Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

Поисках да разбера какво съм изговорил досега. И донесоха, та изсипаха на коленете ми купчина свитъци. А писците лепяха един под друг десетина изписани листове от пергамент, та после ги навиваха. И тези свитъци бяха вече двадесетина. И тъй като седях ниско, с вдигнати колене, то свитъците се търкулнаха назад върху гърдите ми. Не тежаха чак толкова, а ми се стори, че се задушавам. И хората наоколо, които не виждах, навярно си мислеха, че не мога да проговоря от вълнение.

Пък аз тази нощ не посмях да заспя. Защото знаех, че сенките ще се наредят около мене като жадни живинки около единствения извор в пустинята, а всички други извори са пресъхнали. И сенките заедно с мене бяха разбрали, че водата на един извор, че кръвта на един човек, че дните на един живот няма да стигнат за всички. Да, двадесет свитъка бяха изписани, а не бях разказал дори за няколко дни и Кубрат дори не беше отговорил на пратениците. А ме чакаха десетилетия, за които трябваше да разкажа.

И не смеех да заспя, за да не видя очите на сенките, които ме молеха да разкажа за тях, за да се прехвърлят от моята в твоята памет.

2.

Хан Кубрат поиска да отиде на лов, за да отпусне сърцето си, защото ловът и песента падат върху душата на мъжа, както тих летен дъжд пада върху жадна земя, та размеква втвърдените от суша буци. И върху душата могат да покълнат семената на мъдростта и на любовта към бога. Но и като лятна буря могат да бъдат ловът и песента — а тогава разорават душата с гръмотевици — и пак след бурята в браздите покълват семена на любов и мъдрост.

Отряд след отряд излизаха от лагера на Кубратовия тумен и степта ги поглъщаше — със стотиците коне, с тристате соколари и соколи, с тристате ловни псета и с тристате песяци. И хората като че навлизаха в зелена вода, та заглъхваха глъч, цвилене и лай. И конете стъпваха нечуто, като че ли имаха лапи, а не копита, защото тревата поглъщаше тропота на копитата.

И грееше слънце, и духаше вятър, и се ширеше просторът. А синята небесна степ гледаше спокойно дребната редица от мравки, която пълзеше по зелената длан на земната степ.

Славянинът вдигна лице към слънцето и зажумя. И му се стори, че се докосна до сърцето на степта. Докосна се до слънцето, вятъра и простора. Усети, че в степта е хубаво да се мълчи и е хубаво да се пее, и разбра, че е хубаво конят да върви, и знаеше, че е хубаво, ако препусне. Всичко потъваше в безбрежния простор на степта. И това огромно пространство, пълно със светлина, вятър и тишина, се превърташе бавно-бавно като звездно небе над легнал по гръб човек. И времето течеше над степта като огромна река, и дори не се забелязваше течението му, та поглъщаше всичко.

И славянинът видя как степта живее — как всяка тревица в зелената степ живее и лъчи зелена светлина, та над степта лежи сиянието на ниски зелени пламъци, покрили земята, докъдето поглед спира. А на кръгозора зеленото сияние на степта се сливаше със синьото сияние на небето.

И тогава славянинът се уплаши, защото му се стори, че може да се разтопи в този простор като бучка сол в зелена вода.

3.

И жрецът от храма на Великия конник доближи своя кон до коня на Терес, та тръгна редом с него, отдясно на Терес, откъм своята единствена ръка. И това беше любопитно нещо — великият жрец да язди до обикновен коняр. И двамата жреци мълчаха, тъй като и двамината умееха да мълчат. И най-после жрецът проговори. Така ще го наричам и аз този жрец на Великия конник, макар и Терес да беше жрец, защото болгаринът беше само жрец, та всички дори бяха забравили името му и името на баща му. И жрецът каза:

— Когато разбрах, че конят е тракийски, отворих сандъците си със стари свитъци, които винаги нося със себе си. И прочетох, че траките са били наистина велик народ, многоброен като небесните звезди. И се учудих, че още ги има.

Терес отвърна:

— Има още траки, ала не са много. Достатъчни са за квас в нощвите, но няма да стигнат да се омеси хляб.

Той не говореше като прост коняр и не криеше ума и знанията си.

И жрецът каза:

— Видях изображение и на вашия бог. И разбрах, че той прилича на нашия Голям конник.

А Терес му каза:

— Или вашият Велик конник прилича на нашия Херос. Ала нашият Херос не е бог. Ние имаме доста богове. И нашият бог Дионисий е тръгнал от Фригия, минал е през Персия и е стигнал до Индия, като е увличал народите в своя божествен танц. А се е върнал отново в Тракия през черноморските степи. И с Дионисий е вървяло изображението на конника, който пробожда змей или лъв с копието си.

Тогава жрецът попита:

— А знаеш ли кого убива конникът?

И Терес го погледна в очите. Двамата се гледаха, а конете ги носеха през степта. И очите им като че ли плуваха върху вълни, защото се спущаха и се вдигаха. Но двамата мъже не откъсваха погледи един от друг. И Терес каза:

— Богът конник побеждава сам себе си, въплътен в образа на своя двойник, бил той змей, лъв или грифон. И конникът, и лъвът са две части от едно тяло, защото бог е един.

А жрецът измъкна от плоската кожена торба на седлото оловна плочка, голяма колкото длан. И на плочката бяха надраскани числа от едно до шестнадесет само в един ред. И жрецът каза:

— Ако ти си жрец, не можеш да не знаеш над кой храм стои каменна плоча, на която в квадрат са наредени числата от едно до шестнадесет в девет водоравни и девет отвесни реда. И като събираш числата на всеки ред — и наляво, и надясно, и нагоре, и надолу, и по чертите, които съединяват ъглите на квадрата — винаги се получава едно и също число. Вземи плочката и напиши числата.

Терес пое плочката, сложи я в лявата си длан и без да се замисли, извади ножа си. И с върха му бавно и внимателно почна да драска върху оловото, защото се люлееше в седлото. А жрецът само погледна втория ред, който Терес написа — жрецът виждаше добре отдалеч, защото беше стар, и рече:

— Стига.

И като пое плочката, пусна я в плоската кожена торба.

И каза на Терес:

— Какво дириш тук, предрешен като прост коняр?

Терес отговори:

— Исках да видя степта.

Жрецът каза:

— Толкова много неща има по света, че все едно — всичко не може да се види. И по-добре е човек да гледа едно нещо, но да го гледа добре. А защо служиш на този славянин?

Терес отговори:

— Служа на коня, който е свещен и винаги трябва да го придружава жрец, за да го върне отново в земята на траките. А коня траките го подариха на славянина.

Жрецът погледна настрани, където княз Слав яздеше белия жребец на Рез, и като поклати глава, каза:

— И защо сте подарили жребец, достоен за Тангра, на един човек, който дори не може да язди?

Терес каза:

— Славяните умеят да стоят добре върху краката си, когато са стъпили на земята.

И двамата жреци замълчаха. Отново пръв проговори жрецът на Конника и каза:

— Сега, когато разбрах, че си посветен, мога да отговоря на твоите въпроси. Питай.

Терес отново се загледа в студените очи на жреца. И каза:

— Дойдох в степта, защото чух, че степта се кани да дойде при нас, зад Дунава. Вярно ли съм чул?

А жрецът кратко отговори, загледан пред себе си:

— Само великият хан решава накъде да поемат конниците на степта.

И Терес отново запита:

— Тогава отговори ми — има ли наистина храм на Великия конник? Защото никой не го е видял, а само се говори за него.

Жрецът дръпна юздите и конят му приклекна на задни крака. И преди да отпусне жребеца си, за да отлети напред, жрецът каза:

— Храм има. Но макар да си посветен, по-добре е да не го виждаш. Защото няма да видиш нищо повече в този си живот.

4.

А хан Кубрат яздеше до Аспарух и като мълчеше, явно и скрито поглеждаше лицето на сина си.

Вече седем години откак срещна Аспарух, хан Кубрат се мъчеше да си спомни година по година и месец по месец — а понякога и ден по ден — какъв е бил на Аспаруховите лета. И си спомняше, и се уплаши колко много е живял и колко много си спомня. Преживяваше отново живота си — и растеше, и при него се връщаха спомени, които мислеше отдавна забравени. Да, най-напред си спомняше нещо незначително — как духа слаб вятър, хладен и влажен, с мирис на дим, който предвещава буря, а после тръгваха лице подир лице и случка подир случка, както звената на корабната верига се измъкват от черна вода, когато моряците изтеглят котвата. И хан Кубрат се плашеше колко много помни.

Ала такъв ли беше той — Кубрат — на двадесет и една години? Тогава Кубрат вече не се оглеждаше в майчиното огледало, та не помнеше добре лицето си, но му се струваше, че някога бе имал Аспаруховото лице. И отново, и отново, когато беше с Аспарух, остро и като нож в сърцето Кубрат откриваше себе си в Аспарух. И се отделяше от себе си, та заставаше срещу себе си такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Сякаш се възраждаше, сякаш възкръсваше.

Но Кубрат трябваше да си признае, че тия мигове на единение идваха все по-рядко. И това не му причиняваше мъка, защото Кубрат започваше да обича Аспарух заради него самия, а не заради себе си.

Ала толкова ли беше красив Кубрат като млад? Навярно е бил много красив, защото жените му даваха явно и тайно знаци за своята любов. Но Кубрат беше по-надменен, по-уверен, по-силен. Не, не беше по-силен, Аспарух също беше силен по свой начин. Кубрат никога не беше имал тази странна усмивка, която плъзваше като светло петно на отразена светлина върху лицето на Аспарух. И тази усмивка не беше добра, макар че в нея имаше доброта. И тя не беше насмешлива, макар в нея да имаше смях. Не беше и мъдра, макар в нея да имаше познание, по-дълбоко от човешката мъдрост. Какво знаеше това дете? Защото Аспарух беше дете, Кубрат виждаше, че тези двадесет и една Аспарухови години са толкова, колкото навремето бяха седемнадесет, най-много осемнадесет Кубратови години. Аспарух растеше бавно, както растат големите дървета. Тогава — откъде идеше тази усмивка, сякаш някой с огледало хващаше слънчевата светлина и хвърляше отражението върху Аспаруховото лице? Или усмивката отразяваше Аспаруховата душа? Тогава — каква беше тази душа?

Така ли умееше някога да язди Кубрат? Винаги ханът беше мислил, че никой не може да язди по-добре от него. Защото има една черта, която бележи човешкото можене, и зад нея идва това, което могат боговете. Но Аспарух минаваше тази черта и никой не мислеше, че е бог. И Кубрат знаеше откъде идва това негово умение.

Аспарух не беше свързан с тялото на коня — той беше свързан с душата му. Той знаеше предварително какво конят ще направи и тогава или го оставяше на волята му, или го убеждаваше да направи нещо друго. Кубрат беше видял със своите очи как Аспарух пешком приближи свирепия жребец, който беше наказал своето ято кобили да стоят събрани накуп върху петно изгоряла степ. И жребецът се въртеше в кръг около кобилите, та гледаше нито една да не отпусне глава, да намери оцеляла тревица. А кобилите го гледаха с уплашени и уморени погледи като робини на жесток тиранин. Но Аспарух отиде до жребеца звяр, който не допускаше до себе си ни човек, ни куче, зашепна му на ухото, помилва го, помоли го нещо — и жребецът прости на кобилите си, тръсна грива и ги поведе на паша. Как направи това Аспарух? Той можеше да влезе при пантера в клетка, да приспи с движения на ръцете си змия и да я вдигне от земята.

И така ли умееше да се бие Кубрат на двадесет години? Навярно по-добре, защото вече се биеше на живот, а не за игра, докато Аспарух се биеше за игра. Но как се биеше това високо и тънко момче, какви мрежи тъчеше сабята му, как летеше срещу противника си, опрял само коленете си върху плещите на коня! И почти винаги побеждаваше, а когато не побеждаваше, Кубрат подозираше, че го прави нарочно, защото така иска. Когато Кубрат го попита как се справя с най-добрите саби на оногурите, Аспарух тихо му каза: „Татко, знам къде ще ударят. Не разбирам откъде знам. Не гледам очите им, а знам какво са намислили.“ И Кубрат му повярва, тъй като иначе не можеше да си обясни защо кавханът досега десет пъти с проклятие беше чупил сабята на коленете си, след като Аспарух с лекота я избиваше от ръцете му.

А оня — младият Кубрат преди шестдесет години — всъщност умееше много, много повече от Аспарух. И старият Кубрат съзнаваше това. Младият Кубрат се бореше за живота си и за живота на племето си. А пък Аспарух ходеше нагоре-надолу, гледаше, усмихваше се и почти винаги мълчеше. Всичко беше за него игра — и ловът, и разговорите с жреца, и знанието на говора на толкова народи. Биеше се за показ, когато баща му поискаше, ходеше на лов, когато тръгнеха всички. Губеше се понякога из степта, но какво може да прави в степта, освен да се шляе нагоре-надолу?

Но какво ли и се искаше от Аспарух! Кубрат на двадесет и една години имаше белези и синове. А синът му щеше един ден да стане жрец, но денят на посвещението все не идеше, защото жрецът на Конника знаеше какво изчаква. На Аспарух не му трябваха нито знанията и уменията на Кубрат, нито уменията на братята му. Почти всички го обичаха, та не трябваше да се бори за ничия любов. И жените не го привличаха, а колкото и да е чудно, като че ли след първите срещи те сами страняха от него.

Не създаваше ли Кубрат със своята любов един ненужен човек? Старият хан усещаше нещо нередно, но не се плашеше, нито бързаше. Защото времето щеше да покаже накъде ще тръгне Аспарух. А сега той беше вятърът, който раздухваше пепелта върху угасващите въглени на Кубратовите желания. Защото Кубрат гледаше на света с Аспаруховите очи — иначе не би го и погледнал. И Кубрат се връщаше на старите места и се срещаше с нови хора само за да ги покаже на Аспарух. И купуваше коне и соколи, за да зарадва Аспарух. Когато Кубрат пипаше телата на жените и гривите на конете, и огъня дори — той сякаш носеше върху ръката си тежка ловна ръкавица, та до сърцето му чувствата стигаха вяли и уморени. А щом докоснеше Аспарух, вятърът издухваше облаците и мъглата. И светът светваше пречистен и ясен, като ей сега сътворен. Дори дългите нокти на грабливите ловни птици не могат да минат през кожената ръкавица, а едно докосване до ръката на Аспарух връщаше на Кубрат усета, че е жив и че е хубаво да се живее.

Като всички хора, които обичат, и Кубрат ревнуваше Аспарух. Но нямаше от кого толкова да ревнува. Единственият човек, с когото Аспарух се срещаше и говореше, кажи-речи, всеки ден, беше жрецът на Великия конник. А Кубрат нямаше как да попречи, пък и не искаше да попречи на тази дружба, защото жрецът беше Аспарухов учител. И въпреки това Кубрат броеше часовете, които Аспарух прекарваше край жреца.

Един ден Кубрат повели да извикат жреца и му каза:

— Ти си говорил пред кавхана, че Аспарух бил отгледан от табун диви коне. Вярно ли е?

Жрецът пъхна ръка в пазвата на бялата си дреха и отговори:

— Вярно е.

Кубрат дори нямаше време да се ядоса, защото досега мислеше, че кавханът говори против жреца, а то се оказа истина. Затова Кубрат се смая и възкликна:

— И ти си казал, че дива кобила взела със зъби Аспарух от люлката му, та го сложила на гърба на друга кобила. А той се хванал за гривата й. И така кобилите го кърмели и гледали в степта седем години.

Жрецът потвърди:

— Вярно е.

А Кубрат викна:

— Как може да е вярно! Може ли кобила да гледа дете!

Жрецът каза:

— Вярно е, че съм го казал.

Кубрат седна, защото ходеше нагоре-надолу из шатрата, та избърса челото си. И каза:

— Ти си безумец. Бива ли да говориш, че ханският син е отгледан от кобила? Още малко и ще кажат, че баща му е бил жребец.

Жрецът бавно заговори:

— Отвори ушите си и запомни каквото ти казвам. Аз не съм измислил тази мълва, тя стигна до ушите ми. Шушнеха я обикновени конници оногури — и в очите им светеше страхопочитание и възхита. И разбрах колко хубаво е Аспарух да се отличава от другите хора и да бъде човек, като дошъл от приказките. Защото, велики хане, всеки човек има нужда от чудо и всеки народ си създава синове, които умеят да правят чудеса. Когато нибелунгите се бореха с Атила, те си създадоха Зигфрид, който се къпе в кръвта на драконите, а нартите родиха Сослан, който беше закален в пещ. И римляните измислиха Ромул и Рем, уж кърмени от вълчица. А конниците оногури ще пеят за Аспарух, отгледан от диви коне. И мисля, че първа го е казала оная умна жена — Акага, която даде на момчето името Аспарух, Конеславния. Не че я обичам, защото нейното знание не е укротено, та не може да се заключи в храм и върху пергамент, но Акага знае много неща.

А Кубрат, който слушаше наистина внимателно, каза на жреца:

— Не виждам каква полза има от тая мълва моят син Аспарух.

Жрецът каза:

— Не говорим за Аспаруховата полза, а за ползата на оногурите. Кубрате, ти си добър хан на болгарите — и за мир, и за война. Ти си умен, добър и щедър в мир, ти си храбър и безпощаден на война. Ала понякога идват времена — нито война, нито мир, а времена на потоп, който залива цялата земя или земята на един народ. И тогава този народ протяга ръка не към хан, ами към пророк.

А Кубрат се хвана за главата и почна да охка. И добре, че никой от неговите хора не виждаше хана си, защото нямаше да го познае. И Кубрат изохка:

— Тангра, помогни ми, защото съм заобиколен от луди. И вие искате да направите от Аспарух пророк на конниците!

Жрецът не се смути, само каза:

— Когато дойде потопът, конниците ще потърсят водач, който умее да прави чудеса — да разбира езика на конете или да говори направо с бога. Затова народите сами сътворяват и в мир, и във война такива хора, без дори да го осъзнават, за да ги има в дните на потопа.

И Кубрат си представи високия тънък Аспарух със светлата усмивка, който гледаше на меча си като на играчка, да се превръща в неистов, суров и непреклонен пророк. И почна да се смее. И както се смееше, изведнъж млъкна и погледна жреца, защото си спомни, че понякога лицето на Аспарух прилича на лицето на мъртвия Моходу Хеу. А от Моходу до пророка имаше една крачка. И понеже беше справедлив, Кубрат каза:

— Жрецо, ти си умен човек. Много пъти съм мислил, че се издигна, защото прехапах ръката ти. И много пъти съм виждал, че и да не я бях прехапал, пак щеше да станеш велик жрец. Признавам, че в думите ти има правда. Странна правда, но е правда. Казвам ти обаче ти да спреш да говориш за кобили и жребци и за конски език. Остави хората да говорят, но ти мълчи.

Жрецът каза:

— Ти го каза, аз би трябвало да мълча.

И оттогава жрецът мълчеше, но слушаше какво говорят за Аспарух. И се радваше, че хората търсят чудо и го намират в Аспарух. Защото да търсиш чудо, ще рече да търсиш божественото.

Но този ден, като яздеше стреме до стреме с Аспарух, хан Кубрат не мислеше за чудеса, а си мислеше колко е хубаво, че Аспарух не прилича съвсем на него, на баща си. И вече не искаше да се върне в тялото на Аспарух, за да преживее отново живота си, а искаше да види какво ще стане с Аспарух — с новия, променен Кубрат. И се радваше, че язди през степта, макар десетки хиляди пъти да беше яздил през същата степ. И се радваше, че гледа света над ушите на коня си. И му се поиска да запее. Но на хана се полага други да пеят вместо него. И той се обърна към кавхана, който яздеше зад него, и му повели да извика Ак Йола.

5.

През зелената степ приближи на белия си кон Ак Йола, син на Булат.

И конят едва докосваше с копито земята и веднага откъсваше копито, сякаш земята беше нажежена, сякаш неговата стихия беше въздухът, та искаше да полети и само ездачът го удържаше на земята. А конят беше мършав като скелет, върху който са останали жили и кожа. И никой не поглеждаше — и ако го питаш, нямаше да може да ти каже — дали конят е жребец, или кобила, защото конят беше останал само душа. И рояк, дори облак бели пеперуди летяха в сянката на коня, та изтриваха и заличаваха сянката, като че ли този кон призрак не хвърляше сянка върху земята.

На призрак приличаше и Ак Йола, син на Булат. Приличаше на изсъхнал мъртвец, излязъл от гроба, на мъртвец, лежал в пясъчна пустиня, за да не изгние, а да се превърне в мумия. Яздеше Ак Йола изправен и опънат като тетива на лък, преди да излети стрелата, та имаше нещо напрегнато и чупливо в стойката му, като че ли той се боеше дори да трепне, за да не се прекъса или пречупи. И брадичката му беше леко повдигната, и гърбът стегнат, а лицето му неподвижно, сякаш всеки миг преодоляваше непоносима болка. Скръстваше ръце на гърдите си, та сухите му рамене стърчаха като прибраните крила на стар орел. И юздата стискаше в тънките си устни.

И като приближи Ак Йола, видя се, че кожата прилепваше по костите на черепа му и по изпечената плът на лицето му като тъмна багра върху маска, а пръстите на ръцете му бяха като пръчки с възли на чепове. Ала чудно нещо — никой, като гледаше Ак Йола, не помисляше за старост и смърт, а всеки си мислеше какво чудновато и страшно нещо е човешкият дух. Защото всяка черта от лицето на конника и всяко очертание на тялото му приличаха на тетива на лък или на струна, дълго нагласяна и спъвана от съдбата — докато започне да пее с верен и точен звук. Да, съдбата беше накланяла ухото си и над устните на Ак Йола, и над челото му, и над пръстите му, и дълго беше въртяла ключа на всяка струна, та я беше изпъвала като тетива на лък. И много пъти навярно струната беше трептяла и пищяла пред скъсване, докато съдбата вдигнеше глава и кажеше: „Повече не може да се изпъне.“ Дори костите на Ак Йола като че ли бяха изтънявани, изправяни и изкривявани, за да стане той по-лек и безплътен. А заедно с тялото му беше нагласян, опъван и каляван духът на Ак Йола и сега нямаше човек, който дълго да може да издържи непоносимото сияние на огромните му очи.

И когато Ак Йола спря коня си пред Кубрат, конят спря на място, но все така танцуваше, сякаш степта пареше под копитата му. И Кубрат рече на Ак Йола:

— Ак Йола, изпей ми твоята песен.

И Ак Йола отговори с дълбок и силен глас. И каза:

— Хане, нека яздим през степта, защото песента иска вятър като птица, която се вдига в небето.

И всички отново поеха през степта, и Ак Йола яздеше до дясното стреме на Кубрат.

А трябва да се знае, че всеки болгарин — мъж или жена, ако съдбата му даде повече години, нарежда и запява своя песен. Някои я пеят навсякъде, други умират с нея, без никой да я чуе. Голям грях е да се открадне глас или слово от чужда песен, колкото и да е хубаво това слово. Защото вярното слово трябва да е преживяно, а никой не може да живее чужд живот.

И Ак Йола запя:

— Слушайте песента на Ак Йола!

Заглъхна всеки разговор и всяка дума, дори конете не цвилеха. И над степта останаха само слънцето, вятърът и гласът на Ак Йола. А беше този глас протяжен и като ронлив от сълзи — и нито се вдигаше нагоре, нито падаше надолу, ами летеше като орел, който лети все на десет стъпки над зелената трева на степта. И човешкият глас като човешкия поглед сякаш търсеше извивка или възвишение, и като не намираше, летеше като орел към кръгозора.

И за да не отвлече нещо мислите им, хората вдигаха очи към небето, за да слушат само гласа и да гледат само небето.

А пък Ак Йола, като пееше, каза:

Ак Йола млъкна. И всички мълчаха. А всички бяха обсебени от тъгата в думите на Ак Йола, само славянинът не разбра нито дума. Но затова пък го заля тъгата в човешкия глас, неизразимата болка на силния мъж, който не може да се превие и затова трябва да се пречупи. И не се знае дали славянинът не чу повече от другите.

Когато другите свалиха погледите си от небето и се огледаха, та дори започнаха и да разговарят, славянинът остана с лице, вдигнато към слънцето. Очите му бяха затворени, но той виждаше в аления мрак под клепачите си мършавото, непроницаемо лице на Ак Йола. И ако преди му се стори, че се докосва до сърцето на степта, сега му се стори, че се докосва до сърцето на конника. И усети как степ и конник се сливат — и разбра как тази сурова и могъща степ иска от човека мълчание и сила и как това мършаво непроницаемо лице се превръща в печат на степта.

И като го разбра, славянинът поиска да победи това познание и да не го остави да проникне в сърцето му. Защото усети почит и дори удивление към мършавия конник, а знаеше, че той е негов враг.

И славянинът препусна коня си през степта. И седлото го разтърси, защото не умееше хубаво да язди, а така беше по-добре, че седлото го разтърси. Но той усети какво изпитва истинският конник, когато се носи като птица, без усилие, слят с коня си, та сякаш плува над степта. Само че славянинът не плуваше — той се бореше да не се удави.

А Терес спокойно се оставяше да го носи зелената плавна река на степта и плавната река на песента. Той беше жрец и не се страхуваше да се превръща в птица, нито дори във вълк, защото никога не забравяше свещените думи, които му връщаха човешкия облик. Той не се страхуваше от простора на степта, защото този простор беше само едно от многото лица на божеството.

6.

И докато траеше ловът, три пъти конници приближаваха до Ак Йола и му казваха нещо. И тримата казаха, че тюркутският пратеник Истеми продължава нагло да се зъби и да говори дори против хан Кубрат. И Ак Йола видя, че Истеми се поотдалечи със своите хора към брега на езерото и тръстиките скриха тюркута от погледите на хората около хан Кубрат.

Тогава Ак Йола приближи своя кон Азман до коня на тюркута. И зад Ак Йола яздеха трима от синовете му, а с тюркута имаше неколцина негови тиуни. И ръцете на Ак Йола бяха скръстени, и раменете му стърчаха като свити крила на орел. А юздата беше между устните му. И Ак Йола каза на тюркута със стиснати зъби, без да изплюва юздата:

— Тюркутско куче, не мисли, че като си пратеник, не мога да те извикам на двубой и да те убия. И да набия главата ти на прът от шатрата си, та да побия пръта в купчина фъшкии.

А тюркутът Истеми, син на Песах, не беше страхливец и смело срещна погледа на Ак Йола, ала не за дълго. И като наведе поглед, отвърна му:

— Да ме убиеш не е позор, а да те убия — ще бъде велика чест за мене.

Ак Йола разтвори устни, та юздата падна върху гривата на коня и Ак Йола я затъкна в пояса си. И като се усмихна само с устни, рече:

— Ама ти имаш в сърцето си надежда, че може да ме убиеш? Не знаеш ли, че в седем различни страни — едните оковани в лед, та дори желязна подкова се плъзга по леда, а другите затрупани с пясък, горещ като пепел, та увивахме копитата с дрипи, за да не се пукат — знаеш ли, че в седем страни съм питал седмина жреци и всеки ми каза, че не мога да бъда убит, а ще умра от своята си ръка? Ако за тебе имаше дори зрънце надежда — зрънце, дребно като за човка на орехче, щях да те извикам на двубой. А сега цялата степ ще каже, че съм заклал едно дете.

И тюркутът въздъхна дълбоко и каза:

— Ак Йола, ти си роден преди мене и не мога да ти прекословя.

Ак Йола спря да се усмихва и огледа тюркута и коня му. А конят на тюркута беше много хубав. И конят беше покрит под седлото с одрана човешка кожа, с главата, дланите и стъпалата, оставени на кожата. И костите на черепа, и зъбите бяха изпочупени и извадени от главата, и лицето се беше смалило колкото глава на котка. Но с голямо майсторство тюркутът беше запазил чертите му и се виждаше, че е човешко лице. И гъстата черна коса, която извираше от това личице, беше закачена на седлото, та главата се отмяташе назад и гледаше към степта. А костите на дланите и на пръстите, както и костите на стъпалата, бяха оставени, та дланите и стъпалата изглеждаха огромни. И толкова бяха изсъхнали, че като висяха, тракаха като хвърлени зарове. И Ак Йола каза на тюркута:

— Знаеш ли облога с пояса и голите саби?

А тюркутът вдигна рамене и рече:

— Всяко дете го знае.

И Ак Йола му каза:

— Добре, ако ти пръв ме докоснеш, ще ти дам коня си, ако аз пръв те докосна, ще взема твоя кон. Но ще ми го дадеш с човешката кожа и с човешките коси по нея.

И тюркутът се замисли и рече:

— Да бъде. Остави ме само да се приготвя.

И тюркутът затвори очи и отпусна ръце върху коленете си, сякаш заспа в седлото. Ак Йола каза на големия свой син:

— Ето, учи се как да се откъсваш от света и да постигаш истината. Сега ако изкрещиш в ухото на тюркута, няма да те чуе, защото душата му търси да се слее с пътя на живота, а то ще рече — и на смъртта, и да постигне тайната на всичко живо. И тъй като този път е невъзможно да се разбере, той не може и да се опише. Може само да го почувстваш, ала трябва да изпразниш и ума, и сърцето си, защото сърцето също мисли. Гледай как тюркутът се превръща в камък. Гледай как остана сам-самичък и се отрече от света. Виж как лицето му се превръща в печат на бога на ненавистта. Сега ръцете му и мисълта му ще се движат сами по волята на този жесток бог.

А синът му каза:

— Татко, остави го да се приготви.

Ак Йола му отговори:

— Казах ти — той не ме чува.

А синът го помоли и каза:

— Татко, ти няма ли да се приготвиш?

И Ак Йола поклати глава и рече:

— Мъртвецът няма защо да се превръща в жив човек, за да вика призраци. Защото той сам е между призраците.

И синът — пък и другите наоколо, не разбраха дали Ак Йола говореше за себе си, че е мъртвец, или за тюркута. А тъй като мнозина разбраха, че ще се преборят Ак Йола и тюркутският пратеник, бавно приближаваха конете си към тях, ала мълчаха, сякаш приближаваха към мъртъвци.

И тюркутът отвори очи, и очите му бяха хладни и страшни. Превърнал се беше от човек в хищен звяр — ала звяр, който вече е вкусил човешко месо и не се бои от хората. И тюркутът каза дрезгаво с нов глас:

— Готов съм.

И Ак Йола каза на сина си:

— Дай ми пояса си.

И синът свали пояса си с лъснати железни пулове. И Ак Йола подаде единия му край на тюркута. И тюркутът захапа единия край на колана, пък Ак Йола захапа другия край. А конете им стояха един до друг — главата на единия към опашката на другия, така че окачените саби и на двамата се падаха откъм външната страна. И тюркутът три пъти изтегли наполовина сабята си, но звън не се чу, защото сабята се плъзгаше, сякаш влизаше в буца масло. После двамата ездачи замръзнаха, допрели коленете си, стиснали със зъби колана. И над железните пулове на пояса светеха железните очи на тюркута, а очите на Ак Йола сияеха. И Ак Йола каза през зъби на сина си:

— Удари с длани.

И синът му вдигна пред лицето си двете си голи длани една срещу друга. И всички наоколо замряха, вковали погледи в лицата на Ак Йола и тюркута. И синът на Ак Йола плесна с длани.

Тогава между двамата ездачи блесна нещо — като сянка на бял елен, който се мярва през процеп между кожите на шатра. И отново времето спря и завари двамата ездачи, застанали един срещу друг като вкаменени. Но сега ръката на тюркута лежеше върху дръжката на сабята му, а острието на сабята на Ак Йола беше допряно върху гърлото на тюркута, току под брадата му. И тюркутът леко отмяташе глава, сякаш Ак Йола повдигаше брадата му със сабята си. И като отпусна зъби, тюркутът изтърва края на тежкия пояс, но поясът не падна, защото увисна върху сабята на Ак Йола.

И Ак Йола свали сабята си и отвори устни, та коланът се плъзна и падна в тревата. И всички мълчаха. А тюркутът слезе от коня си, целуна го по челото и тръгна през степта, като се олюляваше, сякаш беше пиян. И Ак Йола каза на сина си:

— Вземи тази човешка кожа от коня, та я изгори. Някога аз знаех този човек — време му е да си почине. И като заровиш пепелта, заколи коня на тюркута върху гроба.

7.

Кубрат отиде на лов, за да отпусне сърцето си, ала не можа. Защото съществото му се раздели на две половини и тези половини наистина не се бореха една с друга, но стояха разделени и Кубрат не можеше да ги съедини. Едната половина беше главата, а другата половина беше сърцето на Кубрат.

Главата имаше очи и уши, та можеше да гледа и да слуша.

И очите гледаха как горди соколи излитат с мощен размах на крилете си и как се спущат мълчаливо и бързо — по-бързо и от стрела — върху плячката си. А ушите чуваха плясъка на крила и предсмъртния писък на жертвата.

И очите виждаха как ястребите се къпят в плитко езеро и водните пръски светят на слънцето, сякаш птиците се къпят в разтопено сребро. А ушите чуваха плясъка на вода.

И очите виждаха как соколът впива клюн в тръпнещата птица и как соколът отскача настрани с разрошени от гняв пера, когато соколарят се наведе над него от седлото. И в клюна му още тръпне откъсната плът, и от клюна капе кръв, и в птицата се бореха бяс, алчност и страх и после покорството побеждаваше дивотата и перата полека лягаха върху тялото на птицата. А ушите чуваха сухото пращене на перата в тревата и тропотът на копитата, и гърлените строги викове на соколарите.

И ноздрите вдъхваха степния въздух, напоен с мирис на див коноп и пелин, и този мирис беше и сладък, и горчив едновременно, пълен с омаяна уморена сладост и с дива непокорна горчивина. И Кубрат си казваше: „Хубаво е.“

А сърцето мълчеше. Защото сърцето на Кубрат беше пълно с болка и печал. И тъй като сърцето нямаше уши и очи, то не виждаше и не чуваше — само усещаше болка и печал.

И Кубрат си каза: „Кубрате, ти тъжиш, защото знаеш, че идват дни на битки и раздяла.“ А сърцето каза: „Не вярвам.“ И Кубрат наистина не можеше да приеме и да повярва, че освен обляната със слънце степ по света има убежища на насилието и мрака. Кубрат си каза: „Кубрате, спомни си полята, покрити с мъртъвци, и тежките гарвани над тях. Спомни си невидимите майки, които оплакват мъртвите, скрити в шатрите. Ти се страхуваш, че ще видиш отново полята, покрити с трупове и гарвани, и пустите аули, запалени от мъката.“

Но Кубрат не можеше и не искаше да си ги спомни. И мисълта за бъдните дни, пълни със заплаха, и за миналите дни, пълни със спомени, тази мисъл изглеждаше за Кубрат невероятна и далечна — както за човека, който се пробужда в светлата утрин, изглеждат невероятни и далечни тежките му съновидения.

Но тъгата на сърцето не утихваше, а се изкачи нагоре като мъгла, та замъгли светлината на степта. И Кубрат потърси с поглед Аспарух, но Аспарух се беше стопил в степта.

Тогава към Кубрат приближи жрецът и му каза:

— Кубрате, зная какво е на сърцето ти. И недей търси Аспарух, той няма да ти помогне. Защото ти показваше на Аспарух осветената страна на лицето си, а не тила си, потънал в сянка. И ти викаше Аспарух на пировете, за да слуша певци и разказвачи, ала не го викаше на съдилищата, където ти, Кубрате, осъждаше на смърт и на мъки. И разказваше на Аспарух за своите походи, за битките и победите си, но не споменаваше колко пъти ти, Кубрате, трябваше да бъдеш жесток, вероломен и дори подъл. Да, само половината от лицето си ти показа на сина си Аспарух и само половината от лицето на света му показа. И то осветената от слънцето половина. Как искаш сега Аспарух да ти помогне?

А Кубрат помисли и тихо каза:

— Пазех Аспарух, защото исках да изравня с радост ония — другите дни, които беше прекарал като бедно конярче в голата степ. Винаги оставям чашата да се утаи и тогава я изпивам. Зная, че накрая ще изпия и утайката, но по-добре е преди това да пия чиста вода. И си мислех, че Аспарух няма да отбегне злините и сенките на този свят. Но докато можеше да ги отбягва, защо аз, баща му, да не го пазя?

И жрецът каза:

— Защото сега няма с кого да споделиш мислите си и не можеш да говориш от душа дори със сина си Аспарух.

И Кубрат помисли, че ханството значи самота, и той, Кубрат, всъщност няма близък човек. Винаги и при всички Кубрат отиваше с бронята си и всички идваха при него с броня, та дори когато се прегръщаха, броните им дрънчаха и кожите им не се допираха. И дори жрецът срещу него не беше негов приятел.

А жрецът с тревога гледаше умореното лице на Кубрат.

И Кубрат вдигна глава, защото беше мислил и говорил с наведен поглед като ослепял и оглушал. И видя, че на север е израснал черен облак, който като стена преграждаше от край до край кръгозора. Сякаш някой с права длан беше ударил небето тъкмо там, където слизаше към степта, та синята плът на небето виолетово чернееше като натъртена. А дойде и първият полъх на студен вятър, сякаш някой открехна вратите на дълбоко подземие. Степта се сниши и посивя. И соколарите викаха гневно и отчаяно, защото вятърът можеше да поеме хищните птици и да ги разпилее из степта.

Кубрат усети, че зъзне. Поиска му се да застане до твърда стена, да се докосне до камък, да протегне ръка към защитен огън, който гори равно и спокойно. И Кубрат вдигна ръка и до него долетя кавханът, който уж ловуваше, а и с двете си очи следеше всяко движение на хана. И Кубрат му каза:

— Обърни конете към Жълтото градище.

И Кубрат обърна коня си, без да погледне жреца. А помисли и си каза: „Скъпо плащам със самотията си това право на хана да се прави, че не вижда другите.“ И като препусна коня си, каза си още: „Сърцето ме боли, защото не съм решил какво да правя. Реша ли — и болката ще си отиде.“

8.

И така, когато слънцето залезе зад гърбовете на Кубрат и хората му — всичките измокрени от дъжда, а самият дъжд изведнъж престана, тогава далеч на запад над степта изплува бледа месечина. То беше призрачната сянка на градището Саркел. И като по чудо зад призрака на градището изплува истинската луна — и тя бледа, ала по-светла и по-голяма от далечното градище. И когато луната се вдигна, та се откъсна от степта, бледият призрак на Саркел остана да лежи на кръгозора като снесено от луната бяло яйце.

Когато ездачите пришпориха конете си, луната избяга в небето, та издребня, а крепостта порасна и се вдигна нагоре.

И конете спряха на брега на Дон и бялата грамада на крепостта се издигна пред ездачите като замръзнала огромна вълна. А сенките в дълбоките оврази — защото Саркел се вдигаше на един полуостров на Дон, та от три страни я обикаляха стръмни оврази, сянката в основата на белите зидове чернееше, та крепостта сякаш излиташе от недрата на нощта. И водите на Дон бяха сиво — сребърни, лъскави като разтопен метал.

Хан Кубрат с хората си мълчаливо влезе през вдигнатата желязна врата. А ходникът през дебелите каменни стени беше покрит, та екотът на копитата кънтеше в ушите. И мракът в ходника беше гъст, не като светлия мрак в нощта, и светлината на факлите мътнееше, та ханът изведнъж намрази зидовете на крепостта и му се прииска да обърне коня си и да се върне в степта. Но ходникът свърши и пред Кубрат бледо засвети залятият от луната крепостен двор. Там се вдигаха три кръга бойни шатри, защото трите оногурски стотни, които живееха в крепостта, отказваха да влязат в каменните постройки, а в летен пек и зимни бури стояха в шатрите си. И в средата на всеки кръг се вдигаше шатрата на стотника — и трите конски опашки върху знамената светеха на тъмното небе. Хората стояха наредени в три редици сред двора, без факли, огрени от луната — и се сториха на Кубрат като тълпа призраци, която го посреща. И хората бяха спешени, а не на коне. Той побърза да мине край редиците на мълчаливите воини, за да скочи от седлото пред широките стъпала на каменната сграда, която заемаше дъното на триъгълната крепост. И всички наричаха тази сграда Жълтия дворец.

От камък беше построен Жълтият дворец, но сякаш не тежеше върху земята, защото беше повдигнат на каменни колони. И тъй като подът се отделяше на няколко крачки от земята, то под целия дворец зееше тъмна зала, пълна с жълтите кълба на горящи факли. Кубрат мълчаливо и бързо се изкачи по стълбището, което водеше към двореца. И без да спира, Кубрат погали десния от двата бронзови лъва, които лежаха от двете страни на входа. А целите лъвове лежаха тъмни и тежки под луната, само гривите им, та и мъжките им части светеха, тъй като всеки, който влизаше в двореца, винаги ги барваше за щастие.

И още в самото каменно преддверие беше топло, защото цялата сграда бе пронизана от тръби, по които се лееше топъл въздух от нарочна пещ в приземието на двореца. И Кубрат се изкачи направо на третия кат, защото на първия кат се простираше залата за събиране, а на втория кат се криеха книгите на Ван Фу. И само третият кат имаше стаи, които надвишаваха крепостните зидове, та можеше да се видят степта и реката. Когато Кубрат отвори първата врата, лъхна го ухание на рози, когато отвори втората врата, усети мирис на смирна, и чак третата стая миришеше на шатра, защото беше увесена от потона до пода със зверски кожи. В стаите нямаше цветя, ами навремето, когато преди четиридесет години обновяваха крепостта, в мазилката примесиха по волята на Ван Фу цели делви благовония. И сега стаите вечно миришеха на градина. И стените на третата стая бяха покрити с кожи, защото Кубрат не обичаше неподвижните застинали каменни зидове, а кожите потрепваха като стени на шатра. И в тази стая прозорците бяха вечно отворени, за да влиза степният вятър.

Но тази вечер Кубрат постоя сред стаята, погледна небето, което чернееше през прозорчето, а навън се виждаше синьо, и като въздъхна, рече на Ван Фу:

— Повели да вдигнат походната ми шатра сред двора.

И Кубрат, без да среща погледа на Ван Фу, с наведена глава мина край него и заслиза по стълбището.

9.

Кубрат се събуди посред нощ, ала не отвори очи и не се опита да заспи отново. А лежеше както винаги по гръб, с отпуснати край тялото ръце и не подлагаше нищо под главата си. Лежеше направо на земята, върху овча кожа и се завиваше с друга кожа. Тялото му все още спеше, а с него спяха болежките му, та Кубрат мислеше тихо и бавно, за да не ги събуди. Остави само ушите си за миг да се отворят към света, та долови равномерното притаено дишане на Аспарух, който спеше на две крачки от него.

Колко пъти се беше будил така Кубрат и колко пъти беше успявал да остави тялото си да спи, а умът да свети едва-едва като въглен, посипан с пепел? Евреинът би пресметнал и би казал, че Кубрат е спал вече, кажи-речи, тридесет хиляди нощи. И много отдавна Кубрат беше се научил да потъва в този странен полусън, когато будува само мисълта му.

А някъде в раменете му засвети болка и той не се опита да я угаси, но бавно я поведе надолу по ръката си, докато тя стигна до пръстите. И с леко трепване на пръстите, като че ли пропъждаше светулка, Кубрат изпрати болката в топлия мрак около себе си.

И усещаше тялото си като направено от светъл въздух. Да, леко като облак и светло като сияние лежеше тялото му над земята и той не усещаше допира на земята. И най-важното беше, че не усещаше теглото си. И още по-важно беше, че откак за пръв път преди шестдесет години потъна в този полусън, този светъл облак на ума му и тялото му не се промени. Хората, които влизаха преди шестдесет години в шатрата му, виждаха лицето на заспалия Кубрат — и то беше като сегашното лице на Аспарух, гладко и безметежно лице. Ако сега влезеше някой, той щеше да види лицето на старец, набраздено от премеждия и белези. Но самият Кубрат усещаше винаги едно и също опиянение, лекота и замайване, като че ли кръвта му беше светло вино, за което беше все едно дали ще го налееш в изтъркан мех, или в бъчва от току-що издялано дърво. Понякога Кубрат мислеше, че това, което не се изменя, това е неговият безсмъртен дух, който един ден ще се вдигне над старото му тяло и той — Кубрат, ще изпита същата омая някъде в небето или понесен от вятъра в степта. Но понякога с болка в сърцето помисляше, че този светъл облак, наречен Кубрат, ще се стопи и ще изчезне в небето и вятъра.

Така лежеше в мрака Кубрат, хан на всички болгари — без години, без власт, без да мисли какъв е и къде е, унесен в щастието да си жив и в щастието до тебе да диша синът ти. И не искаше да се събуди, не искаше да дойде този ден, който трябваше да дойде. Не искаше да вземе решение, да променя съдбата на други хора, не искаше дори да вдигне ръката си.

Но дълбоко в ума му, дълбоко в небето на унеса му полека слизаше и залязваше луната и звездите избледняваха.

А изтокът сивееше, защото идваше новият ден.

10.

И когато новият ден започна, Кубрат поиска да удължи това сладко усещане на лекота и унес. Затова отиде да се окъпе в каменната къпалия, която Ван Фу беше изградил в Жълтия дворец.

Иначе всяка сутрин и ако можеше — всяка вечер, Кубрат се къпеше в коженото корито, което, сгънато в малък вързоп, вървеше подир Кубрат и на лов, и в поход. И наричаха коженото корито още и „ладията“, защото то не само можеше да носи вода, ами ако трябва, се носеше по водата.

И тогава при голия Кубрат влизаше Ак Йола, и докато Кубрат се къпеше, Ак Йола му разказваше какво е научил от своите съгледвачи. Защото Ак Йола беше баща на ушите и очите, та по волята на Ак Йола хиляди монаси, просяци и търговци притискаха до гърдите си медната пластинка с тамгата на Кубрат. Да, както жребците и кобилите на Кубрат носеха върху кожата си, изгорен с нажежено желязо, знака на Кубрат — а той беше подкова, пресечена със стрела, така и съгледвачите носеха същия знак, издълбан върху мед. И този знак им отваряше ръката, окото и ухото на Ак Йола. Рядко с Ак Йола при Кубрат идваха и четиримата съветници, ако имаше да се чуе нещо важно, което се е случило някъде по света. Още по-рядко в шатрата за къпане въвеждаха уловени чужди съгледвачи или престъпници, но щом видеха голото мършаво тяло на хана да се гъне под синьо-зелената вода, все едно, че бяха видели скелета на смъртта, защото те отнасяха със себе си този спомен в гроба.

А Кубрат беседваше с Ак Йола, когато се къпеше, не защото искаше да не губи време, ами защото водата беше свещената кръв на небето и земята, та тази вода и пречистваше, и свидетелстваше, че сърцето и ръцете на Кубрат са чисти, макар да праща на мъки и дори да убива.

Защото — като помислиш, какво съединява небето, което е горе, със земята, която е долу? Само светлината и водата. Но светлината не се връща, а водата се качва и слиза нагоре и надолу. И тъй като само небето и земята още от древни времена са придобили единство — та затова небето е чисто, а земята е спокойна, то истинската вода, небесната и земна кръв, винаги е чиста и спокойна. И тя няма цвят, нито мирис, и не е като нашата кръв, която гние и се вмирисва. И във водата човек олеква и сякаш лети, та се оприличава на боговете. Но небето и земята, които са постигнали единство, не притежават човечност. Те се отнасят към всички неща — и към човека — като към жертвено куче. Затова ханът, който съди с вода вместо кръв, също няма човечност, а само мъдрост.

И Кубрат, свит в кожената ладия, поливаше главата си с котела, в който Ак Йола хвърляше чисти нагорещени камъни, и през водните струи произнасяше присъди или раздаваше награди. И Ак Йола, по-мършав и от Кубрат, също не приличаше на обикновен човек, а на пратеник на небето, постигнал единството, но лишен от човечност.

В този ден, като видя Ак Йола, застанал пред вратата на къпалнята в Жълтия дворец, Кубрат с поклащане на глава му даде да разбере, че тази сутрин не желае да го изслуша. И Ак Йола се отдръпна от пътя му, и Кубрат затвори вратата след себе си. А водата в къпалнята беше топла и светлосиня, защото светлосини плочки обличаха мраморните стени. И над водата димеше лека пара.

Ала напразно Кубрат се мъчеше да се отпусне в топлата вода и да се потопи в оня странен унес между бденето и съня. И Кубрат си мислеше за Ак Йола и за хилядите утрини, в които беше си играл на бог, и обливан от вода, раздаваше смърт или живот. Защото може би небето и земята бяха постигнали единство, но той — Кубрат, имаше син, когато обичаше. А както се знае, да постигнеш единство, означаваше да не обичаш никого.

И Кубрат излезе от водата, та бързо се облече. И като се нарече размекнат старец, изпъна чертите на лицето си като тетива на лък и се приготви да посрещне деня, който идеше.

11.

На сутринта отново заваля.

И докато Кубрат се къпеше в двореца, жрецът намери Аспарух в шатрата и му каза:

— Ела с мене.

Жрецът и Аспарух излязоха на двора, където десетина голи до кръста войници чистеха ризници под проливния дъжд. И понеже всичките бяха млади, радваха се на дъжда и на струите, които течаха по силните им млади тела. И само често бършеха очите си, за да виждат по-добре. А ги гледаше стар кисел десетник, който покриваше главата си с щит.

И младите войници слагаха ризниците в делви, пълни с чист речен пясък, и бъркаха с дебели палки в делвата, като месеха ризниците с пясъка, сякаш биеха гъст кумис. А когато изсипеха делвата, ето — пясъкът лягаше на черна купчинка и полуголият войник вдигаше на палката бляскавата ризница, та я подаваше на стария десетник. И десетникът с една ръка държеше щита на главата си, а с другата протегната ръка държеше ризницата по-далеч от очите си, защото виждаше добре само надалеч. Чиста и светла, ризницата висеше в ръката му като току-що убита сребърна птица. И от ризницата се стичаха сребърни капки, като че тя се топеше.

Жрецът излезе на дъжда и каза на Аспарух:

— Ела.

И му показа сивата гранитна плоча, висока човешки ръст, която беше облегната на зида и сребърна вода се стичаше и пълнеше издълбаните руни. Това не беше надгробна плоча, а само списък на оръжието, което се пазеше в подземието на Жълтото градище. И жрецът каза на Аспарух:

— Чети.

И Аспарух прочете и каза:

— Зитко ичиргу боилът има меки ризници 455, шлемове 540, люспести ризници 427, шлемове 854. Юк боилът има верижни ризници 26, люспести ризници 26 и шлемове 102. Бири багаинът има верижни ризници 22 и шлемове 54.

И като го прочете, погледна жреца. А той му каза:

— Искам да преброиш всички ризници и шлемове.

Аспарух каза:

— Това е работа на кавхана.

Жрецът каза:

— Искам кавханът да види, че броиш ризници. Ела.

И отведе Аспарух в приземната зала, оградена от огромните каменни стълбове, които носеха целия дворец. Тази зала само от едната страна имаше стена, а от три страни като прозорци зееха отворите между всеки два каменни стълба. И като валеше дъжд, сякаш пред всеки отвор се спускаше сива завеса, та залата беше затворена. А беше студено, влажно и неприветливо и духаше отвсякъде, и подът не беше покрит с плочи, ами направо се стъпваше върху гола земя. И върху тази земя нямаше дори стрък трева, защото под двореца лежеше вечна сянка.

Полутъмната приземна зала зееше пуста. И халките върху стълбовете зееха празни, та както навън се лееше вода, сякаш бяха халки на пристан, и на тях щяха да завържат лодки. Жрецът видя, че Аспарух зъзне, та му рече:

— Облегни се на зида.

И наистина, когато Аспарух опря гръб на единствения зид на залата, усети, че зидът е топъл, защото оттатък горяха пещите, които пращаха топъл въздух и топла вода в двореца. И жрецът и Аспарух постояха мълчаливо, облегнали гърбове в зида. Тогава жрецът каза:

— Сине, време е да се събудиш.

Аспарух нищо не отговори, защото не го разбра. И жрецът продължи:

— Следя те с поглед и мисъл ден и нощ. А когато не те виждам, викам пред себе си образа на момчето Аспарух, какъвто си бил в годините, преди да те срещна. И виждам едно листо от дърво, понесено от река. И виждам как листото бързо се носи по бързеите и как бавно се върти във вировете, и как следи всяка извивка на реката. Ти си бил потопен в реката на степния живот, ти си спазвал мир с всичко живо в степта, следвал си нейните закони, слушал си законите на рода си и законите на времето. Ти сякаш си живял като насън, защото човек не води съня си, а сънят го води.

Аспарух каза:

— Татко, ти си ми казвал, че мъдрият човек плува така, та да не вдига вълни около себе си. Ти си ми казвал, че най-добър е незабележимият човек, който намира своето място в реката на степта, та тече заедно с нея — като облаците и конете.

А жрецът казваше на Аспарух „сине“ и Аспарух казваше на жреца „татко“ само когато край тях нямаше други хора. И никога не говореха така пред Кубрат. Жрецът каза:

— Така е. Това е мъдър живот и затова е като живот насън. Аз те гледам от деня, когато стана син на Кубрат. И сега ти живееш в мир с всички. Никой не те мрази, защото обикновените конници се радват, че ти си бил един от тях, а знатните люде, и най-вече твоите братя, виждат, че ти не пречиш на властта им. Ти търсиш в шатрата място, където е най-дълбоката сянка и оставаш незабележим, докато другите само се изтъкват. Ти посрещаш всички с еднаква усмивка и никога никого не прогонваш. И ти изпращаш всички, които си тръгват, без да ги спираш. С простите люде говориш просто, а с умните също просто, без да издаваш своите знания. И предпочиташ да мълчиш, отколкото да говориш. Само аз знам какво си научил, но и от мене ти криеш мислите си. Това е добре, това е умно. Ала е време да станеш добър човек.

Аспарух каза:

— Татко, ти ме учеше, че човек трябва да е винаги внимателен, сякаш върви по тънък лед. И ти казваше, че който умее да ходи, не оставя следи. Ти казваше, че умният отстъпва и се нагажда и че само това, което се извива, умее да се запази цяло. Не казваше ли ти, че който знае — не говори, а който говори — не знае? Не са ли твои думите, че мъдрецът е справедлив, а не отсича, че е светъл, но не блести? Ти казваше, че три са съкровищата, които човек трябва да придобие — да е човеколюбив, да е пестелив и да не върви пред другите. Ти ме караше да помня тези думи и да живея според тях. А сега ми казваш да стана добър. Нима съм лош?

Жрецът каза:

— Попитали мъдреца как може да се познае кой е добър човек. Мъдрецът отговорил: „Питайте съседите.“ Тези, които питали, казали: „Ако съседът отляво и съседът отдясно кажат, че той е лош човек?“ Мъдрецът отговорил: „Това е лош човек.“ Тези, които питали, казали: „Ако съседът отляво и съседът отдясно кажат, че е добър човек?“ Мъдрецът отговорил: „Това е лош човек.“ А питащите учудено рекли: „Тогава — кой е добър човек?“ Мъдрецът отговорил: „Този, за когото съседът отляво каже, че е лош, а съседът отдясно каже, че е добър.“ Сега за тебе всички казват, че си добър. Време е някои да кажат, че си лош. Ти живееш толкова мъдро, че животът ти прилича на сън. Затова казах, че е време да се събудиш. Далеч на изток дават на хората, които искат да станат жреци, да носят няколко години бели дрехи. Защото върху бялото личи и най-малкото петно. А после, когато хората станат жреци, дават им жълта дреха — защото върху нея също личат петната, но все пак тя скрива някои следи.

Аспарух се замисли и каза:

— Не могат ли да носят само бели дрехи?

Жрецът каза:

— Не, защото който действа, той носи следи от работата си върху своите дрехи.

Аспарух каза:

— Но жреците са хора на мисълта, а не на делото.

Жрецът му отговори:

— А тези, които действат, кой ги води? Нима не сме ние — жреците? Ти още не си жрец, но трябва да почнеш да водиш. Затова трябва да се събудиш. Насън човек прави това, което сънят му каже, но буден трябва да ръководи себе си и другите.

Аспарух се замисли. Усети студ, макар гърбът му да се притискаше в топлия зид. През отворите между колоните се виждаха да текат завеси от сива вода, сякаш над света се беше върнал потопът, описан в старите предания. И Аспарух каза:

— Татко, ти никога не си ми говорил такива думи. Не мога да се гмурна до дъното на мислите ти.

А каза Аспарух „гмурна“, защото навън течеше вода. И жрецът каза:

— Ти си любимият син на Кубрат. Досега ти само радваше баща си. Сега баща ти ще иска да се опре на теб. Говоря ти променени слова, защото светът се промени. Ти трябва да помогнеш на баща си.

Аспарух каза:

— Как?

Жрецът каза:

— Днес се събира великият съвет на хана. Ти трябва да дойдеш на съвета.

Аспарух каза:

— Татко, ти знаеш, че никога баща ми не ме вика на тези съвети.

Жрецът каза:

— Ще дойдеш не като син на хана, а като мой помощник.

Аспарух въздъхна не защото бягаше от труд или пред трудности, а защото досега жрецът го беше учил на съзерцание и ненамеса, на сдържане желанието да поправя, да помага и съветва. „Гледай и не се бъркай“ — казваше жрецът. И Аспарух каза на жреца:

— И трябва ли да говоря на съвета? И какво да кажа, ако ме питат?

Жрецът се усмихна и като протегна единствената си ръка, докосна рамото на Аспарух и му рече:

— Само слушай. И когато някой говори, опитай се да проникнеш зад думите му, в неговите мисли и намерения. Опитай се да проследиш нишките, които го свързват с хората около него — и с хора, които очите ти не виждат, но ти усещаш, че стоят зад гърба му. Виж добродетелите му, с които се облича като с броня, за да запази сърцето си, корема си и слабините си. И сложи с червена багра белег върху местата, където пороците му изтъняват тази броня, та вражето острие — или твоят меч — може да го прониже. Мисли каква цена този човек определя за себе си и ти определи каква цена можеш да му дадеш. Опитай се да намериш връзката между хората и нещата и тяхното наследство във времето.

Сега Аспарух се усмихна, когато рече:

— Татко, това е работа за богове.

Жрецът поклати глава и каза:

— Не, това е работа за жреци. И ако говоря аз, слушай ме и преценявай моите думи, както думите на другите.

И те излязоха за мигове под дъжда, за да се изкачат по стълбата в двореца. А дъждът изми лицето на Аспарух и водата потече в гърба му. И той отново започна да трепери.

12.

Мнозина бяха силните мъже, които на пиршествената трапеза седяха пред лицето на самия хан Кубрат и получаваха залъци от самото блюдо на хана. Наричаха ги хранени люде на хана, макар повечето да имаха неизброими стада и кервани със стока, та те със своята ръка хранеха десетки и стотици гърла. Право беше обаче да ги нарекат хранени люде, защото ако ханът затвореше ръка за милостта си, а я вдигнеше за удар, нито стадата, нито керваните щяха да ги спасят.

Но само трима души можеха да разтворят завесата на ханската шатра, без ханът да ги повика. А бяха те жрецът на Големия конник, китаецът Ван Фу — съветник за земите откъм изгрева на слънцето, и персиецът Шаргакаг — съветник за земите откъм полудневната страна. И жрецът се страхуваше от Тангра, а не се страхуваше от Кубрат, китаецът се страхуваше от Кубрат, но не го беше грижа за Тангра, а персиецът не се страхуваше ни от Тангра, ни от Кубрат.

И домът на жреца трябваше да бъде в храма на Конника и тъй като никой не знаеше къде е храмът на Конника, то никой не знаеше къде е домът на жреца. И домът на Шаргакаг беше във Фанагория, но в него можеше да се живее като хората само когато есенният вятър издуха облаците комари и зимата скове водите на Меотида.

Домът на Ван Фу се намираше там, където бяха пергаментите, книгите и плочките с писмена на Ван Фу, а сега те лежаха в крепостта Саркел, което ще рече Жълтото градище или Жълтия дом. Казваше се така тази крепост не защото там седеше китаецът, ами защото беше построена от бяло-жълт варовик. И лежеше тази крепост върху брега на големия завой на река Дон, там, където реката е най-близко до Волга, та лодките се прехвърляха от едната река в другата — или самите лодки се влачеха от река до река, или се пренасяха товарите. Ала откак тюркутите отседнаха край Итил, керваните на тези северни народи, които се спускаха по Волга, за да се прехвърлят по Дон до Черно море — ще рече хората от народите Мордва, Меря, Черемиси и Чуд, както и славяните от племето вятичи — тези кервани сега търсеха други пътища през земите на северяните, та стигаха до Днепър, а оттам до морето. Така крепостта Саркел не пазеше вече брода през Дон, а се беше превърнала в средище на третия тумен от оногурите. И вместо товари кожи, зърно и мед, пазеше ризници, шлемове и мечове.

Тук трябва да кажа, че тази крепост вече я няма. Тюркутите и хазарите я сринаха, а с помощта на ромеите построиха нова крепост на другия бряг на Дон и я нарекоха пак Саркел. И днес пак има крепост Саркел, но тя не е същата крепост.

13.

И се събраха същия ден в голямата горница на Жълтия дворец по-първите хранени Кубратови люде — и хората от дясната ръка, и хората от лявата ръка, но без певците и свирачите. Ако и да се събраха три дузини хора, горницата беше много обширна — двадесет крачки дълга и петнадесет широка, та побра всички и пак като че ли остана празна. И хората мълчаха и чакаха Кубрат. Там беше и Аспарух, макар Кубрат да не беше го викал, и седеше Аспарух не както обикновено в началото на лявата редица, а по-навътре до жреца на Конника. И жрецът нарочно седна след четиримата съветници, та Аспарух се падна току в средата на лявата редица.

Хората от лявата страна седяха изправени, вдървени и замислени, защото щяха да говорят пред хана. А хората от дясната страна скритом се прозяваха, защото денят беше сънлив. Навън плющеше дъжд, двата реда прозорци бяха отворени и завесите им дръпнати, та през залата духаше мокър вятър. И се люлееха дори тежките губери, които висяха на двете стени без прозорци — окачени, за да скрият каменната неподвижност на зидовете.

И Кубрат влезе, следван от Ак Йола, и всички станаха на крака. И поискаха да извикат поздрав на хана, но Кубрат ги спря с ръка. Кубрат веднага срещна погледа на Аспарух и трепна, но като погледна жреца, разбра, че срещу него стои не синът му, а бъдещият жрец. И Кубрат наведе глава.

Ак Йола седна в самия край на дясната редица, защото беше само хилядник, а Кубрат тръгна през горницата. И първите десет крачки гледаше над главите на хората на лявата ръка; и следващите десет крачки обърна поглед надясно, над главите на хората от дясната ръка.

А отляво, на стената между прозорците и над тях, бяха изписани картини на лов и борба на знайни и незнайни зверове. Избрани бяха животни със стремителни нозе, мощни лапи и остри очи. Имаше елени, барсове и орли, но имаше и чудновати зверове със зъби, клюнове и крила, и други, в които се месеха човек и звяр. И всички бяха могъщи и неукротими, защото за живописеца да бъдеш красив, значеше да си силен. И по цялата стена силните разкъсваха слабите, а човекът, възседнал коня си, убиваше с копие или лък и най-силните зверове.

А отдясно навремето сам Ван Фу беше изписал земята на хората, такава каквато беше преди четиридесет години, когато Ван Фу беше още млад. И до тази стенопис Ван Фу беше окачил новата картина на света, написана върху съединени пергаменти. И написаното върху стената невъзвратимо минало беше студено и неподвижно, а вятърът люлееше и гънеше пергаментите, та променяше облика на днешната земя. И така трябваше да бъде.

И чудно, и страшно беше как за един човешки живот земята на хората бе успяла така да се промени. Все по същите корита течаха водите на реките, все същи бяха заливите и планините, но като се гледаха двете картини, виждаше се как народите се бяха размесили като косите на невярна жена, чийто мъж я бие след изневярата.

И както гледаше двете картини на света, Кубрат изведнъж си помисли, че когато Ван Фу е рисувал първата, тогава той — Кубрат, е бил не повече от четиридесетгодишен, а днес, когато е писана втората, вече кара осемдесетото си лято. И докато светът се беше променял, той — Кубрат, не бе искал да си признае, че се е променил. И все така скачаше на седлото, и все така опъваше лъка си. Възможно ли беше да е същият човек? Не, не беше възможно. И в него, в Кубрат, багрите също се бяха размесили. И жълтата багра на есента се разливаше по душата му.

А синът му Аспарух не седеше до него, ами в средата на редицата до жреца на Конника…

Тогава хан Кубрат свали поглед от пергаментите и се изкачи на площадката, която се издигаше в дъното на залата. Там седна той в дървения престол, който имаше отстрани две високи колела, та можеше да се търкаля напред и назад. И Кубрат опря облегалото на стола в зида, в пъстрите губери, които висяха до пода. След това придърпа кръглата маса до себе си и вдигна поглед към залата.

Отляво и отдясно седяха облегнати на стените неговите хора — и всеки можеше, ако поиска, да докосне човека до себе си, дори можеше да докосне двама души едновременно. А той, Кубрат, седеше самичък, вдигнат една стъпка над другите. И всички чакаха той да проговори. Лъжа беше, че някой от тези хора се надява да го убеди или да го накара да промени казаната дума. Дори жрецът на Конника знаеше, че Кубрат ще слуша, а после ще се изправи и ще каже своята дума. И някои от тументарканите дори не се страхуваха скритом да дремнат, защото — все едно — щеше да стане, каквото каже ханът. И те очакваха думата му, и щяха да станат и да тръгнат натам, накъдето посочеше ръката му.

И синът му Аспарух седеше като чужденец в средата на редицата и също чакаше неговата дума или неговия знак…

А Кубрат не искаше да говори, не искаше да решава и да сочи с ръка. И той разбра и повярва, че каквото и да говорят днес, каквото и да решат, все едно — реките щяха да текат в коритата си, а народите щяха да вървят по своите пътища, по волята на боговете или по прищевките на случая. Щеше да стане това, което трябваше, или това, което се случеше. Нима човешка воля беше решила да премести междите между народите и племената, та светът след четиридесет години не можеше да се познае? Защо стоеше той, Кубрат, самотен до празната маса, вдигнат цяла стъпка над другите мъже?

И на Кубрат се прииска да оброни глава върху дланите си и да остави хората да говорят каквото си щат.

Тогава хан Кубрат извади ножа си, стисна го в десницата и положи лявата си длан с разтворени пръсти върху масата. И с бързи удари той забиваше острието дълбоко в дървото между пръстите, удар след удар, толкова дълбоко, че измъкваше ножа с усилие. И като изреди пръстите на лявата ръка, Кубрат хвана ножа с лявата ръка и също така бързо започна да забива острието между пръстите на дясната ръка. А после вдигна дланта пред очите си, та разгледа пръстите си. И върху тях нямаше драскотина. И като разбра, че ръката му е твърда, а погледът остър, Кубрат дълбоко въздъхна и каза:

— Мои багаини и боили, знаете за какво съм ви събрал. Ван Фу, говори!

Защото слънцето изгрява от изток и пръв говори съветникът със сивата дреха.

Но Кубрат не гледаше Ван Фу, а сина си Аспарух.

И Аспарух гледаше баща си. Искаше му се да стане и да отиде при него, защото никога не беше стоял така настрани и никога други хора не бяха стояли между него и баща му, та да ги разделят. И Аспарух се усети чужд на тези хора и се изненада, че ги усеща като чужденци, защото всичките ги познаваше, а сега те бяха променени, та изглеждаха съвсем различни. Изненада се, защото разбра, че всъщност не ги познава, че е виждал само една страна от лицето им и дори само върха на носа им. И едновременно разбра, че е невъзможно да ги опознае, затова се отдръпна от тях. Призна си, че трудността на познанието води до отказ и до отдръпване.

И така — Аспарух беше отчужден и самотен и не знаеше, че и баща му Кубрат е самотен.

14.

Тогава първи се изправи Ван Фу, облечен в сива копринена дреха, съветникът за страните откъм изгряващото слънце.

А беше Ван Фу тънък и прозрачен като нарисуван върху светлосива коприна с тъмносив туш, и то с върха на тънка четка. И кожата на лицето му беше нежна като коприна, подготвена за писане, та лицето му имаше добра памет, защото и най-слабият удар оставяше белег върху него. И тъй като Ван Фу имаше да помни много неща, по лицето му имаше много белези, но и те бяха чисти и бледи, като нарисувани. А цялото му лице беше оплетено в тънки и едва видими бръчки, като че ли върху него падаше сянка от паяжина. Така се беше напукал лакът върху картината, която изобразяваше Ефросиния, дъщерята на Ираклий, картина, изпратена на Мохо шад, за да види бъдещата си жена. И Ван Фу често гледаше картината, която пазеше в един от своите сандъци, и сам се учудваше колко много мрежата от пукнатините върху лака прилича на паяжината от бръчки върху лицето му. И се чудеше какво ли би прочела майка Акага в тези пукнатини върху лака, тъй като тя умееше да чете по бръчките на лицето.

А дойде Ван Фу край хан Кубрат ето как.

Когато господарят на Шанси — той се наричаше Ли Юан и по-сетне стана първият император от династията Тан — тръгна срещу столицата Чанъан, тогава Ван Фу беше млад човек от богато семейство на търговци, който мислеше, че денем слънцето се запалва, за да му свети, а нощем луната стои само заради него на небето. Този, младият Ван Фу, повярва на големите приказки на Танците, които с укази обявиха, че освобождават селяните, продадени в робство за дълг, а с други укази сложиха срок на работата, която селяните бяха длъжни да свършат за господарите си. И Танците обявиха, че прощават на въстаналите селяни, дадоха ориз на гладните и в началото строяха диги и канали, а не дворци. И Танците отмениха данъците, които търговците плащаха на всяка река и всеки мост, та китайските кервани тръгнаха в четирите посоки на света. И Ван Фу от сърце и със съвест работеше за Ли Юан. Но когато императорът обвини будистките монаси, че строят манастирите си на людни места, за да грабят по-добре лековерните селяни, и когато императорът ги нарече алчни грабители, та започна да затваря будистките храмове, тогава Ван Фу се отдръпна от императора, защото сам следваше учението на Буда. И това го възвиси, тъй като будистките духовници победиха Ли Юан и го накараха да се откаже от престола. А Ли Шимин, вторият император от Танците, познат повече с храмовото си име Тайцзун, покровителстваше будизма и даде лилава лента на Ван Фу. Така Ван Фу пиеше от нефритова чаша вино от Лянчджоу и вино от реката Съзяохе, а ядеше варено камилско копито и върху трапезата му вдигаше ухание печена риба от „небесното езеро“ Лин и жълтееха дунтински портокали. Но Ван Фу пиеше най-скъпите вина и ядеше най-изисканите ястия не защото беше лакомник, а защото искаше всичко, което го заобикаля, да бъде най-хубавото и най-доброто в поднебесната империя. И лехите в градината му бяха подредени като гънките на копринената му дреха.

Но когато дойде императрицата У Цзетян, тя накара Ван Фу да слезе в ямата с копринените буби, или, казано с прости думи, накара да го скопят. А стана това, защото тя научи, че Ван Фу беше ходил при певеца Ван Цзи, който след падането на императорския двор Суй се оттегли в планината и отказа да пее за Танците.

И най-напред Ван Фу искаше да умре, а после разбра, че тези, които бяха отнели мъжествеността му, сякаш бяха отделили бялото перде, което пада върху очите на някои клетници, та им пречи да гледат. И Ван Фу прогледна — и навън към света, и навътре в душата си.

А навън той видя, че Танците приказват за селяните и в същото време дават още земи на господарите, които и така вече владееха неизмерими земи. Видя, че Танците приказват за милосърдие, а избиха хората на Доу Цзянде и усмиряваха с убийци всеки, който не мислеше и не говореше като тях. Видя също, че Танците пращаха вън от границите на поднебесната империя кервани от търговци, за да пратят след тях върволици от конни и пеши войски.

И Ван Фу видя вътре в душата си, че всъщност жените не са му трябвали, а той е губел времето си с тях, защото така налагат обичаите и суетата. Видя също, че търсенето на хубави вина и хубави ястия е губене на време. И разбра, че единственото, което наистина го вълнува, това са ръкописите с човешката болка и мъдрост.

Тъй Ван Фу започна своето второ съществуване. И като се познаваше с Кубрат от времето, когато оня се бореше наред с Моходу Хеу против тюркутите, Ван Фу прие да дойде в степите на север от Черно море. И оттогава всеки ден благодареше на съдбата за деня, в който срещна хан Кубрат. Защото, макар някому да се стори чудно, но в душата на Кубрат живееше един Ван Фу, и този Ван Фу плачеше у Кубрат, че няма достатъчно време да седне край ръкописите, за да се опие от уханието на отдавна увехнали цветя и да се срещне със сенките на отдавна забравени мъдри люде. И този Ван Фу, скрит у Кубрат, все се надяваше, че някога ще намери време за ръкописите, и докато Кубрат чакаше това време, истинският Ван Фу събираше ръкописи. Събираше ги за себе си, но плащаше Кубрат. И плащаше щедро.

И така — Ван Фу се изправи със скръстени на гърдите ръце и като се поклони дълбоко, изрече:

— Велики хане — нека всички твои болести преминат върху мене, днес дойде вестта, че войските на поднебесната империя са влезли в Пхенян.

И Агелай, син на Бузан — зитко боил на Жълтата крепост, който твърде не обичаше съветниците на Кубрат, пък и всички хора от лявата ръка, ядовито запита:

— А коя е тази крепост Пхенян?

Ван Фу отвърна учтиво:

— Пхенян е главен град и сърце на държавата Когуре, ей там, на самия бряг на източното последно море.

И Агелай, син на Бузан, каза:

— Какво ме е грижа за нещо, което става на другия край на земята.

Ван Фу учтиво отвърна:

— Само глупците мислят, че облаците, от които пада гръм върху шатрите им или се лее влага върху тревата на пасищата им, че тези облаци се събират над главите им. Защото облаците се събират много надалеч, над знайни и незнайни планини и морета, та вятърът ги докарва до нас. И великият хан ни е събрал да му кажем какви облаци се събират във всички световни посоки и откъде духа вятърът. А падането на Пхенян означава, че войските, които са сломили съпротивата на Когуре на изток, могат да дойдат към нас, на запад.

И зитко боилът Агелай, син на Бузан, замълча.

А Ван Фу вдигна ръка и посочи пергаментите на стената, които се гънеха и люлееха от вятъра, та сякаш цялата нарисувана земя трепереше. И каза:

— Опитах се с несръчната си ръка да напиша картината на света, ако това е възможно за смъртен човек. И ви моля да я погледнете.

И хората от дясната ръка трябваше да извият вратове и да гледат нагоре, защото пергаментът висеше над главите им. А хората от лявата ръка виждаха добре накъде сочи ръката на Ван Фу. И Ван Фу каза:

— Погледнете какъв е бил Китай преди четиридесет години и какъв е станал в наши дни.

И всички видяха — хората от лявата ръка по-добре, а хората от дясната ръка по-зле, че жълтата краска, с която Ван Фу беше нарисувал Китай, протичаше по пергамента, сякаш живописецът беше разлял гърнето с краските си. Като кожа на жълт тигър се беше проснал Китай върху картината на земята. И една лапа стигаше на изток до последния океан, друга висеше на юг през Тибет над Индия, трета лежеше върху степите на север, четвъртата смазваше Согдиана, а муцуната на тигъра докосваше с мустаците си водите на Каспия. И Ван Фу каза:

— Като тигър, който е изял крава, лежи сега Китай върху всички земи на изгрев-слънце. И за пръв път Китай успява да сложи свои стражеви кули по великия път на керваните до самата Каспия. Погледнете!

И Ван Фу беше усукал сребристи копринени нишки, та с копринена връв беше отбелязал великия път на керваните, който някои наричаха Великия път на коприната. И този път като копринена река протичаше от Китай към запад — през Согдиана и Каспия, през земите на болгарите савири и през Кавказ, та стигаше в болгарската Фанагория. И от север до Фанагория стигаха други сребърни нишки, които събираха — както ручеите събират вода за реката — неизчислимото богатство на славянските гори. А от Фанагория сребърната река течеше през Черно море до Константинопол. И оттук други сребърни нишки течаха на запад.

И Ван Фу каза:

— Велики хане, за пръв път тюркутите се откъснаха от сребърната река на керванския път, та тюркутите съхнат като дърво далече от вода. Защото тюркутските каганати винаги са пиели вино от лози, които не са посадили, и са намятали плащове, които не са тъкали. И ето — от голямото дърво на тюркутската мощ, което беше оплело с корените си влагата на керванския път, сега е останала една откъсната вейка, натопена като във ваза в устието на реката Волга.

А портокаловата краска, с която Ван Фу преди четиридесет години беше изписал тюркутските каганати, тогава заливаше като позлатен есенен лес земите от Джунгария до река Дон, но сега върху пергамента от леса беше останало едно-единствено есенно дърво, над водите на Каспия.

Ван Фу продължи да говори и каза:

— Волята на божествата, които единствени могат да променят очертанията на моретата и да пресушат коритата на реките, тази воля събра сребърните води на много царства и ги изпрати да напояват мощта на твоята държава, велики хане Кубрате. Някога голям кервански път водеше от Индия и Етиопия през Йемен и Арабия, за да стигне до втория Рим. И благоуханията на благословената йеменска градина посрещаха далеч в Индийското море кунлунските кораби. А после арабските камили пренасяха през пустинята богатствата на Индия, Китай, Цейлон и Етиопия. Тогава Персия съсипа Йемен и прехвърли сребърния път на керваните в Персийския залив. А когато Персия загина, търговците не повярваха на арабите, макар арабите да уважават търговците, тъй като сам пророкът Мохамед е бил търговец. Но и да повярваха, арабските пътища са несигурни и неверни, защото новите арабски земи кипят като младо вино, а има и горчива утайка от трупове и развалини. Така коритото на тази търговска река пресъхна и се оголиха основите на човешкото бедствие. И търговците тръгнаха по коловозите на дългия, но и на сигурния път, който преминава през твоите земи. Така божествата унижиха тюркутите и възвеличиха тебе. И тюркутите клечат като гладни псета пред богатата трапеза на твоята велика държава.

И тогава се обади канартикинът Баян, Кубратовият син и наследник, та каза на Ван Фу:

— На лов се ходи с гладни кучета.

Ван Фу отговори:

— Да, тюркутите са гладните кучета, които Китай иска да отпрати на лов към залеза на слънцето. Защото Китай е тигър, изял крава, а ситият тигър дълго лежи, и китайците добре знаят, че което се уголемява, после се намалява. Китай трупа войски на запад, но не срещу тюркутите, а срещу арабите, защото знае, че един ден — утре или след десет години — трябва да се бие с арабите за сребърната река на керванския път и за златната кожа на Согдиана.

И канартикинът Баян, пред чиито очи стояха явно само тюркутите, запита Ван Фу:

— Ще рече, ти казваш, че наши врагове са единствено тюркутите?

А Ван Фу отговори:

— Аз казах, че на изток се трупат облаци и че зад тях китайският дракон надува гърло, за да вдигне източен вятър и да прати тези облаци на запад върху нашите земи. А кой е враг — дали облакът, дали вятърът, нека реши великият хан.

И Ван Фу се вгледа в лицето на хан Кубрат, но не прочете по лицето на хана неговите мисли. А после погледна престолонаследника Баян и видя, че е недоволен, и разбираше какво Баян иска да чуе.

Тогава се обади хунският тументаркан Елак, син на Зилигд, и каза:

— Ван Фу, не разбирам защо ромеите ни карат да тръгнем срещу славяните, а едновременно карат тюркутите да ни се зъбят. Нали като се изплашим от изгрева, ние няма да тръгнем към залеза?

И Ван Фу каза:

— Тюркутите искат да тръгнат с нас към запад.

А хунът Елак попита:

— Не искат ли само да преминат през нашите земи и да отидат към залеза?

Ван Фу му отговори:

— Ако ти беше тюркут, би ли минал през болгарски земи и би ли се върнал с плячката си обратно? Няма ли да те е страх, че на връщане ще останеш и без плячка, и без глава?

И Ван Фу вдигна от масата вързоп копринени кърпи, пергаменти, дървени палки и парчета книга. И заговори отново — може би, за да угоди на Баян, може би защото беше китаец, а може би защото това беше съкровената му правда. И каза:

— Китай няма да прати свои войски срещу нас. Гръбнакът на Китай едва издържа бремето, което династията Тан трупа на гърба му. Императрицата У Цзетян вдигна дворец, в който всеки чертог в един и същи ден има различно годишно време. И в чертога на Песните грее топликът на пролетта, защото песните са като слънчеви лъчи, а в чертога на Танците вее прохлада като наесен, защото се размахват свилените ръкави на танцьорите. Но в хижите на китайските селяни слънчевите лъчи минават през пробитите покриви и вятърът вее през порутените стени. Войската яде селските волове, а оставя само роговете им на селяните. Селата са пълни със сакати, които сами са смазали с камъни нозете си или са прерязали със сърп жилите на ръцете си, защото предпочитат да живеят сакати в своите села, отколкото да стареят като войници далеч от домовете си, сред степите на Джейхун. Когато падне нощ над Китай, над полята и планините звучат ударите на котлите, които бият нощните стражи. Но тези котли са празни. И в тъмните нощи песента на вражеската флейта тревожи съня на пограничните воини с неутолима тъга по родната хижа…

И Агелай, син на Бузан, не се сдържа и каза:

— И това ли — за нощната флейта — го пише в пергаментите на твоите съгледвачи?

А Ван Фу тихо каза:

— Половината от тези свитъци са песни на китайски певци. Истинската песен казва повече от устата на съгледвача. А от двадесет години от Китай идват само песни, пълни с печал.

И като помълча, Ван Фу се поклони на Кубрат и попита:

— Иска ли да ме запита нещо господарят ми, великият хан?

А Кубрат не проговори, само кимна с глава за отказ. И Ван Фу грижливо като жена прибра полите на дрехата си, та седна.

15.

Тогава се изправи Шаргакаг, не е важно чий син беше, съветник за полудневната страна.

Ех, Шаргакаг! Дано ми стигнат думите и силите да разкажа за тебе.

Този Шаргакаг, който се вдигна да говори в горницата на Жълтия дворец пред очите на хан Кубрат, тежеше колкото двамина едри мъже, а беше висок колкото обикновен мъж. Коремът му започваше от гушата и се сливаше с гушата. А беше този корем гладък и корав, макар и прекомерно надут, та дрехата лежеше върху него като наметната върху изгладена скала. И чертите на лицето му бяха едри, но твърди, та бузите не се тресяха. Да, целият той приличаше на бог на изобилието и лакомията, излят от чугун.

А когато Шаргакаг дойде преди тридесет и осем години при хан Кубрат, беше строен като Аспарух. И ето как се случи това. Макар и млад, Шаргакаг беше известен пълководец на персийския шахиншах. И когато Ираклий заедно с тюркутите за първи път обсади Тбилиси, Шаргакаг с хиляда души отбрани персийски войници се затвори в Тбилиси да помага на царя на Иверия — Степанос. Защото в тези дни Грузия се отдели от Византия, та отиде към Персия. Войските от севера — на тюркутите, и от запада — на ромеите, брояха тъкмо двадесет пъти повече от грузинците. И дори обсадните машини бяха на брой повече от мъжете, които стояха на крепостните стени. И тюркутите пълнеха с пясък и камъни огромни мехове, за да преградят водите на река Кура, която поеше града. А Степанос и Шаргакаг изкачиха на стените на Тбилиси огромна тиква — крачка висока и крачка широка, за да изобразят главата на предводителя на тюркутите ягбукагана Мохо шад. И вместо ресници лепяха метли, а мястото на брадата оставиха безобразно голо, и на мястото на носа пробиха ноздри лакът дълги. А под носа нагласиха редки мустаци. И викаха на тюркутите: „Ето вашия цар Джебу каган, поклонете му се!“ И бодяха тиквата с копията си. А вместо император Ираклий качваха на стените козел, пълен със слама, и правеха с него каквото не е за приказка. И наричаха Ираклия мъжеложец и скотоложец. А побеснелите тюркути и ромеи ломяха зъбите си о стените на Тбилиси, ала не успяваха да влязат в града и със срам се оттеглиха.

Но на другата година тюркутите се върнаха и след два месеца обсада една нощ пиха цяла нощ и се вдигнаха на последен бой, пияни като свини. И като се качваха върху труповете на падналите, труповете се натрупаха до зъберите на крепостта. И тюркутите влязоха в Тбилиси, и ръцете им лееха кръв, и краката им тъпчеха трупове, и очите им гледаха на мъртвите, както жетвар гледа на снопи. И чак когато прекъсна всеки глас, вопъл и стон, тюркутите решиха, че мечовете им са сити.

Тогава доведоха двамата управители на града — грузинския цар Степанос и персийския пълководец Шаргакаг. И като ги ослепиха — защото бяха оставили тиквата сляпа, потопиха ги в страшни мъчения. Тъй пишат ромейските летописци.

А пък арменските летописци пишат, че тюркутите одрали кожите на Степанос и Шаргакаг, обработили ги и като ги напълнили със сено, окачили ги на стената — там, където навремето висяла тиквата каган. Но грузинските летописци пишат, че кожата на Мтавар Степанос била изпратена от ягбукагана на императора Ираклий. Но за Шаргакаг не пишат нищо.

А истината е, че когато ягбукаганът хвана Шаргакаг, не поиска да го убие веднага, но му търсеше смърт, невидяна и нечута. И мъкнеше Шаргакаг след себе си, затворен в клетка, и всяка сутрин ходеше пред клетката. Дълго се гледаха персиецът и тюркутът. И мълчаха. А при ягбукагана идваха разни мъже от разни народи и всеки предлагаше смърт и мъки за Шаргакаг, които беше видял или чул, или прочел в стари книги. И ягбукаганът връщаше всички, защото нито една смърт не му се виждаше достойна за Шаргакаг. А омразата му взе да прилича на любов и той търсеше нечувана смърт за Шаргакаг, както баща търси жена за любимия свой син. И Шаргакаг се държеше храбро.

Накрая ягбукаганът склони да предаде Шаргакаг на палачите, за да умре, изяден жив от червеите. А това беше персийска смърт. Човекът се заковава в две дървени корита така, че нищо, което излиза от него, не може да изтече от коритата — само главата му се подава навън. И палачите го хранят с мед и мляко, и мажат с мед лицето му. А мухите, които се съберат, снасят яйцата си и червеите се развъждат в живия човек. И в книгите пише, че жертвите викали по две-три седмици, преди да дойде милостивата смърт. И всяко парче на мъртвеца трябвало да бъде на дупки — като хубаво кавказко сирене.

И така — заковали Шаргакаг в коритата, но той отказал да яде меда и млякото. Тогава проболи едното му око с нажежена игла и той почнал да яде, докато се наял, както никога през живота си, защото предпочитал да умре с отворени очи. Всъщност с едно отворено око — другото око ослепяло. И мухите дошли, а после дошли и червеите. Но дошло и писмото от кагана, ревящия лъв на севера, до хищното лъвче ягбукагана Мохо шад. И каганът Теху шах пишеше: „Настигнаха ме хищници и ти повече няма да видиш лицето ми, защото не стоях на безопасно място, а се устремих в чуждо царство, което не следваше да сторя. Аз се възгордях и паднах от възвишението на гордостта си. А ти не се бави, ами изтреби народа, който е с тебе. И се постарай да се спасиш, преди те да научат за моята смърт. Защото аз загинах и се лиших от децата си.“ А народът, който трябваше да бъде изтребен, то бяха воините от племената Дулу, които подкрепиха Моходу Хеу, Кубратовия вуйчо, та въстанаха против Теху шах. Но дулусците научиха навреме за победата на Моходу Хеу и така Шаргакаг се спаси. А Мохо шад, неговият палач, загина, та дъщерята на император Ираклий, по име Ефросиния, която беше тръгнала да се жени за Мохо шад, трябваше със срам, но и с облекчение да се върне вкъщи.

И тъй — Шаргакаг се спаси. Разказват, че тук-таме на скрити места бил прояден от червеите, както молец прояжда вълнена дреха, но нищо не съм видял и не зная. И Шаргакаг получи кон и вместо да се върне в Персия, отиде да се бие против тюркутите. Там срещна той Кубрат и не се раздели от него. А когато Кубрат стана хан на болгарите, той сложи Шаргакаг до лявата си ръка и го направи съветник за страните, над които слънцето застава по пладне.

И оттогава всяка сутрин Шаргакаг скачаше от постелята си и викваше: „Господи, благодаря ти, че съм жив!“ И не се разбираше кой бог вика. И славеше светлината. И пееше:

„Още с един ден отложих пиршеството на червеите!“ И обличаше нова дреха, като казваше, че всеки ден е празник. Но то беше, защото всяка вечер пируваше и подаряваше дрехата си, пояса си и огърлицата си, та оставаше гол, както майка го е родила. Само не можеше да гледа на масата мляко и мед. Не можеше да подари само стария роб етиопец, който Кубрат беше поставил да го пази. Всъщност Шаргакаг подаряваше етиопеца, но оня неизменно се връщаше при Шаргакаг — като кучето, което можело да се превръща в човек — и това е разказано в приказката. И всички знаеха и привидно вземаха роба, а понякога го купуваха. Но после го връщаха, защото се бояха от гнева на Кубрат. И дори веднъж болгарски кораби стигнаха един търговец сред морето, та взеха етиопеца от кораба му.

Шаргакаг казваше, че всеки ден е празник, и умееше да го направи празник. Тъй като, за да празнуваш вечно, освен добро и широко сърце се иска и дълбока кесия, Шаргакаг вземаше подкупи от търговците. И всички знаеха това и малцина се сърдеха, защото то беше все едно да дадеш принос в храма на богинята Афродита и в храма на Аполон във Фанагория, защото парите отиваха за жриците на любовта, която се продава, и за свирачите и певците. И Шаргакаг обичаше всички жени със своето голямо и добро сърце. И щом сложеше една жена на коленете си, до огромния си търбух, то тая жена беше за него единствена — и първа, и последна. И в една жена се събираха всички жени и във всички жени той виждаше една жена. И той го вярваше и караше жената да го повярва. Затова всички жени го обичаха.

Такъв беше Шаргакаг, персиецът. Обичах го и аз.

И ето — Шаргакаг тежко се изправи от седалката и опря търбуха си на масата. Копринената багреница лежеше върху тялото му, като че ли намяташе барабан, защото като съветник за южните страни, чиято багра е аленото, Шаргакаг имаше право да се облича в пурпур като император. И Шаргакаг отправи двете си очи към пергамента, който се гънеше от вятъра. И едното му око беше черно и светеше, а другото беше матово и бяло като яйце на гълъб. Шаргакаг каза:

— Къде е теменужената градина на великата Персия, която заливаше с теменужени цветя планинските плата, та и Египет, Сирия и Мала Азия? Когато аз опасвах персийски меч, нашите мечове светеха под стените на Константинопол.

И Шаргакаг сложи длан върху лицето си, та със сила прокара пръсти върху очите си, сякаш искаше да изцеди сълза. Не се разбра дали наистина плаче, или иска да покаже, че е тъжен. И Шаргакаг продължи да говори и каза:

— А коя е тази зелена плесен, този зелен бурен, който залива теменужните поля на мъртвата Персия, та и градините на Египет и целите северни брегове на Африка? Кой можеше да помисли навремето, че някакви си арабски племена, които заравяха женските си деца в пясъка, за да няма излишни гърла, кой можеше да помисли, че децата на търговеца Мохамед ще стигнат до Кавказ, до Атласките планини и дори до Хималаите? За всеки случай аз, Шаргакаг, не го помислих. И накъде сега вятърът ще развее семената на тези зелени бурени?

Шаргакаг измъкна меча си — носеше прав меч, а не сабя — и се протегна, та опря острието на меча в пергамента, там, където светеше звездата на Константинопол. И когато пергаментът се люлееше, търкаше се в острието на меча. И Шаргакаг каза:

— Ето, натам са отправени погледите и мечовете на арабите. Защото тук има злато и плячка. И всички наши люде говорят, че арабите строят кораби в Египет и Ливан, за да обсадят Константинопол по море.

А Ван Фу каза:

— Достопочтений Шаргакаг, нека всички твои болести минат върху мене, не се ли готвят арабите за битка с Китай?

Шаргакаг прокара меча си през зеленото петно, което бележеше завоюваните от арабите земи, и после прокара меча си по границата с жълтата багра. И каза:

— Арабите ще се сблъскат с китайците, но колкото и да ми е жал, няма да съм жив да го видя. Защото арабите най-напред ще тръгнат срещу Константинопол.

А жрецът на Конника се обади и попита:

— Няма ли арабите да тръгнат насам, на север, към земите на Кавказ?

И всички помислиха, че храмът на Големия конник, ако го имаше, трябваше да бъде някъде в Кавказ. Шаргакаг каза:

— Ето, вижте това.

И като измъкна из някаква гънка на дрехата си оловна плочка, провесена на връв, подаде я на Ван Фу, който беше до него. А плочката беше голяма — по-добре да река малка — колкото монета, и върху нея имаше нещо надраскано. И плочката тръгна от ръка на ръка и никой нищо не разбираше.

И Шаргакаг каза:

— Тези знаци арабите провесват по вратовете на поробените люде от покорените народи. И не са ли за тях всички покорени народи само роби, оставени да живеят по милостта на Аллах? Не означава ли това, че ги чакат въстания?

И Агелай, син на Бузан, рече:

— И не се ли надяваш ти да застанеш начело на въстаналите перси?

А питаше нарочно, защото Шаргакаг беше известен, че разговаря с питане и ответи — сам себе си питаше и сам си отвръщаше. Шаргакаг каза:

— Арабите вече трябва да мислят не само за нови завоевания, ами и за укрепване на старите. Защото къде е оная арабска войска, която тръгна от Мека, оная летяща конница, ония летящи конници, които само се молеха и се биеха? Няма я. Няма ги ония вождове, които говореха, че са готови да се подчиняват на пеленаче, ако това го поиска халифът. Къде е халифът Омар, който ядеше само фурми с маслини и пиеше чиста вода, и спеше на рогозка? Къде е Омар, който за пиянство съсече сина си в храма? Всички досегашни халифи умряха от меч или отрова. Омар — убит. Отман — убит. Алия — убит. Хасан — убит. Хусеин — убит. И сегашният халиф Муавий също ще умре от меч. Не, слушайте ме, арабите нямат сили да тръгнат и срещу нас — те са вече разединени и разядени от власт и плячка. Слушайте — преди сто години в Мохамедовия род на Корейшитите се родили двама близнаци със сраснали чела. Разрязали ги и оттогава не се прекратява враждата между потомците им. От единия брат иде Мохамед, от другия — Омайад. Сега властта я държи Омайад. И те ще се ядат един други за слава на Аллаха и за наша радост.

И тъй като жрецът на Конника видя, че Шаргакаг започна да говори гладко и увлечено — а беше навикнал Шаргакаг да говори до зори по пировете, жрецът намери сгоден миг и рече:

— Шаргакаг, ами ромеите?

И Шаргакаг прибра меча си, въздъхна и впери недоверчив поглед в малкото синьо островче със златна звезда по средата, и каза:

— Това ли е останало от втория Рим? Толкова жестоко сме се давили перси и ромеи като бесни кучета, та би трябвало да скърцам със зъби, когато чуя името ромеец. А мене ме е жал… Погледнете какво остана от великата ромейска империя.

А жрецът му каза:

— Шаргакаг, в нашия стан чака ромейски пратеник. И недей забравя, че октоподът може да прибере пипалата си, но той има и клюн като гарван. И недей забравя, че ромеите владеят Константинопол и когато някой рече: „Градът“ — всеки разбира Константиновия град.

И Шаргакаг каза:

— Недейте брои ромеите за наши врагове. Октоподът може да пусне отровен облак около себе си. Да, ромеите могат да подкупят тюркути или авари, но ромейски войски няма да тръгнат срещу нас. Велики хане, и вие, хранени хански люде, от юг не духа вятър, който може да докара облаци върху нашите степи. Това казах аз, Шаргакаг, и мога да го повторя.

И Шаргакаг придърпа с две ръце търбуха си, та го изтегли от масата, а после тежко се отпусна на седалката.

16.

А сега спирам да кажа и да се изплача.

Знаех си, че така ще стане. Предчувствах го, но сега, когато се случи, това мое знание не намалява мъката ми. Да, Шаргакаг престана да идва при мене, в моите спомени и сънища. А пък аз го обичам. Дълго го виках, докато се яви и бавно се въплъти пред мене. Гледаше ме с вдигната брада и край устните му просветваше усмивка, но в единственото му око се таеше болка. И той мълчеше. Мълчах и аз. Той пръв проговори, та ми каза:

— И тъй — ти ме забрави.

Казах му:

— Шаргакаг, прости ми, толкова хора чакат в мрака под клепачите ми. Трябва да разкажа и за тях.

И Шаргакаг ми каза:

— Забрави ли нашите срещи и беседи? Забрави ли как се прощавахме и изпращахме? Как аз ти казвах: „Да дойда с тебе ей дотам и после ще се върна.“ А после ти казваше: „Искам и аз да се върна с тебе.“ И никой не искаше да види как се отдалечава гърбът на приятеля му. И като се обръщахме, говорехме си отдалеч. Спомняш ли си как ти се връщаше и казваше: „Нека посрещнем заедно слънцето.“ Нима няма повече да се видим?

Казах му:

— Шаргакаг, ще се срещнем отново.

И той се усмихна, та ми каза:

— Зная, ще ме извикаш отново в часа на смъртта ми. Защото ще бъда до лявата страна на друг човек. Няма да ти се натрапвам. Прощавай.

И се стопи, и си отиде. Останах сам.

Шаргакаг, обичам те, прости ми. Да, ще те извикам за миг, когато си отиваш с Кубрат, ала — прости ми още веднъж — сега мисля за Кубрат, не за тебе. И зная, зная, и сърцето ми спира от болка, че когато изпратя Кубрат, той също ще спре да идва в спомените и в сънищата ми. Защото певецът, който разказва спомени, прилича на водач на керван, който върви през пустиня към далечно море. И всяка вечер погребва мъртви — умрелите през деня, и всяка сутрин погребва умрелите през нощта. Но керванът продължава, защото спомените трябва да дойдат до брега на океана, наречен „днес“, а гробовете в пустинята ги засипва пясък и забрава.

Сбогом, прощавай, Шаргакаг! Керванът трябва да върви нататък, но знай, че сърцето ми плаче за тебе. Така ли трябва да разкажа за всички и да ги погреба, и накрая да остана сам, дори без спомени — аз, единственият преживял? Не е ли по-добре да млъкна и езикът ми да онемее, за да запазя призраците около себе си?

А сега трябва да разказвам по-нататък.

17.

И когато Шаргакаг свърши да говори, изправи се лангобардът Агелмунд, син на Албоин, мъж силен и на музите любезен. И Ван Фу беше книжник, Шаргакаг беше воин, а Агелмунд беше певец. Той написа онази песен, в която се казваше, че са дошли седемстотин мъже от рода Вокил и ако се одерели кожите им, нямало да се събере дори една лъжица тлъстина, та да гори една нощ един светилник. И макар да казах на хан Кормисош, че аз съм написал тази песен, тъй като щеше да бъде много дълго да разказвам кой и какъв е Агелмунд, истината е, че не аз, а той написа песента за мъжете на Алцек от рода Вокил. И тъкмо тази песен направи Агелмунд, син на Албоин, съветник на хан Кубрат.

Когато Агелмунд бил още недоучен певец, та се учел да кукурига като млад петел, той ядял хляба и пиел виното на лангобардския крал Гримуалд. Или крал Гримуалд беше онзи, който посрещна другите болгари, водени от Алциок? Имената на болгарските предводители си приличаха, приличаха си също така имената на лангобардските крале, но кой беше Гримуалд — първият или вторият, вече не помня. А лангобардите преди шестдесет години бяха преминали планините, наречени Алпи, и живееха в щастливата долина на реката По, та и далеч на юг, чак до Беневентум. И една люта зима, когато крал Гримуалд се греел край огнището и като пиел старо вино, слушал стари предания, дошъл пратеник, който донесъл странната вест, че от Алпите слизат хиляда души конници. А крал Гримуалд го помислил за луд, защото дори в старите предания не се пеело някой да е минал през зимата Алпите. И тъкмо на това място, дори лете, Алпите трудно се минават. Но вестоносецът се кълнял в меча си, че със своите си очи видял тълпа конници да се плъзгат в облаци сняг по сетните склонове на планината. Конниците били бели като призраци и конете им също били бели.

Тогава Гримуалд облякъл вълчата си шуба, възседнал коня си и заедно с всичките си хора тръгнал да види кои са тези конници призраци, които могат да преминат посред зима Алпийската ледена пустиня. А тъй като бил човек предпазлив, повелил на неколкостотин свои дружинници, които зимували в околните крепости, да тръгнат подире му.

И над долината на река По била паднала мъгла. Там падат такива мъгли, че пешаците се връзват един други с въже, да не се загубят. А конниците викат и когато вечер седнат край огньовете, нямат глас да говорят като хора, ами грачат като гарвани и лаят като кучета.

И по едно време от мъглата излязъл човек, който казал на краля, че конницата на призраците приближава. А не се чувало нищо, защото мъглата и снегът попивали всеки глас и всеки звук. И крал Гримуалд спрял коня си на едно възвишение, заобиколен от своите хора. Там бил и Агелмунд — и той признава, че сърцето му се свивало от страх, като чакал какво ли ще изплува от бялото море на мъглата.

И тогава из мъглата излезли и бавно се очертали, и още по-бавно се приближили редица конници. И макар да не се виждали добре, защото мъглата била много гъста, пък се и мръквало, пак се видяло, че това не са конници обикновени, ами като ония, които християните рисуват по своето свето писание, и ги наричат конниците на апокалипсиса. Това били конници скелети, възседнали коне скелети, а зад някои от тях седели жени скелети и държали в обятията си деца скелети.

Пристигнал Алцек, син на Авар Едноръкия, начело на седемстотин души мъже от рода Вокил.

По-нататък Агелмунд разказваше в своята песен как Алцек стигнал до земята на крал Гримуалд. Но тази история се знае от летописите и на лангобардите, и на франките, и на болгарите.

Когато хан Кубрат победи кагана на аварите Баян и Баян умря, между аварите и болгарите кутригури, които пасяха заедно стадата си, започнала борба какъв да бъде новият каган — аварин или болгарин. А болгарите загубили борбата и десет хиляди души конници, заедно с жените и децата си, водени от Алцек, син на Авар, тръгнали към залез-слънце, та стигнали земите на баварския крал Дагоберт. Този Дагоберт беше наречен Дагоберт Добрия — макар че в песните се разказва как изгорил живи жена си и брата си и тези песни не бива да се слушат по вечерно време. Но Дагоберт посрещнал с разтворени ръце болгарите на Алцек. И тъй като дошла зимата и било мъчно да се изхранят накуп толкова хора, крал Дагоберт ги пръснал по баварските поселища и станове. И в дълбоката зима, когато паднал невиждан сняг, та пръснатите болгарски десетки и стотни не можели лесно да пращат гонци, както бил обичаят им, крал Дагоберт повелил в една нощ да бъдат изклани всички болгари. И всеки домакин баварец забил нож в ребрата на госта си болгарин, а после изклал като кози с ярета жените и децата им.

Но Алцек, син на Авар, станувал със своята лична хилядна сред открито поле и макар да го нападнали няколко хиляди баварски конници, водени от самия Дагоберт, успял да си пробие път на юг. Там баварският пръстен бил най-тънък, тъй като на юг се издигала заледената, настръхнала стена на Алпите. И Алцек тръгнал с хиляда души конници заедно с жените и децата срещу Алпите. И Алцек преминал през Алпите.

Как е преминал — това се разказва в песента на Агелмунд. Там се пее за бури, за ледници, за човекоядци и за много други неща. Но ако аз бях на мястото на Агелмунд, щях да си мълча. Никой не може да разкаже как седемстотин души мъже и още толкова жени и деца са преминали през зимната планина и са успели да запазят живи конете си. Знае се само, че са преминали.

И се родили от мъглата пред очите на крал Гримуалд. А трябва да се знае, че по това време болгарите кутригури, които живеели с аварите — ще рече същите тези Алцекови болгари, били смъртни врагове на лангобардите.

И тъй — редица от седмина конници спрели пред крал Гримуалд, кон до коня и ездач до ездача. А конникът по средата държал пръта с конската опашка. И тази конска опашка била бяло — сребърна, защото била скована от лед и сняг. А бяла опашка може да върви само пред хан. И приличали тези седмина наистина на призраци, защото и седмината били бели от сняг и светели като стъклени от лед. Зад тези седмината се губела и потъвала в мъглата друга редица от коне и мъже.

А като видели, че крал Гримуалд мълчи и ги гледа, тогава жените тихо се смъкнали от седлата, както били зад гърбовете на мъжете си, та затънали в снега. И за да не паднат от изтощение, с една ръка се държали за стремената на мъжете си, а с другата притискали децата до гърдите си. И ездачите едва измъкнали замръзналите си саби. И запретнали десните си ръкави. И се оголила не човешка плът, ами се показали почернели главни от недогорял огън. Всички мълчали.

Тогава крал Гримуалд заплакал. Вдигнал ръце, та покрил лицето си с длани, и плачел като мъж — несръчно и шумно, сякаш кашлял или виел. А след него заплакали мнозина от неговите хора.

Плачел и младият певец Агелмунд, поразен от гледката на тези конници призраци. И колкото плачел от жалост, толкова плачел и от радост, като видял с очите си на какво е способен човекът.

И крал Гримуалд дал земя на Алцек и хората му, дал му дори изоставени крепости и му поверил да пази границите на лангобардското царство. А певецът Агелмунд наредил песен за похода на Алцек през Алпите. После отишъл при Алцековите болгари, взел жена болгарка и живял между тях, та научил езика им. След това се вдигнал и тръгнал към Велика Болгария, за да види дървото, което е родило такива плодове.

И един зимен ден във Фанагория, в ханския дворец, където край огнището хан Кубрат слушал песни и предания — тъй както преди няколко години крал Гримуалд беше слушал в друг зимен ден други песни и предания, певецът Агелмунд се изправи и вдъхновено изпя своята песен за Алцек и неговите конници.

И като стигна до словата, с които разказваше как крал Гримуалд заплакал, тогава заплакаха и мнозина болгари. И хан Кубрат отвори сърцето си за Агелмунд, и като го приближи до себе си, направи го свой съветник за земите, които лежат откъм залез-слънце. И трябва да се каже, че това не беше тежка служба, та Агелмунд пак имаше време да реди своите песни, ала никога не успя да стъкми песен като тази за Алцек и неговата борба с Алпите. И само тази песен хората запомниха.

И сега, когато Агелмунд, син на Албоин, се изправи да говори пред хан Кубрат и съвета, хората повече гледаха на него като към певец, а не като към хански съветник, защото бяха свикнали да чуват от него песни. Агелмунд беше хубав мъж, строен и с мъжествено лице. Държеше дълги и косата, и брадата си. И макар да беше вече в години, брадата му беше още тъмноруса. А може би тайно и ловко я боядисваше? Той заплиташе в плитки косата си и брадата си и сплиташе плитките на косата с плитките на брадата, и плитките къдраво падаха на гърдите му като върху статуите на някои гръцки богове. Но на мене повече ми се нравеше бялата брада на друг хански съветник — славянина Хвилибуд Чръноглав. И тъй като Агелмунд водеше световна посока, където в бойния ред се нареждат пъстрите коне, той имаше право да си избере каквато си ще дреха. И в онова днес Агелмунд беше облечен в зелено, синьо и сиво и с червени ботуши като император. А на челото си беше изписал зелена пеперуда, тъй като лангобардите багрят лицата си със зелено.

И този Агелмунд, син на Албоин, не беше глупав човек, та само каза:

— Велики хане, и вие, багаини и боили, хранени хански люде. Мога да ви говоря до мръкнало за земите откъм заник слънце. Ала ние сме се събрали да говорим мъжки приказки за облаци и за ветрове. На заник слънце се трупат облаци, но ветровете се въртят в кръг като пияни вихри, та гърмът пада върху главите на тия, които са събудили вихрите. Сега няма западен вятър, който да доведе облак до нашата степ. Аварите не са същите, пък и във всяка десетка от аварската конница само двамина са авари, а трима са болгари и петима са славяни. И между нас и аварите се простира ничия земя, в която лека-полека нови славяни заемат буренясалите селища на тверци и уличи. И мъдрецът Ван Фу вярно е нарисувал заника пъстър като леопард или като хиена, защото сега заникът е сборище на леопарди и хиени. Потомците на Хлодвиг, наречени Меровинги, гледат на своите царства като на свои дворове, които градят и разграждат по своя воля и по воля на случая. Наричат Меровингите „ленивите крале“, а властта държат техните майордоми. Мога да ви разкажа за крале и кралици, за Сигиберт, Хилперих, Фредегонда, Брунехилда и Галсфинг, но това ще бъде хубава песен на певец — пълна с убийства, пороци и омраза, но не и думи на хански съветник. Велики хане, гледай към изтока на слънцето и към земите по пладне. Защото заникът не заслужава твоя поглед. Аз казах.

И Агелмунд седна.

18.

Последен от съветниците на хан Кубрат се изправи славянинът Хвилибуд Чръноглав, не се знаеше чий син беше. Той беше длъжен да държи погледа си върху полунощните страни. А не се знаеше чий беше, защото още като дете беше продаден роб на тържището в Холмгород и дори да помнеше баща си и дома си, никога не спомена за тях. И го продадоха свои, пак славяни, само че от друго племе. Знаеше се, че са го продали радимичи, но той не казваше дали е от северяните, вятичите, воляните, драговичите, или от другите по-малки племена. Защото славяните не държат роби до гроб, но имат роби и продават роби. Само нямат право да поробват човек от своето племе. И този Хвилибуд Чръноглав трябва да е имал черна коса — разбира се, навремето, защото косата му отдавна беше посивяла.

А мнозина грешат, като мислят, че славяните са само руси и синеоки хора. Защото славяните са неизбродимо море, в което се вливат неизброими реки. И в морето на славянската кръв са се влели реките от кръвта на десетки народи и племена. Славяните са приели тези реки и сега в славянската кръв плуват чудновати риби и разни чудища, отгледани в далечни извори. Затова има дългоглави славяни — с широки скули и големи носове, а има и тънкокости славянки — с кръгли лица, дребни черти на лицето и със смугла кожа. И много славянски деца се раждат руси, сякаш върху главите им грее слънце, а като пораснат, косите им потъмняват.

И тръгна черноглавият роб славянин от ръка на ръка и бързо посивя косата му, защото не е леко да гребеш на галера, да размахваш ковашки чук и да копаеш сребърна руда под земята. И отдавна щеше да се белее не косата му, а черепът му, ако не беше го купил някакъв Кубратов хранен човек. Този последен господар опипа мишците на Чръноглав, строши железния гердан, който сковаваше врата на роба, и като повели да изковат от робския обръч здрав нож, пъхна този нож в ръката на Чръноглав. И болгаринът взе със себе си Чръноглав в един керван в земята на северяните, защото Чръноглав не беше забравил езика на бащите си. И там Чръноглав спаси живота на господаря си и го върна в степта, а от целия имот на господаря си спаси само ножа от робския гердан. Но господарят му все пак умря и верният роб щеше да бъде заклан на могилата му, за да му служи и на оня свят, ако хан Кубрат някак не беше научил за него и не го беше прибрал при себе си. И оттогава Чръноглав водеше керван след керван с Кубратови товари и всеки път се връщаше и от най-далечните страни не само с железния нож, но и с торби злато.

А ходеше Хвилибуд Чръноглав по света, защото не само жаждата за придобивка движи човека, но и любопитство. Ако зверовете са любопитни, та се намират мъртви барсове високо в ледовете на планините, където няма какво да търсят, и ако се намират мъртви мечки в дълбините на пещерите, където няма какво да търсят, то ще рече, че са отишли да търсят така високо и така дълбоко само от любопитство. Тогава какво остава за човека?

Такъв барс, който лази във вечните снегове, макар там да не му е мястото, и такава мечка, която влиза в дълбините на пещерите, макар там да не е мястото й — такъв барс и такава мечка беше славянинът, но и във вечните снегове, и в дълбините на пещерите той намираше буци злато. И не го блазнеше златото, а жаждата да стъпи там, където не е стъпвал друг търговец преди него. Искаше да прекрачи борда на лодката си и да стъпи на незнаен бряг, а насреща му да идват непознати люде. И той да търси общи думи с тях, да търси път към сърцата им и да спи с железния нож под главата си. И Чръноглав се качваше на несигурни кораби, макар да повръщаше ден и нощ през борда им. И той се качваше на тангутски камили, макар като слезеше, все едно, че беше изпил бъчва младо вино, та хем го люлееше, хем му се гадеше.

А когато натежа по тегло и години, хан Кубрат го прибра при себе си за свой съветник.

Сега славянинът повече не пътуваше, но щом се запролетеше, сънуваше един и същи сън. Той стои още като малко дете и гледа как бели късове лед, от които отскачат бляскавите стрели на слънцето, плуват върху сиво море. И върху късовете лед кацат бели птици и разперват крила, та ледовете се превръщат в бляскави кораби с бели платна. И вятърът роши белите пера на птиците, и крилата са като платна, и ледовете се носят като кораби. И белите птици крещят победоносно, а ледовете се носят и изчезват в сивия хоризонт, от който извират вълните.

И докато слушаше другите, славянинът често вдигаше броеницата си от санталови зърна, та дълбоко вдъхваше уханието на дървото. Такъв си беше — миришеше всичко, до което се докоснеше. И всъщност той гледаше всичко и слушаше всичко, но хората виждаха само движението, когато се навеждаше да допре нещо до носа си. Защото славянинът гледаше и слушаше незабелязано, като зяпаше наоколо, сякаш не знаеше какво да прави и само се отегчава. Но щом се раздвижеше, пламваше — както запалената борина, за да вдигне висок пламък, трябва да бъде размахана.

И тъй — този едър мъж се изправи, прокара дългите пръсти на огромните си ръце през сивата си грива, която падаше до плещите му, а после ги прокара и през валмото на брадата, която стигаше до пояса му. И като се поклони на хан Кубрат, превърна се от отегчен безделник в събран и съсредоточен мъж. Чръноглав забоботи с дълбокия си глас и каза:

— Велики хане, ти знаеш, че аз броя годините си, пък и родословието си, от деня на твоята дружба с мене. И едната половина на душата ми е болгарска, и дано тя ми е добрата половина, но другата половина си остана славянска. И ако се изправя пред вража войска и всеки започне да се хвали с кръвта си, то аз ще се хваля двойно — с болгарска кръв откъм бащина страна и със славянска откъм майчина страна. И ако някой поиска да вдигне глас срещу втората ми половина, готов съм да я браня ето с този нож.

И славянинът положи пред себе си железния нож, изкован от робския гердан. Но никой не се обади и славянинът каза:

— Велики хане, погледни тези пергаменти, изцапани от багрите на безброй народи. И виж — две багри не са променили местата си и не са залели чужда земя. Това са алената боя на болгарите и черната краска на славяните — двете багри на двете мои половини.

И наистина — два народа бяха останали върху своите земи за този половин век. Това бяха болгарите и славяните. И на север от Черно море край реките Кубан, Дон и Днепър като червено слънце грееше Велика Болгария, и като лъчи на изток аленееха племената на савирите и барсалите, а на запад лъчите на кутригурите пронизваха Панония и ронеха искри в италийските земи.

И Чръноглав каза:

— И защо Ван Фу е написал земите на славяните с черна боя? Това е баграта на севера и на нощта. А погледнете — славяните разсичат пергамента от север на юг и стигат до брегове, край които се люлеят палми. И Пелопонес сега се нарича Морея. И преди двадесет години нашите славянски лодки стигнаха до остров Крит и ние го разграбихме, а стигнахме и до Апулия в Италия. Да, моята кръв е червена и дрехата ми е черна, ала не зная дали не бива да сменя цвета на дрехата си. За славяните трябваше да говори и воинът Шаргакаг, който гледа към пладне — защото славяните са на юг до ромеите. И трябваше да говори певецът Агелмунд, който гледа към залез, защото славянски племена са до аварите и между нас и всички народи на запад. Позволи ми, велики хане, да говоря и с техните уста, защото не можем тримата да говорим разни думи, щом казваме истината.

И никой, никой — макар че всички гледаха двете картини на света, вчерашната и днешната, гледаше ги и самият Чръноглав — и никой, никой не видя върху стената знамението, което Ван Фу беше изписал, без сам да го осмисли. Защото ето — черната река на славяните, която слизаше от север на юг, пресичаше червените лъчи на болгарите, които идеха от изток на запад. Да, като крила на кръст се пресичаха черното и червеното върху стената. А никой не видя, че багрите се кръстосват — дори Чръноглав, който ги носеше в кръвта си.

И Чръноглав вдигна глава, та брадата му щръкна напред, и сякаш стана по-висок и по-млад. И най-напред погледна в очите канартикина Баян, а после изреди с поглед тументарканите, които седяха насреща му. И задържа очи върху лицето на великия жрец на Конника. Накрая Чръноглав смело каза:

— Велики хане, не тръгвай срещу славяните на юг от Дунава. За север не говоря, на север за тебе не се трупат облаци. Вятърът духа от изток — обърни срещу него лицето си, а не гърба си. Когато иде буря в морето, само корабите, които стоят срещу нея с острите си носове, само те оцеляват. С какво са страшни за тебе славяните? Двете половини на моята душа живеят в две различни стихии — болгарите са птици в небето, славяните са риби в морето. Болгарите са конници в степта, славяните са орачи в лесовете. Какво може да стори една риба на една птица? Най-много птицата рибар може да сграби някоя риба, но рибата не може да стори нищо на птицата. Разпери крилата си срещу хищните лешояди от изток, велики хане.

И Чръноглав тежко се отпусна на седалката, като избърса с длан потта от челото си. А продължаваше да гледа жреца на Конника в очите. Но жрецът нищо не каза.

И всички очакваха какво ще рече хан Кубрат и дали ще запита нещо.

А хан Кубрат обиколи с поглед лицата на своите съветници. И разбра защо ги беше избрал — защото те бяха четирите лица на неговата душа. Едното лице искаше той да бъде само книжник, второто лице искаше да е воин, третото лице искаше да е певец, и четвъртото — да преброди като търговците непознати земи. И с безпощадна яснота Кубрат почувства, че няма да бъде нито книжник като Ван Фу, нито воин като Шаргакаг, нито певец като Агелмунд, нито търговец като Чръноглав. Неговото време беше изтекло, пирът беше свършил и свещта му догаряше. Той беше на осемдесет години.

И тогава хан Кубрат погледна лицето на сина си Аспарух. Ето пред кого стояха четирите пътя и десетките години, в които можеше да тръгне по всеки път. Но Кубрат видя, че Аспарух е като загубен и мести поглед от лице на лице и слуша думите на хората, но в очите му има недоумение и неразбиране. Защо? Дали Аспарух знаеше всичко, което те говореха, та мислеше, че те не казват главното и важното? Или в погледа на Аспарух имаше само безразличие?

И на хан Кубрат се стори, че лицето на Аспарух изведнъж се отдръпва и се отдалечава от него. Отдръпна се и се отдалечи цялата горница заедно с хората, та Кубрат я гледаше отделен от нея. И хората станаха дребни, макар всяка тяхна черта да беше ясна, и навън грейна слънце, та в горницата стана светло. А хан Кубрат виждаше хората си като през дъното на стъклена согдианска чаша — далечни, дребни и светли.

Тогава Кубрат протегна ръка да се хване за ръба на тежката маса. И му се стори, че не може да я докосне, стори му се, че върху дървото лежи тънък пласт блестящ лед като оная стъклена черта на голия лед, която отделя земята от небето. Както в оня ден, в който срещна за пръв път сина си Аспарух. Сега хан Кубрат беше останал отгоре и тънък пласт лед го отделяше от земята. Този лед дори не се виждаше, толкова беше прозрачен, но ръката го усещаше. Ледът беше студен и пръстите напразно искаха да хванат топлото дърво и ноктите безпомощно драскаха над дървото. И тънка стена от лед легна между Кубрат и хората му — или те се вледениха, или той се вледени, ала не можеше да ги достигна и да ги докосне с мисълта си.

Какво говореха тези хора? Защо говореха? И защо синът му стоеше от другата страна на ледената стена?

Кубрат с усилие се изправи. Заслепи го сиянието на леда и той се олюля, като да беше стъпил на хлъзгав лед. И той се опря на масата, но пръстите му пак не стигнаха дървото, а се плъзнаха по бляскавата ледена броня. И Кубрат чу своя глас да се носи глухо над ледената пустиня. И Кубрат каза:

— Сине Аспарух, ела.

И като опря ръка върху рамото на Аспарух — ето, това беше топла човешка плът, той усети топлината с върховете на пръстите си и ледът се разтопи пред него в сребърна решетка от капчуци. Тангра да благослови жреца, че доведе Аспарух на съвета, макар да го направи не от добрина.

И Кубрат чу гласове и видя тревожния поглед на жреца. Но той отново стана Кубрат и каза отново със своя глас, като стискаше рамото на Аспарух:

— Чух думите ви, мои хранени люде. И вие ще чуете моята дума. Сега — вървете си.

И светът бавно се върна пред очите на Кубрат — като пролетна земя под стопен сняг. И този свят беше влажен и мокър, сякаш Кубрат беше плакал, но в този свят имаше гласове и багри. И чак сега хан Кубрат се изплаши, като усети колко силно го боли сърцето му.

Тъй завърши — а по-право ще бъде да кажа, че тъй и не завърши този хански съвет. И никой не помисли, че този съвет ще се запомни и с това, че за пръв път на него дойде Аспарух, третият син на хана — не за лов, не за пиршество и не за надпрепускане, а за да чуе и види как предводителите и старейшините на племената и родовете разплитат възлите на съдбите им. И никой не помисли, че на съвета дойде не само Аспарух, чието родословие почваше с Атила, син на вълк, но и Марал, внук на Акага. А не беше ли Марал и храненик на жребеца Булан и кобилата Илдика?

И Марал не обичаше старейшините, както не ги обичаха хилядите конници, пръснати край стадата в степта. И когато Аспарух се видя на съвета седнал между старейшините, усети се чужд на тези хора и се изненада, че се усеща като чужденец, защото всичките ги познаваше. Но сега те бяха променени и той разбра, че всъщност не ги познава.

И наистина — кой беше дал на тези хора властта да съберат пръснатите из степта конници и да ги подредят в тумени, та да пратят тумените на изток или на запад? Тези хора ли бяха преместили междата между племената, те ли бяха разлели различните багри върху степта? И наистина ли те можеха да оплетат в общо въже нишките на човешките съдби, а после да ги прережат с мечовете си?

Тогава Аспарух видя, че и хората от лявата ръка, и хората от дясната ръка гледат към баща му. Затова бавно извърна глава и срещна погледа на Кубрат. А Кубрат гледаше към него и Аспарух сведе очи.

И Аспарух не искаше да повярва, и до сърцевината на съзнанието му не достигаше мисълта, че думите на този човек — който беше негов баща, че решението на този човек щеше да се превърне в тропот на копита, които ще разорат степта, и в сияние на пожари, които ще изпепелят степта.

Тъй Аспарух до края на съвета седя самотен и отчужден сред хората на баща си — и пред баща си, а сърцето му беше затворено, защото се отдели от тях и се отказа да ги разбере, като си призна, че не може да ги разбере. И само чакаше думите на баща си, за да разсеят тази умора, безсилието и двоумението, та да му възвърнат усещането, че това, което иде, ще дойде по коловозите на твърди закони, а не се носи над степта като стадо облаци.

Но Кубрат не проговори.

А като се прибра, Аспарух в просъница прекара вечерта и рано си легна. И в съня си отново се върна на съвета. Не, Аспарух се раздели на двама двойници. И единият седеше на съвета и слушаше хората на Кубрат, а другият се носеше над степта.

И единият Аспарух чу хората на Кубрат да говорят: „един тумен, два тумена…“ — ще рече десет хиляди, двадесет хиляди души, а двойникът на Аспарух видя само един човек, после само една ръка, една шепа, пълна с просо, която хранеше бяла яребица в снежната степ. Но Аспарух видя, че около този единствен човек се носи светъл облак — и разбра, че това е дъхът на трима, на десет души. Дъхът на невидимите хора разтопяваше човека като мъгла. И Аспарух знаеше, че хората обичат човека с пълната шепа. Но шепата се разтвори, а просото изтече между пръстите и яребицата отлетя.

А гласовете на съвета продължаваха да казват: „един тумен, два тумена“. И във всеки тумен имаше десет хиляди такива ръце; и сто хиляди души дишаха около всеки тумен и мислеха за тези ръце, и ги обичаха — докато дъхът на бащите, майките, жените, децата, братята и сестрите потопи и разтопи тумените в бяла мъгла.

И Аспарух се опита да се събуди, но не успя. И отново видя сън. А този път видя, че зад човека с шепата се сгъстява не смразен дъх на живи хора, а се тълпят неясни призраци. И Аспарух разбра, че това бяха сенките на хората, които преди него бяха живели в степта. И тълпата сенки се плъзна край Аспарух и през Аспарух, като че ли идеше сива мъгла, носена от тих вятър. И Аспарух не знаеше накъде отиват призраците, нито кой ги събира и кой ги води. И най-после се събуди.