Смела любов

1

Лондон, 1818

Вратата се отвори с трясък и едва не изскочи от пантите си, когато един мъж нахлу в стаята и спря само на сантиметри от леглото, където Бен Пенрод енергично се любеше с Карълайн Батърсби. Не за първи път двамата споделяха страстта си и Бен се надяваше, че няма да е за последно. Какъв ужасно лош късмет беше довел оскърбения й баща в стаята, когато го очакваха да се върне чак утре?

— Надявам се да сте си прекарали добре, младежо, защото това ще е последният път, когато се любите с някоя жена, освен ако не направите каквото трябва за Карълайн и не се ожените за нея.

Бен посегна към чаршафа и моментално заметна себе си и Карълайн, преди да се опита да умиротвори разгневения мъж. В бързината не успя да забележи заговорническите погледи, които си размениха бащата и дъщерята, защото ако ги беше уловил, щеше да разбере какво са му замислили.

— Ако говорите за брак — отвърна Бен, след като си осигури защитата на чаршафа, — страхувам се, че не може да става и дума за това.

Агресивно красивият Бен Пенрод беше прекарал по-голямата част от своите двадесет и седем години в предпазване от брака. Тъй като нямаше причина да се жени и да създава наследници — брат му Деър вече направил това, — той не чувстваше потребност да се товари със съпруга. И Деър, и приятелят му Робин Флечър се бяха преборили с толкова трудности, докато спечелят съпругите си, че Бен тържествено се беше заклел, че ще остане ерген до края на живота си.

— Вие… вие съсипахте дъщеря ми — изфуча гневно лорд Батърсби. Предизвикателният отказ на Бен да се ожени за Карълайн само утежни оскърблението. — Очевидно е, че в последните две години от престоя ви в Лондон сте имали тайна връзка с дъщеря ми, и искам да постъпите в съответствие със законите на честта.

— Не е точно така — изрече Бен със спокойствие, което опровергаваше вълнението му. — Карълайн е само една от многото жени, с които съм имал връзка в Лондон, откакто дойдох.

— Не знам как се постъпва в Австралия, но в Англия мъжът трябва да се ожени за жената, чиято добродетел е унищожил.

Бен преглътна един гневен отговор, защото беше твърде джентълменски възпитан, за да разкрие, че не е бил първият любовник на Карълайн, нито пък има изгледи да бъде последният. След като беше превзел Лондон с щурм преди две години, когато пристигна тук от Австралия, Бен си прекарваше чудесно, забавлявайки се с жени от единия край на Англия до другия. Когато беше посетил Франция, беше усъвършенствал сексуалните си умения и беше упражнявал обаянието си, докато не стана почти неустоим за противоположния пол. Безбройни жени се бяха стремили да заемат положението на съпруга на красивия богат австралиец, дори това да означаваше да живеят в наказателна колония, макар че повечето от тях се съмняваха, че търсещият забавления Бен Пенрод ще изостави лондонските увеселения заради далечната, забравена от бога Австралия. Но пък малко от тях го познаваха дотолкова, че да предскажат какво му готви бъдещето или къде смята да прекара остатъка от живота си.

— Съмнявам се, че с Карълайн ще си подхождаме — извини се тромаво Бен.

Внезапно Карълайн, която до момента беше позволила на баща си да контролира разговора, се оживи.

— Не е вярно, Бен, ще си подхождаме чудесно!

Бен изскърца гневно със зъби. Нямаше никакво намерение да се жени за Карълайн или за която и да било друга. Още в първата година от брака тази малка хубостница щеше да му сложи рога. Не, благодаря, закле се той безмълвно. Отказваше да бъде принуден да се ожени за Карълайн, независимо колко големи бяха стимулите.

— Ти не разбираш, Карълайн, бракът…

— Не, Пенрод — прекъсна го грубо Батърсби, — вие не разбирате. Няма да търпя името на дъщеря ми да стане обект на подигравки в Лондон. Ще се ожените за нея. Имам достатъчно влияние, за да ви закарам пред олтара. Ако трябва да приложа сила, така да бъде.

Бен изпъшка. По дяволите, как можа да стане така? Не за първи път спеше с Карълайн и тя го беше уверила, че баща й ще си дойде чак утре към пладне. Не беше съблазнил някоя невинна девойка. По дяволите, не! Съблазняването на невинни девици не беше неговата област. Карълайн охотно беше влязла в леглото му, почти толкова опитна, колкото и той. Погледна я и разбра във внезапен пристъп на интуиция, че го мамят. Лицето й беше прекалено самодоволно, за да бъде цялата тази сцена съвсем случайна. Малката кучка беше планирала това, за да го подчини! Месеци наред се беше опитвала да го убеди да й поиска ръката и нерешителността му я беше вбесила. Когато той заплаши да прекъсне връзката, тя го помоли да дойде тази вечер при нея заради доброто старо време.

— Казвал съм ти го и преди, не може и дума да става за брак — настоя упорито Бен.

— Много ми е интересно да разбера защо — намеси се Батърсби.

— Защото… защото вече съм женен! — изтърси Бен в пристъп на лудост.

Лъжата му със сигурност не би могла да влоши положението, а може би дори щеше да му помогне.

— Какво! — Това дойде от Карълайн, която подскочи, едва не забравяйки да прикрие голите си гърди с чаршафа. Пълните й червени устни се бяха извили шокирано, откроявайки се на бледото й лице. Беше красива, мургава и чувствена, бялата й кожа контрастираше с абаносово черната й коса и дръзките тъмни очи. — За първи път чувам за съпруга.

— Въпреки това наистина имам съпруга. Тя дойде с мене в Лондон от Австралия.

— Къде е тази жена, за която твърдите, че сте се оженили? — предизвика го Батърсби. — Да не сте я крили в апартамента си през тези две години?

— Разбира се, че не! — заяви Бен, затъвайки в лъжата си още повече, отколкото беше възнамерявал. — Съпругата ми беше в провинцията на гости при роднини.

— Тогава няма да ви бъде трудно да ни представите тази ваша тайнствена съпруга.

— По дяволите, не ми ли вярвате?

— Не. Ако не ми представите съпругата си до една седмица след днешния ден, ще се ожените за Карълайн. И ако разбирате кое е доброто за вас, ви съветвам да не напускате страната.

Бен изфуча сърдито. Със сигурност не искаше съпруга, но и не бягаше от проблемите си. Малодушието не беше характерно за семейство Пенрод, а той не представляваше изключение.

— Нямам намерение да напускам Англия.

— Тогава ще се ожениш за мене, нали? — възкликна щастливо Карълайн.

— Вече съм женен — повтори Бен, утежнявайки положението си с измислянето на тази несъществуваща съпруга. Ако му бяха дали повече време, можеше да изнамери по-правдоподобно извинение.

— Ще видим — отвърна троснато Батърсби. — Междувременно, предлагам да си идете.

— Разбира се — отговори Бен, извънредно радостен, че ще избяга от неудобната ситуация, макар да беше сигурен, че е бил умело манипулиран от Карълайн и баща й. — Ако бъдете така любезен да ми позволите да се облека…

Батърсби се обърна рязко и излезе и от спалнята, оставяйки Карълайн и Бен насаме.

— Скъпи, надявам се, не мислиш, че…

— Точно това мислех, скъпа — наблегна Бен. Гласът му тежеше от сарказъм, сивите му очи бяха станали твърди като стомана от леденото му презрение. — Извини ме, ако не се съобразявам с плановете ти.

— Несправедлив си с мене, Бен — нацупи се Карълайн, оставяйки чаршафа да падне до талията й. — Никога не бих се опитала да те манипулирам по този начин. — Внезапно черните й очи се присвиха хитро. — Наистина ли си женен?

Бен скочи от легло и се намъкна в дрехите си, без да й отговори, докато не хвана дръжката на вратата.

— Страхувам се, че трябва да чакаш една седмица, за да научиш отговора на този въпрос, Карълайн.

Бен крачеше из Лондон, без да знае къде се намира или колко е късно. Беше вървял часове наред, още откакто излезе от модерната къща на Карълайн на площад „Сейнт Джордж“. Вървеше накъдето го водеха краката, през парка, по моста, а сега по улици, които не му бяха познати. Улици с мрачни пресечки, криви проходи и затрупани с боклук тротоари. Остра воня нападаше обонянието му. Смрад на гниеща храна, човешки фекалии и соленият, натрапчив мирис на риба и на река. Мръсни кръчми населяваха района, мърляви сквернословни проститутки се опитваха да го привлекат, докато минаваше край тях.

Но Бен нито виждаше противните кръчми, нито чуваше поканите, отправяни от проститутките. Умът му беше фокусиран върху една мисъл — една-единствена мисъл. Къде да отиде, за да си намери съпруга за една седмица? И ако не представи съпруга, как ще избегне брака, който лорд Батърсби възнамеряваше да му наложи? Мислите му се въртяха в безкрайна отчаяна вихрушка, но всяка пътека отвеждаше към неизбежния факт, че му липсваше съпруга.

За миг помисли да помоли някоя от приятелките си да се престори на негова съпруга, но бързо отхвърли идеята, когато осъзна, че повечето му познати са от висшето общество и всеки ги познава. Помисли да плати на някоя проститутка от висока класа, за да се представи за негова съпруга, но бързо отхвърли и тази мисъл, защото не можа да се сети за някоя, която да бъде подходяща за тази роля. И ако случайно намереше някоя, тя сигурно щеше да бъде известна на повечето му лондонски приятели.

Той се влачеше бавно, без да забелязва нощния мрак или тежката, непроницаема мъгла, кълбяща се наоколо му с плътните си, влажни пръсти, които го смразяваха до кости. Адската мъгла беше част от Лондон, която така и не се научи да цени. В моменти като този копнееше за слънчевия, умерен климат на Нов Южен Уелс, където мъглата беше рядкост с изключение на горните части на Сините планини. Беше толкова потънал в нещастието си, че не забеляза дребната, дрипава фигура, свита в черната празнота на пътеката, по която се канеше да тръгне.

Очите на бездомното създание се свиха в жадно предчувствие, когато Бен изникна пред него, сам и очевидно погълнат от мисли. След като го огледа набързо, съществото, не по-високо от недорасло момче, забеляза фината кройка на дрехите му, гордата му походка и стигна до заключението, че това е някой от висшето общество, тръгнал да обикаля бедняшките квартали. Нямаше значение. Еднооката Берта очакваше плячката си за тази вечер и щеше да има бой, ако не й занесе нищо.

Бен наближи алеята, без да съзнава, че представлява прекрасен обект на грабеж. Чудо беше, че още не го бяха нападнали. Може би ръстът му плашеше повечето евентуални крадци. Беше много висок и ширината на раменете му наистина плашеше.

В един триумфален миг луната се плъзна изпод плътния слой облаци, за да позволи на бездомното същество добре да огледа мъжа. Загорял от безмилостното австралийско слънце, той се отличаваше с ленива арогантност и екзотична красота.

Помнейки научените по трудния начин уроци на Еднооката Берта, бездомното създание забеляза издутината на портфейла на Бен и сви в предчувствие дългите си, гъвкави пръсти. После всяка мисъл изчезна, когато инстинктът започна да действа. Щом Бен навлезе в тъмната алея, бездомничето се стрелна, протегна крак и го спъна. Бен тупна на земята и изруга, но преди да разбере какво става, малкият крадец беше бръкнал в джоба му, беше взел портфейла и беше избягал по алеята.

— По дяволите! Върни се, проклет малък крадецо! Ставайки бързо, Бен хукна и пъргаво хукна подир крадеца, макар да беше доста по-едър от него. За негово огорчение алеята нямаше изход. Но като видя как няколко празни щайги бяха струпани една върху друга, той заключи, че момчето е прескочило високата стена, за да му избяга. Гневната решителност придаде криле на краката на Бен; той с лекота прескочи оградата, стъпвайки на щайгите, и се качи на стената тъкмо навреме, за да види как крадецът изчезва зад ъгъла.

— Дяволски негодник — измърмори полугласно Бен, спускайки се след крадеца.

Беше в Лондон вече две години, но сега за първи път ставаше жертва на улично нападение и грабеж. Въпреки това трябваше да признае, че за първи път постъпва толкова глупаво да тръгне сам из тази част от Лондон.

Дългите, мускулести крака на Бен направиха няколко огромни крачки, докато той скъсяваше разстоянието между себе си и джебчията. Поддържано в превъзходно състояние, въпреки двете години в Лондон, тялото му реагира с лекота, подчиняваше се на командата да увеличи скоростта. Тъй като беше живял през повечето време в неопитомената пустош на Австралия, той беше свикнал да се напряга неимоверно много. И голямата му сила се прояви в енергичното преследване на джебчията, който беше отнел парите му.

Бен застигна негодника точно когато дрипавото създание щеше да се скрие в една постройка. То изсумтя изненадано, когато Бен изскочи от тъмнината и го събори сред боклуците в алеята зад големия изоставен склад.

— Хванах те, проклет крадецо! — извика Бен, сграбчвайки дребосъка за врата, и го разтърси, докато не чу как тракат зъбите му. — Има много като тебе в Нов Южен Уелс, за да стана плячка на някой такъв в Лондон. Давай парите, червей такъв.

Бездомното създание беше така силно разтърсено, че не можеше да каже и дума. Ако този бик не престанеше да го тръска така, скоро щеше да остане без глава. Когато Бен най-накрая престана, дребосъкът отвори учудващо нежната си уста и се разрази в поток от диви ругатни, които опариха ушите на Бен.

— Копеле проклето, махай си мръсните ръце от мене!

— Сквернословна малка пепелянка! — изсъска Бен през зъби. — Ще ми се да те смажа още сега, момченце. Защо да чакам закона да се занимава с тебе, като и аз мога да се справя?

Крадецът пребледня, извърна се и атакува ръката на Бен с острите си бели зъби.

— Ау! По дяволите! Ще ми платиш за това, проклет малък парцалив просяко! — изкрещя Бен, подновявайки безмилостното тръскане.

Наистина му се искаше да удуши този малък негодник, но благоразумно се въздържа.

— Боли ме, зъл дявол такъв!

— Така ти се пада. Сега давай кесията.

— Ще ме пуснеш ли, ако ти върна парите?

— Не. Ще те отведа при полицая веднага щом си върна парите.

— Дяволите да те вземат!

— Не си ли малко млад за такава работа? — запита Бен, докато си прибираше неохотно върнатата кесия.

— Годините ми са повече, отколкото изглеждам — отвърна кисело джебчията.

— Как се казваш? — продължи с въпросите Бен.

— Не е твоя работа!

— Внимавай как ми говориш. Трябва ти един хубав бой.

— Достатъчно бой вече изядох — наперено се озъби бездомното създание.

В мига, когато Бен го поотпусна, то отново се задърпа.

Стряскащите думи на хлапето накараха Бен да се замисли. Бедното бездомно момче сигурно живееше на улицата, борейки се с разни негодници още от най-крехка възраст, помисли виновно Бен, а той се държи с него като някакъв проклет грубиян. Беше два пъти по-едър от него и лесно можеше да го смачка с една ръка, така че защо трябваше да се държи толкова жестоко? Защото е проклет крадец и джебчия, каза си той. Ако се размекнеше сега, момчето вероятно щеше да свърши на бесилката или да бъде транспортирано в наказателна колония като Австралия. Но Бен почувства състрадание към това толкова младо и безпомощно същество…

Възползвайки се от разсейването му, дребосъкът се дръпна рязко и хукна да бяга. Но Бен беше по-бърз. Протягайки дългата си ръка, той скочи към бягащия крадец. Когато прибра ръката си, тя стискаше вълнената шапка, която той беше нахлупил над ушите си. Дъхът му болезнено замря в гърлото, когато изпод шапката изскочиха дълги светли къдрици и се разстлаха на раменете на крадеца като сребърна мантия. Заинтригуван, Бен настигна моментално дребосъка, хващайки един копринен кичур, което сложи внезапен край на отчаяното му бягство.

— Какво си ти? Кой си ти? — запита Бен.

Въздухът изскачаше от гърдите му на къси тласъци, докато се мъчеше да възстанови дишането си.

Сега му ставаше напълно ясно, че крадецът не е момче, както си мислеше, а младо момиче. Не знаеше на колко години е, но със сигурност възнамеряваше да разбере.

— Не е твоя работа, проклет негодник! — изкрещя момичето, когато Бен нави сребристия кичур около юмрука си и я привлече към твърдата стена на гърдите си.

— Мръсен език имаш като за дете — намръщи се Бен, взрян в зацапаното й лице. — Трябва добре да ти загрея задника.

— Няма да посмееш! Получи си проклетите пари, пусни ме.

Смутено изражение се появи на лицето на Бен. Със сигурност не можеше да остави малката свадливка да живее по този начин и занапред. Не му се искаше и да я предава на полицията. Беше виждал много като нея в Нов Южен Уелс. Може би, ако я заведе в квартирата си и я поизмие, ще й намери дом. Или пък да я прати в приют. Тези две възможности изглеждаха доста по-приемливи, отколкото да я пусне или да я прати в затвора.

— Ако те пусна, ще продължиш да живееш като престъпник — каза той на глас. — Как се казваш?

Мълчание.

— Кажи ми как се казваш, или ще те заведа право при полицая.

— Тиа! — изфуча предизвикателно момичето.

— Тиа коя? Как ти е презимето?

— Нямам.

— Добре, Тиа, ще го оставим засега така. На колко години си?

— Достатъчно съм голяма.

— Това не е отговор — каза Бен; търпението му вече се изчерпваше.

— Осемнайсет.

— Ти си и лъжкиня, не само крадла. Не си на повече от тринайсет или четиринайсет.

— Както искаш. Какво ще правиш с мене?

— Още не съм решил, но едно е сигурно. Няма да те оставя на улицата да ограбваш нищо неподозиращи жертви като мене. Къде са родителите ти?

— Нямам.

Искрица съжаление смекчи сивите очи на Бен.

— Нямаш ли настойник? Някой, който да се грижи за тебе?

Тиа замря. Въпросът на Бен като че ли запали странна реакция у момичето. Брадичката й се вирна, ъгълчето на устата й се изви в ядовита усмивка.

— Казах ти, нямам.

Бен изведнъж взе решение.

— Много добре, Тиа, както искаш. Но не очаквай съчувствие от мене. Ела. Подозирам, че наблизо има полицай.

— Недей! Казах ти истината. Никой не го е грижа за мене, само Еднооката Берта. А тя ще изгуби интерес, ако не й нося редовно пари. Не ме пращай в затвора, ваша милост, моля ти се!

Думата „моля“ убеди Бен. Не му даде сърце да прати това нещастно момиче в затвора. Във всеки случай, не беше с каменно сърце.

— Не ме наричай „ваша милост“. Казвам се Бен Пенрод. Няма да те заведа в затвора, ако правиш каквото ти казвам и дойдеш доброволно с мене.

Очите на Тиа се присвиха подозрително. Нищо, което беше видяла или чула в мръсния подземен свят на Лондон, не би могло да я шокира.

— И какво си намислил? Не съм уличница.

— По дяволите! Приличам ли ти на мъж, който злоупотребява с деца? — В думите му се прокрадна отвращение. — Има достатъчно благосклонни жени в Лондон, няма нужда да се натрапвам на млади момичета.

— Бас държа, че има, за такива като тебе — намекна хитро Тиа. Беше забелязала мъжественото излъчване на Бен, независимо че го смяташе за непоносим грубиян.

— Стига, малка проклетнице — предупреди я Бен, сграбчвайки я за врата.

— Къде ме водиш?

— В квартирата си. Като се измиеш, ще намеря някой да те понаучи на добри обноски. Най-напред трябва да ти измия устата със сапун. След като изстържеш мръсотията от себе си, може би дори ще изглеждаш сносно. И малко образование няма да ти навреди. Разбира се, мога винаги да те пратя в приют.

— Приют! Как ли пък не, проклет идиот такъв! Много съм голяма, за да ходя в приют. Не съм ти никаква робиня.

Устата на Бен се изпъна в строга линия. Защо, по дяволите, трябваше да му се случи това? Първо Карълайн с бащата интригант, който искаше да го улови в брачния капан, а сега това създание с мръсен език му усложнява живота. Беше смятал, че животът на Деър и Робин е сложен, но внезапно неговият собствен живот стана несравнимо по-объркан от всичко, което те двамата бяха изпитали.

— Ще правиш каквото ти казвам, момиченце. — Хващайки Тиа за ръката, той я повлече безпощадно по тъмните, пусти улици, докато не стигна до една не толкова съмнителна част от града и махна на един минаващ файтон. Вдигайки я за яката и седалището на размъкнатите панталони, той я бутна вътре и бързо я последва, като извика на кочияша накъде да кара. Облегна се на възглавниците и заразглежда внимателно Тиа през присвитите си клепачи. Всъщност почти не виждаше лицето й. А това, което се виждаше, беше покрито със слой мръсотия. Имаше дребна кост и изглеждаше странно крехка и уязвима в парцаливите гънки на огромните дрипи, които беше навлякла.

Тиа седеше мълчаливо, мислите й препускаха във всички посоки. Да скочи ли от файтона, запита се тя унило, и да рискува да се нарани сериозно? Или да чака по-добра възможност да избяга, може би когато този арогантен грубиян е с гръб към нея? Като го гледаше, нямаше да й бъде лесно да го надхитри. Защо трябваше да й се случи точно сега, запита се тя. С изключение на един-два пъти досега не я бяха хващали. Затвор. Мисълта накара тръпки да пробягат по гърба й. Веднъж беше избягала от подобна съдба и ако не правеше каквото й каже този непознат, щеше да изпадне в ситуация, почти също толкова неприемлива, колкото и онази, от която беше избягала, файтонът спря, Бен излезе и стисна ръката на Тиа, за да не избяга, докато той плати на кочияша. Здравата му хватка не й позволяваше да помръдне. Докато Бен бе зает да отброява монетите, Тиа се заоглежда наоколо. Макар че не беше толкова внушително като Сейнт Джордж Парк или площад „Бедфорд“, къщата, която Бен беше наел, се намираше на тиха улица в приличен квартал близо до парка. Улицата беше безлюдна, къщите тъмнееха и бързият ум на Тиа запомни разположението им, за в случай на нужда. Мислите й се пръснаха, когато файтонът се отдалечи. Тя усети как пръстите на Бен се стягат още по-силно около ръката й. Той тръгна към предната врата на малката тухлена къща.

Отключи вратата и бутна Тиа навътре. Един висок мъж с оредяваща коса и силно изправена стойка излезе от една от задните стаи, носейки лампа. Ако можеше да отсъди по тъмното му, съвсем обикновено облекло и добре модулиран глас, Тиа предположи, че мъжът е прислужник.

— Радвам се, че ме изчака, Джийвърс, имам нужда от услугите ти тази вечер.

— Разбира се, господин Пенрод, какво желаете? Погледът му се спря на Тиа, но тъй като беше слуга на място, показа само повърхностен интерес.

Баня, Джийвърс. Донеси незабавно ваната в стаята ми и топла вода, голямо количество топла вода.

Да господине — отговори Джийвърс, питайки се какво ли е замислил Бен.

Беше с него цели две години, още откакто младият австралиец беше дошъл на гости в Лондон, и вече не се изненадваше от никоя постъпка на младия, импулсивен мъж. Джийвърс беше видял много красиви и млади жени да идват и да си отиват през това време, но никога не беше вижда нещо като това улично хлапе, което сега му водеше Бен. За щастие, неговият жребий в живота не беше да разбира прищевките на благородниците, а да обслужва нуждите им, колкото и странни да му изглеждаха.

— Нямам нужда от никаква баня! — протестира Тиа яростно. Всъщност си мечтаеше за такова нещо.

— Мръсна си — забеляза Бен, набърчвайки нос с явно отвращение. — Изобщо къпала ли си се някога в живота си?

— Само когато съм мръсна — отвърна дръзко Тиа.

Като видя как Бен вдига очи към небето, тя се изсмя. Не си спомняше откога не се беше смяла и се почувства прекрасно.

Няколко минути по-късно едно благопристойно почукване на вратата на спалнята на Бен обяви пристигането на Джийвърс. Той отвори вратата и слугата внесе в стаята голяма месингова вана.

— Водата ще се стопли след няколко минути, господине — каза прислужникът, излизайки от стаята.

Бен използва времето, за да се помъчи да изтръгне някои отговори от Тиа. Повечето от въпросите му обаче бяха посрещнати с намусено мълчание.

— Сигурно имаш презиме.

— Не помня — отговори тя кисело.

— Незаконно дете ли си? — запита Бен. — Да не би майка ти да е била уличница?

— По дяволите, никаква уличница! — изригна Тиа, вбесена несправедливото обвинение на Бен.

— Как очакваш да науча истината, ако не ми казваш нищо? — попита Бен с убедителен тон.

— Това не е твоя работа — повтори тя за четвърти път тази вечер.

— Сега вече е моя работа. Ако ще ти помагам, трябва да знам повече за тебе.

— Не съм те молила за помощ.

— Противно момиченце, не си ме молила, а? — измърмори Бен, почвайки да се ядосва. — Коя е Еднооката Берта? Спомена нещо за нея.

Тиа помисли за миг, преди да се реши.

— Тя с жената, която ме взе, когато имах нужда от помощ. Тя не позволява на другите да… да ме наранят.

Бен се изчерви, осъзнавайки, че Тиа говори за мъже, които искат да злоупотребят с нея. Което доведе до другия въпрос:

— Проститутка ли си?

— Копеле такова! Не съм никаква проститутка! — Едва беше изрекла тези думи и налетя на Бен с нокти и зъби, готови да се забият в плътта му. Успя да направи дълбока драскотина на бузата му, преди той да я хване за ръцете и не й позволи да нанесе още щети.

— Мръсна малка вещица! Ще си платиш за това. — Той я дръпна към себе си, седна на леглото, Метна я на коляното си и я обърна по корем. — Трябваше да ти ударя един хубав бой още като те видях за пръв път.

— Недей, моля ти се! Без да й обръща внимание, Бен смъкна панталоните й, оголвайки две съвършени бели полукълба, които го накараха да затаи дъх. Кожата й имаше текстурата на меко, гладко кадифе. Зашеметен, той се взря така, сякаш това беше първото женско седалище, което виждаше през живота си. Тя изглеждаше странно уязвима и невинна в тази безпомощна поза и Бен внезапно загуби всякакво желание да я наказва.

— Хайде, какво чакаш, проклет грубиян? Ако ще ме биеш, бий. Мога да го понеса.

Скърцайки със зъби, Тиа зачака първия удар. Но той не дойде.