Скандална история на Римските императори

АПОЛОГИЯ

В тази книга няма нищо оригинално. Дори становището ми, че император Калигула не е бил луд, а просто много зъл и много опасен познайник, може да се види у последния му биограф.

Сведенията за неочакваното поведение на прочутите с лоша слава в Древен Рим, върху което ще се спра на следващите страници, са взети най-вече от общоизвестните източници; надявам се приносът ми в случая да се състои в свежия подход. В едно писмо до приятеля си Атик Цицерон се разкрива като абсолютен деребей по отношение на нещастниците, живеещи под наем в неговите квартири. Фактът, че Брут, този „най-благороден римлянин“, е отпускал заеми с лихва 48%, е отбелязан в материалите на Сената. Смятаното за недостойно внимание на Юлий Цезар към чантата му с документи по време на игрите е било видяно от хиляди и е отбелязано от мнозина. Образът на праплеменника му Август, отегчен и останал без приятели на стари години, който наблюдавал играта на малки момчета на кубчета в скромния си дом на Палатинския хълм, докато очаквал жена му да открие девственица за следобеда му, е нещо, върху което наблягам, но което не е моя измислица; всъщност Древен Рим е бил тъй просветен, тъй жив и тъй злонамерен, че на историка аматьор не му се налага да измисля каквото и да било — нещо, което не може да се каже за един медиевист например. (Любимият ми римски анекдот звучи много съвременно: Една от лелите на Нерон била много стисната. Дала да се разбере, че не „одобрява“ — както биха казали нюйоркчани — поведението на някакъв младеж, който твърдял, че тя продава стари обувки. В отговор младежът възкликнал: Не съм казвал, че ги продава, а че ги купува!)

Тиберий, завареният син и зет на Август, бил следващият император и всъщност се оказал най-педантичният и съвестният от цялата тайфа. Мизантропията, която го погълнала, била причинена от огорчението му, че бил принуден (от Август) да изостави единственото човешко същество, което обичал — съпругата си. (Между другото самият Август не е бил отровен от жена си Ливия, както гледахме в онзи телевизионен филм. Двамата живели заедно четиридесет години и не се обичали кой знае колко, но тя нямала никакви причини да го убива — нещо, което не може да се каже за другите две императрици. Синът й Тиберий със сигурност щял да наследи властта.)

Тиберий, който мразел Рим и на практика цялото човечество, си отмъстил, като обявил за свой наследник „змията“ (според неговото определение) праплеменника си Калигула, който, естествено, бил убит, за да бъде сменен незаконно от чичо си Клавдий — съвсем различен от онзи тресящ се добряк от „Аз, Клавдий“, а най-коварният и безскрупулен представител на Юлиево-Клавдиевия клан. Отровен с блюдо от любимите му гъби и довършен от личния си лекар, Клавдий бил наследен от седемнадесетгодишния си племенник — прекрасно, блестящо момче, което не намерило покой, докато не убило собствената си майка.

(Обяснение за ужасяващото им поведение вероятно е фактът, че всички те с изключение на Цезар и Август, които имали любящи родители, са преживели толкова травмиращо детство, че всеки съвременен социален работник би се заклел изцяло да им се посвети.)

Първите пет години от четиринадесетгодишното управление на Нерон били особено плодотворни и преминали под наставничеството на Сенека — един от най-прочутите философи, чиято силна склонност към лихварство предизвикала кървавото въстание на Боадицея — кралица на ицените и главнокомандваща английските легиони, която отправила апел към императора. (Тази дама била горе-долу връстница на свети Павел и може би с посредничеството на Сенека те са чували един за друг.) Нерон, спечелил си историческа непопулярност заради опита си да изтреби една неприятна еврейска секта, която по онова време все още не била известна под името християни, бил най-очарователният от първите императори, най-големият мечтател и единственият естет. Разбира се, бил е жесток — като всеки римлянин, — но нашата собствена епоха, чиято визитна картичка е Аушвиц, едва ли има правото да го сочи осъдително с пръст заради това. Нерон се опитал да премахне гладиаторските игри, а идеята му да сложи край на войната, като се изправи пред вражеската армия и избухне в сълзи, би трябвало да се предложи на съвременните държавни глави от страна на Обединените нации.

И накрая ще кажа няколко думи за есетата, чиято цел е да очертаят фона, на който се проявяват всички тези образи. Включих (може би за да задоволя собствените си желания) едно за Рим и неговите евреи — сравнително по-многобройни, отколкото са днес, но игнорирани от римските историци и останали без кой знае какво внимание от страна на съвременните им колеги. Освен това не мога да кажа, че разбирам много добре религиозността на римляните, но имам чувството, че същото може да се каже и за самите тях. Сега виждам, че съм пропуснал да се спра върху haruspicium — практиката да се предсказва и да се посочва правилния начин на действие по вътрешностите на животно. Спомням си за един римски генерал, който бил предупреден от гадателя да не атакува, но не обърнал внимание на съвета и спечелил победа. Убеден съм, че единственият „изъм“, в който вярвали римляните, е този на „прагма“-та.

Днес Древен Рим не ни изглежда тъй древен или така далечен. По дух той много прилича на Манхатън от началото на 20 в. — многоезичен, много богат и много беден, а с политическите си машинации и скандали — на съвременния Вашингтон, столицата на днешната най-голяма световна сила.

Тази книга представя личната гледна точка на един аматьор и поради това неизбежно ще съдържа неточности, за които се извинявам предварително. Обикалял съм римските останки в Англия, Франция, Италия и Израел (веднъж с покойния генерал Ядин). Издадох книга за Афродизиас, но още не съм бил там; не съм видял много и от римското присъствие в Северна Африка, а вместо това се задоволих с прекрасния труд на Сюзън Рейвън. Докато обикалях Циркус Максимус в Рим, забелязах, че едната му страна е издълбана в скалата на Авентинския хълм, и ми се стори, че чувам глъчката на тълпата, която от рано сутрин се бори за свободните места за състезанията с колесници и не дава покой на Калигула, опитващ се да спи в двореца си, отсреща на Палатин.