Синове на съдбата

49.

В деня след съдебното заседание Флечър седеше в кабинета си в Сената и преглеждаше сутрешните вестници.

— Какво неблагодарно племе! — възкликна той и подаде на дъщеря си броя на „Хартфорд Курант“.

— Трябваше да го оставиш да се изпържи — подметна Луси, след като хвърли едно око на резултатите от последното проучване на общественото мнение.

— Както винаги, се изрази много мило и изискано — рече баща й. — Понякога наистина се питам дали изобщо е трябвало да се охарчвам и да те пращам в „Хочкис“, да не говорим пък, че „Васар“ ще ми струва цяло състояние.

— Може и да не се запиша във „Васар“ — пророни по-тихо момичето.

— За това ли искаше да приказваме? — попита Флечър, доловил промяната в гласа на дъщеря си.

— Да, татко. От „Васар“ наистина ми предложиха да се запиша при тях, но може и да не съм в състояние да го направя.

Флечър никога не знаеше кога Луси се шегува, сега обаче сигурно говореше сериозно: сама бе помолила да се видят в кабинета му и той да не споменава на Ани.

— Какво има? — попита тихо бащата и се взря през писалището в Луси.

Тя обаче избягваше погледа му. Сведе глава и простена:

— Бременна съм.

Флечър не отговори — трябваше му малко време, за да осмисли думите на дъщеря си.

— Кой е бащата, Джордж ли? — каза накрая.

— Да — потвърди момичето.

— Ще се омъжиш ли за него?

Луси помисли-помисли и отговори:

— Не. Обожавам го, но не го обичам.

— Е, не си имала нищо против да се любите.

— Не е честно да говориш така — укори го момичето. — Беше събота вечерта след президентските избори и май и двамата попрекалихме с пиенето. Да ти призная, ми беше дотегнало всички да ме описват като девственицата, председателка на ученическия съвет в класа. Исках да я загубя тая гадна девственост и не се сетих за по-подходящ човек, с когото да го направя, от Джордж, още повече след като и той ми призна, че не го е правил никога. И аз не знам кой кого прелъсти накрая.

— А Джордж какво мисли? Все пак детето е точно толкова негово, колкото и твое, а той винаги ми е правил впечатление на сериозен младеж, особено в чувствата си към теб.

— Още не знае.

— Не си ли му казала? — учуди се Флечър.

— Не.

— А на майка си каза ли?

— Не — повтори момичето. — Споделила съм само с теб. — Този път вече погледна баща си право в очите и добави: — Нека си го кажем направо, татко, когато сте се оженили, мама сигурно още е била девствена.

— Аз също — рече Флечър, — но ще се наложи да й кажеш, докато не е станало очевидно за всички.

— Няма да се наложи, ако направя аборт.

Той отново мълча доста дълго, сетне каза:

— Наистина ли го искаш?

— Да, татко, но много те моля, не казвай на мама, тя няма да ме разбере.

— Не съм сигурен, че и аз те разбирам — натърти той.

— Значи отстояваш правото на избор на всички жени освен на собствената си дъщеря, така ли! — възкликна Луси.

— Това няма да остане дълго така — отбеляза Нат, взрян в заглавието върху първата страница на „Хартфорд Курант“.

— Кое? — попита Су Лин, докато му наливаше още едно кафе.

— Седемте пункта, с които водя в проучванията на общественото мнение. След няколко седмици електоратът няма да помни дори кой от двамата е бил изправен на съд.

— Мен ако питаш, тя ще помни — пророни Су Лин, загледана през рамото на мъжа си в снимка, на която Ребека Елиот слизаше по стълбите пред съдилището — прическата й вече не бе така безупречна. — Защо изобщо се е омъжила за него? — рече тя едва ли не на себе си.

— Признателен съм, че не аз се ожених за Ребека — отбеляза Нат. — Защо да не си призная, ако Елиот не бе преписал есето ми и не ми беше попречил да следвам в Йейлския университет, ние с теб нямаше да се срещнем никога — допълни той и хвана жена си за ръката.

— Жалко, че не мога да имам повече деца — въздъхна Су Лин. — Ужасно ми е мъчно за Люк.

— Знам, знам — увери я Нат, — но никога няма да съжалявам, че изтичах нагоре именно по онзи хълм и именно в онзи ден и час.

— Аз пък съм благодарна, че обърках пътя — рече Су Лин, — не знам дали е възможно да те обичам повече. Но на драго сърце съм готова да жертвам живота си, ако можех да спася Люк.

— Това вероятно важи за повечето родители — погледна той жена си, — включително и за майка ти, която е пожертвала всичко заради теб и не заслужава такова жестоко отношение.

— Ти за майка ми не се притеснявай — каза Су Лин, отърсила се от мрачното настроение. — Вчера се отбих да я видя и какво заварих: цяла тумба похотливи дядковци, донесли за чистене мръсните си дрехи с надеждата, че на горния етаж мама има салон за масажи.

Нат прихна.

— А само като си помисля, че толкова години го държахме в тайна! И през ум не ми е минавало, че ще дойде ден, когато ще се смея на това.

— Мама твърди, че ако си станел губернатор, щяла да отвори верига от ателиета за химическо чистене из целия щат. Рекламата щяла да гласи: „Перем кирливи ризи всякакви пред очите на всички.“

— Знаех си аз, че има някаква неотложна причина, заради която трябва на всяка цена да стана губернатор — подметна Нат, докато ставаше от масата.

— Кого ще ощастливиш днес с компанията си? — попита жена му.

— Достопочтените граждани на Ню Канаан — отвърна той.

— Кога ще се прибереш?

— Вероятно малко след полунощ.

— Събуди ме.

— Здравей, Луси — поздрави Джими, след като влезе в кабинета на баща й. — Нашият герой тук ли е?

— Да — потвърди момичето и стана от стола.

Джими я изпроводи с поглед, докато излизаше от стаята. Дали наистина плачеше, или само му се беше сторило? Флечър изчака дъщеря му да затвори вратата.

— Добро утро, Джими — поздрави го, след което изтика настрани вестника, откъдето го гледаше Ребека.

— Как мислиш, дали ще я задържат? — поинтересува се приятелят му.

Флечър отново сведе поглед към снимката на Ребека във вестника.

— Според мен нямат друг избор, но ако бях съдебен заседател, щях да я оправдая, защото разказът й ми се стори напълно правдоподобен.

— Така си е, ала ти за разлика от другите съдебни заседатели знаеш на какво бе способен Елиот.

— Чувам го как подвиква: „Щом ти не искаш, нямам друг избор, налага се да застрелям теб, хич не си въобразявай, че няма да го направя.“

— Дали щеше да останеш в адвокатска кантора „Алегзандър, Дюпон и Бел,“ ако Елиот не беше постъпил в нея?

— Какво да се прави, поредната приумица на съдбата — отвърна Флечър така, сякаш мислите му бяха другаде. — Е, какво си ми приготвил?

— Ще прекараме деня в Медисън.

— Нима Медисън заслужава цял ден? Нали е разположен в една от цитаделите на републиканците? — учуди се Флечър.

— Точно затова искам да го отметнем още сега, когато до края на предизборната кампания има доста седмици — обясни Джими, — макар че по ирония на съдбата резултатите от гласуването там никога не са влияели съществено.

— Резултатите са си резултати — наблегна Флечър.

— В този случай не е точно така — възрази другият мъж, — днес целият щат гласува по електронен път, а единственото изключение е тъкмо Медисън. Това е един от последните избирателни райони в страната, където и досега предпочитат да отбелязват за кого са гласували с молив.

— От това гласовете не стават по-малко действителни — напомни Флечър.

— Така е, досега обаче тези гласове не са влияели съществено върху резултата, защото тамошната избирателна комисия започва да ги брои на сутринта, когато резултатите от изборите като цяло вече се знаят. Доста смешно звучи, но това е една от традициите, които благочестивите еснафи в Медисън не желаят да жертват върху олтара на съвременните технологии.

— И въпреки това ти държиш да стоя там чак до вечерта?

— Да, защото ако разликата между двамата кандидати падне под пет хиляди гласа, Медисън най-неочаквано ще се превърне в най-важния град в щата.

— Нима според теб е възможно разликата да е толкова малка? Според проучванията на общественото мнение Буш продължава да води с рекордна преднина.

— Не бързай със заключенията: Клинтън от ден на ден намалява тази преднина и не се знае кой накрая ще влезе в Белия дом и кой ще стане губернатор.

Флечър не каза нищо.

— Тая сутрин ми се виждаш угрижен — отбеляза Джими. — Тревожи ли те нещо, искаш ли да го обсъдим?

— Както е тръгнало, Нат ще победи с огромна преднина — рече Джулия иззад сутрешния вестник.

— Един министър-председател на Великобритания е казал навремето, че „в политиката една седмица е много време“, а докато бъде пусната първата бюлетина, ни остават доста седмици — напомни Том на жена си.

— Ако Нат стане губернатор, ще ти се наложи да се върнеш във „Феърчайлд“. След всичко, което преживяхте заедно, сигурно ще умреш от скука в банката.

— Да ти призная, изгубих интерес към банкерството още в деня, когато „Ръсел“ беше погълната от „Феърчайлд“.

— Я не говори така! Предстои ти да оглавиш най-голямата банка в щата.

— Не, няма да я оглавя, ако Нат спечели изборите — възрази мъжът й.

Джулия остави вестника.

— Нещо не разбирам.

— Нат ме помоли, ако стане губернатор, да оглавя кабинета му.

— А кой ще стане председател на управителния съвет на банката?

— Как кой! Ти, разбира се — възкликна Том. — Всички знаят, че няма по-добра от теб.

— Но „Феърчайлд“ никога няма да назначи жена начело на управителния си съвет, прекалено консервативна е.

— Живеем, Джулия, в последното десетилетие на двайсети век и благодарение на теб близо половината ни клиенти са жени. Колкото до управителния съвет, да не говорим пък за служителите, повечето от тях вече те възприемат в мое отсъствие като председател на съвета.

— Но ако Нат загуби, той е в правото си да се върне като председател, а ти — като негов заместник, тогава вече въпросът придобива по-скоро академична стойност.

— Лично аз не съм толкова сигурен — натърти мъжът й, — не забравяй, най-старият сенатор от Кънектикът — Джими Овърман, вече обяви, че догодина няма да се кандидатира отново — кой друг ще го замени освен Нат! Сигурен съм, че който и от двамата да стане губернатор, другият ще отиде във Вашингтон — да представлява щата като сенатор. — Той замълча. — Подозирам, че е само въпрос на време Нат и Флечър да се изправят един срещу друг в президентската надпревара.

— Как мислиш, аз ще се справя ли? — попита тихо Джулия.

— А, не — каза мъжът й, — не можеш да се кандидатираш за президент, ако не си родена в Съединените щати.

— Ох, глупчо такъв! Говоря ти не за президентството, а за „Феърчайлд“.

— Знам го още от деня, в който те срещнах — рече Том. — Опасявах се само дали няма да сметнеш, че не съм достоен да ти стана съпруг.

— Ох, вие, мъжете, сте толкова недосетливи! — възкликна Джулия. — Реших да се омъжа за теб още в деня, когато ходихме на вечеря у Су Лин и Нат.

Том я зяпна с отворена уста.

— Колко различен щеше да бъде животът ми, ако и другата Джулия беше решила същото! — допълни тя.

— Да не говорим пък за моя — добави мъжът й.

50.

Флечър погледна надолу към множеството, което го приветстваше, и махна ентусиазирано. Онзи ден бе държал в Медисън цели седем речи: по кръстовища, пазари, пред библиотеката, но дори той бе изненадан колко възторжено го посрещат хората, събрали се на заключителната среща в кметството.

„ЕЛАТЕ ДА ЧУЕТЕ ПОБЕДИТЕЛЯ“, пишеше с големи червено-сини букви върху огромния транспарант, опънат от единия, та чак до другия край на сцената. Флечър се усмихна, когато председателят на местната партийна организация му обясни, че независимият кмет на Медисън Пол Холбърн е оставил транспаранта да виси и след гостуването на Нат, който по-рано същата седмица бе говорил пред жителите на града. Холбърн бил кмет вече четиринайсет години, но надали щели да го изберат отново, защото пръскал безразсъдно парите на данъкоплатците.

Когато след словото си седна, Флечър усети как сърцето му бие като обезумяло — ръкопляскаха всички, а не, както обикновено, шепата партийни функционери, които, чули-недочули последната дума от речта, вече скачаха на крака, за да аплодират оратора. Този път всички в залата бяха станали прави заедно с въпросните функционери. Флечър съжали, че Ани не е с него да види този радушен прием.

Председателят на партията вдигна ръката на Флечър и изкрещя в микрофона:

— Госпожи и господа, представям ви следващия губернатор на щат Кънектикът.

Той за пръв път повярва в това. Според проучванията на общественото мнение в национален мащаб Клинтън почти се бе изравнил с Буш, а независимият кандидат Перо отнемаше още от гласовете на републиканците. Това се отразяваше благотворно и на Флечър. Той се надяваше единият месец да му стигне, за да стопи четирите пункта преднина на своя съперник.

Хората се разотидоха чак след половин час и Флечър се здрависа с всеки, протегнал му ръка. Доволен, председателят на местната организация го изпрати до паркинга.

— Нямате ли шофьор? — поучуди се той.

— Луси отиде да гледа „Братовчед ми Вини“, Ани трябваше да присъства на благотворителна среща, Джими ръководи събрание по набиране на средства, пък и ей го де е — някакви си осемдесет километра, реших, че ще се справя и сам — обясни Флечър и скочи зад волана.

Тръгна си въодушевен и за пръв път от сутринта се поотпусна. Ала само след неколкостотин метра отново се върна в мислите си към Луси — останеше ли сам, много се притесняваше за нея. Беше се видял в чудо. Не знаеше дали да казва на Ани, че дъщеря им е бременна.

Същия ден Нат имаше вечеря с четирима местни индустриалци. Беше им по джоба да направят щедри дарения за предизборната кампания, затова той не бързаше да приключват. Те му бяха обяснили недвусмислено какво очакват от един губернатор републиканец и макар да не подкрепяха всички либерални идеи на Нат, заявиха, че ако зависело от тях, за нищо на света нямало да допуснат в резиденцията на губернатора да се настани демократ.

Вече бе минало полунощ, когато Ед Чамбърс от „Чамбърс Фуд“ подметна, че може би е крайно време да пратят кандидата да си отспи. Нат не помнеше откога не е спал като хората.

Това бе обичайният знак Том да стане, да се съгласи с човека, изрекъл предложението, и да отиде да донесе палтото на Нат, който щеше да се държи така, сякаш го извеждат насила, и щеше да се ръкува с домакините и да заяви, че не се и надява да спечели без подкрепата им изборите. Колкото и ласкателно да звучаха такива думи, в този случай те имаха и достойнството да са верни.

И четиримата изпратиха кандидата и докато Том потегляше по дългата алея пред дома на Ед Чамбърс, Нат настрои радиоприемника на новините. Четвъртата бе за речта, която Флечър бе държал пред гражданите на Медисън, и местният репортер се впусна да изрежда някои от въпросите, които той е засегнал, например доброволните отряди, идея, която Нат отстояваше вече месеци наред. Той промърмори, че съперникът му плагиатства най-безочливо от него, докато Том не му напомни, че и те са откраднали някои от нововъведенията, които Флечър е внесъл в образователната реформа.

Синоптикът тъкмо предупреждаваше, че на места пътищата са заледени, когато Нат изключи радиото. След миг вече бе заспал непробудно — нещо, за което Том му завиждаше най-чистосърдечно, защото, щом се събудеше, приятелят му бе свеж като кукуряк и работеше на пълни обороти. И на Том му се искаше да си отспи поне веднъж. Нямаха никакви мероприятия до десет часа на другата сутрин, когато трябваше да отидат на първата от общо седемте църковни служби, последната от които щеше да бъде вечернята в катедрала „Сейнт Джоузеф“.

Знаеше, че Флечър Давънпорт навърта горе-долу същите километри, само че в друга част на щата. До края на предизборната кампания нямаше да е останала религиозна сбирка, на която те да не са коленичили, да не са си изували обувките и да не са си покривали главите, колкото да докажат, че и двамата са богобоязливи граждани. Макар и да не бе задължително да почитат своя си Бог, поне щяха да са показали готовност да стоят, да седят и да падат на колене в Негово присъствие.

Том реши да не включва новините в един след полунощ — не виждаше смисъл да буди Нат, колкото да слушат повторението на емисията отпреди половин час.

Така и двамата не чуха горещата новина.

Линейката пристигна само след няколко минути и първото, което направиха фелдшерите, бе да позвънят в пожарната. Съобщиха, че водачът е затиснат зад волана и те не могат да го извадят, освен ако не разрежат с оксижен вратата. Трябвало да се действа бързо, ако искали да извадят жив ранения.

Чак след като полицаите провериха на компютъра в управлението регистрационния номер, се разбра кой всъщност е хванат като в капан зад волана. Отсъдиха, че е малко вероятно сенаторът да е карал пиян, и решиха, че явно е задрямал. По пътя нямаше следи от спирачки и други автомобили.

Фелдшерите се свързаха с болницата и когато узна кой е пострадалият, дежурният лекар реши да повика по пейджъра Бен Ренуик. Тъй като беше главен консултант, Ренуик не очакваше да го вдигат от сън, ако в болницата има друг хирург, който да извърши операцията.

— Колко души има в колата? — беше първият му въпрос.

— Вътре е само сенаторът — гласеше незабавният отговор.

— Защо, по дяволите, е карал сам посред нощ? — промърмори риторично Ренуик. — Раните тежки ли са?

— Доста счупени кости, включително най-малко три ребра и левият глезен — обясни дежурният лекар. — Но най-притеснителна е загубата на кръв. На момчетата от пожарната им е трябвал цял час, докато го извадят от ламарините.

— Добре, погрижи се екипът да е готов, докато пристигна. Ще звънна на госпожа Давънпорт. — Той се поколеба. — Сега се сещам, че всъщност трябва да звънна и на двете госпожи Давънпорт — добави Ренуик.

Ани стоеше на хапещия вятър при входа на спешното отделение в болницата, когато линейката се зададе с пълна скорост. Позна, че карат съпруга й, по полицаите, които придружаваха колата на „Бърза помощ“. Флечър още беше в безсъзнание, но разрешиха, докато го тикаха с количката към операционната, жена му да го хване за безжизнената ръка. Когато видя в какво състояние е мъжът й, Ани отпърво не повярва, че ще успеят да го спасят.

Съжаляваше, че е отишла на благотворителната вечеря, вместо да придружи Флечър в Медисън. Когато беше с него, на връщане винаги шофираше тя. Защо изобщо му бе обърнала внимание, когато той възропта, че щял да се поразтовари, докато кара автомобила, тъкмо щял да има време да обмисли някои неща, пък и разстоянието било съвсем малко. Оставали му десетина километра, когато излязъл от платното. Рут Давънпорт дойде в болницата броени минути след снаха си и хукна да разпитва какво става. След като разговаря с дежурния заместник-директор, бе в състояние да съобщи на Ани само едно:

— Флечър не може да попадне в по-добри ръце. Бен Ренуик е най-способният лекар в щата.

Виж, премълча, че го вдигат от леглото само когато почти няма шанс някой пациент да прескочи трапа.

След това се появи и Марта Гейтс и Рут повтори всичко, каквото беше научила. Потвърди, че Флечър имал три счупени ребра, счупен глезен и разкъсан далак, но най-тревожна според лекарите била загубата на кръв.

— „Сейнт Патрик“ е голяма болница, все разполагат с кръвни банки, ще се справят.

— Да, като цяло е така — потвърди Рут, — но Флечър е АБ отрицателна, най-рядката от всички кръвни групи. Винаги сме държали малък резерв, миналия месец обаче, когато автобусът излезе от шосе номер деветдесет и пет в Ню Лондон и се оказа, че и шофьорът, и синът му са АБ отрицателна, Флечър пръв настоя целият запас да бъде откаран незабавно в Ню Лондон. Нямаше време да набавят нов.

Блесна телевизионен прожектор, осветил входа на болницата.

— Лешоядите вече са тук — рече Рут, след като надзърна през прозореца. Тя погледна снаха си. — Дали да не поговориш с тях, Ани, може би това ни е единственият шанс да открием навреме човек, който да дари кръв от тази група.

Когато в неделя сутрин стана от сън, Су Лин реши да не буди мъжа си — и тя не знаеше кога точно си е легнал. Седна на масата в кухнята, направи си кафе и започна да преглежда сутрешните вестници. Както личеше, жителите на Медисън бяха посрещнали добре речта на Флечър: според последните проучвания на общественото мнение разликата между двамата кандидати се бе стопила с още един пункт и сега Нат водеше едва с три на сто.

Су Лин отпи от кафето и остави вестника. Винаги преди кръгъл час включваше телевизора, за да чуе какво ще бъде времето. Първият човек, изникнал върху екрана още преди звука, бе Ани Давънпорт. Защо ли стоеше пред болница „Сейнт Патрик“? Дали Флечър не обявяваше някаква нова инициатива, свързана със здравеопазването? След шейсет секунди Су Лин знаеше причината. Изскочи от кухнята и хукна нагоре по стълбите, за да събуди Нат и да му каже новината. Какво съвпадение! Или не беше само съвпадение? Като учен Су Лин не вярваше много-много в съвпаденията. Сега обаче не й беше до това.

Сънен, Нат заслуша жена си, която повтори дума по дума казаното от Ани Давънпорт. В миг се разсъни, скочи от леглото и облече набързо дрехите от вчера — не си направи труда дори да се обръсне и да си вземе душ. Слезе на бегом долу и нахлузи обувките вече в автомобила. Су Лин го чакаше зад волана, беше включила двигателя. Потегли веднага щом Нат затръшна вратата.

Радиоприемникът още бе настроен на денонощната новинарска станция и докато се опитваше да си върже връзките на обувките, Нат чу последната емисия. Репортерът, който предаваше от мястото на събитието, бе пределно ясен: състоянието на сенатор Давънпорт е много тежко и ако до няколко часа някой не дари кръв от кръвна група АБ отрицателна, той може би няма да оживее.

Без да спазва ограниченията в скоростта, Су Лин стигна в болница „Сейнт Патрик“ само за дванайсет минути — все пак беше и неделя сутрин и по улиците нямаше много автомобили. Су Лин остана да търси къде да паркира, а Нат влетя в болницата.

Зърна в дъното на коридора Ани и веднага я повика. Тя се обърна, видя го и трепна. „Защо ли тича?“, бе първото, което си помисли.

— Чух какво е станало и идвам — изкрещя й Нат още докато тичаше, ала трите жени продължиха да го гледат недоумяващо, досущ зайци, попаднали в светлината на фарове. — Аз съм същата кръвна група, както Флечър — поясни запъхтяно той, след като спря до Ани.

— АБ отрицателна ли? — ахна тя невярващо.

— Ами да — потвърди Нат.

— Слава Богу! — възкликна Марта.

Рут побърза да влезе в интензивното отделение и след малко се върна заедно с Бен Ренуик.

— Приятно ми е, господин Картрайт — протегна той ръка. — Казвам се доктор Ренуик и съм…

— Старши консултант на болницата, знам ви по име — ръкува се с него другият мъж.

Хирургът кимна едва забележимо.

— Лаборантката чака да ви вземе кръв…

— Тогава да вървим — подкани Нат и съблече сакото.

— Но първо трябва да ви направим изследвания, за да проверим дали кръвта ви наистина съответства и дали не сте серопозитивен и не страдате от хепатит Б.

— Разбира се — съгласи се веднага той.

— За да спасим сенатор Давънпорт, ни трябват най-малко литър и половина кръв, господин Картрайт, ето защо трябва да подпишете в присъствието на адвокат клетвена декларация.

— Защо с адвокат? — учуди се другият мъж.

— Защото има вероятност да получите тежки усложнения, при всички положения ще се чувствате доста отпаднал, може дори да се наложи да ви оставим в болницата, за да ви даваме допълнително течности.

— А има ли вероятност през това време Флечър да си продължи предизборната кампания?

Трите жени се усмихнаха за пръв път от сутринта, а Ренуик побърза да поведе Нат към кабинета си. Обърна се, за Да каже нещо на Ани, но видя, че Су Лин вече я утешава.

— Ето че съм изправен пред нов проблем — призна си Ренуик, след като седна зад писалището и се зае да подрежда някакви книжа.

— Ще подпиша каквото трябва — повтори Нат.

— Не можете да подпишете онова, което ми се върти в главата — отвърна лекарят.

— И какво ви се върти?

— Вече не зная за кого от двамата да гласувам.

51.

— Господин Картрайт даде литър и половина кръв, но пак прелива от енергия — сподели дежурната медицинска сестра, когато занесе медицинския му картон на доктор Ренуик.

— Дори и да е така — отвърна лекарят, докато разлистваше картона, — този литър и половина спаси живота на сенатор Давънпорт.

— Вярно си е — съгласи се жената, — но предупредих сенатора, че избори, не избори, няма да го изпишем още най-малко половин месец.

— Съмнявам се — рече Ренуик. — Мен ако питате, още в края на тази седмица Флечър ще се самоизпише.

— Вероятно сте прав, но как да го спра? — въздъхна медицинската сестра.

— Не можете — въздъхна лекарят и обърна папката върху бюрото си така, че жената да не вижда имената Натаниъл и Питър Картрайт, написани на машина в горния край. — Погрижете се да се срещна и с двамата възможно най-бързо.

След като сестрата затвори вратата, Бен Ренуик пак обърна папката и отново зачете листовете в нея. Вече цели три дни не мислеше за друго.

Когато вечерта си тръгна, заключи папката в личния си сейф. В края на краищата още няколко дни нямаше да променят нищо — онова, което лекарят смяташе да обсъди с двамата, бе пазено в дълбока тайна цели четирийсет и три години.

В четвъртък вечерта изписаха Нат от болница „Сейнт Патрик“, а колкото до Флечър, никой от персонала не си и представяше, че той ще прекара тук и края на седмицата, макар че майка му се опитваше да го убеди някак да не се товари излишно. Той й напомни, че до изборите остава някакъв си половин месец.

През най-дългата седмица в живота си Бен Ренуик продължи да се бори със съвестта си, точно както вероятно и доктор Гринуд преди четирийсет и три години, Ренуик обаче бе стигнал до друго заключение: смяташе, че може да направи само едно — да каже истината.

Двамата съперници се разбраха да се срещнат в шест сутринта във вторник в кабинета на доктор Ренуик. Това бе единственият свободен час, който и двамата имаха преди деня на изборите.

Пръв пристигна Нат, който в седем трябваше да отиде на предизборен митинг в Уотърбъри и освен това се надяваше, ако остане време, да вмести и две-три срещи с хора, които се прибират с влака в предградията.

Флечър нахълта в кабинета на доктор Ренуик в шест без две минути, подразнен, че Нат го е изпреварил.

— Само да ми свалят гипса, и ще видиш ти! Ще те изритам по задника — закани се той.

— Бива ли да говориш така пред доктор Ренуик, все пак човекът направи доста за теб — подсмихна се другият мъж.

— Да, да, направил е! — възкликна Флечър. — Напомпа ме с твоята кръв, сега съм половината от онова, което бях.

— На друг ги разправяй тия! — възкликна Нат. — Сега си онова, което си бил, умножено по две, но пак си половината от онова, което съм аз.

— Деца, деца! — намеси се лекарят, внезапно осъзнал значението на думите, които е изрекъл. — Има нещо по-важно, което ми се иска да обсъдим.

И двамата замълчаха, след като чуха тона, с който Ренуик ги скастри.

Той стана иззад писалището и отключи сейфа. Извади някаква папка и я сложи на бюрото.

— Трябваха ми доста дни, докато измисля как да ви съобщя тези поверителни сведения — почука той с десен показалец по папката. — Сведения, за които така и нямаше да науча, ако не беше злополуката, при която сенаторът насмалко не загина — заради нея се наложи да прегледам медицинските картони и на двамата. — Нат и Флечър се спогледаха, но не прекъснаха лекаря. — Дълго умувах как е по-редно да ви съобщя — дали докато сте заедно, или поотделно, — поне за това виждате до какво решение съм стигнал. — Двамата кандидати пак не казаха нищо. — Имам само една молба: сведенията, които ще ви разкрия, да си останат в тайна, освен ако и двамата, повтарям и двамата не пожелаете да ги огласите.

— Съгласен съм — рече Флечър и се извърна към Нат.

— Аз също — потвърди и той, — все пак съм тук заедно с адвоката си.

— Дори и тези сведения да са в състояние да повлияят върху изхода от изборите? — допълни лекарят, без да обръща внимание на шегичката на Нат. Двамата се поколебаха, но и този път кимнаха. — Нека бъдем наясно: онова, което ще ви съобщя, е не просто възможно или вероятно, то е неоспоримо. — Лекарят отвори папката и погледна към акта за раждане и смъртния акт в нея. — Сенатор Давънпорт, господин Картрайт — подхвана Ренуик така, сякаш разговаряше с двама души, които никога дотогава не е виждал. — Длъжен съм да ви съобщя как с ДНК-анализ бе научно доказано, че вие сте не само братя — той отново погледна акта за раждане, — а двуяйчни близнаци.

Лекарят замълча, та те да осмислят казаното от него.

Нат си спомни за времето, когато му се е налагало да проверява в речника значението на думите. Флечър пръв наруши мълчанието.

— Което ще рече, че не си приличаме като две капки вода.

— Точно така — потвърди доктор Ренуик, — смята се, че близнаците изглеждат еднакво, но това е мит, подхранван главно от романтично настроените белетристи.

— Това обаче не обяснява защо… — поде Нат.

— Ако пожелаете да узнаете отговорите на въпроси, които биха могли да възникнат — прекъсна го лекарят, — включително кои са кръвните ви родители и защо сте били разделени, съм готов да ви предоставя тази папка — проучвайте я на воля.

Доктор Ренуик отново почука по отворената папка пред себе си. Никой от двамата мъже не отговори. Трябваше да мине доста време, докато Флечър каже:

— Не искам да гледам какво има в папката.

Беше ред на лекаря да се изненада.

— Знам всичко за Нат Картрайт — поясни сенаторът, — включително подробностите около трагичната смърт на брат му.

Нат кимна.

— Майка ми и досега държи на нощното си шкафче снимка, на която сме заедно с брат ми Питър, и често говори за него и какъв е щял да стане, когато порасне. — Той замълча и погледна Флечър. — Би се гордяла с мъжа, спасил живота на брат си. Все пак искам да попитам нещо — допълни той и се извърна към доктор Ренуик. — Госпожа Давънпорт знае ли, че Флечър не й е син?

— Поне на мен ми се струва, че не — отвърна Ренуик.

— Откъде сте толкова сигурен? — намеси се и Флечър.

— Сигурен съм, защото наред с другото открих в папката и писмо от лекаря, който ви е израждал — доктор Гринуд. Наредил е то да се отвори само в случай че възникне спор за раждането ви, който би могъл да навреди на доброто име на болницата. А в писмото се казва, че освен него има само един човек, който знае истината.

— Кой? — попитаха в един глас Нат и Флечър. Доктор Ренуик отгърна страницата.

— Някоя си госпожица Хедър Никъл, но и тя като доктор Гринуд вече е покойница и няма как да потвърди.

— Беше ми бавачка — уточни Флечър — и доколкото си спомням, бе готова на всичко заради майка ми. — Той се извърна към Нат. — Въпреки това предпочитам майка ми и баща ми да не научават истината.

— Нямам нищо против — каза Нат. — Защо да подлагаме родителите си на излишни изпитания? Не ми се мисли какъв смут ще настане, колко ще страдат всички, ако госпожа Давънпорт научи отнякъде, че Флечър не й е син, а майка ми разбере, че Питър изобщо не е умирал и тя е била лишена от възможността да отгледа и двете си деца.

— Съгласен съм — натърти Флечър. — Майка ми и баща ми наближават осемдесетте, защо да чоплим стари рани? — Той помълча и загледан в Нат, добави: — Макар че, да ви призная, се чудя колко ли различен е щял да бъде животът ни, ако ти си се озовал в моето креватче, а аз — в твоето.

— Наистина не се знае — отговори другият мъж. — Но едно е сигурно.

— Какво? — попита Флечър.

— Въпреки всичко аз ще бъда следващият губернатор на Кънектикът.

— Откъде си толкова сигурен? — възкликна вторият мъж.

— Още от самото начало, та до ден днешен те водя по време. Така де, дошъл съм на бял свят с цели шест минути преди теб.

— Малко изоставане, което съм наваксал още през първия час.

— Деца, деца! — повтори доктор Ренуик. И двамата мъже се засмяха, а лекарят затвори папката пред себе си. — Значи се споразумяхме: всички доказателства, че имате кръвна връзка, трябва да бъдат унищожени и никой от нас няма да отваря никога дума за тях.

— Да, споразумяхме се — отсече без колебание Флечър.

— Да, споразумяхме се и никога няма да отваряме дума за тях — повтори Нат.

Двамата загледаха как доктор Ренуик отваря папката и вади най-напред акта за раждане. След това го сложи в машината за рязане на хартия. Всички загледаха мълком как доказателствата изчезват едно по едно. Актът за раждане бе последван от трите страници на писмото от единайсети май 1949 година, подписано от доктор Гринуд, както и от различни издадени от болницата удостоверения и справки, всички с дата 1949 година. Накрая остана само празната папка.

Отгоре на машина бяха написани имената Натаниъл и Питър Картрайт. Лекарят я разкъса на четири парчета и пъхна и това последно доказателство между настървените зъби на машината.

Флечър стана нерешително и се извърна, за да стисне ръката на брат си.

— Ще се видим в резиденцията на губернатора.

— О, не се и съмнявам — възкликна Нат и го прегърна. — Първото, което ще се разпоредя, е да направят рампа за инвалидни колички, та да ми идваш по-често на гости.

— Е, трябва да тръгвам — рече Флечър и се извърна да се ръкува и с доктор Ренуик. — Имам избори за печелене.

Закуцука към вратата, искаше да изпревари брат си, но Нат изтича и му я отвори.

— Възпитаван съм да отварям вратите на жени, на възрастни хора и на инвалиди — вметна той.

— Сега можеш да прибавиш към списъка и бъдещи губернатори — подметна Флечър и продължи нататък.

— Чете ли доклада ми за помощите, които предлагам да се отпускат на инвалидите? — попита Нат, след като го настигна.

— Не — отвърна брат му. — Нямам време за неприложими хрумвания, които никога няма да се превърнат в закон.

— Знаеш ли, съжалявам само за едно — рече Нат, след като останаха сами в коридора и доктор Ренуик вече не ги чуваше.

— Я да видим дали ще се досетя — отвърна Флечър — очакваше поредната шегичка.

— Жалко, че не сме израсли заедно, щеше да бъде страхотно.

52.

Доктор Ренуик се оказа прав в предвиждането си. В края на седмицата сенатор Давънпорт вече се беше самоизписал от болницата и след две седмици никой не можеше да повярва, че преди някакъв си месец е бил на косъм от смъртта.

Няколко дни преди изборите Клинтън поведе още повече в проучванията на общественото мнение, а Перо продължи да краде от поддръжниците на Буш. И Нат, и Флечър пак обикаляха надлъж и шир щата в темпо, на каквото би завидял и бегач, участвал в Олимпийски игри. И двамата не се плашеха от открити дебати и не се наложи да ги убеждават дълго — приеха веднага, когато един от местните телевизионни канали ги покани да участват заедно в три поредни предавания.

Всички бяха единодушни, че по време на първата схватка Флечър се е представил по-добре, впечатление, потвърдено и от социологическите проучвания, според които той за пръв път излезе с едни гърди напред. Нат веднага намали пътуванията и започна да прекарва по доста часове в импровизирано телевизионно студио, където тренираше на сухо с хора от предизборния си щаб. И бе възнаграден за усилията: дори местните демократи признаха, че е спечелил втория рунд, а според проучванията отново бе дръпнал напред.

Сега всичко зависеше от последните телевизионни дебати и двамата се постараха да не допускат грешки до такава степен, че предаването мина много скучно. И двамата не се разочароваха, когато научиха, че по друг канал са давали мач от първенството по американски футбол, гледан от два пъти повече зрители. Според проучванията, излезли на другия ден, и двамата кандидати събираха по четирийсет и шест процента от гласоподавателите, а осем на сто още се колебаеха.

— Къде са дремели последната половин година? — учуди се Флечър, вторачен в цифрата осем на сто.

— Е, не всички са запалени по политиката като теб — подметна на закуска Ани.

Луси също кимна.

Флечър нае хеликоптер, а Нат — малкия самолет на банката, та през последната седмица да обиколят още веднъж щата: колебаещите се бяха намалели на шест на сто, преотстъпвайки по един процент на всеки от съперниците. В края на седмицата и двамата се чудеха дали е останал търговски център, завод, железопътна гара, кметство, болница и дори улица, които да не са посетили, и двамата се съгласиха, че в крайна сметка всичко ще се реши от организацията на предизборните щабове. Щеше да победи онзи, чийто щаб работеше по-добре, като смазана машина. Съзнаваха го най-вече Том и Джими, но и двамата не се сещаха да са пропуснали нещо и единственото, което им оставаше, бе да умуват дали нещо няма да се обърка в последния момент.

За Нат изборният ден се превърна в размазано петно от летища и главни улици: преди осем часа вечерта, когато избирателните секции щяха да затворят, той се постара да посети всяко селище с писта. Още щом самолетът кацнеше, Нат се мяташе на втората кола в кортежа и отпрашваше със сто километра в час, докато навлезеше в очертанията на града, където подкарваше с двайсетина километра и махаше на всекиго, проявил и най-слаб интерес. Накрая излизаше на главната улица, където пъплеше с автомобила като костенурка, после на връщане всичко се повтаряше, но в обратен ред: Нат подкарваше шеметно към летището, за да поеме със самолета към следващия град.

Последната сутрин преди изборите Флечър прекара в Хартфорд, където се постара да мобилизира заклетите си привърженици, после се отправи към районите с най-много демократи. По-късно същата вечер коментаторите дори се впуснаха да обсъждат кой е оползотворил най-пълноценно последните няколко часа. И двамата се приземиха на летище „Брейнард“ в Хартфорд броени минути след края на изборния ден.

При такива обстоятелства кандидатите обикновено правят всичко възможно, за да не се срещат, този път обаче, когато слязоха от самолета и хеликоптера, двата предизборни щаба тръгнаха право един към друг.

— Сенаторе! — подвикна Нат. — Утре рано сутринта трябва да се видим на всяка цена, защото има доста поправки, които искам да внесеш, преди да подпиша проектозакона ти за просветата.

— Утре по това време проектозаконът вече ще бъде закон отсече Флечър. — Първото, което ще направя като губернатор, е да подпиша именно него.

Двамата забелязаха, че най-близките им сътрудници са поизостанали и те могат да си поприказват спокойно — шегичките ставаха безпредметни, ако наоколо нямаше публика, пред която да ги разиграват.

— Как е Луси? — поинтересува се Нат. — Дано сте решили онзи проблем.

— А ти откъде разбра? — учуди се Флечър.

— Още преди половин месец един от моите е надушил отнякъде. Дадох му да разбере, че ако отново повдигне темата, ще изхвърчи на мига от екипа ми.

— Признателен съм ти — рече другият мъж. — Още не съм казал на Ани. — Той замълча. — Луси погостува няколко дни на Логан Фицджералд в Ню Йорк, после се прибра, за да ме придружава по време на предизборната обиколка.

— Жалко, че за разлика от всички останали чичовци съм бил лишен от възможността да я гледам как расте. Много исках да имам дъщеря.

— Луси е готова да ме замени за теб — уточни Флечър. — Дори се видях принуден да й давам повечко джобни пари, само и само да не ми натяква непрекъснато колко готин си бил.

— Не съм ти казвал, но след като обезвреди онзи тип с пистолета, който бе взел за заложници децата от класа на госпожица Хъдсън в началното училище на Хартфорд, Люк закачи над леглото си твоя снимка и до края не я махна. Предай много поздрави на милата ми племенница.

— На всяка цена. Но отсега да знаеш — ако спечелиш изборите, тя възнамерява да се запише да следва чак догодина и да дойде при теб като стажантка. Виж, уточни, че ако родният й баща станел губернатор, хич да не разчитал на нея.

— Изгарям от нетърпение да дойде в екипа ми — каза Нат точно когато ги настигна един от сътрудниците му, който подметна, че нямало да бъде зле да побързат.

Флечър се усмихна.

— Какво предлагаш да правим довечера?

— Ако до полунощ се окаже, че единият има голяма преднина, другият ще му звънне и ще му честити.

— Съгласен съм — рече Флечър. — Знаеш ми номера вкъщи.

— Ще чакам да ми звъннеш, сенаторе — каза Нат.

Пред летището двамата си стиснаха ръце и поеха с автомобилите в различни посоки.

Докато пътуваха към домовете си, ги придружаваха полицаи, получили недвусмислена заповед: ако вашият човек победи на изборите, вие вече охранявате губернатора. Ако загуби, имате два дни почивка.

Оказа се, че почивка няма да има за никого.

53.

Веднага щом се качи в автомобила, Нат пусна радиото. От първите прогнозни резултати след приключването на изборния ден се виждаше, че през януари в Белия дом ще влезе Бил Клинтън и още преди полунощ президентът Буш ще се види принуден да признае поражението си. Цял живот служба в полза на обществото, една година предизборна кампания, един ден гласуване, и политическата ти кариера се превръща в бележка под линия в историята.

— Това е то демокрацията — щеше да отбележи малко по-късно с тъга президентът Буш.

Според други проучвания в национален мащаб демократите не само щяха да влязат в Белия дом, но и щяха да имат мнозинство и в Сената, и в Конгреса. Дан Радър, водещ в Си Би Ес, обяви, че предварителните резултати за много от секциите се колебаят в рамките на един-два процента.

— Така например кандидатите за губернатор на щат Кънектикът са събрали почти равен брой гласове и е трудно да се предвиди кой всъщност е победител. Сега обаче нека чуем нашия кореспондент, който се намира в Литъл Рок, пред дома на губернатора Клинтън.

Нат изключи радиото — малкият кортеж от три автомобила бе спрял пред къщата му. Пресрещнаха го две телевизионни камери, радиорепортер и неколцина репортери — колко различно беше тук в сравнение с Арканзас, където над сто телевизионни камери и безброй радио- и телевизионни журналисти очакваха да чуят първите думи на бъдещия президент! Том стоеше пред входната врата.

— Вече знам — рече Нат, докато подминаваше репортерите и влизаше в къщата. — Събрали сме почти еднакъв брой гласове. Кога все пак ще научим някакви резултати, които се основават не на социологически проучвания, а на истински гласове?

— До час ще имаме първите протоколи — отвърна Том — и ако те са от Бристъл, там обикновено гласуват за демократите.

— Но дали това ще бъде достатъчно? — попита Нат, докато двамата вървяха към кухнята, където завариха Су Лин залепена за телевизора.

Откъм печката миришеше на загоряло.

Флечър застана пред телевизора и загледа как Клинтън маха на насъбралите се от балкона на къщата си в Арканзас. Същевременно се опита да чуе какво му докладва Джими. Когато на конгреса на Демократическата партия в Ню Йорк се бе запознал с губернатора на Арканзас, Флечър не му беше обърнал никакво внимание. Само като си помисли човек, че преди някаква си година, непосредствено след победата на Щатите във войната в Персийския залив, Буш се е радвал на рейтинг, какъвто историята не помнеше!

— Клинтън може и да не е обявен още за победител — отбеляза Флечър, — но Буш със сигурност е загубил.

Взря се в Бил и Хилари, които се прегръщаха, и в дванайсетгодишната им дъщеря, която стоеше объркана до тях. Сети се за Луси и за аборта, който е правила наскоро, и си даде сметка, че ако се е кандидатирал за президент, новината е щяла да се мъдри по първите страници на всички вестници. Как ли Челси щеше да се справи с такова напрежение?

В стаята като хала нахълта Луси.

— Ние с мама сме ти сготвили всичките ти любими ястия, защото през следващите години не те чака нищо друго освен светски прояви. — Той се усмихна, развеселен от младежката й жизненост и разпаленост. — Свинско със зеле, спагети по болонски, а ако до полунощ се разбере, че си победил, и крем брюле.

— Но нека да не е всичко наведнъж — примоли се баща й, после се обърна към Джими, който почти не се беше откачал от телефона, и го попита: — Кога очакваш първите резултати?

— Всеки момент — отвърна другият мъж. — Бристълчани се гордеят, че ги обявяват винаги първи — ако там имаме три-четири процента преднина, значи можем да се надяваме на победа.

— А ако преднината е под три процента?

— Зле ни се пише — отвърна Джими.

Нат си погледна часовника. В Хартфорд бе девет и нещо вечерта, но от образа върху телевизионния екран се виждаше, че избирателите в Калифорния още се стичат към урните. Върху екрана блесна надпис „ПОСЛЕДНИ НОВИНИ“. Ен Би Си бе първият канал, обявил, че новият президент на Съединените щати се казва Клинтън. Вече бяха лепнали на Джордж Буш доста жестокия епитет „човекът, който се задържа само един мандат“.

Телефоните в дъното не млъкваха, надпреварваха се да звънят и Том се опитваше да вдигне всички едновременно. Подаваше слушалката на Нат, ако решеше, че той трябва да разговаря лично с позвънилия, ако ли не, повтаряше:

— В момента е зает, но ви благодаря, че се обадихте. Ще му предам.

— Дано там, където съм „зает“, има телевизор, инак така и няма да разбера дали да приемам поздравления, или да се призная за победен — подметна Нат, докато се мъчеше храбро да разреже прегорялата пържола.

— Най-после истинска новина! — възкликна Том. — Само не знам кого ще зарадва: избирателната активност в Кънектикът е петдесет и едно на сто, с един-два процента по-висока, отколкото като цяло за страната.

Нат кимна и отново насочи вниманието си към телевизионния екран. От всички кътчета на щата продължаваха да съобщават, че гласовете, подадени за двамата кандидати, са почти изравнени. Щом чу името „Бристъл“, Нат избута встрани пържолата.

— А сега да чуем нашия кореспондент, той ще ни съобщи от мястото на събитието последните новини — обяви водещият.

— Дан, очакваме резултатите всеки момент — това би трябвало да е първият наистина достоверен знак доколко силите на двамата кандидати са изравнени. Ако демократите спечелят с… ето, съобщават ми в слушалките резултатите… демократите са победили в Бристъл! — Луси скочи от стола, Флечър обаче не се и помръдна и зачака в долния край на екрана да изпишат точните цифри. — За Флечър Давънпорт са подадени осем хиляди шестстотин и четири гласа, а за Нат Картрайт — осем хиляди триста седемдесет и девет — обяви репортерът.

— Три процента. И сега какво?

— Вероятно ще съобщят резултатите в Уотърбъри — отвърна Том, — там би трябвало да сме се справили добре, защото…

— В Уотърбъри републиканците печелят с малко над пет хиляди гласа, вече води Нат Картрайт.

Цяла вечер двамата кандидати ту скачаха, ту пак сядаха и отново скачаха на крака: през следващите два часа водачеството се смени цели шестнайсет пъти и накрая дори коментаторите вече не знаеха какви хиперболи да употребят. Някъде между потока от цифри водещият в местния телевизионен канал намери време да съобщи, че президентът Буш се е обадил в Арканзас на губернатора Клинтън, за да го поздрави с победата и да признае, че е изгубил президентските избори. Политическите коментатори се питаха дали това не вещае нова ера в духа на Кенеди?…

— Но да се върнем към надпреварата за губернаторския пост в щат Кънектикът, ето последните данни: демократите водят с 1 170 141 гласа срещу 1 168 872 гласа за републиканците, иначе казано, сенатор Давънпорт има преднина от хиляда двеста шейсет и девет гласа. Тъй като това възлиза на по-малко от един процент, ще има повторно автоматично преброяване на бюлетините. Сякаш това не е достатъчно — продължи коментаторът, — сме изправени пред още едно усложнение, тъй като избирателен окръг Медисън държи на отколешната си традиция да започне преброяването едва утре в десет сутринта.

На екрана се появи кметът на Медисън Пол Холбърн. Политикът на преклонна възраст покани всички да посетят живописното морско градче, където щеше да се реши кой ще бъде следващият губернатор на щата.

— Какво ще кажеш? — попита Нат Том, който продължаваше да вписва цифрите в сметачната машинка. — В момента Флечър води с хиляда двеста шейсет и девет гласа, а на последните избори републиканците са победили в Медисън с хиляда триста и дванайсет гласа. Значи ние имаме повече шансове, нали?

— Де да беше толкова просто — отвърна Том. — Има още едно усложнение, което не бива да подминаваме.

— Какво?

— Сегашният губернатор на щата е роден и е израсъл в Медисън, мнозина сигурно ще се повлияят от това.

— Трябваше да посетя още веднъж града — затюхка се Нат.

— Ходи в Медисън цели два пъти, а Флечър успя да отскочи само веднъж.

— Трябва да му звънна и да му съобщя, че не се признавам за победен — рече Нат.

Том кимна и приятелят му се приближи до телефона. Не беше нужно да проверява домашния номер на сенатора, по време на съдебния процес му беше звънял всяка вечер. Резиденцията на губернатора — оповести някой.

— Май още не е — отсече твърдо Нат.

— Здравейте, господин Картрайт — изчурулика Луси, — сигурно търсите губернатора.

— Не, търся баща ви.

— Защо, да не се признавате за победен?

— Не, ще му преотстъпя на него да го направи утре лично, пак тогава, ако се държите добре, ще ви взема на работа при мен.

Флечър грабна слушалката.

— Извинявай, Нат — рече той, — сигурно се обаждаш, за да ми кажеш, че всички залози се отлагат за утре по обяд, когато ще се срещнем.

— Да, и понеже го спомена, смятам да се вживея в ролята на Гари Купър.

— Значи ще се видим на Главната улица, шерифе.

— Пак бъди благодарен, че нямаш за противник Ралф Елиот.

— Защо? — възкликна Флечър.

— Защото той вече да е отишъл в Медисън и да тъпче с бюлетини урните.

— Пак нямаше да промени нищо — подсмихна се другият мъж.

— Защо?

— Защото ако противник ми беше Елиот, досега да съм удържал съкрушителна победа.