След целувката

16

Елизабет Далтън пристигна доста по-рано от другите работнички и се приближи към Раелин със сърдечна усмивка, която показваше колко й е приятно да я види отново.

— Стаята ви е готова, госпожо Бърмингам. Кочияшът ви настоя да занесе багажа ви горе, така че, ако искате, може още сега да изпратите прислужницата си у дома. Моята Флора ще й покаже спалнята ви. Тизи ще разопакова нещата ви и следобед, когато си тръгнете оттук, всичко ще е готово. Ще ни остава единствено да си отдъхнем и да се насладим на вечерята. По принцип Флора готви за вечеря, но се боя, че за закуските и за празниците ще трябва да се примирявате с моето готвене. Обикновено пазарувам в събота. А за нас със Джейк ще е истинско удоволствие да ви разведем из града, стига само да поискате. Сигурна съм, че щом опознаете Чарлстън, ще го обикнете не по-малко от мен.

— Моля те, Елизабет — усмихна й се Раелин, — неудобно ми е да се държиш с мен толкова официално. Освен това, ако продължаваш да ме наричаш госпожо Бърмингам, това ще събуди любопитството на клиентките ни. Скоро ще ме зяпат, сякаш съм някоя особена забележителност.

Елизабет се разсмя и протегна ръка, за да стисне ръката на Раелин.

— Добре, Раелин, печелиш. Но отсега трябва да те предупредя, че неофициалните ни обръщения ще накарат веждите на господин Ивс да заподскачат още по-високо. Е, поне гледката не е неприятна. Когато е сърдит, шефът изглежда дяволски красив.

И двете жени избухнаха в смях, което привлече вниманието на моделиера, застанал в другия край на стаята. Когато и двете погледнаха към него, веждите му се стрелнаха високо нагоре, което предизвика още по-неудържим смях. Изпълнен с подозрения, Фаръл предпазливо пристъпи напред и двете жени мигом се разбягаха в различни посоки — Раелин към бюрото си, а Елизабет — към най-близкото отделение на шивачките, където веднага започна да проверява работата им от предния ден. Фаръл последва красивата си помощница до отворената врата на отделението и любопитно надникна вътре. Елизабет стоеше с гръб към него, но най-сетне благоволи да го погледне.

— Желаете ли нещо, господин Ивс?

В миг Фаръл бе поразен от красотата й, подсилена от великолепната й рокля. И тя бе от неговите творения, изработена от бледорозова материя, с широка плисирана яка под фината брадичка на жената. Цветът подчертаваше нежната руменина на бузите й и черните й блестящи коси, които днес бяха изящно завити и пристегнати в тежък кок на тила. Внезапно осъзнал колко силно му въздейства хубостта й, Фаръл трябваше да положи големи усилия, за да си спомни какво го е накарало да я последва.

— Да, ами… всъщност чудех се кое ви се стори толкова смешно преди малко, на теб и на госпожа Бърмингам.

— О, нищо особено — сви рамене Елизабет. — Или поне нищо, което да се стори забавно и на вас. Женски приказки, нали знаете. Каквито жените обичат тайничко да си шушукат.

— Тайничко?

Едната му вежда въпросително се повдигна и Елизабет откри, че й е страшно трудно да запази безизразно лицето си. Смехът напираше у нея, затова, неспособна повече да го сдържа, тя припряно измърмори някакво извинение и побърза да изтича вън от отделението.

Фаръл се обърна и прикова лазурносините си очи в най-новата си работничка, като повдигна въпросително вежди. Раелин се засуети с нещо по бюрото си, но само един поглед към Фаръл я изкара от равновесие и като избухна в сподавен кикот, и тя излетя през същата врата в посоката, накъдето бе поела и Елизабет само преди миг.

Фаръл замислено помръдна брадичката си. Нещо не беше наред. Да бяха две девойки, които само като видят мъж, започват да се кикотят — добре, но подобно нещо не беше очаквал от зрели жени. Така че какво, по дяволите, им се вижда толкова забавно?

Заинтригуван, Фаръл отиде до огледалото и се огледа. Вратовръзката му не беше накриво, панталоните му за щастие не бяха прекалено тесни. Въпреки че новата мода беше да се носят много тесни панталони, Фаръл не смяташе да се води по нея. Не му беше приятно да демонстрира публично мъжките си атрибути под прилепналите дрехи. За него това беше прекалено крещящо и в разрез с добрия вкус.

Повдигнал вежда, той потърси някакъв друг недостатък в образа си, но не забеляза нищо фрапиращо. Може би в крайна сметка смехът им е нямал нищо общо с него. Може просто да са разменяли комични забележки за мъжете по принцип, и той ненужно да се е разтревожил. Но пък кой петел не би се почувствал засегнат, ако види как две кокошки си кудкудякат заедно?

Зачуди се как да се справи с тези две дами, които, изглежда, се разбираха чудесно относно Бог знае какво. Да не им обръща внимание, вероятно би било най-доброто решение, но как да го стори, когато непрекъснато ще се нуждае от помощта им? Би могъл да ги сгълчи, че не се държат както подобава, но така може да си навлече нещо още по-лошо. Вирнали красивите си нослета, и двете може да започнат да му се цупят и да се държат надменно, а това би било доста по-неприятно от настоящето положение. Дали пък да не им хвърли малко прах в очите с някое и друго ласкателство, както бе свикнал да се справя с надменните млади госпожички, дето си мислят, че на света няма по-важни от тях? За Раелин не беше сигурен, но Елизабет със сигурност би сметнала, че се е побъркал — може би щеше да е близо до истината, защото комай действително се беше побъркал по нея. Най-добре да се държи така, все едно нищичко не се е случило. И може и да успее да запази достойнството си.

— Обясни ли ти вече господин Ивс защо съм тук? — колебливо попита Раелин Елизабет, когато отново се върнаха в салона.

— Каза ми за положението ти, но още не е говорил за това на другите жени. Ако си съгласна, смятам, че няма нужда да узнават всичко. Бъди сигурна, господин Ивс ще е достатъчно дискретен, също и аз.

— Много си мила, Елизабет.

Усмихната, Елизабет поклати глава.

— Не, просто съм жена, която също е имала трудности в живота. Някой път може да ти разкажа за това, а сега предлагам да пийнем малко чай. После ще те запозная е останалите работнички. Знам, че ще любопитстват, особено като са те виждали тук заедно с господин Бърмингам.

Петте шивачки се оказаха достатъчно дискретни — бяха се научили да бъдат такива през годините, в които бяха работили за Фаръл Ивс. Показаха само леки признаци на изненада, когато видяха жената на Джефри Бърмингам на работа в магазинчето. Когато Елизабет им обясни накратко причините Раелин да е тук, тя разведри настроението на всички, като разказа един забавен разговор, състоял се в действителност преди известно време.

— Щом господин Ивс научи колко талантлива моделиерка е госпожа Бърмингам, той попита мъжа й дали би могъл да му я открадне. — Жените се разсмяха заедно с Елизабет на тази абсурдна идея. — Всъщност бизнесът ни процъфтява и господин Ивс едва успява да угоди на всичките ни клиентки. Както знаете, доста от тях изискват лично той да им обръща внимание, а така не му остава много време да моделира нови рокли. Затова и съпругата на най-добрия му приятел, госпожа Бърмингам, се съгласи много великодушно да ни помогне, поне временно. Имаме късмет, че тя ще работи при нас, не мислите ли?

Усмивките на жените и радушното им посрещане увериха Раелин, че поне външно повечето от тях приемат изтъкнатите причини тя да започне работа заедно с тях. Само една от тях заговори за действителния проблем. Беше висока, по-възрастна жена, с добродушни сиви очи, която се поколеба за миг, но най-сетне не можа да се сдържи:

— Какъв ужас е това, което се случи на горкичката Нел. Познавах овдовялата й майка още когато Нел беше съвсем мъничка. Когато майка й се помина, Нел отиде да живее при една своя леля, но жената беше толкова заета да отглежда осемте си деца, че нямаше много време за нея. Ама каквито и грешки да е правила Нел, никой не може да твърди, че беше лоша майка за рожбата си. Даниел е толкоз хубаво бебче, направо душичка, че и страшно красив на туй отгоре. Надявам се скоро някое добро семейство да го осинови. Ще е срамота мъничето да порасне без любящи родители.

В този момент жената се опомни и млъкна, притиснала ръка към устата си. Чули думите й, другите работнички, които знаеха за мълвата, че Джефри Бърмингам бил таткото на бебето, сега изглеждаха доста смутени.

Раелин успя да се усмихне и реши да ги успокои, като покаже, че е готова да говори по въпроса за доброто на невръстното момченце.

— В момента за Даниел се грижи госпожа Фъргюс, жената на надзирателя в плантацията на мъжа ми. Тя, изглежда, много обича децата и Даниел се чувства добре под грижите й. Докато бъде открит баща му или докато някое добро семейство го поиска, бебето ще живее при нея. — Погледът на Раелин не се отместваше от слушателките й и тя умишлено добави: — За Даниел в Оукли ще се грижат така, както биха се грижили за всяко сираче, намерено при подобни обстоятелства. Мъжът ми е искрено загрижен за доброто на това дете и въпреки че сме чували какво се говори, той няма намерение да го изхвърли на улицата само заради злобните слухове. Никога не би сторил подобно нещо.

Раелин си отдъхна, че успя да премине през това изпитание с достойнство. Петте жени даваха вид, че приемат думите й, но един Бог знаеше какво си мислят в действителност. Самата тя въпреки съмненията си успя да изкаже увереност, че мъжът й е почтен и спокойно да отрече, че грозните слухове за него и Нел са верни. Оставаше й само да се надява, че това е самата истина.

Раелин бе сигурна, че до залез слънце целият град ще знае какво е казала. Знаеше и какви догадки ще възникнат, защо тя (ако наистина вярва в невинността на съпруга си), е напуснала Оукли, за да иде на работа при един от малкото ергени, способни да съперничат по хубост на нейния съпруг.

Ето че най-сетне пристигнаха и първите клиентки и оттам нататък се зареди дълга върволица от дами, които не спряха да се точат през цялата сутрин. Същевременно Фаръл успя да наеме на работа още една шивачка, портиер и разсилен. Двамата нови работници бяха снажни, яки младежи, които, изглежда, не се плашеха от тежка работа. По-красивият от двамата, който имаше ирландски акцент и дяволит поглед, беше доста сладкодумен и находчив. Фаръл избра именно него за портиер и не се и съмняваше, че дамите съвсем скоро направо ще се влюбят в него. Намериха хубав тъмнозелен плат, който да подхожда на цвета на табелата на магазина, после незабавно го дадоха на шивачките, за да ушият гиздава униформа за портиера. Младежът бе изпратен при бръснаря на Фаръл, както и при неговия шапкар, за да му поръчат нов цилиндър.

За разсилния, който беше по-мълчалив и затворен човек, избраха по-скромно облекло, но скоро стана ясно, че младежът обича да чисти и не се плаши от работа, даже е перфекционист. Фаръл остана много доволен от работата на младежите и реши, че ако и занапред нещата вървят все така, ще ги задържи на работа за постоянно.

Насред цялата бъркотия от настоятелни клиенти и настаняване на работа на новите работници, не щеш ли, се появи и госпожа Брустър. Влетя в магазина, почти без никой да я забележи, докато не се сблъска с моделиера, Фаръл тъкмо бе приключил с показването на една малка колекция от нови модели на Изабо Уесли, наскоро овдовяла, красива млада жена, която явно смяташе да приключи с траура и да си избере по-модни дрехи за зимния сезон.

— О, господин Ивс! — кокетно възкликна пълничката, червенобуза шапкарка със сладникав гласец. — Не очаквах да започнете да обличате госпожа Уесли толкова скоро след смъртта на съпруга й. Но пък като се замисля колко възрастен беше той, а и какво наследство й остави, предполагам, че вие и вашите модели сте се оказали прекалено силно изкушение за младата вдовица.

Усмивката на Фаръл беше в най-добрия случай бегла. Едната вдовица току-що си бе отишла, само за да се появи друга, този път нито красива, нито млада. Струваше му се, че тя е най-голямата напаст под небето.

— Добро утро, госпожо Брустър…

— Телма, моля ви! — прекъсна го тя и угоднически се засмя. Кокетно запърха с мигли и уж свенливо отвърна очи. За кой ли път настояваше да я наричат по малко име, но пък не бе чула нито веднъж така чаканата покана и тя да се обръща към моделиера по-неофициално. Разбира се, той бе много зает, сигурно затова все забравяше да го стори, казваше си тя. А и не смееше да му намекне за това, да не би да я сметнат за прекалено дръзка.

Телма Брустър тъкмо смяташе отново да погледне красивия собственик на магазинчето, когато погледът й попадна върху позната фигура, седнала зад едно бюро в дъното на салона. Очите й веднага се приковаха в този любопитен обект и ченето й увисна. Новините за жестоката смърт на Нел бяха стигнали до града и веднага бяха плъзнали какви ли не догадки за отношението на Джефри Бърмингам към случая. Говореше се, че бил баща на детето й и за да й затвори устата, прибягнал до убийство. Разказваха се истории как Джефри бил арестуван и как дори си признал, говореше се и за ужасната съдба на Раелин в Оукли и така нататък. А като видя как въпросната дама си седи спокойно, погълната от някаква работа, госпожа Брустър закрачи право към нея, а купища въпроси напираха на устните и. Бе готова да утеши всяка нуждаеща се душа, а сега бе убедена, че това горкичко дете се нуждае от помощ повече от всеки друг.

— Боже милостиви, детето ми, какво правите тук толкова рано сутринта? — възкликна напористата дама и когато Раелин вдигна очи от работата си, госпожа Брустър я затрупа с порой от въпроси: — Скъпа моя, как сте? Мислите ли, че е редно да сте тук? Ако позволите да отбележа, изглеждате ми малко бледа. Естествено разбирам, че си имате причини, но при всичко, което се случи в Оукли, и както всеки тук си мисли, че господин Джефри е винов…

Отгатнал намеренията й, Фаръл скочи напред като светкавица.

— Ех, вие, госпожо Брустър! Не бива да вярвате на всички глупости, които чувате. Госпожа Бърмингам великодушно се съгласи да измисли няколко нови рокли и точно в този момент е доста заета. Ако ви изглежда малко бледничка, то може би се дължи на… — Погледна Раелин, която изглеждаше ужасно смутена от почти изреченото от госпожа Брустър. Фаръл се надяваше, че Раелин ще му прости, задето смята да издаде тайната й, но просто бе крайно наложително да отвлече мислите на шапкарката от подобни злонамерени думи за стария му приятел. — … на състоянието й от известно време насам, така да се каже.

Телма Брустър притисна длан към едрия си бюст и го зяпна изненадано.

— Нима искате да кажете…

Фаръл кимна утвърдително. Беше доволен от предизвиканото изумление у тази жена, но при мисълта, колко бързо ще се разнесе мълвата за бременността на Раелин, сърцето му се сви.

— Искам да кажа, госпожо Брустър, че господин и госпожа Бърмингам ще стават родители.

В слисването си шапкарката си повя с пълничката си ръка, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— О, божичко, направо ще умра! Съпругата на господин Джефри да работи в магазина, докато е… О, но това е недопустимо! Какво ще си помислят хората? — Жената го погледна умолително. — Скъпи господин Ивс, кажете ми, че сънувам! Не, не мога да повярвам, че господин Джефри наистина ще позволи…

— Но той го позволи, и то с готовност. Госпожа Бърмингам е изключително талантлива моделиерка и тъй като ми е много добър приятел, съпругът й позволи тя да ми помага за известно време.

Жената притисна ръка към челото си, сякаш още не можеше да се начуди на тази история.

— Сигурно още сънувам. Всичко това звучи направо невероятно. Значи казахте, че госпожа Бърмингам ще работи за вас, а тя чака дете? И че господин Джефри знае всичко това, и го позволява?

— Не сънувате, госпожо Брустър — сухо я увери Ивс.

— Не сънувам значи — като замаяна повтори шапкарката. Сигурно е най-добре да ида да си легна, докато успея да осмисля всичко това.

Фаръл само от учтивост скри възторга си от тази идея, докато избутваше посетителката към входната врата. Кимаше любезно на несвързаните й възклицания и словоизлияния, а когато най-сетне затвори вратата зад гърба й, видя, че помощницата му е донесла чаша кафе и му го подава с усмивка.

— Изглеждате така, сякаш наистина се нуждаете от това — съчувствено рече Елизабет.

— Господи, спаси ме от онази жена! — измърмори Фаръл, преди да пресуши чашата. Наведе се напред и прошепна невярващо: — Чу ли какво се канеше да каже тя пред съпругата на най-добрия ми приятел? Че то, ако зависеше от нея, сигурно Джефри в най-скоро време щеше да се намери обесен на най-близкото дърво.

Елизабет му се усмихна.

— Но вие се справихте със ситуацията направо блестящо, въпреки раздразнението си, господин Ивс.

Тихо изречените окуражителни слова успяха да поуталожат гнева му и Фаръл срещна погледа й с очи, блеснали от нещо повече от благодарност.

— Благодаря, Елизабет. Накара ме веднага да се почувствам по-добре. — После я хвана за лакътя. — Ела, нека идем да успокоим и Раелин.

— Раелин? — попита изненадано Елизабет. — А не госпожа Бърмингам?

Голямата му ръка докосна раменете й с толкова лека ласка, че Елизабет се зачуди дали не е плод на въображението й.

— Между нас тримата, скъпа моя, ще бъдем просто Раелин, Елизабет и Фаръл. Дружбата ни позволява тази близост, не си ли съгласна?

Нежните й устни се разтегнаха в одобрителна усмивка.

— Да, наистина, господин Ивс.

— Фаръл — топло я поправи. — Заедно сме преживели твърде много, че да продължаваме е подобни официалности, Елизабет. Помни, аз крачех пред вратата като истински загрижен баща, когато Джейк се раждаше.

— Никога не съм го забравяла, Фаръл — призна тя, а очите й преливаха от топлота. — През годините след това се сетих, че така и не съм ти благодарила за онова, което стори за мен в онази нощ. Но искам да знаеш колко съм ти благодарна, задето тогава беше заедно с мен. Емъри, дори и да беше още жив, не би го сторил.

— Емъри беше глупак, скъпа моя. Отвращавах се от начина, по който се държеше с теб — отвърна Фаръл и веднага се укори, че е бил толкова прям. — Извинявай, Елизабет. Не биваше да казвам това.

— Няма нужда да се извиняваш, Фаръл — увери го тихо тя, без да може да срещне погледа му. — Ти винаги си бил много по-мил с мен, отколкото Емъри. Мисля, че той така отчаяно се стремеше да стане богат и изискан, най-вече за да докаже, че е способен колкото теб. Но неуспехите го съсипаха.

Фаръл въздъхна замислено. Реши, че е време да разкрие една тайна, която пазеше през всичките години, откак я познаваше.

— Ако ми е завиждал, Елизабет, то трябва да знаеш, че и аз му завиждах.

Елизабет го зяпна, изненадана и объркана.

— Но защо? Емъри не можеше да успее дори като фермер, а ти имаше всичко. Защо си му завиждал?

— Той имаше нещо, за което отчаяно копнеех.

Тъмните й извити вежди се сключиха озадачено.

— Какво е било това?

— Теб.

Елизабет изумено се взря в лицето му.

— Мен?

— Влюбих се в теб още от мига, в който те зърнах. — Фаръл вече се презираше заради това, колко дълго се беше опитвал да пропъди мислите за нея. — Отчаяно се стараех да бъда добър приятел на Емъри, затова не ти казах нищо, преди да се омъжиш за него. А после, уви, вече беше прекалено късно да говоря за това. Често съм се чудел дали нямаше да е много по-добре за всички ни, ако просто ти бях казал за чувствата си веднага. Емъри не беше доволен да има само теб. Той искаше и целия свят. Не съм сигурен кога точно го е разбрал, но накрая Емъри вече знаеше колко силно те желаех.

— Никога не си ми казвал нищо… дори и когато го убиха.

— Нямах смелост да ти призная всичко, защото мислех, че ме мразиш.

— Никога не съм те мразела, Фаръл. Просто се страхувах от себе си и от това, какво бих могла да сторя, ако отслабя бдителността си. — Елизабет преглътна, опитвайки се да събере кураж за своето признание. — Разбираш ли, и аз бях влюбена в теб още от времето, преди да се омъжа за Емъри.

Ето че дойде ред и на моделиера да се изненада.

— Значи много успешно си криела чувствата си.

— Както и ти.

Ръката му нежно стисна рамото й.

— Не мислиш ли, че е време Джейк да си има татко? Никога не съм преставал да те обичам, знай това!

Елизабет леко наклони глава и срещна погледа му с нежна усмивка.

— Да не би да ме питате дали ще се омъжа за вас, господин Ивс?

— Да, госпожо Далтън. Моля ви да се омъжите за мен веднага щом решите, няма значение дали ще бъде още в този час, тази седмица или този месец, стига само да не ми се наложи да чакам до следващата година.

— Сигурен ли си?

Фаръл се взря в очите й и като притисна дланите й една към друга, ги обгърна с големите си ръце.

— Щях да те помоля за това още много, много отдавна, стига само да имах някакви надежди, че ще помислиш сериозно за предложението ми. Но бях абсолютно сигурен, че ще ми откажеш.

Погледът на Елизабет галеше красивото му лице. Ако бяха сами, може би щеше да протегне ръка и да погали любящо бузата му.

— Колко глупав си бил!

Когато и последната шивачка заедно с новите работници и момчето за поръчки си тръгнаха от магазина, Фаръл Ивс закачи табелата Затворено на входната врата и с доволна въздишка превъртя ключа в ключалката. Денят се оказа дълъг и тежък.

През повечето време Раелин работи на бюрото си, встрани от потока на посетителите. Много от жените я познаха, но нямаха куража да идат при нея и да я разпитват направо. Все пак често-често клиентките си шепнеха по нещо и я оглеждаха любопитно, което доказваше, че новината за идването й в града вече е станала достояние на всички. Дори много от дамите идваха в шивачницата не за друго, а само да се уверят със собствените си очи, че жената, която се беше омъжила за най-красивия и богат ерген, действително е решила да иде да работи далеч от разкоша на имението му в някакво дюкянче.

Вечерта, когато Фаръл придружи Елизабет до бюрото на Раелин, той разгледа скиците й и остана поразен от видяното.

— Невероятни са! — рече той и с широк жест посочи всичките рисунки. — Никога не съм виждал такива чудесни модели. Виждам, че рисуваш със замах. — Вдигна една от скиците, която особено му допадна. — Тази рокля например би стояла чудесно на жена със съвършена фигура, но мисля, че ще стои доста прилично и на някоя с не толкова изрядна физика.

— Не бях се замисляла за това — призна Раелин, но остана много доволна от похвалите. — Просто ми се стори, че така полите ще падат по-добре.

— Рисунките ти са направо като живи — рече Фаръл и посочи друга скица, където фигурата, облечена в бална рокля, сякаш бе уловена насред танца, а полите се бяха завихрили около стройното тяло. Дори под разлюления от движението край на дрехата се подаваше тънък глезен. — А на тази рисунка направо си личи с какво удоволствие ще бъде обличана тази рокля.

Раелин знаеше, че рисунките й действително са различни от другите модни скици. Самата тя се бе старала да ги направи уникални. Другите моделиери просто представяха предницата и гърба на дрехите, без да си играят да рисуват тялото на жената, която ги носи. А тя се стараеше да представи красиви дами в определена обстановка и да вдъхне живот на рисунките си.

— Помислих си, че ще е по-интересно да нарисувам как биха изглеждали роклите, когато действително ги облече човек.

Фаръл остави хартията и срещна погледа на Раелин.

— Харесва ми идеята ти фигурите да са представени в някаква обстановка, а не просто да е даден моделът. Рисунките сякаш разказват истории за моделите, сякаш описват точно определени ситуации, като например — бал в компанията на някой ухажор. Да, направи още такива. Всъщност може да възприемем тази техника за всичките ни модели.

Обърна се и се усмихна на Елизабет, която надничаше над рамото му и разглеждаше скиците.

— Харесва ли ти, скъпа?

Гальовното му обръщение извика силна руменина по бузите на Елизабет. Колко дълго само бе завиждала на другите жени, които бяха щедро дарявани с вниманието му! Затова и сега, когато най-сетне почувства върху себе си топлия му поглед, тайничко изпита огромно удоволствие.

— Да, а и ми се струва, че в бъдеще всички ще възприемат този начин на рисуване на моделите. Така се дава воля на въображението, човек може да си представи какви прекрасни неща се случват на дамите от рисунките.

— За кой ли път се убеждавам, че имаш невероятен усет към тези неща, Елизабет. Това е още едно от нещата, заради които съм ти се възхищавал години наред.

Тъмните й очи се взряха в лицето му с изненадана усмивка.

— Аз пък едва сега откривам колко потаен можеш да бъдеш за толкова много неща, господин Ивс.

— Да — призна Фаръл с крива усмивка. — Но пък съвсем доскоро и ти самата ме държеше в пълно неведение относно мястото, което заемам в мислите ти.

Погледът на Раелин сновеше между моделиера и помощницата му. Съвсем ясно долавяше привличането между двамата, и това я накара тъжно да си припомни какво вълнение предизвикваше у нея близостта на Джефри. Гърдите й се стегнаха от болка, когато осъзна какво щастие е имала и сега го е загубила.

Къщата на Елизабет представляваше скромна двуетажна постройка, разположена малко встрани от улицата зад бяла ограда от ковано желязо и добре поддържана цветна градина, засенчена от огромни дъбове. Всички капаци на прозорците, первазите и парапетите на верандата бяха боядисани в бяло, и това придаваше някаква особена свежест на цялото място. А вътрешността беше също толкова приятна.

— Чудесна къща имаш, Елизабет — възкликна Раелин, очарована и възхитена от многостранните дарби на тази жена.

Брюнетката огледа дома си, сякаш се опитваше да го погледне през очите на външен човек.

— Не беше кой знае какво, когато го купих, но вече почти четири години все подобрявам по нещичко. Струва ми се, че вече заприличва на онова, което си представях.

— Сама ли си правила всичко? — удиви се Раелин. Елизабет се засмя.

— Боя се, че ако бях опитала, нямаше да стигна доникъде. Фаръл помогна с по-тежката работа по обзавеждането, а в замяна получи малко домашно сготвени ястия, редовно почистване на апартамента си и все още му се отплащам, като лично аз шия ризите му — само дето вече ми плаща за тях допълнително. А по-леката работа свърших сама.

Едно момче на около четири годинки изтича през кухнята към задната врата, но Елизабет, засмяна, успя да го улови за ръката и го притегли, за да го прегърне.

— Това е синът ми, Джейк — представи го тя, хвана го за раменете и го обърна към гостенката им. — Той е на четири години и вече може да брои до двадесет.

— Искаш ли да чуеш? — попита той и погледна Раелин с доверчива усмивка.

— Да, много ми се ще — отвърна Раелин и коленичи до него.

Джейк гордо издекламира цифрите и когато го похвалиха, се усмихна свенливо. Вдигна големите си сини очи към майка си, за да види нейната реакция, и бе възнаграден с любяща усмивка.

— Вече броиш толкова добре, че май е време да те науча на още няколко числа — нежно каза Елизабет и разроши с пръсти пясъчнорусата му коса. — Всъщност, като гледам колко бързо учиш, скоро ще можеш да броиш чак до сто.

Момчето засия от удоволствие и прегърна крака на майка си през полите, после изтича да играе навън. Докато го гледаше, Раелин се улови, че си мисли колко хубаво би било да има син като Джейк, а този син да си има и баща.

— Трудно ли ти беше сама да гледаш Джейк? — попита, опитвайки се да превъзмогне тъгата си.

— Да, понякога — призна Елизабет. — Но пък имах късмет, че Фаръл живееше толкова близо. Прекарва доста време заедно с момчето и въобще ни е много добър приятел. В събота и неделя, когато съм заета с готвенето и домакинската работа, той води Джейк за риба, на езда или на някое подобно приключение, каквито мъжете и момчетата обичат. Без него Джейк нямаше да има съвсем никакво бащинско влияние в живота си. В това отношение и на момчето не му е лесно. Джейк наистина иска баща и често се чуди защо си няма, а приятелите му имат. Веднъж дори ме попита дали Фаръл не е истинският му татко.

Раелин изненадано погледна Елизабет, осъзнала, че момчето има същите очи като Фаръл. Не посмя да го каже на глас не й се искаше да се натрапва в лични неща.

Елизабет непринудено сви рамене.

— Тази мисъл му влязла в главата при една от разходките им с Фаръл. Някаква възрастна двойка ги спряла, за да ги пита за пътя и преди да продължат, казали на Фаръл, че има чудесен син. Не знам защо, но Фаръл не си направил труда да ги поправи. Вероятно не е било нещо повече от кратък разговор, но това оказа траен ефект върху Джейк. Когато се прибра, беше страшно превъзбуден. Разказа ми всичко, а по-късно вечерта ме попита дали това, което хората им казали, било вярно. Но колкото и да му се искаше да чуе, че Фаръл е негов баща, трябваше да му кажа как стоят нещата.

Елизабет въздъхна.

— Джейк е дете на покойния ми съпруг. Прилича на баба си, Маргарит Далтън. Много я обичах, беше много мила жена. За жалост не мога да кажа същото за сина й. Емъри беше комарджия, а когато губеше, си го изкарваше на мен. Веднъж Фаръл видя колко грубо се държи мъжа ми с мен и заплаши да го убие, ако някога отново ме удари. Емъри въобще не обърна внимание на заплахите му, а и аз не смеех да кажа на Фаръл от страх какво може да стори. Толкова се бе ядосал на Емъри за жестокостта му, че би могъл и да изпълни заплахата си или поне да го натупа здравата. Няма много мъже, които да са в състояние да се опрат на Фаръл дори и сега. — Тя тихо се засмя. — Чувала съм приятелите му често да се оплакват, че все не могат да го победят. Сега те се боксират само за удоволствие, но някога Фаръл е бил професионален боксьор. — Елизабет се обърна, за да скрие руменината си, когато си призна: — В онази нощ, когато Фаръл го заплаши, осъзнах, че наистина ми се ще Емъри да умре. Понякога си мислех, че действително мразя мъжа си заради болката, която ми причинява. И няколко нощи по-късно желанието ми се сбъдна. Изпитвах такива угризения, че не можех да приема помощта на Фаръл дори и когато родилните ми болки започнаха и водите ми изтекоха. Вярвах, че ще умра при раждането заради греха да пожелая смъртта на Емъри. — Като отново се обърна към Раелин, Елизабет се насили да се усмихне, но усмивката й беше бледа и колеблива. — Както вероятно се досещаш, не се гордея особено с онази част от живота си.

— Няма да кажа на никого — промълви Раелин и улови ръката й, за да я утеши.

— Благодаря ти. — Елизабет потупа ръката й и въздъхна. Ето, вече знаеш моята мрачна, грозна тайна. Ти си единствената, на която казвам за това. Но ми се стори, че си нещастна заради случилото се напоследък, затова си помислих, че ще ти помогне да знаеш какво се опитвам да скрия самата аз през последните няколко години.

— Ти не си единствената жена, която е желала смъртта на някой мъж — рече Раелин. — Когато мислех, че Олни ще убие Джеф, и аз не бях особено благоразположена към него. Открих, че желая смъртта и на Густав, и на Олни. Разбираш ли, Елизабет, и аз съм способна да жадувам за мъст.

— Е, поне не мразиш съпруга си — колебливо се усмихна Елизабет.

Раелин се опита да отвърне на усмивката й, но смехът й прозвуча някак пресилено.

— Не, тъкмо обратното. Ако Джефри реши да ме пропъди от живота си завинаги, мисля, че сърцето ми ще се пръсне и ще умра.

— Струва ми се, че Джефри е много привързан към теб, Раелин — осмели се да каже Елизабет. — Не мога да повярвам, че някога ще може да се дистанцира от теб.

Раелин нямаше как да обясни, че той е сторил именно това, само че в по-малка степен, през първите седмици на брака им.

— Времето ще покаже — промълви нещастно тя, — но ако съм научила нещо през краткото време, откак сме женени с Джефри, то е, че той никога не се колебае да стори и най-неочакваното нещо, стига ситуацията да го изисква. Той наистина ще се разведе с мен, ако не можем да се помирим.

Елизабет се постара да пропъди мрачните си мисли, за да разведри и новата си наемателка. Затова си наложи по-лъчезарно изражение и предложи:

— Да се качим горе! Ще ти покажа спалнята ти.

Посред нощ, измъчвана от безсъние в тъмната стая, Раелин най-сетне се отказа от опитите да заспи и позволи на съзнанието си да се отдаде на размисли за Джефри. Винаги — независимо дали е весел или мрачен, сериозен или закачлив, чувствен или ядосан — той се бе държал с нея много внимателно и кавалерски. Когато спаси живота й в блатото и отидоха в колибата на Червения Пийт, макар да знаеше за нейните подозрения и дай беше ядосан и сърдит, той въпреки това се държа с нея като грижовен, загрижен за благополучието й, съпруг.

Раелин си спомни за един следобед, около седмица след сватбата им, когато бяха канени заедно на прием у един от приятелите на Джеф. Мъжете го бяха наобиколили, откъсвайки го от нея, и го закачаха, че се е оженил, без да поиска позволението им. Остроумните отговори на Джеф предизвикаха всеобщ смях и жените на приятелите му, заинтригувани, се присъединиха към мъжете си. Но Раелин вече усещаше, че Джефри се стреми да се дистанцира от нея, поне доколкото му позволяват обстоятелствата, затова и не посмя да се присламчи към веселата групичка около него. Стоеше сама и отпиваше от пунша си, когато лешоядите, без да губят време, я нападнаха в лицето на няколко от пренебрегнатите кандидатки за ръката на Джеф. Скупчиха се около нея и започнаха да задават нагли въпроси, като например, „За бога, как въобще успяхте да прилъжете Джефри Бърмингам да се ожени за вас?“ Вероятно лицето й е издавало смущението й, защото не след дълго Джеф напусна приятелите си и й се притече на помощ. Приближи се с очарователна усмивка и най-демонстративно обгърна с ръка кръста й, като се наведе да й прошепне на ухо: „Искаш ли да те спася от тези злобни вещици, скъпа?“, на което тя отвърна с енергично кимане и благодарна усмивка.

След това нежно й целуна ръката, преди да я хване под ръка и да се извини на жените, че я отвежда. В онзи миг в очите й той беше истински рицар в блестящи доспехи. По-малко от час след това, когато си тръгваха, завистниците пак се бяха втренчили в нея. Щом Джеф й помогна да се качи в каретата, той зае мястото си до нея и спусна кожените щори, без да обръща внимание, колко широк процеп остава между края им и ръба на прозореца. Щом жените проточиха шии, за да надникнат вътре, Джеф я притегли към себе си и за нейно най-голямо изумление я целуна невероятно страстно и прочувствено. Раелин изпита дълбока благодарност за постъпката му, но и срещна особени трудности да потуши пожара, който той бе разпалил в нея.

Нима бе възможно един мъж, който се бе държал толкова внимателно с нея по време на дългото си въздържание, внезапно да претърпи такава коренна промяна, че да убие жестоко една млада майка, чието бебе плаче до нея? Въпросът проблесна в съзнанието й така неочаквано, сякаш искаше да я обвини за прибързаната й присъда над съпруга й. Ако наистина Джеф бе способен на подобно чудовищно престъпление и някакъв зъл демон се криеше под благородната му външност, то нямаше ли злото, спотаено в него, да го тормози постоянно? Нямаше ли да забележи тя как в някой миг на невнимание той издава с нещо злия си характер? Нима бе толкова добър актьор, че бе способен да крие така умело злата си природа под маската на изисканост и благородство? Макар че бе крещял на Нел и бе казал, че изпитва желание да я удуши, беше ли той по-зъл от другите, които са способни да крещят заплахи в миг на гняв, без да мислят сериозно нито дума от казаното?

Раелин неочаквано осъзна, че не може да си представи един човек с честността и добротата на Джеф да е способен да извърши такова подло убийство. Просто в него не съществуваше толкова черна страна от характера му. И тя беше пълна глупачка, задето въобще се бе усъмнила в него!