Скандална история на Римските императори

ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Юлий Цезар израснал, когато Римската република представлявала най-могъщата държава в света, когато пренаселената столица едва успявала да побере милионите си обитатели, от които само една четвърт били граждани, на които се полагала дневна дажба пшеница, когато древните римски добродетели като скромност и честност били задушени от плодовете на завоеванията, когато плюсовете на правителствената система, създадена преди повече от 400 години, били опетнени от гражданска война, от нарежданията и проскрипциите на диктатори, от желанията на силни генерали и техните жадни за земя ветерани.

Цицерон вярвал, че ако консенсусът между благородните граждани (сенаторите) и плебса се запази и продължат да се избират още по-благородни служители (консули като него самия), системата ще може да управлява Рим и провинциите му. Юлий Цезар бил един от онези дръзновени римляни, които вярвали единствено в себе си и били убедени, че само те са в състояние да върнат законността и реда.

Ако използваме съвременни термини, Цицерон е бил десен, или оптимат, а Цезар — ляв, или популарий. В техните противоположни възгледи се отразяват конфликтите на късната република, която в крайна сметка престанала да съществува, когато праплеменникът на Цезар, Октавиан, станал император. Въпреки това дори самият той вярвал в републиката и девизът на всички, които повеждали армиите си към Рим, бил „Републиката е в опасност. Следвайте ме, аз ще я спася.“

Марий, провинциалният земевладелец без изтънчени навици, генералът популист, който реформирал армията; Сула, неговото обедняло аристократично протеже, навремето паднал до нивото на роб, който свалил собствения си патрон и станал диктатор; Помпей Велики; триумвирът Марк Антоний; Юлий Цезар и Октавиан — всички те изповядвали вяра в републиканските принципи, докато се избивали един друг. Сула преследвал Марий до смърт; Цезар се обърнал против колегата си триумвир Помпей и станал причина за края му; Брут, приятел на Цезар и негов брат по оръжие, „най-благородният от всички тях“, заедно с друг приятел — Касий — убили Цезар; за да си отмъсти, Октавиан ги убил и двамата, провокирал самоубийството на Антоний и оставил Клеопатра да сложи край на живота си. Единствено Сула се оттеглил, за да умре мирно в леглото си, а Август живял достатъчно дълго, за да бъдат престъпленията му забравени и от момента на смъртта си да се превърне в бог. Сула, който се появил от нищото, бил най-успешният от всички, Август — най-ефективният, а Юлий Цезар — най-прочутият.

Гай (първото му име, praenomen) Юлий (родовото му име, gens) Цезар (прякор, cognomen) е най-дръзкият човек в историята. „Цезар“ означава просто космата глава — подигравка, тъй като и той, и праплеменникът му били плешиви. Цезар си запазил правото да носи лавров венец, а Август — подобна на сомбреро сламена шапка, за да прикрият недостатъка си. Цезар бил плешиво конте, а Август се обличал в грубо домашно платно, изтъкано от жените в собствения му дом.

Юлий Цезар бил благословен с майка си Аврелия, която била от патрициански род и имала достатъчно пари, за да му даде възможност да поеме по cursus honorum (политическата кариера) и живяла достатъчно дълго — до седемдесет, — за да види как момчето й завоюва Галия. Едва ли се е появил на бял свят с „цезарово сечение“, защото макар този вид операция понякога да спасявала детето, майката рядко оцелявала. Цезар бил грациозен и благовъзпитан младеж със силни, но деликатни черти и орлови очи. Дядо му, също Гай Юлий Цезар, оженил внучката си Юлия за земевладелеца Марий, който изскочил от дълбоката провинция, за да стане губернатор на Северна Испания. Там той започнал да разработва мини и забогатял, но му липсвали достатъчно връзки, за да се издигне до консул. В замяна на ръката й Марий платил на брата на съпругата си първата му стъпка по политическата стълбица като едил (градски съветник) и й определил наследство — стандартна римска практика. Това свършило работа. Марий започнал да печели политическа подкрепа и отдал дължимото на уговорката със сватовете си, като направил деветнадесетгодишния Юлий Цезар жрец на култа към Юпитер20.

През същата година се оженил за дъщерята на Цина, друг силен човек в Рим — не особено тактичен ход, тъй като звездата на Цина залязвала, и врагът му, непреклонният победител Сула, настоявал за развод. Цезар отказал да се подчини и се спасил единствено благодарение на майка си, която се лобирала сред влиятелните весталки. Цезар никога не се подчинявал на друг човек и този негов ранен жест е типичен. Вече като прочут генерал, той продължавал да поема рискове, появявал се като десантник зад вражеската линия без ескорт, самичък се качвал на борда на противников кораб и заплашвал цяло пиратско свърталище с разпъване на кръст, въоръжен единствено с храбростта си и следван само от собствената си дързост.

За да се измъкне от дългата ръка на Сула, Цезар постъпил в армията и спечелил медал за спасяването на живота на друг войник при обсадата на Митилена. След това заминал за Битиния, за да служи (според злите езици — да лежи под) на васалния цар Никомед. Полъх на хомосексуализъм витаел около Цезар през целия му живот въпреки опроверженията на най-видния му биограф Джон Бъчан; вижте обаче сами този доста сладък момент от Светоний:

(Какво ли е станало с този Масинта?)

По традиция Цезар започнал политическата си кариера като обвинител в съда, но не успял да се прояви особено, поради което решил да замине за Родос и да учи ораторско изкуство при наставника на Цицерон, Аполоний Молон. По пътя бил заловен от пирати, които шетали из цялото Средиземноморие (римляните не били добри моряци), докато най-сетне били унищожени от Помпей. Тъкмо тогава станал инцидентът, за който стана дума по-горе. Цезар настоявал откупът му да бъде увеличен от двадесет на петдесет таланта, показвайки (типично за него) нахалството си, зависимостта си от други по финансови въпроси, решимостта и триумфа си — защото по-късно наистина се върнал да разпъне похитителите си на кръст, като преди това се погрижил да прережат гърлата им.

Върнал се в Рим на бърз кораб с мечти за слава и власт и на почти тридесетгодишна възраст. Станал едил, атакувал установената върхушка в лицето на Помпей и Крас, обсипал плебса с нари и станал квестор и надзирател на Апиевия път — длъжности, които му позволявали да се представи със зверовете в сребърни клетки по арените. Цицерон усетил „дълбоката и опасна природа зад неговите усмивки и любезност“ (по думите на Плутарх). „Съзирам склонност към тирания във всичките му начинания, но пък като го гледам колко старателно се сресва и как деликатно почесва главата си с пръст, не мога да повярвам, че този човек може да замисли такъв огромен и гибелен план като унищожаването на Римската република.“ (Много точно наблюдение!)

На тридесет и четири станал командващ войските в Испания, но до кампаниите си в Галия бил по-известен на римляните като демагог, отколкото като военен. През последните години на републиката всеки, който се стремял към върха на хлъзгавия политически връх, се нуждаел от армия, която да го издигне до него и да го задържи там. За да има армия, Цезар се нуждаел от командирски пост и кампания. Римската армия побеждавала почти винаги. Катастрофата на Крас в Партия21, превърнала се в гроб на огромната му военна репутация, била изключение. Един генерал с легионите си в провинция, която винаги можела да се разшири още, имал повече власт и за по-дълъг срок, отколкото намиращия се в Рим консул. Той можел да издига и сваля царе и главатари, да сключва договори, да определя граници, да определя и събира данъци, да изтръгва мари за закрила (любимото занимание на дука на Марлборо) и да трупа богатство, като продава в робство военнопленниците — това било негова лична привилегия. Римските генерали често престъпвали правомощията си, макар комуникациите им със Сената да са били най-малкото толкова ефективни, колкото между Чатъм и неговите генерали или Пит Младши и адмиралите му през осемнадесети век. Веднъж заел поста си, римският генерал можел да реши, че за Сената и римския народ ще бъде най-добре, ако се обърне срещу племената, разпознавани до момента като „приятели и съюзници“ (както били наричани официално), и нахлуе на територията им, за да придобие повече земя и богатства; въпреки убеждението на римляните, че като единствена цивилизована сила имат правото да завоюват, по-основните им мотиви били непосредственото забогатяване и власт. Една успешна кампания можела да бъде увенчана с издигане на храм на Марсово поле, в който да се пазят трофеите (доспехите) на победения враг, а егото на генерала щяло бъде удовлетворено с обявяването му за imperator от войниците му и от съпроводен с много пиршества (и игри) триумф, от който ще се възползва и плебсът.

Цезар прекарал една шеста от живота си (девет години) в Галия. Военните действия били спорадични, често жестоки и разгорещени, понякога досадни и дълги като обсадата на Алезия (дн. Алес в Бургундия). Цезар победил, тъй като легионите му били съставени от професионалисти, а силите на галските племена — огромни, храбри и кръвожадни мъже лесно се деморализирали; противниците му били алчни, разпокъсани и затруднени от жените и децата си. Макар Галия да се намира по-близко до Италия от Испания, само Цизалпийска Галия (най-общо равнината Ломбардия) и „Провинцията“ (Прованс) били романизирани. Галите по темперамент били противоположност на римляните — нетърпеливи, избухливи, галантни и доверчиви. Когато благодарение на римляните вкусили вино, станали толкова ентусиазирани почитатели на напитката, че били готови да разменят роб за една пълна амфора.

Във Ватиканския музей се пази статуя на галски главатар, по-голяма от човешки ръст. Той е брадат, с гъсти мустаци, облечен в торбести бричове и гамаши, с наметало на раменете, закопчано с огромна сребърна брошка в лявата част на гърдите; главата му е наведена и на лицето му е изписано объркване и голяма тъга — нищо чудно, тъй като ръцете му са вързани в китките. (Според новобогаташите в Рим съсипан принц като този спокойно би могъл да завърши като готвач.) В миналото галите сами предприемали походи в Италия и през 390 г. пр. Хр. успели да завладеят Рим. Белгите нахлули и се заселили в Югоизточна Англия три века по-късно. Тези варвари и делата им били описани от историците и несъмнено са били познати на Цезар.

Както знае всеки изучаващ латински, „Галия е разделена на три части…“ С това изречение започва разказа на Юлий Цезар за завоеванието му в книгата му De Bello Gallico и то нерядко изчерпва познанията на доста хора за древния свят. Все пак си заслужава да продължим цитата, тъй като той представлява великолепно резюме на географията и демографското състояние на страната, която решил да подчини, и същевременно е много добър пример за ясния и стегнат стил на военен, (Личи, че Цезар не е бил замесен от адвокатско тесто.)

Подобно на голяма част от Северна Европа през 58 г. пр. Хр., Галия била гора (forest, или на латински foris est — отвън е) и затова до построяването на римските пътища придвижването на войските без карти и компаси било много трудно, особено през нощта, един от любимите похвати на Цезар. Освен това комуникацията между армиите зависела от бърз конник — а както ще видим, той невинаги успявал да стигне до целта си. Самата природа също не била укротена (вземете съвременната автомагистрала, неуязвима за всякакви природни стихии с изключение на земетресенията) и войниците често се страхували от околността толкова, колкото и от врага.

Резултатът от сражението зависело от дисциплината и решимостта на хората и от уменията на командира. Жизненоважна роля в римската армия играел центурионът. Добрият стар професионалист (съвсем малко са примерите на лоши центуриони) можел собственоръчно да повали двадесет варвари и с личния си пример да обърне хода на битката, така че нямало значение, че на бойното поле римляните най-често били превъзхождани числено. Когато бил убит един млад военен трибун от близко семейство (поради което младежът бил на този пост), Цезар бил тъжен, но когато паднал един центурион, той плакал. Често в разказа си Цезар ги назовава по име (центурионите рядко имали по две имена) и им посвещава дълги любящи пасажи, отбелязва колко по-добре се сражавали, когато ги наблюдавал, макар че самият той най-често се намирал в разгара на битката и веднъж дори заповядал да изведат конете му, за да може да се оттегли. Като историк на собствените си действия Цезар е честен и откровен, не се опитва да прикрива грешките си, признава уменията и дори красноречието на враговете си, макар че, разбира се, De Bello Gallico да е била замислена като партийна пропаганда. Партията бил самият той.

Първата му кампания била против хелветите, които масово напуснали швейцарските си твърдини заради „добрата земя и охолния живот в долината на Рона“. Макар да разполагал с два пъти по-малобройна войска, Цезар ги принудил да излязат на сражение недалеч от Аутун — град, основан по-късно от праплеменника му Август, където и до днес могат да се видят римските развалини. (Именно тогава заповядал да отведат конете му.) Разгромил хелветите и бил особено горд с победата си, тъй като петдесет години преди това едно от племената им — тигурините — убили римския генерал Луций Пизон, който се падал дядо на тъст му, също Луций Пизон; така „Цезар успя да отмъсти за личната рана, както и за нанесената на родината му.“

След тази битка през 55 г. пр. Хр. той продължил към Рейн, за да разбие две германски племена, чиито вождове дошли да преговарят с него в лагера му. Цезар най-вероломно ги затворил и изклал обезглавените им армии. Катон и компания осъдили действията му пред Сената. В свое оправдание Цезар заявил, че германците представлявали такава сериозна заплаха за Галия и за безопасността на самия Рим, че за нормални действия и дума не можело да става. Принципът „разделяй и владей“ бил по-скоро политическа идея, отколкото реалност, тъй като за разлика от британците в Индия римляните трябвало да положат доста усилия, за да запазят хегемонията си, зависеща от системата съюзи и васални владетели. Ето защо те били длъжни да защитават съюзниците си. Сугамбрите на североизток тормозели убийте — съюзници на Рим, живеещи малко по-нагоре по течението на Рейн (Цезар го наричал „граница на римския суверенитет“, но въпреки това трябвало да я прекоси, за да даде урок на варварите). „Преминаването с лодки бе прекалено рисковано и под достойнството на римски главнокомандващ“ — отбелязва той (типично цезарско становище и изказ), поради което построил мост непосредствено до днешния град Кобленц.

Модел на този мост, изработен в Италианската школа за военни инженери, е изложен в Музея на римската цивилизация в Еур, неприветливо високотехнологично градче без пешеходци, недалеч от Рим. Цезар се гордеел с творението си и го описва така подробно, че за потомците на неговите инженери не представлява никакъв проблем да го възпроизведат, („… цялото съоръжение било толкова устойчиво, че според законите на физиката, колкото по-голяма била силата на течението, толкова по-стабилни били стълбовете му.“) Прекосил моста (построен за десет дни), опожарил селата, фермите и нивите на провинилите се сугамбри, върнал се обратно, като унищожил моста след себе си, и след като прекарал общо осемнадесет дни оттатък Рейн, решил, че „извършил всичко, което се изисквало от честта и интереса“. Когато човек си помисли за дългите празни приказки около прекосяването на Рейн през Втората световна война, този коментар изглежда повече от изискан и точен.

Римският войник бил обучен да бъде гъвкав; той бил на първо място черноработник и трошенето на камъни и строежът на пътища бил основното му занимание, но също така можел да се специализира и в работата с военни машини като тарана, който представлявал маса желязо, оформено като глава на овен, гигантския катапулт, проектиран от самия Цезар, подвижната обсадна кула или харпуна, използван в морската битка против венетите — племе на атлантическия бряг на Бретан, което се осмелило да убие пратениците му. Техните високи кораби с платна и такелаж били по-маневрени от римските плоскодънни веслени съдове, но в разгара на битката вятърът за късмет спрял и както отбелязва Цезар, „след това битката премина в ръцете на войниците“ и, естествено, римляните излезли победители. Наказанието било жестоко — предводителите били екзекутирани, а цялото население — продадено в робство.

Цезар използвал същите кораби при нахлуването си в Британия през 55 г. пр. Хр. Бритите чули, че идва, и му предложили заложници — обикновен номер за печелене на време. За да обяви заплахата си, той изпратил Комий, когото бил направил цар на атребатите (подобно на белгите те обитавали земи от двете страни на пролива — „океана“, както го наричали римляните, — най-общо Нормандия, Уилц и Бъркс). Акостирал при Дувър. В книгата си Цезар пише: „Местните жители пратиха кавалерия и колесници, което изплаши римляните, тъй като те не са свикнали да воюват срещу такъв противник.“ (Доста странно е да слушаш как Цезар крещи „не е честно“.) Но задвижваните от весла кораби на римляните — нещо невиждано дотогава — изплашили бритите още повече. Комий се върнал с вестта, че опълчването срещу дебаркирането на Цезар било ужасна грешка по вина на простите хора, които вече били разпратени по домовете си да се грижат за нивите си. Последвало предложение за мир и даване на заложници. Подобно на Чингис хан Цезар често покорявал със своята изпреварваща го репутация. Завърнал се в Галия, след като изпитал затруднения с необичайно големите приливи, много по-различни от тези в Средиземноморието, разправил се с морините (Па дьо Кале), които решили да се възползват от проблемите му, и изпратил подходящ доклад до Сената, който му гласувал двадесетдневен празник. Всъщност експедицията била провал; само две от племената изпратили заложници.

Следващата кампания била организирана по-добре. През 54 г. пр. Хр. начело на пет легиона и двадесетхилядна кавалерия Цезар дебаркирал при Дийл и се изправил срещу достоен противник в лицето на Касивелан, крал на Херц, Есекс и Мидълесекс, който бил избран за главнокомандващ (британците също имали демокрация). Цезар отново се оплаква, че местните използвали своите колесници по „непознат, дързък и изнервящ“ начин. За да си отмъстят, римските войници започнали да разоряват околностите, а Цезар се пазарил със странния вожд дисидент, докато и на двете страни им дошло до гуша. Касивелан обещал да прати заложници и да плаща данък и Цезар се оттеглил.

Защо изобщо му трябвало да отива в Британия?

Армията му била достатъчно голяма, за да завладее страна с площ една пета от тази на Галия, но въпреки това Цезар се оттеглил. Може би е бил отблъснат от синята боя от сърпица, странните военни похвати и ужасяващите друидски обичаи (включващи човешки жертвоприношения) на местните жители наред с изнервящите го колесници. Завладяването на Британия било отложено с един век.

Освен това Цезар трябвало бързо да се върне, за да се справи с Амбиорикс, главатар на „затънтено и незначително“ племе в Пикардия, което обаче не му пречело да бъде красноречив и изобретателен. Командирът Сабин, трибуните и първенците от центурионите се съгласили да преговарят извън лагера — глупаво решение, тъй като били нападнати и изклани. Знаменосецът хвърлил орела си през крепостния вал и се сражавал до смърт, а оцелелите допълзели до лагера и се самоубили. Това било най-сериозното поражение в Галия. Цезар не бил там. Последвали още по-големи неприятности. Окуражен от неочаквания си успех против непобедимите римляни, Амбиорикс вдигнал всеобщо въстание и обсадил зимния лагер на Цицерон. Цезар отново не се появил. Пратениците били заловени и измъчвани пред очите на обсадените римски войници. Накрая един дезертирал при Цицерон22 гал убедил роба си „с обещания за свобода и голяма награда“ да прати съобщение на Цезар, който незабавно заповядал на квестора си Крас да потегли през нощта на помощ, като пратил на Цицерон послание (на гръцки) с копие, което цели два дни останало да стърчи незабелязано на отбранителния вал.

Галите били 60 000, а римляните — едва 7000. С различни измамни ходове Цезар принудил врага да се окаже в неизгодна позиция от неподходящата страна на долината и нападнал. По-късно Цезар обвинил Сабин и похвалил Цицерон (вероятно полугласно е ругал и по негов адрес; не бива да се забравя, че макар да била дълга и тежка, галската кампания представлявала част от плана му да събере достатъчно политическо влияние (и пари), за да посегне към върховната власт в Рим, и затова се стремял да избягва в произведението си каквито и да било обиди към политическия си противник — другия Цицерон. Галските племена били много непокорни и Цезар решил, че не може да рискува да прекара зимата в Северна Италия, както обикновено правел, посветен на съдебни процеси и други недотам благопристойни занимания.

De Bello Gallico е разпилян разказ, написан „с остро перо и черно мастило“ и естествено в него не се говори за страничните занимания на автора. За доста бурния му цивилен живот знаем от представения от Светоний списък с любовниците му, сред които съгласно модата на онова време фигурирали съпруги и дъщери на негови приятели. Привлекателен и влиятелен, развратен и влюбчив, той несъмнено е намирал достатъчно развлечения, когато не бил на бойното поле. За това може да се съди и по песничката, която пеели за него собствените му войници: „Граждани, жените крийте, водим ви плешив курвар“23.

През 53 г. пр. Хр. Цезар се справил с треверите (около Трир), но през 52 г. пр. Хр. Верцингеторикс, комуто било писано да се превърне в най-блестящия и могъщ противник на Цезар в Галия, решил да отвърне на удара. Той научил, че Цезар има неприятности в Рим. Публий Клодий Пулхер бил лошо момче от важен род (сестра му пък Клодия, любовницата на поета Катул, била лошо момиче). Той бил довереник на Цезар в политическия бизнес и противник на приближения на Помпей Тит Аний Милон. Напрежението нараснало особено много след разрива между двамата лидери през 54 г. пр. Хр. И двамата били специалисти в подслушването. (Клодий бил достатъчно женствен на вид, за да успее да се промъкне преоблечен като жена на парти, давано от весталките. В това била замесена съпругата на Цезар и избухналият скандал довел до развод, тъй като тя не била „извън подозрение“.) Клодий бил убит от шайката на Милон. Така Цезар воювал на два фронта — политическия в Рим и военния в Галия. За момента военният фронт се превърнал в негов основен приоритет.

Верцингеторикс произлизал от Арверния (Оверн) и баща му не бил избран за владетел на галските племена само защото бил убит. Енергичен, красноречив и безскрупулен, той бил избран за главнокомандващ на осем племена и създал на Цезар много грижи с тактиката си на изгорената земя — след три поражения най-сетне си дал сметка, че не е в състояние да победи римската армия на бойното поле. Римският войник не бил чревоугодник, но все пак трябвало да получи своята каша, а ако житото се изгори, тогава?…

Цезар описва силите и кампанията на Верцингеторикс толкова подробно, колкото своите собствени (веднага ще се сетим за проучванията на германския Генерален щаб върху характера на американския командващ генерал Патън през Втората световна война) и споменава без никакъв намек за горчивина, че „обърнал против него“ приятеля му Комий, който бил направен владетел, но пристигнал при обсадата на Алезия начело на четвърт милион души и дълга цели пет километра конница. В битката, която била „на косъм“, също като Ватерлоо, облеченият с аленото си наметало Цезар решил изхода, като повел атаката на кавалерията. Речта на Верцингеторикс пред събранието на галите на следващия ден говори за размерите на победата. „Не започнах тази война заради лични цели, а за свободата на народа ни и тъй като сега трябва да приема съдбата си, се оставям на ваше разположение. Умилостивете римляните, като ме убиете, или ме предайте жив, ако мислите, че така е по-добре.“

Разбира се, Цезар поискал блестящия млад мъж жив и здрав за своя триумф и наистина държал Верцингеторикс под стража цели шест години в очакване на това събитие. Когато моментът настъпил, той може и да се е опитал да го спаси от екзекуция — дори Бъчан признава, че състраданието не било от най-силните черти на римляните. От тази битка всеки войник получил по един военнопленник, когото можел да продаде в робство.

Малцина били оцелелите от въстанието на ебуроните, за което Цезар решил, че ще бъде последното в Галия за близките години. Така и станало. Римските легиони и помощни войски всявали ужас и страх от Бордо до Прованс и от Швейцария до Белгия, като унищожавали всяка сграда и избивали всяко добиче на бунтовните племена. В тази кампания той бил подпомаган от „младия“ Брут и Марк Антоний, така че политиката на налагане на Pax Romana върху галите не била само идея на Цезар. Племето, което започнало този последен бунт, предало предводителя си на цезар, който, въпреки че „обикновено бил противник на суровото наказание“, наредил да го бичуват до смърт — наказание, запазено за разбунтувал се поданик, а не за истински враг.

Смятан в Рим за един от популариите, Цезар приел оправданието на усмирилите се най-сетне племена, че въстанието избухнало заради демагогията на пролетариата. Каквато и да била политиката им у дома, римляните винаги са подкрепяли установената власт в чужбина и осигурявали гражданство само на богатите — какъвто е случаят с бащата на Павел от Таре в Киликия, който притежавал монопол върху вълната. Когато обявил Галия за наистина завладяна, Цезар наградил лоялните си сътрудници и окуражавал покорените да започнат да живеят по римски модел. Това свършило работа, тъй като само за три поколения брадатият и войнствен Астерикс се превърнал в благовъзпитания и гладко обръснат Квинт Тулий Крас, устройващ вечерни забави за офицерите от местния гарнизон в новопостроената си вила, украсена с мозайки и фрески, с централно отопление и завеси, която бе разкопана на един остров на грациозната извивка на Виен в Лимож, само на половин час път от мястото, където пиша тези редове. Всъщност Галия бързо се превърнала в една от любимите провинции на римляните. Император Клавдий бил роден в Лугдунум (Лион), Адриан бил обявен за император в Лутеция, столицата на Паризии, а Рю Сен Жак, започващо от Париж и продължаващо към Рим, накъдето водят всички пътища, е построен от римляните. Именно от Рим Франция се научила да произвежда качествени вина — изкуство, преоткрито през осемнадесети век от един холандец, който открил, че към гроздовия сок трябва да се добави сяра, която да убие развалящите виното бактерии.

След края на Галската война враговете на Цезар (и най-вече консулът Метел) се опитали да го лишат от легионите му. По време на кампаниите му триумвиратът, в който влизал като трети, не вървял добре. Добрите му отношения с Помпей останали в миналото, след смъртта на съпругата му Юлия, в която бил наистина влюбен, той отказал друго сродяване с Юлиите. (Браковете на такова ниво били чисто политически.) Старият му поддръжник Крас се помъкнал към Партия (черната овца за Рим), където бил победен и обезглавен; главата му, изпратена в Атина, била ритана по сцената. (В по-добрите от минали времена Помпей изплатил дълговете на Цезар към Крас със специален данък, който наложил на Азия.) Без армия (както отбелязва Цезар по-късно, говорейки за битката при Фарсала, в която победил Помпей) генералът с нищо не е по-добър от углавния престъпник. (Hoc voluerunt, добавя той — „Така пожелаха те.“) Сенатът назначил Помпей като единствен консул и той заплашил съда с войници по време на процеса срещу Милон, убиецът на поддръжника на Цезар, Клодий. (В Рим от времето на републиката нямало полиция.) Милон наел Цицерон за свой защитник, но делото се оказало единственият провал на великия адвокат и когато той пратил на клиента си речта, която не успял да произнесе, заточеният в Марсилия Милон отвърнал, че се радва, защото иначе нямало да му се отдаде случай да се наслади на местния кефал.

Гражданската война не била толкова резултат от съперничеството между Цезар и Помпей, колкото между оптимати и популарии. С 370 срещу 22 гласа Сенатът гласувал предложението на новия говорител на Цезар, обеднелия патриций Курион, двамата — Цезар и Помпей да се откажат от пълномощията си. Помпей се поколебал, а след това по предложение на Метел се съгласил да поеме командването на всички сухопътни сили в Италия. Цезар бил застрашен. Налагало се да действа. Той тръгнал от Равена и завладял малкото градче Ариминум (Римини); там заедно с неколцина приятели се измъкнал посред нощ от едно увеселение, прекосил един малък поток (днес не знаем къде точно минава той, но името му — Рубикон — е останало в историята), като промърморил „Жребият е хвърлен“ — защото всъщност така той пресякъл границата на Италия. Първата му работа била да „освободи“ няколко коня на една поляна от другата страна на потока. Така започнала Гражданската война.

Цезар имал репутацията на победител и макар да започнал само с един легион и без пукнат грош, привличал войниците като магнит. Той взел своя дял от хазната на Форума и изпратил приятелско послание на Помпей. Срещнал се с Цицерон, който бил интелектуалният доайен на оптиматите, и го оставил да се присъедини съвсем необезпокояван към противника му. Войната обхванала Африка и Испания, после Гърция, Египет и Азия (Западна Турция), но Цезар в крайна сметка победил. През 46 г. пр. Хр. той бил избран на специалната длъжност диктатор, но за разлика от предшествениците си се държал любезно и с мекота към победените си сънародници. В Рим той използвал изключителната си власт да опрощава дългове и да прекратява изгнания. След като изгубил последната битка в Тесалия, Помпей избягал в Египет, където бил убит от съветниците на десетгодишния владетел. Цезар оплаквал противника си заедно с целия римски свят.

Момчето цар имало сестра — осемнадесетгодишна македонка, като всички Птолемей по-скоро остроумна, отколкото красива, но с чар, енергия, амбиция и кураж. Естествено, става дума за Клеопатра. Тя била изолирана от фракцията на брат си, но когато чула, че в Александрия пристигнал нов завоевател, успяла да се промъкне в двореца и се срещнала с Цезар. Така започнала световноизвестната любовна афера. Двамата обаче не пътували през следващите два месеца по Нил, както гласи легендата. Макар да бил омагьосан от ослепителната принцеса, Цезар имал и други, не толкова приятни неща за вършене. Синът на Митридат нахлул в римската провинция Кападокия и Цезар го победил със светкавична атака, обобщена по-късно в надписи по стените на Рим (който отчаяно се нуждаел от него): Veni, vidi, vici. Цезар винаги се е изразявал сбито и не обичал многословията.

Ужасният Милон, водачът на кликата на оптиматите, се върнал в Рим и започнал да саботира законите му за дълговете. Собствените му ветерани така се вкиснали, че напуснали столицата с искания да им се платят заплатите при демобилизация и Цезар се завърнал точно навреме, за да ги спре с речта си, започваща с Quirites („граждани“) — с това искал да покаже, че вече не мисли за тях като за войници. Слязъл от коня си, когато видял Цицерон, и вървял с него „няколко фурлонга“24. Наложило му да иде до Африка, за да разбие тъста на Помпей, а след това и до Испания, за да се справи със синовете му. Сенатът го избрал консул за пети път и всяка следваща победа му носела нови почести, нови триумфи и титли, сред които и „Освободител“, за да се стигне през февруари 44 г. пр. Хр. до титлата Dictator Perpetuus (пожизнен диктатор; за разлика от Август Цезар не се отказал от нито една титла). Месецът квинтилий бил преименуван в негова чест на юли. За някои римляни това вече било прекалено.

Цезар се наслаждавал на властта и пищността. Допадала му идеята да ръководи завинаги републиката и казвал, че Сула е бил безумец да се откаже от диктатурата си. Отдавал се повече на своята dignitas (уважението на равните му), отколкото на auctoritas и potestas (авторитета и правомощията) на положението си и именно това го накарало да прекоси Рубикон. Той не искал да бъде цар или император в Рим, нито пък да основе династия. Всъщност се нахвърлял срещу всеки, който го поздравявал като цар, и отхвърлил предложената му корона с думите Non Rex sed Caesar sum (Не съм цар, а Цезар). Октавиан, неговият осиновен син и праплеменник, му бил само имуществен, а не политически наследник и Цезар в никакъв случай не е имал предвид да подкрепя бъдещия император Август.

За разлика от предшествениците си Марий и Сула или приемниците си Октавиан, Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, едните диктатори, а другите — императори от династията, която основал без да го желае, Цезар никога не е бил жесток, отмъстителен или алчен. Победите му не били следвани от проскрипции, ничий син не бил лишаван от имота на баща си и никой съпруг не ставал рогоносец по най-позорния начин и повечето от онези, които му нанесли убийствените двадесет и седем удара на 15 март 44 г. пр. Хр., били негови приятели. Цезар бил радикален, но не и мечтател. Мерките му били практични, като реформата на календара, който е в сила и до днес, автономията на градските общини, рационализацията на дневната дажба жито (подобна на предложението за отмяна на детските помощи за по-заможните в съвременна Англия), кодифицирането на римското право, построяването на ново пристанище в Остия, пресушаването на блата, основаването на двадесет нови града, превръщането на олигархичния Рим в сериозна и ефективна столица — първо на самия себе си, после и на целия свят — и т.н. Планирал да разшири римския свят; най-много му се искало да покори Партия и да отмъсти за приятеля си Крас. Подлудил оптиматите, като увеличил броя на държавните служители — от четирима едилите станали шест, а квесторите от четиридесет станали шестдесет. Раздул Сената до 900 души и дал достъп в него на предприемачи, лоялни гали и дори на центуриони, като по този начин разширил основата на властта си и намалил прерогативите и привилегиите на аристокрацията. Именно тези мерки наред с все по-нарастващата му арогантност и раздразнителност през последните месеци от живота му станали причина за покушението.

Макар да се отнесъл с презрение към короната, маниерите на Цезар често били царски и надменното му поведение било оскърбително. Игрите го отегчавали — но дали наистина било нужно да го виждат как чете документи пред очите на всички? Неколцина сенатори отишли при него, за да засвидетелстват почитта си, а той дори не си направил труда да стане от златното си курулно кресло. Може би това било израз на главозамайване? В Рим се носели слухове, че желанието му било да бъде погребан в рамките на града — чест, оказвана единствено на загинал в победоносна битка римлянин. Дори Август се погрижил да построи мавзолея си извън пределите на града. Цезар бил казал, че Рим се нуждае от цар, за да победи Партия. Какво е имал предвид?

Той не искал да присъства на заседанието на Сената на 15 март — не защото се вслушал в опасенията на младата си (четвърта по ред) съпруга Калпурния, а защото не се чувствал добре. Изпратил съобщение до курията на брега на Тибър, където се събирали сенаторите, които обаче настояли да дойде, и той излязъл без никаква охрана и невъоръжен. Бил обграден от тълпа молители; един от тях се опитвал да му даде бележка с предупреждение за заговора. Тогава се нахвърлили отгоре му. Двадесет и седем удара и най-дръзкият човек в историята паднал мъртъв в краката на статуята на Помпей. Казват, че конете, които освободил при Рубикон, плачели.

Плебеите виждали в убийството на техния герой ответен удар на патрициите — може би първият от серия заговори, целящи да възвърнат отнетата им от Цезар власт. Всички се изпокрили по домовете си и се залостили здраво; Рим се свил от страх. Цицерон уредил сделка между поддръжниците на Цезар и републиканците, според която убийците трябвало да получат амнистия, а завещанието и законите на Цезар да бъдат почетени. Така станала възможна срещата между убийците Брут и Касий с Марк Антоний на Капитолия. Според завещанието, което било в ущърб на Марк Антоний и посочвало Октавиан като наследник на Цезар, всеки гражданин получавал по 300 сестерции, а парковете от другата страна на Тибър се подарявали на римския народ. Речта на Марк Антоний в чест на Цезар е достигнала до нас в множество различни версии освен онази на Шекспир. Светоний казва, че била кратка, а Дион — дълга. Каквото и да станало в действителност, реакцията на тълпата била такава, че Брут и Касий трябвало да напуснат града.

Най-прочутото убийство в историята е и най-неясното. Възможно е заговорниците да са искали да възстановят разклатените институции на републиката; единственото, което постигнали, било да подготвят сцената за следващата гражданска война, победителят от която щял най-сетне да приспи институциите, преди да ги убие по най-изтънчения начин.

АВГУСТ

Праплеменникът на Цезар (внук на сестра му) се намирал в Илирия (съвременна Албания), когато чул новината за събитията в Рим. Точно тогава изучавал риторика и се подготвял за предложената война срещу Партия. Бил осемнадесетгодишен. Заедно със съученика си Марк Випсаний Агрипа, син на италиански фермер, останал негов най-добър приятел през целия му живот, той заминал за Бриндизи и там научил, че е основният наследник и осиновен син на Цезар. Осиновяването било почетна и доста разпространена практика в Рим, където дамите не били особено ентусиазирани да създават потомство; съпрузите им нямали нищо против, защото колкото по-голям бил броят на децата, толкова повече намалявали имотите на рода (наследяването от първородния син било непознато). Оттогава насетне Гай Юлий Цезар Октавиан, както започнал да се нарича, винаги говорел за Юлий Цезар, обожествен две години по-късно, през 42 г. пр. Хр., като за „моят баща“, а за себе си — като „син на божествения Цезар“. Октавиан влязъл бързо и енергично във владение на наследството.

Отначало единственото му предимство като че ли било името му, но със завещанието на Цезар той успял да прилъже легионите на Марк Антоний на своя страна (Крас винаги казвал, че човек можел да се нарече богат, ако има своя армия). Цицерон бил луд по момчето и предложил на Сената именно то да противодейства на амбициите на Антоний. Незабавно последвали битки, които Антоний изгубил, и се наложило да избяга в Галия. Така Октавиан се оказал начело на осем легиона, но когато Сенатът отказал да го избере за консул, той потеглил към Рим. Бил деветнадесетгодишен. На един малък остров недалеч от Болоня се срещнал с противниците си Антоний и Лепид; и тримата били оставили легионите си и се появили само с най-приближените си хора. За Октавиан те били някой си Квинт Руфус, Меценат (елегантен етруски принц) и Агрипа, всички на една възраст. Първият се оказал истински провал, създавал неприятности и бил принуден да се самоубие. Агрипа станал негов главнокомандващ, главен агент и зет и останал с него през целия си живот — също като Меценат, който поел пропагандата и изкуствата. Резултатът от тази среща бил вторият триумвират — този път официален за разлика от първия, признат от Сената през ноември. Сделката била Антоний да задържи Галия, Лепид — Испания, а Октавиан — Африка, Сицилия и Сардиния. Триумвиратът се нуждаел от средства и земя за своите четиридесет и пет легиона. Най-бързият източник бил прострибирането на враговете им и тонът на едикта бил толкова див и жесток, колкото и последвалите го действия. На доносниците били обещавани награди и никой не бил в безопасност. Според Плутарх Октавиан цели два дни спорил и се опитвал да спаси Цицерон, който оглавявал списъка на Антоний, тъй като го сразявал в своите филипики, но не успял да се наложи и главата и дясната ръка на великия оратор били изложени на трибуната на форума. Цицерон умрял, защото нямал армия, gens и богатство, които да го защитят. Изправени пред грубата сила, талантите му не можели да му помогнат. Такава е съдбата на интелектуалците от всички епохи.

Гражданската война продължила. Брут вилнеел из Гърция, а Касий — из Мала Азия. Триумвиратът се разправил с тях. Хаосът от онова време (дори историците-съвременници на онези събития, не знаели какво точно се случва) прилягал на темперамента на Октавиан, който нямал абсолютно нищо против да се добере с клане до трона, макар че самият той не обичал да гледа кръв. Октавиан обезглавил Брут и изпратил главата му Рим, за да бъде хвърлена в краката на статуята на Цезар. След падането на Перузия през 41 г. пр. Хр. наредил триста високопоставени пленници да бъдат принесени в жертва на мартенските иди на олтара на бог Юлий, неговият „баща“. Кръвожадният и долен Октавиан бил непознаваем по-късно в образа на благия император Август — промяна на личността, която римските историци, свикнали да категоризират хората на добри и лоши, трудно можели да поставят в стандартните рамки.

Секст Помпей, синът на Помпей Велики, излязъл на политическата сцена по доста ироничен начин като цар на пиратите25 и към военната картина се внесъл и театрален елемент — в деня, в който съпругата на Октавиан, Скрибония, роднина на Секст, родила дъщеря му Юлия, той се развел с нея. Октавиан бил влюбен в Либия, деветнадесет годишната съпруга на някой си Тиберий Клавдий Нерон, който макар да носел имената на трима императори, бил баща само на един от тях — Тиберий. С Ливия, която била набързо разведена, макар и бременна по онова време, Октавиан — Август — живял щастливо още цели петдесет годи ни. Връзката била обществено и политически важна за него, също като брака на корнет Уилям Пит за Гренвил — макар бащата на Август да бил божество, истинският му родител бил само провинциален банкер. Ливия пък била от най-добро потекло и от 38 г. пр. Хр. патрициите започнали постепенно да се обръщат към Август. През годините любовта помежду им угаснала, но според Август тя винаги му били полезна, дори и за това, че му осигурявала девственици в леглото.

През следващите пет години Агрипа победил Помпей Млади, чиито легиони Лепид се опитвал да обърне против Октавиан. По-добър с езика, отколкото с меча, Октавиан произнесъл реч пред легионите и заточил Лепид в едно крайбрежно градче до края на живота му, като от време на време го замъквал в Рим за публичните зрелища. Октавиан го ненавиждал, но не смеел да го убие, тъй като в един момент той бил станал върховен жрец.

Към 33 г. пр. Хр. в борбата за римския свят останали двама претенденти — шуреите Октавиан и Антоний. Антоний бил женен за сестрата на съперника си, описвана вина ги като „добродетелната“ Октавия, но вече бил психологически и финансово зависим от необикновената Клеопатра, която успяла безвъзвратно да го оплете в мрежите си. Когато сцената се измества в двора на египетската владетелка, римската история се превръща в грандиозна опера. Клеопатра успяла да омагьоса Юлий Цезар, уплашила Ирод Велики, а сега станала господарка на Марк Антоний, като се надявала чрез него да бъде господарка на целия свят.

В края на 34 г. пр. Хр. Антоний отпразнувал римски триумф по случай победата си над арменците, който станал известен като „Даровете на Александрия“. Плутарх ни е оставил описание на събитието:

С Меценат в ролята на Гьобелс Октавиан започнал своята кампания на омразата срещу Антоний, който с обявяването на Цезарион за син на Цезар и Клеопатра намеквал, че има потенциално право на властта в държавата. В Древен Рим нямало закони за клевета, нито пък правила за предоставяне на доказателства в съдилищата и призивите за убийство се използвали за обуздаване на общественото мнение, към което властимащите били изключително чувствителни. Те не можели да се измъкнат от хората, като минават по улиците в бронирани автомобили или се измъкват с хеликоптери. Всеки гражданин можел да изрази мнението си в съдилищата, по време на игрите или на улицата. Юлий Цезар презирал охраната, но никой от следващите петима императори не бил успешно опазен от гнева на римския народ, подклаждан допълнително от професионалисти.

Октавиан победил Антоний с пропагандата си много преди битката при Акциум. Посланието било просто. Антоний, някога почтен служител на държавата, към когото Октавиан изпитвал такива добри чувства, че му дал собствената си сестра за съпруга, който бил два пъти консул и много пъти го провъзгласявали за император, се превърнал в роб на царицата на народ, който почитал влечуги, царица тъй нахална, че очаквала да издава заповедите си едва ли не от стъпалата на Капитолия в Рим. Можел да го докаже. Октавиан взел завещанието на Антоний от храма на Веста, където видните хора оставяли важните си книжа на съхранение, и го прочел пред сенаторите. Антоний признавал Цезарион, осигурявал децата си от Клеопатра постановявал да бъде погребан до нея — т.е. според пропагандата столицата вече била едва ли не преместена в Александрия. Сто хиляди позива — и това преди откриването на печатницата — били разпратени из цялата империя и обявявали Клеопатра за fatale monstrum по израза на Хораций. Италианските градове положили клетва за вярност лично към Октавиан, което по-късно станало пореден гвоздей в ковчега на републиката. Октавиан обявил справедлива война на Клеопатра и настъпил към Гърция.

Войната не била религиозна, политическа, етническа или идеологическа, каквито са много от войните в Европа и на Балканите, където често се водели сраженията от римските граждански войни; това била борба за надмощие между съперничещи си групировки, но, както отбелязва Вергилий, резултатът от нея била зората на епохата на Август. По отношение на морските и сухопътните сили двете страни били равностойни, но Антоний бил в по-неизгодно положение заради онова, което днес бихме нарекли „фактора Клеопатра“, докато Октавиан бил подсилен от връзката си с Цезар. Римляните дезертирали от Антоний преди, по време и след сражение. Морската битка при Акциум била по-скоро изгубена от Антоний, отколкото спечелена от Октавиан, който вероятно прекарал цялото време легнал на един хълм над залива, загледан в небето; Агрипа обаче бил на мястото си. Според Дион нетърпеливата Клеопатра, загрижена за намиращото се на кораба й съкровище (по онова време никой не напускал дома си без семейното сребро), типично по женски решила да се върне в Египет; а може би Антоний й дал знак да отстъпи? Моряците на Агрипа очаквали морска битка — сблъсък от близко разстояние, със сграбчване, та рани, катапулти и градушка от камъни. В крайна сметка победили.

Акциум не бил славен завършек на гражданската война, а край или почти край на стоте години конфликти между самите римляни. Всички сенатори и конното съсловие се събрали в Бриндизи да поздравят Октавиан, чието четиридесетгодишно управление вече започнало по най-категоричния начин. Антоний и Клеопатра се намирали в Египет и през август следващата година Октавиан потеглил срещу тях. Когато наближил, те му изпратили дарове, които той задържал, и молби, които останали нечути. Антоний патетично напомнял на Октавиан за щастливите времена, прекарани заедно в Рим — странна забележка, тъй като разликата помежду им била около двадесет години и Октавиан никога не е бил гуляйджия. Клеопатра заплашвала да унищожи себе си и своето съкровище, но Октавиан не й обърнал внимание. Изпратил един сладкодумен освободен роб да й подшушне, че вече я обича от разстояние и че разстоянието помежду им скоро ще изчезне. С приближаването на Октавиан войниците на Антоний го напуснали. Когато му казали, че Клеопатра е мъртва, той опитал да се самоубие, но щом разбрал, че е жива, успял да събере сили да се довлече до стаята й и да умре в нейните обятия.

Така сцената за Клеопатра била разчистена и тя била готова да се срещне с новия владетел на света. Когато Октавиан влязъл в покоите й, тя станала от богато украсения шезлонг, където съблазнително се била отпуснала, пребледняла от скръб, и извикала: „Поздрави, господарю, защото боговете ти дадоха превъзходство и го отнеха от мен.“ Покоите й били пълни с бюстове и спомени за Юлий Цезар и тя пазела в деколтето си негови писма, които прочела с мекия си, тъжен и напевен глас. Октавиан не бил трогнат. Тогава тя се хвърлила на колене и го замолила да й бъде позволено да умре. Октавиан отново не се развълнувал. Може би си мислел как ли ще изглежда в процесията му по Свещения път; щяла да добави блясък към: триумфа му, затова му трябвала жива. Ето защо наредил храната й да бъде проверявана. Възможно било обаче присъствието й да даде обратния резултат. Тълпата е непостоянна… (Когато палачът на Шарлот Кордей, която убила Марат в банята, вдигнал отсечената й от гилотината глава за косата и я ударил в лицето, бил глобен за лошо поведение.)

Клеопатра го надхитрила. Нямала никакво желание да бъде част от нечий друг триумф. От експериментите върху живи хора (нещо безпроблемно по онова време) знаела, че отровната змия ще й свърши работа. Усойницата е малка отровна качулата змия, разпространена в Египет и Либия, чието ухапване според съветниците на Клеопатра щяло дай осигури обожествяването. В литературата за усойница се говори единствено във връзка с Клеопатра. Тя си осигурила две злини. Според Дион, който описва събитията, Октавиан бил потресен от смъртта на Клеопатра и се опитал да я съживи. Не му оставало друго, освен да се утеши със съкровището й. С Египет също можел да прави каквото си поиска.

От този момент нататък Октавиан станал благ, милостив и прощаващ — бил ужасен единствено със собствената си дъщеря. Пощадил децата на Антоний и Клеопатра, наречени претенциозно Хелиос (слънце) и Селена (луна), и те били отгледани от все така добродетелната им мащеха Октавия. Антил (син на Антоний от първата му жена Фулвия) и Цезарион били прекалено опасни, за да бъдат оставени живи, и били убити26. Египет бил анексиран като владение на императора и се управлявал от префект. Естествено, Даровете на Александрия били отменени, но разпорежданията на Антоний в Азия останали непокътнати. Всичко това наред с амнистиите и прошките било обявено на египтяните от Октавиан в реч на гръцки. Той посетил гроба на Александър Велики и може би неволно отчупил носа му. В съкровищницата на Клеопатра имало достатъчно средства, за да успее да изплати годишната заплата на всичките си войници. На 11 януари 29 г. пр. Хр. портите на храма на Янус (бога на войната) в Рим били затворени. „С републиката и свободата било свършено и хората с благодарност се обърнали към новия си спасител.“27

Октавиан се погрижил да запази привидно републиканските институции. Подобно на препаратор той извлякъл важните органи от мъртвото животно и натъпкал тялото със слама, без да уврежда кожата. Автокрацията му произтичала от серия правомощия, които му били гласувани, а не иззети — като властта на проконсула и на трибуна. Както обяснява г-н Картър, „великолепието на тази постановка се крие в нейното разделяне на властите от поста.“ Август, какъвто станал през 27 г. пр. Хр. и както ще го наричаме оттук нататък, получил империум за десет години (с право на подновяване); той съсредоточил в ръцете си властта на всички длъжности, като си спестил досадата, несигурността и разходите за избори. Искал да бъде наречен Ромул, но в името имало намек за омразната на римляните царска власт, поради което се отказал. След 19 г. пр. Хр. имал „властта на консула, без да е консул, властта на трибуна, без да е трибун и властта на проконсула, без да е проконсул, тъй като вместо него тези длъжности се заемали от легатите му“. Чрез серия ловки и уверени номера (заклеймявани от Гибън) Август, който държал в ръцете си Сената, народа, римската армия и буржоазията на Италия, решил, че е напълно справедливо да бъде принцепс, или пръв сред равни, до края на земния си път.

Дион Касий ни предава измислените монолози на двамата приближени на Октавиан — Агрипа и Меценат — как да се държи от този момент (29 г. пр. Хр.) нататък. Като човек на действието Агрипа дрънка глупости, но след едно резюме на постигнатото предупреждава господаря си да внимава да не стане монарх, защото, ако римляните заподозрат подобно намерение, ще бъде обречен като „баща си“ Юлий Цезар. Меценат е по-изтънчен — Октавиан трябва да стане монарх във всичко с изключение на името, не бива да позволява да се поставят негови изображения в храмовете, но трябва да вгради образа си в сърцата на хората; трябва да назначава магистратите и да се преструва, че слуша съветите им в Рим, но провинциите и армиите следва да контролира изцяло той; да не се скъпи за разкрасяването на столицата и в името на собствената си безопасност да назначи начело на Преторианската гвардия не един, а двама префекти; освен това конните състезания да бъдат ограничени само до Рим, за да не се лишава кавалерията от качествени животни28. Конниците, продължава Меценат, трябва да бъдат обучавани от деца да управляват хазната, държавната собственост следва да се приватизира, а сенаторите, ако се държат лошо (дори към теб, Октавиане), да бъда съдени от колегите си, а командирите на въстаналите армии да се заклеймяват като врагове на държавата.

Август не се вслушал в този съвет, макар че явно го е последвал по своя тактичен и лицемерен начин. Отнасял се с особено уважение към Сената и субсидирал сенаторите, които претърпели загуби през гражданските войни (нещо като помощите, отпускани от херцога на Нюкасъл на благородниците по времето на Джордж III), и помагал на старите фамилии да спазват задълженията си към храмовете. Публично Август подкрепял традиционните семейни добродетели и обложил с наказателен данък бездетните двойки. Не бива да забравяме също, че подобно на всеки друг император самият той бил толкова богат, колкото и държавата.

При встъпването си в консулска длъжност за седми път произнесъл реч, започваща по следния начин: „Зная, достойни отци, че в очите ви съм направил невероятен избор. Оставям поста си и ви връщам абсолютно цялата власт — властта над законите, армията и провинциите, не само над териториите, които ми поверихте, но и онези, които по-късно осигурих за вас… По този начин възстановявам свободата и републиката.“ Всичко това било пълна лъжа. Малцина обаче го забелязали, още по-малко били онези, които ги било грижа, а пък онези, които биха се осмелили да направят нещо против режима, се брояли на пръсти. Заговорите срещу Август през цялото време на управлението му били редки и нескопосани и той се отнасял към заговорниците със снизходителност, която била почти унизителна. Според Дион в случая с внука на Помпей Велики, Гней Корнелий Цина Велики, Ливия изнесла на Август такава убедителна (и дълга) лекция за достойнствата на милостта, че той освободил всички заговорници и направил Гней консул. Либия била по-малко загрижена за милостта на съпруга й към собственото им семейство и особено към собствената си дъщеря Юлия. Подобно на Калигула тя би могла да оправдае (стига да се намерел някой, който да си направи труда да я изслуша) своята лудост и лошотия с тежкото си детство, с разтуреното семейство и с манипулирането на живота й и децата й от страна на баща й. Но арогантната, упорита, безочлива, непокорна, похотлива и много коварна Юлия нямала никакво намерение да се оправдава. Както видяхме, лошото отношение на Август към нея започнало от деня на раждането й, когато се развел с майка й. Той очаквал дъщеря му да наследи неговото почти нечовешко самообладание. Отворил й пътя към римския хайлайф, но така и не й дал свобода. Омъжил я три пъти, без да я пита, и тъй като самият той нямал мъжки наследници, я лишил законно от двамата й първи синове от Агрипа — златните момчета Гай и Луций, които направил свои собствени синове (на тях е посветена една от най-прекрасните сгради на света — Мезон Каре в Ним, която в момента се реставрира). За да му отмъсти, Юлия се опитвала да го вбеси, като спяла с когото й падне — но обикновено докато била бременна от някой от съпрузите си. Младите й любовници носели имената на велики римляни — Антоний, Пулхер, Гракх, Сципион. Заедно с тях замислила отцеубийство по време на среднощна вакханалия насред Форума. Оргията била сериозна, но не представлявала нищо особено като заговор и Август екзекутирал единствено сина на Марк Антоний Юлий Антоний, който бил консул и трябвало да внимава какво прави, а останалите прогонил. Заточил дъщеря си до края на живота й, като се погрижил никога повече да не получи и капка вино.

Бил също толкова коравосърдечен и към внучката си — младата Юлия, която била прогонена бременна през 8 г. — явно по настояване на Ливия, която не искала никакви други претенденти към наследството освен сина й Тиберий. Когато се родило, детето й било обявено за незаконно и оставено да умре от глад по силата на древната власт на римския paterfamilias.

В същото време по незнайни причини поетът Овидий (прочут с любовните си излияния, но не и сериозен съзаклятник според всеобщото мнение) бил заточен в едно мразовито пристанище на устието на Дунав. В автобиографията си Овидий никога не казва каква е причината, а хвърля вината върху „предателството на приятелите и злонамереността на слугите“. Фактът, че Август успял само заради засегнатото си честолюбие да прогони от Рим без никакви обяснения най-популярния поет на града, е достатъчно показателен за силата на властта му.

Август прекалено много фаворизирал и покварил внуците си, с което отчуждил доведения си син Тиберий, другият кандидат за наследник, който през 6 г. се оттеглил намусено в Родос и останал там седем години. Август, който очаквал много от момчетата, на които дал толкова много, не получил нищо в замяна; Луций умрял през 2 г. в Марсилия от някаква болест, а Гай — през 4 г. в Армения, където бил ранен. Така застаряващият и все по-огорчен император трябвало да преглътне отвращението си към Тиберий (не можел да понася начина, по който мляскал) и му започнал да му пише пресилени шеговити писма.

Август надживял старите си приятели и другари (които обаче никога не му били напълно равни) Агрипа, Меценат, Хораций и Вергилий, които без изключение го направили свой наследник; той обаче не бил алчен — нуждаел се не от подаръците им, а от тях самите. Прекарвал времето си в гледане как красиви малки момченца, пратени му от всички кътчета на империята, си играят в скромния му дом. Обичал да го канят на вечеря и рядко давал и присъствал на пищни забави с изключение на онези, които били задължителни за положението му. Веднъж, когато се връщал от една особено непретенциозна вечеря, го чули да си мърмори „Не знаех, че съм го познавал толкова добре“; друг път, когато вечерял с Полион, който се гордеел с колекцията си кристали, един роб счупил някаква чаша и щял да бъде хвърлен за храна на миногите на господаря си, но Август заповядал човекът да бъде освободен, а всички кристални съдове — разбити. Не обичал другите да се правят на тирани. Това обаче не било причина Полион, който бил ужасен сноб, да не му завещае една прекрасна къща на брега на морето.

Собственият му дом на Капитолия бил толкова различен от официалния дворец, колкото публичният му облик от истинската му персона. Къщата била купена от имението на оратора Хортензий през 44 г. пр. Хр., когато Октавиан бил все още смятан само за вероятен наследник на Цезар. Тя имала дванадесет стаи и била обърната навътре, а към улицата гледали слепи стени. Напълно скромният имот, символизиращ същността на Август, бил известен като Дом Ливия и той живял в него четиридесет години, като спял в една и съща стая. Съседният императорски дворец бил построен след пожара през 3 г. пр. Хр. със средства на гражданите, от които били събирани не повече от един денар на човек и една златна монета от всяка община. (Август бил наистина популярен сред поданиците си.) Вкъщи той бил буен дребосък (висок едва метър и половина без обувки), обичал шеговитите номера, носел прости дрехи, изтъкани в дома му (също като японския император), хранел се с проста храна и между храненията похапвал сушени ябълки или смокини. Липсвала му всякаква помпозност, често се шегувал със себе си и позволявал и на другите да го правят. „Владетелят на света изглеждал доста глуповато, когато излязъл да посрещне затворената носилка, изпратена за една лека дама, но за негова изненада отвътре изскочил старият му наставник Атенодор. Той отпратил жената, заел мястото й и започнал да чете на Август конско за разпуснатостта му.“29

Имал проблеми със здравето и на два пъти едва не умрял — първия път в Кантабрия (Северна Испания) от раздразнен стомах — именно тогава станал стоик. Неговият лекар30 и окулист винаги му били подръка и някои от техните лекарства и инструменти са възпроизведени в музея в Еур. През целия си живот страдал от камъни в жлъчката. Тялото му било покрито с петна, които според ласкателите му били подредени като звездите на Голямата мечка, но всъщност представлявали белези от екзема, която не била заразна, а била причинена просто от нерви; под бронята на безупречната политическа машина се криело тялото на един уплашен малък човек. (Непрекъснато го обвинявали, че е страхлив, най-вече Марк Антоний, и определено изпадал в ужас от гръмотевици — по време на буря надявал върху себе си дреха от тюленова кожа с надеждата, че ще го защити.)

Но по време на тържествени случаи, когато се явявал като император, Август бил ослепителен. Никой не можел да стои до него, така че с императорската си тога или доспехи (и с високите токове) да изглежда висок. Никой не можел да издържи погледа на сивите му очи, които плували в морето от бяло като сърцето на слънцето. Когато отивал от дома си в светилището край него, той ставал Върховен жрец (Pontifex Maximus), Баща на отечеството (Pater Patriae, официална титла от 2 г. пр. Хр.) и Главнокомандващ (Imperator). На Нова година и на големите празници, когато носел дрехите и инсигниите на триумфиращ военачалник (които осиновителят му си позволявал да носи всеки ден) — пурпурна тога, обшита със злато, венец от златни лаврови листа и дълъг скиптър от слонова кост — Август несъмнено е изглеждал от глава до пети като владетел на целия свят.

През своя четиридесет и две годишен живот посетил всяко кътче от империята си с изключение на Сардиния (римляните не обичали Сардиния) и ако римляните вече не се чувствали свободни, поне по улиците нямало безредици и изкуствата процъфтявали в мир и просперитет в епохата, която още тогава станала известна като Августова. Четиристранният фриз ara pacis може да се види в огромната му стъклена облицовка на брега на Тибър, недалеч от мавзолея му. Пасторалната идилия на релефа е като Пасторалната симфония на Бетовен, замръзнала в белия мрамор, а императорското семейство се рее спокойно сред венци и гирлянди.

Като принцепс в Рим Август вярвал в разширяването на хегемонията на Сената и народа, но двете унизителни загуби в Германия го накарали да реши, че е направил достатъчно и че границите следва да си останат там, където са. Печално известният генерал Вар изгубил цели три легиона, изклани след измама в една гора през 9 г., и кошмарът от тази катастрофа преследвал Август до края на живота му. Когато никой не го гледал (или поне така си мислел), той удрял главата си в стената на малката си къща на хълма и крещял „Вар, Вар, върни ми легионите.“31

Апотеозът на Август по един случаен начин апелирал към скромния му и пестелив дух. Пътувал от вилата си в Соренто, когато екипажът на един кораб от Александрия, облечен в бяло, носещ гирлянди и люлеещи се кандила, го обградил, като пеел „Чрез него живеем, за него вдигаме платна, благодарение на него се радваме на свобода и богатства“. Тази сантименталност несъмнено е отекнала в цялата средна класа и бюрокрацията, която създал за сметка (ако имало значение) на старите фамилии от времето на републиката, с които се сродявал, но от които така и не станал част. Този спомен подсладил последните няколко месеца от съществуването му, което се оказало дълго и недотам щастливо. Последните му думи били „Е, нима не изиграх добре ролята си?“

ТИБЕРИЙ

В един телевизионен филм, след като съобщава на сина си Тиберий, че императорът току-що си е отишъл, Ливия добавя — „И между другото, не пипай крушите“. На практика тя не е имала причина да отрови съпруга си. Отношенията им през петдесетте години брак охладнели, но той й бил по-нужен жив, отколкото мъртъв, а освен това тя не го е мразела. Август не харесвал доведения си син, зет и в крайна сметка наследник на съзнателно (и сред много лъжи и преструвки) създадения имперския трон. Наследяването му от Тиберий не е било предрешен въпрос за него. Всъщност към края на живота си той се забавлявал, като се питал пред всички кой ще бъде следващият император — кой има способността и волята, кой има желание, но не може, кой е просто алчен за власт — и в тези гатанки името на Тиберий не се споменавало. Разбира се, самият Тиберий е чувал за това и имената на останалите кандидати се запечатали дълбоко в паметта му.

Освен това след смъртта на всеки император от Юлиево-Клавдиевата династия (Тиберий добавя рода на Клавдиите, който бил по-знатен и високопоставен от този на Юлиите) римските патриции неизменно настоявали Сенатът да използва възможността и да възстанови консулското правителство и републиканските институции, а също и старите постове и привилегии.

Дали Тиберий наистина е желаел тотална власт?

Той се явил пред Сената, наблегнал на собствената си непретенциозност в сравнение със славата на незабавно обожествения Август и предложил да подели властта с други, Тиберий бил съвсем неподправено скромен, мразел тълпите, суетенето, помпозността, „страхувал се от свободата, но повече мразел ласкателството“. Освен това бил склонен да казва противното на онова, което мисли. В края на дебата обаче, когато Гал, който бил женен за любимата му бивша съпруга Випсания, и един друг сенатор на име Арунтий, любимец на Август, засегнали (може би единствената) чувствителна струна на душата му, като намекнали, че се мъчи да избяга от отговорност, той отстъпил и приел трона. Тиберий бил последователен единствено в това да бъде против; на практика той бил най-добрият кандидат — обучен за поста, успешен и пестелив, който в продължение на години бил втори след Август и делил с него властта на трибун и проконсул. В резултат на това той управлявал безукорно, макар без чар и замах, докато подминаваната му от всички мизантропия не го превърнала в садистичен и параноичен стар тиран на Капри — ролята, в която е запомнен (несправедливо) най-добре.

Ливия била твърдо решена синът й да бъде наследник, но не и дотам, че да се отърве от внуците си или от съпруга си. Не било необходимо нито едното, нито другото. Тя доживяла до дълбока старост и била наградена от Тиберий с неприязън — обичайният му отговор, — подправена с уважение. Всъщност през целия си живот той обичал един-единствен човек — Випсания. Тя била дъщеря на обичания от любимия на Август човек на действието — Марк Випсаний Агрипа, и бракът й с Тиберий бил в действителност политически съюз; той обаче я обичал и когато му било наредено да се разведе с нея и да се ожени за единственото дете на Август, Юлия, за да се създаде по-силна династична връзка, в сърцето на Тиберий се отворила рана, която така и не заздравяла. Светоний разказва как видял случайно Випсания в Рим и я „проследил с насълзен поглед и голяма мъка на лицето; след това се погрижил да не я вижда никога повече“. Тиберий станал съвестен зет, опитал се да хареса Юлия, но когато детето им умряло, той поел по пътя на омразата, войната и дългите вечерни запои.

Първата му офанзива била срещу силното и опасно племе кантабрии (може би баските?). Юлий Цезар смятал, че ги е покорил, като продал годните да носят оръжие мъже в робство; шест години по-късно обаче всички те едновременно избили господарите си, вдигнали ново въстание и трябвало да се вземат мерки. После Тиберий коронясал нов цар на Армения, върнал орлите, изгубени от бедния богат стар Крас в Партия, командвал армиите в Панония (Далмация) и Германия, където предприел поход до Елба и се върнал с 40 000 военнопленници, които заселил в Елзас32.

Макар и млад, Тиберий бил много работлив и добър командир и си получил заслуженото — бил избиран за квестор, претор и консул, преди да има право да заема тези длъжности поради възрастта си. В този момент, в зенита на забележителната си кариера, Тиберий обявил намерението си да се оттегли на Родос като най-обикновен гражданин. Този студен, мършав и мрачен мъж, останал цял живот необикнат и неразбран, със силно чувство за справедливост и отговорност, бил също така импулсивен и, както споменахме, противоречив. Жадувал да бъде приеман от образованите хора и именно затова избрал Родос — прекрасно място, предпочитано от гръцките учени, което станало за римляните онова, което била Флоренция за англичаните — място, където човек може да се потопи изцяло в една по-стара и по-развита култура. Римляните, с които не си направил труда да се сбогува, твърдели, че с това свое доброволно изгнаничество се опитвал да избяга от ужасната си жена и да се оттегли от съревнованието с доведените си синове Гай и Луций, смятани по онова време от дядо им императора и от цялата империя за най-вероятни наследници на властта. На Родос Тиберий се правел на скромен учен, шляел се из форума и разговарял, облечен като обикновен гражданин; с него обаче бил и астрологът му Тразил, за да му напомня, че не може да избяга от съдбата си. (Този всезнайко познавал така добре начина на мислене на работодателя си, че когато веднъж го попитали защо изглежда така посърнал, признал опасенията си, че Тиберий иска да се отърве от него. Било му простено.)

Престижът на Тиберий в Рим падал. Подобно на Луи XIV (тяхното единствено подобие) Август не обичал отсъстващи. Появило се неоснователно съмнение, че „изгнаникът“, както започнали да го наричат, явно крои някакви заговори. Когато Гай посетил намиращия се недалеч Самос, Тиберий се явил в двора му и се проснал в краката на заварения си син в знак на протест срещу подозренията. Те обаче продължавали да растат и съзнавайки, че прекалено дълго е отсъствал, Тиберий писал на майка си с молба да се застъпи за него пред императора и да бъде приет у дома. Август никога не е харесвал Тиберий и след смъртта на внуците му, когато той станал негов наследник, се насилил от държавнически съображения да се държи нормално и дори дружелюбно. Писмата му към Тиберий обаче са пропити с неискреност. Август бил изключително суетен, както се вижда от неговите Res Gestae — постиженията му, продиктувани от самия него и гравирани на огромна плоча, изнесена да бъде аплодирана от всички. В самохвалния списък не липсва нито един построен и възстановен акведукт или храм, нито едно благодеяние, нито една завоювана провинция и нито един прокаран закон. Той силно желаел да бъде обичан и почитан от идните поколения. И като повечето жестоки хора, бил сантиментален. Според Светоний вероятната причина Август да избере Тиберий, била, че доведеният му син бил толкова противен, че на неговия фон собственото му управление ще се запомни с още по-голямо умиление.

В началото на управлението си Тиберий бил изключително разумен. Консултирал се със Сената по всеки въпрос и окуражавал дебатите. Не той, а Август или Ливия се погрижили за смъртта на вероятния му съперник Агрипа Постум, останалият жив син на Юлия, смятан от всички за мошеник. Спазвал заръките на Август (а те не били малко), като посочил за свой наследник Германик (племенника си, на когото завиждал, популярен син на популярен баща) и докато младежът и майка му били живи, Тиберий се държал добре. И наистина, през тези години, описани от Тадит като mitia tempora (спокойни времена), Италия и империята просперирали под съвестното наблюдение на император, който уважавал законите и реда, ставал в присъствието на консули, отстъпвал им път на улиците, имал скромно домакинство с неколцина роби, не харчел пари за себе си (нито пък за когото и да било другиго), отказвал грандомански титли и се съобразявал със Сената, чиито законодателни правомощия били увеличени за сметка на народните събрания. Тези добри години, които били същинска благословия, не продължили вечно. Тиберий презирал сенаторите заради раболепието им пред него. „О, множество, годно само за слуги“, чули го да си мърмори на гръцки след едно заседание.33

Първият смътен знак за тиранията — онзи вид тирания, който по-късно Калигула ще наложи с такава жар и каприз — било възстановяването, при това в опасно неопределени рамки, на закона за измяната; замислен да защитава републиката от събаряне, като обявява обидата на величието за престъпление срещу държавата, той станал оправдание за принцепса или за всеки, който пожелаел да спечели благоразположението му, да наказва онези, които са го засегнали дори по най-тривиалния начин. В Рим нямало обществени обвинители и всеки гражданин можел да повдигне обвинение, така че се появила цяла нова професия — delatores, изобличители или доносници. (Римляните имали номенклатура за всичко; ловците на завещания например били наричани captatores.) Отначало Тиберий се съпротивлявал на противните им действия. Първият обвинен бил конник, който позволил на актьор (както видяхме, синоним на мъжка проститутка) да се присъедини към поклонниците на култа към Август и освен това продал заедно с една градина статуя на бога, негов прародител. Тиберий реагирал хапливо и уместно, като писал на консулите, че Август не е бил обожествен, за да съсипва римски гражданин, че въпросният актьор бил заведен на игри, давани в чест на Август от майка му Августа (Ливия със закъснение получила това почетно име), и че продаването на статуя не е светотатство. С това нещата приключили.

След това губернаторът на Битиния бил обвинен от своя помощник и колега, човек, който „направил кариера, която щяла да стане прочута с отвратителните си резултати през следващите мрачни години“. „Беден, невзрачен и неуморен, той напреднал благодарение на тайните доноси и спечелил доверието на мрачния император. После всеки с някакво положение бил изложен на опасност от негова страна“ — пише Тацит за този ранен Макарти. Обвинението било, че губернаторът злословел по адрес на императора, разказвал анекдоти за посредствеността му, за склонността му към виното, за неприязънта му към майка му — достатъчно сериозни (и точни) истории, за да гарантират осъждането му.

По-нататък Тацит съобщава, че „императорът изгубил самообладание и в пристъп на словоохотливост възкликнал, че лично ще гласува открито и под клетва… Гней Калпурний Пизон попитал: „Цезаре, пръв ли ще гласуваш, или последен? Ако си пръв, ще последвам примера си; ако си последен, боя се да не би неволно да гласувам против теб.“ Това свършило работа… Тиберий гласувал за оправдателна присъда“.

Новият занаят delator прилягал на все по-подозрителния и докачлив император, особено след оттеглянето му от Рим на Капри. Зависимостта му от лишени от всякакви скрупули хора се вижда особено ясно във възхода и падението на неговия фаворит Сеян, на когото духът и моралът на Рим нанесли своя тежък и стряскащ удар.

Капри бил и продължава да бъде вълшебен остров срещу Байя (Неапол), където Август си построил вила, след като получил земята в замяна на Исхия. Климатът е мек, морето — кристалночисто и макар островът да е съвсем малък, ландшафтът му е разнообразен. (Анакапри, където Аксел Мунте живял в Сан Микеле, е съвсем различен по усещане от Капри и все още си личи, че жителите му са от гръцки произход.) Гледките са прекрасни и зората, докосваща скалите между двете канари на Фаралионе (Тиберий несъмнено я е наблюдавал често от една от дванадесетте си къщи), е едно от най-големите многоцветни представления на природата. Още по-важно било, че императорът можел отдалеч да вижда кой приближава и същевременно да се радва на икономия — за личната му охрана били нужни по-малко хора. Тиберий не обичал неочаквани гости — като открил рибаря, изкатерил се по скалите, за да му поднесе улова си, натикали в лицето му една лангуста, след което го хвърлили обратно в морето.

От тази естествена крепост, където се надявал, че ще умре, Тиберий управлявал империята през последните единадесет години от живота си, първите пет от които чрез Сеян, който го уговорил да се оттегли на това доброволно заточение и още повече си спечелил доверието му, като спасил живота му, когато пещерата, в която обядвали, докато пътували на юг, се срутила. Сеян бил първият авантюрист, забъркал нещо като заговор в Рим без армия — Август лишил от тази възможност генералите, като регламентирал правомощията им и плащал директно на войниците. Така властта се съсредоточила в императорския дворец и Преторианската гвардия, която била разквартирувана в една казарма под едноличното командване на Сеян. Хората, които не вярват на никого, често се предоверяват на един-единствен човек.

Оръжията на Сеян били клеветата, интригата и отровата, а силата му — достъпът до Тиберий, който му се доверявал и го наричал „съратник в несгодите ми“. Бил син на конник и се издигнал до префект на Преторианската гвардия; твърди се, че на младини натрупал известна сума от една богата стара царица, преди да влезе в обкръжението на Гай, внукът и предполагаемият наследник на Август. Бил силен, неуморен и много работлив. Под спокойната му външност се криела непреклонна и наистина свирепа амбиция, но Тиберий забелязвал и приветствал единствено неговата добросъвестност — до такава степен, че веднъж синът на Тиберий бил провокиран да го извика на юмручен бой. Между Сеян и императорския пурпур имало много законни наследници, но това не го обезкуражило. Започнал с прелъстяването на съпругата на Друз и сестра на Германик, Ливила, като й обещал дял от империята, която рано или късно несъмнено щяла да му принадлежи, и смъртта на съпруга й, който бил невъздържан простак. През 23 г. Друз неочаквано умрял и всички с изключение на скърбящия баща Тиберий заподозрели, че е бил отровен. Императорът още повече се облягал на Сеян, който се развел със собствената си съпруга, но не му позволил да се ожени веднага за Ливила. Въпреки това Тиберий се вслушал в приказките на племенницата си Агрипина за заговор срещу него — сега нейните деца изглеждали най-вероятните му наследници. Те обаче били прекалено много и прекалено добре защитени, или поне така изглеждало, докато Ливия умряла на осемдесет и шест години и Тиберий напуснал Рим. През същата година благодарение на Сеян Агрипина и синът й Нерон (но не бъдещият император) били прогонени, а другото момче, също на име Друз — хвърлен в тъмница.

За римляните Сеян изглеждал като император със своята гордост и власт, а Тиберий бил просто някакъв собственик на остров. Сега Сеян можел да се сроди с императорското семейство и се намирал в много изгодна позиция — приятелите му контролирали жизненоважните провинции, а самият той — Преторианската гвардия. През 31 г. станал консул заедно с Тиберий и за амбициите му като че ли не съществували граници.

Най-накрая Тиберий се раздвижил, вероятно подбуден от предупредително писмо на Антония, вдовицата на брат му Друз и майка на Германик. Действал внимателно, като проучвал размътващите се води. Повикал младия си праплеменник Гай (бъдещия император Калигула), чийто брат Нерон умрял, и който живеел в Рим, пренебрегнат от всички. Отправил противоречиви вести към Сеян, че е едва ли не на смъртно легло, че се е оправил и пътува към Рим, че Сеян може да стане жрец заедно с Гай. Като забелязал колко популярен е Гай сред войниците, които пазели скъпи спомени за баща му Германик, намекнал, че може да направи Гай свой наследник. Освен това императорът подкрепил един враг на Сеян, като прекратил преследването срещу него, и се отзовал доста рязко към Сеян в писмо до Сената; забранил жертвоприношенията в чест на което и да било човешко същество, в това число и Сеян, когото ту хвалел, ту порицавал. Сеян бил объркан и съжалявал, че не е нанесъл удара си, когато е бил консул, макар все още да имал тази възможност — Преторианската гвардия била в ръцете му.

Римляните започнали да се отдръпват от Сеян. Търсеща благоволението му тълпа оредяла и на Тиберий било докладвано, че той решил да задейства плана си. Нито един заговорник не действал по-коварно, а сега и по-бързо от императора при унищожаването на бившия си любимец. Най-напред, за да му затвори устата, обявил, че възнамерява да направи Сеян трибун — пост, който му осигурявал имунитет срещу задържане. След това написал дълго изобличително писмо до Сената, в което изказвал доверието си към Невий Серторий Макрон — новия му довереник, когото направил командир на личната си охрана. (От един надпис знаем, че; преди това той бил префект на Градската стража, така че изборът е бил добър.) Макрон влязъл в града през нощта, като запознал със ситуацията единия от консулите (другият бил на страната на Сеян) и командира на Нощната стража. На зазоряване се изкачили до храма на Аполон на Палатин, където щял да се събере Сенатът.

Макрон видял Сеян да крачи нервно нагоре-надолу пред сградата, разтревожен, че няма вести от Тиберий. Казал му (под най-строга тайна), че императорът е решил да го направи трибун, и Сеян с радост влязъл на заседанието. Така Макрон имал възможност да заповяда на преторианците (хората на Сеян) да се върнат в казармата си, като ги прилъгал с обещания за подаръци от страна на Тиберий. На тяхно място били поставени хора от Нощната стража. По време на криза контролът върху охраната пред Сената бил по-важен от мнозинството вътре в сградата. След това изумително действеният Макрон побързал към лагера, за да предотврати евентуално надигане, като предал писмото на Тиберий на консулите.

Тацит разказва, че когато този засукан и в крайна сметка изобличаващ документ бил прочетен, сенаторите отначало поздравили Сеян, като смятали, както бил убеден и самият той, че му се дава още повече власт. Когато обаче тонът се променил и станало ясно намерението на Тиберий да го изобличи, седящите близко до него побързали да се отдръпнат, а преторите и трибуните били готови да му попречат да излезе от помещението и да създаде неприятности. Сеян обаче останал на мястото си, неспособен да повярва на ушите си. Веднъж, два пъти, три пъти консулът Регул го посочвал и го викал по име. „Кой, аз ли?“ — отвърнал Сеян, който не бил свикнал да се обръщат към него по подобен начин. Накрая станал и до него застанал командирът на Нощната стража Лакон. След прочитането на онова, което седемдесет години по-късно ще бъде наречено от Ювенал „дълго и многословно писмо от Капри“ (защото падането на тирана станало истинска легенда), Регул се обърнал към един сенатор с въпроса има ли някаква причина Сеян да не бъде хвърлен в тъмница. Отговорът бил отрицателен и Лакон го извел навън.

Всеки ход в тази история бил режисиран от страхливия старец на Капри; за един ден човекът, който бил почитан като втори след императора, видял собственото си сгромолясване до положение да го бият в лицето като избягал роб, докато го водели да го екзекутират. Тялото му било поругано от тълпата и хвърлено в Тибър, а децата му — убити; преди това дъщеря му била сгодена и изнасилена, тъй като не можела да бъде екзекутирана като девственица — обичай, който се почита (ако това е подходящата дума) и до днес в някои части на света. Този епизод определено не направил чест на Сената и римския народ, макар основното желание на императора — жаждата за отмъщение — да било временно удовлетворено. Стореното от Сеян зло продължило да живее дълго след унизителната му смърт. Първата му съпруга писала на Тиберий как Сеян отравял Друз бавно, в продължение на години. Втората му съпруга Дивила оставил на майка й Антония, която уморила дъщеря си от глад.

Рим въздъхнал с облекчение, мислейки, че историята със Сеян е приключена, и с надеждата откъм прекрасния остров Капри да подухне по-благодатен вятър; това обаче не било писано. За Тиберий „заговорът“ (както видяхме, той не е бил само един) станал възможност за лична разправа. Той подходил много избирателно34, като екзекутирал още двадесет от последователите на Сеян през 33 г., преди да амнистира останалите. Тази година е по-известна с разпъването на Исус от Назарет по времето на Понтий Пилат, прокуратор или префект на Юдея.

Тиберий, който не трябвало да се доказва като император със силата на оръжието, последвал предписанията на Август за замразяване на границите на империята. Трябвало да се справи само с няколко незначителни затруднения в Тракия, Галия и Африка (Либия и Тунис). Отношението му към провинциите било толкова разумно (смъмрил един губернатор с думите: „Трябва да стрижеш овцете ми, а не да ги одираш“), че по негово време в империята царял мир. Избирал интелигентни губернатори като Луций Вителий, легат на провинцията Сирия, в рамките на която влизала и Палестина. Модерните историци (като цитирания по-горе Х. Х. Скълард) оценяват Пилат „под средното“ ниво според тогавашните стандарти и дори омаловажават недоволствата срещу него от страна на евреите, които Тиберий недолюбвал — единствен от целия си род. Фактът, че началникът му Вителий го изпратил в Рим на съд заради различни провинения, сред които и ненужно клане на неколцина самаритяни, предполага, че репутацията на Пилат като справедлив човек е по-скоро библейска, отколкото историческа. Историята, че той съобщил на Тиберий за наказанието на Исус, е също така невярна.

Оттеглянето на стария, порочен Тиберий на Капри било подтикнато донякъде от смъртта на майка му, на племенника му Германик и на сина му Друз. Когато открил, че най-довереният му човек заговорничил с доведената му дъщеря и отровил сина му, Тиберий рухнал и цели девет месеца не напуснал вилата си. Той обаче така и не загърбил задълженията си — макар те да не са така добре описани като оргиите му. Подробностите около държавното управление или стопанството отегчавали римските историци. Според професор Рейд от Кеймбридж при описанието на сексуалните извращения на Тиберий и неговите изобретателни, садистични и вероятно предимно неуспешни опити да получи оргазъм, Тацит използвал за свой (отровен) източник спомените на по-младата Агрипина. От епиграмите на Марциал, сатирите на Ювенал и дори от писмата на Цицерон човек може да си направи извода, че римляните страшно обичали клюките, лъжели и преувеличавали, когато станело въпрос за интимния живот на ближния и особено на императорите си. Тиберий, казвали те, обичал да се хвали със своите „дребосъци“, които му правели фелацио под водата. Можем да се запитаме как ли точно е ставало35. Освен това се твърди, че задължавал знатните римски младежи да стават негови катамити. Никой от тях обаче не пострадал сериозно, а един на име Галба дори станал император. Наслаждавал се да гледа бичуване — обичайно римско забавление, но в този случай провинението често било просто изпречване на пътя му, а веднъж дори заповядал да отнемат от майчината гръд и да набият едно бебе, което плачело. Това поведение било вкоренено в омразата, отприщена във формата на садизъм, докато не останал никой, който да го ограничава. Професор Рейд пише, че е под въпрос дали някога Тиберий е харесвал или е бил харесван дори от едно-единствено човешко същество. Отговорът несъмнено е не, с изключение, разбира се, на първата му съпруга Виспания, която бил принуден да замени с дъщерята на Август. Освен оргиите, голямо удоволствие изпитвал в компанията на онези, които би могъл да нарече близки интелектуалци — юристи и образовани мъже, които били настанени по вилите на Капри и се ползвали с благоволението му. Тяхното продължително и доброволно присъствие на острова показва, че Тиберий не е бил през цялото време противен на всички, както често се твърди. Той бил най-неприятният от всички императори, но истинското му престъпление било, че е бил потиснат и потискал. Загрижен за изхранването на поданиците си, с лошо отношение към цирковете, потаен, уединен, пресметлив и самотен — и накрая, подобно на Хитлер в бункера си, мразещ собствения си народ — той бил като нацисткия лидер опасен и силен до последния си дъх.

Основният му solus et senex (единствен и отдавнашен) проблем бил кой ще го наследи. Внукът му Гемел, синът на Друз, бил препалено млад, а племенникът му Клавдий бил смятан от повечето — неоснователно, както ще видим — за малоумен, така че следващият император трябвало да бъде Гай с прякора „Калигула“ или Гамашче, както го кръстили войниците, когато се явил заедно с майка си пред бунтовната римска армия на Рейн. Този младеж, напълно необучен, ако не се брои изкуството на лицемерието (има поговорка, че само онзи, който не се преструва, не може да стане цар?), бил разпознат със задоволство от Тиберий като „змия“ и следователно бил напълно подходящ като негово завещание за неблагодарния Рим. Затова направил Калигула наследник заедно с Гемел. Казват, че веднъж взел малкото момче в ръцете си и със сълзи в очите посочил Калигула и казал: „Този ще те убие.“

Последните действия на Тиберий били достойни за администратор, който винаги постъпва по правилния начин. Намерил изход от финансова криза, като отменил лихвите по дълговете, платил от джоба си за възстановяването на постройките по Авенинския хълм, пострадали при пожар, намалил данъка върху продажбите и когато умрял, в държавната съкровищница имало излишък от два милиарда и седемстотин милиона сестерции.

Смъртта на Тиберий е типична за злия му характер. От тридесетгодишна възраст той недолюбвал докторите и сам излизал с изявления за здравословното си състояние. Способността му да се преструва била последното качество, което го напуснало. На 16 март 37 г. дъхът му спрял и Гай започнал да диша свободно. После най-неочаквано извикал да му донесат нещо за ядене. Настъпила всеобща паника.

Гай бил потресен. Никой не отвърнал на виковете му и Макрон, човекът, на когото се доверявал след смъртта на Сеян, наредил да бъде задушен със собствените му чаршафи. Когато вестта за смъртта му стигнала Рим, градът се изпълнил с ликуване. Навсякъде се чували викове „Хвърлете Тиберий в Тибър!“ Той обаче получил своето отмъщение. Завещал на римляните Калигула.

КАЛИГУЛА

Гай Юлий Цезар Германик, останал за историята, но не и за съвременниците му, Калигула (малкото гамашче), бил — както обичал да изтъква самият той — най-царственият император. Облякъл пурпурното наметало на двадесет и четири годишна възраст сред овациите и големите надежди на Сената и римския народ, които си въобразявали, че е невъзможно да има някой по-лош от покойния император Тиберий. По майчина и по бащина линия той бил потомък на Август и Ливия, а чрез баба си Антония — и на Марк Антоний; баща му и дядо му, Германик и Друз, били прочути и обичани генерали. Един от най-ранните му спомени бил как се вози в колесница с баща си под приветствените викове на тълпата, а друг — как е показван от склонната му към театрални изяви майка Агрипа на бунтовната армия на Рейн, облечен като малък войник.

Една от фантазиите на Калигула за самия себе си била като за герой завоевател, но той никога не е водил сериозно война. През 39 г. му се наложило да сложи край на бунт в един лагер в Горна Германия, подбуден от Емилий Лепид, син на триумвира със същото име36, създал толкова грижи на Август. Претенциите му се основавали на близостта му с Калигула като вдовец на обожаваната му сестра Друзила и любовник на другата му сестра Агрипина. Двамата главни заговорници били екзекутирани, а две други сестри — прогонени.

Така на Калигула му се налагало да мисли как да уплътни времето и да впечатли войските си. Предприел няколко похода оттатък Рона с помощта на Веспасиан, тогава бил претор, и Галба, когото познавал като младеж от Капри (и двамата по-късно станали императори). Презимувал при Лугдунум (Лион) и приел едно пратеничество на добра воля от Сената, в което участвал и чичо му Клавдий, когото според слуховете хвърлили в Рона. Това е типично за стила на Калигула — той организирал състезание по реторика и наказанието за изгубилия било точно такова. Чичо му Клавдий бил пелтек. Освен това Калигула организирал продажба на търг на императорска собственост, като заставял участващите да плащат луди пари; така моделът му на поведение започнал да се оформя. За германския му триумф били използвани галски роби с боядисани в червено и жълто коси, за да приличат на германци. През пролетта на следващата година (40 г.) Калигула събрал армия в Булон за завладяването на Британия, но походът бил отменен под предлог, че заточеният син на британския владетел Кунобелин (Симбълайн) прекосил Ламанша, за да предложи на местните жители да признаят властта на Рим. Истината е, че войниците отказали да помръднат от местата си. Страхували се да прекосят „океана“, смятан от тях за края на света, за да завладеят един остров, който не се покорил дори на великия Юлий Цезар, където шансовете за плячка са минимални и който бил населен от варвари, боядисващи кожата си синя и принасящи в жертва деца преди битката (обичай на друидите). Калигула им заповядал да съберат миди (musculi) по брега — а може би е бил разбран погрешно и заповедта била към инженерите да приготвят обсадни стрехи, които също се наричали musculi? Знаем със сигурност, че е заповядал децимация (убиването на един от всеки десет войници) и че заповедта му не била изпълнена. Такъв бил краят на бляскавата военна кариера на Калигула.

Управлението му започнало превъзходно. Римският народ приветствал неопетнената издънка на популярен род (по бащина линия) и оцелелия от императорския дом, в който насилствената и преждевременна смърт наред с бурната радост от живота била нещо нормално. (Откритите в Лузитания и в Азия клетви за вярност показват, че възкачването на младия Гай било посрещнато добре из цялата империя.) Под натиска на ентусиазираните граждани Сенатът му гласувал всички власти, които Август успял да припише на себе си, както и някои, които Тиберий отказал. Римляните празнували по начина, който им харесвал най-много — като изклали 160 000 животни. Калигула реагирал благочестиво и щедро. Устроил пищно погребение на Тиберий, което несъмнено би шокирало покойния император, и плакал по време на собствената си надгробна реч. Отплавал в бурното море, за да прибере останките на майка си и брат си. Сменил името на месец септември на „Германик“37, отрупал баба си Антония с толкова почести, колкото Ливия получила през целия си живот. Направил консул своя заекващ и страдащ от тикове чичо Клавдий, който дотогава бил най-обикновен конник. Осиновил (поредния) Тиберий, позволил на всички изгнаници да се върнат, отменил цензурата и за да е сигурен, че ще го обичат в провинциите, възстановил васалните владетели и им върнал правото да събират данъци. На два пъти давал пиршества за всички конници и сенатори и естествено за нула време пропилял наследството си.

Една щуротия несъмнено се оказала доста солена. Калигула събрал търговски кораби, закотвил ги един до друг като алея с дължина 5 км между Байя и новото пристанище Путеоли, покрил ги с пръст и дъски, превръщайки ги в нещо като нов Апиев път, и обикалял върху тях с колесница два дни, облечен в доспехите на Александър Велики. След тази история Светоний отбелязва: „Толкова за Гай императора, а сега да се заемем с Гай чудовището.“

През месец октомври в годината на възкачването си на власт Калигула сериозно се разболял. Хората се страхували за живота на техния нов, великолепен млад принц и се молели от все сърце да се оправи. Той оздравял. Историците са се опитвали да открият клинични доказателства за лудостта на Калигула от поведението му — смятало се, че то може да се обясни само по този начин, — но двамата му най-нови биографи38 не са съгласни с подобно становище. Като перифразира Актън по начин, който несъмнено би харесал на Калигула, професор Ферил пише, че „Властта развращава, а абсолютната власт е още по-завладяваща“. Калигула най-добре може да се разбере като дете, на което раболепният Сенат му е позволил да бъде безкрайно ужасно и което не се подлагало на никакво ограничение, докато не било спряно от кинжалите на неминуемите убийци. Несъмнено той е класически пример за мъж, доминиран от „детето в него“. След смъртта на сестра му Друзила, с която имал дълга и страстна връзка и която вероятно го е възпирала донякъде, Калигула останал съвсем самичък на този свят; макар да бил едно от общо седем деца — четирима синове и три дъщери, — всички те вече били или мъртви, или прогонени.

Той бил убийствено дете звезда с разрешително за убийство. Най-близките му хора били убити, а последната му връзка била с един порочен старец, погълнат от омраза и недоверие — неговият морален наставник. Единственият му другар за игра и приятел бил Ирод Агрипа — очарователен, но негоден за нищо младеж, чийто предшественик бил най-големият семеен убиец и мъчител — Ирод Велики. Калигула бил (много) извратен комедиант, погаждащ най-отвратителните номера, а не престъпен малоумник; не е бил и идиот, тъй като не би могъл да застане начело на Рим. Жертвите му винаги били само от висшата класа и броят им далеч не е толкова голям, колкото си представят по-късните поколения39. Установено е, че личният живот на императорите засягал само онези, които имали нещастието или били достатъчно амбициозни, за да се намират близко до тях. Ужасите и шумните веселби в дворовете на Калигула и Нерон ставали в изолация и по време на управлението им хората живеели добре; и двамата били изключително популярни сред плебса. (Калигула възстановил правомощията на комициите, отнети от Август.) Римската империя карала на автопилот.

Калигула бил ужасен шегобиец — което го провалило — и използвал прищевките си, за да развеселява и тероризира приближените си. Той обаче никога не направил коня си консул, макар да твърдял, че би могъл да го стори. Никога не е заповядвал убийство на свой гост по време на вечерно празненство — макар да казвал, че можел да го направи. Безчинствата му стигнали до края на мислимото, когато се облякъл (обичал да се облича) като бог и издигнал светилище на египетската богиня Изида като сигурен начин да засегне римската чувствителност (събуждайки спомена за ужасната Клеопатра). За да увеличи доходите (според собствените му думи), превърнал част от двореца в публичен дом, чийто персонал били римски матрони и техните дъщери. Провеждал търгове и веднъж един богат възрастен конник задрямал по време на наддаването, а когато се събудил, открил, че е купил група гладиатори за девет милиона сестерции. Можем да си го представим как е замислял тези сложни номера със сатанинско кикотене. По-опасна обаче била безжалостната му жажда за завещания и новогодишни подаръци — откъдето са и самоубийствата. Когато един смятан за богат човек бил изтормозен до смърт от императора и се оказало, че не притежава никакви пари, Калигула възкликнал: „Горкият, умря напразно“. Подобни забележки били повтаряни — каквато и била целта — в таверните на Рим и го правели популярен сред масите, които виждали в негово лице съюзник в някаква своеобразна класова война.

Подобно на много богати и разглезени римляни той страдал от „носталгия по калта“ — играел на топка с телохранителите си, лудувал маскиран с приятелите си из мизерните квартали на града до малките часове, като дори му се случвало да попадне в ареста. И ако представлявал опасност за самия себе си, Калигула бил смъртоносен не само за въображаемите си врагове, но и за реалните си съюзници. Един човек, който се заклел да жертва живота си за възстановяването на императора, бил принуден да го стори пред очевидци; друг обещал да се сражава като гладиатор и Калигула се погрижил да изпълни думата си. Разбира се, както бил предсказал Тиберий, видял сметката на другия наследник Гемел40, а също така принудил своя верен тъст Макрон да се самоубие. Той само се опитвал да помага със съвети на младия император, чието възкачване организирал лично; може би съветите били прекалено много и раздразнили Калигула. Филон евреинът, съвременник на онези събития, разказва как реагирал Калигула, като видял приближаващия Макрон — „Ето го и учителя на онзи, който вече не се нуждае от уроци… който твърди, че императорът трябва да се подчинява на поданиците си, който се смята за вещ в изкуството на управлението и за наставник… Кой смее да поучава мен, който още в лоното на майка си, в тази работилница на природата, съм бил оформен като император…?“ Да, това несъмнено е истинският глас на тиранията, но чак на лудост… Калигула придал на падението на Макрон типичен щрих — имал връзка с жена му и го обвинил в сводничество.

Жестокостта на Калигула не е била неоправдана или безпричинна като тази на Тиберий, а преднамерена, дори старателно обмислена, безобразна и доставяща радост — поне на него… Жестокостта му била политическа — „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен“ — и никога не е била необмислена, дори когато целувал любовниците си по врата („Само една моя дума и ще изгубиш прекрасната си главица“). Светоний разказва, че принуждавал родителите да присъстват на екзекуциите на децата си и веднъж поканил един баща на вечеря непосредствено след това, като през цялото време се шегувал41. Наслаждавал се на смъртта на жертвите си и заповядвал на палачите да не бързат: — „Удряй така, че да усети, че умира“. Жаждата му за ужаси била сякаш безгранична. Веднъж дори заповядал да натрупат пред него крайниците и вътрешностите на един екзекутиран сенатор.

Ще бъде несправедливо да се твърди, че единственото поле на изява на Калигула е това на жестокостта и безчинството. Той наистина е управлявал — колкото и изумително да изглежда — три години и девет месеца в Рим и изпълнявал няколкото стандартни задължения на император. Например възстановил изгорения театър на Помпей, като махнал, разбира се, името на Помпей от фасадата. Външната му политика била точно толкова шантава, колкото и домашните му лудории, и в това отношение той напълно изолирал Сената. Освен абсурдната си северна експедиция начело на четвърт милион въоръжени мъже и обоз, в който пътували жени и актьори, построяването на фар в Булон, който стоял до шестнадесети век, и консолидирането на Мавритания (Северозападна Африка), което щяло да стане така или иначе, най-значителното му действие било, че едва ли не провокирал въстание на евреите.

Калигула изпитвал особено удоволствие да дразни евреите, макар да почел приятеля си „Ирод“ (всъщност Марк Юлий) Агрипа, като добавил към царството му тетрархията на Филип, с което вбесил сестра му Иродиада. (Потомците на Ирод Велики се обичали помежду си не повече от потомците на патрона му Август.) На път към новото си царство Агрипа спрял в Александрия и за да окуражи сънародниците си, които се намирали в обичайната вражда с гърците в града, решил, че няма да е зле да се поразходи по улиците с телохранителя си. Тази постъпка дала началото на първия регистриран погром, който римският губернатор не направил опит да прекрати. Двете враждуващи страни изпратили делегации в Рим с оплаквания и били посрещнати сърдечно от Калигула. На евреите, водени от философа Филон, било казано да дойдат по-късно42. Изминали месеци и междувременно римският прокуратор в Ямния в Юдея съобщил на императора, който вече се смятал за бог (поне в Изтока), че юдеите са разрушили посветения му олтар в града. (Същият човек арестувал Агрипа, тъй като дължал един милион сестерции на Тиберий.) Калигула решил, че на евреите трябва да се даде урок и заръчал на губернатора на Сирия Петроний да му издигне огромна статуя, която да го изобразява като Юпитер, и да я постави в Светая светих в Йерусалимския храм — място, където имал право да влиза единствено първосвещеникът, и то само на Йом Кипур. При нужда губернаторът имал право да използва два от четирите си легиона при изпълняването на тази заповед.

Тази нечувана постъпка се разглежда като знак, или по-скоро като доказателство за безумството на Калигула, но като имаме предвид предишните му прояви в района, можем да допуснем, че всичко е било запланувало — Калигула е имал дяволското коварство да настъпва своите еврейски поданици точно там, където ги боли най-много. Петроний изпълнил дословно каквото му било заповядано и прехвърлил легионите си на юг, до границата на Галилея, но писал на императора си, че евреите са толкова развълнувани, че дори не обръщали внимание на жътвата; с други думи, въстанието било неминуемо и щяло да доведе до загуба на доходите. Единственият му приятел Ирод Агрипа, който се върнал в Рим, бил ужасен, с разбито сърце и вероятно едва не получил удар, когато чул новините. Пратил на Калигула дълго писмо за имперската политика към евреите и в името на приятелството им Калигула заповядал на Петроний да се изтегли, при положение че евреите не се противят на култа към императора извън пределите на Йерусалим. Според Филон обаче той тайно решил да си отмъсти и смятал да издигне статуята по време на предстоящата му обиколка из Изтока. За щастие умрял преди това.

Калигула бил (съзнателен) майстор в създаването на врагове, особено от приятелите си. Изгубил Агрипа, а сега неговият освободен роб Калист, който бил доста важна фигура, се обърнал против него, ужасен от политическото безразсъдство на господаря си. Смъртта му обаче не била причинена от това или от някакъв хитроумен заговор, които изобилствали. Когато обладаният от абсолютната власт мъж настоява публично за незабавен сексуален контакт със съпругата на друг, той обижда. Когато след прелюбодейството се връща и коментира пред съпруга, че жена му не се е представила на ниво, той обижда абсолютно.43

Трибунът от Преторианската гвардия Корнелий Сабин бил един от младите съпрузи, унизени по такъв начин от императора. Друг заговорник бил Касий Херея, войник на възраст, проявил се при рейнските размирици от 14 г., когато малкият Калигула бил показан на войската. Подобно на американския генерал Патън от Втората световна война той имал висок писклив глас и Калигула непрекъснато го имитирал и дразнел. Надсмивал му се, че е женствен, и му създал неудобство, като измислил ежедневните пароли за двореца като „Венера“ и „Приап“, които били негово задължение; човек може да реши, че провокациите не са чак толкова големи, че да се стигне до убийство. Те обаче се оказали достатъчни.

В последния ден на Палатинските игри, на 24 януари 41 г., императорът принесъл в жертва фламинго и изцапал с кръвта му тогата си. Страдал от махмурлук след бурната нощ и може би ръката му била малко несигурна. Уговорен да дойде на обяд от сенатора Аспренат, към един часа той се връщал към двореца по един от подземните тунели, когато спрял да си поговори с група млади благородници от Азия, репетиращи танц за Троянската война, който щели да изнасят същата вечер. (Те били „подставени“.) В тесния тунел, без защитата на германските си телохранители, императорът бил уязвим…

Херея нанесъл първия удар, а Сабин — втория, в гърдите. Това се повторило отново и отново — патрициите убийци му нанесли тридесет удара, последният от които — вероятно от Сабин? — в гениталиите. Носачите му се опитали да го защитят с прътите на носилката (Калигула не бил единственият лош човек, обичан от слугите), но не можели да се сравняват с решените на всичко убийци. Германците пристигнали прекалено късно, за да го спасят, но успели да убият неколцина от атентаторите — Аспренат и още някои от присъстващите сенатори, просто за всеки случай. Убили един от заговорниците, който не можел да откъсне поглед от трупа, „само за удоволствие“. Един преториански трибун убил жена му Цезония44, след което и малката им дъщеря Юлия Друзила, като я сграбчил за крака и разбил главата й в стената.

„В този ден — пише Светоний — Калигула от личен опит научил, че не е бог.“

Цезония била открита плачеща над тялото на съпруга си. Тя била единственият човек в Рим, който пролял сълзи. Калигула бил първият римски император, който не бил удостоен с държавно погребение. Не оставил след себе си нищо, макар че драматурзите и режисьорите да са привлечени от екстравагантния му живот. Един от филмите за Калигула бе до такава степен неприличен, че ненадминатият Гор Видал, който не е известен с особена чувствителност по въпроса, пожела името му да бъде махнато от надписите с благодарности. Актьорът Малкълм Макдоуъл изглежда по-добре от Калигула, но безумният му смях, престорената мъка по сестра му, резките промени в настроението и костюмите са автентични и достоверни. Еротичните сцени са доста пикантни. Сцената може да се похвали с убедителни копия на мрамор, позлата и порфир, подовете са покрити с изкуствена кръв и вътрешностите на измъчваните жертви. В дворците на Калигула кръвта, разюздаността и писъците от болка са били истински.

КЛАВДИЙ

Клавдий имал не една или две причини да се спотайва, когато научил, че племенникът му, император Калигула, бил убит малко след един часа на 24 януари 41 г.

Той излязъл от игрите да обядва преди Калигула с двама сенатори, които може да са, а може и да не са били съучастници в заговора, и вероятно са чули врявата долу. Ако е бил съучастник (учените още не са стигнали до консенсус), Клавдий би трябвало да се намира в опасност от вбесените германски телохранители, а ако не е — от убийците — младите благородници, които нямали конкретен план освен нагласата на патриция, според която смъртта на императора винаги била възможност за възстановяване на републиката. Клавдий, който нямал амбицията да стане герой, се скрил, но не особено умело. Може би на преторианеца, който забелязал показващия се зад завесата чифт скъпи сандали и го открил (с вика „Намерих Германик!“), не се наложило да го търси прекалено дълго. Този офицер, някой си Гратус, бил човек от елита и високото му заплащане и привилегии биха били подложени на риск, ако Рим остане без император. Затова той извел ломотещия уплашен мъж на средна възраст, успокоил го, поздравил го като imperator и заповядал да го отнесат с носилка на сигурно място в преторианските казарми, на около три километра от двореца.

Клавдий останал там като „пленник“, както твърди самият той, но нямал нищо против да бъде третиран специално. За целта използвал една техника, описана от най-новия му биограф като „непочтена, по същество инфантилна, но вършеща работа и използвана и от други — от Хенри II (Английски при убийството на Бекет) и Елизабет I (за екзекутирането на Мери Шотландска) срещу вътрешни заплахи (1170 и 1587 г.) и от Рейгън против Иран и Никарагуа. Тя се състои в това другите да се оставят или да бъдат подтикнати да действат, докато подбудителят остава „в неведение“ за ставащото. Така слугите или подчинените се принуждават да поемат отговорности, но са лишени от защитата на заповедите отгоре.“ Това изглеждащо тъй сложно начинание било дело на смятания за глуповат Клавдий и само за няколко часа му осигурило императорската власт. Каквото и да е станало (основните авторитети имат различни версии — за Светоний той си остава идиот, за Йосиф — глуповат и воден за носа от големия семеен приятел Ирод Агрипа, който погребал Калигула в плитък гроб), то определено е станало за четиридесет и осем часа и същите преторианци, които го отнесли в казармата, го ескортирали обратно до Палатин, където му била връчена цялата власт, държана и от предшествениците му.

В нощта на убийството, докато се излежавал край масата на кана — две (ако е останал трезвен, това е била единствената нощ в живота му), Клавдий обещал дарение между 15 000 и 20 000 сестерции на гвардеец и съразмерна сума на всеки офицер. Естествено, това неимоверно и безпрецедентно количество пари му осигурило Преторианската гвардия. Двете страни се нуждаели една от друга; на преторианците им бил необходим император и макар Клавдий да не бил пряк наследник на Калигула (ако въобще някого го интересувало), той бил племенник на Германии и по този начин — свързан с основателя на династията Август — връзка, която имала значение за мнозина. Това му давало наследствено преимущество пред съперниците му — Марк Виниций, зет на Калигула, Валерий Азиатик, богаташ от Виена при Лион, за когото ще говорим, и Галба, командващ легионите по Горен Рейн, който научил прекалено късно за смъртта на Калигула, за да предприеме нещо. Клавдий успял от казармите да прати послание до Сената, че „не се стреми към властта, но че няма да се откаже от предложената му отговорност, че той най-добре от всички осъзнава опасностите на тиранията, че управлението му ще бъде справедливо и ще остави свобода на всички в неговата администрация, ако бъде избран, или пък отмъстително, ако бъде отхвърлен. Сенатът се огънал. Клавдий познавал историята (та нали той самият бил автор на четиридесет книги за Рим) и знаел, че приложената рязко сила е най-доброто оръжие в политиката.

Така Клавдий, прехвърлил вече петдесетте, станал наследник на нещо, което никой не предполагал, че ще бъде негово. Той бил изтърсакът на фамилията; историците обикновено приписват кекавостта му на полиомиелит, но днес церебралната парализа се смята за основен виновник за симптомите му — влачене на десния крак, дрезгав, хриплив глас, сополив нос и неконтролируем смях при възбуда. Ръцете му леко треперели и понякога заеквал — вероятно заекването се дължи (както и при покойния Джордж VI) на някоя глупава бавачка, която завързвала на гърба му лявата му ръка, която предпочитал да използва. Представял се по-добре, когато седял, и тъй като престанал да страда от стомашни спазми след възкачването си, вероятно част от проблемите му са били психосоматични.

Започнали да си дават сметка за състоянието му, когато наближил четиринадесет — когато в знак на зрелост се обличала т.нар. toga virilis. Церемонията по този случай с принца от императорския род била повод за истинско празненство. Окаяният млад Тиберий Клавдий Нерон Германик получил своята toga virilis посред нощ, увит в одеяло — толкова се притеснявали близките му от появата му пред хора.

Загрижеността или съчувствието към недъгавите е модерен феномен. Римляните, които били чувствителни към физическата красота и външното съвършенство, показвали само отвращение към „лошо посрещания конник“, какъвто станал Клавдий, без надежда за нищо повече. Собствената му майка говорела за него като за „чудовище в човешка форма, от онези, които природата започнала и оставила недовършени“. Сенека също се отнасял презрително към него. Баба му Ливия не можела да понася да го гледа. Прачичо му Август бил по-внимателен и Светоний цитира три писма помежду им за това, какво да правят с Клавдий и проблема му. В първото Август се безпокои дали е напълно вменяем и дали няма да стане за смях (а покрай него — и цялата фамилия), ако бъде допуснат до императорската ложа на игрите; във второто казва, че ще кани младия Тиберий Клавдий да се храни всеки следобед, вместо да го оставя през цялото време на учителите му, а в третото изразява изумлението си, че той можел да говори така добре пред хора. Въпреки това Август не му дал никакъв сериозен пост и никаква сериозна сума, като го споменава в завещанието си като „наследник трета степен“. През прекараните в сянка години Клавдий търпял обществена и политическа фрустрация, утежнена от бедност и болести. Макар и приветстван бурно от тълпата като Германик, той бил осмиван и презиран от равните нему, които се забавлявали, като го замеряли с костилки от фурми и маслини на празненствата на Калигула дори когато бил консул заедно с домакина им, а когато заспивал, напъхвали ръцете му в пантофи, за да разтърка очите си с тях, когато се събуди. Направили го член на две второстепенни жречески колегии и веднъж получил бакшиш от четиридесет жълтици, което според фамилията било повече от достатъчно. На два пъти Тиберий отхвърлял молбите му за някой скромен пост, но въпреки това му оставил известна сума в завещанието си.

Клавдий посветил голяма част от времето си на своите истории; за разпускане ползвал жени и се отдавал на чревоугодничество, вино и хазарт — бил убеден, че може да надхитри системата. (Написал книга и по този въпрос.) Подобно на Цезар и Калигула, Клавдий се женил четири пъти; отначало за Плавция Ургуланила, от която имал две деца.

Развел се с нея през 24 г. заради изневяра и колкото и невероятно да звучи, за подозрение в убийство. Следващата му съпруга не се брои, тъй като умряла в деня на сватбата им, макар че по-късно брат й участвал като заговорник без особено значение срещу него. Трета била Елия Петина, роднина на фаворита на Тиберий Сеян и очевидно избрана от императора. Клавдий не бил с достатъчна тежест, за да играе някаква роля в отстраняването на командира на преторианците, и просто се спотайвал, като се преструвал на глупак, както обяснил на Сената по времето на Калигула. Като император Клавдий станал сексуална мишена за двете най-прочути жени в римската история — Месалина и Агрипина. От петимата владетели, за които се разказва в тази книга, само около неговото име не витае и най-малкия намек за хомосексуализъм.45

От всички императори дотук Клавдий бил най-несигурният. Август измислил този пост, в който били съсредоточени необходимите видове власт, но титлите му „Август“ и „Баща на отечеството“ са му били гласувани и представлявали израз на неговата популярност, като непрекъснато били подновявани. Тиберий бил посочен от Август, Калигула бил с императорска кръв, докато Клавдий изглеждал едва ли не като извънземен, като узурпатор, натрапен от подкупената преторианска гвардия, на която било плащано в злато. Въпреки това съвременните историци го наричат „първият римски император“, тъй като именно при него за първи път властта била съсредоточена в един човек — в императора. Тиберий говорел за себе си като за „господар на робите си, император на армиите и принцепс сред сенаторите“ и правел разлика между тези функции. По времето на Калигула и Клавдий властта им станала по-голяма и по-лошото е, че ставала все по-безпрекословна. „Отците“ сенатори, пазители на държавната собственост, били раболепни, страхливи и — тъй като задълженията им намалявали — отегчени. Начинът на възкачването на Калигула и Клавдий показали, че единствено върховната длъжност в Рим трябвало да бъде заета. Всеки автократ предпочита да има под себе си свои креатури, поради което императорите поставяли своите собствени хора на важните постове. Освободеният роб според закона бил подчинен и следователно зависим за разлика от конниците и сенаторите, които дълбоко в себе си биха могли да смятат, че са не по-малко годни да управляват от императора.

Отначало застъпник на съсловието на конниците, към което вече не принадлежал, Клавдий бързо се отчуждил от него и подозирайки амбициите им, мълчаливо одобрявал или замислял екзекуциите на негови представители. Той е идеален пример на човек, който „желае да нарани и същевременно се бои да нанесе удар“. Общият брой на жертвите му е смразяващ — тридесет и петима сенатори и 321 конници. В това страховито самозащитно начинание бил подстрекаван от третата си жена, която започнала кариерата си на петнадесетгодишна възраст като малка нимфа с добри връзки и бързо се превърнала в кръвожадна, луда за власт нимфоманка, която в крайна сметка трябвало да бъде укротена.

Месалина се омъжила за Клавдий през 39 г., когато той бил на петдесет. Тя била пра-пра-правнучка на търпеливата сестра на Август, Октавия. Мисията на краткия й живот била да направи всичко възможно синът й, роден като Тиберий Клавдий Цезар Германик, по-късно Британик, да стане император, за което има доста добри изгледи. При раждането му били изсечени монети с надписа spes augusta — надежда на династията, — но тъй като съпругът й можел и да не доживее до възмъжаването на детето, тя трябвало да елиминира всяка възможна опозиция. Така започнали убийствата. Първата й жертва била Юлия Ливила, пратената в изгнание сестра на Калигула и съпруга на Марк Виниций, който бил кандидат за принципата (какво би му попречило да се пробва отново?). След това подгонила една друга Юлия, дъщеря на сина на Тиберий Друз (отровения от Сеян) — невинна дама, която въпреки това била виновна, тъй като имала син и следователно съперник. Била обвинена от Месалина в (!) неблагоприличие. След това съпругата на Клавдий унищожила префекта на охраната, който се готвел да докладва сексуалните й прояви на императора, като по този начин успяла и да оваканти място за един от фаворитите си.

Поради спорното заемане на властта от съпруга й, мнозина станали обекти на отмъстителното и често смъртоносно внимание на Месалина; това били не само хора от фамилията, но и потомци на други прочути имена от времето на републиката, като Сула, Помпей и Крас, които си въобразявали, че са в състояние да предложат на Рим едно ново начало именно защото не били свързани с императорския род. Отначало Клавдий се опитал да ги спечели с високи постове, но след време тези благородни издънки били унищожени, обикновено по някакъв непряк начин — Клавдий станал голям майстор в тази област и великолепен сътрудник на жена си.

Никой заговор не може да бъде така нереален, ексцентричен и показателен за тази пъклена двойка като заговора на Апий Силан. Клавдий споделил пред Сената, че една нощ освободеният му роб Нарцис се втурнал в спалнята му и обявил, че сънувал как Силан взел решение да го убие. Видният благородник бил призован в двореца в малките часове, признал намеренията си и бил надлежно екзекутиран. Клавдий използвал съня на Нарцис като неоспоримо доказателство за заговор. Твърди се, че причина за това е нараненото самолюбие на Месалина — Силан отхвърлил сексуалните й аванси и затова тя въвлякла Нарцис в този убийствен фарс. Епизодът показва лесния достъп на личните слуги до императора и че колкото по-близки са те до властващата персона, подобно на камериерите в спалните на Хенри VIII или Луи XIV, толкова по-голямо е влиянието им върху тях. Тайното и неоправдано екзекутиране на Силан станало причина губернаторът на Далмация да въстане. Бунтът бил потушен за пет дни, но дал на Месалина възможност да извърши най-прочутото си убийство — на съпруга на най-добрата си приятелка от детство, който бил свързан със Силан; според сведенията думите й били „Няма да боли, Петус.“ Да се отърве от заварения си зет, който бил женен за дъщерята на Клавдий и следователно бил потенциален съперник, не представлявало проблем. Той бил убит, хванат в деликатен момент с любовника си.

Най-амбициозният заговор на Месалина бил замислянето на смъртта на Валерий Азиатик, богатият и самоуверен гал46, който се сродил с римската аристокрация и смятал, че е замесен от императорско тесто. Жена му имала връзка с Калигула, а сестра й, прочута с изумрудите си, била женена за кратко за него. Азиатик бил доста забележителна фигура в Рим; през годините семейството му забавлявало всеки тръгнал на обиколка из Галия по-важен римлянин, в това число и майката на императора; може би именно поради това Клавдий не бил особено склонен да го екзекутира. Месалина обаче била неумолима. Азиатик притежавал градините на прочутия генерал и изтънчен чревоугодник Лукул, а тя ги желаела за себе си. Нещастникът бил докаран окован в двореца и обвинен — по липса на друго — в хомосексуализъм. Клавдий все пак успял донякъде да се наложи и така се стигнало до компромис — на Азиатик му било позволено да избере сам от каква смърт да умре.

Префектът, който го арестувал, получил милион и половина сестерции и бил назначен за претор. Процесът отново се състоял intra cubiculum, или при затворени врати в двореца; жертвата била не просто богат гал, който не се харесвал заради своята екстравагантност (харчел прекалено много по време на игрите), а зет на могъща фамилия, един от членовете на която бил открит по време на един сутрешен прием с меч под тогата си. По време на мъченията (които някога били осъждани от Клавдий) не признал нищо, но опитът му показва степента на отчуждаване на римската висша класа от императора. Според Тацит падението на Месалина се дължи на нейната лудост. Тя се влюбила (по онова време още нямала двадесет и пет) в прекрасния млад новоназначен консул Силий, отрупала го с подаръци и се „омъжила“ за него през есента на 48 г. по време на една церемония, посветена на Бакхус. Цял Рим разбрал; Нарцис и неговата група освободени роби решили, че императорът също следва да научи — от лоялност и защото смятали, че Месалина е в състояние да направи любовника си принцепс и да ги премахне.

Идеята за подобен заговор може и да се е появила в хубавата главица, когато видяла благоразположението на народа към оцелялата сестра на Калигула, Агрипина, и нейния очарователен десетгодишен син по време на Троянските игри от 47 г. Тъй като отраканото вече момче по-късно станало император Нерон, Месалина определено е познала, макар да не доживяла да се убеди в правотата си. Както никога досега, Клавдий реагирал директно и бързо. Видял в репутацията на съпругата си заплаха за своето достойнство и за самия себе си и тъй като нямало много служители в Рим, на които да повери арестуването й, потеглил веднага от Остия и се посъветвал с Нарцис, който поел за един ден командването на Преторианската гвардия. Заедно с него, с Вителий и с един бивш консул, който бил добър приятел на фамилията Германик, Клавдий поел към дома на Силий, когато на пътя му се появила Месалина. Тя изиграла коза си — децата. Клавдий го надцакал със списъка на любовниците й47. Императорската свита продължила нататък и била спряна от старшата весталка, която като главна феминистка в Рим настояла императрицата да бъде изслушана. Нарцис я избутал настрани, като й обещал, че това ще бъде сторено. Групата претърсила дома на Силий и останала изумена от количеството императорски вещи, които Месалина подарила на любовника си. После продължила към преторианските казарми (последното спасително убежище на Клавдий), където се събрал военнополеви съд. Силий само помолил за бърз край. Месалина била открита в градините на Лукул и прободена.

Поради някаква причина Клавдий казал на преторианците да го убият, ако се ожени отново, но екзекутирането на императрицата отворило празнина в държавния модел, която трябвало да бъде запълнена. Започнала борба между отделните фракции, опитващи се да издигнат кандидатките си. Нарцис предложил Елия Петина, която била безобидна и веднъж вече била омъжена за Клавдий; самият император обмислял Лолия Паулина, много богата и за известно време съпруга на Калигула; фаворитката и избраницата на Палас, изгряващата звезда сред освободените роби на императора, била Агрипина, дъщерята на известния и уважаван Германик и Випсания, любимата съпруга на Тиберий. Фактът, че била кръвна племенница на Клавдий — дъщеря на брат му, — било скромно неудобство в сравнение с изгодите, които можел да извлече несигурния император от подобна превъзходна връзка. Приятелят на Клавдий, Вителий, го уверил, че изборът ще бъде добре посрещнат от народа, и агитирал сенаторите, които отменили забраната за брака и одобрили кандидатката. Бракът бил сключен на 1 януари 49 г. Клавдий бил вдовец от три месеца.

Агрипина била на тридесет и три, по-изкусна в политиката от Месалина и също толкова безскрупулна и твърдо решена нейният син да бъде следващият император. Действала бързо. Клавдий се съгласил, че нейният десетгодишен Нерон трябва да бъде наследник заедно със седемгодишния му син Британик; имало подобни прецеденти. Тя искала да ожени сина си за Октавия, сестрата на Британик и негова братовчедка; за това също имало прецеденти. Разтурила годежа на Октавия с обвинение в инцест. Върнала Сенека от изгнание и го направила наставник на Нерон. Осигурила за самата себе си титлата Августа. И всичко това — само за една година. През 51 г. Агрипина вече носела панталони в двореца, така да се каже; всъщност, това било обшито със злато военно наметало, в което тя посрещала посланиците. Лицето й се появило върху монети и тъй като успяла да придвижи сина си на преден план за сметка на Британик, в качеството си на майка на бъдещия император била най-силната жена, която Рим познавал някога.

На фона на дворцовите интриги, забърквани с такова ожесточение от жените му, които тихо ругаел на стари години, Клавдий изглежда малко като балама, но в областта на правосъдието (където често бил доста ексцентричен), финанси те, законодателството и администрацията той бил добросъвестен, ефективен, новаторски и силен. Клавдий бил интелигентен човек, който познавал римската история, и когато собственото му оцеляване не било под въпрос, се проявявал като справедлив, тактичен и внимателен. Реформите му били непопулярни сред собствената му класа, тъй като предпочитал прокураторите, които били негови хора, пред избираните от Сената префекти. Приносът му към рационализирането на имперската администрация бил признат доста след смъртта му, макар да бил обожествен. Поради болежките си се интересувал от медицина и бил склонен да дава на поданиците си прости и непретенциозни съвети. Почти ежедневното му присъствие на съдебни заседания било осъждано от професионалните юристи, тъй като присъдите му били капризни, емоционални и непоследователни. Веднъж един вбесен адвокат хвърлил по него чантата си. Императорът не му отмъстил. Друг път един суеверен оратор, конник от Галия, изпуснал скритото в тогата му змийско яйце — друидски талисман за късмет. Ужасен, че магията може да го засегне, Клавдий незабавно наредил човекът да бъде екзекутиран. Лесно изпадал в паника, но решенията му били винаги уместни, ако имал време да ги обмисли.

Ювенал е автор на прочутия израз „хляб и зрелища“ като основните нужди на простолюдието в Рим; то обаче очаквало и публични изяви от управниците си. Цицерон правел разлика между полезното и декоративното, между докове, акведукти и стени и театри, колонади и храмове (предпочитани, естествено, от Калигула). Клавдий обръщал повече внимание на полезните категории и добавил своя собствена поддръжка sine qua non (без което не може, безусловно) на цивилизацията.

Превърнал Остия, където работел при избухването на скандала с Месалина, в зърнено пристанище с фар и вълнолом. Най-мащабният му макроикономически проект, останал незавършен след единадесет години и тридесет хиляди работници, бил пресушаването на намиращото се на осемдесет и пет километра от Рим езеро Фуцине и превръщането му в обработваема земя. Подобно на дигата Махавели в Шри Ланка48, начинанието не се увенчало с пъпен успех. Имал проблем с намирането на (обречени) участници в морската битка, която искал да представи, а шлюзовете, в чест на които бил организиран спектакълът, не успели да се отворят. Клавдий поправил акведукта на Агрипа, който и до днес захранва фонтана на Треви, и построил два други акведукта, единият от които е дълъг осемдесет и седем километра.

С тези публични дела в началото на управлението си Клавдий се надявал да стане (и да остане) „популистки“ император. Правел „непринудени обиколки“ и пикници с плебеите; учел ги как да правят качествено старо вино (римско умение, изчезнало в Европа до началото на осемнадесети иск), но все още не се бил пробвал в традиционната императорска роля на завоевател. И Рим бил изненадан, когато неговият петдесет и три годишен владетел — провлачващ крак учен, с треперещи ръце и несигурен глас — решил да тръгне на война.

Като игнорирал взетия под внимание от Тиберий съвет на умиращия Август, че границите на империята не бива да се разширяват, Клавдий решил да нахлуе в Британия. Югоизточна Англия вече не била непозната страна, каквато била за Юлий Цезар сто години по-рано. Успешно романизираната Галия (пример за което е Азиатик) тогава имала по-силни племенни връзки с Англия, отколкото днес. Катувелауните около Херц били белги, също като атребатите в Беркс и Ханц, а техен център бил Силчестър, основан от гала Комий, който бил фаворит на Цезар. Тези племена имали владетел на име Кунобелин (Цимбелин), който плащал данък на Рим. След смъртта му обаче синовете му прекратили плащането, а един от тях нападнал римски съюзник, който избягал при Клавдий за помощ. Това било достатъчен повод.

От Рейн и Панония били събрани четири легиона, допълнени с помощни войски и подсилени с кохорта от Преторианската гвардия. За впечатляване на варварите към тази армия от 40 000 души били добавени слонове. Въпреки всичко войниците отказали да потеглят, изтъквайки обичайните доводи, с които вече се запознахме в главата за Калигула. (Да не забравяме, че римските войници трябвало да бъдат убедени и вдъхновени, за да се задействат.) Клавдий накарал първия си освободен роб да се обърне към войниците и Нарцис ги накарал да се смеят, с което направил ненужни показателните екзекуции, замисляни от генералите.

За един месец начело с Плавций римските войски се прехвърлили в Ричборо и след няколко свирепи схватки при Медуей завладели Лондон и пратили вест на Клавдий, който чакал в Булон. Императорът, съпровождан от блестящ антураж от влиятелни патриции, за които смятал, че е опасно да ги остави в Рим — Фругий, Силан, Азиатик и Виниций, които без изключение по-късно станали жертви на Месалина, — прекосил Ламанша и потеглил към Камулодунум, където се състояло официалното приемане на колонията. Там местните владетели (сред които и една кралица на име Картимандуа, която била начело на дванадесет племена на север) признали върховенството му. Минали дълги години, преди жителите на Колчестър да видят отново слонове.

Клавдий прекарал в Британия само шестнадесет дни, но отсъствал общо пет месеца от Рим, където бдял верният Вителий, и бил твърдо решен при завръщането си градът да разбере за успеха му. Така и станало. Плавций получил (рядък за онова време) триумф и във всеки град и градче на империята хората можели да видят в някакъв вид представяне на Британия, която станала символ на онзи дотогава далечен и непознат остров. Неотдавна в Афродизиас бе открит мраморен релеф, изобразяващ покоряващия я Клавдий; били изсечени и монети с новия му прякор „Британик“. Както пише Барбара Левик, „Въздействието от завоеванието било силно из цялата империя… то е щрих на елегантност и сила за един нов и подценяван император и ефектът върху умовете на поданиците му, както и славата му, се понесли из империята и намерили отзвук дори в най-затънтените провинции.“

Всъщност победата била отпразнувана преди завладяването. За него бил необходим военният талант на Веспасиан, който имал особени трудности със залавянето на Каратак (в крайна сметка предаден от свой съюзен монарх — кралицата от севера). Клавдий пазил Каратак за друго празнуване на завладяването на Британия през 51 г. Тогава Каратак произнесъл великолепна реч, с която спечелил сърцата и аплодисментите на публиката и на Клавдий, който му простил. Тацит ни е оставил думите му: „Ако потеклото и положението ми бяха съпътствани от скромен успех, щях да дойда в този град не като пленник, а като приятел… Стана така, че унижението е изцяло за мен, а славата — за вас. Имах коне, хора, оръжия, богатство. Изненадани ли сте, че съжалявам за загубата им? Ако искате да владеете света, това означава ли, че всеки е готов да приветства поробването си?“ Каратак бил враг на римляните, прочут колкото Верцингеторикс и също толкова красноречив, но запазил живота си — благодарение на Клавдий.

Клавдий обявил Сейнт Олбън за столица на новата провинция, която по-късно станала притегателно място заради ниските цени на земята и дружелюбните местни слуги. Римляните построили пътища — участъци от тях са запазени по Уотлинг Стрийт и Ърмин Стрийт, — които позволили на крал Харълд хиляда години по-късно да втурне от Стамфорд Бридж в Йоркшир до Хастингс. Римляните добивали олово, а по-късно и седеф в Мендипс, изнасяли ловни кучета, а четиридесет хиляди британски военнопленници били използвани за строителство на мрежата от пътища в Галия. Накрая обаче цената да поддържат острова се оказала по-висока от изгодите за империята. Нерон дори обмислял изтегляне от новата провинция.

Подобно на президента на Съединените щати, римският император е едновременно главнокомандващ и завеждащ външната политика. Като се изключи британската експедиция, Клавдий не обикалял империята си и предпочитал да се мотае из Италия, макар да бил страстен строител на пътища (сред които и на 525-километровия път през прохода Бренер). Мечтата му да бъде владетел и миротворец в един свят, който искал да бъде римски (всеки трябва да носи тога, както се изразявал), не била далеч от осъществяване.

Успехите му на домашния фронт обаче не били толкова големи. Агрипина вече взела на мушка лелята на Нерон, Домиция Лепида. Навремето прекрасна, богата, а сега стара и грохнала, тя задържала Нерон при себе си през двете години, когато Агрипина била в изгнание. Поради това тя можела да очаква лоши последици, ако Нерон стане император. Домиция била обвинена в магьосничество и че оставяла робите си пастири да вилнеят из Калабрия, където имала огромни имения. Нерон бил убеден, че предпочитала братовчед му, внука и Британик, и така той се явил като свидетел на обвинението срещу изкуфялата си леля. Императорът я осъдил на смърт въпреки възраженията на Нарцис.

Всички римски историци описват смъртта на Клавдий и сочат съпругата му като негова убийца. (Един съвременен историк му постави диагноза инфаркт.) Тук ще представя версията на Тацит, която е най-жива и достоверна. Агрипина прибягнала до услугите на специалист, някоя си Локуста, „неотдавна осъдена за отровителство, но с дълга кариера при императора пред себе си“. Дегустаторът на императора, евнухът Халот, и личният му лекар Ксенофонт също били въвлечени в заговора. Отровата била излята върху гъби, които Клавдий харесвал особено много и поглъщал с удоволствие. Отначало не се случило нищо — Клавдий бил вцепенен или пиян, — след което му прилошало. Агрипина била отвратена, а под предлог, че му помага да повърне, лекарят бръкнал в гърлото на пациента си с перо, потопено в бързодействаща отрова. („Ксенофонт знаел, че големите престъпления, колкото и рисковани да са, носят и големи печалби.“) Императрицата прегърнала Британик, уж за да го успокои, но всъщност да не му позволи да напусне стаята. Задържала също и сестрите. Не било направено никакво официално изявление. Мъртвецът бил завит и било разгласено, че императорът е много болен. Около пладне на 13 октомври (в благоприятен според астролозите момент) вратите на двореца се отворили и на прага начело на един батальон се появил Бур, командир на Преторианската гвардия и верен съюзник на Агрипина, готов да обяви Нерон за новия император. Неколцина преторианци били чути да се питат не следва ли постът да се заеме от Британик, но операцията на Агрипина била прекалено добре изпипана, за да бъде спряна точно сега. Нерон бил откаран на носилка в преторианския лагер, където обещал обичайните награди и бил провъзгласен за император. Сенатът и провинциите последвали примера. Агрипина постигнала своята амбиция да осигури императорския трон за сина си и да го накара да приеме съветниците й — Бур като човек на действието и Сенека като умна глава. Чрез него и чрез тях тя щяла да управлява света известно време. При раждането на Нерон един астролог казал — „Той ще бъде цар и ще убие майка си.“ Първата част от предсказанието се сбъднала.

НЕРОН

Когато бащата на Нерон, Гней Домиций Ахенобарб, бил поздравен за раждането на сина му, той отвърнал, че плодът на всеки съюз между неговия род и Месалина може да бъде единствено катастрофа.

Родът Домиции в течение на двеста години давал на Рим консули и военачалници, които били прочути с бруталността си. Били богати отчасти защото нямали дъщери, за които да отделят зестри, а прапрадядото на Нерон събрал пари за армията на Помпей, като ипотекирал земи. Въпреки че се оказал на губещата страна, голяма част от богатството се запазила.

Бащата на Нерон бил сприхав човек. Извадил окото на един конник на Форума, а веднъж за удоволствие прегазил дете на Апиевия път. Бил смъмрен от Август за жестокостта на дадените от него игри и дори попаднал в списъка на преследваните. Вероятно щял да стане ужасен баща, но направил на Нерон добрината да умре от воднянка, когато синът му бил тригодишен. Както вече видяхме, майката на Нерон, Агрипина, била безжалостна убийца; подобно на случая с Калигула поведението й може да се обясни — но не и да се извини — с травматичното детство. Баба й била развратната Юлия, единственото дете на Август, а майка й, Агрипина Старата, била бита от центурион пред очите й, след което уморена от глад (подобно на двамата й по-големи братя) по заповед на Тиберий. (Единият от тях се опитал да оживее, като ял пълнежа на дюшека си.) Когато (лудият?) й брат Калигула станал император, тя трябвало да гледа изстъпленията му, след което била изпратена на заточение, оставяйки малкото си момче на грижата на бръснар и танцьорка. Оцеляла при режима на Месалина и след като се омъжила за чичо си, успешно разчистила пътя на сина си, когото по-късно вероятно прелъстила. При такова възпитание сексуалното поведение на Нерон — на което в каталога на аномалиите и перверзните на Хиршфелд е посветена отделна глава — като содомит, катамит, садист, мазохист и скотоложец може да се разбере.

Той наследил недостатъците на двете фамилии и на един генетик би му било доста трудно да открие наследствения ген, обусловил мечтателната и романтична жилка у Нерон, доминирала в този най-неразбран за всички времена човек, когото историята заклеймила и окарикатурила заради почти случайните гонения на християните. Покварата му била подсилена с нарастването на тяхното влияние, а за съвременниците му неговото решение да изтормози тази малка юдейска секта било напълно разбираемо и не особено важно. Първите пет години от управлението му били по мнението на всички един малък златен век. (Абдикирането му в полза на Сената от властите, държани от предшествениците му, е изобразено върху сечените между 55 и 64 г. Монети, на които Нерон се споменава просто като император, без да се съобщават никакви други длъжности.) Под наставничеството на Бур и Сенека и с досадното присъствие на майка му, която все пак проявила такт да стои настрани, Нерон показал щедрост, човечност и любезност — liberalitas, clementia et civilitas — определения, подбрани от Сенека за речта пред Сената при встъпването му на власт през 54 г.

И двамата му предшественици давали същите обещания в същата реч, но Нерон удържал на своите думи в течение на почти осем години. Възроден бил старият римски идеал адвокатите да не получават възнаграждения, тъй като свободното от подкупи и влияния правосъдие следва да бъде дълг и грижа на всеки истински римлянин. Две от по-известните му изказвания са от тези спокойни дни — „О, как ми се иска да не знаех да пиша!“, докато подписвал смъртна присъда, и отговорът му на благодарностите от страна на Сената — „Ще ги приема, когато ги заслужа.“

Менторите му се допълвали един друг. Бур, който отначало бил счетоводител, станал благодарение на Агрипина единствен командващ Преторианската гвардия и режисирал възкачването на Нерон на престола. Той бил прям и безцеремонен тип и макар да не бил войник, притежавал редица типично офицерски качества — твърд, честен, но не и фамилиарен, уважаван от хората си. Освен това бил лоялен — първо към Агрипина, а след като Нерон я убил, към сина й.

Сенека представлявал далеч по-многолика и сложна фигура. Роден в богатото и просветено семейство на емигрирали в Андалусия италийци в самото начало на века — през 1 г., той бил отгледан в Рим от престарелия си дядо — Сенека Стария, който доживял до деветдесетгодишна възраст. Двамата му по-големи братя поели по cursus honorum. И тримата братя имали белодробни проблеми, което всъщност спасило живота на Сенека. Раздразнен от сладкодумните му речи, Калигула искал да се отърве от него и да му лепне участие в измислен заговор, но вместо това го прогонил на Корсика, тъй като една от любовниците му го убедила, че не му остава много живот. Той бил протеже на Агрипина, която в крайна сметка успяла да го прибере след осем унизителни години на острова и го направила претор. По време на изгнанието си Сенека писал трактати: „За естествознанието“ (където разглежда и земетресенията), „За съчувствието“, „За гнева“, на практика за всичко, тъй като бил същински енциклопедист, подобно на Волтер. На хартия Сенека е достоен пример за подражание и любимец на учителите по латински през вековете заради благоразумието си и достойния начин, по който сложил край на живота си. Неговият наситен с меланхолия и чувство за дълг стоицизъм допадал и на моралистите от 19 в.; раннохристиянската църква гледала толкова благосклонно на него, че през пети век дори изфабрикувала кореспонденция между него и св. Павел. На практика Сенека бил двуличник.

Състраданието му било заглушено от алчността. Макар да бил един от малцината, които осъждали робството, той дори не присъствал на мъчителния, продължил цяла нощ дебат в Сената за това, дали да бъдат екзекутирани четиристотинте роби на убития префект на полицията Педаний. (Всички били поведени към мястото на екзекуцията им, като на войниците им се наложило да отблъскват разярената тълпа.) Голяма част от живота си Сенека посветил на заемането на пари (да си припомним ежедневните срещи на Пруст с брокера му) и благодарение на тази дейност той станал един от най-богатите хора в града, притежаващ повече от сто масички от цитрусово дърво и слонова кост (притежанието само една от тях било символ за просперитет в Рим). И в същото време Плутарх ни съобщава, че поучавал Нерон на добродетелите на истинската бедност.

Заедно със своя партньор във властта, Бур, Сенека станал приятел на императора в една автокрация, която била по-силна от който и да било официален пост. Непосредствената им грижа била майката на императора, все така непреклонна и обладана от разрушителна жажда за власт. Тацит пише: „Двамата поеха на поход срещу жестокостта на Агрипина.“ Първият й опит на една открита сесия да седне до сина си на императорския подиум бил отклонен от Нерон, който станал да посрещне майка си и я изпратил до друго кресло. По-късно тя следяла дебатите, скрита зад завесите. Тогава двамата партньори казали на Акте, освободена робиня и любовница на императора, осигурена от самите тях, да му спомене, че парадирането на майка му с влиянието й отчуждава войската. Нерон бил наивник — единственият от рода си. Той обаче реагирал, като лишил майка си от личната й охрана от преторианци и отстранил Палас49, освободеният роб на Клавдий и креатура на Агрипина, от поста му на финансов контрольор, като по този начин удовлетворил обещанието му да държи влиянието на двореца настрана от публичните дела.

Римските историци смятат смъртта на младия Британик за дело на Агрипина, напълно съответстващо на политиката й да премахва всички препятствия (в това число и най-вече сина на съпруга й) по пътя на собствения й син към властта; Мириъм Грифин50, един от последните биографи на Нерон, твърди, че тя изпаднала в паника, преминала е на другата страна и решила да подкрепи Британик като законен наследник, за да извади от равновесие Нерон и да го накара да отстъпи. Ходът й обаче не успял. Британик бил отровен по време на едно детско парти в двореца по време на празниците и много по-късно доста деца на знаменитости твърдели, че имали стомашни проблеми от същите сладкиши. Одобряването между Нерон и майка му през 55 г. не продължило дълго.

Нерон се дразнел все повече от неспособността на съветниците му (които, както започнал да схваща, са нейни хора) да предложат начин да го отърват от проблемната му майка. Накрая се обърнал за помощ към своя стар ментор — изобретателния Аницет, който заемал поста префект на флота в Мизенум.

Подобно на Джордж IV, който пръв в Англия използвал газово осветление в павилиона в Брайтън и сам включил апарата, докато останалите придворни го наблюдавали от безопасно разстояние, Нерон, който също бил екстравагантен строител, окуражавал откривателите. Той докарал група машинни инженери от Александрия (преди това те привлекли вниманието на Юлий Цезар и наред с останалите необичайни артефакти изработили и парен двигател играчка) и ги натоварил със задачата да реализират мечтата му за Златния дом, за който ще стане дума след малко. Вероятно те са замислили и разглобяемия кораб, видян от Нерон на сцената и използван при един опит да удави майка си. (Покривът се спускал автоматично, когато корпусът се пълнел с вода.) Майката на императора била подбудена да се качи в Байя на странното плавателно средство, уж за да участва в морска разходка в нейна чест. Дяволската машина проработила според рекламата, но пред очите на голямата тълпа Агрипина без никакъв проблем доплувала до брега. Нерон бил ужасен. Обърнал се за помощ към Бур, но той му казал сам да си свърши черната работа. Нерон заповядал на един военен трибун да я убие и когато моментът настъпил, Агрипина не била изненадана — втората половина от предсказанието на астролога трябвало да се сбъдне — и просто заръчала първият удар да бъде в утробата й, откъдето навремето се появил (с трудности) императорът. Сенека, чието перо било готово, както винаги, написал писмо до Сената, описващо как императрицата била уличена в заговор срещу сина си и така фарсовото долнопробно майцеубийство било превърнато в противен малък триумф на избавлението.

След като се отървал от майка си (но не и от кошмарите около смъртта й, които го накарали да избягва свети места като Делфи и Елевзин с присъстващите там фурии), Нерон се освободил и от задръжките си. Подобно на Калигула започнал да се скита маскиран из долнопробните места на града, нахвърлял се с юмруци върху случайните минувачи подобно на отегчените богаташки синчета, излизащи открай време да търсят силни изживявания (да си припомним „мохауките“ в Лондон от 20-те години на миналия век). Колкото и да е странно, Нерон не бил садист в публичен, а в личен план и елинистичното му възпитание се бунтувало против римското удоволствие от игрите — дори се опитал да ги измести с пародийни гладиаторски боеве между патриции. Естествено, в това си начинание претърпял крах, но настоявал докрай — и това станало краят му, — че мисията му била да превъзпита римския народ. Ако останалите човешки същества бяха отдадени на изкуствата като него, бяха така талантливи, екстравагантни, надарени, великодушни и миролюбиви, светът несъмнено би бил едно далеч по-добро място! Нерон бил един наистина наивен човек на изкуството и веднъж дори предложил да се изправи пред вражеската войска и да плаче.

Първият показател за неговата етика и естетика е приемането на васалния цар на Армения Тиридат, наложен на трона като част от сделката с Партия. Първият ден минал по традиционния начин, както било правено още по времето на Август — царят коленичил в знак на почит към императора, седящ на подиума пред строената войска. На втория ден Нерон, който щял векове наред да се слави като най-големия организатор на пиршества в света, заповядал целият театър на Помпей да бъде позлатен (само за двадесет и четири часа) и да се опъне сенник над местата за зрителите, върху който били изобразени небесните тела със слънцето в центъра, а в центъра на самото слънце да бъде изобразено неговото лице. (Нерон се смятал за царя-слънце Аполон — надуто самомнение, повторено по-късно и от Луи XIV — и имитирал бога, като свирел на лира и карал колесница, теглена от два бели коня.) Цар Тиридат се проснал пред императора и започнал да реди една персийска молитва с ориенталски хвалебствия, които сигурно щели да смутят римската аудиенция, ако тя разбираше думите му. На базата на това събитие някои учени тържествено датират и обявяват приемането на митраизма от Нерон; Тиридат определено бил богато възнаграден за представянето си — били му отпуснати по 800 000 сестерции per diem (на ден) и още 100 милиона „за вкъщи“. Светоний обаче отрича каквито и да било сериозни религиозни вярвания у Нерон, а от онова, което научаваме от разкопките на Domus Aurea (Златния дом) за вкусовете на императора, е по-вероятно представлението да е било изпълнено за негово най-върховно удоволствие.

Този огромен, зашеметяващ, враждебен за средата (поради огромните си размери — 2000 на 1000 м — той отнемал голяма част от средата на други хора) комплекс от дворци и павилиони, неодобряван от съвременниците също както не била одобрявана и миниатюрата на Джордж IV в Брайтън, бил революционен като концепция, дизайн, украса и дори конструкция; за първи път се използвала техниката на комбиниране на чакъл с цимент за изграждане на куполи, която послужила като модел за Пантеона на Адриан и на много ренесансови църкви и била толкова важна за архитектурата, колкото откриването на железобетона.

Нерон бил запален ентусиаст на тема наука. В разгара на въстанието на Виндекс настоявал да се отдели един ден, за да покаже на консулите и преторите новия хидравличен орган от „политехниката“51 в Александрия, който с гордост успял да разглоби и сглоби сам-самичък. Чудото на Златния дом бил един подвижен купол, който се въртял денонощно в хармония със звездите. Нито един римски историк не си направил труда да ни разкаже как точно е действал, но най-вероятно е бил задвижван от течаща вода подобно на „машината“, създавала подобно небесно представление за Луи XIV в градините на любимия му дворец в Марли.

Майсторите и инженерите несъмнено са били радостни да бъдат наети на работа от самодържец за величествени и прекрасни начинания, които били бързо решавани, бързо осъществявани и бързо заплащани. Нероновият екип от техници, ръководен от двама италийци, но съставен от специалисти от Александрия или осигурявани срещу определена сума от Тиридат, „били умни и достатъчно дръзки“, както казва Тацит, „да победят с технически средства самата Природа и да гледат спокойно на изискванията на принцепса“. Имперската хазна бързо се изпразнила и Нерон подгонил богатите, като ги карал да се самоубиват, след като му завещаят имуществото си. Един от тях, опитвайки се да защити внуците си, предпочел да пререже своите вени и вените на майка си и дъщеря си в банята, като преди това освободил и наградил всичките си роби, вместо да се подчини на императора.

Стилът на Златния дом, както и свързаните със създаването му грабежи засягали по-старите и богати слоеве на римското общество. Традиционният domus на добрата фамилия в Рим бил скромен, затворен, фамилен и строг като Domus Livia, където живял и умрял Август, симетричен и праволинеен във всяко едно отношение. Вълшебният дворец на Нерон бил огромен и открит, а в същото време — потаен, извит, изваян, деспотичен, повече харем, отколкото дом, проектиран да впечатлява и дори да ужасява. Патронът бил представен от бронзова статуя с височина 30 м, която била достатъчно внушителна, за да се запази до времето, когато готите превзели Рим. Блатото, където по-късно бил построен Колизеят, било превърнато в езеро с имитация на пристанище, заобиколено от пълни с диви животни ливади и букове, насадени така, че да приличат на гори. Ако се вярва на репродукциите от 18 в. като тези на Тиеполо, таваните били богато украсени — дело на някой си Фабулус, коректен римски господин на средна възраст, който носел тогата си, докато рисувал странните романтични фрески. Златният дом останал недовършен до смъртта на Нерон, опразнил хазната и съсипал репутацията на строителя му повече от всяка друга негова екстравагантност. Отначало приемниците му се опитали да го довършат, докато накрая надменният Траян не го заровил. 1500 години по-късно случайно били открити непокътнати части от тази фантазия в цимент и именно те поразили и вдъхновили архитектите и артистите на Ренесанса, като д'Удине и Караваджо, които слизали под земята да изпишат в знак на възхищение имената си върху позлатата на Нерон.

Всички представители на Юлиево-Клавдиевия клан били опитни в използването на своя латински език, който станал толкова важен елемент в разширяването на Римската империя, колкото бил английският, или по-скоро американският, след Втората световна война52. Те били най-образованите владетели, които познавал светът (Карл Велики не можел да чете и пише) и се наслаждавали на латинския език, този най-хаплив, жив и гъвкав начин за изразяване, пишели собствените си речи (с изключение на Нерон, който си имал Сенека, но пък кой ли собственик на породисто куче ще тръгне да лае вместо него?). Напълно самоуверено и за собствено удоволствие те упражнявали всички форми на belles letters. Цезар, военният историк и майстор на пиперливия език, написал пиеса, за която се казва, че била спряна от благоприличие. Август писал дълги писма на Хораций и Вергилий и съчинявал доста нецензурни епиграми (по онова време порнографията била съвсем легитимен стил в изкуството). Тиберий бил автор на стихове на латински и гръцки. Той написал също и мемоари, подобно на Агрипина, но и двете произведения били потулени от приемниците им. Калигула бил впечатляващ оратор, но заплашвал да изземе трудовете на Вергилий от обществените библиотеки просто защото му се стрували досадни. Клавдий оставил томове история, осем от които на гръцки, и изнасял лекции. От всички тях обаче най-разточителен, ефективен и оригинален бил Нерон. „Олимпийски музи, щерки на Зевса! — пише авторът на епиграми Луцилий. — Щеше да е свършено с мен, ако Нерон не ми бе снесъл сухо.“

Афинитетът на Нерон към гръцката култура бил толкова голям, че станал жертва на измама в стил Чатертън и купил превод на дневник за Троянската война, написан на финикийски и уж открит в една срутила се гробница на Крит. Троя определено го е омагьосвала. Най-големият стенопис в Златния дом изобразявал пристигането на дървения кон при стените на Троя и непосредствено след пожара в Рим (Нерон не го е подпалил, нито го е организирал) пял за завладяването и опожаряването на Троя в частния си театър — или поне такива са слуховете. Всички са единодушни, че имал доста добър глас.

Неговата първа „Нерония“ (литературен фестивал) се състояла през 60 г., а на втората от 65 г. рецитирал (част от) „Тройка“; типично за него главният герой бил не навяващият асоциации за мачо Хектор, а нежнокожият, женствен Парис. Множество таланти, някои открити от Сенека, се събирали в литературните му „академии“, на чиито „работни“ вечери Нерон бил приеман като колега. И макар Тацит да е пиперлив53, дори той признава, че Нерон може да се смята за сериозен поет. Императорът покровителствал млади и неизвестни творци, а най-прочутото му протеже е Петроний, чийто изпълнен с чар, поквара и коварство „Сатирикон“ ще си остане един от най-добрите трудове на всички времена. Сатирата е поставена в Путеоли — нов град на брега на Неаполитанския залив, подкрепян от Нерон; героите са подбрани от най-бедните и най-богатите класи. Трималхион, който дава пиршеството, на което поднасят глиган, пълнен с живи дроздове, е прочут с вулгарността си освободен роб. Любовта, както може да се предположи, е хомосексуална.

Конниците и сенаторите, участващи в литературните вечери на Нерон, били единствената му връзка с висшата класа в Рим, но дори тя била прекъсната, когато през 65-66 г. те взели участие в заговора на племенника на Сенека, Пизон, който също бил поет. Всъщност Мириъм Грифин смята, че заговорниците застанали на страната на политическата опозиция заради накърненото им творческо честолюбие, тъй като императорът ставал все по-агресивен и завистлив към успеха им.

Твърди се, че музиката е най-малко опасна от всички изкуства, но именно сценичните прояви на императора станали причина за краха му. Актьорската професия не била високо ценена в Рим. Както вече видяхме, актьор било синоним на мъжка проститутка и често се предлагало по една или друга причина актьорите да бъдат бичувани. Нерон започнал скромно, като се явявал като колесничар и актьор в частния си цирк и частния си театър, но като жадувал за награди и за аплодисментите на публиката, приемал наградите преди състезанието и организирал овациите.

По-голямата част от времето си прекарвал в Неапол, който бил „по-гръцки“ и по-небрежен от Рим. Засрамен от оскърблението, което можел да причини, Сенатът му предложил венци за неговите песни и оратории с надеждата да не пее и да не рецитира, но Нерон търсел истинската тръпка и докарал в града своите преторианци и кликата си от пет хиляди души. Онези, които не слушали внимателно и не аплодирали бурно, били подигравани и укорявани, с което се придавало едно особено звучене на фразата „насилствена аудитория“. В случая майката природа се намесила с едно малко земетресение, което срутило театъра, но не взело жертви (защото театърът бил пуст). Нерон сметнал това за знак на божествено одобрение и повод за поредната поема и поредното празненство. Макар римските историци да се спират най-вече върху чудовищните аспекти на личността му, той бил изпълнен с веселие и добродушие и истински страдал, че римляните не признавали способностите му. „Единствено гърците признават мен и изкуството ми“ — казвал той. Затова отишъл в Гърция (където можел да бъде сигурен, че ако вземе лирата си на някое празненство, всеки ще започне да го моли да изсвири нещо). Направил дълго турне, като се спирал във всеки град. Никой в Рим не отбелязал успеха му. На връщане минал през Путеоли, Неапол, Анций и Алба Лонга, като във всеки град организирал процесия, имитираща триумф на победоносен генерал. Явявал се в колесницата, проектирана от Август за подобни случаи, а пред него носели знамена със заглавията на успешните му песни, подобно на имената на завладените в името на Рим градове. Това бил триумф за Нерон и позор за Рим.

По това време на сцената се появява Попея. Тя била богато момиче от Помпей, където семейството й притежавало пет къщи и спонсорирало игрите. Баща й бил приятел на Сеян — изпадналия в немилост втори след Тиберий — и тя приела името на дядо си, консул и губернатор на балканската провинция Мизия в продължение на двадесет и четири години. Била прекрасна, амбициозна, омагьосваща и невинно цвете в сравнение с Месалина или Агрипина. Нерон се влюбил в нея и я обичал до смърт — до нейната смърт. Тя станала негова любовница още докато бил женен за Октавия; Нерон се страхувал да се разведе заради популярността на съпругата си. Октавия била благородна и безукорна дама, но Нерон я обвинил в прелюбодеяние (което прислужницата й отричала дори по време на изтезанията). Била откарана на един остров и вените на китките й били прерязани, за да се симулира самоубийство. Обвинението, че Октавия се опитала да прелъсти Аницет и да овладее флота, не убедило никого и само увеличило отвращението към убиеца й. Смъртта на Октавия предизвикала същата реакция у плебса, каквато била реакцията при смъртта на Шарлот, дъщерята на Джордж IV, който също бил смятан за убиец. И двамата монарси според поданиците им били способни на всякакви жестокости заради завистта си.

Един от приятелите на Нерон бил Отон, млад мъж с доста странна външност — с криви крака, дюстабан, преждевременно оплешивял и се носели слухове, че бръсне тялото си54. Той несъмнено развил качества, превъзмогващи тези недъзи, тъй като в един момент станал император, но засега бил просто достатъчно добър приятел на Нерон, за да се подчини и да се ожени са любимата му и да я държи на сигурно място в дома си, докато настъпи удобен момент. Поне такъв бил планът. Според Светоний Отон също се влюбил в прелестната Попея и когато хората на императора дошли за нея, той залостил вратата и отказал да я предаде. Наложило се самият Нерон да отиде пред дома на Отон и да направи сцена за радост на минувачите, като ту го умолявал да му я даде, ту го заплашвал с наказание, ако не го стори. Наказанието за двадесет и шест годишния квестор било губернаторство в Лузитания (Португалия), където той се посветил на култа към Изида и управлявал забележително добре.

Попея станала една наистина екстравагантна императрица. Мулетата, които теглели колесницата й, били подковавани със златни подкови, а цветът на кожата й бил толкова важен за нея, че за ежедневната й баня било нужно млякото на 500 — да, 500 — диви магарета. За разлика от последните две императрици тя нямала политически амбиции. Толкова фаворизирала евреите в двора, че може би е била прозелит и ги защитила от гонения след пожара в Рим. Влиянието й върху императора обаче било катастрофално заедно с влиянието на Офоний Тигелин, който заместил старите и верни Сенека и Бур.

Тигелин бил красив бисексуален жребец, който имал афери със съпрузите и съпругите на две големи римски фамилии, преди да стигне до Агрипина и сестра й. Отглеждал коне в Калабрия, срещнал се с Нерон на младини и окуражавал интереса му към конните състезания. Станал префект на полицията, а след това — на Преторианската гвардия и именно като такъв разкрил заговора на Пизон.

Въпросният заговор представлявал жалка афера в сравнение с дързостта и експедитивността на убийците на Юлий Цезар или Калигула. Тираницидът бил древноримска традиция и нейните изпълнители задължително били патриции; тези конспиратори обаче се отличават с това, че поканили един от тях, Гай Калпурний Пизон, да стане император — така става ясно колко дълбоко се е вкоренила имперската концепция в психиката на някога републикански настроената висша класа. Заговорниците били предадени от един нелоялен либертин и самият Пизон в последния момент се изплашил. Нерон бил поразен от броя на въвлечените в конспирацията патриции. Нямал представа, че толкова хора не го харесват. Реагирал умерено, като простил на едни и забравил за други, но след 65 г. афектиран от смъртта на Попея и нероденото му дете (дали наистина не се е стърпял и я е изритал в корема?), започнал да преследва влиятелните сенатори с обичайните изфабрикувани обвинения в измяна.

Попея, която била твърде красива, за да се превърне в пепел, била балсамирана (нещо необичайно) и погребението й струвало цяло състояние. Нерон доказал на самия себе си безсмъртната си любов към нея, като кастрирал освободения роб Спорус, който приличал на Попея, и се „оженил“ за него в Гърция.

Ненормалният Нерон, както често го наричат, бил римски император в течение на четиринадесет години и макар да успял хитро да се отчужди от по-изтънчените си съвременници в града, включително (а може би най-вече) и стоиците, никога не изгубил любовта на простолюдието и бил уважаван в провинциите, особено в източните. Той приел и се освободил от традиционното дотогава задължение на императора да осигурява хляб, вода и зрелища — дори мъдрецът Сенека смятал това за успех, който не отстъпвал на военен. Външната политика на Нерон била ефективна, императорът избирал мъдро губернатори и прокуратори (може би успехът на стария му приятел Отон не бил изцяло случаен?) и пред лицето на военната катастрофа се държал достойно дори по мнението на Тацит.

Бил с богато въображение и голям ентусиаст — изпратил двама центуриони да търсят изворите на Нил, мечтаел за Коринтски канал и забил първия златен пирон, призовавайки славата на Рим (без да спомене Сената, както било отбелязано), а най-значимото събитие в провинциите по време на управлението му било въстанието на Боадицея (Будика или Биудика). Нерон изобщо не харесвал идеята за Британия и би изтеглил войските от онзи сравнително студен и неплодороден остров, ако не бил споменът за баща му. Местните жители били сприхави и буйни и се говорело, че не знаят как да умрат единствено за собствената си страна. Това не се отнасяло за Боадицея, която освен това имала „необичаен ум за жена“ (Дион Касий). Била дъщеря на васалния крал на ицените (Съфолк), на които племе римляните заели много пари за обзавеждане на домовете им със завеси и килими и за други луксозни стоки. Сенека, поблазнен от високата лихва, отпуснал четиридесет милиона сестерции и когато вместо кралското семейство им бил наложен губернатор, той се „изявил веднага, при това не особено мило“ (Дион Касий). Силните римски войници обрали двореца, изнасилили дъщерите й и бичували самата кралица. След като се възстановила, Боадицея вдигнала знамето на бунта и начело на армия от 120 000 души помела два римски града.

„Пленниците били подложени на всевъзможни зверства… обесили най-благородните и красиви жени голи, отрязвали гърдите им и ги напъхвали в устата им, сякаш жените ги ядели, след което ги набучвали на остри колове“ (Дион Касий). Тацит описва как Боадицея повторила изявата си във Веруламиум (Сейнт Олбънс) и Камулодунум (Колчестър), като избила 80 000 души, „без да взема пленници, да ги продава в робство или да извърши някое друго характерно за войната дело. Не си губели времето, а незабавно се заели с мръсната работа на бесене, горене и разпъване.“ (Последната техника Боадицея несъмнено е заимствала от враговете си. Римляните пък не възприели един неин похват — да слагат остриета на колела на колесниците, както може да се види от статуята й в Уестминстър, тъй като за римляните колесницата била само спортно превозно средство.)

Въстанието било смазано от Нероновия либертин Поликлит, който застанал начело на огромна армия (за изумление на британските сноби) и не само помирил враждуващия римски губернатор с прокуратора, но бил достатъчно тактичен да изиграе и своя роля в умиротворяването. (Нерон оценявал способностите на освободените роби, които били събирани от цялата империя, за да служат — без да полагат изпити във Външно министерство — на високи постове в центъра на властта. Той издигнал Клавдий Етруск, който умрял на осемдесетгодишна възраст в охолство и почитан от всички. Клавдий бил бивш роб от Смирна и служил при десет императори, шест от които умрели по негово време. Нерон го направил финансов контрольор на мястото на Палас.) След неуспеха на въстанието няколко губернатори, сред които и тъстът на Тацит Агрикола, се опитали да романизират Британия, като осигурявали римско образование за синовете на елита, строили бани и обществени сгради, храмове и площади и въвеждали обичайните римски порядки. Инвестицията обаче не се изплатила. Един век по-късно Апиан, който живял по времето на император Антонии Пий, отбелязва: „Римляните управляват по-голямата част [от Британия] и останалата не им е нужна; всъщност частта, която държат под контрол, не им носи много доходи.“ Инстинктът на Нерон бил верен.

Големият пожар се разразил в ранните часове под почти пълната луна на 19 юли 64 г. Отначало пламнали някакви магазини около Големия цирк. Стихията бушувала шест дни и опустошила напълно три и засегнала други седем от четиринадесетте района, на които Август разделил столицата. Били унищожени най-великолепните домове в сърцето на Рим и плъзнал слух, че подпалвач може би е самият император, който искал да се разправи със собствениците им. Всъщност, макар Нерон да се заел с жар с градоустройство то след събитието, централно място в плановете му заемал дворецът му и нямал интерес да върши палежи. Големите пожари, подобно на Лондонския хиляда и шестстотин години по-късно, заради който набързо обесили един френски хлебар, не се предизвикват от никого. Те просто се случват. Това обаче не означава, че не бива да се намерят виновници, върху които да се стовари цялата вина.

Вниманието на Нерон било отклонено от юдеите благодарение на усилията на Попея и императорът избрал да обвини християните „заради мрачната им злоба към цялото човечество“. Били убивани по изключително жестоки начини… и мнозина били запалвани в края на деня, за да светят като факли нощем.“ Това е първото съобщение в историята за все още безименната секта, чиито членове били принуждавани да обличат tunica modesta (кожен жакет), били омазвани с катран и подпалвани, за да осветяват пиршествата в градините, които императорът отворил за останалите без домове жертви на пожара. Тацит добавя, че те се държали така храбро, че „хората омекваха пред тях“. Това е и първият случай в историята, когато се прави разлика между юдеи и християни — разделение, за което по една ирония се борил и св. Павел. Последните стихове от Деяния на апостолиги гласят: „Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено.“

През 62 г. св. Павел се намирал под домашен арест в Рим и очаквал да се яви „пред Цезаря“. В действителност нямано да бъде съден от самия Нерон, а от консулария, който се занимавал със сирийските въпроси, но е възможно все още да се е намирал в Рим по време на пожара и несъмнено сърцето му е било разбито (може би до смърт?) от решението на римските власти, които през целия си живот се опитвал да предразположи да преследват новата му религия. Странно, но Боадицея, Нерон и св. Павел са съвременници — и Сенека би могъл да бъде евентуалната връзка помежду им.

Към края на краткия си (тридесет и две годишен) живот и сравнително дългото си (четиринадесетгодишно) управление Нерон изгубил връзка с реалния свят. Дворецът се управлявал от освободени роби, след като императорът започнал да подозира сенаторите и конниците, чиято алчност превърнала професията delator (доносник) в най-сигурния начин за забогатяване — наградата била една четвърт от имуществото на жертвата. Сенека, който треперел в един уединен ъгъл на двореца, преди завистта на императора най-сетне да му отпусне височайшето си театрално позволение да приключи със себе си, освободил робите си и така Нерон бил оставен на грижата на своите либертини, за двама от които — Спорус и Питагор — се „оженил“ и симулирал пред публика брачните нощи. След това в един крайно неподходящ момент решил да напусне Рим с освободения си роб Хелий, отговарящ за живота, смъртта и конфискацията.

Губернаторът на Галия Юлий Виндекс се свързвал с колегите си с предложения за бунт и те надлежно препращали писмата му на императора, който обаче реагирал мудно. Галба и Отон, управителите на Испания и Португалия, които щели да носят за кратко пурпурната мантия в годината им четирите императори след смъртта на Нерон, участвали във въстанието. Нерон бил домъкнат в Гърция от Хелий, който отишъл да го прибере. Виндекс бил разбит и се самоубил, но победилите войници пожелали да издигнат своя командир за император. Той отказал с довода, че подобно решение следва да се вземе от Сената и римския народ, но всеобщото усещане, споделяно мрачно и от самия Нерон, било, че императорът трябва да си иде. Проблемът обаче бил кой да го замести? Дори префектът на Египет не изглеждал достатъчно надежден. Междувременно Преторианската гвардия обявила за император Галба, Сенатът обявил Нерон извън закона и той дори нямал време да се наръга както трябва, докато конниците препускали към вилата, в която се криел… Qualis artifex pereo! (Какъв артист умирам!), били последните му думи. Хората на Галба обещали да не поругават тялото му. Нерон бил погребан от вярната си освободена робиня Акте, която била първата от многото, споделили леглото му, и години наред всяка пролет народът продължавал да носи цветя на гроба му.