След целувката

4

По природа Джеф беше щедър човек, а сега бе особено склонен да поглези младата си съпруга. В стремежа си да отбележи с нещо изключително този специален за двама им ден, той поведе Раелин към малко бижутерско магазинче, но щом стигнаха до входа му, тя с усмивка му отказа и го затегли в обратната посока.

— О, моля те, Джефри! Вече и без това ми подари толкова чудесни неща. Не ми трябват скъпи бижута, когато имам теб! Нека просто се поразходим и разгледаме витрините по улицата. Не съм го правила още откак арестуваха баща ми.

Джеф галантно махна с ръка към главната улица пред тях.

— Вашите желания за мен са заповеди, милейди.

Двамата продължиха нататък по улицата, като често-често спираха, за да приемат поздравленията и благопожеланията на разни съседи и приятели, все отколешни познати на Джеф. Сред всички тях Раелин с радост забеляза поне едно познато лице. А щом и Телма Брустър ги видя, мигом изтърча от шапкарското си магазинче с широка усмивка.

— О, вие двамата сте сладки като сватбена торта, да знаете! — посрещна ги жената с пискливия си глас. — От две седмици няма ни вест, ни кост от вас. Казвам ви, щом ви видях да влизате в магазина на господин Ивс, едва се удържах да не прескоча и аз до там, че да си побъбрим, да ми кажете как вървят нещата, как я карате. Само че тъкмо тогава имах клиенти в магазина. Чувам, оженили сте се. Едва не припаднах, като ми казаха, ама и как иначе! Пък и нали все това разправят из града колко хубава двойка сте и такива работи.

— Като се замислих какво ме бяхте посъветвали, госпожо Брустър, реших, че ще е най-добре веднага да се оженя за Раелин — весело й отвърна Джеф. — И бяхте права, както винаги. Оукли вече въобще не е толкова самотно място, колкото преди. Никога не съм бил по-щастлив!

Жената се изкикоти и шляпна с ръка по пълничката си буза.

— Когато ви съветвах да си намерите господарка на Оукли, господин Джефри, въобще не предполагах, че ще го сторите още на същия ден. Ама като чух новината, страшно се зарадвах.

— Много сме ви благодарни, че ни позволихте да използваме временно вашите стаи след разправията с Купър Фрай — отвърна той. — Сигурно ще ви е любопитно да узнаете, госпожо Брустър: поисках ръката на Раелин точно докато пиехме чай на вашата маса.

— О, колко романтично! — мечтателно въздъхна Телма Брустър. — И то тъкмо в моята кухня!

Раелин хвана ръката на по-възрастната жена и нежно я стисна.

— Никога няма да забравя колко мила бяхте с мен, госпожо Брустър. Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчива.

— Хич не го и споменавайте! — Като се изчерви от удоволствие, шапкарката поклати глава. — Не съм сторила нищо особено, просто ви предложих малко чай и гостоприемството на кухнята ми. Господин Джефри стори всичко останало, първо, като ви спаси да не ви сгази онази карета, а малко по-късно и от кроежите на алчния ви вуйчо. Сигурна съм, вече знаете, че тук, в Чарлстън, имаме най-благородните джентълмени на света.

— И все пак, госпожо Брустър, вие така мило ни предложихте гостоприемството си точно когато най-много се нуждаехме от него — увери я Раелин. — Ще ви бъдем вечно задължени.

Шапкарката се усмихна, поласкана от техните благодарности. Джеф я зарадва дори още повече, като спомена, че жена му се нуждае от още няколко шапки в тон с новите й рокли. Този път Раелин бе готова да приеме щедростта му, тъй като на витрината до входната врата бе зърнала няколко наистина чудесни бонета. Сега се зае да изпробва подред поне дузина от изложените шапки, като за всяка искаше и мнението на съпруга си. А по блясъка в очите му Раелин отгатна, че и той се радва на отскорошния си статут на горд съпруг. Когато го попита коя шапка му харесва най-много, Раелин с радост откри, че неговият избор напълно съвпада с нейния вкус — и щом избраха двете най-хубави шапки, тя кимна одобрително.

Щом напуснаха магазинчето на шапкарката, Джеф остави покупките в каретата и с Раелин под ръка продължи надолу по широката главна улица. Тадеус ги следваше с каретата съвсем бавничко.

Когато стигнаха до някакъв старомоден хан, Раелин и Джеф решиха да се отбият там за лек обяд. Около масата им веднага се струпаха други двойки, нетърпеливи да им поднесат сърдечните си поздрави и благопожелания по случай сватбата им. Всички ги уверяваха, че са чудесна двойка. Когато двамата продължиха разходката си по улицата, Джеф запозна Раелин с още много хора, докато накрая чак свят й се зави от многото имена и лица, които трябваше да запомни. С напредването на следобеда й ставаше все по-ясно, че съпругът й познава изненадващо много хора и има повече приятели, отколкото й се струваше възможно.

Джеф нямаше някакви неотложни ангажименти или спешна работа за деня, просто бе доволен да се наслаждава на приятната разходка и на компанията на младата си съпруга. Хванал Раелин под ръка, той често спираше пред витрините на магазинчетата и все питаше жена си дали не иска да си избере нещичко. Пред едно магазинче за вносни стоки Раелин набързо огледа изложените старинни украшения и предмети. Като не видя нищо по-интересно, тя тъкмо смяташе да се обърне, за да продължат, когато зърна едно обковано с месинг дървено ковчеже, поставено върху една маса във вътрешността на магазинчето. Невярваща на късмета си, тя заинтригувано се наведе към витрината. Беше ковчежето, в което баща й някога държеше една малка кесия със златни монети.

— Виждаш ли онова ковчеже ей там, на масата, Джефри? — посочи тя.

Той приближи лице към стъклото, за да надникне вътре.

— Да, скъпа. Красиво е. Искаш ли да ти го купя?

— Някога то принадлежеше на баща ми. Малко преди да го арестуват, той помоли мама да го пази внимателно, докато му потрябва съдържанието му, но смъртта го застигна още преди да е успял да го използва. Когато прекосявахме океана, майка ми започна да се страхува, че някой от пътниците може да открадне ковчежето. Затова помоли Купър Фрай да го вземе, за да ни го пази. Горкичката, мислеше, че може да има доверие на брат си, но така и не видяхме повече ковчежето. Когато майка ми помоли Купър Фрай да ни го върне, той каза, че някой му го е откраднал. При това продължи да си живее като голям богаташ на кораба, докато ние мизерствахме. Бяхме се надявали жълтиците да ни стигнат да преживеем първата година тук, но очевидно онзи алчен измамник ги е изял и изпил. А фактът, че откривам ковчежето толкова близо до пристанището, още повече затвърждава подозренията ми. Сигурна съм, че то въобще не е било откраднато, а когато Фрай е слязъл от кораба, го е продал в първия магазин по пътя. Ако пък не е бил той, то със сигурност някой друг е постъпил по същия начин.

— Е, аз пък не виждам причина то да не стане отново твое, скъпа моя — увери я Джеф. — Може това да е единственият предмет, останал за спомен от баща ти.

Тя нежно стисна ръката му.

— Наистина много ми се иска да го имам, Джефри.

— В такъв случай твое е, любов моя.

Щом влязоха в хладното помещение на магазинчето, към тях веднага избърза изискан господин с посребрени коси.

— Добър ден, добре дошли — поздрави ги той със сдържана учтивост. — Търсите ли нещо по-специално? Или може би просто желаете да поразгледате?

— Всъщност интересува ни онова дървено ковчеже с месингов обков, ето там, на масата — отвърна Джеф и посочи въпросния предмет.

— Чудесна изработка, нали? Не е прекалено натруфено с орнаменти, както често ги правят напоследък. Английско е, разбира се. Вероятно от миналия век, като тези, в които благородниците държат документи и прочие.

— Когато го купихте, имаше ли нещо в него? — тихо попита Раелин.

— Не, защо? Беше съвсем празно. — Мъжът я погледна учудено. — Да не би да ви е познато отнякъде, мадам?

Тя бавно протегна ръка и го погали.

— Да, познато ми е. Някога принадлежеше на баща ми.

— Сър, бих искал да купя това ковчеже за съпругата си — заяви Джефри, — но освен това интересува ме как е попаднало то при вас. Помните ли кой ви го продаде?

Мъжът замислено поглади с пръст брадичката си.

— Струва ми се, че го донесе някакъв мъж, току-що пристигнат от Англия. Наричаше себе си Стария Куп. Каза, че преди сестра му да почине, ковчежето било нейно. И искаше да му платя повечко за него, защото трябвало да се грижи за племенницата си. А доколкото разбирам, вие сте неговата племенница?

Раелин не желаеше да я смятат за сродена по какъвто и да е начин с този човек, който бе оставил майка й да умре в бедност, докато той е пропилявал парите й на карти и за пиене.

— Той твърдеше, че е мой вуйчо, сър, но се съмнявам, че е така. За мен той е един долен мошеник, който ни използва, за да изкопчи пари от нас.

— Ако знаех, че ковчежето не е било негово, въобще нямаше да го купя. По принцип не търгувам с крадци, но щом той каза, че трябва да се грижи за племенницата си, сметнах, че е благороден човек. Сега разбирам колко съм сгрешил. Моля ви да ми простите.

— Вече съм убедена, че през живота си Купър Фрай е успял да измами много хора — тихо рече Раелин. — Вие не сте първият, нито пък ще сте последен. Собствената ми майка повярва, че той й е брат, а в крайна сметка това я отведе в гроба.

— Ужасно съжалявам, мадам — съчувствено промълви собственикът.

— Времето тече и човек надмогва скръбта, сър. А за мен означава много да си върна ковчежето на баща си. Радвам се, че се е озовало при вас и че го забелязах през витрината. А още повече се радвам, че съпругът ми е готов да ми го откупи. Сега то ще остане в семейството и ще можем да го завещаем на децата си. Ако не бяхте го купил, все още щях да се чудя какво е станало с него.

— Имате добро сърце, мадам, освен че сте толкова красива — увери я собственикът с любезна усмивка. — Надявам се това ковчеже да бъде за вас утеха в спомените за баща ви.

— Тъкмо сега излизат — съобщи Олни Хайд, приведен към прозорчето на наемната карета, в която той се криеше, вече в безопасност. С тих кикот посочи към двойката, излизаща на улицата. — Виж ги ти! Гос’дин Бърмингам се е навил да купи нещичко на мадамата си.

— Глупак! Махни се от прозореца, преди някой да те е видял! — раздразнено изсъска Густав Фридрих. — Да не би да си забравил, че още си търсен от шерифа?

Къдрокосият блондин се ухили самонадеяно, докато оглеждаше по-възрастния мъж с набито тяло, заело почти цялата отсрещна седалка на раздрънканата карета. Германецът наближаваше четиридесетте, беше крайно твърдоглав човек, а вече и с една осакатена ръка, на която, изглежда, й бе писано завинаги да си остане провесена в превръзка през рамото. Лицето му беше бузесто, с груби черти и свъсени вежди. Плешивото му теме лъщеше, а бледосините му очи излъчваха смразяваща студенина. Но точно в този момент в тях пламтеше гняв, насочен към по-младия му спътник.

При грубата забележка на Густав Олни небрежно сви яките си рамене и се облегна отпуснато на седалката.

— Няма що да се тровиш заради онзи изперкал шериф, гос’дин Фридрих. Няма да ме хване. Мога да се разхождам, където ми се прииска, без шериф Таунсенд да ме сгащи, щото и града, че и цялата околност, ги познавам на пръсти.

— Ако ще ми създаваш още неприятности, ще опиташ шамара ми — излая Густав. — Не съм забравил, че точно ти стреля по хер Бърмингам и тогава той ми гръмна рамото! Пък и не вярвам шерифът да е толкова тъп, колкото го изкарваш. Ти си тоя, на който му липсва багаж в главата. Ако не бях аз да те скрия днес, хер Бърмингам щеше да ти размаже физиономията и после лично да те закара при шерифа.

Олни изсумтя презрително.

— И тъй да е, но може и да грешиш. Не го гледай тоя Бърмингам, че стърчи с цяла глава над мен. Туй не значи, че щеше да ме надвие. Можех да му фрасна един още преди да е размахал юмруци. Но както и да е, май забравих да ти кажа мерси, задето нареди на кочияша да спре да ме вземе от улицата. — Олни разтърси рамене при спомена как яростно го беше търсил врагът му, след като каретата бе отминала. — Да, сър, надхитрихме го това тъпо конте, ама да знаеш, гос’дин Фридрих, не е хубаво да се ядосваш за вече станали неща. Ще ти се скапе жлъчката.

— Я млъкни, идиот такъв! Ти какво разбираш от тия работи?

— Знам само туй, дето чух доктор Кларънс да ти казва, ама то ми стига да схвана, че може и да позеленееш накрая, ако все така бълваш жлъч.

— Май много дрънкаш за неща, дето не ги знаеш — изсумтя германецът, — а туй страшно ме дразни.

— Ама повече от гос’дин Бърмингам ли те дразня?

Устните на Густав се присвиха от омраза, докато гледаше през прозорчето към високия, добре облечен, мъж навън. Под ръка със зашеметяващо красивата си съпруга, той вървеше покрай витрините по другия край на улицата. Забелязал дървеното ковчеже в ръцете на омразния му враг, Густав изръмжа раздразнено:

— Кой знае каква глупост е купил тоя малоумник на своята фрау. Само ще разглези момичето, като й купува всичко, каквото й скимне. Ама като си я върна при мен, ще я науча аз!

Олни любопитно килна глава.

— И как точно смяташ да си я върнеш, след като и планът на Фрай да натресе Нел на гос’дин Бърмингам излезе ялов? Уж трябваше госпожата да намрази мъжа си, щом чуе, че той е надул корема на Нел, ама на — тая червенокоса хубавица му е увиснала на ръката, сякаш между тях всичко върви по мед и масло.

— Намери ми Купър Фрай и му кажи да измъдри по-добър план, иначе няма да преживее лятото — изръмжа Густав. — Кажи му, че даже може да припечели нещичко, ако успее да скара двете гълъбчета.

Без да разбира смисъла на подобен план, Олни поклати глава като хлапе, което не иска да слуша родителите си.

— Че защо ти е Купър Фрай, като имаш мен? Онова пиянде не може да се опре и на малкия ми пръст. Чувам, че напоследък така се е пропил, че и за себе си не може да се грижи, камо ли да та върши някаква работа. Смуче уиски тъй, сякаш вече е отписал черния си дроб. И както се налива, надали ще преживее до зимата.

— Абе, ти голям доктор си станал! Какво все дрънкаш за вътрешности и болести?

— Мен не ме гледай, ами я кажи, защо въобще ти трябва онзи пияница? — настоя Олни.

— Ще ми се да чуя какви идеи има англичанинът. Накарам ли го да повярва, че само да ме разочарова и ще му скъся живота, може да стане много изобретателен.

— Ако даваш и пари, всеки ще стане изобретателен. — Олни се втренчи в германеца с пресметливо пламъче в очите. — Та колко, казваш, си готов да дадеш, ако стане работата?

Густав за миг се замисли, после обяви:

— Хиляда долара.

Смаян, Олни повдигна вежди.

— Чак толкоз ли я искаш тая хубостница? При все че ти се присмиваше, когато ти виеше от болка?

При неприятното напомняне шефът му гневно навири брадичка, но от това Олни сякаш още повече се развесели.

— Брей, как си можел да прощаваш, гос’дин Фридрих! Или пък очакваш да спечелиш повече от това, да обърнеш по гръб червенокосата хлапачка?

— Няма да позволя на никого да ми отнеме нещо, а после да се отърве по живо, по здраво! Ако оставя хер Бърмингам или дори Купър Фрай живи, след като са ме изиграли, тогава може и на друг да му хрумне да върти номера на Густав. Ако се разчуе, че съм мекушав, това направо ще ми съсипе бизнеса.

— Нима си готов да платиш на Купър Фрай толкоз много, въпреки че точно той забърка цялата тая каша? Какво, забравили, че тоя тип ти продаде момичето, след като вече си е прибрал от Бърмингам седемстотин и петдесет долара за нея? Фрай нарочно те измами, а ти му прощаваш като едното нищо!

— Ако ми докара момичето, готов съм да платя за услугата. Ако ли не, значи преди годината да е изтекла, рибите ще замезват с трупа му! В крайна сметка все ще го накарам да си плати, задето ме измами, но то ще стане, когато аз реша — тоест, когато вече няма да ми трябва. Ако пък види сметката на Бърмингам, докато се старае да ми угоди… — Густав сви масивните си рамене с пълно безразличие — тогава ще е още по-добре. Него ще обесят, не мен.

Олни все още се чудеше как така този човек е готов да плати подобна сума само за една жена. Особено като знаеше, че Густав най-редовно си поръчва поне половин дузина курви да се грижат за удоволствието му.

— Ще ме прощаваш, гос’дин Фридрих, ама сигурен ли си, че искаш да имаш взимане даване с човек, комуто не можеш да имаш вяра? Старият Куп може отново да ти подлее вода, ако му отпуснеш юздите.

— Това ще е последният му шанс да си оправи положението поне за известно време. Не успее ли, ще му видя сметката. Ако пък успее, ще му дам хилядарката минус онова, което ми отмъкна. — Германецът заповедно махна със здравата си ръка. Кажи на Фрай да дойде при мен днес следобед, а аз ще му кажа за какво става въпрос.

Олни насмешливо направи ниско темане по арабски маниер.

— Вашите желания са заповеди за мен, о, велики!

По-късно същия следобед, когато Джеф забеляза, че жена му вече е уморена, разходката им по магазините приключи. Той махна на каретата си и накара Тадеус да ги разходи за последно из града. След време й предложи да вечерят някъде.

— Ако не си уморена, сладката ми, мисля, че ще ти е приятно да вечеряме в една гостилница, която самият аз много харесвам. Тя е наблизо, зад ъгъла, та ако искаш, може да повървим дотам.

Раелин се чувстваше достатъчно отпочинала след приятната разходка с каретата. Макар че се съмняваше дали е възможно някъде да поднасят по-вкусни ястия от онези в Оукли, сега бе готова да иде където и да е, стига само да бъде заедно с красивия си съпруг.

— Вечерта е прекрасна, Джефри — промълви тя и притисна ръката му към гърдите си, докато вървяха по уличката към гостилницата. — Щеше да ми е приятно и само да се поразходим, но сега направо умирам от глад.

— За какво по-точно си изгладняла, мадам? — попита Джеф с многозначително пламъче в очите, като закачливо потърка в гърдите й ръката си, която Раелин бе прегърнала.

Под слабите лъчи на залязващото слънце Раелин свенливо се усмихна и почувства как у нея се надига трепетна възбуда.

— За всичко!

Джеф простена с престорено отчаяние.

— Това беше последната капка, мадам! След такива думи няма да мога да мисля за нищо друго, освен да си наемем някоя усамотена стаичка тук, в града, и тозчас да се погрижим за глада си.

Раелин приглади ревера му, изпълнена от дълбоко съпружеско задоволство. С наближаването на момента, когато щяха да се приберат у дома, тя все по-остро съзнаваше, че за първи път, откак са женени, ще споделят едно и също легло за цялата нощ. Съдейки по случилото се сутринта, сега съвсем ясно можеше да си представи каква наслада ги очаква през нощта… а и надали щеше да им остане време за сън.

— О, честно да ти кажа, предпочитам да се върнем у дома, в твоята стая. Ще заключим всички врати и ще стоим там, докато не решим да си търсим други развлечения. — За миг Раелин кокетно вдигна очи към Джеф: — А пък имам и една нощница, която още не си виждал. Пазех я за първата ни нощ заедно.

Изумрудените му очи сияеха.

— Не усещаш ли, че не съм способен да устоя на чак такива изкушения?

— Охо, я виж ти кой бил тук? — дочу се завалян мъжки глас наблизо. Двамата изненадано се обърнаха и видяха Купър Фрай, ухилен до уши, да залита право към тях. — Да не би пък да ме лъжат очите? Туй не е ли моята хубавка племенница с мъжа си?

— Значи си от тези, които не могат да държат на думата си, Фрай — язвително отвърна Джеф. — Ако не се лъжа, бяхме се разбрали, че повече няма да ни тормозиш!

Мъжът бе с големи бакенбарди и мърляво облечен. Той се опита да се приближи до племенницата си, но съпругът й бързо я дръпна до себе си и застана между нея и пияницата. Едва тогава Джеф благоволи да се обърне и хладно да погледне в очите изненадания Фрай.

Без ни най-малко да се смущава от вонята на уиски, която се разнасяше около него, Купър примигна с гуреливите си очи, учуден от недоброжелателното посрещане.

— Ама к’во става? Въобразяваш си, че си голяма работа, а? Че е под достойнството ти да говориш с такива като мен?

— Пиян си, Фрай — презрително рече Джеф. — Иди да си поспиш в някоя кочина, докато изтрезнееш.

Сякаш пряко волята му очите на мъжа се завъртяха в орбитите си, та му се наложи да ги затвори, докато се посъвземе. Щом отново погледна, тъжно поклати глава и изсумтя.

— Ония пак ще ме намерят и ще ме карат да им плащам дълговете си. — Като сведе глава, той простена отчаяно, надявайки се да събуди съжалението им. После звучно се оригна, изтри носа си с мръсен ръкав и присви очи към Джеф. — Нали няма да откажеш на горкичкия старец няколко стотарки, а? Нали вече и ти си ми племенник?

— Не съм ти никакъв племенник — ядосано го поправи Джеф. — И няма да ти дам никакви пари. Вече ти дадох повече, отколкото заслужаваш, но само защото тогава не виждах друг начин да откопча Раелин от лапите ти. Като видях как бързаш да я продадеш, ми стана ясно, че не даваш и пет пари за друг, освен за себе си.

— Да де, ама я виж колко хубаво стана, че ти дадох племенницата си! — възрази Фрай и ядно изгледа Джеф, сякаш се надяваше, че доводите му ще убедят младия мъж да бъде по-състрадателен към него.

— Не си ми дал Раелин — лаконично отвърна Джеф. — Аз я купих от теб.

Фрай се обърна към племенницата си и с доста усилия успя да фокусира поглед върху нея.

— Лошо ли те гледаше стария Куп, момичето ми? Я виж как си се издокарала сега! Ама не щеш да помогнеш на стареца, а? — Той изсумтя и вонята около него се засили нетърпимо. — Не ти пука за мен, тъй значи!

— Махай се оттук, Фрай! — Джеф вече здравата се ядосваше. — Жена ми вече не ти дължи нищо.

— Тъй ли било? Хлапачката на собствената ми сестра вече си мисли, че може да отмине стария Куп като мръсно псе, а? Очите му, ядно зачервени, отново се насочиха към Джеф, но, изглежда, пияният срещаше доста трудности, за да ги задържи на фокус. — И ти не струваш повече. Дадох ти такава хубава женичка, да правиш с нея, каквото щеш, а какво получавам насреща? Никаква благодарност! Току виж съм получил само някой ритник в задника. Не е хубаво така да ми се надувате двамата. Все едно съм парцал, тъй ме подритвате! А аз, горкият, виж ме докъде съм стигнал!

— Предполагам, че в това състояние си забравил условията на споразумението ни, Фрай — хладно отбеляза Джеф. — Ще трябва да поосвежа паметта ти. Поне тридесет свидетели могат да докажат, че ти — в пълно съзнание и на трезва глава — подписа, че знаеш какво ще загубиш, ако не спазваш споразумението ни. Ако само още веднъж ни обезпокоиш, ще загубиш седемстотин и петдесетте долара, които ти платих в брой за жена си. И, повярвай ми, ако не успееш да ги изплатиш до цент, ще се озовеш като работник на плантацията ми, докато сумата не бъде възстановена. А и дотогава няма дори да помиришеш уиски. Така че, Фрай, не мислиш ли, че ще е по-добре, ако ни оставиш на мира, преди да ти се е наложило да работиш за дълговете си?

Пияницата няколко пъти отвори и затвори устата си, при което се разнесе още един зловонен облак, но, изглежда, за момент беше загубил дар слово. Най-сетне успя да измърмори:

— И петаче не мога да задържа в ръцете си, дявол го взел. Изтичат ми между пръстите като вода. Туй е проклятие, да знаете. Да живееш ден за ден, както мен. — Той обезсърчено притисна ръка към челото си, сякаш въобще не му хрумваше, че може и той да има някаква вина за положението си. — А сега и до там стигнах, че да се страхувам за живота си. И той ще ми се изплъзне, ей тъй, като вода от шепата, ако не ги слушам като вярно куче.

Без да може да разбере нещо от неясните му брътвежи, Джеф хвана жена си за ръка и я поведе покрай пияния нещастник. От Раелин знаеше, че преди почти пет месеца този човек се появил пред прага на скромната къща в провинцията, където тя и майка й били потърсили убежище от презрението и омразата на хората след обвиненията срещу баща й в държавна измяна. За най-голямо учудване на Евелин Барет Фрай твърдял, че е нейният брат, за който се знаело, че когато бил още много млад, се удавил в морето. Фрай разказваше, че бил спасен от пирати, които после го накарали да им слугува. Преди три години го продали на някакъв испанец, а той пък проиграл и загубил цялото си състояние — заедно със слугата — в полза на един англичанин. Англичанинът в крайна сметка доплавал до Лондон. От самото начало Раелин дълбоко се съмняваше в истинността на тази история. Джеф също не можеше да си представи, че между тях съществува някаква роднинска връзка, тъй като не виждаше абсолютно никаква прилика между тях.

Джеф и Раелин продължиха пътя си и щом свиха зад ъгъла, се озоваха пред гостилницата. Беше заобиколена от добре поддържани градини и големи стари дъбове. Зелената морава й придаваше атмосфера на домашен уют, а ароматите, разнасящи се от кухнята, привличаха много от обитателите на съседните къщи и минувачите. Джеф често бе похапвал на верандата на гостилницата сред аромата на рози, жасмин и какви ли не други цветя. Затова смяташе, че Раелин ще хареса както вкусните ястия, така и усамотението сред дърветата.

Собственикът — добродушен пълничък мъж — избърза към тях с приветлива усмивка, за да ги посрещне гостоприемно още с влизането им.

— Охо, заповядайте, господин Бърмингам! Разбрах, че днес развеждате очарователната си съпруга из нашия хубав град, та като си помислих, че може да ви хрумне да я доведете и тук, си позволих да ви запазя любимата ви маса на верандата.

Джеф никак не се изненада на бързината, с която се разнасят новините из градчето. Но пък и остана особено доволен от резултата.

— Тук, в Чарлстън, май не може да се случи нищичко, без да го научиш още на минутата, Бъртранд. Изглежда клиентите ти се стараят да те държат винаги в течение на събитията.

— Има нещо вярно — весело се съгласи домакинът и ги поведе през елегантно обзаведеното помещение към красивата веранда, скрита от улицата със завеса от бръшлян и увивни растения. Масата, приготвена за тях, се намираше зад декоративна решетка с пълзящи по нея лози и им позволяваше достатъчно уединение.

— Прекрасно е — прошепна с въздишка Раелин, докато се настаняваше на стола, предложен й от Бъртранд. Беше й приятно да се запознае с приятелите на Джеф, но все пак се надяваше да прекарат остатъка от вечерта насаме, далеч от любопитни погледи и настойчиви познати.

— Ще желаете ли от любимото ви вино, господин Бърмингам? — попита собственикът. — А може би и от супата от раци, с която нашият главен готвач, изглежда, е надминал себе си?

— Щом е така, май е най-добре да я опитаме — с усмивка отвърна Джеф и след като мъжът се отдалечи, се обърна към Раелин: — Обзалагам се, че по-вкусна супа никога не си опитвала, скъпа.

— Нямам търпение да я донесат — увери го Раелин и едва сега осъзна колко гладна е била.

Свеж ветрец разхлаждаше въздуха и го изпълваше с миризмата на море, докато полюшваше бялата покривка. Красив ветроупорен фенер обгръщаше масата в ореол от мека светлина. По покритата с лозници веранда се виждаха и други уединени островчета от светлина. Вечерта бе почти вълшебна, изпълнена със светулки и мелодичните звуци на арфа, понесли се успокоително над градината.

Раелин се огледа и доволно въздъхна.

— Това е чудесно място, Джефри! Колко е хубаво да завършим именно тук първата си разходка заедно из Чарлстън. Благодаря ти, че ме доведе.

Джеф се усмихна, доволен, че срещата им с Купър Фрай не е разстроила жена му. Тя определено имаше причини да мрази този човек заради всичко, което бе сторил на майка й. Но поне засега Раелин, изглежда, бе успяла да прогони Фрай от мислите си.

Джеф се взря в нейните очи, дълбоки и сини като кристални езера. Спомни си мига, в който се бяха пробудили за реалността, след като се бяха любили. За него бе съвсем ясно едно — тя никога дори не беше подозирала, че такава наслада може да бъде изпитана от обикновени простосмъртни. Тогава оглеждаше лицето му, сякаш вижда пред себе си някакъв бог, но и самият той бе удивен от екстаза, до който се извиси, докато се сливаха в едно. Единственото обяснение за щастието, изпитал заедно с нея, той виждаше в късмета си, че е открил жената от мечтите си.

В миналото Джеф никога не се бе замислял по-сериозно за това, че може би е самотен. В края на краищата нали имаше брат, имаше близки приятели, които особено ценеше, както и много познати, които често го канеха на лов или на приеми. И все пак той вече започваше да подозира, че поне от десетина години насам сърцето му копнее за нежна, любяща спътница в живота като тази, която поетите романтици възпяват в стиховете си и твърдят, че тя рано или късно идва: Тя трябва да е другата му половина, онази част, която ще го накара да се почувства цялостен и завършен. През този ден непрестанно бе изпитвал безкрайна радост, че е с Раелин, че именно към него са насочени обожаващите усмивки и тихият й възторг. Изживяното днес коренно се различаваше от онази сдържаност, която си бе налагал при посещенията им на разни приеми през изминалите две седмици. Днес нейните нежни погледи и мелодичен глас се оказаха достатъчни да го убедят, че се чувства безкрайно доволен от живота и в мир със себе си.

Раелин гледаше едва доловимата игра на чувствата в изумрудените му очи и напразно се чудеше за какво ли мисли. Най-сетне се отказа от непосилната задача и с усмивка наклони глава.

— За какво мислиш, Джефри?

— Просто се замислих какъв късметлия съм, сладката ми — промълви той и протегна ръка през масата, за да хване нейната. — Никога не съм и подозирал, че ще намеря жената от мечтите си. Но ето че ти дойде. — Палецът му галеше меката извивка на дланта й, а очите му потъваха в нейните. — Понякога, когато се замисля за тайните на живота, започвам да си мисля, че още от началото на света ни е било писано да бъдем заедно. Неотдавна мислено си бях съставил списък на всички добродетели, които трябва да притежава съпругата ми. Но въпреки това не вярвах, че когато се оженя, ще бъда доволен. Едва когато ти навлезе в живота ми, започнах да мисля по друг начин. Ето, вече вярвам, че ти не само отговаряш на всички изисквания, за които се бях сетил, но и за още много, за които дори не бях подозирал.

Трогната от думите му и от интимните ласки, Раелин чувстваше, че и нейните мисли напират да се излеят в слова.

— Понякога се събуждам сутрин преди изгрев слънце и си мисля за посоката, в която пое животът ми. Чудя се дали положението на нас двете с мама щеше да се подобри, ако бяхме останали в Англия. Дали бе възможно, макар и след смъртта на баща ми, невинността му да бъде доказана или може би нещастието ни щеше да продължава. Бях покрусена от загубата на родителите си. Имаше време, когато мразех това пътуване по море, което отне живота на мама, но пък, ако бяхме останали в Англия, вероятно тя щеше да си отиде от този свят с разбито сърце. Ако бяхме останали там, нямаше никога да те срещна, дори никога нямаше да разбера какво съм изгубила. Странно е, но сега се чувствам точно на мястото си… заедно с теб.

Широката усмивка на Джеф накара браздите по страните му да затанцуват очарователно.

— Безкрайно доволен съм, че така връхлетя в живота ми, мадам. Макар че едва не ме премаза.

Раелин се изкикоти на закачката му.

— Сър, сигурно не подозирате, че едва не си получихте една плесница, когато ме грабнахте на ръце. „Каква наглост, да посмее да ме докосне“ — така си помислих в първия момент. Разбрах, че си ми спасил живота едва когато усетих вкуса на прахта под колелата на каретата.

Джеф великодушно кимна с глава.

— За мен беше удоволствие, че ви направих услуга, госпожо Бърмингам.

— Госпожо Бърмингам… — повтори тя щастливо. — От твоята уста това звучи прекрасно… дори и малко собственически, знаеш ли? — Очите й блещукаха закачливо, докато наместваше бялата кърпа върху скута си. — Може би все пак е добре да си помислим дали пък да не наемем стая тук, в Чарлстън.

Развеселен, Джеф бавно поклати глава.

— В никакъв случай, мадам. Вече събуди любопитството ми относно новата си нощница. Готов съм да разгромя цяла армия врагове, само и само да те видя облечена в нея. А ако трябва да бъда откровен — ще ми достави още по-голямо удоволствие да я съблека от меките ти гладки гърди и да я плъзна надолу по заоблените ти бедра…

— Шшт! — Раелин тревожно се огледа. — Някой може да те чуе, и тогава какво ще си помислят хората?

Той прикова блеснал поглед в нея.

— Всички знаят, че сме женени отскоро, миличка. Само някой пуритан ще ни сметне за покварени.

Леко кимване на главата й привлече вниманието на Джеф към факта, че сервитьорът се приближава с поднос, на който носеше чашите с вино. Джеф й намигна закачливо, после очаквателно се облегна в стола си. Но пръстите му не освободиха ръката й.

Вечеряха патица в пикантен сос с гарнитура от див ориз и зеленчуци. Раелин страхотно хареса всички ястия, но първенството според нея спечели пудингът с ром. След това им сервираха кафе и когато келнерът се отдалечи, Джеф се сети, че е трябвало да поръча чай за жена си.

— Ще опитам кафето — пожела тя още преди Джеф да успее да повика келнера обратно.

Джеф подозрително повдигна едната си вежда.

— Сигурна ли си? Кафето може да те държи будна цяла нощ.

Ъгълчетата на устните й се извиха в кокетна усмивка.

— Ти да не би да си смятал да ме оставиш да спя?

— О, пий си спокойно кафето, мадам — подкани я мъжът й.

Дяволитите бръчици по бузите му придаваха на усмивката му неустоим чар. Особено за една млада съпруга, която без друго вече започваше да обожава мъжа си. Като вдигна своята чашка, Джеф промълви: — Очаква ни доста дълга нощ.