Скандална история на Римските императори

СЕКСЪТ

Всемогъщият „paterfamilias“, налагащ целомъдрие на синовете си със страха от смъртно наказание при неподчинение; невъобразимо благоприличната матрона, като майката на Гракхите; изключително критичният Катон Стари, според когото съпругът имал правото да убие прелюбодееца, ако го открие в леглото на жена си — всички те са част от римската легенда от началото на нашата ера — времето на Август, — но образът им избледнял.

Саморазправата била заменена от съдилищата. Матроната Лукреция вероятно би се изчервила в присъствието на Брут, ако някой изрецитира епиграма на Марциал, но сигурно е имала свое копие в стаята си; за Катон пък казвали, че отива в театъра — този неприличен мюзикхол — само за да го видят как си тръгва.

Сексуалният темперамент на епохата бил буен, освободен и толерантен към доста лошото поведение, но не може да се нарече покварен или див, оргиен. Източниците за това мнение (поетите Хораций, Вергилий и Овидий, писателите Марциал, Петроний и Ювенал, историците Тацит, Светоний и Дион, а за наша изненада и Цицерон от неговите адвокатски речи и писма), използвани от съвременните учени, след които крета и недотам просветеният автор на настоящите страници, описват най-разнообразни примери на сексуална активност, но в тях не може да се открие нито едно споменаване на групов секс.

Съвременният сладострастник вероятно ще се озадачи и от факта, че римляните не проявявали интерес към женските гърди (което не може да се каже за момчешките), лесбийките и мастурбацията. Не съществува латинска дума за дилдо, а и непрекъснато самовъзстановяващото се количество роби със сигурност е направило мастурбацията ненужна.

В Рим имало нагласи и дори закони, забраняващи сексуалните ексцесии, но педерастията, проституцията, сводничеството и порнографията никога не са били смятани за престъпления. Няма регистрирани случаи на побой над съпруга, а изнасилването било повече обект на приказки и заплахи, отколкото на реално упражняване.

Роденият като свободен римлянин си съставял определен сексуален имидж на мачо, основаващ се на бога Приап1, който бил изобразяван да показва своя масивен, настанен върху огромни топки орган — оръжието си — толкова дръзко, колкото Юпитер парадира с мълниите си. Приап бил възпяван от поетите потентен говорещ фалос, който стоял в градината си (гробище за бедняци и чужденци) и заплашвал натрапниците със сърпа в едната си ръка и с далеч по-често използвания си могъщ пенис в другата. Изнасилвал жените по нормалния начин, момчетата — анално, докато мъжете били подложени на „irrumatio“.

В друго произведение, от което черпих сведения2, се изброяват 800 латински думи за полови органи и други отвърстия и вместилища, както и начините, по които биха могли да се използват — а за римския апетит нямало неизвестна или недостъпна дейност, освен може би риминг (анилингус). Римингът (който е основна тема на едно неофициално разпространявано стихотворение на покойния У. Х. Оден), за който също не мога да намеря латинска дума, бил нещо определено грубо. Не мога да повторя съвета на д-р Джонсън към младата дама да „пита майка си“, тъй като майка й също не е знаела. Отвореният (с ума, а не с устата си) хомосексуалист, знаещ японски, вероятно би могъл да е по-сведущ. В защита на тази наклонност човек може просто да цитира думите на Теренций (не на Хораций): Homo sum; humani nil a me alienum puto („Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“).

Според г-н Адамс в английския език няма еквивалент на латинското irrumare. Това означава да чукаш някого в устата — нещо съвсем различно от фелациото и кунилингуса. Между другото за римляните пенис е неприличната трибуквена дума (Цицерон например я е избягвал); далеч по-приемливо било да се използва mentula. Irrumatio е върховното унижение, но което би могъл да бъде подложен един римлянин, а обвинението, че някой си е доставил удоволствие по този начин, било най-страшната обида, използвана от римските автори. Думата била използвана от император Август в прочутата му неприлична епиграма срещу Антоний. Първият и последният стих на Катул в защитата му на еротичната поезия са изцяло приапски — Pedicabo ego vos et irrumabo („Ще ви чукам в устата.“)

Жените не били заплашвани от подобни злоупотреби. Към тях римляните били любвеобилни, нежни, щедри, убедителни, ревниви и властни, но рядко галантни и никога — кавалери. Християнската рицарска концепция за кавалерството би озадачила римляните (вж. например отношението на Юлий Цезар към блестящия гал Верцингеторикс). За тях идеалната жена имала „кожа бяла като восък, искрящи очи, сладък дъх, бляскава тъмна или кестенява коса (в никакъв случай руса или червена), благоуханно, чувствено гъвкаво тяло и обръснат клитор, блестящ като перла“. (За да бъде идеалът пълен, тя би трябвало да е на шестнадесет.) Всички тези характеристики са подбрани от римски поети. Освен това жената би трябвало да е приятно заоблена, работлива и послушна в къщата и в леглото, трезва (римските момичета пиели само вода), да не се набива на очи и да не прекалява с грима, с грациозна осанка и да може да танцува — но не препалено добре.

За разлика от съвременните им обиграни народи като евреите римляните винаги са били моногамни. Разводът обаче бил лесен и благодарение на процесите, свързани с брачни договори, зестри, наследство и попечителство, юристите били богати, щастливи и популярни. Римляните избирали невястата си според външния й вид, родството й (често тя била братовчедка), политическите й връзки — или заради трите неща заедно. Така че браковете, особено в политически силните фамилии, били уредени. Въпреки това, а може би именно поради това, те често били щастливи и здрави и не се обсъждали така често като онези, около които имало повод за клюки.

Римляните обичали клюките. Телефонът определено е нещо, което страшно би им допаднало. Цицерон, така различен от тежкия достоен оратор, какъвто ни се представя от поколения учители по латински, бил обсебен от аферите на бившата любовница на сина си. Когато римският брак се „разпадал“, за това се използвал израз в пасивно наклонение, сякаш някакъв злонамерен порив на вятъра подхванал брачния съд и го счупил на пода. Бившите партньори биха могли да се държат „цивилизовано“ един с друг. Поетесата Лукреция отбелязва, че бракът й продължил петнадесет години и все още си оставала с най-добри чувства към бившия си съпруг. Все едно четете думите на някой нюйоркчанин!

От съпруга не се очаквало да бъде верен и в римската литература няма да прочетете, че някой „изневерил на жена си“, нито пък ще намерите споменаване на „блудница“, откраднала мъжките чувства. В град, претъпкан с проститутки (а една отегчена съпруга би могла да се регистрира като такава при едилите) нямало нужда от такива безобразия. След брака от римлянина се очаквало да остави своето момче, но ако можел да си го позволи, нищо не му пречело да си вземе (традиционно красив) виночерпец. Не са записани коментарите на съпругите спрямо тази традиция.

Хораций съветва младия неженен мъж, притежаващ някоя и друга пара, да утоли страстта си с проститутка, а не с момиче от неговата класа, за да не обиди матроните. („Нуждае ли се жаждата от златна чаша?“) Той описва съдбата на принудените от липсата на средства да потърсят „безплатен“ секс, които били хващани в прелюбодейство от завърналия се неочаквано в дома си господар. „Един се хвърля с главата надолу от покрива… друг е бичуван до смърт… трети откупва с пари целостта на тялото си.“ Хораций самодоволно отбелязва, че не се бои, че „докато чукам, вратата ще се отвори, кучето ще се раз лае и ще се наложи да се спасявам бос и разпасан“. За него (както и за Вергилий) се говорело, че наклонностите му били в друга посока. (Част от римската история е една любопитна и успешна съдебна защита на мъж, открит в спалнята на омъжена жена — той просто търсел момчето роб, в когото бил влюбен.)

Римляните не били пъклени сексмашини, стремящи се единствено да задоволяват похотта си. За разлика от викторианските джентълмени от елита, те не третирали по-долната класа като бордей. Шестте пиеси на Теренций, който умрял през 159 г. пр. Хр., са били поставяни повече от 2000 години и все още се играят от момчетата (предполагам, вече и от момичетата) в училището на Уестминстър. В тях гъмжи от куртизанки, сводници, евнуси и слугини (особено ценени били етиопките заради фините им кости), от млади господа от Анита, потънали в дългове и влюбени в „музикантка“, от дръзките им слуги, същински предтечи на Фигаро, и от кисели татковци, чиито закани са винаги по-лоши от делата им. Разбира се, в последното действие всичко си идва на мястото. Свиренето било най-незначителното от уменията на момичетата. Те били съвсем млади, на идеалната шестнадесетгодишна възраст, и от младите им мъже се очаквало да платят за уроците им. Пиесите на Теренций са повърхностни, но изпълнени със страсти — между братя и приятели, на слуги към господари (под слуги разбирайте роби) и на състоятелни млади мъже към скромни музикантки — все от историите, завършващи с брак. Фактът, че римляните харесвали Теренций, показва със сигурност, че не биха одобрили цинизма на „Опасни връзки“ или морала на булевардния сексуален роман, залял Медисън Авеню и съставен според формулата на Харълд Робинс пари/власт/ секс/насилие/пари/власт… От нея римляните биха отделили секса. Въпреки че „частният“ (т.е. сексуалният) живот не е бил наистина лична работа, а се използвал от всеки, който реши да изкопае подробности, с които да унищожи противника си в съда3, да ги оповести с графити, пасквили, писма до приятели или високи забележки на някой купон, публичното му достояние никога не било причина за съсипване (или пък правене) на кариера.

Разкриването на неестественото сексуално поведение на някой римлянин в никакъв случай не се отразявало върху способността му да управлява, нито пък автоматично слагало край на политическата му кариера, както става със съвременен политик, хванат в обяздване и пляскане на момчета на повикване или посещаващ дами със страст към бичовете и кожените дрехи… Юлий Цезар, за когото се знаело, че на младини бил момче играчка на ориенталски принц, а после като неподбиращ „плешив жребец“, както го възпявали войниците му, в крайна сметка бил обожествен. Антоний като момче бил изложен за продан в женска тога (облекло на проститутка), а по-късно участвал в триумвират и би могъл да стане владетел на целия свят, ако не бе изгубил заедно с Клеопатра битката при Акциум.

Хомосексуалността на римлянина не се отразявала върху общественото или политическото му положение, стига да е разумен, да не позволява на страстите си да го обсебят и да не се държи оскърбително пред публика — с други думи, „да не плаши конете“. Макар древните гърци да са автори на максимата „нищо прекалено“, те били прочути с незачитането й. Диоген мастурбирал на публични места. Фрина, най-влиятелната хетера в Атина, обвинена в организиране на оргии по време на свещените Елевзински мистерии, била съблечена гола пред Народното събрание с думите „Щом вярвате, че доброто е прекрасно, трябва да приемете, че прекрасното е добро!“ Била оправдана. Звездата на Атина Алкивиад умрял от стрелите на собствените си съграждани, на които им писнало от безбройните му предателства. Всъщност прекаляването било характерна черта за Атинската империя, която издържала едва тридесет години. Умереността била присъща на Римската империя, просъществувала векове.

Освен това римлянинът хомосексуалист не трябвало да преследва върховната си сексуална цел — аналното сношаване — със свободно момче, за да не въздейства на характера му. Пасивната роля, подсилена с икономическото доминиране, страха и презрението, свързани с нея, била запазена за робите. Неизбежно отношенията между римлянина и освободените му роби ставали неловки, ако те са го обслужвали по подобен начин в миналото.

Повечето изтънчени и състоятелни римляни били бисексуални. От нашите петима императори това със сигурност не се отнася единствено за Клавдий. Индиферентност като неговата била нещо необичайно. Един по-късен император — прехваленият с благочестивостта си Марк Аврелий — бил сметнат за ненормален, защото не отвърнал на един комплимент за красотата на робите му.

Има повече поезия, писана за момчета, отколкото за момичета. (Няма обаче стихове за мъже любовници.) Вергилий, „върховният поет на империята и римския народ“, разказва в най-страстните си стихове във втората „Еклога“ тъжната история за Коридон и любовта му към Алексис — момче роб, създадено за секс като „Порше“ за скорост и струващо не по-малко. Според слуховете Вергилий също бил хомосексуалист, но това изобщо не намалило престилка му сред неговите съвременници, нито пък повлияло негативно на възторженото отношение на Август към произведенията му.

Чарът на момчетата, преминаващи през пубертета към мъжествеността, бил обект на голяма наслада и одобрение. За разлика от днес, когато ентусиастите трябва да шпионират — нещо опасно и често незаконно, — момчетата спокойно можели да се видят в обществените бани в Рим. Очите на мъжете с лекота се спирали върху „страхотната двойка топки“. Появата на особено добре пременен младеж или още повече момче — идеала на обожателя — можела да се посрещне с аплодисменти. Ухажването можело да се окаже доста скъпо и до нас са достигнали тъжни малки стихове за спадащи ерекции при мисълта за стойността на домогванията. Момчетата били (както и се очаквало да бъдат) капризни, разглезени, безразлични и вероломни. Прислужвайки на трапезата, те трябвало да играят ролята на Ганимед — двуполов, нежен и палав, а по-късно през нощта да приемат образа на Приап, „натъпкващ по-добре вечерята на господаря си.“4

Римляните не си позволявали да се отдават на сладникави хомосексуални сантименталности. Нямало романтика, както в тиванската „армия от любовници“. И по този въпрос както и по всеки друг, били практични. Момчетата били приятни, но пакостливи и в крайна сметка заменими като декоративните кученца на дамата от романа на Олдъс Хъксли. Не знаем докъде е стигала любовта между мъжете в Рим, можем само да предполагаме. По време на експлозивната си кариера диктаторът Сула имал афера с актьор (синоним на мъжка проститутка). Но със сигурност любовта между мъже не се е възприемала като перверзия, а като въпрос на избор.

„Възхвала на зрелите жени“ никога не би се радвал на успех в Древен Рим. В римската стая на сексуалните ужаси е запазена специална ниша за ненаситната зряла жена, достатъчно богата, за да си купува мъже, да използва евнуси или роби, които да задоволят „сърбящия й полов орган“. (Между другото неприличната английска дума „cunt“ си има съвсем почтен латински корен.) Като цяло жените били повече обект на страх, отколкото на боготворене. В шестата си „Сатира“ — най-язвителното, пропито с омраза към жените произведение в античния (всъщност и във всеки друг) свят — Ювенал описва поведението на една римлянка и така се опитва да обезкуражи желаещите да сключат брак. Ако мъжът иска целомъдрена жена, казва авторът, той трябва да е луд, защото жената ще се опита да пропилее парите му, да се възползва от приятелите и робите му, ще клюкарства с важни мъже, ако е образована, ще се държи надменно, ще си вземе за любовници актьори, музиканти и дори евнуси и ще се преструва на ревнива, за да скрие собствените си прелюбодеяния. Ако е от висшата класа, няма да иска да роди деца, а ако е богата, ще си слага прекалено много грим. (Както и днес, добрата козметика е струвала цяло състояние.) По-нататък Ювенал отбелязва, че добрите жени са отегчителни.

Нито една римска съпруга не се е държала по-лошо от Месалина. Тя употребявала най-безразсъдно любовниците си, а освен това била пристрастена към анонимния секс и се появявала в бордей като проститутка. Когато съпругът й, император Клавдий захърквал спокойно в леглото си, тя излизала тайно на улицата с червена или жълта перука на робиня, съпровождана единствено от прислужницата си. За ужас на телохранителите си — високопоставените и влиятелни римляни често жадували свобода и анонимност. С боядисани със златна боя зърна на гърдите си, тя заставала гола на вратата на стаята си в бордея и приемала всеки пожелал я мъж до ранните часове, когато тихомълком се промъквала обратно в двореца, пропита със страст и мръсотия. Невероятно порочна, Месалина била не по-малко глупава и след като била уловена в неуспешен опит за заговор против императора, включващ омъжването й за един от любовниците й, била най-накрая отстранена.

Разбира се, повечето римски съпруги не разполагали с роб, принуждаван насилствено да задоволява апетита им, докато се приготвяли за вечеря (или докато избирали плат за новите завеси), а и не всеки заможен съпруг прибягвал до услугите на момчета роби. В описанието на това разюздано и похотливо поведение ясно личи неодобрение. Древният свят би сметнал някои от практиките на нашето време, като например разпространяването на сексуални филми с убийства, за нечовешки. В същото време римляните не изпитвали абсолютно никакъв срам или чувство за вина от факта, че се наслаждават от прояви на жестокост. Може би просто не са разбирали, че изпитваното от тях удоволствие до голяма степен е именно сексуално.

РОБСТВОТО

Робството е старо като човечеството и е наистина един от най-ранните показатели за социална организация. Отсъствието му в модерния „Първи свят“ е сравнително скорошен феномен. Обявено за незаконно от един английски съдия през седемнадесети век и премахнато в Съединените щати и Русия през деветнадесети, то процъфтявало допреди стотина години в някои части на Латинска Америка, по-конкретно в Бразилия („Господарите и робите“ на Гилберто Фрейре, излязла през 1956 г., е една от най-забележителните творби по тази тема).

Робството съществува и до днес в Арабия, неотдавна имаше съобщения за провеждане на търгове; дори в Ийтън Скуеър в Лондон могат да се видят по улиците млади подсмърчащи филипинки, оплакващи се, че синовете на работодателите им са се опитвали да ги изнасилят.

Ние реагираме с ужас на разкритията за робство или полуробство (каквото например е детският труд в Далечния изток), но тази реакция е не по-стара от автомобила — да кажем, стотина години. За римляните от периода, който разглеждаме — от раждането на Юлий Цезар до смъртта на Нерон, последният от неговата династия, управлявала от 37 г. пр. Хр. до 68 г. — робството е било най-обикновена и неподлежаща на коментар част от живота. Отношението на човешките същества едно към друго, колкото и нечовешко да изглежда, винаги има своето обяснение. Нацистите поканили в Германия генетици от Калифорния, за да оправдаят концентрационните лагери. Робската институция имала редица дълбоко уважавани апологети: Аристотел, без да е подвластен на „никакъв гняв или приятелски чувства“, одобрявал ограничения, които били ефектно игнорирани. Великият хуманист Еврипид „не можел да разбере отмяната му“ — възглед, споделян и от елинистичния философ евреин Филон. Стоиците смятали робството за идваща отвън злина, срещу която не можело да се направи нищо. Политическият теоретик и екзистенциалист Хана Арендт обяснява в „Човешко положение“: „През античността робската институция… не е била средство за евтина работна ръка, нито пък инструмент за експлоатация с цел печалба, а по-скоро опит за изключване на труда от живота на човека.“

Казано с други думи, през античността някои важни за живота задачи са се смятали за толкова противни, че не било достойно и не бивало да се изпълняват от „истински“ човешки същества, а единствено от роби. Следователно робите не могат да се смятат за истински хора. Те били „питомни животни“, които според Еврипид се интересували единствено от това да напълнят стомасите си. Според римските закони, тъй като за робите било естествено да не казват истината, показанията им в съда се приемали за валидни единствено ако са изтръгнати с мъчения. Когато робът получавал свобода, той се съединявал отново с „природата“ си, т.е. превръщал се от вещ в човек.

Сенека — драматург, философ и наставник на Нерон — бил единственият, който не одобрявал робството и кръвопролитните гладиаторски игри, но пък самият той бил доста необичаен и изключително богат човек. Според християните от 5 в., съчинили, създали кореспонденцията между съвременниците св. Павел и Сенека, апостолът казва: „Всички сме роби пред Бога“. Едва по времето на Траян, почти петдесет години по-късно, институцията започнала да се възприема като „противоестествена“, а едва по времето на Антоний Пий и Клавдий Аврелий робът получил правото да се оплаче в случай на малтретиране, а господарят бил лишен от правото да го убие.

Римлянин от сенаторското съсловие можел да бъде военен, администратор или адвокат (безплатен), но не и да се занимава нормално с бизнес — макар че колкото и странно да изглежда, спекулациите се смятали за нещо нормално. По-бедният римлянин, плебеят, който имал за продан единствено гласа си, никога не би се съгласил да продаде своя труд. Така цялата физическа и умствена работа била изпълнявана от роби. Те били доктори, секретари, библиотекари и икономи. По време на Гражданската война и двамата противници използвали роби като войници, а император Август — като лична стража. Гладиаторите и актьорите почти без изключение трябвало да бъдат роби, което обяснява падението на императорите Калигула и Нерон — представянето им в такива роли, макар и да доставило удоволствие на простолюдието, предизвикало фаталното отвращение на римската върхушка. Първият бил убит от млади благородници, а вторият — обявен извън закона със сенатски декрет.

Роденият на този свят човек бил кърмен, повиван, учен, хранен, забавляван и на практика често обичан от най-различни роби от люлката до гроба му. Дългогодишните роби били освобождавани от господаря си на смъртното му легло (класическият пример е Сенека), а останалите преминавали към наследниците като част от имуществото. Робите в Рим били изцяло вътре в обществото, а често — ако мога да си позволя тази волност — и вътре в господарите си. Към края на нашия период малко фамилии в Рим са останали без примес с робска кръв, което може и да е намалило прословутата римска суровост, но пък за сметка на това е направило римляните по-толерантни. Богатите си купували красиви роби и от двата пола за удоволствие и престиж, така както похотливите дукеси от осемнадесети век си избирали изящни младежи за лакеи или коняри — за да се хвалят с тях пред обществото и за лично удоволствие. Когато говори за аскетичните нрави и безразличието към плътските удоволствия на осиновителя си Антоний Пий, Марк Аврелий (забележителна двойка императори пуритани) добавя, че не обръщал внимание на „красотата на робите си“.

Робът в полето или в мината живеел несравнимо по-зле; една римска матрона, която притежавала много земя (същинска госпожа Хелмсли на своето време), твърдяла, че й излиза по-евтино да кара робите си да работят до смърт и да ги сменя с нови, отколкото да ги храни добре. Ако робите са писали любовни поеми, те не са достигнали до нас. В римската литература има произведения, описващи любовта и страстта на господарите към робите си — най-прочуто от тях е втората „Еклога“ на Вергилий. Отчаяната любов на Коридон към Алексис е описана надълго и сърцераздирателно. Уви, разглезеното момче роб принадлежало на друг. Подобна красота на свободния пазар струвала 24 000 денария — сума, за която днес може да се купи „Порше“. Най-обикновен роб в началото на нашата ера струвал само 500 денария, а дневната му работа — половин денарий. Поетите обаче не се интересували от тях. Размерите на империята, мащабността и разнообразието на завладените от нея територии означавали, че робите, появяващи се анонимно на пазарите, можели да идват отвсякъде и да бъдат който и да било. Хораций, съвременникът на Вергилий, пише на свой приятел:

Лесно можем да разберем причината за появата на Lex Aelia Sentia, забраняващ освобождаването на роби под тридесетгодишна възраст от господари, ненавършили двадесет. Робът в Рим имал много начини да получи „статута“ на либертин, което му осигурявало свобода, но не и граждански права. Той трябвало да носи характерна конична шапчица на свободата, „съживена“ по времето на Френската революция. Можел да откупи свободата си от господаря със своя peculium (буквално „лична собственост“, обикновено събрана от бакшиши). Можел да спечели свободата си с държавна работа като пожарникар или уличен чистач. Най-често обаче освобождаването ставало от чувства или на смъртния одър на господаря. Цицерон, чийто освободен роб Тирон редактирал писмата му, твърдял, че били достатъчни само шест години, за да може един роб да получи свободата си, а след това, ако е умен и предприемчив, той може да стане милионер като Трималхион — осмивания от Петроний организатор на пищни празненства, за когото Фелини направи филм. Плиний споменава за един освободен роб, който забогатял толкова много, че завещал на наследниците си 4116 роби.

Представителите на римската интелигенция често били потомци на роби. Бащата на Хораций бил освободен роб, който станал събирач на данъци или може би помощник на търговец, но бил достатъчно състоятелен, за да осигури приличен живот на сина си. Философът стоик Епиктет като момче бил роб на Епафродит, един от придворните на Нерон.

Разбира се, дори в Рим животът на робите можел да бъде изпълнен с унижения и жестокост. Овидий пише за окованите във вериги грънчари. Един римски аристократ на име Ведий Полион хранел миногите си с роби, допуснали „тривиални простъпки“. Четиристотинте роби (достатъчно голям брой, за да има нужда от silentarii — роби, чиято задача била да накарат останалите да пазят тишина) от домакинството на префекта Педаний Секундус били изкарани от войници и отведени за екзекуция, съпровождани от разярената тълпа, след като един от тях убил господаря.

В ранния период концепцията за робството — за човек, помагащ на друг човек да оре земята — би могла да се опише като „невинна“, както се изразява историкът Момсен. Но с увеличаването на броя на робите се увеличил и страхът на римляните от тях. Например свързаните с робството закони от времето на Нерон били едновременно репресивни чрез страха и хуманни чрез елемента на справедливост. Законът, според който били екзекутирани робите на Педаний Секундус през 61 г., бил прокаран от Август, а любимият на учителите по класически езици Сенека, така прочут с милостта си, дори не си направил труда да присъства на мъчителните дебати в Сената, когато се решавало прилагането на закона в конкретния случай (професор Майкъл Грант предполага, че робът, убил господаря си, може би е бил влюбен в него!). Решението на Сената било наистина римско — законът е суров, но недвусмислен и трябвало да се изпълни.

Притокът на роби се осигурявал преди всичко от завоеванията. Най-напред това били мъже, жени и деца от победените италийски градове. След това Рим бил наводнен от цялото население на Сардиния и дори се появил израз „евтин като сардинец“. С разширяването на империята робите се доставяли от цял свят и, както отбелязва Гибън, притокът спрял едва когато римската система на завоевания престанала да действа. Международната едра търговия била съсредоточена в малкия цикладски остров Делос, където по времето на Август дневният оборот възлизал на 10 000 роби. Преди да бъдат забранени, основните анонимни доставчици за пазара в Делос били пиратите и крадците на хора. Самият Юлий Цезар бил отвлечен на младини и държан за откуп. Като военачалник в Галия той описва продаването (продажбата на роби била негова страст) на 53000 адуатуци (победено галско племе) за един ден. Може би се е нуждаел от парите, за да се разплати с Крас…

За робите нямало униформи, в случай че осъзнаят колко много са всъщност. Системата се основавала на сила и понякога била разчупвана от още по-голяма сила. Сицилия била първата сцена на ефективни робски бунтове. На онзи злощастен остров окованите във вериги роби, предимно гърци, били използвани от едрите земевладелци в именията, осигуряващи повече от половината зърно на римския пазар. През 104 г. пр. Хр. Марий, побърканият син на римски конник на име Тит, въоръжил 500 роби с оръжия, взети от гладиаторско училище, и не след дълго разполагал с армия от 4000 души. Въстанието било потушено и всички участници — екзекутирани. Второто Сицилийско въстание продължило по-дълго. Двамата предводители на робите — Салвий, италиански либертин и укротител на змии, и един грък на име Атений, събрали армия от 60 000 добре въоръжени роби и 5000 конници, но ентусиазмът и негодуванието не са в състояние да държат сплотена една армия. Едва при въстанието на Спартак през 73 г. пр. Хр. римляните били сериозно застрашени от „своята огромна робска популация“, която ги превъзхождала в съотношение три към едно.

Спартак и победилият го Крас са прекрасни персонажи за епични филми — единият е благороден, прощаващ, героичен, а другият — алчен, жесток и лишен от чар, типичното противно лице на римския капитализъм. Крас, който имал робска школа и въртял търговия с роби в огромни мащаби, трупал състояние, като купувал горящи къщи на смешна цена. Той финансирал Цезар и бил третият човек в триумвирата с Цезар и Помпей. След четиригодишни усилия Крас успял да победи Спартак и разпънал бунтовните роби на кръстове по Апиевия път.

Спартак останал в римския фолклор като страшилище, както Наполеон, и с него римляните плашели децата си. Волтер описва борбата му като „вероятно единствената справедлива война в историята“. Историята обаче се пише от победителите. Римската история се развивала на фона — кървав и мрачен, понякога озарен от чар и внимание — на безброй роби. Те били абсолютно необходими на господарите си и животът им невинаги е представлявал кошмар наяве. Робите били особено важни за икономиката на империята и без тях пътищата, мостовете, пристанищата, акведуктите, амфитеатрите (макар някои от тях да са издигнати с войнишки труд), триумфалните арки, пазарите и обществените бани нямало да бъдат построени и поддържани. Поддръжката е в основата на цивилизацията и без робството Рим едва ли е щял да бъде цивилизован.

РИМЛЯНИТЕ И ТЕХНИТЕ ЕВРЕИ

Римляните може и да не са обичали своите евреи, но никога не са ги атакували с онази всеотдайна омраза, характерна за християнските (и не само) владетели в Европа от Средните векове до първата половина на 20 в. Юдаизмът като един от многото култове, достъпен за търсещите свеж религиозен опит римляни, се ползвал с уважение, но самите евреи — не.

Религията им била объркваща и неразбираема, а навиците на онези, които я практикуват — противни и неприемливи. „Не почитат друго, освен облаците и небето… презират римските закони… имат си някакъв Мойсей… миришат на свещи и рибешки опашки… обрязват се…“ (погрешно се смятало, че обрязването увеличава сексуалната мощ) — оплаква се Ювенал. А през седмия ден, в събота, абсолютно отказвали да помръднат, което ги правело неподходящи за военна служба. „Постих по-сериозно и от евреин в събота“ — пише Август на Тиберий (разбирайки погрешно причината).

През нашия период, от Юлий Цезар до Нерон (и двамата ползващи се с почитта на евреите), привилегиите и правата им били потвърдени и зачитани из цялата империя и обикновено се съобразявали с тях при посегателства от страна на държавни служители или съперници. Годишният данък от една драхма, плащан от евреите от диаспората на Соломоновия храм, се превеждал цял и непокътнат дори когато Рим страдал от финансови кризи. Един центурион бил понижен в чин, защото си повдигнал туниката и се изпърдял на територията на Храма, показвайки с това презрението си към евреите. Римските знамена с орли или бикове трябвало да бъдат покривани, когато марширували из Йерусалим.

При неотдавнашните разкопки в Афродизиас5, недалеч от Смирна в Турция, бе открит надпис в една от ложите на амфитеатъра, който гласи — „запазено за верните еврейски поданици на Негово императорско величество“. Афродизиас, който бил голям колкото Помпей, бил разрушен от земетресения през седми век и изчезнал от историята. Подобно на всяко друго градче в империята, той имал своята квота (макар да не съществували ограничения, както се подразбира от думата) евреи и надписът върху кремавия мрамор, с който бил прочут районът, изброява седемдесет имена, повечето от които не звучат като еврейски — а това означава, че става дума за прозелити, — за които също нямало ограничение.

От четирите милиона евреи в римския свят (относително повече, отколкото в нашия) половината били напуснали (повечето доброволно и с радост) Юдея. Големият им брой би могъл да се дължи на това, че за разлика от повечето народи на античния свят те нямали обичая да убиват новородените си. Говорели езика на страната, в която се установявали — често гръцки, макар самите те да не се елинизирали. Можели да четат, но това не означава, че задължително разбирали (което никога не е било искано от тях) закона и молитвите на иврит. Били навсякъде, подобно на съвременните китайци в Европа — но не в контекста на китайски стоки и ресторанти.

В гръцката колония Марсилия имало хиляди евреи векове преди нашата ера. Възможно е евреите да са стигнали до Англия с финикийците и да са експлоатирали мините в Корнуол. Не се подчинявали на някаква централна религиозна власт (за разлика от също тъй вездесъщите католици от наше време) и единствената обща връзка помежду им било прочувственото им отношение към Йерусалим, реализирано в задължителния храмов данък от една драхма годишно6. Евреите били особено силни в Александрия, където враждували с гърците и прекъсвали игрите. Големи били колониите им и в Антиохия, Кападокия, Понт, Фригия и Памфилия — всъщност по всички места, посетени от Павел по време на митарствата му. Когато през 62 г. той пристигнал в Рим, ескортиран от преторианците, в града имало 40 000 евреи и четиринадесет синагоги. Първата партида от хиляди евреи пристигнали като военнопленници при триумфа на Помпей повече от сто години преди това — през 61 г. пр. Хр. Те били продадени в робство според привилегиите на победоносния генерал. Но както видяхме (в глава „Робството“), с малко интелект и старание робът можел да получи свободата си. След това евреите се заселили от лошата страна на Тибър (където днес е Трастевере) като касапи, хлебари, майстори на свещници и лампи — били всичко друго, но не и лихвари, каквито ги изкарвали християните в една по-късна епоха. Някои били с лоша слава (и от време на време били прогонвани) като гадатели. Един еврейски актьор (както вече видяхме, доста съмнителна професия), който посрещнал Йосиф в Рим, успял да се намъкне в кръга на Попея вероятно като майстор на някакъв вид „церемонии“ в двореца.

Павел наел апартамент недалеч от преторианските казарми и живял там две години на собствени разноски, „като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено“, както се казва в края на Деянията на апостолите. Той бил единственият евреин в квартала. Можем да се запитаме какво ли се е случило после. Онова, което знаем, са легенди. Възможно е Павел да е умрял преди пожара в Рим през 64 г., но е малко вероятно да е оцелял след гоненията на Нерон срещу християните (които все още не били наричани така), защото, макар и да не са го причинили (както не го е причинил и самият Нерон), пожарът дал на императора удобен предлог да ги обвини в подпалвачество. Попея, любовница на императора и в крайна сметка негова съпруга, не била прозелит7, но се отнасяла със симпатия към евреите и ги защитавала от обвиненията в палеж, които се стоварили с цялата жестокост върху християните — секта, неразличима за римляните от юдаизма.

Малцина римляни биха могли или биха дръзнали да кажат, че някои от най-добрите им приятели са евреи. Император Гай би могъл и би трябвало да го каже, защото Ирод Агрипа е бил единственият му приятел, но, бидейки Калигула, той не го е направил и всъщност замислил гротескова обида, която едва не довела Агрипа до разрив на сърцето (вж. Главата „Калигула“). Евреите в Римската империя, колкото и да преуспявали, рядко се изравнявали с властимащите за разлика от евреите в Южна Африка или в двора на Едуард VII.

Само един евреин, племенник на александрийския философ и историк Филон, загърбил вярата си и станал префект на Египет, а също така началник на полицията и земеделието и член на преторианската гвардия — един от най-високите постове в империята. Йосиф, който бил много по-неизвестен, преминал по време на Юдейската война от едната страна на другата и се хвалел с римските си познайници; но родът, който едва ли не се побратимил с Юлиево-Флавиевата династия, бил този на Ирод Велики, макар самият той изобщо да не бил евреин8.

Ирод дошъл от Идумея, или библейския Едом — в долния ляв край на съвременния Израел, във вътрешността на ивицата Газа. Същият Ирод от Новия завет, който изклал младенците — мазен, жесток и вонящ, подобно на Хенри VIII в края на своя живот, но с четири жени повече, — оставил след себе си впечатлението за ужас, какъвто трудно можел да се осмисли. Обездвижен от напредналата артериосклероза, параноичен и сякаш общуващ със семейството си единствено чрез мъчения и убийства, истинско чудо е, че е оцелял толкова дълго. На младини обаче, като прекрасен, атлетичен и добър арабин (малцина принцове от онова време биха си направили труда да платят откуп за по-младите си братя), Ирод успял да убеди римляните, и евреите, че е единственият човек, на когото може да се има доверие. Ползвал се с доверието и бил верен на Антоний, а след това, независимо че нямал пукнат грош, и на новия завоевател Октавиан (Август), който разширил владенията му и му имал пълно доверие. На тридесет и шест години благодарение на своя чар, дързост и политически гений (проявяващ се най-вече в подкупване на подкупвачите), той станал цар на Юдея, „приятел на Цезар, най-изтъкнатият не-римлянин в римския свят, прочут в цялата империя със своето богатство, великолепие и величие“9.

Средствата му не идвали от данъците и макар да бил най-големият платец в античността и втори по величина строител след император Адриан, никога не бил длъжник. По линия на майка си, чийто баща бил търговец от Петра (не живописното местенце с розово-червени стени, но все пак един от най-доходоносните търговски центрове в света), той контролирал трафика между Изтока и Средиземноморието, бил собственик на палмовите и балсамовите горички около Йерихон, управлявал от името на Август медните мини в Кипър и делял печалбата от тях с него, а и отпускал заеми на други местни владетели.

Макар да не бил евреин, Ирод изповядвал и разпространявал юдаизма (макар духовният елемент да му убягвал) със страст и в мащаби, засенчващи всеки еврейски цар от времето на Соломон. (Монархията по „съвременен, модерен образец“, както кисело отбелязва Гибън, е еврейско изобретение.) Той възстановил Храма в Йерусалим в оградено пространство с площ 14 хектара — повече от площта на Акропола — и го изпълнил с колосални постройки. Строителството на храма започнало през 19 г. пр. Хр. и завършило чак през 64 г. пр. Хр. Малкият Стар град на съвременния Йерусалим, приятен, макар и изтерзан, заобиколен от запазената непокътната стена на Саладин, е нищожно малък в сравнение с града на Ирод и не може да се похвали с нито една по-забележителна сграда. Градът на Ирод бил зашеметяващ. Както какво казва сър Чарлз Уилсън за Царския портик преди стотина години, цитиран от Стюарт Пероун: „Почти невъзможно е да си представи човек ефекта, предизвикван от сграда, по-дълга и по-висока от катедралата в Йорк, издигаща се върху солидни зидове и почти равна по височина на най-високите църковни кули — и към всичко това трябва да добавим белотата на току-що издялания от ръцете на майсторите камък.“

На територията на царството си Ирод създал „западни“ градове като Цезарея и крепостта Масада, където възнамерявал да се оттегли в случай на сериозни проблеми от страна на подчинените си. Превърнал се в синоним на международна щедрост като Карнеги, Рокфелер или Ротшилд, Ирод разпространил своите euergetai (добри дела) из цялата империя — покрил Антиохия с мрамор, финансирал разточителните Олимпийски игри и непрекъснато правел дарения за всевъзможни добри и лоши каузи.

Един от подчинените му, роден малко преди смъртта му, несъмнено е изпитал благоговение от постигнатото от Ирод в Йерусалим. Младият галилеец от Назарет (не особено популярно място по онова време) вероятно е гледал на градините и дворците му с негодувание, защото не е бил поканен в тях. Единственият богат приятел на Исус бил Лазар от намиращата се недалеч Бетания (Витания), за чието гостоприемство се отплатил с най-скъпия дар — живота. Обръщането на масите на сарафите пред Храма сигурно е било разглеждано от знатните в Йерусалим по същия начин, по който днес някой републикански сенатор ще гледа на обира на магазина за сувенири във Форт Нокс.

Особеното отношение между Рим и Йерусалим, между императорското семейство и Ирод, не успяло да се запази след смъртта му и през 6 г. Юдея била анексирана като провинция и включена в рамките на Сирия. По времето на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон владенията на Ирод Велики били раздробени и управлявани от не особено важни губернатори или прокуратори, някои от които са ни известни благодарение на споменаването им в Новия завет. Понтий Пилат бил корумпиран, зъл и лишен от всякакво чувство за такт; Феликс, който хвърлил Павел в затвора и когото апостолът така се погнусил да подкупи, не бил прав; Фест, който желаел да го освободи — бил прав; най-лошият от всички бил легатът на Сирия Цестий Гал, чието поведение на Пасха в Йерусалим през 66 г. станало повод за избухването на Юдейската война.

Юдейската война, която продължила шест години (доста дълъг срок, ако се вземат предвид относителните сили на противниците, особено като се знае, че евреите хвърлили много сили в междуособици), била болезнена и изтощителна за римляните и катастрофална за евреите. Ако може да се вярва на Йосиф10 и като се има предвид, че не разполагаме с достатъчно други сведения, тъй като обичайните източници Тацит, Светоний и Дион Касий са или кратки, или не казват нищо, или се отнасят с презрение, евреите сами станали причина за крайния резултат.

Йосиф работел върху своята „История на войната на юдеите против римляните“ в удобната си просторна къща в Рим и се радвал на добри доходи и на приятелството на император Веспасиан и сина му Тит. Ето защо обективността му е най-малкото под въпрос, но въпреки това самият разказ е вълнуващ и завладяващ и е популярно четиво вече почти две хиляди години. Творбата е била особено популярна през Викторианската епоха.

Деветнадесетгодишен, син на средно еврейско семейство със собственост в Йерусалим, Йосиф, който учил при садукеи и есеи, станал фарисей. По време на войната бил назначен за главнокомандващ в Галилея (един от шестте района, на които била разделена страната), но преминал на противниковата страна по време на обсадата на крепостта Йотапата, която трябвало да защитава — също като първия дук на Марлборо Джон Чърчил в навечерието на битката при Сиджуик, но след повече размисъл и с по-сериозно оправдание. В своята история Йосиф твърди, че римляните го уважавали и ценели много и смятали, че войната на практика ще приключи, ако премине на тяхна страна. Той се предал на „стария си приятел“, трибуна Никанор, след като се обърнал по следния начин към съратниците си: „Защо, другари мои, желаем така силно да сложим край на живота си? Защо да принуждаваме тялото и душата, тези най-добри приятели, да се разделят насилствено?“ Така Йосиф предпочел да излезе от провинциалната война и да влезе в римската история. При срещата си с Веспасиан той му предсказал, че ще облече пурпурната императорска мантия и ако може да му се вярва, станал член на „домашния кабинет“ на Веспасиан и го насочвал в „годината на четиримата императори“ към предопределената му съдба.

Междувременно войната продължила, независимо от предателството на Йосиф. Отначало тя била успешна за евреите, които се възползвали от безпорядъка и размириците в провинциите, които се надигнали срещу окупаторите по време на безчинствата на Нерон в края на управлението му. (Когато се вземел в ръце, Нерон бил способен да води доста ефективна политика.) В един съботен ден на септември 67 г. легатът Цестий, алчен и кръвожаден тип, бил изтласкан от Йерусалим, като изгубил 5300 пехотинци и 480 кавалеристи. Сред жертвите бил и командирът на Шести легион. Еврейските загуби били незначителни. Римляните не били смаяни от успеха на израилтянската армия, макар да останали изненадани от нейната дисциплинираност и единството й с държавата — макар евреите да се сражавали дръзко и често с фанатична храброст, по онова време те били силно разединени. След разгрома на римляните „мнозина видни юдеи избягаха от града като моряци от потъващ кораб“ (Йосиф). Тук трябва да разгледаме отделните фракции, които се мразели помежду си със същата сила, с която ненавиждали и римляните.

Садукеите били наследствени висши свещеници — не толкова религиозен, колкото благороднически режим, монополизирал най-желаните постове в църквата. Те били едри собственици и наемали биячи, които да събират наемите им. От дворците си на хълма Сион11, отличаващ се единствено с това, че е най-високата точка в града, където вали най-напред, те можели да стигат по покрит път до Храма. Садукеите не вярвали в живота след смъртта (може би защото не вярвали, че той ще бъде по-добър от земния) и се стремели на всяка цена да запазят положението си, поради което си сътрудничели с властимащите. Смятали, че ще бъдат вечни, но, както пита Авраам Леви, хахам на сефаридската конгрегация в Лондон, „къде са садукеите днес?“

Нека напомним, че те често били в конфликт (политически, социален и икономически) с фарисеите, които били по-учените, вярващи в буквата и духа на Закона. Тяхното отношение към хигиената например граничело едва ли не с мания. Саул (Савел), който бил виден фарисей, преди да се превърне в Павел, се шегувал, че ако можели, фарисеите щели да изтъркат и петната от луната. Самопровъзгласили се за настойници на обществото, те интерпретирали, прилагали и пазели Закона, особено от непреднамерените оскърбления срещу него от страна на окупаторите, и не били толкова ограничени, както се описват в Евангелията. Професор Хайям Макоби, най-толерантният и ставащ за четене съвременен специалист по юдаизма, твърди, че фарисеите и Синедрионът невинаги са били враждебни към Исус и към последователите му след неговата смърт и че всъщност в Евангелията могат да се открият избегнали цензурата приятелски споменавания и от двете страни. Професор Макоби твърди, че самият Исус е бил фарисей. (За съжаление на евреите той е най-известният от всички тях.)

Исус никъде не казва нещо, противоречащо на еврейския закон — той дошъл да го изпълни, а не да го разруши, както се казва в Матей 5:17. Д-р Авраам Леви ми обясни, че единствената доктринална разлика между Исус и юдаизма е християнското наблягане върху опрощаването. Юдеите не са длъжни да бъдат така сговорчиви и според Дизраели са народ, известен с това, че „никога не прощават обида, нито пък забравят услуга“; също като християните евреите вярват, че съботата е направена за човека, а не човекът за съботата, което означава, че при сериозни обстоятелства като болест или заплаха религиозните предписания отиват на заден план.

Разбира се, римляните изобщо не се интересували от това — в тяхната литература единственото споменаване на Исус е у Йосиф, при това то е доказан фалшификат. Идеята, че последователите на култа към Исус (терминът „християни“ възникнал много след смъртта му) са нещо отделно от останалите юдеи, не може да се регистрира до пожара в Рим; гоненията срещу тях не били систематични до края на века. Анатол Франс има един разказ, който много добре може да опише въздействието на новата религия върху римския начин на мислене от времето на Нерон. В желанието си да научи повече за същността на последователите на Исус, Външното министерство, така да се каже, изпраща млад мъж да разпита Понтий Пилат, който разпънал Исус, а сега живеел в имението си в Байя (Неапол). Пилат се радва на възможността да побъбри и избягва въпроса със серия спомени от типа на „Чудя се какво ли е станало с него?“ Накрая младият дипломат, излязъл вече извън себе си, иска направо от Пилат да разкаже за Исус от Назарет, основателят на новия подривен култ, който създава толкова грижи на властите. Пилат го поглежда объркан.

– …когото сте разпънали на кръст преди тридесет години — повтаря младият мъж.

– Не мога да си спомня — отвръща Понтий Пилат. Последователите на Исус, учениците на брат му Яков, или „йерусалимските християни“, както ги нарекли по-късно историците, може би са се сражавали срещу римляните в Юдейската война, но за тях не се споменава абсолютно нищо (може би от тактически съображения).

Друга секта, с която погрешно се сравняват ранните християни, са есеите. Макар в юдаизма да няма монашеска институция, монашеството и монашеските навици, дошли от индийските ашрами някъде около 1500 г. пр. Хр., са били възприети от някои еврейски колонии. Най-известната от тях благодарение на откритите през 1947 г. свитъци, е колонията от пещерите в Кумран, на северозападния край на Мъртво море. Знаем, че есейската общност е била унищожена от Веспасиан след превземането на Йерихон през 68 г. Йосиф ги описва по следния начин:

Като се изключи женомразството им, описанието на Йосиф спокойно би могло да се отнася за хасидите от Северен Лондон или от Бронкс, а като се изключи мълчанието и суровата им аскетичност — за някой от първите кибуци в Израел. Подобно на по-късните жители на кибуците есеите били прочути с бойните си качества — единствената им лична собственост била ножът.

По време на Юдейската война римляните се сблъскали и със зилотите и сикариите, наречени така заради камите, които криели в дрехите си. При обсадата на Йерусалим Тит открил, че тези две фракции враждували помежду си, а понякога се обединявали успешно против него. Както обяснява Йосиф, „онези, които са силно организирани и са обучавани да се бият по правила и да изпълняват заповеди, бързо губят дух при нестандартна и рискована тактика.“ Накрая, след като стотици хиляди евреи били изклани или измрели от глад във всяко кътче на богатото някога царство на Ирод, и след като паднала крепостта му Масада, в която римляните открили зърно, вино, зехтин и други запаси в идеално състояние, скрити от самия Ирод сто години преди това, съпротивата на евреите била сломена. Битката била неравна. Йосиф правилно предупреждавал сънародниците си, че съдбата на римляните е да владеят света. „Коя част от света се е спасила от римляните, освен ако студът или жегата не я правят ненужна?“ Бог бил на страната на Рим.

Тит, синът на Веспасиан, разрушил напълно града на Ирод и изпълнил пророчеството на Исус (записано след събитието), че в Йерусалим няма да остане камък върху камък. Била пощадена единствено кулата, която Ирод построил за любимата си съпруга Мариамне I, убита по погрешка от него. Може би Тит е искал да я остави за спомен, а може би му е харесвала. Така или иначе, кулата е все още на мястото си.

Подобно на всички победоносни римски военачалници Веспасиан и Тит се отнасяли разумно с разумните. Видяхме какво е било отношението им към Йосиф. Ненужните проблеми трябвало да се избягват. Римляните винаги били готови да се спазарят. Когато рави бен Закаи бил измъкнат тайно от Йерусалим в ковчег и обяснил на Веспасиан, че в плановете му не влиза мъченическа смърт, му било позволено да открие богословско училище в Сфад. Според Йосиф при завръщането си в Йерусалим Тит бил ужасен от разрухата, заповядана от самия него, но си припомнил, че евреите би трябвало да винят себе си. Онези от диаспората били принудени да плащат за глупостта на родината си — годишният им данък към Храма сега отивал в един храм на Юпитер в Рим, но други санкции срещу тях нямало.

Когато недотам добрите граждани на Антиохия се обърнали към Тит с молба да се възстановят привилегиите на местната еврейска колония, втора по богатство след александрийската, императорът отказал. Робин Лейн-Фок в „Езичници и християни“ (1988) отбелязва, че векове наред синагогата в Рим си останала по-съществена и представителна сграда от християнската „главна църква“. Но унищожаването на Храма в Йерусалим било удар, от който евреите така и не се възстановили. Той никога не бил построен отново; жертвоприношенията, описвани надлъж и нашир в Стария завет, не се изпълнявали; Синедрионът никога не заседавал отново12.

Тази глава започна с отбелязването, че римският свят винаги е бил отворен за новия религиозен опит. Юдаизмът сега бил опетнен от връзката си с неприятната дребна война; неговата алтернатива била готова да разпери криле.

Цял Рим се събрал да гледа триумфа на Веспасиан и Тит. (Сенатът им гласувал два отделни, но те решили да ги обединят.) Римският триумф бил наистина триумф на организацията и славата. Към 71 г., в края на нашия период, триумфът представлявал амалгама от представление с хореография, религиозно шествие, ужас, пиршество и разврат. Само римляни можели да присъстват на него. Той бил също така върховен инструмент на външната политика и демонстрирал на васалните владетели, съюзници и потенциални врагове силата и великодушието на Рим — както и на жестокостта му, тъй като триумфът приключвал с екзекутирането на основните врагове, които участвали в процесията.

Твърди се, че Марк, най-младият от евангелистите, е присъствал на триумфа по случай Юдейската война. Ако това наистина е така, той би трябвало да е видял съкровището на Храма (най-голямото на света) да шества по улиците на Рим — златните съдове и тръби, олтарът от масивно злато, петте свитъка на Петокнижието, златната менора с нейните седем разклонения (свитъците и свещникът били най-свещените предмети в Израел); в процесията бил и Симон Зил от, непобедимият герой от обсадата на Йерусалим, вървящ в окови към собствената си екзекуция. Вероятно Марк е решил, че една нова религия няма никакъв шанс, ако обижда по някакъв начин Рим.

РИМСКОТО ПРАВО

Римското право споявало Рим като римския цимент. Неговият гений бил в сложността и справедливостта му и именно той осигурил приемането му от милиони човешки същества в продължение на тринадесет столетия. То продължило да действа от времето на Ромул през 753 г. пр. Хр. до Юстиниан през 535 г., когато трите милиона съдебни решения най-сетне били обобщени в шестнадесет тома от шестнадесет специално натоварени със задачата лица. В света на юриспруденцията на римското право може да съперничи единствено английското и Първият свят и до днес се основава на едната или другата от двете системи.

Мощта на Рим растяла чрез завоеванията, последвани от договори и процес, при който местните богове и закони били включвани сред боговете и законите на империята. Когато градили своята империя чрез анексии и военни трофеи, британците не се отнасяли с такова уважение към „туземните“ права; например след кариера като тази в Африка Сесил Роудс би бил преследван за грабителство, ако беше римлянин13. Всъщност Цицерон, защитникът на републиката в последните й дни, си осигурил място в историята благодарение на именно такова обвинение срещу губернатора на Сицилия Верес.

Любимият на учителите по латински език Цицерон е най-красноречив в анализа си на римското право (чиито дванадесет таблички се учат наизуст в училище), в проповядването и практикуването на републиканските ценности достойнство (dignitas), честност (probitas), трудолюбие (industria), добродетелност (virtus), уважение (към авторитета, respectus) и благоразумие (prudentia) — все латински думи и римски концепции. Освен това бил невъобразимо досаден тип, написал най-лошия достигнал до нас хекзаметър:

което уместно било преведено като „Какво щастие е за Рим да води раждането си по консулството ми“, а склонността му към самохвалство и дългите му наставнически писма несъмнено са допринесли за включването му в списъка за прочистване след преврата, направил Октавиан (по-късно Август), Антоний и Лепид диктатори.

Установяването на този триумвират било извършено по типично римски начин от Сената с четиристотин центуриони и войници, които се грижели сенаторите да вземат правилното решение; завземането на властта в Рим винаги се обличало в законна форма и Сенатът, който накрая успял да се отърве от Нерон, си останал уважавана от тираните институция до идването на власт на „африканския“ император Септимий Север.

Отначало римското право се основавало на авторитета на paterfamilias, или главата на семейството, който до края на империята имал пълното право да продава децата си. Именно той настоявал за boni mores — преданост, целомъдрие и уважение към висшестоящите. Той имал правото и наказвал със смърт децата си за неподчинението им. Римляните винаги са били моногамни, макар че по-късно разводите не представлявали проблем. Странно е, но в римското общество не се откриват следи от първородно право, макар че римлянинът трябвало да осигури поколението си, иначе в отвъдния свят не го чакало нищо добро. Това е причината за честите осиновявания — висшата класа била далеч от желанието да създава деца (което накарало Август в рамките на кампанията му за възстановяване на „старите ценности“ да даде данъчни облекчения на гражданите, създали три или повече деца, нещо доста близко до почти безплатните билети за влакове и държавни помощи за големите семейства в съвременна Франция).

Истинският римски paterfamilias бил въплъщение на закона. Имало един закон за патрициите и никакъв за останалите. Между тези патриции — принадлежащи към отделните gens (род, като gens Julia на първите петима императори), които били 300, или една от тридесетте curiae, съставляващи трите племена на Древен Рим — отначало нямало нужда от сложни закони за общуване, тъй като думата на римлянин (към друг римлянин) била достатъчна.

Всеки от тях притежавал много земя в центъра на Рим — heredium, — държана от фамилиите поколения наред; и докато се разраствали заедно с Рим, те привличали clientela, или група зависими от тях хора — по-бедни граждани или освободени роби, които се ползвали с тяхната закрила в замяна на гласовете или участието им като клакьори в съда.

Освободените роби и „чужденците“, които скоро станали мнозинство в града, можели да предявяват иск в съда единствено чрез римски paterfamilias, така че било особено важно да принадлежиш към някоя clientela; това продължило чак до времето на Каракала (онзи с баните), който дал граждански права на всички свободни жители на империята. Римските законотворци имали огромен напредък в справянето с проблемите и това водело след себе си положителни резултати — увеличаване на населението и просперитет. Отначало един от магистратите, наричан претор, интерпретирал таблиците със закона в Рим; след завладяваното на Сицилия преторите станали четирима, а след Испания — шестима; диктаторът Сула ги направил осем, а Цезар — шестнадесет; преторите започнали основаващата се на прецеденти съдебна практика с решенията си, които бивали излагани върху бяла дъска (album) на Форума.

С течение на времето римското право се смекчило (по-скоро благодарение на влиянието на Сенека, отколкото на християнството), дори робите започнали да се ползват с някои права. Кредиторът вече не можел да отнеме сина на длъжника и да го окове във вериги. Заемите (често отпускани от патриций на дребен селянин) и начините на връщането им били причина за най-големите бунтове в ранната история на Рим. По онова време било не само законно, но и религиозно задължение за убийството на роднина да се отмъсти с убийство. Днес този закон се спазва единствено от мафията. Гражданинът обаче все още имал правото да убие крадец, ако се промъкнел нощем в дома му или ако е бил въоръжен денем.

Закони като тези, които били записани върху първоначалните дванадесет таблици, можели да бъдат научени наизуст от учениците, но по-късното законодателство, разглеждащо например връщането на ипотекирана собственост или обезщетението за вреда, извършена от роб на магарето на друг гражданин, прехвърлянето на попечителство и т.н., трябвало да се изучава наред с изкуството на риториката в специализирани училища в цялата империя. Цицерон се учил от Сцевола, който бил авгур (един от дванадесетте тълкуватели в римската религия) и бил без преувеличение експерт по гражданско право. По-късно продължил обучението си при Филон Академика, слушал лекциите по риторика на Аполоний Молон на остров Родос и накрая направил обиколка на Гърция, за да оправи дишането и мощта на гласа си. По-късните му успехи в политическите съдебни процеси му осигурили (типичен novus homo, без знатен произход) достатъчно подкрепа сред електората (конници, провинциални големци, будните млади мъже в града), за да стане консул. Така успешната адвокатска кариера, подобно на успешната военна кампания, била първата стъпка в cursus honorum, водеща до най-високите постове в римската държава.

Петимата императори в периода, който разглеждаме, без изключение уважавали по свой начин законите на Рим. Август, който още като Октавиан извършил чистка на 2000 конници и 300 сенатори през 43 г. пр. Хр., се преобразил в благия баща на отечеството, чиято мисия била да възстанови републиканските институции, така жестоко пострадали по време на гражданските войни — от които той излязъл като единствен победител. Той следвал републиканските практики и избирането му за консул тринадесет пъти ясно показва, че властта му произлизала от Сената и римския народ.

Римската титла imperator се давала на военачалник от войската му, докато по-високопоставените монарси от модерната история извеждат положението си от юдео-християнския ритуал да бъдат помазвани от свещеник, в началото — под ръководството на Всемогъщия. Римските императори никога не са имали претенции за божествено право върху властта и трябвало да дочакат смъртта си, за да бъдат обожествени след това. Те вярвали в максимата vox populi — vox dei, или че волята на народа изразявала божията воля (а не обратното, както твърдят революционерите); те били убедени, че народът, т.е. законодателите, трябвало да одобри и най-нечуваните им действия.

Това обяснява защо приемниците на Август тероризирали Сената толкова дълго време. След като не успял да устрои смъртоносен инцидент, Нерон убил майка си, но узаконил деянието си, като изфабрикувал заговор, зад който уж стояла тя. Както ще видим, той дори успял да превърне събитието в триумф. Да вземем и Калигула, винаги сочен като най-голямото чудовище на античния свят; безотговорен, своенравен и жесток, той би одобрил присъдата на последния си (американски) биограф, че властта развращава, а абсолютната власт е още по-завладяваща. Всъщност издигането на коня за консул не се състояло, а така или иначе цялата история била шега. Тридесет и деветте му известни жертви били подбрани много внимателно и били по-малко от жертвите на император Клавдий (когото било трудно да измъкнеш от съдебната зала).

Калигула презирал римския народ, поради което му бил завещан от предшественика му Тиберий — също така презрителен, но далеч по-малко развеселяващ и весел; той обаче уважавал законите на народа. Според съвременните стандарти (след Юлския заговор Хитлер екзекутирал 10 000 души) римските императори били ограничени в отношението им към заговорниците, не разполагали с тайна полиция и много рядко правели процесите публично достояние. Всъщност Калигула използвал принципа на „отвореното правителство“ — когато прокарал Lex Maiestatis (закона за обида на величието, на свещената му и неприкосновена личност), той го изложил на бронзова табела. Публикувал сметките си, премахнал цензурата и дори публикувал имената на клиентите на бардака му на Палатинския хълм. (Една от многото му ужасни шеги.)

Римската империя не би могла да просъществува толкова дълго, ако поданиците й не вярвали в ефективността и справедливостта на римския закон. Един от най-прочутите й граждани, Саул от Таре, знаел много точно какво прави, когато апелирал към цезаря.

РИМСКАТА АРМИЯ

Полковник Дьо Гол в книгата си „Пътят на меча“, публикувана през 1932 г., (подобно на Хитлер и Франко той се придържал твърдо към принципите си) възхвалява армията като въплъщение на волята на нацията. Ето какво пише той: „Франция е била създадена с меч. Дедите ни са влезли в историята с меча на Брен. Кралската лилия, символизираща единството на нацията, е не друго, а копие с две пики отстрани.“ Дьо Гол и неговият почитател (но не и приятел) Чърчил били последните държавници, вярващи в кръвта. И двамата преживели най-противната част от Първата световна война — Чърчил със своя батальон (въпреки че искал да командва бригада), а Дьо Гол бил във Вердюн, където метежът бил потушен от друг бъдещ държавен глава — Петен. Макар и да ги смутил, този опит не ги обезкуражил. Римската армия (а още по-малко японската) не би толерирала окопната война. Римският войник уважавал живота си и не би се подчинил на командир, който не споделя виждането му. И двамата биха гледали на киселото подчинение на британския войник и сантименталната саможертва на френския като непрофесионални.

Като слага знак за равенство между нация и армия. Дьо Гол мисли като римлянин; и наистина, за тях армията е била религията на Рим, а Рим — религията на армията. При това с основателна причина, тъй като уязвимият град Рим наложил хегемонията си над Италия със силата на оръжието (и с малко коварство) в ръцете на гражданите доброволци, подпомагани от конниците, яздещи без стремена малки коне, плащани от държавата. Републиката завоювала по-голямата част от света с професионална армия, състояща се предимно от тежковъоръжени пехотинци, а империята се поддържала, консолидирала, наблюдавала и само малко увеличавала териториалните придобивки, простиращи се от Мавритания (Мароко) до Армения и от Тива в Долен Египет до Лугувалиум (Карлайл). Завоюването на Британия по времето на император Клавдий било скъпо начинание, което не би било одобрено от Август. По негово време римският свят бил заселен от около 45 милиона души, контролирани и държани в мир от армия, възлизаща заедно с помощните войски на около 400 000 души (при това с оръжия, далеч не така сложни като тези на петстотинте хиляди американци в Залива). Когато не се сражавал (а това било през повечето време), римският войник строил. Тази военна активност в мирно време е засвидетелствана най-добре в Северна Африка, където в течение на повече от век бил разположен Трети легион на Август, първоначално едва от сто души, и където, както отбелязва сър Мортимър Уилър, най-забележителното било това, че не се случвало нищо забележително.

Когато Дьо Гол писал за цивилизаторската мисия на римската армия във Франция, той не е имал предвид първоначалното, понякога достигащо мащабите на геноцид, завладяване на Галия от Юлий Цезар, натрупал голяма част от парите и репутацията си там (въпреки отвратителното му отношение към блестящия млад Верцингеторикс). Несъмнено Дьо Гол си е мислил за римските пътища, акведуктите (като Pont du Gard), храмовете (като Maison Carree в Ним, може би най-съвършената постройка в западния свят, издигната в началото на нашата ера в чест на двамата внуци и наследници на Август) и почти непокътнатия амфитеатър в същия град, където гледах състезанията за купата „Дейвис“ през 1991 г. Всичко това било дело на инженери, архитекти и топографи, служещи към римската армия, използващи римски цимент и каменни блокове, изсечени и наредени от римски войници. Дьо Гол си е мислил и за онази система на закон и ред, вдъхновена и наложена в Галия от римляните — толкова справедлива, че напълно оправдавала техния режим, на когото рядко се налагало да прибягва до санкции с помощта на армията. Макар да била изградена със сила, империята се крепяла от консенсуса. През нашия период — от възкачването на Октавиан до смъртта на Нерон — и през следващите векове на римската армия никога не й се случвало да се изправя срещу равностоен противник.

„Картаген трябва да бъде разрушен“, повтарял навъсеният стар Катон. Така и станало. Последвали три граждански войни, през които римски войници се сражавали помежду си. Цезар и зет му Помпей се включили в борбата и военните действия достигнали кулминацията си с победата на Октавиан, праплеменника на Цезар, в морската битка при Акциум срещу Антоний и Клеопатра. След като Октавиан променил името си на Август, започнал Pax Romana, гарантиран от римския войник, който полагал клетва пред него като пред Imperator (главнокомандващ) и я подновявал на всеки първи ден от новата година. От този момент нататък никой друг нямал право да бъде наричан император и никой друг не можел да определя триумфи. Преди това за императори били провъзгласявани популярните военачалници, а триумфите се гласували от Сената. Август се погрижил занапред да няма дръзки генерали, които да се осмелят да прекосят Рубикон и да заплашват Рим. Римската армия станала отбранителна, разположена в отделните региони, и прекалено статична, за да послужи за основа на военен преврат.

Тази потенциална роля била поета от Преторианската гвардия в Рим, създадена от Август за охрана на принцепса14, но превърнала се с времето в сериозна сила. Дори и да не посочвала императора, одобрението на гвардията (обикновено осигурявано с „дарения“) било conditio sine qua non за заемането на поста, било то законно или не, от новите кандидати (всеки от които вдигал мизата). Разположени в центъра на властта като Почетната стража в Лондон, гвардейците не били длъжни да носят униформа, когато не са на служба, и за разлика (всъщност, кой знае?) от Стражата, образували отдела за мръсни дела в империята. Когато всички останали трикове се провалили, Нерон изпратил един от гвардейците да убие майка му. Самият той също бил убит от преториански центурион, а двамата трибуни Херея и Самин, нанесли първия и втория удар на предшественика му Калигула, също били преторианци. Разбира се, накрая Преторианската гвардия в една любима холивудска сцена продавала империята на търг. Странно, но цената й не била особено висока — на Дидий Юлиан му струвала 6250 денарии, или приблизително колкото пет годишни императорски заплати според тарифата, по която било плащано на Клавдий век и половина преди това. Преторианците сигурно така и не получили парите си, тъй като блестящият Север, един от най-добрите късни императори, настъпил към Рим и реформирал гвардията.

Преторианската гвардия била първата част от триделната римска военна система, включваща флотилиите на Milsenum и Равена и доброволната противопожарна бригада vigiles; шестгодишната служба в нея осигурявала римско гражданство. Римляните не си падали особено по корабите, които им се стрували примитивни в сравнение с богато обзаведените, облицовани с мрамор и отоплявани с централно отопление къщи. Тяхното море — Средиземноморието — гъмжало от пирати, докато не били разчистени от Помпей. Командването на корабите било поверено на старшия офицер на борда, което довело до немислимата (за британския ум) ситуация, когато св. Павел по време на изпълненото с динамика (и безплатно) морско пътешествие можел и поел властта. Рим така и не създал своя адмирал Нелсън.

Втората част от римската военна система се състояла от легионите с по 5500 души всеки; за 300 години броят им варирал съвсем слабо — между двадесет и пет и тридесет в цялата империя. Бойното разположение през 23 г. според Тацит изглеждало по следния начин: Райнланд — 8; Испания — 3; Африка — 2 (в това число III Августов легион); Египет — 2 (единият от които — XXII Дейотариански — бил разбит през 132 г. от еврейските партизани под командването на Симон Бар-Кочба. Това накарало Адриан, който бил обсебен от идеята да обожестви своя удавен любовник Антоний, да реши веднъж завинаги проблема с евреите, имащи свой собствен и особено ревнив бог); Сирия — 4; Панония — 2 (Долна и Горна, обширна територия южно от Дунав и северно от Далмация); Мизия — 2 (България и източната част на бивша Югославия); Далмация — 2. От този списък липсват легионите XVII, XVIII и XIX, изгубени от Вар през 9 г. в горите на Германия. Техните номера никога не били използвани отново. Към всичко тях трябва да се добавят трите, а понякога и четирите легиона, необходими за умиротворяване на Британия — наред с Германия, Партия и Юдея (обособена от Адриан като Палестина), островът бил един от източниците на неприятности за римляните.

В известен смисъл римската армия била победена единствено от собствения й успех, тъй като Pax Romana просъществувал толкова дълго и довел до такъв просперитет, че военната кариера престанала да бъде привлекателна, и когато яките доброволни пехотинци били заменени от апатични наборници, тя била пометена от ордите конни варвари. (При възможност хората винаги са предпочитали да живеят като калайджии, шивачи, богаташи, дори бедняци и просяци — ролята на повечето евреи в империята, — отколкото като войници или моряци.)

През ранните години на Рим войникът бил младеж на възраст между осемнадесет и двадесет години, висок над 1,65 м, да не е роб или освободен роб, без криминално минало, който постъпвал на служба за двадесет и пет години, след което можел да се уволни със съпруга, провинциално имение и римско гражданство. От момента, в който вземал своя viaticum (еквивалент на кралския шилинг, но с много по-висока стойност) и полагал клетвата, армията ставала негов живот. Освен ако не бил прекалено тъп, не разполагал с препоръчително писмо или не се подмазвал на центуриона си (навремето гърците подкупвали офицерите си с ябълки), имал шанс да се измъкне от изнурителната работа по строежи и каменоломни и да упражнява онова, което по мое време в армията се наричаше „занаят“, или — стига да има основно образование — да стигне до „щаба“ и да стане librarius, или писар. В римската армия „занаятчията“ можел да бъде копач, ковач, стъклар, варджия, дърводелец или водопроводчик, а писарят би могъл да отговаря за оставените на депозит пари на войниците (през 89 г. в Майнц сумата била толкова голяма, че с нея един от легионите едва ли не финансирал собственото си въстание) или да работи в отделите на архитектите или земемерите. Ето едно писмо от Юлий Аполинар до баща му, писано в Египет през 107 г. на родния му гръцки (официалният език в армията бил латинският):

Не всички наборници в римската армия успявали да се настанят на такова удобно местенце като този изкусен гръцки кръшкач. Основното обучение било особено тежко и включвало преходи по 40 км с пълно снаряжение, физическа подготовка със скокове на дължина и височина, тренировка с оръжие с дървени щитове и тояги, два пъти по-тежки от истинските (с инструктори гладиатори) и прескачане на дървени коне, при това с пълно снаряжение. Римският войник мъкнел ужасно много неща със себе си, както отбелязва Йосиф: „… тежко копие, кръгъл щит, трион и кошница, брадва, кожен ремък, сърп, верига и храна за три дни“.

Неговите врагове — келти, германци, перси — се хвърляли с повече жар в битката и той изобщо не можел да се сравнява по живописност с Будика (Боадицея), пламенната дъщеря на владетеля на ицените (Съфолк) в нейната изумителна колесница, но „непоколебимото упорство, твърдостта и обучението правели римския войник обикновено непобедим“. Той бил прочут с дисциплината и издръжливостта си, но същевременно имал свое мнение и никога не би се проявил, ако не уважава генерала си. Вземете за пример непрестанните успехи на Юлий Цезар дори когато се изправял пред далеч по-многоброен противник, и катастрофата, сполетяла застарелия вече банкер Крас. Юлий Цезар увещавал, придумвал, насилвал и подкупвал войниците си и те отвръщали на магията му, като го следвали навсякъде, където ги повеждал — а това никога не било скучно и често носело облаги. Пеели мръсни песни за него и макар да негодували срещу наказанията, които им налагал, никога не се бунтували. Крас бил нещо повече от обикновен богаташ — как иначе би могъл да стане триумвир с Цезар и Помпей? Той потушил въстанието на романтичния Спартак, когато всички останали започнали да изпускат нервите си; натрупал състояние от търговия с роби; а начинът, по който се сдобивал с недвижима собственост (като купувал имотите на засегнатите от проскрипциите на Сула или чакал имотът да се запали), не го наредил сред най-благовидните хора в историята. Планът му за завладяване на Партия се превърнал в класика за обречено невоинско поведение. Крас бил прекалено стар, Партия се намирала прекалено далеч, той бил нетърпелив и разчитал на принудителния набор, за да събере войската си. Отплавал в бурно време от Бриндизи, губейки кораби и хора по пътя си. Накрая игнорирал общественото мнение (това на собствената му топяща се армия) и се карал с командирите си пред очите на всички.

Тази трагична експедиция завършила с фарс, когато в подигравателния триумф победоносните Селевкиди изнесли на парада някаква порнография, намерена в багажа на един от офицерите му. Главата на самия Крас била пратена на царя на Партия Ород.

Този епизод показва римската страст към печелене на слава с оръжие — сякаш Чарлз Клор, недоволен от милионите си, да реши да организира експедиция срещу Хо Ши Мин. Но при всичките си пари и могъщество Крас не би събирал средства за подобна разходка, ако не съществувала волята и дисциплината на римската армия. Тази воля била част от вярата на римляните, че светът чака да бъде покорен от тях и че другите народи, дори гърците, са по-нисши от тях. Дисциплината била дело на центурионите. Военните трибуни — често млади мъже, правещи първата задължителна стъпка в политическата кариера — и генералите, назначени от Сената за определен срок и с конкретна задача, можели да идват и да си отиват (което и ставало), но центурионите били твърдото и постоянно ядро на римската армия.

Реорганизирана от Марий, човек от народа и един от най-успешните и популярни генерали на републиката, армията превърнала римския гражданин в доброволен професионален войник, по-образован и грамотен от когато и да било. Марий въвел кохортата от 600 души, като десет кохорти образували един легион. Той организирал системата на заплащане и привилегиите, станали стандартни за цялата империя и просъществували цели векове. Той дал на легионите техните орли, а на войниците — надбавките за пералня и погребение с нещо отгоре за храна.

Определил също и оборудването им, така че те станали известни като „мулетата на Марий“. Цялото „Божие всеоръжие“, ако използваме израза на св. Павел, освен колана на истината, „бронята на правдата“, „щита на вярата“, „шлема на спасението“ и „духовния меч“, включвало също така пика и кама. Всичко това тежало около двадесет килограма — колкото е стандартното позволено тегло на багажа на пътник на самолет. Римските войници се хранели на групи от по шест или десет (източниците се разминават) и живеели от жито (от което приготвяли каша или хляб), сол и известно количество долнокачествено вино. Към диетата си можели да добавят и малко зеленчуци, но много рядко месо, освен от време на време бекон. Да не забравяме, че първообразът на св. Георги бил касапин от Кападокия, към когото християните били напълно безразлични, докато не бил линчуван от римските войници заради разваленото месо, което им пробутвал. „Той успял да направи и без това неприятната професия отвратителна“ — отбелязва Гибън в една от най-добрите си бележки под линия. Първата стъпка на войника по стълбицата на издигането била да стане първенец в групата си или ординарец; после можел да стане заместник на центуриона, а след това — центурион. Единственият му път към офицерския чин минавал през центуриатните длъжности до първата кохорта. Тогава можел да стане конник и да се уволни като началник. Центурионите буквално определяли трафика в империята; за развитието на бизнеса в родния град на Антоний Битинион (дн. Боли в Северозападна Турция, погребан под магистралата за Анкара) може да се съди по факта, че му били необходими двама центуриони, които да контролират движението. Уволнилите се центуриони били много търсени за представителни позиции (днес членовете на Кралския корпус на портиерите обикновено са пенсионирани старши сержанти) или да се грижат за охраната на големи домакинства. Римската армия обучавала някои войници като questionarii (палачи) — все някой трябвало да се занимава и с това.

Центурион в пълно снаряжение, с шлем с грива, с наколенници, с люспеста броня, върху която дрънчели медалите от кампании в целия известен свят и държащ в дясната си ръка лозова пръчка с гаден камшик накрая, бил за повечето хора видимият и както знаем от Новия завет, най-близкият до тях символ на римската власт. Офицерът и благородникът никога не минавали през чина центурион; всъщност разликата между него и останалите чинове се повтаря във всички модерни армии с изключение на израелската, която прилича по-скоро на армиите на по-ранните гръцки полиси. По времето на републиката комициите (събранията на плебеите) избирали всяка година двадесет и четирима млади мъже, които трябвало да служат в легионите на консулите (също изборни длъжности), така че връзката между армията и политиката да остане силна, прекалено силна, решил Август и добавил към всеки легион по 120 коня, които трябвало да бъдат яздени от младите благородници (не особено ефективно, тъй като конете нямали седла и стремена) и по шестима трибуни, изпълняващи по-скоро ролята на адютанти, отколкото на командири. Младият офицер с добри връзки (само изключителни мъже като Марий можели да стигнат докъдето пожелаят) попадал под опеката на генерала (може би старо гадже на леля му) и получавал назначение като командващ помощните войски. Те били третият стълб на римската военна система (първите два са Преторианската гвардия и легионите) и били еднакви по численост като легионите, но не така престижни.

Бихме могли да наречем помощните войски „колониални“. Те се набирали в провинциите, били изпращани другаде, заплащането им било по-ниско, службата — по-продължителна, но в крайна сметка завършвала с римско гражданство и право на глас за самите тях и за семействата им — доста по-щедро възнаграждение от отпуснатото на гурките, воювали за англичаните в двете световни войни. (През 1991 г., когато много английски и шотландски полкове бяха разпуснати, имаше предложение Външното министерство да компенсира свирепите малки приятели, които трябвало да бъдат спирани да не показват на британските си офицери гениталиите на враговете си из окопите при Сома.) Както знаем, римският войник бил основно тежък пехотинец и функциите на кавалерия, стрелци и прашкари се поемали от помощните войски. Всичко това било част от „изкусната система“ на „изкусния основател“ — фрази, използвани от Гибън три пъти при описанието на военната реформа на Август. Императорът си давал сметка, че връзката с родното място може да бъде опасна, и затова се погрижил галите да служат в Испания и Македония, а испанците — в Британия и Юдея. Самата Галия била толкова романизирана, че не било необходимо в нея да се държат легиони.

Придвижването в рамките на империята било едно от най-големите постижения на епохата. Римските пътища били толкова добри, че Харълд можел да стигне от Йоркшир до Хастингс за три дни. От друга страна, британските пътища били в такова окаяно състояние, че Джордж III, веднъж свален от власт, никога не стигал по-далеч от Йорк през цялото си дълго управление.

Далечните разстояния не били проблем за римската армия, така че кохортите (никога не били наричани легиони) помощни войски, често въоръжени със собствените си племенни оръжия и понякога използващи специалните си умения, като прашкарите от Балеарските острови, конниците от Нумидия (Алжир) и стрелците от Крит, можели да се предвижват доста бързо из римския свят. Те винаги били командвани от римски трибуни или префекти, трябвало да разбират издаваните на латински заповеди и можели в крайна сметка да извлекат полза от привилегиите на римския легионер. Англичаните от 18 и 19 в., пропити с римска история при Етън и Уинчестър, са копирали „изкусната“ система на Август. При организирането на шотландските полкове Уилям Пит следвал римския пример.

Дисциплината на римската армия е легендарна и се ползвала с огромна слава и одобрението на историците от деветнадесети век, повтарящи като ехо римските си предшественици Ливий и Полибий. Най-прочутото и омразно наказание било децимацията, при която един на всеки десет войници от провинилата се кохорта бивал убиван с тояги или камъни от войници от друга кохорта. В действителност това се случвало много рядко и на практика наказанието не се прилагало в империята, макар Октавиан да го използвал по време на войната в Далмация през 34 г. пр. Хр. (Както ще видим по-нататък, той далеч не бил приятен човек.) Разбира се, Калигула се опитал да наложи децимация, но заповедите му били игнорирани. Бичуването било по-обичайното наказание, а когато виновниците били многобройни, заменяли житото с ечемик; последното наред с намаления дял от плячката, било любимото наказание на Юлий Цезар. Един съвременен немски историк смята, че „метежите и неподчинението били изненадващо силно разпространени в римската армия… Римският легионер си приписвал независимост на мисълта и действията, далеч надхвърлящи онова, което обикновено се приписва на римския войник.“16

Ето един пример на метеж17, който си заслужава да се разкаже. Император Клавдий, който далеч не е бил така глупав, колкото се мъчи да го изкара Гибън, нито пък благ като образа на Чарлз Лотън, решил да нахлуе в Британия. Юлий Цезар посочил пътя през 55 и 54 г. пр. Хр., но не знаел за оловните мини, които наред с пшеницата и робите биха могли да „оправдаят операцията“, както се казва днес. Освен това предшественикът му Калигула станал за смях, като оповестил гръмко, че ще нападне острова (флотът така и не отплавал). За да възстанови имперската слава, да даде урок на варварите, да осигури работа на някои бездействащи легиони и да си осигури триумф, Клавдий събрал войска от 40 000 души, съставена от легионите от Рейн и един от Панония (най-общо там, където е днешна Австрия). Дион обаче разказва, че армията му категорично отказала да предприеме плаване в океана „извън света“. Щом научил за бунта, Клавдий изпратил най-високопоставения си либертин Нарцис, който бил началник на новоучредения секретариат (нещо като военен съвет) да реши проблема. Войниците изобщо не се впечатлили. Били свикнали в навечерието на важна кампания да бъдат окуражавани от самия император; обръщението на бивш роб, несъмнено недоволствали центурионите, било прекалено много — или прекалено малко. Войниците му се разкрещели да си затваря устата с изрази, запазени за Сатурналиите, когато робите се преобличали като господари, а господарите — като роби, както римските войници в Йерусалим коронясали Исус за цар на евреите с корона от тръни. Въпреки това Нарцис явно ги надприказвал, тъй като бунтът утихнал и легионите се качили на корабите.

Решителната битка продължила два дни — нещо необичайно за древния свят — при Медуей (за чието съществуване римският военачалник дори не подозирал). Първият ден минал зле за римляните. След това обаче нещата се обърнали, особено когато се появил императорът с контингент от Преторианската гвардия и отряд слонове. В надписа върху триумфалната арка в чест на победата се казва, че Клавдий не претърпял загуби; при Колчестър победил единадесет местни владетели. Тъй като не успял да намери нито едно градче, което да е достатъчно представително, за да стане столица на тази нова и мирна провинция, императорът основал Веруламиум (Сейнт Олбънс). Три седмици по-късно, след като оставил объркани инструкции за администрацията на Британия, той се върнал в Рим и добавил към имената си и прозвището „Британик“. Разбира се, получил и така мечтания си триумф.

Римският триумф бил ужасно нещо. Той бил върховното празненство за легионерите, които марширували през Рим с пръчки вместо мечове и след това се тъпчели до пръсване със стриди от Байя (Неапол), сладководни змиорки, скопени петли, патици, прасенца и ярета, без да пропуснат и нагиздените проститутки. Освен това получавали и donativum — паричен подарък. Процесията следвала установен път — тя се събирала на Марсово поле, минавала през специална порта, наречена Porta Triumphalis, стигала Circus Maximus, където била посрещана с бурни овации от тълпа от 150 000 души, и завършвала при храма на Юпитер Оптимус. Триумфиращият император влизал в светилището и поднасял на бога лаврите на победата.

По улиците минавали платформи с картини, изобразяващи върховите моменти от кампанията; победените шествали в най-скъпите си премени и със заловените им съкровища. Царят на Нумидия Югурта представлявал прекрасна гледка на триумфа на Марий със своята пурпурна роба, златни огърлици със скъпоценни камъни, блестящи на слънцето гривни и бяла диадема на главата. Бил отведен във вериги до Тулианум, единствената килия за екзекуции в Рим, свалили от него всичките скъпоценности (предадени до една на ковчежник) и останал само с превръзка около бедрата, скочил в ямата долу. Вместо да се изправи пред подобен унизителен край, победеният Митридат, героят от първата опера на Моцарт, предпочел да се самоубие.

Според легендата Марк, най-младият от евангелистите, присъствал на триумфа на Тит в чест на завладяването на Йерусалим: и бил така потресен от гледката на окования във вериги първосвещеник, че се зарекъл никога да не предизвиква върху себе си гнева на Рим. Триумфиращите генерали излагали отнетите от враговете трофеи в храмовете, където римските войници можели да им отдадат почит на специални церемонии. Днес техни подобия са почетната служба, военните паради и държавните (или, както се казва, „обществени“) погребения на изтъкнати военни като Уелингтън и Чърчил в „Сейнт Пол“ в Лондонското Сити. В Рим храмът на Юпитер не бил далеч от храма на Юнона Монета, където се намирал монетният двор. Интересно е, че докато поетите се погребват с владетелите в Кралското гробище на Уестминстърското абатство, паметниците в чест на победите, изградили Британската империя, са в църквата в Лондонското Сити, където основната сила са именно парите.

По време на триумф Рим тържествувал. И докато от време на време се надигали гласове против ексцесиите на игрите или робството, никой, дори самият Цицерон, не критикувал пищността, великолепието, арогантността и ликуването на триумфа. Рим, който пазел на бронзова табличка досието на всеки един свой войник, никога не забравял, че триумфите се постигали на негов гръб. Нерон забравил и това му струвало живота.

КЪРВАВИТЕ ИГРИ

Римските игри произлизат от гръцките, чието вдъхновение било религиозно, интернационално и пацифистко. Те започнали в Олимпия през 776 г. пр. Хр. и се провеждали без изменения цели 1000 години, докато не били забранени от християнски император Теодосий, на когото явно му харесвало да разваля удоволствието на другите. Победителите получавали символични награди, но, както презрително и завистливо отбелязва Цицерон, били почитани в Гърция повече от победоносните военачалници. Макар в тях да имало намек за религия и първоначално да били застъпени атлетически дисциплини, като бягане, мятане на копие и пентатлон, римските игри се развили по съвсем друг път и станали кървави, политически и скъпи. През нашия период те включвали борби до смърт между всякакви диви зверове, между хора (престъпници, а по-късно и християни) и зверове и, разбира се, между хора и хора — гладиатори, или професионални убийци.

Най-страстното забавление на римляните било надбягването с колесници, където, макар от време на време да ставали инциденти (с прекалено успешните жокеи непосредствено преди някое голямо състезание), смъртта нямала запазено място. Състезанието с колесници било типично римско. Ромул и компанията му отвлекли сабинянките на хиподрум по време на състезания в чест на древното селско божество Коне и през цялата история на Римската империя се провеждали ежегодни игри, носещи името Консуалии. В края на съществуването й в империята имало най-малко петдесет цирка, които са все още неразкопани. Най-големият от тях е Циркус Максимус, където през 64 г. от един бутик започнал големият пожар; бил възстановен от императорите Домициан и Траян, побирал 150 000 зрители и се превърнал в модел (с размерите си 640 на 190 м) за цирковете в цяла Европа. Те, или поне части от тях, могат да се видят в Арл, Виена, Трир, Антиохия (който побирал 80 000 души и в него бил заснет „Бен Хур“) и „Картаген“. Заможните издигали частни циркове за себе си и приятелите си подобно на частните голф игрища днес. Плиний Млади имал такъв цирк в имението си в Тоскана.

В централната част на Циркус Максимус се излагали трофеите и военнопленниците, произведенията на изкуството и забележителни придобивки като артефакти от Карнак (можем да направим сравнение с Иглата на Клеопатра в Лондон или лъвовете на площад „Сан Марко“ във Венеция). Нищо не било прекалено велико за най-великото представление на мощ, скорост и опасност в Рим, обичано и посрещано с възторг от всички слоеве на обществото — роби, либертини, граждани, конници, сенатори и императора и приятелите му. Всеки можел да седне на трибуните; имало дори специално определени места за бедните. Калигула се оплаквал, че не можел да спи от шума на простолюдието, заемащо местата си през нощта преди големите игри на следващия ден. Забавлението било далеч по-голямо, отколкото на „Уимбълдън“.

Колесничарите били обичани и ставали примери за подражание. Децата си играели с колесници играчки, както днес си играят с макети на автомобили. По-големите се возели в коли, теглени от овце или магарета, и се правели на колесничари подобно на Калигула, а Нерон, съвременникът на вдъхващата ужас Боадицея, се „оженил“ за колесничар по време на една от прочутите си оргии. Колесничарите били хора със скромен произход, понякога роби, но били почитани като Нейджъл Менсъл и сър Лестър Пигът, взети заедно, и печелели много повече пари (освободени от данъци). Един състезател, някой си Диол, който имал 1462 победи, натрупал 36 милиона сестерции, или около 15 милиона лири стерлинги. Друг колесничар на име Скорпус, герой на епиграма на Марциал18, спечелил петнадесет торби злато само за един час. Колесниците се разделяли на два основни отбора — бял и червен, които имали подразделения — сини и зелени. Римляните и техните императори били отявлени запалянковци и фенове на отборите си — Калигула обядвал със зелените, а Каракала дори заповядал да бъде убит жокеят на противниковия отбор.

Конете (два, рядко три или четири, колкото са на бронзовата quadriga върху арката при Апели Хаус на Хайд Парк Корнер), развъждани и обучавани до петгодишна възраст в специални конюшни в Кападокия, Сицилия, Испания и Северна Африка, също били прочути и преценката на крайното ляво животно в квадригата било решаващо при вземането на завоите. Нямало време за отбивания в боксовете, така че роби изливали кофи студена вода върху нагорещените оси на колесниците в движение. По времето на Калигула, когато зрителите можели да гледат и да наддават в двадесет и четири надпреварвания на ден, четирите колесници правели четиринадесет обиколки и покривали около 8 км, така че осите несъмнено здраво са се нагорещявали.

Няма статистика, която да покаже колко испанци се прибират вкъщи след корида и не бият жените си, но не е нужно да бъдем психолози, за да разберем този катарзис, това успокояване на дивите страсти след часове гледане на кървища и смърт на животни и човешки същества — все по-жестоки, по-продължителни и все повече превръщани в ритуал. Юлий Цезар въвел бикоборството като поредно зрелище в садистичния банкет на римските игри. Колкото и да е странно, в зенита на могъществото си самият той проявявал незаинтересованост към игрите и предпочитал да се занимава с бумагите пред очите на всички, вместо да гледа касапницата долу. Това станало причина за коментари, каквито би си спечелил и един премиер, ако го видят заровил нос в куфарчето си на „Уембли“ по време на финалите. На младини обаче, когато поемал по политическото поприще, той разбрал какви изгоди могат да се извлекат, като се плаща за гладиатори. Като едил (първото стъпало от политическата стълбица) той набрал точки, като устроил игри с триста двойки (със заети от Крас пари). Гладиаторите играели ролята и на телохранители и били използвани от Клодий, който вършел мръсната работа на Цезар в политическите и междупартийните сблъсъци, белязали последните години на републиката и принудили римляните с готовност да приемат наложената от Август дисциплина.

Гладиаторите, които първоначално участвали в погребални игри, устройвани от благочестивия син в памет на родителите си, станали толкова важни, че имало дори професия, auctoreamentus gladiatorum, а треньорът, или lanista, на гладиаторите (на етруски „гладиатор“ означавало касапин или палач) можел да стане богат и влиятелен, макар че никога да не бил приеман добре в обществото; римляните, които били „без изключение зрители, а не актьори като гърците“, изключително много се наслаждавали от двубоите, но не се гордеели с гладиаторите си. Например нито един от тях не е бил увековечен на монета. Въпреки това им се възхищавали и по стените на сградите в Помпей били открити доста графити с имената на гладиатори. Понякога подобно на английските борци от осемнадесети век те оставали живи и ги окарикатурявали куцащи из салоните на по-възрастните похотливи римски дами, със сълзящи очи, покрити с белези тела и липсващи уши — обекти не на съчувствие, а на презрение.

Плиний се отегчавал от игрите; Цицерон ги обичал, но с известни уговорки; Клавдий, заекващият и сополив слабак, който обаче бил и неимоверно коварен, както ще видим по-нататък, ги обожавал толкова, колкото обичал да шпионира подчинените си. Калигула бил обсебен от гладиаторите и дори веднъж се сражавал срещу въоръжен с дървен меч противник; както може да се очаква, видял му сметката със своето истинско оръжие. Единствен Сенека протестирал.

Ето един добре известен откъс от едно от писмата му:

Удоволствието от жестокостта, което лъха от този враждебен разказ за римляните на трибуните показва, че тълпата е била садистична като повечето тълпи, макар тази концепция с нейните сексуални тонове и евентуалното по-късно чувство за вина да била непозната подобно на мазохизма. Римската жажда за кръв била едновременно проста и чудовищна. Тигрите и лъвовете се появили за първи път на арената през 184 г. пр. Хр. и моментално се превърнали в хит. Цицерон писал, че „дивите зверове бяха прекрасни“, макар да отбелязва, че тълпата изпитала съчувствие към слона. Уважението към дивите животни е модерен феномен, с който римляните не били обременени. В края на краищата те се намирали в империята, в която имало в изобилие лъвове, тигри, мечки, щрауси и дори крокодили. Събирането им било скъпо и ги показвали само при munera (екстравагантните представления, устройвани от големци като Помпей и Агрипа и, разбира се, от императорите), а не на обикновените ludi, посещавани ежедневно от Калигула19, на които умирали само хора. (Тези игри, особено морските битки, когато хиляди се сражавали до смърт в изкуствени басейни, били достатъчни за засищането на жаждата за кръв.)

Римските игри, започнали като благочестиви панихиди, в крайна сметка се превърнали в нечестиви убийства, когато един (посмъртен) християнски мъченик на име Телемах се осмелил да се изправи между двама гладиатори през 402 г. Присъстващият претор, който вероятно платил игрите, наредил монахът да бъде незабавно премахнат, но когато научил за нещастния инцидент (както вероятно му е бил представен), тогавашният император Хонорий забранил игрите. Те не били подновени никога повече.

Изборните служители — едилите, квесторите и преторите, които движели нещата в Рим и империята — били длъжни да плащат игрите със средства, отпускани им от държавната хазна, но трябвало да ги удвоят, за да не бъдат обвинени в злоупотреби — типично римска постановка. Игрите били толкова характерна черта на римския живот, колкото баните, акведуктите (към които бедните се закачали незаконно) и подаянията. Гражданите използвали случая да изразят безнаказано мнението си за властите и императора. Всеки знаел колко стрували игрите и кой какво плаща. Публиката на игрите била публика от избиратели и приятелите на някой млад едил на първото стъпало на политическата стълба често се изръсвали, за да може техният човек да покаже добро шоу.

И накрая, мнозина римски граждани нямали постоянна работа и прекарвали дните си в клюки, просия, гледане на съдебни процеси и т.н. — всички без богаташите гледали да са навън, а не в мръсните и вонящи стаи, в които спели. Тъй като празниците се увеличили и от два месеца в началото на империята станали три по времето на Тиберий, четири през следващия век и шест в края на империята, нямало по-добър начин за прекарване на времето от посещението на игрите.