След целувката

12

Лунните лъчи се отразяваха във водата в шепите на Раелин. Тя се взираше в блесналата течност, но не виждаше нищо друго освен образа на Джефри, надвесен над тялото на Нел с кървавия нож в ръка. Смътно си спомняше, че е избягала от стаята си преди два дни без някаква определена цел, тъкмо когато следобедът угасваше. Тласкана от надигащия се панически страх и стремежа да избяга, преди мъжът й да се върне в къщата, тя не беше взела никаква храна. Дори не се сети да потърси наметало, с което да се пази от студа през хладните есенни нощи. Веднъж нощува между корените на огромен дъб не много далеч от къщата, а втората нощ прекара сред високите треви на някаква поляна. Почти не се беше замисляла за храна, макар че не беше хапвала нищичко в деня, преди да избяга. После намери малко горски плодове и два сладки картофа, изпаднали от някоя каруца след събирането на реколтата. Картофите изяде сурови. Поизтри ги от пръстта и трябваше със зъби да отхапва кората им, защото нямаше нож. А след това не беше яла нищо повече.

Раелин бавно се озърна в мрака, а водата изтичаше от пръстите й, без да я усеща. Потънала в черните сенки на нощта, местността й беше напълно непозната. Би могла да е на две, на десет, на сто мили от къщата, дори и в друг свят. Струваше й се, че цяла вечност е вървяла през пущинака.

Уморено отмахна от бузата си няколко кичура коса, която вече представляваше оплетена на възли маса, пълна с клонки и сухи листа. Често й се бе налагало дори да спира, когато косата й се заплиташе в някой клон или бодлив храст. Съжаляваше, че по-рано не я е отрязала поне наполовина, защото пръстите вече я боляха от усилията често-често да я освобождава от тръните.

Ако знаеше, че ще избяга, Раелин поне би сплела косите си. Но след като бе отпратила Тизи в желанието си по-скоро да остане сама, Раелин се бе сресала сама с намерението да си легне преди залез слънце. После мислите й отново я бяха повели през жестоките събития от изминалия ден. Като ранено животно съзнанието й беше спряло да се подчинява на разума. Тласкана от страха, че когато Джеф се върне, ще започне да я разпитва какво е видяла в действителност, тя се бе поддала на паниката и бе избягала, без да се замисли как ще оцелява без храна, без подходящи дрехи и обувки. Все още носеше същата муселинена рокля и леки кожени пантофки, които бе облякла за срещата с шериф Таунсенд.

Раелин вдигна очи към нощното небе и се опита да разбере къде се намира. Прекарала по-голямата част от живота си в Лондон, тя почти не се беше заглеждала в движението на небесните тела. Сега луната й се стори по-ниско, отколкото преди малко. Сигурно бе много късно. Мисълта, че може да се намира много далеч от Оукли, я изпълни със странна меланхолия. Искаше й се отново да излее болката си в сърцераздирателни ридания, но тихото бухане на нощна птица откъм едно дърво на близо й напомни да бъде предпазлива.

Знаеше, че напълно е изгубила представа за посоката, но още по-лошо бе, че не знаеше какви животни има по тези места, а и дали някой убиец не броди наоколо в търсене на друга жертва. Ако Джеф наистина беше невинен, както твърдеше, то тогава истинският убиец несъмнено още бе на свобода, може би дори в същата тази гора. Нима имаше по-добро място, където да се скрие от шерифа? Спомни си за хвалбите на Олни, че се крие от ръката на закона именно в дивата пустош. И сигурно той не беше единственият, който да се сети за това скривалище.

Ако пък Джеф действително е убил Нел в пристъп на ярост, тогава тя трябваше да изясни пред себе си още една заблуда: какво представлява всъщност този човек? Благородният рицар от представите й сега й изглеждаше като герой от някаква детинска измислица. Образът, който си беше създала за него, бе прекалено съвършен, прекалено красив, благороден и достоен за възхищение, за да бъде реалистичен. И все пак въпреки съмненията й сърцето на Раелин плачеше и я уверяваше, че греши, че Джеф е именно такъв, дори още по-добър, и че тя е пълна глупачка, задето се съмнява в него.

Кървавата сцена от конюшнята отново проблесна в съзнанието й и я накара да се сгърчи от внезапно отвращение. Стомахът й се сви и спазмите я задавиха. Повдигаше й се, но стомахът й беше празен. Прималя й, а когато се отпусна на петите си, притисна ръка към оросеното си от пот чело. Земята под тялото й беше влажна и студена. През тънките й дрехи проникваше смразяващ хлад и караше цялото й тяло да трепери. Трябваше да се изправи, иначе щеше да се простуди до смърт.

Само благодарение на волята си Раелин успя да стане на крака. Облегна се на някакво дърво наблизо, за да реши накъде да поеме. Нямаше представа къде се намира, а ако искаше да оцелее, трябваше по някакъв начин да определи накъде да тръгне, за да се измъкне от лабиринта на гората и да се върне в цивилизацията.

Накъде да върви? Помътеното й съзнание просто не можеше да се справи с този проблем. В тъмнината смътно се различаваше някакво хълмче, близо до потока, където бе коленичила да пие вода. Изкачи се на върха му и бавно се огледа в кръг, но навсякъде гората изглеждаше съвсем еднаква. Не се виждаше и следа от пътека или път.

Нямаше смисъл да тръгне на посоки. Доколкото можеше да прецени в момента, пред нея имаше две възможности. Или да се опита да стигне до Чарлстън, или да тръгне към Хартхейвън. Двете места се намираха в противоположни посоки, а имението Оукли беше разположено точно между тях, доста по-близо до плантацията на Брандън, отколкото до града. Ако иде в Хартхейвън, ще трябва да разчита на любезността и съчувствието на роднините на Джеф. Не се и съмняваше, че Брандън и Хедър биха я приели сърдечно, но така би ги поставила в трудно положение — щеше да ги кара да я пазят от родния брат на Брандън.

Ако реши да иде в Чарлстън, ще бъде съвсем сама в един град, където не може да разчита на никого. Ще трябва да се издържа сама, да си намери работа и подслон — точно както очакваше, че ще й се наложи, когато пристигна от Англия. Вече няма да може да се възползва от привилегията да е госпожа Бърмингам, съпругата на един от най-богатите мъже в областта. Вероятно дори и хората, които ще се чудят дали Джеф не е наистина виновен за убийството на Нел, ще я заклеймят, че е самонадеяна и дръзка, задето е напуснала дома си. Всички ще презират една непокорна и невярна съпруга. Но й се струваше, че би могла да понесе подобно отношение, но не и да рискува да разедини семейство Бърмингам, към което до преди така се гордееше, че принадлежи.

Решила, че ще се опита да стигне до Чарлстън, Раелин се замисли как да определи в коя посока се намира градът. За първи път в живота си съжаляваше, че не е слушала учителите си, докато й обясняваха откъде изгрява и залязва луната през различните годишни времена. Но съжаленията нямаше да й помогнат.

Разрови мозъка си, за да се опита да си припомни нещо важно от честите пътувания с карета до Чарлстън или Хартхейвън. Веднага се сети за едно особено романтично пътуване под лунна светлина. Връщаха се от Хартхейвън и Джеф нямаше търпение да чака да стигнат до брачното ложе. В съзнанието й се беше запечатало как тя седеше в левия ъгъл на каретата, а когато Джеф я притисна към кадифените възглавнички и се надвеси над нея, луната блесна зад гърба му и обля с бледите си лъчи оголените й гърди.

При този спомен Раелин почувства прилив на надежда и се обърна натам, накъдето смяташе, че е изток. Сега, ако изчисленията й бяха верни, трябваше да е обърната с лице към Чарлстън. Но пък можеше и да греши. Както и да е, ако искаше да се измъкне от тези гори, нямаше друг избор, освен да поеме в тази посока и да види дали предположенията й са били правилни.

И така тя дълго вървя в избраната посока и движението поне малко я постопли. Само че обувките й никак не бяха подходящи за дълго вървене. Бяха почти нови, когато ги обу преди два дни. Скоро след тръгването си откри, че краката доста я наболяват заради пришките от бала. Болката първо беше глуха и пулсираща, но когато пришките се спукаха, започнаха да парят ходилата й като нажежено желязо и тя с огромни усилия се стараеше да не обръща внимание на болката и да продължава напред.

Раните по стъпалата й съвсем не бяха единственото неудобство. Тръните в гората не само се закачаха в косите й, но и раздираха ръкавите и ризата й. Не мина много време и ръцете й бяха целите издрани и окървавени, също като пръстите й. Гъсто преплетените увивни растения често я препъваха и тя падаше на земята. Все по-трудно й беше да се изправя, но колкото и да беше изтощена и отслабнала, тя продължаваше напред, тласкана от желанието по-скоро да стигне до цивилизацията. Както бяха тръгнали нещата, вече съзнаваше, че може и да си умре от глад насред гората, а можеха да изминат седмици и месеци, преди някой да открие нейното разлагащо се тяло.

Внезапно Раелин възкликна разтревожено. Забеляза, че бавно се е отклонявала от избраната посока. Прекалено често бе заобикаляла препятствията по по-лесния път и после не бе поглеждала луната, за да се върне в правилната посока. Поне половин час не бе вървяла, накъдето трябва, и сега луната се намираше от лявата й страна.

За кой ли път сълзите премрежиха очите й. Със свито сърце Раелин се чудеше колко ли още трябва да върви, за да се върне на правилния път. Замислена за положението си, тя внезапно осъзна, че това, което преди известно време се чуваше като тиха и далечна какафония от звуци, сега се е превърнало в силен, постоянен шум. Не само че бе изгубила посоката, ами и се беше спуснала от по-високото към по-нисък и мочурлив терен. Въздухът беше по-топъл, но това никак не я утешаваше. Разбра, че е изпаднала в още по-голяма беда. Тревожеха я не толкова комарите и хапещите насекоми, колкото вероятността да попадне на някакви влечуги, за които знаеше, че обичат по-топлите места.

Почувствала, че е на ръба на паниката, Раелин почувства как нещо странно се плъзга по ходилото й. Не смееше и да помисли какво може да е то. Наложи си внимателно да погледне надолу и в гърлото й се надигна писък. Една доста голяма змия се плъзгаше върху краката й. Раелин моментално замахна с крак и запокити влечугото в една локва наблизо. Потръпваща от отвращение, тя избухна в истерични сълзи. Беше прекалено уморена и объркана, за да се опита да потисне риданията си.

Когато най-сетне се успокои, Раелин пределно ясно съзнаваше, че е на края на силите си за този ден. Беше изтощена, объркана и в ужас от обитателите на тресавището. Да продължава напред при тези обстоятелства беше пълна глупост, ако не и чисто самоубийство.

Забелязала как нещо се извива в близките храсталаци, Раелин без повече колебание се покатери на едно дърво наблизо. Не беше се катерила, откак беше съвсем малка. Някога това й доставяше голямо удоволствие. От мястото си можа да огледа по-добре местата, през които беше минала. Луната бързо се спускаше към хоризонта и скоро щеше да изчезне, като я лишил от последната светлина. Все пак под слабите й коси лъчи Раелин забеляза странни виещи се движения върху влажния мъх точно там, където бе стояла допреди миг.

Твърдо решена да не слиза от дървото, докато не се развидели напълно, Раелин се облегна на грапавата кора и затвори очи. Не беше толкова глупава, че да си мисли за сън — заспи ли, със сигурност ще се прекатури от клона. Просто искаше поне мъничко да си почине.

Едва се бе наместила по-удобно и ето че пред очите й нещо черно и злокобно запърха с кожести криле, за да разбие и последната й надежда за почивка. Отчаяна, Раелин се притисна към дънера на дървото и напрегна очи в мрака, да не би да идват и други прилепи. Едва сдържайки сълзите си, тя въздъхна и зачака утрото.

Джеф тръгна призори и не след дълго забеляза, че следите на жена му водят към по-ниските мочурливи земи. Точно от това го беше страх. По едно време следите й правеха завой — изглежда, беше променила посоката. Но така се бе запътила право към сърцето на блатото.

Слънцето се издигна по-високо и прогони нощния хлад. Навсякъде жужаха комари и мушици и Маджестик едва ги търпеше, но въпреки всичко продължаваше напред.

През детските си години Джеф често беше бродил из мочурищата заедно с Брандън и ги познаваше добре, но и изпитваше дължимото страхопочитание към тях. Заедно с брат си бяха научили къде са най-добрите места за лов и риболов, а с течение на времето се бяха запознали и с хората, живеещи по тези места. По една или друга причина те страняха от нормалното човешко общество. Един от тези отшелници, старецът, познат под името Червения Пийт, изглеждаше на преклонна възраст още когато Джеф беше малко момче. Когато Джеф спря коня си пред дървената му колиба, мястото изглеждаше съвсем пусто, но Джеф никак не се изненада. Червения Пийт не обичаше натрапници и се криеше, докато разбере дали е безопасно да се появи. Джеф зачака, задъвкал стръкче сладка трева. Леко движение в дърветата зад колибата най-сетне подсказа за идването на домакина.

Човекът, който се появи и изгледа посетителя с присвити очи, беше много стар и с лице, приличащо на сбръчкана ябълка. Облечен бе в дрипи, а върху тях беше навлякъл пищно бродирана жилетка. Закуцука към Джеф, като се подпираше на бастуна си.

— Очаквах да те видя рано или късно, Джефри. Как я караш?

— Горе-долу — провлечено отвърна Джеф.

— А брат ти, той добре ли е?

— По-добре от всякога. До месец или два Брандън пак ще става татко.

— Браво на него! — Червения Пийт се изкикоти и почеса гърдите си през ризата с косматата си ръка. — Чух, че си е намерил чудесна малка англичанка. И ти май си се задомил що годе, а?

Джефри за миг повдигна вежди в неопределен отговор. Това „що годе“ в думите на Пийт му подсказа, че и той е чул за положението, в което се намира. Нямаше защо да се изненадва. Въпреки отшелническия си живот, Червения Пийт и другите като него, изглежда, винаги бяха удивително добре информирани за събитията в Чарлстън и околните плантации.

— Сигурно знаеш, че сега съм тръгнал да търся жена си — отвърна Джеф. — Да си виждал някакви следи от нея?

Червения Пийт изплю голямо количество сдъвкан тютюн към дънера на едно дърво наблизо и поклати глава.

— Ни косъм, ама снощи видях Илайджа. Каза, че си го пратил да търси следи.

— Изпратих го да проследи един конекрадец. Имал ли е късмет досега?

— Май че да. Каза, че някакъв мъж на име Хайд известно време яздел пред него и оставял много ясни следи, като да били заплашен от нещо. После Илайджа видял, че конят май е хвърлил ездача на около три мили оттук. Конят избягал, а Хайд продължил пеша, само че се движел някак бавно, сякаш бил ранен. Илайджа продължи по следите му.

— Браво на Илайджа! Може би аз ще открия кобилата някъде напред. Междувременно, ако случайно видиш жена ми, ще те помоля да я убедиш някак да остане с теб за известно време, поне докато се върна тук.

Червения Пийт кимна.

— Ще се пробвам, Джефри. Случайно да знаеш дали обича палачинки?

Джеф бавно кимна с глава.

— Умира си за тях.

— Тогава ще забъркам една купа тесто. Сигурно ще е много гладна, когато мине насам.

Джеф искрено се надяваше гладът да е единственият проблем на жена му сега, когато вече бе прекарала две нощи в по високите гористи места и третата нощ в мочурището. Но не каза нищо, само благодари на Червения Пийт за загрижеността и се сбогува.

Мочурливият терен пречеше на Джеф да напредва бързо. Жуженето на насекомите се усили, както и горещината. Той пришпорваше Маджестик да върви напред, като само от време на време му даваше да почине и да пийне вода. Слънцето бе достигнало зенита си и започваше да се спуска към хоризонта, когато най-сетне забеляза някаква надежда за успех.

Раелин се спусна от дървото скоро след разсъмване. Цялата беше схваната, всичко я болеше и се чувстваше напълно изтощена. Беше и страшно жадна, но наоколо имаше само застояла блатна вода и не й се искаше стомахът й отново да се надигне. Докато се сети, че може да пие роса от по-големите листа, слънцето почти я беше изпарило. Откри само колкото за глътка или две, но това съвсем не утоли жаждата й. А за храна не можеше и да се мисли. Макар че наоколо имаше много растения, Раелин не знаеше кое може да се яде. Не й се искаше да дърпа дявола за опашката. Гладът нямаше да я убие толкова бързо, но ако се опита да го утоли веднага, можеше да пострада.

С напредването на деня умората, жаждата и гладът на Раелин бързо нарастваха. Плътният балдахин на дърветата и увивните растения я предпазваше от силното слънце, но задушаващата жега я караше да се чувства така, сякаш крачи през петмез.

Колко бе изминала през лабиринта на тресавището, за нея беше загадка. Увивните растения продължаваха да я препъват и тя все повече се уморяваше от падането и ставането. Пришките изгаряха краката й. За да облекчи поне малко болката, събра мек мъх от по-ниските клони на дърветата и натъпка топченца от него в чорапите си. За да пази костите на глезените и ходилата си от навяхване или счупване, откъсна дълги ленти от роклята си и ги уви първо около стъпалата заедно е обувките си, а после и около глезените. Това й даде поне малко стабилност, но въпреки опитите си да намали болката, Раелин се чувстваше на ръба на отчаянието. Уморена, с изранени крака, жадна и със съвсем празен стомах, тя вече се изкушаваше да зареже всичко и просто да седне на земята и да плаче. Само че в момента и гърбът й беше прекалено схванат, за да си позволи да сяда или да се обляга.

Раелин продължаваше да крачи уморено из мочурището, наясно, че ако спре сега, най-вероятно ще се откаже окончателно. Лек ветрец повя през жегата и леко я поосвежи, дори отпъди от нея комарите.

Внезапно се чу тихо цвилене на кон. Беше по-скоро като плод на въображението й, но въпреки това тя застина на място и се огледа.

Каква радост за очите й беше Ариадна, която пасеше лениво на едно далечно хълмче, покрито с трева. Сърцето на Раелин политна от дълбините на отчаянието. Нямаше представа какво чудо е довело кобилата в блатото, но безкрайно се зарадва, че я вижда.

Кобилата разтърси глава, за да отпъди досадните насекоми и за миг погледна Раелин. Необезпокоена от присъствието й, продължи да си пасе спокойно.

Раелин много внимателно се приближи и протегна ръка. Заговори й тихо и успокоително и я помоли да бъде добра. За нейна изненада животното наистина не се отдръпна, когато го погали по шията.

— О, Ариадна, не мога да повярвам, че си тук! — промълви Раелин, сподавена от радостни сълзи. — Какво правиш толкова далеч от дома? — Помисли си, че ако и кобилата можеше да говори, най-вероятно щеше да й зададе същия въпрос. — Знам, Ариадна, и двете сме избягали и сега сме изгубени в това адско мочурище.

Ариадна продължаваше да дъвче тревата, без да проявява интерес към човешките тревоги и съжаления. Раелин погали внимателно шията и гърба й, но не откри сериозни наранявания. Само комарите и конските мухи бяха пирували с кръвта й и навсякъде се усещаха подутини.

Раелин видя наблизо парче от изгнил дънер и го довлече до кобилата, за да може да се качи на гърба й. Потупа нежно животното, като се молеше то да стои неподвижно, докато тя успее да го възседне.

Чудно, но Ариадна не се възпротиви. Все пак Раелин не беше забравила предупрежденията на Джеф и много внимателно се закрепи върху гърба й. Да язди без седло, й беше доста странно и убиваше, затова се размърда, опитвайки се да подпъхне ризата си под себе си, та да й е по-удобно. Дали движенията й подплашиха Ариадна, или просто това бе поредната пакост на вироглавото животно, но Раелин скоро узна, че безпокойството на Джеф не е било безпочвено. Без никакво предупреждение кобилата започна да подскача и да хвърля къчове, при което ездачката бе запокитена в една застояла локва. Меката кал й спести още няколко натъртвания, но Раелин цялата бе прогизнала от воняща гнилоч. Сега узна и кое е предимството стомахът й да е съвсем празен — просто нямаше какво да повърне. И така Раелин седеше в локвата съвсем отчаяна, сълзите и калта от косата й се стичаха на вадички по лицето й, дрехите й бяха прогизнали от гнусния жабуняк и беше затънала до кръста в дълбоката смърдяща кал. Точно в този момент Раелин бе сигурна, че е въплъщение на всичко най-противно.

— О, защо въобще ми трябваше да напускам Англия? — проплака тя и горчиво се разрида.

Сякаш за да я утеши, Ариадна се приближи и побутна с муцуна косата й, но Раелин въобще не беше в настроение да приеме извиненията на животното, без да си изкара яда на нея.

— Махай се от мен, опърничаво животно! — извика, а гласът и бе сподавен от сълзите. — Само веднъж да се измъкнем, и ще кажа да те впрегнат да ореш!

С огромни усилия Раелин успя да се измъкне от смрадливата дупка. С един убийствен поглед към кобилата тя я хвана за ухото и предупредително поклати пръст пред големите й красиви очи.

— А сега слушай много внимателно, Ариадна — процеди през зъби Раелин, — много съм уморена, изгубена съм, ужасно съм ти сърдита и ако те е грижа за трупа ти, ще ми позволиш да се кача на гърба ти и после ще ме изведеш от това вонящо блато. Разбираш ли? — Кобилата се опита да вдигне глава, но Раелин я държеше здраво за ухото. — Ако не се държиш прилично, кълна се, ще кажа да те направят впрегатен кон и бъди сигурна, хубавице, това никак, ама никак няма да ти хареса!

Раелин чувстваше, че малко прекалява, като заплашва така красивото животно, но вече пет пари не даваше за нищо. Това, което искаше в момента, беше една гореща вана, за да може да си поеме дъх, без да усеща миризмата си.

Стиснала в шепа дългата й грива, Раелин притегли кобилата обратно до дънера, стъпи отгоре му, и отново се изтегли върху гърба на Ариадна. Вкопчена в гривата й, тя чака сякаш цяла вечност животното да повтори предишното си изпълнение. Едва когато се увери, че кобилата донякъде е съгласна с присъствието й на гърба й, тя я насочи натам, накъдето смяташе, че трябва да вървят и двете преминаха доста дълго разстояние, преди Раелин да си поотдъхне. Все пак нямаше особено доверие в кобилата и продължаваше здраво да стиска гривата й.

Въпреки непредсказуемия си нрав Ариадна имаше много равна походка и Раелин не пропусна да оцени колко по-удобно е да си на гърба на кон, а не на изранените си крака сред безмилостните тръни и шубраци.

Ветрецът, който се бе появил по-рано, сега се усили и донесе освежителен хлад. Раелин почувства как настроението й се повдига и вече почти се надяваше, че ще оцелее след ужасно глупавата си постъпка. Но точно тогава забеляза, че наоколо бързо се смрачава.

Загледа се през короните на високите дървета и почувства как нови страхове свиват гърдите й. Вятърът, който я беше разхладил, вече тласкаше буреносни облаци по небето. Докато ги гледаше, объркана и изплашена, една светкавица проряза кълбестата маса и миг по-късно заваля пороен дъжд.

Отчаян вопъл се изтръгна от устните на Раелин. Смуши с пети Ариадна да върви по-бързо, но в мочурливата почва копитата й затъваха и калта затрудняваше напредването й. През завесата на леещия се като из ведро дъжд не виждаха почти нищо. За нула време дрехите на Раелин прогизнаха напълно и скоро лепнеха по тялото й като втора кожа.

В цялата работа Раелин видя поне една утеха — можеше да пие до насита, стига да не се удави сред пороя.

Огледа се наоколо, търсейки някакъв подслон. Наблизо забеляза групичка високи дървета. Опита се да подкара кобилата нататък, но Ариадна бързаше да се измъкне от пороя и след един скок напред затъна в дълбока рядка кал. И колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи.

Раелин просто не можеше да повярва на лошия си късмет. Опита се да потисне поредния изблик на сълзи и тъкмо в този миг видя как ослепителна мълния проряза небето и порази един висок кипарис — точно в онази групичка дървета, под която Раелин бе смятала да се подслони. Огненото копие разцепила две огромния дънер, сякаш беше суха съчка, а наоколо се посипа ослепителен порой искри. Разтреперана до мозъка на костите си, Раелин вдигна ръце над главата си и надникна иззад лакътя си точно в мига, в който огромното дърво се сгромоляса на земята с оглушителен трясък, примесен с раздиращия слуха тътен на гръмотевицата. Сякаш цялата земя под краката им се разтресе. Ариадна потръпна от първичен ужас и отчаяно се заопитва да се измъкне от тресавището, но напразно.

— Спокойно, момичето ми — прошепна Раелин с изтръпнали от ужас устни. Все още не можеше да се на чуди как се отървана косъм от ужасна смърт. Ако Ариадна не беше затънала в калта, сега и двете щяха да са изпепелени или премазани от падащото дърво. — Няма нищо, Ариадна. Успокой се. Живи сме… поне засега.

Кобилата сякаш леко се успокои, но все още стоеше разтреперана в капана на калта. Раелин бързо се смъкна от гърба на Ариадна с намерението да се опита да й помогне, но с ужас усети, че и нейните крака започват да потъват. Панически протегна ръка и едва успя да сграбчи един надвиснал ниско клон, после се измъкна с неимоверни усилия на по-твърдата пръст.

Внезапен ужас стегна гърлото й, когато осъзна, че Ариадна е заседнала в един от капаните на тресавището, размекнат още повече от проливния дъжд. Изглеждаше опасен като подвижни пясъци. Колкото повече се мъчеше да се освободи кобилата, толкова по-дълбоко затъваше. Раелин беше изплашена до смърт не само за животното, но и за себе си. Дълбоко се съмняваше, че без помощта на коня ще успее да се измъкне от това противно място. Вече навсякъде се виждаха бълбукащи капани от кал, които дъждът уголемяваше все повече. А ако се опита да помогне на Ариадна, Раелин съзнаваше, че и самата тя може да бъде всмукана в земята заедно с животното.

На ръба на паниката, Раелин се огледа с надеждата да открие начин да спаси и двете им. Нямаше нито сили, нито въже, с което да измъкне Ариадна от калта. Но внезапно си спомни за дебелите диви лози, които неведнъж я бяха препъвали. Възможно бе някои от тях да са достатъчно яки, за да изтеглят кобилата от тресавището. Препъвайки се в калната си рокля, тя най-сетне откри една достатъчно дебела лоза, увита около едно дърво наблизо. Задърпа я с всички сили и дълго време се бори с нея, докато успя да я освободи от клоните. Напълно изтощена, тя се отпусна на колене сред вадичките дъждовна вода, потекли по калната земя.

Когато възвърна поне част от силите и решителността си, Раелин се изправи и под шибащия дъжд започна да обмисля как ще е най-добре да завърже кобилата с лозата. Корените й все още бяха здраво впити в земята и щяха да й послужат като котва, но й трябваше и някаква система от опорни точки, за да може да се справи с теглото на животното. Уви импровизираното въже около две тънки, но жилави на вид дървета и здраво хванала лозата, се приближи към Ариадна. Внимаваше само да не попадне и тя в някой коварен капан на прогизналото тресавище. Кобилата явно вече губеше сили, защото опитите й да се измъкне ставаха все по-вяли. Сякаш буца заседна в гърлото на Раелин — трябваше да приеме очевидната истина. Ако Ариадна не бъде измъкната до половин час, тя ще загуби и силите, и куража си, и тогава не след дълго тресавището ще я всмуче в калния й гроб.

Раелин уви лозата около врата на Ариадна и я завърза здраво с ивици плат от полите си. Като се върна до двете дървета, тя затегли лозата с всичките сили, които и бяха останали. Молеше се животното да не се предава и то послушно се надигаше нагоре, което позволяваше на Раелин да изтегля сантиметър по сантиметър импровизираното въже. Само че опърничавата твар започна да тръска глава и да се опитва да се измъкне от стягащото шията й ласо. Така ръцете на Раелин се израниха още повече от плъзгащата се лоза и тя изтърва грапавото растение. Трябваше отново да го сграбчи, и отново да затегли Ариадна, докато я увещаваше отчаяно да й помага. Ариадна пак се надигна напред и Раелин успя да изтегли въжето още мъничко. Въпреки проливния дъжд двете напредваха достатъчно добре и Раелин вече виждаше колко малко остава да изтегли кобилата от калната яма.

— Браво, Ариадна! — викаше радостно тя. — Хайде, момичето ми! Само още мъничко, и си свободна!

Сякаш разбрала думите й, кобилата за кой ли път се опита да се измъкне от калта и лозата се стегна още повече около дърветата, но на Раелин не й било писано да се радва дълго на напредъка им. В този миг под тежестта на животното лозата се скъса и запрати Раелин назад в една локва. Ариадна отново се плъзна в калния затвор. Раелин с мъка се изправи на крака и с отчаян вик притисна юмруци към слепоочията си. Калта бързо всмукваше Ариадна. Животното изцвили отчаяно, усетило надвисналата гибел, и започна да се мята панически, но, уви, не можеше да се освободи.

Маджестик внезапно наостри уши и спря. Явно беше доловил нещо. Джеф побутна нагоре прогизналата си шапка, за да види какво е накарало животното да реагира така. Вгледа се през плътната завеса на дъжда отвъд дърветата, но бурята и сумрака на късния следобед му попречиха да различи каквото и да е. Наведе се и погали жребеца по мокрия врат.

— Какво има там, момче? Какво те изплаши?

Маджестик изцвили и се загледа към гъстата гора на известно разстояние от мястото, където бяха спрели. Джеф наведе глава и напрегна слуха си. Чуваше само шума от поройния дъжд, ромоленето на вадичките по калта, лекото помръдване на коня си и поскърцването на седлото. Но някъде отдалеч като че ли различи и друг шум, само че не можеше да го определи. Не беше ли паническо цвилене на кон?

Джеф докосна с пети хълбоците на Маджестик и тръгна натам, откъдето му се стори, че долитат едва доловимите звуци. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се уверяваше, че наистина чува цвиленето на кон, изпаднал в голяма беда. Ако беше така, вероятно щеше да открие Ариадна. А може би някой друг кон надаваше тези смразяващи кръвта писъци.

Промъкваха се между дърветата и Джеф внимателно избягваше коварните по открити места сред тресавището. Когато излезе от гъстите шубраци на малката полянка, откъдето долиташе пронизителното цвилене, той моментално забеляза потъналата до корема си кобила. В момента тя отчаяно се бореше с поглъщащата я кал, а на врата й имаше нещо като въже. Погледът му проследи лозата, опъната между кобилата и едно дърво, и тогава дъхът му секна. Забеляза кой точно е отговорен за този храбър, макар и отчаян, опит за спасяване. Неговата жена стоеше до дървото с абсолютно прогизнали от пороя дрехи и напрягаше всичките си сили, за да тегли лозата, прехвърлена през дънера.

— Раелин!

Макар че името й прозвуча тихо като шепот сред шибащия порой, Раелин моментално извърна глава. Вдигна ръка, за да предпази очите си от струите вода по лицето й, които я караха да примигва в усилията си да вижда по-ясно. Щом зърна Джеф, тя се почувства изпълнена от някаква странна смесица от страх, срам и облекчение. Той седеше като някой ужасяващ рицар в черна броня върху гърба на високия жребец. Раелин отвори уста и се опита да проговори, но гласът й изневери. Бе избягала от Оукли, страхувайки се, че той е убиец. Ако това беше вярно, то той можеше съвсем лесно да се разправи с нея още тук, в блатото, и никой нямаше да разбере.

Джеф бързо скочи на земята и без да губи време в упреци и обвинения, се зае да откача въжето от седлото си. Завърза подвижна примка на единия му край и я преметна през шията на кобилата. После метна друга примка през задницата й и щом закрепи задната и предната примка, се образува нещо като хамут. Закачи въжето на седлото, и отново се качи на Маджестик, за да го отведе към по-твърдата почва.

Щом жребецът усети, че въжето се обтяга, той тръгна напред с мощни стъпки, като забиваше копита в прогизналата почва. Ариадна започна да се опъва недоволно, когато примката се стегна около задницата й и за миг нещата изглеждаха така, сякаш и този път усилията да бъде спасена ще останат безуспешни. Но после, почти незабележимо, кобилата започна да се измъква от мочурливата кал. В мига, в който предните й копита докоснаха твърдата земя, тя изцвили тържествуващо и размаха сплъстената си от кал опашка. Още едно дръпване на Маджестик, и тя вече беше напълно свободна.

— О, слава Богу! — възкликна Раелин, залята от неимоверно облекчение. После се разтърси от неудържими ридания и падна на колене върху подгизналата пръст. Сълзите й рукнаха и тя зарови лице в ръцете си, плачейки и заради себе си, и заради кобилата. Както се беше отчаяла, бе готова да умре, опитвайки се да спаси животното.

Една голяма ръка се спусна върху рамото й и тя се сепна уплашено. Вдигна очи и видя, че Джеф се е навел към нея. Сред сумрака и дъжда приличаше на заплашителна сива сянка, надвесена над нея, а й се стори и че очите му искрят с див блясък. Без да знае какво да очаква, тя трепна, сви се назад и едва преглътна, докато очакваше съдбата си.

— Какво, по дяволите, правиш тук, мадам? — рязко изръмжа той. — Не знаеш ли какво можеше да ти се случи?

Раелин отказа да отговори и отвърна лице от него. Обвила с ръце раменете си, дребна и нещастна, приличаше на дете, което очаква да бъде наказано.

С тиха ругатня Джеф грабна жена си на ръце и я отнесе до жребеца. Там я остави да стъпи на земята и я уви с одеялото. Вдигна я върху коня и като отпусна въжето от задницата на Ариадна, завърза свободния му край за седлото си. Метна се зад Раелин и обви едната си ръка около нея, а с другата насочи жребеца през гъстите дървета. Кобилата послушно ги последва накрая на въжето.

Бурята бе отминала и вече само лекичко ръмеше. Сгушени един до друг, за да се пазят от неприятната влага, двамата мълчаливо яздеха през блатото. Джеф беше нащрек и внимаваше да заобикаля по-коварните места, но Раелин се чувстваше напълно изтощена — и физически, и психически. Макар че се опитваше да остане будна, клепките й тежаха от умора и главата й често клюмаше напред, докато най-сетне една голяма ръка не я притегли внимателно към силното рамо зад гърба й. Челото й откри топлото уютно местенце до врата му, сгуши се в него и Раелин с въздишка се отказа от опитите си да стои будна. Ако Джеф искаше да я убие, мислеше си тя в просъница, то той със сигурност вече щеше да го е сторил.

С наближаването на нощта навлязоха в по-гъста гора и мракът напълно ги обгърна. Дъждът съвсем беше спрял, но вместо него излезе силен мразовит вятър, който гонеше облаците по нощното небе. Ледените пориви проникваха през мокрите й дрехи и Раелин започна да трепери неудържимо. Мъжът й веднага я притегли към гърдите си и я обви с непромокаемата си наметка. Раелин не откри у себе си сили да се съпротивлява и се облегна немощно върху масивното му тяло. Докато отново потъваше в дебрите на съня, тя разсеяно се зачуди дали някога ще открият топъл подслон.

Много по-късно Раелин се събуди от усещането, че са спрели. Огледа се през рамо, без да знае къде са или колко са пътували. Луната огряваше малка полянка. В дъното й една хижа от неодялани трупи се гушеше под клоните на няколко високи бора. От каменния й комин гостоприемно се виеше дим, а слабата светлина на фенер озаряваше прозорците. Ромонът на бърз поток долиташе някъде отблизо като странна мелодия, примесена с далечното бухане на сова.

— Кой живее тук? — промълви тя немощно и сънено.

— Един приятел, викат му Червения Пийт — отвърна Джеф, докато слизаше от коня си. Завърза юздите на Маджестик на побития наблизо кол, метна на рамо дисагите от седлото и я погледна. Устните му леко се помръднаха, когато се опита да се усмихне. — Червения Пийт някога е бил свещеник, така че се дръж прилично, мадам. Сигурно няма да пропусне да ни даде някой и друг урок.

— Сам ли живее?

— Имал е жена и син преди години, но и двамата са умрели при една епидемия. След смъртта им Пийт станал нещо като отшелник.

Джеф вдигна ръце, за да смъкне Раелин от седлото, но тя се отдръпна, обзета от внезапен страх. Колебливо го погледна в очите и видя как той скептично повдигна вежди.

— Ако смяташ цяла нощ да стоиш тук, по-добре е отсега да знаеш, че няма да ти правя компания. Самият аз смятам да облека сухи дрехи, да хапна нещо и да се наспя като хората.

При мисълта за храна поведението на Раелин коренно се промени. Очите й с копнеж се отправиха към хижата. Струваше й се, че не е слагала и залък в устата си поне от няколко месеца. Стомахът й вече беше спрял да къркори, но само при мисълта за храна й прималяваше.

— Хайде, Раелин, идвай — нареди Джеф и безцеремонно я свали на земята. Хлътналите й бузи подсказваха колко дълго време не е яла нищичко. Тя може и да оставяше гордостта и страхът да ръководят постъпките й, но той нямаше да й позволи подобна глупост. — Трябва да се храниш заради детето ни.

Раелин сепнато извърна глава, слисана, че Джеф знае това.

— Откъде разбра?

— Кора ми каза.

— Но тя как е разбрала? — прошепна Раелин, още по-учудена. — Никому не съм казвала нито думичка.

— Да, добре си пазила тайната, да не кажеш даже и на мен — кисело измърмори Джеф. — Кора сигурно сама се е досетила. А колкото до мен, мадам, трябва да се извиня. Бях прекалено погълнат да те любя всяка нощ, че не съм се замислил колко пъти си пропуснала цикъла си. — Като замислено наведе глава, той я изгледа изпитателно: — В кой месец си?

Раелин скръсти ръце пред гърдите си и се извърна, за да избегне проницателния му поглед.

— Малко след втория месец.

— Явно не си помислила за състоянието си, когато си хукнала като подплашен заек — безмилостно я жегна Джеф. — Но пък и това не е първият път, когато ме изкарваш пълен злодей, без да ми дадеш възможност да ти обясня нещата или да се защитя.

Язвителният му тон накара бузите на Раелин да пламнат, но въпреки изтощението и глада, тя все пак намери у себе си сили да възнегодува.

— Какво очакваш да си помисля, когато те виждам до една мъртва жена с кървав нож в ръката и с дрехи, целите в кръв? Ако помниш, ти заплаши Нел, че ще я удушиш, ако отново дойде в Оукли!

Джеф изръмжа от гняв и раздразнение.

— Ако действително смяташ, че съм способен на подобно долно престъпление, значи нямаш и капчица доверие в мен. Както и преди, пак ме обвиняваш, без да си ме изслушала. Нито един съдия не би осъдил престъпника, без да му даде правото да се защити. — Той изсумтя презрително. — Но ако ти седеше на съдийската скамейка, вече сигурно щях да съм увиснал на въжето. — Джеф видя как прекрасното й лице се сгърчи от борещите се в душата й чувства, докато тя се мъчеше да открие уместен отговор. Само че той вече се беше наслушал на логиката й. — Сигурен съм, че няма да искаш да стоиш заедно с един убиец, скъпа, затова те оставям сама да си търсиш легло.

Джеф се обърна и завърза кобилата за стълба, спря до Маджестик, колкото да извади пушката от калъфа на седлото и после се отправи решително към хижата. Заблъска с юмрук по грубо одяланите дъски на вратата, но отвътре не долетя никакъв отговор.

— Пийт? — извика Джеф. — Тук ли си?

Отново никакъв отговор. Джеф пристъпи в колибата и се огледа. Нямаше и следа от домакина, затова отиде до вратата на малката спалня в дъното на къщата. И там нямаше никой. Хижата бе пуста.

Щом се върна във всекидневната, Джеф огледа цялото помещение. Забеляза признаци, че къщата е била напусната преди не повече от час, а може би дори и само преди няколко минути. Знаеше, че Червения Пийт има навика да се измъква през задната врата, щом види да се приближават посетители — просто така, за по-сигурно. Но в този случай старецът беше оставил доста гостоприемна обстановка за гостите си.

В каменното огнище гореше весел огън, а над него димеше голям железен котел, пълен с вода. Пред огнището имаше грубо одялана дървена маса и два примитивни стола. В единия ъгъл на масата се виждаше голяма глинена купа и до нея лежеше черпак. Наблизо, върху дъската за рязане, подканващо се мъдреха парче пушено еленско месо и кухненски нож. А до тях Джеф откри бележка, надраскана с едър почерк:

Джеф стовари дисагите на единия стол, съблече мократа си мушама и надникна в купата. Едва тогава забеляза, че жена му се е приближила и стои на прага. Не си направи труда да я погледне, когато попита:

— Обичаш палачинки, нали?

За кой ли път Раелин усети, че устата й се пълни със слюнка само при мисълта за храна. Гласът й прозвуча немощно дори за собствените й уши, когато отвърна:

— Да. — Смъкна от раменете си влажното одеяло и се приближи към Джеф, за да надникне иззад гърба му към храната. — Скоро ли ще се върне приятелят ти, Джефри?

— Не — отвърна Джеф доста рязко. Все още не можеше да надмогне гнева си. Очевидно жена му би се чувствата много по-спокойна, ако домакинът бе останал в дома си — явно никак не й се щеше да остава насаме с него. Ако не беше изтощена до смърт и отмаляла от глад, сигурно пак би хукнала нанякъде сама. Но пък и той сигурно пак би тръгнал подире й, за да я върне.

Джеф небрежно махна към бележката, без да й дава повече обяснения. И сама можеше да прочете написаното. Нямаше нужда един предполагаем убиец да я глези.

Раелин огледа набързо надрасканите изречения и нещастно въздъхна. После предпазливо се озърна из помещението. Беше се надявала, че въпросният Пийт ще е у дома си и ще служи като буфер между двама им, но явно се бе лъгала. За първи път откак бяха женени, двамата с Джеф щяха да са напълно сами под един покрив, без жива душа наоколо. Преди време може би щеше с радост да посрещне тази възможност, но не и сега, когато страшните спомени за видяното в конюшнята все още тровеха съзнанието й. Само мисълта за подобно усамотение я караше да се чувства ужасно уязвима и беззащитна.

Погледът й бавно обходи стаята. По всичко личеше, че тук живее човек, напълно изолиран от цивилизацията.

— Защо му е трябвало на този свещеник да се откъсва така от хората?

— Никога не съм го питал. — Джеф смяташе само бегло да погледне към жена си, но погледът му остана прикован в окаяната й фигура. Въпреки това мъжката му гордост отказваше да отстъпи така лесно пред съжалението, не и когато тази жена продължаваше да гледа на него като на касапин. Липсата на доверие у нея го беше ранила като отровно острие.

В далечния край на масата лежеше отворена библия. Джеф използва този предлог, за да се отдалечи от Раелин. Взе книгата и я приближи към светлината на огъня, за да види на кое място е отгърната.

— Ха, Притчите… — тихо се изсмя. — Трябваше да се досетя, че Пийт ще е склонен да ни предложи не само гостоприемството си, а и малко поучения.

— Какви поучения?

Дълбокият глас на Джеф изпълни притихналата стая.

— Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер, сърцето на мъжа й е уверено в нея, и той не ще остане без печалба, тя му отплаща с добро, а не със зло, през всички дни на живота си.

Раелин почувства как страните й пламват. Никога не беше срещала този свещеник, но се почувства така, сякаш той я упреква лице в лице.

— Но как е възможно Червения Пийт да е разбрал?

Джеф затвори библията, остави я настрани, и отново погледна жена си.

— За нас? Не си мисли, че е имал откровение свише, скъпа. — Насмешката в гласа му не можеше да бъде сгрешена. — Видях се с Пийт на идване, но още тогава той вече знаеше какво се е случило в Оукли.

— Знаеше ли и за това, че съм избягала?

Джеф рязко кимна и тя удивено попита:

— Как така отшелник като него ще знае какво става в плантацията? Тя наблизо ли е?

— Доста далеч е оттук, но по тези места новините се разнасят с вятъра, скъпа. Не мисля, че има много неща, за които Пийт да не е чувал. Виж само как е разбрал точно кога да се измъкне от къщата. Вероятно ни е видял да приближаваме и е духнал през задната врата.

Раелин не можеше да проумее подобно поведение.

— Защо му трябва на приятелят ти да освобождава къщата си за нас?

Джеф многозначително вдигна вежди.

— Може би, защото е много мил човек. Или пък има достатъчно мозък, че да не застава между един мъж и жена му, когато двамата трябва да избистрят нещата помежду си.

Почувствала внезапен хлад, Раелин обгърна с ръце раменете си в мокрите дрехи. При мисълта, точно сега да „избистря нещата“ с Джефри Бърмингам, и последните останки от решителността й я напуснаха. Все пак тя вирна брадичка с изражението на истинска мъченица:

— Не — промълви, — той просто оставя разни послания, за да покаже какво мисли за съпругата. Очевидно не му пука какво може да е сторил съпругът.

Джеф не можа да сдържи хапливия си отговор:

— Може би просто Пийт, за разлика от теб, не съди хората при първия признак за неприятности. — Като се приближи до камината, Джеф клекна и започна да хвърля цепеници в огъня, за да го подкладе. После додаде: — Но пък няма защо точно ти да се тревожиш за мнението на Пийт. Посланието от притчите явно е отправено към мен, не към теб. — Изправи се и изтупа ръце, после небрежно махна към купата на масата. — Сигурно ей онова е посланието му към теб.

Раелин погледна в оказаната посока, но беше прекалено изтощена, за да й е до решаване на гатанки. Забелязал недоумението й, Джеф се приближи към масата, топна черпака в купата и като го вдигна, изля от него в златиста струя рядкото тесто.

— Пийт ме попита дали обичаш палачинки. Оставил ти е продуктите, за да ги изпържиш. А ако не ти харесва неговото меню, знай, че нося и храната, която Кора е приготвила.

— О! — беше всичко, което успя да продума Раелин.

Джеф извърна лице и се постара да надмогне напиращото в душата му съжаление към нея, породено от окаяния й вид. Умишлено бавно съблече жакета и ризата си и ги увеси много внимателно на облегалките на столовете. Когато реши, че отново може да погледне жена си, без да се размеква, тя вече се олюляваше като зашеметена. Джеф тихо изруга, наясно, че е загубил битката. В този момент тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще рухне изтощена на пода.

— Седни, Раелин — нареди той и я сложи да седне на стола, после клекна до нея. Внимателно повдигна брадичката й и загрижено огледа изнуреното й лице и натежалите клепки. — Трябва ми само минутка да заведа конете в обора и да им дам малко зоб и сено. Като се върна, ще се погрижа за нашите нужди. Дотогава не мърдай. Разбра ли?

Гладкото й чело се набръчка лекичко, сякаш от нея се изискваше особено трудна задача.

— Да.

Джеф се върна скоро точно както беше обещал. Внесе в хижата и едно голямо дървено ведро, което бе открил, окачено под стряхата. Раелин все още седеше, където я беше оставил, а главата й клюмаше под напорите на съня. Когато Джеф избута масата встрани и постави ведрото на пода пред огнището, тя сепнато отвори очи и примигна озадачено:

— Какво смяташ да правиш с това? — попита с усилие и немощно махна към ведрото.

— Това, скъпа моя, е твоята вана.

Джеф уви кухненски парцал около дръжката на котела с вряла вода, напълни с нея коритото, после доля още две кофи студена вода от кладенеца пред къщата и най-сетне окачи повторно напълнения котел обратно над огъня. Порови в дисагите и измъкна калъп сапун и кърпа.

— Не е зле човек винаги да е подготвен за подобни случаи — пошегува се той, като размаха принадлежностите за къпане.

Само че шегата му остана неоценена. Жена му продължаваше да се взира пред себе си с празен поглед, а когато той пристъпи към нея, Раелин проговори с безжизнен глас:

— Моля те, Джефри, искам само да поспя.

— След като се изкъпеш и нахраниш, мадам. В никакъв случай преди това.

Изправи я на краката й и Раелин уморено изпъшка, но остана неподвижна и безучастна, докато ловките му пръсти разкопчаха гърба на изпокъсаната й мокра и мръсна рокля. После я плъзна надолу по тялото й заедно с ризата и долните й гащички и остави дрехите да се свлекат на пода около глезените й.

Прекалено изтощена, за да изпитва каквото и да е друго освен непреодолимо желание за сън, Раелин не се възпротиви, когато Джеф я обърна с лице към себе си. Но когато той се наведе, за да събуе чорапите й, Раелин трябваше да се подпре на голото му рамо, за да не падне. Под вледенените си пръсти почувства бронзовата му кожа, топла и изпълнена с живот, точно както и мъжа пред нея.

Раелин чу ахването му и сведе поглед, за да види как той се взира в грозните, възпалени пришки, обезобразяващи краката й. Засрамена, сви пръсти, за да се опита да скрие полепналия по краката й мъх, примесен със засъхнала кръв.

— Чудя се как въобще все още можеш да вървиш — измърмори мъжът й.

— Мъхът ми помогна — нещастно промълви Раелин и тежко въздъхна. Изправи се, без да се опитва да прикрие голотата си. Бе толкова изтощена, че не можеше дори и да се изчерви, когато погледът му обходи стегнатите й гърди и зърната, потъмнели до тъмнорозово заради бременността. Дори когато погледът му се плъзна към коремчето й, тя можеше само да го гледа като вцепенена.

Промяната в тялото на жена му беше съвсем лека, но определено доловима, стига човек да иска да я забележи, помисли си Джеф. А той е бил толкова погълнат да получава удоволствие от съпругата си, че въобще не е обърнал внимание на признаците.

— Ваната ти е готова, Раелин — тихо рече той и протегна ръка към нея.

Раелин чувстваше коленете си съвсем омекнали, затова и не помисли да откаже предложената помощ. Послушно хвана ръката му и се подпря на нея, когато вдигна крак и опита с него водата. Беше приятно топла и обещаваше хубаво да я загрее след намръзването, но пък опари пришките й и те я засмъдяха. Въпреки това и въпреки умората Раелин напълно разбираше колко отчаяно се нуждае от тази вана. Надяваше се само да не е чак толкова изтощена, че да заспи, докато опитва да се къпе.

Като стъпи във ведрото, кръстоса глезените си и се потопи в приятната топлина с дълбока доволна въздишка. Известно време остана така, със затворени очи, наслаждавайки се на отпускащото действие на водата, докато едно внезапно плисване не я извади от унеса. Сепнато погледна през пръските вода и усети, че сапунът се плъзга по корема й, докато потъва към дъното на ведрото. Джеф я гледаше, повдигнал високо едната си вежда.

— Нали няма да стоиш там цяла вечност, мадам? Ще ми се да хапна и самият аз да се изкъпя, преди да заспим.

— Би ли ми подал една кана топла вода? — примоли се Раелин, а гласът й прозвуча глухо от умората. — Трябва да си измия косата.

Джеф видя как Раелин потърка с юмруче едното си око, също като дете, което вече умира за сън.

— Трябва ли ти помощ за косата?

— Ами, май че да. Едва държа очите си отворени — отвърна тя със слабо гласче, а клепките й, потъмнели от умора, сякаш всеки миг щяха да се затворят.

— Да те изкъпя ли цялата?

Главата й клюмна и заплетената й коса провисна пред лицето.

— Както искаш, все ми е едно — въздъхна.

Джеф коленичи до ваната, притисна раменете й към сгъвката на ръката си. Тя безучастно се отдаде на грижите му, почти без да съзнава как той търка лицето и тялото и. Но когато сапунът се плъзна между бедрата й, очите й мигновено се отвориха и тя панически се изправи, срещнала развеселения му поглед.

— Много си бил старателен! — обвини го Раелин, шокирана.

— Мама ме научи да се старая така още когато бях съвсем малък. Казваше, че нищо не бива да остане неизкъпано. Освен това, вече безброй пъти съм те докосвал там и нито веднъж не си ме обвинявала, че съм прекалено дързък. Ако не друго, поне даваше признаци, че ти е приятно — подразни я той.

— Сама ще се изкъпя там, благодаря — категорично отсече тя. — А ти може да ми измиеш косата.

Джеф нещастно въздъхна.

— Голяма пуританка си станала, мадам. Само преди няколко дни ми даваше да те къпя цялата, дори и там.

— Както сам отбеляза, това беше преди няколко дни, а сега сме си сега.

— Значи сега положението е „гледай, но не пипай“, така ли?

— Нещо подобно… поне докато си изясня нещата.

Търпението на Джеф беше вече сериозно изтъняло след бягството на младата му съпруга от дома и след дългото търсене из пущинака. Щом разбра, че е жива и горе долу здрава, облекчението му бързо отстъпи пред дълбокото негодувание от постъпката й. В нов пристъп на гняв той вдигна каната с вода и без да я предупреди, изля цялото съдържание върху главата й.

Задавена и плюеща вода и коса, Раелин го погледна ядно през струйките по лицето си:

— Да не смяташ да ме удавиш за това, че не ти давам да си играеш с мен?

— Просто ти мия косата, нищо повече — лаконично обяви Джеф. Разтърка главата й със сапуна и започна да разпенва косата й с коравите си пръсти.

Тя го погледна с бунтовническо изражение.

— Ще ме скалпираш, като търкаш така!

— Но поне косата ти ще е чиста. А в момента за нея не може да се каже подобно нещо. Какво си правила, да не си падала в никоя зеленясала локва? — Джеф се досещаше, че случаят е бил именно такъв, защото по кичурите на косата й все още се виждаше полепнал жабуняк. — В косата ти има достатъчно боклуци и гадинки, че да нахранят цяло ято птици.

— Гадинки! — изпищя Раелин и панически скочи на крака. — Махни ги от мен!

— Спокойно, жено. Точно това се мъча да направя.

— Какви гадинки?

Джеф се опита да скрие смеха си, но той напираше в думите му:

— Точно като онези слузести неща, които обикновено се въдят в блатата. И няколко нормални буболечки.

Раелин простена. Понякога закачките на мъжа й можеха направо да я побъркат.

— Джефри Бърмингам, ако казваш това само за да ме изплашиш, повече никога няма да говоря с теб!

Той мушна под носа й някакъв странен бръмбар, и тя отново подскочи с писък. Като пощуряла задърпа косата си и потръпна от отвращение. Джеф се запревива от смях, но за това получи един удар с мокрия сапун в лицето. Все още ухилен, най-сетне се опита да я успокои:

— Нека свърша с миенето на косата ти, мадам, а ако и тогава са останали някакви животинки, ще ги махна с гребена.

— Махни ги веднага!

Джеф зацъка с език.

— Търпение, скъпа моя. Всяко нещо с времето си.

Раелин знаеше колко упорит е Джеф. Познаваше неотстъпчивостта му, затова реши, че няма да е особено разумно да го предизвиква.

— Добре, но колкото може, по-бързо, нали? — примоли се с по-тих мек глас. Само че не успя да потисне поредните тръпки на отвращение при мисълта, какви ли твари пълзят из косата й.

Джеф омекна.

— Добре, скъпа. Седни във ваната и наведи глава назад.

Раелин послушно наведе глава и Джеф започна да разресва сплетените кичури, но макар да се стараеше съвестно да маха боклуците, погледът му все се отплесваше към блестящите й гърди, показали се над водата. На светлината на огъня изглеждаха като големи златисти плодове, но колкото и да му се искаше да вкуси сладостта им, знаеше, че тя не би го позволила — не и докато не реши дали да му вярва, или не.

Когато най-сетне изчисти косите й, Джеф ги изми и изплакна с чиста вода. После здравата разтърка мокрите къдри с кърпата и й подаде друга, с която Раелин да се изсуши. Жена му се зае да попива капките от тялото си и Джеф се отпусна назад, седнал върху прасците си, загледан в нея. Подобни гледки бяха прекалено силно изкушение. Затова побърза да се обърне и започна да разтяга преносимата си постеля върху пода. Провери дрехите си, прострени върху столовете, и се оказа, че ризата му вече е изсъхнала.

— Засега можеш да облечеш това — рече той и я подхвърли на жена си. — Ще изпера роклята и бельото ти и ще ги простра пред огъня. После ще видя какво можем да стъкмим за хапване.

— Благодаря — тихо промълви Раелин и успя да се усмихне, когато го погледна. — Много мило, че правиш всичко това, след като обикновено жената трябва да готви и пере.

— Като гледам колко си уморена, подозирам, че може да заспиш, докато готвиш. А лично аз не искам да вечерям овъглени палачинки. Освен това вероятно готвя по-добре от теб. Двамата с Брандън често ходехме на лов и бивакувахме в гората, та трябваше сами да се грижим за храната си. Ако щеш вярвай, но сто на сто съм по-добрата готвачка от двама ни, мадам.

— Радвам се, че поне един от нас е в състояние да свърши нещо — немощно промълви тя. — Не мисля, че някога съм се чувствала толкова изтощена.

— Нека ти е за урок, та да знаеш за друг път какво е да бродиш из мочурището. — Очите му за пореден път се плъзнаха по тялото й, преди то да изчезне под огромната му риза, която й стигаше до под коленете, а макар че нави ръкавите няколко пъти, раменете й падаха чак до лактите. Все пак Раелин, изглежда, беше доволна, че може да облече нещо сухо, а не мокрите си кални дрехи.

Джеф си наложи да отвърне поглед от очарователната гледка и за да отклони мислите си от изкусителните възможности, започна да пере дрехите на жена си.

Раелин усети, че изпитва нещо повече от благодарност за ризата. Мъжката миризма и приятната мекота на ленената тъкан, която се докосваше до голите й гърди, й напомниха за страстта, споделяла някога със собственика на дрехата, за неговата нежност и внимание. Нима бе възможно един толкова грижовен и внимателен мъж да се превърне в чудовище, способно да убие една млада майка?

Най-сетне Джеф се зае с приготвянето на храната. Сложи тигана да се загрее над огъня, после наряза достатъчно еленово месо и за двама им. Скоро вече сипваше тестото за палачинки върху намазнения тиган.

Неустоимият аромат като магнит привлече Раелин към тигана. Тя вдъхна дълбоко благоуханието на цвърчащата палачинка и почти заскимтя в очакване.

— Наистина умирам от глад, Джефри.

— Сигурно — измърмори Джеф, докато обръщаше палачинката. — Не си взела никаква храна за из път.

— Ами, всъщност въобще не обмислих заминаването си — призна си тя. — Просто исках да избягам, преди да се върнеш.

Джеф вече и сам се беше досетил за това.

— Мислиш ме за чудовище, мадам.

— Досега повече съм мислила за теб като за моя рицар в блестяща броня, но понякога малко се колебая.

Джеф обърна тигана и изсипа палачинката върху една чиния.

— Ето, това ще ти помогне да дочакаш останалите — рече той, като й подаде палачинката. — Почакай да изстине малко.

Предупреждението му обаче закъсня. Раелин вече си беше опарила пръстите, докато се опитваше да хване горещата палачинка. Духна на изгореното и върху храната и храбро отхапа голямо парче. Реши, че вкусът си е заслужавал изтърпяната болка. Затвори очи и с невъобразимо удоволствие задъвка още парещата палачинка.

Джеф гледаше жена си, наклонил глава на една страна, усмихнат накриво и с повдигната вежда.

Явно Пийт не е сгрешил, като е приготвил такова количество тесто.

— Следващата е за теб — великодушно предложи Раелин. Все пак очите й жадно проследиха движението на палачинката към устата му. Облиза устни, сякаш се наслаждаваше вместо него на вкуса, но точно в този миг той изненадващо мушна палачинката в нейната уста. Раелин се изкикоти, избърса с ръка омазнените си устни и задъвка. Най-сетне преглътна хапката и с усмивка се оплака: — Така много ще ме угоиш!

Джеф протегна ръка и погали коремчето й през ризата.

— Само почакай няколко месеца. Тогава няма да вървиш, а направо ще се търкаляш.

Раелин вдигна очи към усмихнатото му лице. В този миг й се стори, че никога досега не е осъзнавала колко висок е съпругът й. Може би това впечатление се подсилваше и от факта, че сянката му се проточваше през цялата стая и до половината на отсрещната стена. Бяха се венчали в разгара на лятото и досега не бе имала възможност да го наблюдава на светлината на едно-единствено огнище. Мекото сияние на пламъците танцуваше по бронзовата кожа на мускулестите му рамене, по коравите му гърди и по стегнатите мускулчета на ребрата му. Както се извисяваше над нея, силен и мъжествен, изглеждаше като митичен бог, оживял под златистата светлина на огъня.

Раелин отстъпи назад, разтревожена от чувствата, които се надигаха у нея въпреки подозренията й. Докато Джеф се занимаваше с храната, тя го оглеждаше съсредоточено и замислено. Възможно ли бе човекът под повърхността, под тази изискана мъжественост, да е подъл убиец? Възможно ли бе един толкова жизнерадостен и благороден характер в един миг на ярост да се превърне в нещо черно и зловещо?

Джеф обърна и последната от палачинките върху чинията и я постави на масата, като обяви:

— Вечерята е готова, мадам.

Раелин се приближи.

— Разкажи ми какво се случи през онази нощ — прошепна тя. Трудно й беше да си го представи като извратен убиец. — Искам да кажа, преди да те открия в конюшнята с тялото на Нел.

Джеф вдигна вежда и я погледна с укор в очите.

— Да не би най-сетне да си решила да ме изслушаш, мадам? Сигурно сега, когато сме сами и те е страх, ти се ще да намериш в думите ми нещичко, на което да повярваш?

Раелин притисна треперещата си ръка към челото си. Беше отчаяна.

— Знам само, че онова, което видях в конюшнята, ме изплаши повече от всичко, което някога съм изживявала. А ти беше там, в средата на кървавата сцена!

— Храната е топла, но не за дълго. Затова не настоявай точно сега да ти разказвам всичко — рязко рече Джеф, като придърпа един стол и й го предложи. — Аз лично умирам от глад. А ако ти не си гладна, то сигурен съм, че детето ни е.

Раелин седна и изгледа как и Джеф заема мястото си на другия край на масата.

— Ще ми разкажеш ли, Джефри?

— Може би по-късно. Точно сега не ми се ще да си развалям апетита, като си припомням всичката онази кръв. Сигурно не си се замисляла как се почувствах аз самият, когато открих Нел. Ако щеш вярвай, но убийството й шокира и мен. А и ми се повдига, като си помисля за всичко онова.

Раелин напълно го разбираше и затова потърси друга тема.

— Къде ще спим?

— Ще трябва и двамата да легнем на моята постеля, освен ако не искаш да се сгушиш в леглото на Пийт.

— Не, благодаря. — Само мисълта да спи в леглото на друг мъж й беше противна. — А не можеш ли ти…

— В никакъв случай. Пийт се кълне, че никъде в библията не пишело, че чистотата те приближава към святостта. Ведрото за къпане, което открих, беше събрало доста прах. Явно отдавна не е било използвано. И нямам никакво намерение да се въргалям в мръсотията на друг човек. Съжалявам, мадам, но, изглежда, ще се наложи да изтърпиш присъствието ми върху постелята. Ако не, можеш да се увиеш в мокрото одеяло.

— Не се държиш особено кавалерски — тихо се оплака Раелин.

Джеф недоволно изсумтя.

— И ти не се държа особено галантно, когато рискувах живота си, за да те спася от Густав. Изхвърли ме от леглото си като мръсно коте. Само че, едно ще ти кажа: решил съм повече да не позволя подобно нещо. Ако не друго, то поне ще спим в едно легло.

— Нима ще ме насилиш?

— По дяволите, Раелин, не! — извика той. — Но няма и да ти позволя да ме изриташ от леглото ни или да избягаш в друга спалня. Виждал съм как брат ми агонизира с месеци, защото се бе разделил с Хедър. Не смятам и аз да правя подобна глупост. Докато живееш под моя покрив, мадам, ще споделяш и леглото ми!

— Колко лесно забравяш условията, които поставих, преди да се венчаем — сопна се тя. — Нали тогава се съгласи да ми дадеш време да…

— Това беше преди да решиш да се отдадеш на интимност с мен. — Джеф наклони глава и срещна погледа й. — Искам да ми кажеш само едно: какво представлявам аз за теб? Твоята кукла на конци, която да танцува по волята ти, а после, когато ти омръзне, да бъде захвърлена в някое тъмно ъгълче на живота ти и там да чака търпеливо, докато отново ти хрумне да се позабавляваш с нея? Проклет да съм, но няма да играя по свирката на никоя жена, дори и на теб, скъпа моя! Или ще се примириш с този брак, или въобще няма да имаме брак!

Раелин обидено вдигна брадичка.

— Досега не съм ти го казала, сър, но се бях запътила към Чарлстън, когато ме откри.

Зелените очи се впиха в нейните.

— Беше се запътила да си търсиш белята в мочурището, мадам. Щеше да убиеш не само кобилата, а и себе си!

— И смятам да ида там! — упорито продължи тя.

— Прекалено късно е да мислиш за анулиране на брака ни — сърдито отвърна той. — Бременна си с моето дете и ако не го искаш, то аз със сигурност го искам!

Раелин притисна треперещата си ръка към гърлото си и се втренчи изумено в Джеф.

— Моето… моето дете ще остане с мен, където и да ида!

— Забравяш нещо, мадам. Бременна си с нашето дете, то не е само твоето. Остават ни седем месеца да изясним къде ще живее това дете, ако ти наистина искаш да напуснеш дома ми. Дотогава призовавам те да помислиш за доброто му. Надали ще можеш сама да си изкарваш прехраната, още по-малко пък да гледаш едно дете както трябва.

— Бих могла да работя за Фаръл Ивс, точно като Нел — възрази тя. — Не съм некадърна и мога да измислям рокли.

В светлите му зелени очи се появи някаква ледена твърдост, която накара Раелин да се отдръпне назад. В един безумен миг си помисли, че може би точно това е видяла Нел в очите му, преди ножът да се забие в тялото й — тази ледена острота, която би могла да прониже и метал.

— Щом така желаеш, няма да те принуждавам насила да останеш моя жена.

Челюстта на Раелин увисна, когато осъзна, че с глупостта си го е подтикнала да отстоява гордостта си. Вече добре знаеше колко упорит става той, когато някой се опита да го изнудва или насилва за нещо.

Красивото му лице се беше стегнало в стоическа гримаса и хладните зелени очи се впиваха в нея.

— А на първо време, опитай се да хапнеш нещо.

Раелин се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. Когато бе напуснала Оукли — струваше й се, че е било преди цяла вечност, — се чувстваше объркана и изплашена. Сега все още изпитваше същите чувства, но страховете й бяха много по-сложни и заплетени. Странно, но сякаш в сърцето на тази плетеница лежеше страхът, че Джеф може наистина да реши да се разведе с нея.

Може би така ще е по-добре за него, мислеше си мрачно Раелин. Засега всичко, което му беше донесла, бяха неприятности и тормоз, все заради нея. Можеше само да гадае кое ще е следващото бедствие. Откак се бяха венчали, Джеф беше нападан, прострелян, обвинен в бащинство на едно извънбрачно дете и наскоро заподозрян в убийство — все заради нея или от нея.

Стиховете от библията отново прокънтяха в съзнанието й. „Тя му отплаща с добро, а не със зло, през всички дни на живота си.“

— … С добро, а не със зло…

Раелин се сепна, разбрала, че е проговорила на глас. Смутено погледна към Джеф и откри, че той се взира в нея, сякаш се опитва да разгадае мислите й.

Пръстите й трепереха, когато вдигна вилицата си и отчупи парче палачинка. Започна да се храни, но мълчанието между тях тежеше като олово върху сърцето й. Доскоро апетитната храна сега й се струваше с вкус на трици. А доколкото можеше да отсъди по стегнатите мускулчета по бузите на мъжа си, предполагаше, че и той се чувства по същия начин.

Времето пълзеше бавно като охлюв. В пълно мълчание приключиха с храненето, Джеф разчисти масата, а Раелин изми тенекиените съдове и прибори в дървено ведро. Последен за миене беше тиганът, но беше оставен доста близо до огъня, та когато Раелин го хвана, изпищя от болка. Джеф моментално се озова до нея, грабна изгорената й ръка и я мушна във ведрото със студена вода. След миг я извади и като натупа сода по пръстите й, отпори лента плат от ризата си и я уви около пръстите и дланта й.

Раелин трепна от болка, когато стисна превързаните пръсти със здравата си ръка.

— Не знаех, че още пари.

— Очевидно — отвърна Джеф и посочи с палец през рамото си към постланите на земята одеяла, после тръгна към вратата. Ей там ще си в безопасност. Предлагам ти да идеш там и повече да не си търсиш белята.

— Но ти къде отиваш?

— Навън, за да донеса още вода от кладенеца. После смятам да се изкъпя. — Погледна я изпитателно. — Някакви възражения?

Раелин беше свела поглед към разпорения край на ризата, която все още носеше.

— Надали ще се смутя прекалено много от гледката.

— Може и да се смутиш, ако продължаваш да ме зяпаш така — предупреди я Джеф. — Все още се смятам за отскоро женен мъж.

Раелин отвърна с неуверен глас:

— Няма да гледам, ако те карам да се чувстваш неудобно.

Джеф изсумтя.

— Неудобно не е точната дума, скъпа. Възбуден би била по на място.

— Дори и когато си ми сърдит?

— Надали някога ще съм ти толкова сърдит, че да не обърна внимание на близостта ти, мадам. Достатъчно е само да махнеш с пръст, и веднага реагирам.

— Ще изсуша косата си и ще те чакам в постелята — тихо отвърна тя, тъй като не виждаше какво друго й остава.

— Вече не се страхуваш от мен?

Тя кършеше ръце, без да може да срещне погледа му.

— Още не съм сигурна.

— О!

Разочарованието в гласа му я накара леко да се усмихне, но той вече се бе обърнал.

Седнала върху постелята, Раелин разреса възлите от косата си, първо, с пръсти, а после с гребена на Джеф. Превързаната й ръка доста й пречеше. Въпреки това напредваше доста добре, поне докато не погледна случайно към мъжа си. В този миг напълно забрави за косата си. Застанал почти напълно с гръб към нея, силуетът на Джеф се очертаваше срещу светлината на огъня. Едното му коляно бе вдигнато почти до кръста и той пазеше равновесие на един крак. Тъкмо събуваше и втория крачол на панталоните си. Раелин никога не бе го виждала точно от този ъгъл и сега почувства как бузите й пламват заради дързостта й да го оглежда тайничко. Но просто не можеше да откъсне очите си от гледката — пламъците на огъня ярко очертаваха всичко най-мъжко в него.

Щом събу панталоните си, Джеф ги преметна през стола, близо до камината, и рязко се обърна към нея, както майка го е родила. Очите й отскочиха смутено встрани, но той явно не й обърна внимание, а започна да рови за нещо в дисагите. Този път от тях измъкна не друго, а бръснач и малко сребърно огледало.

— Имаш огледало?! — извика Раелин, изненадана и зарадвана. Някой ден, каза си тя, непременно трябва да разгледа какво по точно има в тези негови дисаги. Вероятно би направила интересни открития.

— Някои хора тръгват из горите по-добре екипирани от теб, скъпа — внимателно я подкачи Джеф. — Може да ти дам за малко огледалото, но едва след като се избръсна. Такива грижи ми създаде, че досега не съм имал време дори и да помисля за бръснене.

— Добре, ще почакам. — Окуражена от небрежния тон на разговора им, тя се осмели да попита: — Може ли да попитам какво ще облечеш за през нощта?

Най-сетне забелязал многозначителния й поглед, Джеф й отвърна с пламнали очи:

— Както обикновено, мадам — нищо друго освен кожата си.

— Може би тази нощ би трябвало да си обуеш панталоните.

— Защото те е страх какво може да сторя, ако съм гол?

— Защото ме е страх какво може да сториш, точка.

Джеф заядливо изсумтя.

— Като държиш толкова, завържи ризата ми между краката си, мадам. По-надежден целомъдрен пояс от това надали ще намериш на това място. А аз определено нямам намерение да спя с панталоните, само и само да ти угодя.

— Джефри! — извика тя и понечи да се обърне сърдито.

Джеф раздразнено вдигна ръка.

— По дяволите, Раелин, няма да те изнасиля, ако това въобще е възможно между съпруг и съпруга. А сега си среши косата и лягай да спиш. Няма да те закачам, освен ако сама не ме поканиш.

Вбесен от нелепото поведение на съпругата си, Джеф отново се съсредоточи върху къпането и бръсненето. Ленените кърпи, които беше дал на Раелин, бяха вече изсъхнали, прострени близо до огнището. Когато се изкъпа, той се изсуши с тях и пристъпи към Раелин, като все още здравата се търкаше с едната кърпа.

— Сигурен ли си, че Червения Пийт няма да се върне? — попита Раелин и неспокойно погледна към вратата.

— Той държи на думата си — увери я Джеф, докато търкаше гърба си. — Съвсем сами сме.

Когато Раелин го погледна, очите й отново отскочиха смутено, но тя успя да запечата в съзнанието си как изглежда той на светлината на огъня. Капчиците по тялото му искряха като малки диаманти върху лъщящата му кожа.

— Къде прекара миналата нощ? — попита Джеф, докато изгасяше лампата.

Раелин доста притеснено си призна:

— На едно дърво. Но преди да ме гълчиш за глупостта, искам да знаеш, че нямам намерение да го правя отново. Никога през живота си не съм прекарвала по-ужасна нощ.

— Какво те накара да се покатериш на дървото? Змия ли?

— Как позна?

Широките му рамене небрежно се повдигнаха.

— Просто отгатнах. По тия места гъмжи от змии. А още не е станало достатъчно студено, че да се скрият за зимния си сън.

Раелин тревожно погледна към вратата.

— Моля те, не говори така, Джефри! Мразя змии!

— Повечето жени мразят змии, но не всички змии са опасни. А тук поне няма нужда да се тревожиш за това.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ами, първо на първо, те се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях. Освен това — ухили се той, — змиите не могат да отварят врати.

— Не, но каквито са гъвкави, може да се промъкнат почти през всяка цепнатина, без да ги забележи човек.

Тихият смях на Джеф разтърси раменете му.

— Да, могат, но ако чак толкова те е страх, стой близо до мен през нощта. Обещавам да те пазя. А сега заспивай. Уморен съм, уморена си и ти. На всяка цена трябва да поспим.

Вятърът избра точно този момент да разтърси вратата и да затрополи по нея с шибащия дъжд. Беше студено и по гърба на Раелин пролазиха трънки. Вече се чувстваше крайно изтощена.

— Мислиш ли, че пак ще има буря?

— Сигурно.

— Няма да можем да стигнем до Оукли, ако пак вали както днес следобед.

— Не се тревожи за това, мадам. Тук сме в безопасност, докато времето се оправи.

— Ами ако Червения Пийт се върне през нощта?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да, Раелин. А сега заспивай спокойно! — Джеф се изтегна върху постелята и придърпа главата й върху рамото си.

Каквото и да смяташе да възрази Раелин, то бе забравено пред дълбокото облекчение и чувство за безопасност, които бързо я завладяха. Завита с топлото и сухо одеяло, тя почувства как то я сгрява и отпъжда студа. Джеф отметна от лицето й влажната коса и нежно я целуна по челото. Не след дълго умората, натрупана през последните три дни, надделя над съзнанието й и Раелин вече не усещаше нищо.

Нищо освен съня, който я споходи посред нощ. В него тя отново беше малко момиченце, на не повече от три или четири години. Играеше си в градината близо до тяхното лондонско имение. Всичко й се струваше някак уголемено — може би заради това, че в съня си самата тя беше много малка. Градината бе заобиколена от висока тухлена ограда, в която имаше висока порта от ковано желязо. Раелин чуваше гласове от другата страна на вратата и внезапно вратата се отвори. Появи се млад мъж, който й заговори с нежен и закачлив глас. Подаде й едно цвете и тя се разсмя, когато той галантно й се поклони. Тих дъждец заръмя върху главите им и макар че младежът се опитваше да я предпази от дъжда, капките отмиха съня й. Раелин отчаяно се опита да го задържи, но той й се изплъзваше, също като сребърните капки между пръстите й.