Синове на съдбата

23.

Нат се обърна и загледан в Су Лин, която вървеше бавно към него, си спомни деня, когато се запознаха. Беше я гонил надолу по хълма и когато тя се бе извърнала, бе останал без дъх.

— Голям късметлия си, ще знаеш! — пошушна Том.

— Съсредоточи се върху задачата си. Между другото, къде е халката?

— Халката ли? Каква халка? — Нат се извърна и изгледа кума на кръв. — Ох, да му се не види, знаех си аз, че трябва да взема нещо — изшушука припряно приятелят му. — Задръж малко, ще изтичам да я потърся у нас.

— Ти какво искаш, да те удуша с голи ръце ли? — ухили се Нат.

— Да, ако обичаш — отвърна другият младеж, захласнат по Су Лин, която вървеше към тях. — Нека тя бъде последният ми спомен от тленния свят.

Нат насочи вниманието си към младоженката, озарила го със същата усмивка, както в деня на първата им среща на входа на кафенето. Тя пристъпи и понавела глава, застана до него в очакване отчето да започне венчавката. Нат се сети за решението, което са взели в деня, след като загуби изборите, и си даде сметка, че никога няма да съжалява за него. Защо да пречи на професионалното израстване на Су Лин, колкото за да се опита да спечели отново изборите — не беше изключено отново да не успее. Мисълта, че през първата седмица на следващия семестър пак ще организира кампания, заради която ще моли Су Лин да го чака още една година, ако и този път се провали, разсея и последните му съмнения: той знаеше какво да направи. Свещеникът се извърна към паството.

— Скъпи братя и сестри…

Когато Су Лин обясни на професор Мълдън, че ще се омъжва и че бъдещият й съпруг следва в Университета на щат Кънектикът, той веднага предложи Нат да се прехвърли в Харвард и да вземе там бакалавърска степен. Вече знаеха, че е воювал във Виетнам и е пожънал големи успехи в лекоатлетическия отбор, но натежаха най-вече оценките му. В приемната комисия в Харвардския университет се изненадаха, че Нат не е постъпил в Йейл: бяха наясно, че няма да се налага да носят на гръб съпруга на Су Лин.

— Взимаш ли тази жена за законна съпруга?

На Нат му идеше да изкрещи: „Да.“ Но вместо това промълви тихичко: — Да.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — отвърна и Су Лин, все така навела глава.

— Можеш да целунеш младоженката — подкани отчето.

— Имаше предвид мен — намеси се Том и пристъпи напред.

Нат прегърна Су Лин и я целуна, като междувременно вдигна крак и изрита приятеля си по пищяла.

— Така значи! Това ли заслужих за всички жертви, които съм правил през годините? Е, поне дочаках и на мен да ми дойде редът.

Нат се извърна рязко, прегърна Том и го притисна до себе си, а всички в църквата избухнаха в смях.

„Том се оказа прав“ — помисли си той. Макар да бе убеден, че ако Нат се яви повторно, ще удържи съкрушителна победа, приятелят му дори не го укори, задето не е подал искане резултатите от изборите да се отменят. А на другата сутрин господин Ръсел се беше обадил на Нат и му беше предложил сватбената гощавка да бъде у тях. Как ли щеше да им се отплати?

— Мисли му отсега! — рече Том. — Веднага щом завършиш икономика в Харвардския институт, татко очаква да постъпиш при него в банката като стажант.

— Нищо чудно това да се окаже най-доброто предложение, което съм получил — усмихна се Нат.

Младоженците се извърнаха към близките и приятелите си. Сюзан не се и опита да прикрие сълзите, Майкъл пък грееше от гордост. Майката на Су Лин пристъпи напред и им направи снимка в първия миг, след като са се венчали.

Нат не помнеше от сватбената гощавка кажи-речи нищо, освен че господин и госпожа Ръсел надали са щели да направят повече и за родния си син. Той обикаляше от маса на маса и благодареше най-вече на онези, които бяха пристигнали отдалеч. Чак когато чу как среброто звънти о кристал, се сети да провери дали е сложил във вътрешния си джоб приветственото слово. Върна се на мястото си на масата, сложена на най-видно място, точно когато Том стана на крака — като кум предстоеше да вдигне наздравица. Първо обясни защо гощавката е в неговия дом.

— Не забравяйте, че много преди младоженеца направих на Лин предложение за женитба, но този път, кой знае защо, тя предпочете него.

Нат се усмихна през масата на леля Абигейл от Бостън, а гостите започнаха да ръкопляскат.

Запита се дали шегичките на приятеля му колко бил влюбен в Су Лин всъщност не прикриват истинските му чувства. Погледна кума и си спомни как, понеже е закъснял — благодаря ти, мамо! — за първия учебен ден в „Тафт“, е седнал на последния чин, до разплаканото дребосъче. Наистина бе благословен да има такъв приятел — надяваше се не след дълго и той да му кумува.

Всички посрещнаха с овации наздравицата на Том. Той седна и отстъпи място на младоженеца. В началото Нат изказа своята признателност на господин и госпожа Ръсел, разрешили толкова щедро сватбената гощавка да бъде в дома им. После благодари на майка си — за мъдростта, и на баща си — за външния вид, и всички се засмяха и изръкопляскаха.

— Но искам да благодаря най-вече на Су Лин, задето кривна от правия път, и на родителите си, задето са ме възпитали така, че да я последвам и да я предупредя, че е допуснала грешка.

— Направила е много по-голяма грешка, когато е хукнала да те гони нагоре по хълма — обади се Том.

Нат поизчака смехът да утихне и рече:

— Влюбих се в Су Лин още в мига, когато я видях, но както вече обясних, съм благословен с външността на баща си. И така, разрешете накрая да ви поканя на златната ни сватба, ще бъде на единайсети юли 2024 година. — Той помълча-помълча и добави: — Могат да не присъстват само смотаняците и онези, които междувременно умрат. — Нат вдигна чашата. — Да пием за моята съпруга Су Лин.

Когато тя се качи горе, за да се преоблече, Том най-после попита Нат къде ще карат медения месец.

— В Корея — изшушука Нат. — Смятаме да намерим родното село на Су Лин и да потърсим другите й роднини. Но не казвай на майка й, искаме да я изненадаме, когато се върнем.

На алеята пред къщата се изсипаха триста гости, които изръкопляскаха, когато автомобилът с младоженците се отправи към летището и се скри от погледите им.

— Къде ли ще карат медения месец? — попита майката на булката.

— Нямам понятие — излъга Том.

Флечър прегърна Ани. От погребението на Хари-Робърт беше минал цял месец, а тя пак винеше себе си.

— Бива ли такова нещо! — укори я мъжът й. — Ако има виновен, то това съм аз. Виж под каква пара беше Джоана, когато роди, а пак се справи блестящо.

Ала Ани беше неутешима. Лекарят обясни на Флечър кой е най-бързият начин тя да преглътне болката и младежът с радост се съгласи.

От ден на ден Ани си възвръщаше силите, ала се вълнуваше главно от едно: мъжът й да стане първенец на курса.

— Дължиш го на Карл Ейбрахамс — току му напомняше. — Вложил е много в теб, има само един начин да му се отплатиш.

През лятото преди последния курс го вдъхновяваше да работи денонощно. Освен любима и приятелка му стана и помощничка, често ходеше да му прави справки. Не се вслуша само в настойчивия му съвет да продължи следването.

— А, не, без тия — отсече младата жена. — Искам да бъда твоя съпруга и ако е рекъл Господ…

След като се върна в Йейлския университет, Флечър се примири, че не след дълго трябва да започне да си търси работа. Няколко адвокатски кантори вече го бяха поканили на интервю, една-две дори му бяха предложили направо да го назначат, на него обаче не му се работеше в Далас или Денвър, във Финикс и Питсбърг. Но седмиците отминаваха, от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ така и не го потърсиха и малко по малко младежът си даде сметка, че ако разчита да го назначат в някоя от големите кантори, волю-неволю трябва да тръгне по интервюта.

Джими вече бе разпратил над петстотин молби, а бе получил всичко на всичко три отговора, само в един от който му предлагаха работа. Той беше готов дори да замине за Далас или Денвър, за Финикс и Питсбърг, ако не беше Джоана. Ани и Флечър обсъдиха в кои градове все пак биха живели, след което тя направи малко проучване на водещите юридически кантори в съответните щати. С общи усилия съчиниха молба, която размножиха петдесет и четири пъти и в първия ден от семестъра разпратиха.

Когато по-късно същата сутрин отиде в университета, Флечър намери в пощенската си кутия писмо.

— Пуснахме писмата преди някакъв си час, а ето че вече имаме отговор! — възкликна Ани.

Мъжът й се засмя, после обаче забеляза пощенското клеймо. Отвори писмото. В горния край на листа видя изчистената черно-бяла емблема на „Алегзандър, Дюпон и Бел“. Ами да, прочутата адвокатска кантора провеждаше интервютата едва през март, защо да прави изключение за Флечър Давънпорт?

През дългите зимни месеци преди интервюто той не спря да работи усърдно, но въпреки това замина със свито сърце за Ню Йорк. Още щом слезе на Централната гара от влака, се почувства опиянен от гълчавата: толкова много езици, толкова много нозе, които тук се движеха по-бързо, отколкото във всеки друг град. Докато пътуваше с таксито към Петдесет и четвърта улица, се взираше през отворения прозорец и вдъхваше от миризмата, каквато няма никъде другаде.

Автомобилът спря пред седемдесет и два етажния стъклен небостъргач и Флечър на мига разбра, че не иска да работи никъде другаде. Позабави се малко на приземния етаж: не искаше да чака в едно помещение заедно с още неколцина кандидати. Когато най-сетне слезе на трийсет и шестия етаж от асансьора, секретарката отбеляза с чавка името му в списъка. После му връчи лист хартия с часовете на интервютата, които щяха да му отнемат целия ден чак до вечерта.

Най-напред Флечър има среща със старши съдружника Бил Алегзандър, която според него мина добре, макар че адвокатът не се държа чак толкова сърдечно, както у Карл Ейбрахамс. Все пак попита как е Ани и изрази надеждата, че се е възстановила напълно след тежката загуба на непрежалимия Хари. По време на срещата младежът разбра и че не е единственият, когото са повикали на интервю — пред господин Алегзандър имаше списък с още шест преобърнати имена.

После Флечър разговаря цял час с трима други съдружници, специалисти в областта, която беше избрал и той: наказателното право. След края на интервюто го поканиха на обяд. На него той видя за пръв път останалите петима кандидати и по време на разговора доби представа колко силна е конкуренцията. Колко ли дни адвокатската кантора бе заделила за интервюта и с други кандидати?

Нямаше откъде да знае обаче, че преди да покани когото и да било на интервю, кантората месеци наред отсяваше по-будните младежи, завършващи право, та накрая да включи в окончателния списък на кандидатите шестима души, попаднали в него било по препоръки, било благодарение на показаните резултати. Флечър не знаеше и че в кантората ще бъдат назначени един, най-много двама души. Както и при отлежалото вино, имаше години, когато в нея не постъпваше никой просто защото „реколтата“ не беше добра.

Следобед се яви на още няколко интервюта, подир които вече беше убеден, че няма да се справи и не след дълго ще му се наложи да тръгне да обикаля юридическите кантори, отговорили на молбата му и поканили го на разговор.

— В края на месеца ще ми съобщят дали са ме одобрили за следващия етап — сподели младежът с Ани, която го чакаше на гарата. — Ти обаче продължавай да пращаш молби, макар че, да ти призная, вече не ми се работи никъде другаде освен в Ню Йорк.

Докато се прибираха с влака, тя продължи да го разпитва най-подробно. Трогна се, че Бил Алегзандър си е спомнил за нея, и още повече, че си е направил труда да разбере как се е казвал синът им.

— Сигурно трябваше да му кажеш — рече Ани, докато спираше с автомобила пред тях.

— Да му кажа какво? — учуди се Флечър.

— Че отново съм бременна.

На Нат му хареса в Сеул, град, кипящ от живот и решен Да загърби спомените от войната. На всеки ъгъл се извисяваха небостъргачи, старо и ново се стремяха да съжителстват в разбирателство. Нат бе възхитен от възможностите на такава високообразована интелигентна работна сила, задоволяваща се с една четвърт от онова, което би било приемливо в Съединените щати. Су Лин веднага забеляза, че тук жените задължително свирят втора цигулка, и благодари наум на майка си, имала смелостта и предвидливостта да се изсели в Щатите.

Нат взе кола под наем, за да се придвижват свободно от село на село. Когато излязоха на има-няма няколко километра от столицата, бяха изумени колко различен е начинът на живот в провинцията. След стотина километра се бяха върнали и стотина години назад във времето. Съвременните небостъргачи бързо бяха изместени от схлупени дървени къщурки, а шумотевицата и суетнята — от по-бавен и милостив ритъм.

Майката на Су Лин рядко й бе говорила за годините, които е прекарала в Корея, въпреки това младата жена знаеше в кое село се е родила и името на роднините си. Знаеше и че двама от вуйчовците й са загинали във войната, затова, когато пристигнаха в Кейпин с население от седем хиляди триста и трима жители — така поне пишеше в пътеводителя, — тя не се и надяваше да открие някого, който да помни майка й.

Започна издирването от кметството, където имаше регистър с имената на местните жители. Оказа се обаче, че от седемте хиляди души в селото близо хиляда имат същото презиме, както майка й: Пен. То бе написано и върху гишето на чиновничката, която ги обслужваше. Жената разказа на Су Лин как сестрата на баба й, вече прехвърлила деветдесетте, се кълняла, че знаела всички в рода, обясни и че стига Су Лин да искала, можела да й уреди да се срещне със старицата. Тя кимна, след което чиновничката й каза да дойдела отново малко по-късно.

Следобед Су Лин се върна, за да разбере, че Су Сей Пен я канела на другия ден на чай. Чиновничката в кметството се извини и чак тогава обясни любезно, че американският съпруг на момичето не е включен в поканата.

На следващия ден вечерта Су Лин се върна в хотелчето с лист хартия и щастлива усмивка.

— Бихме толкова път, колкото да ни кажат да сме се върнели в Сеул — обясни тя.

— Защо? — изненада се Нат.

— Просто е. Су Сей Пен си спомня, че майка ми е заминала да търси работа в столицата и повече не се е върнала. Но по-младата сестра на бабката — някоя си Кай Пай Пен, още живеела в Сеул, даде ми адреса й.

— Значи назад към столицата! — оповести мъжът й, след което звънна на рецепцията, за да предупреди, че се изнасят веднага.

Малко преди полунощ отново бяха в Сеул.

— Според мен е по-разумно да я посетя сама — обясни Су Лин на другия ден, докато закусваха. — Току-виж отказала да говори, ако разбере, че съм омъжена за американец.

— Както кажеш — съгласи се Нат. — Надявах се да отскоча до пазара в другия край на града, искам да купя нещо.

— Какво? — полюбопитства младата жена.

— Ще видиш.

Нат отиде с такси до квартал Кирай и цял ден се разхожда из най-големия открит пазар в света: безкрайни редици от сергии, отрупани с какво ли не, като се почне от часовници „Ролекс“ и култивирани перли, от чанти „Гучи“ и парфюми „Шанел“ и се стигне до дамски часовници „Картие“ и сърчица на „Тифани“. Не обръщаше внимание на възгласите: „Насам, насам, американецо, ела да ми видиш стоката, при мен е най на сметка“, понеже не беше сигурен дали изобщо нещо от стоката тук е оригинално.

Вечерта се прибра в хотела капнал от умора и накамарен с шест пазарски плика, пълни предимно с подаръци за жена му. Качи се с асансьора на третия етаж и влезе в стаята — надяваше се Су Лин да се е върнала от старицата. Тъкмо затвори вратата, и чу хлипове. Застина и нададе ухо. Звуците долитаха откъм спалнята.

Нат пусна пликовете на пода, прекоси хола и нахълта в спалнята. Су Лин се беше свила на кравай върху леглото и ридаеше ли, ридаеше. Той си свали обувките и сакото, легна До нея и я прегърна.

— Какво е станало, цветенце? — попита я, като я милваше нежно.

Тя не отговори. Нат я притисна още по-силно до себе си — знаеше, че ако поизчака, Су Лин сама ще му каже.

Навън се мръкна, неоновото улично осветление замига и той стана да дръпне пердетата. После седна до жена си и я хвана за ръката.

— Винаги ще те обичам — каза му тя, без да го поглежда в лицето.

— Аз също — увери я младежът и пак я притисна до себе си.

— Помниш ли, вечерта след като се оженихме, се зарекохме да нямаме тайни един от друг, затова трябва да ти кажа какво разбрах днес следобед.

Нат не я беше виждал толкова тъжна.

— Каквото и да си разбрала, ще те обичам все така силно — рече й, за да я поуспокои.

Су Лин притегли мъжа си до себе си и отпусна глава върху гърдите му, сякаш се страхуваше да го погледне в очите.

— Сутринта отидох в уречения час при сестрата на баба ми — подхвана младата жена. — Старицата помни добре майка ми и ми обясни защо тя е напуснала селото и е дошла при нея в Сеул.

Все така притисната до Нат, Су Лин му разказа от начало до край какво е научила от Кай Пай. После се дръпна и го погледна за пръв път в лицето.

— Е, вече знаеш истината. Още ли ме обичаш? — попита тя.

— Едва ли изобщо е възможно да те обичам повече. Представям си и каква смелост се иска, за да споделиш това с мен. — Известно време той мълча. — Сега връзката между нас ще стане още по-силна и никой няма да е в състояние да ни раздели.

— Едва ли е разумно да идвам с теб — рече Ани.

— Но ти ми носиш късмет, пък и…

— Пък и доктор Редпат изрично подчерта, че няма да е разумно.

Ще не ще, Флечър се примири, че ще отиде сам в Ню Йорк. Ани караше седмия месец на бременността и макар да нямаше усложнения, той предпочиташе да не спори с лекаря.

Много се радваше, че са го повикали на второ интервю, и се питаше колко ли от другите кандидати са отпаднали. Имаше чувството, че Карл Ейбрахамс знае, той обаче не беше от хората, които ще тръгнат да разгласяват тайни.

От гара „Пенсилвания“ Флечър отиде с такси на Петдесет и четвърта улица и пристигна пред огромното фоайе цели двайсет минути по-рано. Бяха го предупредили, че един от кандидатите закъснял веднъж с три минути и изобщо не го допуснали до интервю.

Качи се с асансьора на трийсет и шестия етаж и секретарката го прати в просторен кабинет, лъскав едва ли не колкото кабинета на старши съдружника. Флечър беше сам — запита се дали това е добро предзнаменование, малко преди девет обаче при него влезе и втори кандидат, който му се усмихна.

— Логан Фицджералд — представи се той и му протегна ръка. — Слушах ви на дискусията на първокурсниците в Йейлския университет. Словото ви за Виетнам беше блестящо, макар че не съм съгласен и с дума от онова, което казахте.

— И вие ли сте следвали в Йейл?

— Не, бях на гости на брат си. Завършил съм Принстънския университет. Е, и двамата знаем защо сме тук.

— Имате ли представа колко още ще се явят на интервю? — попита Флечър.

— Ако се съди от часовника, ние двамата май сме последните. Успех!

— Сигурен съм, че ми го желаете искрено — подсмихна се другият младеж.

Вратата се отвори и една жена, която, както помнеше Флечър, бе секретарка на господин Алегзандър, им каза:

— Елате с мен, господа.

— Благодаря ви, госпожо Таунзенд — отвърна той. Веднъж баща му му беше казал никога да не забравя името на секретарката, понеже тя в крайна сметка прекарвала с шефа си повече време дори от съпругата му. Двамата излязоха заедно с нея от стаята и Флечър се запита дали и Логан си умира от притеснение. От двете страни на коридора имаше тежки дъбови врати, на които със златни букви бяха написани имената на съдружниците. Кабинетът на Уилям Алегзандър беше в дъното, точно преди заседателната зала.

Госпожа Таунзенд почука тихичко, отвори вратата и се дръпна, а хората вътре: двайсет и един мъже и три жени, станаха на крака и изръкопляскаха.

— Заповядайте, седнете — покани Бил Алегзандър младежите, след като отново се възцари тишина. — Нека пръв ви честитя, че получихте възможност да постъпите на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но отсега да си знаете — колегите ще ви ръкопляскат отново така едва когато бъдете поканени за съдружници, а това ще стане най-малко след седем години. Сутринта ще се срещнете с някои от членовете на изпълнителния съвет, които ще отговорят на всичките ви въпроси. Ти, Флечър, ще работиш при Мат Кънлиф, завеждащ отдел „Наказателни дела“, а ти, Логан, си пряко подчинен на Греъм Симпсън, който оглавява отдел „Търговско право“. В дванайсет и половина отново ще се върнете — за обяд заедно със съдружниците.

След дългите разговори обядът им подейства доста разтоварващо: съдружниците престанаха да се държат като господин Хайд и отново станаха доктор Джекил, роли, които всеки ден изпълняваха с клиенти и противници.

— Доколкото разбрах, и двамата ще бъдете първенци на випуска — отбеляза Бил Алегзандър, след като им донесоха основното блюдо: супа и аперитиви нямаше, единствената напитка бе бутилираната вода. — И дано наистина е така, защото още не съм решил в кой отдел да ви сложа.

— А ако някой не успее да стане пръв в курса? — попита притеснен Флечър.

— Тогава първата година ще прекарате в секретариата — ще разнасяте призовките. — Известно време господин Алегзандър мълча. — При това пеш.

Никой не се засмя и Флечър не разбра дали говори сериозно. Старши съдружникът тъкмо се канеше да каже още нещо, когато пак се почука и при тях в помещението влезе секретарката.

— Търсят ви на трета линия, господин Алегзандър.

— Нали ви помолих, госпожо Таунзенд, да не ни прекъсвате?

— Спешно е, господине.

Бил Алегзандър вдигна слушалката на апарата в заседателната зала, заслуша напрегнато и смръщеното му лице грейна в усмивка.

— Ще му съобщя — обеща той и затвори. — Нека съм първият, който ти честити, Флечър! — възкликна старши съдружникът. Младежът се изненада, защото окончателните оценки щяха да излязат най-малко след седмица. — Вече си гордият баща на мъничко момиченце. Майката и дъщерята са добре. Още щом го видях онова момиче, разбрах, че е от жените, които ние в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ценим много.

24.

— Луси.

— Но защо да не е Рут или Марта?

— Можем да я кръстим и с трите имена — склони Флечър, — тъкмо ще зарадваме бабите, но ще я наричаме Луси.

Положи внимателно, с усмивка дъщеричката си обратно в кошчето.

— Мислил ли си къде ще живеем? — попита Ани. — Не искам Луси да расте в Ню Йорк.

— И аз не искам — съгласи се бащата и погъделичка невръстната си дъщеря под брадичката. — Разговарях с Мат Кънлиф. Той ми обясни, че когато е постъпил в адвокатската кантора, се е натъкнал на същия проблем.

— И какво ти препоръча?

— Насочи ме към три-четири малки градчета в Ню Джърси, от Централната гара са на по-малко от час път. Смятах следващия петък да отидем с колата и в събота и неделя да Потърсим местенце, което да ни хареса.

— Сигурно в началото ще живеем под наем — отбеляза жена му. — Поне докато не съберем малко пари, за да си купим жилище.

— Явно няма да се наложи, кантората предпочита да купим своя къща.

— Кантората хубаво предпочита, но ако не ни е по джоба?

— И това, изглежда, не е проблем — обясни Флечър, — от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ще ни отпуснат безлихвен заем.

— Много щедро — зарадва се Ани. — Но доколкото го познавам, Бил Алегзандър сто на сто има някакви задни подбуди.

— А, не се и съмнявам — потвърди мъжът й. — Така се обвързваш с кантората, а в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ се гордеят много, че сред юридическите кантори в Ню Йорк имат най-малкото текучество. Става все по-очевидно, че след като са си направили труда да те изберат и да те обучат, както те си знаят, нямат намерение да те преотстъпват на конкуренцията.

— Все едно се обричаш до гроб — отбеляза Ани. Известно време мълча. — Споменавал ли си на господин Алегзандър, че имаш политически амбиции?

— Не, ако бях споменал, нямаше да ме допуснат и да припаря до кантората, пък и знае ли човек как ще се чувствам след две-три години?

— Лично аз знам — увери го жена му. — Знам как ще се чувстваш и след две, и след десет, и след двайсет години. По-щастлив си, когато участваш в надпревара, няма да забравя никога, че когато преизбраха татко в Сената, ти бе единственият човек, който се радваше повече и от него.

— Само да не те чуе отнякъде Мат Кънлиф! — усмихна се Флечър. — Можеш да бъдеш сигурна, че до десет минути ще научи и Бил Алегзандър и тогава тежко ми! В кантората не търпят хора, които не са отдадени изцяло на работата. Нали помниш какъв им е девизът: „В денонощието има двайсет и пет работни часа.“

Когато се събуди, Су Лин чу, че Нат разговаря в съседната стая по телефона. С кого ли? Беше съвсем рано. След миг мъжът й затвори и се върна при нея в спалнята.

— Ставай, цветенце, и стягай багажа! След по-малко от час трябва да изхвърчим оттук.

— Моля?…

— След по-малко от час.

Су Лин скочи от леглото и се втурна към банята.

— Капитан Картрайт, разрешено ли ми е да знам къде ще ме водиш? — изкрещя тя, за да надвика струята шуртяща вода.

— Веднъж да се качим на самолета, госпожо Картрайт, и ще разбереш.

— В каква посока? — попита пак тя веднага щом затвори кранчетата.

— Ще ти кажа чак след излитането на самолета.

— У дома ли се прибираме?

— Не — отвърна Нат, но не добави нищо повече.

След като се подсуши, Су Лин започна да умува какво да облече, а мъжът й отново вдигна телефона.

— За час едно момиче не може да направи нищо — възропта тя.

— Точно това и целях — подметна Нат, след като каза на администраторката да им поръча такси.

— Ох, да го вземат мътните! — извика Су Лин, вторачена в множеството подаръци. — Къде да ги сложа, а?

Нат остави слушалката върху вилката, отиде при дрешника и извади куфар, който жена му не беше виждала.

— Я, „Гучи“! — възкликна тя, изненадана от необичайното разточителство на мъжа си.

— А, не! Де се е чуло и видяло „Гучи“ за десет долара! Су Лин се засмя, а мъжът й пак вдигна телефона.

— Пратете пиколото и пригответе, ако обичате, сметката, след малко се изнасяме. — Той замълча, заслуша и после каза: — След десет минути.

Извърна се към жена си, която си закопчаваше шемизетата. Сети се как снощи тя най-после се е унесла, а той е решил да си тръгнат час по-скоро от Корея. Всеки миг, прекаран в града, само напомняше за…

На летището Нат се нареди на билетното гише и благодари на жената, че е откликнала толкова бързо на молбата му от сутринта. Докато предаваше багажа, Су Лин отиде да вземе закуска. Нат се качи с ескалатора на първия етаж и завари жена си да седи в ъгъла на кафенето и да си бъбри с келнерката.

— Още не съм поръчала за теб — обясни му тя. — Тъкмо обяснявах на сервитьорката, че сме женени само от седмица и не съм сигурна дали ще се появиш.

Нат погледна момичето.

— Какво ще обичате, господине?

— Две яйца на очи, бекон, кюфтета и кафе без захар и сметана.

Келнерката се взря в тефтера.

— Жена ви вече поръча за вас това. Нат се извърна към Су Лин.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще разбереш чак когато тръгнем да се качваме на самолета, а ако продължаваш да подпитваш, нищо чудно да ти кажа и едва след като кацнем.

— Ама… — възропта тя отново.

— Ако се наложи, ще ти вържа очите, така да знаеш — закани се Нат точно когато келнерката се върна с кана кафе, над която се виеше пара. — А сега няколко сериозни въпроса — рече той и забеляза, че жена му трепва. Направи се, че не е забелязал. Очевидно й се въртеше само едно в главата и той си напомни, че поне първите няколко дни трябва да внимава с шегите. — Спомням си, спомена пред мама, че щом японците влязат в крак с компютърната революция, целият напредък в технологиите също ще се ускори.

— В Япония ли отиваме?

— Не, не отиваме в Япония — отсече мъжът й и погледна към поръчаните ястия — бяха ги сложили на масата пред него. — А сега внимавай, сигурно ще се наложи да разчитам на твоя опит.

— Точно сега целият отрасъл е във възход — уточни Су Лин. — „Канон“, „Сони“, „Фуджицу“ вече са настигнали американците. Защо питаш? Да не смяташ да проучваш новите фирми за информационни технологии? Ако наистина е така, погледни…

— И да, и не — прекъсна я Нат, после се заслуша кои пътници викат по високоговорителите.

Плати с последните корейски банкноти, които му бяха останали, и се изправи.

— Отиваме ли някъде, капитан Картрайт? — попита Су Лин.

— Да, аз отивам — отвърна той, — това беше последното повикване, така че, ако имаш други планове, у мен са и билетите, и пътническите чекове.

— Значи нямам друг избор, трябва да дойда с теб — отбеляза момичето, след което гаврътна кафето и се взря в информационното табло за заминаващите самолети. Бяха най-малко десетина. — Хонолулу? — попита пак, след като настигна Нат.

— За какво ми е да те водя в Хонолулу? — учуди се той.

— За да се излежаваме на плажа и да се любим по цял ден.

— Не, отиваме на друго място. През деня ще се срещаме с бившите ми любовници, а през нощта пак ще правим любов.

— В Сайгон ли? — възкликна Су Лин точно когато върху таблото се появи поредният град. — Значи ще отидем на мястото, където капитан Картрайт е направил последните си завоевания.

— Пак сбърка посоката — поправи я той и продължи да върви към залата за международни полети.

След като им провериха паспортите и билетите, Нат не си направи труда да се отбива в безмитния магазин и продължи към терминалите.

— Бомбай — пак се опита да налучка жена му, докато подминаваха първия терминал.

— В Индия няма да намерим много от бившите ми любовници — увери я Нат, докато подминаваха изходи едно, две, три и четири.

Су Лин продължи да се взира в табелите, които подминаваха.

— Сингапур, Манила, Хонконг?

— Не, не и не — повтаряше мъжът й вече след като бяха оставили зад гърба си изходи единайсети, дванайсети и Су Лин не каза нищо, докато вървяха покрай терминалите, откъдето излитаха самолетите за Банкок, Цюрих, Париж и Лондон. Накрая Нат спря пред изход двайсет и първи.

— С нас за Венеция и Рим ли ще пътувате, господине? — попита жената зад гишето на „Пан Ам“.

— Да — потвърди той. — Билетите са на името на господин и госпожа Картрайт — добави и се извърна към жена си.

— Знаеш ли, господин Картрайт? — възкликна Су Лин. — Друг като теб няма!

Цели четири съботи и недели обикаляха да оглеждат къщи, накрая Ани им изгуби дирята. Някои бяха прекалено големи, други — твърде малки, имаше и къщи в квартали, където те не искаха да живеят, харесаха ли пък квартала, се оказваше, че цената е твърде солена — дори с помощта, обещана от „Алегзандър, Дюпон и Бел“. Накрая един неделен следобед откриха в Риджуд точно каквото им трябва — десетина минути след като прекрачиха прага, си кимнаха зад гърба на посредника. Ани звънна веднага на майка си.

— Идеална е — оповести тя. — В тих квартал, където има повече църкви, отколкото кръчми, и повече училища, отколкото киносалони, дори има река, която криволичи през центъра на града.

— А цената? — попита Марта.

— Малко повече, отколкото смятахте, но посредникът очаква да му се обади моята агентка Марта Гейтс. Ако ти, мамо, не смъкнеш цената, не знам кой ще го направи.

— Изпълни ли каквото ти казах? — попита другата жена.

— Дума по дума. Обясних, че и двамата сме учители. Нали ме предупреди, че гледат да смъкнат повечко пари от адвокатите, банкерите и лекарите. Човекът беше доста разочарован.

Целия следобед Флечър и Ани се разхождаха из градчето и се молеха Марта да се спазари за приемлива цена, защото дори гарата беше на две крачки от къщата.

След месец пазарлъци, на първи октомври 1974 година Флечър, Ани и Луси Давънпорт прекараха първата нощ в новия си дом в Риджуд, щата Ню Джърси. Още затворили-незатворили входната врата, и Флечър оповести:

— Как мислиш, можеш ли да оставиш за седмица-две Луси на майка си?

— Детето не ми пречи. Ще подредим къщата и без помощта на майка ми — отвърна жена му.

— Друго имах предвид — натърти той. — Крайно време е да отидем на почивка, на нещо като втори меден месец.

— Ама…

— Никакво „ама“… ще направим нещо, за което открай време ми говориш: ще отидем в Шотландия и ще потърсим корените на предците си, на родовете Давънпорт и Гейтс.

— Кога смяташ да заминем? — попита Ани.

— Самолетът излита утре в единайсет сутринта.

— О, господин Давънпорт, знаеш как да ощастливиш едно момиче!

— Какво си намислил пак? — попита Су Лин, след като се надвеси и видя, че мъжът й проучва колонките с цифри върху финансовите страници в „Ейшън Бизнес Нюс“.

— Гледам как през последната година са се променяли валутните курсове.

— Така ли Япония се вмества в уравнението? — поинтересува се жена му.

— Ами да! Йената е единствената сериозна валута, чийто курс спрямо долара постоянно се покачва вече десет години, и мнозина икономисти предричат, че това ще продължи и в обозримото бъдеще. Според тях йената и досега е силно подценявана. Ако експертите, както и ти с твърденията си за все по-ключовото място на Япония в новите технологии се окажете прави, значи съм открил в нашия несигурен свят Добра инвестиция.

— За това ли ще пишеш диплома?

— Не, макар че идеята не е лоша — отвърна Нат. — Смятам да вложа малко пари във валутния пазар и ако се окажа прав, всеки месец ще припечелвам нещичко.

— Не е ли рисковано?

— Ако смяташ да реализираш печалба, винаги има риск. Разковничето е да премахнеш онова, което увеличава риска. — Су Лин не изглеждаше особено убедена. — Ще ти кажа какво имам предвид — допълни Нат. — Сега ми плащат по четиристотин долара на месец като капитан от въоръжените сили. Ако с годишната си капитанска заплата купя йени по днешния курс, а после, след дванайсет месеца, отново ги обърна в долари, и ако курсът долар — йена продължи да се покачва, както през последните седем години, ще печеля годишно към четиристотин-петстотин долара.

— А ако курсът се обърне в другата посока? — възкликна жена му.

— През последните седем години само се е покачвал.

— И все пак, ако се обърне?

— Ще изгубя четиристотин долара, или една месечна заплата.

— Предпочитам всеки месец да си получавам сигурната сума.

— Ако караш на едната заплата, никога не можеш да натрупаш капитал — възрази младежът. — Повечето хора гледат да заделят по нещичко и накрая спестяванията им отиват я за застраховка „Живот“, я за акции, които могат да се обезценят от инфлацията. Питай баща ми.

— Но за какво са ти тези пари?

— За любовниците.

— И къде са тези прословути любовници?

— Повечето са в Италия, има обаче и няколко, които висят по стените в най-големите световни столици.

— За това ли отиваме във Венеция?

— И във Флоренция, Милано и Рим. Когато ги оставих, повечето бяха голи-голенички. Едно от нещата, които ми харесват най-много у тях, е, че не остаряват — е, може да се понапукат тук-там, ако ги държиш на слънце.

— Късметлийки! — възкликна Су Лин. — А имаш ли фаворитка?

— Не, падам си по безразборния полов живот, всеяден съм, макар че, ако трябваше да избирам, си признавам, че има една дама, която живее в малък дворец във Флоренция — виж, нея я обожавам и копнея да я видя отново.

— Случайно да е девица? — подсмихна се Су Лин.

— Бре, умничка си ми! — възкликна Нат.

— И е позната с името Мария?

— Край, разконспирира ме, макар че в Италия Марии — под път и над път.

— „Поклонението на влъхвите“, Тинторето.

— Не.

— Белини, „Богородица с Младенеца“.

— Не, те все още са във Ватикана.

Стюардесата мина да помоли всички да пристегнат предпазните колани. Су Лин изчака и попита:

— Караваджо?

— Браво на теб! Оставих въпросната дама в двореца „Пити“, върху дясната стена в галерията на третия етаж. Зарече се да ми е вярна, докато се върна.

— Там и ще си остане. Такава любовница ще ти струва доста повече от четиристотин долара на месец, а ако още се надяваш да се хванеш с политика, няма да ти е по джоба да си купиш дори рамката.

— Няма да се хващам с политика, докато не изкарам пари, с които да си купя цялата галерия — увери Нат жена си.

Ани започна да проумява защо англичаните гледат с такова презрение американските туристи, които кой знае как успяваха да разгледат за някакви си три дни Лондон, Оксфорд, Бленъм и Стратфорд. Впечатлението й съвсем се затвърди, докато тя гледаше как пред Кралския Шекспиров театър в Стратфорд се изсипват цели автобуси с туристи, които още в първия антракт се изнасят, та местата им да бъдат заети от други нейни сънародници, и те слезли от поредния автобус. Щеше да каже, че това е невъзможно, ако след антракта не се беше върнала и не бе заварила на двата реда отпред свои сънародници, които виждаше за пръв път. Питаше се дали туристите, присъствали на второто действие, са разказали на американците, гледали първото, какво е станало с Розенкранц и Гилденщерн, или онзи автобус вече е отпрашил към Лондон.

Почувства се по-малко гузна, след като прекараха десет спокойни дни в Шотландия. Зарадваха се, че могат да присъстват на фестивала в Единбург и да избират между Марлоу, Моцарт, Пинтър и Ортън. Но и за двамата най-вълнуващо в пътуването беше дългата екскурзия по крайбрежието. Гледката бе чудно хубава и им се стори, че никъде по света няма по-голяма красота.

В Единбург се опитаха да открият корените на Гейтс и Давънпорт, накрая обаче единственото, което намериха, бе голямо цветно родословно дърво на двата рода и шотландска пола на пъстри карета в крещящи цветове, каквито са носели всички Давънпортови и която Ани се съмняваше, че ще облече някога, след като се върне в Щатите.

Флечър заспа броени минути след като самолетът излетя от Единбург за Ню Йорк. Когато се събуди, слънцето, което бе видял да залязва от едната страна, още не беше изгряло от другата. Когато започнаха да се снишават към летище „Джон Кенеди“ — Ани още не можеше да свикне да го нарича „Ай-дълуайлд“, — единственото, за което тя си мислеше, бе, че отново ще бъде с Луси, а Флечър вече се притесняваше за първия си работен ден в „Алегзандър, Дюпон и Бел“.

Когато се върнаха от Рим, Нат и Су Лин бяха капнали от умора, но промяната на обстановката наистина им се бе отразила изключително добре. С всеки изминал ден Су Лин се отпускаше все повече, а през втората седмица и двамата така и не отвориха дума за Корея. Докато пътуваха със самолета към Щатите, решиха да кажат на майката на Су Лин, че са карали медения си месец в Италия. Само Том щеше да се учуди. Докато тя спеше, Нат отново проучи в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и излизащия в Лондон „Файненшъл Таймс“ валутния пазар. Тенденциите си оставаха същите: намаление на курса, сетне леко покачване и отново намаление, но като цяло стрелката на йената сочеше неизменно нагоре, а на долара — в противоположната посока. Същото важеше и за курса на йената спрямо германската марка, английската лира стерлинга и италианската лира и Нат реши и занапред да следи къде разликите в курсовете са най-големи. Смяташе, веднага щом се приберат в Бостън, да поговори с бащата на Том и да отиде във валутния отдел на банка „Ръсел“, вместо да разкрива хрумването си пред непознати.

Погледна Су Лин, която бе потънала в сън — беше й признателен за предложението дипломата му да е посветена на валутните курсове. Времето в икономическия факултет на Харвардския университет щеше да отлети неусетно и той съзнаваше, че не може да протака вечно решението, от което щеше да зависи бъдещето и на двамата. Вече бяха обсъдили трите възможности: Нат да си потърси работа в Бостън, така че Су Лин да остане в Харвардския университет, тя обаче подчерта, че това ще стесни хоризонта му. Той можеше да приеме предложението на господин Ръсел и да започне заедно с Том работа в голяма банка в малък градец, макар че това пък щеше да ограничи бъдещото му развитие. Можеше да кандидатства за работа на Уолстрийт и да провери дали е в състояние да се справи във висшата лига.

Су Лин не се и съмняваше коя от трите възможности ще предпочете мъжът й и макар че двамата разполагаха с още малко време, през което да обмислят бъдещето си, тя вече се бе обадила на познатите си в Колумбийския университет.

25.

Когато се връщаше към последната си година в Харвардския университет, Нат не съжаляваше за почти нищо.

Само няколко часа след като кацнаха на международно летище „Логан“, той се обади по телефона на бащата на Том и сподели с него хрумването си за валутите. Господин Ръсел отвърна, че сумите, които иска да обърне, са твърде малки и никоя банка няма да се занимава с тях. Нат се разочарова, после обаче банкерът му предложи да му отпуснат заем от хиляда долара и Том да внесе същата сума. Така се зароди първият валутен фонд на Том.

Щом научи какво е намислил, Джо Стайн още същия ден добави нови хиляда долара. За месец фондът събра цели десет хиляди долара. Нат сподели със Су Лин, че се притеснява да не загуби не толкова своите, колкото чуждите пари. До края на семестъра фонд „Картрайт“ бе набъбнал на цели четиринайсет хиляди долара, а Нат прибра чиста печалба от седемстотин двайсет и шест долара.

— Но пак можеш да ги загубиш — напомни жена му.

— Така е, сега обаче фондът е по-мощен и вероятността от големи загуби е по-малка. Дори и курсът на йената най-неочаквано да падне, бих могъл да изпреваря събитията, да обърна парите отново в долари и да сведа до минимум загубите.

— С този фонд пилееш много време, кога ще пишеш дипломата? — попита притеснена Су Лин.

— Фондът ми отнема някакви си петнайсетина минути на ден — възрази Нат. — В шест сутринта проверявам котировките в Япония, в шест вечерта — курса в Ню Йорк, и ако няколко дни поред няма изненадващи обрати, единственото, което трябва да правя, е в края на всеки месец да реинвестирам капитала.

— Цинично е! — отбеляза жена му.

— Какво лошо има в това да приложа уменията, познанията и мъничко предприемчивост? — изненада се Нат.

— За петнайсет минути на ден печелиш повече, отколкото аз мога да се надявам да изкарвам за година като научен ръководител в Колумбийския университет — сигурно и деканът взима по-малко от теб.

— Да де, но деканът може да е сигурен, че и догодина по това време, каквото и да става на валутния пазар, той пак ще си е на тази работа. Това е то свободното предприемачество. Лошото при него е, че можеш да изгубиш всичко до последния цент.

Не спомена на жена си какво е казал английският икономист Мейнард Кейнс: „Прозорливият трябва да знае как до закуска да спечели цяло състояние, та през останалото време да си върши добре работата.“ Съзнаваше, че Су Лин гледа с лошо око на така наречените лесни пари, затова говореше за вложението си само ако тя повдигнеше темата. Не й спомена и че според господин Ръсел е крайно време да помисли дали да не се разгърне още повече.

Не изпитваше никакви угризения, ако се случеше да заделя по петнайсетина минути на ден за малкия си фонд: в курса му надали имаше студент, който да учи по-усърдно. Откъсваше се от учебниците само колкото да потича по един час всеки следобед и най-щастливият му миг тази година бе, когато прекоси пръв финала на лекоатлетическите състезания с Университета на Кънектикът.

След като се яви на доста интервюта в Ню Йорк, беше затрупан с предложения от финансови институции, но погледна сериозно само на две от тях. Те изобщо не можеха да се мерят като слава и размер, но след като се запозна с Арни Фриман, шеф на валутния отдел в „Морган“, Нат с радост постъпи веднага на работа там. Арни притежаваше дарбата да прекарва по четиринайсет часа дневно на Уолстрийт така, сякаш това е най-забавното нещо на света.

Нат тъкмо се питаше какво още може да му се случи през тази година, когато Су Лин го попита каква печалба е натрупал фонд „Картрайт“.

— Към четирийсет хиляди долара — уточни той.

— А твоят дял колко е?

— Двайсет на сто. За какво смяташ да ги похарчиш?

— За първото ни дете — отвърна жена му.

Когато се връщаше към първата си година в адвокатска кантора „Алегзандър, Дюпон и Бел“, Флечър също не съжаляваше почти за нищо. В началото нямаше и представа какви ще бъдат задълженията му, но през първата година младичките адвокати не току-така са известни като „впрегатни коне“. Бързо установи, че основното му задължение е да има грижата, по какъвто и случай да работи Мат Кънлиф, да не му се налага да става от бюрото си, за да търси документи или папки. За броени дни откри и че само по телевизионните сериали адвокатите се явяват в пищни съдебни зали, за да защитават невинни жени, обвинени в убийство. В голямата си част работата му беше пипкава и мудна и обикновено биваше възнаграждавана със споразумение между страните още преди да е насрочена датата на делото.

Разбра и че чак когато станеш съдружник, можеш да се надяваш на „големи мангизи“ и да се прибираш още по светло у дома. Въпреки всичко Мат го облекчаваше, като не го принуждаваше да излиза в половинчасова обедна почивка, така че два пъти в седмицата Флечър успяваше да поиграе скуош с Джими.

Макар да си носеше работа и вкъщи, се стремеше, стига да е възможно, вечер да прекарва по един час с дъщеря си. Баща му честичко му напомняше, че след като отминат тези първи години, човек няма как да върне назад лентата, върху която пише „Важни мигове в детството на Луси“.

Първият рожден ден на дъщеричката му бе най-шумното събитие извън стадиона за американски футбол, на което той някога беше присъствал. Ани се беше сприятелила с толкова много съседи, че Флечър завари дома си превзет от невръстни дечица, които явно бяха решили или всички да плачат, или всички да се смеят едновременно. Учуди се колко спокойно жена му приема изсипания сладолед, шоколадовата торта, размазана по килима, шишето мляко, разлято върху роклята й — познатата усмивка нито веднъж не слезе от лицето й. Когато си замина и последното хлапе, Флечър се чувстваше напълно изтощен, докато Ани само възкликна:

— Според мен мина добре.

Флечър продължаваше да се среща често с Джими, който както сам се бе изразил, благодарение на баща си се бе озовал в малка, но уважавана адвокатска кантора на авеню Лексингтън. И той работеше извънредно, почти колкото Флечър, но отговорностите му на баща явно му вдъхваха нови сили, удвоили се, когато Джоана роди второ дете. Флечър не можеше да се начуди колко успешен е бракът им, и то при такава разлика във възрастта и в научните степени. Но те явно нямаха значение, защото Джими и Джоана направо се обожаваха и пораждаха завист у мнозина свои връстници, вече тръгнали да се развеждат. Щом научи за второто им дете, Флечър се преизпълни с надежда, че не след дълго и Ани ще последва примера на Джоана — завиждаше много на Джими за сина. Често се сещаше за Хари-Робърт.

Беше претоварен с работа и почти не бе създал нови приятелства, ако не броим Логан Фицджералд, постъпил във фирмата заедно с него. През обедната почивка двамата често сравняваха записките си, а вечер, преди Флечър да хване влака, отиваха да пийнат по чашка. Не след дълго започнаха да канят снажния русоляв ирландец в Риджуд — да се запознае с неомъжените приятелки на Ани. Флечър си даваше сметка, че двамата с Логан са конкуренти, това обаче явно не влияеше на приятелството им, обратното, дори правеше връзката още по-силна. През първата година и двамата имаха своите малки победи и отстъпления и никой в кантората не се нагърбваше да каже кой пръв ще стане съдружник.

Веднъж, докато седяха в едно заведение на чаша питие, Флечър и Логан стигнаха до заключението, че вече са пълноправни членове на кантората. След няколко седмици щяха Да се появят нови стажанти и те вече нямаше да бъдат впрегатните коне на всички. Проучиха внимателно автобиографиите на кандидатите, подбрани за последното интервю.

— Какво ще кажеш? — попита Флечър, като се постара да не прозвучи надменно.

— Бива си ги — отвърна Логан и поръча обичайната светла бира за приятеля си, — но с едно изключение: онзи тип от Станфордския университет, умът ми не го побира как се е озовал в окончателния списък.

— Подразбрах, че бил племенник на Бил Алегзандър.

— Е, това е основателна причина да го включат в списъка, но не и да го назначат на работа — не очаквам да го видим отново. Всъщност сега, като се замисля, не се сещам дори как се казва — допълни Логан.

Нат беше най-младият от тримата във валутния отдел в „Морган“. Пряк началник му беше Стивън Гинсбърг, който беше на двайсет и осем, а другият му колега се казваше Ейдриън Кенрайт, току-що бе навършил двайсет и шест. Тримата управляваха фонд от над милион долара.

Валутните пазари отварят в Токио точно когато повечето благовъзпитани американци си лягат, и затварят в Лос Анжелис, когато слънцето вече е залязло над американския континент, затова в отдела винаги имаше дежурен, който да следи курсовете във всеки час от денонощието. Всъщност Стивън разреши Нат да отсъства от работа само веднъж — когато един следобед той отиде да види как Су Лин си получава докторската степен в Харвардския университет, но дори и тогава се наложи да си тръгне от тържеството: потърсиха го на пожар по телефона и трябваше да обяснява защо курсът на италианската лира пада.

— Нищо чудно следващата седмица по това време да имат комунистическо правителство — обясни Нат. — Минавайте на швейцарски франкове — допълни той. — Отървавайте се и от всички лири стерлинги и песети, защото и в двете държави управлението е ляво и именно там в скоро време ще се усети напрежение.

— А германските марки?

— Тях ги дръжте: докато я има Берлинската стена, тази валута ще си остане подценявана.

Макар че имаха много по-голям финансов опит и бяха готови да се трудят не по-малко усърдно, другите двама в отдела си признаваха, че благодарение на политическия си нюх Нат долавя накъде духа вятърът по-бързо от всеки, с когото — или срещу когото — са работили.

В деня когато всички продаваха доларите и се прехвърляха на лири стерлинги, Нат се възползва от голямото търсене й се освободи от стерлингите. В продължение на осем дни мнозина мислеха, че заради него банката вероятно е загубила цяло състояние, и колегите му го подминаваха в коридора, без да го поглеждат в очите. Месец по-късно седем други банки му предлагаха работа с много по-висока заплата. В края на годината Нат получи премия от осем хиляди долара и реши, че е крайно време да си потърси любовница.

Не каза на Су Лин за премията, още по-малко за любовницата — наскоро бяха вдигнали заплатата на жена му с деветдесет долара. Колкото до любовницата, беше хвърлил око на една жена, която подминаваше на улицата всеки ден, докато отиваше на работа. Когато вечер се връщаше в Сохо, тя пак си беше на витрината. Нат се заглеждаше все повече в жената, легнала във ваната, и накрая се престраши да попита колко струва.

— Шест хиляди и петстотин долара — уведоми го собственикът на галерията, — ще прощавате, но трябва да отбележа, че имате набито око: това не само е една прекрасна картина, но и ако я купите, вие ще направите много разумно вложение.

Нат бързо стигна до заключението, че галеристите са си най-обикновени търговци на коли втора употреба, издокарани в костюми на „Брукс Бръдърс“.

— Бонар е силно подценяван в сравнение със своите съвременници Реноар, Моне и Матис — продължи мъжът — и според мен в близко бъдеще цените му ще скочат.

Нат изобщо не се вълнуваше от цените на Бонар — все пак беше любовник, а не сводник.

Същия следобед другата му „любовница“ му се обади по телефона, за да предупреди, че отива в родилното. Той помоли да поизчакат в Хонконг.

— Защо? — попита притеснен Нат жена си.

— Защото ще раждам детето ти — отвърна тя.

— Но нали трябваше да се роди след месец?

— Явно никой не му го е казал — рече Су Лин.

— Тръгвам веднага, цветенце — заяви Нат и затвори другия телефон.

Когато вечерта се върна от родилното, се обади на майка си, за да й съобщи, че има внук.

— Каква чудесна новина! — възкликна тя. — Как ще го кръстите?

— Люк.

— А какво ще подариш по случая на Су Лин? Той се поколеба и рече:

— Жена във вана.

Минаха още два-три дена, докато двамата с галериста се спазарят за пет хиляди седемстотин и петдесет долара и малката картина на Бонар бъде пренесена от галерията в Сохо, върху стената в спалнята на жилището.

— Жената харесва ли ти? — попита Су Лин в деня, когато двамата с Люк се върнаха от родилното.

— Не, макар че по става за гушкане. Аз обаче предпочитам тънки жени.

Су Лин разглежда известно време подаръка си и накрая се произнесе:

— Великолепен е. Благодаря.

Нат се радваше много, че жена му оценява платното не по-малко от него. Добре и че тя не попита колко струва придобивката.

Онова, което по време на екскурзията на Нат и Том в Рим, Венеция и Флоренция се бе зародило като увлечение, бързо прерасна при Нат в пристрастеност, от която той не можеше да се отърве. Получеше ли премия, тръгваше да търси картини. Колкото и презрително да се отнасяше към продавачите на автомобили втора ръка, се оказа, че наистина има набито око, защото продължи да избира импресионисти, които още му бяха по джоба: Вюйар, Люс, Писаро, Камоан и Сисле, та да установи, че с времето стойността им расте точно както на финансовите инвестиции, които той избираше за клиентите си на Уолстрийт.

Су Лин с радост наблюдаваше как колекцията им става все по-голяма. Не се вълнуваше колко е платил мъжът й за своите любовници, още по-малко от стойността им като инвестиция вероятно защото когато на двайсет и пет години стана най-младият асистент в историята на Колумбийския университет, изкарваше за година по-малко, отколкото Нат — за една седмица.

Вече не бе нужно да му се напомня, че е цинично.

Флечър си спомняше добре случката.

Мат Кънлиф го беше пратил да занесе за подпис един документ в „Хигс и Дънлоп“.

— Обикновено възлагам такова нещо на секретарките — обясни той, — но господин Алегзандър се пазари за условията вече доста седмици, не искам онези да извъртят в последния момент някой номер и пак да не подпишат.

Флечър разчиташе да се върне най-много след половин час: единственото, което трябваше да направи, бе да вземе четири подписа. Когато обаче се появи отново в кантората след цели два часа и каза на шефа си, че документите не са подписани, Мат остави химикалката и зачака обяснение.

Отишъл в „Хигс и Дънлоп“ и го пратили да чака при секретарката, която казала, че съдружникът, който трябвало да подпише, още не се бил върнал от обедна почивка. Флечър се изненадал, защото тъкмо този съдружник — господин Хигс — бил насрочил срещата за един часа и младежът не бил обядвал само и само да не закъснее.

Докато седял в приемната, прочел отначало докрай договора и се запознал с условията. Двама съдружници решили да си поделят активите във фирмата, на единия трябвало да се плати обезщетение и тъкмо то било уговаряно дълго, докато се стигне до приемлива и за двете страни окончателна цифра.

В един и петнайсет Флечър погледнал секретарката, която притеснена му предложила второ кафе. Той й благодарил — в края на краищата жената нямала никаква вина, че съдружникът го кара да чака. Ала след като прочел за втори път документа и изпил трето кафе, младежът отсъдил, че господин Хигс или е грубиян, или просто не си върши като хората работата.

Пак си погледнал часовника. Било два без двайсет и пет. Въздъхнал и попитал секретарката дали може да ползва тоалетната. Тя се поколебала, после извадила от чекмеджето ключ.

— На горния етаж е — обяснила. — Там право да влизат имат само съдружниците и най-важните клиенти. Ако някой ви попита, кажете, че сте клиент — помолила жената.

Тоалетната била празна и за да не създава неприятности на секретарката, Флечър влязъл в последната кабинка. Тъкмо вдигал ципа на панталона си, когато влезли двама мъже, единият очевидно се връщал от дълъг обяд, където напитките явно не се били свеждали само до вода.

Първи глас:

— Добре, че се уреди. Много обичам да им натривам носовете на онези пуяци от „Алегзандър, Дюпон и Бел“.

Втори глас:

— Пратили са някакъв куриер да донесе договора. Казах на Мили да го подържи в приемната — нека се попоти малко.

Флечър извадил от вътрешния си джоб химикалка и издърпал малко от тоалетната хартия. Първи глас, през смях:

— За каква сума се споразумяхте накрая? Втори глас:

— Точно това е добрата новина — за милион триста двайсет и пет хиляди, много повече, отколкото очаквахме.

Първи глас:

— Клиентът сигурно потрива ръце.

Втори глас:

— Именно той ме покани на обяд. Поръча бутилка „Шато Лафит“ реколта петдесет и втора година… Ще поръча, я, къде ще ходи! Все пак му уредихме да вземе половин милион и по очевидни причини той е много доволен.

Първи глас, пак през смях:

— Както гледам, графата „Непредвидени разходи“ в хонорара ви е доста раздута.

Втори глас:

— А защо не! Взимаме петдесет на сто от всяка сума, надвишаваща половин милион.

Първи глас:

— Значи кантората си е сложила в джоба чисти четиристотин и седемнайсет хиляди и петстотин долара. Какво имаш предвид под „очевидни причини“?

Един от двамата пуснал чешмата.

— Най-голямата спънка се оказа банката на клиента: към днешна дата фирмата е на червено със седемстотин и двайсет хиляди долара и ако до края на работното време в петък не внесем цялата сума, се заканват да спрат всички плащания, което ще рече, че няма да си получим и първоначалния половин милион, и то след толкова месеци пазарлъци.

Чешмата била спряна. Втори глас:

— Съжалявам само за едно. Първи глас:

— За какво? Втори глас:

— Не можеш да им заявиш на ония фукльовци от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ право в очите, че не знаят да играят покер.

Първи глас:

— Така си е, затова пък мога да поразтакавам още малко куриера им…

Вратата се отворила, после пак се затворила.

Флечър намотал тоалетната хартия и я пъхнал в джоба си. Излязъл от кабинката, измил си ръцете, после се измъкнал на пръсти от тоалетната и по аварийното стълбище слязъл на долния етаж. Върнал се при секретарката и й подал ключа.

— Благодаря ви — рекла жената точно когато телефонът иззвънял. Тя се усмихнала на Флечър. — Върнахте се точно навреме. Качете се с асансьора на единайсетия етаж, господин Хигс вече е тук и ще ви приеме.

— Признателен съм ви — отговорил младежът, след което пак излязъл, качил се на асансьора и натиснал копчето за партера.

Мат Кънлиф тъкмо размотаваше тоалетната хартия, когато телефонът иззвъня.

— Господин Хигс на първа линия — оповести секретарката.

— Кажи му, че ме няма.

Мат се облегна на стола и намигна на Флечър.

— Пита кога ще се върнете.

— Чак след края на работното време в петък.

26.

Флечър не помнеше някой да му е бил толкова антипатичен още на първата среща, впечатление, което не притъпиха дори обстоятелствата.

Старши съдружникът го беше повикал заедно с Логан на кафе в кабинета си, което само по себе си бе твърде необичайно. След като те влязоха, Бил Алегзандър ги запозна с един от новите стажанти.

— Това е Ралф Елиот — бяха първите му думи.

Флечър се учуди защо старши съдружникът оказва такава чест само на един от двамата одобрени за работа кандидати. Бързо разбра причината.

— Реших тази година един от стажантите да помага на мен. Ще ми се да знам как мисли новото поколение и се спрях на Ралф, понеже оценките му в Станфордския университет наистина са изключителни.

Флечър се сети как Логан се е изненадал, че племенникът на Алегзандър се е озовал в окончателния списък, и как двамата са стигнали до заключението, че старши съдружникът явно е отбил възраженията на другите си колеги.

— Надявам се да посрещнете добре Ралф.

— Ама разбира се — побърза да отговори Логан. — Ще обядвате ли с нас?

— Да, сигурен съм, че ще успея да ви вместя — отвърна Елиот така, сякаш им правеше услуга.

Докато обядваха, Елиот не пропускаше случай да им напомни, че е племенник на старши съдружника, с което намекваше, че ако Флечър и Логан му мътят водата, ще се постарае да отложи във времето деня, когато ще станат съдружници. Тези едва загатнати заплахи само заздравиха връзката между двамата.

— Разправя на всеки срещнат, че след по-малко от седем години ще бъде първият, одобрен за съдружник — сподели Флечър с Логан няколко дни по-късно, докато седяха в едно кафене.

— Голям тарикат е, няма да се учудя и ако успее — бе единственото, което отвърна Логан.

— Ако се отнася и към другите, както към нас, как според теб е станал председател на студентския съвет в Университета на щат Кънектикът?

— Вероятно никой не е посмял да му се опълчи.

— И ти ли се добра така до поста?

— Ти пък откъде знаеш, че съм се добрал? — учуди се Флечър точно когато келнерът мина да вдигне чашите.

— В деня, когато постъпих в кантората, прочетох автобиографията ти. Само не ми казвай, че ти не си чел моята.

— То оставаше да не съм я чел! — призна си другият младеж и вдигна чашата. — Знам дори, че си бил шампион по шахмат в Принстънския университет. — И двамата се засмяха. — Е, да тръгвам, че ще изтърва влака и Ани току-виж си помислила, че в живота ми има и друга жена — допълни Флечър.

— Завиждам ти — пророни тихо Логан.

— Защо?

— Заради хубавия брак. На Ани и през ум не би й минало, че дори се заглеждаш по други.

— Голям късметлия съм — съгласи се приятелят му. — И на теб някой ден ще ти провърви, ще видиш. Мег от секретариата те зяпа като невидяла.

— Коя е Мег? — възкликна Логан, а Флечър го остави и се отправи към гардероба.

Беше изминал само няколко метра по Пето авеню, когато зърна отдалеч Ралф Елиот. Пъхна се в един вход и загледа как Ралф отминава нататък. Пак излезе на студения брулещ вятър, в какъвто не можеш да изминеш и пресечка, ако не си с ушанка, и бръкна в джоба да извади шала, но него го нямаше. Изруга. Сигурно го беше забравил в кафенето. Реши да мине да го прибере на другия ден, после обаче изруга още веднъж: беше се сетил, че му е подарък от Ани за Коледа. Отправи се назад към кафенето.

Влезе вътре и помоли гардеробиерката да потърси червен вълнен шал.

— Ето го — рече момичето, — сигурно се е изхлузил от ръкава, докато сте слагали палтото на закачалката. Намерих го на пода.

— Благодаря ви — каза Флечър и се обърна да излезе — не очакваше Логан да е още тук.

Застина като попарен, когато видя с кого говори приятелят му.

Нат заспа бързо.

„La devaluation francaise“ — три простички думи, заради които телетипите преминаха от тих шепот към шумна паника. Трийсет секунди по-късно телефонът върху нощното шкафче до леглото на Нат вече звънеше и той веднага нареди на Ейдриън:

— Отървавай се незабавно от франковете. — Изслуша какво му обяснява колегата и добави: — Долари.

Не помнеше през последните десет години да е имало ден, когато да не се е бръснал. Днес не го направи. Няколко минути по-късно, когато излезе от банята, Су Лин се беше събудила.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и разтърка очи.

— Франкът се е обезценил със седем на сто.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Зависи с колко франка разполагаме. Веднага щом видя монитора, ще мога да преценя.

— До няколко години ще имаш монитор и до леглото си, няма да се налага дори да ходиш чак в службата — напомни жена му и забелязала на светещия часовник върху нощното шкафче, че е едва пет и девет минути, отново отпусна глава върху възглавницата.

Нат вдигна телефонната слушалка — в другия край на линията Ейдриън още не беше затворил.

— Оказва се трудно да се освободим от франковете, търсене почти няма, ако не броим френското правителство, а и то скоро няма да удържи на натиска.

— Продължавай да продаваш. Купувай йени, германски марки и швейцарски франкове. Нищо друго! Ще бъда при теб до петнайсет минути. Стивън там ли е?

— Не, но и той ще дойде. Мина доста време, докато открия в чие легло се е пъхнал.

Нат не се засмя. Затвори, наведе се да целуне жена си и хукна към вратата.

— Не си си сложил вратовръзка — напомни Су Лин.

— До довечера може да остана и без риза на гърба — отвърна мъжът й.

След като се бяха преместили от Бостън в Манхатън, Су Лин бе намерила жилище само на хвърлей от Уолстрийт. С премиите на Нат бе успяла да обзаведе четирите стаи и сега той канеше понякога на вечеря колегите си и дори клиенти. Стените бяха украсени със седем картини, които един лаик трудно би оценил.

Щом мъжът й излезе, Су Лин отново се унесе. Нат не изчака асансьора и за разлика от друг път хукна надолу по стълбището, като взимаше по две-три стъпала наведнъж. Обикновено ставаше в шест и се обаждаше от кабинета в службата, за да разбере дали има сътресения на валутния пазар.

Рядко му се налагаше да взима по телефона важни решения — повечето позиции бяха твърдо установени за месеци напред. После се пъхаше под душа, бръснеше се и в шест и половина вече беше облечен за работа. Докато Су Лин приготвяше закуската, преглеждаше „Уол Стрийт Джърнъл“ и към седем излизаше, като първо се отбиваше до стаята на Люк. В дъжд и пек отиваше пеш до службата, която отстоеше само на пет пресечки, като си взимаше от автомата на ъгъла днешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Веднага отгръщаше вестника на финансовите страници и ако някое заглавие привлечеше вниманието му, го четеше пътем и в седем и двайсет вече беше зад бюрото си. „Ню Йорк Таймс“ щеше да съобщи за девалвацията на френския франк чак утре сутринта, когато за повечето банкери тя щеше да бъде история.

Този път, когато излезе на улицата, Нат спря първото изпречило му се пред погледа такси, извади за петте пресечки цели десет долара и каза:

— Трябваше да бъда там вчера.

Шофьорът веднага превключи скоростта, смени платното и след четири минути вече бяха пред службата на Нат. Той влезе като фурия в сградата и се отправи към първия асансьор, който спря. Беше пълен с борсови посредници, които крещяха колкото им глас държи. Нат не научи нищо ново, ако не броим това, че простичкото изявление е било направено от Министерството на финансите на Франция в десет часа централноевропейско време. Изруга, ядосан, че докато пъпли към единайсетия етаж, асансьорът е спрял цели осем пъти.

Стивън и Ейдриън вече бяха зад бюрата си в търговската зала.

— Какви са последните новини? — провикна се Нат, докато мяташе палтото.

— По-добре не питай! — отвърна Стивън. — На хартия французите обезцениха франка със седем на сто, но пазарите се презастраховат и смъкнаха курса още повече.

Нат се взря в екрана.

— А другите валути?

— Лирата стерлинга, италианската лира и песетата също бележат спад. Доларът се покачва, йената и швейцарският франк са устойчиви, германската марка играе.

Нат продължи да гледа цифрите по екрана, които се променяха през секунда.

— Опитайте се да купите малко йени — подкани той, забелязал, че лирата стерлинга е паднала с още един пункт.

Стивън вдигна телефона с пряка връзка с борсата. Нат се втренчи в него. Докато чакаха да вдигне някой посредник, губеха ценни секунди.

— Как вървят сделките? — ревна Стивън.

— Десет милиона при курс две хиляди шейсет и осем. Ейдриън се извърна на другата страна, докато Стивън даваше поръчката.

— Продавай и всички лири стерлинги и италиански лири, с които разполагаме, те са следващите, които ще се обезценят — нареди Нат.

— По какъв курс?

— Не се занимавай с курса, продавай, ти казвам — сопна се другият мъж. — И купувай долари. Ако бурята е истинска, всички в Ню Йорк ще се опитат да се предпазят.

Учуди се колко е спокоен въпреки врявата и ругатните наоколо.

— Вече се отървахме от лирите — съобщи Ейдриън, — освен това ни предлагат йени по курс две хиляди двайсет и седем.

— Купувай ги — рече напевно Нат, без да сваля очи от монитора.

— Разкарахме и лирите стерлинги — по курс две и трийсет и седем — оповести Стивън.

— Браво на теб, прехвърли половината долари отново в йени.

— Гулдените ми свършват — извика Ейдриън.

— Обмени ги всичките за швейцарски франкове.

— Да продавам ли германските марки? — попита Стивън.

— Не — отговори Нат.

— А да купувам ли?

— Не — повтори Нат. — Не помръдват ни надолу, ни нагоре.

След по-малко от двайсет минути вече бе взел всички възможни решения и сега не му оставаше друго, освен да следи екрана и да чака да види дали пораженията са тежки. Повечето валути продължиха да падат и той си даде сметка, че други ще пострадат много по-сериозно. Това обаче не го успокои кой знае колко.

Ако, както обикновено, французите бяха изчакали до обяд и чак тогава бяха обявили девалвацията, той щеше да бъде зад бюрото си.

— Да ги вземат мътните тия французи! — възкликна Ейдриън.

— Знаят какво правят — възрази Нат. — Обезцениха валутата си точно когато ние си спяхме сладко-сладко.

На другата сутрин, докато отиваше с влака на работа, Флечър прочете най-подробно в „Ню Йорк Таймс“ за девалвацията на франка, макар и да не бе съвсем наясно какви ще са последиците. Доста банки бяха претърпели големи загуби, една-две дори бяха предупредили Комисията за ценните книжа и борсите, че са пред фалит. Флечър отгърна страницата и зачете материала за човека, за когото вече бе сигурно, че ще се кандидатира срещу Форд на президентските избори. Не знаеше почти нищо за Джими Картър, освен че е губернатор на Джорджия и притежава фъстъчена плантация. Вдигна очи и се замисли за политическите си амбиции, които бе оставил на заден план, за да се наложи в адвокатската кантора.

Реши в свободното си време да се включи в кампанията в подкрепа на Картър в Ню Йорк. В свободното си време ли? Хари и Марта все се оплакваха, че изобщо не го виждали. Ани се беше включила в поредната благотворителна организация, а Луси се беше разболяла от варицела. Когато Флечър звънна на майка си да пита дали я е карал, първото, което тя му каза, бе:

— Добър ден, познаваме ли се?

Ала в мига, когато влезе в кантората, всички тези проблеми бяха забравени.

Долови, че става нещо, когато поздрави в секретариата Мег.

— В осем и половина има съвещание на адвокатите в заседателната зала — рече тя доста хладно.

— Какво ще обсъждаме? — попита Флечър и още щом изрече въпроса, си даде сметка, че той звучи нелепо: кантората се славеше със своята потайност.

Когато в осем и половина влезе в заседателната зала, доста от съдружниците вече бяха по местата си и си говореха тихо. Той побърза да седне зад стола на Мат. Дали обезценяването на френския франк в Париж можеше да повлияе на адвокатска кантора в Ню Йорк? Дали старши съдружникът искаше да обсъдят случая с „Хигс и Дънлоп“? Не, не му беше в стила. Флечър огледа насъбралите се около масата. И да знаеха какъв е дневният ред, не го издаваха с нищо. Но новината явно беше лоша, защото добрите винаги се обявяваха на заседанието в шест вечерта.

В осем и двайсет и четири в залата влезе и старши съдружникът.

— Извинявайте, че ви отклонявам от работата — подхвана той, — но реших, че въпросът не е за докладна записка, нито за месечния отчет. — Той млъкна и се прокашля. — Адвокатската ни кантора винаги е дължала силата си на това, че не се е забърквала в скандали от лично и финансово естество, ето защо смятам, че и намек за такъв проблем трябва да се обсъди незабавно. — Тези думи на Алегзандър озадачиха Флечър още повече. — Беше ми обърнато внимание, че човек от кантората е бил забелязан в кафене, посещавано от адвокати от конкурентни кантори. — „Правя го всеки ден — помисли си Флечър, — какво толкова. Да не е престъпление!“ — И макар да съм убеден, че подобно нещо не е осъдително, то може да доведе до последици, неприемливи за „Алегзандър, Дюпон и Бел“. За щастие, загрижен за доброто на кантората, един колега е сметнал за свой дълг да ме предупреди, че бихме могли да си имаме неприятности. Въпросният служител е бил забелязан да разговаря в кафенето с човек от кантоРа, която ни е конкурент. Към десет часа си е тръгнал с този човек, отишъл е с такси в дома му в Уест Сайд и е излязъл оттам чак в шест и половина на другата сутрин, когато се е върнал в жилището си. Веднага зададох ребром въпроса на въпросния служител и той дори не се опита да отрече, че има връзка с човека от конкурентната кантора. Със задоволство мога да съобщя, че се съгласи с мен: най-разумно е да напусне незабавно. — Алегзандър замълча. — Признателен съм на колегата, сметнал, че колкото и да е неприятно, е негов дълг да ме уведоми за случая.

Флечър погледна към Ралф Елиот, който се правеше на много изненадан, но явно никой не му беше обяснил, че не бива да преиграва. Точно тогава Флечър си спомни, че оная вечер, след като са пийнали с Логан, е срещнал Елиот на Пето авеню. Призля му при мисълта, че старши съдружникът е говорел за Логан.

— Нека напомня на всички — натърти Бил Алегзандър, — че не бива да обсъждате въпроса с никого.

Той се изправи и без да казва и дума повече, излезе от заседателната зала.

Флечър реши, че е най-добре да си тръгне с последните, и когато в залата не бе останал нито един съдружник, стана и се отправи бавно към вратата. Докато се връщаше в кабинета, чу зад себе си стъпки, но не се обърна.

— Онази вечер и ти беше в кафенето заедно с Логан, нали?

— попита Елиот, след като го настигна. Помисли и допълни:

— Не казах на чичо.

Флечър си замълча и изчака другият младеж да се отдалечи, но след като седна зад бюрото, записа дума по дума какви заплахи му е отправил.

Единствената грешка, която допусна, бе, че не съобщи веднага на Бил Алегзандър.

Сред многото неща, за които Нат се възхищаваше на Су Лин, бе и това, че тя нито веднъж не му беше натяквала:

— Казвах ли ти аз!

А след всичките й предупреждения беше в правото си да го стори.

— И сега какво? — попита жена му.

— Трябва да реша дали сам да напусна, или да чакам да ме изритат.

— Но нали шеф на отдела е Стивън, дори Ейдриън минава за по-старши от теб!

— Това все пак бяха мои позиции, пък и съм подписал всички заявки за покупки и продажби. Никой не смята, че и колегите носят вина за провала.

— На колко възлизат загубите на банката?

— На половин милион без малко.

— Да де, но през последните година-две ти си спечелил за нея много повече.

— Така е. Въпреки това сега шефовете на отдели ще ме смятат за ненадежден и винаги ще се притесняват да не се повтори. Стивън и Ейдриън побързаха да се разграничат, не им се ще и тяхното място да изстине.

— И все пак можеш да донесеш на банката огромни печалби, защо ще те оставят да напуснеш?

— Защото веднага ще ми намерят заместник — всяка година икономическите факултети бълват нови и нови кадърни младежи.

— Колкото и да са кадърни, не притежават твоя размах — възрази Су Лин.

— Мислех, че не одобряваш.

— Не съм казвала, че одобрявам — натърти жена му, — това обаче не означава, че не виждам колко си подготвен и способен и че не ти се възхищавам. — Тя се поколеба. — Дали някой ще ти предложи работа?

— Едва ли ще ми звънят чак толкова често, както преди месец, сигурно ще се наложи аз да звъня на тях.

Су Лин прегърна мъжа си.

— Във Виетнам си се натъквал на много по-големи ужаси, а не си се уплашил. Както и аз в Корея.

Нат почти бе забравил за случилото се в Корея, то обаче явно още тормозеше жена му.

— Ами фонд „Картрайт“? — попита тя, докато Нат й помагаше да сложат масата.

— Изгубихме към петдесет хиляди долара, но тази година още сме на малка печалба. А, да, покрай това се сетих, че трябва да звънна на господин Ръсел и да му се извиня.

— И на тях си им докарвал добри пари.

— Точно затова ми се довериха — отвърна Нат и стовари пестник върху масата. — Дявол да го вземе, трябваше да предвидя какво ще стане. — Той погледна през масата жена си. — Какво да правя?

Су Лин помисли и отговори:

— Напусни и си намери прилична работа.

Флечър набра номера, без да се свързва със секретарката на отдела.

— На обяд свободен ли си? — Известно време мълча. — Не, трябва да се срещнем на място, където няма да ни познаят… — Мълчание. — На Петдесет и седма улица в Уест Сайд ли? — Мълчание. — Хайде, ще се видим в дванайсет и половина.

Отиде в „Земарки“ няколко минути по-рано. Другият мъж вече го чакаше. И двамата си поръчаха салата, Флечър поиска и светла бира.

— Мислех, че никога не пиеш на обяд.

— Днес е едно от редките изключения — отвърна той. Отпи юнашка глътка и разказа на приятеля си за случилото се сутринта.

— Та ние живеем не през 1776-а, а през 1976 година! — възмути се Джими.

— Знам, знам, но явно има един-два динозавъра, които продължават да се навъртат по тия места. Един дявол знае какво още е надрънкал Елиот на чичо си.

— Тоя господинчо бил голям симпатяга, бе! Дръж го под око, няма да се учудя, ако ти си следващият на мушката.

— Аз ще се оправя, но се притеснявам за Логан — обясни Флечър.

— Ако наистина е способен, колкото го изкарваш, все ще си намери работа.

— Друг път ще си намери, ако звъннат на Бил Алегзандър и попитат защо е напуснал толкова внезапно.

— Никой адвокат няма да дръзне да признае, че някой е бил уволнен само защото е обратен.

— Не е нужно Алегзандър да го признава — възрази Флечър. — При тези обстоятелства е достатъчно да кажа: „Така и така, въпросът е личен, предпочитам да не го обсъждам“, това е далеч по-убийствено. — Той отпи още веднъж от бирата. — Ако адвокатската ти кантора, Джими, има късмета да наеме Логан, изобщо няма да съжалявате.

— Следобед ще поговоря със старши съдружника и ще ти кажа как е реагирал. Как, между другото, е малката ми сестричка?

— Малко по малко превзема Риджуд, включително клуба на книголюбителите, кварталния отбор по плуване и дружеството на кръводарителите. Следващата задача е да решим в кое училище да запишем Луси.

— В „Хочкис“ вече приемат и момичета — съобщи Джими — и ние смятаме…

— Какво ли ще каже сенаторът? — попита Флечър и изпи на един дъх бирата. — Как е той?

— Изтощен. Не спира да се готви за следващите избори.

— Никой не може да измести нашия Хари. Не знам в щата да има по-обичан политик.

— Кажи му го, де — подкани Джими. — Последния път, когато го видях, беше качил шест-седем килограма, изобщо не беше във форма.

Флечър си погледна часовника.

— Предай на стария боен кон много поздрави и му кажи, че в най-скоро време ще се постараем да отскочим с Ани за края на седмицата. — Той замълча. — Не сме се виждали, чу ли?

— Я не ставай параноик! — скастри го приятелят му и плати сметката. — Онзи негодник Елиот разчита точно на това.

На другата сутрин Нат подаде молба за напускане, успокоен, че Су Лин не драматизира нещата. Хубаво му беше казала да си намери прилична работа, но той умееше да върши само едно.

Когато се върна в службата да си прибере нещата, писалището му сякаш бе сложено под карантина. Бившите колеги го подминаваха като фурии, а тези по съседните бюра се правеха на погълнати от телефонните разговори и не смееха да го погледнат в лицето.

Натовари вещите си на такси и напълни цели три пъти тесния асансьор, докато пренесе всичко в кабинета си в жилището.

Седна зад писалището. Беше сам, откакто се бе прибрал, телефонът не бе иззвънял и един-единствен път. Без Су Лин и Люк жилището изглеждаше някак странно празно — Нат беше свикнал те да го посрещат, когато се прибира. Пак добре, че момчето още беше съвсем невръстно и не разбираше през какво изпитание преминават.

По пладне отиде в кухнята, отвори консерва телешко варено, изсипа го в тигана, сложи малко масло, чукна две яйца и изчака да се запържат.

След като се нахрани, натрака на машината списък с финансовите институции, с които бе работил последната година, после седна да им звъни. Започна от банка, откъдето го бяха търсили само преди няколко дена.

— О, здравейте, Нат, много съжалявам, но в петък назначихме човек.

— Добър ден, Нат, интересно предложение, дай ми ден-два да помисля и ще се свържа с теб.

— Благодаря, че се обадихте, господин Картрайт, но…

Стигна до края на списъка и остави телефонната слушалка върху вилката. Очевидно и той се беше обезценил и бе обявен за продан. Провери с колко пари разполага. Намираха му се, но докога ли? Погледна масленото платно над бюрото. „Легнала гола жена“ на Камоан. Кога ли щеше да се наложи да върне една от своите любовници на онзи сводник в галерията?

Телефонът иззвъня. Дали някой от хората, с които бе разговарял, не беше размислил? Вдигна слушалката и чу познат глас.

— Извинявайте, господин Ръсел — каза Нат. — Трябваше да се обадя по-рано.

След като Логан напусна адвокатската кантора, Флечър чувстваше, че другите го отбягват. Почти не минаваше ден, в който Елиот да не се опита да му подлее вода, така че, когато в понеделник сутрин Бил Алегзандър го повика при себе си, младежът долови, че не го чака нищо добро.

В неделя, докато вечеряха, бе споделил с Ани за случилото се предните няколко дни, като се опита да не преувеличава и драматизира. Тя го беше изслушала мълком.

— Ако не кажеш на господин Алегзандър истината за племенника му, някой ден и двамата ще съжалявате горчиво.

— Де да беше толкова просто! — възкликна Флечър.

— Истината винаги е проста — отсъди жена му. — Срам и позор, да се отнесат така с Логан! Ако не беше ти, сигурно никога нямаше да си намери работа. Единствената ти грешка е, че не си казал на Алегзандър веднага след заседанието — сега Елиот съвсем се е самозабравил и тепърва ще има да ти създава главоболия.

— Ами ако уволни и мен?

— Тогава, Флечър Давънпорт, няма какво да търсиш в тази адвокатска кантора. Така де, не съм се омъжила за страхливец.

В девет без нещо застана пред кабинета на старши съдружника господин Алегзандър и госпожа Таунзенд веднага го покани да влезе.

— Сядай! — рече Бил Алегзандър и посочи стола от другата страна на писалището.

Няма „радвам се да те видя, Флечър“, само това „сядай“. Няма „как са Ани и Луси“, само „сядай“. Покрай тази единствена дума младежът се убеди, че жена му е била права и той не бива да се страхува да отстоява онова, в което вярва. — Когато преди близо две години постъпи на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, хранех големи надежди за теб и през първата година ти, Флечър, напълно ги оправда. На всички ни е много приятно да си спомним как постъпи онзи път с „Хигс и Дънлоп“. Напоследък обаче не проявяваш същия устрем.

Младежът го погледна озадачен. Беше виждал последната характеристика, която му бе написал Мат Кънлиф, и там черно на бяло се казваше, че е „образец за подражание“.

— Според мен сме в правото си да очакваме максимална вярност и отдаденост — допълни Алегзандър. Флечър продължи да мълчи — още не знаеше в какво престъпление ще го обвинят. — Бях уведомен, че онази вечер, когато Фицджералд е имал среща с приятеля си, и ти си бил в кафенето.

— Сведения, които, не се и съмнявам, са ви предоставени от вашия племенник, чиято роля в цялата случка далеч не е безпристрастна — отбеляза Флечър.

— В смисъл?

— В смисъл, че версията на господин Елиот за случилото се се гради изцяло върху користни подбуди и съм сигурен, че като далновиден човек вие вече сте го разбрали.

— Далновиден ли? — ахна Алегзандър. — Какво далновидно според теб мога да видя във връзката на Фицджералд с неговия приятел? — натърти той отново.

— Не съм се срещал с приятеля на Логан, както, сигурен съм, господин Елиот ви е съобщил, освен ако не е решил да ви запознае само с половината истина. Тръгнах да се прибирам в Риджуд…

— Но Ралф ми каза, че после си се върнал.

— Да, върнах се и като наистина обигран съгледвач вашият племенник би трябвало да ви е съобщил, че съм отишъл отново в кафенето само за да си взема шала, беше се изхлузил от ръкава на палтото ми.

— Не, това не ми го е споменал — призна Алегзандър.

— Точно това имах предвид, когато казах за половината истина — напомни Флечър.

— Значи не си разговарял с Логан и приятеля му?

— Не, не съм разговарял — потвърди младежът, — но само защото бързах и нямах време.

— Значи си щял да разговаряш с него?

— Да.

— Дори и да си знаел, че Логан е хомосексуалист?

— Нито съм знаел, нито ме е вълнувало какъв е.

— Не те е вълнувало ли?

— Не. Не смятам, че ми влиза в работата да проучвам личния живот на Логан.

— На теб може и да не ти влиза в работата, но адвокатската кантора не може да търпи подобно нещо. Така стигаме до по-важни въпроси. Знаеш ли, че след като напусна, Логан Фицджералд е постъпил в адвокатската кантора, където работи и шуреят ти?

— Да, знам — заяви твърдо Флечър. — Споделих с господин Гейтс, че Логан си търси работа, те имаха късмета да привлекат човек с неговия размах.

— Дали все пак е разумно? — рече Бил Алегзандър.

— Когато става дума за мой приятел, съм склонен да поставям почтеността и справедливостта пред собствения си интерес.

— И пред интересите на кантората ли?

— Да, стига да е оправдано от нравствена гледна точка. Така поне ме е учил професор Ейбрахамс.

— Не ме баламосвай с гръмки думи, Давънпорт.

— Защо? Нали и вие, господин Алегзандър, правите същото? Старши съдружникът стана морав.

— Би трябвало да съзнаваш, че съм могъл да те изхвърля като мръсно коте от кантората.

— Ако бяхте уволнили двама души за една седмица, господин Алегзандър, щеше да ви се наложи да давате обяснения.

— Заплашваш ли ме?

— Не, но ми се струва, че вие заплашвате мен.

— Вероятно няма да е толкова лесно да се отърва от теб, Давънпорт, но затова пък ще се постарая, поне докато аз съм в кантората, да не станеш съдружник. А сега вън!

Докато ставаше, Флечър си спомни думите на Ани: „В такъв случай няма какво да търсиш в тази адвокатска кантора.“

Върна се в кабинета и чу, че звъни телефонът. Дали му се обаждаше Алегзандър? Вдигна, готов да подаде молба за напускане. Търсеше го Джими.

— Извинявай, че те притеснявам в кантората, Флечър, но татко е получил инфаркт. Откарали са го в „Сейнт Патрик“. Можете ли да дойдете с Ани възможно най-бързо в Хартфорд?

27.

— Намерих си прилична работа — оповести Нат, когато Су Лин се прибра.

— Таксиметров шофьор в Ню Йорк ли ще ставаш?

— Не — отвърна мъжът й. — Нямам нужната подготовка.

— Доколкото знам, досега това не е попречило на никого.

— Но на мен ще попречи, защото няма да живея в Ню Йорк.

— Местим ли се? Много те моля, кажи ми, че отиваме на човешко място, където вместо небостъргачи има дървета и вместо изгорели газове — чист въздух!

— Отиваме си у дома.

— В Хартфорд ли? Значи постъпваш в „Ръсел“.

— Да, господин Ръсел ми предложи да стана заместник-директор на банката и да работя заедно с Том.

— И ще се занимаваш със сериозна банкова дейност? Не просто със спекулации на валутния пазар?

— Ще отговарям за валутния отдел, но те уверявам, там осъществяват главно обмен на валута, а не спекулации. Господин Ръсел държи да възложи на нас двамата с Том реорганизацията на банката. Напоследък „Ръсел“ изостава от конкурентите и…

Су Лин остави дамската си чанта върху шкафчето в антрето и отиде при телефона.

— На кого се обаждаш? — попита мъжът й.

— На мама, естествено, трябва да започнем да търсим жилище, а и училище за Люк, после трябва да се свържа и с някои бивши колеги, за да питам за някаква работа, и…

— Чакай малко, цветенце — спря я Нат и я прегърна. — Да разбирам ли, че одобряваш?

— Дали одобрявам ли? Не ме свърта да се махна от Ню Йорк. Изпадам в ужас само при мисълта, че Люк ще тръгне в училище, където децата си острят моливите с мачете…

Телефонът иззвъня, вдигна Су Лин. Закри с длан слушалката.

— Обажда се някой си Джейсън от банка „Чейс Манхатън“. Да му кажа ли, че вече не търсиш работа?

Нат се усмихна и взе слушалката.

— Здравей, Джейсън, за какво става въпрос?

— Мислех си за телефонния ни разговор, както личи, май ще се намери място за теб в „Чейс“.

— Благодаря ти, Джейсън, но вече приех друго предложение.

— Надявам се да не е при някого от конкурентите ни.

— Засега не, но ми дай малко време — усмихна се Нат.

Флечър сподели с Мат Кънлиф, че тъст му е откаран в болница, и бе изненадан, че прекият му началник не проявява разбиране.

— Всички си имаме проблеми вкъщи — отсече Кънлиф. — Сигурен ли си, че не може да почака до края на седмицата?

— Да, сигурен съм — каза младежът. — Вероятно само на майка си и на баща си дължа повече, отколкото на този човек.

Веднага след като беше излязъл от кабинета на Бил Алегзандър, отношението към него се бе променило из корен. Докато се върнеше на работа, това отношение щеше да е обхванало досущ прилепчива болест и останалите в кантората.

Звънна от гара „Пенсилвания“ на Ани. Тя говореше спокойно, явно изпитала облекчение, че мъжът й е тръгнал към Дома. Когато се качи на влака, Флечър изведнъж забеляза, че за пръв път, откакто е постъпил в кантората, не мъкне работа и вкъщи. Докато пътуваше, мислеше какъв да е следващият му ход след срещата с Бил Алегзандър, но влакът навлезе в Риджуд, а той още не бе решил какво да прави.

Взе такси и не се изненада, че колата вече е изкарана пРед къщата с два куфара в багажника, а Ани се разхожда, гушнала Луси. Колко различна беше от майка му и същевременно колко приличаше на нея! Флечър се засмя за пръв път от сутринта.

Докато пътуваха към Хартфорд, Ани му разказа най-подробно какво е научила от майка си. Сутринта, малко след като отишъл в Капитолия, Хари получил инфаркт и веднага бил откаран в болница. Марта била при него, а Джими, Джоана и децата вече били тръгнали от Васар.

— Какво казват лекарите?

— Че още е рано за окончателно мнение. Но са предупредили татко, че ако не понамали темпото, не е изключено отново да получи инфаркт, този път вече фатален.

— Да понамали темпото ли? Хари не знае какво означава това. Той е от хората със запазено място за експреса на живота.

— Дори и да е така, ние с мама смятаме днес да му кажем да оттегли кандидатурата си на следващите избори за щатски сенат.

Бил Ръсел погледна Нат и Том, седнали от другата страна на писалището.

— Винаги съм искал това — обясни той. — След година-две ще навърша шейсет и ми се струва, че съм си извоювал правото да не отварям всяка сутрин в десет часа банката и после, преди да се прибера вечерта, да я заключвам. Както е казано в Свещеното писание, мисълта, че ще работите заедно, преизпълва сърцето ми с радост.

— Не знам какво е казано в писанието — отвърна Том, — но и ние, татко, се радваме. Кога искаш да започнем?

— Съзнавам, разбира се, че от няколко години банката изостава от конкуренцията вероятно защото като фамилно дружество слагаме по-голямо ударение върху взаимоотношенията с клиентите, отколкото върху печалбата. Баща ти, Нат, би одобрил, сигурно точно заради това вече трийсетина години държи парите си при нас. — Младежът кимна. — Знам и че други банки са ни предлагали на два-три пъти да изкупят нашите активи, но аз не съм си представял, че ще завърша кариерата си по този начин и „Ръсел“ ще се превърне в никому неизвестен клон на голяма корпорация. Ще ви обясня какво ми се ще да направим. Следващата половин година проучете банката из основи. Ще ви дам зелена улица — задавайте каквито искате въпроси, отваряйте всички врати, четете които искате документи, проучете сметките и отчетите. В края на тази половин година ще ми докладвате какво трябва да се предприеме. И през ум да не ви минава да ме щадите: знам, че ако искам „Ръсел“ да оцелее и да навлезе и в следващото столетие, трябва да я реорганизираме из корен. Какъв е първият ви въпрос?

— Ще ми дадете ли ключовете от входната врата? — попита Нат.

— За какво са ти? — учуди се Ръсел.

— Ако искаме банката да дръпне напред, е малко късничко тя отваря в десет часа.

Докато Том караше към Ню Йорк, двамата с Нат се заеха да разпределят отговорностите.

— Татко е трогнат, че си отказал на банка „Чейс Манхатън“, за да дойдеш при нас — отбеляза Том.

— И ти направи същата жертва, когато напусна „Банк ъф Америка“.

— Да, но баща ми винаги е смятал, че щом навърши шейсет и пет, аз ще поема нещата в свои ръце. Тъкмо се канех да го предупредя, че не ми се иска да го правя.

— Защо? — учуди се Нат.

— За разлика от теб не притежавам размаха и идеите, които са нужни, за да спасиш една банка.

— Да я спася ли? — възкликна другият младеж.

— Дай да не се заблуждаваме. Видя отчета, сам се убеди, че банката печели колкото майка ми и баща ми да живеят прилично. Но вече от няколко години печалбата не се увеличава и истината е, че банката се нуждае от твоите умения много повече, отколкото от моята работоспособност, колкото и голяма да е тя. Затова нека се разберем още отсега: казано на банков език, смятам да се отчитам на теб като на изпълнителен директор.

— Но щом баща ти се пенсионира, ти пак ще станеш председател на управителния съвет.

— Не е задължително — възрази приятелят му. — Още повече че именно ти ще взимаш стратегическите решения.

— Банката носи твоето име, а това в градче като Хартфорд и досега си има значение. Не по-маловажно е клиентите да не разбират какво прави изпълнителният директор зад кулисите.

— Така да бъде! Но при едно условие — настоя Том. — Заплатата, премиите и другите парични възнаграждения да бъдат еднакви за двамата.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Нат.

— Изобщо не е щедро — рече другият младеж. — Може би далновидно, но не и щедро, защото петдесет процента от теб ще носи на банката много по-голяма възвращаемост, отколкото сто процента от мен.

— Не забравяй, че заради мен банка „Морган“ току-що е загубила цяло състояние — напомни Нат.

— От което ти безспорно си си извлякъл поука.

— Точно както когато се бяхме съюзили срещу Ралф Елиот.

— Той вече е минало. Имаш ли някаква представа с какво се занимава? — попита Том и зави към магистрала деветдесет и пет.

— Последното, което ми казаха, е, че след Станфордския университет се е хванал в една от най-скъпо платените адвокатски кантори в Ню Йорк.

— Не изгарям от желание да му ставам клиент — подметна приятелят му.

— Или негов противник — допълни Нат.

— Е, поне за това можем да не се притесняваме.

Нат погледна през прашния прозорец — прекосяваха Куинс.

— Не бъди толкова сигурен, Том, защото, ако се обърка нещо, Елиот непременно ще се хване адвокат на нашите противници.

Бяха насядали в кръг около леглото и говореха за всичко освен за онова, което ги вълнуваше. Единственото изключение беше Луси, която отказваше и да се помръдне от средата на леглото и се държеше с дядо си така, сякаш той е люлеещо се конче. Децата на Джоана бяха по-сдържани. Флечър не можеше да се начуди колко е порасъл Хари младши.

— А сега, докато не съм се уморил, искам да си поприказвам насаме с Флечър — заяви Хари.

Марта изкара като квачка цялото семейство — явно бе наясно какво ще обсъжда мъжът й със своя зет.

— Хайде, ще се видим у нас — рече Ани и задърпа Луси, която не искаше да излиза.

— После трябва да тръгнем веднага за Риджуд — напомни й Флечър. — Утре не бива да закъснявам за работа.

Ани кимна и затвори вратата.

Флечър притегли един от столовете и седна отстрани на леглото на тъст си. Пропусна общите приказки — сенаторът изглеждаше уморен.

— Мислих доста за онова, което смятам да ти кажа — подхвана Хари. — Обсъждал съм го единствено с Марта и тя е напълно съгласна с мен. Както твърде често през последните трийсетина години, и аз не съм много сигурен на кого хрумна по-напред: на мен или на нея. — Флечър се подсмихна. „Същото е и с Ани“, помисли си той и зачака сенаторът да продължи. — Обещах на Марта да не се кандидатирам повече. — Хари замълча. — Гледам, не възразяваш, значи по този въпрос споделяш мнението на жена ми и дъщеря ми.

— Ани предпочита да доживееш до преклонна възраст, вместо да издъхнеш, докато държиш реч в Сената, колкото и важна да е тя — натърти младежът. — Напълно съгласен съм с нея.

— Знам, Флечър, че са прави, но работата ще ми липсва страшно.

— И ти ще им липсваш — виждаш го от цветята и картичките, с които е задръстена стаята. До утре ще напълнят с букети и всички останали стаи и ще се видят принудени да ги изнасят в коридора и пред болницата.

Сенаторът не обърна внимание на комплимента — явно не искаше да го отклоняват от въпроса.

— Когато се роди Джими, хранех налудничавата надежда, че някой ден той ще заеме мястото ми и дори ще стигне до Вашингтон, където ще представлява в Конгреса нашия щат. Не след дълго обаче си дадох сметка, че това няма да се случи никога. Гордея се изключително много със сина си, ала той не става за политик.

— Затова пък се справи блестящо с моята предизборна кампания — без него нямаше да ме изберат за председател на ученическия, а после и на студентския съвет — напомни Флечър.

— Така си е — съгласи се Хари. — Но Джими е само двигател, не става за водач на машината. — Сенаторът отново помълча и допълни: — Преди дванайсетина години обаче, на мача по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ срещнах младеж, за когото веднага разбрах, че е орисан да бъде водач. Случайна среща, която няма да забравя до гроб.

— Аз също — рече Флечър.

— Годините минаваха, гледах как момчето се превръща в прекрасен млад мъж и сега съм горд, че той ми е зет и баща на моята внучка. Докато не съм станал прекалено сълзлив и един от двамата не е заспал, нека, Флечър, ти кажа защо помолих да останеш. — Зет му се засмя. — Съвсем скоро ще се наложи да съобщя, че няма да се кандидатирам отново за щатския Сенат. — Той надигна глава и се взря право в очите на Флечър. — Същевременно ми се ще да кажа колко горд съм да обявя, че зет ми Флечър Давънпорт се е съгласил да се кандидатира вместо мен.

28.

На Нат не му беше нужна половин година, за да установи защо от близо десетилетие печалбата на банка „Ръсел“ не се е увеличила и с цент. В нея се пренебрегваха почти всички правила на съвременното банково дело. В „Ръсел“ и досега живееха в епохата на дебелите счетоводни книги, на дребните лични влогове и на искреното убеждение, че компютрите грешат по-често от човека, ето защо банката само ще си изгуби времето и парите да работи с тях. Нат ходеше по три-четири пъти на ден в кабинета на господин Ръсел, колкото да открие, че следобед е направено точно обратното на онова, за което са се разбрали сутринта. Това обикновено се случваше, ако час по-късно някой от дългогодишните служители си тръгнеше от същия кабинет с усмивка на лицето. На Том обикновено му се падаше задачата да заглажда положението — ако не беше той, за да обясни на баща си защо промените са наложителни, вероятно нямаше да има доклад, който да бъде представен в края на шестте месеца.

Вечер Нат се прибираше най-често капнал от умора, а понякога и вбесен. Предупреди Су Лин, че нищо чудно и да избухне скандал, когато накрая представи доклада. Не беше сигурен и че ще остане заместник-директор на банката, ако председателят на управителния съвет отхвърли почти всички промени, които той предлагаше. Су Лин не възропта, макар че току-що беше наела за тримата нова къща, бе успяла да продаде жилището в Ню Йорк, бе намерила забавачка за Люк и всеки момент очакваше да бъде назначена за преподавателка по статистика в Университета на щат Кънектикът. Изобщо не й се връщаше в Ню Йорк.

Междувременно бе обяснила на Нат кои компютри е най-изгодно да закупи банката, бе помогнала при инсталирането им и бе организирала вечерен курс за служителите, които смятаха, че могат да научат нещо повече от това как да включват машините. Ала най-големият проблем, пред който бе изправен Нат, беше раздутият щат. Вече бе обяснил на председателя на управителния съвет, че в „Ръсел“ работят седемдесет и един души, докато в „Бенет“, единствената друга независима банка в града, предлагаща същите услуги, служителите са едва трийсет и деветима. Бе написал и отделен доклад за последиците от този раздут щат, където беше предложил някои от служителите да бъдат пенсионирани преждевременно, което през следващите три години щеше Да намали печалбата, затова пък в крайна сметка щеше да се отрази много благотворно. Точно по този въпрос нямаше намерение да прави никакви отстъпки. Веднъж, докато вечеряха заедно с Том и Су Лин, обясни, че ако почакат още две-три години господин Ръсел да се пенсионира и чак тогава направят съкращенията, нищо чудно всички да се влеят в редиците на безработните.

След като прочете доклада на Нат, господин Ръсел насрочи за петък в шест вечерта заседание. Нат и Том влязоха в кабинета на председателя на управителния съвет и го завариха да пише нещо. Той вдигна очи.

— Съжалявам, но не мога да приема препоръките ви — отсече господин Ръсел още преди двамата заместник-директори да са седнали. — Не желая да уволнявам никого, с някои от тези хора се познавам и работя вече трийсетина години. — Нат се опита да се усмихне при мисълта, че май ще го уволнят втори път само за половин година — дали Джейсън от банка „Чейс Манхатън“ още му пазеше мястото? — Затова стигнах до заключението — продължи председателят на управителния съвет, — че ако смятаме да въвеждаме това тук… — Той положи длани върху доклада, сякаш му даваше благословията си. — Та ако смятаме да го въвеждаме, аз трябва да напусна.

Господин Ръсел сложи подписа си под молбата за напускане, която тъкмо беше написал, и я връчи на сина си.

В шест и дванайсет минути същата вечер Бил Ръсел излезе от кабинета си и никога повече не стъпи в банката.

— Имате ли подготовка за политик?

Флечър погледна от сцената към неколцината журналисти, насядали пред него. Хари се усмихна. Това бе един от седемнайсетте въпроси и отговори, които бяха подготвили предната вечер.

— Нямам голям опит — призна си Флечър — както се надяваше, обезоръжаващо, — но съм роден, израсъл съм и съм получил образованието си в Кънектикът, преди да отида в Ню Йорк, където постъпих на работа в една от най-уважаваните в страната адвокатски кантори. Върнах се в родния край, за да използвам уменията си за благото на своите съграждани от Хартфорд.

— Не смятате ли, че на двайсет и шест години сте твърде млад, за да ни учите как да живеем? — провикна се от втория ред млада жена.

— И аз влязох в политиката на същата възраст — намеси се Хари, — а баща ви не възрази.

Един-двама от по-възрастните журналисти се усмихнаха, ала младата дама явно нямаше намерение да се дава току-така.

— По онова време обаче вие, сенаторе, току-що сте се били завърнали от световна война и сте имали тригодишен опит като офицер, сражавал се на фронта, ето защо разрешете да попитам, господин Давънпорт, в разгара на войната във Виетнам вие изгорихте ли повиквателната си?

— Не, не съм я горил — отвърна Флечър — просто защото не съм я получавал, но ако ми я бяха пратили, щях с огромно желание да отида и да се сражавам.

— Можете ли да го докажете? — не мирясваше журналистката.

— Не, не мога — отговори младежът, — но ако прочетете словото ми от дебатите на първокурсниците в Йейлския университет, няма да имате никакви съмнения за становището ми по въпроса.

— Ако ви изберат, тъст ви ли ще дърпа конците? — попита друг журналист.

Хари се извърна и видя, че въпросът е подразнил Флечър.

— По-спокойно — пошушна му той. — Върши си човекът работата. Не се отклонявай от отговора, който сме подготвили.

— Ако имам щастието да ме изберат — рече Флечър, — би било неразумно да не се възползвам от неизчерпаемия опит на сенатор Гейтс — ще престана да се вслушвам в мнението му само ако съм убеден, че той вече няма на какво да ме научи.

— Какво мислите за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета, който сега се обсъжда в Сената?

Топката долетя от ляво. Отговорът не бе сред седемнайсетте, които Флечър бе подготвил с тъст си.

— Не е ли малко грубичко, Робин? — намеси се сенаторът. — Все пак Флечър…

— Ако ме питате за алинеята, посветена на хората от третата възраст, според мен тази поправка дискриминира пенсионерите, които получават твърдо установен доход. Рано или късно всички ще излезем в пенсия. Единственото, което помня от писанията на Конфуций, е, че напредничаво е общество, което образова младите и се грижи за старите. Ако бъда избран, ще гласувам против поправката „Кендрик“, когато тя бъде внесена в Сената. Лошите закони се приемат бързо, но после могат да минат години, докато бъдат отменени. Ще гласувам само за проектозакон, за който съм убеден, че наистина може да бъде приложен в живота.

Хари се облегна на стола.

— Има ли още въпроси? — попита той.

— В автобиографията си, господин Давънпорт, която, защо да си кривя душата, ми направи силно впечатление, твърдите, че сте напуснали „Алегзандър, Дюпон и Бел“, за да се кандидатирате на изборите.

— Точно така — потвърди Флечър.

— А дали един ваш колега, господин Логан Фицджералд, е напуснал горе-долу по същото време?

— Да.

— Това има ли някаква връзка с вашето напускане?

— Никаква — отсече твърдо младежът.

— За какво намеквате? — не се стърпя Хари.

— За нищо. Кореспондентите ни в Ню Йорк просто ми се обадиха и помолиха да попитам — отвърна журналистът.

— Не се и съмнявам, че черпят сведенията си от неназован източник — натърти сенаторът.

— Нямам право да разкривам източниците си — рече мъжът, като се опитваше да не се подсмихва.

— В случай че колегите в Ню Йорк не са ви казали кой е този източник, веднага след пресконференцията съм готов да ви съобщя името му — тросна се Флечър.

— Е, мисля, че въпросът е изчерпан — оповести Хари, да не би някой да задълбае по темата. — Благодаря за присъствието ви. По време на предизборната кампания ще можете да се срещате с кандидата на редовните седмични пресконференции — дори аз не съм ви отделял такова внимание.

— Издъних се — завайка се Флечър, след като слязоха от сцената. — Трябва да се науча да си сдържам нервите.

— Справи се много добре, момчето ми — успокои го Хари, — след като приключа с тия копелдаци, единственото, което те ще помнят от тазсутрешната пресконференция, ще бъде отговорът ти за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета. Всъщност журналистите са най-малкото зло. — Хари замълча, настана зловеща тишина. — Истинската битка ще започне, след като разберем кого са издигнали републиканците.

29.

— Какво знаеш за нея? — попита Флечър, докато вървяха по улицата.

Хари знаеше кажи-речи всичко за Барбара Хънтър, тъй като на последните и предпоследните избори именно тя му беше противница, а в годините между изборите непрекъснато му създаваше главоболия.

— На четирийсет и осем години е, родена е в Хартфорд в семейство на фермер, завършила е средно образование тук, после е следвала в Университета на щат Кънектикът, омъжила се е за преуспял шеф на рекламна агенция, има три деца, които живеят в щата, и сега е член на щатския Конгрес.

— Някакви недостатъци? — попита Флечър.

— Да. Пълна въздържателка и вегетарианка е, ще ти се наложи да обиколиш всички кръчми и месарници в избирателния район. И като всеки друг, който цял живот е участвал в местната политика, си е създала доста врагове. Едвам се е преборила именно тя да бъде издигната за трети път от републиканците и можеш да бъдеш сигурен, че доста от активистите в партията не я искат. Но най-важното е, че на два пъти е губила изборите, значи можем да я обрисуваме като несретница.

Хари и Флечър влязоха в седалището на местната организация на Демократическата партия, намиращо се на Парк Стрийт, и видяха, че витрината е облепена с плакати и снимки на кандидата, нещо, с което Флечър още не беше свикнал. „Мъжът, който ще свърши работа.“ Не се беше замислял за текста върху плаката, докато медиините експерти не му обясниха колко било хубаво, че в него присъствали думите „мъж“ и „работа“ — все пак негова противница беше жена републиканка. Допълниха, че действало на подсъзнанието.

Хари се качи по стълбите на първия етаж, където беше заседателната зала, влезе в нея и седна на челно място. Флечър се прозина, макар че агитираше за себе си от има-няма седем дни — оставаха още цели двайсет и шест. „Грешките, които допускаш днес, утре сутринта ще бъдат история, до вечерните новини победите ти ще бъдат забравени. Не се вживявай много“, ето какво постоянно го съветваше Хари.

Флечър огледа насъбралите се: и професионалисти, и калени в битките активисти любители. Хари вече не беше техният кандидат, но го бяха убедили да оглави предизборния щаб. Това бе единствената отстъпка, на която Марта бе склонила, тя обаче бе предупредила Флечър да прати мъжа й у дома и при най-малките признаци на умора. От ден на ден ставаше все по-трудно да се спазват напътствията на Марта, защото именно Хари определяше темпото.

— Нещо ново или унищожително? — попита той и огледа хората от предизборния щаб, двама-трима от които имаха своя принос за всичките му седем победи на изборите.

Последния път той бе надделял над Барбара Хънтър с близо пет хиляди гласа, сега обаче проучванията на общественото мнение показваха, че двамата кандидати се ползват с почти еднаква подкрепа — тепърва предстоеше да видят колко от тези пет хиляди души са гласували за човека, а не за партията.

— Да — обади се някой от другия край на залата.

Хари се усмихна на Дан Мейсън, помагал му в шест от общо седемте предизборни кампании. В началото само бе преписвал речите, сега вече отговаряше за средствата за масово осведомяване и за връзките с обществеността.

— Имаш думата, Дан.

— Барбара Хънтър току-що направи изявление за медиите — кани Флечър на дебати. Лично аз бих я пратил по дяволите и бих й заявил право в очите, че така постъпва само отчаян човек, който знае, че ще загуби. Ти правеше точно това.

Известно време Хари не каза нищо.

— Така е, Дан, правех това — рече накрая, — но само защото бях сенатор и се отнасях с Хънтър като с новачка. Във всеки случай нямаше какво да печеля от дебати, сега обаче положението е друго: издигаме непознат кандидат, ето защо според мен трябва да обсъдим по-задълбочено нещата и чак тогава да взимаме решение. Какви са преимуществата и недостатъците? Някакви мнения? — подкани той.

Всички заговориха в един глас.

— Така човек става по-известен.

— Така Хънтър ще се озове в светлината на прожекторите.

— Всички ще се убедят, че нашият кандидат е много добър в дебатите и тъй като той е съвсем млад, ще бъдат приятно изненадани.

— Барбара Хънтър познава местните проблеми — нищо чудно ние да изглеждаме неопитни и неосведомени.

— Не, не, ние изглеждаме млади, устремени напред, преизпълнени със сили.

— Затова пък тя изглежда опитна, обиграна, със закалка в политическия живот.

— Ние олицетворяваме младото поколение и бъдещето.

— Тя пък олицетворява съвременната жена.

— Флечър ще я направи за смях.

— Ако Барбара Хънтър спечели дебатите, ние ще изгубим изборите.

— Е, чухме мнението на членовете на предизборния щаб, нека чуем и самия кандидат — рече Хари.

— Нямам нищо против да участвам в дебати с госпожа Хънтър — заяви Флечър. — Избирателите вероятно смятат, че тя е по-силна просто защото има опит в политиката, а аз съм си новак. Защо да не опитам и да превърна това в предимство за нас?

— Да де, но ако тя се покаже по-запозната с местните проблеми и извърти нещата така, че ти да изглеждаш неподготвен за поста, изборите ще приключат за една вечер — изтъкна Дан. — Не си представяй дебатите като хиляда души, събрали се в зала. Не забравяй, че ще ги отразяват всички местни радио- и телевизионни станции и на другия ден „Харт-форд Курант“ ще посвети на тях материала си на първа страница.

— Но това също може да се обърне в наша полза — натърти Хари.

— Съгласен съм — рече Дан, — ала и опасността не е за подценяване.

— С колко време разполагам, за да помисля? — попита Флечър.

— С пет, най-много с десет минути — отвърна Хари. — Ако Барбара Хънтър е дала изявление за медиите, журналистите ще настояват да отговорим веднага.

— Не можем ли да кажем, че ни трябва малко време, за да помислим?

— Изключено — отсече сенаторът. — Все едно оспорваме дебатите, накрая искаш, не искаш, ще бъдеш принуден да приемеш, така Хънтър ще спечели и в двата случая. Или отказваме, или приемаме с две ръце. Дали да не гласуваме? — допълни той и огледа насъбралите се. — Кой е „за“? — Вдигнаха се единайсет ръце. — „Против“? — Гласуваха четиринайсет души. — Работата е ясна.

— А, не, не е ясна — възпротиви се Флечър. Всички млъкнаха и го погледнаха. — Признателен съм ви за мнението, но нямам намерение политическата ми кариера да се направлява от щаб, особено когато силите са изравнени. Дан, би ли пуснал съобщение, че с удоволствие приемам предизвикателството, отправено ми от госпожа Хънтър, и очаквам с нетърпение да обсъдя с нея наболелите въпроси, а не празните приказки, на които републиканците наблягат още от началото на предизборната кампания.

След кратко мълчание всички изръкопляскаха спонтанно. Хари се усмихна.

— Кой е „за“ да има дебати? — Всички вдигнаха ръка. — Кой е „против“? — Никой. — Обявявам, че предложението е прието единодушно.

— Защо се наложи да гласуваме повторно? — попита Флечър сенатора, след като двамата излязоха от заседателната зала.

— За да кажем на пресата, че решението е било взето единодушно.

Флечър се усмихна и двамата се отправиха към гарата. Още един усвоен урок.

Всяка сутрин на гарата се изсипваха дванайсет души от предизборния щаб — раздаваха агитационни материали, а кандидатът се ръкуваше с всички, напускащи града. Хари му беше заръчал да насочва вниманието си главно към пътниците, влизащи в гарата, защото те почти със сигурност живеели в Хартфорд, докато пътниците, слизащи от влаковете, вероятно не били от този избирателен район.

— Здравейте, казвам се Флечър Давънпорт…

В осем и половина отиваха в „При мама“ на отсрещния тротоар и си взимаха сандвич с яйце и бекон. След като чуеха какво мисли Мама за развоя на предизборната кампания, се отправяха към деловия квартал, където се ръкуваха с „костюмарите“, идващи на работа. Флечър си слагаше в автомобила вратовръзката на Йейлския университет — знаеше, че мнозина тук се отъждествяват с нея.

— Здравейте, казвам се Флечър Давънпорт…

В девет и половина се прибираха в предизборния щаб — за ранната сутрешна пресконференция. Час преди това Барбара Хънтър вече бе провела своята и Флечър знаеше, че днес в Дневния ред ще има само един въпрос. Докато се връщаше, сменяше вратовръзката на Йейлския университет с друга, която да не бие толкова на очи, и изслушваше основните теми в сутрешните новини, за да е сигурен, че няма да го изненадат. В Близкия изток била избухнала война. Реши да остави това на президента Форд — новината надали щеше да се появи на първата страница на „Хартфорд Курант“.

— Здравейте, казвам се Флечър Давънпорт…

След като откри сутрешната пресконференция, Хари не чака събралите се журналисти да му зададат въпроса и сам обяви решението кандидатът да приеме предизвикателството, отправено му от госпожа Хънтър. Нито веднъж не я нарече Барбара. Когато започнаха да го разпитват за дебатите: място, време, форма, — той отвърна, че тези неща предстои да се уточнят, понеже поканата е дошла по-рано същия ден, после обаче добави:

— Не очаквам никакви трудности.

А знаеше прекрасно, че дебатите няма да им поднесат нищо друго освен трудности.

Флечър се изненада от отговора, който Хари даде на въпроса каква според него е вероятността кандидатът да надделее в дебатите. Беше очаквал сенаторът да се впусне да обяснява, че той умее да спори и да убеждава, че има юридически опит и политически нюх. Вместо това Хари рече:

— Е, госпожа Хънтър има, разбира се, преднина. Всички знаем, че е участвала в не един и два дебата и има закалка, че е натрупала голям опит по наболелите въпроси в щата, според мен обаче е показателно колко откровен и открит е Флечър в подхода си към изборите — въпреки всичко той прие да участва в дебатите.

— Не поемате ли, сенаторе, огромен риск? — попита друг журналист.

— Поемаме, естествено — призна Хари, — но както подчерта и самият кандидат, ако той не се държи като мъж и не се изправи лице в лице с госпожа Хънтър, как избирателите могат да очакват от него да поеме по-голямото предизвикателство — да ги представлява?

Флечър не помнеше да е казвал такова нещо, макар и да беше съгласен с чувството, вложено от сенатора.

След като пресконференцията приключи и си тръгна и последният журналист, младежът подметна:

— Не ми ли каза, че Барбара Хънтър я няма никаква в дебатите и й трябва цяла вечност, за да отговори на въпросите?

— Да, казах ти точно това — потвърди Хари.

— Защо тогава спомена пред журналистите, че…

— Тук става въпрос за очаквания, моето момче. Сега те смятат, че ще се провалиш и че тя ще те направи за смях, така че, дори да се представиш зле като нея, всички ще те обявят за победител — изтъкна сенаторът.

— Здравейте, казвам се Флечър Давънпорт…

Тези думи се въртяха отново и отново като нашумяла мелодийка, която той не може да си избие от главата.

30.

Нат се зарадва много, когато Том надзърна в кабинета му и попита:

— Може ли довечера да доведа още един човек?

— Разбира се. По работа или за удоволствие? — попита приятелят му, след като вдигна очи от писалището.

Том се поколеба:

— Надявам се да е и за двете.

— Жена ли е? — поинтересува се Нат. — Вече го глождеше любопитство.

— Определено.

— Как се казва?

— Джулия Къркбридж. — И какво…

— Като начало ти стига толкова, довечера можеш да зададеш направо на нея останалите въпроси, много ни е оправна, Ще ти отговори сама.

— Добре, че ме предупреди — рече Су Лин, когато мъжът й я изненада с вестта, че ще има още един гост, чак след като се прибра.

— Сигурно трябваше да ти звънна, нали? — притесни се той.

— Е, щеше да ми облекчиш живота, но хайде, от мен да мине. Сигурно си печелел милиони, не ти е било до това.

— Нещо от този род — рече Нат.

— Какво знаем за гостенката? — полюбопитства Су Лин.

— Нищо — отговори мъжът й. — Познаваш го Том — ако става дума за личния му живот, е по-потаен и от швейцарски банкер. Все пак има надежда, щом е решил да я доведе.

— Какво стана с Маги, ослепителната червенокоса красавица? Тъкмо мислех, че…

— Изчезна като всички останали. Помниш ли Том да е водил някоя два пъти у нас?

Су Лин се позамисли и отговори:

— Не, не помня. Сигурно защото не готвя добре.

— Готвенето няма нищо общо, макар и да се опасявам, че пак ти си в дъното на нещата.

— Аз ли? — учуди се жена му.

— Да, ти. Клетият той, хлътнал е по теб от години, затова, хване ли се с жена, я води тук, за да я сравни…

— Я не почвай пак! — прекъсна го Су Лин.

— И да почвам, и да не почвам, това е в дъното на всичко, така да знаеш, цветенце.

— Единственото, което Том е правил някога, е да ме целува по бузата.

— И няма да направи нищо повече. Колцина ли са влюбени в човек, когото не са целували и по бузата?

Нат се качи горе — да почете на Люк, а Су Лин сложи на масата прибори за още един човек. Тъкмо бършеше и четвърта чаша, когато на вратата се позвъни.

— Ще отвориш ли, Нат? Аз не мога — провикна се тя. Не чу отговор, затова смъкна престилката и отиде да отвори.

— Здравей! — поздрави Том и се наведе да целуне по бузата домакинята, при което тя се сети за думите на мъжа си. — Това е Джулия — представи той жената, която бе довел.

Беше елегантна, висока почти колкото него и тъничка като Су Лин, макар че с русата коса и сините очи явно бе потомка по-скоро на скандинавци, отколкото на жители на Далечния изток.

— Много се радвам да се запознаем — рече Джулия. — Ще прозвучи изтъркано, но наистина съм слушала доста за вас.

Су Лин се усмихна и пое коженото палто на гостенката.

— Мъжът ми е зает с… — подхвана тя.

— С черни котараци — оповести Нат, който бе дошъл при тях. — Тъкмо четях на Люк „Котаракът в чизми“. Здравейте, аз съм Нат, вие сигурно сте Джулия.

— Да, същата — потвърди гостенката и озари Нат с усмивка, покрай която Су Лин се сети, че жените го харесват. — Елате да пийнем по нещо в хола — покани ги Нат. — Сложил съм шампанското да се изстуди.

— Какво ще поливаме? — възкликна Том.

— Не виждам какво освен това, че все пак си намерил жена, която да склони да дойде с теб на вечеря… — Джулия се засмя. — Е, можем да добавим и че се обадиха адвокатите — да кажат, че сделката с „Бенет“ е приключила успешно.

— Кога? — попита Том.

— Днес късно следобед — Джими ми звънна да ми съобщи, че са подписали всички документи. Сега остава само да пратим чека.

— Не ми спомена, когато се прибра — намеси се Су Лин.

— Изхвърча ми от главата — мислех си само как Джулия ще ни гостува на вечеря — обясни Нат. — Затова пък го обсъдих с Люк.

— И какво е вещото му мнение? — попита Том.

— Според него сме се охарчили прекалено много — цял долар за банка!

— Цял долар ли? — повтори Джулия.

— Да, от пет години „Бенет“ работи на загуба и ако не броим сградата, дългосрочната задлъжнялост е по-голяма от активите, така че, ако не побързам, Люк може и да се окаже прав.

— На колко години е? — полюбопитства Джулия.

— На две, но вече разбира от финанси. Гостенката пак се засмя.

— Разкажете ми, Нат, още нещо за банката.

— Това е само началото — обясни той, докато наливаше от Шампанското. — Хвърлил съм око и на банка „Морган“.

— И колко ще ти струва? — намеси се жена му.

— По днешни цени към три милиона долара, но докато бъда готов да сключа сделка, сумата може да надхвърли и един милиард.

— Трудно ми е да боравя с такива цифри — отбеляза гостенката. — Не са лъжица за моята уста.

— А, недей да скромничиш, Джулия — укори я Том. — Не забравяй, виждали сме отчетите на фирмата ти и знаем, че за разлика от „Бенет“ последните пет години сте на печалба.

— Е, някакъв си милион — усмихна му се пак Джулия.

— Извинете — прекъсна ги Су Лин. — Ще ида да погледна вечерята.

Нат се усмихна на жена си и се извърна към познатата на Том. Вече имаше чувството, че Джулия може би ще заслужи и втора среща.

— С какво се занимавате? — попита я той.

— А вие как мислите? — отвърна тя със същата кокетна усмивка.

— Сигурно сте фотомодел, може би актриса.

— Топло. Когато бях по-млада, наистина съм работила като модел, през последните шест години обаче се занимавам с недвижими имоти.

Су Лин се появи отново.

— Вечерята е почти готова, ако искате, да се пренесем в трапезарията.

— Недвижими имоти, значи — повтори Нат, докато вървяха към другото помещение. — И през ум не би ми минало.

— Но е вярно — потвърди Том. — Освен това Джулия иска да прехвърли при нас сметката си. Оглежда един парцел в Хартфорд и смята да внесе в банката половин милион, в случай че трябва да се действа бързо.

— Защо предпочетохте нас? — поинтересува се Нат, докато жена му слагаше пред гостенката купичката със супа от омар.

— Защото покойният ми съпруг се бе доверил на господин Ръсел, когато се опитвахме да закупим парцела, на който сега е търговски център „Робинсън“. Не спечелихме търга, бяхме обявили по-малка начална цена, въпреки това господин Ръсел не ни взе пари. Дори хонорар не поиска — уточни Джулия.

— Съвсем в стила на баща ми — отбеляза Том.

— Та преди да умре, покойният ми съпруг каза, че ако отново решим да наддаваме за парцел в района, да се доверим на банка „Ръсел“ и на никой друг.

— Оттогава нещата се промениха — поясни Нат, — господин ръсел излезе в пенсия и…

— Но синът му още е в банката, при това като председател на управителния съвет.

— И постоянно ми диша във врата, опява ми да сме вземали пари за всяка услуга, която банката извършва. Но сигурно ще ви бъде интересно да узнаете, че търговският център жъне големи успехи и носи на инвеститорите отлична възвращаемост. Та какво ви води в Хартфорд?

— Четох някъде, че от кметството смятали да построят още един търговски център — в другия край на града.

— Точно така. Обявили са парцела за продан, има и разрешително за строеж.

— Колко очакват да получат за земята? — поинтересува се гостенката и си гребна от супата.

— Ако се вярва на слуховете, към три милиона, но мен ако питате, цената вероятно ще скочи до три и триста — три и петстотин хиляди. Търговски център „Робинсън“ печели добре.

— Можем да си позволим да изхарчим най-много три и половина милиона — отсече Джулия. — Ние във фирмата сме си предпазливи, пък и винаги можем да сключим друга, по-изгодна сделка.

— Вероятно ще проявите интерес към някои от останалите парцели, които са ни възложили да продадем — отбеляза Нат.

— Не, благодаря — бе категорична гостенката. — Фирмата ми се занимава само с универсални магазини, а наред с всичко останало покойният ми съпруг ме е учил да не се захващам с неща, от които не разбирам.

— Бил е мъдър човек.

— Така си е — съгласи се Джулия. — Е, достатъчно говоРихме по работа — надявам се, след като внесем парите, банката да се съгласи да ме представлява на търга. Но ви моля Да си остане между нас, не искам да се разчува, че наддавате от мое име. Още нещо, на което ме е учил мъжът ми. — Тя насочи вниманието си към домакинята. — Да ви помогна ли с второто?

— Не, благодаря — отказа Су Лин. — Нат е много вързан в ръцете, но все ще отнесе четири чинии до кухнята и ако се сети, ще налее някоя и друга чаша вино.

— Как се запознахте? — полюбопитства Нат и подсетен от думите на жена си, напълни отново чашите.

— Направо няма да повярваш, но се срещнахме на една строителна площадка — рече Том.

— Е, все има по-романтично обяснение.

— Миналата неделя отидох да огледам общинския парцел и се натъкнах на Джулия, правеше си сутрешния крос.

— Нали настоявате да не се разчува? — усмихна се Нат.

— Малцина, видели жена, която си прави в неделя кроса на строителна площадка, ще се досетят, че й е хвърлила око.

— Всъщност чак когато я поканих на вечеря в „Каскейд“, разбрах какво е намислила — поясни Том.

— Сигурно на една жена не й е никак лесно да се оправя с общински недвижими имоти.

— Да, не е лесно, но не аз съм избрала това, то избра мен. След като завърших колеж в Минесота, известно време работих като фотомодел, после се запознах със съпруга си. Тъкмо на него му хрумна да оглеждам парцелите, докато си правя кроса, и после да му докладвам какво съм установила. След година бях наясно какво точно търси, а след две вече бях член на управителния съвет.

— Значи сега вие управлявате фирмата.

— О, не — възрази Джулия, — възложила съм го на председателя на управителния съвет и на изпълнителния директор, но притежавам контролния пакет.

— И след смъртта на съпруга си сте решили да продължите.

— Да, той настоя, знаеше, че му остават най-много година-две живот и понеже нямаме деца, реши да ме обучи и да ме въведе в работата. Дори мъжът ми беше изненадан колко схватлива съм като ученичка.

Нат стана да раздига чиниите.

— Някой иска ли крем брюле? — попита Су Лин.

— Не мога да сложа и залък повече в уста, агнешкото беше много крехко — отвърна Джулия. — Но вие си хапнете — допълни тя и потупа Том по корема.

Нат се извърна към приятеля си — никога дотогава не го беше виждал толкова доволен. Вече подозираше, че Джулия може да се появи и на трета вечеря.

— Наистина ли е толкова часът? — възкликна Джулия, след като си погледна часовника. — Вечерта беше прекрасна, Су Лин. Извинявайте, но утре сутринта имам заседание на управителния съвет, трябва да тръгвам.

— Да, разбира се — рече домакинята и се изправи.

Том скочи от стола и отиде заедно с Джулия в антрето, където й помогна да си облече палтото. Целуна по бузата Су Лин и й благодари за чудесното прекарване.

— Жалко, че Джулия бърза да се прибере в Ню Йорк. Хайде, другия път ще се съберем у нас.

Нат погледна жена си и се усмихна, тя обаче не реагира. Докато затваряше вратата, той пак се подсмихна.

— Ама че жена! — възкликна, след като отиде при Су Лин в кухнята и грабна кърпата за съдовете.

— Не й е чист косъмът — отсече тя.

— В какъв смисъл? — учуди се той.

— Ами в такъв, в какъвто ти казах: не й е чист косъмът — виж я как говори, как се облича. И тия врели-некипели, дето ги разправя. Не се хващай с нея.

— Какво лошо има в това да внесе в банката половин милион?

— Готова съм да се обзаложа на една месечна заплата, че тоя половин милион така и няма да го видите.

Вечерта Су Лин не отвори повече дума за това, но на другата сутрин, когато отиде в банката, Нат помоли секретарката да издири всичко, свързано с финансите на „Къркбридж и сие“ от Ню Йорк. След час тя се върна с копие от годишния отчет на фирмата. Нат го провери ред по ред и накрая погледна графата за печалбата: малко над милион предишната година — всички цифри съвпадаха с онова, което Джулия бе посочила предната вечер. След това Нат отгърна да види кой влиза в управителния съвет. Госпожа Джулия Къркбридж беше посочена като директор, името й стоеше след председателя на управителния съвет и изпълнителния директор. Но заради опасенията на Су Лин Нат реши да не спира дотук с проучването. Без да прибягва до помощта на секретарката, се свърза направо с офиса на фирмата в Ню Йорк.

— „Къркбридж и сие“, какво обичате? — попита някой.

— Добро утро, търся госпожа Къркбридж.

— Съжалявам, но е на заседание. — Нат си погледна часовника и се усмихна — беше десет и двайсет и пет. — Ако оставите телефонния си номер, ще й предам да ви потърси веднага щом се освободи.

— Не, няма нужда — рече Нат и затвори. Телефонът веднага иззвъня. — Обажда се Джеб от отдел „Новооткрити сметки“, господин Картрайт, реших, че е редно да ви уведомя. Току-що получихме превод от банка „Чейс Манхатън“ за сумата от половин милион долара с искане да бъдат внесени в сметката на госпожа Джулия Къркбридж.

Нат не се стърпя, позвъни на Су Лин, за да й каже новината.

— Въпреки това не й е чист косъмът — повтори жена му.

31.

— Ези или тура? — попита водещият.

— Тура — каза Барбара Хънтър.

— Падна се тура — оповести мъжът.

Погледна към госпожа Хънтър и кимна. Флечър не можеше да се оплаче: и бездруго щеше да избере както винаги ези, сега оставаше само да разбере какво ще бъде решението на госпожа Хънтър. Дали ще предпочете да говори първа — това означаваше, че в края на дебатите Флечър ще говори последен. Или…

— Ще говоря първа — рече жената.

Флечър едвам се сдържа да не се подсмихне. Оказа се, че е било излишно да хвърлят жребий — ако беше спечелил, той пак щеше да предпочете да говори втори.

Водещият седна зад писалището в средата на сцената. Госпожа Хънтър се разположи отдясно, Флечър — отляво, което отразяваше идеологията на двете им партии. Но кой къде ще седне бе последното, което ги занимаваше. Вече десет дни се обсъждаше къде ще се състоят дебатите, в колко часа ще започнат, кой ще бъде водещ и дори колко високи да бъдат катедрите, от които ще говорят, понеже Барбара Хънтър бе с ръст метър шейсет и пет, а Флечър — метър осемдесет и три. Накрая щабовете се споразумяха да има две катедри с различна височина — в двата края на сцената.

Приемливият и за двете страни водещ се оказа деканът на журналистическия факултет в Университета на Кънектикът в Хартфорд. Той се изправи.

— Добър вечер, госпожи и господа. Казвам се Франк Маккензи и ще водя днешните дебати. В началото госпожа Хънтър ще започне с шестминутно встъпление, после ще говори господин Давънпорт. Смятам за редно да предупредя и двамата кандидати, че след като изтекат пет минути, ще звънна с тази камбанка — той я показа и я разклати, с което предизвика смях в залата, — за да съобщя, че до последното ви изречение остават шейсет секунди. В края на шестте минути пак ще ударя звънеца, за да знаете, че трябва да кажете заключителното изречение. След встъпителните думи кандидатите ще отговарят в продължение на четирийсет минути на въпросите на журналистите. Накрая госпожа Хънтър, а след нея и господин Давънпорт ще разполагат с по три минути всеки за заключителни изявления. Каня госпожа Хънтър да открие дебатите.

Барбара Хънтър стана от мястото си и отиде бавно при катедрата вдясно на сцената. Беше пресметнала, че тъй като деветдесет на сто от избирателите ще гледат дебатите по телевизията, тя ще се обърне към най-много хора именно ако говори първа, особено при положение че в осем и половина започваше бейзболен мач и повечето телевизионни зрители веднага щяха да превключат канала. Флечър пък смяташе, че това не е толкова страшно: дотогава и двамата щяха да са казали встъпителните си думи. Но държеше да говори втори и за да се спре на някои от въпросите, засегнати преди това от госпожа Хънтър, пък и щом тази вечер щеше да има последната дума, никак не бе изключено избирателите да запомнят единствено казаното от него.

Заслуша съсредоточено встъпителното слово на госпожа Хънтър, предсказуемо и добре отрепетирано. Докато говореше, тя стискаше с все сила катедрата:

— Родена съм в Хартфорд. Омъжих се за човек от Хартфорд, децата ми са родени в болница „Сейнт Патрик“ и всички и досега живеят в столицата на щата, затова се чувствам в правото си да представлявам жителите на този велик град.

Екнаха първите бурни овации. Флечър огледа препълнената зала и забеляза, че близо половината присъстващи ръкопляскат, а другите — не.

Сред задълженията на Джими тази вечер бе да разпредели местата. Предизборните щабове се бяха споразумели, че всяка от партиите ще получи триста билета, а четиристотин ще останат за другите посетители. Часове наред Джими бе уговарял заедно с неколцина свои помощници привържениците на партията да заемат оставащите четиристотин места, макар и да знаеше прекрасно, че републиканците ще правят не по-малко усърдно същото, така че и тези места в крайна сметка щяха да бъдат поделени поравно. Флечър се запита колко ли са хората без политически пристрастия в залата.

— Не се притеснявай за залата — го беше предупредил Хари. — Истинската публика ще те гледа по телевизията, трябва да спечелиш симпатиите именно на тези хора. Гледай право в камерата, дръж се непринудено и искрено — добави той с усмивка.

Докато госпожа Хънтър излагаше своята програма, Флечър си водеше записки и макар в нея да имаше доста смислени и стойностни неща, кандидатката говореше така, че човек преставаше да я слуша. След пет минути, когато водещият удари камбанката, госпожа Хънтър едва бе преполовила речта си и дори се поспря, за да отгърне една-две страници. Флечър бе изумен, че уж е калена в предизборните кампании, а не е предвидила, че сегиз-тогиз ще избухват ръкопляскания, заради които ще разполага с по-малко време. Той бе подготвил встъпителното си слово така, че да се вмести в малко над пет минути.

— По-добре да приключиш няколко секунди по-рано, отколкото да претупаш края — беше го предупреждавал многократно Хари.

Госпожа Хънтър завърши изказването си няколко секунди след втория звънец и се получи така, сякаш са я прекъснали. Въпреки това половината публика я възнагради с бурни овации, другата половина също изръкопляска от любезност.

— Каня господин Давънпорт да направи встъпително изказване.

Флечър се приближи бавно до катедрата откъм неговата страна на сцената, чувстваше се като човек, който е на няколко крачки от бесилото. Поуспокои се, когато видя, че го посрещат радушно. Сложи върху катедрата речта си от пет страници, написани с едър шрифт и двоен интервал между редовете, и погледна първото изречение, макар и да бе повтарял словото толкова много пъти, че го знаеше едва ли не наизуст. Извърна се към присъстващите в залата и се усмихна — знаеше, че водещият ще засече времето едва след като той изрече първата дума.

— Мисля, че съм допуснал в живота си една голяма грешка — подхвана младежът. — Не съм роден в Хартфорд. — В залата избухна смях, който му помогна. — Но се опитах да наваксам. Едва четиринайсетгодишен се влюбих в момиче от Хартфорд.

Смях и бурни ръкопляскания. За пръв път Флечър се поотпусна и си дочете словото със самоувереност, която, както се надяваше, е изместила на заден план младостта му. Когато в края на петте минути водещият удари звънеца, кандидатът тъкмо започваше последното изречение. Каза го цели двайсет секунди преди края на отпуснатото време — така стана излишно водещият да удря повторно звънеца. Сега ръкоплясканията бяха много по-бурни, отколкото когато Флечър бе тръгнал към катедрата, но встъпителното слово не бе нищо Друго освен край на първия рунд.

Флечър погледна към Хари и Джими, които седяха на втория ред. От усмивките им разбра, че е оцелял в първата схватка.

— Сега идва ред на въпросите — оповести водещият, — на тях сме отделили четирийсет минути. Кандидатите трябва да дават кратки отговори. Ще започна с Чарлс Локхарт от „Хартфорд Курант“.

— Смятат ли кандидатите, че стипендиите в образованието трябва да се отпускат по нов начин?

Флечър беше добре подготвен по въпроса, понеже той постоянно изникваше по време на предизборните събрания и вестникът на господин Локхарт редовно му посвещаваше уводните си статии. Тъй като госпожа Хънтър се бе изказала първа, сега поканиха именно Флечър да отговори на въпроса.

— Не бива да има дискриминация, заради която младежите от по-бедни семейства да не могат да продължат образованието си. Не е достатъчно да вярваме в равенството, трябва и да отстояваме равенството на възможностите.

Публиката посрещна отговора му с бурни овации и той се усмихна.

— Красиви слова — подметна госпожа Хънтър, прекъсвайки овациите, — но вие очаквате и красиви дела. Членувала съм в училищни настоятелства, не е нужно, господин Давънпорт, да обяснявате точно на мен що е дискриминация и ако имам щастието да бъда избрана за сенатор, ще подкрепя закони, които отстояват правото на всички мъже… — Известно време тя мълча. — И на всички жени на равни възможности. — Госпожа Хънтър се дръпна от катедрата — поддръжниците й я възнаградиха с бурни ръкопляскания. Тя се извърна и погледна Флечър. — Човек, получил образованието си в „Хочкис“ и Йейлския университет, едва ли разбира докрай за какво става въпрос.

„Ах, да го вземат мътните — помисли Флечър. — Забравих да кажа, че и Ани е членувала в училищно настоятелство и че току-що сме записали Луси в общинското начално училище в Хартфорд.“ Когато говореше пред публика само от дванайсет души, винаги се сещаше за тези неща.

Както можеше и да се очаква, последваха въпроси за местните данъци и такси, за болничния персонал, градския транспорт и престъпността. Флечър се поокопити от първоначалното стъписване и вече чувстваше, че дебатите ще приключат с изравнени сили. Водещият подкани да се зададе последният въпрос.

— Смятат ли се кандидатите за напълно независими, или политиката, която ще прокарват, ще бъде направлявана от партийния апарат, а гласуването им в Сената ще зависи от становището на оттеглили се политици?

Въпросът беше зададен от Джил Бърнард, водещ на седмично политическо предаване, което се излъчваше по една от местните радиостанции и в което Барбара Хънтър участваше едва ли не всеки път.

Тя отговори веднага:

— Всички в тази зала знаят, че трябваше да водя тежка битка, докато моята партия ме издигне за изборите, нещо, което за разлика от някои други не ми беше поднесено на тепсия. Всъщност съм се борила за всичко в живота, понеже родителите ми не можеха да си позволят никакъв лукс. Нека ви напомня и че не съм се колебала да отстоявам твърдо мнението си, когато съм смятала, че моята партия греши. Това невинаги ме е правело популярна, но никой никога не се е съмнявал в моята независимост. Ако бъда избрана в Сената, няма да вися по цял ден на телефона и да питам как да гласувам. Сама ще взимам решенията и ще ги отстоявам.

Последните й думи бяха заглушени от бурни овации.

Флечър се помъчи да си събере мислите: на гръкляна му отново бе заседнала буца, дланите му бяха плувнали в пот и краката му се подкосяваха. Извърна се към залата и видя, че всички погледи са вперени в него.

— Роден съм във Фармингтън, само на няколко километра от тази зала. Родителите ми открай време участват в обществения живот на Хартфорд, и като професионалисти, и на доброволни начала допринасят за добруването му — главно чрез болница „Сейнт Патрик“. — Той погледна към родителите си, които седяха на петия ред. Баща му бе вдигнал горДо глава, майка му я беше свела. — Майка ми е членувала в толкова много благотворителни организации, че по едно време си мислех дали не съм сирак, тази вечер обаче и двамата са дошли да ме подкрепят. Да, наистина съм учил в „Хочкис“ и госпожа Хънтър е права. Това бе за мен привилегия.

Да, наистина съм следвал в Йейлския университет, прославено учебно заведение в щат Кънектикът. Да, наистина съм бил председател на студентския съвет, да, наистина съм бил главен редактор на „Юридически преглед“ и точно заради това бях поканен на работа в една от най-уважаваните адвокатски кантори в Ню Йорк. Не виждам причина да се извинявам, задето никога не съм се задоволявал с второто място. И на драго сърце се отказах от всичко това, за да се върна в Хартфорд и да помогна на общността, където съм израсъл. Между другото, със заплатата, която ми предлага щатът, и аз няма да мога да си позволя кой знае какъв лукс, а и никой не ми е поднасял нищо на тепсия. — Публиката го възнагради със спонтанни аплодисменти. Той изчака те да заглъхнат и продължи едва ли не през шепот: — Нека не се заблуждаваме, въпросът всъщност ми беше зададен, за да отговоря дали ще разговарям често по телефона с тъст си, сенатора Хари Гейтс. Очаквам да разговарям с него редовно, все пак съм женен за единствената му дъщеря. — Отново избухна смях. — Но нека ви напомня нещо за Хари Гейтс, което вие вече знаете. Цели двайсет и осем години той служи на своите избиратели честно и почтено във времена, когато тези две думи сякаш са изгубили значението си, и да ви призная, никой от нас двамата — извърна се Флечър към своята съперница републиканка — не е достоен да заеме мястото му. Но ако бъда избран, можете да бъдете сигурни, че ще се възползвам от мъдростта, опита и далновидността му — само един завършен егоист не би го направил. Ала нека бъде ясно и друго — натърти той и отново се извърна към залата, — тъкмо аз ще бъда човекът, който ще ви представлява в Сената.

Флечър се върна на мястото си под бурните овации на половината присъстващи, станали на крака, за да го поздравят. Госпожа Хънтър бе направила грешката да му отправя нападки за неща, за които той не се нуждаеше от подготовка. Тя се опита да заглади със заключителните си думи впечатлението, но ударът вече бе нанесен.

Водещият оповести:

— Искам да благодаря и на двамата кандидати.

След това Флечър направи нещо, което Хари му бе препоръчал, докато обядваха предната неделя. Веднага отиде при опонентката си, ръкува се и се поизвърна, та фотографът от „Курант“ да ги щракне.

На другия ден снимката на двамата бе заела почти цялата първа страница на вестника и постигна точно онова, на което се бе надявал Хари: на нея се виждаше мъж с ръст метър и осемдесет, който се е надвесил над женица, висока метър и шейсет и пет. „И не се смей, изглеждай сериозен — бе допълнил тъст му. — Трябва да ги накараме да забравят колко си млад.“

Флечър прочете текста под снимката: „Нищо общо между тях.“ В уводната статия се казваше, че той се бил представил блестящо в дебатите, но че според проучванията на общественото мнение само девет дни преди изборите Барбара Хънтър пак водела с два процента.

32.

— Нали нямаш нищо против да запаля цигара?

— Не, само Су Лин не одобрява този навик.

— Тя не одобрява и мен — рече Джулия Къркбридж и щракна със запалката.

— Не забравяй, че е възпитана от много консервативна майка — отвърна Том. — В началото не одобряваше дори Нат. Но ти не се притеснявай, ще те хареса, особено пък ако й кажа, че…

— Шшшт! — прекъсна го Джулия. — Нека си остане наша малка тайна. — Вдъхна дълбоко от тютюневия дим и допълни: — Нат ми е симпатичен, вие двамата явно сте се сработили чудесно.

— Така е, но ми се ще да приключа със сделката, докато той е в почивка, особено след огромния му успех — все пак купи най-стария ни конкурент.

— Това е ясно — отбеляза Джулия. — Каква според теб е вероятността да спечелим търга?

— Доколкото подразбрах, в него ще участват само двама-трима сериозни кандидати. Случайните играчи би трябвало да отпаднат след ограниченията, наложени от кметството.

— Ограничения ли?

— От там настояват парцелът не само да бъде продаден с явен търг, но и онзи, който спечели, да плати цялата сума веднага след приключването на сделката.

— Защо? — учуди се Джулия, която бе седнала в леглото. — Досега съм плащала само десет на сто от сумата, след това съм разполагала най-малко с двайсет и осем дни, през които да се разплатя окончателно.

— Да, така се постъпва обикновено, но този парцел се превърна за политиците в горещ картоф. Барбара Хънтър настоява да няма издънки: наскоро една-две сделки се провалиха именно защото купувачът не е разполагал със средства, за да плати посочената сума. Не забравяй и че до изборите остават броени дни, всички си отварят очите на четири.

— Това означава ли, че до следващия петък трябва да съм внесла при вас още три милиона?

— Не. Ако спечелим търга, банката ще покрие цената, като ти отпусне краткосрочен заем.

— Ами ако се откажа от сделката? — попита Джулия.

— За нас това няма никакво значение — отговори Том. — Ще продадем парцела на някой от другите участници в търга, а с твоя половин милион ще си покрием евентуалните загуби.

— Вие, банкерите, никога не сте на загуба — отбеляза Джулия, след което угаси цигарата и се пъхна под завивките.

— Направи ми една услуга — каза Су Лин, когато самолетът започна да се снишава над летището в Лос Анжелис.

— На твое разположение съм, цветенце.

— Виж дали можеш да изкараш една седмица, без да се обаждаш в банката. Не забравяй, че това е първото голямо пътешествие на Люк.

— И на мен ми е първото — възропта Нат и прегърна сина си. — Винаги съм си мечтал да отида в Дисниланд.

— Стига с тия шегички. Обеща нещо и очаквам да го изпълниш.

— Ще ми се да проверя какво става със сделката, която Том се опитва да сключи с фирмата на Джулия.

— Не мислиш ли, че и на Том му се иска да удържи своята малка победа, без великият Нат Картрайт да му стои постоянно на главата? Нали ти в крайна сметка реши да се доверите на Джулия.

— Разбрах накъде биеш — отбеляза мъжът й, а Люк се вкопчи в него — самолетът се бе приземил. — Но нали нямаш нищо против да му звънна в петък следобед — колкото да видя дали сме спечелили търга за Седър Уд?

— Не, нямам, но само ако обещаеш, че наистина ще се обадиш чак в петък следобед.

— Ще летим ли със спътник, татко?

— То оставаше да не летим! — възкликна Нат. — Нали за това сме дошли в Лос Анжелис?

Том посрещна на гарата Джулия, която пристигна с влака от Ню Йорк, и я закара право в кметството. На влизане срещнаха чистачите — тръгваха си след дебатите от предната вечер. В „Хартфорд Курант“ Том бе прочел, че на тях са присъствали над хиляда души, а от уводната статия на вестника се подразбираше, че между двамата кандидати няма почти никакви допирни точки. Винаги бе гласувал за републиканците, но Флечър Давънпорт му се виждаше свестен човек.

— Защо идваме толкова рано? — попита Джулия и с това прекъсна мислите му.

— Искам да видя разпределението на залата, та като започне наддаването, да няма изненади — обясни Том. — Не забравяй, че всичко може да приключи само за няколко минути.

— Къде според теб е най-добре да седнем?

— На средните редове отдясно. Вече съм казал на човека, който ще води търга, какъв знак ще му давам, ако качвам сумата.

Той се извърна към сцената и загледа как водещият на търга се качва на подиума, почуква по микрофона и се взира в малцината присъстващи, за да се увери, че всичко е наред.

— Кои са тези хора? — поинтересува се Джулия, след като се огледа.

— Чиновници от кметството, сред които и господин Кларк, председател на общинския съвет, представители на фирмата, която ще проведе търга, и случайни зяпачи, които нямат какво да правят в петък следобед. Но поне доколкото виждам аз, сериозните участници в търга за парцела са само трима. — Том си погледна часовника. — Дали да не седнем?

Разположиха се по средата на залата, в края на реда. Том взе от седалката проспекта и когато Джулия го докосна по ръката, волю-неволю се запита колцина ли ще се досетят, че са любовници. Отгърна страницата и се взря в проекта на бъдещия търговски център. Още четеше дребния шрифт, когато водещият на търга показа, че е готов да започнат. Прокашля се.

— Госпожи и господа — рече мъжът, — днес следобед ще се проведе търг само за едно — за чудесен парцел, който се пада на север от града и е известен като Седър Уд. Градският съвет го е обявил за продан заедно с разрешително за търговска дейност. В проспекта, оставен на седалките, ще откриете подробности за условията за плащане и изискванията за регулация. Нека подчертая, че ако някое от тези условия не бъде изпълнено, съветът е в правото си да отмени сделката. — Той замълча, та всички да осмислят казаното. — Един от участниците в търга е предложил два милиона — оповести човекът и веднага погледна по посока на Том, който не каза нищо и не даде знак, въпреки това водещият обяви: — Друг от участниците е предложил два милиона и двеста и петдесет хиляди. — Огледа театрално залата, макар и да знаеше прекрасно точно къде са седнали тримата сериозни кандидати. Спря поглед върху известен местен адвокат, разположил се на втория ред — той вдигна проспекта. — Покачвате сумата на два милиона и петстотин хиляди. — Пак насочи вниманието си към Том, който дори не трепна. — Два милиона седемстотин и петдесет хиляди. — Отново премести очи към адвоката, който поизчака и отново вдигна проспекта. — Три милиона — оповести водещият и веднага погледна към Том, след което съобщи: — Три милиона и двеста и петдесет хиляди. — Извърна се пак към адвоката, който като че ли се подвоуми. Джулия стисна зад облегалката ръката на Том. — Това окончателната сума ли е? Някой дава ли три милиона и петстотин хиляди? — попита човекът, водещ търга, и се вторачи в адвоката.

— Не — прошепна Том.

— Три милиона и петстотин хиляди — повтори обнадежден мъжът. — Три милиона и петстотин хиляди — потрети, доволен, че проспектът се е вдигнал отново.

— Дявол го взел! — изруга Том и си свали очилата. — Както личи, и двамата сме определили една и съща горна граница.

— Тогава да ги направим три милиона и шестстотин хиляди — настоя Джулия. — Ако не друго, поне ще разберем дали си прав.

Макар че Том Ръсел бе махнал очилата — знак, че няма да наддава повече, — човекът, провеждащ търга, видя, че той е погълнат от разговора с жената до него.

— Приключихме ли с наддаването, господине? Или…

Том се поколеба и каза:

— Три милиона и шестстотин хиляди.

Мъжът върху сцената отново се извърна към адвоката, който бе сложил проспекта на празния стол до себе си.

— Вдигате ли, господине, на три милиона и седемстотин хиляди, или приключихте с наддаването?

Проспектът си остана върху седалката.

— Някой друг дава ли повече? — попита пак водещият на търга и огледа един по един десетината души в залата, където предната вечер бе имало към хиляда души. — Последна възможност, в противен случай ще обявя парцела за продаден за три милиона и шестстотин хиляди. — Той вдигна чукчето и понеже никой не се обади, го стовари с трясък. — Продадено за три милиона и шестстотин хиляди на господина в края на реда.

— Браво на теб — похвали го Джулия.

— Ще трябва да се изръсиш с още сто хиляди, но откъде да знаем, че и другият кандидат е определил същата пределна сума? — рече Том. — Ще отида да уредя документите и да дам чека, после ще го полеем.

— Чудесно! — възкликна Джулия и прокара пръст по вътрешната страна на бедрото му.

— Честито, господин Ръсел — поздрави го и господин Кук. — Клиентът ви се сдоби с хубав парцел, който, сигурен съм, в крайна сметка ще донесе отлична възвращаемост.

— Съгласен съм — рече Том, после написа чек за три милиона и шестстотин хиляди долара и го връчи на председателя на градския съвет.

— Банка „Ръсел“ ли купува парцела? — попита господин Кук и се взря в подписа.

— Не, представляваме клиент от Ню Йорк, който има сметка при нас.

— Съжалявам, господин Ръсел, сигурно ще ме помислите за педант, но в условията на договора се казва пределно ясно, че чекът трябва да се подпише лично от купувача, а не от упълномощени от него лица.

— Но ние представляваме фирмата, сметката й е при нас.

— В такъв случай не би било трудно клиентът ви да подпише чека от името на фирмата — отбеляза господин Кук.

— Но защо… — подхвана пак Том.

— Не съм в правото си да тълкувам решенията на нашите избраници, господин Ръсел, но след бъркотията, която се получи миналата година с договора с Олдрич, и въпросите, които госпожа Хънтър ми задава всеки ден… — Той въздъхна тежко. — Та след всичко това нямам друг избор, освен да се придържам към буквата, а и към духа на договора.

— Но какво мога да направя сега, не е ли вече твърде късно? — попита банкерът.

— До пет следобед разполагате с достатъчно време, за да донесете чек, подписан от купувача. Не го ли сторите, парцелът ще бъде предложен на другия кандидат за три милиона и петстотин хиляди, а съветът ще очаква от вас да покриете разликата от сто хиляди.

Том изтича в дъното на залата.

— Чековата ти книжка у теб ли е?

— Не — отвърна Джулия. — Нали ми каза, че „Ръсел“ ще покрие цялата сума, а в понеделник аз ще преведа разликата?

— Да, така ти казах — потвърди Том, като умуваше какво да направи. — Нямаме друг избор, трябва веднага да се върнем в банката — добави той. Погледна си часовника — наближаваше четири часът следобед. — Да го вземат мътните — изруга Том — даваше си сметка, че ако не е заминал на почивка, Нат е щял да забележи това условие в договора и да предвиди последиците.

Докато вървяха от кметството към банка „Ръсел“, която беше съвсем наблизо, Том обясни на Джулия за какво е настоял господин Кук.

— Това означава ли, че съм изгубила търга, да не говорим пък за стоте хиляди?

— Не, вече съм измислил как да се измъкнем от положението, но трябва да си съгласна и ти.

— Съгласна съм, стига да получа парцела — отвърна младата жена. — Ще постъпя както ме посъветваш.

Веднага щом влязоха в банката, Том отиде в кабинета си, вдигна телефона и повика главния касиер Рей Джаксън. Докато го чакаше, извади празна чекова книжка и започна да изписва с думи сумата от три милиона и шестстотин хиляди долара. Главният касиер почука и влезе в кабинета на председателя на управителния съвет.

— Прехвърли, Рей, три милиона и шестстотин хиляди долара в сметката на госпожа Къркбридж.

Главният касиер се поколеба.

— Сумата е голяма, трябва писмено нареждане, за да я преведа. Това надхвърля правата ми — допълни той.

— Да, разбира се — рече банкерът и извади от горното чекмедже стандартния формуляр, който попълни припряно.

Не спомена, че това е най-голямата сума, за която някога е давал разрешение да бъде прехвърлена. Приплъзна формуляра към главния касиер, който го прочете внимателно. Явно му се искаше да оспори решението на председателя на управителния съвет, но не посмя да го стори.

— Незабавно — натърти Том.

— Да, господин председателю — рече Рей Джаксън и излезе точно толкова бързо, колкото и беше дошъл.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита Джулия. — Не се ли излагаш на излишен риск?

— Вече притежаваме парцела и твоя половин милион, няма как да загубим. Както би се изразил Нат, печалбата ни е в кърпа вързана. — Обърна чековата книжка и помоли Джулия да я подпише и да напише под подписа името на фирмата. После я провери и каза: — Дай да се връщаме още сега в кметството.

Опита се да запази самообладание, докато криволичеше на бегом между колите по Мейн Стрийт и тичаше нагоре по стълбите пред кметството. Наложи се да поизчака Джулия, която обясни, че й било трудно да не изостава на тия високи токове. Влязоха отново в сградата и Том видя с облекчение, че господин Кук още седи зад писалището в дъното на залата. Щом забеляза, че те вървят към него, председателят на градския съвет се изправи.

— Връчи чека на върлинестия плешив мъж и се усмихни — каза Том.

Джулия изпълни дословно напътствията му и бе възнаградена със сърдечна усмивка. Господин Кук огледа внимателно чека.

— Както личи, госпожо Къркбридж, всичко е наред, но ми покажете и документ, който да удостоверява самоличността ви.

— Разбира се — рече жената и извади от дамската си чанта шофьорската книжка.

Господин Кук се взря в снимката и подписа.

— Не сте излезли много добре — отбеляза той. Джулия се усмихна. — Чудесно. Сега остава само да подпишете от името на фирмата и трите необходими документа.

Джулия подписа трите екземпляра на договора с кметството и връчи единия на Том.

— Дръж го, докато преведат парите — пошушна му тя. Господин Кук си погледна часовника.

— В понеделник сутрин ще представя чека, господин Ръсел — рече той, — и ще ви бъда признателен, ако го осребрите възможно най-бързо. До изборите остават броени дни, не искам да давам на госпожа Хънтър повод за излишни нападки.

— Ще го осребрим в деня, в който го представите — обеща Том.

— Благодаря ви, господине — отвърна господин Кук, въпреки че често играеше с него голф в местния клуб.

На Том му идеше да прегърне Джулия, но се сдържа.

— Ще отскоча до банката да кажа, че всичко е минало добре, после можем да идем до нас.

— Наистина ли се налага да ходиш в банката? — попита тя. — Нали ще донесат чека за осребряване чак в понеделник сутрин?

— Така си е — съгласи се банкерът.

— Ох, ами сега! — възкликна младата жена и след като се наведе, изу една от обувките си. — Докато съм тичала по стъпалата, съм си счупила тока.

— Извинявай, аз съм виновен, можех и да не те карам да тичаш от банката до тук — заоправдава се Том. — Оказа се, че сме имали предостатъчно време.

— Не се притеснявай — усмихна се Джулия, — но ако докараш колата, ще те чакам долу при стълбите.

— Да, разбира се — рече той.

Слезе на бегом по стъпалата и притича през паркинга. След няколко минути отново беше пред кметството, ала Джулия я нямаше никъде. Дали пак не беше влязла вътре? Том поизчака няколко минути, но тя не се появи. Изруга, изскочи от колата, която беше паркирал неправилно, и хукна нагоре по стълбите. Нахълта в сградата и намери Джулия при един от телефонните автомати. Тя затвори веднага щом го видя.

— Тъкмо съобщавах, скъпи, в Ню Йорк какъв удар си направил, от фирмата са наредили на банката до края на работното време да ви прехвърлят три милиона и сто хиляди Долара.

— Радвам се — рече Том, докато се връщаха бавно към автомобила. — Дали да не вечеряме някъде в града?

— Не, предпочитам да се върнем у вас и да хапнем сами на спокойствие — отвърна младата жена.

Когато Том зави към алеята пред дома си, Джулия вече си бе съблякла палтото, а докато стигнат до спалнята на горния етаж, тя бе оставила след себе си пътека от дрехи. Том бе по бельо, а Джулия си сваляше чорапа, когато иззвъня телефонът.

— Не вдигай — рече младата жена, сетне приклекна и смъкна боксерките на Том.

— Не вдига никой — каза Нат, — сигурно са отишли да вечерят навън.

— Толкова ли не можеш да почакаш до понеделник, нали се прибираме? — попита Су Лин.

— Мога, защо да не мога — призна от немай-къде Нат, — просто исках да разбера дали Том е сключил сделката за Седър Уд и на каква цена.

33.

„ОСПОРВАНА НАДПРЕВАРА“, ето какво гласеше в деня на изборите написаното с големи букви заглавие върху първата страница на „Вашингтон Поуст“. „ИЗРАВНЕНИ СИЛИ“ пък беше мнението на „Хартфорд Курант“. Първото се отнасяше за Форд и Картър, двамата кандидати за Белия дом, второто — за местната битка между Хънтър и Давънпорт за щатския Сенат.

— Сега е важно само да накараме нашите привърженици да гласуват — оповести Хари, след като в шест сутринта откри последното заседание на предизборния щаб.

Вече бе безсмислено да обсъждат тактиката, изявленията за медиите, подхода. След като бъдеше пусната първата бюлетина, всеки около заседателната маса щеше да получи нови задачи.

Екип от четирийсет души щеше да отговаря за автомобилите и да бъде въоръжен със списъци на избирателите, които трябва да бъдат откарани до най-близката секция: възрастни, инвалиди, мързеливци и дори тарикати, които злорадстваха при мисълта, че ще отидат с кола до урните, колкото да гласуват за другия кандидат.

Втората група, която определено бе и най-многобройна, щеше да отговаря за телефоните в предизборния щаб.

— Ще работят на смени от по два часа — обясни Хари — и ще звънят на нашите привърженици, за да им напомнят, че изборите са днес, а после да се уверят, че те са подали своя глас. До края на избирателния ден в осем часа ще се наложи да звъните на някои по три-четири пъти.

Следващата група се състоеше от, както ги описа Хари, любимите аматьори, към които бяха прикрепени преброителите в избирателния район. Те щяха да следят постоянно как върви гласуването по секциите. Някои щяха да отговарят за по хиляда избиратели, други — за цели три хиляди, в зависимост от това дали районът е градски или селски.

— Те са гръбнакът на партията — напомни Хари на Флечър. — Веднага щом бъде пусната първата бюлетина, ще сложат пред всяка избирателна секция доброволци, които да отмятат имената на явилите се пред урните избиратели. На половин час списъците ще се връчват на куриери, които да ги разнасят по къщите на преброителите — там има пълен списък на избирателите, опънат върху маса или закачен на стената. Върху него доброволците ще задраскват с червено имената на всички, гласували за републиканците, със синьо — за демократите, и с жълто — на хората, за които не се знае как са гласували. Един поглед към списъка по всяко време на деня ще бъде достатъчен, та отговорникът на избирателната секция да разбере как върви гласуването. Мнозина от отговорниците са правили същото по време на доста предишни избори и са в състояние веднага да направят сравнение. Веднъж обработени, данните ще се съобщават в предизборния щаб, та отговорниците за телефоните да не си правят труда да звънят на хора, вече минали през избирателните секции.

— А какво ще прави цял ден кандидатът? — попита Флечър, след като Хари приключи с инструктажа.

— Най-важното е да не се пречкаш, затова имаш отделна ^ програма — отвърна Хари. — Ще посетиш преброителите, общо четирийсет и четири на брой, всички те очакват да видят по някое време на деня кандидата. Джими ще ти бъде нещо като шофьор, наричаме го „приятел на кандидата“, нямаме възможност да ти отпуснем друг човек, всички ще бъдат много заети.

След заседанието всички хукнаха по задачите, а Джими обясни на Флечър какво точно ще прави до вечерта — последните два пъти, когато баща му се бе кандидатирал, му беше помагал и вече бе натрупал опит.

— Първо какво не бива да правиш — поясни той, когато Флечър се качи до него в автомобила. — До осем довечера, когато изборите приключват, трябва да обиколим по домове-те им четирийсет и четирима преброители, всички ще ти предлагат кафе, между дванайсет без петнайсет и два и петнайсет — и обяд, а след пет и половина и нещо за пийване, Отказвай любезно, но твърдо. Ще пиеш само вода, и то само в| колата, в дванайсет и половина за трийсетина минути ще се върнем в щаба, за да обядваш. После ще ядеш чак след края на изборите. Така всички ще разберат, че имат достоен кандидат.

Флечър си мислеше, че сигурно ще се отегчи, но във всяка къща откриваха нови характери и какви ли не хора. През първия час бяха зачеркнати само по няколко имена в списъците и отговорниците бързо направиха сравнение с предишни избори. Флечър се обнадежди: до десет часа се бяха поя-вили доста сини черти, Джими обаче го предупреди, че времето от седем до девет винаги е било благоприятно за демократите, защото точно тогава гласували хората, работещи в промишлеността или на смени — те се отбивали до избирателната секция на път за работа или докато се прибират след смяна.

— Между десет и четири републиканците би трябвало да поведат — продължи с обясненията младежът, — а от пет до затварянето на секциите демократите си възвръщат позициите. Така че моли се от десет до пет да вали, а после вечерта да бъде ясна и топла.

В единайсет преди обяд всички отговорници съобщиха, че в сравнение с предишните избори, когато са гласували петдесет и пет на сто от избирателите, този път активността е малко по-ниска.

— Ако остане под петдесет на сто, губим, ако надхвърли петдесетте процента, печелим с малко, ако ли пък скочи над петдесет и пет на сто, победата ни е в кърпа вързана — уточни Джими.

— Защо? — полюбопитства Флечър.

— Защото републиканците ходят да гласуват във всякакво време и слабата активност им е само добре дошла. А най-големият проблем на демократите винаги е бил да накарат хората да отидат до избирателната секция и да пуснат гласа си.

Джими следваше неотклонно графика. Преди да отидат у поредния отговорник, той връчваше на приятеля си листче хартия с написани на него основни сведения за човека, които Флечър запомняше.

— Здравейте, Дик — поздравяваше кандидатът, след като му отвореха, — благодаря ви, че отново разрешихте да ползваме къщата ви, това, разбира се, са ви четвъртите избори. — После слушаше отговора. — Как е Бен, дипломира ли се вече? — Пак слушаше, преди да продължи. — Жалко за клетия Бъстър, да, да, сенатор Гейтс ми каза. Но вече сте си взели друго куче, нали, Бъстър младши.

Джими също се придържаше към своя си ритуал. След десет минути подканяше през шепот:

— Май трябва да тръгваме.

Към дванайсет вече говореше доста притеснено и минаваше без „май“, а в два следобед стана настойчив. Двамата се Ръкуваха и махваха на домакините, но докато най-после тръгнеха, минаваха още две-три минути. Макар че Джими почти не се отклоняваше от графика, пак пристигнаха за обяда в щаба с двайсет минути закъснение.

Обядът всъщност се състоеше от закуски — Флечър си взе от отрупаната с какво ли не маса само един сандвич. Изяде го пътем, докато обикаляха с Ани от кабинет на кабинет той се ръкуваше с възможно най-много сътрудници на предизборния щаб.

— Здравей, Марта, къде е Хари? — попита Флечър, след като влезе в помещението с телефоните.

— Пред старата сграда на щатската управа, прави каквото умее най-добре: агитира, изказва мнения, напомня на хората да не забравят да гласуват. Трябва да се върне всеки момент.

След половин час младежът подмина на излизане от щаба тъст си в коридора — Джими бе обяснил, че ако искат да обиколят къщите на всички преброители, трябва да тръгнат най-късно в един и десет.

— Добро утро, сенаторе — поздрави Флечър.

— Добър ден, моето момче, радвам се, че си намерил вре-ме да похапнеш.

В къщата на първия преброител, когото посетиха след обяда, разбраха, че републиканците са повели с малко, после обаче набраха по-голяма преднина. В пет им оставаше да отидат у още петнайсет преброители.

— Ако пропуснем някого — каза Джими, — в бъдеще няма да можем да разчитаме на него.

В шест часа републиканците продължаваха да водят и Флечър се постара да не издава, че се чувства малко потиснат.

— Отпусни се, де — подкани приятелят му и обеща, че след два часа положението ще изглежда по-розово, не спомена само, че по това време на деня баща му винаги е водел, макар и с малко, и е знаел, че ще победи.

Флечър завидя на кандидатите в райони, където надпреварата не е така оспорвана.

— Щеше да ми бъде далеч по-лесно да се отпусна, ако бях сигурен, че ще спечеля или ще загубя.

— Представям си какво ти е — отвърна Джими. — Първия път, още преди да се родя, татко е спечелил с някакви си сто двайсет и един гласа и за трийсет години е увеличил преднината над своя противник на единайсет хиляди гласа, но винаги е повтарял, че ако на ония първи избори шейсет я един души са гласували за другия кандидат, той е щял да загуби и едва ли е щял да се кандидатира отново.

Младежът веднага съжали, че го е казал.

В седем часа Флечър с облекчение видя, че върху списъ-

ците са се появили още няколко сини черти, и макар републиканците да продължаваха да водят, всички смятаха, че още не всичко е загубено. Наложи се Джими да вмести последните шест къщи на отговорници в някакви си единайсет минути за всяка, въпреки това отидоха в последните две вече след края на изборния ден.

— Сега какво? — попита Флечър, след като излязоха от дома на последния преброител.

Джими си погледна часовника.

— Сега се връщаме в щаба — ще чуем какви ли не небивалици. Ако победиш, те ще се превърнат във фолклор, ако загубиш, ще бъдат забравени още на другия ден.

— Точно като мен — подметна младежът.

Приятелят му се оказа прав: всички в щаба говореха в един глас, но само безразсъдните и родените оптимисти бяха готови да предскажат изхода от изборите. Първите предварителни резултати бяха оповестени по телевизионните канали скоро след края на изборния ден и според тях Хънтър бе победила със съвсем малък превес. Според проучванията за президентските избори победител бе Форд, а не Картър.

— Историята се повтаря — отбеляза Хари, след като влезе в помещението. — Същите тия хубостници навремето ме убеждаваха, че следващият ни президент щял да се казва Дюй. Пак според техните прогнози съм бил изгубил с малко. Е, ние го обърнахме това „малко“ в своя полза, затова не се притеснявай, Флечър, такива проучвания са за слабаците.

— А каква е била избирателната активност? — попита Флечър, припомнил си думите на Джими.

— Рано е да се каже, но със сигурност е надхвърлила петдесет на сто. Все пак не е петдесет и пет процента.

Флечър огледа хората от предизборния щаб и си даде сметка, че вече няма смисъл да мисли как да печели гласове — бе Дошло време гласовете да се преброят.

— Сега вече не можем да направим нищо друго, освен да се погрижим преброителите ни да се явят преди десет вечерта в кметството. Другите нека си починат, ще се срещнем пак по-късно, на преброяването. Имам чувството, че ни предстои тежка нощ.

Докато отиваха с колата в заведението на Марио, Хари обясни на Флечър, че не вижда смисъл да се връщат в кметството преди единайсет, затова „дай да хапнем на спокойствие, като хората, тъкмо ще проследим по телевизията как се е представила партията в страната като цяло“.

Всичките им надежди да хапнат на спокойствие се стопиха, когато двамата влязоха в ресторанта: доста от посетителите станаха на крака и им ръкопляскаха, докато те вървяха към масата в ъгъла. Флечър се зарадва, че майка му и баща му вече са тук и са си взели нещо за пиене.

— Какво ли да ви препоръчам? — попита Марио, след като всички насядаха.

— Капнала съм от умора, дори не мога да мисля — отвърна Марта. — Никога досега, Марио, не си се съобразявал с мнението ни, защо ти не ни избереш нещо?

— Както кажете, госпожо Гейтс, оставете на мен — възкликна съдържателят.

Когато в заведението влязоха и Джоана и Джими, Ани се изправи и им махна. Докато целуваше Джоана по бузата, Флечър надзърна през рамото й и видя по телевизора в ресторанта, че Джими Картър се е върнал в ранчото си, няколко мига по-късно президентът Форд пък се качи на хеликоптер. Как ли бяха приключили изборите?

— Идвате тъкмо навреме — рече Хари, когато Джоана седна до него, — и ние влизаме току-що. Как са децата?

След малко Марио се върна с две големи чинии спагети, подире му вървеше келнер с две гарафи бяло вино.

— Виното е за сметка на заведението — оповести съдържателят, — сигурно ще ви хареса — добави той, докато сипваше на Флечър — да го опита.

Още един човек, който не искаше да предрича резултатите. Флечър се пресегна под масата и докосна Ани по коляното.

— Ще кажа няколко думи.

— Налага ли се? — учуди се Джими, докато си наливаше втора чаша вино. — Наслушах се на твои речи, ще ми стигнат за цял живот.

— Няма да се разпростирам, обещавам — рече Флечър и се изправи — Всички, на които искам да благодаря, са на масата. Нека започна с Хари и Марта. Ако в първия училищен ден не бях седнал до ужасното им синче, никога нямаше да срещна Ани, а и Марта и Хари, които преобразиха живота ми, макар че, да ви призная, в дъното на всичко стои майка ми, настояла да уча в „Хочкис“, а не в „Тафт“. Колко различен щеше да бъде животът ми, ако се бе наложил татко! — Той се усмихна на майка си. — Благодаря ти.

Седна на мястото си точно когато Марио дойде отново при тях — носеше поредната бутилка вино.

— Не помня да сме я поръчвали — отбеляза Хари.

— Не сте я поръчвали — отвърна Марио, — праща ви я онзи господин в дъното на салона.

— Много мило! — възкликна Флечър. — Каза ли си името?

— Не, само спомена, че съжалявал много, задето не е успял да ви помогне повече по време на изборите, бил зает по работа. От редовните клиенти е — допълни Марио. — Май е свързан с банка „Ръсел“.

Флечър погледна към дъното на ресторанта и кимна, забелязал, че Нат Картрайт му маха. Изпита чувството, че го познава отнякъде.

34.

— Да ме преметне така! — затюхка се Том, пребледнял като платно.

— Добре е избрала жертвата, не можем да не й признаем и че е отделила голямо внимание на подробностите.

— Но това не обяснява откъде…

— Откъде е знаела, че ще склоним да преведем парите ли? Това е било лесната част — отбеляза Нат. — След като си е опекла работата, просто е звъннала на Рей и му е наредила да прехвърли сметката в друга банка.

— Да де, но „Ръсел“ затваря за клиенти в пет часа и повечето служители си тръгват в шест, особено в края на седмицата.

— Но само в Хартфорд.

— В смисъл? — не го разбра Том.

— Джулия е наредила на главния ни касиер да прехвърли цялата сума в банка в Сан Франциско, където е било едва два часът следобед.

— Отделял съм се от нея само за няколко минути.

— Били са достатъчни, та тя да звънне на адвоката си.

— А Рей защо не ми се е обадил?

— Опитал е, но не си бил в кабинета, а след като сте отишли у вас, Джулия е изключила телефона. Не забравяй, че когато те потърсих от Лос Анжелис, при мен беше три и половина, а в Хартфорд е било шест и половина и банка „Ръсел“ вече е била затворена.

— Колко жалко, че замина на почивка!

— Обзалагам се, че Джулия е отчела и това — натърти другият мъж.

— Но как е разбрала?

— Звъннала е на секретарката, за да поиска среща през тази седмица, и тя й е обяснила, че ще бъда в Лос Анжелис, после, веднага щом сте се видели, си го потвърдил и ти.

Том се поколеба.

— Така е, потвърдих го. Пак обаче няма обяснение защо Рей не е отказал да прехвърли парите.

— Защото ти собственоръчно си внесъл цялата сума в сметката й и в такива случаи законът е пределно ясен: ако клиентката поиска парите във влога й да се прехвърлят, нямаме друг избор, освен да изпълним волята й, както е подчертал и нейният адвокат, когато в пет без десет се е обадил на Рей. Точно тогава ти си се прибирал към вас.

— Но Джулия вече беше подписала чека и го бе дала на господин Кук.

— Точно така, и ако ти се беше върнал в банката и беше съобщил за този чек на главния касиер, той вероятно е щял да изчака с решението до понеделник сутринта.

— А тя откъде е била толкова сигурна, че ще разреша парите да бъдат прехвърлени в сметката й?

— Изобщо не е била сигурна, точно заради това е открила сметка при нас и е внесла в нея половин милион — смятала е така да ни убеди, че разполага с предостатъчно средства, за да купи Седър Уд.

— Нали спомена, че си проверил фирмата?

— Да, проверих я. Седалището на „Къркбридж и сие“ наистина е в Ню Йорк, печалбата на фирмата за миналата година наистина е малко над един милион и изненада, изненада — контролният пакет от акции наистина е собственост на някоя си госпожа Джулия Къркбридж. Само защото на Су Лин й се стори, че има нещо гнило, звъннах да проверя дали онази сутрин наистина има заседание на управителния съвет. Всичко си дойде на мястото, когато телефонистката ми обясни, че не можела да повика госпожа Къркбридж, понеже тя била в заседание. Ето какво имах предвид, когато ти споменах за подробностите.

— Но пак липсва нещо — каза Том.

— И точно то превръща Джулия от дребна мошеница в истински гений сред измамниците. Именно поправката във финансовия закон, внесена от Хари Гейтс, й е помогнала да ни натика в миша дупка.

— Какво общо има със закона сенатор Гейтс? — учуди се другият мъж.

— Точно той е внесъл поправката в закона за собствеността, според която всички сделки с кметството трябва да се плащат в брой веднага след подписването.

— Но аз казах на Джулия, че банката ще покрие допълнителната сума, колкото и голяма да е тя.

— А Джулия е знаела, че това няма да бъде достатъчно — продължи Нат и разгърна брошурата със закона, където бе подчертал няколко реда, — защото пак според поправката на сенатора купувачът трябва да подпише и договора, и чека. Още щом си изтичал при Джулия да я питаш дали си носи чековата книжка, тя е разбрала, че парите са й в кърпа вързани.

— Ами ако бях казал, че сделка няма да има, ако тя не Донесе цялата сума?

— Щяла е още същата вечер да се върне в Ню Йорк и да прехвърли половината милион обратно в банка „Чейс“, а ти никога вече е нямало да й видиш очите.

— Вместо това Джулия не само си запази половината милион, ами ни задигна под носа и още три милиона и сто хиляди — затюхка се Том.

— Точно така — потвърди Нат — и тази сутрин, когато банките в Сан Франциско отворят, тези пари вече ще са се озовали през Цюрих и може би дори Москва на Каймановите острови. Ще си направя труда да ги потърся, но според мен нямаме никаква надежда да си върнем и цент.

— Майко мила! — възкликна Том. — Едва сега си спомних, че днес сутринта господин Кук ще представи чека — дадох му дума да го осребрим още същия ден.

— Значи ще се наложи да го направим — отсъди Нат. — Едно е банката да загуби пари, съвсем друго — да загуби доброто си име, име, за което дядо ти и баща ти са работили цял век.

Том се взря в приятеля си.

— Трябва да си подам незабавно оставката.

— Колкото и да си лековерен, това е последното, което трябва да правиш. Освен ако не искаш, разбира се, всички да научат, че си станал за смях, и веднага да прехвърлят сметките си в банка „Феърчайлд“. Не, единственото, от което се нуждая, е време, затова ти предлагам да излезеш няколко дена в отпуск. Не споменавай Седър Уд, а ако някой те попита, го пращай при мен.

Известно време Том мълча, накрая рече:

— Най-смешното е, че й предложих да се оженим.

— И най-гениалното е, че тя се е съгласила — добави Нат.

— Откъде знаеш? — учуди се приятелят му.

— Няма начин да не е влизало в плана й.

— Ама че изпечена мошеница! — възкликна Том.

— Едва ли е чак толкова изпечена — възрази другият банкер, — ако се бяхте сгодили, щях да я поканя да влезе в управителния съвет.

— Значи е заблудила и теб — отбеляза Том.

— И още как! — потвърди Нат. — Разбираше от финанси, нямаше да бъде просто мъртва душа, а ако се беше омъжила за теб, щеше да спечели много повече от три милиона и сто хиляди долара, значи тук е замесен и мъж. — Известно време той мълча. — Подозирам, че точно той се е обадил на Рей. — Нат се обърна и се отправи към вратата. — Ще си бъда в кабинета — обясни той — и не забравяй, ще обсъждаме този въпрос само на четири очи. Нищо в писмен вид, нищо по телефона!

Том кимна, а приятелят му затвори тихо вратата след себе си.

— Добро утро, господин Картрайт — поздрави секретарката, когато той отиде в кабинета си, — добре ли си починахте?

— Да, благодаря ти, Линда — отвърна весело Нат. — И аз не знам на кого му беше по-забавно в Дисниланд, на Люк или на мен. — Жената се усмихна. — Някакви проблеми? — попита Том невинно.

— Не, според мен няма. В петък пристигнаха окончателните документи по прехвърлянето на „Бенет“, така че от първи януари ще ръководите две банки.

„Или нито една“, помисли си той.

— Свържете ме с госпожа Джулия Къркбридж, директор на…

— На „Къркбридж и сие“ — довърши вместо него Линда. Нат се вцепени. — Нали точно преди да заминете на почивка, помолихте да науча едно-друго за фирмата й.

— А, да! — възкликна той.

Тъкмо репетираше какво ще каже на госпожа Къркбридж, когато секретарката звънна по вътрешната линия, за да го предупреди, че го свързва с нея.

— Добро утро, госпожо Къркбридж, казвам се Нат Картрайт, главен изпълнителен директор съм на банка „Ръсел“ в Хартфорд, щата Кънектикът. Имаме предложение, към което фирмата ви може би ще прояви интерес, и понеже днес следобед ще идвам в Ню Йорк, се надявам да ми отделите няколко минути.

— Нека ви звънна след малко, господин Картрайт — отвърна жената с отсечен английски акцент.

— Ще чакам.

Запита се колко ли време ще й трябва, докато установи, че той наистина е изпълнителен директор на банка „Ръсел“. Явно смяташе да го провери — не му бе поискала дори номера. След малко телефонът иззвъня отново и секретарката съобщи:

— Обажда се госпожа Къркбридж.

Нат си погледна часовника — беше й отнело седем минути.

— Бих могла да се видя с вас в два и половина, господин Картрайт, удобно ли ви е?

— Повече от удобно — потвърди той. Затвори и пак се свърза с Линда.

— Уредете ми билет за днешния влак в единайсет и половина за Ню Йорк.

След това се обади в банка „Риг“ в Сан Франциско, откъдето потвърдиха най-големите му страхове. Веднага след като парите постъпили при тях, те получили нареждане да ги прехвърлят в „Банко Мексико“. Нат знаеше, че оттам те ще следват пътя на слънцето, докато накрая се скрият зад хоризонта. Реши, че е безсмислено да се оплаква в полицията, освен ако не иска половината банкери да научат тайната. Подозираше, че Джулия или както там се казваше измамницата е предвидила и това.

Отхвърли доста от работата, натрупала се в негово отсъствие, и се отправи към гарата, за да хване влака за Ню Йорк. Само няколко минути преди уговорения час успя да стигне в „Къркбридж и сие“, която се намираше на Деветдесет и седма улица. Тъкмо беше седнал в кабинета на секретарката, когато една от вратите се отвори. Нат вдигна очи и видя, че пред него стои изискана, добре облечена жена.

— Господин Картрайт?

— Да — потвърди той и се изправи.

— Аз съм Джулия Къркбридж, заповядайте в кабинета ми.

Същият отсечен английски акцент. Нат не помнеше кога за последно директор на фирма, особено пък нюйоркска, е идвал да го покани лично от кабинета на секретарката.

— Бях заинтригувана от обаждането ви — подхвана госпожа Къркбридж, докато водеше Нат към удобния фотьойл при камината. — Рядко банкер от Кънектикът идва да ме посети в Ню Йорк.

Нат извади от чантата си някакви книжа — продължаваше да се пита що за човек има срещу себе си. Дрехите й — точно като на измамницата, представила се със същото име, — бяха с безупречна, но много по-сдържана кройка, макар и да бе стройна и да беше прехвърлила трийсет и пет, с черната си коса и тъмните очи тази жена тук бе пълна противоположност на блондинката от Минесота.

— Всъщност ви търся за нещо съвсем просто — подхвана той. — Кметството на Хартфорд обяви за продан още един парцел за изграждането на търговски център. Банката закупи като вложение земята и търси съдружник. Сметнахме, че може би ще проявите интерес.

— Защо избрахте точно нас? — учуди се Джулия.

— Били сте сред фирмите, наддавали за парцела, където сега се намира търговски център „Робинсън“, който се развива много успешно, та решихме, че може би ще пожелаете да се включите в новото начинание.

— Донякъде съм изненадана, че не сте се обърнали към нас още преди търга — натърти госпожа Къркбридж, — ако го бяхте сторили, щяхте да установите, че според нас условията в договора са твърде ограничителни. — Нат беше изненадан. — В края на краищата се занимаваме точно с това — допълни госпожа Къркбридж.

— Да, знам — рече банкерът, за да печели време.

— Мога ли да попитам за колко се продаде парцелът? — попита жената.

— За три милиона и шестстотин хиляди долара.

— Доста над нашата оценка — отбеляза госпожа Къркбридж, след като отгърна една страница в папката пред себе си.

Нат винаги се беше смятал за добър покерджия, но сега не разбра дали жената срещу него блъфира. Беше му останал само един коз.

— Извинявайте, че ви изгубих времето — рече той и стана. — Може и да не сте го изгубили — отбеляза госпожа Къркбридж, която продължи да седи, — интересно ми е да чуя какво предлагате.

Търсим съдружник, с когото да делим наполовина — обясни банкерът и отново седна.

— Какво точно означава това? — поинтересува се госпожа Къркбридж.

— Вие влагате милион и осемстотин хиляди, банката отпуска останалите средства и след като покрием задълженията, делим наполовина печалбата.

— Без банкови такси, с преференциален заем?

— Бихме могли да помислим — обеща Нат.

— В такъв случай защо не оставите документите при мен, господин Картрайт, аз ще се свържа с вас. Колко време ми отпускате, за да взема решение?

— Докато съм в Ню Йорк, ще се срещна с още двама инвеститори — уточни той. — И те са участвали в търга за парцела на търговски център „Робинсън“, но не са го спечелили.

Така и не разбра от изражението й дали му е повярвала. Тя се усмихна.

— Преди половин час ме е търсил председателят на градския съвет на община Хартфорд, господин Кук. — Нат се вцепени. — Помолих да не ме свързват, реших, че е по-разумно първо да се срещна с вас. Но ми е трудно да повярвам, че в Харвардския университет са ви учили да сключвате сделки именно по този начин, господин Картрайт. Сигурно вече е време да ми кажете защо всъщност сте дошли при мен.

35.

Ани закара мъжа си в кметството, за пръв път от сутринта бяха сами.

— Защо не вземем да се приберем? — възкликна той.

— Предполагам, че преди преброяването на гласовете всички кандидати се чувстват така.

— Знаеш ли, Ани, изобщо не сме обсъждали какво ще правя, ако загубя.

— Винаги се е подразбирало, че ще постъпиш в друга адвокатска кантора. Доста търсен си. Нали от „Симпкинс и Уеланд“ казаха, че им трябва специалист по наказателно право?

— Да, дори ми предложиха да стана направо съдружник, но да ти призная, моето призвание е политиката. По-обсебен

съм от нея дори от баща ти.

— Това е невъзможно — отсече Ани. — Между другото, каза да сме спрели на неговото място на паркинга.

— И дума да не става, там може да спира само сенаторът бе категоричен Флечър. — Ще оставим колата в някоя от пресечките.

Погледна през прозореца — към кметството се стичаха десетки хора.

— Къде отиват? — попита жена му. — Едва ли всички са близки роднини на госпожа Хънтър.

Флечър се засмя.

— Не, не са й роднини, просто е разрешено, който иска, да наблюдава от балкона преброяването на гласовете. Доколкото знам, това е стара традиция в Хартфорд — добави той, когато Ани най-сетне намери доста далеч от кметството свободно място, където да остави автомобила.

Хванаха се за ръце и се присъединиха към множеството, запътило се към залата. През годините Флечър бе виждал безброй политици, хванали в дни на избори жените си за ръка, и често се беше питал колцина от тях го правят колкото за пред камерите. Стисна дланта на Ани и двамата тръгнаха да изкачват стъпалата — опитваха се да изглеждат ведри.

— Спокоен ли сте, господин Давънпорт? — попита журналист от местен телевизионен канал и завря в лицето му микрофон.

— Не — призна си най-чистосърдечно Флечър. — Притеснен съм до смърт.

— Как смятате, победихте ли госпожа Хънтър? — попита пак репортерът.

— След два-три часа с удоволствие ще отговоря на въпроса ви.

— Според вас битката почтена ли беше? — Вие можете да прецените по-добре от мен — натърти Флечър и двамата с Ани влязоха в сградата.

В залата ги посрещна буря от аплодисменти, проехтели откъм балкона. Младежът вдигна очи, усмихна се и махна, като се опитваше да изглежда спокоен, макар че отвътре му вреше и кипеше. Когато свали поглед, първото лице, което видя, бе на Хари. Изглеждаше умислен.

Колко различна бе сега залата в сравнение с деня на дебатите! Седалките бяха махнати, на тяхно място имаше дълги маси, подредени в полукръг. В средата стоеше господин Кук, вече ръководил цели седем пъти изборите. Това бе последното преброяване на гласовете, на което присъстваше — в края на годината излизаше в пенсия.

Един от преброителите проверяваше черните урни, оставени на пода вътре в полукръга. Предния ден, по време на заседанието с двамата кандидати господин Кук бе дал да се разбере ясно, че преброяването ще започне едва след като от избирателните секции пристигнат всички четирийсет и осем урни, които след това ще бъдат надлежно проверени. Тъй като избирателният ден приключваше в осем вечерта, това обикновено отнемаше около час.

Отново екнаха аплодисменти — Флечър се огледа и видя, че в залата влиза Барбара Хънтър, която също се усмихва уверено и маха на привържениците си горе на балкона.

Отговорниците провериха всички четирийсет и осем урни, счупиха печатите и изсипаха бюлетините върху масите — да са готови за преброяването. От двете страни на масите бяха насядали стотина души, които щяха да го извършат. Във всяка група имаше по един представител на Републиканската и на Демократическата партия и един безпристрастен наблюдател, застанал на крачка зад тях. Ако по време на преброяването забележеше нещо нередно, той вдигаше ръка и при него незабавно отиваше господин Кук или някой от избирателната комисия.

Преброителите разделяха бюлетините на три купчинки: гласове за републиканците, гласове за демократите и трета, по-малка купчинка — на спорните бюлетини. В повечето избирателни окръзи в страната бюлетините се обработваха машинно, а тук, в Хартфорд, това ставаше на ръка, макар че, както всички знаеха, нещата щяха да се променят веднага щом господин Кук излезеше в пенсия.

Флечър тръгна да обикаля из залата — наблюдаваше как растат купчинките. Джими правеше същото, само че вървеше в обратната посока. Хари не се и помръдна: гледаше как разпечатват урните и почти не отклоняваше поглед от ставащото вътре в полукръга. След като бюлетините бяха изсипани върху масите, господин Кук прикани членовете на избирателната комисия да преброят гласовете и да ги подредят на купчинки от по сто.

— Ето тук наблюдателят трябва да внимава много — обясни Хари на Флечър, когато той отиде при него. — Трябва да следи някой глас да не бъде преброен повторно и да няма слепнали се бюлетини.

Флечър кимна и продължи обиколката, като от време на време спираше да погледа как върви преброяването: чувстваше се ту убеден в победата, ту потиснат, докато Джими не му напомни, че урните идват от различни секции и човек няма как да бъде сигурен коя е дошла от някой бастион на републиканците и коя — от район, където преобладават демократите.

— Артър Кук ще събере броя на всички бюлетини, ще обяви колко души са гласували и ще пресметне каква е била избирателната активност.

Флечър погледна стенния часовник — беше единайсет и нещо, върху големия екран отзад видя Джими Картър, който разговаряше с брат си Били. Първите резултати от изборите за президент показваха, че за пръв път от осем години демократите се завръщат в Белия дом. Дали и Флечър щеше за пръв път да влезе в щатския Сенат?

Насочи вниманието си отново към господин Кук, който очевидно не бързаше никак. Темпото, с което работеше, не съвпадаше с пулса на двамата кандидати. След като събра протоколите, той прехвърли заедно с другите членове на избирателната комисия цифрите върху сметачната машинка, единствената отстъпка, която бе направил на седемдесетте години. Последваха натискане на копчета, кимвания и прошепнати думи, докато накрая върху два отделни листа бяха написани две цифри. Господин Кук прекоси с царствена походка залата и се качи на сцената. Почука по микрофона и това бе достатъчно, за да се възцари тишина: множеството изгаряше от нетърпение да чуе какво ще съобщи той.

— Да го вземат мътните — изруга Хари. — Вече мина повече от час. Защо Артър се мотае толкова?

— Успокой се, де — подкани Марта. — Не забравяй, че вече не участваш в изборите.

— В изборите за щатски Сенат са гласували общо четирийсет и две хиляди четиристотин двайсет и девет души, което прави избирателна активност от петдесет и два процента и девет десети.

Без да казва нищо повече, господин Кук слезе от сцената и се върна в средата на полукръга. Членовете на избирателната комисия се заеха да проверяват една по една купчинките от по сто бюлетини и минаха цели четирийсет и две минути, докато председателят й отново се качи на сцената. Този път не се наложи да почуква по микрофона.

— Искам да ви съобщя — подхвана той, — че има седемдесет и седем спорни бюлетини, затова ще поканя двамата кандидати да дойдат при мен в средата на залата, за да решат кои от тях да смятаме за действителни.

За пръв път от сутринта Хари се завтече и сграбчи Флечър за ръката още преди той да е отишъл при господин Кук в полукръга.

— Това означава, че който и да води, преднината му е по-малко от седемдесет и седем гласа, иначе Кук нямаше да се занимава да ви иска мнението. — Младежът кимна. — Избери някого, който да провери вместо теб тези решаващи бюлетини.

— Не е трудно — отвърна Флечър. — Избирам теб.

— Не ставам — възрази Хари. — Ако дойда аз, госпожа Хънтър ще бъде нащрек, трябва ти човек, който според нея не я застрашава.

— Тогава Джими.

— Добре си се сетил. Хънтър ще реши, че лесно ще надделее над него.

— Криви са й сметките — оповести Джими, който беше изникнал отнякъде и бе застанал до Флечър.

— Вероятно ще ми трябваш и ти — рече загадъчно Хари.

— Защо? — попита младежът.

— За всеки случай — отвърна баща му. — Когато стане време да взимате решение за тези безценни гласове, трябва да държиш под око не Барбара Хънтър, а господин Кук.

— Едва ли ще се опита да хитрува — изтъкна Джими, — все пак ние четиримата ще стоим до него, да не говорим пък за хората на балкона, които няма да ни изпускат от очи.

— И през ум не би му минало да хитрува — възрази Хари.

— Не съм срещал в градската управа по-точен и съвестен човек от Кук, той обаче мрази госпожа Хънтър.

— Има ли причина? — поинтересува се Флечър.

— Откакто е започнала предизборната кампания, тя го търси всеки Божи ден по телефона, иска му статистически данни за всичко, като се почне от жилищното строителство и се стигне до болниците, разпитва го за градоустройствените планове и какво е становището на юристите, ето защо съм готов да се обзаложа, че Кук не умира от желание тя да влезе в Сената. Има си човекът достатъчно грижи, не му е до досадници като Барбара Хънтър, които му отнемат ценно време.

— Но както каза и ти, Кук не може да направи нищо.

— Нищо, което да е в разрез със закона — потвърди Хари.

— Но ако за някоя от бюлетините възникнат разногласия, той по закон се явява арбитър, затова, каквото и да препоръча, отговаряйте: „Да, господин Кук“, дори и да ви се струва, че решението му е в полза на госпожа Хънтър.

— Май схванах — каза Флечър.

— Аз пък не — рече Джими.

Су Лин огледа масата в трапезарията. Когато на вратата се позвъни, не си направи труда да вика Нат — знаеше, че той препрочита за кой ли път „Котаракът в чизми“.

— Хайде пак, татко! — примолваше се Люк всеки път, щом стигнеха последната страница.

Су Лин отвори входната врата, отпред стоеше Том, стиснал букет пъстри лалета. Прегърна го, сякаш от последната им среща не се е случило нищо.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита я той.

— Да, стига да знаеш да готвиш, да четеш „Котаракът в чизми“, да отваряш входната врата и едновременно да подреждаш масата, ще обмисля сериозно предложението ти. — Су Лин взе цветята. — Благодаря ти, Том — рече и го целуна по бузата. — Ще изглеждат красиви на масата в трапезарията. — Жената се усмихна. — Съжалявам за Джулия Къркбридж или както там се казва.

— Не ми говори за нея — рече той. — Занапред ще си вечеряме само тримата.

— Е, тази вечер няма да е така — възрази Су Лин. — Нат не ти ли е казал? Поканил е един човек, с когото работите. Реших, че знаеш, и аз както винаги научавам в последната минута.

— Не ми е споменавал нищо — увери я Том точно когато на вратата се позвъни.

— Нека аз — провикна се Нат и затича надолу по стълбите.

— Обещай, че няма цяла вечер да говорите по работа, искам да ми разкажеш как прекара в Лондон…

— Радвам се да ви видя отново! — възкликна Нат.

— Е, не можахме да си поприказваме — възропта Том.

— Дайте си палтото — подкани Нат.

— Успя ли да отидеш на някое представление?

— Да, ходих да гледам Джуди… — подхвана Том, но точно тогава Нат доведе в хола гостенката.

— Нека първо ви представя жена си — Су Лин. Това, скъпа, е Джулия Къркбридж, която, както сигурно знаеш, ни е съдружница в строежа на Седър Уд.

— Приятно ми е, госпожо Картрайт. Су Лин се окопити по-бързо от Том.

— Наричайте ме Су Лин.

— Благодаря, а вие мен — Джулия. И дайте да си говорим на „ти“.

— Това, Джулия, е председателят на управителния ни съвет — Том Ръсел, който, сигурен съм, изгаря от нетърпение да се запознаете.

— Добър вечер, господин Ръсел. След всичко, което ми разказа Нат, и на мен ми се щеше да се запознаем.

Том й стисна ръката, но така и не се сети какво да каже.

— Хайде да пийнем по чаша шампанско и да полеем подписването на договора.

— Договор ли? — изпелтечи Том.

— Чудесно! — рече Джулия.

Нат отвори бутилката и напълни три чаши, а Су Лин се скри в кухнята. Докато Нат им подаваше чашите, Том не можеше да откъсне очи от втората госпожа Къркбридж.

— За строежа на Седър Уд! — вдигна чашата Нат.

— Да, за строежа на Седър Уд — смутолеви и другият банкер. Су Лин се върна при тях, усмихна се на мъжа си и каза:

— Дали да не поканиш гостите да хапнем?

— Според мен, Джулия, е редно да обясним на жена ми и на Том, че между нас двамата няма тайни.

Гостенката се усмихна.

— Не, не мисля, Нат, че имаме тайни, особено след като подписахме договор, че подробностите около сделката със Седър Уд са поверителни.

— Да, според мен е добре да си остане така и занапред — рече домакинът и й се усмихна през масата, а Су Лин пренесе супата.

— Госпожо Къркбридж… — подхвана Том, без да се докосва до супата от омар.

— Наричай ме Джулия, все пак се познаваме от известно време.

— Така ли? — възкликна той. — Пък аз…

— Не е много учтиво от твоя страна, Том — прекъсна го госпожа Къркбридж, — все пак само преди няколко седмици, докато си правех сутрешния крос, ме покани да пийнем нещо, после на другата вечер ме заведе на вечеря в „Каскейд“. Точно тогава ти споменах, че проявявам интерес към строежа в Седър Уд.

Том се извърна към Нат.

— Хитро сте го измислили, но май сте забравили, че господин Кук, служителят, провел търга, и главният ни касиер са виждали първата госпожа Къркбридж.

— Може и да е била първата, но не е истинската — напомни Нат. — Освен това мислих доста по въпроса. Само след няколко месеца господин Кук излиза в пенсия, не виждам причина да се среща с Джулия. Колкото до служителя, провел търга, нали си наддавал ти, а не Джулия. За Рей не се безпокой, ще го преместя в клона ни в Нюингтън.

— Ами хората от фирмата в Ню Йорк? — попита Том.

— Те не знаят нищо друго, освен че съм сключила много изгодна сделка — уточни Джулия. — Тя замълча. — Супата от омар е много вкусна, Су Лин, винаги ми е била любимата.

— Благодаря — рече домакинята, след което взе купичките от супата и се върна в кухнята.

— Докато Су Лин не е в стаята, нали мога да споделя, Том, че предпочитам да забравя дребните случки от лично естество, които, ако се вярва на мълвата, са станали през последния месец.

— Ах, ти, негодник такъв! — подвикна той, извърнат към Нат.

— Той няма вина — увери го Джулия. — Преди да подпиша споразумението за поверителност, настоях Нат да ми каже всичко от начало до край.

Су Лин се върна с голяма чиния. Агнешкото печено миришеше невероятно вкусно.

— Чак сега разбрах защо Нат ме помоли да приготвя абсолютно същото, както онзи път, но нека все пак попитам — колко още трябва да узная, за да продължа и занапред да участвам в тази шарада?

— Какво искаш да знаеш? — рече Джулия.

— Е, вече схванах, че си истинската Маккой, значи притежаваш контролния пакет акции в „Къркбридж и сие“, но виж, не съм наясно дали мъжът ти те е помолил в неделя сутрин да си правиш кроса по строителните площадки и после да му докладваш.

Джулия се засмя.

— Не, мъжът ми не ме е пращал да правя такива неща, защото съм архитектка.

— А господин Къркбридж наистина ли е починал от рак и ти е завещал фирмата, след като те е научил на всичко, което е знаел?

— Не, той си е жив и здрав, но преди две години се разведохме — хванах го да източва за лични нужди печалбата на фирмата.

— Но нали е била негова? — учуди се Том.

— Да, и аз нямаше да имам нищо против, ако не пилееше тези пари за друга жена.

— Дали тази жена случайно не е висока метър и седемдесет, не е руса, не си пада по скъпите дрешки и не твърди, че е родом от Минесота?

— Явно я познавате — потвърди Джулия, — освен това ми се струва, че именно бившият ми съпруг ти се е обадил уж от банка в Сан Франциско и се е представил като адвоката на госпожа Къркбридж.

— Знаеш ли случайно къде са сега те двамата? — попита Том. — Иде ми да ги убия.

— Нямам никаква представа — отвърна Джулия, — но ако разбереш къде са, на всяка цена да ми кажеш. Тогава ти ще убиеш нея, а аз — мъжа си.

— Някой иска ли крем брюле? — попита Су Лин.

— Как другата госпожа Къркбридж отговори на този въпрос? — възкликна Джулия.

Хората по балкона се бяха надвесили и следяха и най-малкото движение, а господин Кук явно държеше всички в залата да виждат какво става. Флечър и Джими се отдалечиха от сенатора и отидоха вътре в полукръга от маси, при госпожа Хънтър и нейния представител.

— Има седемдесет и седем спорни бюлетини — обясни Кук на двамата кандидати, — от които според мен четирийсет и три са недействителни, макар че и с другите трийсет и четири остават някои въпросителни. — И двамата кандидати кимнаха. — Първо ще ви покажа четирийсет и трите бюлетини, които според мен са недействителни — рече председателят на избирателната комисия и сложи ръка върху по-голямата от двете купчинки. — Ако сте съгласни с мен, после ще продължа с останалите трийсет и четири бюлетини, които все още са спорни — прехвърли той длан върху по-малката купчинка. Кандидатите и този път кимнаха. — Просто казвайте „не“, ако не сте съгласни — подкани господин Кук, след като започна да обръща бюлетините в по-голямата купчина колкото да покаже, че върху тях не е обозначен никакъв вот.

И двамата кандидати не възразиха, ето защо той приключи тази част от начинанието за по-малко от две минути.

— Чудесно — рече господин Кук и изтика настрани вече прегледаните бюлетини. — Сега нека видим решаващите трийсет и четири бюлетини. — На Флечър му направи впечатление, че председателят е казал „решаващите“, и той си даде сметка колко близки ще бъдат окончателните резултати. — Досега, ако и двете страни не са били съгласни, спорът се е решавал от трети човек — поясни господин Кук и замълча.

— Ако наистина възникнат разногласия — обади се Флечър, — с радост ще предоставя решението на вас, господин Кук.

Госпожа Хънтър не отговори, вместо това си зашушука със своя сътрудник. Всички зачакаха търпеливо какво ще каже.

— И аз с радост приемам господин Кук да ни бъде арбитър — оповести накрая тя.

Мъжът кимна едва доловимо.

— В купчинката със спорни бюлетини, общо трийсет и четири на брой — подхвана пак той, — има единайсет, които според мен ще отхвърлим бързо, защото те, както бих го нарекъл поради липса на по-добро определение, са пуснати от привържениците на Хари Гейтс.

Председателят на избирателната комисия подреди върху масата единайсетте бюлетини, върху които бе написано „Хари Гейтс“. Флечър и госпожа Хънтър ги огледаха една по една.

— Очевидно са недействителни — съгласи се госпожа Хънтър.

— Все пак върху две от тях срещу името на господин Давънпорт е сложено кръстче — продължи господин Кук.

— Въпреки това са недействителни — натърти госпожа Хънтър. — Както сам виждате, върху тях ясно е написано името на господин Гейтс.

— Да, но… — намеси се и Джими.

— Тъй като тези две бюлетини явно пораждат разногласия — обади се и Флечър, — с радост ще предоставя на господин Кук да вземе решение.

Председателят на избирателната комисия се извърна към госпожа Хънтър, която от немай-къде кимна.

— На мнение съм, че бюлетината, върху която е написано „Господин Гейтс трябва да бъде президент“, наистина е недействителна. — Госпожа Хънтър се подсмихна. — Същевременно обаче смятам, че бюлетината с кръстче срещу името на господин Давънпорт и с добавеното „Но аз все пак предпочитам господин Гейтс“ съдържа недвусмислено изразената воля на избирателя и според избирателния закон трябва да се добави към гласовете в полза на господин Давънпорт. — Барбара Хънтър се подразни, но понеже тълпата по балкона я гледаше, се усмихна вяло. — А сега да се заемем със седемте бюлетини, върху които се появява името на госпожа Хънтър.

— Те със сигурност трябва да се добавят към гласовете, подадени за мен — настоя тя, след като господин Кук ги подреди старателно върху масата, така че да ги разгледат и двамата кандидати.

— Аз съм на друго мнение — рече той.

Върху първата бюлетина пишеше „Хънтър е победителката“ и срещу името й беше сложено кръстче.

— Този човек очевидно е гласувал за госпожа Хънтър — отбеляза Флечър.

— Съгласен съм — подкрепи го господин Кук и от балкона се чуха бурни аплодисменти.

— Това момче е толкова честно, че само си подписва смъртната присъда — завайка се Хари.

— Или се окичва с венеца на победителя — възрази Марта. .. Хънтър е диктаторка", пишеше на следващата бюлетина и срещу името на кандидатката нямаше кръстче.

— Според мен тази е недействителна — оповести господин Кук и ще не ще, Барбара Хънтър кимна.

— Въпреки че съдържа истината — изшушука Джими. Бюлетините с „Хънтър е вещица“, „Хънтър трябва да бъде разстреляна“, „Хънтър е луда“, „Хънтър е несретница“, „Хънтър да стане папеса“ също бяха обявени за недействителни. Кандидатката не си даде труда да твърди, че някой от тези избиратели я иска за своя представителка в щатския Сенат.

— Стигнахме до последната група от шестнайсет бюлетини — рече господин Кук. — На тях избирателите не са сложили кръстче и не са изразили волята си.

Шестнайсетте бюлетини бяха подредени на отделна купчинка, върху най-горната срещу името на Хънтър беше драсната чавка.

— Тази бюлетина определено е в моя полза — настоя кандидатката на републиканците.

— Склонен съм да се съглася с вас — отбеляза председателят на избирателната комисия. — Избирателят е изразил доста ясно волята си, въпреки това, за да продължим нататък, и господин Давънпорт трябва да признае бюлетината за действителна.

Флечър погледна встрани от подковата и срещна погледа на Хари. Той му кимна едва забележимо.

— Съгласен съм, че бюлетината определено е в полза на госпожа Хънтър — заяви той.

Привържениците на Хънтър по балкона и този път изръкопляскаха. Господин Кук вдигна бюлетината и под нея се показа друга — и тя с чавка в квадратчето срещу името „Хънтър“.

— Вече уточнихме принципа, значи и тази бюлетина трябва да се причисли към гласовете в моя полза — побърза да заяви републиканката.

— Не мога да го оспоря — рече Флечър.

— Значи тези две бюлетини отиват в полза на госпожа Хънтър — заяви господин Кук и махна и втората бюлетина, изпод която се видя трета с чавка срещу името на младежа.

И двамата кандидати кимнаха.

— Две на едно в полза на Хънтър — оповести председателят на избирателната комисия и махна и третата бюлетина, изпод която се виждаше пак чавка срещу името на републиканката.

— Три на едно — каза тя и не успя да прикрие ехидната усмивчица.

Флечър вече се питаше дали Хари не се е заблудил. Господин Кук махна и тази бюлетина и под нея се показа чавка срещу името на младежа.

— Три на две — съобщи Джими, а председателят на избирателната комисия взе да вади по-бързо бюлетините от купчинката.

Върху всички имаше чавки, затова никой от кандидатите не можеше да възрази. Множеството на балкона започна да скандира: три на три, четири на три в полза на Флечър, пет на три, шест на три, седем на три, осем на три, осем на четири, девет на четири, десет на четири, единайсет на четири. Накрая резултатът бе дванайсет на четири в полза на младежа.

Госпожа Хънтър не можа да прикрие гнева си, а Кук погледна нагоре към балкона и заяви:

— И така, приключихме с преброяването на спорните бюлетини, при което се установи, че двайсет от тях са действителни: четиринайсет в полза на господин Давънпорт и шест в подкрепа на госпожа Хънтър. — Той се извърна отново към кандидатите и каза: — Разрешете да ви благодаря за великодушното отношение към цялата процедура.

Хари си позволи да се усмихне и се включи в подновените ръкопляскания, с които бяха посрещнати думите на господин Кук. Флечър побърза да излезе от полукръга и да отиде при тъст си.

— Ако спечелиш с по-малко от осем гласа, моето момче, Ще знаем на кого да бъдем признателни, защото сега госпожа Хънтър вече не може да направи нищо.

— Колко още ще чакаме окончателните резултати? — попита Флечър.

— От преброяването ли? Само няколко минути — отвърна Хари. — Но подозирам, че официалните резултати ще излязат чак след няколко часа.

Господин Кук се взря в цифрите върху сметачната машинка и ги прехвърли на лист хартия, върху който надлежно се разписаха и четиримата членове на избирателната комисия. Той се върна за трети път на сцената.

— И двете страни се споразумяха за оспорваните бюлетини и мога да ви съобщя, че резултатите от изборите в окръг Хартфорд за щатски Сенат са следните: господин Флечър Давънпорт — двайсет и една хиляди двеста и осемнайсет гласа, госпожа Барбара Хънтър — двайсет и една хиляди двеста и единайсет гласа.

Хари се усмихна. В залата настана такава врява, че господин Кук не се и опита да продължи, но след като привлече отново вниманието на присъстващите, той оповести, че ще има второ преброяване, още преди Хънтър да е настояла за проверка на резултатите.

Хари и Джими тръгнаха да обикалят помещението. Повтаряха само едно на наблюдателите от своя предизборен щаб:

— Внимавайте!

След петнайсет минути се установи, че в три от купчинките има само деветдесет и девет бюлетини, а в други четири — по сто и една. Господин Кук лично провери всичките седем сбъркани купчинки и пак се качи на сцената.

— И така, резултатите от изборите в окръг Хартфорд за щатски Сенат са следните: господин Давънпорт — двайсет и една хиляди двеста и седемнайсет гласа, госпожа Хънтър — двайсет и една хиляди двеста и тринайсет гласа. — Поизчака да заглъхне олелията и продължи: — Госпожа Хънтър поиска още едно преброяване.

Този път освен ръкоплясканията се чу и дюдюкане, всички на балкона загледаха напрегнато как преброителите започват всичко отначало. Господин Кук провери най-добросъвестно всяка от купчинките да бъде преброена веднъж, после и втори път и ако имаше някакви съмнения, сам се залавяше да брои трети път. Отиде на сцената чак в един и нещо след полунощ, когато помоли двамата кандидати да се качат при него.

Почука по микрофона — да се увери, че работи.

— И така, резултатите от изборите в окръг Хартфорд за щатски Сенат са следните: господин Давънпорт — двайсет и една хиляди двеста и шестнайсет гласа, госпожа Хънтър — двайсет и една хиляди двеста и четиринайсет гласа.

Този път радостните възгласи и дюдюкането бяха още по-гръмогласни и трябваше да мине доста време, докато отново възцарят ред и тишина. Госпожа Хънтър се наведе и предложи с доста превзет шепот на господин Кук преброителите да се приберели по домовете си, тъй като минавало един след полунощ, и на сутринта отново да преброели бюлетините.

Председателят на избирателната комисия изслуша любезно възраженията й, после пак се върна на микрофона. Явно бе предвидил всичко.

— Нося със себе си избирателния закон. — Господин Кук вдигна брошурата, все едно е свещеник, който държи Библията. — Позовавам се на абзаца на страница деветдесет и първа. Ще го прочета дословно. — Всички в залата притаиха дъх и зачакаха. — „При избори за Сенат, ако някой от кандидатите печели при три поредни преброявания дори и със съвсем малко гласове, той следва да се обяви за победител.“ Затова обявявам господин…

Ала думите му бяха удавени от възгласите на привържениците на Флечър.

Хари Гейтс се обърна и разтресе ръката на зет си. Но беше толкова шумно, че той не го чу какво казва. Все пак му се стори, че Хари е промълвил:

— Нека, сенаторе, съм първият, който ти честити.