Синове на съдбата

36.

Докато се връщаше с влака от Ню Йорк, Нат прочете кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“. Беше ходил на заседанието на управителния съвет на „Къркбридж и сие“, където бе докладвал, че е приключил първият етап от строителството в Седър Уд. Предстоеше да бъдат изградени седемдесет и трите магазина с площ всеки от деветдесет до хиляда квадратни метра. Мнозина от търговците на дребно, наели магазини в търговски център „Робинсън“, където печелеха добре, вече проявяваха интерес и във фирма „Къркбридж и сие“ подготвяха брошура и договор за наем, предназначен за стотиците потенциални клиенти. Нат също бе пуснал в „Хартфорд Курант“ реклама на цяла страница и бе приел да даде интервю за седмичното приложение за недвижими имоти, където да разкаже по-подробно за бъдещия търговски център.

Новият председател на градския съвет господин Джордж Търнър се изказваше твърде ласкаво за начинанието, а в годишния си отчет бе похвалил госпожа Къркбридж за приноса й като координатор на строежа. По-рано същата година господин Търнър бе посетил банка „Ръсел“, но чак след като рей Джаксън бе повишен за управител на клона в Нюингтън.

Виж, Том напредваше по-бавно: трябваха му цели седем месеца, за да набере смелост и да покани Джулия на вечеря. На нея пък й трябваха числом и словом седем секунди, за да приеме.

Само след няколко седмици Том хващаше всеки петък влака за Ню Йорк в пет без единайсет следобед и се прибираше в Хартфорд чак в понеделник сутринта. Су Лин току подпитваше как вървят нещата, ала Нат обикновено бе зле осведомен.

— Вероятно ще разберем повечко в петък — рече той на жена си и й напомни, че Джулия ще дойде за края на седмицата и те двамата са поканени на вечеря.

Нат прочете отново кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“, където нямаше никакви подробности, и остана с впечатлението, че вестникът е премълчал доста неща. "Уилям Алегзандър от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ обяви, че се оттегля като старши съдружник в адвокатската кантора, основана от дядо му. Единственият коментар на господин Алегзандър е, че от известно време е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия."

Нат се взря през прозореца в нивите, покрай които влакът профучаваше. Името му беше познато, но и той не се сещаше откъде.

— Търси ви господин Логан Фицджералд, сенаторе.

— Благодаря ви, Сали.

Всекидневно в служебния му кабинет звъняха над стотина души, но секретарката го свързваше само ако беше сигурна, че се обажда стар приятел или човек по работа.

— Радвам се да те чуя, Логан! Как си?

— Добре, а ти, Флечър?

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна той.

— А семейството? — поинтересува се Логан.

— Ани още ме обича, и аз недоумявам защо — рядко се прибирам преди десет, Луси е в начално училище, вече сме я записали в „Хочкис“. А ти как я караш?

— Току-що станах съдружник — похвали се другият мъж.

— Не се изненадвам — отбеляза Флечър. — Все пак честито.

— Благодаря, но ти се обаждам за друго — да те питам дали си видял в „Ню Йорк Таймс“ дописката за оттеглянето на Бил Алегзандър.

Флечър усети как само от името го побиват тръпки.

— Не, не съм я видял — отвърна той и се пресегна през писалището, за да дръпне броя на вестника. — На коя страница?

— На седма, долу вдясно.

Той разлисти припряно вестника, докато не видя заглавието: „Известен адвокат излиза в пенсия“.

— Почакай малко да я прегледам. — Прочете я набързо и единственото, което каза, бе: — Тук има нещо гнило. Алегзандър беше като венчан за кантората, надали е навършил и шейсет.

— На петдесет и седем е — уточни Логан.

— Но по закон съдружниците са длъжни да излязат в пенсия едва след като навършат шейсет и пет години, а и тогава могат при желание да останат съветници, докато навършат седемдесет. Има нещо гнило, така да знаеш — повтори Флечър.

— Достатъчно е да поразровиш, и ще разбереш какво.

— И след като поразрови, какво откри? — полюбопитства другият мъж.

— Дупка.

— Дупка ли?

— Да, както личи, от сметка на клиент е изчезвала голяма сума и…

— Нямам време за Бил Алегзандър — прекъсна го Флечър, — но мен ако питаш, той не би взел и цент от сметка на клиент. Всъщност готов съм да заложа доброто си име.

— Съгласен съм. Вероятно ще ти бъде по-интересно да ти кажа, че в „Ню Йорк Таймс“ не са посочили името на другия съдружник, напуснал същия ден адвокатската кантора.

— Казвай, де.

— Това е не кой да е, а Ралф Елиот.

— И двамата са напуснали в един и същ ден! Не думай!

— Ами да.

— И каква причина е посочил Елиот? Едва ли и той е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия.

— Не е посочил никаква причина. Жената, отговаряща в кантората за връзките с обществеността, била заявила, че Елиот го нямало и не можел да даде изявления.

— А добавила ли е нещо друго? — поинтересува се Флечър.

— Само, че той е младши съдружник, виж, пропуснала е да спомене, че освен това е и племенник на Алегзандър.

— И така, от сметката на клиент изчезва голяма сума и чичо Бил решава да си вдигне чукалата, за да не създава неприятности на кантората.

— Нещо такова — потвърди Логан.

Докато затваряше, Флечър усети, че дланите му са плувнали в пот.

Том нахълта като хала в кабинета на Нат.

— Видя ли в „Ню Йорк Таймс“ съобщението, че Бил Алегзандър е подал оставка?

— Да, името ми е познато, но не се сетих откъде.

— Точно в тази адвокатска кантора постъпи и Ралф Елиот, след като се дипломира в Станфордския университет.

— А, да — спомни си Нат и остави писалката, — и какво, станал ли е новият старши съдружник?

— Не, но именно той е другият съдружник, който е напуснал кантората. Джо Стайн ми каза, че от сметката на клиент били изчезнали половин милион долара и се наложило съдружниците да ги платят от собствения си джоб. Всички шушукат, че ги е задигнал Ралф Елиот.

— Но щом подозират Елиот, защо е напуснал старши съдружникът?

— Защото Елиот му е племенник и Алегзандър го е уредил с връзки да стане най-младият съдружник в историята на адвокатската кантора.

— „Чакай спокойно и отмъщението само ще споходи враговете ти.“

— О, съмнявам се — възкликна Том. — Но нищо чудно да споходи отново Хартфорд.

— В смисъл? — учуди се Нат.

— Елиот разправял наляво и надясно, че на жена му Ребека й било домъчняло за приятелите, та щял да я доведе в родния край.

— Жена му ли?

— Ами да. Джо каза, че наскоро се били оженили в Ню Йорк, но едва след като тя се била издула като слоница.

— Кой ли е бащата? — попита Нат едва ли не себе си.

— Открил си е сметка в клона ни в Нюингтън, явно не знае, че ти си главен изпълнителен директор на банката.

— Знае, знае, и още как! Дано само не внесе половин милион долара — подсмихна се другият мъж.

— Според Джо нямало никакви доказателства, че ги е взел Елиот, освен това Алегзандър се славел като несловоохотлив, така че не чакай да научиш нещо повече именно от него.

Нат погледна приятеля си.

— Елиот няма да се върне тук, ако не си е намерил работа. Кой ли е проявил глупостта да го вземе при себе си?

Сенаторът вдигна слушалката.

— Господин Гейтс — оповести секретарката.

— Защо ме търсиш, по работа или за удоволствие? — попита Флечър Джими.

— Е, със сигурност не е за удоволствие — отвърна той. — Чу ли, че Ралф Елиот се е върнал в града?

— Не. Логан ми звънна сутринта да ми каже, че Елиот бил напуснал „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но не спомена, че ще се връща в Хартфорд.

— Да, станал е съдружник в адвокатска кантора „Белман и Уейланд“, ще отговаря за фирменото отделение. Всъщност се е договорил занапред кантората да се казва „Белман, Уейланд и Елиот“. — Флечър не каза нищо. — Там ли си? — попита Джими.

— Да, тук съм — отвърна приятелят му. — Знаеш ли, че тъкмо тази кантора представлява съвета?

— Да, освен това ни е най-големият конкурент.

— Пък аз си мислех, че никога вече няма да срещна този негодник.

— Е, винаги можеш да се преместиш в Аляска — пошегува се Джими. — Четох някъде, че си търсели нов сенатор.

— И да се преместя, Елиот ще ме последва и там.

— Едва ли е нужно да си губим съня — успокои го Джими. — Елиот се досеща, че знаем за липсващия половин милион, и си дава сметка, че не трябва да бие на очи, докато шумотевицата не поутихне.

— Ралф Елиот не знае какво е да не биеш на очи. Ще нахълта в града с два заредени пищова и ще тръгне да ни издирва.

— Какво още научи? — попита Нат и вдигна очи от писалището.

— Двамата с Ребека вече имат син и са го записали в „Тафт“.

— Дано е по-малък от Люк, в противен случай ще пратя сина си в „Хочкис“.

Том се засмя.

— Сериозно ти говоря — увери го приятелят му. — Люк и бездруго си е доста чувствителен, не му трябват излишни дразнители.

— Това, че Елиот е постъпил на работа в „Белман и Уейланд“, ще има последици и за банката.

— В „Белман, Уейланд и Елиот“ — уточни Нат.

— Не забравяй, че тъкмо те са юридическият съветник на общината за строежа в Седър Уд и ако Елиот научи отнякъде, че…

— Няма откъде да научи — прекъсна го другият банкер. — пак предупреди Джулия, нищо, че са минали близо две години, не забравяй и че Рей се премести в клона в Нюингтън. Само четирима души знаят цялата истина, а аз съм женен за един от тях.

— Аз пък ще се женя за четвъртия — вметна Том.

— Моля? — ахна невярващо Нат.

— Предлагам на Джулия да се оженим вече от година и половина и снощи тя най-сетне се предаде. И така, довечера ще ви доведа на гости своята годеница.

— Каква прекрасна новина! — възкликна зарадван Нат.

— И не казвай в последния момент на Су Лин, чу ли?

— Това е камък в нашата градина — каза Хари в отговор на въпроса, зададен от Флечър.

— Ралф Елиот не си играе с разни камъни, той стреля направо на месо, ето защо трябва да разберем какво е намислил пак негодникът му с негодник — възрази младежът.

— Нямам представа — рече тъст му. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че Джордж Търнър ми звънна да ме предупреди, че Елиот е поискал цялата документация, свързана с банката, а вчера му се е обадил отново и е почнал да разпитва за подробности около строежа в Седър Уд и най-вече за първоначалните условия в договора, който съм препоръчал на Сената.

— Защо се занимава точно със строежа в Седър Уд? Проектът явно е много успешен, молбите за предоставяне на търговска площ под наем буквално валят. Какво ли е наумил?

— Настоял е да види и стенограмите на всичките ми изказвания, както и забележките, които съм правил, докато обсъждахме поправката „Гейтс“. Никой досега не се е вълнувал от изказванията ми, камо ли пък от забележките — натърти Хари. — Наистина съм поласкан.

— Елиот ласкае само когато иска да хвърли прах в очите на някого — възрази зет му. — Припомни ми в какво точно се състоеше поправката „Гейтс“.

— Настоях купувачът на общинска земя, оценена на сума над един милион долара, да бъде обявяван публично, вместо да се крие зад банка или адвокатска кантора и ние да не знаем с кого си имаме работа. Пак според поправката веднага след подписването на договора купувачът е длъжен да внесе пълната сума, за да докаже, че фирмата му е надеждна и после да няма издънки.

— Днес всички смятат, че този подход е правилен. Всъщност и други щати последваха примера ни.

— Запитването на Елиот може да е съвсем невинно.

— Явно не си си имал работа с Ралф Елиот — натърти Флечър, — Той не знае какво означава думата „невинен“. Досега винаги е подбирал много внимателно враговете си. Не е изключено да мине няколко пъти с автомобила покрай библиотека „Гейтс“ и да реши, че не си човек, с когото си струва да си разваля отношенията. Все пак те предупреждавам, наумил е нещо.

— Между другото, казаха ли ти за Джими и Джоана? — попита тъст му.

— Не — отвърна Флечър.

— В такъв случай и аз ще си мълча. Джими сигурно държи да ти каже сам.

— Честито, Том! — възкликна Су Лин, след като отвори входната врата. — Радвам се много и за двама ви.

— Благодаря — отвърна Джулия, а Том поднесе на домакинята букет цветя.

— Кога е сватбата?

— Някъде през август — отвърна той, — още не сме определили датата, да не би вие с Люк отново да сте решили да отскочите до Дисниланд, а Нат да бъде повикан запас.

— Не, Дисниланд вече е минало — отговори Су Лин. — Представяте ли си, Люк вече говори за Рим, Венеция и дори Арл, а Нат трябва да замине запас във Форт Бенинг чак през октомври.

— Защо точно Арл? — учуди се Том.

— Защото Ван Гог е рисувал там в края на живота си — напомни Джулия точно когато при тях в стаята влезе и Нат.

— Радвам се, че си тук, Джулия, Люк иска да се допита до теб по един нравствен въпрос.

— По нравствен въпрос ли? Пък аз си мислех, че децата започват да си задават такива въпроси чак когато навлязат в пубертета.

— Не, става дума за нещо много по-важно от секса, а аз не знам отговора.

— И какъв е въпросът?

— Възможно ли е да нарисуваш шедьовър, на който са изобразени Христос и Богородица, и да си убиец?

— Струва ми се, че католическата църква не се е вълнувала никога от това — отвърна жената. — Доста от най-хубавите картини на Караваджо още си висят във Ватикана. Все пак ще се кача да поговоря с Люк.

— Точно така, Караваджо. И не се заседявай там — провикна се Су Лин. — Имам да те питам куп неща.

— Том със сигурност може да ти даде повечето отговори — натърти Джулия.

— Не, искам да чуя твоята версия — настоя Су Лин, а гостенката се скри на горния етаж.

— Предупредил ли си я какво е намислил Ралф Елиот? — попита Нат.

— Да — отговори Том, — според нея не би трябвало да има проблеми. Откъде ще му хрумне на Елиот, че има две Джулии Къркбридж? Не забравяй, първата беше с нас само няколко дни и оттогава никой не я е виждал и чувал, докато Джулия е тук вече от близо две години, познават я всички.

— Да де, но чекът не е подписан от нея.

— Защо това трябва да ни притеснява? — попита другият мъж.

— Защото след като банката е изплатила трите милиона и шестстотинте хиляди долара, градският съвет е поискал чекът да му бъде върнат.

— Сигурно са го пъхнали в някоя папка, а дори и Елиот да се натъкне случайно на него, няма причини да се усъмни.

— Има, има. Той разсъждава като престъпник. Ние не мислим като него. — Нат замълча. — Но както и да е, стига сме се занимавали с Елиот. Я чакай да те питам, докато Джулия и Су Лин ги няма — да търся ли нов председател на управителния съвет, или Джулия е склонила да дойде да живее в Хартфорд и да мие съдове?

— Нито едното, нито другото — отговори приятелят му. — Тя реши да приеме предложението на онзи тип Тръмп — от доста години я убеждава двете фирми да се слеят.

— Поне добра цена ли й е предложил?

— Пък аз си мислех, че ще хапнем на спокойствие и ще полеем събитието…

— Кажи де, добра цена ли е взела? — повтори Нат.

— Петнайсет милиона в брой и още петнайсет милиона в акции на Тръмп.

— Браво на нея, добро съотношение е договорила — похвали я Нат, — а Тръмп явно смята, че строежът в Седър Уд крие големи възможности. Джулия възнамерява ли да открива фирма за недвижими имоти в Хартфорд?

— Не. Но нека тя ти каже какво е намислила — отвърна приятелят му точно когато Су Лин се върна от кухнята.

— Защо не поканим Джулия в управителния съвет? — предложи Нат. — Ще й възложим отдел „Недвижими имоти“. Така ще имам повечко време за другите неща в банката.

— Обмисляше този сценарий още преди половин година.

— Да не би да си й предложил директорско място, ако се омъжи за теб? — подсмихна се приятелят му.

— Да, точно това направих, но тя отказа и двете предложения. Е, сега вече я убедих да се оженим, ще оставя на теб да я уговориш да влезе в управителния съвет — струва ми се, че има други намерения.

37.

Флечър беше в Сената — слушаше изказване за субсидирания от държавата строеж на жилища и от време на време си преглеждаше бележките, защото след това щеше да говори той, когато заседанието беше прекъснато. В залата влезе униформен квестор, който подаде листче хартия на председателя — той го прочете веднъж, после и втори път, удари с чукчето и се изправи.

— Извинявайте, колеги, че прекъсвам заседанието, но въоръжен мъж е взел за заложници няколко деца в началното училище на Хартфорд. Налага се сенатор Давънпорт да си тръгне и при тези обстоятелства смятам за редно да отменя днешното заседание.

Флечър скочи като попарен и изхвърча от залата още преди председателят да е закрил заседанието. Хукна към кабинета си, като пътем се опитваше да измисли какво да прави. Училището се падаше насред квартала, в него учеше Луси, а Ани оглавяваше училищното настоятелство. Всички в законодателния орган на щата бяха под пара. Флечър с облекчение видя, че Сали е застанала на вратата на кабинета с бележник в ръка.

— Отложете всичките ми срещи за днес, обадете се на жена ми, предайте й, че ще я чакам в училището, и много ви моля, стойте на телефона.

Флечър грабна ключовете от колата и тръгна заедно с реката от хора към изхода. Докато излизаше от служебния паркинг, пред него изскочи полицейски автомобил. Той натисна газта до дупка и подкара след него към училището. Върволицата от коли ставаше все по-дълга и дълга: родителите отиваха да приберат децата си, някои вече бяха чули по радиоприемниците новината и се озъртаха трескаво, други тънеха в блажено неведение.

Флечър продължи да натиска газта и да кара само на няколко метра от полицейския автомобил отпред, който с мигащ буркан и надута сирена се стрелна в насрещното платно. Полицаят до шофьора нареди по високоговорителя автомобилът отзад да отбие, Флечър обаче не обърна внимание на ултиматума — знаеше, че ченгетата няма да спрат. След седем минути и двата автомобила забиха спирачки пред полицейските заграждения около училището, където неколцина изпаднали в истерия родители се опитваха да разберат какво става. Полицаят до шофьора изскочи от колата и се завтече към Флечър, който тъкмо затръшваше вратата. Извади пистолета и изкрещя:

— Ръцете върху покрива на автомобила!

Шофьорът на полицейския автомобил, който тичаше само на метър след колегата си, каза:

— Извинявайте, сенаторе, не видяхме, че сте вие. Флечър се втурна към загражденията.

— Къде е шефът ви?

— Направил е нещо като импровизиран щаб в кабинета на директора. Ще повикам някого да ви заведе, сенаторе.

— Няма нужда — спря го Флечър. — Знам пътя.

— Сенаторе… — подвикна полицаят, но вече беше късно, Флечър хукна по алеята към училището, без да подозира, че сградата е обкръжена от военни с оръжие, насочено в една посока. Изненада се, че още щом го видяха, насъбралите се побързаха да му сторят път. Странен начин да му напомнят, че е техен представител.

— Кой е пък тоя? — разкрещя се шефът на полицията Дон Кълвър, забелязал самотния силует, притичващ през двора.

— Сенатор Давънпорт — отвърна Алън Шепърд, директорът на училището, след като погледна през прозореца.

— Само той ми липсваше! — подметна полицаят.

След миг Флечър нахълта в кабинета. Дон Кълвър вдигна очи от бюрото и когато сенаторът спря пред него, се помъчи да прикрие изражението „само той ми липсваше“.

— Добър ден, сенаторе.

— Добър ден — отвърна позадъхан Флечър.

Шефът на полицията, възпълен, известен с това, че пуши пури, го изгледа мнително, въпреки това сенаторът открай време му се възхищаваше, задето не е буквоед. Кимна на Алън Шепърд и пак насочи вниманието си към полицейския началник.

— Казвайте какво става тук!

— В сградата е проникнал въоръжен мъж. Както личи, е влязъл посред бял ден през централния вход няколко минути преди края на часовете. — Полицаят се извърна към нахвърлян набързо план на първия етаж, прикрепен с лепенки за стената, и посочи квадратчето, върху което пишеше „КАБИНЕТ ПО РИСУВАНЕ“. — Не знаем да има причина да избере именно класната стая на госпожица Хъдсън, освен че това е първата врата, изпречила се пред очите му.

— Колко деца има вътре? — попита Флечър, след като насочи вниманието си отново към директора.

— Трийсет и едно и Луси не е сред тях — поясни той. Флечър се постара да не издава облекчението си.

— А въоръженият? Знаем ли нещо за него?

— Съвсем малко — рече шефът на полицията, — но от минута на минута научаваме все повече. Казва се Били Бейтс. Разбрахме, че преди около месец, малко след като са го уволнили като нощен пазач от „Пърлс“, жена му го е напуснала. Доста често са го хващали пиян на работа. През последните няколко седмици са го изхвърляли от няколко заведения, а ако се вярва на полицейския архив, дори веднъж е пренощувал в една от килиите ни.

— Добър ден, госпожо Давънпорт — поздрави директорът и стана от стола.

Флечър се обърна и видя жена си.

— Луси не е в кабинета на госпожица Хъдсън — бяха първите му думи.

— Знам, беше с мен — отвърна Ани. — Щом получих съобщението ти, я оставих при майка и веднага дойдох тук.

— Познавате ли госпожица Мери Хъдсън? — попита полицаят.

— Алън със сигурност ви е обяснил, че я познават всички, тя се е превърнала в легенда. Струва ми се, че работи най-отдавна в училището. — Директорът кимна. — В Хартфорд едва ли има семейство, което да не познава човек, учил при нея.

— Бихте ли ми я описали? — извърна се Дон Кълвър към Алън Шепърд.

— Прехвърлила е петдесетте, несемейна, спокойна, строга и уважавана.

— Пропуснахте нещо — намеси се Ани. — И много обичана.

— А каква според вас става, ако е подложена на напрежение?

— Знае ли човек как ще реагира всеки от нас, ако му се случи такова нещо! — възкликна директорът. — Но не се и съмнявам, че тя ще жертва и живота си за тези деца.

— Точно от това се опасявах — рече шефът на полицията, — работата ми е да се постарая да не й се налага да го прави. — Пурата му беше угаснала. — По мое нареждане стотина души са обкръжили самото училище, на покрива на съседната сграда се е качил снайперист, той докладва, че от време на време зървал Бейтс.

— Опитахте ли се да преговаряте? — попита Флечър.

— Да, в кабинета по рисуване има телефон и през няколко минути звъним, но Бейтс не вдига. Опитахме да разговаряме с него и по мегафон, ала той пак не отговаря.

— Не сте ли мислили да пратите някого в кабинета? — поинтересува се сенаторът точно когато телефонът върху бюрото на директора иззвъня.

Шефът на полицията натисна копчето върху конзолата.

— Кой е? — ревна той.

— Секретарката на господин Давънпорт, надявах се да…

— Кажете, Сали — намеси се Флечър, — какво има?

— От новините научих, че въоръженият похитител се казва Били Бейтс. Името ми се стори познато, оказа се, че имаме папка за него — идвал е два пъти при вас.

— В папката открихте ли нещо, което да ни помогне?

— Идвал е да настоява да затегнете контрола над оръжието. Беше много убеден и настойчив. Записали сте си: „Недостатъчни ограничения, продажба на оръжие на представители на малцинствата, документ за самоличност.“

— Помня го! — възкликна Флечър. — Умен, пълен с идеи, но необразован. Браво, Сали, добре сте се справили.

— Сигурен ли сте, че просто не е луд? — попита шефът на полицията.

— Изобщо не е луд — отвърна сенаторът. — Смислен, свенлив, дори срамежлив, оплакваше се най-вече, че никой не иска да го изслуша. Понякога такива хора стигат до крайности, ако всичко друго се е оказало безрезултатно. А това, че точно когато си е изгубил работата, жена му е взела децата и го е напуснала, вероятно го е извадило от равновесие.

— Значи трябва да го изкарам от класната стая — отсече Кълвър — точно както постъпиха с онзи перко, дето се заключи с всички чиновници в данъчната служба в Тенеси.

— Не, случаят не е същият — възрази Флечър, — онзи си беше освидетелстван психопат. Били Бейтс е самотник, който иска да привлече вниманието, такива като него често идват при мен.

— Е, моето внимание наистина го привлече! — възкликна полицейският шеф.

— Вероятно точно заради това е стигнал до такива крайности — натърти сенаторът. — Ще разрешите ли да опитам да поговоря с него?

Кълвър за пръв път извади пурата от устата си — ако можеха, подчинените му щяха да предупредят Флечър: това означава, че той мисли.

— Добре, но от вас искам само едно: да го накарате да вдигне телефона, после аз ще поема преговорите. Разбрахме ли се? — Флечър кимна. Полицейският началник се извърна към своя заместник и нареди: — Кажи им, Дейл, да не стрелят — ние със сенатора излизаме отвън. — После грабна мегафона и подкани: — Хайде, сенаторе! — Докато вървяха по коридора, Кълвър отсече: — Щом излезем от входната врата, не правете повече от две-три крачки и не забравяйте: думите, с които ще се обърнете към него, трябва да са пределно прости, единственото, което искам, е той да вдигне телефона.

Флечър кимна, а полицейският шеф отвори вратата. Сенаторът пристъпи напред, спря и вдигна мегафона.

— Били, тук е сенатор Давънпорт, идвали сте при мен два-три пъти. Трябва да поговорим. Бихте ли вдигнали телефона върху бюрото на госпожица Хъдсън?

— Повторете няколко пъти! — ревна полицейският началник.

— Били, тук е сенатор Давънпорт, вдигнете, ако обичате, телефона…

Към входната врата се втурна младичък полицай.

— Шефе, той вдигна телефона, щял да говори единствено със сенатора.

— Аз решавам с кого ще говори — тросна се Кълвър. — Никой няма да ми нарежда.

Той се скри зад вратата и почти на бегом се върна в директорския кабинет.

— Обажда се началникът на полицията Кълвър. Виж какво, Бейтс, ако си въобразяваш… — Другият мъж затвори. — Да го вземат мътните — изруга полицейският шеф точно когато Флечър също влезе в помещението. — Затвори ми, трябва да опитаме пак.

— Може би не се е шегувал, когато каза, че ще разговаря единствено с мен.

Кълвър отново извади пурата.

— Добре де, но щом го поуспокоите, ще ми дадете слушалката, нали?

Върнаха се в училищния двор и Флечър пак заговори по мегафона:

— Извинявайте, Били. Бихте ли вдигнали телефона, този път ще разговаряте с мен.

Придружи полицейския шеф обратно до кабинета на директора, похитителят вече се беше обадил.

— Сенаторът току-що се върна в кабинета — увери го Шепърд.

— Тук съм, Били. Разговаряте с Флечър Давънпорт.

— Няма да мръдна оттук, сенаторе, докато шефът на полицията не махне всички тези дула, насочени срещу мен. Предайте му да ги разкара, ако не иска на съвестта му да тежи смъртта на някое дете.

Флечър погледна Кълвър, който пак махна пурата и кимна.

— Той е съгласен — каза Флечър.

— Ще ви се обадя повторно, когато видя, че всички стрелци са се изнесли.

— Добре, де — склони полицейският началник. — Предайте да се изтеглят всички без снайпериста на северната кула. Изключено е Бейтс да го вижда.

— И после какво? — попита Флечър.

— После чакаме негодникът му с негодник да се обади отново.

Нат тъкмо отговаряше на въпрос за лихвения процент, когато секретарката Линда нахълта в заседателната зала.

Всички разбраха, че е спешно: никога дотогава тя не бе прекъсвала заседание на управителния съвет. Забелязал тревогата върху лицето й, Нат веднага млъкна.

— В началното училище на Хартфорд е проникнал въоръжен мъж… — Нат се вцепени от ужас. — Взел е за заложници децата, които са имали час при госпожица Хъдсън. — А Люк…

— Да, и той е там — потвърди секретарката. — И последният му час е рисуване при госпожица Хъдсън.

Нат стана от стола и с несигурна крачка се отправи към вратата. Останалите членове на управителния съвет мълчаха.

— Госпожа Картрайт вече е тръгнала към училището — добави Линда тъкмо преди Нат да излезе от помещението. — Помоли да ви предам, че ще ви чака там.

Той кимна и отвори вратата за подземния паркинг.

— Стойте на телефона — беше последната му молба към Линда, преди да се качи на колата.

Потегли към изхода на Мейн Стрийт и се поколеба само за миг, преди да завие наляво, вместо, както обикновено, надясно.

Телефонът иззвъня. Полицейският шеф натисна копчето върху конзолата и посочи Флечър.

— Там ли сте, сенаторе?

— Разбира се, че съм тук, Бил.

— Предайте на началника на полицията да пусне телевизионните екипи и репортерите зад загражденията, така ще се чувствам по-спокоен.

— Я чакай — подвикна Кълвър.

— Не, вие ще чакате — изкрещя в отговор Били. — Или ще видите първия труп. Пък после обяснявайте на репортерите, че се е случило само защото не сте ги пуснали зад загражденията.

Похитителят затвори.

— Изпълнете молбата му, господин Кълвър — настоя Флечър. — Както личи, Бейтс е решен да прави, да струва, но да бъде изслушан.

— Пуснете репортерите — разпореди се полицейският началник и кимна на един от заместниците си.

Сержантът веднага излезе от директорския кабинет, но трябваше да мине доста време, докато телефонът иззвъни наново. Флечър натисна копчето върху конзолата.

— Слушам ви, Били.

— Благодаря ви, господин Давънпорт, удържахте си на думата.

— Сега пък какво искаш? — ревна началникът на полицията.

— От вас — нищо, предпочитам и занапред да общувам със сенатора. Господин Давънпорт, елате при мен, само така има надежда да ме изслушат.

— Няма да го допусна — отсече Кълвър.

— Съмнявам се, че имате думата. Трябва да реши сенаторът, но ви оставям вие да се разберете. Ще звънна пак след две минути.

Бейтс затвори.

— Ще изпълня искането му — настоя Флечър. — Пък и според мен нямаме голям избор.

— Нямам власт да ви спра — примири се полицейският началник, — но може би госпожа Давънпорт ще ви обясни последиците.

— Не искам да ходиш там — намеси се Ани. — Винаги мислиш за доброто на другите, но куршумите не пробират.

— Как ли щеше да се чувстваш, ако и Луси беше сред децата, взети за заложници?

Тъкмо Ани да отговори, когато телефонът иззвъня отново.

— Тръгвате ли, сенаторе, или ви трябва труп, който да ви помогне да се решите?

— Не, не — възкликна Флечър. — Тръгвам.

Бейтс затвори.

— А сега ме чуйте внимателно — рече полицейският началник. — Мога да ви прикривам, докато сте отвън, но влезете ли в класната стая, трябва да се оправяте сам.

Флечър кимна, после притисна до себе си Ани и дълго я държа в обятията си.

Кълвър тръгна с него по коридора.

— През пет минути ще звъня в класната стая. Ако случайно имате възможност да говорите, ще ви обяснявам какво става тук. Попитам ли ви нещо, отговаряйте само с „да“ и „не“. Не издавайте пред Бейтс какво се опитвам да разбера.

— Флечър кимна. Щом стигнаха входната врата, Кълвър извади пурата от устата си. — Дайте си сакото, сенаторе. — Младежът го погледна изненадан. — Щом не криете пистолет, защо да оставяте у Бейтс впечатлението, че може би сте въоръжен? — Флечър се усмихна, а шефът на полицията отвори вратата и я държа, докато той излизаше. — Последния път сенаторе, не гласувах за вас, но ако днес се измъкнете жив, следващия път може и да помисля. Извинявайте — добави той, — имам доста шантаво чувство за хумор. Успех!

Флечър излезе в училищния двор и тръгна бавно по алеята към сградата с класните стаи. Вече не виждаше снайперисти, затова пък усещаше, че те са някъде наблизо. Не зърна и телевизионни екипи, но когато навлезе в светлината на прожекторите, долови напрегнатите приглушени разговори на репортерите. Алеята за класните стаи бе дълга най-много стотина метра. На него обаче му се стори, че върви под прежурящото слънце по опънато въже, разпростряло се на километър-два.

В другия край на двора изкачи четирите стъпала, влезе в тъмен празен коридор и зачака очите му да свикнат със здрача. Стигна вратата, на която с десет различни цвята пишеше „Г-ЦА ХЪДСЪН“, и почука тихо. Отвориха му веднага, сетне, след като Флечър влезе вътре, вратата се затвори с трясък. Той чу приглушени стонове, извърна се и видя, че децата са се сгушили на пода в ъгъла.

— Седнете там — нареди Бейтс, който изглеждаше не по-малко притеснен от самия сенатор.

Флечър успя криво-ляво да се смести на чина, пригоден за деветгодишни деца, в края на първата редица. Взря се в чорлавия мъж в мръсни, възголеми дънки. Едва ли беше на повече от четирийсет години, а над колана му бе увиснало шкембе, наподобяващо превтасало тесто. Флечър загледа как нападателят прекосява класната стая и застава зад госпожица Хъдсън, седнала зад катедрата в предната част на помещението. В дясната ръка Бейтс стискаше пистолет, а лявата сложи върху рамото на учителката.

— Какво става там? — подвикна той. — Какво е намислил шефът на полицията?

— Чака да му се обадя — отвърна тихо Флечър. — Ще звъни през пет минути. Притеснява се за децата. Успяхте Да убедите всички, че сте убиец.

— Не съм убиец — тросна се нападателят. — Знаете го.

— Може и да го знам — отвърна сенаторът, — но тях ще убедите, като пуснете децата.

— Пусна ли ги, никой няма да ме изслуша.

— Нали държите за заложник мен! — напомни младежът. — убиете ли дете, Били, всички ще ви помнят до гроб, но ако убиете сенатор, ще ви забравят още на другия ден.

— Каквото и да правя, съм труп.

— Няма такова нещо! Ще застанем заедно пред камерите.

— И какво ще кажем?

— Че вече сте идвали при мен цели два пъти и сте направили смислени, умни предложения за контрола над оръжието, но никой не ви е обърнал внимание. Е, сега ще бъдат принудени да седнат и да ви изслушат, защото ще имате възможност да дадете интервю на Сандра Мичъл за централните новини.

— На Сандра Мичъл ли? И тя ли е тук?

— Разбира се, че е тук, изгаря от нетърпение да вземе интервю от вас — потвърди Флечър.

— Наистина ли, господин Давънпорт, смятате, че ще прояви интерес към мен?

— Не е била толкова път, за да разговаря с друг — рече младежът.

— А вие ще останете ли с мен? — поинтересува се Бейтс.

— Обещавам ви, Били. Знаете какво ми е мнението за контрола над оръжията. Последния път, когато се видяхме, ми казахте, че сте чели всичките ми речи по въпроса.

— Така си е, но какво от това? — възкликна похитителят. Свали ръка от рамото на госпожица Хъдсън и насочил пистолета право към Флечър, тръгна бавно към него. — Истината е, че повтаряте дума по дума каквото ви е наредил полицейският началник.

Без да сваля очи от Били, младежът хвана с все сила отстрани чина. Знаеше, че за да рискува, трябва да прилъже похитителя да дойде възможно най-близо до него. Без да изпуска капака на чина, се понаведе леко напред. Телефонът върху катедрата на учителката иззвъня. Сега Били бе само на крачка от Флечър, но за миг се разсея от звъненето и се извърна назад. Флечър вдигна рязко капака на чина и фрасна с него похитителя по дясната ръка. Били веднага изгуби равновесие, залитна и изпусна пистолета. Двамата загледаха как отскача о пода, хлъзга се и спира на около метър от госпожица Хъдсън. Децата се разпищяха, тя коленичи, грабна оръжието и го насочи право към похитителя.

Той се изправи бавно и тръгна към жената, която, все така коленичила на пода, държеше оръжието насочено право към гърдите му.

— Няма да натиснете спусъка, нали, госпожице Хъдсън? С всяка стъпка на похитителя учителката се разтреперваше все по-силно и силно. Били беше на две педи от нея, когато тя стисна очи и натисна спусъка. Чу се щракване. Били вдигна очи, усмихна се и рече:

— Не е зареден, госпожице Хъдсън. Изобщо не съм имал намерение да убивам някого, просто исках поне този път да ме изслушат.

Флечър се измъкна иззад чина, притича при вратата и я отвори.

— Излизайте, излизайте — подвикна той и замаха трескаво с дясна ръка на вцепенените от ужас деца.

Едно високо момиченце с дълги плитки се изправи и из хвърча през отворената врата в коридора. Веднага след него навън изтичаха още две деца. Докато Флечър държеше вратата, му се стори, че чува тъничко гласче, което подканя:

— Излизайте, излизайте, де!

Малчуганите, с изключение на един, се завтекоха към него и се разбягаха кой накъдето види. Флечър се извърна към ъгъла и се взря в момченцето, което се изправи бавно и тръгна към катедрата. Наведе се, хвана учителката за ръка и без изобщо да поглежда към Били, я поведе към отворената врата. Когато стигна при нея, рече:

— Благодаря ви, сенаторе.

После излезе заедно с госпожица Хъдсън в коридора.

Когато от входната врата изхвърча високото момиченце с дългите черни плитки, се чуха възторжени възгласи. Прожекторите се насочиха към него и то затули с длан очите си — не виждаше множеството, което го поздравяваше с радостни викове. През кордона се промъкна майка, която притича през училищния двор и прегърна момиченцето. Веднага след него се появиха две момченца, Нат прегърна през раменете Су Лин и затърси трескаво с поглед Люк. След малко през вратата изтичаха по-голяма група деца, Су Лин обаче видя, че Люк не е сред тях, и не сдържа сълзите си.

— Остава да излезе още едно дете Заедно с учителката — чу тя как един журналист съобщава за ранните вечерни новини.

Продължи да гледа втренчено отворената врата — както по-късно щеше да сподели, й се бе сторило, че е минала цяла вечност.

Когато на вратата се появи и госпожица Хъдсън, стиснала ръчицата на Люк, екнаха още по-силни възгласи. Су Лин погледна съпруга си, който напразно се мъчеше да сдържи сълзите.

— Човек да се види в чудо с вас, Картрайтови — рече му тя, — винаги сте последни.

Флечър остана при вратата, докато учителката се скри от погледа му. После я затвори бавно и отиде да вдигне телефона, който продължаваше да звъни упорито.

— Вие ли сте, сенаторе? — попита шефът на полицията.

— Да, аз съм.

— Добре ли сте? Стори ни се, че чуваме трясък и нещо като изстрел.

— Добре съм. Всички деца в безопасност ли са?

— Да. излязоха всичките трийсет и един ученици — отговори Кълвър.

— И последният ли?

— Да, вече е при родителите си.

— А госпожица Хъдсън?

— Дава интервю на Сандра Мичъл за „Очевидци“. Разказва на всички колко геройски сте се държали.

— Явно говори за някой друг — отвърна Флечър.

— А вие с Бейтс смятате ли да дойдете при нас? — попита полицейският началник, решил, че сенаторът скромничи.

— Дайте ми още няколко минути. Между другото, обещах и на Били да даде интервю на Сандра Мичъл.

— У кого е оръжието?

— У мен — отвърна младежът. — Били няма да ви създава повече неприятности. Пистолетът дори не е бил зареден — допълни той и затвори.

— Знаете, че ще ми теглят куршума, нали, сенаторе?

— Няма такова нещо, Били, и косъм няма да падне от главата ви, поне докато аз съм с вас.

— Мога ли да разчитам на мъжката ви дума, господин Давънпорт?

— Имате думата ми, Били. Хайде да излезем и да застанем заедно пред тях.

Той отвори вратата на класната стая. Не се наложи да търси ключа на осветлението — откъм училищния двор блестяха толкова много прожектори, че Флечър едвам различи входната врата за училищния двор в дъното на коридора.

Двамата с Били отидоха при нея, без да казват и дума. Флечър я отвори плахо и излезе в ослепителната светлина, за да бъде посрещнат от поредните радостни възгласи на множеството. Но не видя лицата на насъбралите се.

— Всичко ще бъде наред, Били — увери го той, след като се извърна към него.

Мъжът се подвоуми, но накрая пристъпи колебливо и застана до Флечър. Двамата тръгнаха бавно по алеята. Младежът се извърна и видя, че Били се усмихва.

— Всичко ще бъде наред — повтори точно когато куршумът улучи Били право в гърдите и Флечър също се строполи.

Изтласка се от земята, застана на колене и се хвърли върху мъжа, но вече беше късно. Той беше мъртъв.

— Не, не, не! — изкрещя Флечър. — Толкова ли не разбрахте, че съм му дал дума?

38.

— Някой изкупува акциите ни — съобщи Нат.

— Това се и иска, все пак сме акционерно дружество — отвърна Том.

— Не, господин председателю, имах предвид, че ги изкупува целенасочено.

— Защо? — включи се и Джулия. Нат остави писалката.

— Обзалагам се, че се опитва да сложи ръка върху контролния пакет.

Доста от членовете на управителния съвет заговориха в хор и Том почука по масата.

— Нека чуем Нат.

— Вече от няколко години изкупуваме акции на малки закъсали банки и ги прибавяме към портфолиото си, като цяло това се оказа печелившо начинание. Всички знаете, че дългосрочната ми цел е да превърна „Ръсел“ в най-мощната банка в щата. Но не съм предвидил, че нашият успех ще ни направи привлекателни за по-големите институции.

— И сега си убеден, че някой се опитва да ни погълне, така ли? — попита Джулия.

— Да, сигурен съм — потвърди Нат — и за това вина отчасти имаш и ти. Последният етап от строителството в Седър Уд се оказа толкова успешен, че миналата година печалбата ни почти се е удвоила.

— Ако Нат е прав — намеси се пак Том, — а аз подозирам, че е, има само един въпрос, на който трябва да отговорим. Ще се оставим ли да ни погълнат, или ще дадем отпор?

— Мога да говоря само от свое име — натърти Нат, — но още не съм навършил и четирийсет и със сигурност не възнамерявам да се пенсионирам рано-рано. Според мен нямаме друг избор, освен да дадем отпор.

— Съгласна съм — подкрепи го Джулия. — Веднъж съм го изживяла, няма да допусна да ме погълнат втори път. При всички положения акционерите не очакват от нас да развеем белия байрак.

— Да не говорим пък за един-двама от предишните председатели на управителния съвет — подчерта Том и погледна към баща си, дядо си и прадядо си, които го наблюдаваха от портретите по стените. — Едва ли се налага да го гласуваме — продължи той, — затова, Нат, предлагам да чуем с какви възможности разполагаме.

Главният изпълнителен директор отвори една от трите папки пред себе си.

— В такива случаи законът е пределно ясен. Ако отделен човек или търговско дружество се сдобият с шест на сто от дадена фирма, те са длъжни да го съобщят на Комисията по ценните книжа и борсите във Вашингтон, окръг Колумбия, и в срок от двайсет и осем календарни дни да заявят дали възнамеряват да изкупят и останалите акции и на каква цена.

— Ако някой наистина се опитва да ни погълне — обясни Том, — той едва ли ще чака да изтекат задължителните двайсет и осем дни. Още щом се сдобие с шестте процента, ще съобщи на комисията в столицата.

— Съгласен съм, господин председателю — подкрепи го Нат, — но дотогава не виждам какво може да ни спре да изкупуваме собствените си акции, макар че точно сега те са малко скъпички.

— Дали обаче така няма да предупредим противника, че сме се досетили какво цели? — попита Джулия.

— Възможно е да стане и това, ето защо трябва да наредим на борсовите посредници да не вдигат излишен шум — така бързо ще разберем дали на борсата има само един крупен купувач.

— Общо колко акции притежаваме? — попита Джулия.

— Ние с Том държим всеки по десет на сто — отвърна Нат, — а ти… — Той провери цифрите във втората папка. — Ти притежаваш малко над три на сто.

— А колко пари са останали в сметката ми?

Нат отгърна страницата.

— Малко над осем милиона долара, без да броим дяловете ти в „Тръмп“, от които при голямо търсене се освобождаваш.

— Защо тогава да не изкупувам появилите се на пазара акции, тъкмо на хищника няма да му бъде чак толкова лесно да проследи у кого са отишли!

— Особено пък ако го правиш само чрез Джо Стайн в Ню Йорк — изтъкна Том. — Помоли го и да ни предупреди, ако някой от посредниците му надуши кой — бил той човек или фирма — изкупува целенасочено акциите ни.

Джулия започна да си записва.

— Следващото, което трябва да направим, е да изберем най-опитния и оправен адвокат, специалист по търговско право — продължи Нат. — Разговарях с Джими Гейтс, който ни е представлявал във всички досегашни дела за поглъщане, той обаче твърди, че това вече не било лъжица за неговата уста, и ни препоръча един човек от Ню Йорк, казва се… — Той отвори третата папка. — Казва се Логан Фицджералд и се е специализирал именно в делата по сливане на търговски дружества. Мисля до края на седмицата да отскоча до Ню Йорк и да разбера дали ще се наеме да ни представлява.

— Чудесно — рече Том. — Междувременно можем ли да направим още нещо?

— Да, господин председателю, да си държим очите и ушите отворени. Трябва час по-скоро да разберем с кого си имаме работа.

— Ужасно съжалявам — каза Флечър.

— Виновни няма — уточни Джими, — защо да си кривя Душата, напоследък нещата не вървят, затова, когато от Калифорнийския университет в Лос Анжелис поканиха Джоана да стане декан на историческия факултет, ми поолекна.

— Децата как го изживяват?

— Елизабет го приема спокойно, Хари младши е в „Хочкис“. и двамата са достатъчно големи, за да го преглътнат.

Хари дори се зарадва, че ще кара летните ваканции в Калифорния.

— Ужасно съжалявам — повтори Флечър.

— Е, днес това си е нещо обичайно — натърти Джими. — Не след дълго вие с Ани ще останете в малцинство. Директорът ми каза, че близо трийсет на сто от родителите на децата в „Хочкис“ са разведени. Когато ние учехме там, не помня да е имало повече от две-три такива деца. — Той замълча. — Хубавото е, че ако през лятото децата отидат в Калифорния, аз ще имам повечко време за кампанията по твоето преизбиране.

— Предпочитам вие с Джоана да не се разделяте — отвърна Флечър.

— Имаш ли представа с кого ще се състезаваш на изборите? — попита Джими — явно му се искаше да смени темата.

— Не — рече Флечър, — подочух, че Барбара Хънтър давала мило и драго да се кандидатира отново, но републиканците не искали и да чуят и търсели друг, който поне малко да става.

— Мълвеше се, че Ралф Елиот също си правел устата да го издигнат — продължи другият мъж, — но след триумфа ти с Били Бейтс се съмнявам, че ще те измести и архангел Гавриил.

— Били Бейтс не беше никакъв триумф, Джими. И досега смъртта му ми тежи на съвестта. Ако бях по-твърд с шефа на полицията Кълвър, Бейтс и досега щеше да е жив и здрав.

— Знам, че ти го възприемаш така, Флечър, но хората си мислят друго. Доказаха го и на последните избори, когато те преизбраха. Те помнят само, че си изложил на опасност живота си, за да спасиш трийсет и едно деца и любимата им учителка. Според татко, ако онази седмица си се кандидатирал за президент, вече си щял да живееш в Белия дом.

— Как е старецът? — попита Флечър. — Чувствам се малко гузен, напоследък все не мога да отскоча и да се видим.

— Добре е, въобразява си, че и досега командва всичко и всички, макар че всъщност само планира възхода ти.

— За коя година е предвидил да се кандидатирам за президент? — усмихна се Флечър.

— Зависи дали първо няма да решиш да се кандидатираш за губернатор. Докато изкараш и четвъртия мандат като сенатор, Джим Люсъм вече ще е приключил втория си губернаторски мандат.

— Ами ако не искам да ставам губернатор?

— Ами ако папата не е католик?

— Добро утро — поздрави Логан Фицджералд и огледа насъбралите се около масата в заседателната зала. — Още преди да сте задали въпроса, отговорът е „Феърчайлд“ — допълни той.

— Ами да! Как не се сетих досега — възкликна Нат. — Като се замисли човек, биха ни посегнали точно от „Феърчайлд“ — най-голямата банка в щата със седемдесет и един клона, почти нямат конкуренция.

— Някой в управителния им съвет очевидно смята, че ние сме конкурент, който не е за подценяване — възрази Том.

— Затова са решили да ви унищожат, преди на вас да ви е хрумнало същото за тях — вметна Логан.

— Не ги виня — отсъди Нат, — на тяхно място и аз бих постъпил така.

— Знайте обаче, че е хрумнало не на човек от управителния съвет — уточни Логан. — Официалното известие, получено в Комисията по ценните книжа и борсата, е подадено от тяхно име от „Белман, Уейланд и Елиот“ и не е нужно да обявяваме награди, за да се досетим кой от съдружниците го е подписал.

— Това означава, че ни чака тежка битка — въздъхна Том.

— Така си е — съгласи се Логан. — Ето защо първото, което трябва да сторим, е да направим малка сметка. — Той насочи вниманието си към Джулия. — Колко акции изкупихте през последните дни?

— По-малко от един процент — отвърна тя. — Някой надува изкуствено цената. Снощи поисках от борсовия посредник повече информация и той ми каза, че в края на работното време акциите са скочили до пет долара и двайсет цента едната.

— Доста над реалната стойност — отбеляза Нат, — но сега вече нямаме път за отстъпление. Помолих Логан да дойде днес сутринта, за да ни каже каква според него е вероятността да оцелеем, а също да обясни какво очаква да се случи през следващите няколко седмици.

— Нека, господин председателю, ви обясня как стоят нещата към днешна дата — подхвана Логан. — За да не бъде погълната, банка „Ръсел“ трябва да притежава петдесет цяло и едно на сто от всички дялове или да има клетвена декларация от акционерите, че няма да преотстъпват своите дялове. Понастоящем членовете на управителния съвет държат над трийсет и четири на сто от дяловете, знаем и че във „Феърчайлд“ са се сдобили най-малко с шест на сто от акциите. На пръв поглед положението изглежда задоволително. Въпреки това от „Феърчайлд“ предлагат в рамките на следващите двайсет и един дни по пет долара и десет цента за акция и смятам за свой дълг да напомня, че ако решите да продадете дяловете си, само паричната им стойност ще възлезе на около двайсет милиона долара.

— Вече сме взели решение — отсече твърдо Том.

— Чудесно. В такъв случай имате само две възможности. Можете да предложите за акциите цена, по-висока от петте долара и десет цента, за колкото ги изкупува „Феърчайлд“, като не забравяте мнението на главния изпълнителен директор, че и сега те се котират доста по-високо от реалната си стойност, можете и да се свържете с всичките си акционери и да ги помолите да подпишат клетвена декларация, че няма да продават дяловете си.

— Второто — отсъди без колебание Нат.

— Очаквах, господин Картрайт, отговорът ви да е такъв, затова проучих внимателно списъка на акционерите: към днешна дата те наброяват общо двайсет и седем хиляди четиристотин и дванайсет, повечето държат малки дялове от по хиляда и по-малко акции. Въпреки това обаче пет на сто са в ръцете на трима души: две вдовици, които живеят във Флорида и притежават всяка по две на сто, и сенатор Хари Гейтс, който има дял от едно на сто.

— Как е възможно? — изненада се Том. — Всички знаят, че Хари Гейтс винаги е карал на сенаторската си заплата.

— Трябва да благодари на баща си — уточни Логан. — Доколкото разбрах, е бил приятел на основателя на банката, който през 1892 година му е предложил едно на сто от дяловете в търговското дружество.

— И колко струват те днес? — поинтересува се Том. Нат засмята на калкулатора.

— Близо половин милион, а той сигурно не го и знае.

— Синът му Джими Гейтс ми е стар приятел — допълни Логан. — Всъщност дължа именно на него сегашната си работа. Мога да ви уверя: още щом разбере, че в цялата история е забъркан и Ралф Елиот, Джими незабавно ще ви връчи клетвена декларация, че няма да продава своя дял. Ако успеете да си подсигурите тези акции и да убедите двете възрастни дами във Флорида, ще контролирате близо трийсет на сто от дяловете, което ще рече, че ви трябват още двайсет и една десета на сто, за да си поемете дъх.

— Имам опит в поглъщането на акционерни дружества и знам, че ако отчетем промяната на адреса, доверителните фондове и дори случаи като този с Хари Гейтс, който само веднъж в годината си прави труда да си проверява портфолиото, най-малко пет на сто от собствениците няма да се свържат нито с едната, нито с другата страна — отбеляза Нат.

— Съгласен съм — рече Логан. — Въпреки това няма да се успокоя, докато не разбера, че държите над петдесет на сто от дяловете.

— А какво да направим, за да придобием тези допълнителни двайсет на сто? — попита Том.

— Трябва да се потрудите къртовски — отвърна Логан. — Като начало пратете лично писмо до всички акционери, общо към двайсет и седем хиляди души. Ето какво имам предвид. — Логан подаде на всеки от управителния съвет копие от писмото. — Както виждате, съм наблегнал върху силните страни на банката, върху дългата й история и това, че е свързана с хората в областта, че е финансовата институция, която се разраства най-бързо в щата. Питам и дали искат една банка да получи накрая монопол.

— Да, искаме — възкликна Нат. — Нашата!

— Но нека не е сега — рече Логан. — Преди да одобрим писмото, бих искал и вие да внесете своя принос — то трябва да бъде подписано от председателя на управителния съвет или от главния изпълнителен директор.

— Та това са над двайсет и седем хиляди подписа!

— Да, но бихте могли да си ги поделите — усмихна се адвокатът. — Нямаше да настоявам да вършите такава Херкулесова работа, ако не бях сигурен, че нашите конкуренти ще разпратят писмо, което ще започва с: „Драги акционере“, и ще завършва със сложен с печат подпис на техния председател. Тази лична нотка може да се превърне във вододел между оцеляването и унищожаването.

— А аз мога ли да помогна с нещо? — намеси се и Джулия.

— Със сигурност, госпожо Ръсел — потвърди Логан. — Съставил съм съвсем различно писмо, което да подпишете вие и което да бъде разпратено до жените акционерки. Повечето са или разведени, или вдовици и вероятно преглеждат портфолиото си веднъж в годината. Има близо четири хиляди такива инвеститорки, така че простете се с почивката в края на седмицата. — Той плъзна по масата второ писмо. — Както виждате, съм наблегнал, че докато сте ръководели търговското си дружество, сте натрупали опит, освен това от седем години сте в управителния съвет на „Ръсел“.

— Нещо друго? — попита Джулия.

— Да — потвърди Логан и й подаде още два листа хартия. — Отидете при двете вдовици от Флорида.

— Бих могла да замина още в началото на следващата седмица — рече Джулия и си провери програмата.

— Не — отсече твърдо адвокатът. — Обадете им се по телефона още днес сутринта, а утре се качете на самолета и отидете при тях. Можете да бъдете сигурна, че Ралф Елиот вече е отскочил да ги види.

Джулия кимна и запрелиства папката, за да провери какво се знае за госпожа Блум и госпожа Харгатън.

— И накрая вие, Нат — продължи Логан, — трябва да се впуснете в доста нападателна медийна кампания, с други думи, да зарежете всичко останало.

— Какво точно предлагате да направя? — поинтересува се изпълнителният директор.

— Да наблегнете, че сте роден тук и сте се издигнали със собствени сили, че сте герой от войната във Виетнам, че сте завършили блестящо Харвардския университет и сте се върнали в Хартфорд, за да изправите заедно с най-добрия си приятел банката на крака. Можете да споменете и успехите и в кроса: американците са луднали по бягането за здраве, нищо чудно сред акционерите на „Ръсел“ да има и поклонници на джогинга. Не отказвайте интервюта, дори и да ви ги искат от списание „Мотоциклетизъм“ и „Шев и кройки“.

— А кой ще ми бъде противник? — попита Нат. — Председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“ ли?

— Не, съмнявам се — отвърна адвокатът. — Мъри Голдблатс е опитен банкер, но няма да рискува да го изтъпанват по телевизията.

— Защо? — учуди се Том. — Председател е от близо двайсет години, нарежда се сред най-уважаваните финансисти.

— Съгласен съм, господин председателю — каза Логан. — Не забравяйте обаче, че преди две-три години прекара инфаркт и още по-лошо, заеква. На вас това сигурно не ви прави впечатление, защото с годините сте му свикнали, но ако Голдблатс се появи по телевизията, това ще е първият път, когато хората ще го видят. Дори и да е най-уважаваният банкер в щата, почне ли да пелтечи, всички ще решат, че си е глътнал езика от страх. Не е справедливо, но хората са такива.

— Значи срещу мен вероятно ще се изправи Уесли Джаксън — започна да разсъждава на глас Нат. — Той вероятно е най-смисленият банкер, с когото ще вляза в единоборство. Дори съм го канил в нашия управителен съвет.

— И да сте го канили, той е чернокож — напомни Логан.

— Все пак живеем в 1988 година — подразни се Нат.

— Знам, знам — отвърна адвокатът, — но над деветдесет на сто от акционерите ви са бели и със сигурност ще отчетат и Расовата принадлежност.

— И кого според вас ще изправят срещу мен? — попита Нат.

— Не се и съмнявам, че това ще бъде Ралф Елиот.

— Значи републиканците все пак са издигнали кандидатурата на Барбара Хънтър — рече Флечър.

— Само защото никой друг не се престрашава да излезе срещу теб — отвърна Джими. — Според проучванията на общественото мнение водиш с цели девет пункта.

— Подочух, че са предлагали и на Ралф Елиот, той обаче заявил, че не може и да мисли за това, докато не приключи сливането с банка „Ръсел“.

— Добро оправдание си е намерил, но за нищо на света не би позволил името му да се свързва с изборите, ако не е сигурен, че има реална възможност да те победи — вметна другият мъж. — Гледа ли го снощи по телевизията?

— Да — въздъхна Флечър — и ако не го познавах, сигурно щях да се хвана на неговите „можете да бъдете уверени в бъдещето си, ако внесете парите си в най-голямата, най-сигурна и най-уважавана банка в щата“. Не е изгубил някогашното си обаяние. Дано само баща ти не се е подлъгал от благите му приказки.

— Не, Хари вече подписа клетвена декларация, че няма да продава и да преотстъпва дела си от едно на сто в банката на Том Ръсел, и убеждава и всички останали да сторят същото, макар и да бе стъписан, когато му казах колко всъщност струват неговите акции.

Флечър се засмя.

— Виждам, финансовите журналисти изказват предположението, че и двете страни държат по около четирийсет на сто от дяловете, а им остава само седмица, докато изтече крайният срок.

— Да, битката е доста оспорвана. Дано само Том Ръсел си дава сметка колко е загрубяла играта, откакто се е намесил и Ралф Елиот — рече Флечър.

— Казах му го пределно ясно — вметна тихо Джими.

— Кога е разпратено? — попита Нат, докато останалите членове на управителния съвет четяха писмото, пуснато от „Феърчайлд“ до всички акционери.

— Носи вчерашна дата — уточни Логан, — което ще рече, разполагаме с три дни, за да отговорим, но се опасявам, че дотогава щетите ще бъдат нанесени. — Дори аз не вярвах, че Елиот е способен да падне толкова ниско — въздъхна Том, докато се взираше в писмото, подписано от Мъри Голдблатс.

"Какво не знаете за Натаниъл Картрайт, главен изпълнителен директор на банка „Ръсел“:

— Господин Картрайт не е роден и не е израсъл в Хартфорд.

— На изпитите в Йейлския университет е прибягнал до измама и не е бил приет.

— След като е изгубил изборите за председател на студентския съвет, е напуснал Университета на щат Кънектикът, без да се дипломира.

— В банка „Дж. П. Морган“ е загубил половин милион долара, след което е бил уволнен.

— Женен е за корейка, чиито роднини са се сражавали по време на войната срещу американците.

— След като го уволняват от „Морган“, успява да си намери работа единствено при стар приятел от училище, който по една случайност е станал председател на управителния съвет на банка „Ръсел“.

Прехвърлете дяловете си във „Феърчайлд“, така ще бъдете сигурни в бъдещето си."

— Ето какъв отговор предлагам да изпратим още днес с бърза поща — рече Логан, — така във „Феърчайлд“ няма да имат време да ни опровергаят.

Той подаде през масата по едно копие на всички в управителния съвет.

"Какво трябва да знаете за Натаниъл Картрайт, главен изпълнителен директор на банка „Ръсел“:

— Нат е роден и е израсъл в щат Кънектикът. — По време на войната във Виетнам е удостоен с орден „За храброст“.

— Получил е с отличие бакалавърска степен в Харвардския университет, след което пак там е защитил магистърска степен по икономика.

— След като спечелва в банка „Морган“ над един милион долара, я напуска.

— Като изпълнителен директор на „Ръсел“, какъвто е от девет години, е увеличил четирикратно печалбата на банката.

— Жена му преподава статистика в Университета на щат Кънектикът, а баща й е бил сержант в морската пехота на Съединените щати.

Оставете дяловете си в „Ръсел“ — банката, която мисли за вас и за парите ви."

— Мога ли да го разпратя незабавно? — попита Логан.

— Не — каза Нат и го разкъса. Известно време мълча. — Трудно могат да ме извадят от равновесие, но наистина ми иде да го убия тоя Ралф Елиот и да се отърва веднъж завинаги от него, затова слушайте внимателно.

След двайсет минути Том се престраши да отбележи:

— Поемаме страхотен риск.

— Защо? — учуди се Нат. — Ако стратегията се провали, ще станем мултимилионери, ако ли пък успее, ще сложим ръка върху най-голямата банка в щата.

— Татко ти е бесен — съобщи Джими.

— Защо? Нали спечелих — ахна Флечър.

— Точно там е работата — спечели с над дванайсет хиляди гласа, което си бе доста нетактично от твоя страна — рече другият мъж и загледа как Хари младши тича с топката по крилото. — Не забравяй, че за дванайсет години той е успял да спечели с преднина най-много от единайсет хиляди гласа, и то в годината, когато Бари Голдуотър се кандидатира за президент.

— Благодаря за предупреждението — каза Флечър. — Вероятно е по-добре следващата една-две недели да не ходя на семейния обяд.

— Да, недей да ходиш, а сега е твой ред да научиш как за една нощ баща ми е спечелил цял милион.

— Да, Ани ме предупреди, че е продал акциите си в банка ръсел". Нали уж беше подписал клетвена декларация в никакъв случай да не ги преотстъпва на „Феърчайлд“?

— Да, подписал е и си удържа на думата, но ден преди крайния срок акциите скочиха на седем долара и десет цента едната — точно тогава Том Ръсел му се обадил и го посъветвал да продаде дела си. Дори му препоръчал да се свърже направо с Ралф Елиот, та сделката да стане по-бързо.

— Намислили са нещо — отсъди другият мъж. — Изключено е Том Ръсел да посъветва баща ти да си има взимане-даване с Ралф Елиот, ако в тази сага не предстои да бъде написана още една глава. — Джими продължи да мълчи. — Можем ли да направим извода, че във „Феърчайлд“ са си осигурили над петдесет на сто от дяловете?

— Зададох на Логан същия въпрос, той обаче ми обясни, че делата на клиента му били поверителни и не можел да ми каже нищо до понеделник, когато Комисията по ценните книжа и борсите щяла да съобщи официалните цифри. Бре, бре, бре! — възкликна Джими. — Видя ли какво направи онова хлапе от „Тафт“ на Хари младши? Добре, че Джоана не е тук — щеше да изтича на игрището и да му откъсне главата.

— Кой е „за“ предложението? — попита председателят.

Всички около заседателната маса вдигнаха ръка, макар че Джулия като че ли се подвоуми.

— Приема се единодушно — обяви Том и след като се извърна към Нат, добави: — Може би ще ни обясниш какво ще става оттук нататък.

— С удоволствие, господин председателю — отвърна другият мъж. — Днес в десет сутринта Комисията по ценните книжа и борсите ще обяви, че от „Феърчайлд“ не са успели да се сдобият с контролния пакет акции на банка „Ръсел“.

— Какъв процент според вас ще успеят в крайна сметка да изкупят? — намеси се Джулия.

— До полунощ в събота държаха четирийсет и седем на сто и осемдесет и девет стотни, в неделя може да са изкупили още някоя акция, но лично аз се съмнявам.

— А цената?

— В петък в края на работния ден акциите се котираха по седем долара и трийсет и два цента едната — обясни Логан, — но след съобщението от тази сутрин всички клетвени декларации се обезсилват и от „Феърчайлд“ не могат да се опитват да изкупуват дялове най-малко в продължение на двайсет и осем дни.

— Точно тогава смятам да пусна на пазара един милион акции на „Ръсел“ — оповести Нат.

— Защо ще го правиш, при положение че акциите ни със сигурност ще се обезценят рязко? — учуди се Джулия.

— Същото важи и за акциите на „Феърчайлд“, нали банката притежава близо петдесет на сто от акциите ни и през следващите двайсет и осем дни не може да прави нищо с тях — напомни Нат.

— Съвсем нищо ли? — повтори Джулия.

— Съвсем нищо — потвърди Логан.

— А ако ние използваме свободните пари и започнем да изкупуваме техните акции веднага щом цената им падне…

— Сдобиете ли се с шест на сто от тях, сте длъжни да уведомите Комисията по ценните книжа и борсите — предупреди Логан, — а също да съобщите, че възнамерявате да погълнете „Феърчайлд“.

— Чудесно — рече Нат и след като придърпа телефона, набра номер с извънградски код. Всички мълчаха, докато той чакаше в другия край да вдигнат. — Здравей, Джо, обажда се Нат, продължаваме според плана. В десет часа и една минута пусни на пазара един милион от акциите на банката.

— Нали знаеш, че цената им ще падне главоломно — заради теб всички ще се превърнат в продавачи? — предупреди Джо.

— Дано си прав, приятелю, понеже искам точно тогава да започнеш да изкупуваш дяловете на „Феърчайлд“, но едва след като те са станали възможно най-евтини. Не спирай, докато не се сдобиеш с пет на сто и девет десети от дяловете.

— Разбрах — рече финансистът.

— И, Джо, постарай се телефонът ти да работи ден и нощ, през следващия месец се съмнявам, че ще успееш да поспиш — допълни Нат и затвори.

— Сигурен ли си, че не нарушаваме закона? — попита Джулия.

— Не се притеснявайте, не го нарушавате — намеси се Логан, — но ако осъществим замисъла си, съм готов да се обзаложа, че в най-скоро време Конгресът ще преразгледа законите за сливане на акционерни дружества.

— А честно ли е да постъпваме така? — попита пак жената.

— Не, не е честно — отвърна Нат. — И през ум не би ми минало да го правя, ако си нямахме работа с Ралф Елиот. — Той помълча, помълча и добави: — Предупредих ви, че ще го убия. Само не ви казах как.

39.

— На първа линия ви търси председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“, на втора — Джо Стайн, и на трета жена ви.

— Свържете ме с председателя на „Феърчайлд“. Помолете Джо Стайн да изчака, а на жена ми предайте, че ще й се обадя по-късно.

— Тя каза, че било спешно.

— Ще й звънна след няколко минути.

— Свързвам ви с господин Голдблатс.

Нат предпочиташе да разполага с малко време, през което Да се поуспокои, и чак тогава да разговаря с председателя на Управителния съвет на „Феърчайлд“, и съжали, че не е казал на секретарката да му предаде да го потърси по-късно. Как да се обръща към него: с „господин Голдблатс“, с „господин председателю“ или просто с „господине“? В края на краищата той е оглавявал управителния съвет на „Феърчайлд“ още докато Нат е следвал икономика в Харвардския Университет.

— Добро утро, господин Картрайт.

— Добро утро, господин Голдблатс, какво обичате?

— Бих искал да се срещнем.

Нат се поколеба — и той не знаеше какво да отговори.

— Според мен ще бъде благоразумно, ако бъдем само ние двамата — добави банкерът. — Съ… съ… само двамата.

— Да, сигурен съм, че така е най-добре — рече Нат, — но трябва да се срещнем на място, където да не ни познаят.

— Например в катедрала „Сейнт Джоузеф“ — предложи Голдблатс. — Там надали ме познава някой.

Нат се засмя.

— Кога предпочитате да се видим? — попита той.

— Нека да е възможно най-скоро.

— Нямам нищо против.

— Например днес в петнайсет часа? В понеделник следобед в църквата едва ли има много хора.

— В петнайсет часа в „Сейнт Джоузеф“, ще се видим там, господин Голдблатс.

Още щом Нат затвори, и телефонът иззвъня отново.

— Джо Стайн — съобщи Линда.

— Какви са новините, Джо?

— Току-що закупих още сто хиляди акции на „Феърчайлд“, делът ви вече възлиза на двайсет и девет на сто. Сега акциите струват около два долара и деветдесет цента, близо два пъти по-малко от най-високата им котировка. Но имате проблем — предупреди Джо.

— Какъв?

— Ако до петък не се сдобиете с петдесет на сто от акциите, ще се изправите пред същото затруднение, на каквото преди половин месец се натъкна и „Феърчайлд“ — дано знаеш какъв ще е следващият ви ход.

— Вероятно ще имам по-голяма яснота след една среща днес следобед в три — отвърна Нат.

— Интересно! — възкликна Джо.

— Да, може да стане и интересно — потвърди банкерът, — но сега-засега не мога да ти кажа нищо повече, и аз не съм съвсем сигурен за какво става въпрос.

— Все по-интересно, все по-интересно! — рече другият мъж. — Изгарям от нетърпение да ми разкажеш. Но какво да правя през това време?

— До края на работния ден изкупувай всички акции на Феърчайлд", които се появят на пазара. Утре преди отварянето на борсата ще говорим пак.

— Ясно — каза Джо, — тогава те оставям и се връщам в борсата.

Нат въздъхна тежко и се опита да се досети защо ли Мъри Голдблатс иска да се срещнат. Отново вдигна телефонната слушалка.

— Линда, свържете ме с Логан Фицджералд в Ню Йорк.

— Жена ви подчерта изрично, че било спешно, докато разговаряхте с господин Стайн, ви търси отново.

— Добре, ще й звънна, докато вие се опитвате да намерите Логан.

Набра домашния си номер и забарабани по писалището — продължаваше да умува какво ли иска Мъри Голдблатс. Мислите му бяха прекъснати от Су Лин.

— Извинявай, че не ти звъннах веднага, но Мъри… — подхвана Нат.

— Люк е избягал от пансиона — проплака жена му. — Никой не го е виждал от вечерния час снощи.

— На първа линия ви търси председателят на Националния комитет на Демократическата партия, на втора — господин Гейтс, и на трета — жена ви.

— Първо ме свържете с председателя. Помолете Джими да изчака, а на Ани предайте, че ще й се обадя след малко.

— Тя каза, че било спешно.

— Обяснете й, че ще се бавя само минута-две.

Флечър предпочиташе да разполага с повечко време, за да се поокопити. Беше виждал председателя — господин Брубейкър — един-два пъти: в коридора по време на конгреса на партията и на прием в столицата Вашингтон. Съмняваше се той да помни. Освен това Флечър не знаеше как да се обръща към него: с „господин Брубейкър“, с „Алън“ или просто с „уважаеми господине“. В края на краищата той бе председател на партията още преди Флечър дори да се е кандидатирал за щатския Сенат.

— Добро утро, Флечър, обажда се Ал Брубейкър.

— Добро утро, господин председателю, радвам се да ви чуя. С какво мога да бъда полезен?

— Искам, Флечър, да си поговорим на четири очи, можете ли с жена ви да дойдете във Вашингтон, ще вечеряме четиримата с Джени.

— С удоволствие, кога мислите да го направим? — рече другият мъж.

— Какво ще кажете за вечерта на осемнайсети? Пада се следващия петък.

Той разлисти припряно страниците на бележника, където си записваше деловите срещи. По обед имаше заседание на парламентарната група, което не можеше да пропусне — все пак вече беше неин заместник-председател, но за вечерта не бе вписано нищо.

— В колко часа да бъдем там?

— В осем удобно ли ви е? — попита Брубейкър.

— Да, чудесно, господин председателю.

— В такъв случай в осем на осемнайсети. Живея в Джорджтаун, на Ен Стрийт трийсет, трийсет и осем.

Флечър си записа адреса върху редовете под заседанието на парламентарната група.

— Очаквам с нетърпение да се видим, господин председателю.

— Аз също — рече Брубейкър. — А, да, Флечър, предпочитам да не споменавате на никого.

Той затвори. Програмата му ставаше много натоварена, щеше да се наложи да си тръгне по-рано от заседанието на парламентарната група. Вътрешният телефон иззвъня отново.

— Господин Гейтс — каза Сали.

— Здрасти, Джими, с какво мога да ти бъда полезен? — поздрави весело Флечър — много му се искаше да сподели, че председателят на партията го е поканил на вечеря.

— Вестите, опасявам се, не са добри — отвърна другият мъж, — Татко е получил втори инфаркт, откарали са го по спешност в болница „Сейнт Патрик“. Тръгвам, реших все пак първо да ти звънна.

— Зле ли е? — попита тихо Флечър.

— Трудно ми е да кажа, нека чуем на какво мнение са лекарите. Когато се свърза с мен, мама бе доста разстроена, не й се разбираше много, ще узная повече едва след като отида в болницата.

— Ние с Ани ще дойдем при първа възможност — обеща Флечър.

Докосна вилката на телефона и набра домашния си номер. Даваше заето. Той забарабани с пръсти. Когато опита повторно, пак даваше заето и Флечър реши да отиде направо у дома и да вземе Ани, за да отидат заедно в болницата. За миг Ал Брубейкър съвсем му изхвърча от главата. Защо ли го канеше на среща на четири очи, за която не искаше да научава никой? После обаче мислите на сенатора отново се насочиха към Хари и той звънна пак вкъщи. Чу в другия край на линията гласа на Ани.

— Разбра ли? — попита го тя.

— Да — потвърди мъжът й. — Току-що говорих с Джими. Мисля да отида направо в болницата, ще се видим там.

— Не е само татко — спря го Ани. — Днес сутринта, докато е яздела, Луси е паднала лошо. Има сътресение на мозъка, счупила си е и крака. Закарали са я в училищната лечебница. И аз не знам какво да правя.

— Аз съм виновен! — възкликна Нат. — Покрай битките с „Феърчайлд“ този срок не съм отишъл да видя Люк и един-единствен път.

— Аз също — укори се и Су Лин. — Но нали следващата седмица ще ходим на училищното представление!

— Знам, знам — отвърна мъжът й. — Люк изпълнява Ромео, как мислиш, дали не се терзае заради Жулиета?

— Възможно е. Нали и ти си срещнал първата си любов именно докато сте подготвяли училищната постановка? — попита Су Лин.

— Да, и всичко завърши със сълзи.

— Не се вини, Нат. Напоследък и аз съм много заета с абсолвентите, през ваканцията сигурно трябваше да поразпитам Люк защо е толкова мълчалив и дръпнат.

— Винаги си е бил вълк единак — призна Нат, — а прилежните ученици рядко се радват на много приятели.

— Знае ли човек! — възкликна Су Лин, доволна, че мъжът й най-после се е усмихнал. — Майките и на двама ни са хрисими, кротки жени — допълни тя и зави към магистралата.

— Според теб за колко време ще стигнем? — попита той и погледна часовника върху светлинното табло.

— По това време на деня — за около час, очаквам да бъдем там към три — отвърна Су Лин и забелязала, че кара с повече от деветдесет километра в час, вдигна крак от газта.

— Към три ли! Ох, как ми изхвърча от главата! — ядоса се Нат, — Трябва да предупредя Мъри Голдблатс, че няма да успея да отида на срещата.

— Председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“ ли?

— Същият. Поиска да се срещнем на четири очи — обясни Нат и вдигна слушалката на телефона в колата.

Погледна припряно номера в тефтерчето.

— Какво ще обсъждате? — изненада се жена му.

— Нещо, свързано със сливането на банките, знам само това — рече Нат и набра телефона. — Господин Голдблатс, ако обичате.

— За кого да предам? — попита телефонистката.

Нат се поколеба.

— Обаждам се по личен въпрос.

— Пак трябва да ми кажете кой го търси — настоя гласът.

— Имаме среща в три часа.

— Ще ви свържа със секретарката му.

Той зачака.

— Кабинетът на господин Голдблатс — оповести женски глас.

— В три часа имам среща с него, но се опасявам, че няма да..

— Ще ви свържа, господин Картрайт.

— Господин Картрайт!

— Извинявайте, господин Голдблатс, но възникна семеен проблем и днес следобед няма да успея да дойда на срещата.

— Разбирам — каза другият мъж, но от тона му не пролича наистина да е така.

— Нямам навика да разигравам хората, господин Голдблатс — натърти Нат, — нямам нито време, нито склонност за това.

— Не съм и намеквал, че ме разигравате, господин Картрайт — отсече вторият банкер.

Нат се подвоуми.

— Синът ми е избягал от „Тафт“, отивам при директорката.

— О… колко жалко — възкликна господин Голдблатс — тонът му веднага се бе променил. — Не знам дали това ще ви поуспокои, но навремето и аз избягах от „Тафт,“ но се върнах още на другия ден, веднага щом ми свършиха джобните.

Нат се засмя.

— Благодаря ви за разбирането.

— Не се притеснявайте. Звъннете да ми кажете кога ви е удобно да се срещнем.

— Да, разбира се, господин Голдблатс. Мога ли да ви помоля нещо?

— Ама разбира се.

— Не споменавайте пред Ралф Елиот, че сме разговаряли.

— Можете да разчитате на мен, господин Картрайт, макар че той няма и понятие за намерението ми да се срещна с вас.

След като Нат затвори, Су Лин попита:

— Не е ли малко опасно?

— А, не — отвърна мъжът й. — Имам чувството, че ние с господин Голдблатс сме открили допирни точки помежду си.

Докато Су Лин минаваше през портала на „Тафт“, в съзнанието на Нат нахлуха спомени: как майка му е закъсняла, как му се е наложило да минава през препълнената зала, как нозете му са се подкосявали, как е седнал до Том и как двайсет и пет години по-късно пак е дошъл да изпрати сина си в първия учебен ден. Дано момчето беше здраво и невредимо! Су Лин спря пред къщата на директорката — госпожа Хендерсън, и още преди да са слезли от автомобила, Нат забеляза, че жената върви към тях. На гърлото му заседна буца, после обаче той видя, че директорката се усмихва. Су Лин скочи от автомобила.

— Намерили са го — оповести госпожа Хендерсън. — Бил е при баба си, помагал й е в химическото чистене.

— Дай да вървим в болницата при баща ти. После ще решаваме дали някой от двамата да не отскочи при Луси в Лейквил.

— Ако разбере, ще се натъжи много — отбеляза Ани. — Винаги е обожавала дядо си.

— Знам, знам, а той вече се е запретнал да й предначертава живота — добави Флечър. — По-добре да не й казваме, още повече че сега няма да може да му дойде на свиждане.

— Сигурно си прав. При всички положения той е ходил миналата седмица при нея.

— Не знаех — рече мъжът й.

— Ходил е, ходил е, двамката кроят нещо — рече Ани и зави към паркинга на болницата, — но мълчат, не искат да изплюят камъчето.

След като вратата на асансьора се отвори, двамата забързаха по коридора към стаята на Хари. Още щом влязоха, Марта се изправи, пребледняла като платно. Ани прегърна майка си, а Флечър докосна Джими по рамото. Погледна тъст си — лицето му бе изопнато, устата и носът му бяха покрити с кислородна маска. Личеше, че е жив, само по монитора, който примигваше до него. А Хари бе най-дейният човек, когото Флечър бе познавал някога.

Четиримата насядаха мълком около леглото, Марта хвана мъжа си за ръката. След малко рече:

— Защо някой не отиде да види Луси? Тук не можете да направите почти нищо.

— Няма да мръдна оттук, но според мен Флечър наистина трябва да отиде до училището — отвърна дъщеря й.

Той кимна. Целуна Марта по челото, погледна жена си и каза:

— Ще видя дали Луси е добре и се връщам веднага.

Почти не помнеше как е стигнал в Лейквил — беше потънал в мисли за Хари и за дъщеря си, сети се и за Ал Брубейкър, но си даде сметка, че вече не се вълнува чак толкова какво иска от него председателят на партията.

Когато излезе при отбивката за „Хочкис“, пак се замисли за Хари и си спомни как са се запознали на онзи мач по американски футбол.

— Моля те, Боже, дай му още живот — изрече на глас, докато влизаше в парка на старото училище и спираше пред лечебницата.

Една от медицинските сестри заведе сенатора при дъщеря му. Докато вървеше между незаетите легла, Флечър зърна в дъното гипсиран крак, прикачен високо във въздуха. Сети се как, когато се е кандидатирал за председател на ученическия съвет, в деня на изборите съперникът му е разрешил на учениците да се подписват върху гипса му. Помъчи се да си спомни как се е казвало момчето.

— Ах, ти, хитруша такава! — възкликна Флечър още преди да е видял усмивката, грейнала върху лицето на Луси, и бутилките безалкохолни напитки и пликчетата сладки, струпани около нея.

— Хитра съм си, татко, измъкнах се от класното по математика, но до понеделник трябва да се върна на училище, ако искам да стана председател на съвета на класа.

— А, такава ли била работата! Заради това, значи, е идвал Дядо ти! Стара лисица е той! — рече баща й.

Целуна дъщеря си по бузата и тъкмо се извърна да огледа сладките, когато при тях дойде младеж, застанал притеснено от другата страна на леглото.

Това е Джордж — представи го Луси. — Влюбен е в мен.

— Приятно ми е да се запознаем, Джордж — усмихна се Флечър.

— На мен също, сенаторе — отвърна момчето и протегна през леглото дясната си ръка.

— Джордж ръководи кампанията ми в изборите за председател на класа — поясни Луси, — точно както моят кръстник е ръководел твоите. Смята, че заради счупения крак доста ще гласуват за мен от състрадание. Следващия път, когато дядо дойде да ме види, ще го питам какво мисли по въпроса — той ни е скритото оръжие и вече е хвърлил в див ужас противника — изшушука момичето.

— Защо ли изобщо си губя времето да ти идвам на свиждане! — възкликна Флечър. — Явно нямаш нужда от мен.

— Как така да нямам нужда от теб, татко? Мога ли да получа в аванс малко от джобните си пари за другия месец?

Флечър се усмихна и извади портфейла.

— Дядо ти колко ти даде?

— Пет долара — отвърна уж засрамена Луси. Баща й също извади петдоларова банкнота. — Благодаря ти, татко. Между другото, мама защо не е с теб?

Нат се съгласи да закара на другата сутрин Люк обратно в училището. Предната вечер момчето бе твърде необщително, сякаш му се искаше да каже нещо, но не и докато майка му и баща му са в стаята.

— Може би утре, докато пътувате само двамата, ще изплюе камъчето — предположи Су Лин.

Малко след закуска бащата и синът потеглиха обратно към „Тафт“, ала момчето отново само мълчеше. Нат се опита да го заговори за училището, за представлението, в което Люк участваше заедно с други свои съученици, и дори за кросовете, ала той пак се ограничаваше с едносрични отговори. Затова Нат смени тактиката и също замълча с надеждата момчето само да подхване след малко разговор.

Караше по бързото платно и аха, да надвиши разрешената скорост, когато Люк попита:

— Кога, татко, си се влюбил за пръв път?

Нат за малко да се блъсне в колата отпред, добре, че намали и се премести в съседното платно.

— Ако не ме лъже паметта, първото момиче, към което съм проявявал сериозен интерес, се казваше Ребека. В постановката на училищния драмсъстав тя играеше Оливия, аз — Себастиян. — Той замълча. — С Жулиета ли си имаш неприятности?

— А, не — възрази Люк, — тя е красива, но тъпа. — Последва поредното дълго мълчание. — И докъде стигнахте с Ребека? — попита той накрая.

— Доколкото си спомням, сме се целували — отговори бащата, — случвало се е и да се милваме, както му викахме по онова време.

— Искало ли ти се е да я погалиш по гърдите?

— То оставаше да не ми се е искало! Но тя не даваше. Направих го чак като студент, в първи курс. .

— А обичаше ли я, тате?

— Мислех, че я обичам, ала тази бомба ме удари чак след като срещнах майка ти.

— Значи мама е първата жена, с която си се любил?

— А, не, преди нея е имало две момичета, първото във Виетнам, второто — докато следвах.

— А някое от тях забременявало ли е?

Нат се прехвърли в бавното платно и подкара със скорост доста под разрешената.

— Да не би някоя да е забременяла от теб?

— И аз не знам — призна си Люк. — Кати също не знае, но докато се целувахме зад физкултурния салон, й оплесках цялата пола.

Флечър прекара още един час с дъщеря си, после се отправи обратно към Хартфорд. Джордж му беше станал симпатичен. Луси го беше описала като най-умното момче в класа. — Точно заради това го избрах за шеф на предизборния ми щаб — обясни тя.

След час Флечър вече бе в Хартфорд — когато влезе в стаята на Хари, картината не се беше променила. Той седна до Ани и я хвана за ръката.

— Някакво подобрение? — попита я.

— Не, никакво — отвърна жена му, — оттогава не се е и помръдвал. Как е Луси?

— Както й казах и на нея, голяма хитруша е. Ще й махнат гипса чак след месец и половина, но това явно изобщо не я притеснява, тя дори е убедена, че така си увеличава шансовете да стане председател на ученическия съвет в класа.

— Каза ли й за дядо й?

— Не, и се наложи да шикалкавя, когато ме попита къде си.

— И къде съм?

— Ръководиш заседание на училищното настоятелство.

Ани кимна.

— Познал си, само си сбъркал деня.

— Между другото, знаеше ли, че си има гадже?

— Джордж ли имаш предвид?

— Познаваш ли го?

— Да, но бих го описала не като гадже, а по-скоро като предан роб — уточни жена му.

— Пък аз си мислех, че Линкълн е премахнал робството още през 1863 година! — възкликна Флечър.

Ани се извърна към мъжа си.

— Това притеснява ли те? — попита тя.

— Я не се занасяй! Все някога и Луси ще има гадже.

— За друго ти говорех и ти го знаеш.

— Тя е само на шестнайсет години, Ани.

— Аз бях по-малка, когато се запознахме.

— Толкова ли не помниш, Ани, че докато следвахме, сме участвали в демонстрации в защита на гражданските права, горд съм, че сме предали тези убеждения и на дъщеря си.

40.

След като остави сина си в „Тафт“ и се върна в Хартфорд, Нат се почувства гузен, че все не намира време да отскочи до майка си и баща си. Знаеше обаче, че не може да отменя два поредни дни срещата с Мъри Голдблатс. Докато се сбогуваше с Люк, се поуспокои, че поне момчето вече не се чувства сполетяно от всички земни беди. Обеща да дойдат с майка му в петък — за представлението на драмсъстава. Още си мислеше за Люк, когато телефонът в автомобила — нововъведение, преобразило живота му — иззвъня.

— Нали щеше да ми се обадиш преди отварянето на борсата? — възкликна Джо. Нат не отвърна нищо. — И да ми кажеш какви са новините.

— Извинявай, Джо, имах си проблеми вкъщи и ми изхвърча от главата.

— Е, имаш ли да ми съобщаваш нещо ново?

— Нещо ново ли?

— Последните ти думи бяха: „След двайсет и четири часа ще знам повече.“

— Не се смей, Джо, но след двайсет и четири часа наистина ще знам повече.

— Добре, ще го имам предвид, но какви са нарежданията ти за днес?

— Същите като вчера: до затварянето на борсата изкупувай възможно най-много акции на „Феърчайлд“.

— Дано знаеш какво правиш, Нат, да не ни излезе през носа! Всички са наясно, че „Феърчайлд“ ще издържи на такава буря, дали обаче вие ще устоите?

Нямам друг избор, затова купувай — повтори Нат. — Както кажеш, шефе, но дано си се запасил с парашут — ако до понеделник сутрин не сте си подсигурили петдесет на сто от „Феърчайлд“, те чака тежко приземяване. Нат продължи нататък към Хартфорд — съзнаваше, че Джо не просто му е казал очевидното. Даваше си сметка, че след седмица по това време нищо чудно да е безработен и още по-страшно, да е допуснал банка „Ръсел“ да бъде погълната от най-върлия си конкурент. Дали го разбираше и Голдблатс? То оставаше да не го разбира!

Докато навлизаше в града, реши да не се връща в банката, а да остави колата на няколко пресечки от „Сейнт Джоузеф“, да хапне набързо и да обмисли всички предложения които банкерът би могъл да му направи. Поръча си сандвич с бекон — надяваше се това да повдигне бойния му дух. Сетне се зае да пише върху опакото на листа с менюто всички „за“ и"против".

В три без десет излезе от закусвалнята и се отправи бавно към катедралата. Неколцина души му кимнаха или му пожелаха „приятен ден“, което му напомни, че в скоро време може да се прочуе още повече. Минувачите го гледаха с възхита и уважение и на него му се прииска да превърти лентата със седмица напред, за да види какво ще се чете тогава върху лицата им. Погледна си часовника: три без четири минути. Реши да обиколи църквата и да влезе от юг, където беше по-спокойно. Изкачи стъпалата по две наведнъж точно когато часовникът на църквата отброи три часа. Нат знаеше, че няма да спечели нищо, ако закъснее.

След силното следобедно слънце трябваше да мине известно време, докато той свикне с мрака в осветената със свещи катедрала. Погледна към пътеката между седалките, водеща към олтара, над който се възправяше тежък позлатен кръст, украсен с полускъпоценни камъни. Насочи вниманието си към редиците седалки от тъмен дъб, разпрострели се чак до нефа. Както бе предсказал и господин Голдблатс, беше почти празно, ако не броим четири-пет старици в черно, една от които въртеше в ръцете си броеница и напяваше:

— Благословена да си, Божия майко, преизпълнена с благодат, Господ е с теб…

Нат продължи да върви по пътеката в средата, но пак не видя никъде и следа от другия банкер. Излезе при големия амвон и спря да се полюбува на дърворезбата по него, напомнила му за времето, когато е ходил в Италия. Почувства се гузен, задето не е и подозирал, че в града му има такава красота. Пак се извърна към пътеката, ала и този път не видя никого освен стариците, които се молеха със сведени глави. Реши да отиде в другия край на катедралата и да седне в дъното. Отново си погледна часовника. Беше три часът и една минута. Докато вървеше, чуваше как стъпките му отекват о мраморния под. Точно тогава някой каза: — Няма ли да се изповядаш, чадо мое? Извърна се рязко наляво и видя изповедалня със спуснати перденца. Католически свещеник с еврейски акцент? Нат се усмихна, седна на тясната дървена скамейка и дръпна завеската.

— Я, как си се издокарал днес! — възкликна водачът на мнозинството Кен, след като Флечър седна отдясно на него. — Ако не те познавах, щях да реша, че си хванал любовница.

— Аз си имам любовница — потвърди Флечър, — казва се Ани. Между другото, може би ще се наложи да си тръгна към два.

Кен Стратън погледна дневния ред.

— Нямам нищо против — ако не броим проектозакона за просветата, другите точки не те засягат освен може би кандидатите за следващите избори. Всички сме убедени, че пак ще се кандидатираш в Хартфорд, освен ако Хари не смята да се завърне в политиката. Между другото, как е старата лисица?

— Малко по-добре — отвърна Флечър. — Не го свърта на едно място, бърка се във всичко, много е вироглав, направо непоправим.

— Значи няма особени промени — отбеляза Кен. Флечър се зачете в дневния ред. Щеше да пропусне само набирането на средства, но от деня, когато го бяха избрали за сенатор, тази точка неизменно присъстваше в дневния ред, щеше да си остане в него и след като той се оттеглеше от политиката.

Точно в дванайсет часа председателят на парламентарната група на мнозинството призова към тишина и помоли Флечър да запознае присъстващите с графика, по който щяха да обсъждат проектозакона за просветата. В продължение на половин час той изложи накратко предложенията си и се спря по-подробно на алинеите, срещу които според него ще се обявят републиканците. След пет-шест въпроса, зададени от колегите му, си даде сметка, че ще трябва да впрегне всичките си умения като юрист и дар-словото си, ако иска проектозаконът да мине през Сената. Както можеше да се очаква, последния въпрос зададе Джак Суейлс, най-старият член на парламентарната група. Именно той винаги задаваше последния въпрос — знак, че е време да преминат към следващата точка в дневния ред.

— Колко, сенаторе, ще струва това на данъкоплатците? Останалите се подсмихнаха, а Флечър продължи ритуала;

— Средствата, Джак, са предвидени в бюджета, на последните избори обещахме именно това на хората.

Джак се усмихна, а председателят на мнозинството оповести:

— Точка втора, кандидатите за следващите избори.

Флечър смяташе да се измъкне веднага щом дебатите започнат, но и той като всички останали бе изненадан от думите на Кен.

— С известно съжаление трябва да съобщя на колегите, че няма да се кандидатирам на следващите избори.

Хората в залата, някои от които бяха позадрямали, веднага викнаха в един глас:

— Ама как така? Я остави тая работа! Кой, ако не ти! Накрая Кен вдигна ръка:

— Излишно е да ви обяснявам защо според мен е време да се оттегля от политиката.

Флечър си даде сметка: пряката последица от решението на Кен бе, че именно той става фаворит за длъжността председател на групата. Когато някой спомена името му, Флечър заяви, че ще се кандидатира повторно. Излезе на пръсти от залата, когато осемдесет и две годишният Джак Суейлс се впусна да обяснява как било едва ли не негов дълг да се кандидатира отново.

Флечър отиде с колата до болницата, която отстоеше на някакви си осемстотин метра, и вместо да чака асансьора, изтича по стълбите до втория етаж. Завари Хари да излага закона за отстраняване от длъжност пред прехласнатата публика, състояща се от двама души — Марта и Ани, които се извърнаха към него.

— На заседанието случи ли се нещо, което трябва да знам? — попита Хари.

— Кен Стратън няма да се кандидатира на следващите избори.

— Не се изненадвам. Напоследък Ели се е поболяла, а тя е единственото нещо, което той обича повече от партията. Но това означава, че ако и този път спечелим мнозинство в Сената, ще го оглавиш ти.

— А Джак Суейлс? Той не смята ли, че председателското място му се полага по право?

— В политиката нищо не се полага по право — изтъкна Хари. — При всички положения не очаквам другите да го подкрепят. А сега не си губи повече времето с мен, знам, че отиваш на среща с Ал Брубейкър във Вашингтон. Само ми кажи кога се връщаш.

— Утре рано сутринта — отвърна Флечър. — Само ще преспим и се прибираме.

— В такъв случай се отбий на път от летището, искам да чуя най-подробно защо те вика Ал. И да му предадеш много поздрави от мен, той е най-добрият председател на партията от доста години насам. Питай го и дали е получил писмото ми.

— Писмото ти ли? — учуди се зет му.

— Само го попитай — повтори Хари.

— Стори ми се много по-добре — сподели Флечър с жена си, докато пътуваха с автомобила към летището.

— Така си е — съгласи се Ани, — казали са на мама, че другата седмица дори могат да го изпишат, ако обещае да не се преуморява.

— За обещаване ще обещае, но ти бъди благодарна, че изборите са чак след десет месеца.

Самолетът за столицата излетя с петнайсет минути закъснение, ала Флечър го бе предвидил и когато кацнаха, разполагаха с достатъчно време, за да се настанят в хотел „Уилард“, да си вземат по един душ и в осем да бъдат в Джорджтаун.

Таксито спря пред хотела в седем и десет. Първото, което Флечър попита портиера, бе за колко време се стига до Джорджтаун.

— За десетина-петнайсет минути — отговори мъжът.

— Тогава повикайте такси за осем без петнайсет.

Ани успя някак да си вземе душ и да облече официална рокля, а през това време мъжът й сновеше напред-назад из стаята и току си поглеждаше часовника. Отвори вратата на таксито в осем без девет минути.

— Закарайте ни на Ен Стрийт за… — Той си погледна часовника. — За девет минути.

— Не бързайте толкова — намеси се Ани, — ако Джени Брубейкър е като мен, ще ти бъде признателна да позакъснееш.

Таксиметровият шофьор се запровира през автомобилите, задръстили вечерните улици, и успя да спре пред къщата на председателя на партията в осем и две минути. Все пак знаеше кой ще плаща.

— Радвам се да ви видя отново, Флечър — рече Ал Брубейкър, след като им отвори. — А това е Ани, нали? Май не сме се срещали, но знам добре колко много помагате на партията.

— Помагам на партията ли? — учуди се тя.

— Нали сте член на училищното настоятелство в Хартфорд, а също на управителния съвет на болницата?

— Да, член съм — потвърди жената, — но винаги съм го смятала за обществена работа.

— Точно като баща ви — отбеляза Ал. — Между другото, как е старата лисица?

— Току-що му ходихме на свиждане — отвърна Флечър. — Изглежда много по-добре, поздравява ви. А, да, попита дали сте получили писмото му.

— Да, получих го. Не се дава, и туйто! — усмихна се Брубейкър. — Заповядайте да пийнем по нещо в библиотеката. Джени ще слезе всеки момент.

— Как е момчето ви?

— Благодаря, господин Голдблатс, добре е. Оказа се, че е изчезнал заради сърдечни дела.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Тъкмо сега му е времето да се влюбва. Е, чадо мое, имате ли да изповядате нещо?

— Да, отче, другата седмица по това време ще бъда председател на управителния съвет на най-голямата банка в щата.

— Другата седмица по това време може да не сте изпълнителен директор и на една от по-малките банки в щата.

— Защо мислите така? — попита Нат.

— Защото може да се окаже, че вместо да изпишете вежди, сте извадили очи. Вашите борсови посредници вероятно са ви предупредили, че е изключено до понеделник сутрин да се сдобиете с петдесет на сто от акциите на „Феърчайлд“.

— А, още не се знае — и досега съм убеден, че е по силите ни — възрази по-младият мъж.

— Добре, че и двамата не сме католици, господин Картрайт, инак вече щяхте да се червите, а аз щях да ви препоръчам да се молите усърдно. Все пак ми се струва, че покаянието е излишно: виждам избавление и за двама ни.

— А дали изобщо се нуждая от избавление, отче?

— И двамата се нуждаем и тъ… тъ… точно затова помолих да се срещнем. Тази битка не е от полза за никого от нас и ако продължи и след неделя, ще навреди и на двете банки — няма да се учудя и ако съсипе вашата.

На Нат му се искаше да възрази, ала знаеше, че Голдблатс е прав.

— И как ще изглежда това избавление? — попита той.

— Е, имам чувството, че мога да предложа решение, което е по-добро от молитвите — то ще пречисти и двама ни от греховете и дори може да ни донесе малка печалба.

— Чакам напътствията ви, отче.

— През годините, чадо мое, следя с интерес развитието ви. Вие сте много умен, изключително прилежен и преизпълнен с яростна решимост, ала онова, за което ви се възхищавам най-силно, е прямотата и почтеността ви, макар че един от нашите юрисконсулти ми втълпява точно обратното.

— Поласкан съм, отче, но не и изненадан.

— Излишно е. Аз съм човек, здраво стъпил на земята, и съм на мнение, че ако този път не успеете, можете да опитате отново след две години, а и по-късно — докато постигнете своето. Прав ли съм?

— Може и да сте прав, отче.

— Бяхте откровен с мен и аз ще ви отвърна със същото. След година и половина навършвам шейсет и пет и ми се ще да се оттегля на игрището за голф. Бих искал да предам на наследника си една преуспяла банка, а не болник, който постоянно се нуждае от лечение. Убеден съм, че вероятно вие сте решението на моя проблем.

— Пък аз си мислех, че съм причината за него.

— Още едно основание да опитаме да осъществим удар, дързък и същевременно далновиден.

— Смятах, че правя точно това.

— Още имате шансове да успеете, чадо мое, но от тактически съображения ми се ще да извъртим нещата така, сякаш е хрумнало на вас, а не на мен, което ще рече, господин Картрайт, че ще се наложи да ми се доверите.

— Цели четирийсет години отстоявате доброто си име, господин Голдблатс. Съмнявам се да ви се иска да го опетните броени месеци преди да се пенсионирате.

— Поласкан съм, млади момко, но и аз подобно на вас не съм изненадан от думите ви. Ето защо ми се ще да казваме, че вие сте помолили да се срещнем, за да предложите, вместо и занапред да водим битки, да заработим съвместно.

— Да заработим съвместно ли? — учуди се Нат.

— Наричайте го както искате, господин Картрайт, но ако двете банки се обединят, няма да загуби никой и което е по-важно, ще спечелят акционерите.

— И какви условия трябва да предложа на вас, да не говорим пък за управителния съвет?

— Банката да се нарича „Феърчайлд-Ръсел“ и през следващата година и половина аз да съм председател на управителния съвет, а вие — мой заместник.

— А какво ще стане с Том и Джулия Ръсел?

— И двамата очевидно ще бъдат поканени в управителния съвет. Ако след година и половина станете председател на управителния съвет, сам ще назначите заместника си, макар че според мен ще постъпите разумно, ако оставите Уесли Джаксън изпълнителен директор. Преди няколко години сам го поканихте във вашия управителен съвет, ето защо не смятам, че ще погледнете на него като на натрапник.

— Така си е, но това не решава въпроса с разпределението на дяловете.

— Днес вие, както и председателят на вашия управителен съвет притежавате по десет на сто от „Ръсел“. Жена му, на която поне според скромното ми мнение трябва да възложим портфолиото на новата обединена банка, по едно време държеше цели четири на сто от акциите. Подозирам обаче, че от няколко дни пускате на борсата именно тях.

— Може би сте прав, господин Голдблатс.

— Като оборот и печалба „Феърчайлд“ е пр… пр… приблизително пет пъти по-голяма от „Ръсел“, ето защо смятам, че след като направите предложението си, вие с господин Ръсел преспокойно бихте могли да поискате по четири на сто и да се съгласите на по три. Колкото до госпожа Ръсел, ми се струва, че едно на сто е един разумен процент. И тримата ще запазите, разбира се, пълния размер на сегашното си възнаграждение и премиални.

— А персоналът?

— Смятам през първата година и половина да запазим статуквото. След това ще решавате вие.

— И искате да ви направя това предложение, така ли, господин Голдблатс?

— Да.

— Извинявайте, че питам, но защо не се обърнете с него към управителния съвет на моята банка — да го разгледа?

— Защото юрисконсултите ни ще го отхвърлят. Поне на мен ми се струва, че господин Елиот си е поставил една-едничка цел: да ви унищожи. Аз също имам само една цел: да опазя доброто име на банката, на която съм служил над трийсет години.

— Защо тогава просто не уволните Елиот?

— Исках да го направя още в деня, когато от мое име изпрати онова позорно писмо, но не можех да допусна да признаем, че имаме вътрешни раздори само дни преди да се опитате да се сдобиете с контролния пакет акции. Направо не ми се мисли каква пушилка щеше да се вдигне в медиите, да не го… го… говорим пък, господин Картрайт, за акционерите.

— Но още щом научи, че предложението идва от мен, Елиот ще препоръча на управителния съвет да го отхвърли — напомни Нат.

— Така е — съгласи се другият банкер — и точно заради това вчера го пратих във Вашингтон, та в понеделник да ми докладва веднага щом Комисията по ценните книжа и борсите вземе решение за бъдещето на банката.

— Непременно ще надуши, че има нещо гнило. Знае прекрасно, че не се налага да седи цели четири дни във Вашингтон. Би могъл да се прибере в неделя вечер и в понеделник сутрин да ви докладва какво са решили в комисията.

— Така си е, господин Картрайт, но на секретарката ми й на… на… направило впечатление, че републиканците свикват във Вашингтон национална конференция за междинните избори, която ще приключи с вечеря в Белия дом. — Известно време по-възрастният мъж мълча. — Наложи се да впрегна всичките си връзки, докато уредя Ралф Елиот да получи покана за височайшия прием. Така че в момента той е доста зает. В местната преса постоянно се натъквам на съобщения за политическите му амбиции. Елиот, разбира се, отрича, от което подразбирам, че е вярно.

— Защо тогава изобщо сте го взели за юрисконсулт?

— Открай време работим с адвокатска кантора „Белман и Уейланд“ и докато не се заехме да изкупуваме акциите, така и не се бях сблъсквал с господин Елиот. Виня себе си, но поне се опитвам да поправя грешката. Е, нямам вашето предимство два пъти да съм губил от него.

— Предавам се! — рече Нат. — И какво ще правим оттук нататък?

— Беше ми драго да се срещнем, господин Картрайт, и днес следобед ще запозная управителния съвет с вашето предложение. За жалост един от членовете е във Вашингтон, но въпреки това се надявам надвечер да ви звънна и да ви съобщя каква е била реакцията.

— Ще чакам с нетърпение — рече Нат.

— Чудесно. После вече ще се срещнем лице в лице и ви предлагам да не протакаме, защото при така създалите се обстоятелства ми се ще да побързаме и до петък вечер да подпишем споразумението. — Мъри Голдблатс пак замълча. — Вчера, Нат — рече той след малко, — ме помолихте да ви направя услуга, сега и аз ще сторя същото.

— Да, разбира се — каза по-младият банкер.

— Отчето — далновиден човек — поиска дарение от двеста долара в замяна на това, че му използваме изповедалнята. Вече сме партньори и ми се струва, че е редно да си поделим разходите. Правя го на въпрос само защото членовете на управителния съвет ще се позабавляват доста, а сред приятелите си евреи ще запазя славата си на ревностен поборник на юдаизма.

— Ще се постарая, отче, да не губите заради мен тази слава — увери го по-младият мъж.

Излезе на пръсти от изповедалнята и забърза към южния вход, където, както видя, стоеше свещеник в дълга черна сутана и шапчица на главата. Извади от портфейла си две пет десет доларови банкноти и му ги подаде.

— Бог да те поживи, чадо мое — каза отчето, — но ми се струва, че можех да поискам двойно по-голямо дарение, стига да знаех в коя от двете банки да го внесе църквата.

Вече пиеха кафето, а Ал Брубейкър не бе и намекнал защо е поканил Флечър.

— Защо, Джени, не идете заедно с Ани в дневната, искам да обсъдим нещо с Флечър. И ние ще дойдем подир няколко минути. — След като жените излязоха, домакинът попита: — бренди, пура?

— Не, благодаря, Ал. Ще се задоволя с виното.

— Избрахте подходящо време да дойдете във Вашингтон. В края на тази седмица републиканците се готвят за междинните избори. Довечера Буш им е организирал прием в Белия дом, ето защо ние, демократите, не е зле да се покрием за някой и друг ден. Я ми кажете, как вървят нещата в партийната организация в Кънектикът?

— Днес имахме заседание на парламентарната група — обсъждахме подбора на кандидатите и както винаги, финансирането.

— Ще се кандидатирате ли отново?

— Да, вече го заявих.

— Подразбрах, че може би ще станете следващият председател на групата.

— Освен ако Джак Суейлс не реши да се кандидатира за длъжността — все пак е най-старият член на Сената в организацията.

— Джак ли? Та той още ли е жив? Готов съм да се закълна, че съм му ходил на погребението. Не, не ми се вярва партията да застане зад него, освен ако…

— Ако какво? — не се сдържа Флечър.

— Ако не решите да се кандидатирате за губернатор. — Флечър остави чашата с вино на масичката, да не би Ал да забележи, че ръката му трепери. — Сигурно сте обмисляли тази възможност.

— Да, обмислял съм я, но смятах, че партията ще подкрепи Лари Коник.

— Уважаваният заместник-губернатор — рече домакинът и запали пура. — Не, Лари е мъж на място, но си знае възможностите и слава Богу — малцина сред политиците могат да се похвалят с това. Миналата седмица на конференцията на губернаторите в Питсбърг разговарях с него. Каза, че на драго сърце ще остане в листите, но само ако с това ще помогне на партията. — Ал пое дълбоко от тютюневия дим, наслади му се и допълни: — Не, Флечър, вие сте на първо място сред избраниците и ако се съгласите да се включите в надпреварата, имате думата ми, че партията ще застане зад вас. Само това оставаше, да се изпокараме кой кандидат да издигнем. Нека запазим силите си за истинската битка с републиканците, защото техният избраник ще се опита да се възползва от популярността на Буш и схватката наистина ще бъде ожесточена, ако искаме да си запазим губернаторския пост.

— Имате ли представа кого ще издигнат? — попита младежът.

— Надявах се ти да ми кажеш — рече председателят на партията.

— Както личи, има двама сериозни кандидати, представители са на различни крила в партията: Барбара Хънтър, която е член на щатската Камара на представителите, но възрастта и славата й са срещу нея.

— Славата й ли? — учуди се Ал.

— Няма навика да печели — обясни Флечър, — макар че през годините е привлякла доста привърженици в партията, а както Никсън ни показа след загубата си в Калифорния, никога не бива да изключваме никого.

— Кой е вторият? — попита домакинът.

— Името Ралф Елиот говори ли ви нещо?

— Не — призна си другият мъж, — но ми направи впечатление, че е включен в делегацията на Кънектикът, която довечера ще присъства на приема в Белия дом.

— Да, член е на щатския централен комитет и ако бъде издигнат от партията, играта ще загрубее. Елиот не подбира средствата и често си служи с непозволени удари.

— Но може да се окаже, че освен предимство, това му е и ахилесовата пета.

— Едно ще ви кажа, боец е и не обича да губи.

— Същото твърдят и за вас — усмихна се Ал. — Друг?

— Въртят се още две-три имена, но засега няма нищо официално. Нека обаче не забравяме, че преди Ню Хампшир никой не беше чувал и за Картър.

— Ами този човек? — попита домакинът и му показа корицата на седмичното списание „Банкер“.

Флечър се взря в заглавието върху първата страница: „Следващият губернатор на Кънектикът?“

— Прочетете ли статията, Ал, ще видите, че ако двете банки се споразумеят, по всяка вероятност именно той ще оглави управителния съвет на „Феърчайлд“. Прегледах я набързо в самолета.

Ал разлисти списанието.

— Явно не сте стигнали до последния абзац — рече той и зачете на глас: "Макар и да се смята, че след като се оттегли, Мъри Голдблатс ще бъде наследен от Картрайт, нищо чудно председател на управителния съвет да стане неговият близък приятел Том Ръсел, в случай че управителният съвет на „Ръсел“ се съгласи републиканците да издигнат Картрайт за губернатор."

Двамата с Ани се прибраха в хотела и си легнаха, Флечър обаче така и не заспа, и то не само защото леглото и възглавницата му бяха прекалено меки. Ал бе настоял той да му съобщи какво е решил до края на месеца, за да има време да организира партията и тя да го подкрепи.

Ани се събуди малко след седем.

— Добре ли спа, скъпи? — попита тя.

— Почти не съм мигнал.

— Аз пък спах като къпана, но на мен не ми се налага да умувам дали да се кандидатираш за губернатор.

— Как така не ти се налага? — учуди се мъжът й.

— Смятам, че трябва да го направиш, не виждам какво те спира.

— Първо трябва да си поприказвам хубаво с Хари — едно е сигурно, той вече е мислил много по въпроса.

— Аз пък не съм толкова сигурна — възрази жена му. — Мен ако питаш, сега е погълнат от изборите на Луси за председател на ученическия съвет на класа.

— Е, може би ще се вредя и аз и ще го накарам да ми обърне поне малко внимание, за да обсъдим губернаторския пост в Кънектикът. — Флечър скочи от леглото. — Нали нямаш нищо против да пропуснем закуската и да хванем някой от ранните самолети? Иска ми се, преди да отида в Сената, да се отбия при баща ти.

Докато се връщаха, той почти не проговори: четеше и препрочиташе статията в „Банкер“, посветена на Нат Картрайт, вероятно новия заместник-председател на управителния съвет на „Феърчайлд“ или следващ губернатор на щат Кънектикът. Отново бе изумен колко много общи неща има помежду им..

— Какво ще питаш татко? — каза Ани, докато самолетът кръжеше над летище „Брадли Фийлд“.

— Първо, дали не съм прекалено млад.

— Но както изтъкна и Ал, вече има един губернатор, който е по-млад от теб, и двама, които са горе-долу на твоите години.

— Второ, каква според него е вероятността да спечеля.

— Надали ще ти отговори, докато не разбере кой ще ти бъде противник.

— И, трето, ставам ли за тази работа.

— Знам какво ще ти отговори, вече го обсъдих с него.

— Добре, че снощи се приземихме по-бързо във Вашингтон — отбеляза Флечър, когато самолетът тръгна да обикаля за трети път летището.

— Още ли смяташ да се отбиеш при татко, преди да отидеш в Капитолия? — попита Ани. — Сигурно вече седи в леглото и чака да чуе какви новини ще му занесеш.

— Винаги съм смятал да отида най-напред при Хари — отвърна мъжът й, докато изкарваше колата от летището, за да потегли по магистралата.

Беше ярка есенна утрин, когато сенатор Давънпорт се върна в града. Реши да изкачи хълма и да мине покрай Капитолия, а после да се отправи към болницата.

Излязоха на билото, Ани погледна през прозореца и се разрида неудържимо. Флечър отби от пътя. Прегърна жена си, вторачен над рамото й в сградата на Капитолия.

Националният флаг беше спуснат наполовина.

41.

Господин Голдблатс, който седеше на челно място, се изправи и се взря в изявлението, което бе подготвил предварително. Отдясно седеше Нат Картрайт, отляво — Том Ръсел. Останалите членове на управителния съвет се бяха разположили на столовете, подредени в редица зад Голдблатс.

— Госпожи и господа журналисти, имам удоволствието да обявя, че „Феърчайлд“ и „Ръсел“ се обединиха, за да създадат нова банка — „Феърчайлд-Ръсел“. Аз ще остана председател на управителния съвет, господин Нат Картрайт ще ми бъде заместник, а Том и Джулия Ръсел ще влязат в управителния съвет. Господин Уесли Джаксън и занапред ще бъде изпълнителен директор на новата банка. Мога да потвърдя, че банка „Ръсел“ е оттеглила искането да изкупи акциите на „Феърчайлд“, в близко бъдеще ще оповестим и как са разпределени дяловете. Ние с господин Картрайт с радост ще отговорим на въпросите ви.

Навсякъде в залата се вдигнаха ръце.

— Слушам ви — каза председателят и посочи жената на втория ред, с която се бяха уговорили какъв да бъде първият въпрос.

— Още ли възнамерявате в близко бъдеще да се оттеглите от председателския пост?

— Да, смятам да го направя и не е трудно да се досетите кой очаквам да ме наследи.

Той се извърна и погледна Нат точно когато друг журналист се провикна:

— Какво е мнението на господин Ръсел?

Господин Голдблатс се усмихна — бяха очаквали да ги попитат това. Извърна се наляво и рече:

— Господин Ръсел вероятно ще отговори на въпроса ви.

Том се усмихна добронамерено на репортера.

— Доволен съм, че двете водещи банки в щата се сляха, и за мен е чест да ме поканят в управителния съвет на „Феърчайлд-Ръсел“. — Той се усмихна. — Надявам се, че когато поеме управлението на банката, господин Картрайт ще ме повиши.

— Добре го каза — пошушна председателят, когато Том отново седна на мястото си.

Нат също стана и направи изявление, което бе премислил добре:

— Можете да не се съмнявате, че не след дълго наистина ще повиша господин Ръсел.

Голдблатс се усмихна и добави:

— Който следи тези неща отблизо, едва ли ще се изненада. Да! — каза той и посочи друг журналист.

— Ще последват ли съкращения?

— Не — рече Голдблатс. — Възнамеряваме да оставим на работа всички служители в „Ръсел“, но сред преките задължения на господин Картрайт е през следващата година да подготви цялостната реорганизация на банката. Все пак ми се ще да допълня, че госпожа Джулия Ръсел вече е назначена за шеф на новия отдел „Недвижими имоти“. Ние във „Феърчайлд“ наблюдавахме с възхищение колко добре се справя тя със строежа в Седър Уд.

— Мога ли да попитам защо вашият юрисконсулт — Ралф Елиот — отсъства днес? — обади се някой от дъното на залата.

Поредният въпрос, който Голдблатс беше очаквал, макар и да не видя кой точно го е задал.

— Господин Елиот е във Вашингтон, окръг Колумбия. Снощи е бил на вечерята, давана от президента Буш в Белия дом, инак днес сутринта щеше да бъде тук с нас. Други въпроси?

Така и не спомена „откровената размяна на мнения“ с Елиот по телефона рано сутринта.

— Днес разговарях с господин Елиот — рече същият журналист, — имате ли някакъв коментар за изявлението, което е дал за средствата за масово осведомяване?

Нат се вцепени, Голдблатс се изправи отново — този път по-бавно.

— На драго сърце, стига да знаех какво се казва в него. Журналистът се вторачи в единствения лист хартия, който държеше, и зачете:

— „Радвам се, че господин Голдблатс сметна за разумно да се вслуша в съвета ми и да обедини двете банки, вместо да продължи изтощителната, пагубна битка, от която не печели никой.“ — Възрастният банкер се усмихна и кимна. — „В Управителния съвет влизат трима членове, които в близко бъдеще биха могли да заменят сегашния председател на управителния съвет, но тъй като ги смятам за съвсем неподходящи да заемат длъжност, изискваща пълно доверие, отсъдих, че нямам друг избор, освен да напусна съвета и да се оттегля като юрисконсулт на банката. С тази уговорка й пожелавам успех в бъдеще.“

Усмивката на възрастния банкер бързо помръкна, той не успя да преглътне гнева:

— Зъ… зъ… засега нямам какво да кажа и закривам пр… пр… пресконференцията. — Стана и следван на крачка от Нат излезе от залата. — Не спази уговорката, негодникът му с негодник — подвикна вбесен Голдблатс, докато вървеше по коридора към заседателната зала.

— А каква беше тя? — попита Нат, като се помъчи да запази самообладание.

— Съгласих се да съобщим, че Елиот е участвал в успешните преговори, ако той подаде оставка като юрисконсулт и без повече коментари напусне новото търговско дружество.

— Имате ли го в писмен вид?

— Не, разбрахме се снощи по телефона. Елиот обеща днес да го потвърди и писмено.

— Е, отново напусна сцената, целият окичен с рози — рече Нат.

Голдблатс спря пред вратата на заседателната зала и се извърна към по-младия мъж.

— Не, по-скоро оплескан с лайна — отсече той. — Но този път не зъ… зъ… не знае с кого си има работа.

Едва на погребението на някого разбираме доколко той е бил обичан приживе.

Катедралата „Сейнт Джоузеф“, където щеше да бъде отслужено опелото на Хари Гейтс, бе препълнена до краен предел доста преди хорът да излезе от вестиария. Шефът на полицията Дон Кълвър реши да отцепи района, така че хората, стекли се в църквата, да слушат от стъпалата и от улицата службата, предавана и по високоговорители.

Кортежът спря пред входа на катедралата и почетната стража качи ковчега. Марта вървеше заедно със сина си, зет й и дъщеря й бяха зад тях. Множеството, струпало се по стълбите, отстъпи, за да им стори път. Хората вътре в катедралата загледаха как един от свещениците отвежда госпожа Гейтс на предната седалка. Докато вървяха, Флечър забеляза, че баптисти и юдеи, епископанци и мюсюлмани, методисти и мормони са се стекли, за да отдадат последна почит на един католик.

Епископът започна опелото с молитва, избрана от Марта и последвана от химни и библейски откъси, които Хари бе обичал. Джими и Флечър казаха по няколко прощални думи, после председателят на партията Ал Брубейкър се качи на стълбите на дървения амвон, за да се обърне със слово към опечалените.

Той огледа препълнената катедрала и известно време мълча.

— На пръсти се броят политиците, вдъхващи уважение и обич — подхвана Брубейкър, — но ако днес беше тук с нас, Хари щеше да се убеди, че е един от тези избраници. Виждам между вас мнозина, които не познавам — продължи председателят на партията и направи кратка пауза, — значи са републиканци. — Хората в църквата се засмяха, насъбралите се отпред на улицата изръкопляскаха. — Хари беше човек, който, помолен от президента да се кандидатира за губернатор, отвърна простичко: „Още не съм си свършил работата като сенатор, издигнат от Хартфорд.“ Така и не се кандидатира. Като председател на партията съм бил на погребения на президенти, на губернатори, сенатори, конгресмени, на богати и всесилни, това погребение обаче е различно, защото на него са се стекли и обикновени хора, дошли да кажат просто: „Благодарим ти!“ Хари Гейтс беше вироглав, словоохотлив, непоправим, вбесяващ. Но и страстно отстояваше каузите, в които вярваше. Беше предан на приятелите си и справедлив с противниците, всички ние търсехме приятелството му просто защото то правеше живота ни по-богат. Хари Гейтс не беше светец, но пред портата на небесата ще го чакат светци, които да го посрещнат. Нека благодарим на Марта, задето споделяше мечтите на Хари, повечето от които се сбъднаха — остава да се изпълни една. Да благодарим на сина и дъщеря му — Джими и Ани, с които той се гордееше неимоверно. Да благодарим и на Флечър, любимия му зет, върху когото се стовари незавидното бреме да поеме щафетата.

Да благодарим и на внучка му Луси, която броени дни след смъртта му оглави ученическия съвет на своя клас. Съединените щати загубиха човек, който служеше на родината си и тук, и в чужбина, във война и в мир. Хартфорд загуби човек, който работеше неуморно за града — трудно ще намерите кой да го замени. Преди няколко седмици Хари ми прати писмо. — Брубейкър замълча. — Какъв наглец — искаше ми пари за любимата си болница. Закани се да не ми проговори никога повече, ако не пратя чек. Претеглих всички „за“ и „против“, съдържащи се в заканата му. — Трябваше да мине доста време, докато заглъхнат смехът и ръкоплясканията. — Накрая жена ми — къде ще ходи — прати чека. Защо да си кривя душата, на Хари и през ум не му минаваше, че ако ти поиска, няма да му дадеш. Защото цял живот даваше, раздаваше се, а сега ние трябва да сбъднем тази негова мечта и да изградим в негова памет болница, с каквато той би се гордял. Миналата седмица прочетох във „Вашингтон Поуст“, че е починал сенатор Хари Гейтс — днес сутринта дойдох в Хартфорд и минах с автомобила покрай старческия дом, покрай библиотеката и фондацията за построяване на болница, носещи все неговото име. Когато утре се прибера, ще напиша на „Вашингтон Поуст“: „Грешите. Хари Гейтс още е жив, много жив!“ — Господин Брубейкър замълча, взря се в насъбралите се и спря поглед върху Флечър. — „Той беше истински мъж, кога ли ще се роди друг като него?“

Пред катедралата Марта и Флечър благодариха на Ал Брубейкър за топлите думи.

— Ако не бях казал всичко това — отвърна мъжът, — Хари щеше да застане до мен на амвона и да ми нареди да започна отначало. — Председателят на партията се ръкува с Флечър. — Не прочетох открай докрай последното писмо на Хари до мен, но съм сигурен, че искате да видите заключителния абзац.

Бръкна във вътрешния си джоб, извади писмото, разгъна го и го подаде на Флечър. Той прочете последните думи на Хари, погледна председателя на партията и кимна.

Том и Нат слязоха заедно по стълбите пред катедралата и се сляха с множеството, което лека-полека се разотиваше.

— Жалко, че не го познавах по-добре — каза Нат. — Знаеш ли, че когато се оттегли от Сената, го поканих в управителния съвет? — Том кимна. — Написа ми — при това на ръка — много мило писмо, в което обясняваше, че ще участва само в един управителен съвет — на болницата.

— Срещал съм го само два-три пъти — рече другият мъж, — беше си луд, но човек не може да не е луд, ако е решил цял живот да търкаля камъните нагоре по баира. Не ме издавай, но Хари Гейтс е единственият демократ, за когото някога съм гласувал.

Нат се засмя.

— И ти ли?

— Какво ще кажеш, да препоръчам ли на управителния съвет да дари на фонда за построяване на болницата петдесет хиляди долара? — попита Том.

— А, не — възрази приятелят му. Том го погледна изненадан. — Веднага след като продаде акциите си в „Ръсел“, сенаторът дари на болницата сто хиляди долара. Най-малкото, което можем да сторим, е да последваме примера му.

Том кимна, извърна се и видя, че госпожа Гейтс стои в горния край на стълбите пред катедралата. Реши следобед да й напише писмо, към което да приложи чека.

— Виж кой се ръкува с вдовицата — въздъхна той.

Нат се извърна рязко: Ралф Елиот държеше ръката на Марта Гейтс.

— Нима си изненадан! — възкликна той. — Направо го чувам как й казва, че се радва, задето Хари се е вслушал в съвета му, продал е акциите на „Ръсел“ и е спечелил цял милион.

— Божичко, започваш да мислиш като него — рече приятелят му.

— Налага ми се, ако искам да оцелея през следващите месеци.

— Това вече не стои на дневен ред — възрази другият мъж. — Всички в банката виждат в теб следващия председател на управителния съвет.

— Не ти говоря за председателското място — рече Нат.

Том спря пред стълбите на банката и се извърна към най-стария си приятел. — Ако Ралф Елиот се самопредложи за кандидат на републиканците за губернатор, ще се състезавам с него. — Той пак погледна към катедралата. — И този път ще го победя.

42.

— Госпожи и господа, Флечър Давънпорт, следващият губернатор на щат Кънектикът.

На Флечър му стана весело, че броени мигове след като са го излъчили за кандидат на демократите, вече го представят като следващия губернатор: никой и не намекваше, че може да има съперник и да загуби. Помнеше много добре как постоянно са наричали Уолтър Мондейл следващия президент на Съединените щати и той накрая се е озовал посланик в Токио, а в Белия дом се е нанесъл Роналд Рейгън.

Веднага щом Флечър бе звъннал на Ал Брубейкър, за да потвърди, че ще се кандидатира, партийната машина се беше задействала и бе застанала зад него. Иззад парапета надзърнаха още една-две глави на демократи, които обаче тутакси се скриха досущ ламаринени патета на стрелбище.

Накрая се оказа, че единствената съпротива, на която се е натъкнал, е някаква жена, член на Конгреса, която не бе направила на никого нищо лошо — или добро, — че да я запомнят. Ала след като в първичните избори през септември Флечър я победи, партийната машина тутакси я изкара страховит противник, направо разгромен от най-силния кандидат, когото партията била издигала от години насам. Дълбоко в себе си обаче Флечър си знаеше, че жената не е нищо повече от книжен тигър и истинската схватка ще започне едва след като и републиканците излъчат своя знаменосец.

Барбара Хънтър бе, както винаги, дейна и решителна, но никой не вярваше, че именно тя ще оглави списъка с кандидатите на републиканците. Ралф Елиот вече се радваше на подкрепата на доста ключови членове на партията и където и да отвореше уста, и пред много хора, и в по-тесен кръг, неизменно подмяташе името на приятеля си — дори понякога на близкия си приятел — Рони. До Флечър обаче често достигаха и слухове, че мнозина републиканци търсели равностоен съперник на Елиот и се заканвали, че ако не намерят, ще се въздържат от гласуване и дори ще подкрепят демократите. Флечър тръпнеше от нетърпение да разбере кой ще бъде негов противник. В края на август вече си мислеше, че ако залагат на изненадата, републиканците са попрекалили с това дразнещо протакане.

Погледна множеството пред себе си. Това бе четвъртата му реч за деня, а още нямаше и дванайсет часът. На неделните обеди му липсваше Хари, с когото да обсъдят идеите и да видят какво още липсва. Луси и Джордж с радост се впуснаха да му помагат и покрай това Флечър си помисли колко великодушен е бил навремето Хари, когато и той му е правел предложения, които сенаторът вероятно е чувал за стотен път, а не се е издавал с нищо. Но следващото поколение не остави у Флечър никакво съмнение какво очакват учениците в „Хочкис“ от своя губернатор.

Четвъртата му реч оная заран не се отличаваше съществено от предишните три: в завода „Пепридж Фарм“ в Норуок, в седалището на „Уифъл Бол“ в Шелтън и в работилници „Станли“ в Ню Бритън. Флечър променяше само някой и друг абзац, така че да подчертае, че без приноса на насъбралите се икономиката на щата е нямало да бъде в такова цветущо състояние. Последва обяд с „Дъщерите на американската революция“, където той пропусна да спомене шотландското си потекло, сетне Флечър държа още три речи и приключи с вечеря за набиране на средства, донесла има-няма десетина хиляди долара.

Някъде в полунощ се пъхна тихо в леглото и прегърна потъналата в сън Ани, която само въздъхна. Навремето беше чел някъде, че по време на предизборната кампания на Рейгън го забелязали да прегръща стълба на улична лампа. Тогава се беше засмял, сега обаче никак не му беше до смях.

— „Ромео, Ромео, къде си, Ромео?“

Волю-неволю, Нат трябваше да се съгласи с преценката на сина си. Жулиета беше хубавка, ала не беше от момичетата, по които Люк ще хлътне. В драмсъстава имаше още пет млади жени и Нат се опита да отгатне коя ли е избраницата на момчето. Когато след края на първо действие завесата се спусна, той си помисли, че синът му е играл проникновено, и се преизпълни с гордост, докато слушаше как публиката ръкопляска. Майка му и баща му бяха гледали представлението предната вечер и бяха споделили, че са изпитали същата гордост, както навремето, когато Нат е играл в същата зала Себастиан.

Всеки път, щом Люк слезеше от сцената, Нат се улавяше, че се връща в мислите си към телефонния разговор, който сутринта бе провел с Вашингтон. Секретарката беше решила, че Том си прави поредната шегичка, когато някакъв мъж обясни по телефона, че президентът на САЩ търси Нат.

Той неволно се изправи, щом чу гласа на Джордж Буш.

Президентът го поздрави, задето „Феърчайлд-Ръсел“ е избрана за банка на годината — оправданието да го потърси, — а после добави простичко:

— Мнозина в партията се надяват да се съгласите да ви издигнем за губернатор. Вие, Нат, имате в Кънектикът много приятели и поддръжници. Дано скоро се намери повод да се видим.

След час цял Хартфорд вече знаеше, че се е обаждал президентът: телефонистките също си имаха нещо като съобщителна мрежа. Нат сподели само със Су Лин и Том, които не изглеждаха изненадани.

— „За любовта ти всичко аз бих дал…“

Бащата отново насочи вниманието си към пиесата. Вече го спираха на улицата и казваха:

— Надявам се да се кандидатирате за губернатор, Нат…

Наричаха го и „господин Картрайт“. Когато тази вечер влязоха със Су Лин в залата, той забеляза, че хората се извръщат и го заглеждат. Докато пътуваха с жена му към „Тафт“, я бе попитал не дали да се кандидатира, а само:

— Как мислиш, дали ще се справя?

— Според президента — да — отвърна тя.

Когато след сцената в гробницата завесата се спусна, Су Лин отбеляза:

— Направи ли ти впечатление, че ни заглеждат? — Тя помълча и добави: — Явно трябва да свикваме, че синът ни е звезда.

Как само умееше в миг да връща Нат на земята, каква прекрасна съпруга на губернатор щеше да излезе от нея!

Участниците в представлението бяха поканени заедно с родителите си на вечеря у директора и Нат и Су Лин се отправиха към къщата му.

— Дойката е.

— Да, игра прочувствено — съгласи се Нат.

— Ох, глупчо такъв, имах предвид, че Люк се е влюбил в нея.

— Откъде си толкова сигурна?

— По време на аплодисментите се държаха за ръка, Шекспир едва ли е включил това в пиесата си — отвърна жена му.

— Е, след малко ще разберем дали си права — каза той, докато влизаха в къщата на директора.

Завариха Люк да пие кока-кола в коридора.

— Здравей, татко — поздрави момчето, след като се извърна към тях. — Това е Кати Маршал, играеше дойката. — Су Лин се помъчи да не се подсмихва. — А това е майка ми. Кати беше невероятна, нали? Всъщност смята да следва актьорско майсторство в „Сара Лорънс“.

— Да, наистина беше добра, но и ти игра нелошо — отбеляза баща му. — Двамата с майка ти се гордеем много с теб.

— Гледали ли сте и друг път пиесата, господин Картрайт? — попита Кати.

— Да, докато бяхме със Су Лин в Стратфорд. Дойката се изпълняваше от Силия Джонсън, вие обаче едва ли сте я чували.

— „Кратка среща“ — възкликна начаса момичето.

— Ноуел Хауард — допълни Люк.

— Партнираше й Тревър Хауард — обясни Кати.

Нат кимна към сина си, който още беше в костюма на Ромео.

— Сигурно си първият Ромео, влюбил се в дойката — подметна Су Лин.

Кати грейна в усмивка.

— Страда от едипов комплекс — рече тя. — А как играеше Силия Джонсън? Като студентка преподавателката ми по актьорско майсторство е гледала пиесата с лейди Едит Евънс в тази роля и ми каза, че тя е изпълнявала дойката досущ като даскалица в началното училище: строга и сурова, но преизпълнена с любов.

— Не, Силия Джонсън я играеше като притеснителна и разсеяна, но също много любвеобилна.

— Виж ти! Трябва да проверя кой е режисьорът. Е, щеше ми се да съм Жулиета, но не съм достатъчно красива — допълни някак делово момичето.

— Красива си, и още как! — възрази Люк.

— Ти не си безпристрастен, не можеш да съдиш — рече момичето и го хвана за ръка. — Така де, носиш очила още от четиригодишен.

Нат й се усмихна и си помисли какъв късметлия е Люк, че има приятелка като Кати.

— Защо през лятото не дойдеш да ни погостуваш няколко дни? — покани я той.

— С удоволствие, господин Картрайт, стига да не ви притеснявам — отвърна Кати. — Не искам да ви се пречкам.

— Да ми се пречкаш ли? — учуди се той.

— Да, Люк ми каза, че се кандидатирате за губернатор.

„Местен банкер се кандидатира за губернатор“, гласеше огромното заглавие на първата страница на „Хартфорд Курант“. На вътрешната страница бе поместен обширен материал за блестящия млад финансист, преди двайсет и пет години удостоен с орден „За храброст“ и прочул се с ролята, която е изиграл при сливането на малката семейна банка „Ръсел“ с нейните единайсет клона и „Феърчайлд“ със сто и два клона из целия щат. Нат се усмихна, припомнил си своята изповед в „Сейнт Джоузеф“ и колко тактично Мъри Голдблатс е продължил да внушава на всички, че идеята е хрумнала най-напред именно на Нат. Той бе продължил да усвоява ценни уроци от възрастния банкер, който не сваляше нито гарда, нито високите си изисквания.

В уводната статия в „Курант“ се подчертаваше, че с решението си да се състезава с Ралф Елиот за номинацията на републиканците Нат е открил надпреварата и че и двамата са изявени професионалисти в своята област. Авторът на материала не проявяваше пристрастие към единия или другия и обещаваше да отразява честно и почтено дуела между банкера и юриста, известни с това, че се недолюбват.

„Госпожа Хънтър също се е кандидатирала“, добавяха някак между другото в последния абзац, от което личеше какво е становището на вестника за шансовете й сега, след като Нат също се е включил в надпреварата.

Той остана доволен от начина, по който печатът и телевизионните канали са отразили решението му, но още по-доволен бе от отклика на обикновените хора по улиците. Том си беше взел двумесечен отпуск, за да ръководи предизборната кампания на своя приятел, а Мъри Голдблатс дари на щаба доста голяма сума.

Първото заседание на предизборния щаб се състоя същата вечер у Том, където той обясни на внимателно подбраните си сътрудници какво им предстои през следващия месец и половина.

Почти нищо не можеше да възмезди Нат, задето всеки Божи ден става преди изгрев слънце и си ляга след полунощ, ала сред малките му неочаквани награди бе разпалеността, с която Люк се включи в кампанията. През цялата ваканция придружаваше баща си навсякъде, често взимаше и Кати. От ден на ден Нат я харесваше все повече и повече.

Трябваше му малко време, докато свикне с новия график и с това, че Том току му напомняше да не подвиква на доброволците и постоянно да им благодари, колкото и незначително да е стореното от тях, колкото и лошо да са се справили.

Но дори с шест речи и десетина срещи на ден усвояването на тези правила вървеше трудно.

Бързо установиха, че Елиот е започнал кампанията си преди доста седмици с надеждата ранното начало да му даде предимство, каквото никой няма да е в състояние да заличи. Не след дълго Нат разбра, че първото гласуване вътре в партията, което щеше да се състои в Ипсуич и носеше само седемнайсет електорални гласа, е точно толкова важно, както гласуването в щат Ню Хампшир по време на президентските избори. Нат обиколи всички, които щяха да се включат в първичните избори, и отново затвърди впечатлението си, че Елиот го е изпреварил. Противникът му бе привлякъл на своя страна доста от делегатите, въпреки това имаше и колебаещи се, които още не бяха решили за кого да гласуват или просто не харесваха юриста.

Дните отминаваха и Нат все повече се убеждаваше, че от него се очаква да бъде на две места едновременно: първичните избори в Челси бяха само два дни след конференцията в Ипсуич. Елиот почти не мърдаше от Челси, убеден, че победата в Ипсуич вече му е в кърпа вързана.

Вечерта след гласуването Нат се върна в Ипсуич и чу как председателят на местната организация оповестява, че Елиот е грабнал десет от електоралните гласове, а той си е осигурил седем. Макар и да тръбяха, че са удържали съкрушителна победа, хората на Елиот не успяха да прикрият разочарованието си. Веднага след като чу резултатите, Нат изтича при автомобила и към полунощ Том го върна в Челси.

За негова изненада местните вестници пренебрегваха резултатите в Ипсуич с твърдението, че не мнението на шепа партийни апаратчици, а именно Челси с неговите единайсет хиляди избиратели е много по-показателен за отношението на хората към двамата кандидати. Пък и по улиците, в търговските центрове, при порталите на фабриките, в училищата и клубовете Нат се чувстваше много по-спокоен, отколкото по задимените стаи, където — ще не ще, слушаше хора, убедени, че имат дадено им от Бога право да определят кандидатите.

След като половин месец не подви крак, сподели с Том колко насърчен е от думите на мнозина избиратели, че ще подкрепят него. Но дали те не казваха същото и на Елиот?

— Нямам представа — призна си Том, докато отиваха с автомобила на поредната предизборна среща, — мога обаче да ти кажа, че парите ни се топят като пролетен сняг. Ако утре претърпим тежко поражение, вероятно ще се наложи да се оттеглим от надпреварата, оказала се най-късата в историята. Бихме могли, разбира се, да разгласим, че те подкрепя Буш, тогава със сигурност ще привлечем на твоя страна доста избиратели.

— И дума да не става — отсече Нат. — Разговорът беше частен, президентът не е поемал никакви ангажименти.

— Но Елиот разказва под път и над път как е ходил в Белия дом при стария си приятел Джордж, сякаш са вечеряли само двамата.

— А как според теб реагират другите от делегацията на републиканците?

— Обикновеният избирател не се вълнува от такива подробности — напомни Том.

— Никога не го подценявай — предупреди приятелят му.

Нат не помнеше почти нищо от първичните избори в Челси освен може би, че цял ден не е подвил крак. Когато малко след полунощ оповестиха, че Елиот е спечелил с шест хиляди сто и девет гласа за него и пет хиляди триста и два за Картрайт, единственото, което Нат попита, бе дали могат да си позволят да продължат, след като сред делегатите Елиот води с двайсет и седем на десет гласа.

— Пациентът още диша — отвърна Том, — но положението наистина не е никак розово. Сега всичко ще се реши в Хартфорд и ако Елиот победи и там, няма как да спрем лавината — ще ни помете, и толкоз. Пак бъди благодарен, че имаш работа, където да се върнеш — допълни той с усмивка.

Госпожа Хънтър, която бе спечелила едва два електорални гласа, се призна за победена, след което разгласи, че се оттегля от надпреварата и в скоро време ще обяви зад кого от кандидатите застава.

Нат с радост се прибра в родния град, където хората по улиците го поздравяваха като приятел. Том съзнаваше, че трябва да хвърлят всичките си сили в Хартфорд не само защото това бе последната им възможност, но и защото като столица на щата градът носеше най-много електорални гласове, общо деветнайсет, освен това щеше да се приложи отколешното правило, че който победи, взима всички гласове, така че ако събереше повече гласове, Нат щеше да поведе с общо двайсет и девет на двайсет и седем гласа. Загубеше ли, щеше да разопакова куфарите и да си остане у дома.

По време на кампанията кандидатите бяха канени да посещават заедно различни мероприятия, но отидеха ли, обикновено се правеха, че не се познават, и никога не спираха да разменят по някоя дума.

Три дни преди първичните избори от проучване на общественото мнение, поместено в „Хартфорд Курант“, се разбра, че Нат води с два пункта пред своя съперник, пак в същия вестник пишеше и че госпожа Барбара Хънтър е призовала привържениците си да гласуват за Картрайт. Тъкмо от такъв допълнителен тласък се нуждаеше кампанията на Нат. На другата сутрин му направи впечатление, че много повече минувачи спират на улицата, за да му стиснат ръката.

Беше в търговски център „Робинсън“, когато получи съобщението от Мъри Голдблатс: „Трябва да те видя спешно.“ Мъри не беше от хората, които ще употребят думата „спешно“, ако наистина въпросът не търпеше отлагане. Нат остави сътрудниците си от предизборния щаб с обещанието, че ще се върне бързо. Те обаче не го видяха повече този ден.

Когато отиде в банката, секретарката му каза, че председателят на управителния съвет е в заседателната зала заедно с господин и госпожа Ръсел. Нат влезе при тях и седна на обичайното си място срещу Мъри, но лицата на тримата му колеги не вещаеха нищо добро.

— Доколкото разбрах, довечера ще има градско събрание, на което ще говорите и двамата с Елиот.

— Да — потвърди Нат, — това е най-голямото мероприятие преди гласуването утре.

— Имам шпионка в лагера на Елиот — продължи Мъри — и тя ми съобщи, че били подготвили за довечера въпрос, който ще извади от релси кампанията ти, само не е разбрала за какво е, а и не смее да подпитва, да не би да я заподозрат. Досещаш ли се за какво могат да се заядат?

— Не — призна си Нат.

— Дали Елиот не е разбрал за Джулия? — попита тихо Том.

— Джулия ли? — изненада се Мъри.

— Не, не жена ми — поясни по-младият мъж. — Първата госпожа Къркбридж.

— Не съм и подозирал, че е имало и първа госпожа Къркбридж.

— Откъде да заподозрете! — възкликна Том. — Аз обаче винаги съм се притеснявал, че истината ще излезе наяве.

Мъри заслуша съсредоточено разказа му как се е запознал с жената, представила се за Джулия Къркбридж, как тя е подписала банковия чек и после е изтеглила всичките пари до последния цент в сметката си.

— Къде е сега чекът? — поинтересува се Мъри.

— Вероятно е забутан някъде из кметството.

— Значи можем да очакваме, че Елиот се е докопал до него. Вие нарушили ли сте закона?

— Не, не сме, затова пък не сме спазили писменото си споразумение с градския съвет — обясни Том.

— А търговският център в Седър Уд пожъна голям успех и носи на всички, свързани с него, добра печалба — допълни Нат.

— В такъв случай можем да постъпим по два начина — натърти старият банкер. — Или хващаш бика за рогата и още Днес следобед подготвяш изявление, или изчакваш да видиш дали довечера бомбата ще гръмне и се молиш да разполагаш с отговори на всички въпроси, които ще ти зададат.

— Ти какво ми препоръчваш? — попита Нат.

— Лично аз не бих предприемал нищо. Първо, информаторката ми може и да греши и, второ, изненадата, която ти готвят, може и да няма нищо общо със Седър Уд, защо да разлайваш излишно кучетата?

— Но с какво тогава биха могли да ме притиснат? — продължи да умува Нат.

— Ребека? — напомни му Том.

— Какво Ребека? — учуди се другият мъж.

— Че е забременяла от теб и ти си я принудил да направи аборт.

— Какво престъпление е това! — възкликна Мъри.

— Освен ако тя не тръгне да твърди, че си я изнасилил.

Нат се засмя.

— Елиот за нищо на света няма да отвори дума за това, понеже бащата можеше да е и той, пък и абортите не влизат в образа му „по католик и от папата“.

— А защо ти да не нанесеш първия удар? — попита Мъри.

— В смисъл?

— Нали Елиот се е видял принуден да напусне „Алегзандър, Дюпон и Бел“ едновременно със старши съдружника, защото от сметка на клиент са изчезнали половин милион долара?

— Не, няма да падам чак толкова ниско — отсече Нат. — При всички положения така и не се доказа, че Елиот има пръст в тази работа.

— Има, как да няма! — възкликна възрастният банкер. Том и Нат се взряха в него. — Въпросният клиент ми е приятел и ми звънна да ме предупреди още щом разбрал, че Елиот ни е станал юрисконсулт.

Нат въздъхна.

— Дори и да е така, няма да го направя.

— Добре де, ще го победим по неговите условия, а това ще рече, че днес следобед трябва да подготвим отговорите на въпросите, които биха могли да ти зададат — рече Мъри.

В шест часа Нат си тръгна направо изстискан от банката. Обади се по телефона на Су Лин да й каже какво е станало.

— Искаш ли да дойда с теб довечера? — попита тя.

— Не, цветенце, но можеш ли да намериш някаква работа на Люк? Щом ще ми вадят кирливите ризи, предпочитам той да не присъства в залата. Знаеш го колко е чувствителен понякога, после ще има да преживява.

— Ще го заведа на кино, в „Аркейдия“ дават някакъв френски филм, който двамата с Кати вече цяла седмица ме врънкат да гледаме.

Вечерта, когато отиде в хотел „Гудуин Хаус“, Нат се постара да поприкрие притеснението си. Влезе в просторния ресторант и го завари пълен: седемстотин местни предприемачи си говореха помежду си. Кого ли подкрепяха? Подозираше, че мнозина още не са решили — както напомняха и проучванията на общественото мнение, десет на сто от избирателите продължаваха да се колебаят. Оберкелнерът го упъти към масата, сложена на челно място, където Елиот разговаряше с председателя на местната партийна организация — Мани Фридман. Той се извърна да го поздрави. Елиот се надвеси и му стисна много театрално ръката. Нат побърза да седне и започна да пише нещо върху опакото на листа с менюто.

Председателят на партийната организация призова към тишина и представи „двамата мъже тежка категория, притежаващи всички качества да станат нашия следваш губернатор“, сетне покани Елиот да каже няколко встъпителни думи. Нат не го беше чувал да говори толкова лошо. После дадоха думата и на него и когато отново седна на мястото си, той бе готов да признае пръв, че не се е представил кой знае колко по-добре. Помисли си, че първият рунд е завършил нула на нула.

Фридман даде думата и на присъстващите — да задават въпроси, и Нат се запита кога и откъде ще бъде пусната бомбата. Докато чакаше първия въпрос, огледа внимателно залата.

— Какво е становището на кандидатите по проектозакона за просветата, обсъждан в Сената? — попита някой от последната маса.

Нат насочи вниманието към алинеите в проектозакона, които според него трябваше да се преработят, а Елиот напомни, че е получил бакалавърска степен именно в Университета на щат Кънектикът.

Вторият човек, задал въпрос, се вълнуваше от новия подоходен данък в щата и дали двамата кандидати обещават, че няма да го вдигат. Отговорите и на двамата гласяха: „Да, обещавам.“

Третият въпрос засягаше отношението на кандидатите към престъпността и най-вече към непълнолетните закононарушители. Елиот отвърна, че всички те трябвало да бъдат пратени зад решетките — да им е за поука. Нат не беше толкова сигурен, че затворът е отговор на всички проблеми, и каза, че може би няма да е зле да разгледат някои от нововъведенията, които щат Юта е внесъл в наказателното си законодателство.

След като той си седна на стола, председателят пак се изправи и огледа насъбралите се — дали има и други въпроси. Още щом непознатият стана, Нат се досети, че именно той е подставеното лице. Мъжът изобщо не го погледна, затова пък се извърна към Елиот, който пишеше нещо, уж не го забелязва.

— Слушаме ви, господине — каза Фридман и го посочи.

— Разрешете да попитам, господин председателю, дали някой от кандидатите е престъпвал някога закона?

Елиот скочи веднага на крака.

— Многократно — провикна се той, — само миналата седмица ме глобиха три пъти за неправилно паркиране, ето защо веднага щом ме изберат, ще премахна някои от ограниченията за спиране в центъра на града.

„Добре го каза — помисли Нат, — дори е подбрал много точно момента.“

Цялата зала бе огласена от бурни аплодисменти. Нат се изправи бавно и се извърна към съперника си.

— Лично аз няма да променям законите за удобство на господин Елиот, защото смятам, че в центъра на градовете ни трябва да има по-малко, а не повече превозни средства. Сигурно няма да събера овациите, но все някой трябва да се изправи и да предупреди хората, че не ни чака нищо добро, ако продължаваме да произвеждаме все по-големи автомобили, които харчат все повече гориво и бълват все по-отровни газове. Длъжни сме да завещаем на децата си по-добро наследство, а и не искам да бъда избран само благодарение на остроумни подмятания, които, веднъж встъпя ли в длъжност, веднага ще забравя.

Седна под буря от ръкопляскания — надяваше се Фридман да премине към другите въпроси, мъжът обаче продължаваше да стои прав.

— Но вие, господин Картрайт, не отговорихте на въпроса ми дали някога сте нарушавали закона.

— Поне аз не знам да съм го правил — отвърна Нат.

— А в банка „Ръсел“ не сте ли осребрили чек за три милиона и шестстотин хиляди долара, макар и да сте знаели, че парите в сметката вече са изтеглени и подписът върху чека е подправен?

Мнозина в залата зашушукаха и се наложи Нат да поизчака, преди да отговори.

— Да, една твърде изобретателна мошеница открадна тези пари от банка „Ръсел“, но тъй като дължахме сумата на градския съвет, реших, че нямаме друг избор, освен да я изплатим до последния цент.

— Съобщихте ли в полицията за кражбата? Все пак тези пари не са били ваши, били са на клиентите на банка „Ръсел“ — не мирясваше мъжът.

— Не, защото имахме всички основания да смятаме, че парите са били изнесени в чужбина, и си давахме сметка, че е невъзможно да си ги върнем.

Още щом изрече това, Нат разбра, че отговорът му едва ли е удовлетворил и човека, който е задал въпроса, и мнозина други в залата.

— Ако станете губернатор, господин Картрайт, пак ли така Щедро ще боравите и с парите на данъкоплатците?

Елиот веднага скочи на крака.

— Господин председателю, подобни упреци са недостойни, те не са нищо друго освен празни приказки и догадки, защо не продължим нататък?

Той седна под бурните ръкопляскания на хората в залата, Нат обаче продължи да стои. Нямаше как да не се възхити на безочието на Елиот: първо да вкара свой човек, който да зададе въпроса, а после пред всички да скочи и да брани противника си! Изчака да настане пълна тишина.

— Случката, за която ме питате, е отпреди десет години. Сгреших и съжалявам, макар че по ирония на съдбата тази грешка донесе огромен финансов успех на всички: трите милиона и шестстотин хиляди долара, които банката вложи в строежа в Седър Уд, се отразиха изключително благотворно на жителите на Хартфорд, да не говорим пък за тласъка, който дадоха на икономиката на града.

Мъжът, задал въпроса, пак не си сядаше на мястото.

— Въпреки великодушната забележка на господин Елиот разрешете да го попитам дали лично той е щял да съобщи на полицията за такава крупна кражба?

Елиот стана бавно.

— Не бих искал да отговарям, защото не знам подробности за случая, но с радост ще се доверя на мъжката дума на господин Картрайт, че не е извършил никакво престъпление и че съжалява горчиво, задето не е съобщил на съответните власти. — Той помълча-помълча и добави: — Въпреки това, ако бъда избран за губернатор, можете да сте сигурни, че ще ръководя открито щата. Допусна ли грешка, ще си я призная веднага, а не десет години по-късно.

Мъжът, задал въпроса, си беше свършил работата и най-после седна.

Председателят се видя в чудо — не можеше и не можеше да възстанови реда. Бяха зададени още няколко въпроса, но хората в залата продължаваха да обсъждат разкритието, направено от Нат.

Когато Фридман най-сетне обяви събранието за закрито, Елиот побърза да си тръгне, а Нат остана на мястото си. Беше трогнат: мнозина идваха да му стиснат ръката и да споделят, че и според тях търговският център в Седър Уд се е отразил благотворно на града.

— Е, поне не те линчуваха — отбеляза Том, докато излизаха от залата.

— Вярно, не ме линчуваха, но утре избирателите ще мислят само за едно. Ставам ли за губернатор?

43.

„Скандалът със Седър Уд“, ето какво гласеше на другия ден написаното с големи букви заглавие върху първа страница на „Хартфорд Курант“. Една до друга бяха поместени и снимки с чека и с подписа на истинската Джулия. Материалът съвсем не беше в полза на Нат, но за негов късмет избирателите бяха отишли да гласуват много преди вестникът да се появи по улиците. В случай че загуби, той вече си бе подготвил кратко изявление, че се оттегля и че поздравява своя противник, без обаче да подкрепя кандидатурата му за губернатор. Беше в кабинета си в банката, когато от щаба на републиканците му съобщиха резултатите.

Пръв ги научи Том, който нахълта в кабинета, без да си дава труд да чука.

— Спечели, спечели! Единайсет хиляди седемстотин деветдесет и два на единайсет хиляди шестстотин седемдесет и три — водиш само със сто и деветнайсет гласа, но и те са предостатъчни, за да поведеш с двайсет и девет на двайсет и седем в избирателната колегия.

На другия ден водачът в предварителните избори изтъкна в „Хартфорд Курант“, че с инвестицията в Седър Уд не е изгубил никой и избирателите очевидно са дали да се разбере какви са предпочитанията им.

До окончателното избиране на кандидат на партията Нат трябваше да участва в още три партийни събрания и два първични избора. Ето защо с облекчение установи, че шумотевицата около Седър Уд е отстъпила на заден план. На следващото партийно събрание Елиот спечели с деветнайсет на осемнайсет гласа, затова пък Нат излезе пръв на първичните избори, където резултатът бе девет хиляди седемстотин и два гласа за него и шест хиляди седемдесет и девет — за неговия Противник, с което извоюва още по-голяма преднина. Вече водеше в избирателната колегия със сто и шестнайсет на деветдесет и един гласа, а проучването на общественото мнение в родния му град сочеше, че е със седем пункта пред другия кандидат.

Нат тръгна да обикаля улиците на Кромуел заедно с майка си Сюзан и баща си Майкъл, които насочиха вниманието си към по-възрастните избиратели, а Люк и Кати правеха всичко по силите си да убедят младите да отидат да гласуват. Дните отминаваха и Нат бе все по-убеден, че ще спечели. В „Курант“ вече се намекваше, че истинската битка му предстои тепърва, когато той ще се изправи срещу Флечър Давънпорт, обичания от всички сенатор от Хартфорд. Въпреки това Том настоя да не подценяват телевизионните дебати с Елиот, насрочени за вечерта преди изборите.

— Само това оставаше, да се препънем на последното препятствие! — възкликна той. — Преодолееш ли го, и си кандидат на партията. В неделя на всяка цена да прегледаш отново въпросите и да помислиш какво още биха могли да те питат. Можеш да бъдеш сигурен, че Флечър Давънпорт ще те гледа по телевизията и ще наблюдава под лупа всяка твоя дума. Препънеш ли се, и ще хукне да дава изявления за средствата за масово осведомяване.

Сега вече Нат съжаляваше, че преди няколко седмици се е съгласил да се появи по местния телевизионен канал и вечерта преди изборите да участва в дебати заедно с Елиот. Двамата кандидати се бяха споразумели водещ да бъде Дейвид Анскот, който се вълнуваше по-скоро да се прочуе, отколкото да задава хапливи злободневни въпроси. Том не възрази, защото разглеждаше тези дебати като своеобразна суха тренировка за дебатите с Флечър Давънпорт, които неминуемо щяха да бъдат далеч по-сериозни.

Всеки Божи ден Том научаваше, че доброволците дезертират масово от лагера на Ралф Елиот и някои дори се присъединяват към техния предизборен щаб, ето защо, когато отиде с Нат в телевизионното студио, и двамата бяха доста спокойни и уверени. Су Лин бе дошла заедно със съпруга си, Люк обаче бе настоял да остане вкъщи и да гледа дебатите по телевизията, за да разкаже после на баща си как се е представил пред по-голяма аудитория.

— Сигурно се е разположил на канапето заедно с Кати — отбеляза Нат.

— Не, днес следобед Кати се прибра у тях, сестра й имала рожден ден — отвърна Су Лин, — и на Люк му се искаше да отиде, но да ти призная, е взел много присърце ролята на твой съветник по въпросите на младежта.

Том нахълта при Нат в гримьорната и му показа данните от последното проучване на общественото мнение. Според тях водеше с шест пункта.

— Мен ако питаш, сега само Флечър Давънпорт може да ти попречи да станеш губернатор.

— Ще се успокоя чак след като излязат окончателните резултати — отвърна Су Лин. — Не забравяйте какъв номер извъртя Елиот с избирателните урни, когато всички мислехме, че броенето на гласовете е приключило.

— Вече опита всички номера и се издъни — отбеляза Том.

— Де да можех и аз да съм толкова сигурен — прошепна Нат.

Когато влязоха в студиото на предаването, озаглавено „Окончателен сблъсък“, двамата кандидати бяха посрещнати от малобройната публика с ръкопляскания. Застанаха в средата и си стиснаха ръцете, без да свалят очи от камерата.

— Ще предаваме на живо — обясни Дейвид Анскот на публиката, — ще ни включат след около пет минути. Ще открия предаването с няколко въпроса, после думата имате вие. Ако искате да питате нещо кандидатите, говорете кратко и по същество — без словоизлияния, ако обичате.

Нат се усмихна и огледа публиката — погледът му се спря на мъжа, задал въпроса за Седър Уд. Седеше на втория ред. Нат усети как по дланите му избива пот, но бе убеден, че дори и да го предизвикат, ще се справи. Този път се беше подготвил.

Прожекторите в студиото блеснаха, върху екрана тръгнаха надписите и с дежурната усмивка на лицето Дейвид Анскот откри предаването. Представи участниците и двамата кандидати направиха кратко встъпление от по една минута — по телевизията шейсет секунди понякога са много време.

Ала след толкова мероприятия те бяха в състояние да изричат такива изтъркани фрази и със затворени очи.

Анскот започна с два-три загряващи въпроса, които му бяха написани предварително. Докато кандидатите отговаряха, водещият дори не се опитваше да следи какво казват и просто продължаваше със следващия въпрос, изникнал върху аутокюто пред него. Щом приключи с предварително подготвената част, водещият веднага се обърна към публиката.

Първият въпрос прерасна в реч върху правото на избор и Нат само това и чакаше — секундите отминаваха удивително бързо. Знаеше, че Елиот няма да бъде решителен по този въпрос: не искаше да обиди феминистките и приятелите си в Римокатолическата църква. Нат даде да се разбере недвусмислено, че подкрепя безусловно правото на жената на избор. Както и бе подозирал, Елиот отговаряше уклончиво. Анскот се обърна към публиката с очакването тя да зададе втория въпрос.

Флечър гледаше предаването у дома и си записваше всичко, казано от Нат Картрайт, който очевидно бе схванал основното в проектозакона за просветата и по-важно, бе на мнение, че поправките, предложени от Флечър, са напълно основателни.

— Много е умен, нали? — отбеляза Ани.

— И готин — намеси се и Луси.

— Няма ли тук някой, който да е на моя страна? — попита Флечър.

— Аз, аз — мен ако питаш, изобщо не е готин — усмихна се Джими. — Но е мислил много по твоя законопроект и явно го разглежда като въпрос, който си заслужава да се обсъди по време на изборите.

— Не знам дали е готин, но не ви ли се струва, че под определен ъгъл прилича малко на теб, Флечър? — попита Ани.

— А, не, много по-красив е от татко — рече Луси.

.

Третият въпрос бе за контрола над оръжията: Ралф Елиот отговори, че лично той подкрепял оръжейното лоби и право-то на всеки американец да се самоотбранява. Нат обясни защо

според него контролът върху оръжието трябва да бъде по-строг — не искал да се повтарят случаи като онзи със сина

му в началното училище.

Ани и Луси изръкопляскаха заедно с публиката в студиото.

— Няма ли някой да му напомни кой е бил в класната стая заедно със сина му! — възкликна Джими.

— Не е нужно да му се напомня — отсъди Флечър.

— Още един въпрос, но го задайте бързо, защото времето ни изтича — предупреди Анскот.

Сякаш по знак от втория ред стана мъжът, доведен от Елиот, който го посочи, да не би водещият да даде думата на

ДРУГ.

— Как двамата кандидати се отнасят към нелегалните имигранти?

— Какво общо имат те с губернатора на Кънектикът! — ядоса се Флечър.

Ралф Елиот погледна човека право в лицето и заяви:

— Сигурен съм, че изразявам мнението и на двамата: както още от самото си основаване, Съединените щати винаги ще приветстват всекиго, който се чувства потиснат и се нуждае от помощ. Ала който иска да дойде в страната ни, трябва, разбира се, да спазва реда и да отговаря на всички изисквания.

— Прозвуча ми така, сякаш Елиот се е готвил и е репетирал дълго — сподели Флечър, след като се извърна към жена си. — Какво ли е намислил пак?

— И вие ли, господин Картрайт, споделяте същия възглед за нелегалните имигранти? — попита Дейвид Анскот, озадачен от въпроса — накъде ли биеше мъжът, който го бе задал?

— Да ви призная, Дейвид, не съм мислил много по въпроса, понеже според мен той не е сред наболелите проблеми, пред които е изправен щат Кънектикът.

— Приключвай — чу Анскот нареждането на продуцента в слушалката, точно тогава обаче мъжът от публиката се провикна:

— Би трябвало да помислите върху това, господин Картрайт. В края на краищата жена ви е нелегална имигрантка

— Задръж, остави го да отговори — пошушна продуцентът — Ако прекъснем точно сега, четвърт милион души ще хукнат да ни звънят по телефона, за да ни питат какво е отговорил Картрайт. Дайте го в близък план.

Флечър беше сред този четвърт милион души, които зачакаха отговора на Нат, а камерата показа Елиот, който гледаше озадачено.

— Ах, мръсникът му с мръсник — изруга Флечър, — знаел си, че ще го питат това!

Камерата показа отново Нат, който обаче продължи да се озърта недоумяващо.

— Не съм ли прав, когато твърдя, че жена ви е влязла в страната нелегално? — не се даваше непознатият на втория ред.

— Жена ми преподава статистика в Университета на щат Кънектикът — отвърна Нат, като се постара да не проличи, че гласът му трепери.

Анскот се заслуша какво му обяснява в слушалката продуцентът — времето на предаването вече беше изтекло.

— Не казвай нищо, само изчаквай — рече той. — Ако стане скучно, ще пусна надписите.

Анскот кимна едва доловимо към апаратната.

— Дори и да е така, господин Картрайт — продължи мъжът на втория ред, — майка й Су Кай Пен е проникнала в Щатите с фалшиви документи и е твърдяла, че е омъжена за американски офицер, който всъщност е загинал за страната си няколко месеца преди датата, посочена в брачното свидетелство.

Нат не отговори нищо.

Флечър също мълчеше, докато гледаше как го разпъват на кръст.

— Щом не желаете да отговорите на въпроса ми, господин Картрайт, може би ще потвърдите, че във въпросното брачно свидетелство тъща ви се е представила за шивачка. Преди обаче да се озове в Щатите, тя е проституирала по улиците на Сеул и един дявол знае кой е баща на жена ви.

— Пускайте надписите — нареди продуцентът. — Просрочихме много времето, започват „Спасители на плажа“, но не изключвайте камерите. Можем да подберем нещичко за късните новини.

Още щом върху един от мониторите в студиото се появиха надписите, мъжът, задал въпроса, стана и побърза да излезе. Нат погледна жена си, която седеше на третия ред. Беше пребледняла и трепереше.

— Приключихме — оповести продуцентът. Елиот се извърна към водещия и му се тросна:

— Какъв срам, трябваше да го спрете много по-рано. — Извърна се към Нат и допълни: — Повярвайте, нямах и представа, че…

— Лъжец! — подвикна Нат.

— Дръжте го в кадър — нареди режисьорът на първия оператор. — Не изключвайте камерите, снимайте всичко наред.

— За какво намеквате? — попита Елиот.

— Че сте инсценирали всичко това. Дори не сте си направили труда да наемете друг човек — този беше същият, който преди около половин месец ме попита за търговския център в Седър Уд. Но ще ви кажа едно, Елиот — подвикна той и заби показалец в гърдите му, — въпреки всичко ще ви убия, така да знаете.

Нат излезе с гръм и трясък от студиото и отиде при Су Лин, която го чакаше отвън.

— Ела, цветенце, ще те заведа у дома. Прегърна я, при тях след миг дойде и Том.

— Извинявай, Нат, но ще те попитам има ли някаква истина в дивотиите, които ти надрънкаха?

— Всичко е вярно — потвърди Нат — и още преди да си ме попитал, ще ти кажа, че знам, откакто сме женени.

— Заведи Су Лин у дома и прави, каквото ще правиш, но само не разговаряй с журналистите — посъветва го приятелят му.

— Не се притеснявай — рече Нат. — Можеш да пуснеш изявление от мое име, че се оттеглям от надпреварата. Няма да Допусна да чернят семейството ми.

— Не взимай прибързани решения, после може да съжаляваш — спря го Том. — Утре сутринта ще обсъдим какво да правим.

Нат хвана Су Лин за ръката, излезе от студиото и се отправи към паркинга.

— Успех! — провикна се един негов привърженик точно когато той отвори вратата на автомобила, за да се качи жена му.

Подкара като бесен, без да обръща внимание на възгласите. Погледна Су Лин, която блъскаше яростно с юмруче по светлинното табло. Свали ръка от волана и я премести върху бедрото на жена си.

— Обичам те и винаги ще те обичам — каза й Нат. — Каквото и да става, пак ще те обичам.

— Откъде ли е разбрал Елиот?

— Вероятно е наел частни детективи, които са ровичкали в миналото ми.

— И понеже не са изровили нищо за теб, са взели на мушка майка ми — прошепна Су Лин. Мълча дълго, накрая пророни: — Не искам да се отказваш, трябва да продължиш. Само така ще му натриеш носа на този негодник. — Нат не отговори и продължи да кара по вечерните улици. — Мъчно ми е само за Люк — промълви накрая жена му. — Ще го преживее тежко. Жалко, че Кати не остана още един ден.

— Аз ще имам грижата за Люк — увери я мъжът й. — А ти иди да доведеш майка си, нека спи у нас.

— Ще й звънна веднага щом се приберем — каза Су Лин. — Може пък да не е гледала предаването.

— Изключено — отсече Нат и зави по алеята към къщата, — тя ми е най-ревностната привърженица, не пропуска телевизионно предаване с мен.

Нат прегърна жена си през раменете и двамата тръгнаха към входната врата. Светеше само в стаята на Люк. Нат отключи и докато отваряше, каза:

— Ти звънни на майка си, а аз ще се кача да видя какво прави Люк.

Су Лин вдигна слушалката на телефонния апарат в антрето, а Нат тръгна бавно нагоре по стълбите — опитваше се да си събере мислите. Знаеше, че синът му очаква искрен отговор на всички въпроси. Почука тихо на вратата му. Отговор нямаше, затова Нат почука пак с думите:

— Може ли да вляза, Люк?

Отново никакъв отговор. Той открехна вратата и надзърна вътре, но Люк го нямаше в леглото, дрехите му не бяха сгънати и сложени на стола. Първото, което хрумна на Нат, бе, че момчето е отишло при баба си. Угаси лампата и заслуша как Су Лин говори с майка си. Тъкмо понечи да слезе долу при нея, когато забеляза, че Люк е забравил лампата в банята. Реши да я угаси.

Прекоси стаята и побутна вратата. Вцепенен, загледа сина си. Сетне се свлече на колене — нямаше сили да погледне още веднъж, макар и да знаеше, че ще се наложи да свали увисналото тяло на момчето, та то да не е последният спомен, който Су Лин ще запази от единственото им дете.

Ани вдигна телефонната слушалка и заслуша.

— Търси те Чарли от „Курант“ — каза тя и подаде слушалката.

— Гледа ли дебатите? — попита веднага редакторът на политическия отдел.

— Не, не съм — подсмихна се Флечър. — Ние с Ани никога не пропускаме сапунения сериал.

— Да де, защо ли изобщо питам! Ще кажеш ли нещо по повод на това, че жената на съперника ти е нелегална имигрантка, а майка й е проститутка?

— Да, според мен Дейвид Анскот трябваше да прекъсне онзи тип, задал въпроса. Още от самото начало личеше, че всичко е нагласено.

— Мога ли да те цитирам? — попита Чарли. Джими заклати трескаво глава.

— Да, можеш, разбира се, нали тъкмо заради това Никсън заприлича на герой от „Кукленото шоу“.

— Сигурно ще ти бъде приятно да чуеш, сенаторе, че инстинктът ти съвпада с общественото мнение. Телефоните в студиото прегряха от обаждания — всички съчувстват на Нат Картрайт и жена му и съм готов да се обзаложа, че утре Елиот ще изгуби с гръм и трясък.

— От което животът ми направо ще се стъжни — отбеляза Флечър, — но все пак от цялата дандания произлезе и нещо хубаво.

— Какво, сенаторе?

— Най-после всички разбраха що за стока е тоя негодник Елиот.

— Но за теб това не е никак добре — рече Джими.

— Добре е, и още как — натърти приятелят му, — баща ти щеше да каже същото.

Когато линейката пристигна, Нат реши да придружи тялото на сина си до болницата. Майка му се опитваше да успокои някак Су Лин.

— Връщам се веднага — обеща той и я целуна нежно. Видя двамата смълчани санитари, седнали от двете страни на тялото, и обясни, че ще кара след тях. Те само кимнаха.

Лекарите и сестрите в болницата се помъчиха да проявят съчувствие, но имаше формуляри за попълване — такъв беше редът. Накрая го оставиха на мира. Той целуна Люк по челото и се извърна, видял моравите следи по врата му — знаеше, че този спомен ще се вреже неизличимо в паметта му.

След като покриха лицето на Люк с чаршаф, Нат остави непрежалимия си син и тръгна покрай лекарите и сестрите, които, свели глави, му изказваха тихо съболезнованията си. Трябваше да се върне при Су Лин, преди това обаче бе длъжен да се отбие при още един човек.

Все така разгневен, подкара сякаш на автопилот. Никога не беше ходил там, но знаеше къде точно се намира къщата и когато накрая зави по алеята, забеляза, че някои от прозорците светят. Спря автомобила и тръгна бавно към къщата. Трябваше да запази самообладание, ако искаше да не рухне. Приближи входната врата и чу отвътре разпалени гласове. Караха се мъж и жена, които и не подозираха, че имат гост. Нат почука и гласовете заглъхнаха, сякаш някой е изключил телевизор. След миг вратата се отвори рязко и Нат се озова лице в лице с човека, който според него носеше вина за смъртта на сина му.

Ралф Елиот се постъписа, но бързо се окопити. Опита се да затръшне вратата под носа на Нат, той обаче вече бе пъхнал рамо. С първия удар улучи Елиот право по носа и той отхвръкна назад като тапа. Залитна, ала веднага си възвърна равновесието, обърна се и хукна по коридора. Нат го последва и влезе в кабинета. Огледа се, но от Ребека нямаше и следа. Насочи вниманието си към Елиот, който тъкмо издърпваше едно от чекмеджетата на писалището. Измъкна пистолет и го насочи към Нат.

— Махай се от къщата ми, или ще ти тегля куршума! — подвикна му.

От носа му течеше кръв. Нат пристъпи към него.

— А, едва ли — рече той. — След номера, който извъртя днес, се съмнявам някой да повярва и на дума, изречена от теб.

— Ще повярват, ще повярват, защото имам свидетел. Не забравяй, Ребека те видя как нахълтваш в къщата, заплашваш ме и ми се нахвърляш.

Нат направи още една крачка, за да го удари, но Елиот отстъпи назад, препъна се о страничната облегалка на фотьойла и залитна. Пистолетът стреля, Нат скочи върху Елиот и го повали на пода. Докато падаха, заби коляно в слабините на противника си толкова силно, че той се преви одве и изпусна пистолета. Нат го грабна и го насочи към Елиот, чието лице се сгърчи от страх.

— Ти го прати онзи да задава такива въпроси, нали? — попита Нат.

— Аз, аз, но не знаех, че ще стигне чак дотам, пък и едва ли ще убиеш човек само защото…

— Само защото той е виновен за смъртта на сина ми ли?

Елиот пребледня като мъртвец.

— Да, ще убия човек — отсече Нат и долепи цевта до челото на Елиот.

Погледна го — той бе коленичил, хленчеше, гърчеше се и се молеше за пощада.

— Няма да те убивам, защото така постъпват само малодушните — рече накрая и свали оръжието. — Не, искам да страдаш много повече, да умираш малко по малко от унижение. Утре ще разбереш какво всъщност мислят за теб хората в Хартфорд, а после трябва да преглътнеш и позора да видиш как ставам губернатор.

Нат се изправи, остави спокойно пистолета в ъгъла на писалището, обърна се и излезе от стаята. Видя, че Ребека се е спотаила в антрето отпред. Веднага щом я подмина, тя нахълта на бегом в кабинета. Нат излезе през отворената входна врата и се качи на автомобила.

Тъкмо излизаше през портата, когато чу изстрела.

Телефонът на Флечър звънеше едва ли не през пет минути. Ани обясняваше на всички, че мъжът й няма какво повече да каже, освен че поднася съболезнованията си на господин и госпожа Картрайт.

Малко след полунощ изключи телефона и се качи горе. В спалнята светеше, но тя с изненада видя, че Флечър не е там. Пак слезе долу — да провери в кабинета. Бюрото му както винаги бе отрупано с книжа, той обаче не седеше зад него. Ани пак се качи бавно горе и забеляза, че изпод вратата в стаята на Луси се процежда светлина. Отвори тихо, да не би момичето да е заспало на лампа. Надзърна вътре и видя, че мъжът й е приседнал на леглото и прегръща сънената им дъщеря. По страните му се стичаха сълзи. Той се извърна към жена си.

— Всичко останало е без значение — рече Флечър.

Когато се прибра, Нат завари майка си и Су Лин да седят на канапето. Лицето на Су Лин беше пепеляво, очите й бяха хлътнали, за няколко часа тя се бе състарила с десетина години.

— Сега ще ви оставя — рече майката на Нат, — но утре сутрин ще дойда пак. Не ме изпращайте.

Нат се наведе, целуна майка си за довиждане и седна до жена си. Притисна тъничкото й тяло до себе си, ала не каза нищо. Думите бяха излишни.

Не помнеше колко са седели така, когато чу полицейската сирена. Реши, че дразнещият звук скоро ще заглъхне в далечината, той обаче ставаше все по-силен и силен, докато накрая автомобилът закова със скърцащи спирачки пред тях. После Нат чу врата, която се затръшва, и тежки стъпки, последвани от силно думкане по вратата.

Вдигна ръка от раменете на жена си и слезе уморено долу. Отвори и видя шефа на полицията, от двете му страни стояха полицаи.

— Какво има?

— Много ви се струпа днес и наистина съжалявам — рече Дон Кълвър, — но съм длъжен да ви задържа под стража.

— Защо? — направо не повярва Нат.

— За убийството на Ралф Елиот.