха в найлонов плик. Смяташе да ги хвърли, та да не му напомнят за този ужасен ден. Застана под душа, който го зашиба с ледени струйки. Сложи си други дрехи и отиде при жена си в кухнята. На стената бе закачена програмата му за деня на изборите — в нея не се споменаваше, че трябва да се яви пред съда по обвинение в убийство.

Том се появи в девет. Съобщи, че изборите вървят бързо, така, сякаш в живота на Нат не се е случило нищо.

— Веднага след телевизионните дебати са направили проучване на общественото мнение — обясни той на приятеля си, — според него водиш с шейсет и три пункта, Елиот е събрал трийсет и седем.

— Но това е било, преди да ме задържат за убийството на втория кандидат — напомни Нат.

— Няма да се учудя, ако след като се разчуе, пунктовете ти скочат на цели седемдесет и три — отвърна другият мъж.

Никой не се засмя.

Том се постара да насочи вниманието към предизборната кампания, та да не мислят за Люк. Не се получи. Той погледна към часовника в кухнята.

— Време е да тръгваме — подкани той приятеля си, който се обърна и прегърна Су Лин.

— Не, идвам с теб — спря го тя. — Нат може и да не го е убил, но ако ми беше паднало на мен, щях да го направя.

— Аз също — промълви тихо Том, — нека обаче ви предупредя: когато стигнем в съда, там ще гъмжи от репортери. Правете се на ударени и си трайте — каквото и да кажете, утре ще се появи по първите страници на вестниците.

Докато излизаха от къщата, ги пресрещнаха цяла сюрия журналисти и три снимачни екипа, които обаче само ги изгледаха как се качват в автомобила. Том подкара през града, а Нат и Су Лин се хванаха за ръце — така и не забелязваха, че който ги види, им маха за поздрав. Когато след петнайсетина минути бяха пред стълбите на съда, Нат се изправи пред най-многолюдната тълпа, която бе виждал от началото на предизборната кампания.

Шефът на полицията явно беше очаквал да има стълпотворение, защото бе пратил двайсет униформени ченгета, които изтласкаха множеството, за да сторят път на Нат и придружаващите го. Но не се получи: оказа се, че двайсетината полицаи не са достатъчни, за да озаптят фотографите и репортерите, които крещяха един през друг, блъскаха Нат и Су Лин и не ги оставяха да се качат по стъпалата. Тикаха в лицето на Нат микрофони, обсипваха го от всички посоки с въпроси.

— Вие ли убихте Ралф Елиот? — подвикна един от журналистите.

— Ще се откажете ли от участие в изборите? — не остана по-назад друг и поднесе микрофон.

— Майка ви наистина ли е била проститутка, госпожо Картрайт?

— Смятате ли, Нат, че още можете да победите?

— Ребека Елиот била ли ви е любовница?

— Какви, господин Картрайт, бяха последните думи на Елиот?

Най-сетне минаха през летящата врата и видяха, че Джими Гейтс стои в дъното и ги чака. Той отведе Нат на скамейката пред съдебната зала и му съобщи какъв точно е редът.

— Заседанието ще продължи най-много пет минути — обясни адвокатът. — Ще се представите, после ще изслушате обвинението и ще заявите, че сте невинен. След това ще подам искане да ви пуснат под гаранция. Щатската прокуратура е определила петдесет хиляди долара гаранция и аз не възразих. След като подпишете документите, ще ви пуснат и няма да ви се налага да идвате в съда, докато не насрочат делото.

— А според вас кога ще стане това?

— Обикновено всичко трае около половин година, аз обаче настоях да ускорят нещата заради наближаващите избори.

Нат се възхити от професионалния подход на Джими и си спомни, че освен всичко останало той е и пръв приятел на Флечър Давънпорт. Но се надяваше, че като всеки добър адвокат и той знае какво е „да си държиш езика зад зъбите“. Джими си погледна часовника.

— Трябва да влизаме, не бива да допускаме съдията да ни чака.

Нат влезе в препълнената съдебна зала и заедно с Том мина по пътеката в средата. Беше изненадан, че мнозина протягат ръка да се здрависат с него и дори му пожелават успех — имаше чувството, че е не в съд, а на предизборно събрание. Когато стигнаха в предната част на залата, Джими отвори вратичката, отделяща съдиите, прокурорите и подсъдимите от хората, дошли да позяпат. После отведе Нат на масата вляво и му каза да седне, след което се разположи на стола до него. Докато чакаха съдията, Нат погледна към щатския прокурор Ричард Ебдън, човек, от когото винаги се бе възхищавал. Знаеше, че той може да е страховит противник — как ли Джими щеше да посъветва клиента си да се държи с него.

— Всички да станат прави. Съдията Дийкинс.

Всичко се разигра точно както бе предсказал Джими и след пет минути те вече бяха на улицата, където се изправиха пред същите репортери, задали същите въпроси, които пак си останаха без отговор.

Докато си проправяха през навалицата път към чакащия автомобил, Нат отново се изуми колко много хора напират да му стиснат ръката. Том им каза да вървят по-бавно, спомнил си, че тези кадри ще бъдат излъчени в обедните новини. Нат поговори с всеки, отнесъл се доброжелателно с него, но така и не се сети какво да отговори на един мъж, който възкликна:

— Радвам се, че сте го убили това леке.

— Право към вас ли да карам? — попита Том, докато пъплеше през блъсканицата.

— А, не, дай да отскочим до банката и да обсъдим нещата — предложи Нат.

Спряха само веднъж, за да купят първото издание на „Курант“ — бяха чули как едно вестникарче крещи:

— Картрайт обвинен в убийство.

Том прояви интерес единствено към проучването на общественото мнение, резултатите от което бяха поместени на втора страница: сега Нат водеше с цели двайсет пункта пред Елиот.

— А на друг въпрос избирателите отговарят, че не бива да се отказваш — отбеляза Том, сетне продължи да чете.

По едно време вдигна рязко очи от вестника, но не каза нищо.

— Какво има? — попита Су Лин.

— Седем на сто са казали, че ако си ги помолел, и те на драго сърце са щели да убият Елиот.

Пред банката ги причакваше поредната тумба репортери и оператори, натъкнали се на същото ледено мълчание. Секретарката на Том ги пресрещна в коридора и съобщи, че избирателната активност на първичните избори е необичайно висока за този час на деня: републиканците очевидно искаха да се знае какво е мнението им.

Насядаха в заседателната зала и първото, което Нат каза, бе:

— Каквито и да са резултатите, партията вероятно очаква да се откажа и при тези обстоятелства ми се струва, че това е най-доброто, което мога да направя.

— Защо не оставиш да решат избирателите? — намеси се Су Лин. — Ако повечето те подкрепят, продължи да се бориш, така ще убедиш съдебните заседатели, че си невинен.

— И аз съм на това мнение — каза Том. — Кого друг да издигне партията, Барбара Хънтър ли? Дай да спестим на електората поне това.

— А вие, Джими, какво мислите? Все пак сте мой адвокат.

— По този въпрос не мога да ви дам безпристрастно становище — призна си той. — Както ви е известно, кандидатът на демократите ми е най-добрият приятел, но ако трябваше да съветвам него при същите обстоятелства и знаех, че е невинен, щях да му кажа да не се предава и да им натрие носовете на тия негодници.

— Все пак е възможно да изберат и мъртвец, тогава само Господ Бог знае какво ще се случи.

— Името му ще си остане върху бюлетината и ако избирателите гласуват за него, партията вероятно ще покани някого, който да го представлява — напомни Том.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Нат.

— Повече от сериозно. Твърде често се спират на съпругата на кандидата и мен ако питаш, Ребека Елиот веднага ще се възползва от случая.

— Ако вас ви осъдят — допълни Джими, — тя със сигурност може да разчита, че хората ще гласуват за нея от състрадание.

— По-важното е дали можете да ми предложите адвокат, който да ме защитава в съда — напомни Нат.

— Не един, а цели четирима — отвърна Джими, след което извади от чантата си дебела папка. Отвори я. — Двама от Ню Йорк, и двамата са ми препоръчани от Логан Фицджералд, един от Чикаго, работил е по „Уотъргейт“, и четвъртият е от Далас. От десет години е губил само едно дело, и то защото убийството, извършено от клиента му, е било заснето с видеокамера. Днес смятам да се свържа по телефона и с четиримата, за да разбера дали са свободни. Около делото ще се вдигне голям шум, предполагам, че и четиримата ще се постараят да се освободят.

— А в Кънектикът няма ли адвокати, достойни да влязат в списъка? — попита Том. — Ако защитникът е от нашия щат, съдебните заседатели ще се вслушат по-внимателно в пледоарията му.

— Съгласен съм — рече Джими, — но единственият човек от същия калибър е прекалено зает.

— Кой? — поинтересува се Нат.

— Кандидатът на демократите за губернатор.

Нат се усмихна за пръв път.

— В такъв случай избирам него.

— Но точно сега той провежда предизборна кампания.

— Ако случайно не сте забелязали, това важи с пълна сила и за обвиняемия — напомни Нат, — пък и да не забравяме, изборите са след цели девет месеца. Ако случайно се окаже, че той ще се състезава с мен, тъкмо ще знае къде се намирам във всеки момент.

— Но… — повтори Джими.

— Предайте на господин Флечър Давънпорт, че ако се преборя за кандидат на републиканците, държа той да ме защитава в съда, и не разговаряйте с никого, докато Давънпорт не ми откаже. Ако онова, което съм чувал за него, е вярно, съм повече от сигурен, че ще се съгласи да ми бъде адвокат в това дело.

— Добре, щом настоявате, господин Картрайт.

— Да, настоявам — повтори Нат.

В осем вечерта, когато първичните избори приключиха, Нат спеше в колата на Том, който го караше към къщи. Шефът на предизборния му щаб реши да го остави да си почине. Нат не помнеше нищо друго, освен че, когато се е събудил, е видял до себе си на леглото Су Лин. Първата му мисъл беше за Люк. Жена му го погледна съсредоточено и му стисна ръката.

— Не — прошепна тя.

— Какво „не“? — учуди се Нат.

— Виждам по очите ти, скъпи, че се питаш дали искам да се откажеш, за да погребем както трябва Люк, и отговорът ми е „не“.

— Но първо трябва да се заемем с погребението, а после да се подготвим за процеса, да не говорим пък за самия процес.

— Да не говорим освен това за безкрайните часове, когато ще живееш само с черни мисли и ще ти бъде непоносимо трудно, ето защо отговорът ми пак е „не“.

— Неразумно е да очакваме, че съдебните заседатели няма да повярват на покрусената вдовица, която на всичкото отгоре се кълне, че е видяла с очите си убийството на своя съпруг.

— То оставаше да не го е видяла с очите си! — възкликна Су Лин. — Нали именно тя му е теглила куршума.

Телефонът върху нощното й шкафче иззвъня. Тя вдигна и заслуша внимателно, после си записа върху тефтерчето до апарата две цифри.

— Благодаря — каза Су Лин. — Ще му предам.

— Ще му предадеш какво? — попита Нат.

Тя откъсна листчето и го подаде на мъжа си.

— Обади се Том. За да ти съобщи резултатите от първичните избори.

Върху листчето беше написала само числата „69/31“.

— Кой все пак ги е получил тия шейсет и девет? — възкликна Нат.

— Следващият губернатор на Кънектикът — отвърна Су Лин.

По молба на директора господин Хендерсън опелото на Люк бе отслужено в параклиса към училище „Тафт“. Той обясни, че много от учениците искали да присъстват. Чак след смъртта на сина си Нат и Су Лин осъзнаха, че той е бил всеобщ любимец. Службата бе съвсем скромна, хорът, където Люк също беше пял и много се бе гордял с това, изпълни „Йерусалим“ на Уилям Блейк и „Не палувай“ на Коул Портър. Кати прочете откъс от Свещеното писание, милият стар Томо — друг, прощалното слово произнесе директорът.

Той подчерта колко стеснителен е бил Люк, как не е искал да бие на очи, как всички са го обичали и са му се възхищавали. Напомни на присъстващите колко добре момчето е изиграло ролята на Ромео и как едва тази сутрин директорът е разбрал, че Люк е бил приет в Принстънския университет.

Неколцина ученици и ученички от девети клас, участвали заедно с Люк в представлението на драмсъстава, изнесоха ковчега от параклиса. Този ден Нат научи много за сина си и се почувства гузен, задето чак сега е разбрал колко силно впечатление е правел той на връстниците си.

След опелото Нат и Су Лин отидоха у директора, който бе поканил в дома си най-близките приятели на Люк. Вътре нямаше къде игла да падне, но както господин Хендерсън обясни на Су Лин, всички смятали, че са добри приятели на момчето.

— Беше истински дар — каза простичко директорът.

Председателят на ученическия съвет в класа подари на Су Лин албум със снимки и кратички съчинения, написани от съучениците на сина й. След време, ако му докривееше, Нат отгръщаше албума, четеше някое от съчиненията и разглеждаше снимките. Имаше обаче една бележка, към която се връщаше отново и отново: „Люк бе единственото момче, което, докато е разговаряло с мен, нито веднъж не е споменало тюрбана или цвета на кожата ми. Той просто не ги забелязваше. Надявах се да ми бъде приятел до края на живота. Малик Синг, 16 г.“

След като си тръгнаха от къщата на директора, Нат зърна Кати — свела глава, тя седеше сам-сама в парка. Су Лин се приближи и седна до нея. Прегърна я и се помъчи да я успокои.

— Той те обичаше много — каза й.

Кати вдигна глава, по страните й се стичаха сълзи.

— Така и не му казах, че и аз го обичам.

45.

— Не мога да го направя — отсече Флечър.

— Защо? — учуди се Ани.

— Готов съм да ти посоча стотици причини.

— Или по-скоро стотици оправдания.

— Как ли не, да защитавам в съда човека, когото се опитвам да победя — продължи той, без да й обръща внимание.

— Без страх и уплаха — издекламира жена му.

— И как според теб, ако го защитавам в съда, ще водя предизборната си кампания?

— О, това е най-лесното. — Тя помълча-помълча и добави: — Откъдето и да го погледнеш.

— Откъдето и да го погледнеш ли? — повтори Флечър.

— Ами да. Ако е извършил убийството, дори няма да бъде кандидат на републиканците.

— А ако не го е извършил?

— Тогава ще събереш овациите, задето благодарение на теб са го признали за невинен.

— Не виждам никакъв смисъл. Неразумно е.

— Още две оправдания.

— Защо си на негова страна? — подвикна мъжът й.

— Не съм на негова страна — натърти Ани. — Ако цитираме професор Ейбрахамс, съм на страната на справедливостта.

Известно време Флечър мълча.

— Какво ли щеше да направи той, ако беше на мое място?

— Знам прекрасно какво щеше да направи… „Но някои хора, още завършили-незавършили университета, забравят тези високи изисквания…“

— „Дано поне един човек в курса…“ — довърши вместо нея Флечър често повтаряните думи на професора.

— Защо не се срещнеш с него? — предложи Ани. — Тогава може би ще се убедиш, че…

Въпреки безбройните предупреждения на Джими и яростното негодувание на местните демократи — всъщност на всички без Ани — двамата се разбраха да се срещнат в неделя.

Уговориха се да се видят във „Феърчайлд-Ръсел“ — рано в неделя по Мейн Стрийт едва ли щеше да има много хора.

Нат и Том дойдоха в десет без нещо и за пръв път от доста години на председателя на управителния съвет му се наложи сам да отключва входната врата и да изключва алармата. Не чакаха дълго — след броени минути в горния край на стълбите пред банката се появиха и Флечър и Джими. Том побърза да ги отведе в заседателната зала.

Джими представи на най-важния си клиент своя най-добър приятел и двамата се загледаха — не знаеха кой би следвало да направи първата крачка.

— Много мило от ваша страна…

— Изобщо не очаквах…

И двамата се засмяха и се ръкуваха сърдечно.

Том предложи Флечър и Джими да седнат на масата срещу тях с Нат. Флечър кимна, разположи се, отвори чантата и извади тефтер, който сложи пред себе си заедно с химикалка — беше я взел от вътрешния си джоб.

— В началото разрешете да ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем — подхвана Нат. — Мога да си представя на каква ожесточена съпротива от всички страни сте се натъкнали и съзнавам, че не ви е било никак лесно да вземете такова решение.

Джими сведе глава.

— Трябва да благодарите на жена ми — отвърна Флечър, вдигнал ръка. Замълча, сетне добави: — Не на мен. Но трябва да убедите не нея, а именно мен.

— В такъв случай благодарете от мое име на госпожа Давънпорт. Бъдете сигурен, че ще отговоря на всички въпроси, които ми зададете.

— Имам само един въпрос — каза Флечър, загледан надолу към празния лист, — и то въпрос, какъвто един адвокат не задава никога, за да не изпада в неловко положение. Сега обаче изобщо няма да обсъждам с вас случая, ако не ми отговорите на него.

Нат кимна, но не каза нищо. Флечър вдигна глава и се вгледа в човека, който вероятно щеше да му бъде съперник в изборите. Нат не извърна очи.

— Вие ли убихте Ралф Елиот?

— Не, не съм го убил аз — натърти без колебание Нат.

Флечър отново погледна празния лист пред себе си, вдигна го и отдолу се видя вторият лист в бележника, запълнен отгоре до долу със старателно обмислени въпроси.

— В такъв случай нека ви попитам… — рече Флечър и вдигна очи към своя клиент.

Делото беше насрочено за втората седмица на юли. Нат се учуди, че след като новият му адвокат го е накарал да повтори неколкократно разказа си и е изяснил всички подробности до последната, двамата почти не са се срещали. Знаеха, че показанията на обвиняемия са твърде важни, въпреки това Флечър отдели точно толкова време и на показанията, които Ребека Елиот бе дала на два пъти в полицията, на доклада на Дон Кълвър за случилото се онази нощ и на записките на детектив Петровски, натоварен да разследва убийството. Той предупреди Нат:

— Прокурорът е подковал добре Ребека, тя е обмислила и отрепетирала всички въпроси, които могат да ви хрумнат. В деня, когато застане на свидетелското място, ще се е подготвила не по-зле от актриса на премиера. Въпреки това госпожа Елиот има проблем — натърти Флечър.

— Какъв? — полюбопитства Нат.

— Ако е убила мъжа си, значи със сигурност е излъгала в полицията и е скрила нещо. Трябва да разберем какво.

Интересът към изборите за губернатор се разпростря далеч извън пределите на Кънектикът. Списания, толкова различни като „Ню Йоркър“ и „Нашънъл Енкуайърър“, поместиха статии, посветени на двамата мъже, и в деня, за когато бе насрочено делото, нямаше свободни хотелски стаи в радиус от трийсет и пет километра от Хартфорд.

До изборния ден оставаха още три месеца и от проучванията на общественото мнение се виждаше, че Флечър води с дванайсет пункта, той обаче беше наясно, че стига да докаже невинността на Нат, резултатът ще се преобърне буквално за един ден.

Съдебното заседание бе насрочено за единайсети юли, но големите телевизионни канали вече бяха наслагали камери по покривите на сградите срещу съда и по тротоарите, по улиците също имаше екипи с подвижни камери, готови да вземат интервю от всеки, свързан поне малко с процеса, макар че оставаха доста дни, преди Нат да чуе думите „Всички да станат прави.“

Двамата с Флечър се стараеха да провеждат предизборните си кампании така, сякаш това им е обичайната работа, въпреки че никой не се хващаше на тази въдица. Бързо установиха, че няма зала, пък била тя и в най-затънтения избирателен район, която да не са в състояние да напълнят до краен предел. И двамата трябваше да присъстват на благотворително мероприятие за набиране на средства, с които към болница „Гейтс“ да бъде построено ортопедично отделение, и се оказа, че на черно билетите за него вървят по петстотин долара единият. Това бяха сред малкото избори, когато средствата за кампаниите направо се лееха като из ведро. Седмици наред Флечър и Нат бяха по-големи звезди и от Франк Синатра.

В нощта преди съдебното заседание и двамата не мигнаха, а шефът на полицията Дон Кълвър дори не си направи труда да ляга. Беше наредил пред съда да дежурят сто униформени полицаи, макар че, както отбеляза мрачно, дребните престъпници в Хартфорд само това и чакаха.

Флечър се появи пръв на стълбището пред съда и обясни пределно ясно на причакалите го репортери, че ще отговаря на въпроси и ще дава изявления едва след произнасянето на присъдата. Подир няколко минути дойде и Нат, придружаван от Том и Су Лин, и ако не беше полицейският кордон, те сигурно така и нямаше да се доберат до сградата на съда.

След като влязоха, Нат тръгна по мраморния коридор право към зала седма — мнозина се обръщаха към него с мили думи, но както го бе помолил адвокатът, той само кимаше любезно. Влезе в залата и под погледите на най-малко петстотин души, впили очи в него, тръгна по пътеката в средата, за да седне отляво на Флечър.

— Добро утро, господин адвокат — поздрави той.

— Добро утро, Нат — отвърна Флечър, след като вдигна очи от купчината книжа пред себе си, — дано не умреш от скука, цяла седмица ще избираме съдебни заседатели.

— Вече решил ли си как изглежда идеалният съдебен заседател? — усмихна се другият мъж.

— Не е толкова лесно, още не знам кого да предпочета, хора, които подкрепят теб или мен.

— Нима в Хартфорд ще се намерят цели дванайсет души, които да подкрепят теб! — възкликна Нат.

Адвокатът се усмихна.

— Радвам се, че не си загубил чувството си за хумор, но след като съдебните заседатели положат клетва, искам да изглеждаш сериозен и угрижен. Като човек, спрямо когото е извършена голяма несправедливост.

Флечър се оказа прав: след доводите, контрадоводите и множеството възражения, изказани и от двете страни, съдебният състав от дванайсет души и две резерви бе уточнен чак в петък. В него влизаха седем мъже и пет жени. Две от жените и един от мъжете бяха чернокожи, петима бяха с професии, имаше и две работещи майки, трима работници, една секретарка и един безработен.

— А какви са политическите им убеждения? — подметна Нат.

— Предполагам, че четирима са републиканци, четирима — демократи и четирима още се колебаят.

— Каква е следващата задача за решаване, господин адвокат?

— Как да те измъкна сух от водата и същевременно да спечеля гласовете на четиримата колебаещи се — отвърна Флечър, преди да се разделят на долното стъпало пред съда.

Нат забеляза, че вечер, след като се прибере, бързо забравя процеса и мислите му отново и отново го връщат към Люк, Колкото и да се опитваше да обсъжда със Су Лин нещо друго, в съзнанието му неизменно изникваше неговият образ.

— Ако бях споделила с Люк тайната си — все се вайкаше майката, — той вероятно и досега щеше да бъде жив.

46.

Следващия понеделник съдебните заседатели положиха клетва и съдията Краватс покани щатския обвинител да направи встъпително слово.

Ричард Ебдън стана бавно от мястото си. Беше снажен, изискан беловлас мъж, славеше се с това, че всички съдебни заседатели му имат страха. В първия ден на всяко съдебно заседание задължително се явяваше в един и същ тъмносин костюм. Бялата му риза и синята вратовръзка вдъхваха доверие.

Прокурорът се гордееше с професионалния си път, което съдържаше известна ирония, понеже той бе благ човек, който си обича семейството, не пропуска църковна служба и дори пее в местния хор. Ебдън се изправи, изтика стола назад, застана насред залата и се извърна с лице към съдебните заседатели.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — подхвана той,

— прокурор съм от дълги години и рядко съм се натъквал на по-ясен случай на предумишлено убийство.

Флечър се наведе към Нат и прошепна:

— Не се притеснявай, винаги започва пледоарията си така, сега следва „Но въпреки това“…

— Но въпреки това искам да ви напомня какво се е разиграло в нощта срещу тринайсети февруари. Господин Картрайт — продължи прокурорът и се извърна бавно с лице към обвиняемия — е участвал в телевизионно предаване заедно с Ралф Елиот, обичан и много уважаван в обществото човек, и още по-важно, човек, който е имал всички шансове да спечели първичните избори на републиканците и вероятно да стане губернатор на любимия ни щат. Бил е в разцвета на житейския си път, жънел е успех след успех и в скоро време е щял да се радва на признанието на избирателите, благодарни за дългогодишната му безкористна служба в полза на обществото, а каква награда е получил? Накрая е бил убит от прекия си съперник. Как се е разиграла тази никому ненужна трагедия? Към господин Картрайт е отправен въпрос дали жена му е незаконна имигрантка — нещо, което неизменно съпътства истинската политика, — въпрос, на който, бих могъл да добавя, Картрайт не желае да отговори — защо? Защото знае, че това е самата истина, която не е разкривал в продължение на цели двайсетина години. И какво прави господин Картрайт, след като отказва да отговори на въпроса? Опитва се да прехвърли вината от болната глава на здравата и се нахвърля на Ралф Елиот. Веднага след края на предаването започва да му крещи ругатни, нарича го негодник, обвинява го, че е нагласил нещата и най-ужасното, зарича се: „Въпреки всичко ще ви убия.“ — Ебдън се взря в съдебните заседатели и повтори бавно петте думи: — „Въпреки всичко ще ви убия.“ Когато признаете господин Картрайт за виновен, не е нужно да се осланяте на казаното от мен, защото това не са слухове, догадки или плод на въображението: целият разговор между двамата съперници е бил заснет на кинолента за идните поколения. Съзнавам, господин съдия, че молбата ми е необичайна, но при така създалите се обстоятелства ми се ще да покажа и на вас, и на съдебните заседатели този запис.

Прокурорът погледна към сътрудниците си и един от тях натисна копчето. Следващите дванайсет минути Нат не откъсна очи от екрана, опънат точно срещу съдебните заседатели, и със свито сърце видя как си е изпуснал нервите. След като записът беше изключен, Ебдън продължи встъпителното си слово.

— Но щатската прокуратура пак е длъжна да покаже какво точно се е разиграло, след като този вбесен отмъстителен човек е изхвърчал от студиото. — Той сниши глас. — Картрайт се прибира вкъщи и вижда, че синът му — единственото му дете — е извършил самоубийство. Всички разбираме как такава трагедия е подействала на бащата. Оказва се, уважаеми съдебни заседатели, че трагичната кончина на момчето е отприщила низ от събития, завършили с хладнокръвното убийство на Ралф Елиот. Картрайт обещава на жена си, че от болницата ще се прибере направо у дома, въпреки това обаче няма намерение да го прави, понеже вече е решил пътем да се отбие у господин и госпожа Елиот. Каква ли е причината за това посещение в два часа след полунощ? Целта е пределно ясна: Ралф Елиот да бъде отстранен от надпреварата за губернаторския пост. За беда на своето семейство и на щата господин Картрайт успява да я изпълни. В два след полунощ отива неканен в дома на семейство Елиот. Отваря му господин Елиот, който по това време работи върху своя реч в кабинета си. Господин Картрайт нахълтва вътре и удря господин Елиот толкова силно по носа, че той залита. Вижда, че противникът му хуква да го гони по коридора, и се окопитва достатъчно бързо, за да изтича в кабинета и да вземе пистолета, който държи в едно от чекмеджетата на писалището. Обръща се точно когато Картрайт му скача и избива оръжието от ръката му — сега вече господин Елиот няма с какво да се отбранява. След това неканеният гост грабва пистолета, застава над жертвата си и без да се колебае и за миг, я застрелва право в сърцето. После стреля още веднъж, вече към тавана, за да създаде впечатлението, че е имало боричкане. Сетне мята пистолета, изтичва през отворената входна врата, скача в автомобила и отпрашва към дома си. Без изобщо да подозира, оставя след себе си свидетел на цялата случка — съпругата на жертвата, госпожа Ребека Елиот. След като чува първия изстрел, тя изтичва от спалнята на горния етаж, а броени мигове подир втория изстрел вижда ужасена как Картрайт побягва презглава от къщата. Подобно на телевизионната камера, която е записала всичко, разиграло се преди това същата вечер, госпожа Елиот ще ви разкаже точно и подробно какво точно се е случило оная нощ. — Прокурорът отклони за миг вниманието си от съдебните заседатели и погледна Флечър право в лицето. — След малко защитникът на подсъдимия ще стане от мястото си и с прочутото си обаяние и ораторско майсторство ще се опита да ви просълзи със своя разказ за случилото се. Ала той няма как да отрече трупа на един невинен мъж, убит най-хладнокръвно от политическия си противник. Няма как да отрече и заканата, отправена не другаде, а в телевизионното студио: „Въпреки всичко ще ви убия.“ Няма как да отрече, че е имало свидетелка, видяла с очите си убийството — госпожа Ребека Елиот, вдовица на убития. — Прокурорът премести поглед към Нат. — Ще ви разбера, ако изпитате известно състрадание към този човек, ала съм сигурен, че след като чуете показанията на всички свидетели, у вас няма да остане и сянка на съмнение, че именно господин Картрайт е извършил гнусното деяние, и вие няма да имате друг избор, освен да изпълните дълга си към щата и да издадете присъда „Виновен“.

Докато Ричард Ебдън се връщаше на мястото си, в залата се възцари зловеща тишина. Мнозина, дори двама-трима от съдебните заседатели закимаха. Съдията Краватс си записа нещо в бележника пред себе си и погледна към защитника на обвиняемия.

— Ще отговорите ли, господин адвокат? — попита съдията, без да се опитва да крие иронията в гласа си.

Флечър се изправи и го погледна право в очите.

— Не, благодаря, господин съдия, не възнамерявам да правя встъпително слово — оповести той.

После седна до Нат и двамата загледаха право пред себе си, а в съдебната зала се вдигна страшна врява. Съдията удари няколко пъти с чукчето с надеждата да възстанови реда. Флечър се извърна към прокурора и видя, че той и сътрудниците му са доближили глави и обсъждат оживено нещо. Осъзнал какъв хитър тактически ход е приложил защитникът на подсъдимия, съдията се помъчи да прикрие усмивката си — прокурорът и помощниците му наистина бяха объркани. Краватс се извърна към тях.

— В такъв случай, господин Ебдън, вероятно ще призовете първия си свидетел — рече той доста делово.

Прокурорът се изправи, но вече не така наперено — бе схванал какво е намислил Флечър.

— При тези необичайни обстоятелства, господин съдия, бих помолил за отлагане на заседанието.

— Възразявам, господин съдия — провикна се Флечър и скочи от мястото си. — Прокуратурата разполагаше с няколко месеца, за да подготви обвинението, а сега какво излиза — не може да призове и един свидетел!

— Така ли е, господин Ебдън? — попита съдията. — Възпрепятстван ли сте да призовете първия си свидетел?

— Да, господин съдия. Първият ни свидетел е господин началникът на полицията Дон Кълвър и не искаме да го откъсваме от важната му работа, ако това наистина не се налага.

Флечър отново стана от мястото си.

— Да, господин съдия, наистина се налага. Кълвър оглавява полицейското управление, делото е по обвинение в убийство и настоявам то да бъде прекратено, след като от полицията не са в състояние да представят пред съда никакви доказателства.

— Добър ход, господин Давънпорт, но няма да се хвана на тази въдица — отсече Краватс. — Ще уважа искането ви за отлагане на заседанието. Насрочвам следващото заседание веднага след обедната почивка и ако началникът на полицията е възпрепятстван да се яви и тогава, ще обявя свидетелските му показания за невалидни.

Ебдън кимна, макар да не успя да прикрие, че е смутен и притеснен.

— Всички да станат прави — оповести съдебният пристав, след което съдията Краватс си погледна часовника и излезе от залата.

— Според мен спечелихме първия рунд — сподели Том, когато и прокурорът заедно със сътрудниците си се изниза бързо-бързо от помещението.

— Възможно е, но ако искаме да спечелим последната битка, ни трябва нещо повече от пирова победа.

На Нат не му беше никак приятно, че трябва да убива някак времето, и се върна в съдебната зала доста преди края на обедната почивка. Погледна към мястото на прокурора Ричард Ебдън и видя, че и той вече е тук — явно нямаше намерение да допуска повторно същата грешка. Но дали се бе досетил защо Флечър е рискувал с такъв дързък ход? По време на почивката адвокатът бе обяснил на Нат, че според него могат да се надяват да спечелят делото само ако опровергаят показанията на Ребека Елиот, затова Флечър не можел да допусне тя да се поотпусне и за миг. След предупреждението на съдията Ебдън щеше да се види принуден да я държи в коридора вероятно дни наред, докато накрая я призоват да даде показания.

Флечър седна до клиента си броени мигове преди в залата да влезе и съдията.

— Шефът на полицията снове ядосано из коридора и бълва змии и гущери, а госпожа Елиот седи сам-сама и кърши ръце. Смятам да я накарам да чака доста дни — добави той точно когато съдебният пристав оповести:

— Всички да станат. Влиза съдията Краватс.

— Добър ден — поздрави той и след като се извърна към прокурора, допълни: — Свидетелят ви, господин Ебдън, тук ли е?

— Да, господин съдия. Обвинението призовава Дон Кълвър, началник на полицейското управление.

Нат загледа как Кълвър отива да даде показания и полага клетва. Беше много притеснен, а Нат така и не се сещаше защо. После забеляза, че показалецът и средният пръст на Дясната му ръка потрепват, и си даде сметка, че за пръв път вижда полицейския шеф без пура, превърнала се в нещо като негова запазена марка.

— Господин Кълвър, обяснете на съдебните заседатели какъв пост заемате понастоящем.

— Оглавявам полицейското управление в град Хартфорд.

— Откога работите на тази длъжност?

— От близо четиринайсет години.

— А откога сте в полицията?

— От трийсет и шест години.

— Значи мога спокойно да заявя, че имате голям опит в разследването на предумишлени убийства.

— Предполагам, да — потвърди полицейският началник.

— А срещали ли сте се някога с обвиняемия?

— Да, многократно.

— Краде някои от въпросите ми — прошепна Флечър на Нат, — но още не съм разбрал защо.

— Съставили ли сте си някакво мнение за него?

— Да, той е свестен човек, който спазва законите, и докато не извърши убийството…

— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър, който бе скочил от мястото си, — нека съдебните заседатели, а не шефът на полицията решат кой е убил господин Елиот. Все още не живеем в полицейска държава.

— Възражението е прието — обяви Краватс.

— Единственото, което мога да кажа — продължи Кълвър, — е, че ако това не се беше случило, щях да гласувам за него.

В залата се чу смях.

— А след като го поразпитам, със сигурност няма да гласува за мен — изшушука Флечър.

— Подозирали ли сте някога, че такъв доблестен гражданин е способен на убийство?

— И през ум не ми е минавало такова нещо, господин Ебдън — отговори шефът на полицията. — Въпреки че убийците рядко са закоравели престъпници.

— Бихте ли пояснили, господин Кълвър?

— Че защо да не поясня! — възкликна другият мъж. — Убийствата обикновено се извършват вътре в дома, най-често от член на семейството, от човек, който никога дотогава не е вършил престъпления и вероятно няма да извърши други. След като се озоват в затвора, такива хора обикновено са по-кротки и се подчиняват повече на правилата от дребния обирджия.

— Според вас господин Картрайт спада ли към тази категория?

— Възразявам — намеси се отново Флечър, но без да става, — откъде началникът на полицейското управление да знае отговора на този въпрос?

— Знам го, защото от трийсет и шест години си имам работа с убийци — отговори Дон Кълвър.

— Да не се вписва в протокола — разпореди се съдията. — Опитът е хубаво нещо, но когато взимат решение по конкретния случай, съдебните заседатели са длъжни да се осланят единствено на фактите.

— Тогава нека задам въпрос, който е свързан с конкретния случай — рече прокурорът. — Какво отношение имате към него, господин Кълвър?

— В ранните часове на дванайсети май на домашния ми телефон се обади госпожа Елиот.

— На домашния ви телефон ли? Познава ли ви лично?

— Не, но всички, кандидатирали се за държавен пост, могат да се свързват направо с мен. Към тях често се отправят заплахи, истински и въображаеми, а не е тайна, че откакто господин Елиот се е кандидатирал за губернатор, мнозина са се заканвали да го убият.

— Записали ли сте какво точно ви е казала госпожа Елиот, когато ви се е обадила по телефона?

— Да, записах си — потвърди Кълвър. — Беше изпаднала в истерия, крещеше. Помня, че дори се видях принуден да поотдалеча слушалката от ухото си, всъщност госпожа Елиот събуди и жена ми. — Тук-там в залата отново се чу смях и полицаят изчака той да утихне. — Записах точните й думи върху тефтера, който държа до телефона.

Той отвори бележника. Флечър веднага се изправи.

— Такова нещо разрешено ли е? — попита той.

— Както господин Давънпорт със сигурност знае — намеси се Ебдън, — бележникът, господин съдия, е включен в списъка с документи, които прокуратурата смята да използва при гледането на делото и които всички се споразумяхме, че са приемливи като доказателство. Господин Давънпорт разполагаше с няколко седмици, за да прецени доколко уместни и важни са те.

Съдията кимна към Кълвър.

— Продължавайте — подкани той, а Флечър отново си седна на мястото.

— „Мъжът ми бе застрелян в кабинета си, много ви моля, елате незабавно“ — прочете от бележника полицейският шеф.

— А вие какво отговорихте?

— Казах й да не пипа нищо и че ще отида веднага.

— Колко часът беше?

— Два и двайсет и шест — отговори Кълвър, след като си погледна записките.

— А кога отидохте у семейство Елиот?

— Чак в три и деветнайсет. Първо трябваше да се обадя в участъка и да кажа да пратят в къщата на Елиот най-добрия следовател, когото открият. После се облякох, така че, когато отидох, видях, че двама от патрулиращите полицаи вече са там — е, на тях не им се е налагало да се обличат.

За пореден път в залата избухна смях.

— Опишете, ако обичате, на съдебните заседатели какво видяхте, когато пристигнахте.

— Входната врата зееше отворена, госпожа Елиот седеше с подвити колене на пода в коридора. Съобщих й, че съм пристигнал, после отидох при детектив Петровски в кабинета на господин Елиот. Господин Петровски — добави полицейският шеф — е един от най-уважаваните следователи в управлението, има голям опит в разследването на предумишлени убийства и понеже видях, че той вече се е заел със случая, го оставих да си върши работата и се върнах при госпожа Елиот.

— Тогава ли я разпитахте?

— Да, тогава — потвърди Кълвър.

— А детектив Петровски не я ли беше разпитал?

— Да, беше го направил, но често пъти е само от полза да вземем повторни показания, така че после да ги сравним с първите и да видим дали има съществени разминавания.

— И имаше ли? — побърза да попита Ебдън.

— Не, нямаше.

— Възразявам — натърти Флечър.

— Възражението не се приема, господин Давънпорт. Както вече се каза, от няколко седмици имате достъп до тези документи. ,

— Благодаря ви, господин съдия — рече прокурорът. — Бих искал, господин Кълвър, да разкажете на съда какво направихте след това.

— Предложих да отидем във всекидневната, та госпожа Елиот да се чувства по-удобно. Помолих я да ми опише най-подробно какво точно се е случило вечерта. Не я пришпорвах, защото свидетелите често пъти не обичат да отговарят за втори, че и за трети път на едни и същи въпроси. Госпожа Елиот изпи чаша чай и след това ми обясни, че е спяла, когато е чула първия изстрел. Запалила лампата, облякла пеньоара и тъкмо излизала на стълбищната площадка, когато проехтял и вторият изстрел. Тя видяла как господин Картрайт излиза на бегом от кабинета и хуква към отворената врата. Обърнал се, но в тъмното не я забелязал, макар че госпожа Елиот го разпознала веднага. След това изтичала долу и отишла в кабинета, където намерила мъжа си — лежал в локва кръв. Незабавно ми се обадила у дома.

— Продължихте ли да я разпитвате?

— Не, оставих при нея една полицайка и отидох да проверя първоначалните й показания. Разговарях още веднъж с детектив Петровски, после заедно с още двама полицаи отидох у господин Картрайт и го задържах по обвинение в убийството на Ралф Елиот.

— Той беше ли си легнал?

— Не, още беше облечен в дрехите, с които същата вечер бе участвал в телевизионното предаване.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Можете да разпитате свидетеля, господин Давънпорт.

Усмихнат, Флечър се приближи към свидетеля.

— Добър ден, господин Кълвър. Няма да ви задържам дълго, знам колко сте зает, въпреки това имам три-четири въпроса, на които бих искал да отговорите. — Шефът на полицейското управление не отвърна с усмивка на адвоката.

— Като начало бих искал да установя колко време е минало от телефонния разговор, който сте провели в дома си с госпожа Елиот, и часа, когато сте задържали господин Картрайт.

Кълвър се позамисли, пръстите му пак потрепериха.

— Към два, най-много два и половина часа — отговори той накрая.

— А когато отидохте у господин Картрайт, как беше облечен той?

— Вече обясних пред съда, че… че беше облечен точно както и по време на телевизионното предаване същата вечер.

— Значи не ви е отворил по пижама и халат и вие не сте останали с впечатлението, че току-що е станал от сън.

— Не — потвърди озадачен шефът на полицейското управление.

— А не ви ли се струва, че човек, който току-що е извършил убийство, ще побърза, ако е два часът след полунощ, да се съблече и да си легне, така че, ако полицията дойде внезапно в дома му, да остави поне впечатлението, че става от сън?

Кълвър сбърчи чело.

— Той утешаваше жена си.

— Така значи, убиецът е утешавал жена си — повтори Флечър, — тогава нека ви попитам, господин Кълвър, когато задържахте под стража господин Картрайт, той направи ли някакви изявления?

— Не, каза само, че искал първо да разговаря с адвоката си — отговори началникът на полицията.

— Значи не е казал нищо, което да впишете в безценния си бележник?

— Да, каза — отвърна Кълвър, след което запрелиства тефтерчето и се взря внимателно в написаното. — Да — повтори той с усмивка, — Картрайт каза: „Но когато си тръгнах, той още беше жив.“

— „Но когато си тръгнах, той още беше жив“ — повтори адвокатът. — Едва ли ще го заяви човек, опитващ се да потули факта, че изобщо е ходил у Елиот. Той не се съблича, не си ляга, признава на всеослушание, че по-рано същата вечер е ходил у Елиот. — Полицейският шеф не отговори нищо. — След като дойде с вас в управлението, взехте ли му отпечатъци от пръстите?

— Разбира се.

— Направихте ли други експертизи? — попита Флечър.

— Какво имате предвид? — не разбра Кълвър.

— Не ме разигравайте — рече доста остро адвокатът. — Направихте ли други експертизи?

— Да — потвърди Кълвър. — Проверихме под ноктите на задържания, за да установим дали има следи, че е стрелял с пистолета.

— И личеше ли по нещо, че господин Картрайт е стрелял? — попита Флечър вече по-миролюбиво.

Кълвър се поколеба.

— По дланите и под ноктите не открихме следи от барут.

— Значи по дланите и под ноктите му не е имало следи от барут — повтори Флечър, вече извърнат към съдебните заседатели.

— Да, но той е разполагал с цели два часа, през които е могъл да си измие ръцете и да почисти ноктите си.

— Точно така, господин Кълвър, разполагал е с два часа, но през тях е могъл и да се съблече, да си легне, да угаси осветлението в къщата и да ви каже нещо далеч по-оневиняващо от „но когато си тръгнах, той още беше жив“.

Флечър не сваляше очи от съдебните заседатели. И този път полицейският шеф не каза нищо.

— Последният въпрос, господин Кълвър, не ми дава мира още откакто съм се заел със случая, особено като се сетя, че работите в полицията от трийсет и шест години, четиринайсет от които като началник на управлението. — Той отново се извърна към Кълвър. — Хрумвало ли ви е някога, че престъплението може да е извършено от друг?

— Няма улики в къщата да е влизал друг освен господин Картрайт.

— Но вътре е имало още един човек.

— Няма никакви доказателства, които да навеждат на мисълта, че госпожа Елиот има нещо общо с престъплението.

— Никакви доказателства ли? — повтори Флечър. — Дано, господин Кълвър, намерите в натоварената си програма малко време и се отбиете да чуете кръстосания разпит, на който ще подложа госпожа Елиот — тогава вече съдебните заседатели ще решат дали наистина няма никакви доказателства, сочещи, че тя има нещо общо с престъплението.

Всички в залата заговориха един през друг, настана голяма олелия. Прокурорът скочи като ужилен.

— Възразявам, господин съдия — тросна се той сърдито. — Не госпожа Елиот е изправена пред съда.

Никой обаче не го чу: съдията удряше с чукчето, за да възстанови реда, а Флечър се върна бавно на мястото си.

Когато Краватс успя да въдвори някакво подобие на ред, единственото, което Флечър каза, бе:

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Разполагаш ли с доказателства? — попита го през шепот Нат, когато той си седна на мястото.

— Не бих казал — призна си Флечър, — но съм сигурен в едно: ако наистина е убила съпруга си, госпожа Елиот едва ли ще спи спокойно от днес до деня, когато се изправи да дава свидетелски показания. Колкото до Ебдън, следващите няколко дни той ще има да умува какво ние сме открили, а той е пропуснал.

Флечър се усмихна на полицейския шеф, отправил се към мястото си в залата, но в отговор получи не усмивка, а студен изцъклен поглед.

Съдията Краватс се извърна първо към прокурора, сетне и към адвоката на подсъдимия.

— Смятам, господа, че за днес приключихме — оповести той. — Насрочвам следващото заседание за утре в десет сутринта, когато господин Ебдън може да призове следващия си свидетел.

— Всички да станат прави.

47.

Когато на другата заран влезе в залата, съдията бе сменил само вратовръзката си — човек да си помисли, че изобщо не е напускал сградата. Нат се запита кога ли вратовръзките също ще започнат да се появяват за втори и дори за трети път.

— Добро утро — поздрави Краватс, след което седна на мястото си и озари с лъчезарна усмивка насъбралото се множество, все едно е добродушен проповедник, който се кани да се обърне към своето паство. — Господин Ебдън, можете да призовете следващия свидетел.

— Благодаря, господин съдия. Призовавам детектив Петровски.

Флечър се взря в старши следователя Петровски, който вървеше към свидетелското място. Той вдигна ръка и започна да повтаря клетвата. Едва ли отговаряше и на долната граница за ръст, задължителна в полицията. От възтесния костюм личеше, че по-скоро е набит като борец, отколкото да страда от наднормено тегло. Беше с волева квадратна брадичка, тесни като резки очи и устни, леко извити надолу, явно не се усмихваше често. Един от сътрудниците на Флечър беше подочул как са намекнали на Петровски, че именно той ще наследи Кълвър след неговото пенсиониране. Славеше се като сухар, който обаче мрази бюрокрацията и предпочита да оглежда местопрестъплението, вместо да седи в управлението и да попълва формуляри.

— Добро утро, капитане — поздрави прокурорът, след като свидетелят седна. Петровски кимна, но не се усмихна. — Бихте ли се представили за протокола.

— Франк Петровски, началник-отдел „Следствен“ в полицейското управление на град Хартфорд.

— Откога сте следовател?

— От четиринайсет години.

— А кога бяхте назначен за началник на отдел „Следствен“?

— Преди три години.

— Представихте се, а сега да преминем към нощта на убийството. От архива на управлението се вижда, че сте първият полицай, отишъл на местопрестъплението.

— Точно така — потвърди Петровски. — Онази нощ бях с най-висок чин сред дежурните полицаи, застъпих в осем вечерта.

— А къде бяхте в два и половина след полунощ, когато ви се е обадил началникът на управлението?

— В една патрулна кола, отивахме на оглед на разбит склад, намира се на Маршъм Стрийт, когато дежурният ми звънна да предаде, че шефът е наредил да отида незабавно у Ралф Елиот в Уест Хартфорд, за да разследвам убийство, вероятно предумишлено. Бях само на няколко минути път оттам и тръгнах веднага, като междувременно пратих на Маршъм Стрийт друга патрулна кола.

— И сте подкарали право към къщата на Елиот.

— Да, пътем обаче се свързах по радиостанцията с управлението, за да наредя да пратят криминалисти и най-добрия фотограф, който успеят да открият в този късен час.

— И какво заварихте, когато пристигнахте у Елиот?

— Изненадах се, защото входната врата беше отворена и госпожа Елиот се беше свила на пода в антрето. Обясни, че е намерила в кабинета трупа на съпруга си, и посочи дъното на коридора. Допълни, че началникът на управлението я е предупредил да не пипа нищо, затова вратата зеела отворена. Отидох право в кабинета и след като установих, че господин Елиот наистина е мъртъв, се върнах в антрето и взех показания от жена му, копие от които е приложено към представените в съда документи.

— Какво направихте след това?

— В показанията си госпожа Елиот каза, че е спяла, когато е чула двата изстрела, проехтели на първия етаж, затова се върнах заедно с още трима полицаи в кабинета, за да намеря гилзите.

— И намерихте ли ги?

— Да. Първата я открихме лесно: беше минала през сърцето на господин Елиот и се бе забила в ламперията зад писалището. Отне ни повечко време да издирим втората, но накрая я видяхме, беше влязла горе в тавана, точно над бюрото на господин Елиот.

— Възможно ли е двата изстрела да са произведени от един и същ човек?

— Възможно е — потвърди следователят, — ако убиецът е искал да остави впечатлението, че е имало боричкане, или ако жертвата е насочила оръжието към него.

— Това често ли се среща при предумишлени убийства?

— Понякога престъпниците се стараят да оставят подвеждащи улики.

— А можете ли да докажете, че и двете гилзи са от едно и също оръжие?

— Още на другия ден това бе потвърдено при балистичната експертиза.

— По дръжката на пистолета бяха ли намерени отпечатъци?

— Да — потвърди Петровски, — отпечатък от дланта върху самата дръжка и отпечатък от показалец върху спусъка.

— По-късно установихте ли чии са отпечатъците?

— Да. — Мъжът замълча. — И двата съвпадат с отпечатъците на господин Картрайт.

От местата за публиката зад Флечър екнаха оживени разговори. Той се опита да не мига, докато следеше как съдебните заседатели посрещат тази новина. След миг си записа нещо в бележника пред себе си. Съдията стовари няколко пъти чукчето и призова към тишина, после Ебдън продължи разпита на свидетеля.

— От входната рана, откъдето куршумът е проникнал в тялото на убития, и от следите от изгорено по гърдите му успяхте ли да установите на какво разстояние е стоял убиецът на жертвата?

— Да — отговори старши следователят. — Според криминалистите нападателят е стоял на метър и двайсет — метър и петдесет от жертвата, а от ъгъла, под който куршумът е влязъл в тялото, успяха да установят, че в мига на стрелбата и Двамата мъже са били прави.

— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър и стана от мястото си. — Все още не сме доказали, че именно мъж е произвел изстрела.

— Възражението се приема.

— След като събрахте всички доказателства — продължи Ебдън така, сякаш изобщо не са го прекъсвали, — вие ли взехте решението да задържите под стража господин Картрайт?

— Не, началникът на полицейското управление вече бе дошъл и макар че бях поел разследването, го помолих и той да снеме показанията на госпожа Елиот, за да сме сигурни, че разказът й по никакъв начин не се е променил.

— А той беше ли се променил?

— Не, в същественото беше последователен.

Флечър си подчерта думата „съществено“ — бяха я употребили и Петровски, и шефът на полицията. Дали се бяха подготвили добре, или ставаше въпрос за най-обикновено съвпадение?

— Тогава ли решихте да задържите под стража обвиняемия?

— Да, препоръчах той да бъде задържан, но окончателното решение взе началникът на управлението.

— Не поемахте ли огромен риск — все пак сте задържали кандидат за губернатор, и то по време на предизборната кампания?

— Да, рискът беше голям и го обсъдих с началника на управлението. Убедили сме се от опит, че първите двайсет и четири часа са най-важни в едно разследване, разполагахме с труп, с две гилзи и свидетел на престъплението. Сметнах, че ще престъпя дълга си, ако не задържа нападателя само защото той има влиятелни приятели.

— Възразявам, господин съдия, свидетелят се изказва предубедено — намеси се отново Флечър.

— Възражението се приема — съгласи се Краватс, — думите на свидетеля да не се вписват в протокола. — Той се извърна към Петровски и добави: — Бъдете така любезен, господин следовател, придържайте се към фактите, вашето мнение не ме интересува.

Мъжът кимна.

Флечър се извърна към Нат.

— Имам чувството, че от прокуратурата са му написали какво да каже. — Той млъкна, погледна надолу към бележника и сподели, че според него Петровски е научил наизуст изрази като „престъпвам дълга си“, „същественото“ и „нападателят“. — Но ще го видя аз какво ще прави, когато го подложа на кръстосан разпит, тогава няма да може да ми рецитира назубреното наизуст.

— Благодаря, капитане — рече Ебдън. — Господин съдия, нямам повече въпроси към детектив Петровски.

— Възнамерявате ли да разпитате свидетеля? — попита съдията, явно готов за поредната тактическа маневра.

— Да, ще го разпитам, господин съдия. — Флечър продължи да седи, само отгърна страницата на бележника. — Детектив Петровски, заявихте пред съда, че по пистолета е имало отпечатъци от пръстите на моя клиент.

— Не само от пръстите, но и както пише в доклада на криминалистите, и отпечатък от дланта му, останал върху дръжката на оръжието.

— А не споменахте ли пред съда как от опит сте се убедили, че за да заблудят полицията, престъпниците често се опитват да оставят улики, които взаимно се изключват?

Петровски само кимна, без да казва нищо.

— Да или не, капитане?

— Да — рече следователят.

— Бихте ли описали господин Картрайт като глупак?

Петровски се поколеба: недоумяваше накъде го тласка Флечър.

— Не, бих казал, че е изключително умен и интелигентен.

— Според вас един изключително умен и интелигентен човек ще остави ли по оръжието, с което е извършил убийство, отпечатъци и от пръстите, и от дланта си?

— Не, но господин Картрайт все пак не е професионален престъпник и не мисли като такъв. Аматьорите често изпадат в паника и допускат елементарни грешки.

— Например хвърлят на земята пистолета, покрит с отпечатъците им, бягат от къщата и оставят входната врата отворена.

— Да, при така стеклите се обстоятелства това не ме изненадва.

— Вие, капитане, сте разпитвали в продължение на няколко часа господин Картрайт, той направи ли ви впечатление на човек, който ще изпадне в паника и ще хукне да бяга?

— Възразявам, господин съдия — намеси се Ебдън, който бе станал от мястото си, — нима можем да очакваме от следовател Петровски да отговори на такъв въпрос?

— Господин съдия, следовател Петровски на драго сърце изказа мнението си за навиците на престъпниците професионалисти и аматьори, не виждам какво му пречи да отговори и на моя въпрос.

— Възражението се приема, господин адвокат. Продължавайте нататък.

Флечър кимна, изправи се, отиде при мястото на свидетелите и спря точно пред следователя.

— Открихте ли и други отпечатъци от пръсти по пистолета?

— Да — потвърди Петровски, който дори не трепна от присъствието на Фрейзър, — по пистолета имаше и леко заличени отпечатъци на господин Елиот, но това си е напълно разбираемо, ако си спомним, че той сам е извадил оръжието от писалището, за да се защити.

— Но по пистолета е имало негови отпечатъци, нали така?

— Да.

— Проверихте ли дали под ноктите му има следи от барут?

— Не — отвърна мъжът.

— Защо? — попита Флечър.

— Защото човек трябва да има много дълги ръце, за да се самоубие от разстояние метър и двайсет.

В съдебната зала се чу смях. Флечър изчака той да утихне и рече:

— Но господин Елиот е могъл да изстреля първия куршум, забил се в тавана.

— Този куршум може и да е вторият — не му остана длъжен Петровски.

Флечър се обърна и се отправи към съдебните заседатели.

— Когато разпитвахте госпожа Елиот, как беше облечена тя?

— Беше по пеньоар — както обясни самата госпожа Елиот, тя е спяла, когато е бил произведен първият изстрел.

— А, да, сетих се — рече Флечър и се върна на мястото си. Вдигна лист хартия и зачете от него: — „Когато е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на стълбищната площадка.“ — Петровски кимна. — Отговорете, ако обичате, на въпроса ми, господин следовател: да или не.

— Не помня въпроса — смути се Петровски.

— Именно след като е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на горната площадка.

— Да, така ни каза.

— Застанала е там и е видяла как господин Картрайт излиза тичешком през входната врата. Правилно ли съм разбрал? — попита Флечър, след което се обърна кръгом и погледна следователя право в очите.

— Да — потвърди той, като се опита да запази самообладание.

— Господин следовател, споменахте пред съда, че сред професионалистите, които сте повикали да ви помагат на местопрестъплението, е имало и полицейски фотограф.

— Да, в случаи като този това е нещо обичайно и всички снимки, направени в онази нощ, са представени като доказателство.

— Така е — потвърди адвокатът, след което се върна на мястото си и изпразни върху писалището цял плик фотографии. Избра една и се върна с нея при свидетеля. — Това една от снимките ли е? — попита го.

Петровски се взря съсредоточено в нея, после погледна и печата върху опакото.

— Да.

— Бихте ли я описали на съдебните заседатели?

— На нея се вижда входната врата на семейство Елиот, снимана откъм алеята отпред.

— Защо тази фотография е представена като доказателство?

— Защото доказва, че когато е побягнал, убиецът е оставил входната врата отворена. На нея се вижда и дългият коридор към кабинета на господин Елиот.

— А, да, трябваше да се досетя и сам — отбеляза Флечър. Помълча-помълча и добави: — А този силует, свит на пода в коридора, това госпожа Елиот ли е?

Следователят погледна още веднъж снимката.

— Да, изглеждаше спокойна, затова решихме да не я безпокоим.

— Колко състрадателно от ваша страна! — възкликна адвокатът. — Нека накрая ви попитам, господин следователю, заявявали ли сте пред окръжния прокурор, че сте повикали линейка чак след като сте приключили с разследването?

— Да, случва се санитарите да изпреварят полицията и да отидат преди нея на местопрестъплението, а те са прословути с това, че заличават уликите.

— Виж ти! — рече Флечър. — Този път обаче това не се е случило, защото след като госпожа Елиот се е обадила на шефа на управлението, вие сте се явили пръв на местопрестъплението.

— Да.

— Много похвално — отбеляза другият мъж. — Имате ли представа за колко време сте отишли у госпожа Елиот в Уест Хартфорд?

— За пет-шест минути.

— Явно сте карали със скорост, по-голяма от разрешената, щом сте отишли толкова бързо — подметна ухилен Флечър.

— Включих сирената, но беше и два след полунощ, улиците бяха почти безлюдни.

— Признателен съм ви за поясненията — каза адвокатът. — Нямам повече въпроси, господин съдия.

— За какво го разиграваш това театро? — попита през шепот Нат, след като Флечър се върна на мястото си.

— О, радвам се, че не си схванал — отвърна другият мъж. — Сега остава да се надяваме, че не е разбрал и прокурорът.

48.

— Призовавам свидетелката Ребека Елиот.

Когато тя влезе в съдебната зала, всички освен Нат се извърнаха към нея. Той обаче продължи да гледа право напред. Ребека Елиот тръгна бавно по пътеката в средата — стъпваше така, все едно е актриса, която излиза на сцена. Залата беше препълнена — хората се бяха стекли още когато я бяха отворили в осем сутринта. Първите три реда, предназначени за публиката, бяха отцепени и още не бяха завзети единствено заради присъствието на униформените полицаи.

Флечър се бе огледал, когато началникът на полицейското управление Дон Кълвър и детектив Петровски бяха седнали на първия ред, точно зад прокурора. В десет без една минута бяха останали само тринайсет незаети места.

Нат погледна Флечър, който бе струпал пред себе си цяла купчинка бележници. Видя, че първата страница на най-горния е празна, и се замоли в другите три да е написано нещо. Един от полицаите излезе напред, за да отведе госпожа Елиот до мястото за свидетелите. Нат я погледна за пръв път. Беше в траур, бе облечена в шит по поръчка черен костюм по последна мода, закопчан до последното копче, полата скриваше коленете й. Единствените накити, които Ребека носеше, бяха венчалната халка, годежният пръстен и наниз перли. Флечър се взря в дясната й китка и си записа нещо в тефтера. Жената застана на свидетелското място, извърна се към съдията и му се усмихна сдържано. Той й кимна любезно. Сетне госпожа Елиот се закле, като от време на време спираше да си поеме дъх. Накрая седна, извърна се към съдебните заседатели и ги озари със същата свенлива усмивка. Флечър забеляза, че доста от тях отвръщат на усмивката й. Ребека се пипна отстрани по косата и адвокатът се досети къде предния ден е прекарала по-голямата част от следобеда. Прокурорът бе приложил всички познати хватки и ако съдебните заседатели трябваше да издадат присъда още преди първия въпрос, Флечър не се и съмняваше, че те на драго сърце ще пратят и него, и клиента му на електрическия стол.

Съдията кимна и прокурорът господин Ебдън стана от мястото си. Той също се беше включил в играта. Беше облечен в тъмнокафяв костюм и бяла риза и носеше строга синя вратовръзка — дрехи, с каквито преспокойно би могъл да подложи на разпит и Дева Мария.

— Госпожо Елиот — подхвана Ебдън тихо и тръгна към нея, — всички в съдебната зала знаем през какво изпитание сте преминали и сега ви се налага да изживеете наново. Разрешете да ви уверя, че ще ви задавам въпросите възможно най-безболезнено, и се надявам, че няма да ви се наложи да останете по-дълго от необходимото на свидетелската скамейка.

— Още повече че през последните пет месеца сме репетирали отново и отново всички въпроси, които биха могли да ви зададат — изшушука Флечър.

Нат се помъчи да сдържи усмивката.

— Нека в началото ви попитам, госпожо Елиот, откога сте омъжена за покойния си съпруг?

— Утре щяхме да празнуваме петнайсетгодишнината от сватбата.

— Как смятахте да го направите?

— Щяхме да отидем в хотел „Салисбъри Ин“, където прекарахме първата нощ от медения си месец, понеже знаех, че Ралф е прекалено зает с предизборната кампания и не може да отдели повече от няколко часа.

— Съвсем в стила на господин Елиот, който бе много отдаден на служенето си за благото на обществото и се отнасяше към него изключително добросъвестно — отбеляза прокурорът, след което прекоси залата и застана пред съдебните заседатели. — Извинявайте, госпожо Елиот, но ще се върна към нощта на трагичната преждевременна кончина на съпруга ви.

— Ребека понаведе глава. — Вие не сте присъствали на дебатите, в които господин Елиот е участвал по-рано същата вечер. Имаше ли някаква причина?

— Да — потвърди Ребека и се извърна към съдебните заседатели. — Ако му предстоеше участие в телевизионно предаване, Ралф предпочиташе да оставам вкъщи, за да си водя най-подробни бележки, които по-късно да обсъдим. Смяташе, че ако съм сред публиката, може би ще бъда повлияна от хората наоколо, особено ако те разберат, че съм съпруга на кандидата.

— Наистина разумно и логично — отбеляза Ебдън. Флечър отново си записа нещо в тефтера отпред.

— Има ли нещо в телевизионното предаване онази вечер, което да ви е направило по-особено впечатление?

— Да — потвърди жената. Тя замълча и сведе глава. — Призля ми, когато господин Картрайт заплаши мъжа ми с думите: „Въпреки всичко ще ви убия.“

Госпожа Елиот вдигна глава и погледна съдебните заседатели, а Флечър пак записа нещо.

— След края на телевизионните дебати съпругът ви прибра ли се в Уест Хартфорд?

— Да, бях му приготвила лека вечеря, хапнахме в кухнята, понеже той понякога забравя… — Тя отново замълча. — Извинявайте, забравяше… да се нахрани, толкова напрегната беше програмата му.

— Помните ли нещо по-особено от вечерята?

— Да, прочетох му какво съм си отбелязала, понеже имах отношение към някои от въпросите, повдигнати по време на дебатите. — Флечър обърна страницата и отново си записа нещо. — Всъщност точно докато вечеряхме, разбрах как господин Картрайт е обвинил мъжа ми, че е поръчал на онзи човек да зададе последния въпрос.

— Какво мислите за подобно обвинение?

— Бях възмутена — как изобщо му е хрумнало на някого, че Ралф може да се забърка в такава недостойна игра! Но бях убедена, че хората не са повярвали на скалъпените обвинения на господин Картрайт и че по време на изборите на другия ден позорният му изблик само ще увеличи шансовете на моя съпруг.

— След вечеря и двамата ли си легнахте?

— Не, след телевизионно предаване Ралф заспиваше трудно. — Тя отново се извърна с лице към съдебните заседатели. — Сподели, че още доста часове няма да може да се успокои, пък и искаше да довърши речта, която смяташе да държи след победата си на другия ден, затова аз си легнах, а Ралф отиде да поработи в кабинета.

Флечър добави още нещо към бележките си в тефтера.

— Кога си легнахте?

— Точно преди полунощ.

— След като заспахте, какво стана?

— Събудих се от изстрел, но не бях сигурна дали не ми се е присънило. Включих лампата и погледнах часовника върху нощното шкафче — да видя колко е часът. Минаваше два след полунощ, помня, изненадах се, че Ралф още не си е легнал. После ми се стори, че чувам гласове, затова отидох при вратата и я открехнах. Точно тогава чух как някой крещи на мъжа ми. Ужасена, си дадох сметка, че е Нат Картрайт. Викаше колкото му глас държи, отново се заканваше да убие съпруга ми. Излязох на пръсти от стаята и тъкмо застанах на горната площадка, когато чух втория изстрел. След миг господин Картрайт изтича от кабинета, хукна по коридора, отвори входната врата и се скри в нощта.

— Вие завтекохте ли се да го гоните?

— Не, бях вцепенена от ужас.

Докато Ребека разказваше, Флечър си записа още нещо.

— Изтичах долу и се втурнах право към кабинета на Ралф — опасявах се от най-лошото. Първото, което видях, бе, че мъжът ми се е свил в ъгъла в другия край на стаята и от устата му тече кръв, затова веднага вдигнах телефона върху писалището и се обадих на домашния номер на началника на полицейското управление Кълвър.

Флечър обърна още една страница и продължи да си записва трескаво.

— Опасявам се, че го вдигнах от сън, той обаче обеща да дойде възможно най-бързо и ме предупреди да не пипам нищо.

— После какво направихте?

— Изведнъж ме втресе и ми прилоша, имах чувството, че ще припадна. Излязох със сетни сили в коридора и се свлякох на пода. Следващото, което помня, бе, че някъде в далечината чух вой на полицейска сирена, след няколко секунди някой изтича през входната врата. Полицаят приклекна до мен и се представи като детектив Петровски. Един от подчинените му ми направи кафе и после той ме помоли да му разкажа какво е станало. Описах му всичко, каквото помнех, но се опасявам, че не съм говорела много свързано. Помня, че сочех към кабинета на Ралф.

— А помните ли какво стана после?

— Да, след няколко минути отново чух сирена и в къщата влезе началникът на полицейското управление господин Кълвър. Той стоя доста дълго заедно с детектив Петровски в кабинета на мъжа ми, после се върна при мен и ме помоли да му разкажа още веднъж всичко отначало. Малко след това си тръгна, първо обаче разговаря със следователя. Чак на другата сутрин научих, че господин Картрайт е бил задържан под стража и е бил обвинен в убийството на съпруга ми — рече вече през сълзи Ребека.

— Мале, какъв театър! — възкликна Флечър, когато прокурорът извади от горния си джоб носна кърпа и я подаде на госпожа Елиот. — Колко ли са репетирали? — допълни той, после насочи вниманието си към съдебните заседатели и забеляза, че една жена на втория ред също хлипа.

— Приемете извинението ми, че ви подложих на такова изпитание, госпожо Елиот. — Ебдън замълча. — Да поискам ли почивка, за да се посъвземете?

Флечър щеше да отправи възражение, но вече знаеше как ще отговори свидетелката — двамата с прокурора очевидно се придържаха към добре премислен сценарий.

— Не, ще се оправя — отвърна Ребека, — пък и предпочитам да свършим по-бързо.

— Да, разбира се, госпожо Елиот. — Ебдън погледна към съдията. — Нямам повече въпроси.

— Благодаря ви, господин Ебдън — рече Краватс. — Можете да разпитате свидетелката, господин Давънпорт.

— Благодаря, господин съдия.

Флечър извади от джоба си хронометър и го сложи на масата пред себе си. После се изправи бавно. Усещаше, че всички в съдебната зала са впили очи в тила му, възмутени, че смята да разпитва тази беззащитна светица. Той излезе напред, но мълча още известно време.

— Ще се опитам, госпожо Елиот, да не ви задържам повече от необходимото, все пак сте преминали през тежко изпитание — подхвана той благо-благо. — Въпреки това съм длъжен да ви задам един-два въпроса, защото клиентът ми е застрашен да бъде осъден на смърт само въз основа на вашите свидетелски показания.

— Да, разбира се — каза Ребека, докато бършеше последните сълзи — стараеше се да говори овладяно.

— Заявихте пред съда, госпожо Елиот, че сте имали със съпруга си много пълноценни отношения.

— Да, бяхме силно привързани един към друг.

— Така ли? — Флечър замълча отново. — И онази вечер не сте отишли на телевизионните дебати само защото господин Елиот ви е помолил да останете у дома и да си водите бележки за представянето му, които да обсъдите по-късно същата вечер.

— Да, точно така — потвърди свидетелката.

— Наистина много мило — отбеляза Флечър, — но съм озадачен, че предишния месец не сте придружили съпруга си на нито едно мероприятие, включено в предизборната му кампания. — Той отново замълча. — И през деня, и вечерно време.

— Как да не съм го придружавала! Придружавала съм го, сигурна съм в това — възрази Ребека. — Но при всички положения не забравяйте, че основната ми задача е да се грижа за дома и да облекчавам възможно най-много живота на Ралф, той все пак пътуваше постоянно заради предизборната кампания.

— Пазите ли онези бележки? Тя се поколеба.

— Не, след като ги прегледахме заедно с Ралф, му ги дадох.

— Споменахте пред съда, че сте имали отношение по някои от повдигнатите въпроси.

— Да.

— По кои по-точно, госпожо Елиот?

Ребека се подвоуми отново.

— Не помня. — Известно време жената мълча. — Все пак са минали доста месеци.

— Но това, госпожо Елиот, е единствената изява в цялата предизборна кампания, към която сте проявили интерес, човек би си помислил, че все пак помните поне един-два от въпросите, от които сте се интересували толкова живо. В края на краищата мъжът ви се е кандидатирал за губернатор и вие сте щели да станете, така да се каже, първа дама на щата.

— Да, не, а, да… струва ми се, че за здравеопазването.

— Я помислете отново, госпожо Елиот — призова Флечър, после се върна на мястото си и взе един от бележниците. — И аз проследих доста внимателно дебатите и бях донякъде изненадан, че изобщо не е станало дума за здравеопазване. Вероятно ще ми дадете друг отговор на последния ми въпрос — водил съм си най-подробни бележки за всичко, обсъждано по време на дебатите онази вечер.

— Възразявам, господин съдия. Защитникът на подсъдимия не присъства тук, за да дава свидетелски показания.

— Възражението се приема. Не се отклонявайте, господин адвокат.

— Има обаче едно нещо, към което определено сте проявили отношение, нали така, госпожо Елиот? — продължи Флечър. — Злостните нападки, които господин Картрайт е отправил към съпруга ви, когато е заявил по телевизията: „Въпреки всичко ще ви убия.“

— Да, беше ужасно да го каже, когато го гледаше целият свят.

— Да, госпожо Елиот, но точно там е работата, че целият свят не е гледал, инак все щях да го видя и аз. Картрайт го е заявил вече след края на предаването.

— Значи съпругът ми го е казал, докато сме вечеряли.

— Съмнявам се, госпожо Елиот. Подозирам, че дори не сте гледали предаването, точно както не сте присъствали и на никоя от предизборните срещи.

— Няма такова нещо, присъствала съм.

— В такъв случай може би ще посочите на съдебните заседатели мястото на някоя от срещите в дългата предизборна кампания на съпруга ви, на която сте били и вие.

— Нима очаквате да помня всички срещи! Та кампанията на Ралф започна преди повече от година!

— Ще ви бъда признателен, ако посочите само една — натърти адвокатът и се извърна към съдебните заседатели.

Ребека пак се разплака, този път обаче явно не бе улучила най-подходящия момент и не произведе нужното впечатление, пък и нямаше кой да й подаде носна кърпичка.

— А сега да се спрем на думите „Въпреки всичко ще ви убия“, изречени вече след края на телевизионното предаване вечерта преди първичните избори — каза Флечър, все така обърнат към съдебните заседатели. — Господин Картрайт не е казал „Ще ви убия“, което наистина щеше да бъде позорно за него, той всъщност е казал „Въпреки всичко ще ви убия“ и всички присъстващи са го изтълкували като нещо, свързано с изборите, насрочени за другия ден.

— Той уби мъжа ми! — извика госпожа Елиот — за пръв път повишаваше тон.

— Преди да стигнем до това кой е убил мъжа ви, госпожо Елиот, трябва да чуем отговорите на още няколко въпроса. Но първо разрешете да се върна на събитията от онази вечер. След като сте гледали телевизионно предаване, което не помните, и по време на вечеря сте обсъдили със съпруга си най-подробно въпроси, които не сте в състояние да посочите, вие сте си легнали, а мъжът ви се е върнал в кабинета си, за да довърши речта, която е смятал да държи след победата си на другия ден.

— Да, случи се точно това — натърти Ребека и погледна предизвикателно адвоката.

— Но според проучванията на общественото мнение противникът на съпруга ви е имал значителна преднина, защо господин Елиот ще си губи времето да пише реч, каквато вероятно е нямало да произнесе?

— Въпреки всичко беше убеден, че ще спечели първичните избори, особено след изблика на господин Картрайт и…

— И? — повтори Флечър, свидетелката обаче не продължи. — В такъв случай вие двамата с мъжа ви очевидно сте знаели нещо, за което ние, останалите, не сме имали и представа — подчерта Флечър. — Но по-нататък ще се върна и на това. Значи казвате, че сте си легнали някъде към полунощ.

— Да — потвърди още по-предизвикателно Ребека.

— И когато сте се събудили от изстрела, сте видели на часовника върху нощното шкафче колко е часът.

— Да, беше два и нещо след полунощ.

— Значи не си лягате с ръчния часовник?

— Не, заключвам всичките си накити в малкия сейф, който Ралф сложи в спалнята. Напоследък в квартала непрекъснато има обири.

— Колко далновидно от негова страна! И все още смятате, че ви е събудил първият изстрел, така ли?

— Да, сигурна съм.

— Колко време мина, госпожо Елиот, между първия и втория изстрел? — Ребека не отговори веднага. — Помислете добре, не бързайте, госпожо Елиот, не искам да допуснете грешка, която, както често става със свидетелските ви показания, после ще се наложи да поправяте.

— Възразявам, господин съдия, свидетелката не е…

— Да, да, господин Ебдън, възражението се приема. Последните думи да не се вписват в протокола — нареди съдията и след като се извърна към Флечър, повтори: — Не се отклонявайте, господин Давънпорт.

— Ще се постарая, господин съдия — обеща Флечър, но така и не свали поглед от съдебните заседатели — искаше да се увери, че това не се е изличило в паметта им. — Успяхте ли да обмислите отговора си, госпожо Елиот? — Той поизчака и повтори: — Колко време мина между първия и втория изстрел?

— Три, може би четири минути — отвърна жената. Флечър се усмихна на прокурора, върна се на мястото си и взе хронометъра, който прибра в джоба си.

— След като сте чули първия изстрел, госпожо Елиот, защо не се обадихте незабавно в полицията, защо сте изчакали Цели три-четири минути, докато чуете и втория?

— Защото като начало не бях напълно сигурна, че съм го чула. Не забравяйте, че спях.

— Но сте отворили вратата на спалнята, чули сте ужасена, че господин Картрайт крещи на съпруга ви и заплашва да го убие, значи сте разбрали, че Ралф е изложен на голяма опасност: защо не сте заключили вратата и не сте се обадили незабавно оттам в полицията? — Ребека погледна към Ричард Ебдън. — Не, госпожо Елиот, този път господин Ебдън не може да ви помогне, не е очаквал такъв въпрос, за което, да ви призная, не е виновен само той, защото вие сте му казали само половината истина.

— Възразявам — скочи прокурорът.

— Възражението се приема — оповести Краватс. — Господин Давънпорт, придържайте се към разпита на свидетелката и не изказвайте мнения. Намирате се в съд, а не в Сената.

— Приемете извиненията ми, господин съдия, но в този случай аз все пак знам отговора. Госпожа Елиот не е позвънила в полицията, защото се е опасявала, че не друг, а мъжът й е произвел първия изстрел.

— Възразявам — провикна се Ебдън и пак скочи на крака, а мнозина от присъстващите заговориха в един глас.

Трябваше да мине известно време, докато съдията възстанови с чукчето реда.

— Не, не, от начина, по който Нат крещеше на Ралф, бях сигурна, че именно той е стрелял първия път — наблегна Ребека.

— Тогава ще ви попитам отново: защо не позвънихте незабавно в полицията? — повтори Флечър и пак се извърна с лице към нея. — Защо сте изчакали три-четири минути, докато сте чули втория изстрел?

— Всичко се разигра много бързо, нямах време.

— Коя е любимата ви белетристична творба, госпожо Елиот? — попита спокойно адвокатът.

— Възразявам, господин съдия. Какво общо има това?

— Отхвърлям възражението. Имам чувството, господин Ебдън, че ще разберем всеки момент.

— Наистина е така, господин съдия — натърти Флечър, без да сваля очи от свидетелката. — Разрешете да ви уверя, госпожо Елиот, че това не е подвеждащ въпрос, просто искам да кажете на съда коя е любимата ви белетристична творба.

— Не съм сигурна, че имам любима творба — отговори жената, — но любимият ми писател е Хемингуей.

— На мен също — рече Флечър и извади хронометъра от джоба си. Извърна се към съдията и попита: — Ще разрешите ли да напусна за малко съдебната зала?

— Защо, господин Давънпорт?

— За да докажа, че клиентът ми не е произвел първия изстрел.

Съдията кимна.

— Но не се бавете, чухте ли, господин Давънпорт.

Флечър пусна хронометъра, прибра го пак в джоба си, прекоси препълнената съдебна зала и излезе.

— Длъжен съм да възразя, господин съдия — скочи отново прокурорът. — Господин Давънпорт превръща съдебното заседание в цирк.

— Ако се окаже, че наистина е така, господин Ебдън, ще накажа най-строго господин Давънпорт веднага щом той се върне.

— Но, господин съдия, мигар е справедливо да се отнасят така със свидетелката?

— Не виждам нищо несправедливо, господин Ебдън. Както господин Давънпорт напомни на съда, има опасност неговият клиент да бъде осъден на смърт единствено въз основа на показанията на главната ви свидетелка.

Прокурорът седна на мястото си и започна да се съветва със сътрудниците си, а хората зад него зашушукаха. Съдията взе да пука с пръсти — току поглеждаше към часовника върху стената точно над входа за зрителите.

Ричард Ебдън се изправи отново, а Краватс призова към тишина и ред.

— Господин съдия, внасям искане госпожа Елиот да не бъде разпитвана повече, тъй като защитникът на обвиняемия напусна без обяснения съдебната зала.

— В случай че до четири минути господин Давънпорт не се върне — рече съдията, — ще уважа искането ви, господин Ебдън.

Той се усмихна на прокурора, убеден, че и двамата са разбрали колко съществено за развоя на процеса е обещанието.

— Господин съдия, длъжен съм да… — понечи да продължи Ебдън, но бе прекъснат от Флечър, който отвори рязко вратата на съдебната зала, прекоси я и отново отиде при свидетелската скамейка.

Подаде на госпожа Елиот „За кого бие камбаната“ и се извърна към Краватс.

— Господин съдия, нека съдът засече точно колко съм отсъствал — каза адвокатът и подаде на Краватс хронометъра.

Той го спря, погледна го и оповести:

— Три минути и четирийсет и девет секунди. Флечър отново насочи вниманието си към свидетелката на обвинението.

— Госпожо Елиот, имах достатъчно време да изляза от съдебната зала, да прекося улицата, да отида в градската библиотека отсреща, да намеря лавицата с книгите на Хемингуей, да взема с читателската си карта романа и да се върна тук, дори ми останаха единайсет секунди. А на вас това време не ви е стигнало да прекосите спалнята, да наберете номера на полицията и да поискате помощ, макар и да сте били убедена, че мъжът ви е в смъртна опасност. Не сте го направили, защото сте знаели, че мъжът ви е произвел първия изстрел, и сте се страхували да не е направил нещо ужасно.

— Дори и да съм си помислила всичко това — подвикна Ребека, позагубила самообладание, — важен е само вторият изстрел, убил Ралф. Вероятно сте забравили, че първият куршум се е забил в тавана, или може би намеквате, че съпругът ми се е самоубил?

— Не, не намеквам такова нещо — натърти Флечър, — ето защо ви приканвам да разкажете на съда какво точно направихте, след като чухте втория изстрел.

— Излязох на горната площадка и видях, че господин Картрайт бяга от къщата.

— А той видя ли ви?

— Не, само се обърна в посоката, където стоях.

— Смятам, че не е било точно така, госпожо Елиот. Според мен сте го видели много добре, когато той спокойно ви е подминал в коридора.

— Няма как да ме е подминал в коридора, аз стоях на стълбищната площадка на горния етаж.

— Съгласен съм, наистина не е могъл да ви види, ако сте стояли на горния етаж — натърти Флечър, след което се върна при масата, избра една снимка и отиде при свидетелската скамейка. Подаде фотографията на госпожа Елиот. — Както личи и от снимката, от стълбищната площадка на горния етаж не се вижда кой точно е излязъл от кабинета на мъжа ви, минал е по коридора и си е тръгнал от къщата през входната врата. — Той замълча, та съдебните заседатели да осмислят казаното от него, сетне добави: — Не, госпожо Елиот, истината е, че когато господин Картрайт е излязъл от кабинета на мъжа ви, вие сте стояли не на стълбищната площадка на горния етаж, а в антрето и ако искате, бих могъл да отправя към съдията искане да отложи гледането на делото, така че съдебните заседатели да дойдат в дома ви и да проверят истинността на вашите показания.

— Е, възможно е да съм слязла до средата на стълбите.

— Не сте били дори на стълбите, госпожо Елиот, стояли сте в антрето и сте били облечена не, както твърдите, в пеньоар, а в синя рокля, с каквато сте отишли на коктейла по-рано същата вечер, затова и не сте били на телевизионните дебати!

— Бях по пеньоар, има снимка, която го доказва.

— Наистина има такава снимка — потвърди Флечър, след което отново се върна при масата и извади от плика друга фотография — и аз, господин съдия, бих искал да я представя като веществено доказателство номер сто двайсет и две.

Краватс, сътрудниците на прокурора и съдебните заседатели започнаха да търсят в папките си снимката, а Флечър подаде копие от нея на госпожа Елиот.

— Ето, видяхте ли! — възкликна тя. — Седя в антрето по пеньоар, точно както ви обясних.

— Така е, госпожо Елиот, и тази снимка е направена от фотографа на полицейското управление — поръчахме да я увеличат, за да видим по-ясно подробностите. Господин съдия, бих искал да представя увеличената снимка като веществено доказателство.

— Възразявам, господин съдия — намеси се Ебдън, който отново бе скочил от мястото си. — Не сме имали възможност да се запознаем със снимката.

— Как така да не сте имали, господин Ебдън? Тя е заведена като веществено доказателство и вие разполагате от няколко седмици с нея — напомни му Краватс. — Възражението се отхвърля.

— Запознайте се, ако обичате, внимателно с фотографията — прикани Флечър, след като се отдалечи от госпожа Елиот и подаде на прокурора увеличено копие на снимката. Съдебният пристав предостави по едно и на съдебните заседатели. Адвокатът отново се извърна към Ребека. — Разкажете на съда какво виждате.

— На снимката се виждам аз, седя в антрето по пеньоар.

— Наистина е така, но какво носите на лявата си китка и около врата? — попита Флечър, след което се извърна към съдебните заседатели — всички те се бяха взрели съсредоточено в снимката.

Ребека пребледня като платно.

— Ако не ме лъжат очите, носите ръчния си часовник и перлен гердан — каза адвокатът в отговор на своя въпрос. — Помните ли? — Известно време той мълча. — Същите, които преди да си легнете, винаги заключвате в сейфа, понеже напоследък в квартала имало много обири. — Флечър погледна началника на полицейското управление Кълвър и детектив Петровски, седнали на първия ред. — Както ни напомни и детектив Петровски, именно дребните грешки издават аматьора. — Адвокатът се извърна, погледна Ребека право в лицето и добави: — Може и да сте забравили, госпожо Елиот, да си махнете часовника и гердана, но нека ви уверя, че едно не сте забравили да свалите — роклята. — Той се хвана за парапета пред местата на съдебните заседатели и изрече бавно и безизразно: — Съблекли сте роклята вече след като сте убили съпруга си.

Доста от присъстващите в съдебната зала наскачаха от местата си и трябваше съдията да въдвори ред с чукчето, та прокурорът да каже високо:

— Възразявам. Как носенето на часовник доказва, че госпожа Елиот е убила съпруга си?

— Съгласен съм с вас, господин Ебдън — отсъди Краватс и заяви вече на Флечър: — Твърдението ви, господин адвокат, е изсмукано от пръстите.

— В такъв случай, господин съдия, ще карам поред и ще обясня на прокурора какво точно е станало. — Краватс кимна. — Когато е отишъл у Елиот, господин Картрайт е чул, че той се кара с жена си. Почукал е, отворил му е Елиот, госпожа Елиот не се е виждала никъде. Готов съм да приема, че е изтичала на горния етаж, така че да подслушва какво си говорят двамата, без Картрайт да я вижда, но след първия изстрел отново е слязла долу в коридора и е чула кавгата между съпруга си и моя клиент. След три-четири минути господин Картрайт е излязъл най-спокойно от кабинета, подминал е госпожа Елиот в коридора и е отворил входната врата. Преди да излезе, се е обърнал към госпожа Елиот, затова и по-късно, когато е бил разпитан от полицията, е заявил, че тя е била облечена в синя рокля с дълбоко деколте и е носела перлена огърлица. Стига да се вгледат по-внимателно в снимката на свидетелката, съдебните заседатели ще забележат, че ако не ме лъжат очите, на нея тя е със същата огърлица, която носи и днес. — Ребека пипна перлите, а адвокатът продължи: — Но нека се осланяме не на показанията на моя клиент, а на вашите думи, госпожо Елиот. — Той разлисти папката с описанието на веществените доказателства и със стенограмите на разпитите и прочете: — „Изтичах в кабинета, видях, че мъжът ми се е свлякъл в ъгъла, и се обадих в полицията.“

— Точно така, обадих се на домашния телефон на началника на полицейското управление Кълвър, той вече го потвърди — прекъсна го Ребека.

— Но защо първо сте се обадили в полицията?

— Защото мъжът ми беше убит.

— Ала в показанията, които вие, госпожо Елиот, сте дали пред детектив Петровски броени мигове след смъртта на съпруга си, заявявате как сте видели, че Ралф се е свлякъл в ъгъла и от устата му тече кръв, и незабавно сте позвънили на началника на полицейското управление.

— Да, точно това и направих — кресна Ребека.

Флечър помълча, помълча и се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Ако видя, че жена ми се е свлякла в ъгъла и от устата и тече кръв, първото, което ще направя, е да проверя дали тя е още жива и ако е жива, няма да се обаждам в полицията, а ще повикам линейка. А вие, госпожо Елиот, изобщо не сте повикали линейка. Защо? Защото вече сте знаели, че мъжът ви е мъртъв.

В залата отново стана шумно, репортерите, които не бяха чак толкова старомодни, че да владеят стенография, се мъчеха как ли не да запишат всяка дума.

— Госпожо Елиот — продължи Флечър, след като съдията спря да удря с чукчето, — разрешете да повторя онова, което сте изрекли само преди няколко месеца, на разпита при прокурора. — Адвокатът вдигна един от тефтерите върху масата пред мястото си и зачете: — „Изведнъж ме втресе и ми призля, имах чувството, че ще припадна. Излязох със сетни сили в коридора и се свлякох на пода.“ — Флечър метна бележника върху масата, впери поглед в свидетелката и каза: — Дори не сте си дали труда да проверите дали съпругът ви е жив, но и не се е налагало, нали, защото сте знаели, че е мъртъв — в края на краищата именно вие сте го убили.

— Защо тогава не са намерили по пеньоара следи от барут? — изкрещя Ребека, за да надвика чукчето, с което съдията се мъчеше да усмири присъстващите.

— Защото когато сте застреляли съпруга си, госпожо Елиот, вие сте била облечена не в пеньоар, а в синята рокля, с която същата вечер сте ходили на прием. Чак след като сте убили Ралф, сте изтичали горе, съблекли сте роклята и сте сложили нощница и пеньоар. Но за беда детектив Петровски е надул сирената, превишил е максимално разрешената скорост и само след шест минути е бил при вас, заради което ви се е наложило отново да изтичате на долния етаж, само дето сте забравили да си свалите ръчния часовник и перлената огърлица. И което е още по-лошо, не сте имали време да затворите входната врата. Ако, както твърдите, господин Картрайт наистина е убил съпруга ви и е избягал през вратата, първото, което сте щели да направите, е да се уверите, че тя е затворена, да не би Картрайт да се върне и да нарани и вас. Но какъвто е съзнателен и изпълнителен, детектив Петровски е дошъл прекалено бързо — самият той спомена, че се е изненадал, задето входната врата зее отворена. Аматьорите често пъти изпадат в паника и допускат елементарни грешки — повтори Флечър почти през шепот. — Защото истината е, че след като господин Картрайт ви е подминал в коридора, вие сте изтичали в кабинета, вдигнали сте пистолета и сте си дали сметка, че сега ви е паднал случай да се отървете от съпруга си, когото сте презирали от години. Изстрелът, който господин Картрайт е чул, докато се е отдалечавал от къщата, наистина е бил от куршума, убил мъжа ви, но спусъкът е бил натиснат не от господин Картрайт, а от вас. Единственото, което господин Картрайт е направил, е да ви даде съвършено алиби и изход от всичките ви проблеми. — Той замълча, обърна се с гръб към съдебните заседатели и добави: — Ако, преди да слезете долу, се бяхте сетили да си махнете ръчния часовник и перлите, ако бяхте затворили вратата и после бяхте повикали линейка, а не полиция, щяхте да извършите съвършеното убийство и моят клиент надали щеше да се размине със смъртната присъда.

— Не съм го убила аз.

— Кой тогава го е убил? Защото не го е направил господин Картрайт — той си е тръгнал малко преди втория изстрел. Сигурен съм, помните какво е заявил, когато началникът на полицейското управление е отишъл при него: „Когато си тръгнах, той още беше жив“, и между другото, господин Картрайт не е сметнал за нужно да съблича костюма, в който е бил облечен по-рано същата вечер.

Адвокатът отново се извърна към съдебните заседатели, всички те обаче се бяха вторачили в госпожа Елиот. Тя зарови лице в дланите си и прошепна:

— Не аз, а Ралф трябва да бъде изправен пред съд. Той си е виновен, че умря.

Колкото и да призоваваше съдия Краватс към тишина, мина доста време, докато успее да въведе ред. Флечър изчака в залата да се възцари пълна тишина и чак тогава изрече:

— Но това, госпожо Елиот, е невъзможно! — възкликна той. — Следовател Петровски сам изтъкна, че е доста трудно да си теглиш куршума от метър и половина разстояние.

— Ралф ме накара.

Ебдън скочи на крака, а присъстващите заповтаряха думите на Ребека.

— Възразявам, господин съдия, свидетелката е…

— Възражението се отхвърля — отсече твърдо Краватс. — Седнете си на мястото, господин Ебдън, и не ставайте повече. — Той отново насочи вниманието си към свидетелката. — В какъв смисъл ви е накарал, госпожо Елиот?

Ребека се извърна към съдията, който я погледна угрижено.

— Ралф си бе наумил да спечели изборите на всяка цена и след като Нат му съобщи, че Люк се е самоубил, той разбра, че вече няма никакви шансове да стане губернатор. Заснова из кабинета и заповтаря: „Въпреки всичко ще ви убия“, после щракна с пръсти и рече: „Намерих решение, искаш, не искаш, ще го направиш.“

— Какво е имал предвид? — попита съдията.

— И аз в началото не разбрах, господин съдия, после Ралф ми се разкрещя: „Нямам време за разправии, оня калтак ще се измъкне и тогава вече няма да можем да му го лепнем. Ще ти кажа какво ще направиш. Първо ще ме простреляш в рамото, после ще се обадиш на шефа на полицията у тях и ще му обясниш, че си била в спалнята, когато си чула първия изстрел. След втория си изтичала долу и си видяла, че Картрайт бяга през вратата.“

— Но защо сте се съгласили с такова възмутително искане? — учуди се съдията.

— Не съм се съгласявала — възрази Ребека. — Отвърнах, че ако смята да има изстрели, сам да си ги произведе, понеже нямам намерение да се забърквам.

— А мъжът ви какво отвърна? — попита Краватс.

— Че не можел да се простреля сам, полицията щяла да разбере, но ако съм го направела аз, никой нямало да се усъмни.

— Това пак не обяснява защо в крайна сметка сте приели да го извършите.

— Не съм приела — повтори едва чуто Ребека. — Казах, че не искам да имам нищо общо и че Нат никога не ми е сторил нищо лошо. Тогава Ралф грабна пистолета и се закани: „Щом ти не искаш, нямам друг избор. Налага се да застрелям теб.“ Ужасих се, а Ралф добави: „Ще кажа на всички, че когато жена ми се е опитала да ми се притече на помощ, Нат Картрайт я е застрелял, тогава вече ще мога да се вживея в ролята на покрусения вдовец и всички ще ми съчувстват.“ Засмя се и допълни: „Хич не си въобразявай, че няма да го направя.“ После извади от джоба си носна кърпа и подвикна: „Сложи я на ръката си, за да не останат отпечатъци от пръстите ти.“ — Известно време Ребека мълча, сетне пророни: — Помня, взех пистолета и го насочих към рамото на Ралф, но тъкмо преди да натисна спусъка, зажумях. Когато отворих очи, Ралф се беше свлякъл в ъгъла. Не беше нужно да проверявам, знаех, че е мъртъв. Изпаднах в паника, изпуснах пистолета и точно както ми беше казал и Ралф, изтичах горе и се обадих на началника на полицейското управление у тях. После се съблякох. Тъкмо си слагах пеньоара, когато чух сирената. Надзърнах през пердетата и видях, че полицейският автомобил завива по алеята. Слязох тичешком долу точно когато колата спря пред нас, но не успях да затворя входната врата. Свлякох се на пода в коридора точно преди в къщата да нахълта детектив Петровски.

Ребека сведе глава и се разрида — този път наистина. Хората в залата, които дотогава си бяха шепнали, вече започнаха да обсъждат на висок глас свидетелските й показания.

Флечър се извърна към прокурора, който се съвещаваше със сътрудниците си, доближили глави. Адвокатът реши да ги остави да си обсъждат на воля и се върна на мястото си до Нат. Накрая Ебдън се изправи.

— Господин съдия!

— Слушам ви, господин Ебдън — отвърна Краватс.

— Прокуратурата оттегля всички обвинения срещу подсъдимия. — Той замълча, сетне се извърна към Нат и Флечър и продължи: — Ще позволите една лична забележка: след като ви наблюдавах как работите в екип, изгарям от нетърпение да видя какво ще стане, когато застанете един срещу друг.

Раздадоха се спонтанни аплодисменти, настана такава гълчава, че те така и не чуха как съдията обявява задържания за свободен, разпуска съдебните заседатели и закрива заседанието.

Нат се наведе и почти изкрещя:

— Благодаря ти! — После добави: — Какви безсмислени думи! Цял живот ще ти бъда задължен, не знам как да ти се отплатя. Но въпреки това — благодаря.

Флечър се усмихна.

— Има два вида клиенти — рече той. — Едните се надяваш да не видиш никога повече, срещат се обаче и такива, с които знаеш, че ще бъдеш приятел до гроб…

Най-неочаквано Су Лин застана до мъжа си и го прегърна.

— Слава на Бога — промълви тя.

— По-скоро на губернатора — поправи я Флечър, а Нат и жена му се засмяха за пръв път от доста месеци.

Още преди Нат да е отговорил, при тях с гръм и трясък дойде Луси, която поздрави баща си с думите:

— Добре се справи, татко, много се гордея с теб.

— Ей туй е похвала! — възкликна Флечър. — Това, Нат, е дъщеря ми Луси, която за късмет не е достатъчно голяма, за да гласува за теб, но ако беше… — Флечър се огледа. — А къде е жената, причинила всички тези главоболия?

— Мама е вкъщи — отвърна Луси. — Нали й каза, че господин Картрайт ще дава показания най-малко след седмица.

— Така си е — потвърди бащата.

— Предайте на съпругата си, че съм й много признателна — намеси се Су Лин. — Винаги ще помним, че именно Ани ви е убедила да защитавате мъжа ми. Защо тия дни не се съберем, за да го отпразнуваме и…

— А, не, нека първо минат изборите — прекъсна я твърдо Флечър, — все още се надявам поне един човек в семейството да гласува за мен. — Той замълча, сетне се извърна към Нат и каза: — Знаеш ли коя всъщност е причината да хвърля толкова усилия по този случай?

— Сигурно си бил готов на всичко, само и само да не прекараш следващите няколко седмици в компанията на Барбара Хънтър — отговори Нат.

— Нещо от тоя род — усмихна се той.

Понечи да отиде и да се ръкува с прокурора и със сътрудниците му, но застина като попарен: чак сега забеляза, че Ребека Елиот още седи на свидетелската скамейка и чака залата да се опразни. Беше свела глава, изглеждаше смазана и самотна.

— Знам, едва ли ще ми повярвате, но ми е мъчно за нея — рече Флечър.

— Защо да не ти вярваме! — възкликна Нат. — Едно е сигурно: ако е смятал, че с това ще спечели изборите, Ралф е щял да убие жена си и окото му е нямало да мигне.