Скандална история на Римските императори

ГРАДСКИЯТ ПЕЙЗАЖ

След като Август оставил Рим в мрамор по време на дългото си управление (31 г. пр. Хр. — 14 г.), градът сигурно е приличал на смес от Долен Истсайд в Манхатън преди противопожарните регулации и величествен, макар и малко крещящ Дисниленд. Повечето от двата милиона жители на града живеели в 46 000 insulae, като се мотаели по прекрасните обществени места и се прибирали в личните си бърлоги само колкото да преспят.

Едно богато семейство, притежаващо своя domus (общият им брой бил около 1700) или приземния етаж на една инсула, можело да бъде закачено (понякога незаконно) към акведукт, да има свързана с отходната канализация тоалетна и да се радва на отопление с горещ въздух, но повечето римляни трябвало да носят водата си нагоре и да свалят екскрементите си надолу, или пък да ги изхвърлят на улицата, която нерядко била широка колкото човек с разперени ръце. (Това било толкова широко разпространена практика, че дори имало юристи, специализирали се в откриването и преследването на подобни нарушители.) Собствениците на жилищните сгради ги давали под наем, като тези на по-широките улици се използвали за магазини и заведения (tabernae) и често оставяли другите части на грижата на други предприемачи. Горните етажи били опасни не само защото били изградени от леки дървени части, които лесно можели да изгният и да се срутят, но и заради естеството на самите обитатели — крадци, бандити и проститутки. Нямало правила, ограничаващи алчността и безотговорността на спекулантите и строителните предприемачи, които издигали тези постройки, финансирани често от магнати, сенатори и „нови римляни“ като Цицерон.

Всъщност най-големият моралист бил типичен собственик на недвижими имоти и печелел по 80 000 сестерции годишно от квартирите. В едно писмо до Атик четем следното:

С придобитите си вили (най-малко осем, плюс още четири по-малки къщи) Цицерон бил типичен представител на епохата; той вземал назаем парите, което не представлявало трудност за човек с неговата репутация.

Подобно на оратора Хортензий, чиято скромна къща била купена от Август (скромна за император, разбира се), Цицерон живеел в изискания енклав на Палатинския хълм, недалеч от Марк Антоний, диктатора Сула, Крас и демагозите Клодий (човекът на Цезар) и Милон (неговият противник). Там живеел и Хризогон, първият наистина богат освободен роб в Рим, натрупал състояние благодарение на проскрипциите на Сула, със своето сребро, завеси, обковани със слонова кост маси, статуи, бижута и автоматичната печка (струваща колкото цяло имение) — не че автоматизацията в Древен Рим била нещо повече от ексцентричност; домашните роби били многобройни и умели. От екзекутирането на цялото домакинство от 400 роби на префекта Педаний Секундус по време на Нерон (но не и по негова заповед) знаем колко много можели да бъдат те, как изпълнявали всички задължения — от сладкари до огняри — и осигурявали на богатия си господар пълна свобода в начина му на живот.

Историята на Крас, когото не го била грижа как прави парите си и предлагал да купи подпалена къща, като пускал хората да излязат навън едва когато цената му допадала, не е апокрифна и бедните с право се страхували да не загинат в пламъците. Големият пожар от 50 г., който нанесъл толкова поражения, колкото и пожарът от 64 г., бил следван на всеки няколко години от други; въпреки това не се вземали никакви предпазни мерки и не се стигало до преразглеждане на градоустройството. Един политик направил кариерата си като огнеборец, като използвал собствените си роби. Естествено, бедните не влизали в списъка и не се вземали под внимание. (Броят на жителите на Рим — два милиона — е само предположение, а не официален резултат от преброяване.) За сто години Рим се разраснал и се превърнал в най-голямата сила на планетата, а градските власти били прекалено заети с управляването на империята (което било далеч по-доходоносно), за да обръщат внимание на собствените си мръсни задни дворове.

Накрая Август решил да сложи ред в града. Изнесъл лекция на Сената, като прочел някакъв трактат за максималната височина на сградите; организирал държавни роби в противопожарни бригади начело с едили; първи направил градоустройството грижа на императора (макар тя да се проявила едва по времето на Нерон); освен това Август създал и полицията — vigiles — под командването на префект (какъвто бил и нещастният Педаний, убит от неизвестен роб или роби). Август имал пълното основание да се хвали, че „намерил Рим построен от кирпич и го оставил в мрамор“. (В действителност в Рим никога не е имало нито една тухлена стена, нито пък запазен кирпич; подобно на мрамора тухлите са се използвали само за облицовка на сградите, които били правени от бетон — смес от вулканична туфа, шуплест варовик и счукани камъни.) Макар самият той през цялото време да живеел натясно (когато бил болен, отсядал при Меценат), обществените строежи на Август били пищни и бляскави; негов водач бил Витрувий, който написал десет книги по въпроса, в това число една за слънчевите часовници и една за водните механизми (въпреки че така и не успял да изобрети ефективен часовник). Витрувий проповядвал възвишени концепции за хармония, достойнство и удобство, но същевременно бил и практичен човек. Ето какво пише във „Врати и прозорци на бани и други постройки“: „Напълно естествено е светлината за спални и библиотеки да идва от изток; за баните и зимните помещения — от хладния запад; за художествените галерии и апартаментите, които се нуждаят от постоянна светлина — от север, тъй като тази четвърт от небето нито е прекалено светла, нито прекалено тъмна при пътя на слънцето, а е еднакво ярка през целия ден.“

Като цяло Рим бил изграден от бетон (opus concretucum), изливан между дървени летви, както се прави и днес, от поставян хоризонтално шуплест кремав варовик (чупел се, ако се постави вертикално) и туфа; тези материали не могат да горят. Пътищата били застилани с тъмносива вулканична скала от хълмовете на Алба. При по-богатите сгради тези материали се покривали с мазилка и девет различни вида мрамор — жълт, оранжев и розов от Либия и Евбея, кървавочервен и яркозелен мрамор, оникс и порфир от поречието на Нил. Подобно на всички завоеватели (в това отношение били първи) римляните украсявали столицата си с артефакти на победените; купували и грабели. Почитали, понякога в буквалния смисъл, атински статуи от 5 в. пр. Хр.; съществува каталог на седемдесет и четири велики произведения от този период, дело на гении като Праксител. (Рим бил пълен с антики и фалшификати. Репродуцирането на прочутите статуи на гръцките ваятели се превърнало в индустрия и истинската творба трябвало да бъде „без восък“ (sine cera), откъдето е и английската дума за честен — sincere.

Август построил форума „по-тесен, защото не се решил да отнеме от собствениците съседните домове“ (Светоний), с храмове на Марс, Юпитер и Аполон. Тези сгради не били построени с една-единствена цел като нашите църкви, защото богослуженията на един или друг култ били нередовни; те служели като места за събиране, за избиране на съдебни заседатели и като архиви и библиотеки. Държавната хазна се пазела в храма на Сатурн. Курията, където се събирал Сенатът, изгоряла при погребението на Клодий през 52 г. пр. Хр., построена отново от Цезар, после отново опожарена и този път реставрирана от Август. Често се случвало през този период Сенатът да се събира в някой храм.

Август окуражавал фамилията си, най-вече Ливия и дъщеря й Юлия (макар да съборил извънградската й вила под предлог, че е прекалено грандиозна), а също така богатите си приятели и протежета да строят и разкрасяват. Племенникът му Марцел построил театър (голяма част от него е запазена и до днес до синагогата от 19 в. на брега на Тибър), който побирал 17 000 зрители; първият каменен театър обаче бил построен от Помпей, който сам се нарекъл „Велики“ на двадесет и две годишна възраст. За жалост качеството на забавленията не съответствало на великолепната обстановка; поставяли се предимно повърхностните комедии на Плавт и откровено неприлични водевили; Рим така и не създал големи драми — поне не и сценични. Агрипа, приятел, съюзник и зет на Август, построил първия Пантеон56, може би най-прекрасната антична сграда в Рим; официално той бил посветен на всички богове, но, естествено, истинският мотив зад всички тези величествени постройки бил прославянето на самия Рим и неговите владетели.

Обществените части на града блестели, обществените бани и тоалетни били чисти, топли и добре поддържани от държавни роби, които често били освобождавани заради службата им. Акведуктите не преставали да докарват хладна, чиста вода, която според твърденията на Август била по-вкусна и от безплатното вино. Обикновеният римски гражданин, имащ достъп до библиотеките и до забавленията на игрите, не се чувствал онеправдан — докато не се върнел в къщата си… Луксът на частните домове бил скрит от погледа му; Август дори построил (огнеупорна) стена около Форума, за да скрие смърдящото предградие Субура от патрицианския поглед. Триумфалните арки, които с времето станали общо тридесет и седем, са типично римско изобретение, заимствано от славолюбивите величия от по-късни те столетия. Функционални, но същевременно богато украсени с релефи и статуи, те бележели входовете към форумите и важните пътища. Една от малкото, останали повече или по-малко непокътнати, е арката на император Тит на Виа Сакра, под която минавали триумфите. Тя все още буди страхопочитание — особено у набожния евреин, чийто закон му забранява да минава под нея, но който несъмнено се е разтрепервал от ясното изображение на златната менора (свещник) и другите съкровища от храма на Ирод в Йерусалим, носени в Рим от усмирените първосвещеници.

Най-много пари, хора, материали, време и труд били хвърлени за най-величествената постройка на Рим — Колизея, или по-правилно амфитеатъра на Флавиите, паметник на постоянството и последователността на римските императори. Строго погледнато, той попада извън нашите хронологични рамки, но пропускането му би направило всяко описване на Рим несериозно и недостатъчно, макар функцията му на огромно място за наблюдаване на клане на хора (всъщност никога на християни) и животни да била за окайване. Основата на колоните му е от каменни блокове с обем два кубически метра и тегло пет тона; от започването на строителството по времето на Веспасиан през 72 г. до откриването на амфитеатъра по времето на сина му Тит осем години по-късно били докарани 50 000 товара шуплест варовик. Съоръжението било напълно завършено едва по времето на Диоклециан. Спускането на навеса (velarium), който предпазвал петдесетте хиляди зрители от слънчевите лъчи, било не по-малко представление от зрелищата на арената. Хиляда души задвижвали закрепения на 160 лебедки параван под биенето на барабани, на чийто фон вятърът (който трябвало да се изчисли), ревът на изгладнелите зверове в клетките и развълнуваните викове на зрителите, изпълнили четириетажната аудитория, създавали невиждана какофония. За първите сто дни от отварянето си Колизеят погълнал живота на 9000 животни и 2000 гладиатори.

DOMUS, ГРАДСКИЯТ ДОМ

Конниците и по-нискостоящите живеели в партерните апартаменти или на първия етаж на инсулите, но патрициите със сенаторски ранг традиционно обитавали domus, наследствената градска къща, често разположена на някой от седемте хълма на Рим. (Видяхме колко се е радвал Цезар, че е успял да се измъкне от своя дом в превърналия се в бедняшки квартал Субура.) Подобно на лондонските градски къщи от 18 в., попадащи в три категории, тези домове се различавали по големина, но следвали в общи линии един и същи модел. Никой не е бил величествен като къщите на богаташите на Парк Лейн, Парк Авеню или Шан-з-Елизе, макар за функционирането им да са били необходими повече слуги — в предтехническата епоха патрицият освен постоянния бръснар и фризьор за жена му трябвало да има също и вестители, огняри, носачи за носилките и столовете-носилки, дори човек, който да обявява часа — бригада, многочислена като персонала на лондонски хотел; разбира се, всички те били роби. Някои можели да си позволят дори лукса да включат към всички тях и придворен поет.

В големия domus съпрузите спели в отделни, оскъдно мебелирани спални, а персоналът бил натъпкван и понякога заключван в помещенията в мазето, които били толкова малки, че на практика били като арестантски килии. Типичният domus заемал един правоъгълен етаж, като всички помещения гледали навътре; външните стени били свободно стоящи или части от улицата; в тях можело да се устройват магазини или заведения. Ако имало горен етаж, той не покривал цялата постройка и помещенията му били малки. Август в скромната къща, в която живял четиридесет години и която била без мозайка, без мрамор, без почти нищо57, се оттеглял за сериозни обсъждания в една стая на горния етаж, която наричал „Сиракуза“. При изграждането на крайбрежната улица на Тибър били открити останки от пететажни сгради с куполи, вградени в скалата, но те били толкова необичайни, колкото, да кажем, домът на графиня Сийфийлд на югозападния ъгъл на Белгрейв Скуеър или Фрик Меншън в Манхатън.

В дома се влизало през вестибюл, където посетителите чакали (и били оставяни да чакат, докато се сетят да бутнат бакшиш на портиера), гледали статуите и трофеите на прадедите на собственика или пък на предишния собственик, тъй като те били неразделна част от къщата. Пред него се издигала гигантска двойна порта, украсена с бронз и слонова кост (макар членовете на семейството обикновено да се промъквали през странична врата, над която имало надпис или папагал в клетка, научен да казва „На добър час“ на гръцки). През тях се влизало в голяма правоъгълна приемна зала, където се излагали богатството и вкуса на собственика във формата на статуи, стенописи, мозайки и мрамор, особено за басейна и фонтана, които се намирали в центъра под открито небе. Това била стаята, предвидена специално за показване. Без да има особено право, тъй като също е бил милионер, спечелил сам парите си, Сенека се оплаква от новобогаташа: „Смята се за беден и нищожен, ако стените му не блестят от големи скъпи плочи, ако няма александрийски мрамор с релефи от нумидийски камък, ако целият таван не е украсен от какви ли не стенописи, ако басейните не са обточени от тракийски камък, ако водата не се излива от сребърни тръби…“ На видно място се намирал сейфът, закрепен за пода с железен прът, в който се пазело семейното сребро и парите, които не били дадени на съхранение на банкер. Този сейф пътувал с господаря при странстванията му. Другите помещения, в които се влизало откъм хола през високи врати, включвали трапезария, triclinium (доста малка стая, тъй като в нея се побирали само една маса и три кушетки около нея), спални, библиотеката (с до 3000 свитъка, поставени в специални прегради) и картинна галерия. В отделна стая се пазели фамилните съкровища и восъчните посмъртни маски на прадедите, които били изваждани на погребения и които, подобно на много други неща в Рим, можели да бъдат купени от парвенюта, желаещи моментално да се сдобият с добър произход, също както „семейните“ портрети биха могли да са добити от спекуланти по време на война. Зад хола понякога имало кабинет, където господарят на къщата се занимавал с делови въпроси и който имал прозорец (римляните използвали стъклото) с изглед към перистила и градината, в която понякога през лятото семейството вечеряло.

През зимата се използвали преносими мангали и централна отоплителна система, при която загрявания от пещта в мазето въздух циркулирал през специални тръби в пода и стените. Тоалетните били свързани с градската канализация, а водата идвала от акведукт. (Идеалният съпруг за амбициозна римска дама бил човек с библиотека и собствен клозет.) Мебелировката била оскъдна и се състояла от кушетки и легла (без чаршафи и одеяла, но пък с възглавници), сандъци и гардероби, триножници, табуретки и сгъваеми столове; подобно и на кухненските принадлежности, всички те били изящно изработени. За осветяване се използвали украсени светилници, в които горял зехтин. Императори (особено Нерон) и поданици най-много обичали да прахосват парите си за прекрасни съдове за пиене от кристал, злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Общо взето, като се изключи това, че през разглеждания период господарят или господарката биха могли да разпънат за назидание някой роб в градината, този градски дом бил доста приятно местенце в сравнение с дворците в столиците на по-късните империи.

РЕЛИГИЯТА

Рим не бил доминиран от една-единствена религия на откровението.

Юдеите вярват, че Мойсей им показал единствения Бог чрез своя Закон, християните — че Исус е пътят на същия този истински Господ, мюсюлманите — че Мохамед изразява волята на Аллах, господарят на правоверните. С всяка от тези монотеистични религии върви и съответният наръчник, за чиито твърдения вярващите са готови да дадат живота си — Тора, Евангелията и Коранът.

Римляните нямали един Бог и един морален текст, но това не означава, че са нямали религия. Дори и най-обиграните като Цицерон, който имал мнение по всяка тема, не вярвали във възможността да съществува някакво управляващо Вселената Върховно същество, мотивирано от Разума, подобно на мимолетното изобретение на Робеспиер, или на начупения и всемогъщ Юпитер от по-късната епоха; боговете обаче били в изобилие.

Римляните били отворени и се отнасяли с любопитство към източните религиозни култове (отвращавали се от онова, което знаели за друидите в Галия, Германия и техния мозъчен център, Британия) и особено към юдаизма, с когото флиртували мнозина, сред които и екстравагантната дама на Нерон, Попея; това обаче било два и половина века преди един император да закове към знамената на своите легиони кръстения символ. Междувременно римляните живеели със собствените си богове, без изобщо да им хрумва да умират за тях.

Те почитали, празнували и принасяли жертви, вместо да се покланят редовно на най-различни богове, сред които имало и някои, които преди това били хора, подобно на Цезар и всички други разглеждани тук императори без Калигула и Нерон. (Сенека написал сатира за приемането на Клавдий на другия свят, която е доста груба.) Главните богове Юпитер, Марс, Венера, Сатурн и Аполон, който единствен запазил името си, били заимствани от гърците и имали прекрасни, поддържани от държавата храмове на Форума; второстепенните божества били грижа на патрицианските фамилии, които се съревновавали за престижните и често доходоносни жречески постове и вървящите с тях задължения (които обикновено били спорадични и церемониални). Юлий Цезар, който пръв заявил, че неговият род произхожда от Венера, не бил особено очарован, когато Марий, първият човек в Рим и негов чичо благодарение на брака си, го направил на младини flamen dialis — жрец на култа към Юпитер. Това било почетно, но обидно назначение, което му забранявало да язди, да носи оръжие и да се наслаждава на повечето земни радости — било злонамерен акт. Отвратителният старец, какъвто междувременно станал, забелязал талантите на момчето и му завиждал. Естествено, Цезар мамел и препускал на зазоряване с коня си Буцефал от другата страна на Тибър, но трябвало да чака Марий да бъде сменен от някогашното си протеже Сула, първият диктатор на Рим, който да го освободи от обетите му. Сула бил най-големият неверник и циник по онова време, но все пак имал една статуетка на Аполон, която целувал в критични моменти; той уредил проблема на Цезар, като постановил, че технически невръстната годеница на Цезар (единадесетгодишна) не била истинска римлянка по рождение. (Преди това Цезар отказал искането на диктатора да се разведе с нея по политически причини.) Този епизод показва колко сериозно са се отнасяли римляните към формата на религията си, независимо от това колко безразлични всъщност са били към нея.

Римските историци описват религиозните церемонии не повече, отколкото Маколи разказва за коронацията на Уилям III или пък от описанията на литургии у Тролъп. В Рим богослуженията били част от живота, която не била задължителна за описване. Знаем обаче, че жертвоприношенията на животни за умилостивяване на боговете били sine qua non за всяко богослужение, като най-скъпият дар бил млечнобял бик, а най-скромният — поднос питки. (Нито един ортодоксален евреин не би оспорил подобна практика, тъй като шест страници от неговите сутрешни молитви описват в най-големи детайли точната процедура за клане на животни и опръскването с кръв на олтара — практика, изоставена след унищожаването на Йерусалимския храм, която, той, евреина, се надява някой ден да бъде възстановена заедно с Храма.

Ясно е, че раждания, бракове и смърт са били отбелязвани с призоваване на боговете, но римляните се молели на различни богове за специални случаи. Опасността от съсипване на реколтата от главня, тъй като по онова време нямало пестициди, била кошмар, който можел да бъде предотвратен с умилостивяване на Робиго, божеството на ръждата по растенията. Овидий пише как, когато се връщал в Рим в един априлски ден, „облечена в бяло тълпа се изпречи на пътя ми./Жрец вървеше към гроба на древния Робиго/да положи на олтара червата на овца и на куче./Отидох при него, за да разбера обичая.“ По-нататък Овидий слага следните думи в устата на жреца:

Тази нежна поема, пропита с духа на Августовата епоха и идеализирани пасторални мотиви като олтара на императора, очарователна и само донякъде почтителна, е типична за римското отношение към религията. Всички са щастливи с изключение на горкото червеникавокафяво куче, на което са прерязали гърлото.

Самият Август не бил особено морален в личен план, но пред публиката се проявявал като истински светец. Подобно на всички римляни, той бил суеверен, но не и религиозен. Въпреки това като по-скромните си поданици той смятал одобрението на боговете за жизненоважно за безопасността и добруването на държавата и би кимнал одобрително на твърдението на Маркс, че религията е опиум за народа. Август не се скъпял за дозите. Той възстановил общонародния Ден за молитви към богинята Салус (гръцката Хигия), а за добре известния Фестивал на века заръчал на Хораций да приготви „грижливо съставен и добре композиран химн“, който щял да се изпее от хор от двадесет и седем момчета и двадесет и седем момичета, чиито родители трябвало да бъдат живи. Празникът бил величествен и продължил три дни в един специално построен дървен театър на брега на Тибър. Всички трябвало да станат по време на молитвата, в това число и сто и десетте съпруги на свободни граждани, Съветът на петнадесетте, най-влиятелните особи в Рим, близките и „приятелите на императора“, потомци или предци на консули, генерали и губернатори, които управлявали или щели да управляват света. Молитвата на Август била директна. „О, Мойри, призовавам ви и ви умолявам, увеличете силата на гражданите, на римския народ, във война и мир… дайте на гражданите, на римския народ, вечна сигурност, победи и могъщество… погледнете благосклонно… на мен, на семейството и дома ми, приемете тази жертва от девет агнета и девет козлета…“ и т.н.; в продължение на три дни през юни кръвта текла в името на боговете и благопристойно се изпичали всевъзможни питки, сладкиши и тарталети. Мойрите несъмнено са се вслушали в молбите. Август управлявал половин век и династията му дала още четирима императори. Марк Агрипа пък се погрижил за състезанията с колесници.

Август възстановил осемдесет и два храма в Рим, но никога не налагал който и да било римски култ, дори този към прачичо си Юлий Цезар, на провинциите или на победените си врагове. Търговията, понякога под формата на политически авантюристи, следвала легионите; мисионери обаче нямало. В древния свят не съществували религиозни войни; геноцидът (или „етническото прочистване“) бил непознат; контролираните кланета се случвали in extremis (например по политически или военни причини в Галия при Юлий Цезар), но мотивите никога не били религиозни.

Всъщност успехът на римляните в имперската им политика донякъде се дължи на тяхната толерантност, приемане или дори заемане на боговете на техните врагове. В Рим били издигнати светилища на финикийски божества след унищожаването на Картаген; култът към Изида бил заклеймяван от време на време, забранен от суровия Тиберий, възстановен от екзотичния Калигула и гледан с не много добро око, когато според пропагандата на Август Марк Антоний бил добро римско момче, съблазнено от хитрините на египетската царица Клеопатра. Но нима много по-късно един друг Антоний, възлюбеният на Адриан, не се хвърлил в Нил и не се жертвал на богинята, за да закриля тя императора? Култът към Изида бил донесен от римските войници при източните им кампании. Доказателство за съществуването на една религия на богатите (по същество тя била вярата в божествената сила на Рим) и много религии за простолюдието и армията е историята на консула Емилий Павел, който трябвало да захвърли тогата си и сам да разруши с брадва светилище на Изида, тъй като не се намерил нито един работник, готов да извърши подобно нещо.

Митра пък се намирал в центъра на друг съблазнителен култ, чиито жреци били любители на специалните ефекти и създали наръчник, описващ мистериозната сила на течащата вода в подземни тунели с хитроумни приспособления, отварящи се и затварящи се прегради. Друга местна разновидност на някои култове включвала умилостивяването на бога с бичуване на голи момчета върху олтара (както става ясно, червената следа от бич е била запазена марка на Рим).

Римският елит бил привлечен от две атински философски системи от 4 в. пр. Хр., които били тъй всеобхватни, че можели да бъдат и религия. Стоиците, които заимствали името си от стоата — изрисуваният коридор с колонада на агората в Атина, били вдъхновени от Зенон от Кипър, който разисквал проблеми от всеки аспект на човешката мисъл — от физиката до епистемологията (теорията на познанието). Тяхната склонност към абстрактни дискусии била препалено надута за римския вкус, който не успял да възприеме също и влиятелния Платон и смятал гръцкия начин на мислене за неподходящ за младите; стоицизмът обаче, модифициран от големеца Сенека, наставникът на Нерон и един от най-големите богаташи на Рим, и от роба Епиктет, чийто девиз бил „Търпи и се въздържай“, успял да намери почва в Рим, тъй като сякаш отговарял на несигурността и опасностите на времето. Посланието на стоиците било мрачно. Хората са слаби и жалки пред лицето на злото, бедствията са божествен инструмент и трябва да се посрещат с достойнство и размишления за смъртта (може би и от собствената ръка), самодисциплина и уважението към достойнството на индивида. В това отношение Сенека поне практикувал това, което проповядвал (в другите неща бил доста далеч от морала), като публично заклеймявал робството и се самоубил по един наистина класически начин.

Епикур бил съвременник на Зенон, но не така амбициозен и страстен. Неговото послание било спасение чрез здравия разум (и нищо друго). Тази философия, избягвана отначало в Рим, била подета от един симпатичен тип на име Лукреций, за когото не се знае почти нищо, освен че не е умрял от собствената си ръка, след като изпил любовен еликсир, както го обезсмъртява Тенисън. През 55 г. пр. Хр. той публикувал дълга поема, озаглавена „За естеството на Вселената“, която била четена от всички и особено от Цицерон. В нея Лукреций отричал божественото провидение и безсмъртната душа като илюзии, а жертвоприношенията — като абсурд и твърдял, че цялото наше познание идва от сетивата ни и че светът е хубав такъв, какъвто е. Вселената, твърдял той, е безкрайна, нищо не е създадено от нищо, атомите са вечни и неунищожими, а човекът със своята алчност унищожава ресурсите на планетата. (Този Лукреций отпреди нашата ера звучи като типичен „зелен“.) Трябва да се наслаждаваме и радваме на разнородните дарове на Природата, която трябва да изучаваме, макар че никога не ще успеем да познаем напълно. Някой чувал ли е стъпки на мушица?

Освен поет, Лукреций бил и практичен и предупреждава за използването на опасни животни във войната („дивите глигани могат да се обърнат към господарите си“) и за рисковете от силната любов между хората. Ето какво казва за секса: „И тъй, когато мъжът бъде пронизан от стрелите на Венера, независимо дали са изстреляни от момче с женствени крайници или жена, излъчваща любов с цялото си тяло, той се стреми към източника на раната и страстно желае да се съедини с него и да предаде част от собствената си субстанция от тяло в тяло. Неговият сляп копнеж е предчувствие за блаженство.“ Резултатите от любовта са катастрофални — „… трудно спечеленото наследство се превръща в бонета и шапки… забавления, парфюми, венци… напълно ненужни неща.“ Каквото и да става, любовта ще завърши зле — „… може би той си мисли, че тя върти очи прекалено свободно и ги насочва към друг, или улавя на лицето й намек за насмешка“. Човек няма начин да не се сети за лорд Честърфийлд (типичен римлянин) и мнението му за секса: „Удоволствието е моментно, позата — нелепа, а разходите — ужасни.“

Римляните приемали религиите от Изтока, но се отвращавали от тази на друидите. Както видяхме, Клавдий изпаднал в паника заради змийското яйце в двора; войниците му преди битката при Англеси буквално се отвратили, когато друидите принесли в жертва на боговете си деца, но въпреки това влезли в боя и победили. Фактът, че римляните в крайна сметка възприели християнството, тази най-агресивна религия на откровението, чийто Бог дошъл от една от най-малко уважаваните провинции, с църковна институция и свещеническа йерархия, е една от най-големите чудатости на историята.

РИМСКАТА КУХНЯ

Марий направил Юлий Цезар жрец на Юпитер, тъй като искал да попречи на военната кариера на младия талант. Заемането на този пост означавало отказ от деликатесите и Цезар си останал и по-късно умерен и взискателен към храната. Август, който по политически причини трябвало да бъде добър и щедър домакин, предпочитал храната на обикновените хора — груб хляб, цаца, козе сирене и сушени смокини — и тъй като му било трудно да дочаква времето за хранене, често похапвал това-онова. Тиберий като че ли предпочитал виното пред храната, обичал рибата, но не си падал по пристигащите изневиделица доставчици. Калигула давал екзотични банкети, но гостите му били прекалено ужасени, за да им се наслаждават, макар да приемали заплащането за поканите. Клавдий се напивал до безсъзнание всяка вечер и фатално обичал точно определен вид гъби. Нерон бил екстравагантен чревоугодник и пръскал цели състояния за инкрустирани кристални бокали.

Съсели в мед, езици от пауни, рибени чорби, кушетки, вомитории и описанието на Петроний на гощавката у Трималхион — върху всичко това ще се спрем по-нататък — не било нещо обикновено. Храната, консумирана от повечето римляни през повечето дни в течение на стотици години, била оскъдна, груба и противна. Ексцесиите, веселбите, игрите и толкова често цитираните пиршества и необичайни ястия били достъпно „удоволствие“ само за малцина.

В началото, когато Рим представлявал просто едно мъничко етруско село със съвсем малко ресурси и пазари, народът се хранел със смокини, маслини, зехтин, ечемик (който правели на каша) и твърдо жито (смилано на паста). Пиели козе и овче мляко и произвеждали прости сирена. Селото обаче се намирало на важен търговски път и местните жители можели да разменят малкото си продукти за безценната по онова време сол. Именно солта укрепила позицията на града.

На римляните им били нужни 200 години, за да завладеят всички различни племена, населявали Апенинския полуостров; те нямали нищо подобно на хляб шест века след основаването на града. Андре Симон отбелязва: „Римляните ядели повече от гърците, но не били така приказливи. Те също обичали пиршествата и банкетите, големите количества храна и вино, редките, екзотични и скъпи гозби, които се търсели повече от суета, отколкото заради гастрономичните им качества. Това невинаги е било така — може дори да се каже, че величието на Рим е издигнато върху кашата и оскъдицата.“ Но когато римските армии започнали да завладяват Африка и Изтока, оскъдицата започнала да се сменя от лакомия и перчене при богатите въпреки законите за ограничаване на разходите.

Трите Пунически войни (първата от 264 до 241 г. пр. Хр., а последната — от 149 до 146 г. пр. Хр.) осигурили на Рим огромни житници и изключително полезна крайбрежна линия. В ръцете им попаднала цялата територия на Картаген — Северна Африка, Сицилия (откъдето са най-добрите готвачи), Корсика и Испания. Римляните унищожили Картаген, но не и житните му поля. Не пренебрегнали и предимствата на финикийците и арабите от сирийския бряг, които всъщност били основателите на Картаген; благодарение на финикийците римляните научили за лозите на Персия и богатствата на Изтока.

Али Баб, френски готварски гуру от 19 в., е подбуден да цитира „Саломе“ на Флобер, за да илюстрира пиршествата, за които римляните научили след успешните си завоевания:

Флобер не преувеличава особено много; именно на картагенците римляните дължат склонността си към огромни по количества и смахнати ястия.

По време на войните срещу самнитите, разгромени в крайна сметка от Сула, римляните се докоснали до истинските кулинарни умения, дошли от гърците.

Римляните никога не са били добри моряци и затова използвали познанията, търговските умения и моряшките способности на финикийците, за да увеличат придобивките си. Финикийците плавали до Китай, Малайзия, Индонезия, Индия и Шри Ланка и се връщали със скъпоценни метали и подправки — най-вече пипер, индийско орехче, джинджифил, кардамон и канела (cassia). Римляните се докоснали до екзотични птици, като фазани и фламинго; плодове като праскови, череши, кайсии и най-вероятно гуава, манго и дюли, тъй като много римски ястия като че ли показват склонност към „сладко и кисело“; познавали също и аспержите, тъй като Плиний пише, че аспержите от Равена тежали една трета от фунта, но да не забравяме, че римският фунт е около тринадесет унции (369 грама).

Римският свят се разраствал, а с него се увеличавал и броят на робите, пленниците и скитниците, които пристигали в самия град. Властите били принудени да ги държат сити и покорни. Така наречената annona или дажба от жито, а по-късно хляб, била факт от живота и политическа тема, обсебила Рим от около 200 г. пр. Хр. до четвърти век. Рим бил тормозен от сериозен глад и недостиг до 6 в. пр. Хр.; през 123 г. пр. Хр. Гай Гракх, според когото животът в града бил зашеметяващо скъп, позволил на гражданите да купуват жито от държавните хранилища на силно занижена цена; към 71 г. пр. Хр. безплатно жито се раздавало на 40 000 граждани от мъжки пол. През следващите десетилетия броят на получаващите дажби се увеличил до такава степен, че Юлий Цезар смятал за постижение, че успял да намали броя им до някакви си 150 000. Август позволил отново да се увеличат, до 320 000 — малко по-малко от една трета от предполагаемия общ брой на населението на града. В един момент храната била толкова дефицитна, че екстравагантността трябвало да се усмири и така се появил Законът на Фаний. Според това на вид невъзможно постановление било престъпно каненето на повече от трима гости на угощение, без да се броят членовете на домакинството; изключения се допускали в пазарните дни, когато се позволявали петима гости. В месеца имало по три пазарни дни. Според същия закон било незаконно харченето на повече от две драхми и половина за продукти и сервирането на повече от една неугоена кокошка на гозба (забраната се заобикаляла с кастрирането на птиците).

Разбира се, политиката играела огромна роля в системата на дажбите. Вземете съвременната военна система. През трети век Септимий Север станал популярен в очите на плебса и на хората от родната му Лептис Магна в Северна Африка, които страдали от ужасен упадък в търговията, като изкупил целия зехтин на северноафриканците и го раздал безплатно в Рим. Няколко години по-късно пък постановил, че вместо жито ще се раздава готов хляб. По-малко неприятности, по-малко опасности от пожари, по-малко загуби, по-малко стомашни разстройства? Аврелиан увеличил дневната дажба до фунт и половина и добавил към списъка с безплатни придобивки свинска мас; естествено, за да се отърве и от езерата вино, плащани като натурален данък от производителите, включил и него… Когато постановил, че всичко това следва да се очаква винаги от получаващите дажби, един ужасен служител възкликнал: „Преди да се усетим, ще почнем да им даваме печени пилета и гъски!“ Но към края на съществуването на империята парите намалели и безплатното раздаване секнало. Много основни хранителни запаси останали достъпни, но на безбожни цени.

По отношение на количествата, по времето на Август според преценките е било необходимо да се внасят по 14 милиона бушела (ок. 493 милиона литра) зърно годишно, или продукцията от няколкостотин квадратни километра поля, само за изхранването на по-бедното население на Рим. Една трета от това количество идвала от Египет, а останалата част — предимно от Северна Африка и Сицилия. Транспортът бил ефективен и бърз. Един римски товарен кораб можел да изминава по 160 км дневно, а камилите — около тридесет и четири километра на ден. Макар повечето занимаващи се с внос и износ търговци да работели най-вече със самия Рим или с Остия, пристанището на устието на Тибър, на двадесет и пет километра от Рим, различните морски, керванни и обикновени търговски пътища пресичали цялата империя. Така някоя богата фамилия от Британия можела да си поръча коприна от Китай, подправки от Индия или паун.

Транспортирането на житото за дажбите обаче се извършвало при най-строги охранителни мерки. То било предавано в страната, където било отглеждано, и търговците го откарвали до Остия или до съседното изкуствено пристанище Портус, когато Остия се затлачвала. Отклоняването на жито по време на транспортирането се наказвало със смърт или депортиране. Всеки в Рим знаел кога трябва да пристигне доставката. При закъснения настъпвала паника. Щом стигнели пристанището, стотици шлепове закарвали претегленото и прегледано жито нагоре по реката към Рим. Пътят продължавал три дни.

Гърците били големи хлебопекари. Списъкът на различни хлябове и кейкове, които се приготвяли в хлебарниците, в домашни условия, за всекидневна употреба и за специални случаи, е огромен, но явно римляните са надникнали в гръцките готварски книги и дали на гилдията на хлебопекарите специален статут. Когато през 8 или 7 в. пр. Хр. римляните проявили интерес към хлебопекарството, по домовете им се произвеждал един вид сплескани питки; тази нова мода била заклеймена от Катон (който продължавал да си нагъва кашата) и се наричала maza. В продължение на векове пуристи като Катон забранявали принасянето на хляб по време на религиозните церемонии, като по този начин повтаряли еврейската концепция, че квасеното тесто е нечисто (а дали то е било квасено в ранния период? Едва ли).

Идеалното нишестено приношение според Катон било libum, вид кейк, приготвян със сирене и яйца — една част брашно, две части сирене и яйце, нещо като чийзкейк; забележете, че в римската кухня маслото почти напълно отсъства. Използваното от тях сирене било пълномаслена извара от козе или овче мляко (вероятно не и краве, тъй като пасищата в района на Рим не били много). Според Колумела, който през 1 в. пр. Хр. написал трактат по селскостопански въпроси, изварата се пресовала в специална форма; в миналото просто поставяли отгоре й камък. След това пресованата извара се поставяла в кошница или дървена кутия (phormos на гръцки, forma на латински), откъдето е френското fromage; английската дума cheese идва от латинската caseus, употребявана за самата храна. Римляните осолявали, сушели, пушили, оставяли да узрее и поставяли в саламура сиренето, като добавяли към него различни накълцани билки, чесън и лук. Много харесвали еквивалента на твърдото козе сирене шавиньол, на crottin — бурсин и фета. Пушената моцарела и до днес е един от големите италиански специалитети. Плиний, който много обичал сирената, ни е оставил дълъг списък на местни специалитети на Иберийския полуостров, Цизалпийска и Трансалпийска Галия, сред които фигурира и огромна пита овче сирене от границите на Тоскана и Лигурия; говори с удоволствие и за сирената на Севен и Оверн, прадедите на съвременните рокфор и кантал.

В разцвета на империята богатите римляни закусвали сирене или извара с мляко или вино — донякъде като съвременните холандци или немци. Малко се говори за сънната по време на банкетите им. А когато така наречените варвари сложили край на империята през 5 в., те също се оказали големи почитатели на сиренето; но онези, които овладели и развили тайните на приготвянето му се превърнали в новите пионери в тази област, били монасите бенедиктинци и цистерцианци. Освен това те продължили производството на вино и ликьор, рибовъдството, пчеларството и всички онези изтънчени изкуства, на които се радвали римляните и които били прекалено изтънчени и чужди за варварите.

Но да се върнем към хляба. Някъде към 168 г. пр. Хр. имало голям приток на професионални хлебопекари от Гърция. Дотогава богатите карали робите си да месят хлябовете по домовете им и дори ги карали да носят ръкавици и маски, за да не попада в тестото пот и неприятен дъх. Гърците успели да проникнат в Галия много преди идването на римляните и установили с галите чудесни взаимоотношения. Галите открили, че бирената мая е добър набухвател, и заедно с гърците направили добър кулинарен отбор. Към 31 г. пр. Хр., по време на управлението на Август, в Рим имало 329 пекарни, държани от гърци с помощници гали. На тези имигранти било позволено да образуват collegium (гилдия), но станали обект на сериозни регулации, когато този съюз станал затворен. Ако си син на пекар, трябва да станеш пекар и нямаш право да се занимаваш с друга професия, дори и да си женен извън гилдията. На един прочут хлебар на име Вергилий Еврисак бил издигнат огромен паметник след смъртта му, но на сина му не било позволено да стане жрец, юрист и дори военен. Хлебарят трябвало да спаси републиката или империята, преди да може да седне в Сената; ако искал да го направи, трябвало да излезе от гилдията и да прехвърли цялото си имущество на задругата на pistores (пекарите). Подобно на съвременните масони, те е и имали тайни поздрави, посветителни ритуали и религиозни събирания. Интересно е да се отбележи, че в техническо отношение хлебарите били доста добре оборудвани, използвали коне вместо роби в мелниците си и приготвяли хляба в тухлени пекарни. Хляб купували само мъже, независимо дали са роби или свободни.

Еврисак и неговите колеги били нещо като Поален в Париж — скъпи, специални и с дълги опашки. Жените не се допускали по никакъв повод в колегията на пекарите, но за сметка на това пък те можели да членуват в гилдиите на зарзаватчиите, шивачите и кръчмарите. Хлябовете обикновено били кръгли, с оформени по всевъзможен начин горни страни, най-често във формата на гъба, подобно на нашите питки. Откритите в Помпей погачи били оформени като осемлистни цветя — форма, която и до днес може да се открие във Франция и Сицилия. Вероятно подобни погачи са били правени от финото пшеничено брашно siligineus, особено харесвано от патрициите; хлябовете, наричани plebeius, били по-груби, от непресято брашно, предназначено да напълни стомасите на плебеите (може би днешното брашно с триците, но вероятно примесено камъчета и гъгрици). Римляните имали и еквивалент на pian de seigle (ръжен хляб), който ядели със стриди — ostrearius.

Римляните имали вид особен вид сладкиши (несъмнено заимствани от арабите) — пластове тънко тесто, пълнени с мед, сирене и ядки. Предназначени да доставят наслада, тези многопластови сладкиши били наричани placenda est; оттук и placenta — дума, която обикновено не асоциираме с кейковете; всъщност се има предвид формата. Страшно много обичали пържените в тесто ябълки. Рией Танахил58 прави весела аналогия на римляните и тяхната склонност да дъвчат из града (не някаква особено изискана храна): „При своето описание на древни и модерни, местни и чуждестранни хлябове Атеней ни засипва с безкраен списък имена, които несъмнено са шотландските кифли, кроасаните, франзелите и гевреците на античния свят.“

Сватбеният кейк е гръцко изобретение. В Рим той се давал на младоженците при confarreatio (старомодна форма на сключване на брак), които го поднасяли на Юпитер Капитолийски в присъствието на върховния жрец и енорийския свещеник flamen dialis59, който наглеждал огъня, на който бил изгарян кейкът. Това приношение означавало, че жената се поставя под опеката на мъжа и е свидетелство, че бракът е законен. Тиберий се отървал от обичая да се горят кейкове, но през осемнадесети век сватбеният кейк се върнал триумфално под формата на колосална торта, която не се изгаряла, а се споделяла с приятели.

След като установихме, че са били нужни векове за откриването, подреждането и установяването на достойнствата на основните храни и за развиване на вкусовете и обичаите, нека видим кой какво и защо е похапвал.

Август бил умерен и мразел големите гощавки, също като Марциал:

Само в една епиграма Марциал споменава няколко любими римски гозби — марулята се сервирала като първо; лукът, рибата тон и яйцата са нещо като salade nicoise; белият боб с розов бекон приличат на френското ястие haricots blancs aux lardoons, а наденичката ще я видите във всяко италианско ресторантче. Римляните си падали по студените ястия, шунките и надениците. Лупината и горещият грах били обичани и обичайни „коктейлни“ мезета, сервирани преди, след (както е в случая) или по време на основното ястие.

Лукул бил умерен млад мъж и забележително добър военачалник, който победил двама от най-силните владетели на своето време — царя на Понт Митридат и арменския цар Тигран. Кампаниите му го направили приказно богат и благодарение на тези новопоявили се средства започнал да си набавя деликатеси от целия свят, без да обръща внимание на цена, здраве и — по всяка вероятност — фигура. От Понт или Кападокия той донесъл в Европа черешовото дърво. Разпратил хора из целия известен тогава свят да търсят редки и деликатесни ястия — стриди от Колчестър, фламинго от Нил, пауни от Персия. Плащал на месарите си пребогато. Имал три вили на брега на Неаполитанския залив, където построил vivaria (рибарници), някои от които били със сладка вода, а други — с морска. За отглеждане на екзотични птици построил птичарник, за да може да се наслаждава на печен дрозд, докато другарите му летели наоколо. Освен дроздове, славеи и чучулиги, имало жерави, чиито очи бивали изваждани, преди да бъдат угоени, папагали и дропли. Опитвани били и щрауси, но се оказало, че са много жилави, дори и след сериозно варене. (По времето на Хелиогабал — наистина смахнат тип, за чието управление никой не тъгувал — на едно пиршество поднесли 600 глави на щрауси; мозъкът им се смятал за единствената годна за консумация част. Може би императорът е имал право. Освен това хранел кучетата си с гъши дроб. Защо? Защо пък не…)

Лукул действал с такъв размах, че трябвало да прокарва акведукти и тръби от планините, за да осигури прясна вода за рибарниците си. Подражавайки на Фулвий Липин, който си направил ловно стопанство в Тарквинии, Лукул, Барон и Петроний също добавили ловни паркове към именията си, където се охранвали внесени отдалеч благородни елени, антилопи, газели и муфлони за пиршествата. Дивото прасе не било популярно до началото на империята — то се смятало за всеобща напаст, тъй като съсипвало селскостопанските райони около Рим. По-късно обаче поднасянето на цял печен глиган било задължителен елемент на всеки уважаващ себе си пир. Смятало се, че заекът запазва красотата, и император Септимий Север го употребявал всеки ден. Голямата градина на Лукул в центъра на Рим станала обект на желанието на Месалина и тя по типичния си начин успяла да се сдобие с нея малко преди смъртта си; всъщност Месалина умряла в градината от прободните рани по заповед на съпруга й, император Клавдий.

Лукул можел да попилее цяло състояние за едно-единствено ядене, а не след дълго и други започнали да следват съсипващия му и лаком пример. Вечерята започвала към четири следобед (деветия час) и представлявала дълго представление в три действия — gustatio, или ордьовър, fercula, което означава „ястия, които се носят“ (от кухнята) и mensae secundae, или десерти. Обикновено канапетата се подреждали във формата на буквата П и гостите се излягали върху тях; отворената страна се използвала от слугите за сервиране и отсервиране; често с основното ястие се сменяла и цялата маса. Римляните използвали пръстите си, ножове и лъжици, но нямали вилици. Пиели от сребърни или бронзови бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни, ако собственикът бил изключително богат; в редки случаи чашите можели да бъдат от стъкло или кристал, според вкуса и средствата на домакина. Префектът поет Авсоний, творил през четвърти век, пише надълго и нашироко за храната и маниерите на префинените гало-римляни; описва и едно сватбено пиршество, при което събирането на остатъците било нещо в реда на нещата. Всеки гостенин си носел mappa — голяма кърпа — и събирал в нея всичко, с което не успявал да се справи на масата. Това било очаквано и желанията — задоволявани.

При една по-обикновена вечеря като първо се поднасяли апетитни и леки ястия — например късове овчи мозък, малки наденички от черен дроб, макови семена в мед, чистени охлюви, стриди, резени гъши черен дроб, осолена есетра, аспержи, праз лук, репички, яйца… „Основното“ ястие можело да достигне до десет гозби. Когато Муций Лентул Нигер посрещнал Юлий Цезар, му поднесъл десет първи и десет втори ястия, както и безброй десерти. Али Баб цитира най-различни шантави и екстравагантни ястия на лакомите и съревноваващите се — зърна на свински гърди в саламура от риба тон; камилски копита (твърди се, че Клеопатра страшно ги обичала); слонски хоботи; глави на папагали; рагу от мозъци на славеи; мозъци на пауни; пай от езици на малки птици (който бил безумно скъп), да не говорим за le porc a la Troyenne farci de becs-figues et d’huitres (троянско свинско с пълнеж от бекаси и стриди).

Макар пиршеството на сирийския освободен роб Трималхион да е сатира, измислена от Петроний („Сатирикон“), тя все пак си остава едно изключително живо и изумително описание на ексцесиите, до които можело да се стигне в една римска вечеря:

Това е менюто в списъка, но описанието на един от гостите на Петроний е далеч не така безпристрастно:

Пристига самият Трималхион, закача се, ругае и се показва, след което донасят поднос с кошница върху него:

Друго страшилище бил Вителий, император за девет смутни месеца през 69 г., убит от поддръжниците на Веспасиан. Светоний има един доста добър разказ:

Калигула непрекъснато търсел нови и странни забавления. Той въвел нов вид баня, при която се потапял в специални масла; измислил и странни ястия — казват, че позлатявал пити и меса и пиел разтворени в оцет бисери. Самите пиршества също били новост — притежавал прекрасни вили из Кампания и кораби с толкова екстравагантно уредени палуби, че по тях можело да се видят бани и овощни дървета. (Откритите в Неми запазени съдове са доказателство за подобен разкош.) Гостите, които не си падали много по плаването, можели да участват в някой от пикниците му, които се устройвали в ложа в клоните на огромен чинар, достатъчно голяма, за да побере петнадесет души!

Ювенал, Плиний и Марциал били съвсем нормални консуматори и домакини и спазвали законите за ограничаване на разходите. Ювенал се задоволявал да вечеря просто с „тлъсто яре, най-крехкото от стадото“, в което имало „повече мляко, отколкото кръв“, малко диви аспержи и „божествени яйца, топли от сеното, заедно с кокошките, които са ги снесли“ (Може би най-запомнящото се ястие, което опитах наскоро във Франция, в ресторанта на Бардет в Тур, се състоеше от леко сварено яйце на токачка, сервирано с фина морска сол; след това бе поднесена самата птица — също задушена, но с трюфели. Бардет и готвачът на Ювенал имат едни и същи предпочитания към простотата и качеството.) Обикновените плебейски сбирки, били те семейни или приятелски, политически или корпоративни, представлявали доста скромни и трезви вечери, тъй като повечето участници нямали достатъчно пари, за да си позволят по-голям разкош — продуктите били доста скъпи.

Самият Рим представлявал доста ограничено място, в което нямало хладилници; наистина, знаели как да правят лед, но кой би си го позволил? Богатите. Обикновените хора, които живеели в леснозапалимите и паянтови апартаменти по горните етажи, често не се осмелявали да готвят поради страх от пожар, заради съседите, заради миризмите, а може би дори и заради липсата на печки. Готвенето струвало пари. Затова процъфтявал бизнесът, който и днес се радва на успех в Азия и Далечния изток — с гореща, вкусна и евтина храна.

Имали ли са римляните спагети? Никой не може да отговори положително. Марко Поло не е донесъл макароните в Европа. Ако съдим по италианските преводи от осемнадесети век на сатирите на Хораций и епиграмите на Марциал, може да останем с впечатление, че римляните се консумирали паста, тъй като pastillas се превеждало като „малки пасти“; във всички преводи преди четиринадесети век обаче тази дума фигурира като „малки кръгли питки“. Друго тълкуване е крокети. Марк Варон от I в. казва в своята енциклопедия, че pastillum е кифла; ерудираният французин от седемнадесети век дьо Кан излязъл с теорията, че pastillum е млин с месо — или с други думи, равиоли! Възможно е римляните да са имали пълнени тестени произведения като равиоли, гночи и тортелони. Дългите спагети биха били трудни за ядене без вилици или пръчки.

Щом империята укрепнала, териториите й били разширени, всичко било под контрол и представленията следвали едно след друго, интересно е да разгледаме подправките, ароматите и другите безвкусни за нас смеси, които римляните използвали най-често. Единствата гледна точка, с която разполагаме в случая, е на самите римляни — те знаели какво искат и смятали, че знаят как да го приготвят по най-изтънчен начин. Списъкът с продукти на тяхно разположение бил огромен — римляните се поразходили из Галия и научили доста неща от галите, макар че римските автори неизменно описват северните си съседи като груби и просташки мародери. Може би само едно-единствено племе (това на арверните, прадедите на хората от днешен Оверн) отговаряло на този груб и шумен имидж. Благодарение на галите римляните се запознали с гъшия дроб, стридите, буретата и матраците (много удобни за излягане след преяждане) и си осигурявали вино на разумни цени.

Галското влияние, наред с това на северните германски племена, било значително — оттам са вестфалската шунка, наденичките, а може би и черният хляб. Римляните обичали пушено свинско, докато гърците не си падали по този начин на приготвяне/запазване на храна, а просто варели. Именно народите на Северна и Централна Европа, които били предимно ловци и не особено изтънчени готвачи, с много свине и неизбродими гори, най-вероятно са изобретили практичния и вкусен метод на опушване, който се прилага и до днес, особено в Германия и в страните на север. Продаването на опушена и осолена шунка на римляните осигурило богатство на германците. В края на краищата вестфалската шунка, баварските наденички и останалите им деликатеси са скъпи и в наши дни. Независимо дали шунката е дошла от север, от Галия или Испания, Марциал, Катон и други автори превъзнасят превъзходния й вкус и отбелязват, че тайната й съставка са жълъдите. Испанските и корсиканските шунки и до днес са обичани заради привкуса им на жълъди. Римляните не обръщали особено внимание на телешкото. Най-много им допадало свинското, приготвено по всевъзможни начини. Гален твърди, че вкусът му бил като на човешко месо. Може би това е препоръка? Както изглежда, за римския вкус не съществуват ужасни асоциации.

Истински деликатес на една изискана патрицианска вечеря било блюдото, съдържащо свински вулви и гърди. Имало спорове коя вулва е по-добра — дали тази на свиня, пометнала първото си котило (Плиний), или на нераждало животно. Или пък дали циците на стерилна свиня са по-добри от тези на кърмеща… смахнатият император Хелиогабал бил в състояние да поглъща и едните, и другите десет дни без прекъсване.

Саламите също били популярни. Римляните произвеждали свои видове и разширили репертоара си благодарение на галите; както изглежда, производството на салами не се е променило особено много в Италия и Франция за последните 2000 години. Имали са circelli tomacinae и incisia — малки наденички тип чиполата; pendulus — голям салам от черво; hilae — много тънки салами; tuccetae — специалитет от Цизалпийска Галия — дълъг салам от смесено свинско и говеждо месо. Имали салами като мортадела, а галите правели нещо като andouillettes, което вероятно било нещо като пушена кървавица с мляко и кръв — деликатес на canabae, селищата на едуанските месари, които отваряли магазини и заведения недалеч от римските селища.

Шкембето (omasum), напълно келтско ястие, било любимо за римляните и се приготвяло с лук и чесън — зеленчуци, внасяни в огромни количества от Галия. Гало-римляните и самите римляни несъмнено обичали дреболии — свински глави, салами и кървавици; в Нарбон, Бордо, Колон и Реймс са открити релефи, изобразяващи работещ галски месар — lardarius.

Тлъстият черен дроб от гъска и патица бил смятан за деликатес от дълбока древност. Древните египтяни първи забелязали феномена и оценили по достойнство вкуса и най-вече текстурата му. Около 400 г. пр. Хр. египтяните изпратили на спартанския цар Агезилай тлъст гъши дроб. Един атинянин, писал през трети век, цитира прочутия готвач Архестрат: „Черен дроб, или по-скоро душата на гъската“.

Гърците били добри в угояването на гъски и римляните не останали по-назад. През 2 в. пр. Хр. Катон обяснява: „За да угоиш кокошки или гъски, затвори млади квачки, започващи да носят, прави топчета от брашно с вода или накиснат ечемик и го пъхай в човките им… храни ги два пъти на ден и им давай вода по обяд, но не оставяй водата при тях повече от един час. По същия начин храни гъската, само с тази разлика, че първо я оставяй да пие и й давай храна и вода два пъти дневно“. Колумела дава същите съвети през 1 в., а Паладий, който живял през 4 в., казва, че птиците трябва да бъдат на вегетарианска диета и да се държат на топло и тъмно, докато се угоят, след което да се оставят така още петдесет дни.

Плиний се съгласява, че римляните харесали черния дроб на галските гъски (пак стана дума за гали), пристигнали „на крак в Рим чак от Морини (Пикардия); онези, които се уморявали, бивали слагани най-отпред, така че останалите да ги бутат напред“. Плиний продължава по темата за гъшия черен дроб. „Угояването на птицата уголемява черния дроб и след като се извади, го правят още по-грамаден, като го накисват в подсладено с мед мляко.“ Хораций смятал, че „огромният дроб“, както го нарича Ювенал, задължително трябва да е от бяла женска гъска…

От смокините горките гъски сериозно се разболявали; всъщност уголеменият и мазен черен дроб означава, че птицата страда от диабет. Римляните ценели iecur ficatum („смокинен дроб“) повече от останалите разновидности, а галите, които обичали това лакомство толкова, колкото и в наши дни, забравили думичката „дроб“ (iecur) и продължили да използват само ficatum. През осми век тя се променила на figidum, а през дванадесети — на fedie et feie, докато се стигне до foie.

Ювенал казва, че гъшият дроб се сервирал горещ. „Пред господаря е сложен огромен гъши дроб, угоен петел колкото гъска и глиган — всичките горещи.“

На пиршеството, устроено от кариериста Марк Барон, домакинът се забавлявал, като давал на гостите си с по-скромен произход обикновено меню, докато самият той се заел с цитираното по-горе, последвано от трюфели! Лукул също обичал трюфели. Тези скъпи, редки, може би събуждащи либидото превъзходни деликатеси със специфичен аромат, били много атрактивни за римляните. Гърците и римляните имали различно мнение за естеството на трюфелите. Ученикът на Аристотел Теофраст смятал, че те се раждат от есенните бури и по-точно от гръмотевиците; Никандър, който живял сто години по-късно, твърдял, че те всъщност са променена от вътрешната топлина тиня, а според Плутарх представлявали оформена от мълниите кал.

И до днес никой не е успял да развъди такива трюфели; правени са експерименти в Лимузен и Перигорд, а един евреин от Калифорния смята, че почти е разрешил проблема… Марциал им дава дар слово: „Ние, трюфелите, които пробиваме хранителната почва с меките си глави, сме земните ябълки, втори след гъбите.“ Гален ги предписвал на пациентите си (сред които, разбира се, били Марк Аврелий и Комод), „тъй като те са много хранителни и предизвикват обща възбуда, спомагаща чувствените удоволствия“. Може би през Античността трюфелите не са били същите като пикантните черни трюфели от Перигорд и Страсбург или характерните бели трюфели от Италия, които са ни известни, докато Плиний ги описва като червеникави, черни или бели (италиански вариант?), а Марциаловите пробиват почвата като гъби.

Трудното откриване на трюфелите несъмнено се дължи на факта, че се размножават и растат наслуки под земята и трябва да се търсят с помощта на свине или кучета. Римляните вероятно са се наслаждавали на истински трюфели — tubera — и са използвали думата tuber за пикантни, приличащи на буци гъби, които поникват от земята и са разпространени в района на Средиземноморието.

На голяма почит били и печурките. Отново ще цитираме Марциал:

Плиний, който в „Естествена история“ дава точни описания на ядивните и отровни гъби, пише доста надуто:

Гъбата, дадена на Клавдий от Агрипина, била мухоморка, която прилича на най-ценената гъба в древността — манатарката; мухоморката днес е известна също и като „цезарова гъба“.

Милиони мидени черупки замърсявали римските градове; лакомството било внасяно от Галия, а Англия започнала свое собствено производство. Големият експерт бил дегустаторът Муциан, който според Плиний можел да направи разлика между десетте достъпни по онова време вида — от Мраморно море до брега на Арморика, в това число бреговете на Триполи, Болия, Истрия, Лациум и Астурия. Дядото на Катилина бил прочут с рибарниците си — piscinae — и отглеждал своите спариди в езеро Лукрино с миди, които отглеждал в специално конструирани от него развъдници. Избирал мидите от Тарент или Бриндизи. Продаването на излишъка му докарало цяло състояние. Рибарниците, изградени от средновековните монаси след варварските нашествия, са по римски образец — просто по-добър не можел да се намери.

Малко след завладяването на Галия през 58-52 г. пр. Хр. развъждането на миди станало една от най-големите индустрии в държавата. Естествените развъдници от всички галски крайбрежия осигурявали превъзходни образци. Гърците оценили галските миди много преди появата на римляните. Страбон например възхвалява мидите на Етан дьо Вег недалеч от Марсилия. Плиний говори за мидите на Медок, а през 4 в. Авсоний ни дава изключително интересна информация за мидите. И докато Цезар разделя Галия на три части, префектът поет Авсоний дели страната според качеството на нейните миди! На първо място е Медок, откъдето е авторът — всъщност той е роден в Лион и е от гръцки произход — родът му се преселил в Галия преди идването на римляните. След това е Прованс и Марсилия, Етан дьо Вег и Порт-Вендре; мидите от този район се смятали за равни на мидите от Неаполитанския залив и езерото Лукрино. Пак във втората категория попадат районите Сентон и Калвадос. На последно място са мидите от Арморика в страната на пиктите, Ла Венде, следва Шотландия и на последно място — Бизанциум!

Някои видове риба били на особена почит; сред тях е барбунът, ценен особено заради мозъка му. Една риба с тегло четири и половина фунта била обявена на търг от Тиберий; наддаването между Апиций и един друг богат и лаком тип било много оспорвано и накрая лакомникът спечелил, като платил за удоволствието цели 30 000 сестерции (около 4000 лири стерлинги)! Уловеният от Домициан калкан бил толкова огромен, че Сенатът специално се събрал да обсъди най-добрия начин за запазването му. Гай Хурий бил първият, който започнал да използва различни рибарници за змиорки. Той осигурил 6000 змиорки за пиршествата, с които Юлий Цезар отпразнувал своите триумфи, но ги дал като заем, тъй като не бил склонен да ги разменя срещу пари или какъвто и да било друг вид разплащане. Когато продал най-малкото си имение, получил от него 4 000 000 сестерции, най-вече заради вървящите с имота рибарници. След тази случка умовете на много хора били завладени от мисълта за лични рибарници. В Баколо, в района на Байя, ораторът Хортензий имал рибарник, който отглеждал една змиорка и толкова много я обичал, че плакал със сълзи, когато умряла. В същата вила съпругата на Друз, Антония, сложила обеци на любимата си змиорка; някои хора копнеели да видят Баколо именно заради прочутата риба.

Рибата тон, кефалът и другите, срещащи се в изобилие риби в Средиземноморието, били преследвани като дивеч в лагуната на Бер с делфини. Речната риба, особено от Галия, морските анемонии, които са все още любими в Никозия, и сьомгата от северните реки също не били за пренебрегване.

Охлювите и съселите също били събирани, отглеждани и консумирани с ентусиазъм. Фулвий Липин пръв започнал да отглежда охлюви в Тарквинии около 50 г. пр. Хр. Той ги сортирал в четири групи, като всяка получила свой отделен vivarium — белите охлюви от Реате, илирийските, които били прочути с размерите си, африканските, известни с бързото си размножаване, и африканските слънчеви охлюви с техните превъзходни качества. Липин ги угоявал с неферментирал гроздов сок и шпелта61, Апиций пък има рецепта за охлюви, хранени с мляко. Марк Барон пише, че развъждането на охлюви се превърнало в такава мания, че черупките на някои побирали по единадесет литра.

Съселите били отглеждани в клетки в продължение на около осемнадесет столетия, от гърците до Средновековието. Римляните ги държали също и в глинени съдове и ги хранели с жълъди, смокини, орехи и кестени, а когато достигнели желаните размери, вкусните мръвки били приготвяни с мед.

През 162 г. с Lex Faunia било забранено угояването на кокошки с цел да се икономиса жито. Римляните заобиколили забраната, като започнали да кастрират младите мъжки птици. Скопените петли ставали до два пъти по-големи и наддавали като същински евнуси. Кокошките също били кастрирани.

Римляните били вещи в централното отопление и водопроводните инсталации и дори имали отоплявани с пара инкубатори за яйца. Кокошките се използвали не само за храна, но и за жертвоприношения. Пилетата, които са разновидност на азиатската могилна птица, се появили в Гърция през 5 в. пр. Хр., като тръгнали от Малайзия, били одомашнени в долината на Инд, откъдето попаднали в Персия и оттам — в Лидия на цар Крез и в Гърция. Хораций смятал, че удавената във вино кокошка е особено вкусна. Римляните използвали за храна всички домашни птици, които ядем ние (с изключение на пуйката, която тогава все още си стояла отвъд океана), както и някои, които не употребяваме — лебеди, щрауси, жерави, щъркели, червеношийки, врабчета, бекаси и дроздове (справка — гощавката у Трималхион), авлиги, дори чайки и пеликани…

Единствената готварска книга, достигнала поне отчасти до нас, е компилация от четвърти век и съдържа рецептите на някой си Апиций, гастроном от първи век, който се самоубил, когато пресметнал, че не разполага с достатъчно средства, за да продължи да живее като чревоугодник. Този Апиций е съвременник на Тиберий. Възможно е обаче да е имало четирима души със същото име, всеки от различен век. Дори да приемем, че книгата De Re Coquinaria е на Аспиций от първи век, несъмнено към нея са добавяни и по-късни рецепти. От тях и от други различни предписания можем да предполагаме каква точно е била на вкус римската храна и що за консистенция е имала.

Рим започнал съществуването си на солните кръстопътища и жителите му много добре знаели, че солта е особено важна за живота — част от заплатата на римските войници била изплащана в сол, откъдето е и думата „salary“. Нямало хладилници и всяко месо или риба, които не се изяждали веднага, били осолявани. Внасяните от Изтока подправки били необичайно скъпи и колкото повече подправки, билки и аромати имало в едно ястие, толкова по-горд бил домакинът и толкова повече се впечатлявали гостите му.

Царят на подправките бил пиперът. Повечето от рецептите на Апиций започват с щедра доза пипер. Сладкият сос за змиорка можел да съдържа пипер, девесил, риган, мента, лук, мед, сварено вино и рибен бульон. С пипер се поръсвали или задушавали круши, ябълки и дюли — практика, запазила се и през Средните векове; понякога поръсваме с пипер ягоди, а мароканският tajin (агнешко със сини сливи, канела и много пипер) силно наподобява римските кисело-сладки ястия; от това може да се предположи, че голяма част от римската кухня е заета от Изтока и Гърция. Пиперът добавя пикантност, но не и ароматен или екзотичен вкус или миризма; въпреки това и независимо от цената му бил ползван за всеки вид храна и бил абсолютно задължителен за римската кухня.

Да придобием известна представа за цената му: през 390 г. Диоклециан със специален едикт фиксирал цената на черния пипер на петнадесет денария (около 40 лири), на небеления — на четири денария (към 24 лири) и на белия пипер — седем денария (14 лири). Какво огромно перо от доходите на едно средно семейство! Така наречените honestiores (хората, които не се нуждаели от държавни помощи) декларирали в муниципиите, че разполагат с капитал от 5000 сестерции, а един автор изчислил62, че средно заможно семейство с достатъчно роби се нуждаело от 20 000 сестерции, за да преживява63! Нищо чудно, щом пиперът бил толкова скъп — а да не забравяме, че римският фунт е по-малък от английския.

Чуждите монарси, васали на имперския град, давали пипер на консули, сенатори, генерали и на практика, на всякакви магистрати. Когато през 408 г. кралят на вестготите Аларик превзел Рим, поискал 5000 фунта злато, 30 000 фунта сребро и 3000 фунта пипер. Просто било невъзможно да се изяде такова количество — пиперът се разваля. Той бил символ на положение — мухлясващо злато.

И ако пиперът се слагал в гозбата от готвача, то канелата, кардамонът и индийското орехче се смесвали и се слагали заедно в почти всяко ястие, също като солта и пипера днес. Сместа се използвала както при готвенето, така и за поръсване на готовата храна непосредствено преди сервирането й. Джинджифилът, индийският нард и карамфилът също заемали челни места в списъка на вносните подправки. Индикация за римската треска за подправки през 1 в. е фактът, че те съставляват четиридесет и четири от общо осемдесет и шестте стоки, внасяни в Средиземноморието от Азия и брега на Източна Африка. (Сред останалите ще открием дресьори на слонове, евнуси, папагали, палмово масло, памук и готвачи.)

Освен подправките римляните използвали всевъзможни билки и най-различни видове марината, много от които непознати днес. Девесилът — зелено тревно растение, което се среща навсякъде и достига доста големи размери, расте бързо и има доста по-силен и наситен вкус от този на сродната му целина. Седефчето неслучайно е отпаднало от съвременните подправки — то е горчиво и има странен мирис, като на развалено сирене (любим вкус за римляните, както ще видим по-нататък). Днес основното му приложение е като репелент против насекоми. Според „Физиология на вкуса“ на Брилат Саварин много от рецептите на Апиций са направо отвратителни за небцето от осемнадесети век; не може да се отрече, че ястия като „пълнени матки и вимета, съсели и варени щрауси, тестиси на петел с асафетида, и всичко това със седефче, огромни количества седефче“ звучат като виц.

Други „европейски“ треви, използвани според някои автори от римляните, са (в низходящ ред според важността им): кориандър, кимион, риган, целина, магданоз, дафинов лист, анасон, копър, мента, синап, пелин, кервел, рукола, потайниче, мащерка, градински чай, полски джоджен, пиретрум, бял оман, шафран и мастика.

Най-странните добавки обаче са garum (разредена паста от аншоа) и билката силфиум — силни, отвратителни, скъпи и ужасно търсени. Някои казват, че гарумът е един от виновниците за завладяването на Галия от римляните и неговото производство и разпространение изиграли важна роля в процъфтяването на търговските центрове, които се разраствали, откакто първите гръцки колонисти за пръв път стъпили на бреговете на Галия, докато по бреговете на Прованс, Лангедок и Испания не се проточила цяла верига от тях. Гърците правели сос от ферментирали скариди, наричан garon (скарида на гръцки) и римляните от всички слоеве били луди по него. В Лионския залив били открити потънали кораби с амфори, съдържащи кристализирали останки от соса и запечатани с печатите на производителите, от които става ясно, че търговията с гарум е била развита още през 5 в. пр. Хр.

Фокейската (не финикийска) колония Масилия (Марсилия) била важен център за внос-износ; в края на краищата именно жителите на този град поканили римляните в Прованс през 181 г. пр. Хр. и им осигурили плацдарм към цялата страна. Всеки производствен център си имал своя тайна рецепта и гарумът бил толкова популярен, че се произвеждал в истински заводи. Помпей, Лептис Магна и Антиполис били прочути с посредствената си продукция, но най-лошият като че ли бил от Битиния на брега на Черно море. Много ценен бил гарумът на Картаген и Кадис. Най-добър бил garum sociorum, „гарум на съюзниците“, наричан така може би защото разлагащата се скумрия, аншоа или (по-рядко) барбун и вътрешностите на скаридите всъщност се смилали сами благодарение на микробите в червата на самите риби.

Ето една рецепта на Апиций:

Когато сместа станела напълно еднородна, в нея се добавяли внимателно изчислени количества билки; после със специална фина цедка се събирала сиропообразната, бледожълта, пикантна, солена, рибешка и най-вече сиренясала течност, която била оставяна да узрее. Остатъкът, или alec, приличащ на джибри, не се изхвърлял, а се давал на бедните да подправят кашите си; този сос, подобно на най-силните сосове от световната кухня — китайските сосове, индийското къри и чилито от Южна Америка — е бил създаден да добави вкус към евтините и в голямо количество въглехидрати, които едновременно го притъпяват и поглъщат. Трудно е обаче да си представим какво точно е добавял гарумът към месните гозби.

Някои предпочитали „кървавия гарум“, приготвян с кръвта на риба тон — далеч по-силен от обикновения сос! Каракудите от блатата, които не ставали много за ядене (заради дебелата кожа и многото кости) се изкормвали и от тях се правел гарум, известен като muria. Разреденият с вода гарум (hydrogarum) бил част от ежедневната дажба на римския войник. От гарум и вино се получавал прочутия византийски сос oenogarum, с олио — oleogarum, а с оцет — oxygarum. Днес може би най-близкият еквивалент на гарума е „нуок ман“ от Виетнам, камбоджанският „тук трей“ или тайландският „нам пла“ — всички те се правят от разложена риба, но въпреки това няма регистрирани случаи на бактериални инфекции, причинени от консумацията им. Всъщност жителите на Лаос капват по няколко капки „нуок ман“ в бебешките биберони. Гарумът е бил много печеливша стока в гръцките и римските тържища и провансалските pissaladiere — pisara от Вар и pissala от Ница — са негови правнуци.

Цената му била зашеметяваща — цената на черния хайвер изобщо не може да му съперничи; единственият възможен паралел е цената на есенциите, използвани в парфюмерията. По времето на Цезар един congius (около 3,25 л) гарум струвал 500 сестерции, или някъде около 4000 лири стерлинги!

Силфиумът е растение, което днес ни е напълно непознато, но също било от основните подправки в римската кухня. Смята се, че става дума за див морков. Произлиза от бившата гръцка колония в Кирене, в Северна Африка, където икономиката до такава степен се въртяла около силфиума и конете и в резултат на това животът бил толкова ограничен, че през четвърти век драматургът Антифан създал своето прочуто „Няма да плавам обратно към мястото, откъдето тръгнахме, защото искам да кажа сбогом на всичко — на коне, на силфиум, на колесници, на стеблата силфиум, на жокеите, на листата силфиум, на треските и на сока от силфиум!“ Поради изтощаване на почвата силфиумът изчезнал по времето на Нерон и римляните трябвало да се задоволяват с асафетида (от персийското asa — мастика — и латинското foetida — воня). Това е сок от голямо сенникоцветно растение, изключително горчив, по-лют от чесъна, с миризма на мърша — и отново изключително скъп продукт. Натривали с него паниците, преди да сложат в тях храната, за да подобрят вкуса й. Тази практика показва, че римските готвачи имали реален проблем с гранясалата храна и затова туширали вкуса на основните продукти със силно ароматните субстанции.

Силфиумът и асафетидата били толкова скъпи, че Апиций предлага начин за икономисването им, като се държат в съд със семена на пинии — те попивали, както ванилията се попива от захарта. Така при нужда от силфиум можели да се използват семената. Капка асафетида се използва като подправка на рибни ястия и днес, но не знаем какви точно количества са използвали римляните. Може би дозите са били доста внушителни. Индийците познавали асафетидата като hing и често я употребявали в такива количества, че се налагало да я внасят от Афганистан. Римляните обичали също и индийското растение, известно като „нард“; то е близко на валериана и мирише на гнило. Всички тези странни вкусове като че ли имат едно общо „качество“ — всички те вонят, всички са силни и горчиви и най-вероятно от тях се носела сиренясала смрад на гнило.

Какво пиели римляните? Не обичали бира, наблягали на виното и предпочитали бяло, обикновено подсладено с мед. На жените не се полагало вино — то се приравнявало с кръв и следователно било символ на прелюбодеяние; смятало се също, че виното може да предизвика аборт и да извиква бесове; и тъй като напиването причинява вид делириум, който може да бъде и пророчески, по-добре било на жените да не им се дава възможност да бъдат чак толкова информирани. Освен това алкохолният делириум означава обсебване — този път по-скоро божествено, отколкото демонично — обсебването пък — насилие, а на една насилена жена никога вече не можело да се гледа като на чиста и целомъдрена. Римляните не анализирали свойствата на алкохола (арабската дума al-kohl първоначално означавала много фина антимониева пудра — kohl, като използваната в очния грим — и едва по-късно така започнала да се нарича всяка пудра, получена чрез сублимиране, или прякото преминаване от твърдо в газообразно състояние или обратното). Богатият любител на чашката не виждал нищо нередно в напиването в мъжка компания и много често се случвало робът да води господаря си на връщане от пиршество, като го насочвал от писоар към писоар. Домакинът можел да организира допълнително пиене, като посочи за свой помощник някой, чиито три имена съдържат определен брой букви. Например името Гай Юлий Цезар (Gaius Iulius Caesar) съдържа седемнадесет букви, което означава, че за негово здраве трябва да се изпият седемнадесет чаши вино — а една чаша може да побира от един до единадесет cyathi, в зависимост от капацитета на един киатос (черпак, голяма чаша с една дръжка). Светоний споменава, че поради пословичната си трезвеност Август си позволявал само три чаши вино на хранене, което спокойно би могло да означава литър и половина!

Италианското лозарство започнало развитието си след 121 г. пр. Хр. По-ранните текстове споменават предимно гръцки вина. Търсенето на бяло, или по-скоро кехлибарено вино било толкова голямо, че червеното вино бивало „избелвано“ със сяра. Гърците смесвали вината си; римляните не го правели, но за сметка на това пък готвели някои от тях, като им добавяли различни аромати. Приготвените вина с намалено количество алкохол ставали defrutum, carenum и sagra — последното било най-гъстото, лепкаво и не напълно ферментирало; всички те се подслаждали с мед. Най-сладкото вино било mulsum и при него съотношението било десет единици мед на тринадесет единици вино. Апиций използвал всички тези вина в готварските си рецепти, както и стафидово вино, известно като passum, приготвено от грозде, оставено да изсъхне наполовина от размера си върху самата лоза — предполага се, че то би трябвало да напомня на сладките бели десертни вина, резултат от благородното (сиво) гниене, или ботритис.

Виното от Алба отлежавало петнадесет години, а от Сурентинум — двадесет и пет, след което се превръщало според император Тиберий в generosum acetum — оцет, но не какъв да е, а великолепен и добре подсладен оцет! На пира у Трималхион се поднася стогодишно фалернско вино — това, разбира се, е шега, но може и да означава, че римляните са имали стари вина. Освен от Италия, римляните пиели вина от Гърция, Мала Азия, Египет, Испания, Прованс, Нарбон и Аквитания. Петроний казва, че Рим сложил ръка върху света и го прибрал, така да се каже, в избите си. Всъщност римляните държали вината си в горната част на къщата, недалеч от комина; този допълнителен букет от аромати също им допадал.

Бурето дошло от Галия и се асоциирало с бирата, така че най-характерният съд за съхранение на вино бил амфората, покрита отвътре със смола и запечатвана с глина. Стъклената бутилка влязла в употреба към края на 1 в. пр. Хр., а заедно с нея се появила и корковата тапа.

Римляните били толкова усърдни в лозарството, колкото и във всичко останало. Присаждали (може би научени от етруските), като потапяли лозарския нож в меча кръв и го изтривали в боброва кожа. Никой не знае какъв е произходът на този ритуал. От 2 в. пр. Хр. нататък римляните регулирали лозарството, донесено в Средиземноморска Галия от гърците, а самите гали не пропуснали да покажат своето новаторство и талант. Например открили в горите диви лози, които били присаждани към „южните“ сортове. Не след дълго галите от Алоброгика (дн. Дофине) успели да създадат сорт, който издържал на студа и не измръзвал. Коварните галски главатари продали откритието си срещу римско гражданство. И защо не? Това им давало право в бъдеще да отглеждат лози за самите себе си. По техен пример битуригите-вивиски в Бордо започнали да отглеждат лоза, която растяла добре върху песъчливите, брулени от вятъра почви на Граве, Аквитания и Медок. Както казва Тацит, Grave solum coelumque (Мрачни са пръстта и небето).

Забавно е да се отбележи, че по времето на Римската империя е имало ситуация, сходна с винарските дрязги на Европейския съюз. Римските граждани, отглеждащи лозя в Италия и в провинция Нарбон, подшушнали където трябва, че талантът на техните галски колеги и най-вече на алоброгите и битуригите нанасят щети на техния износ и дори на вътрешната консумация. Нищо чудно, че не дотам заможните римляни предпочитали да купуват галски вина, които били достъпни, добри и се предлагали в изобилие.

Въпреки цялата налична информация за римляните, не можем да кажем със сигурност какви са били на вкус техните ястия и питиета. Това е странно, но както казва френският есеист Суаре, „В мъртвата религия няма ерес“. Така е, но ние знаем религиозната им страст към показност, лакомията и нелепите им гастрономични акробатики, стигащи дотам да се налага да дразнят гърлата си веднъж или няколко пъти на вечеря и да Vomunt ut edunt, edunt ut voment, както неодобрително отбелязва Сенека („Повръщат, за да ядат, и ядат, за да повръщат“). И като се има предвид колко много неща са организирали, открили и адаптирали, представете си, че римляните знаеха за съществуването на двете Америки… домати, шоколад, царевица, кафе, картофи, пуйка… Помощ!

ЕЖЕДНЕВИЕ

В домуса на един наш приятел, да го наречем Квинт (както му викат близките приятели), живеещ на намиращия се срещу Палатин Целий, звънецът звъни малко преди разсъмване. Неговият познат, всезнайкото Плиний, е буден от часове и пише настървено — но той пише дори когато е в носилката си… Първият посетител при Квинт е дванадесетгодишният му син, който тъкмо тръгва на училище. Вижда, че старият роб носи фенер и книгите на момчето, вероятно Вергилий или Хораций. Целува сина си, напомня му, че има да казва стихотворение на гощавката довечера и въздъхва — знае, че училището е досадно, че уроците се повтарят и знанията буквално се набиват в главите на децата. Пита се дали да не се съберат група приятели и да не основат училище с някой интелигентен гръцки учител, каквато е практиката от известно време на Палатин — идея, страстно защитавана от (отново) Плиний. Проблемът е, мисли си Квинт, че ние сме твърде подозрителни към гърците, даващи на момчетата шантави идеи… Timeo Danaos et dona ferentes, промърморва си той един от малкото запомнени стихове от „Енеида“. („Боя се от данайците (гърците), дори когато носят дарове.“)

Влиза камериерът с вода в сребърна купа. Квинт измива ръцете и лицето си и слугата му помага да се преоблече. Бельото, в което е спал, се сменя с туника с широка пурпурна ивица в средата, която показва сенаторския му ранг, и черни патрициански сандали с малък полумесец от сребро или слонова кост на стъпалото. Следва бръсненето. В лишения от сапун Рим това ежедневно събитие било диво и мъчително, но задължително за всеки джентълмен (традицията налага лице без растителност); и макар железният бръснач (разбира се, до нас не е достигнал нито един) да е бил остър, порязванията били нещо обичайно и често космите се премахвали с пинцети или някакви други епилатори. Юлий Цезар, който бил конте, страдал особено много. Нерон разполагал с най-добрия бръснар на света. Квинт също има свой бръснар, но повечето римляни отиват в съседната бръснарница, а понякога и на открито, и кървят като заклани, когато тълпата бутне бръснаря. Има дори съдебни процеси, свързани с подобни наранявания — както и истории за добри специалисти, завършили кариерата си богати и известни. Когато император Адриан си пуснал брада, за да скрие един белег, и модата позволявала, вероятно знатните римляни, измъчвани ежедневно в течение на столетия, са изпитали огромно облекчение. Бръснарят оправя и косата му — проста процедура в сравнение със съпругата му, чиято коса трябва да бъде прибрана в сложна прическа като на Мария Антоанета (гневната матрона, удряща фризьора си с огледало или заповядваща да бъде бичуван заради немарливо направена къдрица, вече била част от римския фолклор). Плешивите мъже носели перуки. Сула, който навремето бил много красив, но страдащ от псориазис (толкова болезнен, колкото и неприятен за гледане) имал перука с червени къдрици, която карала хората да избухват в смях — докато не разберат на кого всъщност се смеят. Алтернативно решение било върху голите части на главата да се рисуват косми. Но да предположим, че Квинт има достатъчно количество коса и да го оставим да изяде простата си закуска (мляко, мед и хляб) на спокойствие. Камериерът му помага с тогата, също задължителна за всеки гражданин с положение (само римски гражданин имал право да носи тога), която обаче често (особено в топло време) се превръщала в същинско бедствие; нужно било известно майсторство, за да се подредят впечатляващите гънки. Квинт вече е готов да се срещне със своите клиенти, които са се събрали в приемната.

Клиентите са граждани, понякога бедни роднини, които трудно биха свързали двата края без известна милостиня от някой големец. Квинт не е баснословно богат или влиятелен, нито пък има патронажа на някоя голяма държавна институция — не контролира водоснабдяването на града или доставките на жито, нито пък управлява провинция, но все пак е достатъчно високопоставен, за да има и в известна степен да се нуждае от хрантутници за взаимна подкрепа. Парите му, за които не се грижи самичък, идват от наемите на собственост в Рим, от имения в Сицилия и Северна Африка и от различни ферми, пръснати из цяла Италия; сумата е достатъчна, за да му позволи да живее толкова елегантно, колкото някой благородник от осемнадесети век, включително да поддържа вили в Путеоли и Анциум, от време на време да залага сериозно на конни надбягвания, да купува накити на съпругата си, понякога да посещава (в анонимна носилка) най-скъпия бардак в Рим (все пак, макар и да е добър човек, той не е пуритан) и накрая, но не на последно място, да дава всеки ден подаяния на клиентите си. Отначало те били във формата на храна, която гладният клиент можел да сготви на улицата, пред къщата, но в наше време храната е заменена от пари. В замяна на това покровителство, което би могло да бъде брутално и зло или благонравие и щедро, в зависимост от настроението на патрона (клиентите нямат право да са в настроение), Квинт бива аплодиран навсякъде и всеки път, когато говори (би бил необичаен римлянин, ако не му харесва да чува собствените си стихове) — независимо дали като поръчител в съда или в Сената.

Квинт се заема с клиентите си (подобно на него, всички са в тоги, но някои са доста овехтели и са в различни цветове, без определени белези) един по един, в зависимост от положението им. Типичният прием на патрон може да включва претор (който да помага при предизборната кампания), трибун, конник (предлагащ инвестиция в корабен товар коприна), поет, художник (чул, че Квинт смята да строи частна баня), архитект (поради същата причина), един-двама пройдохи, един или двама либертини и дори роб. Всички трябвало да се обръщат към него с dominus (господар); всички щели да получат нещо, пък било то и само покана за вечеря; на някои им се казвало да се върнат по-късно, за да получат своето, тъй като Квинт се нуждае от тях през деня, за да му помагат при пазаруването, а днес освен другото ще се купува и нов роб. В Рим за покупките и получаването на дневната дажба жито грижа имали мъжете, независимо от общественото им положение. Те винаги излизали от дома си — жените го правели рядко. Съпругите на бедните имали своите задължения, а на богатите трябвало да се задоволят с клюки, да кроят интриги (социални и сексуални), да наглеждат парите и да замислят развод, който често се предизвиквал именно от тях.64

Квинт вече е готов да иде на Форума, на около миля от дома му. Не се качва в креслото или носилката, носена от шестимата здрави германци в алени ливреи, а решава да се разходи — макар и малко хладен, денят е чудесен. За облечен в тога човек това е сериозно начинание65 и Квинт, с по един любим клиент от двете си страни, със счетоводителя, който държи кесията му и със слугите, разчистващи пътя пред него, се озовава в центъра на една внушителна малка процесия. Ако случайно срещне консул с вървящите пред него ликтори, ще спре и ако носи шапка, ще я свали. Ако види приятел или равен, ще го прегърне прочувствено. (Често се посочва, че точно по този начин високопоставените римляни си предавали настинките един на друг.)

Макар да е обикновен ден без фестивал и игри, Форумът е претъпкан. Събрали са се комарджии, играещи на зарове, просяци (сред които се вижда войник с дървен крак), наети клакьори, аплодиращи не особено убедително някакъв мъж, декламиращ изплагиатствани от Вергилий стихове, група шумни типове в ленени дрехи и бръснати глави, предвещаващи края на света, мъж с голям поднос с хлябове и друг, бутащ малка количка с огромен калкан в нея. Квинт импулсивно купува рибата. След кефала калканът е най-скъпата риба в Рим и несъмнено ще впечатли главния си гост довечера — квестор, който току-що се е завърнал66 от обиколка в Британия и сега е в хазната.

Рим бъкал от хора от всякакви раси — доброволни емигранти, привлечени във великия град от провинциите, а също така и потомци на военнопленници, докарани тук като роби; някои от тях биха могли да бъдат сред клиентите на Квинт и да водят съдебни дела единствено благодарение на него. Всъщност тълпата на Форума би могла да бъде макрокосмос на собственото му домакинство — гали, испанци, траки, кападокийци (от Източна Турция), сирийци, гърци, галатеи, нумидийци и македонци; едва ли би имал вземане-даване с евреи заради шантавите им навици, странната диета и твърдия отказ да работят всеки седми ден — право, потвърдено от първия им протектор Юлий Цезар.

Квинт изпраща един слуга за всекидневника, разпространяван край трибуната на Форума; днес ще се среща с Нерон и би трябвало да знае какви са (официалните) новини. Не след дълго заедно с малкия си кортеж започва да се изкачва по Палатин към двореца на Нерон и си проправя път през любопитната тълпа пред портите — тези хора няма защо да се страхуват от жестокостта и завистта на своя император и дори го харесват. Квинт се надява Нерон да бъде в добро настроение и се пита дали няма да бъде претърсен за оръжие — императорът е развил страхотна омраза към хората от неговата класа. (Намираме се в началото на 64 г., когато смъртта на менторите Сенека и Бур и убийството на майка му е свалило всички задръжки на двадесет и седем годишния властелин на света.) Официално Квинт се води „приятел на императора“, който обича да го вижда в двора; сеща се с безпокойство, че императорът харесва още повече да го вижда как аплодира все по-честите му прояви в театъра. Нашият приятел се поема от либертин, който играе ролята на портиер, и застава непретърсен пред императора, който го приема достатъчно великодушно — с целувка, като дори си спомня името му. Нерон не носи тога, а някаква копринена одежда с шалче около дебелия си врат. Очите му са сиво-сини и леко изпъкнали, краката — стройни, макар да започва да прави шкембе; косата му е жълтеникава, пръстите — покрити с пръстени, кожата му е на петна и вони на парфюм, но въпреки всичко има своя чар, както ще признае Квинт пред гостите си довечера (естествено, като спести останалите подробности — шпионите са навсякъде).

Оказва се, че Нерон не се нуждае от мнението му тази сутрин, нито пък (за което Квинт благодари на любимия му бог Аполон) е поканен на вечеря в двореца — пиршеството представлява същински маратон, започващ по обяд и продължаващ често до след полунощ. Нормалните римляни ядат своята cena (вечеря) в края на работния ден, който за всички 150 вида занаяти, отделени от великия професор Валцинг, по една случайност бил не по-дълъг от работния ден на обикновения служител от Европейската общност. Обядът (prandium) представлява просто похапване на хляб, студено месо, плод и зеленчуци с чаша вино, сервирани без много церемонии, но за него Квинт се връща в дома си, тъй като не бива да го виждат в никоя от хилядите кръчми в града. Обядът не е достатъчно обилен и денят не е толкова горещ, че да се налага сиеста, следобедна почивка, и Квинт се връща на Форума, за да продължи делата си. Казва на банкера си в Базиликата да прати запис на племенника му, който учи на Родос (парите ще пристигнат в Атина за четири дни) и пита дали според него коприната е добра инвестиция. (Добра е; нима не е видял сватбените обяви във вестника?) Това му напомня, че не бива да забравя да иде в храма на Юлия за годежа на една правнучка на великия Цезар; става свидетел на подписването и подпечатването на завещание, което се отнася на съхранение в храма на Веста, присъства на освобождаването пред магистрат на роба на един приятел, който му е бил секретар в течение на шест години, решава да не дава препоръки за служителя, обвинен за грабителство в Сирия, тъй като е чул, че съдебните заседатели са достатъчно подкупени, а също така се измъква от рецитала на актьор, представящ поемата на друг приятел в специално наета за целта зала. Вместо това Квинт отива на улицата на книжарите, намираща се точно зад Форума, за да си избере някоя по-лека порнография. Книгите, или по-точно свитъците, в Древен Рим били повече, отколкото печатните книги в Европа през 19 в. и стрували по-малко. Самият Квинт не е някой велик учен, но споделя виждането, че всеки уважаващ себе си гражданин следва да има богата лична библиотека.

Обещал е на жена си, че ще купи нов виночерпец на мястото на сегашния титуляр (наречен с не особено оригиналното име Ганимед), който е станал прекалено космат и може да бъде направен помощник на остарелия вече градинар. Все така заобиколен от малката си свита, Квинт отива на робския пазар и плъзга незаинтересован поглед към възрастните роби, оковани във вериги и голи, които треперят в двора с табелки на вратовете, върху които са изписани имената, професията и препоръките им. След като заявява какво търси, бива въведен от търговеца в една стая, където гори мангал и е изложена най-добрата стока (също така гола и с грижливо обръснати гениталии). Нашият човек е шокиран от цената на светлокосо синеоко момче (може би от Британия?) и си припомня предупрежденията на жена си да не се връща с нещо красиво, тъй като „от тях само бели“ ги чакат. „Както виждаш, господарю, за момчето са полагани много грижи“ — отбелязва търговецът. „Прекалено много, бих казал — отвръща Квинт. — Струва ми се малко пухкав; няколко фунта по-малко и ще натрупа състояние.“ С това извинение той се спира върху обикновено, но приветливо и усмихнато нумидийско момче, което ще подхожда на един от робите на жена му. Счетоводителят кима в знак на съгласие — черните са по-евтини от белите. (Въпреки това покупката му излиза около 8000 лири по съвременни цени.) Новият роб също ще се нарича Ганимед.

На път към банята поръчва девет венеца от един магазин, който предлага този вид стока — един от по-дребните занаяти в Рим; преди това обаче праща един от робите до дома си с новото момче и с бележка, че иска носилката му да го чака пред банята след два часа — предполага, че ще бъде достатъчно изтощен, за да се катери обратно по хълма. След това заедно с камериера си Квинт отива в гимназиона до банята, за да се поупражнява и да поиграе с една тежка топка. Това ще събуди апетита му и ще го държи в добра форма. Подобно на всички римляни от неговата класа Квинт изпитва ужас от затлъстяването, характерно за треньорите на гладиатори, търговци на роби… и императори.

През 33 г. пр. Хр. Агрипа направил преброяване на термите в Рим и се установило, че са 170. Като едил той субсидирал най-ниската входна такса, възлизаща на четвърт „ас“ (най-дребната монета), така че гражданите да могат да се насладят на лукса в тези дворци на удоволствието срещу малко пари и в течение на цели часове. По времето на Квинт най-големите подобни заведения — баните на Диоклециан и Каракала, заемащи съответно тринадесет и седемнадесет хектара, още не били построени. Баните зад Пантеона били любими на патрициите, така че той отива именно там — новите бани на Нерон са прекалено знойни за вкуса му.

Когато била предложена за първи път, концепцията за голотата накърнила чувствата на римляните, тъй като им напомняла на гръцкото декадентство и ексхибиционизъм; практиката обаче била възприета бързо (макар че двата пола били разделени — не в различни помещения, а в различни часове). За упражненията Квинт се съблича и се намазва със смес от восък и олио, върху което се посипва прах. Може да играе различни игри, да блъска тежка медицинска топка или да се упражнява с гири. Доста почтени граждани и понякога дори императорът лудували с приятелите си, неразличими в еднаквите си спортни туники — единствената разлика била, че възрастният богаташ понякога се съпровождал от роб, който му подавал случайно изпуснатата топка, както и от личен теляк. Мръсен и потен, Квинт отива в съблекалнята (пищно украсена за разлика от приличащите на болница съблекални от нашата епоха); оттам минава в една от sudatoria, или сухите бани, за да се изпоти още повече, след което се прехвърля в така наречения caldarium, където ляга и бива поръсван с гореща вода, преди тялото му да бъде изстъргано със стъргалка. Накрая тича към frigidarium-а и скача в басейна със студена вода. Плиний Стари, Марциал и Петроний, който добавя, че неговият герой (или селяндур) Трималхион събира гостите си за вечеря в банята, отбелязват единодушно, че тази процедура е добър проводник на римския идеал за mens sana in corpore sano; и наистина комфортът, великолепието и чистотата на римските бани, които били общодостъпни и почти безплатни, вероятно измествали ежедневния ужас и вонята на света отвън.

Квинт бива отнесен нагоре по хълма в носилка заедно с един от гостите, когото е обещал да вземе в банята, и двамата клиенти, негови освободени роби, които ще бъдат възнаградени за помощта им през деня; наградата ще бъде вечеря, която ще включва и представянето им на неговия „консулски“ (почетен) гост — квестора от хазната — и малко мръвки, които ще могат да приберат в кърпите си. Веднага щом се прибира и слиза от носилката със своето наметало и тога, Квинт се озовава в центъра на лудницата, царяща преди най-добре организираните вечерни гощавки. Готвачът не е на себе си от пристигането на калкана (отчасти обиден, че е пропуснал комисионата, която би добавил към своя peculium, ако лично беше купил скъпата риба), а Ганимед I избухва в сълзи при вида на своя приемник, новозакупения виночерпец от Нумидия. Жена му Корнелия, кръстена на праведната и енергична майка на Гракхите и притежаваща характерния за съименницата й такт, успокоява двамата слуги, които от толкова (може би прекалено?) дълго са част от семейството. Синът му се бори със стиховете, съчинени специално за него от придворния поет на Квинт, и заплашва, че няма да си каже стихотворението. Всеки римски господар има пълното право да го напердаши здравата, но Квинт посещава игрите, въздържа се от пръчката вкъщи и изобщо е честен и справедлив човек. (А и за разлика от някои свои съвременници няма навика да предлага по-лошо вино и храна на по-маловажните си гости.)

Облякъл е свободна, лека дреха от муселин, която може и да бъде сменена между отделните ястия (добрата вечеря може да се окаже доста сериозно мазило) и проверява подреждането в triclinium-а заедно със своя nomenclator (портиер), който ще обявява имената на гостите и ще им показва местата. Всеки от тях ще се излегне на една от трите кушетки, подпрян левия си лакът на възглавница, под ъгъл спрямо масата. Робите ще махнат сандалите им и ще им измият краката. Ministratores (сервитьори) ще донесат ножове, различни видове лъжици и клечки за зъби67. Квинт обявява почетния си гост за глава на пиршеството, което означава, че той ще бъде отговорен за поднасянето и разреждането на виното. Смята, че ковчежникът няма да поощрява прекалено многото пиене и лошото поведение, и забелязва с одобрение и известно опасение доволните погледи към нумидийското момче, което сякаш е разцъфнало след купуването му само преди няколко часа… Следва раздаването на венците.

След ордьоврите синът му сяда на стол пред него, казва си стихотворението (без нито една грешка), бива аплодиран, изчервява се и се оттегля. Ястията идват едно след друго и между тях мраморната маса се избърсва, а на гостите се предлагат купи с вода за ръцете. (Кърпите се появяват в Рим едва по времето на Диоклециан.) Разговорът е весел, но предпазлив, тъй като през 64 г. Нерон връща процесите за измяна и в Рим дори внимателният разговор може да ти струва живота. Темата обаче е достатъчно безопасна — обсъжда се личната баня на Квинт, разглеждат се проектите и се кроят планове за много по-голямото празненство с рецитали и музика при откриването (което ще се състои в присъствието на авгур, откъдето и inauguratio).

Бистрото седемгодишно нументийско вино, грижливо смесено (отначало) от квестора, е похвалено от всички с изключение на един далечен братовчед от Комо — там той има имение, съседно на елегантното имение на Плиний, когото твърди, че познава. Квинт е забравил какъв простак е роднината му и решава, че е трябвало да си остане далечен. На мъжа му прилошава от прекомерно многото стриди и вино и му е нужна помощта на Ганимед I, който напразно е обръснал краката и бедрата си (и се е порязал) с надеждата да отложи последната си вечеря като виночерпец. Музикантите свирят приятно на флейта и лира, а извивките на младата испанска танцьорка са аплодирани, особено от страна на квестора, чиито мерки с времето стават все по-дръзки — което подсеща Квинт дали не е време гостите да се подсетят, че е станало късно?

Вечерята се оказва успешна. Хората ще говорят за огромния калкан — толкова голям, че готвачът трябваше да вземе назаем съд, в който да го побере. Разходите, дори за деветима гости, бяха толкова големи, колкото и рибата, но какво пък? За една вечер Квинт е похарчил годишната заплата на майстор зидар, но пък може да спечели десет пъти повече, ако корабът с коприната стигне до пристанището. А жена му… жена му… бе очаровала компанията. Все още е прекрасна (и тъй действена); може би в последно време е започнал да я пренебрегва. Гостите се разотиват в нощта в своите носилки и столове, заобиколени от слуги и телохранители, въоръжени с тежки тояги, за да държат настрана натрапниците. Квинт ги изпраща и си мисли, че може би няма да е зле да я навести по-късно…