Смърт по сценарий

96

Нюйоркчани обичат героите. В четвъртък сутринта вече се бяха сдобили с двама нови герои. С едри букви на първа страница на "Дейли Нюз" се открояваше заглавието "Знаменита двойка спира холивудския убиец".

Под него имаше снимка на Спенс Харингтън в болничното легло и Кайли, седнала до него.

Заглавието на трета страница гласеше: "Бомбаджия приковава продуцент. Жената на продуцента заковава бомбаджията". Статията беше илюстрирана със снимка на Кайли във вечерна рокля и Спенс в смокинг, заснета само няколко дни преди това в "Радио Сити". Бяха публикували и моя портретна снимка от служебната ми карта, придружена от текст: "Другият партньор на Кайли Макдоналд-Харингтън, детектив Закъри Джордан".

Направо не беше за вярване — в понеделник се бях събудил с мисълта дали сформирането на екип с Кайли Макдоналд няма да съсипе кариерата ми, а в четвъртък тя вече беше героинята, а аз бях просто "другият полицай".

Пристигнах в офиса в 07.30. Кайли вече беше там и ме чакаше.

— Зак, направо съм потресена — започна тя, стискайки вестника в ръка.

— Недей — казах аз. — Ти се справи с Лекси и Беноа, ти заслужаваш цялата слава.

— Но ние с теб сме партньори. Бяхме заедно в цялото това нещо. Ти работиш в отдел "Специални клиенти" вече три години, а аз съм тук от три дни. Не знам какво са си мислели от пресата, когато са представяли историята по този начин.

— Мислели са си, че вие със Спенс сте двойка знаменитости и че снимката на двама ви на първа страница ще продаде повече вестници, отколкото снимка на моя милост, подгизнал до кости и опитващ се да си кача задника в полицейска лодка.

— Съжалявам — каза тя. — Мога да помоля Спенс да се обади на хората от отдела за връзки с обществеността в студиото и да накарат пресата да поясни

— В никакъв случай. Аз съм ченге. Не ми трябва пресаташе и нямам нужда от публичност.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да се реванширам? — попита тя.

— Е, ами… ако нямаш нищо против… — отвърнах.

— Каквото и да е.

— За мен наистина ще бъде чест, ако двамата със Спенс ми дадете автографи върху моя екземпляр от "Дейли Нюз".

— Задник — блъсна ме тя закачливо по рамото.

— И като говорим за Спенс, как е другата половина от "Знаменитата двойка" тази сутрин? — попитах.

— Приема високи дози антибиотици и ще го задържат в болницата още няколко дни, но хирургът каза, че ще се оправи. Ще трябва да ползва патерици около шест месеца, но ще се възстанови напълно и ще изглежда така, сякаш нищо не се е случвало.

Телефонът ми иззвъня, беше Кейтс.

— Ти и Макдоналд елате веднага в офиса ми — нареди тя. — Има някои неща, които трябва да довършим.

Е, време беше за конското.

— Току-що гледах пресконференцията на кмета — започна Кейтс, без да изчака да затворим вратата. — Разправяше обичайните щуротии за Холивуд, нещо от рода на: "Може да имате трудности, където и да снимате, но ако се случи в Ню Йорк, ще получите най-бързата, най-интелигентната и най-смелата полицейска закрила на света. Никой не подкрепя филмовата индустрия по-добре от Градската полиция на Ню Йорк и нейния отдел "Специални клиенти".

— Същото му каза вчера и Шели Трегър, когато мислеше да прекрати седмицата "Холивуд на Хъдсън" — отбеляза Кайли.

— Никой не твърди, че кметът ни е автор на изказването. Както и да е, няма значение какво е казал. Съмнявам се, че това може да е убедило когото и да е от онези в Ел Ей да прехвърли бизнеса си в града, но съм сигурна, че сладкото данъчно облекчение, което Ървин Даймънд им предложи, ще направи чудеса. В крайна сметка кметът ни е щастлив и доволен. Същото важи и за комисаря. Последният каза, че трябва да ви поздравя лично за "изключителния героизъм, проявен в противоборство с въоръжен престъпник".

— Благодаря — отвърнах аз.

— Подкрепям изцяло думите му — допълни Кейтс. — Но аз от своя страна не съм много доволна. Проблемът при мен е, че имам две ченгета, които работят, без да спазват правилата. За какво, по дяволите, си мислехте, когато не вдигахте телефона?

Кайли се намеси, преди да успея да взема думата:

— Зак не е виновен. Аз съм причината.

— Не съм се обаждала на теб, звънях на Джордан — каза Кейтс.

— Да, но аз му отнех телефона — отвърна Кайли, поемайки удара. — Действах първосигнално. Животът на съпруга ми беше застрашен. Единственото, което исках, бе да го спася.

— И смяташ, че щях да ви спра? — попита Кейтс. — Знаете, че подкрепям всеки детектив под мое командване, който действа според вътрешното си чувство, инстинкт и собствена инициатива. Вие имате доста власт в този отдел, но това е така, защото аз съм ви я предоставила. Ако отново се опитате да ме изолирате, да знаете, че не ми пука на колко първи страници на вестниците се мъдрят снимките ви, пак ще наритам нещастните ви задници от отдел "Специални клиенти" на Градската полиция. Ясно ли е?

— Ясно — отвърнахме в синхрон двамата с Кайли.

— И въпреки това не мога да отрека значимостта на това, което направихте. Успяхте да обезвредите сериен убиец, който е имал намерение да взриви яхта със сто души на борда.

— Успяхме с помощта на човек от екипажа — уточни Кайли. — Чарлс Конър.

— Господин Конър е храбър мъж — отвърна Кейтс. — И доколкото съм наясно с публичността и медиите, някъде в следващите новинарски емисии ще се появи застанал на стълбите пред Градския съвет, където кметът ще го награди с бронзов медал за изключителен граждански принос, не се съмнявайте в това. Но и не бива да се заблуждавате — Конър щеше да е мъртъв, ако не се бяхте появили вие двамата. Вие сте героите. Отделът се гордее с вас и съм сигурна, че когато детектив Шанкс се върне обратно на служба, ще разбере защо съм решила вие двамата да останете да работите като постоянен екип.

— Ние ли? — изненада се Кайли. — Като постоянен...

— Постоянен, доколкото нещата в този отдел могат да се окачествят като "постоянни" — уточни Кейтс. — И аз самата постоянно се оглеждам през рамо за хора, които искат да застанат на моето място, а е доста по-лесно, ако един от сериозните претенденти работи тук, точно пред очите ми, където мога да го наблюдавам. Поздравления, детективи. Сега сте свободни.

Излязохме от офиса и с Кайли се поздравихме с едно дружеско "дай пет".

— Чу ли я какво каза, Зак? Ставаме постоянен екип! — въодушевено заяви тя.

— Да, докато не я ядосаш отново — отвърнах аз и се почувствах леко гузен заради бъдещата раздяла с Омар.

— Аз ли? Ти си този, който ѝ затвори телефона! Я се стегни, партньоре — подкачи ме тя и отново ме побутна по рамото през смях. — Е, това ако не е готино!

Лицето ѝ грееше и тържествуваше от радост. Красивата, уверена и непредсказуема млада полицайка, в която се бях влюбил в академията, сега беше красива, уверена и непредсказуема суперполицайка от отдел "Специални клиенти" на Нюйоркската полиция. И мой партньор.

А аз все още бях влюбен в нея.

— Да, яко е — заявих аз.

97

Двамата с Кайли прекарахме целия четвъртък и петъка заровени в бюрократични документи и оценки на психологическата устойчивост. Тя беше убила човек със служебното си оръжие, след което беше взривила друг на парчета със сигнален пистолет, затова на нея ѝ се наложи да прекара повече ценно време с Черил Робинсън. Затова пък аз очаквах с нетърпение уикенда, когато щях да прекарам малко по-различно ценно време с Черил.

— Още ли си в играта за операта в събота? — попита ме тя, когато влетях в офиса ѝ.

— Естествено. Как трябва да се облече човек, за да го пуснат в операта?

— Ами носи черна папийонка, цилиндър и може би от онези театрални бинокли, какъвто имаше госпожа Търстън Хауел Трета от "Острова на Гилиган" — отвърна тя.

— И ти нищичко не разбираш от дрескод, нали? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Ще съм облечена с това, с което идвам в офиса. Все пак планирам вечер с Джузепе Верди и китайска храна. Защо не се срещнем в седем часа в кафенето "Шън Ли" на Шейсет и пета улица, точно срещу "Линкълн Сентър"?

— Ще бъда там — отвърнах аз и наум добавих: "Нека Ренесансът след Фред започне сега!".

В събота следобед отидох до апартамента на Кайли на посещение на Спенс. Улица "Лайт" и Вашингтон Авеню бяха препълнени с паркирани по цялото им протежение микробуси и камиони.

— Спешни ремонти — обясни Спенс, който ме посрещна в инвалидна количка и с превръзка на счупения нос, но като се изключи това, изглеждаше в доста приповдигнато състояние на духа. — Само че истинските ремонти няма да започнат, преди застрахователите да се изяснят кой за какво ще плаща.

— Мислиш ли, че застрахователите ще покрият щетите за чисто нов плосък телевизор на съседа ти от горния етаж? — попитах аз.

— Ако те не ги покрият, ще го има от мен — заяви Кайли. — Заедно с нова спалня и вечеря за Дино и Коралай в ресторант по техен избор.

— Зак, имаш ли нещо против да ангажирам вниманието ти за момент? — попита Шели Трегър, който до този момент беше стоял кротко в един фотьойл, запазвайки необичайно за него пълно мълчание. Със сигурност все още изпитваше болки заради счупените ребра.

— Опитай — отвърнах аз.

— Сега, когато Беноа е мъртъв, никой не притежава правата върху историята му, което означава, че всеки може да вземе идеята и да я адаптира. Спенс предложи да я превърнем във филм.

— Естествено — заяви Спенс. — Можем да вземем Кевин Спейси като Беноа. Никой друг не може да играе откачалки като Кевин.

— Категорично не съм съгласен — отвърна Трегър. — Беноа винаги е планирал някой да вземе сценария му и да го заснеме на филм. Ако го направим, значи той печели. Вие какво мислите?

— Всичко зависи от това кой ще играе във филма — казах аз.

— Говоря сериозно — заяви Трегър.

— Шели, не съм продуцент, но мога да ти кажа едно нещо — ако направите филм, много хора ще отидат да го гледат.

— Така си е — сви рамене той.

— Аз обаче определено няма да съм един от тях — допълних аз.

— Мерси, аз също — усмихна се той.

98

Реших, че сив панталон, тъмносиньо сако, карирана риза и жълта вратовръзка са също толкова подходящи за опера, колкото и всички останали дрехи в гардероба ми. Взех метрото до "Линкълн Сентър" и отидох пеш до ресторанта.

Черил вече ме чакаше. Беше облякла черна рокля без ръкави, която разкриваше безупречната ѝ кожа с цвят на карамел, а V-образното ѝ деколте предоставяше точно премерена гледка към гърдите ѝ, способна да побърка всеки мъж.

— Изглеждаш невероятно — казах аз.

— Благодаря. Ти също — отвърна тя.

— Излъга — хванах я аз. — Това определено не е нещо, с което се появяваш на работа. Ако идваше така, много повече ченгета щяха да се редят пред вратата ти за психологически съвет.

Кафенето "Шън Ли" се оказа идеално за вечеря преди театрално представление. Млади сервитьорки разкарваха от маса на маса колички с хапки дим сум, приготвени на пара. Клиентите сами си избираха няколко, които да споделят, след което количката заминаваше, за да се появи отново, призована сякаш с вълшебна пръчица, точно в момента, когато си готов да поръчаш следващото ястие.

— Кнедлите с морски дарове и пресен лук са направо божествени — каза Черил, придържайки една от хапките с клечките си през масата, за да я пъхне в устата ми. Наложи се да се наведа силно напред, за да не окапя вратовръзката си с вкусния сос.

— Онази възрастна двойка там ни гледа и ни се усмихва — каза Черил. — Мисля, че ни намират за очарователни.

— Такива сме си — отвърнах аз.

Сметката пристигна и аз посегнах към нея, но Черил внимателно сложи ръката си върху моята.

— Тази я поемам аз — каза тя.

— Нали плати билетите за опера? — възпротивих се аз.

— Не съм ги плащала. Те бяха подарък.

— Дори и така да е, аз съм старомоден и мисля, че мъжете плащат вечерята — отвърнах аз.

— Баща ми е мъж, той плаща — заяви Черил.

— Мислех, че бащите спират да финансират излизанията на дъщерите си веднага след абитуриентския им бал — усмихнах се аз.

— Той се обзаложи с мен на стотачка, че така и няма да се появиш, за да дойдеш с мен на опера — заяви тя. — Е, той изгуби, затова плаща.

— Баща ти се е обзаложил, че няма да дойда? Как така? — изумих се аз. — Винаги ли обсъждаш плановете си за срещи с родителите си?

— Когато ми се обади в четвъртък вечерта, бях навън на вечеря с баща си — отвърна тя.

— Нали ми каза, че си с ченге?

— Татко е бивше ченге. Не знаеше ли? — попита невинно тя. Поклатих глава. — Е, както и да е. Той е от старата генерация и не мисли, че едно ченге може да стои спокойно и да слуша как някаква жена пищи сърцераздирателно, без да скочи на сцената и да арестува някого. Обясних му, че си доста по-просветен в това отношение, което в крайна сметка му струваше и стоте долара.

— В такъв случай благодари му от мое име за вечерята и му кажи, че съжалявам, задето съм го разочаровал — усмихнах се аз и вдигнах ръка от сметката.

"Травиата" се оказа буквално хипнотизираща.

— Хареса ли ти наистина? — попита ме Черил, когато излязохме от залата.

— Шегуваш ли се? Това си беше класическа любовна история. Момчето среща момиче, момчето губи момичето, момичето умира от туберкулоза в трето действие — какво по-романтично от това?

Тя ме хвана за ръка, двамата преминахме през площада и спряхме пред една от най-разпознаваемите градски забележителности — фонтана "Ревсън".

— Обърни се — заповяда ми тя.

Обърнах се и застанах с лице към операта. Отдалеч приличаше на катедрала с кристалните полилеи, осветяващи красивите стенописи вътре, и петте огромни арковидни прозореца, издигащи се от пода до тавана. Фонтанът добавяше допълнителна доза великолепие с разноцветните си светлини и изпипана до съвършенство хореография на спектакъла от водни струи.

— Вземам си думите назад — прошепнах аз, — дори по-романтично е от момиче, което умира от туберкулоза.

— Хората идват от цял свят само за да застанат на мястото, където стоим в момента — каза Черил.

Извърнах се към нея и я прегърнах през кръста.

— Може да се окаже, че това е най-хубавото място в цял Ню Йорк за първа целувка — казах аз.

Тя се доближи до мен и прошепна:

— Може и да си прав.

Устните ни се срещнаха и се докоснаха нежно, докато водата танцуваше около нас, покривайки ни с облак ситни капчици.

— Живея съвсем наблизо, в Горен Уест Сайд — каза Черил. — Можем да стигнем пеша.

— Искаш ли полицейски ескорт? — попитах я аз.

— Определено. Някои от тези, ходещите на опера, ми се струват подозрителни.

Тръгнахме към центъра по посока на "Линкълн Тауърс", обширен жилищен комплекс от шестетажни блокове, разположен на Уест Енд Авеню — поредния квартал, в който по-голямата част от ченгетата не можеха да си позволят да живеят.

— Аз взех апартамента, Фред получи останалото — каза тя, предусещайки въпроса, който се въртеше в главата ми.

Останахме в сенките, далеч от ярките светлини във фоайето на сградата. Отново обвих ръце около нея. Беше красива по един екзотичен начин, кожата ѝ бе мека и топла, нежните нотки от парфюма ѝ събуждаха всеки мъжки хормон в кръвта ми.

Целунахме се. Втората ни целувка беше по-дълга, по-сладка и дори още по-наелектризираща от първата.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя.

— И аз ти благодаря, освен за частта, в която не ме остави да платя вечерята.

— Е, ще те оставя утре сутрин да се погрижиш за закуската — каза тя.

— Утре? Сигурна ли си, че искаш да се замъкнеш до Ийст Сайд и да закусваш с банда ченгета в "Закусвалнята на Гери" в неделя сутринта?

— Не — отвърна тя и ме хвана за ръка, повеждайки ме към фоайето на сградата. — Имам по-добра идея.

Оказа се права. Идеята ѝ бе много, много по-добра. Но това е друга история.