Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

Слушайте!

Не искам да разказвам. Не искам да говоря. Искам да живея с моите призраци, докато един ден прекрача от мрака на слепотата в мрака на смъртта и вляза в техния кръг — призрак като тях.

Отчаян съм и съм нещастен. И виждам — ох, не бива да изрека виждам, сляп съм, — разбирам, че не мога да разкажа за „малката смърт“ на Кубрат. Помнете, че пиша по принуда. Продължавам да говоря с примирение, като отстъпвам на необходимостта. И трябва да разкажа, но зная, че не мога да предам нито мъката, нито ужаса на човека, който тръгва към смъртта и знае, че път назад няма.

2.

И на другия ден хан Кубрат отново тръгна на лов, ала не да отпусне сърцето си, а да се махне от Жълтия дворец, в който се усещаше като в каменен ковчег.

Над степта светеше мъглив сребърен ден, роса къпеше тревите и кръгозорът тънеше в мъгла, сякаш навсякъде в кръг около хората горяха димни огньове. Небето похлупваше земята като потъмнял сребърен щит, нажежен от невидими сияния, които горяха зад него. Не се виждаше слънце и светлината валеше като дъжд от безкраен бял облак. Но облаци по небето не се виждаха.

Когато на кръгозора се показа четинестата ограда на тръстиките, напред препуснаха конниците, които искаха да стрелят с лък по дивеча. Назад останаха ловците с кучета, гепарди и ловни птици. И какъвто четирикрак дивеч изскочеше от тръстиките — сайга, джейран или заек, гепардите щяха да го настигнат, а каквато птица излетеше, щяха да я свалят ястребите, соколите и орлите. Но ловците с ястреби минаха по-напред, тъй като ястребът трябва да е на сто крачки, за да се вдигне след плячката, докато соколът се вдига и от хиляда крачки. А хищните птици крещяха и пляскаха с крила, защото ловците ги бяха държали гладни.

И бдителният Ак Йола само погледна хан Кубрат и като разиграваше коня си, полека-лека задържа цялата свита, която яздеше с хана, тъй че се откъснаха петима конници — хан Кубрат, синовете му Баян, Котраг и Аспарух, заедно с жреца на Конника. А преди да стигнат тръстиките, ето — един рано пуснат сокол падна като камък встрани от конете и в ноктите си държеше черноглава патица. И ловецът не смееше да се приближи до хана. Тогава Аспарух препусна към сокола, който стръвно кълвеше патицата и вече беше пречупил шията й, а ловната птица отскочи на крачка встрани и като закрещя недоволно, изправи перата на тила си. Соколите, макар и опитомени, ходят на лов като за себе си и ако ловецът не се приближи навреме да вземе плячката им, изяждат я и повече не искат да излитат. Така Аспарух отне птицата от сокола и дори щеше да се опита да го примами на ръката си, но не носеше ловна ръкавица. И Аспарух говореше тихо и строго на сокола, докато ловецът дойде да прибере сокола си, а после Аспарух настигна баща си и братята си.

Хан Кубрат спря коня си до тръстиките, където тихо и незабележимо водата преминаваше в степта — и степта почти не се издигаше над водата. И когато конят наведе глава, хан Кубрат не го остави да пие, а дръпна поводите, защото в ноздрите на коня можеха да се впият пиявици. И хан Кубрат навлезе в езерото между тръстиките, последван от жреца и синовете си. А между зелените млади тръстики и жълтите миналогодишни тръстики светеше неподвижна вода, която отразяваше сивото небе. И тръстиките почнаха да се отдръпват от водата и да заграждат сребърни огледала от езерото, докато се ширна безкрайна водна пустиня. И като гледаше напред човек, мислеше си, че това е море, защото не се виждаше никакъв бряг. А беше това море гладко и като нямаше вятър, то не отразяваше нищо, защото над него имаше пустинно небе без облаци. И ако човек погледнеше надолу, виждаше как между копитата на конете се стрелкат риби, а встрани рибите плуваха лениво и се извиваха като змии. И дъното беше покрито от белите петна на лебедовите курешки, а по водата плуваха бели лебедови пера.

И встрани край тръстиките плуваха безбройни ята птици — бели лебеди, диви гъски, зеленоглави патици и още кой знае какви едри и дребни птици, едни от които само потапяха шии, та стигаха дъното, а други се гмуркаха и къдреха ниски вълни, та чупеха езерното огледало. И само лебедите се плъзгаха като духнати от вятър навътре в сивото езеро.

А горе в небето висяха хищни птици, най-много блатни ястреби, които чакаха ловците да подплашат птиците и да ги накарат да напуснат убежищата си между тръстиките, та и те да вземат своя дял от лова. И наистина някои от птиците започнаха да излитат с плясък на крила, като влачеха отпуснатите си крака върху водата и оставяха след себе си пенеста диря, сякаш не можеха да се отделят от водата.

И Баян свали и запъна лъка си, та извади от колчана лека стрела за птичи лов. Но хан Кубрат кратко рече:

— Не стреляй.

И продължи да води коня си през водната пустиня — гладка и бляскава като разтопено олово.

А това беше езеро степ, дълбоко една стъпка или две педи, или най-много лакът, и водата стигаше до коленете на пешак или до коленете на кон. И можеше да вървиш ден все направо, ако гледаш слънцето и звездите, и нямаше къде да затънеш, защото тук водата е само тънка дреха, която степта е метнала върху снагата си. И когато духне силен вятър, той оголва дъното, което е мокра степ. И езерото прилича на череп на мъж, който оплешивява — встрани на слепите очи и отзад на тила все още растат коси тръстики, а темето е голо. И в тихо време езерото лъщи наистина като плешив череп.

Конят на хан Кубрат внезапно спря и приклекна на задни нозе. На дъното по гръб лежеше бял скелет и над костите се люлееше плитка вода, раздвижена от копитата. И към белите кости бавно полази като жива и се плъзна мътилка, вдигната от копитата, сякаш искаше да скрие мъртвеца. Костите бяха бело-измити, защото водните животинки бяха ги очистили от всяка плът, а кожата на дрехите беше също изчезнала. И на дъното до костите мътно червенееше ръждясал меч. Баян каза:

— Убит е.

А жрецът поклати глава и като възрази, рече:

— Заблудил се е. Канартикине, кажи ми къде е слънцето?

И Баян безпомощно се огледа, защото нямаше слънце, нито сенки — само бяла светлина. А жрецът каза:

— Рибарите говорят, че езерото е пълно с удавници, които се давят във вода до колене. Защото пролет и есен, когато седмици наред пада мъгла, никой не може да се оправи в криволиците на тръстиките.

И Кубрат заобиколи мъртвеца, та продължи да язди напред, през езерото. И полека-лека зад него заглъхнаха далечните викове, писъци и плясъци на криле — само над главите на конниците летяха птици и разтревожено крещяха. Най-после ханът спря и като се обърна от седлото, каза:

— Наредете се в кръг.

И петимата конници опряха главите на конете си, та конете застанаха като пет лъча на звезда. И конниците бяха насядали като около кръгла маса. Хан Кубрат почака, докато водата се успокои около нозете на конете и чак тогава каза:

— Жрецо, говори ти пръв.

И жрецът каза:

— Велики хане, Тангра отново показа, че ти си негов любимец. Години наред следя звездите и планетите, а дори да не ги виждам, зная ги как ще застанат. Ти знаеш твоята звезда и тя е сега над главата ти. И светлите планети са над кръгозора, а тъмните планети са под краката ти. Тези трима пратеници дойдоха във времето, определено от боговете.

А хан Кубрат, който вчера на съвета само слушаше и не говореше, сега каза на жреца:

— И ти мислиш ли, че това, което става на земята, отговаря на волята на небето?

Жрецът каза:

— Да, защото цялата степ е готова да те слуша. Ти разбра, че каганът на тюркутите се кани да приеме юдейството, ала така каганът ще се отдели от своите конници, защото юдейството е вяра за избраници. А конниците мъчно сменят боговете си, та хиляди тюркути и хазари ще останат да се кланят на Тангра.

И Кубрат каза:

— Ще рече, те остават твои поданици.

Жрецът каза:

— Твои поданици, велики хане, защото ти си и велик жрец на Тангра. И още — братовият ти син, Алп Илитвер, ханът на савирите и барсалите, който в петък се молеше в джамията с мохамеданите, в събота — в синагогата с евреите, и в неделя в черквата с християните, а през останалите дни колеше кучета на Тангра, този кучи хан избра Христа. Той ще стане християнин, съюзник на ромеите срещу арабите. И ромейският епископ Израил отсече свещения дъб на болгарите, та направи от него огромен кръст. От сянката на този кръст ще избягат хиляди конници — и ще дойдат при теб. Искам една милост — изпрати ме да събера конниците, верни на Тангра — и те, останали без земи и без стада, ще бъдат твои синове и ще те гледат в ръцете.

А Кубрат каза:

— Както гарваните гледали ръката на кагана. И ако събера недоволните от степите под конската опашка на Тангра, трябва да ги поведа нанякъде.

И жрецът се взря в лицето на хана, но още не разбираше какво се таи в мислите му. И каза:

— Ти чу на съвета, а го знаеше по-добре, че облаците се трупат на изгрев-слънце и вятърът духа откъм изгрева. Ти казваш накъде? Пред тебе има два пътя — към изгрева и към залеза. Можеш да тръгнеш срещу тюркутите сам с аланите и барсалите или дори с китайците. Това ще е към изток. Можеш да тръгнеш срещу славяните сам, с тюркутите или с ромеите. Това ще е към заник. Решавай.

Кубрат рязко запита:

— Какво предлагаш ти, жрецо?

Жрецът също така рязко отговори:

— Степта е море, твоите конници са ладии. Обърни ги нататък, накъдето ги води бурята.

Кубрат каза:

— Ще рече — на залез, срещу славяните?

Жрецът твърдо изрече:

— Ти го каза.

А Кубрат нищо не отговори и обърна глава към сина си Баян, канартикина. И му каза:

— Говори ти, първи сине Баяне.

Баян без колебание каза:

— Да тръгнем срещу тюркутите. Дай ми тези три тумена конници, които са събрани в степта, и аз ще стигна Итил, преди пратениците да се върнат. И ще изтрия следите на Иви Шеху хан, както моят вуйчо Моходу Хеу заличи спомена за Теху шах.

И отново Кубрат нищо не каза и като се обърна към Котраг, попита:

— А ти, Котраг?

Котраг отвърна:

— Аз съм до Баян.

И чак сега Кубрат замълча и се загледа надолу. Всички погледнаха надолу и видяха, че водата се е избистрила и се виждат копитата на конете и край копитата се плъзгаха риби. А Кубрат вдигна поглед и без усмивка рече на сина си Аспарух:

— Говори ти, сине.

Аспарух гледаше баща си. Той обичаше и харесваше баща си и го харесваше още повече в тази странна сутрин без слънце, та Кубрат изглеждаше по-млад. Харесваше привдигнатата му глава, стегнатите черти на лицето му, острите му тъмни очи. Аспарух усещаше, че баща му е решил нещо и виждаше, че погледът на Кубрат почва да свети като острие, извадено от ножница. И винаги беше говорил искрено с баща си, та сега му каза:

— Татко, ти за пръв път ме питаш за пътя на войските и за съдбата на племената ни. Аз зная прекалено малко и за тюркутите, и за ромеите, и за славяните. Нищо не зная за битки и за походи. Затова ти казвам — не мога нищо да ти отговоря.

И Кубрат не наведе глава, а я извърна и се загледа във водната степ. Над главата му летяха птици и тревожно крещяха. И като се обърна, Кубрат заговори, като гледаше поред хората край себе си. И каза:

— Баяне, утре ти ще станеш хан, а говориш като обикновен войник. Ти искаш да тръгнеш срещу тюркутите и хазарите? Взе ли съгласието на нашите братя барсали и савири, които са в съюз с хазарите? Пита ли дали аланите ще те пуснат през кавказките проходи, за да стигнеш Каспия? А тебе, Котраг, нямаше защо да те питам — ти винаги повтаряш думите на брата си. Или го обичаш, и тогава се е случило чудото двама хански синове да се обичат, или се страхуваш, че щом Баян стане хан, ще те премахне. Ти, сине Аспарух, искаш да знаеш много, преди да ми отговориш. Казвам ти, че ако човек чака да научи всичко, та тогава да реши, то цял живот няма да вдигне ръка. Затова Тангра му е дал сърце — да избира. А ти, жрецо, ти искаш плячка. Тангра иска плячка. Ти не искаш да тръгна срещу хазари и тюркути, защото и те са конници.

Жрецът тихо каза:

— Аз съм жрец на Големия конник.

А Кубрат каза:

— Ти, жрецо, и вие — синове мои, виждате само два пътя пред моите конници. И те са да тръгнат към изгрева или към залеза. А не виждате, че има и трети път — да си стоим на опъкито в своите родни степи.

И конете на жреца, Баян и Котраг се стъписаха крачка назад и леко присвиха задните си нозе, защото почувстваха трепването на ездачите, а така конникът трепва пред внезапна опасност, от която трябва да се отдръпне. И водата се разлюля и размъти, та рибите се стрелнаха встрани. Само конят на Аспарух не трепна, макар и Аспарух да беше поразен от думите на баща си. Не тези четирима души — целият вчерашен съвет би се стреснал, ако чуеше Кубратовите думи, защото всички говореха за похода като за нещо, което е ясно за всички, и само спореха дали ще е на изток, или на запад.

А жрецът накара коня си да замръзне, сякаш се налагаше с юзди и колена над собствената си душа. И каза:

— Слушай, велики хане. Ти виждал ли си самотен бук наесен, в средата на сивата степ? Ако дълго време е било безветрие, то червените му листа падат точно под него и около дънера му има червен кръг, сякаш дървото хвърля кървава сянка.

И Кубрат отговори като че ли против волята си, защото се беше приготвил да спори с жреца. И каза:

— Рядко е да се види бук с всички листа под себе си, защото в степта духат ветрове и сухите листа не лежат под дървото.

Жрецът вдигна глас и каза:

— Ти си такъв бук, събрал всички листа около себе си. Защото боговете дадоха половин век безветрие и мир над болгарските степи.

А Кубрат криво се усмихна, та гневно и горчиво каза:

— Жрецо, би могъл да кажеш не листа, а плодове. Би могъл да кажеш, че съм ябълково дърво и под клоните ми лежат зрели плодове.

И жрецът вдигна не само глас, но и ръка. И каза:

— Добре, нека си ябълково дърво — все едно. Но ти не можеш след половин век безветрие да не чакаш буря. Чуваш ли, иде буря, която не разпилява листа, а кърти дървета!

Кубрат въздъхна, за да сдържи гнева си, и бавно изрече, като гледаше жреца:

— Защо по време на бурята да не стоим на мястото си?

Жрецът не искаше повече да търпи и като викна, изговори на Кубрат:

— Степта не може да се затвори с вериги. Това са блянове и безумие!

А Кубрат се успокои, като видя, че жрецът се гневи и бавно и разсъдително му каза:

— Безумец ли е бил великият Ашока, като е завещал на внуците си и на всеки, който тръгне след него — да не вършат никога нови завоевания и да помнят, че истинската победа е тържеството на закона на правдата? Безумец ли е бил Теодорих, като писал — нека другите водят войни за плячка и убийства, аз търся такива победи, в които победените да съжаляват, че по-рано не са се подчинили на волята ми. Или е луд Лао Дзъ, като казва — способният да побеждава не напада?

Жрецът нетърпеливо размаха единствената си ръка, сякаш пъдеше оса от лицето си. И каза:

— Думи за друго време и за друго място. Думи на орач, а не на конник. И ти добре знаеш, че дори божествените закони се променят. И същият този Лао Дзъ е казал — военното изкуство гласи, че аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.

Кубрат се изсмя и каза:

— Нима походът срещу славяните е защита?

А жрецът се овладя и каза:

— Походът е естествената постъпка на конен народ, който върви по естествения път, определен от боговете. Погледни пратениците, които дойдоха при тебе. Всеки от тях следва естествения ред на нещата; те не могат да постъпят по друг начин. Тюркутите са притиснати откъм изгрева от Китай, на юг от арабите, на север от тундрата. Техният път е на запад, към славянските земи, към богатствата на ромеите и разпокъсаните царства на франки, лангобарди и германци. А ти стоиш на пътя на тюркутите. Ами ромеите? Ромеите не може да не се борят срещу славяните, защото те изяждат земите им. Ами славяните? Те пък не могат да не се борят против ромеите. Само ти, велики хане, само ти си вън от естествения ред на нещата, само ти искаш невъзможното — искаш мир, искаш покой, искаш днес да прилича на вчера. Това е невъзможно. Това е против естеството. Ти се бунтуваш против вечните порядки, установени от боговете.

А Кубрат вдигна ръка и посочи към небето. И като погледна нагоре, увлече и погледа на жреца, и погледите на синовете си. Кубрат каза на жреца:

— Виждаш ли този лешояд? Ако ето този лешояд, който се вие в небето, станеше бог на хората, какво щеше да каже? Убивайте, това е естествено — защото се храни с трупове. Повтарям ти — ти, жрецо, искаш плячка. Тангра иска плячка. Затова са твоите хубави думи.

Жрецът тихо каза:

— Хане, ти богохулстваш.

Кубрат отговори:

— Аз съм велик жрец на Тангра.

Жрецът пъхна ръка в гънките на дрехата си, сякаш да покаже, че се превръща само в уста — ще рече, само в слово — и ще се защитава и напада само със слово. И жрецът бавно изрече:

— Хане, ти жалиш войниците си. Но ако днес те не умрат от меч или стрела, утре ще ги стъпче кон или ще ги ухапе змия. А нима е голямо щастие твоите войници да измрат като беззъби старци, които мърсят мястото, на което са седнали?

И Кубрат отговори:

— Ти нямаш синове.

Жрецът каза:

— Погледни какво става по земите ти. Младите воини не знаят какво е меч и какво е стрела. А твоите стари воини пеят само за минали походи и минали битки, но сега тлъстеят по пиршествата. И когато заспят около оглозганите кости, кучетата ги прескачат, та ближат устата им и бълвоча им.

Кубрат повтори и каза:

— Ти нямаш синове.

Тогава жрецът сви очи и устни и каза:

— Красивите думи не са правдиви, правдивите думи не са красиви. Слушай! Ти си старец, който дочува стъпките на смъртта. Ти си болен от най-страшната болест за конника — желанието да задържиш. Желанието да спреш мига. Клетнико, помниш ли какво ти каза жрецът, когато обяви, че ти си хан? Каза ти, че животът е като капка роса, която лежи върху дланта ти и отразява небето. Ти можеш да се любуваш на капката, но не бива да затваряш дланта си. А ти, клети Кубрате? Ти искаш да задържиш мига — тихата степ, тихото езеро, синовете си. Ти забравяш, че си конник. Ти забравяш, че нам — на хората, Тангра е дал само мига, който отминава. Ти искаш вечност — да не би да си бог?

И жрецът млъкна, та оброни глава на гърдите си, уморен и отчаян от жестоката правда на думите си. Защото и жрецът беше старец. И Баян, и Котраг гледаха жреца.

Аспарух гледаше баща си Кубрат. Виждаше как с нечовешко усилие Кубрат държи главата си изправена срещу думите — удари, които го биеха през лицето. Видя в очите му отчаяние, когато правдата на тези думи достигна сърцето му. Видя нечовешката упоритост, с която поиска да преодолее болката си. И докато жрецът говореше, Аспарух обичаше баща си както никога досега.

А Кубрат дълго мълча, вперил поглед в лицето на жреца, но жрецът не вдигна очи, за да срещне Кубратовия поглед. И Кубрат само каза:

— Ти нямаш синове.

И като обърна коня си, пое през бляскавата пустиня на езерото. И около него, и над него нямаше нищо — само разлята светлина. А конят стъпваше така леко, че не вълнуваше водата — и зад Кубрат водата оставаше спокойна и гладка. И Кубрат, и конят му ставаха все по-малки и малки, а жрецът и синовете гледаха след тях.

3.

А сега трябва да разкажа как тъй жрецът събираше дързост да пъха единствената си ръка в устата на лъва — Кубрат, и защо лъвът не затвори челюсти да прегризе ръката му. Защото същите челюсти бяха прегризали другата ръка на жреца.

И стана това по времето на войната с аварите. Ето — сега трябва да разкажа за аварите, а не ми се ще, но разказ е закачен за разказа като звената на дълга верига, с която черпиш вода от дълбок кладенец.

Най-напред трябва да кажа, че това не бяха никакви истински авари, ами лъжеавари, които, на брой два тумена, или двадесет хиляди саби, избягаха пред потопа на тюркутската конница тъкмо преди сто години. Истинските авари са жужаните, които се стопиха в битките с тюркутите и китайците — а знае се, че жужаните отхраниха на своите гърди тюркутите, когато ония бяха още слаби и малко на брой, та се скитаха между народите. Пък племето а-ба, или абари смеси своите шатри с родовете на тюргешите и почна да се нарича с тяхното име. А тези мъже, авари, бяха остатъци от племената на хуните и уарите, които бягаха от гнева на тюркутите. И сред моите пергаменти има препис от писмото на сина на Истеми — този Истеми, който проведе тюркутската конница от Джунгария до река Джейхун, а синът на Истеми беше Дянгу, каган на тюркутите. И в това писмо Дянгу разказва на император Маврикий какви са нашите авари и как те измамиха савирите, барсалите и кутригурите, че са клон от могъщото дърво на жужаните. Всъщност племената от Кавказ и Черно море сами се измамиха, защото си казаха — ето, идват аварите, а хуните и уарите се спогледаха и решиха, че е по-добре да държат очите на тези племена затворени. И ми е чудно, как може нашите племена да са били чак толкова слепи, когато се знае, че жужаните пускат свободно косите да падат до плещите, а тези лъжеавари режеха косата си над веждите, пък на тила я сплитаха на плитки. И никога аварите нямаше да си поемат дъх и да се съвземат, ако кутригурите — дясното крило на болгарските племена, не се биеше по това време с утигурите — лявото крило, и ако брат не бе вдигнал меч срещу брата. И кутригурите наеха аварите, та разсипаха шатрите на утигурите. Но аварите бягаха на запад, защото неумолимият Истеми беше казал: „Тези авари не са птици, за да избягнат тюркутските мечове, като летят по въздуха; нито са риби, та да се гмурнат във водата и да изчезнат в дълбините на морските бездни. Те блуждаят по лицето на земята. Когато свърша с ефталитите, ще помета аварите и те не ще избягат от моята мощ.“ Затова аварите тръгнаха на запад, а там пътя им преграждаха славяните анти, които течаха от север на юг, та през Карпатите и устието на Дунава заливаха земите на Тракия и Македония, чак до Морея. И антите проводиха пратеници начело с княз Мезамир, но аварите убиха пратениците и връхлетяха върху антите, които очакваха Мезамир да се върне. И аварите разграбиха и разориха антската земя и зверски избиха или поробиха хората й, та и до днес никой не се заселва в разрушените антски селища. И още белеят по долините и горите костите на избитите славяни. След това аварите отидоха още по на запад и помамиха, та увлякоха със себе си много родове от племето на кутригурите, които решиха да не отглеждат стада, а да печелят плячка с острието на сабите си.

Но аварите не намираха земя за заселване, а още нямаха нито стада, нито шатри с жени и деца. И византийците, които в началото ги подкрепяха, най-после им обърнаха гръб, защото разбраха кой стои насреща им. Тогава аварите и кутригурите се съюзиха с лангобардите и унищожиха гепидите, а на следващата пролет лангобардите минаха планините, наречени Алпи, и се заселиха в Северна Италия. Аварите останаха сами в Панония — и така намериха своя земя. И като се възгордяха, почнаха да притесняват кутригурите, а най-вече славянското племе дулеби, което живееше по тези земи. Славяните трябваше да дават на аварите — които наричаха обри — своите мъже за война, а жените си за гавра. И аварите мъчеха славяните и ходеха да зимуват при тях. И като тръгнеше нанякъде аварин, то не даваше да се запрегне в шейната кон или вол, а запрягаше четири или пет жени славянки. И те го возеха, а той ги използваше и като коне, и като жени. Така мъчеха аварите покорените славяни дулеби. И го правеха, за да ги сплашат с ужас и насилие, защото кой умен човек ще впряга жени — нито може жената да тегли като кон, нито, когато е теглила като кон, може да бъде както трябва жена.

И аварите казваха, че щом някои родове на кутригурите са техни съюзници, то цялото племе на кутригурите трябва да им служи. И идваха в черноморските степи, та вземаха стада коне и хора от кутригурите. А оногурите и утигурите отвръщаха погледи от кутригурските беди.

Тогава Моходу Хеу отхвърли тюркутското иго и Кубрат събра силите на оногури и утигури, та тръгна да смъкне аварския ярем от врата на кутригурите. В онова време аварите бяха отслабнали, защото се върнаха разбити от стените на Константинопол, където се биха наред с персите срещу ромеите. И както тюркутският възел се развърза чак пред китайските стени, така и аварският възел се развърза чак в далечна Панония. Там аварите бяха свили гнездо на лешояди грабители, обградено с девет реда ровове и стени от камък, дърво и тръни. Срещу това гнездо на лешояди тръгна Кубрат, а с него и отряд болгари савири, водени от Алп Илитвер.

И като стигнаха в Панония, дойдоха при Кубрат славянски старейшини дулеби, та казаха: „Искаме да се бием до стремето ти.“ И Кубрат им каза: „Елате.“ А бяха дулебите люто гневни на аварите, само че криеха гнева си. Веднъж във Фанагория видях котел с разтопено олово, с което спояват камъните на колоните. То беше гладко и спокойно като огледало или заспала вода. И по нищо не личеше какъв огън и каква сила се крият в котела. А един глупак пъхна пръста си в гладкото олово и пръстът му изгоря. Такова разтопено олово бяха славяните дулеби и не чакаха аварите да пъхнат пръстите си в котела, а се разляха като огнена река срещу тях. И тъй като Кубратовата войска опря срещу стените на аварските укрепления, славяните поеха тежестта на битката, защото болгарите бяха конници. А укрепленията бяха заградени от ров и зад него се вдигаше насип, и върху насипа имаше дървена стена — греда до греда, висока двадесет крачки. И аварите се биеха дръзко и храбро по стената, та славяните покриваха с трупове стената. Защото се мъчеха най-напред да засипят рова, а после да запалят стените или да ги изкачат. И жените на славяните, които стояха събрани на едно възвишение и гледаха битката, гризеха земята от ярост и връщаха с яростни викове мъжете и синовете си в битката. Славяните много обичат и тачат жените си. И как да не ги обичат, като в зимна нощ можеш да стоиш без борина в хижата си, а бялата славянка ще ти свети с лице и тяло като пряспа.

Тогава савирите на Алп Илитвер заслизаха от конете си, та поискаха греди и ремъци, за да сглобят обсадни машини. А навремето, когато византийци и перси воюваха помежду си, савирите помагаха ту на едните, ту на другите и ги учеха как да строят стрелометни и стенобитни машини. И то като се знае, че византийците са наследили опита на древните елини и римляни, а персите имаха хилядолетно царство. От всички болгарски племена савирите умееха най-добре да строят и най-умело да сринат вече построеното. Те вдигнаха и Плиска град, както ще се каже, като му дойде времето.

Но дойдоха славянските старейшини при Кубрат и Кубрат нареди цял тумен срещу една от вратите на крепостта — сто реда конници, на всеки ред по сто лъка. И конниците стреляха ред след ред и железен дъжд метеше зъберите на крепостта. А славяните се затичаха с все сила срещу дървените стени, сякаш можеха да ги прескочат. И се спъваха в смъртта си, прободени от огнени стрели, защото аварите стреляха в небето със запалени стрели и пламъците падаха от небето като светкавици. А славяните изведнъж спряха като вкопани и от техните ръце изскочиха сякаш пламъци. И стотици тежки секири се забиха в дървената стена, та потрепераха, и върху стената израсна стълба от светнали остриета. А славяните се покатериха по тази желязна стълба, преляха стената и като задъниха зъберите с мъртви тела, вдигнаха веригите на портата. И подемният мост падна. И крепостта зина, а през вратата се видяха да светят броните на аварската конница.

И хан Кубрат влетя със своя тумен през отворената врата, та се срещнаха болгари и авари.

А Кубрат се биеше като пиян, без да усеща ударите на сабите и пробожданията на стрелите, защото то беше битка на опиянение и ужас, и му се струваше, че е безсмъртен. И ето — виждаше труповете и виждаше как хората му падат от седлата, но си казваше — аз не мога да умра — и подкарваше коня си в най-гъстото на битката. Но по едно време го обори дрямка, защото кръвта му изтичаше, та той отпусна глава и ръце, а конят го изведе от гъмжилото и тръгна към купчинката жреци и знахари, които стояха на крепостната стена. И всички видяха, че Кубрат се люлее като пиян на седлото и сякаш се чуди накъде да падне — наляво, надясно или през главата на коня. А жрецът слезе от стената и хвана поводите на коня. И Кубрат се стресна, та отвори очи. Но само привдигна клепки наполовина, а долната му челюст висеше и устата му беше зинала като от изумление. И Кубрат със заплетен език каза на жреца:

— Пусни ме да мина.

А жрецът му каза:

— Слез от коня. Ти умираш.

И с упоритостта на пияница Кубрат повтори:

— Пусни ме да мина.

А жрецът с презрение му рече:

— Погледни се, ти не можеш дори да затвориш устата си.

И като вдигна длан, пъхна я в устата на Кубрат и му каза:

— Ако можеш, ухапи ме и ще те пусна.

И Кубрат стисна зъби и прехапа дланта на жреца. И жрецът изрева и дръпна ръката си, та с почуда гледаше кръвта, която шуртеше на земята. А Кубрат се наведе от седлото и повърна своя и чужда кръв, разтърси глава като човек, който изтрезнява, та обърна коня си към битката. И се би до вечерта.

А до вечерта ръката на жреца се поду, като че ли го беше ухапала отровна змия и кожата му стана черна и лъскава. И той легна в една от колите. И при него дойде Кубратовият син Баян, който тогава беше почти момче, и като плачеше, рече на жреца през сълзи: „Баща ми Кубрат умира. Ела да го спасиш.“ А жрецът попита: „Какво му е?“ Баян отвърна: „В несвяст е.“ Жрецът попита: „Сам ли слезе от коня?“ Баян отвърна: „Сам слезе от коня и сам свали кожената си наметка. И върховете на стрелите, които се бяха набучили по него, падаха на земята и дрънчаха, сякаш богат търговец сваляше дреха пред разбойниците, та се сипеха скрити монети. А после Кубрат падна възнак като отсечено дърво.“ Жрецът каза: „Върни се и му пусни кръв.“ Баян по-високо заплака и рече: „Кръвта му вече изтече.“ А жрецът се обърна с гръб към Баян, защото треската го изгаряше, и повели: „Върни се и му пусни кръв.“ И жрецът заспа. А в полунощ Баян го събуди и го прегърна и пак плачеше, та сълзите му течаха по лицето на жреца. И каза: „Пуснах му кръв, той отвори очи и ме видя. После седна и поиска да яде и да пие. Вика те при себе си.“ Но жрецът не можа да отговори и загуби свяст. А после оздравя, само ръката му изсъхна и той остана еднорък.

Така с изсъхналата си ръка той плати дружбата и обичта на Кубрат, та единствен имаше дързостта да се изправи срещу Кубратовата воля като равен срещу равен. Не беше равен, по-силен беше, защото Кубрат не би могъл дори да посегне срещу човек с една ръка.

А в същата битка изчезна каганът на аварите, наречен Баян, мъж прочут и силен, макар и прекомерно жесток. И аварите, след като сключиха мир, ходиха като луди и търсиха тялото на кагана, като даваха товари злато за тялото му. И малцина знаеха, че неумолимият Алп Илитвер осоли тялото на кагана Баян и го взе в далечната Савирия, та го потопи в каменно корито с алански мед. И така лежеше Баян в саркофага като муха в кехлибар и гледаше през жълтия мед, който никога не замръзва. А до него лежеше трупът на Тун Шеху, кагана на тюркутите. И друго празно корито чакаше Абд ар Рахман, предводителя на арабите, който в онези години още стоеше до дясното коляно на пророка Мохамед, защото по него време Мохамед още беше жив.

4.

Докато хан Кубрат газеше с коня си през плиткото езеро, Ак Йола го следеше с поглед и вървеше след него на един полет от стрела. И когато ханът зави надясно и навлезе сред камъшите, Ак Йола незабелязано го пресрещна и тръгна току зад него, защото иначе можеше да го изгуби от погледа си. И Кубрат го повика и му каза:

— Събери децата в горницата на Жълтото градище.

И Ак Йола мълчаливо се поклони.

А говореше Кубрат за децата, които му бяха изпратили вождовете на съседни племена и народи, за да ги наставлява и учи при двора си. И половината бяха заложници — макар това да не се говореше, но и всяко коляно на големите болгарски племена също беше пратило дете на прочут вожд, защото беше голямо нещо да речеш — мой наставник и побащим беше самият хан Кубрат. И между децата имаше и петима синове на Баян и Котраг — ще рече петима внуци на Кубрат.

Децата се събраха в голямата горница на Жълтия дворец и насядаха по седалките, където вчера седяха хранените хански люде. И колкото и да бяха учени на търпение и послушание, пак горницата жужеше като кошер. Пергаментът на Ван Фу беше свален и затова децата търсеха своите родни места по старата картина на света. И някои хапеха устни, като гледаха каква е била тяхната родина и какво е останало от нея. А картината беше изписана нависоко, а пък и не беше прилично да се пипа стенопис, затова децата сочеха с ръце, караха се и викаха: „Аз съм оттук! Ти си оттам! Това не е вярно! Вярно е!“ А някои мълчаха и седяха настрани, настръхнали като зверчета. И като в някое стадо имаха водачи, а също и клетници, на които всички изкарваха гнева си.

И не бяха това деца, ами юноши от тринадесет до седемнадесет години и някои бяха вече едри като мъже. Слугите им бяха останали навън и нямаше кой да брани по-малките и по-дребните, та те едва не се сбиха. И веднага насядаха според народите си и според дружбите и враждите между тези народи, а и според световните посоки. Имаше петдесет и четири деца от близо тридесет племена — от руси варяги до жълти китайци, и някои от тях щяха да станат прочути вождове, а други бяха вече просяци и не знаеха, че бащите им са загубили главите си. Някои бяха сдържани и студени, а други буйни и непокорни.

Когато хан Кубрат влезе, юношите се изправиха на крака и дълбоко се поклониха. И всички — дори най-гордите — завидяха на Аспарух, който вървеше до великия Кубрат. И ако не му завидяха за баща му, завидяха му за високия ръст, широките плещи и походката на млад барс. А Кубрат седна и сложи Аспарух до себе си от лявата си страна. И юношите бяха чули дълги разкази за живота на хан Кубрат, защото истината беше, че Кубрат им ги разказваше заради Аспарух. Щом останеха сами двамата, Кубрат като че ли изпитваше свян да разказва за себе си.

И Кубрат се усмихна и каза:

— За какво обещах да ви разкажа?

И десетина детски гласа — на по-малките — викнаха едновременно и отговориха:

— За похода срещу Абд ар Рахман!

И всички се радваха, защото между тях нямаше нито един арабин.

И хан Кубрат разказа:

— Това се случи преди четиринадесет лета, в годината на Петела — ще рече в лято 654-то, според летоброенето на християните. Алп Илитвер ми изпрати обгорено гарваново крило и вест, че от юг идват странни конници, облечени в бяло като жени, на чудно хубави коне. Това бяха арабите. А бяхме вече чували, че били невиждани стрелци с лък, та дори в една битка всичките им врагове били улучени от стрелите им само в очите. Алп Илитвер искаше помощ. И аз тръгнах начело на двадесет хиляди саби, заедно с две хиляди дулусци, водени от Ак Йола. А от тези двадесет хиляди конници само десетниците бяха влизали в битка; другите се бяха учили да секат колове и сайги. Чудех се как ли ще се държат в битка.

Когато стигнахме Каспия, от Кавказ слязоха около десет хиляди арменци и грузинци — всички пеша — всяко племе даваше по пет хиляди пешаци. Тежките им щитове, броните и дългите им копия бяха натоварени на дребни коне. Арменците ги водеше Вартан, син на Мхитар, а грузините водеше Шота, син на Багратион — всеки от тях мъж прочут и покрит със слава като тюркут с въшки. А дойдоха и хора от тридесет други племена, най-вече алани. И голяма грижа беше да не се сбием помежду си, преди да дойдат арабите. Между племената имаше стари и нови вражди и всички се гледаха изпод вежди, та изклах цяло стадо бикове, за да давам пиршества, да каня всяка вечер вождовете им и да ги имам всички събрани пред очите си.

Най-после арабите дойдоха и ние ги срещнахме пред град Болгар — оня Болгар, който е на Каспия. Аз с дулусците стоях на една могила, арабският пълководец стоеше насреща ми на друга могила, заобиколен от хора в бели дрехи под зелени знамена. А в долината се срещнаха двете войски. По средата бях поставил тежките пешаци на арменците и грузинците, а конницата беше разделена на двете крила. Арабите имаха само конница. И когато войските се удариха, моето ляво крило отстъпи, защото го удариха стрелци на едри камили. Но арменските пешаци отвориха редиците си, за да пропуснат моите конници и затвориха редиците си пред арабите. Така на лявото крило и в средата арабската конница се биеше срещу пешаци. А отгоре битката не приличаше на битка, защото арменците и грузините опряха щитовете си в земята, и с другите щитове се покриха като покрив с плочи, та дори дъжд да валеше, нямаше да ги намокри. И пред войската стърчаха копията на първите три редици, сякаш таралежи бранеха огромна костенурка. И арабите стреляха срещу това двадесет хилядикрако чудовище, и от време на време някой от пешаците падаше, но то беше нищо. А стрелите на арабите се свършиха, та те само разиграваха конете си пред копията и ги сечаха, но конете отскачаха назад и хвърляха ездачите си. Арменците и грузините нищо не правеха, само се покриваха с щитовете и държаха напред копията си. Ала в това време разбитата конница от лявото крило се построи отново, десният край на пешаците се отлепи от могилата, където ги пазеха дълбоки насипи — и построената конница се изсипа от дясното крило. Там се биеха младите конници, за пръв път влезли в битка. И те не отстъпиха пред арабите. Оттогава не ме е страх, че младите са по-страхливи от старите — тюркутите си правят крива сметка, ако мислят, че нашите млади конници не ги бива за бой. Та, цялата наша конница се струпа на дясното крило и успя да изтласка арабите. И тогава арабският пълководец прати срещу младите конници отряда от върха на своята могила и остана сам със свитата си. И като видяха това, моите дулусци взеха да се прехвърлят върху бойните си коне, защото досега седяха на запасни коне, да не изморяват бойните коне.

И пред дулусците изскочиха двадесет жреци, облечени с вълчи кожи, с маски на лицата и с тъпани в ръце. Едно помня — страшните им космати лица, огромните им тела в шубите… и мъничките човешки ръце, които се подаваха изпод козината. На вид бяха огромни зверове, а ръцете им бяха нежни и човешки. Един жрец да изскочи пред сто души — и може да ги подлуди, а двадесет жреци могат да подлудят цяла войска. Защото жреците се гърчеха на конете и крещяха, и биеха тъпаните, докато побеснелите коне се мятаха, като че ли барсове гризяха гърбовете им. И откъм битката идеше един непрекъснат писък и крясък, и над хората светеха с бели пламъци остриетата на сабите, сякаш хиляди хора и коне горяха в бял огън.

Тогава дулусците взеха да ръмжат и да разкопчават броните, сякаш се задушаваха. И пред жреците изскочи на кон Ак Йола — и като скочи от коня си, заби нож в плешката му. И прегърна коня си през шията и впи уста в раната, та взе да смуче кръвта. А подивелият кон го мяташе, като че да беше дете. И мнозина дулусци също скочиха от конете си и забиха ножове в плешките им, и започнаха да смучат кръв от разрязаните жили. И дулусците сякаш полудяха.

И усетих, че в сърцето ми се надигна ръмжене, а после усетих, че скърцам със зъби и се мъча да не отворя уста. Ала устата ми се отвори и взех да рева като звяр. И забравих, че съм стар, че съм хан, че имам дворци и синове. Забравих дори, че живея един път. И чух, че тревожният зов на рогове пробива писъка на битката. И видях, че покривът от щитове бавно се отваря. И арменците, и грузините се отделиха, та между двата отряда се отвори проход, широк сто стъпки. И дулусците се спуснаха надолу по могилата, и тропотът на копита ехтеше все по-бързо и все по-страшно. Тангра изравни пътя ни, та нямаше на нашия път нито овраг, нито трап, защото иначе нямаше как да спрем. Този железен поток от конници размята и прониза арабската конница, както стадо биволи пресича стадо овце. И както бяхме засилени, изкачихме склона на могилата отсреща, където ни чакаше арабският пълководец.

И аз изскочих пред дулусците, и арабинът изскочи пред своите. Три пъти стреля той срещу ми, а стреляше толкова бързо, че една стрела успя да ме удари под щита. Но ризницата издържа — плетена беше от един пиян ковач от рода Ашин, нашите смъртни врагове. После разбрах, че ми е счупено някакво ребро. И аз стрелях три пъти, ала на третия път сложих в тетивата двойна стрела — две стрели в една, които на десет крачки се разделят на две педи. Арабинът покри очите си от едната стрела, а втората го удари под ребрата. И арабинът се смъкна от седлото, и дулусците с трясък се сблъскаха с арабите.

И когато пороят на конниците отмина, видях, че арабинът стои изправен, хванат за седлото на коня. И тръгна бавно настрани от битката, приведен над стрелата. Главата му беше наведена, и нищо не чуваше и не виждаше — сякаш внезапно всичко изгуби стойност за него, та му стана дори досадно. И всичко само му пречеше да свърши нещо важно и съдбоносно. Аз слязох от коня, защото ме досрамя да го гоня на кон, и го настигнах. А той ми каза: „Почакай. Боли ме.“ И седна на отъпканата трева. Седеше съвсем сам, макар на десет крачки да се биеха хиляди хора и макар аз да бях изправен до него. И той вдигна глава, и зениците му бяха разширени, ала не от болка, а от нещо, което беше разбрал отведнъж или си беше спомнил неочаквано, та то го беше изумило. И той ми даде знак да се наведа. А като се наведох, той тихо ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ И затвори очи, та умря.

Този човек се казваше Абд ар Рахман. После Алп Илитвер натопи трупа му в корито с мед и наскоро видях арабина в меда. Същият е, лежи в меда и гледа нагоре, сякаш е жив, само че медът е взел да побелява, та лицето му се замъгли… Така ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ Навярно ме сбърка с някого. Не зная…

И Кубрат спря да говори — та за кой ли път се замисли какво наистина искаше да каже арабинът и кого викаше. Спомни си лицето му на немлад човек — на Кубратовите тогавашни години — и си спомни, че Абд ар Рахман имал тридесет хиляди роби. И какво му помогнаха робите? И какво му помогна това, че е седял до дясното коляно на техния пророк Мохамед? Не приличаше на щастливец този сподвижник на пророка, когато тръгваше към Мохамедовия рай, макар там да го чакаха хуриите. И не се радваше, че умира в свещена война.

И Кубрат попита Аспарух:

— Ти чувал ли си това име — Енкиду?

Аспарух отговори:

— Не, татко.

Кубрат успя да се усмихне и каза:

— Не зная дали ако знаех, че си роден, щях да бъда такъв безумец.

И до края на разговора с юношите, които го питаха за битката и за коня на Абд ар Рахман, хан Кубрат гледаше към децата с едно око, а другото око беше обърнал навътре, към сърцето си. И там звънеше едно странно име — „Енкиду, Енкиду“ — и Кубрат не можеше да спре да мисли кого извика Абд ар Рахман в смъртния си час.

5.

Толкова приказки изприказвах, за да разкажа за други, неважни неща, та чак гърлото ми пресъхна. И сега искам да кажа нещо важно и страшно, а диря думите като зърна в житна яма напролет, когато всичко е изядено.

Тя — „малката смърт“ — посети Кубрат три нощи преди новолуние. А тогава нощите не само са тъмни, но са ялови, затова никой от тридесетте хиляди воини, легнали в шатрите, не съжаляваше, че не е при жена си. Защото в такава нощ — все едно — нито една жена няма да ти даде да се доближиш до нея. Заченатото в нощ преди новолуние или е сакато, или е проклето, а поход, започнал преди новолуние, завършва с плач. И това го знаеха всички конни народи, та в тия нощи стражите дремеха, защото страхът от нещо по-силно от сабите на врага сковаваше мишците на конниците.

В такава безлунна черна нощ хан Кубрат се прибра с походната си шатра, разпъната на могилата с истукана, встрани от становете на тумените и се приготви за сън.

А наоколо степта вече спеше. Не се виждаше нито една звезда и макар небето да беше невидимо в мрака, струваше ти се, че то е слязло ниско над степта. Воините Дулу, налягали в двускатните шатри, стенеха в съня си. Някъде далеч в степта пасяха коне, ала не се плъзгаха в мрака с красотата и плавността на истински коне, които не се уморяваш да гледаш, а се гърчеха и подскачаха като осакатени, защото бяха спънати с ремъци или за предните нозе, или за преден и заден крак. И долиташе стенание на сова, чието пернато тяло беше клето убежище на призрака на предател или страхливец — и той дълго трябваше да скита над степта, докато Тангра го прибере при сенките на прадедите му. И свиренето на щурците се вдигаше приглушено и тревожно, като че ли ниското небе притискаше песента към тревата.

Три стотни обграждаха с пръстен шатрата на Кубрат и сто души стояха прави, но макар да бяха близо един до друг, едва се различаваха в мрака. И в краката им лежаха другите двеста души, които трябваше да ги сменят, стопени като трупове в ниската трева. А над главите на правите воини прелиташе бухал толкова безшумно, че човек се питаше дали не е оглушал и дали сянката не му се е привидяла. И прилепите се спускаха над заспалите хора току до лицата им и отлитаха, сякаш диреха в мрака познато лице. Падна роса и над степта замря всеки полъх и всяко ухание. Дори жрецът до мъждукащия огън пред шатрата на Кубрат положи глава между коленете си, както беше клекнал, и спря да хвърля сухи билки върху посивелите въглени. И Каменният истукан не се виждаше в мрака, но всички знаеха, че е там.

А в шатрата гореше светилник — пълнеше шатрата с кротко сияние, и душата на хан Кубрат с покой и радост. И нито Кубрат, нито Аспарух не промълвяха ни дума. Кубрат обичаше тези мигове преди съня, когато оставаше сам със сина си. И душата му се отпускаше, защото което беше свършено през деня, беше свършено, а което не беше свършено, щеше да се свърши утре или в дните след утре. И хан Кубрат свали дрехите си и като се наметна с обърната вълча шуба, с козината навътре, седна на коженото седало с гръб от плетени върбови пръчки. И гледаше как синът му се готви за сън. А сенките играеха върху мишците под смуглата кожа на сина му, изгладени като речни камъни. И Кубрат се радваше на дългите ръце и нозе, на широките голи гърди и тесните бедра, препасани с бяла кожа. Струваше му се, че когато Аспарух мълчаливо и гъвкаво се навежда и изправя, сякаш чува някаква далечна бавна песен. И Кубрат не мислеше, че някога духът му е обитавал в такова същото младо и силно тяло, а само се радваше на младостта на сина си.

И полуголият Аспарух прекрачи към баща си и му протегна дългата си гола ръка с дълги пръсти. А Кубрат вдигна своята ръка — и тя дълга и с дълги пръсти — и двете ръце едва се докоснаха. И по гладкото лице на Аспарух плъзна като светлина едва доловима усмивка, и Аспарух тихо каза:

— Татко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

На тия думи научи Кубрат своя син преди седем години, когато за пръв път легна да спи с него в една шатра. А казваше Аспарух: „Край и свършек“, защото навремето след всяко преднощно прощаване пак се досещаше нещо и пак питаше баща си, та Кубрат трябваше да измисля едно наистина последно пожелание.

И Кубрат каза:

— Сине, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

Двете ръце се разделиха и Аспарух с малка ножица отряза и скъси фитила на светилника. И в полутъмнината Кубрат си легна и чу как синът му задиша тихо и равномерно. А овчата кожа, с която се завиваше Кубрат, стигаше до устните му, но той не я отдръпна, дори му беше хубаво да допира с устните си нежните влакна. И си помисли, че някога това е било кожа на живо същество, но прогони тази мисъл, пък и не успя да си го представи. И повече нищо не запомни.

Тогава Аспарух се събуди от шум, който не искаше да си припомня. Някакво същество се катереше по кожените стени на шатрата и се давеше, и стържеше с нокти, а краката му странно тупаха и ритаха земята, сякаш бяха омотани в ремъци. И Аспарух скочи, когато разбра и повярва, че това е баща му. А Кубрат успя да се изправи и като се обърна, залитна и се улови за Аспарух. И Аспарух видя лицето му, което след това милостиво не успя да си спомни. И като хъркаше, Кубрат каза:

— Аспарух… къде е Аспарух?

А ръцете му се вкопчваха в раменете на Аспарух като ръце на удавник. И тогава върху Аспарух падна вцепенението на мига, когато майка Акага му даде мъжко име. И Аспарух се вкамени. И виждаше, и чуваше, и знаеше, че трябва да направи нещо, а като насън не можеше да мръдне дори пръста си. Дори не можеше да диша. И Кубрат го пипаше трескаво по лицето, и дори щеше да го ослепи, и като повтаряше, говореше:

— Къде е Аспарух?

А после пусна сина си и като се олюля, падна на пода. И пак странно риташе с нозе и удряше челото си в земята, сякаш подът беше нагорещен, а Кубрат беше вързан. И Аспарух гледаше, слушаше и не можеше да помръдне.

После Кубрат докопа главния стълб на шатрата и почна да се изправя по него. И повтаряше, и казваше:

— Аспарух… Аспарух…

Когато се изправи, залитна, но не пусна пръта. А прътът се изви и се откъсна от върха на шатрата, и шатрата се срина върху Кубрат и Аспарух.

Чак когато меката кожа падна върху главата на Аспарух и Аспарух усети, че се задушава, чак тогава той успя да поеме дъх и движението се върна в ръцете му и нозете. И като се бореше трескаво с кожата, която лепнеше върху лицето му и го душеше, Аспарух най-после усети, че вдъхва въздуха на степта. Тъмно беше, но на две крачки тлееше петно светлина. Аспарух ритна и запрати в огъня цялата купчина съчки, приготвени за нощта. И преди още пламъкът да се разгори, той вече ровеше в отрупаната като дрипа шатра между колове и ремъци. Напипа Кубрат и със замряло сърце отметна кожата от лицето му. Пламъкът се вдигна и Аспарух видя лицето на баща си. Кубрат лежеше със затворени очи, като заспал, само беше бледен и бръчките на лицето му бяха пълни с пот, та светеха като сребърни жици. И челото на Кубрат като че ли беше опасано от сребърни жици, с които палачите обвиват челото на жертвата и като ги стягат с пръчка, разрязват главата на жертвата. И Аспарух усети, че тънка и остра болка реже главата му.

А изведнъж сребърните жици върху челото на Кубрат угаснаха и стана тъмно, защото някой хвърли плаща си върху огъня. Аспарух се обърна да изкрещи, но в рамото му се впи силна ръка и Аспарух разбра, че в единствената ръка на жреца се крие силата на две човешки ръце. Аспарух чу гласа на жреца, който каза:

— Ак Йола, вдигни шатрата.

И Ак Йола, който безшумно беше приближил, пъхна ръце под кожите и вдигна шатрата върху главата си и на разперените си ръце, като че ли се беше накачулил да не го вали дъжд и като че ли пазеше Кубрат от дъжд. А жрецът вдигна с една ръка Аспарух и му каза:

— Върви от другата страна.

И Аспарух се пъхна от другата страна и също вдигна шатрата върху главата си и върху разперените си ръце. И те стояха с Ак Йола един срещу друг като странни прилепи, като същества с разперени ципести крила, надвесени над Кубрат. А в краката им лежеше Кубрат — и тези същества като че ли щяха да гадаят или да решат участта му. И събраните крила направиха над Кубрат тясна шатра.

А в тази шатра жрецът изби огън с огнивото си и разпали прахан, като държеше кремъка и праханта със зъби и удряше желязото сякаш в зъбите си. И като успя да извади свещ и да я запали, наведе се над Кубрат. И както беше коленичил, допря ухото си до гърдите му. А после остави свещта на земята и положи единствената си ръка върху гърлото на Кубрат. И Аспарух се разтрепера, и малката шатра над Кубрат се разлюля. Ак Йола се приведе и с върха на двете си разтворени ръце докосна пръстите на двете Аспарухови ръце. Аспарух си спомни как само преди мигове докосна пръстите на баща си, та изплака.

И жрецът каза:

— Жив е.

И вдигна глава. Светлината на свещта в тясната шатра беше силна, сякаш светеха десет свещи. След това жрецът каза:

— Ак Йола, имаш ли хора, които умеят да мълчат?

И Ак Йола, като печален демон с разперени кожени крила и сведена глава, глухо изрече, като гледаше лицето на хана:

— Всички.

Жрецът каза:

— Вземи двама от всичките и вдигни шатрата. И нека останалите разберат, че шатрата е паднала, но ханът е здрав. И накажи жестоко тези, които снощи са вдигнали шатрата.

Аспарух каза:

— Те не са виновни.

Жрецът каза:

— Ти мълчи.

И като духна свещта, отмахна кожените крила на Ак Йола и Аспарух от тялото на Кубрат. А когато Аспарух пое нощния въздух, миришеше на изгоряла кожа, защото се гърчеше плащът на жреца, хвърлен върху огъня. И наоколо беше тъмно, и дори стражите не се виждаха. Така Аспарух и жрецът стояха в тъмнина и чуваха как в тъмнината Ак Йола и двамина дулусци бързо и сръчно вдигаха около тях падналата шатра. И този път жрецът каза на Аспарух:

— Запали светлина.

И Аспарух с разтреперани ръце запали светилника много по-трудно, отколкото жрецът запали свещта с една ръка. А Кубрат все още лежеше на земята. И Аспарух каза на жреца:

— Помогни му.

Жрецът отговори:

— Аз не съм бог.

Аспарух повтори думите си и сълзите потекоха по лице то му. И болката в гласа му стигна до сърцето на жреца. Аспарух каза:

— Помогни му. Той… той… е…

И не се знаеше какво иска да каже — дали, че Кубрат умира, дали, че е негов баща, дали, че пред тях лежи ханът на Велика Болгария. И жрецът каза:

— Слушай и се подчинявай!

А древните кратки думи, белязани в сърцето на Аспарух като дамга с нажежено желязо — думи, не белег, ами жива рана, която те пронизва с болка, колчем я докоснат, тези думи шибнаха Аспарух през устните и той се изправи, та стана отново третият син на хана. И с друг глас, гласа на ханския син Аспарух, изрече:

— Ти си жрец на Конника и ти си длъжен да помогнеш на хана на конниците.

Жрецът въздъхна и каза:

— Ала не съм бог. Синко, всичко, което виждаш и можеш да пипнеш, има за основа четири стихии — огън, земя, въздух и вода. На тези стихии в човешкото тяло отговарят четири течности — светлата жлъчка, черната жлъчка, кръвта и слизта. Кръвта идва от сърцето, слизта — от мозъка, светлата жлъчка идва от белия дроб, а черната — от черния дроб. И черната жлъчка отговаря на земята. Когато земята реши да повика човека да се върне в нея, черната жлъчка се надига нагоре и залива светлината на очите и на разума. Сега черната жлъчка е стигнала до гърлото на Кубрат.

Аспарух каза и не успя да скрие треперенето на гласа си:

— Жрецо, баща ми още язди по-добре от мене.

Жрецът поклати глава и каза:

— Когато ти се роди, Кубрат шестдесет пъти беше видял как снегът покрива степта.

Аспарух каза:

— Жрецо, ти винаги повтаряше на баща ми, че вождът Атей на деветдесет лета се е борил с меч срещу самия Филип Македонски.

Жрецът каза:

— Защо Кубрат трябва да бъде Атей?

Тогава Аспарух повиши глас и каза:

— Защото ти, ти повтаряше тези думи. И защото баща ми на шестдесет и пет години победи великия Абд ар Рахман.

И Кубрат отвори очи и отчетливо каза:

— Абд ар Рахман… Кой спомена Абд ар Рахман? Кого викаше Абд ар Рахман, когато извика — Енкиду, приятелю мой?…

Но Кубрат не спря поглед нито на Аспарух, нито на жреца и отново затвори очи. И Аспарух коленичи до баща си, но жрецът го докосна с ръка и му каза:

— Радвай се. Баща ти ще живее. Ала… няма да е същият Кубрат.

И като разтвори дрехата си, видя се, че на гърдите на жреца виси плосък кожен мешец. Жрецът го развърза и без да поглежда, взе да опипва с пръсти в мешеца. И се чу тракане на кости, стъкло и желязо и драскане на пера, изсушени треви и нокти. След това жрецът извади малка стъкленица, пълна с червена течност. И като се наведе, каза на Аспарух:

— Разтвори устните на Кубрат.

И Аспарух се опита, ала устните на Кубрат бяха здраво стиснати. Жрецът каза:

— Препъхни ножа си.

Ала Аспарух, който потреперваше, като пипаше устните на баща си, само поклати глава за отказ. Тогава жрецът извика и каза:

— Ак Йола.

Ак Йола влезе още щом се чу „Ак“, без да дочака „Йола“. Не погледна към Аспарух и на Аспарух се стори, че е недоволен от мекушавостта му. И Ак Йола разтвори устните на Кубрат, а жрецът капна няколко капки върху устните му. Но когато Ак Йола се изправи, той погледна Аспарух и бавно спусна клепки върху сиянието на очите си, за да покаже, че всичко е наред. И за пръв път Аспарух усети, че обръчът около сърцето му се пропука.

И жрецът се изправи и каза като на себе си:

— Звездите не показваха смърт. Нямаше смърт, не мога да се излъжа.

И докато с Ак Йола обличаше отпуснатото тяло на Кубрат в кожените дрехи, Аспарух видя, че устните на жреца мърдат, но глас не се чуваше.

6.

И Кубрат лежеше по гръб в ложето си, а пък Аспарух седеше на кожената седалка. Жрецът си отиде, след като облече Кубрат, защото знаеше, че сега Кубрат ще спи до зори, и каза на Аспарух да си легне. Но Аспарух седеше и гледаше баща си на жълтото сияние на светилника. Гледаше го както никога досега. И видя, че баща му беше старец.

Навън все още чернееше нощта преди новолуние и стражите се смениха, а предишните стражи легнаха да спят, като тъй и не разбраха, че „малката смърт“ е дошла при хана им. И в часовете преди зазоряване изчезнаха дори бухалите и прилепите, и совата млъкна. И степта стана няма и пуста.

Когато просветля, Аспарух не посмя да вдигне завесата на шатрата. Стоеше в сивия здрач на утрото, защото слънцето беше ниско и през отвора над огнището оскъдно се процеждаше сива светлина. И жрецът дойде и седна на Аспаруховото ложе. А жрецът и Аспарух мълчаливо се гледаха, когато едновременно усетиха, че върху тях тегне чужд поглед. Обърнаха глави и видяха, че Кубрат ги гледа. И такава непоносима любов — не любов, а като че ли безумие — грееше от очите и лицето му, че Аспарух погледна земята и жрецът извърна глава. И Кубрат тихо каза:

— Сине.

И Аспарух стана, та коленичи до ложето на баща си, което беше равно със земята. И протегна ръка към него. А Кубрат бавно успя да вдигне ръка и докосна върха на Аспаруховите пръсти, и тихо изрече:

— Синко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

И Аспарух отвърна:

— Татко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

За пръв път баща и син нарекоха тези думи пред чужд човек, но Кубрат като че ли не виждаше жреца. А жрецът мълчеше.

Тогава Кубрат се хвана за рамото на сина си и се опита да се изправи, но не можа. И жрецът каза на Аспарух:

— Помогни му.

И Кубрат оплете длан в дланта на Аспарух и като се напрегна, привдигна се от ложето. Аспарух припъхна другата си ръка през раменете му и се смая колко тежък е баща му. Така Кубрат седна на леглото. Но като се опита да премести краката си на земята, не успя. И хвана единия си крак, сякаш беше чужд крак, и успя да го премести встрани, като учудено рече:

— Какво се е случило с крака ми?

И Аспарух усети болка в сърцето си, защото Кубрат говореше с глас на дете. И Аспарух помогна на Кубрат да се изправи и отново се учуди на бащината тежест, но Кубрат залитна. Тогава жрецът видя легнало на земята знаме с конска опашка, поколеба се и го вдигна. И тъй като нямаше две ръце, опря единия му край в седалката и го удари, та пречупи пръта му. И подаде парчето с опашката на Кубрат. А Кубрат се облегна на тази патерица, сякаш цял живот беше ходил като сакат. И като се облегна на знамето Кубрат каза с хем старчески, хем детски глас:

— Че къде съм? Каква е тази шатра?

Той опипа въздуха, където нещо му се привиждаше и когато протегна ръка напред, учудено се взря в ръката си. После отиде към седалката, но най-напред я почука със знамето, а после мъчително се наведе и я докосна с ръка, за да се увери, че тя съществува. И бавно-бавно — сякаш се извръщаше да му закопчават бронята — Кубрат се обърна с гръб към стола, за да може да седне. И като почна да кляка, изведнъж се отпусна и се тръшна на кожената седалка. Аспарух протегна ръка, защото се изплаши, че столът ще се строши. А Кубрат сложи пречупеното знаме на коленете си и пак протегна ръка. И щом заговори, гласът му беше съвсем смислен и пълен с печал. Той каза:

— Тук има две шатри. Аз съм в две шатри. Прилича, сякаш пред мене тече поток и едната шатра лежи на дъното на потока, а другата се отразява в него. Но коя е истинската? Да, тази, която е на дъното. Ала и двете шатри са замъглени, защото едната е отражение, а върху другата тече вода.

И той протегна ръка, та опипа нещо пред себе си, а после прекара ръка през мястото, където друго нещо му се привиждаше. И каза:

— Тук няма нищо… И там, на стената, трябва да има щит. А няма щит. Коя е другата шатра? Живял ли съм в нея? Или… може би ще живея? Къде съм виждал тези ракли, тази кожена дреха… Но тук виждам стълб! Нима това е шатрата на майка ми… преди седемдесет години. Тогава — аз живея и вчера… и днес… едновременно. Къде съм? Загубих се…

И Аспарух само каза:

— Татко!

Кубрат го чу и бавно извърна лице към него. И замислено му каза:

— Сине.

Тогава Аспарух закри с длани лицето си и заговори под дланите си, но толкова тихо, че го чуваше само жрецът. Никога не би говорил така Аспарух пред предишния Кубрат. И Аспарух усети, че с тези свои думи признава баща си за дете. Аспарух каза:

— Трябва да направя нещо! Трябва да направя нещо.

Жрецът каза:

— Търпи и се подчинявай.

А Кубрат бавно размаха ръка пред себе си, сякаш пъдеше дим, който се вдигаше пред него, или сякаш отмахваше невидима паяжина. И каза:

— Нещо дребно и светло се мотае пред мене, лети и снове. Това сякаш е копринена буба… Тя точи светла нишка, тя тъче около мене пашкул, затваря ме…

И Кубрат вече яростно размаха ръцете си, сякаш пъдеше досадна муха. И каза:

— Не мога да разкъсам мрежата.

Аспарух отиде и като взе двете ръце на баща си, сложи ги и ги притисна до гърдите си. И успокоеният Кубрат каза:

— Защо се страхувам? Дори да ме увият в пашкул… нали напролет от пашкула се ражда пеперуда… И аз ще излетя от пашкула… като пеперуда.

Внезапно Кубрат дръпна ръцете си и почна да ги гледа.

И каза:

— Това не са моите ръце. Моите ръце имат изпочупени нокти, синини от удари, кръв от рани… Това са… срам ме е да изрека… това са ръце на жена.

И Кубрат пъхна ръцете си под кожената си дреха. Тогава Аспарух не издържа и като се обърна, вдигна завесата, та излезе пред шатрата. И усети, че до него застава жрецът. Аспарух стоеше прав и гледаше степта и небето. Не плачеше, очите му бяха сухи. Жрецът каза:

— Слушай и се подчинявай! Багрите на разцъфналия цвят не се опазват. Увяхването не може да се отложи. Пролетният цвят сега е шепа семена.

Аспарух мълчеше. Тогава великият жрец на Конника даде знак на младия жрец, клекнал до пречистващия огън. И младият жрец, преди да се оттегли, хвърли наръч съчки в огъня. Лумна пламък, изви се дим и рой искри обгърнаха Аспарух като сива мантия, обсипана с бляскави камъни. И жрецът на Конника се усмихна, та рече:

— Това е добра поличба.

Аспарух ниско и кратко му каза:

— Мълчи!

Жрецът на Конника скова лицето си и измъкна изпод дрехата си свитък пергамент, та каза:

— Когато баща ти споменаваше Абд ар Рахман и Енкиду, аз се досетих за нещо. И тази нощ отидох при Ван Фу, за да претърсим ръкописите му. И като търсихме цяла нощ, намерихме каквото търсихме. Това са редове от великата песен за героя Гилгамеш. Прочети ги.

Аспарух гледаше напред в степта, над главите на неподвижните стражи. А далеч в степта тичаше стадо коне. И Аспарух с глух глас каза:

— Не мога.

И жрецът каза:

— Слушай тогава. Това е плачът на Гилгамеш над мъртвия му приятел Енкиду.

И Аспарух се обърна с яростно лице и дръпна пергамента от ръцете на жреца. И като се опита да го скъса, не успя. Тогава го хвърли на земята и почна да го тъпче. А жрецът тихо каза:

— Тези слова са написани преди четири хиляди години. Има ги в стотици храмове, на десетки езици. Има ги написани върху книга, кожа, глина и камък. Писани са с йероглифи, руни, клинописи и тайни знаци. Хиляди хора са преписвали плача на Гилгамеш и са плакали като Гилгамеш. И винаги се е намирал някой от тези хора, който да се опита да скъса пергамента. Като тебе. Това е… безполезно.

И Аспарух се укроти, и се наведе, та вдигна пергамента — дори се опита да оправи гънките. И само каза на жреца:

— Жрецо, ти не бива да даваш тези думи на баща ми.

Жрецът поклати глава и каза:

— Аз не ги донесох на баща ти. Донесох ги на тебе.

И Аспарух вдигна глава, та се взря в очите на жреца. И видя в тях безкрайна жалост — като в очите на съдник, който жали човека, но е длъжен да изрече своята присъда. И жрецът добави, като каза:

— Императорът на ромеите носи в пазвата си пепел от човек, за да помни, че е смъртен. Вземи този пергамент и го дръж на гърдите си. И помни, че си смъртен.

И Аспарух се обърна, мина край стражите и тръгна през равната степ.

И така — Аспарух повярва, че Кубрат ще умре. И заедно с това повярва, че и той — Аспарух, ще умре. Както Кубрат намери себе си в Аспарух, сега Аспарух разбра, че е Кубрат. А Кубрат умираше. И Аспарух щеше да умре. И тази увереност падна върху Аспарух като светкавица, та го ослепи и го оглуши. И той разбра, че до днес се е усещал безсмъртен.

Аспарух вървеше пешком през степта, за пръв път от много време вървеше през степта пешком. И както степта беше променена, защото я гледаше от ниско и защото вървеше бавно през нея, а не я гледаше високо от седлото и не летеше на коня си, така целият му път и целият му поглед за света се смениха. И той си спомни някаква легенда за някакъв паднал ангел. И разбра какво е усетил ангелът, когато е загубил крилата си, та е тръгнал така, пешком през степта.

Тогава Аспарух видя, че степта е сива. Затвори очи и отвори очи и пак се взря — небето беше сиво и степта беше сива. И той разбра, че светът може да сменя баграта си. Да, есенната степ прави светлината жълта, зимната степ прави светлината бяла, езерото прави светлината синя, а смъртта прави света сив. Така светът загуби багрите си за Аспарух.

А нозете му нагазиха вода и той усети, че хладът се вдигна до сърцето му. И като падна на колене, наведе се и пи направо с устни, натопени във водата. И усети, че водата има вкус на пепел.

И като се изправи, Аспарух пъхна пергамента с плача на Гилгамеш, който досега държеше в ръка, под кожената си риза на голо върху гърдите си. И като го притисна с длан, усети, че пергаментът трепти и пърха от кънтенето на сърцето му.

После той тръгна отново през степта. Пред него се простираше само степ — равна, безкрайна степ до кръгозора, пронизана от сиво слънце и от хладен вятър. И над него се простираше безкрайно пепеляво небе. Където и да отидеше, над него щеше да има винаги небе. И смъртта беше неизбежна като небето.

7.

Дали бива човек да възпява старостта? Не, не да възпява, а дори да разказва за нея. И трябва ли да разказвам за старостта и немощта на Кубрат? Ох, колко хубаво бих го направил, защото не би трябвало да си спомням Кубратовата старост и немощ, доста ми е да обърна поглед към себе си. А Кубрат поне можеше да вижда.

И тъй — само Аспарух, жрецът и Ак Йола знаеха и виждаха правдата за болестта на хан Кубрат. И тристата души дулусци, които придружават хана, навярно разбираха какво става, но навярно не искаха дори да го повярват. А Кубрат беше много, много болен. Само жрецът и Ак Йола виждаха голотата на хана, защото Кубрат запретяваше на Аспарух да се грижи за тялото му, но иначе денем и нощем Аспарух седеше при баща си. Понякога, когато хан Кубрат седеше на престола си с дървените колела, дори можеше да не се познае, че е болен. Понякога клякаше край престола и покриваше нозете си с дрехата си по своя нужда, и после ставаше, все едно че нищо не е било. Но го правеше само когато го нямаше Аспарух, та жрецът и Ак Йола се чудеха дали него прави нарочно и дали не се подиграва с тях и с престола си.

И тези крачки — тези дребни стъпки, с които ханът пресичаше шатрата си, всяка стъпка четири пръста дълга, това тътрене на стъпалата и това люлеене на главата — те съсипваха Аспарух. И това немощно изправяне, когато Кубрат се ловеше за стълб на шатрата или за рамото на сина си, или за дръжката на престола — с неочаквано силни трескави пръсти, а после вдигаше тялото си, като че ли беше затънал в тинята на дълбоко блато — това убиваше Аспарух.

И най-важното — това примирение, с което ханът приемаше своята немощ. На Аспарух се струваше, че ханът дори не разбира какво се случва с него — иначе щеше да се разбунтува, да скочи, да се бори. Дори веднъж не се стърпя, та викна и му каза:

— Татко, стресни се!

А Кубрат бавно извърна глава към него и тихо му каза:

— Сине, ти яздил ли си кон, който прави сетни стъпки, преди да падне от изтощение? Аз много пъти съм яздил. И дори не съм го чакал да падне, а съм слизал от седлото и съм продължавал да вървя пешком. Моите нозе са като на кон, който ще падне. И ми се струва, че той вече е извървял своя път и е сторил, което е можал. Но усещам душата си като ездач на тоя кон и знам, че тя ще продължи да върви нататък — пешком или с крила — не зная. Имай търпение. И аз съм нетърпелив, и аз искам да сляза от този кон, който е извървял своите крачки.

И Аспарух отиваше в степта на лов, за да донесе дивеч на баща си. Когато се върнеше, ако не беше ударил нищо, Ак Йола го чакаше замръзнал върху своя неподвижен кон призрак и му подаваше заек, сайгак или дропла.

А хан Кубрат почна да изпразва шатрата си. Подаряваше ту оръжие, ту кожа, ту губер, ту златна чаша. Накрая в шатрата му останаха само мечът и лъкът му, кожите от ложето му и от Аспаруховото ложе, мех и рог за кумис, два ката дрехи. Запази и стария ловен сокол. И Кубрат често казваше на Аспарух, и забравяше, че скоро е казал същото:

— Един евреин ми каза, че соколите живеели по сто шестдесет и две години.

И Аспарух беше тъжен, защото мислеше, че ханът раздава своите оръжия и своите чаши, като се прощава с хранените си люде. Не беше така. Хан Кубрат не можеше да държи в ума си всичко, което притежаваше, а искаше всичко, което има, да му е подръка — и да го усеща, и да го има в душата си. Когато се събудеше сутрин, Кубрат си казваше: „Какво имам?“ И каквото не си спомняше, а го видеше — подаряваше го. Спомняше си колко беше щастлив като дете, когато всичко свое можеше да обхване с две ръце. Казваха: „Табуните на хан Кубрат.“ Какви табуни? Къде бяха те? Можеше ли да ги пипне? Какво печелеше от това, че ги притежава и ги нарича свои? Кубрат задържа само един кон и само него яздеше — защото ако го качеха на коня, той можеше да седи в седлото. И този кон беше най-буйният му кон — Огзис, Безумния. А този жребец, като усети, че ездачът е болен и не се бори за власт над него, изведнъж стана смирен като непразна кобила.

И от всичките си безбройни ловни псета хан Кубрат остави само едно жълто куче, а леопарда и гепарда подари. И каза:

— Знаете, че кучето на оня свят ще носи вода в устата си, за да гаси вечния огън, а котката ще го раздухва. За мене леопардите са котки. И когато кучето вие, то плаче направо на Тангра.

И Кубрат не искаше да принася в жертва кучета.

А имаше и нещо друго, заради което Кубрат изпразни шатрата си. И то беше, че Кубрат често виждаше своята шатра като ладия. И в тази ладия те с Аспарух щяха да тръгнат нагоре по някаква река, без име и без извори, и щяха да слязат на брега на незнайна степ. Какво им трябваше за пътя в степта? Конете, оръжията, по две кожи. Там щяха да бъдат сами — те двамата, баща и син — сред безпределната степ, под безпределното небе.

Във ветровитите нощи кожените стени на шатрата плющяха като платна на ладия. И последните думи, които баща и син си казваха, преди да заспят: „И дано утре отново видиш слънцето — край — свършек“ — изведнъж станаха страшни думи. И на Аспарух му идеше да скочи, да закрещи, да удря главата си в земята.

А когато Аспарух казваше на баща си: „Татко, да излезем в степта“, то Кубрат го питаше:

— Защо?

И казваше на Аспарух:

— Боговете отнемат силите ни и ни хващат за врата, та натисват главата ни към земята, за да виждаме само едно парче земя, ала да го видим добре. Боговете притискат лицето ни само до един човек, за да го видим по-добре, да вникнем в душата му и той да ни види по-добре. А ние се мятаме, борим се, та искаме да се огледаме и да видим повече. Защо?

И заспиваше в престола.

8.

И Кубрат непрестанно спеше — защото жрецът го поеше с билки — и като се събудеше, или оставаше в полусън, та говореше несвястно, или беше съвсем на себе си, само че беше много слаб. А щом се събудеше и отвореше очи, диреше с поглед Аспарух.

И Аспарух не излизаше от шатрата на баща си и не смееше да заспи, защото започна да се страхува от съня. Когато за пръв път заспа след „малката смърт“ на баща си, Аспарух изведнъж се стресна и скочи. И се ужаси, че не е знаел къде е и не е знаел, че живее. И той се смая, че хората — и той — Аспарух, като тях — всяка нощ умират и загубват свяст, а не се страхуват. И ако се събудят на сутринта, знаят, че са спали, ако пък не — то значи, че сънят им е бил преддверие на смъртта. Аспарух не искаше да умира в съня си и не искаше да се ражда в утринта — затова в началото лежеше с отворени очи, а на третия ден само седеше в седалката с върбовия гръб и не смееше да си легне. Ако пък легнеше, веднага ложето му го залюляваше като лодка и го понасяше към съня. Аспарух всеки миг искаше да знае, че съществува. И час по час се надвесваше над баща си, та слагаше ухо на гърдите му, за да чува сърцето му. Тогава откри, че сърцето на Кубрат бие бързо-бързо, два пъти по-бързо от неговото, Аспаруховото сърце.

А лицето на Аспарух стана още по-гладко и кожата прилепна по скулите му, и очите му се дръпнаха още по-встрани, сякаш беше вързал косата си на възел на темето, та изпъваше кожата на слепоочията си. И жрецът пускаше Аспарух все по-близо до сърцето си, защото не можеше да устои на странната хубост на това и младежко, и мъжко лице, и на трескавия огън на черните дръпнати очи. Но Аспарух дори на жреца не казваше, че не спи.

Всяка сутрин Аспарух излизаше пред шатрата и гледаше небето и степта. И като виждаше, че те са сиви, връщаше се в шатрата. А степта светеше от слънце и искреше от роса; и небето беше пълно с птици и с птича песен. И на Аспарух струваше, че всеки ден яде само сух хляб, посолен с пепел, докато Ак Йола със своите си ръце му носеше солена и пушена риба, бутове от сайга и джейран, нанизани на пръчка печени яребици, бобове, варени с меча мас, нарове, дюли и грозде, запазени в ледниците на Жълтия дворец, и тънки хлебчета, изпечени от рядко тесто върху нагорещена плоча. Но никога не му носеше месо от коне. И Ак Йола чакаше Аспарух да изяде всичко, а сам нищо не хапваше, защото почти нищо не ядеше. Ала не знаеше, че Аспарух яде само сух хляб с пепел.

И на третия ден Кубрат седна в ложето си и поиска да докарат трона му с двете големи колела. И бял кон докара като кола дървения престол, и хан Кубрат седна на престола. Ханът повика и двамината си синове, които не бяха добре разбрали колко е зле баща им, макар да имаха между тиуните на баща си свои хора, на които щедро плащаха. Но страхът от Ак Йола беше по-голям от жаждата за злато, та всички дулусци мълчаха.

Когато се събраха в малката шатра жрецът, тримата синове и двамата любими съветници Ван Фу и Шаргакаг, тогава Кубрат им каза:

— Паднах от коня си Огзис и зле се ударих.

А Огзис значи Безумец и конят беше буен и плашлив. Аспарух и жрецът се спогледаха, защото Кубрат не говореше това, за да заблуди синовете и съветниците си, а защото си беше наумил, че наистина е паднал от кон. И не помнеше нищо за сринатата шатра и несвестните си думи.

А Баян, който не можеше да сдържи тревогата си, пристъпи напред и каза на баща си:

— Татко, сто пъти съм те молил да не възсядаш Огзис. И ти обещавам до довечера да го заколя.

Кубрат му каза:

— Сине, няма лоши коне, има лоши ездачи. А ти благодаря, че виждам един престолонаследник, който не бърза да седне на престола и за когото баща му е по-скъп от престола.

Баян тъжно се усмихна и каза:

— Татко, никога не съм се надявал, че ще седна на този престол. И трябва да ти кажа — предсказаха ми и го зная, че няма да седна на престола ти. Нима нямаше трима престолонаследници преди мене, и те умряха?

И наистина Кубрат имаше трима синове по-големи от Баян — и единият падна в битка срещу тюркутите, вторият срещу аварите, а третият срещу арабите. И наистина Баян не седна на престола на баща си. И Кубрат каза:

— Мълчи, Баяне, няма по-нещастен баща от този, който погребва синовете си. Защото синовете трябва да погребват бащите.

И Баян му каза:

— Ти не си само мой баща, ти си баща на три племена и тридесет колена болгари. И на тридесет рода хуни, и на тридесет рода алани, ефталити и сармати. А ние не сме достойни да събуем ботушите ти.

И всички чуха и видяха, че Баян говори от сърце. А Кубрат помълча и каза:

— Реших да тръгна към планината, за да отида в Светилището на Големия конник и да го питам по кой път да поеме народът ми.

И Кубрат се спогледа с жреца и Аспарух разбра, че те са говорили зад гърба му. И кога бяха успели да го сторят, когато Аспарух не затваряше очи? Кубрат каза:

— С мен ще дойде само Ак Йола. Всички други ще отидете във Фанагория и ще чакате да се върна. Само ти, Баяне, ще останеш с тумените и няма да ги разпускаш. Кажете на пратениците на тюркутите, ромеите и славяните да чакат. А вие, мои приятели, китаецо и персиецо, поучавайте канартикина, както учехте мене.

И Ван Фу и Шаргакаг безмълвно се поклониха.

Тогава Аспарух пристъпи напред и без да ще, дланта на десницата му легна върху пергамента с плача на Гилгамеш, та го притисна върху гърдите му. И Аспарух усети, че сърцето му кънти под пергамента. И каза, и това беше голяма дързост, защото ханът беше обявил волята си:

— Татко, нека дойда с тебе.

А Кубрат не се разсърди, не се и усмихна, само каза, без да гледа Аспарух в очите:

— И ти върви във Фанагория.

Аспарух погледна жреца и разбра, че той е накарал баща му да го отдели от себе си. И Кубрат каза:

— Вървете.

А като се обърнаха да си ходят, хан Кубрат повика Баян и му каза:

— Баяне, искам, преди да тръгна, да видя колелото на трите тумена. И да бъде около тази могила с истукана.

И Баян каза:

— Добре, татко.

А Кубрат добави и каза:

— Искам всеки конник да хвърли по един колчан стрели. И още искам във всеки колчан да има тридесет стрели.

Баян се смая и пристъпи към баща си. И се поспря и започна да брои нещо наум, и като го сметна, още повече се смая. И каза:

— Велики хане, това прави три пъти по триста хиляди стрели. Това са хиляда конски товара само железни върхове на стрели, господарю.

А Кубрат каза:

— Зная.

И Баян каза:

— Нека са по десет.

Кубрат се разгневи, но гневът му беше вял и уморен. И Кубрат не изгони сина си, а му каза:

— Не се скъпи, ще ги изровят.

Но Баян, като видя, че баща му като че ли се колебае, настояваше и каза:

— Нека бъдат по двадесет стрели. Все едно — петстотин товара желязо ще останат в земята.

И Баян още щеше да говори, но жрецът изрече с глас, на който не може да се прекослови:

— Слушай и се подчинявай, канартикине. Великият хан на болгарите заслужава заради него да останат в земята не петстотин, а на десет места по петстотин товара стрели.

И Баян си тръгна.

9.

На другия ден слънцето завари Кубрат в шатрата му, която беше построена на върха на могилата с истукана. И Кубрат стоеше навътре в шатрата на своя дървен престол, и около него бяха синовете му. А цялата предна стена на шатрата беше свалена, така че ханът добре виждаше степта в подножието на могилата. И около шатрата имаше около стотина хранени люде, но те не можеха да видят лицето на хана. Там бяха и тримата пратеници.

Върхът на могилата беше опасан от тиуните — телохранителите на Кубрат, които стояха щит до щит и човек до човек. Една редица бяха прави рамо до рамо и една редица бяха клекнали пред тях. И стояха дулусците в броните си на крака, не на седло, и се нареждаха малко в ниското, за да не пречат на хана да вижда подножието на могилата. А пред могилата се ширеше степ и не се виждаше нищо друго. И всички мълчаха и чакаха.

Тогава се чу грохот на барабани — та-ръм-та-та-тъм, та-ръм-та-та-тъм, като че барабаните ги носеха хора, които яздеха, или ги биеха конски копита. И хранените люде се раздвижиха, но тихо.

И от двете страни на могилата се изляха една срещу друга две реки от конници, отляво и отдясно, и първите конници яздеха в права черта като по изпънат конец, и конниците зад тях яздеха кон зад кон, също като нанизани на конец. А бяха широки реки — може би по триста крачки, всяка от близо петдесет души конници на всеки ред. Предната редица носеше наведени знамена с конски опашки и опашките лягаха назад, защото конете летяха като вихър. Едната конница червенееше с алени коне — и това бяха оногурите, конницата насреща чернееше с врани коне — това бяха кутригурите. И двете конници летяха една срещу друга; и хиляди коне като че ли едновременно вдигаха крака, та конниците се люлееха равномерно като на вълни. И грохотът се засили, и сърцата се свиха.

А славянинът, който за пръв път виждаше такова чудо и знаеше, че конник с конника не се сблъсква и все някоя конница в сетния миг ще извие юздите на конете, та ще получи удар отстрани — славянинът чакаше коя конница ще трепне и как другата конница ще спре конете си. И свободната степ пред двете конници се топеше, и остана само тясна ивица.

Тогава двете конници се сблъскаха — и се разминаха. Не, не се разминаха — смесиха се ред по ред и между два реда оногури яздеха кутригури — едни срещу други, а между два реда кутригури яздеха оногури — и те едни срещу други. И пред могилата зарева черно-червена река — и половината води на реката течаха наляво, и половината — надясно. И конниците се разминаваха в пълен бяг на конете, а конете сами не биха се сблъскали, но можеха да се закачат краката на ездачите. И сега чак славянинът забеляза, че всички стремена са високо и ездачите яздят с повдигнати колене.

И ревнаха десетки рогове, някъде зад шатрата на хана, и пронизаха грохота на копитата. Реката от конници изведнъж засвети, а то светнаха остриета на стрели. И конниците вдигнаха лъкове, та почнаха да стрелят срещу могилата. Тънка мрежа от блясъци покри конницата и над конницата падна сумрак. А стрелите с фучене се забиваха в могилата.

Славянинът като зачарован гледаше пред себе си и не вярваше на очите си. Защото той беше войник и знаеше какво е най-външната редица да стреля триста крачки над главите на други конници, за да стигнат стрелите могилата. А стрелите идеха; и кутригурските стрели с черни пера тъжно свиреха, и оногурските стрели с червени пера пищяха, и с еднакво фучене се забиваха в твърдата земя. Дулусците вдигнаха щитове до очите си и от време на време някоя стрела отскачаше и бръмчеше от металния щит. И двамина едри мъже с огромни щитове застанаха от двете страни на хан Кубрат. И конниците летяха, и стрелите летяха, и славянинът се досети, че тоя пояс от конници опасва цялата могила, защото конниците се въртят в кръг. И така беше — в пояс от около хиляда и двеста крачки конниците се въртяха в кръг и докато изстреляха един колчан стрели, щяха да преминат десетина пъти край хана си, тъй като стреляха гъсто само към него.

А копитата изкъртиха зелената трева и стигнаха сивата земя. Надигна се облак прах и най-напред беше лек и прозрачен като утринна мъгла, после стана все по-гъст и по-ситен. И славянинът дори не видя, че вече се въртят в кръг и утигурските конници.

И над реката от конници се вдигна мъгла и най-напред легна върху конниците, та в кръг около могилата се изви река от мъгла. А после мъглата бавно се надигна и заля склоновете на могилата. И от мъглата със свирене и пищене излизаха стрелите и с фучене се забиваха в могилата. Славянинът усети, че не диша, а само от време на време трескаво и дълбоко си поема дъх и пак спира да диша. И като се опомни, огледа се и видя напрегнатите лица на хората около себе си, сякаш всеки очакваше из мъглата да литне стрела и да го прониже. Но не стрели чакаха тези хора, а се взираха в мъглата и слухтяха — там да не се случи нещо.

Тогава отново зареваха рогове и стрелите изчезнаха, и остана само мъглата. А после се стопи грохотът от конски копита и след тях бавно се стопи и мъглата. И се видя черна река от изровена степ и сред реката се видя склонът на могилата, набучен с черни и червени стрели, които стърчаха като бодли на таралеж — сякаш могилата беше огромен таралеж, свит на кълбо сред степта.

А лекият облак прах се вдигна над степта и над могилата, та прецеждаше светлината на слънцето. И степта изглеждаше помръкнала и някак недействителна, като че ли това беше парче от друга земя и с друго слънце.

И славянинът чу около себе си гласове, защото хората се отърсваха от омаята. Чу гласове и на облекчение, и на възбуда. И видя лицето на тюркута — зло и умислено, и лицето на ромееца — недоверчиво и смаяно. А лицата на хан Кубрат и на Аспарух славянинът не видя, защото двамата бяха в шатрата.

10.

И същата нощ в кожена носилка между четири коня — както пътуваше Акага — хан Кубрат незабелязано напусна малкия свой стан на могилата. А сина си Аспарух беше изпратил с другите синове в становете на тумените.

Когато на сутринта Аспарух дойде при могилата, той още отдалеч видя, че шатрата на баща му я няма. И могилата се вдигаше променена и неузнаваема в утринта. И като се вгледа, Аспарух видя, че това не е защото той не вижда багрите, а защото могилата си е черна — почерняла. И като прегази черната река на грозно изровената степ, където се беше въртяло безумното колело и хоро на конниците, Аспарух поиска да изкачи с коня си склона на могилата, но не успя. Защото могилата беше дълбоко изровена и преорана, сякаш иманяри бяха дирили скрито имане. А то беше, защото болгарите бяха ровили да изровят железните остриета на стрелите си. И навярно раните на могилата дълго нямаше да зараснат, тъй като все нови и нови мъже щяха да търсят ковано желязо в пръстта, а когато мъжете се отчаеха, щяха да идват децата.

И Аспарух слезе от коня си, защото можеше да счупи крака му в някоя яма, та почна да се катери по склона. И от дете не беше качвал без кон нито една могила, и склонът му се стори безкраен. Миризмата на прясна пръст, кой знае защо, го караше да потреперва. А след Аспарух се катереше конят му Алтъй.

И като се изкачи на върха, ето — шатрата на баща му и целият стан на дулусците бяха изчезнали. Виждаха се само черните петна на огньовете и камъните, с които войниците бяха затискали полите на своите шатри. До есента пепелта щеше да се покрие с трева, а камъните щяха да потънат в земята. Ак Йола беше накарал хората си да приберат дори костите на жребчетата, които бяха изяли. И Аспарух не можеше да повярва, че тук се беше борил с падналата шатра на баща си и че тук беше почувствал първото докосване на смъртта. Но като погледна степта и небето, видя, че те са още сиви. Не беше сън, случило се беше.

Аспарух намери мястото, където беше стояла шатрата на баща му. И като коленичи, тръгна да търси следи по земята. И намери стъкълцето на жреца, в което имаше няколко капки червена течност. Аспарух ги изсипа на езика си и усети, че са горчиви. Дойде му наум, че жрецът, който никога не губеше нищо, нарочно е оставил стъкълцето, защото е знаел, че Аспарух ще се върне. И като се сви на земята, Аспарух пъхна поводите на Алтъй в пояса си и заспа. И спа целия ден и цялата нощ. Но когато се събуди, небето и степта продължаваха да бъдат сиви.

И Аспарух се върна в стана, където го чакаха, за да тръгнат към Фанагория. И Севар гордо стоеше начело на своята десетка и чакаше знака на Аспарух.

Тогава дойде евреинът, качен на яко муле, и Севар го попита:

— Що искаш?

А евреинът се обърна към Аспарух и му каза:

— Баща ти ме изпрати да ти служа. И досега не успях да те намеря.

И Аспарух, щом чу да се споменава баща му, дори не разпита евреина кой и какъв е, а му каза:

— Върви след мене.

Ала после се досети, че беше виждал евреина с тюркута, та го запита:

— А ти не беше ли от хората на тюркута?

Евреинът се огледа и каза:

— Откупих се, господарю. Дадох много пари на тюркута, на загуба съм, но се отървах. Лоши хора са това, господарю, със сърца, солени и сухи като пастърма, лежала месеци под седлото. Като зверове са, оковани във веригите на жестоки и безумни главатари. А ги слушат, защото получават парче месо. Но ако ги изтървеш, влачат се подир своите страсти като кучета подир чер дроб. Мършави са като истински конници, защото няма какво да ядат, иначе ще затлъстеят като свини. Храбри са, защото са много като глутница, но ако останат неколцина, разбягват се като зайци. Дано отсега нататък пътищата ми се разминават с такива като тях.

А Севар каза на евреина:

— Остави мулето си и вземи кон.

И евреинът му каза:

— Не съм изпаднал толкова, че изпражненията ми да ме учат.

Севар откачи копието си, което носеше на ремък върху рамото, и опря края му в стремето. И каза на евреина:

— Що чух? Изпражнение ли каза?

А евреинът пребледня, макар до Севар да стоеше на кон Аспарух, и примирително рече:

— Не си ли чувал, че така се наричате родените след нас, защото откъдето излизат децата, оттам излизат и остатъците от лакомията ни? То ще рече, че ти си роден след мен и си като мой син.

А непримиримият Севар изрече през зъби:

— Не се раждат децата оттам, откъдето излизат остатъците, и аз не съм твой син.

Евреинът се поуспокои и му каза:

— Всички сме деца на Адам и Ева. А колкото до раждането и остатъците, разликата е два пръста. И не виждам защо да спорим за два пръста.

И Севар му каза:

— Не зная кои са Адам и Ева и аз не съм техен син, аз съм от рода Вокил. Колкото до двата пръста, на тебе няма да е все едно дали това острие ще мине на два пръста от челото ти, или на два пръста в челото ти.

Така Севар и евреинът се сбутаха още първия път, когато се видяха, и тази им вражда продължи и занапред.

11.

На заник Севар препусна напред, за да търси място за нощуване, а и за да се отърве от змийския език на евреина. Все се надяваше, че мулето ще изостане, ала не — то тичаше наред с конете. И докато яздеше и се оглеждаше, Севар търсеше остри думи да ги каже на евреина.

Ето — Севар ще му каже: „Ти знаеш ли как соколът се бори с дроплата?“ Евреинът, то се знае, ще каже: „Не знам.“ Тогава Севар ще му каже: „Дроплата каца на земята, а соколът се върти във въздуха около нея. Ала тя винаги обръща към него задницата си. И ако соколът я приближи, тя хвърля и пръска срещу него нечистотиите си. Ти си дропла, аз съм сокол. И ти винаги стоиш срещу мене не с лице, а с гръб. Хвърляй нечистотиите си. Опитай се да изцапаш перата ми или очите ми. Ала знай — ако не успееш, ще те разкъсам, както соколът разкъсва дроплата.“

Да, така ще му каже Севар и още ще му притури, та евреинът ще млъкне най-сетне посрамен. И колко хубаво се сети Севар за дроплата и нечистотиите — тъкмо е за евреина и думите му.

А Севар изкачи някакво възвишение и видя, че по степта язди група конници, та оставя след себе си дълъг облак прах, червен в ниските лъчи на слънцето. И Севар побърза да ги посрещне и разбра, че иде великият жрец на Конника, тръгнал по пряк път. Севар не го обичаше, защото му се струваше, че когато жрецът го погледнеше, все едно, че змия гледаше зайче.

И жрецът пренощува с Аспарух, а на сутринта тръгна до него. Аспарух дори му се зарадва, макар че трудно би могъл да нарече радост това вяло трепване на сърцето, защото всички чувства идеха до Аспарух уморени и сиви, както продължаваше да сивее степта.

И като яздеха стреме до стреме през степта, жрецът каза на Аспарух:

— Синко, исках да те събудя и не знаех, че Тангра ще те сграби така за рамото и ще те разтърси. Гледах те на съвета в Жълтия дворец и видях, че се луташ между думите на съветниците и не знаеш кой говори правдата. Гледах те, когато не знаеше какво да кажеш, застанал сред плиткото езеро, над което нямаше слънце и сенки, та не се знаеше къде са световните посоки. Следях те как се вцепени, когато баща ти Кубрат чу да го вика гласът на земята. Това е, защото много ти е дадено, ала и много си изтървал, та малко си направил и малко знаеш. А ти трябва да се готвиш да станеш жрец на Големия конник и това е голямо нещо. Отвори сърцето си, слушай думите ми и запомняй.

И жрецът подаде на Аспарух оловна плоча. Когато Аспарух започна да разчита руните, жрецът му каза:

— Тук са написани имената на племената, които царят на маскутите Санесан събрал срещу своя роднина арменския цар Хосрой Третия. За да преброи войската си, Санесан карал всеки войник да носи камък и да го хвърли върху една купчина. И огромни грамади останали като страшен знак за силата на войската. Ти чувал ли си за Санесан? Той е живял само преди триста години.

И Аспарух призна и каза:

— Не съм.

А жрецът каза:

— Ето племената от войската му — ти ще ги прочетеш. Санесан събрал хони, похи, таваспари, хечматаки, ижмахи, гати и глуари, гугари, шичбии, чилбии, баласичи и егерсуани, сакарауни, савардини, савартиасфали, чиксини, мирвати и хатирлитбери, и ермихиони — или всичко двадесет племена. Вземи плочата, ти трябва да научиш имената.

И вечерта жрецът взема оловната плочка от Аспарух, а на сутринта го попита за имената на племената, събрани от Санесан. И Аспарух от двадесет племена беше забравил десет, защото имената за него бяха огърлица от обикновени звуци, тъй като ги чуваше за пръв път. А жрецът без упрек и без гняв му каза:

— Как можа да забравиш имената на племена, които са имали царе и ханове и са мислили, че са пъпът на света? Не мислиш ли, че утре ще забравят името на Кубрат и твоето име, макар днес болгарите да са народ силен и многоброен?

И Аспарух му каза:

— Кажи ми защо ми говориш такива думи?

А жрецът му рече:

— Ти, бъдещият жрец на Конника, трябва да усетиш как чезне споменът за хората и народите. И как идват нови хора и нови народи — и това е естественият път на нещата. Но конници все остават.

И на третия ден от ездата на юг почнаха да се срещат аулите на кутригурите. А те живееха в кръгли шатри — в долната част с изправени стени и отгоре покрити с купол. И долната кръгла част се строи с решетки и се покрива с кожи. А жрецът се отвращаваше дори от тези шатри с изправени стени, та каза на Аспарух:

— Слушай, бъдещи жрецо на Конника. Виж — оттук започва позорът на истинските конници. Знаеш ли как се е родила тази шатра? Най-напред са копаели кръгла яма, над която са вдигали шатрата. И като им се понравило да не се кланят на нашите наведени кожени стени, построили яма над земята. Истинският конник не бива да стои в шатра, а само да спи. Тогава — защо му са прави стени? Наистина тази юрта се мести, но е прокълната, защото е родена от земна яма. А земята не бива да се копае и да се наранява. Истински конници са били и си остават хуните, които носят ботуши с навити носове, за да не изкъртят бучка пръст. И мъртвите трябва да се изгарят, а не да се копае пръстта.

И от всички думи Аспарух чу думите за мъртви и за пръст. И за кой ли път си помисли, че смъртта е навсякъде като небето. И научи имената на всички мъртви племена, защото му беше жал за тях, и му се струваше, че дори в споменаването на изчезнало име се крие зрънце или капка безсмъртие. Но какво беше безсмъртието — земя или вода, та трябваше да се мери на зърна и капки? Или то беше въздух и тогава щеше да се мери на въздишки?

И Аспарух яздеше през сивата степ и дори златният Алтъй му се виждаше сив.

Тогава в степта почнаха да се мяркат стада овце и те накараха жреца гневно да каже:

— Имаше един полуостров в блатото Меотида, който принадлежеше на един храм на Тангра. И жреците вкараха на острова стадо от хиляда овци, и ги дояха, и ги стрижеха. И ги пазеха от врагове и болести, но овцете пак измираха, та имаше малка полза от стадото. Тогава махнахме овчето стадо и вкарахме стадо диви сайги и те ни даваха повече месо и кожи от овцете, а сами бягаха и се бранеха от зъбите на вълците. Така ние, жреците, разбрахме, че е по-добре в степта да има сайги, а не овце. Но след сайгата трябва да се язди и да се ходи на лов, и да се спи под открито небе, а нашите братя кутригури спят в колибите край стадата си и което агне им се стори тлъсто — заколват го. Така те се отучват дори да яздят. Помни това, бъдещи жрецо на Конника.

После видяха стадо крави, които почиваха, тежки като скали, но опашките и ушите им се движеха непрестанно. И чудновато беше да гледаш грамадните и неподвижни тела и трепкащите дребни уши. А зад кравите, сиви като тях, лежаха в степта колибите на първото село на кутригури земеделци. И това вече не бяха юрти, които се местят, а къщи завинаги — забити в земята. Сега вече жрецът спря коня си и каза на Аспарух:

— Гледай и помни каквото ти казвам, бъдещи жрецо на Големия конник. От юртите и овчите стада започва само позорът на конниците, а ето — оттук започва вкаменяването на конника, ще рече, неговата гибел, защото конникът е движение и камъкът е покой. Виждаш ли този аул — хората живеят в него и зиме, и лете. Когато дойде лято, те се молят за дъжд. А щом дойде суша, стоят гладни, вместо да тръгнат на север, където тревата е зелена. Когато падне град, не могат да преместят къщите си, ами плачат над убитите си ниви. Дойде ли зима, вместо да слязат на юг, където снегът се топи за ден-два или неделя, те се завират като слепи къртици по тъмните си къщи и треперят от студ и от страх. Тъй като стоят на едно място, коне много не им трябват, и те са забравили как се отглежда истински кон. Те не делят табуните на кобили и жребци, не избират добри жребци за добри кобили, не отделят жребчетата от майките им. Конете им са дребни и бързо се изморяват. Такива конници са позор за войската. И вървят с обозите. Те могат да получат всичко от степта, но искат сигурност — като че ли сигурност има — и така загубват свободата си, защото стават роби на земята. Помни, че когато жрец на Конника срещне кутригури орачи, винаги им показва своето презрение.

И като стигнаха кладенец, там вече имаше пастири кутригури, които вадеха вода за кравите си. Наистина конете им бяха хилави, а пастирите носеха ножове и само някои имаха лъкове. И когато видяха конниците оногури, пастирите спряха да пеят. А пееха, защото водата беше дълбоко в земята и до нея се стигаше по стъпала. И хората се нареждаха по стъпалата във верига, и човекът от най-ниското стъпало пълнеше кожен мех и го подаваше нагоре. И който поемеше меха, изпяваше ред от песента и така песента се качваше по стъпалата, а от меха капеше вода. Пастирите излязоха от дълбокия кладенец, та се наредиха встрани и мълчаливо се поклониха на жреца и Аспарух. И най-възрастният пастир каза:

— Вие сте наши гости, налейте си вода преди нас.

И жрецът му каза:

— Слез в кладенеца, ти и твоите хора, и налей вода за конете ни.

А край кладенеца имаше зеленясали дълги корита, които пастирите пълнеха с вода.

И пастирите погледнаха оногурите, окичени с оръжие, огледаха жребците им — зверове, които цвилеха, играеха под ездачите и хапеха юздите, защото подушиха водата. И най-старият пастир каза на своите:

— Хайде, елате, те са наши гости.

И кутригурите пастири вадеха вода, но не пееха. Когато свършиха и излязоха от пещерата на кладенеца, оногури и кутригури не си говореха. И Аспарух почувства, че двете племена са разделени. И не племената се разделиха едно от друго, а пастирите се деляха от ловците — и се търпяха, но помежду им нямаше не само любов, но и добра воля.

И после оногурите конници минаха през смълчаното село на орачите кутригури. А жените влизаха в колибите и само кучетата с лай изпровождаха конниците.

И нощно време Аспарух отново не успяваше да заспи. И каза на жреца:

— Аз ще яздя напред и нощно време, вие ме следвайте.

А жрецът каза:

— Всички ще яздим до тебе. Отдавна не съм спал в седлото.

Само евреинът изохка, но жрецът се направи, че не го чува, защото винаги гледаше край него, все едно че е стъклен.

И Аспарух почна да язди, за да се измори. Дори когато другите спираха, за да се отъркалят конете и да изядат няколко шепи зоб, той сменяше коня си и отиваше на лов. А хората ядяха само това, което носеха в походни торби или убиваха по пътя — ще рече, сушено месо и някоя и друга дропла и яребица. Когато убиеха повече птици, изкормяха ги и ги пълнеха с конски косми, така че траеха по няколко дни. Но Аспарух продължаваше да яде пепел.

И от бързане конниците дори не сваляха седлата от потните коне, за да не настинат, а като знаеха, че за Аспарух конят е свещено животно, гледаха скритом да отворят някоя жила на конете и да се напият с кръв.

И Аспарух ходеше на лов не само за да убива, а за да остане сам. И степта вече не беше дива и пуста — в нея се виждаха поселища и развалини.

Това бяха развалини чудновати, различни от развалините, които Аспарух познаваше край Фанагория. Във Фанагория подир разрушените зидове и постройки оставаха изпочупени бели камъни — като кости след мъртвец, та развалините, измити от дъжда и пометени от ветровете, приличаха на купчини бели кости. А тук, в степта, крепостните стени и хорските домове бяха изградени от пръст, от кирпичи, сушени на слънце, та дъждовете ги размиваха като всяка суха глина. И сърцето се свиваше, като търсеше в техните неясни очертания нещо познато — чертата на покрив или на кула. И ако развалините край Фанагория приличаха на скелети, то развалините сред степта приличаха на сенки на мъртъвци, наметнати със савани, излинели от времето. И призраците от земя се вдигаха над земята, която ги беше родила. Да, край Фанагория след телата оставаха кости, а тук оставаше духът, направен от земя.

И ако се свечеряваше, Аспарух бързаше да се отдалечи от тези тълпи сенки, които едва се надигаха, паднали на колене или по очи върху степта. И се връщаше при другите.

А нощем яздеха не по звездите на Седемте, както болгарите наричаха Голямата мечка, ами като следваха звездите на стражевите могили — защото вървяха по пътя на керваните от север на юг. И когато паднеше мъгла, първият конник пееше тъжна и бавна песен за някакъв приказен богатир. И когато друг конник го сменеше, продължаваше безкрайната песен; и така се сменяха певците, а не песента. И Аспарух си мислеше къде ли се белееха костите на богатира и колко все едно му е дали пеят за него, или го ругаят, щом вече го няма на света.

А умората го унасяше и той започна да заспива на седлото. И то не беше сън, но някакъв унес. Защото дори не успяваше да заспи цялото му тяло, тъй като ръцете и нозете направляваха коня, а умът му сякаш се отдалечаваше от него и възседнал някакъв кон — птица, яздеше напред и повтаряше едно и също предупреждение: „Не заспивай! Не заспивай!“ А после пееше с гласа на първия конник: „Небето е навсякъде, небето е навсякъде, няма да избягаш, няма да избягаш.“

Само Севар не пееше, а избиваше искри с огнивото си и конниците вървяха подир искрите. И тогава, като не чуваме човешки глас, Аспарух спеше с отворени очи и не сънуваше.

И на сутринта, когато съмваше, Аспарух виждаше, че степта и небето са сиви.

А забравих да кажа, че след първата нощ на езда евреинът падна от седлото и каза, че предпочита да умре, легнал на земята. Аспарух му остави двама конници, пък жрецът дори не спря коня си.

И една нощ, както яздеха в мъглата и Аспарух се унасяше на седлото, усети като че нещо го дебне и се приближава към него откъм едното му стреме. И то не беше събрано на едно място като зъби на звяр или върха на меч, ами лежеше край него, та идеше в мрака като тяло на дълга змия. И се търкаляше не с главата напред, а настрани, като стебло на отрязано дърво. И ушите на Аспарух спяха, но очите му се полуотвориха и той видя нещо бяло и дълго като змия да иде отстрани към копитата на коня и да се връща. Видя го да се плъзга, да изчезва и да идва отново от мрака, безшумно и упорито. Аспарух се изплаши и се събуди.

А от лявата му страна из мрака и мъглата идеха безшумните ниски вълни на Меотида и ниските им гребени ловяха кой знае откъде бледа бяла светлина.

На утринта Аспарух слезе от коня и остави безсилните вълни да докоснат ботушите му. После се наведе и като взе шепа вода, изпи една глътка. Водата не беше нито сладка, нито солена. И езерото море Меотида се простираше пред него като степта и странно миришеше едновременно на пелин, нагрят от слънцето, и на водорасли, изсъхнали на пясъчен бряг. И вятърът караше човек да вдъхва дълбоко чудноватия гъст въздух на морето степ.

И Аспарух свали кожената си дреха, за да се потопи в ласкавата вода, в която плуваха гърбовете на голи тинести острови. И като свали ризата си, ето — като есенно листо във въздуха се преметна и легна върху пясъка пергаментът с плача на Гилгамеш.

И Аспарух видя, че морето е сиво.