Смърт по сценарий

1

Хамелеона стотици пъти се беше взирал в тези думи от сценария си. Тази сутрин те се превръщаха в реалност. Снимките на филма му вече бяха започнали. "Начало!", прошепна си той и влезе през страничната врата в кухнята на хотел "Реджънси".

Не успя да мине незабелязано.

— Хей, ти! — извика му един от келнерите с черна вратовръзка и бяло сако. — Отиди да занесеш кафе на дванайсета маса.

Не беше точно според сценария му, но стана по-добре, отколкото се беше надявал. Като повечето актьори в Ню Йорк, Хамелеона беше добре запознат с работата в ресторантските кухни. Той напълни хромирана термокана с обикновено кафе, още една с безкофеиново и мина през летящите врати на кухнята, за да излезе в салона.

Актьорският състав също надхвърляше очакванията му. Днес започваше седмицата "Холивуд на Хъдсън" — нюйоркска инициатива, която целеше да привлече част от инвестициите в киноиндустрията за сметка на Лос Анджелис. Затова днес, освен обичайните свръхбогати брокери от Източното крайбрежие, в салона имаше и много холивудски задници, които договаряха сделки за милиони, докато ядяха храна за стотици долари. А почетното място на дванайсета маса заемаше не кой да е, а самият Сид Рот.

Ако пращаха в затвора за съсипването на кариери, семейства и съдби, Сид Рот щеше да излежава поредица от доживотни присъди. Но в кинобизнеса фактът, че си безсърдечен гадняр, се считаше по-скоро за предимство и носеше практически ползи, които за период от три десетилетия бяха превърнали "Меса Филмс" от дребен семеен бизнес в мегастудио. Този човек беше Бог и четиримата на масата му щастливо се къпеха в сиянието на Неговата аура.

Хамелеона започна да налива кафе, когато Рот, който забавляваше събеседниците си с една холивудска военна история, сложи ръка на чашата си и каза:

— Донеси ми още един доматен сок, става ли?

— Да, сър — отвърна Хамелеона. Един доматен сок и главна роля за г-н Рот.

Върна се със сока за Рот след по-малко от три минути.

— Muchas gracias, amigo[1]- каза Рот и изпразни чашата наведнъж, без да погледне келнера.

Vaya con Dios[2]— каза си Хамелеона, върна се в кухнята и изчезна през страничната врата. Разполагаше с десет минути за смяна на костюмите.

Мъжката тоалетна във фоайето на хотела беше шикозна и дискретна — ленени кърпи за ръце, високи от пода до тавана орехови врати на всяка кабинка и разбира се — никакви охранителни камери.

След половин дузина мокри кърпички за премахване на грим, той се превърна от мургав латиноамериканец в бяло момче с ангелско лице. Смени келнерското облекло с чифт панталони и светлосиня тениска с яка.

Върна се обратно във фоайето и се настани до масата със стационарни телефони, откъдето можеше да наблюдава развитието на сцената. Действието вече беше извън неговия контрол. Надяваше се само да се получи толкова вълнуващо, колкото беше в сценария.

— Откъде си сигурен, че ще е поръчал точно фритата? — беше го попитала Лекси, след като прочете сценария.

— Поръчката няма значение — отвърна Хамелеона. — Тя е само за фон, трябваше просто да напиша нещо.

— По-добре би било да е овесена каша — добави тя. — Може би с малко боровинки. Много по-добре изглежда на екран. И откъде знаеш, че ще реагира точно така… как го нарече? "Катастрофално излиза от контрол"?

— Това са само насоки. Няма да знам коя е жертвата до последната минута. В голямата си част това е импровизация. Всичко, което искаме, е този тип да умре от жестока, мъчителна смърт.

Сид Рот умря по сценарий — повръщането, паниката в очите, конвулсиите. Само че вместо да се строполи по лице, той направи няколко несигурни крачки, блъсна се в съседната маса и падна, като си пръсна черепа в основата на една мраморна колона. Имаше много кръв, което беше изненадващ бонус.

— Обадете се на 911! — изкрещя някаква жена.

— Край! — прошепна Хамелеона.

Като цяло изпълнението беше блестящо.

Написа съобщение на Лекси, докато вървеше към метрото. "Сцената мина перфектно. Един дубъл."

Петнайсет минути по-късно беше във влак F и четеше "Варайъти". Изглеждаше като поредния синеок бял актьор, който се бори да пробие в Ню Йорк и се е запътил към поредното си участие от 09.00 часа в "Силвъркъп Студиос".

2

Филмовата индустрия в Ню Йорк имаше нужда от хамелеони, а той беше най-добрият. Всичко ставаше ясно от автобиографията му — филми на Уди Алън, "Закон и ред", сапунени сериали — имаше поне стотина участия във филмови продукции и още толкова в телевизионни сериали. Но винаги беше на заден план. Никога не казваше и дума. Никога не успяваше да се открои. Винаги се сливаше с масата.

Но не и днес. Беше му омръзнало да е анонимно лице в тълпата. Днес имаше звездна роля! Освен това беше продуцент, режисьор и сценарист. Това беше неговият филм и камерата се намираше в главата му. Извади листовете със сценария от джоба си.

Мобилният му телефон завибрира и той го вдигна. Беше Лекси. Отново.

— Познай какво стана — започна тя.

— Лекс, не може да ми звъниш на всеки пет минути — отвърна той. — Тук не е позволено да използваме телефони. Асистент-режисьорът е категоричен по този въпрос.

— Знам, знам, но трябваше да ти се обадя — прекъсна го тя. — Интернет гръмна с новината за смъртта на Сид Рот.

— Бебчо, минали са само три часа — отвърна Хамелеона. — Сигурно някой от компанията му на масата е писал в "Туитър" още преди Рот да се свлече на пода.

— Да, и всички разправят, че очевидната причина е сърдечен удар. Само TMZ[3] твърдят, че е бил отровен.

— В TMZ е пълно с боклуци. Жалки драскачи. Всичко, което пишат, е лъжа.

— Истина е! — настоя тя.

— Те не знаят истината — каза той рязко, като снижи глас до шепот. — Няма как да знаят преди аутопсията. Само че не им пука. Публикуват всякакъв боклук, за да привлекат вниманието към сайта им.

— Не исках да те дразня — извини се тя.

— Грешката не е твоя. Това просто е в разрез със замисъла ми. Според сценария никой не трябва да разбира за отровата до утре. Така ще подсили ефекта от историята с Иън Стюард и Еди Кобърн.

— Как върви?

— Лекси, не мога да говоря сега. На снимачната площадка съм.

— Не е честно! — нацупи се тя, без да прикрива разочарованието си. — Ако не може да съм там с теб, поне гледай да ме държиш в течение.

— Държа те в течение. Нали ти пратих снимка от гардеробната?

— О, супер! В момента вече си имам нов скрийнсейвър с твоя милост, облечен като един от онези гангстери в Кръстника. Но все още не знам какво става там.

— В това е проблемът, Лекси, нищо не става. Нищо. Нищичко! Тук има стотина статисти, които се мотаят от девет часа сутринта, но не сме снимали и един кадър от филма.

— Казаха ли ви защо?

— Не ни казват нищо. Но чух режисьора Мюленберг да се оплаква на някого по телефона. Еди не иска да излезе от караваната си.

— Вероятно е бясна на Иън. В TMZ се говореше само за това, че ѝ изневерява.

Хамелеона си пое дълбоко дъх. Лекси беше умна. Беше сред най-добрите студенти от випуска си в университета в Южна Калифорния, но интелектът ѝ отстъпваше място на ненаситната ѝ мания за тривиални неща като хороскопи, холивудски клюки и интернет чатове.

— Няма значение дали ѝ изневерява, или не — каза той. — Ако Еди не излезе, Иън също няма да се появи.

— Трябва да излязат — заяви Лекси. — Така е според нашия сценарий.

Хамелеона се засмя.

— Мисля, че в момента Мюленберг е при нея в караваната и ѝ обяснява, че е така и според неговия сценарий.

— Ей, задник! Да, точно ти с телефона!

Хамелеона се огледа. Отново беше онзи глупак асистент-режисьорът.

— "Без телефони на снимачната площадка" наистина означава без телефони.

— Съжалявам. Стоя тук от цяла вечност и ми стана скучно — оправда се той.

— Ти си статист — сряза го асистент-режисьорът. — Плаща ти се, за да ти е скучно. Махни тоя телефон или се пръждосвай заедно с него.

— Да, сър! — отвърна той и прошепна в шепата си. — Лекс, трябва да затварям. И без повече обаждания, става ли?

— По дяволите! — отвърна тя. — Тогава как ще знам кога си приключил със заснемането на следващата сцена?

— Всичко ще бъде в TMZ — каза Хамелеонът. — Гарантирам ти.