Синове на съдбата

10.

— Ще се кандидатираш ли за председател? — попита Джими.

— Още не съм решил — отвърна Флечър.

— Всички смятат, че ще го направиш.

— Точно там е проблемът.

— Баща ми държи да се кандидатираш.

— А майка ми — не — рече другото момче.

— Защо? — учуди се Джими.

— Според нея в последния клас трябва да се готвя за кандидатстването в Йейлския университет.

— Но ако станеш председател на ученическия съвет, сто на сто ще те приемат. Виж, на мен ще ми бъде доста трудно да вляза.

— Я не се занасяй! Баща ти има дебели връзки — ухили се Флечър.

— А Ани какво мисли? — поинтересува се Джими, без да обръща внимание на последните му думи.

— Каквото и да реша, тя ще ме подкрепи.

— В такъв случай може би аз трябва да стана решаващият фактор.

— В смисъл?

— Ако искаш да спечелиш, трябва да ме назначиш за шеф на предизборния щаб.

— О, тогава със сигурност шансовете ми ще скочат главоломно — прихна другото момче. Джими грабна една от възглавниците по канапето и я метна по него. — Всъщност ако наистина искаш да скрепиш победата ми, си предложи услугите на най-големия му съперник и оглави неговия предизборен щаб — допълни Флечър и хвана във въздуха възглавницата.

Лудориите им бяха прекъснати от бащата на Джими, който влезе при тях в стаята.

— Може ли за малко, Флечър?

— Разбира се, господине.

— Ела да си поприказваме в кабинета.

Флечър веднага стана и последва сенатора, който излезе от стаята. Погледна назад към Джими, той обаче само сви рамене. Флечър се притесни дали не е направил нещо.

— Седни, де — покани го Хари Гейтс и се разположи зад писалището. Помълча, помълча и добави: — Направи ми една услуга, Флечър.

— На ваше разположение съм, драги ми господине. Направо не знам как да ви се отплатя за всичко, което сте сторили за мен.

— Изпълни онова, за което се бяхме споразумели — отбеляза сенаторът. — От три години Джими е сред първенците на випуска, но ако не беше ти, и досега щеше да е сред двойкаджиите.

— Много мило от ваша страна, но…

— Такава е голата истина. Сега единственото, което искам, е синът ми да влезе в Йейлския университет.

— То и аз не съм много сигурен, че ще вляза, не знам как бих могъл да помогна на Джими.

Сенаторът не му обърна внимание.

— Политически пазарлъци, момчето ми.

— Не ви разбрах, господине.

— Ако оглавиш ученическия комитет, в което не се и съмнявам, първото, което трябва да направиш, е да посочиш свой заместник. — Флечър кимна. — А това със сигурност ще наклони везните, когато приемната комисия в Университета в Йейл решава кого да одобри за последните няколко места.

— Убедихте ме, поне при мен наклонихте везните.

— Благодаря ти, Флечър. Признателен съм ти, но не споменавай пред Джими какво сме си говорили.

Веднага щом се събуди на другата сутрин, Флечър отиде в съседната стая и приседна в края на леглото на своя приятел.

— Дано имаш основателна причина да ме будиш — рече момчето. — Тъкмо сънувах Дейзи Холингсуърт.

— Гладна кокошка просо сънува — засмя се Флечър. — Половината отбор по американски футбол е хлътнал до уши по нея.

— Та защо ме будиш?

— Реших да се кандидатирам за председател на ученическия съвет и не ми трябва шеф на предизборния щаб, който се излежава до обяд.

— Баща ми ли те убеди?

— Косвено. — Той замълча. — Кой според теб ще ми бъде основен съперник?

— Стив Роджърс — отвърна без колебание другото момче.

— Защо точно Стив?

— Защото се прави на голям отворко. Ще предложат него, само и само председател да не става прилежният зубрач. Нещо от сорта на Кенеди срещу Стивънсън.

— Нямах представа, че знаеш значението на думата „прилежен“.

— Без майтап, Флечър — рече Джими, после се претърколи и стана от леглото. — Ако искаш да победиш Роджърс, бъди готов на всичко, ще те изправят пред всякакви предизвикателства. Според мен трябва да започнем със закуска с баща ми — в началото на всяка избирателна кампания той задължително свиква своите помощници на закуска.

— Нима някой ще дръзне да ти се противопостави? — попита Даян Култър.

— Който и да ми се противопостави, ще го победя.

— А Нат Картрайт?

— От него не ме е страх, всички знаят, че е любимецът на директора и ако го изберат, ще му играе по гайдата. Така поне твърдят моите привърженици.

— Да не забравяме и как постъпи със сестра ми.

— Мислех, че е хвърлил око на теб. Не съм и подозирал, че познава Триша.

— Когато е дошъл да ме търси у нас, я е видял за пръв път, това обаче не му е попречило да й се нахвърли.

— Някой друг знае ли?

— Да, брат ми Дан. Заварил го в кухнята точно когато бъркал под полата на сестра ми. Триша се оплакала, че не е успяла да го спре.

— Виж ти! — Елиот замълча. — Как мислиш, брат ти ще ме подкрепи ли за председател на ученическия съвет?

— Да, но той надали ще ти помогне особено, все пак е в Принстън.

— Ще ми помогне, ще ми помогне, и още как! — възкликна Елиот. — Като начало…

— Кой е основният ми съперник? — поинтересува се Нат.

— Че кой друг освен Ралф Елиот! — възкликна Том. — Агитира за себе си още от началото на миналия срок.

— Но по правилник това е забранено.

— На Елиот не му пука за правилника и понеже знае, че теб те харесват много повече, няма да се спре пред нищо, за да те злепостави.

— Аз не участвам в такива мръсни игри…

— Значи трябва да приложим подхода на Кенеди.

— И какъв е той?

— Трябва да започнеш кампанията, като поканиш Елиот на дебати.

— Той няма да приеме за нищо на света.

— Значи ще спечелиш при всички положения. Ако Елиот се съгласи, ще го направиш за смях. Ако пък откаже, ще започнем да тръбим, че се е уплашил.

— И как да го поканя на дебати?

— Ще му пратиш писмо, копие от което ще залепиш на дъската за обяви.

— Да де, но не мога да го направя без разрешение от директора.

— Докато махнат писмото от дъската, повечето ученици ще са го прочели, а който не е успял, ще тръгне да разпитва какво е пишело в него.

— Дотогава обаче ще са ме отстранили от изборите.

— Няма такава опасност, директорът не иска да спечели Елиот.

— Загубих първата си кампания — заяви сенатор Гейтс, след като научи новината за Флечър, — затова трябва да се постараем да не повтаряш същите грешки. Като начало кой ръководи предизборния ти щаб?

— Как кой! Джими, разбира се.

— Никога не казвай „разбира се“, просто избери човек, за когото, дори и да не сте първи приятели, си сигурен, че ще свърши работа.

— Убеден съм, че Джими ще се справи — отсече Флечър.

— Добре тогава. Ти, Джими, изобщо няма да помогнеш на кандидата — Флечър за пръв път си даде сметка, че именно той е този „кандидат“, — ако не си откровен и искрен с него, колкото и неприятно да е това. — Джими кимна. — Кой е основният ти съперник?

— Стив Роджърс.

— Какво знаем за него?

— Симпатяга е, но ей тук няма почти нищо — показа Джими главата си.

— Освен миловидно личице — намеси се и Флечър.

— Ако не ме лъже паметта, миналия сезон се представи доста добре на мачовете по американски футбол — добави сенаторът. — След като уточнихме кой е неприятелят, дайте да видим кои са ни приятелите. Първо, трябва да подберете кръг приближени — шест, най-много осем души. Те трябва да притежават само две качества: да са дейни и верни — ще бъде от полза и ако имат ум в главата си. Колко продължава кампанията?

— Само осем-девет дни. Занятията започват в понеделник в девет часа, а гласуването е във вторник сутринта следващата седмица.

— Ще я изчисляваме не в седмици, а в часове: сто деветдесет и два, защото всеки час е важен.

Джими започна да си води бележки.

— И така, кой има право на глас? — беше следващият въпрос на сенатора.

— Всички в училището.

— В такъв случай се постарайте да прекарвате с по-малките си съученици точно толкова време, колкото и със своите връстници. Те ще се поласкаят от вниманието. Джими, имай грижата да набавиш осъвременен списък на всички с право на глас, така че преди деня на изборите да си сигурен, че сте разговаряли с всекиго. Не забравяйте, новите момчета ще гласуват за последния, с когото са приказвали.

— Учениците са общо триста и осемдесет — уточни Джими и опъна върху пода голям лист хартия. — Отбелязал съм с червено всички, които вече познаваме, със синьо — момчетата, за които съм сигурен, че ще подкрепят Флечър, с жълто — новите ученици, а срещу останалите не съм сложил никакви знаци.

— Ако се съмняваш, наистина не ги отбелязвай — подкрепи го баща му, — не забравяйте и по-малките братя.

— По-малките братя ли? — повтори Флечър.

— Тях съм ги отбелязал със зелено — вметна другото момче. — Ще привлечем в кампанията и всички по-малки братя на наши поддръжници. Ще ги натоварим с една-единствена задача: да агитират за нас в долните класове и после да докладват на батковците си.

Флечър го погледна с възхищение.

— Дали ти да не се кандидатираш за председател на ученическия съвет? — възкликна той. — Иде ти отръки.

— Не, на мен ми иде отръки да организирам кампанията — възрази Джими, — председател трябва да станеш ти.

Макар и да бе съгласен с мнението на сина си, сенаторът не каза нищо.

В шест и половина сутринта на първия учебен ден от новия срок Нат и Том вече стояха сам-сами на паркинга. С първия автомобил, минал през портала, пристигна директорът.

— Добро утро, Картрайт — ревна той, докато слизаше, — ако се съди от ентусиазма ти в този ранен час, явно смяташ да се кандидатираш за председател на ученическия съвет. Прав ли съм?

— Да, господин директоре.

— Само така, моето момче! А кой е основният ти съперник?

— Ралф Елиот.

Директорът се свъси.

— Елиот няма да се даде току-така, надпреварата ще бъде много оспорвана.

— Така си е — призна Том.

Директорът се отправи към кабинета си, оставяйки двете момчета да чакат другите автомобили. С втория пристигна вцепенен от ужас нов ученик, който, още щом Нат се приближи към него, си плю на петите. От третата кола — още по-лошо — се изсипаха цяла тумба привърженици на Елиот, които бързо се пръснаха, очевидно вече бяха правили генерална репетиция.

— Ама че работа! — затюхка се Том. — Първото заседание на щаба ни е насрочено чак за междучасието в десет часа. А както гледам, Елиот е подковал своите хора още през ваканцията.

— Не се притеснявай — успокои го Нат. — Пресрещай нашите хора веднага щом слязат от колите и да запретват ръкави!

Когато на паркинга пристигна и последният автомобил, Нат вече беше отговорил на близо сто въпроса и се беше ръкувал с около триста момчета, въпреки това обаче му беше ясно само едно, В замяна на гласовете в негова подкрепа Елиот раздаваше какви ли не прещедри обещания.

— Дали да не кажем на всички какъв е гадняр? :

— С какво ще се обосновем? — попита Нат.

— Как с какво? Ами това, че принуждава зайците да му дават парите си за закуска?

— Не разполагаме с доказателства.

— Ако не броим стотиците оплаквания.

— Щом са се оплакали толкова много момчета, значи те знаят срещу чие име да поставят кръстчето, нали така? — отбеляза Нат. — При всички положения нямам намерение да прибягвам до такива мръсни хватки — добави той. — Предпочитам да смятам, че учениците могат сами да преценят кой от двамата заслужава повече доверие.

— Оригинално, няма що! — ахна Том.

— Е, ако не друго, то поне директорът дава да се разбере, че не иска Елиот да става председател на ученическия съвет — възкликна Нат.

— Само не бива да го казваме на никого — предупреди Том.

— Току-виж гласовете за Елиот се увеличили.

— Как според теб се справяме? — попита Флечър, докато се разхождаха край езерото.

— И аз не знам — отвърна Джими. — Доста от момчетата от горните класове уверяват и двата лагера, че ще подкрепят техния кандидат просто защото искат всички да знаят, че са гласували за победителя. Пак бъди благодарен, че гласуването не е в събота вечерта — добави той.

— Защо? — попита Флечър.

— Защото в събота следобед имаме мач с „Кент“ и ако Стив Роджърс отбележи победния гол, ще видиш председателското място през крив макарон. Жалко, че сме домакини на срещата. Ако се беше родил една година по-рано или по-късно, щяхме да играем на чужд терен и никой нямаше и да забележи. Сега обаче всички ученици ще бъдат на стадиона, за да гледат мача: моли се да загубим или поне на Роджърс да не му върви.

В събота в два следобед Флечър вече седеше на трибуните и се готвеше да изгледа четирите четвъртини — най-дългия час в живота му. Ала дори той не можеше да предскаже изхода от срещата.

— Как е успял, да го вземат мътните! — ревна Нат.

— Бас държа, че с подкупи и рушвети — отвърна Том. — Елиот винаги е бил добър играч, но не чак толкова, че мачът да зависи от него.

— Отборът на „Сейнт Джордж“ е доста слаб, сигурен съм, че ще извадят Елиот от игра веднага щом се уверят, че това няма да се отрази на резултата. И какво ще направи той? Ще тича нагоре-надолу покрай страничната линия и ще маха на съучениците си, докато ние ще бъдем като с вързани ръце — единственото, което ще можем да направим, е да го гледаме от трибуните.

— В такъв случай се постарай всички от щаба да бъдат пред стадиона няколко минути преди края на мача, освен това до събота следобед никой не бива да вижда плакатите.

— Оправен си ни, не може да ти се отрече — отбеляза Том.

— Когато твой противник е Елиот, нямаш кой знае какъв избор.

— И аз не знам как това ще повлияе на изборите — отбеляза Джими, докато двамата тичаха към изхода, където ги чакаха другите от предизборния щаб. — Ако не друго, Стив Роджърс няма да може да се ръкува с момчетата, докато те се разотиват от стадиона.

— Колко ли ще остане в болницата? — рече Флечър.

— На нас ни стига да го държат и три дни — отвърна Джими, а приятелят му се засмя.

Остана доволен, че момчетата от щаба му вече са пред изходите — доста от съучениците му идваха и заявяваха, че ще подкрепят него, колкото и ожесточена да е надпреварата. Флечър застана пред централния изход и не мръдна оттам: ръкуваше се с момчетата над четиринайсет и под деветнайсет години, по едно време му се стори, че се е здрависал и с някои от запалянковците, дошли да викат за противниковия отбор. Двамата с Джими си тръгнаха чак когато бяха сигурни, че стадионът е празен и на него са останали само чистачите.

Докато се връщаха към пансиона, Джими призна, че никой не е очаквал резултатът от срещата да е равен и че още преди края на първата четвъртина ще откарат Роджърс в болницата.

— Ако гласуването беше довечера, той щеше да спечели просто защото всички щяха да му съчувстват. Но победата ти е в кърпа вързана, ако той не се появи до девет часа във вторник.

— В това уравнение не е ли включена и способността на кандидата да върши работа?

— Не, разбира се, глупчо такъв — подсмихна се Джими. — Това е то политиката.

Когато Нат отиде на мача, навсякъде по трибуните се мъдреха плакати в негова подкрепа и на привържениците на Елиот не им оставаше друго, освен да дюдюкат и да се късат от яд. Докато сядаха на трибуните, Нат и Том така и не успяха да прикрият ехидните усмивчици върху лицата си. Те станаха още по-широки, когато още в началото на първата четвъртина отборът на „Сейнт Джордж“ откри резултата. На Нат не му се искаше „Тафт“ да загуби, но никой треньор не би рискувал да пусне Елиот на игрището, докато води отборът на „Сейнт Джордж“. Резултатът не се промени чак до последната четвъртина.

На излизане от стадиона Нат се ръкува с всички, макар да знаеше, че победата, която „Тафт“ е удържал в последната минута, не е в негова полза, въпреки че единственото, което Елиот бе успял да направи, бе да тича — уж загрява край страничната линия, — докато от трибуните не се изниза и последният зрител.

— Пак бъди благодарен, че не го пуснаха да играе — отбеляза Том.

В неделя сутринта поканиха Флечър да почете в параклиса от Библията и така всички разбраха пределно ясно за кого би гласувал директорът на училището. По време на обедната почивка двамата с Джими посетиха всички спални помещения, за да питат съучениците си какво мислят за храната в стола.

— Ето така се печелят избори — увери го сенаторът, — макар и да не е по силите ви да промените нищо.

Вечерта си легнаха капнали от умора. Джими нави будилника за пет и половина сутринта. Флечър простена.

— Добре го е измислил — рече Джими на другата сутрин, докато двамата стояха и чакаха момчетата да се пръснат по класните стаи.

— Блестящо — призна и Флечър.

— Всъщност ако беше на негово място, щях да ти препоръчам да направиш точно това — подметна другото момче.

Двамата гледаха как Стив Роджърс стои пред вратата на залата, а съучениците им чакат на опашка, за да сложат подписите си върху гипса на крака му.

— Наистина го е измислил добре — повтори Джими. — Ето така се печелят гласове от състрадание. Дали да не зададем въпроса: сакат ли искате да ви стане председател на ученическия съвет?

— Един от най-великите президенти в историята на държавата

— Можем да направим само едно — подметна Джими. — Да прекараш следващите двайсет и четири часа в инвалидна количка.

В събота и неделя преди изборите момчетата от щаба на Нат се постараха да се държат така, сякаш са повече от сигурни в победата, макар и да си даваха сметка, че надпреварата е много оспорвана. И двамата кандидати не спираха да се усмихват чак до понеделник вечерта, когато училищният звънец отброи шест часа.

— Хайде да се върнем в стаята ми — прикани Том — и да си разказваме за смъртта на царете.

— За тъжни неща — подкрепи го Нат.

Всички момчета от предизборния щаб се сместиха в тясната стаичка на Том и се впуснаха да си разправят кой какво е правил по време на кампанията. Докато чакаха нетърпеливо да научат резултатите, се смееха на вицове, които изобщо не бяха смешни.

Шумната им веселба бе прекъсната от силно чукане по вратата.

— Влез — провикна се Том.

Още щом видяха кой стои на прага, всички скочиха на крака.

— Добър вечер, господин Андерсън — поздрави Нат.

— Добър вечер, Картрайт — отвърна сухо главният възпитател. — Като отговорник по изборите за председател на училищния съвет искам да ви съобщя, че тъй като надпреварата е много оспорвана, настоях гласовете да се преброят повторно. По тази причина общото събрание на училището бе преместено за по-късно, в осем часа.

— Благодаря ви, господин Андерсън — бе единственото, което Нат се сети да каже.

В осем часа всички ученици вече бяха заели местата си. В залата влезе главният възпитател и както го изискваше правилникът, те станаха на крака. Нат се опита да отгатне по лицето на господин Андерсън какви са резултатите от изборите, но и японец би му завидял за непроницаемото изражение.

Той отиде насред сцената и прикани учениците да седнат. Всички бяха затаили дъх, нещо, което се случваше рядко на общо събрание на училището.

— Трябва да ви съобщя — подхвана главният възпитател, — че в седемдесет и пет годишната история на „Тафт“ това са най-оспорваните избори за председател на ученическия съвет. — Нат усети, че дланите му са потни, но се опита да запази спокойствие. — Ето и резултатите: за Нат Картрайт са подадени сто седемдесет и осем гласа, а за Ралф Елиот — сто осемдесет и един.

Половината ученици скочиха на крака и извикаха победоносно, другите продължиха да седят и да мълчат. Нат се изправи, отиде при Елиот и протегна ръка.

Новият председател на ученическия съвет не я пое.

Макар и всички да знаеха, че резултатите ще бъдат оповестени чак в девет часа, залата беше пълна много преди в нея да влезе директорът.

Флечър беше седнал на последния ред и бе навел глава, Джими пък гледаше право пред себе си.

— Трябваше всеки ден да ставам по-рано — отбеляза Флечър.

— Аз пък трябваше да ти счупя крака — подметна неговият приятел.

Придружаван от свещеника, директорът тръгна с маршова стъпка по пътеката между редовете, сякаш да покаже, че сам Бог е благословил новия избраник за председател на ученическия съвет в „Хочкис“. Застана отпред на сцената и се прокашля.

— Ето резултатите от изборите за председател на нашия съвет — оповести господин Флеминг, — за Флечър Давънпорт са гласували двеста и седем души, за Стив Роджърс — сто седемдесет и трима. И така, новият председател на училищния съвет е Флечър Давънпорт.

Флечър веднага стана и отиде да се ръкува със Стив, който му се усмихна сърдечно — изглеждаше така, сякаш е изпитал огромно облекчение. Флечър се обърна и видя, че на входа стои сенатор Хари Гейтс, който кимна с уважение на новия председател.

— Човек никога не забравя първата си победа на избори — беше единственото, което каза сенаторът.

И двамата не обърнаха внимание на Джими, който скачаше, безсилен да сдържи радостта си.

— Убеден съм, че знаете, драги ми господине, кой ще ми бъде заместник — отвърна Флечър.

11.

Майката на Нат очевидно беше единственият човек, който не бе разочарован, задето синът й не е избран за председател на училищния съвет. Според нея така момчето щеше да посвети цялото си внимание на уроците. Ако беше видяла колко усърдно се труди синът й, сигурно нямаше да се притеснява толкова. Дори на Том му беше трудно да откъсне Нат от учебниците за повече от пет-десет минути, освен ако не го викаше за всекидневния му осемкилометров крос. Но дори и след като счупи училищния рекорд на бягане на дълги разстояния, Нат си позволи да празнува само някакви си час-два.

Бъдни вечер, Коледа, Нова година бяха за Нат дни като всички останали. Той пак не излизаше от стаята и не се разделяше с учебниците. Майка му се надяваше да си почине мъничко, когато отиде да погостува в края на седмицата на Том в Симсбъри. И Нат наистина си даде малка почивка — Учеше само по два часа сутрин и по два следобед. Том беше признателен на приятеля си, че настоява и той да зубри с него, макар и да отказа да го придружи на всекидневния крос. На Нат му се струваше забавно, че може да пробяга задължителните осем километра, без да напуска имението на Том.

— Писмо от поредното ти гадже ли? — попита той на другата сутрин, когато слязоха да закусят и Том посегна да отвори плика.

— Де да беше от гадже! — отвърна другото момче. — А то е от господин Томпсън — пита дали да ме включи при разпределянето на ролите за „Дванайсета нощ“.

— Ще участваш ли? — поинтересува се Нат.

— А, не. Това е по-скоро по твоята част. Аз съм роден за продуцент, не за изпълнител.

— Стига да бях сигурен, че ще ме приемат в Йейлския университет, с удоволствие щях да участвам в постановката, но още не съм завършил есето.

— А аз моето не съм го и започвал — призна си Том.

— Коя от петте теми си избрал? — поинтересува се другото момче.

— Бойните действия по долното течение на Мисисипи по време на Гражданската война — отвърна приятелят му. — А ти?

— Кларънс Дароу и влиянието му върху профсъюзното движение.

— И аз мислех есето ми да е за него, но не бях сигурен, че ще успея да напиша цели три страници. Не се и съмнявам, че ти вече си написал шест.

— А, не, но почти приключвам с първата чернова, смятам до края на ваканцията през януари да съм готов.

— Крайният срок в Йейлския университет е чак през февруари, преспокойно можеш да се включиш в училищната постановка. Поне се яви на прослушването. Така де, не е задължително да играеш в главната роля.

Докато си мажеше препечената филийка с масло, Нат се замисли за предложението на своя приятел. Том, разбира се, беше прав, той обаче знаеше, че това само ще го разсее: надяваше се да спечели стипендия за Йейлския университет. Извърна се към прозореца и моравите, разпрострели се докъдето поглед стига, и се запита какво ли е родителите ти да не се притесняват за учебните такси, джобните пари и дали синът им ще си намери работа през ваканцията.

— Имаш ли, Нат, предпочитания към някоя от ролите? — попита господин Томпсън и се взря в момчето с ръст метър и осемдесет и пет, с гъста черна коса и окъсели панталони.

— Антонио, може би Орсино — отвърна Нат.

— Направо си роден за Орсино — отбеляза учителят, — но смятам да възложа ролята на приятеля ти Том Ръсел.

— Едва ли ставам за Малволио — прихна момчето.

— Не, Малволио ще го възложа на Елиот — подсмихна се сухо Томпсън, който подобно на мнозина други в „Тафт“ съжаляваше, че Нат не се е преборил за председателското място в училището. — За съжаление той не може да участва. Да ти призная, на теб най ти подхожда ролята на Себастиан.

Нат понечи да възрази, макар и първия път, когато бе прочел пиесата, да беше отсъдил, че ролята си е предизвикателство. Но беше толкова дълга, че трябваше да я учи часове наред, да не говорим пък за репетициите. Господин Томпсън долови колебанията на младежа.

— Май е време да те подкупим, Нат.

— Да ме подкупите ли?

— Да, моето момче. Заместник-ректорът, който отговаря за приема в Йейлския университет, ми е от най-старите приятели. Следвали сме заедно класическа филология в Принстънския университет, всяка година той ми гостува по няколко дни. Мисля този път да го поканя на училищното представление. — Той помълча, помълча и добави: — Както гледам, подкупът не е достатъчен за човек с такива високи нравствени изисквания, явно трябва да приложа и изнудване.

— Изнудване ли? — възкликна повторно младежът.

— Да, Нат, изнудване. Вероятно си забелязал, че в пиесата има три женски роли: красивата Оливия, близначката ти Виола и проклетата Мария, да не говорим пък за прислужниците и второстепенните действащи лица. Не забравяй, че всички те се влюбват до полуда в Себастиан. — Нат продължи да мълчи. — Освен това — реши господин Томпсън да извади коза — колежката ми в „Портър“ предложи да заведа в събота на тяхното прослушване момче, което да чете мъжките роли. — Учителят отново замълча. — Както гледам, най-после привлякох вниманието ти.

— Как мислиш, възможно ли е цял живот да обичаш един човек? — попита Ани.

— Защо да не е възможно, стига да намериш подходящото момиче — отговори Флечър.

— Наесен, когато отидеш в Йейлския университет, ще бъдеш заобиколен от много умни и красиви жени, в сравнение с които аз сигурно ще бледнея.

— Изключено! — възкликна момчето. Седна до Ани на канапето и я прегърна. — Освен това много бързо ще разберат, че съм влюбен в друга, а когато ти постъпиш във „Васар“, ще видят и защо.

— Но това ще стане чак догодина — простена Ани. — Дотогава…

— Шшшт! Толкова ли не си забелязала, че всички мъже, които са ме видели с теб, се пръскат от завист?

— Не, не съм — призна си тя чистосърдечно.

Флечър се извърна и се взря в момичето, в което се беше влюбил още докато то бе съвсем плоскогърдо и носеше шина на зъбите. Но дори тогава не бе устоял на усмивката, на черната коса, която Ани бе наследила от едната си баба — ирландка, и на стоманеносините очи, дошли от предците шведи в рода. Ала сега, четири години по-късно, времето беше добавило стройно изваяно телце и крака, заради които Флечър беше доволен, че на мода са излезли късите поли.

Ани положи длан върху бедрото му.

— Знаеш ли, че половината момичета в класа ми вече не са девствени? — попита тя.

— Да, ако се вярва на Джими — отвърна той.

— А той е наясно с тези неща — подсмихна се Ани и замълча. — Другия месец навършвам седемнайсет, а ти никога не си и намеквал за…

— Мислил съм много пъти! То оставаше да не съм мислил — отвърна Флечър, а Ани се намести така, че ръката му да докосва гърдата й, — но ми се ще, когато това стане, да ни бъде хубаво и на двамата и после никога да не съжаляваме. Момичето отпусна главица върху рамото му.

— Аз няма да съжалявам никога — рече му и го замилва по бедрото.

Флечър я прегърна.

— Вашите кога се връщат?

— Някъде към полунощ. Пак са на някакъв прием, без каквито политиците сякаш не могат да живеят и ден.

Флечър не се и помръдна, а Ани започна да разкопчава блузата си. Накрая я смъкна и я остави да падне на земята.

— Струва ми се, че е твой ред — подкани тя.

Флечър също разкопча припряно ризата си и я метна встрани. Ани се изправи и го загледа в лицето, развеселена, че има такава власт върху него. Смъкна ципа на полата си бавно, както бе видяла да прави Джули Кристи в „Любимката“. И тя като госпожица Кристи не носеше комбинезон.

— Твой ред е — каза отново.

„Божичко — помисли си Флечър, — страх ме е да си съблека панталона.“ Изу обувките и чорапите.

— А, не е честно! — извика Ани, която се беше изула още преди Флечър и да е заподозрял какво е намислила.

Волю-неволю и той събу панталона, а Ани се запревива от смях. Флечър погледна надолу към гащетата си и пламна.

— Приятно е да видя, че ти действам така! — рече момичето.

— Кога най-после ще се съсредоточиш, Нат? — попита господин Томпсън, без да крие ехидството си. — Започни от „Но ето че жената влиза.“

Дори в ученическата униформа Ребека се открояваше сред момичетата, които господин Томпсън бе повикал за прослушването. Високото тъничко момиче с истински водопад от руса коса се държеше самоуверено и се усмихваше така, че веднага завъртя главата на Нат. Доловил усмивката й, той се извърна, смутен, че я е притеснил. Единственото, което знаеше за нея, бе как се казва.

— „Какво име!“ — рече той.

— Май обърка пиесите, Нат, давай отново.

Ребека Армитидж продължаваше да чака, когато Нат изпелтечи:

— „Но ето че жената влиза!“

Беше изненадана, защото одеве, докато го беше гледала от дъното на залата, той бе играл много самоуверено. Погледна текста и зачете:

— „Не ме вини за моята припряност. Ако със помисли добри дошъл си ти, ела със мен и с този свят човек във кулата наблизо — там пред него, под покрив осветен, ще ме дариш със сигурността на свойта вяра, тогаз душата моя тъй ревнива, тънеща в съмнения, във мир ще заживее. Ще я прикрие той, а ти ще забележиш… и ще празнуваме според рождената ми дата. Какво ще кажеш?“

Нат не каза нищо.

— Няма ли да продължиш, Нат? — подкани господин Томпсън. — Иска ми се Ребека да прочете още няколко реда. Защо да си кривя душата, гледаш много възхитено, някои дори ще решат, че си се вживял в ролята, но сега играем друго. Няма да се учудя, ако двама-трима от публиката дори са чували познатите думи на господин Шекспир.

— Да, господине, извинявайте, господине — продължи да пелтечи Нат и пак погледна текста: — „Подир мъжа благочестив ще тръгна, със теб ще дойда и в истината ще се закълна.“

— „Води тогава, отче благ, и нека небесата греят, щастливи от деянието мое.“

— Благодаря ви, госпожице Армитидж. Достатъчно.

— Но тя игра чудесно — възропта Нат.

— Виж ти! Можел си да кажеш цяло изречение, без да се запъваш! — отбеляза господин Томпсън. — Вече сме в напреднал етап на прослушването, но пак си е облекчение. Да ти призная, нямах представа, че освен да изпълняваш главната роля, си искал и да поставиш пиесата. Въпреки това, Нат, май вече съм решил на кого ще поверя ролята на Оливия.

Нат загледа как Ребека слиза припряно от сцената.

— Ами Виола? — продължи да упорства той.

— А, не, ако сме разбрали правилно пиесата, Виола ти е близначка и за беда или за късмет Ребека изобщо не прилича на теб.

— Тогава Мария! Тя ще изиграе чудесно Мария.

— Не се и съмнявам! Но Ребека е прекалено висока за ролята на Мария.

— А мислили ли сте да поверите ролята на Фест на жена? — попита Нат.

— Да ти призная, Нат, не съм, отчасти защото нямам време да пренаписвам цялата пиеса от начало до край.

Нат така и не забеляза, че Ребека се е скрила зад една от колоните — да не би някой да забележи колко е притеснена и засрамена от брътвежа му.

— Ами прислужницата в дома на Оливия?

— Каква прислужница?

— Ребека е точно за тази роля.

— Така си е, но няма как да играе едновременно и Оливия, и прислужницата. Ами ако някой от публиката забележи? — Нат понечи да каже нещо, но се въздържа. — О, най-после мълчание! Но не се и съмнявам, че до утре сутринта ще пренапишеш пиесата, така че Оливия да играе заедно със Себастиан в още няколко сцени, за които господин Шекспир не е и подозирал. — Нат чу иззад колоната кикот. — Имаш ли други хрумвания за прислужницата, Нат, или да продължа с прослушването?

— Извинявайте, господине — рече момчето.

Господин Томпсън скочи на сцената, усмихна му се и изшушука:

— Трябва да отбележа, че ако си смятал да се правиш на непревземаем, Нат, се издъни с гръм и трясък. Сега вече всички ще те мислят за по-достъпен и от проститутка в казино в Лас Вегас. Сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че догодина ще поставяме „Укротяване на опърничавата“, тази пиеса вероятно щеше да ти подхожда повече. Ако се беше родил една година по-късно, целият ти живот щеше да протече съвсем различно. Въпреки всичко ти пожелавам успех с госпожица Армитидж.

— Момчето трябва да бъде изключено — отсече господин Флеминг. — Само си е виновно.

— Но, господин директоре — възрази Флечър, — Пирсън е само на петнайсет години, освен това се е извинил веднага на госпожа Апълярд.

— То оставаше и да не се извини! — възкликна свещеникът, който до този миг се бе въздържал да изказва мнение.

— При всички положения — продължи директорът и се надигна иззад писалището, — представяш ли си как ще се отрази на дисциплината в училището, ако се разчуе, че някой е наругал жена на преподавател и му се е разминало?

— Нима бъдещето на момчето ще бъде заложено на карта само защото то е изрекло думата „проклетия“?

— Такива са последиците от лошите обноски — натърти директорът, — така поне ще сме сигурни, че Пирсън ще си вземе поука.

— Но каква ще бъде тази поука? — не се даваше Флечър. — Че човек не бива да допуска в живота си и най-малката грешка или че не бива да ругае?

— Защо защитаваш толкова яростно Пирсън?

— В първото слово, което съм ви чул да държите, господин директоре, казахте, че само страхливците се спотайват, ако се сблъскат с несправедливост.

Господин Флеминг погледна свещеника, който продължи да мълчи. Помнеше прекрасно словото — всъщност всяка година посрещаше новите ученици с едни и същи думи.

— Разрешете да ви задам един дързък въпрос — каза Флечър и се извърна към свещеника — доктор Уейд.

— Слушам — рече той така, сякаш се защитаваше.

— Идело ли ви е някога да наругаете госпожа Апълярд? Защото на мен ми се е искало много пъти.

— Точно там е работата, Флечър, ти си се въздържал. А Пирсън не го е направил и трябва да бъде наказан.

— Щом наказанието е да го изключите, уважаеми господине, аз ще се оттегля от поста председател на ученическия съвет, защото в Библията се казва, че помислите са не по-малко зло от делата.

И двамата мъже го погледнаха невярващо.

— Не говори така, Флечър! Със сигурност си даваш сметка, че ако го направиш, това ще намали шансовете да те приемат в Йейлския университет.

— Ако допусна това да влияе върху постъпките ми, значи не съм достоен да вляза там.

И двамата бяха изумени от думите му и известно време мълчаха.

— Не стигаш ли до крайности, Флечър? — възкликна накрая свещеникът.

— Не, господин Уейд, за момчето, което искате да накажете, това не са крайности. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам безучастно как този ученик бива жертван на олтара на жена, която изпитва удоволствие да тормози малки деца.

— И ти ще напуснеш председателския пост в ученическия съвет само и само за да защитиш Пирсън? — изненада се директорът.

— Не го ли направя, господин директоре, ще извърша горе-долу същото, за което вашето поколение е било обвинявано по времето на Маккарти.

И този път последва дълго мълчание. Най-сетне свещеникът изрече тихо:

— Момчето лично ли се е извинило на госпожа Апълярд?

— Да, господине — потвърди Флечър, — освен това й е написало и писмо.

— В такъв случай може би ще бъде достатъчно до края на учебната година да бъде на изпитателен срок — предложи Директорът и погледна свещеника.

— И до следващо нареждане да бъде лишен от всички привилегии, включително от домашен отпуск.

— Как мислиш, Флечър, такъв компромис приемлив ли е? — вдигна вежда директорът.

Беше ред на момчето да замълчи.

— Трябва да се научиш да живееш с компромиси — обърна се към него свещеникът, — ако се надяваш да успееш като политик.

Той продължи да мълчи.

— Съгласен съм с вас, доктор Уейд — рече накрая, сетне се извърна към директора и добави: — А на вас съм признателен за снизхождението.

— Благодаря ти, Флечър — каза господин Флеминг, след което председателят на ученическия съвет стана от стола и излезе от директорския кабинет. — Такава мъдрост, смелост и убеденост се срещат рядко при възрастни — промълви тихо директорът, след като вратата се затвори след Флечър, — камо ли при едно дете…

— Какво обяснение ще дадете, господин Картрайт? — попита заместник-председателят на приемната комисия в Йейлския университет.

— Нямам обяснение, господине — призна си Нат. — Явно става въпрос за съвпадение.

— Прекалено голямо съвпадение! — възкликна заместник-председателят. — Цели откъси от есето ви за Кларънс Дароу съвпадат дума по дума с есето на друг ученик от вашия клас.

— А той какво обяснение даде?

— Предал е есето една седмица преди вас, при това написано на ръка, докато вашето е на машина. Затова не сметнахме за нужно да му искаме обяснение.

— Дали случайно този мой съученик не се казва Ралф Елиот? — попита Нат.

Членовете на приемната комисия не казаха нищо.

— Но как е успял да препише? — изуми се Том вечерта, когато Нат се прибра в „Тафт“.

— Явно е преписал открай докрай есето, докато съм бил на репетициите на „Дванайсета нощ“ в „Портър“.

— Но как го е взел от стаята ти?

— Едва ли е било трудно — отвърна Нат. — Ако не е било на бюрото, го е намерил в папката с надпис „Йейлски университет“.

— Пак е рискувал много! Да влезе в стаята ти, докато те е нямало!

— Все пак е председател на ученическия съвет. Не забравяй, че има право да ходи навсякъде в пансиона — никой не го пита къде влиза и откъде излиза. Имал е предостатъчно време да препише есето и без никой да разбере, да го върне до вечерта в стаята ми.

— И какво решиха от приемната комисия?

— Добре, че директорът се застъпи за мен! Решиха догодина отново да разгледат документите ми.

— Значи на Елиот отново ще му се размине.

— А, не — отсече Нат. — Директорът явно се е досетил какво е станало, защото приемната комисия в Йейлския университет е отхвърлила молбата и на Елиот.

— Това само отлага проблема с една година — отбеляза Том.

— Не се притеснявай — усмихна се за пръв път Нат. — Господин Томпсън също реши да се намеси, звънна на председателя на приемната комисия и членовете й са решили да не допускат повече Елиот до кандидатстудентската кампания.

— Браво на Томо, добре се е справил! — възкликна другото момче. — И с какво смяташ да се занимаваш през тази година? В Корпуса на мира ли ще постъпиш?

— Не, ще уча в Университета на щат Кънектикът.

— Защо точно в него? — учуди се Том. — Би могъл да…

— Защото Ребека е приета там.

12.

Ректорът на Йейлския университет погледна надолу към хилядата примрели в очакване първокурсници. След година някои от тях щяха да са решили, че следването тук е прекалено тежко, и щяха да са се преместили в други висши учебни заведения, други просто щяха да са се отказали. Флечър Давънпорт и Джими Гейтс седяха заедно с останалите в залата и поглъщаха жадно всяка дума, изречена от ректора господин Уотърман.

— Докато сте в Йейлския университет, не пилейте и миг от времето си, в противен случай до края на живота си ще съжалявате, че не сте се възползвали от всичко, което можем да ви дадем. Глупакът си тръгва от Йейл само с диплома, мъдрецът — с достатъчно знания, за да се изправи пред всичко, предложено му от живота. Възползвайте се от всяка предоставена ви възможност. Не се страхувайте от новите предизвикателства — и да се провалите, поне няма да имате причина да се срамувате. Ще научите много повече от грешките си, отколкото от победите. Не се плашете от съдбата си. Не се плашете от нищо. Отправяйте предизвикателство към всяка написана дума и не позволявайте да кажат за вас: той вървя по пътя, но така и не остави следа.

След като бе стоял прав близо час, ректорът на Йейлския университет Трент Уотърман си седна на мястото. Всички започнаха да му ръкопляскат и понеже не одобряваше подобни излияния, ректорът пак се изправи и напусна сцената.

— Мислех, че няма да ръкопляскаш заедно с другите — рече Флечър на приятеля си, докато излизаха от аулата. — Ако не ме лъже паметта, веднъж подметна, че си нямал намерение да ръкопляскаш само защото през последните десет години са го правили всички останали.

— Е, защо да си кривя душата, сгреших — призна си Джими. — Речта на ректора бе по-вълнуваща и от онова, което ми е разказвал баща ми.

— Сигурен съм, господин Уотърман ще бъде поласкан от одобрението ти — рече Флечър точно когато Джими забеляза на няколко крачки пред тях млада жена, понесла цяла купчина учебници.

— Възползвай се от всяка възможност — изшушука той в ухото на приятеля си.

Флечър се подвоуми дали да го спре, за да не става за смях, или да го остави да си троши главата — дано после му е за обица.

— Здравейте, казвам се Джими Гейтс. Да ви помогна ли с учебниците?

— В какъв смисъл да ми помогнете, господин Гейтс? Да ги пренесете или да ги прочетете? — попита жената, без да спира.

— Като начало смятам да ги понося, пък после ще му мислим.

— Господин Гейтс, имам две правила, които не нарушавам никога: не излизам с първокурсници и с червенокоси.

— Може би е крайно време да ги нарушите едновременно и двете, а? — възкликна Джими. — Така де, ректорът ни посъветва никога да не се плашим от новите предизвикателства.

— Знаеш ли, Джими… — подхвана Флечър.

— А, да, това е приятелят ми Флечър Давънпорт, много е умен, може да ви помогне с четенето.

— Съмнявам се, Джими.

— Освен това, както сама виждате, ни е и много скромен.

— Нещо, от което вие, господин Гейтс, явно не страдате.

— О, ама никак — увери я той. — Между другото, как се казвате?

— Джоана Палмър.

— Както гледам, не сте първокурсничка, Джоана — рече младежът.

— Не, не съм.

— В такъв случай сте идеалният човек, който да ми помогне и да ме подкрепи.

— В смисъл? — попита госпожица Палмър, докато се качваха към зала „Съдлър“.

— Ами поканете ме днес на вечеря и ще ми разкажете всичко, което трябва да знам за Йейлския университет — изтърси Джими точно когато спряха пред лекционната зала. — Ей, не трябваше ли и ние да дойдем тук? — подвикна той на Флечър.

— Да, и ние сме за тук. Опитах се да те предупредя.

— Да ме предупредиш ли? За какво? — учуди се Джими, след което отвори вратата, та госпожица Палмър да влезе, и я последва вътре с надеждата да седне до нея.

Всички студенти веднага се умълчаха и Джими се стъписа.

— Извинявам се от името на моя приятел, госпожице Палмър — прошепна Флечър, — уверявам ви, има златно сърце.

— В комплект с нечувано нахалство — отвърна Джоана. — Не му споменавайте, но, между другото, съм много поласкана, че ме е помислил за първокурсничка.

Джоана Палмър остави учебниците върху дългата маса и се извърна към препълнената аудитория.

— Френската революция е повратна точка в историята на съвременна Европа — подхвана тя и всички я заслушаха с отворени уста. — Макар че Щатите вече са махнали един монарх — тя замълча. — Без да му махат главата.

Всички прихнаха. Джоана Палмър плъзна поглед по стъпаловидно наредените банки и се взря в Джими Гейтс. Той й намигна.

Вървяха през студентското градче, хванати за ръце — отиваха на първата си лекция. По време на репетициите се бяха сприятелили, през седмицата на представленията бяха неразделни, а през пролетната ваканция и двамата едновременно бяха изгубили девствеността си. Когато Нат съобщи на любимата си, че се е записал не в Йейлския университет, а в Университета на щат Кънектикът, тя се почувства едва ли не гузна, задето се е зарадвала толкова на тази новина.

Сюзан и Майкъл Картрайт харесаха Ребека в мига, в който я видяха, и разочарованието им, че Нат не е приет още първата година в Йейлския университет, се поразсея, когато те усетиха, че за пръв път в живота си синът им се е поотпуснал и е по-спокоен.

Първата лекция в аудитория „Бъкли“ беше по американска литература, четеше я професор Хейман. През лятната ваканция Нат и Ребека бяха изчели от кора до кора всички писатели в списъка: Джеймс, Фокнър, Хемингуей, Фицджералд и Белоу, после бяха обсъдили най-подробно „Площад Вашингтон“, „Гроздовете на гнева“, „За кого бие камбаната“, „Великият Гетсби“ и „Хърцог“. Затова, когато онзи вторник сутринта влязоха в аудиторията, и двамата бяха сигурни, че са много подготвени. Ала още в началото на лекцията на професор Хейман си дадоха сметка, че всъщност само са изчели произведенията. Не бяха осмислили влиянието, което възпитанието, образованието, вероизповеданието и просто обстоятелствата са оказали върху отделните писатели, не бяха осъзнали и че разказваческата дарба няма нищо общо с обществената, расовата и верската принадлежност.

— Да вземем например Скот Фицджералд — продължи професорът. — В своя разказ „Бърнъс си реши косата“…

Нат вдигна поглед и видя тила на онзи тип. Призля му. Вече не слушаше професор Хейман, който излагаше възгледите си за Фицджералд, само гледаше студента отпред, който по едно време се обърна и заговори с момчето до него. Най-големите страхове на Нат се потвърдиха. Ралф Елиот не само следваше в същия университет, но бе записал и същата специалност. Най-неочаквано Елиот се обърна, сякаш усетил, че го гледат. Но не забеляза Нат и се вторачи в Ребека. Нат също се извърна към нея, тя обаче бе погълната от лекцията — записваше си как по време на престоя в Холивуд Фицджералд се е пропил и изобщо не забеляза Елиот, който я зяпаше като невидял.

Нат изчака той да си тръгне от аудиторията, после събра учебниците и се изправи.

— Кой беше онзи, дето все се извръщаше и те зяпаше? — попита Ребека, докато вървяха към кафенето.

— Казва се Ралф Елиот — рече й той. — Бяхме съученици в „Тафт“, но ми се стори, че гледа теб, а не мен.

— Много е красив — отбеляза момичето и се подсмихна. — Прилича ми малко на Джей Гетсби. Това ли е момчето, за което господин Томпсън все повтаряше, че от него щял да излезе чудесен Малволио?

— Да. Ако не ме лъже паметта, Томо каза, че Елиот е направо роден за ролята.

Докато обядваха, Ребека настоя Нат да й разкажел още нещичко за Елиот, той обаче отвърна, че нямало какво толкова да й разказва — непрекъснато се опитваше да смени темата. Каза си, че е готов да се примири с присъствието на Ралф Елиот в същия университет, ако това е цената да бъде заедно с Ребека.

Елиот не дойде на лекцията следобед, посветена на испанското влияние в колониите, и вечерта, когато отиде да изпрати Ребека до стаята й, Нат почти бе забравил за дразнещото присъствие на отколешния си съперник.

Женското общежитие беше в южния край на студентското градче и възпитателят на Нат го бе предупредил, че по правилник момчетата не могат да ходят там, след като се стъмни.

— Който е писал правилника, явно е смятал, че студентите правят любов само по мръкнало — отбеляза Нат, докато лежеше на единичното легло до Ребека.

Тя се засмя и си облече пуловера.

— А това означава, че през пролетния семестър можеш да стоиш тук чак до девет часа — отбеляза момичето.

— Струва ми се, че пак по правилника след летния семестър ще мога да стоя при теб по цяла нощ — вметна Нат, без да дава повече обяснения.

С облекчение установи, че през първия семестър почти не се натъква на Елиот. Съперникът му не се вълнуваше от кросове и надбягвания, от театър и музика, затова Нат се изненада, когато последната неделя от семестъра го завари да приказва пред параклиса с Ребека. Още щом се приближи, Елиот побърза да се махне.

— Какво иска? — попита младежът така, сякаш се отбраняваше.

— Обясняваше как според него може да се подобри работата на студентския съвет. Кандидатирал се е за представител на първокурсниците и питаше дали и ти смяташ да го направиш.

— Не, не смятам — отсече твърдо Нат. — Приключих с изборите.

— Жалко — въздъхна Ребека и го стисна за ръката, — знам, че мнозина от първокурсниците се надяват да се кандидатираш.

— За нищо на света, докато и Елиот се мотае тук — отвърна той.

— Защо го мразиш толкова много? — попита Ребека. — Само защото те е победил в онези тъпи ученически избори ли? — Нат загледа как застанал малко по-встрани, Елиот разговаря с неколцина студенти: същата неестествена усмивка и без съмнение същите щедри обещания. — Ами ако се е променил? — възкликна момичето.

Нат не си направи труда да отговаря.

— Точно така — отбеляза Джими, — първите избори, на които можеш да се кандидатираш, са за представител на първокурсниците в студентския съвет на Йейлския университет.

— Мислех първата година да пропусна изборите и да хвърля всичките си сили в учението — напомни Флечър.

— Не можеш да поемаш такъв риск — заяви приятелят му.

— Защо? — възкликна другият младеж.

— Защото според статистиката, ако в първи курс те изберат в студентския съвет, почти е сигурно, че след три години ще станеш негов председател.

— Ами ако не искам да ставам председател? — ухили се Флечър.

— Сигурно и Мерилин Монро не е искала да печели „Оскар“ — отвърна Джими и извади от джоба си някаква брошура.

— Това пък какво е?

— Правилникът на първокурсниците — издаден е в хиляда двайсет и една бройки.

— Както виждам, пак си подхванал кампанията, без да се допиташ до кандидата.

— Видях се принуден да я започна, само това оставаше, да седя със скръстени ръце и да те чакам да се наумуваш. Проведох малко проучване и установих, че нямаш почти никакви шансове да те изберат в студентския съвет, ако не се явиш на дебатите на първокурсниците, насрочени след месец и половина.

— И защо да нямам шансове? — учуди се Флечър.

— Защото само тогава всички от първи курс се събират в една аудитория и имат възможност да изслушат един по един кандидатите.

— А как те включват в дебатите?

— Зависи от мнението ти по обсъждания въпрос.

— И какъв е този въпрос?

— Радвам се, че започваш да се палиш, защото това е следващият ни проблем. — Джими извади от джоба си листовка.

Предложение: Щатите да прекратят войната във Виетнам.

— Не виждам никакъв проблем — отбеляза другото момче.

— С удоволствие ще говоря против такова предложение.

— Точно това му е лошото — заяви Джими. — Който се обяви против войната, се превръща в история, дори да изглежда като Кенеди и да говори като Чърчил.

— Но ако защитя добре становището си, вероятно ще решат, че съм достоен да ги представлявам в студентския съвет.

— Колкото и да си убедителен, Флечър, това пак ще си бъде живо самоубийство, защото почти всички в студентското градче са против войната. Остави да го направи някой ненормалник, който и бездруго не ламти да влезе в съвета.

— Както ми го описваш този ненормалник, това май съм аз, пък и смятам…

— Пет пари не давам какво смяташ — прекъсна го Джими.

— Единственото, което ме вълнува, е да те изберат.

— Ти нямаш ли съвест бе, човек?

— Откъде да я имам! — възкликна другото момче. — Баща ми е политик, майка ми продава недвижими имоти.

— Въпреки твоя прагматизъм не мога да се насиля и да подкрепя подобно предложение.

— Тогава си обречен до гроб да дремеш над книгите и да държиш ръката на сестра ми.

— Защо не! — възкликна Флечър. — Още повече че както гледам, теб не те бива да завържеш с жена връзка, която да трае повече от едно денонощие.

— Джоана Палмър е на друго мнение — подсмихна се Джими. Флечър също се засмя.

— Ами другата ти приятелка, Одри Хепбърн, де. Отдавна не съм я виждал в студентското градче.

— Аз също — рече второто момче. — Но е въпрос само на време да запленя сърцето на госпожица Палмър.

— Гладна кокошка просо сънува.

— Ах, ти, невернико! В най-скоро време ще се наложи да ми се извиняваш! Предричам, че това ще стане още преди пагубния ти принос в студентската дискусия.

— Джими, няма да ме накараш да променя мнението си! Дори и да участвам в дебатите, то ще е, за да се обявя против предложението.

— Само ми усложняваш живота, Флечър. Е, едно е сигурно, организаторите ще се радват, ако се включиш и ти.

— Защо? — учуди се приятелят му.

— Защото досега не са намерили студент, който да става за съвета и да се обявява против прекратяването на войната във Виетнам.

— Сигурна ли си? — попита едва чуто Нат.

— Да, сигурна съм — потвърди Ребека.

— В такъв случай трябва да се оженим незабавно — рече младежът.

— Защо? — попита тя. — Живеем през шейсетте години, във времето на „Бийтълс“, на тревата, на свободната любов! Защо да не направя аборт?

— Това ли искаш? — учуди се Нат.

— И аз не знам какво искам — призна си момичето. — Разбрах едва днес сутринта. Трябва ми време да помисля.

Той я хвана за ръката.

— Ако искаш, съм готов да се оженя още днес за теб.

— Знам, знам — увери го Ребека и му стисна ръката, — но това ще предопредели целия ни живот занапред. Не бива да взимаме прибързани решения.

— Да де, но аз нося отговорност пред теб и детето.

— Аз пък трябва да помисля за бъдещето си — възрази тя.

— Дали да не кажем на родителите си, да видим те на какво мнение са!

— И дума да не става — извика Ребека. — Майка ти ще настоява да се венчаем още днес следобед, а баща ми ще цъфне в университета с пушка в ръка. Не, обещай ми, че няма да казваш на никого, че съм бременна. Най-вече на родителите ни.

— Но защо? — настоя Нат.

— Защото има още нещо…

— Докъде стигна със словото?

— Току-що приключих с първата чернова — отвърна бодро-бодро Флечър — и с радост мога да ти съобщя, че след нея ще стана най-мразеният студент в университета.

— Само ми усложняваш задачата…

— Крайната ми цел е да я направя невъзможна — призна си второто момче. — Между другото, кой ще ни бъде опонент?

— Някакво момче на име Том Ръсел.

— Какво научи за него?

— Завършил е „Тафт“.

— Значи вече сме с едни гърди пред него — ухили се Флечър.

— Де да беше така! — възкликна Джими. — Снощи го срещнах в кафене „Мори“ и трябва да ти кажа, че е много умен и всички се въртят около него. Не знам човек, който да не го харесва.

— Няма ли да ми кажеш нещо, което да е в наша полза?

— Ще ти кажа, разбира се: тоя Том си призна чистосърдечно, че изобщо не му се участва в дебатите. Предпочитал да подкрепи друг кандидат, стига той да му допаднел. Смята, че по го бива да организира кампании, отколкото да бъде водач.

— Защо тогава не го поканиш в нашия щаб! — възкликна Флечър. — Продължавам да си търся човек, който да ми организира кампанията.

— Колкото и да ти е странно, той предложи на мен да се заема с това — вметна приятелят му.

Флечър го изгледа.

— Ама наистина ли?

— Да, наистина — потвърди Джими.

— Значи не е за подценяване. — Известно време той мълча. — Дали довечера да не прегледаме словото? Тъкмо ще ми кажеш дали…

— Довечера не мога — прекъсна го приятелят му. — Джоана ме е поканила на вечеря.

— О, добре, че ме подсети. И аз не мога довечера: Джаки Кенеди ме покани да я придружа на опера в „Метрополитън“.

— Понеже стана дума, Джоана попита дали следващия четвъртък можете да дойдете с Ани да пийнем заедно по нещо. Споменах й, че сестра ми ще дойде за дискусията в Ню Хейвън.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Флечър.

— Ако решите да дойдете, много те моля, кажи на Ани да не се заседява, ние с Джоана си лягаме в десет.

Нат намери бележката на Ребека, пъхната под вратата, и хукна презглава към другия край на студентското градче: какво ли се беше случило?

Влезе в стаята на момичето и се опита да го целуне, но то само се извърна и без да дава никакви обяснения, врътна ключа. Нат седна при прозореца, а Ребека — на крайчеца на леглото.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана тя. — Каня се от няколко дни, но все не набирам смелост.

Нат само кимна — виждаше, че Ребека дълго търси думите. Сетне последва мълчание, сторило му се безкрайно.

— Знам, че ще ме намразиш, Нат…

— Избий си го от главата, не съм способен да те мразя — прекъсна я той и я погледна право в очите.

Тя сведе глава.

— Не съм сигурна, че детето е от теб.

Нат стисна с все сила страничните облегалки на стола.

— Как така? — пророни накрая.

— Онази събота и неделя, когато ти замина на кроса в Пенсилвания, отидох на купон и май попрекалих с пиенето. — Ребека отново замълча. — По едно време се появи и Ралф Елиот. По-нататък не си спомням ясно какво точно се е случило, но когато на сутринта се събудих, го видях да спи до мен.

Беше ред на Нат да мълчи дълго.

— Каза ли му, че си бременна?

— Не — отвърна момичето. — Защо да му казвам? Оттогава почти не сме разговаряли.

— Ще го убия това копеле — надигна се той от стола.

— Надали ще ми помогнеш особено — пророни Ребека.

— Това не променя нищо! — отсече Нат и отиде да я прегърне. — Пак искам да се оженим. Пък и е далеч по-вероятно детето да е мое.

— Но не можем да бъдем сигурни — възрази Ребека.

— На мен не ми пречи.

— Затова пък на мен ми пречи — заинати се тя. — Има още нещо, което не съм ти казала…

Още щом влезе в препълнената зала „Улзи“, Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на Джими. Седна срещу Том Ръсел, който го озари с радушна усмивка, а студентите — към хиляда на брой — започнаха да скандират:

— Ей, ей, Линдън Джонсън, колко деца изтреби днес? Флечър погледна опонента си, който стана на крака, за да открие дискусията, но още преди да е отворил уста, бе приветстван от насъбралите се с бурни възгласи. Флечър бе изненадан, че Том е не по-малко притеснен от него: по челото му бяха избили ситни капчици пот.

Множеството замълча веднага щом младежът заговори, ала след първите му две-три думи пак екна дюдюкане.

— Линдън Джонсън… — Том поизчака. — Линдън Джонсън ни убеждава, че е дълг на Съединените щати да разгромят северновиетнамците и да отърват света от попълзновенията на комунизма. Аз пък твърдя, че дълг на президента е да не жертва живота и на един американец върху олтара на доктрина, която с времето ще се самоопровергае.

Залата отново се взриви, този път от одобрителни възгласи, и трябваше да мине цяла минута, докато Том продължи. Всъщност студентите го прекъсваха толкова често, за да го подкрепят, че когато изтече определеното време, той бе стигнал едва до средата на словото си.

Веднага щом Флечър стана на крака, одобрителните възгласи бяха изместени от дюдюкане. Той вече беше решил, че това е последната реч, която държи в живота си. Напразно зачака да се възцари тишина, после някой се провикна:

— Хайде, какво се мотаеш! Той подхвана плахо:

— Навремето древните гърци, римляните, англичаните са поемали жезъла на световното водачество.

— Не виждам причина да го правим и ние! — прекъсна го някой от дъното на залата.

— След края на Втората световна война и краха на Британската империя — продължи Флечър — тази отговорност беше прехвърлена на Съединените американски щати, най-великата нация по земята. — Някой изръкопляска. — Можем, разбира се, да се спотайваме и да признаем, че не сме дорасли за такава отговорност, можем обаче и да поемем водачеството на милиони хора по света, които се прекланят пред нашата представа за свобода и се стремят да се доближат до нашия начин на живот. Можем да седим със скръстени ръце и да оставим същите тези милиони да страдат под ботуша на комунизма, докато той поглъща свободния свят, можем обаче и да ги подкрепим в опитите им да наложат демокрация. Единствена историята ще каже дали сме взели правилното решение, а историята не бива да отсъжда, че сме нехаели.

Джими бе изненадан, че студентите слушат внимателно и само от време на време прекъсват приятеля му, и беше направо изумен, когато след двайсетина минути всички изръкопляскаха на Флечър. В края на дебатите присъстващите в залата признаха, че той е бил по-убедителен, макар и да подкрепиха с над двеста гласа предложението на Том.

Докато четяха резултатите от гласуването и множеството ликуваше, Джими не загуби самообладание и пак изглеждаше весел.

— Това си е истинско чудо! — възкликна той.

— Какво чудо бе, мой човек? — попита Флечър. — Не видя ли, че губим с двеста двайсет и осем гласа?

— Очаквах за нас да не гласува никой и за мен това, че сме загубили само с толкова, наистина си е чудо. Разполагаме с пет дни, през които да убедим сто и четиринайсет студенти Да променят мнението си: според повечето първокурсници тъкмо ти си достоен да ги представляваш в студентския съвет — изтъкна Джими, докато излизаха от зала „Улзи“. Мнозина от присъствалите на дебатите шушукаха на Флечър:

— Справи се блестящо!

— Браво на теб!

— Според мен Том Ръсел говори добре — отбеляза той — и което е по-важно, той изразява техните възгледи.

— Няма такова нещо. Том просто разчиства терена за теб.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Флечър. — Ами ако реши да стане председател на съвета?

— Никога няма да стане. Намислил съм нещо — натърти Джими.

— И какво, ако мога да попитам?

— Пратих един от нашите на събрание, на което Том е агитирал в своя полза. Дал е четирийсет и три обещания, повечето от които е изключено да изпълни. Достатъчно е да му го напомняме по двайсетина пъти на ден, и името му надали ще се появи сред кандидатите за председател.

— Чел ли си „Князът“ на Макиавели, Джими? — попита Флечър.

— Не, а трябва ли?

— Не, не си прави този труд, Макиавели няма на какво да те научи. Какво ще правиш довечера? — попита той, когато към тях се запъти Ани, която го притисна до себе си. — Браво на теб — рече му, — речта ти беше блестяща.

— Жалко само, че двеста души не са на същото мнение — отвърна младежът.

— На същото мнение са, но още преди да влязат в залата, вече бяха решили как ще гласуват.

— Точно това се опитвам да му обясня и аз — намеси се Джими и се обърна към своя приятел. — Малката ми сестричка е права, освен това…

— Джими, в случай че си забравил, след няколко седмици ставам на осемнайсет — свъси се Ани.

— Не, не съм забравил, освен това някои приятели са седнали да ме убеждават, че си ни била хубавичка, макар че лично аз не виждам какво толкова ти харесват.

Флечър прихна.

— Е, ще дойдеш ли с нас в „Дино“?

— Не. Изглежда, сте забравили, че ние с Джоана сме ви поканили на вечеря при нея.

— Не, аз не съм забравила — рече Ани — и изгарям от нетърпение да видя жената, ходила с брат ми повече от седмица.

— Откакто се запознах с Джоана, не съм поглеждал друга — изшушука Джими.

— Въпреки това искам да се оженя за теб — натърти Нат, без да пуска Ребека.

— Въпреки че не си сигурен чие е детето?

— Ето още една причина да се оженим, тогава вече ще бъдеш сигурна в чувствата ми.

— Никога не съм се съмнявала в тях — отбеляза тя, — не се съмнявам и че си добър, свестен човек, но не ти ли е хрумвало, че може би не те обичам достатъчно, за да искам да прекарам остатъка от живота си с теб? — Нат я пусна и се взря в очите й. — Попитах Ралф какво би сторил, ако се окаже, че детето е негово, и той отвърна, че ще ме посъветва да направя аборт. — Ребека долепи длан до бузата на младежа. — Малко от нас са достойни да живеят със Себастиан, а аз със сигурност не съм Оливия.

Тя дръпна ръка и без да казва и дума повече, излезе забързано от стаята.

Нат лежа дълго на леглото й, без да забелязва, че се мръква. Мислеше само за едно: колко много обича Ребека и колко силно мрази Елиот. Накрая заспа и се събуди чак когато иззвъня телефонът.

Чу познатия глас и след като научи новината, поздрави стария си приятел.

13.

Когато отиде в студентския съвет, за да си вземе пощата, Нат с радост видя, че има цели три писма. Едното беше адресирано с почерка на майка му, който той можеше да разпознае и от сто километра. Второто беше с клеймо от Ню Хейвън, затова Нат предположи, че е от Том. Третото беше с чека за месечната му стипендия, който той щеше да осребри веднага, понеже беше закъсал за пари.

Отиде в закусвалня „Макконоги“, взе си овесени ядки с две филийки хляб, но подмина бърканите яйца. Седна в дъното на закусвалнята и отвори писмото от майка си. Почувства се гузен, задето не й е писал най-малко от половин месец. Но до коледната ваканция оставаха броени дни, майка му щеше да го разбере, ако не й отговореше веднага. В деня, когато скъса с Ребека, бе говорил дълго по телефона с майка си. Не спомена, че момичето е бременно, не посочи и конкретна причина да се разделят.

„Скъпи Натаниъл“… Никога не го наричаше „Нат“. Който и да прочетеше писмо от майка му, веднага щеше да разбере всичко, каквото трябва да се знае за нея. Подредена, точна, грижовна, обичлива, но вечно оставяше впечатлението, че закъснява за някъде. Винаги завършваше писмата си с думите: „Бързам, трябва да вървя, обичам те, мама.“ Единствената новина, която всъщност имаше да му съобщава, бе, че са повишили баща му в регионален директор, което означаваше, че вече няма да му се налага постоянно да ходи в командировки и ще работи в Хартфорд.

„Баща ти се радва много на повишението и на по-добрата заплата — сега вече можем да си позволим и втора кола. Въпреки това вече му липсва прякото общуване с клиентите.“

Нат си гребна от овесените ядки и отвори писмото на Том от Ню Хейвън. Беше написано на машина, тук-там с правописни грешки — вероятно се дължаха на вълнението, с което момчето бе описало изборната си победа. Както винаги увлекателно, Том бе разказал как е победил само защото опонентът му е дръпнал страстна реч в защита на войната във Виетнам, което при гласуването никак не е било в негова полза. На Нат му допадна това име: Флечър Давънпорт, и той си даде сметка, че стига да го бяха приели в Йейлския университет, вероятно е щял да се състезава именно с това момче. Отхапа от препечената филийка и продължи да чете писмото на Том: „Жалко, че сте скъсали с Ребека. Окончателно ли е?“ Нат вдигна очи — не беше сигурен в отговора на този въпрос, макар и да знаеше, че старият му приятел изобщо няма да се изненада от тази развръзка, ако разбере, че пръст в нея има Ралф Елиот.

Намаза с масло и втората филийка и се позамисли дали наистина няма да се сдобрят с Ребека, после обаче се върна към суровата действителност. В края на краищата още смяташе веднага след първи курс да се прехвърли в Йейлския университет.

Накрая насочи вниманието си към кафявия плик и реши да осребри в банката чека още преди първата лекция — за разлика от някои свои състуденти не можеше да си позволи да си прибере в последния момент стипендията, и без това тя не стигаше за нищо. Отвори плика и с изненада видя, че вътре има не чек, а писмо. Разгъна единствения лист хартия и се вторачи невярващо в написаното върху него.

НАБОРНА КОМИСИЯ

ПОВИКВАТЕЛНА

ЗА МЕДИЦИНСКИ ПРЕГЛЕД

Сторс, щат Кънектикът Роквил, щат Кънектикът

Норт Игълвил Роуд Уолтър Стрийт № 205

Университет на щат Кънектикът Наборна комисия Натаниъл Картрайт Поделение № 21

14.XII.1966 г.

Номер 6 2148 270

С настоящото ви уведомяваме

да се явите в местната наборна комисия

за медицински преглед

Кръстовището на шосе 195 и 55 (Мансфийлд Корнърс), Сторс, щат Кънектикът Адрес

7,58

5.1.

1967 г.

час на явяване

дата

година

Подпис

Член на

наборната комисия

Нат сложи писмото на масата пред себе си и се замисли за последиците. Беше се примирил, че мобилизацията е като лотария — бяха изтеглили неговия номер. От нравствена гледна точка имаше ли право да иска отлагане само защото е студент, или подобно на баща си през 1942 година трябваше да се яви и да служи на родината си? Баща му беше прекарал заедно с Осемдесета дивизия цели две години в Европа и се беше завърнал с медал. Сега, близо четвърт век по-късно, Нат бе убеден, че Съединените щати трябва да изиграят своята роля във Виетнам. Дали такива чувства прилягаха само на необразованите му сънародници, които, общо взето, нямаха друг избор?

Нат веднага позвъни вкъщи и не се изненада, че майка му и баща му имат разногласия по въпроса — нещо, което им се случваше рядко. Майка му бе на мнение, че той трябва да завърши и чак тогава да реши дали да отиде в армията, още повече че дотогава войната сигурно щяла да свърши. Нали в предизборната си кампания президентът Джонсън бил обещал именно това? Баща му пък смяташе, че макар и да не е хубаво да прекъсва, е негов дълг да отиде в армията. Последното, което той каза по въпроса, бе, че ако всички решели да си изгорят призовките, щяла да настъпи анархия.

След това Нат се обади по телефона на Том в Йейлския университет — да разбере дали и той е получил повиквателна.

— Да, получих — отвърна приятелят му.

— Изгори ли я? — попита Нат.

— Не, не стигнах чак дотам, макар че познавам доста студенти, които го направиха.

— Това означава ли, че ще отидеш в армията?

— Не, Нат, за разлика от теб нямам такава будна гражданска съвест. Ще карам, както е по закон. Баща ми е намерил във Вашингтон адвокат, който се занимава именно с отлагане от военна служба, сигурен е, че ще успее да ме измъкне — поне докато завърша.

— Ами онова момче, което се е кандидатирало заедно с теб за представител на първокурсниците в студентския съвет и се е изказало толкова разпалено за отговорността на американците пред народите, „стремящи се да участват в демокрацията“ — то какво е решило? — поинтересува се Нат.

— Нямам представа — отвърна Том, — но ако получи повиквателна, нищо чудно да се срещнете на предната линия.

Месеците отминаваха, Флечър все не получаваше и не получаваше кафяв плик и вече си мислеше, че може би е сред късметлиите, които няма да бъдат мобилизирани. Но беше решил и какво ще прави, ако все пак тъничкият плик дойде.

Когато получи повиквателна, Джими веднага се обади на баща си, който го посъветва да поиска отлагане, понеже е първокурсник, но да обясни, че след три години ще помисли отново. Освен това той напомни на сина си, че дотогава може да има нов президент, нови сенатори и конгресмени и американците едва ли ще бъдат във Виетнам. Джими го послуша. После обсъди от нравствена гледна точка въпроса с Флечър.

— Нямам намерение да излагам на опасност живота си и да се бия срещу някаква пасмина виетнамци, които сега може и да не се стряскат от военното ни превъзходство, но все някой ден ще приемат капитализма.

Ани подкрепи брат си. Радваше се, че Флечър не е получил повиквателна. Не се и съмняваше какво ще направи той.

На пети януари 1968 година Нат се яви в местната наборна комисия.

След обстоен медицински преглед го заведоха при майор Уилис. Той бе възхитен от Картрайт с неговите физически данни и желязно здраве — цяла сутрин се беше разправял с младежи, изтъкващи хиляди причини да ги обявят за физически негодни за военна служба. Следобед Нат се яви на тест и от сто въпроса отговори правилно на деветдесет и седем.

Вечерта заедно с още петдесет новобранци се качи на автобус, който трябваше да ги откара в Ню Джърси. По време на сякаш безкрайното бавно пътуване до другия щат Нат въртя дълго в ръце пластмасовите чинийки с храната, която му бяха дали, и после се унесе.

Най-сетне рано на другата сутрин автобусът спря във Форт Дикс. Бъдещите войници бяха посрещнати от крясъците на старшините. Разпределиха ги набързо по сглобяемите бараки и ги оставиха да поспят два-три часа.

На следващата заран Нат — понеже нямаше друг избор — стана в пет часа и след като го подстригаха нула номер, му дадоха униформа. Сетне всичките петдесет новобранци получиха заповед да напишат писмо на родителите си и да изпратят у дома всичко, свързано с живота им на цивилни.

През деня Нат бе повикан на разговор при специалист четвърти ранг Джаксън, който, след като прегледа документите му, имаше само един въпрос:

— Давате ли си сметка, Картрайт, че сте могли да поискате освобождаване от военна служба?

— Да, уважаеми господине.

Специалист Джаксън вдигна вежда.

— И въпреки че сте били посъветвани да го сторите, сте постъпили в армията, така ли?

— Не ми се е налагало да се съветвам, уважаеми господине.

— В такъв случай, редник Картрайт, веднага щом минете начална подготовка, със сигурност ще кандидатствате за офицерска школа. — Известно време мъжът мълча. — Но не хранете особени надежди, от петдесет кандидатствали приемат само двама души. Между другото, не ме наричайте „уважаеми господине“. Предостатъчно е да се обръщате към мен и със „специалист четвърти ранг“.

Години наред Нат беше правил всекидневни кросове и смяташе, че е в добра форма, въпреки това обаче много скоро установи, че в армията влагат друго значение в тази дума, което не е докрай обяснено в речника на Уебстър. Всичко тук беше съвсем оскъдно: храната, облеклото, отоплението и най-вече леглото, на което очакваха да спи. Нат си помисли, че сигурно са го внесли чак от Северен Виетнам, та новобранците да живеят в същите тежки условия, както и врагът.

Следващите два месеца ставаше всяка сутрин в пет, взимаше си студен душ — думата „топлина“ просто не съществуваше в речника на военните, — обличаше се, хапваше надве-натри, сгъваше старателно завивките, слагаше ги в края на леглото и в шест часа заставаше в строя на плаца заедно с всички останали от Втори взвод на Първа рота.

Всяка сутрин пред тях се изправяше сержантът по военна подготовка Ал Куамо — винаги изглеждаше като изваден от кутийка и Нат дори се чудеше дали той не става в четири през нощта да си глади униформата. Ако през следващите четиринайсет часа младежът понечеше да заговори някого, Куамо веднага питаше какво и защо. На ръст беше колкото Нат, но приликите свършваха дотук. Младежът непрекъснато беше в движение, та все не можеше да преброи медалите на сержанта.

— Аз съм ви и майка, и баща, и пръв приятел — ревеше той колкото му глас държи. — Чухте ли?

— Тъй вярно, сержант — отвръщаха в хор трийсет и шестимата новобранци от Втори взвод. — Вие сте ни майка, баща и пръв приятел.

Повечето бяха поискали отлагане на военната служба, каквото им беше отказано. Мнозина смятаха, че Нат се е побъркал, щом се е записал доброволец, и трябваше да минат доста седмици, докато променят мнението си за момчето от Кромуел. Много преди края на военната подготовка Нат се бе превърнал в съветник, писач на писма, наставник и душеприказчик на всички във взвода. Дори научи двама-трима от новобранците да четат. Предпочете да не споделя с майка си на какво са го научили те. Някъде в средата на обучението Куамо го произведе началник отделение.

В края на двата месеца военна подготовка Нат се представи най-добре по всички дисциплини, включително по правопис. Изненада другите новобранци, като победи всички и в бягането на дълги разстояния, и макар да не беше стрелял никога дотогава с оръжие, с картечницата и миномета се оказа по-точен дори от момчетата от Куинс. Те бяха по-опитни с по-малки оръжия.

И след двата месеца военна подготовка Куамо не промени становището си за вероятността Нат да влезе в офицерска школа. Бе установил, че за разлика от другите „зайци“, обречени да заминат за Виетнам, Нат е роден водач.

— Но си имай едно наум — предупреди го той, — това, че имаш нашивки на младши лейтенант, изобщо не ти гарантира, че виетнамците няма да те направят на кайма — за тях е все едно дали си офицер или редник.

Сержант Куамо се оказа прав: само двама от редниците бяха пратени във Форт Бенинг. Вторият бе колежанче от Трети взвод на име Дик Тайлър.

През първите три седмици от обучението във Форт Бенинг инструкторите по парашутизъм показваха на новобранците как да се приземяват: в началото ги караха да скачат от десетметров зид, после — от страховита кула, висока към деветдесет метра. От общо двеста редници, постъпили във Форт Бенинг, едва стотина продължиха втория етап на обучението. Нат се оказа сред десетимата, представили се най-добре и получили сребърни нашивки на парашутисти.

Когато се прибра в едноседмичен домашен отпуск, майка му едвам позна момчето, с което се бе разделила три месеца преди това. Сега на негово място стоеше мъж, с три сантиметра по-висок, с три килограма по-лек и с късо подстригана коса, покрай която баща му си спомни дните, прекарани в Италия.

След кратката почивка Нат се върна във Форт Бенинг, където нахлузи отново лъснатите до блясък ботуши, метна мешката на рамо и от въздушнодесантната част се прехвърли от другата страна на пътя.

Там започна обучението му на офицер от пехотата. Той пак ставаше по изгрев слънце, но прекарваше много повече време в класната стая, където заедно с още седемдесет бъдещи офицери, подготвящи се да заминат за Виетнам, учеше военна история, разчитане на карти, тактика и стратегия. Според единствените статистически данни, които никой не споменаваше, петдесет на сто от тези мъже щяха да се върнат в чували.

— Викат Джоана в дисциплинарната комисия — рече Джими, който бе приседнал на леглото на Флечър. — А гневът би трябвало да се стовари върху мен — допълни той.

Флечър се опита да поуспокои своя приятел — никога досега не го беше виждал така ядосан.

— Толкова ли не разбират, че не е престъпление да се влюбиш?

— Мен ако питаш, се притесняват по-скоро да не се случи обратното — каза другото момче.

— В смисъл? — вдигна очи Джими.

— Единственото, от което се плашат, е да не би да се разчуе за мъже преподаватели, които се възползват от хубавичките първокурснички.

— Нима не проумяват, че става дума за истинска любов! — подвикна Джими. — От сто километра си личи, че боготворя Джоана и че тя изпитва същото към мен.

— Сигурно щяха да си затворят очите, ако и двамата не парадирахте с връзката си.

— Пък аз си мислех, че точно ти ще оцениш отказа на Джоана да се преструва — отбеляза другото момче.

— Оценявам го — потвърди Флечър, — но правилникът на университета е такъв, че с откровеността си тя не остави на деканата друг избор.

— Значи трябва да се промени правилникът — отсъди Джими. — Като преподавателка Джоана е убедена, че човек не бива да крие чувствата си. Иска да е сигурна, че следващото поколение няма да се натъква на такова двуличие.

— На едно мнение съм с теб, Джими, пък и познавам Джоана, вероятно е помислила добре, щом е престъпила точка седемнайсет от правилника.

— Да, помислила е и няма намерение да се сгодява само и само за да отърве наказанието на дисциплинарната комисия.

— Бре, бре, бре! На каква жена пожела да носиш книгите! — рече приятелят му.

— Хич и не ми напомняй — отвърна Джими. — Знаеш ли, че сега й ръкопляскат в началото и в края на всяка нейна лекция?

— Е, и кога дисциплинарната комисия ще се събере, за да вземе решение?

— Следващата сряда в десет часа. А репортерите само това и чакат — вече потриват ръце. Жалко, че през есента баща ми ще се кандидатира отново.

— Лично аз не бих се притеснявал за баща ти — натърти Флечър. — Обзалагам се, че вече е намерил начин да обърне нещата в своя полза.

Нат не беше и очаквал да се срещне с командващия и сигурно това нямаше да стане, ако майка му не беше паркирала на мястото, запазено за полковника. Баща му зърна табелата: „КОМАНДВАЩ“ и й каза веднага да обръща колата. Сюзан го направи малко припряно и се блъсна в джипа на полковник Тремлет точно когато той завиваше към паркинга.

— Господи! — възкликна Нат и изскочи като тапа от автомобила.

— Лично аз не бих стигал толкова далеч — рече Тремлет. — Предостатъчно е да ме наричате и „полковник“.

Нат застана мирно и изкозирува, а баща му се взря със страхопочитание в медалите на командващия.

— Както гледам, сме служили заедно — рече той, без да откъсва поглед от червената и зелената лентичка върху гърдите на мъжа.

Полковникът, който оглеждаше чукнатия калник, вдигна очи.

— Служил съм с Осемдесета дивизия в Италия — поясни бащата на Нат.

— Дано сте маневрирали с танковете по-добре, отколкото с колата — отбеляза полковникът и двамата се ръкуваха.

Майкъл не спомена, че е карала жена му. Тремлет се извърна към Нат.

— Картрайт, нали така?

— Тъй вярно, полковник — отвърна момчето, изненадано, че командващият знае името му.

— Следващата седмица синът ви завършва школата, както личи, ще бъде пръв по всичко в курса — обясни Тремлет, — отново насочил вниманието си към бащата на Нат. Известно време мълча. — Имам нещо предвид за него — добави той, но не поясни какво. — Утре сутринта в осем часа се яви в кабинета ми, Картрайт. — Полковникът се усмихна на майка му, отново се ръкува с баща му и пак се извърна към него: — Ако до довечера, Картрайт, не оправиш калника, ще се простиш със следващия домашен отпуск.

Той намигна на майка му, а момчето отново застана мирно и изкозирува.

Цял следобед клеча край джипа с чук и кутия боя. На следващата заран се яви пред кабинета на командващия точно в осем без петнайсет и бе изненадан, когато му казаха да влиза. Тремлет му посочи стола от другата страна на писалището.

— Представяш се отлично, Нат — бяха първите му думи, когато той вдигна очи от папката пред себе си. — Какво искаш да правиш оттук нататък?

Нат се взря в полковник Тремлет, мъж с пет редици лентички върху гърдите. Беше участвал в бойните действия в Италия и Корея, наскоро се бе върнал от Виетнам. Викаха му Териера, защото явно му доставяше удоволствие да се промъква съвсем близо до врага, сякаш за да го захапе за краката. Нат веднага отговори на въпроса:

— Надявам се да бъда сред офицерите, пратени във Виетнам.

— Не е задължително да служиш в Азия — отвърна командващият. — Доказа на какво си способен. Мога да ти препоръчам и други места, където да работиш за родината, като се почне от Берлин и се стигне до Вашингтон, окръг Колумбия. След две години ще си продължиш следването.

— Това обезсмисля цялото начинание, полковник.

— Почти няма случай младеж, който е бил мобилизиран и е завършил офицерска школа, да замине за Виетнам, особено пък младеж с твоите способности — натърти командващият.

— Значи може би е дошло време някой да разчупи калъпа. Нали точно това ни напомняте постоянно: че най-важни са командирите.

— Ами ако те помоля да отбиеш военната си повинност при мен — ще ми помагаш тук в академията със следващия набор новобранци.

— За да отидат после във Виетнам и да бъдат избити като мухи ли? — попита Нат и се вторачи през писалището в командващия — веднага съжали, че е прекрачил границите на добрия тон.

— Знаеш ли кой е последният човек, седял тук и убеждавал ме, че е решил да замине на всяка цена във Виетнам? Каквито и доводи да изтъквах, остана непреклонен.

— Не, не знам, полковник.

— Синът ми Даниъл — отвърна Тремлет, — в неговия случай нямах друг избор, освен да се примиря с решението му. — Полковникът замълча и погледна снимката върху писалището, която Нат не виждаше. — След единайсет дни го убиха.

„УНИВЕРСИТЕТСКА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПРЕЛЪСТЯВА СИНА НА СЕНАТОР“, гласеше гръмкото заглавие с огромни букви на първа страница на „Ню Хейвън Реджистър“.

— Това си е кръвна обида! — ядоса се Джими.

— В смисъл? — попита Флечър.

— Не тя, а аз прелъстих нея.

Другото момче прихна и след като се поуспокои, продължи да чете статията на първа страница:

„След като Джоана Палмър, преподавателка по европейска история в Йейлския университет, призна, че има връзка с Джеймс Гейтс, първокурсник, на когото преподава от половин година, дисциплинарната комисия към университета прекрати договора й. Господин Гейтс е син на сенатора Хари Гейтс. Снощи от дома си в Ист Хартфорд…“

Флечър вдигна очи.

— Баща ти какво каза?

— Каза, че на изборите щял да разгроми противника си. Всички феминистки организации подкрепяли Джоана, всички мъже пък били на мнение, че съм момче на място. Освен това татко смята, че доста преди края на семестъра дисциплинарната комисия щяла да се види принудена да преразгледа решението си.

— Ами ако не го преразгледа? — попита Флечър. — Дали Джоана може да се надява да й предложат друга работа?

— Това е последното, което я притеснява — отвърна Джими. — Откакто комисията е обявила решението си, телефонът на Джоана не е спирал да звъни. Викат я на работа и в „Радклиф“, където е взела бакалавърска степен, и в Колумбийския университет, където е писала докторска дисертация, и то още преди в „Тудей Шоу“ да обявят резултатите от проучване на общественото мнение, според което осемдесет и две на сто от зрителите са на мнение, че договорът на Джоана в Йейлския университет трябва да бъде подновен.

— А тя какво смята да прави оттук нататък?

— Да обжалва решението на комисията, която според мен няма как да си затвори очите за общественото мнение.

— Ами ти?

— Какво аз? Още искам да се оженя за Джоана, тя обаче не дава и да се издума — поне докато не разбере резултатите от обжалването. Отказва дори да се сгодим — да не би това да повлияе върху решението на комисията в нейна полза. Иска да докаже, че е права, без да се възползва от настроенията на хората.

— Намерил си си прекрасна жена — отбеляза Флечър.

— Съгласен съм — потвърди другото момче. — И това далеч не е всичко.

14.

Още преди лейтенант Нат Картрайт да е пристигнал в Сайгон, името му вече бе написано върху табелката на малкия кабинет в щаба. Той бързо разбра, че по време на цялата си служба ще седи зад бюро и няма да му разрешат дори да види къде е предната линия. Когато частта му бе прехвърлена във Виетнам, той не замина с останалите на бойното поле, а бе пратен направо в службата за материално-техническо обезпечение. Заповедите на полковник Тремлет очевидно го бяха изпреварили.

Нат се водеше нещо като интендант, заради което началниците го отрупваха с какви ли не книжа, а подчинените се престараваха в изпълнението на нарежданията му. Сякаш всички бяха замесени в заговора — заговор Нат да прекарва цялото време в попълването на формуляри за най-различни неща, като се почне от консерви зрял боб и се стигне до хеликоптери „Чинук“. Всяка седмица в столицата със самолет пристигаха седемстотин двайсет и два тона провизии и оборудване и Нат имаше задължението те да бъдат доставени на предната линия. Всеки месец разпределяше общо девет хиляди артикула. И всичко освен самия той пристигаше по предназначение. Накрая Нат се видя принуден да прибегне до хитрост — преспа с Моли, секретарка на командващия, не след дълго обаче установи, че макар и да притежава завидни умения в невъоръжените схватки, тя няма никакво влияние над шефа си.

Тръгваше си все по-късно от кабинета и по едно време дори се чудеше дали изобщо е в чужда държава. Какво можеше да докаже, че изобщо е напускал Щатите, при положение че обядваше сандвич „Биг Мак“ с кока-кола, вечеряше пиле на „Кентъки Фрайд Чикън“ с бира „Будвайзер“ и гледаше в спалните помещения за офицери новините по Ей Би Си и блудкави сериали?

Направи няколко плахи опита да отиде при полка си на предната линия, ала бързо се убеди, че полковник Тремлет има влияние навсякъде: молбите му се връщаха само след месец обратно върху писалището с клеймо: „Отказ. След един месец можете да подадете нова молба.“

И да поискаше среща с някого от щабните офицери, с когото да обсъди въпроса, го пращаха най-много при някой майор. Всеки път той бе различен и неизменно го убеждаваше в продължение на половин час колко добре се справя в интендантството. Бойното му досие бе най-тънкото в Сайгон.

Малко по малко започна да осъзнава, че „принципното му поведение“ не се е увенчало с нищо. След месец Том щеше да започне втори курс в Йейлския университет, а с какво можеше да се похвали Нат за усилията си освен с късата си подстрижка и с поверителната информация от колко точно кламера месечно има нужда войската във Виетнам?

Тъкмо седеше в кабинета си и се готвеше да посрещне следващата партида новобранци, които трябваше да пристигнат в понеделник, когато всичко това се промени.

Още от сутринта до късно вечерта се беше занимавал с разквартируването, облеклото и пътните листове. Върху повечето документи бе сложил печат „Спешно“: командващият държеше да се запознае най-подробно с пълната документация на новопристигналите части още преди самолетите да са ги разтоварили в Сайгон. Нат не бе усетил кога е замръкнал — след като попълни и последния формуляр, реши да занесе документите в кабинета на началника „Личен състав“ и да хапне нещо в офицерската столова.

Докато минаваше покрай щаба, се ядоса: само си беше губил времето с това обучение във Форт Дикс и Форт Бенинг. Макар да наближаваше осем часът, в щаба имаше десетина души, някои от които Нат познаваше: говореха по телефона или осъвременяваха голяма карта на Северен Виетнам с нанесени на нея бойни действия.

На връщане от „Личен състав“ се отби отново в щаба да види дали някой не се е освободил — не му се вечеряше сам. Чу съобщенията за придвижването на Петстотин и трети въздушнодесантен полк от Втори батальон. Ако това не беше неговият полк, Нат щеше да се измъкне незабелязано и да отиде сам в столовата. Втори батальон се бил натъкнал на масиран артилерийски обстрел и за да не понася повече жертви, се бил изтеглил на завзетия от виетнамците северен бряг на река Дин. Червеният телефон върху писалището пред Нат се раззвъня на пожар. Той дори не трепна.

— Не стойте като истукан, лейтенанте, вдигнете и вижте какво искат — нареди му един от щабните офицери.

Той веднага се подчини.

— Помощ, помощ, тук капитан Тайлър, чувате ли ме?

— Да, капитане, тук е лейтенант Картрайт. С какво можем да помогнем?

— Взводът ми попадна в засада точно над река Дин, квадрат четирийсет и втори на югоизток и седемдесет и първи на север, североизток. Пратете хеликоптери с пълно медицинско оборудване. С мен има още деветдесет и шестима мъже, единайсет са извън строя, трима загинали, осем ранени.

Един от щабните сержанти затвори другия телефон.

— Как да поискам спешна помощ? — попита Нат.

— Свържете се с база „Кос“ на летище „Айзенхауер“. Използвайте белия телефон и съобщете на дежурния офицер местонахождението на взвода.

Нат грабна слушалката на белия апарат, отговори сънен глас.

— Обажда се лейтенант Картрайт. Имаме искане за незабавна помощ. Два взвода, попаднали в засада на северния бряг на река Дин, местонахождение върху картата четирийсет и втори квадрат югоизток и седемдесет и първи север, североизток.

— Предайте, че след пет минути излитаме — каза мъжът — вече се беше разсънил.

— Мога ли да участвам и аз? — попита Нат, като обхвана с длан слушалката — очакваше да чуе неизбежния отказ.

— Имате ли право да летите с хеликоптер?

— Да — излъга той.

— А скачали ли сте с парашут?

— Минал съм подготовка във Форт Бенинг, имам шестнайсет скока от сто и осемдесет метра, пък и това е моят полк.

— Тогава нямам нищо против, лейтенанте, стига да се явите навреме.

Нат затвори белия телефон и се върна при червения.

— Тръгват, капитане — беше единственото, което каза. Изскочи от щаба и хукна презглава към паркинга. Зад волана на един от джиповете дремеше дежурен ефрейтор. Нат се метна на седалката до него, натисна с все сила с длан клаксона и нареди:

— До пет минути да сме в база „Кос“.

— Но тя е на около шест-седем километра оттук, лейтенанте — възропта шофьорът.

— В такъв случай трябва да побързаш, ефрейторе — изкрещя Нат.

Шофьорът включи двигателя и изхвърча със запалени фарове от паркинга, като държеше с едната ръка волана, а с другата натискаше клаксона.

— По-бързо, по-бързо — току повтаряше Нат, а хората, останали и след вечерния час по улиците на Сайгон, отскачаха заедно с някоя и друга подплашена кокошка.

След три минути Нат зърна на летището отпред десетина хеликоптера, витлата на някои вече се въртяха.

— Дай газ! — повтори той.

— Няма повече накъде, лейтенанте — отвърна ефрейторът, когато пред тях изникна порталът на летището.

Нат пак започна да брои: вече се въртяха витлата на седем от хеликоптерите.

— Ох, да му се не види — изруга той, забелязал, че първият излита.

Джипът удари скърцащи спирачки пред портала, където дежурният от военна полиция им поиска документите.

— След по-малко от минута трябва да бъда на един от тези хеликоптери — провикна се Нат, докато му ги показваше. — Не може ли по-чевръсто?

— Просто си върша работата, лейтенанте — отвърна полицаят.

След като той им провери личните карти, Нат посочи хеликоптер, чието витло още не се въртеше, и ефрейторът се стрелна с джипа към него. Закова пред отворената врата. Пилотът погледна надолу и се усмихна.

— За малко да ни изпуснеш, лейтенанте — рече той. — Качвай се, де!

Вертолетът се извиси във въздуха още преди Нат да е пристегнал предпазния колан.

— Какво искаш да чуеш по-напред, лошата новина или лошата новина? — попита пилотът.

— Казвай, де!

— При извънредна ситуация има едно правило. Който е излетял последен, се приземява пръв на вражеска територия.

— А лошата новина?

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Джими. Джоана се обърна и погледна мъжа, донесъл й през последната година щастие, за каквото тя не бе и мечтала.

— Ако в деня на дипломирането си ми зададеш същия въпрос, първокурснико, отговорът ще бъде „да“, но днес е „не“.

— Защо? Какво толкова ще се промени за година-две?

— Ще бъдеш малко по-стар и да се надяваме, малко по-мъдър — усмихна се Джоана. — Аз съм на двайсет и пет години, а ти още не си навършил и двайсет.

— И какво от това? Нали искаме да прекараме заедно остатъка от живота си?

— Да де, но може и да не си на същото мнение, когато аз стана на петдесет, а ти бъдеш на четирийсет и пет.

— Не си наясно с нещата — прекъсна я Джими. — На петдесет ти ще бъдеш в разцвета на силите си, а аз ще съм грохнал старец, затова ме взимай, докато още имам някакви силици.

Джоана прихна.

— В такъв случай ще се наложи да си изкарам карта за влака до Ню Йорк — нямам намерение да те изпускам от поглед.

— Ще те чакам на гарата, първокурснико, но докато ме няма, се надявам да излизаш и с други жени. После, ако след дипломирането си пак изпитваш същото към мен, на драго сърце ще приема предложението ти — добави тя точно когато иззвъня будилникът.

— Майко мила! — възкликна Джими и изскочи като тапа от леглото. — Нека пръв вляза в банята — в девет имам лекция, а дори не знам за какво е.

— За Наполеон и влиянието му върху развитието на американското законодателство — поясни Джоана.

— Нали каза, че законодателството ни е повлияно най-вече от римляните и англичаните?

— Голям всезнайко си, първокурснико, но няма да е зле да дойдеш на лекцията ми в девет часа, ако искаш да разбереш защо. Между другото, ще направиш ли за мен две неща?

— Само две ли? — възкликна Джими и пусна душа.

— Ще престанеш ли по време на лекции да ме зяпаш като пребито пале?

Момчето надзърна иззад вратата на банята.

— Не, няма да престана — каза Джими и загледа как тя си съблича нощницата. — Какво е второто?

— Поне да се преструваш, че слушаш лекцията, и може би от време на време да си водиш записки?

— Защо да си давам този труд, при положение че именно ти оценяваш писмените ми работи?

— Защото няма да останеш доволен от оценката, която съм сложила на последното ти творение — отвърна Джоана и дойде при него под душа.

— Виж ти! Пък аз се надявах да оцениш с отличен този мой шедьовър — отвърна младежът и се зае да сапунисва гърдите й.

— Случайно да помниш кой е имал най-силно влияние върху Наполеон?

— Жозефина — отговори без колебание Джими.

— Това би могло дори да е верният отговор, но в есето си написал друго.

Той се дръпна от душа и взе хавлиената кърпа.

— И какво съм написал? — попита, след като се извърна с лице към нея.

— Джоана.

След броени минути и дванайсетте хеликоптера се понесоха, подредени във формата на буквата Л. Нат погледна към двамата стрелци отзад, вторачени в черното безоблачно небе. Сложи си слушалките — да чуе лейтенанта, ръководещ отряда.

— Тук „Кос едно“, след четири минути напускаме нашето въздушно пространство, точно от запад очаквам вражески огън.

Нат усети, че слуша с изопнат гръб младичкия пилот. Погледна през страничния прозорец към звездите, каквито не можеш да видиш в Америка. Вече наближаваха вражеската линия и Нат почувства, че сърцето му бие като обезумяло. Най-сетне участваше в тая проклета война. Изненада се само, че не изпитва страх. Може би той щеше да се появи по-нататък.

— Навлизаме във вражеска територия — оповести пилотът така, сякаш прекосяваха оживен път. — Чувате ли ме на земята?

Линията запука, сетне някой каза:

— Чувам те, „Кос едно“, къде се намирате?

Нат позна провлачения южняшки говор на капитан Дик Тайлър.

— На около седемдесет километра южно от вас.

— Чакаме ви след четвърт час.

— Прието. Ще ни видите в последния момент, угасили сме светлините по корпуса.

— Добре — чу се същият провлачен говор.

— Намерихте ли къде да кацнем?

— На хребета долу има равна полянка — отговори Тайлър, — тя обаче ще побере най-много един хеликоптер, освен това в тоя дъжд, да не говорим пък за калта, ще ви бъде адски трудно да кацнете.

— Къде точно се намирате?

— Пак на същото място северно от река Дин. — Известно време Тайлър мълча. — Почти сигурен съм, че виетнамците са тръгнали да прекосяват реката.

— Колко души сте?

— Седемдесет и осем.

Нат знаеше, че два взвода правят деветдесет и шест души.

— И колко трупа? — попита пилотът, все едно се интересуваше колко яйца иска капитанът за закуска.

— Осемнайсет.

— Добре, бъдете готови да качите във всеки хеликоптер по шестима бойци и два трупа. Веднага щом ме видиш, се мятай на борда.

— Ще бъдем готови — отвърна капитанът. — Колко показва твоят часовник?

— Осем и трийсет и три — уточни пилотът.

— В осем и четирийсет и осем ще изстрелям червена сигнална ракета.

— Осем и четирийсет и осем, една червена сигнална ракета — повтори пилотът. — Прието. Изключвам.

Нат беше изненадан колко спокоен е — само след двайсетина минути и той, и вторият пилот, и стрелците отзад можеха да са мъртви. Но полковник Тремлет често му беше повтарял, че не храбреците, а спокойните мъже обикновено спасяват човешкия живот. Следващия четвърт час всички мълчаха. Нат имаше време да обмисли решението, което е взел: дали и той щеше да е мъртъв след двайсет минути?

После изживя петнайсетте най-дълги минути в живота си — не откъсваше очи от непроходимата джунгла, осветена само от нащърбената месечина. Радиостанцията мълчеше. Нат се извърна към стрелците в дъното на вертолета точно когато той се понесе току над дърветата. Момчетата вече стискаха оръжието с пръст върху спусъка и внимаваха отнякъде да не изникне опасност. Нат се беше загледал през страничния прозорец, когато най-неочаквано високо в небето блесна червена сигнална ракета. Волю-неволю си помисли, че точно в този миг е могъл да пие кафе в столовата.

— Тук „Кос едно“ — обади се пилотът и наруши мълчанието по радиостанцията. — Не включвайте светлините отдолу на корпуса, докато до срещата не останат трийсет секунди. И не забравяйте, аз ще се приземя пръв.

Пред пилотската кабина се стрелна сноп зелени трасиращи куршуми, стрелците веднага отговориха на огъня.

— Виетнамците ни надушиха — рече отсечено пилотът. Гмурна се с хеликоптера вдясно и Нат за пръв път зърна неприятеля. Виетнамците напредваха нагоре по хълма, само на неколкостотин метра от мястото, където вертолетът щеше да опита да кацне.

Флечър прочете във „Вашингтон Поуст“ статията за героичната случка, запленила въображението на американците във война, за която никой не искаше и да знае. Седемдесет и осем пехотинци, попаднали в засада в джунглата в Северен Виетнам и обкръжени от враг, който ги превъзхождал значително по численост, били спасени от отряд хеликоптери, прелетели над опасния терен и не успели да кацнат заради вражеския огън. Флечър разгледа внимателно подробната рисунка на страницата отсреща. Лейтенант Чък Филипс, командир на отряда, се снишил пръв и спасил десетина хванати като в капан бойци. По време на спасителната операция прелетял с вертолета само на няколко метра над земята. Така и не забелязал, че докато маневрирал и после се извисявал, за да направи място на втория хеликоптер, друг офицер — лейтенант Картрайт, скочил от управляваната от него машина.

Сред труповете в третия хеликоптер било и тялото на командващия — капитан Дик Тайлър. Лейтенант Картрайт поел незабавно командването и започнал да направлява контранастъплението, като същевременно координирал спасяването на другите бойци. Останал последен на бойното поле и се качил след всички на дванайсетия хеликоптер. Всички дванайсет машини се отправили обратно към Сайгон, но на летище „Айзенхауер“ кацнали само единайсет.

Бригаден генерал Хейуорд веднага изпратил втори спасителен отряд: същите единайсет пилоти заедно с екипажите настояли да се върнат, за да намерят изчезналия вертолет, но макар че многократно навлизали във вражеска територия, така и не открили и следа от него. По-късно Хейуорд описал Нат Картрайт, който при мобилизирането си бил първокурсник в Университета на щат Кънектикът и който бил зарязал следването, за да се запише доброволец, — като пример за подражание на всички американци и като човек, който по думите на Линкълн е „проявил висша степен на родолюбие“. „Ще го открием жив или мъртъв“, се зарекъл бригаден генерал Хейуорд.

Флечър се натъкна на дописка, от която научи, че Нат Картрайт е роден на същия ден, в същия град и същата болница като него, и от този ден нататък не пропускаше вестникарска статия, където се споменаваше името му.

Нат скочи от първия хеликоптер, увиснал на няколко метра от земята. Помогна на капитан Тайлър да насочи първата група към вертолета, по чийто нос се сипеше градушка от куршуми и снаряди.

— Ти поеми нещата тук — заръча Тайлър, — а аз ще се върна и ще организирам хората си. Ще ти ги пращам на групи от по петима-шестима.

— Върви! — изкрещя Нат точно когато първият хеликоптер се гмурна вляво и се извиси в небето.

Приближи се и вторият вертолет и макар и под постоянен обстрел, Нат помогна спокойно на следващата група бойци да се качат. Погледна към подножието на хълма и видя, че Дик Тайлър отбива набезите на противника и същевременно дава заповед следващата група да отиде при Нат. Когато Нат се обърна, над малкото квадратче разкаляна пръст вече се снишаваше третият хеликоптер. Покрай него притичаха един щабен сержант и петима редници, които започнаха да се качват в кабината.

— Мамка му! — изруга щабният сержант, който се бе извърнал назад. — Улучиха капитана.

Нат също погледна натам и видя, че Тайлър се е проснал ничком в калта и двама редници го вдигат, а после го носят към чакащия хеликоптер.

— Поемете командването тук, сержанте! — провикна се той и хукна към билото.

Грабна картечницата на капитана, залегна и започна да стреля по настъпващия противник. Криво-ляво успя да подбере още шестима бойци, които изтичаха горе при четвъртия хеликоптер. Стоя на хребета някакви си двайсетина минути: опитваше се да изтласка напредващия враг, макар че редниците ставаха все по-малко и по-малко: Нат продължи да ги изпраща на групички при следващия вертолет.

Последните шестима мъже на билото не се изтеглиха, докато не видяха, че се снижава и последният, дванайсети вертолет. Когато накрая и Нат се обърна и хукна към него, в крака го уцели куршум. Знаеше, че би трябвало да усети болка, това обаче не му попречи да тича презглава, както не бе бягал никога дотогава. Без да престава да стреля, стигна при отворената врата на хеликоптера, откъдето сержантът му извика:

— Мятай се бързо, да го вземат мътните!

— Добре ли си? — попита пилотът.

— Май да — простена Нат и видя, че се е проснал върху трупа на редник.

— Така е в армията, човек не може да е сигурен дали е жив или мъртъв — добави той. — С повечко късмет и попътен вятър ще се приберем тъкмо за закуска.

Нат се взря в тялото на войника, който допреди няколко мига бе стоял до него. Ако не друго, близките му поне щяха да го погребат като хората, вместо да получат съобщение, че той е зарязан да издъхне на безмилостната чужда земя.

— Божичко, ами сега! — възкликна пилотът.

— Някакъв проблем ли има? — успя да изрече Нат.

— Би могло да се каже. Горивото ни изтича, ония копелдаци явно са улучили резервоара.

— А аз си мислех, че резервоарите са два — рече Нат.

— С какво според теб съм стигнал дотук?

Пилотът почука по горивомера, сетне провери и показателя на километрите. Мигащата червена светлинка показваше, че след има-няма петдесетина километра ще се наложи да се приземят аварийно. Мъжът се извърна и погледна Нат, който още лежеше върху мъртвия войник.

— Трябва да намеря къде да кацнем.

Нат се взря през отворената врата, но не видя друго освен непроходима гора, разпростряла се докъдето поглед стига.

Пилотът включи всички светлини и затърси сред дърветата голо място. Нат усети как хеликоптерът се разтриса.

— Приземявам се — съобщи пилотът съвсем спокойно, както се бе държал по време на цялата операция. — Както е тръгнало, май ще поотложим закуската.

— Там вдясно — изкрещя Нат, съгледал насред гората полянка.

— Видях я — отвърна пилотът и се опита да завие натам, но тритонният звяр продължи право напред. — Щем не щем, се приземяваме.

Витлата се въртяха все по-бавно, по едно време на Нат му се стори, че хеликоптерът се плъзга. Сети се за майка си и го загриза съвестта, задето не е отговорил на последното й писмо, после и за баща си, който щеше да се гордее с него, след това и за Том и как той е спечелил изборите за студентския съвет в Йейлския университет — дали след време щеше да стане негов председател? Спомни си и Ребека, която още обичаше и сигурно щеше да обича винаги. Вкопчи се във вратата и изведнъж се почувства съвсем млад: все пак беше само на деветнайсет. След време щеше да разбере, че пилотът на хеликоптера, известен като „Кос дванайсет“, е бил само една година по-голям от него.

Витлата спряха, машината се заплъзга тихо към дърветата.

— Ако случайно не се видим отново — обади се щабният сержант, — се казвам Спек Форман, за мен беше чест да се запознаем.

Стиснаха си ръцете, както правим в края на всяка игра.

Флечър се взря в снимката на Нат, поместена на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, точно под изписаното с големи букви заглавие „АМЕРИКАНСКИ ГЕРОЙ“. Човек, отишъл в армията веднага след като е получил призовката, макар и да е могъл да посочи цели три причини и да поиска отлагане на военната служба. Бил е повишен в лейтенант и по-късно, като офицер в интендантството, е поел командването на операция по спасяването на взвод, озовал се в засада на брега на река Дин, завзет от неприятеля. Явно никой не можеше да обясни какво е търсел офицер от интендантството в хеликоптер по време на операция на предната линия.

Флечър знаеше, че до края на живота си ще се пита какво решение е щял да вземе, ако и той е получел кафяв плик с призовка, въпрос, на който можеха да отговорят единствено онези, преминали през такова изпитание. Но дори Джими беше съгласен, че лейтенант Картрайт очевидно е невероятен човек.

— Ако това се беше случило една седмица преди гласуването — каза той на Флечър, — сигурно щеше да победиш Том Ръсел — всичко е въпрос на време.

— Не, нямаше да го победя — отсече Флечър.

— Защо? — учуди се другото момче.

— Точно това е най-странното. Оказа се, че Нат е най-добрият приятел на Том.

Отрядът от единайсет хеликоптера се върна да търси безследно изчезналите, но след седмица единственото, което откри, бяха останките от машина, очевидно взривила се в мига, когато е докоснала върхарите на дърветата. Бяха разпознати и три трупа, единият от които на пилота — лейтенант Карл Мулд, но въпреки че районът бе претърсен педя по педя, лейтенант Картрайт и щабен сержант Спек Форман сякаш бяха изчезнали вдън земя.

Съветникът по национална сигурност Хенри Кисинджър призова американците да скърбят и да почетат мъжете, превърнали се в олицетворение на смелостта, която проявява всеки войник, сражаващ се на фронта.

— Беше излишно да ни призовава да скърбим — отбеляза Флечър.

— Защо? — възкликна Джими.

— Защото Картрайт още е жив.

— Ти пък откъде си толкова сигурен?

— Не мога да ти кажа, но от мен да го знаеш: Картрайт е жив — отговори Флечър.

Нат не помнеше кога са се врязали в дърветата и той е изхвърчал от хеликоптера. Когато дойде на себе си, усети, че прежурящото слънце напича изпръхналото му лице. Лежеше и се питаше къде ли се намира, после изневиделица си спомни онзи зареден с напрежение час.

Макар и да не беше сигурен, че има Бог, отправи кратка молитва. После вдигна дясната си ръка. Движеше се както всички ръце, затова Нат размърда и пръстите — и петте си бяха на мястото. Свали дясната си ръка и вдигна лявата. Тя също се подчини на съобщението, пратено от мозъка, Нат отново размърда пръсти — откликнаха и петте. Отпусна и тази ръка и зачака. Вдигна бавно десния си крак, повтори упражнението с пръстите. Свали го, вдигна и левия и чак тогава усети болка.

Огледа се и долепи длани до земята. Отново отправи молитва, подпря се и с триста мъки се надигна. Изчака малко с надеждата дърветата да спрат да се въртят и се опита да се изправи. Пристъпи плахо първо с единия, сетне и с другия крак, като малко дете, което прохожда, и се опита да се придвижи. Да, да, да! Слава Богу! След това отново усети болката, сякаш допреди миг е бил под упойка.

Свлече се на колене и огледа левия си прасец, пронизан от куршума. По раната пъплеха мравки — нехаеха, че човекът май се мисли за жив. Нат доста дълго ги маха една по една, сетне превърза крака си с ръкава на куртката. Вдигна очи и видя, че слънцето отстъпва към баирите. Разполагаше със съвсем малко време, за да провери дали някой от колегите му е оживял.

Завъртя се кръгом и забеляза, че от гората се вие дим. Закуцука натам и се изповръща, препънал се о овъгления труп на младичкия пилот, чието име не знаеше — куртката му висеше от един клон. Разбра чия е единствено по лейтенантските нашивки върху пагоните. Реши да го погребе по-късно — сега се надпреварваше със слънцето. Точно тогава чу стоновете.

— Къде си? — изкрещя колкото му глас държи. Стенанието стана малко по-силно. Нат се завъртя и видя едрото тяло на щабен сержант Форман, заклещено сред клонаците само на няколко метра от разбития хеликоптер. Приближи се още малко, стоновете станаха още по-силни.

— Чуваш ли ме? — попита Нат.

Докато сваляше сержанта на земята, той само отвори и затвори очи. Чу се да казва:

— Не се притеснявай, ще те върна у дома.

Прозвуча така, сякаш го е изрекъл школски герой от комикс. Нат откачи от колана на сержанта компаса, погледна към слънцето и видя предмета — беше се закачил на дърветата. Би дал всичко, само и само да го свали. Дотътри се до ствола на дървото. Подскочи със сетни сили на един крак, хвана един от клоните и го дръпна с надеждата предметът да се откачи. Тъкмо да се откаже, когато той се смъкна с два-три сантиметра. Нат разтресе още по-силно клона — предметът пак се плъзна надолу и най-неочаквано, изневиделица се свлече на земята. Щеше да падне върху главата на Нат, ако той не се беше проснал на земята. Не можеше да отскочи.

Почина си малко, после повдигна бавно щабния сержант и го положи внимателно върху носилката. Остави я на земята и загледа как слънцето се скрива зад най-високото дърво: за днес бе изпълнило своя дълг по тези земи.

Нат беше чел някъде как след автомобилна катастрофа една майка спасила детето си, като цяла нощ му говорела. И той говори чак до заранта на щабния сержант.

Докато четеше, Флечър направо не можеше да повярва, че с помощта на местни селяни лейтенант Нат Картрайт е влачил носилката от село на село триста трийсет и осем километра и е гледал цели седемнайсет пъти как слънцето изгрява и залязва, докато накрая е стигнал предградията на Сайгон, където двамата мъже били откарани по спешност в най-близката военнополева болница.

След три дни щабен сержант Спек Форман издъхнал — така и не разбрал как се казва лейтенантът, който го бил спасил и който сега се борел за живота си.

Флечър не пропускаше нищо, свързано с лейтенант Картрайт — не се и съмняваше, че той ще оживее.

Една седмица по-късно откарали със самолет Нат в базата „Зама“ в Япония, където го оперирали, за да му спасят крака. След месец му разрешили да се върне в Щатите и го настанили във военна болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, където той да се възстанови напълно.

След това Флечър видя Нат Картрайт на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ — той се ръкуваше с президента Джонсън в розовата градина в Белия дом.

Беше удостоен с орден „За храброст“.

15.

Майкъл и Сюзан Картрайт бяха на седмото небе от щастие: бяха поканени в Белия дом, за да видят как синът им получава в градината с розите орден „За храброст“. След церемонията президентът Джонсън изслуша внимателно бащата на Нат, който се впусна да обяснява колко трудно ще им бъде на американците, ако всички вземат да доживеят до деветдесет години, а нямат добра застраховка „Живот“.

— През следващия век американците ще прекарват в пенсия точно толкова години, колкото и ще работят — отбеляза той и на другата сутрин Линдън Джонсън повтори думите му пред целия кабинет.

Докато се връщаха в Кромуел, майката на Нат го попита какво смята да прави оттук нататък.

— И аз не знам, не зависи от мен — отвърна той. — Имам заповед в понеделник да се явя във Форт Бенинг, там ще разбера какво ми готви полковник Тремлет.

— Още една пропиляна година — рече майка му.

— Така се изгражда характер — вметна баща му, който още сияеше от дългия непринуден разговор с президента.

— Нат едва ли се нуждае от това — достатъчно е изградил характера си — каза майката.

Нат се усмихна и се загледа през прозореца в пейзажа. Докато беше тътрил цели седемнайсет дни и седемнайсет нощи носилката почти без да спи и да се храни, се беше питал дали някога ще види отново родната земя. Замисли се над думите на майка си и волю-неволю се съгласи с нея. Ядоса се, че е пропилял цяла година в това да попълва формуляри, да козирува и да гледа как му козируват, да обучава следващите, които щяха да заемат мястото му. От командването му бяха дали да разбере, че няма да допуснат да се върне във Виетнам и да излагат на опасност живота на един от малкото всепризнати герои на Съединените щати.

Същия ден, докато вечеряха, баща му повтори няколко пъти разговора, който е провел с президента, и накрая помоли Нат да им разкаже още нещо за Виетнам.

Младежът цял час описва Сайгон, селата и хората и почти не спомена за службата си в интендантството.

— Виетнамците са работливи и сърдечни — каза той на майка си и баща си, — наистина се радват, че сме там, но никой и от двете страни не смята, че ще стоим в страната вечно. Опасявам се, че историята ще определи тази война като безсмислена: щом приключи, тя бързо ще се изличи от съзнанието на американците. — Той се извърна към баща си. — Твоята война поне е имала някаква благородна цел.

Майката на Нат кимна, а младежът се изненада, че този път баща му не е възразил.

— Има ли спомен, който се е врязал в паметта ти? — поинтересува се майката с надеждата Нат да разкаже какво е изживял на фронта.

— Да, има. Най-силно впечатление ми направи неравенството между хората.

— Да де, но ние правим всичко по силите си, за да помогнем на хората в Южен Виетнам — отбеляза баща му.

— Не ти говоря за виетнамците, татко — възрази Нат. — Говоря ти за хората, които Кенеди е описал като „моите събратя, американците“.

— Събратя американци ли? — учуди се майка му.

— Да, защото най-яркият ми спомен е как се отнасяме към бедните малцинства, най-вече към чернокожите. А те преобладаваха на бойното поле, и то не за друго, а защото не им е по джоба да наемат някой нашумял адвокат, който да им обясни как да изклинчат от военна повинност.

— Но най-добрият ти приятел…

— Знам, знам — прекъсна го Нат. — Радвам се, че Том не отиде във Виетнам, нищо чудно да го беше сполетяла участта на Дик Тайлър.

— Значи съжаляваш за решението си? — попита тихо майка му.

Известно време Нат мълча, сетне отговори:

— Не, не съжалявам, но често си мисля за Спек Форман, за жена му и трите му деца в Алабама и се питам за какво е послужила смъртта му.

На другата сутрин стана рано, за да хване първия влак за Форт Бенинг. Когато локомотивът навлезе в гара „Кълъмбъс“, Нат си погледна часовника. До срещата му с полковника имаше цял час, затова той реши да извърви пеш трите километра до военната академия. По пътя нямаше как да не забележи, че е в гарнизонен град: непрекъснато срещаше военни и онези, които бяха с чин, по-нисък от капитан, му козируваха. Някои дори се усмихваха, забелязали ордена „За храброст“, все едно са срещнали звездата от колежанския отбор по американски футбол.

Нат застана пред кабинета на полковник Тремлет цели петнайсет минути преди уговорената среща.

— Добро утро, капитан Картрайт. Полковникът нареди, веднага щом се явите, да ви отведа в кабинета му — каза му адютантът, по-младичък и от него.

Нат влезе при полковник Тремлет, застана мирно и изкозирува. Полковникът стана иззад писалището и прегърна младежа. Адютантът така и не успя да потули изненадата си — смяташе, че само френските офицери се прегръщат при среща. Тремлет покани с ръка Нат да се разположи на стола от другата страна на писалището. Седна на своя стол, отвори дебела папка и се зачете.

— Имаш ли представа какво искаш да правиш през следващата година?

— Не, господин полковник, но тъй като не ми разрешават да се върна във Виетнам, с радост бих приел някогашното ви предложение — да остана във военната академия и да ви помагам с новобранците.

— Мястото вече е заето — отвърна Тремлет, — пък и сега не съм сигурен, че това е най-доброто за теб.

— Нещо друго ли имате предвид? — поинтересува се Нат.

— Да — призна полковникът. — След като разбрах, че се връщаш в Щатите, се свързах с най-добрите юрисконсулти на академията — да ми дадат съвет. Като цяло мразя юристите и адвокатите — гадно племе са, знаят да се сражават само в съдебната зала, — но трябва да призная, че в този случай се проявиха като изключително изобретателни. — Младежът не каза нищо, изгаряше от нетърпение да разбере какво има предвид полковникът. — Правилниците и законите могат да се тълкуват по най-различни начини. Как иначе юристите ще си вадят хляба? — възкликна Тремлет. — Преди една година ти получи призовка и се яви да отбиеш военната си служба, без да увърташ и да клинчиш, после получи офицерско звание и беше пратен във Виетнам, където, слава Богу, доказа, че съм грешал.

На Нат му идеше да подкани полковника да говори по същество, но размисли.

— А, да, Нат, забравих да попитам дали искаш кафе.

— Не, благодаря — отвърна младежът, като се постара да прикрие нетърпението си.

Полковникът се усмихна.

— Аз ще пийна едно. — Той вдигна телефонната слушалка. — Я ми направи кафе, Дан — заръча Тремлет. — Може да донесеш и някоя и друга поничка. — Пак погледна Нат. — Сигурен ли си, че не искаш и ти?

— Забавлявате се, нали, господин полковник? — не се сдържа Нат и също се усмихна.

— Да ти призная, да — отвърна полковникът. — Отне ми доста седмици, докато убедя Вашингтон да приеме предложението ми, дано ми простиш, че протакам.

Нат пак се подсмихна и се облегна на стола.

— Както личи, разполагаш с няколко възможности, но според мен повечето са си чиста загуба на време. Би могъл например да подадеш молба за демобилизация въз основа на това, че си бил ранен по време на битка. Ако тръгнем по този път, накрая ще получиш малка пенсийка и след около шест месеца ще се измъкнеш оттук — бил си в интендантството, не е нужно да ти обяснявам колко дълго се точи оформянето на документите. Както сам каза, би могъл да останеш до края на службата тук, в академията, но за какво ми е един инвалид? — ухили се полковникът точно когато в кабинета влезе адютантът, понесъл табла с кафеник, над който се виеше пара, и две чаши. — От друга страна, би могъл да отидеш в някоя от базите в по-дружелюбна среда, например в Хонолулу, но мен ако питаш, едва ли се налага да биеш толкова път, колкото да си намериш танцьорка. Ала каквото и да ти предложа — допълни Тремлет и отново погледна надолу към досието на Нат, — накрая пак ще козируваш още цяла година. Затова ще те попитам без недомлъвки, Нат. Какво смяташ да правиш, след като отбиеш двегодишната военна служба?

— Смятам да се върна в университета и да си продължа следването.

— Така си и знаех — възкликна полковникът. — Значи ще направиш точно това.

— Да, но семестърът започва след седмица — напомни младежът, — а както сам казахте, оформянето на документите ще отнеме…

— Освен ако не подадеш молба да останеш в армията още шест години, тогава ще видиш колко бързо се уреждат документите.

— Да остана в армията още шест години ли? — повтори невярващо Нат. — Надявах се да се махна, не да оставам в нея.

— Това и ще направиш — натърти полковникът, — но само ако подадеш молба за още шест години служба. — При твоята подготовка, Нат — допълни той, след което стана и заснова напред-назад из кабинета, — можеш още сега да постъпиш в който поискаш университет и не само това, армията ще ти плаща обучението.

— Но аз вече съм си изкарал стипендия — напомни младежът на командващия.

— Знам, знам, тук го пише — рече полковникът и погледна към отворената папка пред себе си. — Университетът обаче не ти предлага в добавка и капитанска заплата.

— Ще ми плащат да следвам ли? — възкликна Нат.

— Да, ще получаваш цяла капитанска заплата плюс командировъчни, ако заминеш за чужбина.

— Да замина за чужбина ли? Но аз не кандидатствам за университета на Виетнам, искам да се върна в Кънектикът, а после да постъпя в Йейлския университет.

— Така и ще направиш. По закон, ако си служил в чужбина, в район, където се води война, цитирам дословно… — Полковникът обърна още една страница в досието на Нат. — „Кандидатствалият да продължи образованието си получава същия статут, както на последното място, където е служил.“ Реших, че юристите вече са ми симпатични — вдигна очи полковникът, — защото те, моля ти се, измислиха нещо още по-добро. — Тремлет отпи от кафето, а Нат продължи да мълчи. — Ти не само ще получаваш цялата капитанска заплата и командировъчните — продължи полковникът, — но заради раняването, след като изтекат шестте години, автоматично отиваш в запас и тогава вече ще ти плащат и капитанска пенсия.

— Как в Конгреса са приели такъв закон? — учуди се Нат.

— Явно са решили, че никой няма да отговаря и на четирите условия едновременно — отвърна Тремлет.

— Сигурно има и някаква уловка — вметна младежът.

— О, да, има — потвърди вече сериозно полковникът. — Дори в Конгреса гледат да си подсигурят гърба. — И този път Нат реши да не го прекъсва. — Първо, ще бъдеш длъжен всяка година да минаваш във Форт Бенинг половинмесечно интензивно обучение, за да не излизаш от форма.

— Ще ми бъде приятно — зарадва се Нат.

— В края на шестте години — продължи полковникът така, сякаш младежът не го е прекъсвал, — ще подлежиш на мобилизация, докато навършиш четирийсет и пет години — в случай на нова война ще бъдеш призован.

— Това ли е? — попита невярващо Нат.

— Да, това е.

— И какво да правя оттук нататък?

— Подпиши шестте документа, изготвени от юрисконсултите, и ние ще имаме грижата следващата седмица по това време да са ги получили в Университета на Кънектикът. Между другото, вече разговарях с ректора, в понеделник те чакат. Помоли да съм ти предадял, че първата лекция започва в девет. Вижда ми се късничко — допълни той.

— Знаели сте и как ще реагирам, нали? — попита Нат.

— Защо да си кривя душата — призна си Тремлет, — бях наясно, че това ще ти се стори по-приемливо, отколкото следващите дванайсет месеца да ми правиш кафе. Между другото, още ли си сигурен, че не ти се пие? — попита полковникът и си наля втора чаша.

— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — попита напевно епископът на Кънектикът.

— Да — потвърди Джими.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — каза Джоана.

— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — повтори епископът.

— Да — рече Флечър.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — промълви Ани.

Двойните сватби бяха рядкост в Хартфорд и епископът си признаваше чистосърдечно, че му се случва за пръв път да венчае две двойки наведнъж.

Сенатор Гейтс се ръкуваше със сякаш безкрайната върволица от гости. Познаваше почти всички. Все пак и двете му деца се женеха в един ден.

— Кой да се досети, че Джими ще вземе най-умното момиче в курса! — току повтаряше гордо-гордо Хари Гейтс.

— Че защо да не го вземе? — възкликна Марта. — Пък и не забравяй, че благодарение на Джоана синът ти се дипломира с отличие.

— Щом всички седнат по местата си, ще разрежем тортата — оповести оберкелнерът. — Нека младоженците застанат отпред, а родителите им отзад, за да направим и снимки.

— Не е нужно да подканяте мъжа ми — отбеляза Марта Гейтс. — Види ли фотографски светкавици, и моментално се изтъпанва пред апарата — професионално заболяване.

— Само колко е права! — призна сенаторът.

После се извърна към Рут Давънпорт, която гледаше малко тъжно снаха си.

— Понякога се питам дали и двамата не са прекалено младички.

— Ани е на двайсет — уточни сенаторът. — Ние с Марта се оженихме, когато тя беше на нейната възраст.

— Но Ани още не се е дипломирала.

— Какво от това? Заедно са от шест години. Хари Гейтс се обърна да посрещне поредния гост.

— Понякога ми се ще… — подхвана пак Рут.

— Какво ти се ще? — намеси се и Робърт Давънпорт, застанал от другата страна на жена си.

Рут се обърна — да не би сенаторът да я чуе.

— Не знам някой да обича Ани повече от мен, но понякога ми се ще и двамата… — Тя се поколеба. — И двамата да са излизали и с други.

— Флечър познава колкото щеш други момичета, но просто не е искал да излиза с тях, освен това… — допълни Робърт, като междувременно поднесе чашата — да му налеят още от шампанското. — Колко пъти ми се е случвало да идвам с теб на пазар и да виждам как накрая купуваш роклята, която първо си харесала?

— Това не ми попречи да се запозная с доста други мъже, преди да избера теб — натърти Рут.

— Да, но при нас е различно — никой от другите не те искаше.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Робърт Давънпорт…

— Нима си забравила колко пъти съм ти предлагал да се омъжиш за мен, докато накрая приемеш? Дори се опитах да те изиграя, като направя така, че да забременееш.

— Никога досега не си ми го споменавал — извърна се с лице към него Рут.

— Очевидно си забравила колко време трябваше да мине, докато накрая родиш Флечър.

Рут се извърна отново към снаха си.

— Да се надяваме, че тя няма да има такива затруднения.

— Че защо да има! — възкликна мъжът й. — Така де, Флечър няма да ражда. Обзалагам се, че какъвто си е бащичко, и той като мен няма да погледне до края на живота си друга жена.

— Нима си седнал да ме убеждаваш, че откакто сме се оженили, не си поглеждал друга жена? — попита Рут, докато се ръкуваше с поредните двама гости.

— Не — потвърди мъжът й и пак си сръбна от шампанското. — Спал съм с много, но не съм поглеждал никоя.

— Колко чаши си изпил, Робърт?

— Не съм ги броил — призна си той, а Джими излезе от редицата.

— На какво се смеете вие двамата, господин Давънпорт?

— Тъкмо разправях на Рут за безбройните си завоевания, но тя не иска да ми повярва. Я кажи, Джими, какво смяташ да правиш, след като се дипломираш?

— Ще уча заедно с Флечър право. Никак няма да ми е лесно, но все ще се справя: вашият син ще ми помага денем, а Джоана — нощем. Сигурно се гордеете много с него — рече младежът.

— Отличник и председател на студентския съвет! — възкликна Робърт. — Гордеем се, как да не се гордеем! — допълни той и поднесе чашата на сервитьора, който минаваше покрай тях.

— Ти се напи — укори го Рут, опитвайки да не се усмихва.

— Както винаги, си права, скъпа, това обаче не ми пречи да съм неимоверно горд с единствения си син.

— Но без помощта на Джими той никога нямаше да стане председател на съвета — отсече жена му.

— Много мило от ваша страна, госпожо Давънпорт, не забравяйте обаче, че Флечър спечели изборите едва ли не с пълно мнозинство.

— Но едва след като ти убеди Том… как му беше фамилията… Да подкрепи Флечър.

— Това сигурно е натежало, но все пак именно Флечър отвоюва промените, които ще оказват влияние върху цяло поколение възпитаници на Йейлския университет — уточни Джими точно когато при тях дойде Ани. — Здравей, малка сестричке.

— Когато стана председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, пак ли ще ме наричаш с това гадно „малка сестричке“?

— Ще те наричам, я. А ти какво си въобразяваш — подсмихна се брат й. — Освен това за нищо на света няма да карам кадилаци.

Ани замахна да го удари, ала точно тогава оберкелнерът подкани да разрежат тортата. Рут прегърна снаха си.

— Не му обръщай внимание — посъветва я тя, — веднъж да завършиш, и ще му натриеш носа.

— Няма да доказвам нищо на брат си, излишно е — отвърна Ани. — При нас тон винаги е давал синът ти.

— Значи ще удариш и него в земята — усмихна се свекървата.

— Нямам такова намерение — призна си младоженката. — Флечър спомена, че след като завърши право, смята да се захване с политика.

— Това не пречи и ти да направиш кариера.

— Наистина не пречи, но аз не съм от горделивите — готова съм и на жертви, ако това ще му помогне да постигне целите си.

— Ти обаче си в правото си да имаш своя кариера — повтори Рут.

— Защо ми е кариера? Само защото напоследък е модно ли? Сигурно не съм като Джоана — отсъди тя и погледна снаха си. — Знам, Рут, какво искам и ще направя нужното, за да го постигна.

— И какво искаш? — попита тихо другата жена.

— Да подкрепям до края на живота си мъжа, когото обичам, да отгледам децата му, да се радвам на успехите му, да се справям с трудностите на седемдесетте години, което вероятно ще се окаже далеч по-сложно, отколкото да се дипломирам с отличие във „Васар“ — отвърна Ани, след което взе сребърния нож с ръкохватка от слонова кост. — Знаеш ли, подозирам, че през двайсет и първи век ще има много по-малко златни сватби, отколкото през двайсети.

— Голям късметлия си, Флечър — рече майка му точно когато Ани разряза долния етаж от тортата.

— Знаех го още преди да й махнат шините от зъбите — отвърна той.

Ани подаде ножа на Джоана.

— Пожелай си нещо — изшушука й Джими.

— Вече съм го направила, малкият — каза му тя, — и не само това, ами желанието ми се сбъдна.

— А, говориш за привилегията да се омъжиш за мен ли?

— Божичко, не, много по-голямо е от това.

— Че какво може да е по-голямо?

— Ще си имаме дете.

Джими я притисна в обятията си.

— Кога е станало?

— Не мога да ти посоча минутата, но престанах да взимам хапчета веднага щом се убедих, че въпреки всичко ще се дипломираш.

— Каква новина! Ела да я съобщим на гостите.

— А си казал и дума, а съм нарязала теб вместо тортата. Всъщност винаги съм знаела, че ще сбъркам, ако се омъжа за рижо хлапе.

— Обзалагам се, че и детето ще е с червена коса.

— Не бъди толкова сигурен, малкият — само да си посмял да кажеш на някого! Направиш ли го, ще съобщя на всички, че не съм сигурна кой е бащата.

— Госпожи и господа — провикна се Джими точно когато жена му вдигна ножа, — имам важно съобщение. — Всички замълчаха. — Ние с Джоана ще си имаме бебе.

Петстотинте гости замълчаха, после залата се взриви от бурни ръкопляскания.

— С теб е свършено, труп си, малкият — закани се Джоана и забучи ножа в тортата.

— Още от мига, в който те срещнах, госпожо Гейтс, знам, че с мен е свършено, но нека все пак първо си направим най-малко три деца, пък после ме убивай.

— Е, сенаторе, ще ставаш дядо — отбеляза Рут. — Честито! И аз изгарям от нетърпение да си имам внуче, но сигурно ще се наложи да почакам, докато Ани роди първата си рожба.

— Готов съм да се обзаложа, че докато не завърши, няма да мисли за това — отсече Хари Гейтс, — особено пък след като разберат какво съм намислил за Флечър.

— Ами ако той реши да прави друго, което не се вмества в плановете ти? — попита Рут.

— Няма такава опасност, поне докато ние с Джими не му внушаваме, както досега, че идеята е хрумнала именно на него.

— А не мислиш ли, че вече може би се е досетил какво си наумил?

— Досещал се е винаги, още от деня, когато преди десетина години се запознахме на мача на „Хочкис“ срещу „Тафт“. Още тогава знаех, че ще вдигне летвата по-високо и от мен. — Сенаторът прегърна Рут през раменете. — Но има нещо, за което вероятно ще опра до помощта ти.

— Какво? — попита тя.

— Мен ако питаш, Флечър и досега не е решил какъв е, републиканец или демократ, а аз знам колко държи мъжът ти…

— Каква прекрасна новина за Джоана, нали? — обърна се Флечър към тъща си.

— О, да — потвърди Марта. — Хари вече брои колко още гласове ще получи на изборите, след като стане дядо.

— Защо е толкова сигурен, че гласовете ще се увеличат? — полюбопитства младежът.

— Хората от третата възраст са най-бързо разрастващата се прослойка сред електората и щом избирателите видят как Хари тика бебешката количка, резултатите му със сигурност ще скочат най-малко с един процент.

— А ако и ние с Ани имаме дете, процентите ще се увеличат ли с още един?

— Не, не — отговори Марта, — важен е моментът. Просто помни, че Хари ще се явява отново на избори чак след две години.

— Нима наистина смяташ, че трябва да насрочим раждането на първото си дете така, че то да съвпадне с датата на следващите избори, на които ще се яви Хари?

— Ще се изненадаш колко политици правят точно това.

— Честито, Джоана — възкликна сенаторът и прегърна снаха си.

— Дали синът ти ще се научи някога да пази тайна? — изсъска младоженката, докато вадеше ножа от тортата.

— Не, ако с това ще зарадва приятелите си — призна сенаторът, — но ако е убеден, че тайната ще нарани някого, когото обича, ще я пази до гроб.

16.

Професор Карл Ейбрахамс влезе в аудиторията точно в девет. Имаше по осем лекции на семестър и ако се вярва на мълвата, за трийсет и седем години не беше пропуснал нито една. Повечето други слухове, които се носеха за него, не можеха да бъдат потвърдени, ето защо той ги отхвърляше като несъстоятелни.

Въпреки това студентите ги предаваха от уста на уста и те се бяха превърнали в част от университетския фолклор. Всеки студент, осмелил се да се заяде с Ейбрахамс, беше обречен да понесе злъчното му чувство за хумор — това поне можеше да се провери всяка Божа седмица. Единствени тримата президенти, канили го за член на Върховния съд, си знаеха дали той се е отнесъл и с тях по този начин. Затова пък се знаеше със сигурност, че ако някой заговори на тази тема, Ейбрахамс отвръща, че ще служи на народа си по-добре, ако обучава следващото поколение юристи и създава възможно най-много почтени, добросъвестни съдии, прокурори и адвокати, отколкото ако разчиства бъркотията, забъркана от слаби юристи.

Според „Вашингтон Поуст“ ученици на Ейбрахамс били двама от членовете на сегашния Върховен съд, двайсет и двама федерални съдии и мнозина от деканите на най-известните юридически факултети.

След първата от осемте лекции на професора Флечър и Джими не си правеха никакви илюзии — знаеха, че ги чака къртовски труд. Все пак Флечър смяташе, че в последния курс, преди да вземе бакалавърска степен, се е трудил достатъчно дълго и често си е лягал посред нощ. На професор Ейбрахамс му трябваше около седмица, за да покаже на младежа, че може да работи още повече и да си ляга още по-късно.

Постоянно напомняше на първокурсниците, че в края на обучението не всички ще чуят прощалното му слово, с което той ще изпрати новоизлюпените юристи. Джими само свеждаше глава. Флечър се заседяваше в библиотеката и Ани нерядко го виждаше чак след като затвореха. Понякога Джими излизаше по-рано, за да отиде при Джоана, но рядко си тръгваше без няколко тома под мишница. Флечър сподели с Ани, че не помни брат й да се е трудил някога толкова усърдно.

— А щом се роди и детето, ще му стане още по-тежко — напомни тя на мъжа си една вечер, когато отиде да го вземе от библиотеката.

— Джоана явно е нагласила нещата така, че да роди през лятната ваканция и още в началото на семестъра да се върне на работа.

— Не искам първата ни рожба да расте така — отсече Ани. — Смятам да отгледам децата ни в нашия дом, като майка на пълен работен ден, освен това държа те да имат баща, който се прибира рано и им чете книжки.

— Защо не! — засмя се Флечър. — Но ако размислиш и решиш да ставаш председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, нямам нищо против и да сменям пелените.

След като Нат се върна в университета, първото, което го изуми, бе, че неговите състуденти му се струват незрели дечковци. Беше изкарал достатъчно кредити, за да запише втори курс, но студентите, с които бе общувал, преди да получи повиквателната, и досега обсъждаха най-нашумелия попсъстав или кинозвезда, а той не беше и чувал за „Дорс“. Чак на първата лекция си даде сметка до каква степен изживяното във Виетнам е преобразило живота му.

Правеше му впечатление и че състудентите му не се отнасят с него като с равен не на последно място защото и някои от преподавателите го гледаха със страхопочитание. Беше му приятно, че се радва на такова уважение, ала бързо установи, че медалът си има и обратна страна. През коледната ваканция го обсъди с Том, който заяви, че разбирал защо някои странят от Нат — смятали, че е избил най-малко стотина виетнамци.

— Най-малко стотина виетнамци ли? — повтори невярващо Нат.

— Други пък са чели как нашите войници са се отнасяли с виетнамките — допълни приятелят му.

— Де да имах такъв късмет! Ако не беше Моли, щях да карам на пост и молитви.

— Е, ще те посъветвам да не ги разочароваш — рече Том. — Мен ако питаш, мъжете ти завиждат, а жените ги гризе любопитство. Само това оставаше да си помислят, че си най-обикновен гражданин, който спазва законите.

— Явно забравят, че съм само на деветнайсет — отбеляза Нат.

— Лошото е — натърти другият младеж, — че капитан Картрайт, удостоен с медал „За храброст“, изобщо не изглежда на деветнайсет, пък и куцукането ти постоянно им го напомня.

Нат се вслуша в съвета на своя приятел и реши да изразходва силите си в аудиториите, спортната зала и кросовете. Лекарите го бяха предупредили, че ако изобщо бъде в състояние да тича, това ще стане най-малко подир една година. След черногледото им предсказание той прекарваше най-малко по час на ден в спортната зала: катереше се по въжета, вдигаше тежести, понякога дори играеше бадминтон. В края на първия семестър вече можеше да тича бавно по трасето за бягане по пресечен терен, макар че му трябваха цял час и двайсет минути, за да пробяга някакви си девет километра. Върна се към стария режим на тренировки и си спомни, че рекордът му от първи курс е трийсет и четири минути и осемнайсет секунди. Обеща си, че в края на втори курс ще счупи този рекорд.

Следващата трудност, на която се натъкна, беше реакцията на момичетата, на които определяше среща. Те или бяха готови веднага да скочат в леглото му, или тутакси го отпращаха. Том го беше предупредил, че скалпът му в леглото вероятно е награда, за каквато бленуват доста първокурснички, и Нат бързо установи, че до нея се домогват дори момичета, които изобщо не познава.

— Славата си има и недостатъци — току се оплакваше.

— Ако искаш, дай да се разменим — подметна Том. Единственото изключение се оказа Ребека, която още от деня, когато Нат се върна в студентското градче, му показа, че би искала да получи още един шанс. Нат си имаше едно наум, не му се щеше особено да подклажда този стар огън и реши, че и да възобнови връзката си с Ребека, трябва да го направи бавно и постепенно. Тя обаче си беше наумила друго. След втората среща го покани на кафе в стаята си и още щом затвори вратата, се опита да го съблече. Нат се дръпна и не измисли друго освен недодяланото извинение, че на другия ден е на крос. Ребека обаче не се отказа толкова лесно и след няколко минути, когато се появи с две чаши кафе, вече се беше преоблякла по копринена роба, под която май беше гола. Нат най-неочаквано усети, че вече не изпитва нищо към нея, и след като изгълта набързо кафето, повтори, че трябвало да си ляга рано.

— Преди не си се притеснявал никога, че на другия ден имаш крос — натякна му Ребека.

— Тогава и двата крака ми бяха здрави — напомни младежът.

— Сигурно вече ме смяташ недостойна за теб — продължи да опява тя. — Нали всички те мислят за голям герой.

— Това няма нищо общо. Просто…

— Просто Ралф е бил прав още от самото начало.

— В смисъл? — тросна се Нат.

— В смисъл че не си от неговата класа. — Ребека помълча, помълча и добави: — Във и извън леглото.

Нат понечи да отговори, но после отсъди, че не си струва. Тръгна си, без да казва и дума. По-късно същата вечер лежеше и си мислеше, че Ребека, както толкова други неща, е останала в миналото.

Между откритията, изненадали го, след като се върна в университета, бе, че мнозина студенти го притискат да се кандидатира срещу Елиот за председател на студентския съвет. Нат обаче даде да се разбере, че не му е до избори и има да наваксва изгубеното време.

Когато след втори курс се прибра у дома, сподели с баща си колко се радва, че вече пробягва дистанцията на кроса за по-малко от час и че на изпитите е шести по успех.

През лятото Нат замина заедно с Том за Европа. Откри поредното предимство да получаваш капитанска заплата: можеше да придружи най-добрия си приятел, без да се притеснява, че не му е по джоба да си плати пътя.

Първата им спирка беше Лондон, където двамата отидоха да погледат как гвардейците маршируват пред Уайтхол. Нат не се и съмняваше, че те биха могли да бъдат страховита сила във Виетнам. В Париж се разходиха по Шанз-Елизе и съжалиха, че всеки път, щом видят красива жена, трябва да отварят разговорника. После заминаха за Рим, където в кафененцата по задните улички за пръв път вкусиха истински спагети и се зарекоха, че никога вече няма да стъпят в „Макдоналдс“.

Ала чак във Венеция Нат се влюби и за един ден разбра, че е полигамен: харесваше и голи жени, и девици. Първия ден се прехласна по Да Винчи, после по Белини, след това и по Луини. Тази любов бе толкова силна, че Том склони да поостанат още няколко дни в Италия и дори да включат в маршрута си Флоренция. На всеки ъгъл откриваха нова и нова любов: Микеланджело, Караваджо, Каналето, Тинторето. Почти всеки, чието име завършваше на „о“, попадаше в харема на Нат.

На петата лекция за семестъра професор Карл Ейбрахамс застана пред катедрата и се взря в наредените амфитеатрално банки.

Без да гледа никъде: било в учебник, в папка или в записки, започна лекцията и запозна студентите с ключовото съдебно дело "Картър срещу „Амалгамейтед Стийл“.

— През 1923 година при производствена злополука — започна професорът — господин Картър губи ръката си и е уволнен без никаква компенсация. Така и не може да си намери работа — коя стоманолеярна ще наеме еднорък човек, — отказват да го наемат дори портиер в един от местните хотели и той си дава сметка, че никога вече няма да работи. Законът за компенсациите в промишлеността е приет чак през 1927 година, затова господин Картър решава да предприеме дръзка и почти нечувана по онова време стъпка и да съди работодателите си. Не му е по джоба да наеме адвокат — и тогава положението е било същото, както сега, — но един млад студент по право отсъжда, че господин Картър е бил ощетен, и се нагърбва да го представлява в съда. Печели делото и пострадалият получава компенсация сто долара — сигурно ще кажете, това пари ли са? Въпреки това благодарение на двамата мъже е приет нов закон. Да се надяваме, че след време и вие ще допринесете за по-справедливо законодателство. Между другото, младият адвокат се е казвал Тео Рамплие- ри. Понеже посвещава много време на делото, се разминава на косъм с изключване от университета. По-късно, много по-късно е назначен във Върховния съд. — Професорът сбърчи чело. — Миналата година от „Дженеръл Мотърс“ са броили пет милиона долара на някой си господин Камерън — компенсация, че е изгубил крака си. И то въпреки че са доказали как злополуката е станала заради небрежност, проявена от пострадалия. — Ейбрахамс изложи най-подробно случая, сетне добави: — Както е казал Чарлс Дикенс, законът често се инати като магаре на мост, и което вероятно е по-важно, определено е несъвършен. Не се отнасям с особено уважение към юристите, които само търсят как да заобиколят даден закон, още повече че именно те са най-наясно какво точно са имали предвид Сенатът и Конгресът, когато са го приемали. Сред вас има такива, които ще забравят тези мои думи още в мига, когато постъпят на работа в някоя прочута юридическа кантора, чиято цел е да печели на всяка цена делата. Но сигурно има и други, пък били те и малцинство, които ще помнят думите на Линкълн: „Нека възтържествува справедливостта!“

Флечър вдигна очи от записките и се взря в преподавателя.

— До следващата лекция се запознайте с петте съдебни дела от "Картър срещу „Амалгамейтед Стийл“ до „Деметри срещу Деметри“, допринесли за промени в законите. Можете да работите по двойки, но не се допитвайте помежду си. Надявам се, че бях ясен. — Часовникът удари единайсет. — Приятен ден, дами и господа.

Флечър и Джими си поделиха съдебните дела и до края на следващата седмица откриха три, които отговаряха на изискванията на професора. Джоана изрови от дълбините на паметта си четвърти случай, гледан в Охайо, когато тя е била малка. Но не пожела да им каже повече подробности.

— Какво означава „да обичаш, да почиташ и да се подчиняваш на мъжа си“? — възкликна Джими.

— Никога не съм казвала, че ще ти се подчинявам, малкия — бе единственото, което отвърна тя, — а, да, ако нощес Елизабет се събуди, твой ред е да й сменяш пеленките.

— „Съмнър срещу Съмнър“ оповести победоносно Джими точно след полунощ, когато се пъхна в леглото.

— Браво на теб, малкия, но до десет в понеделник трябва да си изровил и пети случай, ако искаш да изтръгнеш усмивка от професор Ейбрахамс.

— Де да беше толкова лесно! — отвърна младежът. — Ще се наложи да направим доста повече от това, ако искаме тази гранитна грамада да си размърда устните.

Докато се изкачваше по хълма, Нат забеляза момичето, тичащо пред него. Реши да го подмине вече след билото. Наближаваше средата на трасето и си погледна часовника. Седемнайсет минути и девет секунди. Беше сигурен, че ще счупи личния си рекорд и за първото състезание тази година отново ще се е върнал в отбора.

Излезе на хребета с усещането, че прелива от енергия, после обаче изруга на глас. Онази глупачка отпред беше сбъркала пътя. Нат й извика, тя обаче не се обърна. Той изруга отново, смени посоката и хукна след момичето. Тъкмо я настигаше по хълма, когато тя най-неочаквано се извърна и го погледна уплашено.

— Сбъркахте пътя — извика й Нат, готов да се обърне и да продължи нататък, но дори от двайсетина метра му се прииска да види момичето по-отблизо.

Отправи се бързо към него, без да спира да тича.

— Благодаря ви — рече непознатата. — Това ми е вторият път, когато бягам по този маршрут, и горе на хълма не си спомних откъде точно се минаваше.

— Трябваше да тръгнете по по-тясната пътека — усмихна се Нат. — Широката води към гората.

— Благодаря — повтори жената и без да казва и дума повече, се втурна нагоре по баира.

Нат я подгони и след като се изравниха, тича с нея, дока то излязоха на билото. Щом се увери, че се е върнала на по тясната пътека, й махна за довиждане.

— Хайде, ще се видим — рече й, но дори и непознатата да му отговори, той не я чу.

Прекоси финиша и си погледна часовника. Четирийсет и три минути и петдесет и една секунди. Пак изруга и се запита колко ли време е изгубил, докато е упътвал заблудилата се жена. После реши да не се ядосва. Прави упражненията за разтягане по-дълго от обикновено — чакаше момичето да се върне.

То изникна изневиделица на билото и затича бавно към финиша.

— Браво на вас, успяхте — усмихна се Нат, докато тичаше към нея. Тя не отговори на усмивката му. — Аз съм Нат Картрайт — поясни той.

— Знам кой сте — сопна се непознатата.

— Срещали ли сме се?

— Не — отвърна тя. — Но ви се носи слава.

Без да казва нищо повече, момичето продължи да тича към женската съблекалня.

— Да станат, които са успели да открият пет съдебни дела.

Флечър и Джими се изправиха победоносно, но ентусиазмът им бързо бе попарен: седемдесет на сто от курса също станаха на крака.

— Четири случая? — попита професорът, като се постара да не дава воля на презрението си.

Повечето от останалите също се изправиха, по банките продължиха да седят към десет на сто от студентите. Флечър се запита колко ли от тях ще се дипломират.

— Седнете — рече професорът. — Ще започнем с "Газова компания „Максуел Ривър“ срещу Пенстоун" — с какво това съдебно дело е допринесло за промяната на законодателството?

Ейбрахамс посочи един студент на третата банка.

— През 1932 година търговските дружества са задължени по закон да проверяват дали оборудването отговаря на правилата за безопасност на труда и да имат грижата всички работници и служители да знаят как да постъпват при извънредни обстоятелства.

Професорът премести пръст.

— Пак по закон писмените инструкции трябва да бъдат сложени на видно място, където да може да ги прочете всеки служител и работник.

— Кога това изискване се е обезсмислило? Пръстът отново се премести, друг глас:

— "Рейнолдс срещу дърворезница „Макдърмънд“.

— Точно така. — Пръстът пак се премести: — Защо?

— Докато режел едно дърво, Рейнолдс изгубил три пръста, но адвокатът му успял да докаже, че той не е знаел да чете и не му е било обяснено устно как да борави с машината.

— Какво е послужило за основа на новия закон? Пръстът отново се премести.

— Законът за промишлеността от 1934 година, според който работодателят е длъжен да обясни устно и писмено на всички как да боравят с оборудването.

— Кога се е наложило в закона да бъдат внесени още поправки?

Беше посочен друг студент.

— „Ръш срещу държавата“.

— Точно така, но защо, макар и да не е била права, държавата пак е спечелила делото?

Поредният студент.

— Не знам, господин професоре.

Пръстът се премести презрително и затърси някого, който да отговори.

— Държавата е спечелила, след като се доказва, че Ръш е подписал споразумение, според което…

Пръстът се премести.

— Според което, както го изисква законът, е бил инструктиран най-подробно.

Пръстът пак се премести.

— Освен това Ръш е работил в дружеството повече от изискваните по закон три години.

Пръстът продължи да се движи…

— Но освен това държавата е доказала, че тя не е търговско дружество в същинския смисъл на думата и политиците са приели лош закон.

— Не винете политиците — прекъсна го Ейбрахамс. — Законите се пишат от юристите, значи те трябва да понесат цялата отговорност. В този случай политиците нямат никаква вина: щом съдът е приел, че в случая държавата не може да бъде страна, заради кого законът е бил променен отново? Професорът посочи поредното ужасено лице.

— Променен е заради делото „Деметри срещу Деметри“. Пръстът се спря върху Флечър.

— За пръв път единият съпруг съди другия за проявена немарливост, без бракът да е бил разтрогнат, освен това съпрузите са държали равен дял от по петдесет на сто във въпросното търговско дружество.

— И защо ищецът не е спечелил делото? — попита Ейбрахамс, без да сваля втренчен поглед от Флечър.

— Защото госпожа Деметри е отказала да свидетелства срещу съпруга си.

Пръстът се премести към Джими.

— А защо е отказала? — попита строго професорът.

— Защото е била глупава.

— Защо е била глупава? — попита отново Ейбрахамс.

— Защото предната вечер мъжът й е правил любов с нея или я е набил, или и двете и тя се е поддала.

Чу се тих смях.

— Присъствали ли сте там, господин Гейтс, за да свидетелствате, че е имало любене или побой? — попита Ейбрахамс и смехът стана малко по-силен.

— Не, господин професоре — отвърна Джими, — но съм готов да се обзаложа, че се е случило точно това.

— Сигурно сте прав, Гейтс, но освен ако не представите убедителни доказателства, няма как да потвърдите, че предната вечер в спалнята се е случило именно това. Ако в съда направите такова прибързано изявление, адвокатът на другата страна ще възрази, съдията ще го подкрепи, а съдебните заседатели ще ви вземат за глупак. И което е още по-важно, Гейтс, ще подведете клиента си. Не се осланяйте на предположения какво се е случило, колкото и правдоподобни да ви се струват те, освен ако не можете да ги докажете. Не сте ли в състояние да го направите, по-добре си мълчете.

— Но… — обади се Флечър.

Някои студенти наведоха глави, други затаиха дъх, трети зяпнаха невярващо младежа.

— Името?

— Давънпорт, господин професоре.

— Явно смятате, че можете да обясните какво имате предвид с думичката „но“, така ли е, Давънпорт?

— Госпожа Деметри е била посъветвана от адвоката си, че и да спечели делото, фирмата ще бъде ликвидирана, понеже никой от двамата съпрузи не е притежавал мажоритарен дял. Законът „Кендъл“ от 1941 година. След това тя е пуснала акциите си на борсата и те са били изкупени за сто хиляди долара от най-големия конкурент на съпруга й — някой си господин Канели. Не мога да докажа, че той е спал или не е спал с госпожа Деметри, знам обаче, че подир една година фирмата е била ликвидирана, след което госпожата е изкупила отново акциите си за десет цента едната и е платила за тях седем хиляди и триста долара, а после веднага е сключила нов договор за съдружие със съпруга си.

— Господин Канели успял ли е да докаже, че съпрузите Деметри са го ощетили с тайно споразумение помежду си?

Флечър се замисли. Дали Ейбрахамс не му залагаше капан?

— Защо се колебаете? — попита той.

— Съдът, господин професоре, не би го признал за доказателство.

— Въпреки това какво искате да ни кажете?

— Една година по-късно госпожа Деметри е родила син и според акта за раждане баща на детето е господин Деметри.

— Прав сте, това не е доказателство. И така, в какво е била обвинена госпожа Деметри?

— В нищо. Новото търговско дружество се е развивало много успешно.

— Защо тогава законът е бил променен именно заради Деметри?

— Съдията е запознал с делото главния прокурор на щата.

— Кой щат?

— Охайо. Вследствие на това е бил приет законът за съдружието между съпрузи.

— Годината?

— 1949-а.

— Промени?

— Според този закон съпрузи нямат право да изкупуват отново акции от търговско дружество, в което са били съдружници, ако от това се облагодетелстват поотделно.

— Благодаря, Давънпорт — рече професорът точно когато часовникът отброи единайсет. — Защитихте добре своето „но“.

— Студентите изръкопляскаха. — Но можеше да е и по-добре — допълни Ейбрахамс, преди да излезе от аудиторията.

Седнал на зида точно срещу студентското кафене, Нат чакаше търпеливо. След като видя как от сградата излизат близо петстотин млади жени, реши, че непознатата е толкова стройна просто защото не се храни. После най-неочаквано тя изхвърча през летящата врата. Нат бе разполагал с предостатъчно време, за да обмисли какво ще каже, но пак се притесни, докато тичаше да настигне момичето.

— Здравей, аз съм, Нат. — Непознатата го погледна, но не се усмихна. — Срещнахме се завчера. — Тя пак не каза нищо.

— На билото.

— Да, помня — отвърна накрая момичето.

— Не ми каза името си.

— Не, не ти го казах.

— Да не би да съм те подразнил с нещо?

— Не, не си.

— В такъв случай мога ли да попитам какво означава това „носи ми се слава“?

— Господин Картрайт, сигурно ще се изненадаш, но в студентското градче има и жени, които не смятат, че орденът „За храброст“ ти дава автоматично правото да искаш да им отнемеш девствеността.

— И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Сигурно обаче знаеш, че половината момичета тук твърдят, че са спали с теб.

— Дори и да го твърдят, важното е, че само две могат да го докажат — натърти Нат.

— Затова пък всички знаят, че доста студентки те гонят.

— И повечето не могат да ме настигнат, както, сигурен съм, си спомняш. — Той се засмя, ала непознатата пак не откликна на шегата. — Не мога ли и аз като всички останали да харесвам някое момиче?

— Ти не си като всички останали — пророни тихо тя. — Ти си герой от войната на капитанска заплата и като такъв очакваш всички да ти козируват.

— Кой ти го каза?

— Един човек, който те познава още от училище.

— А, Ралф Елиот.

— Да, момчето, което си се опитал да измамиш, за да станеш вместо него председател на ученическия съвет в „Тафт“.

— Опитал съм се да направя какво? — възкликна Нат.

— После, когато си кандидатствал в Йейлския университет, си му отмъкнал есето и си го представил за свое — рече момичето, без да обръща внимание, че той го е прекъснал.

— Това ли ти каза Елиот?

— Да — потвърди спокойно младата жена.

— Тогава я го питай защо той не е в Йейл.

— Обясни ми, че ти си го натопил, затова не са приели и него. — Нат бе на път да избухне отново, когато непознатата добави: — А сега драпаш да станеш председател на студентския съвет и както личи, единствената ти стратегия е да спиш с всички момичета наред — дано гласуват за теб.

Нат се помъчи да не си изпуска нервите.

— Първо на първо, изобщо нямам намерение да се кандидатирам за председател на студентския съвет, второ, през живота си съм спал само с три жени: със студентка, която познавам още от училище, с една секретарка във Виетнам и с момиче, с което прекарахме заедно само една нощ — сега съжалявам за това. Ако откриеш още някоя, бъди така любезна, представи ме, защото ми се иска да се запозная с нея. — Момичето спря и за пръв път го погледна. — А сега ще ми кажеш ли поне името си?

— Су Лин — отвърна тя тихо.

— И така, Су Лин, ако ти обещая хич и да не опитвам да те прелъстявам, докато не съм ти поискал ръката, не съм взел разрешението на баща ти, не съм ти подарил пръстен, не съм уредил венчавката в църквата, не съм пуснал обява във вестниците, ще приемеш ли поне да вечеряме заедно?

Момичето се засмя.

— Ще си помисля — обеща му. — Извинявай, но вече съм закъсняла за следобедната лекция.

— Как да те намеря? — попита отчаян Нат.

— Е, капитан Картрайт, успял си да намериш виетнамците, все ще откриеш и мен.

17.

— Всички да станат. Ще се гледа делото „Щатът срещу госпожа Анита Кърстен“ със съдия Абърнати.

Съдията зае мястото си и погледна към адвоката на обвиняемата.

— Смятате ли се за виновна, госпожо Кърстен? Флечър стана иззад писалището.

— Клиентката ми не се смята за виновна, господин съдия. Абърнати вдигна очи.

— Вие ли сте защитникът на обвиняемата?

— Да, господин съдия.

Абърнати се взря в листа пред себе си.

— Май не съм ви срещал досега, господин Давънпорт.

— Не, не сте, господин съдия, явявам се за пръв път в съдебната зала.

— Бихте ли дошли при мен, господин Давънпорт?

— Да, господин съдия.

Флечър излезе иззад малкото писалище и се отправи към съдията, при тях дойде и прокурорът.

— Добро утро, уважаеми господа — поздрави съдия Абърнати. — Разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли квалификацията, каквато се изисква, за да пледирате пред съда?

— Не, нямам, господин съдия.

— Ясно. Клиентката ви знае ли?

— Да, знае, господин съдия.

— И все пак няма нищо против да я защитавате, макар и да знае, че за престъплението, в което е обвинена, се полага смъртно наказание.

— Да, господин съдия.

Съдията се извърна към главния прокурор на щат Кънектикът.

— Възразявате ли господин Давънпорт да защитава госпожа Кърстен?

— Ни най-малко, господин съдия, всъщност щатската прокуратура приветства това.

— Не се и съмнявам — вметна Абърнати, — но разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли някакъв опит като юрист?

— Опитът ми не е голям, господин съдия — призна си Флечър. — Следвам право в Йейлския университет, във втори курс съм и това е първото ми дело.

Съдията и главният прокурор се усмихнаха.

— А кой ви преподава? — попита Абърнати.

— Професор Карл Ейбрахамс.

— Тогава с гордост ще ръководя първото ви дело, господин Давънпорт, защото професорът е преподавал и на мен. А вие, господин Стамп, къде сте завършили?

— В Южна Каролина.

— Макар това да е твърде необичайно, в крайна сметка решава обвиняемата. Да започваме.

Главният прокурор и Флечър се върнаха на местата си. Съдията погледна младежа.

— Искате ли освобождаване под гаранция, господин Давънпорт?

Флечър пак стана на крака.

— Да, господин съдия.

— Въз основа на какво?

— Госпожа Кърстен не е осъждана досега и не представлява обществена опасност. Има две деца, Алън на седем години и Дела на пет, сега живеят при баба си в Хартфорд.

Съдията се извърна към главния прокурор.

— Обвинението възразява ли обвиняемата да бъде пусната под гаранция?

— Да, господин съдия. И то не само защото за престъплението, в което госпожа Кърстен е обвинена, се полага смъртно наказание, но и защото убийството е предумишлено. Ето защо съм на мнение, че обвиняемата представлява опасност за обществото и може да се опита да се укрие от щатското правосъдие.

Флечър скочи от стола.

— Възразявам, господин съдия.

— Въз основа на какво, господин Давънпорт?

— За такова престъпление наистина е предвидено смъртно наказание, така че, и да напусне щата, госпожа Кърстен не може да се укрие от правосъдието, още повече че живее в Хартфорд, където работи като чистачка в болница „Сейнт Мери“, освен това и двете й деца ходят в местно училище.

— Някакви други съображения, господин Давънпорт?

— Нямам, господин съдия.

— Отказвам да пусна обвиняемата под гаранция — оповести Абърнати и удари с чукчето. — Насрочвам следващото съдебно заседание за понеделник, седемнайсети този месец.

— Всички да станат на крака.

На излизане от съдебната зала господин Абърнати намигна на Флечър.

Трийсет и четири минути и десет секунди. Нат не успя да прикрие радостта си, че не само е счупил собствения си рекорд, но и се е наредил шести в лекоатлетическите състезания в университета и със сигурност ще го включат в отбора за турнира с Бостънския университет.

Докато правеше обичайните упражнения за разтягане, при него дойде Том.

— Браво на теб! — поздрави го той. — Обзалагам се, че до края на сезона ще смъкнеш от времето още една минута.

Докато си обличаше долнището на анцуга, Нат погледна големия червен белег отзад на крака си.

— Хайде да вечеряме заедно — предложи приятелят му — и да го ознаменуваме. Искам да обсъдя нещо с теб, преди да се прибера в Йейл.

— Довечера не мога — отвърна Нат, докато вървяха към съблекалнята. — Имам среща с едно момиче.

— Познавам ли го?

— Не — рече другото момче. — Но това ми е първата среща от доста месеци и да ти призная, съм доста притеснен.

— Капитан Картрайт притеснен! Ново двайсет! — прихна приятелят му.

— Точно там е проблемът — каза Нат. — Тя ме мисли за някаква кръстоска между Дон Жуан и Ал Капоне.

— Както гледам, ти е разбрала спатиите — подсмихна се Том. — Разказвай, де!

— Няма нищо за разказване. Срещнах я по време на крос на билото на хълма. Умна е, свирепа, доста хубавка и ме мисли за изпечен негодник.

После Нат повтори разговора им пред кафенето.

— Ралф Елиот явно те е изпреварил със своята си версия — отбеляза Том.

— Остави го Елиот. Как мислиш, дали да сложа сако и вратовръзка?

— Не си ми искал такива съвети още откакто бяхме гимназисти.

— Когато се налагаше да взимам от теб сако и вратовръзка. Е, какво ще ме посъветваш?

— Парадна униформа с всичките му ордени и медали.

— Без майтап!

— Е, така поне ще затвърдиш мнението й за теб.

— Точно него се опитвам да разсея.

— В такъв случай погледни нещата през нейните очи.

— Казвай, де.

— Как според теб ще бъде облечена тя?

— Нямам представа, виждал съм я всичко на всичко два пъти в живота си и първия беше по наплескани с кал шорти.

— Много секси, няма що! Все пак надали ще ти се изтърси по анцуг. А втория път?

— Облечена по модата, но без да се набива на очи.

— Ами и ти се облечи така, което няма да е никак лесно, понеже по теб няма нищо модно, а както ми я описваш, тя е убедена, че правиш всичко възможно да биеш на очи.

— Отговори ми, де — подкани другото момче.

— Лично аз щях да се облека спортно — отвърна Том. — Но не с тениска, а с риза, панталон и пуловер. Като твой съветник по облеклото бих могъл, естествено, да ви правя компания по време на вечерята.

— А, без тия! Ще вземеш да се влюбиш в нея.

— Явно държиш много на това момиче — отбеляза тихо Том.

— Според мен е божествена, което не й пречи да си мисли какви ли не небивалици за мен.

— Е, щом е приела да вечеряте заедно, едва ли те мисли чак за такъв негодник.

— Да, но условията бяха доста необичайни — поясни Нат и разказа какво е предложил на момичето, само и само то да склони да се срещнат.

— Е, вече ти казах, хлътнал си не на шега, това обаче не променя факта, че искам да те видя. Дай да закусим заедно. Или смяташ да похапнеш и на закуска със загадъчната дама от Изтока?

— Ще се изненадам много, ако тя склони — отвърна натъжен Нат. — И ще бъда разочарован.

— Колко според теб ще продължи делото? — попита Ани.

— Ще приключим за една сутрин, ако признаем убийството, но пледираме, че е непредумишлено. Тогава сигурно ще се наложи да се явим пред съда само още веднъж — за да чуем присъдата.

— Възможно ли е? — поинтересува се Джими.

— Да, от прокуратурата ми предлагат да се споразумеем.

— Виж ти! — учуди се Ани.

— Ако се съглася да я съдят за непредумишлено убийство, Стамп ще поиска най-много три години затвор, което ще рече, че с добро поведение и предсрочно освобождаване Анита Кърстен ще лежи само година и половина. Ако не приемем, прокурорът смята да иска смъртна присъда за предумишлено убийство.

— В нашия щат за нищо на света няма да пратят на електрическия стол жена, убила мъжа си.

— Така си е — съгласи се Флечър, — но ако съдебните заседатели се заинатят, нищо чудно да дадат на подсъдимата деветдесет и девет години строг тъмничен затвор, а тя е едва на двайсет и пет, ето защо съм склонен да приема, че за нея е по-добре да лежи само година и половина, така поне ще може да се надява да прекара със семейството си остатъка от живота.

— Вярно си е — подкрепи го Джими. — Питам се обаче защо ли главният прокурор е готов да се съгласи само на три години, при положение че има всички основания да иска по-тежка присъда? Не забравяй, става въпрос за чернокожа, обвинена, че е убила бял мъж, а най-малко двама от съдебните заседатели ще бъдат чернокожи. Ако си изиграеш добре картите, могат да станат и трима и нищо чудно накрая на ваша страна да са всички съдебни заседатели.

— Освен това клиентката ми се ползва с добро име, работи на отговорно място и досега не е била осъждана. Това неминуемо ще повлияе на всеки съдебен заседател, независимо дали е бял или чернокож.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна — намеси се Ани. — Клиентката ти е отровила мъжа си със свръхдоза кураре, предизвикало парализа, а после е седнала на стълбите и е зачакала той да умре.

— Но съпругът й я е биел от години, посягал е и на децата — възкликна Флечър.

— Имаш ли доказателства, адвокате? — попита Джими.

— Не, но в деня, когато жената се съгласи да я защитавам в съда, направих доста снимки на синините и цицините по тялото й, както и на белега от изгорено върху дланта, който ще й остане за цял живот.

— От какво й е? — попита Ани.

— Онзи негодник, мъжът й, е долепил ръката й до нагорещения котлон и я е държал, докато жената е припаднала.

— Голям симпатяга, няма що! — отбеляза Ани. — Защо тогава не отстояваш мнението, че става въпрос за непредумишлено убийство, и не се позовеш на смекчаващите вината обстоятелства?

— Не го правя само защото ме е страх да не загубя делото и госпожа Кърстен да прекара остатъка от живота си зад решетките.

— Защо изобщо е наела теб за адвокат? — учуди се Джими.

— Другите са й отказали — натърти Флечър. — Пък и госпожа Кърстен реши, че хонорарът ми е неустоим.

— Въпреки това ще се изправиш срещу главния прокурор на щата.

— За мен това си е пълна загадка — за кой дявол му е да представлява обвинението в дело като това?

— Отговорът е прост — отсече другото момче. — Чернокожа жена убива бял мъж в щат, където едва двайсет на сто от населението са чернокожи и над половината от тях не си дават труда да гласуват, освен това — изненада, изненада! — през май предстоят избори.

— Колко време ти е отпуснал Стамп, за да му съобщиш решението си? — поинтересува се Ани.

— Следващото заседание е в понеделник.

— Ще намериш ли време, ако процесът се проточи? — попита жена му.

— Не, но не мога да оправдавам с това някакви компромиси.

— Значи ще караме ваканцията по съдилищата? — подсмихна се Ани.

— Няма да се учудя — потвърди Флечър и я прегърна.

— Защо не се посъветваш с професор Ейбрахамс? — възкликна жена му.

Джими и Флечър я погледнаха невярващо.

— Той съветва само президенти и държавни глави — напомни мъжът й.

— И от дъжд на вятър някой губернатор — допълни Джими.

— Ами значи е крайно време да даде съвет и на второкурсник. Нали за това му плащат.

— Да де, ама как да го поискам този съвет? — затюхка се Флечър.

— Позвъни му и го помоли да те приеме — обясни Ани. — Обзалагам се, че ще бъде поласкан.

Нат дойде в „Марио“ четвърт час по-рано. Беше избрал ресторантчето, защото беше непретенциозно: маси, застлани с покривки на бели и червени карета, букетчета цветя, черно-бели снимки на Флоренция по стените. Освен това Том му беше казал, че спагетите са домашни, правела ги жената на съдържателя, и това бе пробудило спомените от пътуването им до Рим. Нат се бе вслушал в съвета на приятеля си и дойде облечен в спортна синя риза, сив панталон и тъмносин пуловер, без вратовръзка и сако — Том го беше одобрил.

Представи се на Марио, който му предложи закътана маса в ъгъла. След като изчете няколко пъти листа с менюто, си погледна часовника и се притесни още повече. Сигурно десетина пъти бе проверявал дали има достатъчно пари в брой, в случай че тук не работят с кредитни карти. Вероятно щеше да е по-разумно да се поразходи по улицата.

Още в мига, в който видя Су Лин, разбра, че пак е сгафил. Тя беше облечена в добре скроен син костюм по последната мода, светла шемизета и тъмносини обувки. Нат стана от стола и й махна. Су му се усмихна — усмивка, с каквато не го беше озарявала дотогава и която я правеше още по-очарователна.

— Извинявай — рече Нат и стана, за да издърпа като истински кавалер стола й.

— За какво се извиняваш? — учуди се момичето.

— За облеклото. Признавам си, доста умувах какво да облека и пак не улучих.

— Аз също — каза Су Лин. — Очаквах да ми се изтърсиш в униформа, окичена с медали — добави тя, след което съблече сакото и го сложи върху облегалката на стола.

Нат прихна и двамата сякаш така и не спряха да се смеят цели два часа, чак докато той попита момичето дали иска кафе.

— Да, без сметана — отговори Су Лин.

— Разказах ти за майка си и баща си, сега е твой ред — подкани младежът. — И ти ли като мен си единствено дете?

— Да, баща ми е бил сержант в Корея, където се е запознал с майка ми. Били са женени само от няколко месеца, когато той е загинал в битката при Юдамни.

На Нат му се прииска да се наведе и да й хване ръката.

— Моите съболезнования — рече той.

— Благодаря — отвърна простичко момичето. — Мама решила да се изсели в Щатите, за да се запознаем с баба ми и дядо ми. Но така и не ги открихме. — Този път вече Нат я хвана за ръката. — Била съм съвсем малка, не съм осъзнавала какво става, но мама не се дава току-така. Намерила си работа в химическо чистене „Сторс“ недалеч от книжарницата, собственикът я пуснал да живее над ателието.

— Знам го това химическо чистене — прекъсна я Нат. — Татко си носи ризите само в него, много е доволен и…

— Така е, откакто мама работи там, но се е наложило да жертва всичко, за да ми даде добро образование.

— Явно прилича на моята майка — отбеляза Нат точно когато при тях дойде Марио.

— Всичко наред ли е, господин Картрайт?

— Беше много вкусно, признателен съм ви, Марио — отвърна младежът. — Сега остава само да ми донесете сметката.

— Веднага, господин Картрайт. За нас е чест да посетите заведението ни.

— Благодаря — отвърна Нат, опитвайки се да потули притеснението си.

— Какъв бакшиш му даде, за да ги говори тези неща? — подсмихна се Су Лин, след като съдържателят се отдалечи.

— Десет долара. Никога не ме подвежда.

— Но дали винаги действа? — попита тя.

— О, да, повечето момичета, които съм канил на среща, започват да се събличат още преди да сме се върнали в колата.

— Значи ги водиш всичките тук.

— А, не. Ако очаквам да е авантюра за една нощ, ги водя в „Макдоналдс“, после в мотел, ако е сериозно, ги каня в „Олтнейви Ин“.

— А коя група е за „Марио“? — продължи с въпросите момичето.

— Не мога да ти отговоря — рече Нат, — защото не съм водил тук никого.

— Поласкана съм — отбеляза Су Лин, докато Нат й държеше сакото. На излизане от ресторанта го хвана за ръка. — Всъщност изобщо не си такъв отворко, нали?

— Да, срамежлив съм си — потвърди той. Отправиха се към студентското градче.

— Което не може да се каже за най-заклетия ти враг — Ралф Елиот. — Нат не отвърна нищо. — Тъкмо се запознахме, и ми определи среща.

— Да ти призная, и аз щях да го направя, но ти си тръгна.

— По-скоро избягах — напомни Су Лин. Младежът се извърна към нея и се усмихна. — Но още по-интересното е, че почти не си участвал в бойни действия във Виетнам, а си ни станал герой. — Нат понечи да възрази, но тя добави: — Събира ти се, има-няма, половин час.

— Откъде знаеш? — учуди се той.

— Направих малко проучване, капитан Картрайт, и както се е изразил Стайнбек, установих, че „плаваш из житейското море под лъжовен флаг“. Срещнах този цитат днес — вметна момичето, — не си мисли, че съм кой знае колко начетена. Когато си скочил в хеликоптера, дори не си носел оръжие. Бил си офицер в интендантството и изобщо не е трябвало да бъдеш в машината. Всъщност си е било нарушение да се метнеш без разрешение в хеликоптера, освен това пак без разрешение си скочил и от него. Ако не си го направил, са щели да те изправят пред военен съд, така да знаеш.

— Вярно си е — потвърди Нат, — но не казвай на никого, защото това ще ме лиши от обичайните три момичета на нощ.

Су Лин сложи ръка пред устата си и прихна.

— Аз обаче не спрях дотук, продължих да чета нататък и трябва да отбележа, че след като хеликоптерът се е разбил в джунглата, ти си се държал като истински храбрец. Искало се е доста смелост с разкъсан от снаряда крак да влачиш с носилката онзи клетник, който по-късно е издъхнал — това сигурно е оставило незаличима следа. — Нат не каза нищо. — Извинявай — рече Су Лин, когато навлязоха в студентското градче. — Беше доста нетактично да ти го казвам това последното.

— Признателен съм ти, че си се постарала да откриеш истината — взря се Нат в тъмнокафявите й очи. — Малцина ще си направят този труд.

18.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, в повечето дела за убийство щатската прокуратура е длъжна, и то с основание, да докаже, че то е извършено именно от обвиняемия. В нашия случай това се оказа излишно. Защо ли? Защото само час след жестокото убийство на съпруга си госпожа Кърстен е направила пълни самопризнания. Дори сега, осем месеца по-късно, сте забелязали, че адвокатът на госпожа Кърстен нито веднъж не е и намеквал, че клиентката му не е извършила престъплението, и не е оспорил начина, по който тя е убила мъжа си. Нека сега се върнем към фактите, понеже в нашия случай не става дума за престъпление, извършено в състояние на афект, когато жената се е опитала да се защити с първото, изпречило се пред погледа й. Не, госпожа Кърстен не е посегнала към най-близкото, с което да се предпази, а седмици наред е обмисляла най-хладнокръвно убийството с пълното съзнание, че жертвата й няма да има никаква възможност да се защити. Какво е извършила госпожа Кърстен? Близо три месеца е събирала флакончета кураре, които е купувала от различни аптеки в Хартфорд. Адвокатът на обвиняемата се опита да изтъкне, че не може да се осланяме на показанията на аптекарите, и това би могло да ви повлияе, ако госпожа Кърстен не бе потвърдила под клетва, че всички те казват истината. Какво прави обвиняемата, след като месеци наред е събирала флакончетата? Чака да стане събота, когато, както знае, мъжът й излиза да се черпи с приятели, и тайно изсипва отровата в шест бутилки бира, на които после слага капачетата. След това нарежда бутилките на масата в кухнята, оставя лампата да свети и си ляга. Слага до тях дори отварачка и чаша. Само дето не е наляла сама бирата. Госпожи и господа съдебни заседатели, убийството е добре подготвено и е извършено по коварен начин. Не знам дали ще повярвате, но това не е всичко. Когато онази вечер се прибира, мъжът на госпожа Кърстен наистина се хваща в клопката. Първо отива в кухнята — вероятно за да угаси лампата, и след като вижда бутилките на масата, се изкушава да пийне още една бира, преди да си легне. Още преди да е доближил втората бутилка до устните си, отровата започва да действа. Алекс Кърстен крещи за помощ, жена му излиза от спалнята, отива бавно в антрето и чува как съпругът й вие от болка. Вика ли „Бърза помощ“? Не, не вика. Ако не друго, поне отива ли да помогне на мъжа си? Не, не отива. Сяда на стълбите и чака търпеливо, докато предсмъртните му вопли заглъхват и тя е сигурна, че съпругът й е издъхнал. И тогава, едва тогава вика помощ. Откъде сме толкова сигурни, че се е случило именно това? Сигурни сме не само защото сърцераздирателните викове за помощ на съпруга са събудили съседите и един идва да види какво става, но и защото в паниката си госпожа Кърстен забравя да излее съдържанието на останалите четири бутилки. — Известно време прокурорът мълча. — При анализа се установява, че те съдържат отрова, която би изтребила цял футболен отбор. Госпожи и господа съдебни заседатели, единственото, което господин Давънпорт изтъкна в оправдание на престъплението, е, че съпругът на госпожа Кърстен редовно я е биел. Ако наистина е било така, защо тя не се е оплакала в полицията? Ако това е вярно, защо не се е пренесла при майка си, която живее в другия край на града? Щом от нас се иска да повярваме на разказа й, защо не е напуснала мъжа си? Ще ви кажа защо. Защото след като го е отстранила от пътя си, тя ще вземе семейната къща, ще получава от компанията, където той е работел, вдовишка пенсия и до края на живота си ще живее в относително спокойствие. При обичайни обстоятелства щатската прокуратура щеше да настоява това чудовищно престъпление да бъде наказано с най-тежката присъда, в този случай обаче смятаме за неуместно да го правим. Въпреки това ваш дълг е да отправите престрого предупреждение към всеки, въобразил си, че може да извърши убийство и да му се размине. В други щати може и да гледат през пръсти на такова престъпление, сред тях обаче не е Кънектикът. Нима искаме Кънектикът да се прочуе като щат, където насърчават убийствата? — Главният прокурор впи поглед в съдебните заседатели, сниши глас и им заяви почти през шепот: — Ако за миг ви домъчнее за госпожа Кърстен, както би трябвало да бъде ако не за другото, защото сте състрадателни хора, сложете състраданието върху едното блюдо на везните, които наричаме правосъдие. Върху другото сложете фактите: хладнокръвното убийство на четирийсет и две годишен мъж, който и днес щеше да бъде жив, ако не беше предумишленото престъпление, извършено по най-жесток начин от тази злодейка. — Той се обърна и посочи право към обвиняемата. — Щатската прокуратура без колебание настоява госпожа Кърстен да бъде обявена за виновна и осъдена по закон.

Докато господин Стамп се връщаше на мястото си, върху лицето му се мярна нещо като усмивчица.

— Смятам да обявя обедна почивка, господин Давънпорт — рече съдията. — След това ще започнете пледоарията си.

— Виждаш ми се много доволен от себе си — отбеляза Том, докато закусваха в кухнята.

— Незабравима вечер!

— Значи е имало и консумация, а?

— Не, не е имало никаква консумация — отвърна Нат. — Но я държах за ръката.

— Моля?

— Държах я за ръката — повтори другият младеж.

— Това няма да се отрази добре на репутацията ти.

— Надявам се да ми я опропасти — рече Нат, докато заливаше с мляко овесените ядки. — Ами ти? — допълни той.

— Ако ме питаш за сексуалния ми живот, в момента такъв няма, макар че кандидатки не липсват, една дори е доста напориста. Но не са ми интересни. — Нат погледна през масата и вдигна вежда. — Ребека Торнтън постоянно ми показва, че е на мое разположение.

— А аз си мислех, че…

— Че пак се е събрала с Елиот ли?

— Да.

— Възможно е, но всеки път, когато се срещнем, говори единствено за теб… бих добавил, само ласкави неща, макар и да подразбрах, че когато е с Елиот, запява друга песен.

— В такъв случай защо смяташ, че те сваля? — поинтересува се вторият младеж.

Том премести празната купичка и насочи вниманието си към двете варени яйца пред себе си. Счупи черупката на едното, взря се в жълтъка и продължи:

— Ако се знае, че си единствено дете и баща ти е милионер, повечето жени те възприемат в съвсем различна светлина. Никога не мога да бъда сигурен какво ги вълнува: дали аз или парите ми. Бъди признателен, че нямаш такъв проблем.

— Сам ще усетиш кога някое момиче е за теб — увери го приятелят му.

— Дали? И аз не знам. Ти си сред малцината, които никога не са се вълнували от богатството ми, и може би си единственият, който винаги настоява да си плаща сам сметките. Ще се изненадаш колко хора си въобразяват, че ще им плащам само защото ми е по джоба. Презирам сметкаджиите, което ще рече, че приятелският ми кръг е съвсем малък.

— И моята нова приятелка е много малка — вметна Нат с надеждата да разсее мрачното настроение на Том. — Сигурен съм, че ще я харесаш.

— Момичето, на което държиш ръката ли?

— Да, казва се Су Лин, висока е към метър и шейсет и понеже напоследък на мода са тънките жени, тя сигурно е най-ухажваното момиче в студентското градче.

— Су Лин ли? — учуди се приятелят му.

— Познаваш ли я? — попита Нат.

— Не, но татко ми разказа, че е поела новата компютърна лаборатория, създадена от компанията му, а преподавателите вече не си дават труда да я обучават.

— Снощи не ми спомена нищо за компютри — рече Нат.

— Действай бързо, чу ли! Освен другото татко спомена, че Масачузетският технологичен институт и Харвардският университет се опитват да я убедят да напусне Университета на Кънектикът и да се прехвърли при тях. Предупредих те, малкото й телце е увенчано с голям ум.

— Пак станах за смях — сподели Нат, — взех я на подбив дори за английския й, а се оказва, че тя е усвоила нов език, който всички искат да научат. Между другото, заради това ли искаше да се видим? — попита той.

— Не, нямах и понятие, че ще вечеряш с гений.

— Не съм вечерял с никакъв гений — засмя се неговият приятел. — Су е мила, внимателна и красива, смята, че ако ме държи за ръка, ще ме откъсне поне мъничко от безразборния полов живот. — Той замълча. — Щом не си искал да обсъдим сексуалния ми живот, защо ме повика на тази тежка закуска?

Том избута встрани яйцата.

— Исках, преди да се върна в Йейл, да разбера дали смяташ да се кандидатираш за председател на студентския съвет.

Очакваше да чуе обичайния обстрел от „а, без мен“, „това не ме вълнува“, „сбъркал си адреса“, но този път Нат си замълча.

— Снощи го обсъдих със Су Лин — рече той накрая — и както винаги тактично, тя ми обясни, че всъщност искали не толкова аз да стана председател, колкото Елиот да се провали на изборите. Ако не ме лъже паметта, точните й думи бяха, че съм бил по-малкото зло.

— Убеден съм, че е права — рече Том, — но мнението им за теб ще се промени, стига да им дадеш възможност да те опознаят. Откакто се върна в университета, се държиш като темерут.

— Имах да наваксвам много — взе да се оправдава другото момче.

— Е, средният ти успех показва, че вече си наваксал, каквото си имал да наваксваш — изтъкна приятелят му, — и щом са те избрали да се кандидатираш за председател на съвета…

— Ако ти, Том, учеше в Университета на Кънектикът, изобщо нямаше да се колебая, но докато си в Йейл…

Флечър се изправи на крака и се обърна към съдебните заседатели — върху лицата на всички до последния сякаш беше изписано: „Деветдесет и девет години строг тъмничен затвор без право на помилване.“ Ако можеше да върне времето назад, щеше да приеме без колебание предложението за тригодишна присъда. Но сега вече имаше право да хвърли заровете само веднъж и да върне живота на госпожа Кърстен. Докосна я по рамото и се извърна да види насърчителната усмивка на Ани, която бе настояла той да поеме защитата на жената. Усмивката на Флечър изчезна в мига, когато той видя кой седи два реда зад жена му. Професор Ейбрахамс го удостои с кимване. Ако не друго, то поне Джими щеше да разбере какво трябва да направиш, за да изтръгнеш от Омир едно нищо и никакво кимване.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — подхвана с леко треперещ глас младежът, — чухте убедителната пледоария на главния прокурор, който изля върху клиентката ми доста отрова — може би е време да покажем към кого е трябвало да бъде насочена тази отрова. Но нека първо поговоря за вас. Журналистите дълго обсъждаха, че не съм възразил срещу включването в съдебния състав на бели съдебни заседатели, които днес наброяват цели десет души. Те отидоха още по-далеч и подметнаха, че ако съм настоял съдебните заседатели да бъдат само чернокожи и сред тях да преобладават жените, госпожа Кърстен е щяла да напусне съдебната зала с оправдателна присъда. Аз обаче не исках това. Избрах всекиго от вас по различна причина. — Съдебните заседатели го изгледаха учудено. — Дори главният прокурор не разбра защо съм одобрил някои от вас — допълни Флечър и се извърна към господин Стамп. — Благодарих и на късмета си, понеже никой от многобройния му екип така и не проумя защо съм избрал тъкмо вас. Какво е общото между всички вас?

Главният прокурор бе не по-малко озадачен от съдебните заседатели. Флечър се обърна рязко и посочи госпожа Кърстен.

— Подобно на обвиняемата, всички вие сте били женени повече от девет години. — Младежът пак насочи вниманието си към съдебните заседатели. — Сред вас няма ергени и моми, които никога не са вкусвали от брачния живот и не знаят какво става между двама души в техния дом.

Флечър забеляза, че една жена на втория ред трепва. Спомни си как Ейбрахамс им е обяснявал, че има голяма вероятност някой от дванайсетимата съдебни заседатели да е изживял същото, както обвиняемия. Младежът току-що бе разбрал кой.

— Има ли сред вас такива, които изтръпват при мисълта, че съпругът им ще се прибере посред нощ и ще посегне да ги бие? От девет години госпожа Кърстен го е изживявала шест от всеки седем вечери. Погледнете тази крехка беззащитна жена и се запитайте възможно ли е да се защити от мъж с ръст метър и осемдесет и пет и тегло сто и трийсет килограма. — Той насочи вниманието си към съдебната заседателка, която бе потреперила. — Кои от вас се прибират вечер, вцепенени от мисълта, че съпругът им ще грабне дъската за рязане на хляб, рендето и дори ножа, но не за да приготви нещо за ядене, а за да обезобрази в спалнята жена си? И с какво е могла да се защити госпожа Кърстен? Та тя е висока само метър и шейсет и тежи петдесетина килограма! С възглавница? С пешкир? С мухоловка? — Известно време Флечър мълча. — Това изобщо не ви е хрумвало, нали? — допълни той и се извърна към останалите съдебни заседатели. — Защо? Защото съпругите и съпрузите ви не са изверги. Госпожи и господа, как ще разберете какво е търпяла тази жена ден подир ден? Но този негодник, нейният мъж, явно не се е задоволил с такова падение: той се прибира една вечер, качва се горе в спалнята, издърпва за косата жена си от леглото, смъква я долу в кухнята — вече му е втръснало да я насинва от бой. — Флечър тръгна към своята клиентка. — За да достигне висотите на забавлението, му трябва нова тръпка. И какво вижда Анита Кърстен веднага след като мъжът й я довлачва в кухнята? Колелото на котлона е нажежено до червено и вече чака своята жертва. — Той пак се извърна с лице към съдебните заседатели. — Представяте ли си какво й е минало през ума, когато е видяла огнения кръг? Мъжът й грабва ръката й, все едно е парче месо, долепя я до нажежения котлон и я държи цели петнайсет секунди. — Той хвана дланта на клиентката си, върху която още личеше белегът, и след като я вдигна така, че съдебните заседатели да я виждат, си погледна часовника и започна да брои до петнайсет, сетне допълни: — А после е припаднала. Някой от вас представя ли си такъв ужас, камо ли да го е изживявал някога? Защо тогава главният прокурор настоява за присъда от деветдесет и девет години строг тъмничен затвор? Защото, видите ли, убийството било предумишлено. Със сигурност не било извършено в момент на афект, когато жената е изпаднала в ярост и се е опитала да защити живота си. — Младежът се извърна към господин Стамп и заяви: — Разбира се, че е било предумишлено, разбира се, че тя е съзнавала какво прави. Ако вие бяхте висок метър и шейсет и ви нападнеше бабаит с ръст метър и осемдесет и пет, щяхте ли да разчитате на нож, на пистолет, на тъп предмет, който нападателят веднага е щял да изтръгне от ръцете ви и да насочи към вас?

— Флечър се извърна и тръгна към съдебните заседатели: — Кой от вас би постъпил толкова неразумно? Кой от вас, ако е преживял същото като моята клиентка, е нямало да прибегне до предумишлено убийство? Спомнете си тази клетница следващия път, когато се скарате със съпруга или съпругата си. След като сте разменили няколко гневни думи, ще тръгнете ли да включвате котлона и да го нажежавате до двеста и двайсет градуса колкото да докажете, че сте прави?

— Той изгледа един по един седмината мъже сред съдебните заседатели. — Заслужава ли този тип вашето съчувствие? Ако тази жена наистина е виновна в убийство, кой от вас е нямало да го извърши, ако е имал лошия късмет да се омъжи за Алекс Кърстен? — Този път Флечър насочи вниманието си към петте жени и продължи: — Чувам ви как възразявате: „Да, но аз не съм го направила. Омъжила съм се за добър, свестен човек.“ Сега вече всички сме единодушни какво е престъплението на госпожа Кърстен: тя се е омъжила за злодей. — Младежът се облегна на перилата пред местата на съдебните заседатели. — Извинете за младежката ми разпаленост, но наистина съм много разгневен. Нагърбих се със защитата, защото се опасявах, че госпожа Кърстен няма да получи справедливост, и понеже съм млад, се надявах, че дванайсет почтени непредубедени граждани ще видят каквото съм видял и аз и няма да осъдят тази жена на доживотен затвор. Накрая ще повторя онова, което моята клиентка ми каза днес сутринта, докато бяхме сами в килията й. „Макар и да съм само на двайсет и пет години, господин Давънпорт, предпочитам да гния до края на живота си в затвора, вместо да прекарам и една-едничка нощ под един покрив с онзи изверг.“ Слава Богу, довечера не й се налага да се връща при него. Като съдебни заседатели е във вашата власт да изпратите довечера тази жена при децата й, които я обичат много, с надеждата, че могат да започнат живота си начисто, защото дванайсет почтени души различават доброто от злото. — Флечър сниши глас и каза почти през шепот: — Когато довечера се приберете при съпругите и съпрузите си, кажете им какво сте направили днес в името на справедливостта: убеден съм, че ако обявите клиентката ми за невинна, съпругите и съпрузите ви няма да включат котлона и да го нажежат до двеста и двайсет градуса само защото не са съгласни с вас. Госпожа Кърстен вече е излежала деветгодишна присъда. Наистина ли смятате, че заслужава още деветдесет години затвор?

Флечър си седна на мястото, но не се извърна назад към Ани от страх да не би Карл Ейбрахамс да забележи, че едвам сдържа избилите в очите му сълзи.

19.

— Здрасти, казвам се Нат Картрайт.

— Бре! Да не си онзи капитан Картрайт?

— Да, героят, избил сума ти виетнамци с голи ръце само защото е забравил да си вземе кламерите.

— Виж ти! — възкликна Су Лин, уж изпаднала в див възторг. — Значи не си онзи, който, макар и да е нямал разрешително за пилот, е прелетял с хеликоптера над гъмжащата от противници джунгла?

— А после е избил толкова много врагове, че са се отказали да ги броят, като междувременно е спасил и цял взвод, попаднал в засада.

— А сънародниците взели, че му повярвали, и когато той се прибрал в родината, го удостоили с орден, броили му цяла камара пари и му предложили сто девствени весталки.

— Дават ми на месец някакви си мижави четиристотин долара, а колкото до девствените весталки, никога през живота си не съм срещал такива.

— Е, сега вече срещна — усмихна се Су Лин.

— Предай й, ако обичаш, че ме включиха в отбора, който на лекоатлетическия турнир ще се състезава с Бостънския университет.

— Не се и съмнявам, че очакваш тя да стои заедно с другите прехласнати поклонници под дъжда и да гледа как креташ на опашката.

— Не, истината е, че някой трябва да ми почисти анцуга, а ми споменаха, че майка й държала ателие за химическо чистене. — Момичето се запревива от смях. — Разбира се, че искам да дойдеш в Бостън — рече Нат и я притисна до себе си.

— Вече съм си запазила място в автобуса на агитката.

— Ние с Том заминаваме предната вечер с кола, защо не дойдеш с нас?

— А къде ще спя?

— Една от многобройните му лели има къща в Бостън и е предложила да ни приюти всички за през нощта. — Су Лин се поколеба. — Доколкото подразбрах, имала девет спални и дори обособено крило, но ако и това не е достатъчно, бих могъл да преспя в багажника на колата.

Су Лин не отговори, защото точно тогава при тях дойде Марио — носеше им две чаши капучино.

— Страхотен приятел си, Марио — подхвана момичето, — благодаря ти, че си ми запазил обичайната маса — допълни то.

— Тук ли водиш всичките си мъже?

— Не, всеки път сменям заведението, така никой няма да разбере, че се славя като девственица весталка.

— Точно както никой не е разбрал, че се славиш и като пръв спец по компютрите.

Су Лин поруменя.

— Това пък откъде го научи?

— Как така откъде? Имам чувството, че в студентското градче знаят всички освен аз. Всъщност ми каза най-добрият ми приятел, следва в Йейлския университет.

— Канех се да ти кажа, но ти все не задаваш подходящите въпроси.

— Можеш да ми казваш и неща, за които не съм те питал, Су Лин.

— В такъв случай нека аз да те попитам дали случайно не знаеш, че и Харвардският университет, и Масачузетският технологичен институт ме канят да уча при тях информатика.

— Да, знам, не знам обаче какво си отговорила.

— Я ми кажи, капитане, може ли първо да те питам нещо? — рече момичето.

— Пак се опитваш да смениш темата, Су Лин.

— Да, опитвам се, Нат, понеже, за да ти отговоря, първо трябва да чуя твоя отговор.

— Е, хайде, от мен да мине, питай тогава!

Су Лин понаведе глава — правеше го винаги когато е притеснена.

— Как е възможно двама души, които са тъй различни, накрая да се харесат толкова много?

— Накрая да се влюбят — поправи я Нат. — Според мен искаш да кажеш това. Ако знаех, цветенце, отговора на този въпрос, щях да стана преподавател по философия, вместо да треперя какво ще ми пишат на изпитите.

— Ние в моята родина — рече Су Лин — говорим за любов само когато сме познавали някого дълги години.

— Ами тогава ти обещавам да не говоря дълги години за това — но при едно условие.

— Какво?

— В петък да дойдеш с нас в Бостън.

— Добре, но ако ми дадете телефонния номер на лелята на Том.

— Разбира се, че ще ти го дадем. За какво ти е?

— Мама ще иска да разговаря с нея.

Момичето вдигна десния си крак, пъхна го под масата и стъпи върху левия крак на Нат.

— Сега вече съм сигурен, че в твоята родина това има някакво по-особено значение.

— Да, така е. Означава, че искам да се разхождам с теб, но не сред тълпата.

Нат сложи десния си крак върху левия на Су Лин.

— А това какво означава?

— Че ще изпълниш молбата ми. — Тя се подвоуми. — Но аз не биваше да го правя първа, току-виж ме помислили за лека жена. — Нат веднага дръпна крака си и пак го сложи върху нейния. — Е, това вече е друго — усмихна се момичето.

— А какво става, след като сме се разходили, но не сред тълпата?

— Трябва да чакаш покана да пиеш чай със семейството ми.

— И колко ще чакам?

— Обикновено година. Така поне е прието.

— Не можем ли да поускорим нещата? — предложи Нат. — Какво ще кажеш за другата седмица?

— Добре тогава, ще получиш покана за неделя следобед. По традиция именно неделя е денят, когато един мъж се храни за пръв път с някоя жена под зорките погледи на семейството.

— Да де, но ние вече сме се хранили много пъти заедно.

— Знам, знам, ето защо трябва да дойдеш на чай, докато майка ми не е научила, иначе ще се откаже от мен и ще ме лиши от наследство.

— В такъв случай няма да пия никакъв чай — отсече Нат.

— Защо?

— Просто ще застана пред вас и ще те отвлека, когато майка ти те изхвърли — хем няма да ми се налага да чакам цели две години. — Нат сложи и двата си крака върху нейните, но тя веднага ги дръпна. — Какво обърках пак?

— Двата крака означават нещо съвсем различно.

— Какво? — попита младежът.

— Няма да ти кажа, но щом успя да разбереш какво означава в превод името ми, значи си достатъчно умен да схванеш значението и на двата крака и никога вече да не ги слагаш върху моите, освен ако…

В петък следобед Том откара Нат и Су Лин у леля си — госпожица Ръсел, която живееше в зелените предградия на Бостън. Тя очевидно беше говорила с майката на момичето, защото го настани в спалнята на централната стълбищна площадка, точно до своята, и прати Нат и Том чак в източното крило.

На другия ден след закуска Су Лин излезе — имаше уговорена среща с преподавателя по статистика в Харвардския университет, а Нат и Том се разходиха бавно по пътя, откъдето щяха да минат участниците в бягането на пресечен терен, нещо, което Нат правеше винаги когато му предстоеше да тича в непозната местност. Огледа всички утъпкани пътеки, а излезеше ли при ручей, порта или внезапно изникнала падинка, ги прекосяваше по няколко пъти на бегом.

Докато се връщаха по моравата, Том го попита какво ще прави, ако Су Лин се прехвърли в Харвардския университет.

— И аз ще се преместя и ще запиша икономика.

— Толкова ли силни са чувствата ти към нея?

— Да и не мога да рискувам някой друг да сложи и двата си крака върху нейните.

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ти обясня друг път — обеща младежът и спря при един поток. — Къде според теб ще го прекосят участниците в състезанието?

— Нямам представа — призна си приятелят му, — но ми се струва доста широк, надали ще го прескачат.

— Така си е, сигурно стъпват по плоските големи камъни в средата.

— Как постъпваш, ако не си сигурен? — поинтересува се Том.

— Следвам по петите някого от противниковия отбор, защото те ще прекосят по инерция ручея на най-удобното място.

— Още сме в началото на сезона, на кое място се надяваш да завършиш?

— Ще бъда доволен, ако вляза в класирането.

— Нещо не разбирам! Не влизат ли всички в него?

— А, не. Във всеки отбор има по осмина бегачи, но само шестима участват в крайното класиране. Ако завърша на дванайсето или на по-предно място, ще включат и мен. След края на бягането събират времето на първите шестима във всеки отбор, печели онзи, чието време е по-малко. И така, седмият и осмият ще участват в класирането само ако изпреварят по време някой от първите шестима в другия отбор. Разбра ли?

— Май да — рече Том и си погледна часовника. — Я да се прибирам, обещах на леля Абигейл да обядвам с нея. Ти ще дойдеш ли?

— Не, ще отида при другите от отбора, ще хапнем по един банан и по листо маруля и ще изпием чаша вода. Нали ще вземеш Су Лин? Постарай се да дойде навреме, за да не изпусне старта.

— Едва ли ще се наложи да й напомням — каза Том. Когато влезе в къщата, завари леля си и Су Лин да ядат задушени скариди и да си бъбрят оживено. Забеляза, че още Щом го е видяла, леля му е побързала да смени темата.

— Сядай да хапнеш, ако искаш да се върнеш навреме за старта — подкани тя.

След две порции задушени скариди Том поведе Су Лин към мястото, където щеше да се състои надбягването. Обясни й, че Нат е казал да застанат по средата на трасето, така че да виждат поне на километър и половина състезателите и да успеят да се върнат за финала.

— Знаеш ли правилата? — попита накрая момчето.

— Да, Нат ми ги обясни — доста засукана система, в сравнение с която сметалото изглежда съвсем съвременно. Искаш ли да ти обясня?

— Да, няма да бъде зле.

Излязоха на мястото, което Нат им беше избрал. Не се наложи да чакат дълго, докато първият състезател се появи на билото на хълма. Двамата загледаха как капитанът на бостънския отбор се стрелва нататък към финала, покрай тях се изнизаха още десет бегачи, накрая изникна и Нат. Махна им и затича по нанадолнището.

— Ще се нареди последен от участниците, които ще бъдат включени в класирането — отбеляза Су Лин, когато те се отправиха по прекия път към финала.

— Обзалагам се, че след като те види, ще дръпне две-три места напред — подсмихна се момчето.

— Стига си ме ласкал, де — отвърна Су Лин.

— Ще приемеш ли предложението на Харвардския университет? — попита тихо Том.

— Вече го приех, но при едно условие.

Младежът си замълча. Су Лин не му спомена какво е това условие и той реши да не подпитва.

Изминаха почти на бегом последните двеста-двеста и петдесет метра и стигнаха при финала точно когато капитанът на бостънци вдигна ръце и го прекоси победоносно. Том се оказа прав: Нат финишира девети и бе четвъртият от своя отбор, включен в класирането. И двамата се завтекоха да го поздравят, сякаш именно той е победил. Нат се просна изтощен на земята — беше много разочарован, че не се е представил по-добре, когато научи, че Бостънският университет е бил с трийсет и една на двайсет и четири точки.

Вечеряха заедно с леля Абигейл и поеха към Сторс — чакаше ги дълъг път. Нат отпусна глава върху скута на Су Лин и не след дълго заспа.

— Направо не знам какво ще каже майка ми след първата ни нощ заедно — прошепна тя на Том, който караше в нощта.

— Ако искаш съвсем да й изкараш ангелите, й кажи, че сме били трима.

— Мама те хареса много — сподели Су Лин ден по-късно, в неделя следобед, когато двамата отидоха на чай у майка й и после тръгнаха бавно към южния край на студентското градче.

— Прекрасна жена! — възкликна Нат. — Умее да готви, върти цялата къщна работа и освен това е преуспяла предприемачка.

— Не забравяй, че в родината й всички са я отбягвали като прокажена, задето е родила дете от чужденец, а когато е дошла тук, са я посрещнали на нож — затова и ме е възпитала толкова строго. Като повечето деца на имигранти, и аз не съм по-умна от майка си, тя обаче жертва всичко, само и само да ми даде най-доброто образование, и така ми е предоставила шанс, с какъвто никога не е разполагала. Сега сигурно разбираш защо се опитвам да се съобразявам с волята й.

— Да, разбирам те напълно — потвърди Нат. — Запознах се с твоята майка, сега ми се ще и ти да се запознаеш с моята, защото и аз се гордея не по-малко с нея.

Су Лин прихна.

— Защо се смееш, цветенце? — попита младежът.

— В моята родина, ако мъжът се запознае с майката на жената, значи признава връзката им, а ако после реши да я запознае със своята майка, това вече е равнозначно на годеж. Ако после обаче не се ожени за момичето, то си умира стара мома. Въпреки това ще рискувам, защото вчера, докато ти тичаше, Том ми поиска ръката.

Нат се наведе и я целуна по устните, после сложи внимателно и двата си крака върху нейните. Су Лин се усмихна.

— И аз те обичам — рече му.

20.

— Имаш ли някакви предположения? — попита Джими.

— Не, никакви — призна Флечър и погледна крадешком към мястото на главния прокурор, но никой от екипа му не изглеждаше прекалено самоуверен или притеснен.

— Винаги можеш да попиташ професор Ейбрахамс какво мисли — отбеляза Ани.

— Ама той още ли е тук?

— Току-що го видях да снове напред-назад из коридора.

Флечър стана от масата, бутна дървената преграда, отделяща местата за зрителите, и излезе забързано от съдебната зала в просторния мраморен коридор. Погледна в едната, после и в другата посока, ала съгледа професора чак когато навалицата при стълбището за ротондата се раздели — в ъгъла беше седнал изискан на вид мъж, който си записваше нещо в тефтера. Покрай него, без изобщо да го забелязват, минаваха припрени служители на съда и хора, дошли за делата. Флечър отиде притеснен при стареца и загледа как той продължава да пише нещо. Не искаше да го прекъсва, затова изчака професорът да вдигне поглед.

— А, Давънпорт! — възкликна Ейбрахамс и потупа пейката до себе си. — Сядай, де. Както гледам, искаш да ме питаш нещо. Казвай, дано успея да ти помогна.

Младежът седна до него.

— Исках само да попитам защо според вас съдебните заседатели се бавят толкова. Как да го тълкувам?

Професорът си погледна часовника.

— Малко над пет часа — отбеляза той. — Не, лично аз смятам, че не са се забавили много, все пак обсъждат престъпление, за което по закон се предвижда смъртно наказание. Съдебните заседатели обичат да показват, че са взели присърце процеса, освен ако, разбира се, случаят не е съвсем прост и ясен, а нашият не е такъв.

— А каква според вас ще бъде присъдата? — попита разтревожен Флечър.

— Човек никога не може да предвиди какво ще решат съдебните заседатели, Давънпорт: дванайсет подбрани наслуки души, които нямат почти нищо общо помежду си, макар че, мен ако питаш, с едно-две изключения ми се видяха свестни. Е, какъв е следващият ти въпрос?

— Не знам, господин професоре, какъв е следващият ми въпрос.

— Какво ще правиш, ако присъдата не е в твоя полза. — Ейбрахамс помълча-помълча и допълни: — Винаги трябва да си готов за такъв развой на събитията. — Флечър кимна. — Отговорът? Веднага искаш от съдията преразглеждане на присъдата. — Професорът откъсна един от жълтите листове в тефтера и го подаде на своя ученик. — Дано не ти се стори самонадеяно, но съм нахвърлял простичък отговор за всички възможни случаи.

— Включително за присъда, според която клиентката ми е виновна? — възкликна младежът.

— Излишно е да възприемаш толкова черногледо нещата, поне засега. Нека първо се спрем на възможността съдебните заседатели да не достигнат до решение. В средата на втория ред забелязах съдебен заседател, който не погледна нито веднъж обвиняемата, докато тя даваше показания. Но ми направи впечатление, че и ти си видял жената в края на първия ред: сведе очи, когато ти вдигна изгорената дясна ръка на госпожа Кърстен.

— Какво да правя, ако съдът не вземе решение?

— Нищо няма да правиш. Макар и да не е най-блестящият ум в юриспруденцията, съдията в апелативния съд е голям педант, освен това е честен човек и ще поиска от съдебните заседатели да одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство.

— Което в нашия щат е десет на два гласа.

— Както и в още четирийсет и три други щата — напомни професорът.

— Но ако те пак не постигнат единодушие и не одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство?

— Съдията няма да има друг избор, освен да разпусне съдебните заседатели и да се поинтересува дали главният прокурор ще поиска преразглеждане на делото. Още преди да си попитал, ще ти кажа, че не мога да предвидя как ще постъпи господин Стамп в този случай.

— Както гледам, сте си записали доста неща — отбеляза младежът и се взря в редовете, запълнени с четливия почерк на професора.

— Да, през следващия семестър смятам да включа случая в лекцията за разликата между предумишлено и непредумишлено убийство. За третокурсниците е, значи няма да се затрудниш.

— Дали не трябваше да приема предложението на главния прокурор да се споразумеем за три години затвор?

— Подозирам, че в близко бъдеще ще разберем отговора на този въпрос.

— Много ли грешки направих? — полюбопитства Флечър.

— Е, имаше грешчици — отвърна Ейбрахамс и разлисти бележника.

— Коя беше най-голямата?

— По мое мнение това, че не призова за свидетел лекар, който да опише най-подробно — нещо, което докторите си умират да правят — на какво се дължат синините и отоците по ръцете и краката на госпожа Кърстен. Съдебните заседатели обожават лекарите. Смятат ги за почтени хора, каквито те обикновено са. Но ако задаваш умело въпросите, и те като всички нас са склонни да преувеличават.

Флечър се почувства гузен, задето не се е възползвал от такова очевидно предимство, и съжали, че не се е вслушал в съвета на Ани и не е отишъл по-рано при професора.

— Но ти не се притеснявай, ще се наложи обвинението да преодолее още едно-две препятствия — съдията със сигурност ще приеме молбата ни за спиране на съдебното решение.

— Молбата ни ли? — възкликна младежът.

— Точно така, молбата ни — отвърна тихо професорът. — От доста години не съм се явявал пред съд и сигурно съм поизлязъл от форма, но все пак се надявам да ми разрешиш да ти помагам с този случай.

— Да бъдете мой юридически съветник ли? — не повярва Флечър.

— Да, Давънпорт — потвърди Ейбрахамс, — защото наистина ме убеди в едно: клиентката ти не бива да гние до гроб по затворите.

— Съдебното заседание започва — провикна се някой и гласът му проехтя в коридора.

— Успех, Давънпорт! — допълни професорът. — Още не сме чули решението, но знай, че за второкурсник се справи блестящо.

Вече наближаваха Кромуел и Нат усети, че Су Лин е все по-притеснена.

— Сигурен ли си, че майка ти ще одобри как съм се облякла? — попита тя и придърпа полата си.

Нат се извърна и погледна възхитен строгото жълто костюмче на младата жена, което само подчертаваше красивото й тяло.

— Ще одобри, ще одобри, къде ще ходи, а баща ми направо ще се прехласне по теб.

Су Лин го стисна по бедрото.

— А как ще се почувства, щом разбере, че съм корейка?

— Ще му напомня, че баща ти е ирландец — отвърна той. — При всички положения цял живот е работил с цифри, няма да му трябва много време, за да разбере колко си ни умна.

— Още можем да се върнем — простена Су Лин. — Хайде да отложим за другата неделя.

— Късно е — възрази младежът. — Пък и не ти ли е хрумвало, че и майка ми и баща ми се притесняват много? Постоянно им повтарям, че съм влюбен до уши в теб.

— Да де, но моята майка направо те боготвори.

— И моята ще боготвори теб.

Момичето мълча, докато Нат не обясни, че наближават предградията на Кромуел.

— Не знам какво да им кажа.

— Престани, Су Лин, няма да се явяваш на изпит.

— Как така няма да се явявам! Това си е точно изпит.

— Ето го и родния ми град! — вметна младежът и след като подкара по главната улица, се опита да се поуспокои. — Като малък си въобразявах, че това е огромен метрополис. Но да ти призная, мислех и Хартфорд за столица на света.

— Кога ще пристигнем? — попита младата жена. Той погледна през прозореца.

— След десетина минути. Но не очаквай палат, живеем в малка къща.

— А ние с майка ми живеем над химическото чистене — напомни Су Лин.

— Точно като Хари Труман — засмя се Нат.

— А виж той колко се издигна — отвърна момичето. Завиха по авеню Сидър.

— Нашата къща е третата вдясно.

— Не можем ли да пообиколим няколко пъти квартала? — примоли се Су Лин. — Нека помисля какво да кажа.

— А, не, никакви обиколки — отсече Нат. — Спомни си как се е държал на първата ви среща преподавателят по статистика в Харвардския университет.

— Да де, но аз не се омъжвам за сина му.

— Не се и съмнявам, че е щял да се съгласи, само и само да те привлече в екипа си.

Младата жена се засмя за пръв път от цял час точно когато Нат спря пред къщата. Той заобиколи забързано автомобила и отвори вратата на Су Лин. Тя слезе и си изтърва обувката в канавката.

— Ох, колко съм непохватна! — заповтаря, докато я обуваше. Нат се засмя и я прегърна.

— Недей, де — възропта момичето. — Ами ако ни види майка ти?

— Дано ни види — отвърна той.

Усмихнат, я хвана за ръката и я поведе по късата алея.

Вратата се отвори много преди да са стигнали пред нея, Сюзан се завтече да ги посрещне. Веднага прегърна Су Лин и възкликна.

— Нат не е преувеличавал. Наистина си много красива!

Флечър се отправи бавно към съдебната зала, изненадан, че професорът е тръгнал с него. При летящата врата младият адвокат реши, че наставникът му пак ще седне два-три реда зад Ани и Джими, той обаче продължи към предната част на съдебната зала и седна до него. Ани и Джими едвам прикриха изненадата си. Съдебният пристав оповести:

— Всички да станат, влиза съдия Абърнати.

Той зае мястото си, кимна на главния прокурор и после насочи вниманието си към защитника на подсъдимата: за втори път по време на процеса върху лицето му се изписа учудване.

— Виждам, че вече имате помощник, господин Давънпорт. Да впишем ли името в протокола?

Флечър се извърна към професора, който се изправи и заяви:

— Бих желал да го направите, господин съдия.

— Името? — попита Абърнати, сякаш не го е чувал никога през живота си.

— Карл Ейбрахамс, господин съдия.

— Отговаряте ли на изискванията, за да се явите пред съда? — попита тържествено съдията.

— Смятам, че отговарям — потвърди Ейбрахамс. — През 1937 година съм приет за член на адвокатската колегия в щат Кънектикът, макар и да не съм имал честта да се явя пред вас, господин съдия.

— Благодаря ви, господин Ейбрахамс. Стига главният прокурор да не възразява, ще впиша името ви като юридически съветник на господин Давънпорт.

Главният прокурор се изправи, кимна едва доловимо на професора и заяви:

— За мен е чест да бъда в една съдебна зала с консултанта на господин Давънпорт.

— В такъв случай да не губим време и да призовем съдебните заседатели — рече съдията.

Флечър се взря в лицата на седмината мъже и петте жени, заели отново местата си. Професорът му беше казал, че ако някой съдебен заседател погледне в лицето неговата клиентка, това означава, че присъдата ще бъде оправдателна. На младежа му се стори, че двама-трима се извръщат към госпожа Кърстен, но не беше сигурен.

— Стигнахте ли до решение по случая? — попита съдията.

— Не, не успяхме — отговори представителят на съдебните заседатели.

Флечър усети, че дланите му са плувнали в пот дори повече отколкото първия път, когато той се е обърнал към съдебните заседатели. Съдията попита още веднъж:

— Не успяхте ли да вземете решение с квалифицирано мнозинство?

— Не, не успяхме, господин съдия — натърти другият мъж.

— Как смятате, ако разполагате с още време, ще вземете ли единодушно решение?

— Едва ли, господин съдия. През последните три часа се разделихме в мнението си.

— Нямам друг избор, освен да обявя, че заседателите не са стигнали до единодушно решение, и да разпусна съдебния състав. Благодаря ви за участието в процеса.

Обърна се към главния прокурор, но точно тогава се изправи господин Ейбрахамс.

— Дали мога да поискам напътствията ви и да помоля за едно дребно уточнение?

Съдията го погледна озадачен, главният прокурор също се изненада.

— Изгарям от нетърпение да чуя въпроса ви, господин Ейбрахамс.

— Разрешете първо да ви попитам, господин съдия. Прав ли съм да смятам, че ако бъде насрочено повторно гледане на делото, имената на защитниците трябва да се оповестят най-късно до две седмици?

— Такъв е редът, господин Ейбрахамс.

— В такъв случай вероятно ще улесня съда, ако още сега заявя, че при повторно гледане на делото ние с господин Давънпорт отново ще защитаваме обвиняемата.

— Признателен съм ви за дребното уточнение — рече съдията — беше се отърсил от стъписването. — А сега, господин Стамп — обърна се той към главният прокурор, — нека ви попитам дали обвинението смята да възбуди ново дело по случая.

Всички се извърнаха към петимата от екипа на прокурора, които бяха събрали глави и водеха оживен разговор. Абърнати дори не опита да ги прекъсва и подканя. След малко господин Стамп стана на крака.

— Не смятаме, господин съдия, че е в интерес на щата да възбуждаме ново дело.

В съдебната зала се чуха ръкопляскания, а професорът откъсна един от жълтите листове в бележника и го побутна към ученика си. Флечър го погледна, стана и прочете дума по дума написаното.

— При тези обстоятелства, господин съдия, настоявам клиентката ми да бъде пусната незабавно на свобода. — Погледна следващото изречение на професора и прочете и него: — Разрешете да благодаря на господин Стамп и на екипа му за професионализма и съпричастността.

Съдията кимна, а господин Стамп се изправи още веднъж.

— Разрешете и аз да поздравя адвоката и неговия консултант. Те се явяват за пръв път в съдебната зала. Пожелавам на господин Давънпорт успех в неговата, убеден съм, многообещаваща кариера.

Флечър озари Ани с усмивка, а професор Ейбрахамс отново стана от мястото си.

— Възразявам, господин съдия. — Всички се вторачиха в професора. — Лично аз не съм чак толкова убеден в това — допълни той. — Смятам, че има да се свърши много работа, докато това обещание се изпълни.

— Съгласен съм — рече съдия Абърнати.

— Когато навърших девет години, благодарение на майка си вече знаех два езика и бях готова да се влея в образователната система на Сторс.

— И аз съм започнала там — отбеляза Сюзан.

— Но съвсем малка установих, че ми е по-приятно да боравя с цифри, отколкото с думи. — Майкъл Картрайт кимна с разбиране. — Извадих голям късмет, хобито на учителя ми по математика беше статистиката, той беше запален и по компютрите и смяташе, че в бъдеще те ще играят голяма роля.

— И ние, застрахователите, разчитаме все повече на тях — вметна Майкъл и се зае да пълни лулата си.

— Колко голям е компютърът на застрахователното ви дружество, господин Картрайт? — поинтересува се Су Лин.

— Горе-долу колкото тази стая.

— Следващото поколение студенти ще работят с компютри колкото плота на банките в аудиториите, по-следващото пък ще ги държат в дланта си.

— Нима наистина смяташ, че е възможно? — изуми се Сюзан.

— Техниката се развива с шеметна скорост, търсенето ще расте все повече и затова и цената ще пада. Стане ли това, компютрите ще се превърнат в онова, което телефонът и телевизорът са били през петдесетте и шейсетте години, ще ги притежават все повече хора.

— Но някои компютри ще си останат обемисти, нали? — попита Майкъл. — Така де, застрахователното ни дружество има четирийсет хиляди клиенти.

— Не е задължително — отвърна младата жена. — Компютърът, пратил първия човек на Луната, е бил по-голям от вашата къща, но ние ще доживеем да видим как на Марс каца космическа сонда, направлявана от компютър с размерите на тази маса.

— С размерите на масата ли? — повтори Сюзан и се опита да си го представи.

— Силиконовата долина в Калифорния се е превърнала в люпилня на нови технологии. „Ай Би Ем“ и „Хюлет Пакард“ вече се убеждават, че и последните модели остаряват за няколко месеца, които вероятно ще станат седмици, когато и японците се впуснат в надпреварата.

— А как фирми като моята ще издържат на такова лудешко темпо? — притесни се Майкъл.

— Просто ще сменяте компютрите толкова често, както и автомобилите, и в обозримо бъдеще ще можете да носите в малкото си джобче най-подробни сведения за всички свои клиенти.

— Повтарям, в момента имаме четирийсет хиляди клиенти — натърти мъжът.

— И двеста хиляди да имате, господин Картрайт, няма страшно — работа ще ви върши и компютърче колкото дланта ви.

— Помислете само за последиците! — възкликна Сюзан.

— Те са много вълнуващи, госпожо Картрайт — изтъкна Су Лин. Замълча и се изчерви. — Извинявайте, поувлякох се с дърдоренето.

— Няма такова нещо! — рече другата жена. — Наистина е много интересно, макар да се надявах да те поразпитам за Корея, държава, в която винаги съм мечтала да отида. Дано въпросът не ти се стори нелеп, но на кого приличате повече — на китайците или на японците?

— Не приличаме нито на едните, нито на другите — обясни Су Лин. — Различаваме се от тях точно както руснаците от италианците. Първоначално корейците са били племенен народ, появил се още през II век.

— Само като си помисля! А аз ги предупредих, че си ни притеснителна — рече Нат вечерта, докато си лягаше до нея.

— Извинявай — отвърна Су Лин. — Престъпих златното правило на майка ми.

— И какво гласи то?

— Когато се срещат двама души, разговорът трябва да бъде поделен поравно, когато разговарящите са трима, на теб се падат трийсет и три на сто от разговора, ако пък сте четирима, ти се полага една четвърт. А аз дрънках близо деветдесет на сто от времето. — Тя замълча, сетне добави: — Ще си умра от срам! Държах се безобразно, и аз не знам какво ме прихвана. Бях ужасно притеснена. Сигурна съм, сега не искат и да помислят, че ще им ставам снаха.

Нат се засмя.

— Много те харесаха — увери я той. — Баща ми беше очарован от познанията ти за компютрите, майка ми — от корейските обичаи, макар че ти не й спомена какво става в Корея, ако едно момиче приеме поканата да пие чай с родителите на ухажора си.

— Това не важи за американците първо поколение като мен.

— Ходиш с къса пола и розово червило — каза Нат и взе червилото на Су Лин.

— Не знаех, че си слагаш червило. Това да не ти е поредният навик, останал от Виетнам?

— Да, слагам си, но само при нощни набези. А сега легни по корем.

— Да легна по корем ли?

— Да — отсече твърдо той. — Мислех, че корейките са много покорни. Хайде, обръщай се!

Тя залепи лице до възглавницата.

— Какво още ще заповядате, капитан Картрайт?

— Да си съблечеш нощницата, цветенце.

— Всички ли млади американки са подложени на това още на втората среща?

— Събличай нощницата, де!

— Слушам, капитане! — Тя смъкна бавно през главата бялата копринена нощница и я метна на пода. — Сега какво? — попита. — Ще ме биеш ли?

— Не, това ще стане чак на третата среща. Сега ще те питам нещо.

Нат изписа с червилото върху Мургавата й кожа шест думи, следвани от въпросителна.

— Какво написа, капитан Картрайт?

— Виж сама.

Су Лин стана от леглото и погледна през рамо голямото огледало. След малко върху лицето й грейна усмивка. Младата жена се обърна и видя, че Нат се е проснал възнак на леглото и държи червилото високо над главата си. Отиде бавно при него, грабна червилото, взря се в широките му рамене и написа: „ДА!“

21.

— Ани е бременна.

— Честито! — възкликна Джими. Двамата излязоха от кафенето и забързаха през студентското градче за първата лекция този ден. — В кой месец?

— Във втория, сега е твой ред да ми даваш съвети.

— Какви съвети?

— Забрави ли, имаш повече опит от мен. Баща си на шестмесечна дъщеричка. Като начало ми кажи с какво мога да помогна на Ани през следващите седем месеца.

— Опитай се да я подкрепяш. Не пропускай да й казваш, че изглежда чудесно, дори и да се е издула като плондир и да прилича на слоница. Ако й хрумнат някакви небивалици, не й противоречи, забавлявай се заедно с нея.

— Какви небивалици? — попита Флечър.

— Всяка вечер преди лягане Джоана обичаше да си похапва двоен сладолед с шоколадова глазура. И аз покрай нея излапвах един. Случвало се е и да се буди посред нощ и да иска още.

— Страхотна жертва, няма що! — подсмихна се приятелят му.

— Жертва е, как да не е жертва! След сладоледа държеше да си гребва и по лъжичка рибено масло.

Флечър се засмя.

— Карай нататък! — подкани той тъкмо когато излизаха при сграда „Андерсън“.

— Не след дълго Ани ще започне да ходи на училище за бъдещи майки, преподавателите обикновено препоръчват да го посещават и съпрузите, за да добиели представа през какво изпитание преминават жените им.

— Ще ми бъде забавно, особено ако се наложи да се тъпча с толкова сладолед.

Качиха се по стълбите и минаха през летящата врата.

— На Ани може да й се ядат кромид лук и туршия — предупреди Джими.

— Е, тогава сигурно няма да споделя страстта й.

— Освен това трябва да се подготвите за раждането. Кой Ще помага на Ани?

— Мама попита дали тя не иска да сме повикали госпожица Никъл, някогашната ми бавачка, която вече е в пенсия, но Ани не иска и да чуе. Наумила си е да възпитава и да отглежда детето ни без чужда помощ.

— Виж, Джоана нямаше изобщо да се замисля и щеше да наеме госпожица Никъл — доколкото си спомням, тя е много разбрана и няма нищо против освен да сменя памперси, и да боядиса детската стая.

— Ние нямаме детска стая, засега имаме само стая, която стои празна — поясни Флечър.

— Значи от днес я обявяваме за детска. Ани разчита да я боядисаш, докато тя обикаля и си подменя гардероба.

— Вече има предостатъчно дрехи — възрази другият младеж.

— На никоя жена дрехите не са й достатъчно — напомни Джими, — освен това след месец-два тези дрехи вече няма да й стават, понеже жена ти ще започне да мисли и за потребностите на детето.

— Явно още отсега трябва да си търся работа като келнер или барман — отбеляза Флечър, докато вървяха по коридора.

— Е, няма начин баща ти…

— Нямам намерение цял живот да искам пари от баща си.

— Ако моят баща разполагаше с толкова пари, нямаше да работя и един-единствен ден — отсече Джими.

— На друг ги разправяй тия! — възрази Флечър. — Ще работиш, и още как! Инак Джоана изобщо нямаше да се омъжи за теб.

— Според мен едва ли ще доживеем да те видим като бармана Флечър: след триумфа ти в делото срещу Кърстен всички в адвокатското сдружение ще се надпреварват да ти предлагат работа за през лятото. А и, доколкото познавам малката си сестричка, тя няма да позволи нещо да ти попречи да станеш първенец на курса. — Джими помълча, помълча и добави: — Дали да не поприказвам с мама? Без излишен шум тя помогна много на Джоана. — Той отново замълча. — Но искам нещо в замяна.

— Какво? — попита Флечър.

— Като начало парите на баща ти? — ухили се другият младеж.

Флечър прихна.

— Искаш парите на баща ми в замяна на това да помолиш майка си да помогне на дъщеря си преди раждането на собственото й внуче? Знаеш ли, Джими, мисля, че от теб ще излезе страхотен адвокат по бракоразводни дела.

— Реших да се кандидатирам за председател на студентския съвет — заяви той по телефона, без дори да се представя.

— Браво на теб! — възкликна Том. — Но какво мисли Су Лин?

— Нямаше да се престраша, ако не ми го беше предложила именно тя. Освен това иска да участва в кампанията. Да се занимава с проучванията и всичко, свързано с цифрите и статистиката.

— Значи си решил един от проблемите — отбеляза приятелят му. — Определи ли вече шеф на предизборния щаб?

— Да, веднага след като ти се върна в Йейл, се спрях на едно момче, казва се Джо Стайн. Вече е ръководил две кампании, пък и ще ми осигури гласовете на евреите — изтъкна Нат.

— Нима в Кънектикът има евреи? — учуди се другото момче.

— Навсякъде в Щатите има евреи, а колкото до нашето студентско градче, те наброяват четиристотин и осемнайсет души и аз държа да получа всичките им гласове до последния.

— И така, какво е мнението ти за бъдещето на Голанските възвишения? — попита Том.

— Дори не ги знам къде се намират — отвърна Нат.

— Не е зле до утре по това време да си научил.

— Какво ли мисли Елиот за тези Голански възвишения?

— Обзалагам се, че според него те трябва да си останат част от Израел и че нито сантиметър от тях не бива да се преотстъпва на палестинците — заяви Том.

— А какво ще каже на палестинците?

— Мен ако питаш, те се броят на пръсти в студентското ви градче и Елиот дори няма да си даде труда да мисли за тях.

— Е, това наистина му е само добре дошло.

— Второто, за което трябва да помислиш, е словото, което ще държиш в началото на избирателната кампания. Виж и къде ще стане това — посъветва го Том.

— Мислех да наема зала „Ръсел“.

— Но тя побира едва четиристотин души. Няма ли по-голяма?

— Има, разбира се — потвърди другото момче. — Лулата е с хиляда места, но Елиот допусна грешката да държи там встъпителното си слово и помещението изглеждаше почти празно. Не, предпочитам да наема малък салон и хората да седят по страничните облегалки на седалките и по парапетите, дори да има правостоящи, това ще остави у студентите много по-добро впечатление.

— В такъв случай си избери датата и веднага наеми залата, постарай се и да уточниш кои ще влязат в предизборния ти щаб.

— Да не пропускаме нещо? — попита Нат.

— Обмисли и благодарствената реч, не забравяй и да разговаряш с всеки студент, изпречил ти се на пътя, помниш как го правехме: „Здравейте, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, разчитам на подкрепата ви.“ После ги изслушвай — ако усетят, че държиш на мнението им, със сигурност ще гласуват за теб.

— Нещо друго?

— Не я щади Су Лин, използвай я до дупка и я накарай да направи същото със студентките — след като реши да остане в университета, тя е сред жените, които обират овациите в студентския град. Малцина отказват предложение от Харвардския университет.

— Хич не ми и напомняй — рече приятелят му. — Както гледам, си помислил за всичко. Има ли още нещо?

— Да, последните десетина дни от семестъра ще дойда да ти помогна, но на хартия няма да се водя в предизборния ти щаб.

— Защо?

— Защото Елиот ще тръгне да разправя наляво и надясно, че кампанията ти се води от човек, който следва не при вас, а в Йейлския университет и за капак е синче на банкер милионер. Не забравяй, че последния път щеше да победиш, ако не бяха мръсните номерца на Елиот. Бъди готов пак да ти подложи динена кора.

— Какво би могъл да направи?

— Ако можех да предвидя, щях да оглавявам предизборния щаб на Никсън.

— Как изглеждам? — попита Ани, която седеше на предната седалка на автомобила и пристягаше предпазния колан.

— Страхотно, миличка — отвърна Флечър, без дори да я поглежда.

— На друг ги разправяй тия! Изглеждам ужасно точно когато отиваме на такова важно гости.

— Сигурно ни е поканил на някоя от обичайните сбирки в дома му, на която ще дойдат десетина студенти.

— Съмнявам се — възрази жена му. — Поканата е написана на ръка и дори аз забелязах, че в нея се подчертава: „Постарайте се да дойдете на всяка цена, искам да ви запозная с един човек.“

— Е, сега ще разберем с кого — каза Флечър и спря очукания форд зад лимузина, обкръжена от десетина души охрана.

— Кой ли е пристигнал с нея? — пошушна Ани, докато мъжът й й помагаше да слезе от автомобила.

— Нямам представа, но…

— Радвам се да те видя, Флечър — възкликна професорът, който стоеше на входната врата. — Добре, че дойде — допълни той. „Би било много глупаво да не дойда“, помисли си младежът. — Добре дошли, госпожо Давънпорт, помня ви, помня ви, нали близо половин месец седях точно два реда зад вас в съдебната зала.

Ани се усмихна.

— Тогава бях малко по-слабичка.

— Но не и по-хубава — отбеляза Ейбрахамс. — Кога да го чакаме бебето?

— След десет седмици, уважаеми господине.

— Наричайте ме Карл — рече професорът. — Чувствам се много по-млад, когато първокурсничка от „Васар“ се обръща към мен на малко име. Освен това си е привилегия, която няма да окажа на съпруга ви най-малко още една година. — Той намигна на Ани и я прегърна през раменете. — Заповядайте, влезте, искам да ви запозная и двамата с един човек.

Флечър и Ани отидоха заедно с домакина във всекидневната, където завариха десетина гости, погълнати от оживен разговор. Те май бяха дошли последни.

— Господин вицепрезидент, разрешете да ви представя Ани Давънпорт.

— Добър вечер, господин вицепрезидент.

— Здравейте, Ани — поздрави Спиро Агню, след което протегна ръка. — Подочух, че сте се омъжили за много умен младеж.

Карл изшушука така, че да го чуят всички:

— Не забравяйте, Ани, политиците са склонни да преувеличават, понеже се надяват да гласувате за тях.

— Знам, знам, Карл, и баща ми е политик.

— Виж ти! — възкликна Агню.

— Водач е на групата на мнозинството в сената на щат Кънектикът.

— Няма ли сред нас тази вечер поне един републиканец — колкото за цяр?

— А това, господин вицепрезидент, е съпругът на Ани — Флечър Давънпорт.

— Здравейте, Флечър, и вашият баща ли е демократ?

— Не, уважаеми господине, заклет републиканец е.

— Браво на него! Е, мога да разчитам на поне два гласа във вашето семейство.

— А, не, господине, майка ми не би допуснала да прекрачите и прага на дома ни.

Вицепрезидентът прихна.

— Не знам дали това ще се отрази добре на репутацията ти, Карл.

— И занапред, Спиро, ще си остана неутрален, не се вълнувам от политика. Знаеш ли какво, ще ти поверя за малко Ани, искам да представя Флечър на още един човек.

Флечър се изненада — беше решил, че професорът е имал предвид вицепрезидента, когато е подчертал в поканата, че иска да го запознае с някого, — въпреки това тръгна с домакина, който го отведе при неколцина мъже, застанали край горящата камина в дъното на помещението.

— Това, Бил, е Флечър Давънпорт, а това, Флечър, е Бил Алегзандър от „Алегзандър…“…

— От „Алегзандър, Дюпон и Бел“ — завърши младежът изречението вместо професора, докато се ръкуваше със старши съдружника в една от най-прочутите адвокатски кантори в Ню Йорк.

— От известно време изгарям от нетърпение да се запозная с теб, Флечър — рече Бил Алегзандър. — Направи нещо, което аз вече трийсет години все не успявам да сторя.

— Какво, господине?

— Да убедя Карл да се яви като консултант в някое от делата ми. Ти как го направи?

Двамата с Ейбрахамс зачакаха младежът да отговори.

— Нямах голям избор, уважаеми господине. Натрапи ми се изключително непрофесионално, но какво да се прави, и неговата не е лесна. От 1938 година никой не му е предлагал прилична работа.

И двамата се засмяха.

— Длъжен съм обаче да попитам дали си е заслужил хонорара, който сигурно е бил доста тлъст. Все пак отървахте подсъдимата от затвор.

— Така де, няма да работя за жълти стотинки! — побърза да каже Ейбрахамс, изпреварвайки младия си гост.

Посегна към лавицата зад Бил Алегзандър и свали „Изпитанията на Кларънс Дароу“ в твърди корици. Адвокатът се зае да разглежда книгата.

— И аз я имам, разбира се — похвали се той.

— Това ми е втората бройка — обясни Ейбрахамс и Флечър го погледна разочарован. — Но моята не беше първо издание с автограф от автора, при това в твърда корица и отлично състояние. Този том наистина е букинистична рядкост.

Флечър се сети за майка си и за безценния й съвет: „Избери нещо, което той ще оцени, не е задължително да струва скъпо.“

Нат обиколи насядалите в кръг членове от предизборния му щаб: осем момчета и шест момичета, и ги помоли да разкажат нещо за себе си. После обясни кой с какво ще се занимава. Можеше само да се възхищава на съпричастността на Су Лин: тя се беше вслушала в съвета на Том и бе подбрала хора, които да са нещо като представителна извадка на студентите — повечето от младежите в университета очевидно искаха именно Нат да оглави студентския съвет.

— Добре. Дайте да видим какво ново-старо — подкани той. Пръв се изправи Джо Стайн.

— Кандидатът подчерта, че дарението, дадено от един човек, не бива да надвишава долар, затова увеличих броя на хората, участващи в набирането на средства, за да стигнем до възможно най-много студенти. Младежите, включили се в акцията, се събират веднъж седмично, най-често в понеделник. Няма да е зле кандидатът да се срещне с тях.

— Следващия понеделник удобно ли е? — попита Нат.

— И още как! — възкликна другото момче. — Към днешна дата разполагаме с триста и седем долара, повечето събрани след обръщението ти в зала „Ръсел“. Помещението беше препълнено и повечето студенти си тръгнаха с убеждението, че подкрепят победителя.

— Благодаря ти, Джо — рече Нат. — Следващата точка е противникът. Тим?

— Казвам се Тим Улрих, натоварен съм да следя кампанията на противника и да ви държа в течение какво прави той. Привлекли сме най-малко двама души, които си записват всяка дума, изречена от Елиот. От няколко дни той сипе такива щедри обещания, че ако се опита да ги изпълни всичките, догодина по това време университетът вече ще се е разорил.

— Сега да чуем за отделните групи. Рей?

— Разделили сме ги на три категории, етнически, религиозни и по спортове, и съм привлякъл трима души, които да отговарят за тях. Има, разбира се, голямо припокриване — например между италианци и католици.

— А сексът?

— Не, не сме разпределяли хората по този критерий, защото сексът засяга всички, но операта, кухнята, модата са сред примерите, където при студентите от италиански произход се наблюдава припокриване. Няма страшно, ще се справим. Марио дори черпи с кафе всички, които обещаят да гласуват за Картрайт.

— Внимавайте! Елиот ще каже, че това влиза в разходите по изборната кампания — предупреди Джо. — Само това оставаше, да изгубим изборите служебно.

— Така си е — съгласи се Нат. — Спортът?

Не се налагаше Джак Робъртс, капитан на баскетболния отбор, да се представя на останалите.

— Излишно е да агитираме студентите от лекоатлетическия отбор, особено след победата на Нат в състезанието с университет „Корнел“. Аз ще се заема с отборите по бейзбол и по баскетбол. Елиот вече е спечелил на своя страна отбора по американски футбол, но изненадата е женският отбор по лакрос — в клуба членуват над триста души.

— Гаджето ми играе в резервния отбор — сподели Тим.

— Пък аз си мислех, че си обратен — подметна Крис. Някои се засмяха.

— А кой се занимава с гейовете? — попита Нат. Никой не се обади.

— Ако някой си признае без недомлъвки, че е обратен, намерете му място в щаба, и без подмятания, чухте ли!

Крис кимна.

— Извинявай, Нат.

— И накрая, проучванията на мнението и статистиката — Су Лин.

— Казвам се Су Лин. В университета учат девет хиляди шестстотин двайсет и осем души: пет хиляди петстотин и седемнайсет мъже и четири хиляди сто и единайсет жени. При проучване, проведено доста аматьорски в събота следобед в студентския град, установихме, че шестстотин и единайсет души подкрепят Елиот и петстотин четирийсет и един — Нат, не забравяйте обаче, че Елиот е с едни гърди пред нас, защото агитира в своя полза вече една година и плакатите му се мъдрят навсякъде. Нашите ще бъдат разлепени в петък.

— И в събота ще бъдат разкъсани.

— Веднага ще ги заменим с други — обеща Джо. — Ние обаче няма да прибягваме до същата тактика. Извинявай, Су Лин, прекъснах те.

— Няма нищо, не се притеснявай. Всеки от предизборния щаб трябва да се постарае да разговаря най-малко с по двайсет студенти на ден — продължи Су Лин. — Остават ни още шейсет дни, до изборите трябва да направим всичко възможно да се срещнем с всички в студентския град. Не бива да гледаме на това през пръсти — предупреди тя. — На стената отзад има дъска с имената на студентите по азбучен ред. На масата под нея виждате седемнайсет пастела в различни цветове — по един за всеки от щаба. Всяка вечер отбелязвайте студентите, с които сте разговаряли. Тъкмо така ще разберем кой само си чеше езика и кой работи.

— Каза, че пастелите са седемнайсет — обади се пак Джо, — а ние в щаба сме само четиринайсет.

— Точно така, има и един черен, един жълт и един червен пастел. Ако някой каже, че ще гласува за Елиот, го зачертавате с черно, ако не сте сигурни, го отбелязвате с жълта чавка, ако ли пък сте убедени, че ще даде гласа си за Нат, използвате червения пастел. Всяка вечер ще вкарвам в компютъра новите данни, а на другата сутрин ще разполагаме с разпечатката. Някакви въпроси? — попита Су Лин.

— Ще се омъжиш ли за мен? — провикна се Крис. Всички се засмяха.

— Да — отвърна момичето. Помълча и добави: — И не забравяйте: не бива да вярвате на всичко, което ви се казва, защото Елиот вече ми направи предложение за женитба и аз го приех.

— Ами аз? — възкликна Нат. Су Лин се усмихна.

— На теб вече съм отговорила в писмен вид, забрави ли?

— Лека нощ, господин Ейбрахамс, благодаря за незабравимата вечер.

— Лека нощ, Флечър. Радвам се, че ви е харесало.

— И още как! — възкликна Ани. — Беше ни много приятно да се запознаем с вицепрезидента. Тъкмо ще се заяждам няколко седмици с баща си — допълни тя, докато Флечър й помагаше да се качи в автомобила.

Преди да затвори и вратата откъм своята страна, той възкликна:

— Беше невероятна, Ани.

— Просто се опитвах да оживея — отвърна жена му. — Изобщо не очаквах да ме сложи по време на вечерята между вицепрезидента и господин Алегзандър. Дори си помислих, че е станала някаква грешка.

— Професорът не допуска такива грешки — увери я младежът. — Подозирам, че го е помолил Бил Алегзандър.

— Че защо ще го моли? — учуди се Ани,

— Защото е старши съдружник в старомодна кантора, която държи на традициите, и е решил, че ако опознае законната ми съпруга, ще научи доста и за мен. Поканата да постъпиш на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ е равносилна почти на брак.

— Тогава да се надяваме, че не съм се издънила.

— Обратното. Благодарение на теб навлязох в етапа на ухажването. Хич не си въобразявай, че госпожа Алегзандър току-така е седнала до теб, когато отидохме да пием кафе във всекидневната.

Ани простена тихичко и Флечър я погледна притеснен.

— Майчице, имам контракции! — рече тя.

— Нали ти остават още цели десет седмици! — стъписа се мъжът й. — Отпусни се, ей сега ще те закарам вкъщи и ще те сложа да си легнеш.

Ани простена отново, този път малко по-силно.

— Няма смисъл да ходим вкъщи, карай направо в болницата — подкани тя.

Флечър подкара презглава през Уествил, като се взираше в имената на улиците и умуваше как най-бързо да стигне болница „Йейл-Ню Хейвън“. По едно време забеляза в дъното стоянка. Зави рязко и спря до първото такси. Смъкна прозореца и изкрещя:

— Жена ми ражда, как най-бързо да стигна до „Йейл-Ню Хейвън“?

— Карайте след мен — подвикна таксиметровият шофьор и се понесе напред.

Флечър се стараеше да не изостава, докато таксито се провираше с надут клаксон и запалени фарове между автомобилите по улиците — младежът не бе и подозирал, че може да мине по този път. Ани се държеше за корема и стенеше все по-силно.

— Не се притеснявай, скъпа, ей сега ще пристигнем — успокои я мъжът й и за кой ли път мина на червено, само и само да не изгуби от поглед таксито.

Когато двата автомобила най-сетне излязоха при болницата, Флечър с изненада видя, че при отворената врата на входа стоят лекар и сестра с количка — очевидно ги чакаха. Шофьорът изскочи като тапа от таксито, вдигна палци така, че медицинската сестра да го види, и Флечър се досети, че явно е помолил диспечерката да се обади в родилното и да предупреди — надяваше се да има достатъчно пари, за да му плати курса, да не говорим пък за големия бакшиш, който смяташе да му даде за оказаното съдействие.

И той изхвърча от колата и притича от отсрещната страна, за да помогне на Ани, но шофьорът вече го беше изпреварил. Двамата хванаха родилката за лактите и я придържаха, докато тя слизаше от автомобила и се качваше полека на количката. Още преди да вкарат през отворената врата Ани в болницата, сестрата започна да разкопчава роклята й. Флечър извади портфейла си и се извърна към шофьора на таксито.

— Благодаря ви, оказахте ми неоценима помощ. Колко ви дължа?

— Нищо, за моя сметка е — отсече непознатият.

— Ама как така… — възропта Флечър.

— Ако кажа на жената, че съм ви взел пари, ще ме убие на място. Успех! — извика той и без дума повече се качи на таксито.

— Благодаря ви — повтори Флечър и нахълта в болницата. Настигна бързо жена си и я хвана за ръката. — Всичко ще бъде наред, скъпа — взе да я успокоява той.

Санитарят зададе на Ани няколко въпроса и тя отговори на всичките с едносричното „да“. После изтича в родилното да предупреди доктор Редпат и дежурните сестри, че след минута бременната ще бъде там. Бавният огромен асансьор спря на петия етаж.

Подкараха с количката Ани към родилното отделение. В него нахълтаха още трима души с лица, скрити зад маските. Първият провери инструментите, наслагани по масата, вторият приготви кислородната маска, третият се опита да зададе на родилката още въпроси, но тя вече пищеше от болка. Флечър не пускаше и за миг ръката й, докато в помещението не влезе по-възрастен мъж. Той си сложи хирургични ръкавици и още преди да е погледнал пациентката, попита:

— Готови ли сме?

— Да, доктор Редпат — потвърди медицинската сестра.

— Добре — рече лекарят и се извърна към Флечър: — Налага се да ви помоля да излезете, господин Давънпорт. Ще ви повикаме веднага щом детето се роди.

Той целуна жена си по челото и й прошепна:

— Гордея се с теб!

22.

В деня на изборите Нат се събуди в пет часа, колкото да види, че Су Лин вече е под душа. Провери програмата, оставена на нощното шкафче. В седем среща на целия предизборен щаб, после час и половина пред кафенето, където щеше да посреща и да изпраща студентите, отбили се да закусят.

— Идвай при мен! — провикна се Су Лин. — Нямаме никакво време.

Беше права: отидоха на събранието на предизборния щаб броени мигове преди часовникът на кулата да отброи седем часа. Останалите вече бяха дошли и Том, който беше пристигнал за един ден от Йейл, им разказваше за опита си от изборите, проведени наскоро в неговия университет. Су Лин и Нат седнаха от двете страни на негласния шеф на предизборния щаб, който продължи инструктажа, сякаш изобщо не ги е забелязал.

— Никой не подви крак, не спря дори да си поеме дъх чак до шест часа и една минута, когато бе пусната и последната бюлетина. Предлагам кандидатът и Су Лин да стоят от седем и половина до осем и половина пред кафенето, а другите да отидат да закусят.

— Нима очакваш цял час да ги ядем тия буламачи? — възкликна Джо.

— Не, не очаквам да ядете нищо, Джо. Ще обикаляте, но само по един, от маса на маса и не забравяйте, че хората на Елиот вероятно ще правят същото, затова не си губете времето да агитирате и тях. Хайде да тръгваме.

Четиринайсетте младежи изхвърчаха от стаята, прекосиха на бегом моравата и оттам хлътнаха през летящата врата в кафенето, оставяйки Нат и Су Лин пред входа.

— Здравейте, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, надявам се да ме подкрепите на изборите днес.

Двамата сънени студенти отвърнаха:

— Браво на теб, мой човек, гласовете на гейовете вече са твои.

— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, надявам се да ме подкрепиш…

— Знам кой си. Лесно ти е на теб с тия четиристотин допълнителни долара на месец. Я да те видим какво щеше да правиш, ако трябваше да изплащаш и студентски заем — гласеше отговорът на дръпнатия младеж.

— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет…

— И аз няма да гласувам за теб — тросна се друг студент и изхвърча през летящата врата.

— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за…

— Извинявай, но съм от друг университет, не ми се налага да гласувам.

— Здравей, аз съм Нат Картрайт…

— Успех, ще гласувам за теб само заради гаджето ти, страхотно е.

— Здравей, аз съм Нат…

— А аз съм от предизборния щаб на Ралф Елиот, само как ще ти натрием носа!

— Здравей, аз съм…

След девет часа Нат се чудеше колко ли пъти е изрекъл това изречение и с колко души се е ръкувал. Единственото, в което беше сигурен, бе, че си е загубил гласа и че дланта му е изтръпнала. В шест часа и една минута се обърна към Том и каза:

— Здравей, аз съм Нат Картрайт и..!

— Я не се занасяй! — засмя се Том. — Аз пък съм председател на студентския съвет в Йейлския университет и единственото, което знам със сигурност, е, че ако не беше Ралф Елиот, сега щеше да вършиш моята работа.

— Какво да правя оттук нататък? — попита другото момче. — Съставил си ми програма, която завършва в шест часа, и нямам и понятие какво да предприема сега.

— Така е с всички кандидати — успокои го Том. — Ние тримата бихме могли да хапнем на спокойствие при Марио.

— А останалите от щаба? — намеси се Су Лин.

— Джо, Крис, Су и Тим са наблюдатели при преброяването на бюлетините в ректората, другите пък получават заслужена почивка. Преброяването започва в седем и ще отнеме най-малко час-два, затова казах на всички да дойдат тук в осем и половина.

— Тогава дай да хапнем — съгласи се Нат. — Прегладнял съм като вълк.

Марио отведе тримата на маса в ъгъла — обръщаше се към Нат с „господин председателю“. Докато отпиваха от напитките и се опитваха да се поотпуснат, съдържателят се появи отново с огромна купа спагети, залети със сос по болонски и щедро поръсени с пармезан. Нат току си боцкаше от спагетите, а те сякаш нямаха свършване. Том забеляза, че той е все по-притеснен и яде все по-малко.

— Какво ли прави сега Елиот? — попита Су Лин.

— Сигурно е завел всички от проклетия си щаб в „Макдоналдс“. Тъпчат се с хамбургери и пържени картофи и се правят, че им е страшно вкусно — отбеляза Том и отпи от домашното вино.

— Е, сега вече ако не друго, то поне не може да ни извърти някой мръсен номер — рече Нат.

— Не съм толкова сигурна — възрази Су Лин точно когато в заведението нахълта Джо Стайн.

— Защо ли е дошъл? — учуди се Том, след което се изправи и му махна.

Нат се усмихна на шефа на предизборния си щаб, той обаче не му отвърна със същото.

— Има проблем — обясни момчето. — Идвай веднага в ректората.

Флечър заснова напред-назад по коридора почти като баща си преди двайсетина години — госпожица Никъл му беше разказвала не веднъж и дваж за онази вечер. Сякаш гледаше отново и отново един и същ черно-бял филм със задължителния щастлив завършек. Не се отдалечаваше на повече от две-три крачки от родилното и чакаше някой — който и да е — да излезе оттам.

По едно време вратата се отвори и от помещението изтича медицинска сестра, която обаче се стрелна покрай младежа, без да казва и дума. Трябваше да минат още доста минути, докато накрая се появи и доктор Редпат. Махна маската от лицето си, не се усмихваше.

— Откараха жена ви в стаята — обясни той. — Чувства се добре. Изтощена е, но е добре. Ще я видите след малко.

— Ами детето?

— Синът ви е преместен в интензивното детско отделение. Елате да ви го покажа — подкани той, после докосна Флечър по лакътя и го поведе по коридора, за да спре при голям прозорец с огледално стъкло.

От другата страна имаше три кувьоза. Два вече бяха заети. Флечър загледа как слагат внимателно сина му в третия. Хилаво безпомощно мъничко същество, червено и сбръчкано. Медицинската сестра пъхна гумена тръбичка в носа му. После прикачи към гърдичките му сензор, който включи към монитора. Накрая прикрепи към китката на новороденото етикетче, на което пишеше „Давънпорт“. Екранът на монитора затрепка веднага и макар и да не разбираше много-много от медицина, Флечър видя, че пулсът на сина му е съвсем слаб. Извърна се притеснен към доктор Редпат.

— Има ли шанс да оживее?

— Родил се е десет седмици преждевременно, но ако успеем да поддържаме жизнените функции през нощта, има голяма вероятност детето да се спаси.

— Има ли шанс да оживее? — повтори настойчиво младежът.

— Няма правила, проценти, строго установени закони. Всяко дете е неповторимо, включително и вашият син — добави лекарят точно когато при тях дойде една от медицинските сестри.

— Сега вече, господин Давънпорт, можете да видите жена си, елате с мен — подкани тя.

Флечър благодари на доктор Редпат и слезе със сестрата по стълбите на долния етаж, където го отведоха в стаята на Ани. Тя се беше подпряла на няколко възглавници.

— Как е синът ни? — бяха първите й думи.

— Изглежда страхотно, госпожо Давънпорт, извадил е голям късмет да започне живота с такава изумителна майка.

— Не ми дават да го видя — простена тихо Ани, — а ми се ще да го притисна до себе си.

— Засега са го сложили в кувьоз — обясни внимателно Флечър, — но при него през цялото време има медицинска сестра.

— Струва ми се, че са минали години, откакто вечеряхме у професор Ейбрахамс.

— Да, напрегната вечер, увенчала се за теб с двойна победа — съгласи се Флечър. — Успя да обаеш старши съдружника на адвокатска кантора, където искам да постъпя на работа, а после да родиш и син. Какви геройства още ще извършиш?

— Сега всичко това ми се струва незначително. Имаме син, за когото да се грижим! — възкликна родилката. — Хари-Робърт Давънпорт.

— Звучи добре — съгласи се мъжът й, — ще зарадваме и двамата дядовци.

— Как ще го наричаме, Хари или Робърт? — попита Ани.

— Знам как ще го наричам — оповести Флечър, но точно тогава при тях в стаята влезе медицинската сестра.

— Не е зле да се опитате да поспите, госпожо Давънпорт, много изтощена сте.

— Така си е — съгласи се Флечър.

Махна няколко възглавници, Ани си легна. Усмихна се и отпусна глава, а мъжът й я целуна. След като той излезе, сестрата изключи осветлението.

Флечър слезе на бегом по стълбите и изтича по коридора да провери дали пулсът на сина му е по-силен. Взря се през стъклото в монитора и му се стори, че както му се иска, сигналът е малко по-ярък. Долепи нос до стъклото.

— Дръж се, Хари — подкани той и започна да брои колко са сърдечните удари на минута. Изведнъж се почувства капнал от умора. — Дръж се, чу ли! Ще се пребориш.

Направи две крачки и се свлече на фотьойла в дъното на коридора. След малко вече бе потънал в дълбок сън.

Събуди се, стреснат от ръката, докоснала го лекичко по рамото. Примига уморено и отвори очи — нямаше представа колко е спал. Първото, което видя, беше медицинска сестра с угрижено лице. На крачка зад нея стоеше доктор Редпат. Не се наложи да казват на Флечър, че Хари-Робърт Давънпорт вече не е жив.

— Какво толкова е станало? — попита Нат, докато тичаха към ректората, където бе преброяването на бюлетините.

— Допреди няколко минути водехме с голяма преднина — обясни запъхтян Джо: бе стигнал на бегом в ресторанта на Марио, сега пак се връщаше тичешком заедно с Нат в ректората и едвам смогваше да го настигне, макар че приятелят му би оприличил това на лек крос. Поспря да почине малко. — После обаче като гръм от ясно небе се появиха още две урни, натъпкани с бюлетини, деветдесет на сто от които са за Елиот — допълни младежът точно когато излязоха при стълбите на ректората.

Нат и Том го оставиха и хукнаха презглава към входа. Първият човек, когото видяха, бе Ралф Елиот, който се подсмихваше самодоволно. Нат насочи вниманието си към Том, който вече слушаше разказа на Су и Крис. Побърза да отиде при тях.

— Водехме с малко над четиристотин гласа — обясни Крис — и вече си мислехме, че всичко е приключило, когато изневиделица се появиха още две урни с бюлетини.

— Какво ще рече „изневиделица“? — учуди се Том.

— Намерили ги под някаква маса, при първото преброяване не били вписани в протоколите заедно с останалите. Та бюлетините в тези две урни са — допълни момчето и погледна тефтера си — триста и деветнайсет гласа за Елиот и четирийсет и осем за Нат в първата урна и триста двайсет и два за Елиот и четирийсет и един за Нат във втората, което преобърна резултата, сега противникът води с няколко гласа.

— Я ми кажи какви са резултатите от другите урни — поне от някои — подкани Су Лин.

— Резултатите са горе-долу еднакви — отвърна Крис и пак се взря в записките си. — Най-голямата разлика е двеста и девет гласа за Нат и сто седемдесет и шест за Елиот. Резултатите само от една урна са в полза на Елиот: двеста и един гласа за него и сто деветдесет и шест за Нат.

— От гледна точка на статистиката е невъзможно резултатите от последните две урни да са такива — все пак можем да ги сравним с гласовете в останалите десет урни — отсече момичето. — Някой очевидно буквално е натъпкал тези урни с бюлетини, които да преобърнат първоначалния резултат.

— Но как са успели да го направят? — изненада се Том.

— Не е кой знае каква философия, стига да намериш отнякъде неизползвани бюлетини — обясни Су Лин.

— А това си е фасулско — намеси се и Джо.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Нат.

— Сигурен съм, защото когато по обед отидох да гласувам в моето общежитие, край урната дежуреше само едно момиче, което на всичкото отгоре си пишеше курсовата. Можех преспокойно да отмъкна цяло тесте бюлетини и студентката изобщо нямаше да ме усети.

— Това обаче не обяснява внезапната поява на двете липсващи урни — възрази Том.

— Не е нужно да си доктор на науките, за да се досетиш какво е станало — намеси се Крис. — Било е достатъчно да изчакат края на изборния ден, после да задържат две от урните и да ги натъпчат с бюлетини.

— Да де, но няма как да го докажем — притесни се Нат.

— Статистиката го доказва — възрази Су Лин. — Тя никога не лъже, макар че, признавам, наистина разполагаме само с косвени доказателства.

— И какво ще правим сега? — затюхка се Джо, вторачен в Елиот, който продължаваше да се хили самодоволно.

— Не можем да направим нищо. Можем само да се оплачем на Честър Дейвис. В края на краищата той е назначен от ректората да наблюдава изборите.

— Добре, Джо, иди да му разкажеш какво е станало, а ние ще чакаме тук.

Момчето отиде при заместник-ректора по учебната част, за да подаде оплакване. Останалите загледаха как възрастният преподавател се свъсва все повече. Честър Дейвис изслуша Джо и незабавно повика шефа на предизборния щаб на Елиот, който само вдигна рамене и подчерта, че всички бюлетини са действителни.

Нат наблюдаваше как заместник-ректорът разпитва и двамата студенти. Накрая Джо кимна и заедно с другия младеж се върнаха всеки при щаба си.

— Заместник-ректорът ще свика още сега в кабинета си заседание на избирателната комисия, после, някъде след около половин час, ще ни съобщи какво са решили.

Су Лин хвана Нат за ръката.

— Господин Дейвис е почтен и справедлив, ще вземе правилното решение — взе да го успокоява тя.

— Дори и да е така — възрази младежът, — накрая, каквито и съмнения да има, заместник-ректорът не може да направи друго, освен да се придържа към правилника за провеждане на избори.

— Съгласен съм — каза някой зад тях. Нат се обърна и видя ухилената физиономия на Елиот. — Не е нужно да разгръщаш правилника, за да се убедиш, че печели онзи, който е събрал най-много гласове — подметна той презрително.

— Освен ако не открият нещо гнило — не му остана длъжен другият младеж.

— В какво ме обвиняваш, в измама ли? — сопна се Елиот точно когато зад него застанаха неколцина от поддръжниците му.

— Ще го кажа така. Ако ти спечелиш изборите, преспокойно можеш да кандидатстваш за работа в Чикаго, като касиер в окръг Кук — кметът Дейли не може да стъпи и на малкия ти пръст.

Елиот пристъпи с вдигнат пестник точно когато при тях в помещението влезе заместник-ректорът по учебната част — държеше един-единствен лист хартия. Качи се на подиума.

— Току-що ти се размина як пердах — изшушука Елиот.

— А на теб тепърва ти предстои да го изядеш — изсъска и Нат и двамата се извърнаха към Дейвис.

Той изчака гълчавата в аудиторията да утихне, намести микрофона — да не му е нисък — и се извърна към студентите, затаили дъх в очакване да чуят резултатите. Зачете бавно от предварително написания текст.

— По време на изборите за председател на студентския съвет бях уведомен, че вече след приключване на преброяването са били намерени две урни. След като те са били отворени, се оказва, че резултатите от гласовете в тях са твърде различни в сравнение с останалите урни. Ето защо като хора, излъчени да участват в избирателната комисия, нямахме друг избор, освен да се позовем на правилника за провеждане на изборите. Колкото и да търсихме, не открихме в него да се споменават изчезнали урни и как да постъпим, в случай че в някоя от урните съотношението между подадените гласове се различава от резултатите от другите урни.

— Защото никой досега не е прибягвал до измама — провикна се Джо от дъното на аулата.

— И сега няма измама, вие просто не умеете да губите — отвърна незабавно някой.

— Колко още урни сте скрили, в случай че…

— Не ни трябват повече.

— Тишина! — призова заместник-ректорът. — Тези изблици не говорят добре и за двете страни. — Дейвис изчака да се възстанови редът и продължи да чете от листа: — Същевременно обаче съзнаваме каква отговорност носим като членове на избирателната комисия и стигнахме до извода, че не можем да отменим резултатите от изборите.

Привържениците на Елиот заскачаха и завикаха радостно. Той се извърна към Нат и каза:

— Ето на, видя ли, че все пак ти изяде пердаха.

— Още не сме приключили — отговори Нат, без да сваля очи от господин Дейвис.

Трябваше да мине доста време, докато заместник-ректорът продължи — малцина от присъстващите бяха схванали, че той още не е приключил.

— Тъй като в изборите е имало доста нарушения, едно от които според нас все още не е изяснено, реших, че както е според параграф седми, точка „б“ от Студентския правилник, загубилият кандидат трябва да получи възможност да обжалва. В случай че го направи, избирателната комисия разполага с три възможности. — Той отвори правилника и зачете: — „1) Да потвърди първоначалните резултати. 2) Да обяви за победител кандидата, спечелил по-малко гласове. 3) Да насрочи нови избори, които да се проведат първата седмица от следващия семестър.“ Ето защо предоставяме на господин Картрайт двайсет и четири часа, през които той може да оспори резултатите.

— Не ни трябват двайсет и четири часа! — провикна се Джо. — Ще обжалваме.

— Кандидатът трябва да ми предаде становището си в писмен вид — обясни заместник-ректорът по учебната част.

Том се извърна към Нат, който гледаше Су Лин.

— Помниш ли какво се разбрахме да направим, ако загубя?