Смърт по сценарий

62

Колкото по-голямо е престъплението, толкова по-вероятно е да се появи някоя важна клечка, която да пречи на полицията да разследва случая. При нас това бе един близък приятел на Шели Трегър, който по една случайност беше и кмет на Ню Йорк.

Трегър вече беше прехвърлен на носилка и щеше да бъде транспортиран към болница "Ленъкс Хил", когато лично кметът, придружен от целия си антураж, се появи на местопрестъплението. След като поздрави приятеля си за това, че бе проявил благоразумието да носи защитна жилетка, Негова Чест се обърна към Кайли:

— Детектив Макдоналд, не бяхте ли вие човекът, който ми обеща да заловите този маниак, преди да е напуснал града? Като ви гледам как спазвате обещанията си, предричам ви доста светло бъдеще… като политик.

— Стан! — извика Трегър от носилката. — Ако не беше Макдоналд, пред мемориалния комплекс щеше да има повече мъртъвци, отколкото вътре в него. Същото важи и за детектив Джордан. Полицаите тук са най-добрите, не ставай гаден. Остави ги да си вършат работата.

— Хубаво — измърмори кметът, — а аз ще си върша моята. Ще прекратя седмицата "Холивуд на Хъдсън".

— Стан, скачай в линейката, ще те оставя пътьом в лудницата, защото очевидно си си загубил ума! — каза Трегър и се намръщи от болка, докато се изправяше на лакът. — Какво послание искаш да изпратиш на Холивуд? Че нюйоркчани бягат, когато стане напечено? Или че имаме най-бързите, най-умните и най-смелите полицаи на света и никой никъде не пази по-добре гърба на филмовата индустрия от отдел "Специални клиенти" на нюйоркската полиция?

— Какво искаш да кажеш, Шели? Ако спрем сега, значи терористите печелят? — попита кметът.

— Не знам кой печели — отвърна Трегър, — но съм дяволски сигурен кой ще загуби. Ако се откажеш сега, следващия ноември ще е истински късмет, ако събереш и пет гласа от Стейтън Айланд. Мисли за бъдещето, Стенли.

— Добре, ще изчакам още един ден — съгласи се кметът.

Всеки, който в този момент би си помислил, че той ще се извини за това, че ѝ се е нахвърлил с обвинения, или че ще я поздрави за това, че е елиминирала стрелец, явно не познаваше добре Негова Чест.

— Кое е мъртвото момиче? — попита той.

Кайли му каза.

— И какво следва?

— Ще прегледаме съобщенията и гласовата ѝ поща — отвърна Кайли. — Тя е най-близкият човек до човека, когото търсим, Гейбриъл Беноа. Стесняваме обръча около него.

— Ще ви попитам още веднъж — прекъсна я кметът. — Все още ли смятате, че ще заловите този човек?

— Да, сър, абсолютно! — отвърна Кайли, без да се поколебае нито за миг.

Не мислех, че е възможно, но тя всъщност звучеше по-уверено, отколкото, когато изричаше същите тези думи преди две нощи и четири трупа.

63

Делия Кейтс не е от тези полицаи, които ще се появят на местопрестъплението само защото кметът е там. Тя е достатъчно разумна да даде на екипа си време да събере и обобщи информацията. Пристигна на мястото двайсет минути след като кметът си беше тръгнал и ние вече разполагахме със солидно количество данни, част от които бяха крайно притеснителни.

— Докладвайте какво имаме дотук — започна направо тя.

— Жената, която стреля, е приятелката на Беноа. Казва се Алексис Картър, за приятелите си Лекси. Оказа се, че мобилният ѝ телефон е истинска златна мина — информацията в него не е защитена с никакви пароли — обясних аз. — Ако се съди по съобщенията, които си е разменила с Беноа, тя е знаела какво върши, но не е била с него, когато е убил Рот, Стюарт и Чък.

— Е, определено се е реванширала този път — отбеляза Кейтс.

— Всичко е планирано зад гърба на приятеля ѝ. Беноа не е имал представа, че тя ще направи това. В последните няколко съобщения той я издирва отчаяно. И да, права сте, двамата са работили по сценарий на филм. Открихме описание на тази сцена в чантата ѝ, има два варианта за финал.

— В единия се измъква, а в другия загива трагично? — предположи Кейтс.

— Не. В единия се измъква, а в другия е заловена от отдел "Специални клиенти" на нюйоркската полиция, където устоява на натиска, за да защити своя човек.

— И може би с Тами Уайнет в саундтрака? — удиви се Кейтс.

— Тя дори е използвала моето име и името на Зак в сценария — отвърна Кайли и разгърна един от листовете, които открихме в чантата на Лекси. — Героинята ѝ се казва Пандемония Пасионата, нека ви прочета част от диалога:

— Така ли си е представяла нещата? — попита Кейтс.

— Или ще я хванем, или ще ни се измъкне? Не е ли допускала, че може да се случи това, което се случи в действителност?

— Не. До самия си край е тънела в блажено заблуждение — поклати глава Кайли.

— Трябва ни останалата част от сценария. Имате ли представа къде е? — попита Кейтс.

— Може да е в компютъра ѝ, но шофьорската ѝ книжка не е от щата, а адресите в Ню Йорк не водят доникъде — отвърнах аз. — Но имаме още нещо. Спомняте ли си, Черил Робинсън предсказа, че Беноа се е устремил към нещо наистина голямо? Много по-голямо от предишните убийства. Слушайте… — казах аз и натиснах бутона за прослушване на гласовата поща на телефона на Лекси.

— Четиридесет и пет хиляди? Това трябва да е доста С4 - отбеляза Кейтс.

— Достатъчно е, за да се обадим на Вътрешна сигурност и на който още се сетим, че може да ни помогне да го проследим — казах аз.

— Не искам да го следим. Искам да бъдем три крачки преди него.

— Ние със Зак имаме списък на всички събития, свързани със седмицата "Холивуд на Хъдсън". Но те са разпръснати из целия град — хотели, кина, ресторанти, частни партита… Не мисля, че ще можем да осигурим достатъчно кучета, обучени да намират експлозиви, за да се справим.

— Беноа може ли да се справи с това сам? — попита Кейтс. — Това не е като да хвърлиш коктейл "Молотов". Говорим за огромно количество пластичен експлозив, с който ще борави без помощта на експерт. Пелц е в ареста, можем да го задържим до седемдесет и два часа.

— Това може да го забави, но едва ли ще го спре — отбелязах аз. — Беноа е умен. Сигурно се е досетил, че ще посетим Пелц, който току-що е излязъл от затвора. Точно затова не е оставил експлозивите в апартамента му. По-вероятно е да е използвал Мики, за да му набави фишеците и да го обучи набързо как да ги използва. С4 не е чак толкова сложен за употреба.

— Добре, ако Пелц е научил Беноа как да използва експлозива, вероятно знае какви са мишените — каза Кейтс. — Връщайте се в управлението веднага щом можете, за да притиснете господин Пелц.

— Все още ли чакаме пробационния служител да се появи? — попита Кайли.

— Такова е правилото, нали? — отвърна Кейтс. — Не можем да разпитваме условно освободен в отсъствието на пробационния му служител.

— Да, госпожо, такъв е редът — потвърди Кайли.

— А вие, детектив Макдоналд, вероятно знаете по-добре от всички останали, че… някои правила са създадени, за да бъдат нарушавани.

64

Половин час преди края на смяната най-сетне успяхме да се върнем в управлението, където постоянен поток от хора идваха, отиваха си или чакаха, за да говорят със сержанта.

Деветнайсето управление е едно от най-натоварените в града, затова му трябва опитен професионалист като Боб Макграт, който да координира работата в офиса.

Когато стигнахме до него, той разговаряше с две двайсетинагодишни момичета, едното от които беше невероятно красива латиноамериканка. Още четирима граждани чакаха на опашка след тях.

Двамата с Кайли отидохме направо в началото на опашката.

— Сержант, съжаляваме, че ви прекъсваме, но капитан Кейтс е изпратила патрулна кола да прибере един човек на име Мики Пелц от Куинс, нали? — попитах аз.

— Да, детектив, изчакайте за момент, заповедта беше тук някъде — отвърна Макграт и докато ровеше, попита: — Някой от вас двамата случайно да говори испански?

— Аз мога малко — отвърна Кайли.

— Не е достатъчно — заяви Макграт. — Всички ченгета говорят малко. Дамата тук е от Колумбия, не говори английски, а приятелката ѝ не говори испански.

— Не съм ѝ приятелка — намеси се жената. — Тя живееше в съседния апартамент и просто я доведох дотук. Опитвах се само да бъда добра самарянка. Някой ѝ е откраднал паспорта и...

— Госпожо, спрете — прекъсна я Макграт. — Разбрах частта, която беше на английски. Дайте ми две секунди, за да намеря ченге, което говори испански.

— Сержант, може ли да вляза? — чу се глас отстрани, беше момчето за доставки на "Пепси", което буташе пълна количка със стекове сода за зареждане на машините.

— Дано камионът ти не е спрян така, че да блокира патрулните коли отвън, Върнан — отвърна Макграт и му направи знак да влиза.

— Дано някое от вашите ченгета не е сложило пак охлюви в машините ми за сода — засмя се в отговор човекът от "Пепси".

Макграт преобразува жеста с ръка в красноречиво показване на среден пръст, докато с другата си ръка продължаваше да се рови из купчината хартии върху бюрото си, търсейки документа на Пелц.

— Извинете, но след половин час трябва да отида да прибера сина си от училище — обади се Добрата самарянка.

— Разбирам, госпожо — отвърна Макграт и се провикна през рамо: — Дона, ще извикаш ли Родригес или Моралес? Тук все още ми трябва преводач от испански!

Откъм преградения със стъкло офис зад него се плъзна стол на колелца и цивилна полицайка изкрещя в отговор:

— И двамата са заети, сержант!

— Не го вярвам — отвърна ѝ Макграт, докато продължаваше да рови сред планината от листове, — сигурно са в почивка. Обади им се да се връщат и гледай този път да им споменеш как изглежда въпросната млада дама.

Започвах да се дразня от множеството прекъсвания. Един поглед към партньорката ми беше достатъчен, за да видя, че тя е по-раздразнена и от мен. Беше стиснала зъби, което явно ѝ помагаше да си държи устата затворена.

Макграт явно долови настроението и каза:

— Съжалявам, хора, Пелц е тук от някое време. Документите му са се затрупали някъде.

Той продължи да рови, докато една доста солидна групичка хора излезе от управлението, проправяйки си път през люлеещите се врати, които разделяха офиса от чакалнята. Бяха три ченгета, които носеха огромни чанти за багаж — Виктор, момчето за доставки от закусвалнята на Гери, един свещеник и някакъв уморен старец в смачкан син костюм, който сякаш носеше върху себе си табелка "адвокат на бедняци".

Макграт непрекъснато оглеждаше набързо влизащите и излизащите, като в същото време най-после изрови от купчината единичен синкав лист.

— Ето го! Мики Пелц — триумфиращо заяви той. В горната част на листа беше залепена малка жълта бележка. — А, пробационният му служител се е обадил в един и пет и е казал, че все още е зает в съда. Помолил е да го изчакате, докато дойде.

— Няма шанс — заяви Кайли и грабна синия лист. — Не и след всичко, през което преминахме тази сутрин. Къде е Пелц?

— Хей, сержант, Donde esta la hermosa mujer?[19] — извика току-що появилият се офицер Моралес. Тъмните му очи вече оглеждаха красивата колумбийка. Той веднага напомпа мускули и се изпъчи, горящ от нетърпение да превежда. Офицер Родригес, който вървеше зад него, също се намеси:

— Сержант, той е от Пуерто Рико. Те там дори не говорят истински испански. Баща ми е от Колумбия. Аз ще говоря с нея.

— Моралес дойде първи, но щом и ти си свободен, я изтичай горе и ми донеси едно диетично "Пепси" — каза Макграт, докато бъркаше в джоба си за дребни, след което подаде на Родригес два долара.

— Сержант, ние наистина бързаме! — заявих аз. — Къде е Пелц?

— Извинявайте — отвърна той, — тук наистина е някаква джунгла. Той е в...

Чух звука от разбито стъкло секунда преди колумбийката да изпищи: Dios mio…, сочейки някъде зад гърба ми. Макграт се извърна на мига.

— Какво е това, по дяволите! … — извика той.

Обърнах се и видях някакъв мъж да се препъва и да си проправя отчаяно път към нас. Той размахваше ръце, тялото му се превиваше от спазми, блъскаше се в стените и повръщаше. На три метра от бюрото на Макграт нещастникът се свлече по лице на пода. Офицер Родригес стигна пръв до него и пръстите му бързо намериха пулса.

— Пелц! — извика Макграт.

— Мъртъв е — обяви Родригес това, което вече знаех.

— Мамка му! — каза Макграт и тупна с юмрук по бюрото си, след което посочи с пръст към вратата и изкрещя заповед: — Някой да спре онзи проклет свещеник!

65

Да се промъкне вътре, за да види Мики, изобщо не беше кой знае какво предизвикателство, реши Хамелеона.

Ченгето на приемното бюро беше заето, но наистина изумително е колко бързо можеш да стигнеш до началото на една опашка само ако носиш черна риза с бяла якичка и златен кръст.

— Аз съм отец Макдугъл — представи се Гейбриъл, щом прочете баджа с името на Макграт. — Един от енориашите ми ме извика, името му е Мики Пелц. Наскоро е бил освободен от затвора и сега стриктно се опитва да следва правия път. Притеснил се е да няма някакви проблеми с полицията. Какво е направил, ако мога да попитам?

— Нищо, доколкото знам, отче — отвърна Макграт. — Той не е арестуван. Тук е, за да отговори на няколко въпроса на детективите, разследващи един случай.

— О, значи ще се успокои. Той е добър човек и аз наистина вярвам, че миналото е останало зад гърба му. Докато беше в затвора, той откри Бог.

— С много от тях става така, отче.

— Моята работа е да се уверя, че това изпитание няма да разклати вярата му. Имате ли нещо против, ако седна при него за малко и му дам някои духовни напътствия, както и нещичко, с което вероятно да утоли жаждата си? — попита Гейбриъл и показа прозрачна пластмасова бутилка с минерална вода Poland Spring.

— Това да не е светена вода, отче? — попита полицаят.

— Не — отвърна Гейбриъл. — Но при цена от два долара за малка бутилка ще ти се струва, че самият Той собственоръчно я е благословил.

Полицаят се разсмя здравата. Кой ирландец би устоял да се засмее на забавен свещеник?

— Дона, моля те, заведи отец Макдугъл във втора стая — каза полицаят.

Хамелеона го дари с най-искрената си усмивка на добър християнин. Беше си осигурил разрешение да убие господин Пелц. Алилуя!

Мики, естествено, беше изумен да го види тук. Закле се още веднъж, че няма да каже и дума на никого.

— Не би излъгал пред свещеник, нали синко? — попита го Гейб.

Мики се разхили с характерния си дрезгав смях, надигна бутилката Poland Spring и наведнъж изгълта половината от съдържанието ѝ.

— Тук съм само за морална подкрепа — каза Гейбриъл,

— Както и да ти кажа, че ако ти трябва адвокат, да не се съгласяваш да те защитава някой от онези загубеняци, назначавани служебно от съда. Имам парите да ти осигуря истински.

— Благодаря, ти си добър приятел, Гейб.

И това бяха последните думи, които Мики Пелц щеше да изрече.

Напускането на полицейското управление беше лесно като детска игра. Гейбриъл попадна зад група от трима полицаи и се промъкна незабелязано покрай бюрото на сержанта, след което се изниза през вратата. След по-малко от трийсет секунди вече беше свалил фалшивата брада и свещеническата риза и яка, беше ги свил на топка заедно с Библията и кръста, които носеше, и ги беше захвърлил в едно от близките кошчета.

На югоизточния ъгъл на Трето авеню и 67-а улица имаше амбулантен търговец, който предлагаше слънчеви очила, батерии и "истински кашмирени шалове" само за по пет долара. Очуканият му микробус "Додж" беше паркиран зад подвижната сергия и Гейбриъл застана така, че да има видимост на запад към полицейското управление и в същото време да остане скрит.

Облечен с червено-бяла тениска на "Рюгерс", той тъкмо изпробваше чифт големи слънчеви очила, когато половин дузина ченгета излязоха вкупом от управлението. Водеше ги детектив Макдоналд. Тя се огледа първо наляво, после надясно и удари с юмрук в разтворената си длан, когато осъзна, че го е изпуснала.

Тя беше кучката, убила Лекси. Пресата не беше посочила името ѝ, пишеше само "цивилна полицайка", но на Гейбриъл не му трябваше повече.

Беше минал точно покрай нея, на не повече от няколко сантиметра, но дори и да можеше да я удуши още там, не трябваше да го прави. Тази готина гаднярка детектив Кайли Макдоналд щеше да преживее същата болка и агония, каквато беше причинила на самия него.

Това ще бъде за теб, мое момиче от пуканките.

66

Полицейското управление вече официално беше сцена на местопрестъпление. От законова гледна точка не можехме да местим тялото на Пелц, преди да бъде огледано, заснето и изследвано. И тъй като нищо не влияе по-зле на реномето на полицията от труп, прострян на пода в полицейското управление, набързо намерихме брезент, с който да скрием тялото от любопитната публика.

— Ако зависеше от мен, щях просто да го завлека обратно в стаята за разпити — отбеляза Кайли. — Наистина ли трябва онези от съдебна медицина да идват, за да ни кажат, че Беноа го е отровил? И то най-вероятно със същата отрова, която е използвал върху Рот.

Ние, двамата, капитан Кейтс, Макграт и прекият му началник лейтенант Ал Ортън се бяхме натъпкали в офиса на Дона Торсън. Тя беше цивилният служител, който работеше на гишето в приемната на управлението. Тук беше напечено и неудобно във всеки възможен смисъл.

— Как е влязъл Беноа? — обърна се Кайли към Макграт.

Макграт е едър мъж, добре сложен, с гъста, леко посивяваща коса и широка ирландска усмивка. Той може да е както приветливият посрещач в приемната, така и доста заплашителна фигура — както казах, той е опитен професионалист. Погледна Кайли право в очите и заговори тихо и спокойно:

— Той ми се представи като свещеник. Изглеждаше като свещеник. Каза: "Пелц е един от енориашите ми. Мога ли да поседя с него и да му дам малко духовни напътствия?". Доколкото знаех, Пелц не беше арестуван. Не беше тук дори заради някакви нарушения. Просто си седеше тук и чакаше да говори с вас и със своя пробационен служител. Така че — отговарям на въпроса ви, детективе — той е влязъл, защото аз съм го пуснал. Аз съм кучето пазач пред вратата и аз съм му казал "да" просто защото, доколкото съм могъл да преценя, не е имало причина да му кажа "не". Но ако търсите някой, който да се нагърби с вината, пишете я на моя сметка.

— Чакай, Боб — намеси се Ортън. — Детектив Макдоналд, вие сте нова тук. Деветнайсето управление работи с отдел "Специални клиенти" още откак дойдоха тук, и общо взето, работи добре. Имаме създаден определен ред и протокол, който започва с думите "Да служа и да пазя". Ние не се занимаваме с тормоз над граждани. Не ги караме да се събличат и не им забраняваме да внасят течности. Ние не сме Агенцията за национална сигурност. Сержант Макграт е награждаван полицай с осемнайсетгодишна служба и си върши работата по учебник. Случилото се не е негова...

— Ал, грешката беше моя — прекъсна го Кейтс. — Аз се издъних. Не исках това да се коментира много-много, затова не съобщих на униформените кой точно е Пелц и защо трябва да го доведат тук. А и извадихме лош късмет с това, че Беноа е видял как го прибират. Веднага щом разбрах за това, трябваше да се обадя, за да задържат Пелц под охрана. Така и не ми мина през ума, че Беноа може да се появи тук и да убие Пелц, за да му попречи да говори.

— Да говори за какво? — попита Ортън.

— Беноа е придобил достатъчно експлозив С4, за да нанесе сериозни щети.

— Имаме ли представа къде е в момента?

— Не, но съм сигурна, че Пелц е знаел и затова е мъртъв.

— Ако е свързано със Седмицата на Холивуд, на колко места може да е заложен? — попита Ортън.

— По последно преброяване бяха шейсет и три — отвърнах аз, — а в момента К-9 разполагат само с осемнайсет обучени кучета. Без Пелц, който да посочи мишената, или мишените, не можем да обезопасим и половината от тях.

— В такъв случай ще ми се наложи да степенувам нещата по приоритет — заключи Кейтс. — Започнете със събитията, които се провеждат в хотели и други публични места.

— По-вероятно е големите мишени да са на частни партита — добави Кайли. — Знам, че клуб "Фрайърс"...

— Детектив Макдоналд — прекъсна я рязко Кейтс, — оценявам факта, че едрите риби в бизнеса са по-значими мишени, и знам, че може и да сте близка с част от тях, но нашата основна грижа са хората в Ню Йорк. Искам кучетата да бъдат разпределени за всяко събитие, при което граждани данъкоплатци могат да пострадат. Ясна ли съм?

— Да, капитане — отвърна Кайли.

Кейтс не отговори. Обърна се и с маршова стъпка излезе през вратата и се отправи нагоре към кабинета си. Изкуплението на вината за нея беше приключило, сега беше време само за работа.

67

След четиридесет и пет минути, прекарани във вдигане на тежести, двайсет минути гребен симулатор и още четиридесет и пет на бягащата пътечка Спенс Харингтън беше плувнал в пот. Свали подгизналите си дрехи и внимателно огледа всеки сантиметър от голото си тяло в огледалото, което заемаше цяла една стена в домашния му фитнес център.

Индексът му на телесна маса беше двайсет, но той се стремеше да го намали под тази стойност — не беше никак зле за човек, който щеше да празнува четиридесетия си рожден ден само след няколко години. Един от стимулите му да се откаже от лошите навици, беше възможността да си извае тяло, което да изглежда толкова добре без дрехи. Не беше съвсем сигурен кой от двамата — той или Кайли, харесва повече да гледа същото това тяло голо.

Отиде бос до банята, хвърли мокрите си дрехи в коша за пране и си взе десетминутен душ, след което се подсуши с хавлия и се плъзна в леглото.

Спенс всеотдайно боготвореше петнайсетминутните енергизиращи дрямки, затова настрои таймера на айфона си на шестнайсет минути. Беше заспал, преди да минат първите шейсет секунди. Четвърт час по-късно се събуди под звуците на I Got You Babe на Сони и Шер, рингтон от любимия му филм "Омагьосан ден".

Термостатите в просторния апартамент с три спални бяха нагласени да поддържат постоянна температура от осемнайсет градуса по Целзий и веднага щом отметна чаршафа, хладният въздух погали игриво топлата му кожа. Главата му потъна обратно във възглавницата и той прокара ръка по корема си, докато дланта му достигна между краката. Той внимателно притисна интимните си части и си пое дълбоко дъх. Двамата с Кайли не бяха правили секс, откакто тя беше започнала новата си работа. Той затвори очи, представи си я гола в леглото до него и веднага усети втвърдяването.

"Няма нищо по-хубаво от тренировка, горещ душ и преживяване, близко до смъртта, за да се възбуди човек", помисли си той, вдигна ръката си и седна на ръба на леглото. Взе телефона и набра номера на жена си.

— Как си? — попита го тя.

— Изкъпан, гол и разгонен като козел, натъпкан с "Виагра". Ти как си? — попита я на свой ред той.

— Страхотно. Прекарах последните два часа с масажистката си. А, не, чакай! Това беше Отделът за вътрешна сигурност, пред който се обяснявах след стрелбата, за да видят дали не страдам от посттравматичен стрес и дали все още съм годна за служба.

— И?

— Лоши новини, козленце. Оставам плътно на работа, докато заловим това копеле. Как се справя Шели? — попита тя.

— Щастлив е като домакиня в търговски център, в който са обявили двойно намаление. Докторът му предписал някакви хапчета за болките, след което се върнал в офиса и получил обаждане от "Електроник Артс", една от най-големите компании, разработчици на видеоигри. След стрелбата от тази сутрин изведнъж са проявили интерес към нас.

— Бързи са — отбеляза Кайли.

— В бизнеса с игрите е така. Попитали дали могат да изпратят двама разработчици още тази вечер, които да присъстват на място и да започнат с пилотна разработка. И нали знаеш как работи мозъкът на Шели, той взел, че се съгласил, след което се обадил на още десетина разработчици на игри, така че сега ще дойдат и хора от "Сони" и "Нинтендо".

— Спенс, този Беноа има експлозиви — предупреди го Кайли. — Нямаме достатъчно ченгета и кучета, за да обезопасим всичко, и частното парти няма да е сред приоритетите на полицията. Гледай да накараш Шели да наеме малко частна охрана.

— Казах му вече, но той не е притеснен.

— Някой го простреля. Не мисли ли, че може да се случи отново?

— Не. Смята, че онова момиче просто е искало да стреля в тълпа от известни филмови и телевизионни лица и е решило да закове някоя знаменитост на мемориалната служба за Иън. Що се отнася до Шели, довечера го очаква само частна среща с тълпа скучни бизнесмени. Лъскавата част със силната музика и големите имена ще бъде в "Кис и Флай", на номер 230 на Пето авеню, и в "Тенжун", и на други такива места. Там трябва да търсите и онази откачалка. Изчакай за момент. Някой звъни на входа долу.

Спенс натисна нула и звезда на телефона си, за да се свърже с интеркома.

— Кой е? — попита той.,

— Здравейте, господин Харингтън. Тревър от пощенската служба в "Силвъркъп" е. Имам пратка за вас, прилича на промени в сценарий.

— Донеси я горе, Трев. На седмия етаж. Благодаря — отвърна Спенсър и се върна към телефонния разговор.

— Кой беше? — попита Кайли.

— От агенцията за компаньонки. Обадих им се преди няколко часа и си поръчах проститутка — подразни я той.

— И защо беше толкова сигурен, че няма да съм там?

— Не бях. Всъщност тайничко се надявах да си направим тройка.

— Ужасен си — отвърна тя.

— Точно затова ме обичаш.

— Приятно прекарване с проститутката и с видеоигрите — каза Кайли.

— А ти внимавай, като гониш лошите момчета. Обичам те.

— И аз те обичам. Сега трябва да бягам — каза тя и затвори.

В същия миг звънецът на входната врата иззвъня. Спенс грабна една възглавница, притисна я пред себе си и отиде да отвори.

— Ей, Тревър, не съм облечен — предупреди той. — Може ли да плъзнеш плика под вратата?

— Много е дебел — отвърна Тревър. — Може ли просто да го оставя пред вратата и да тръгвам?

— Идеално — съгласи се Спенс.

— Няма проблем, сър. Приятна вечер — пожела му доставчикът.

Спенс долепи ухо до вратата и чу как пликът тупна върху мекия мокет. Тревър тръгна към асансьора, който вече го чакаше на седмия етаж, вратите се отвориха веднага, след което се затвориха и младежът пое надолу към фоайето.

Спенс отвори вратата, като все още притискаше възглавницата пред себе си, пристъпи крачка в коридора, наведе се и посегна към плика.

Хамелеона стоеше плътно притиснат към стената до вратата на апартамента. Притисна електрошока към дясното рамо на Спенс и натисна бутона. Ток с напрежение един милион волта разтърси тялото на Спенс Харингтън и го повали на пода.

— Както вече ти казах, Спенс, сценарият се променя. Ролята ти току-що стана по-значима — каза Гейбриъл.

68

— Изумително е колко лесно човек може да си купи електрошок — каза Гейбриъл, докато придърпваше тялото на Спенс през прага. — Тези, които се предлагат в интернет, струват само петнайсет долара. Проблемът е в доставката им. Вярваш ли, че тези неща се продават законно в четиридесет и четири щата, но не могат да бъдат транспортирани до проклетия Ню Йорк или до Джърси?

Той затвори входната врата с крак и повлече Спенс към всекидневната.

— Но фирмите, които продават такива неща по интернет, ще ти харесат — продължи той. — На сайтовете им има голям червен надпис, който гласи: "Ако живеете в район, където доставката е забранена, не се притеснявайте! Дайте ни само алтернативен адрес за доставка, от който и да е законен щат, и можем да ви доставим стоката!". Затова отидох до Кънектикът, където тези неща са позволени, само дето употребата им е ограничена за домашно ползване. Аз мисля, че всичко е законно, защото все пак го използвах в дома ти, нали? — засмя се Гейбриъл и продължи. — Както и да е, наех кутия в пощенски клон в Станфорд, отидох там седмица по-късно и електрошокът вече ме очакваше "дискретно опакован", точно както обещаваха производителите. Както споменах, това беше големият проблем, но всичко е част от предпродукцията.

Той остави тялото на Спенс на пода, донесе един стол с твърда облегалка от трапезарията и го разположи внимателно с лице срещу входната врата и точно на три метра от нея.

— Виж сега, знам, че още не можеш да говориш, но можеш да ме чуваш. Искам да седнеш на този стол. Аз ще се помъча да те вдигна, но и ти трябва да ми помогнеш. Ако не съдействаш, ще има отново "бъззз", този електрошок е страхотна машинка! Двайсет и четири от общо двайсет и осем коментара в интернет сайта му даваха оценка пет звезди. Навярно се досещаш защо.

Гейбриъл пъхна ръце под мишниците на Спенс, изпъшка и го вдигна върху стола.

— Интересно, че си гол — отбеляза той. — Това не беше в сценария, но ми харесва. Така изглеждаш по-уязвим пред камерата. А и филмът вече е с рейтинг R[20], така че малко голота няма да промени нищо.

На Спенс му трябваха десет минути, за да започне да идва на себе си. За това време глезените и бедрата му бяха добре омотани с тиксо и залепени за краката на стола. Още тиксо беше обвито около горната част на тялото му и облегалката, а ръцете му бяха плътно залепени зад гърба. Трето парче покриваше устата му. Той отвори очи и видя Гейбриъл да се суети около него.

— О, добро утро, Спяща красавице. Принцът отдавна те очаква — каза Гейбриъл и постави върха на електрошока между отворените крака на Спенс. — Ще сваля тиксото от устата ти, но ако се разкрещиш, наистина ще усетиш, че има защо — предупреди той.

Спенс кимна в знак, че е разбрал, и се намръщи от болка, когато Гейбриъл дръпна тиксото, за да го отлепи от лицето му.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Аз съм Хамелеона — представи се Гейбриъл.

Спенс го зяпна невярващо.

— Не… не разбирам. Така се казва новият ми сериал. "Хамелеона" е моят нов герой — каза той.

— Да, същият, който ти ми открадна — отвърна Гейбриъл. — Пуснах ти идеята още преди две години. Аз съм Хамелеона.

Човекът очевидно беше луд и Спенс поклати глава, опитвайки се да възприеме казаното.

— Добре — съгласи се той накрая, — ти си Хамелеона. Тази вечер ще излъчим пилотния епизод. Главният герой е частен детектив, майстор на маскировката. Той също се нарича Хамелеона и това е съвпадение. Никога не съм крал каквото и да е...

— Не ми пука дали си го променил на детектив, шофьор на автобус, или космонавт — ядоса се Гейбриъл и повиши глас. — Идеята си остава моя! Аз ти я изпратих. Аз ти се доверих!

— Вярвам ти — отвърна Спенс. — Работата е там, че хората ми изпращат идеите си всеки ден, но аз не мога да ги чета лично. Повечето телевизионни продуценти не четат поща със сценарии, които не са обработени предварително, освен ако не идват от някой агент, с когото работим.

— Повечето телевизионни продуценти лъжат с всяко отваряне на устата си — отвърна Гейбриъл.

— Кълна ти се, казвам истината. Хамелеона е идея, която ми хрумна преди четири години и оттогава я разработвам, докато накрая… Ей, какво правиш? — извика Спенс.

— Я виж какво имам тук — отвърна Хамелеона и бръкна в раницата си. — Да не кажеш, че електрическата пръчица била лоша! Малкото ми филмче е пълно с изненади, нали?

— Помощ! Някой да ми помогне! — изкрещя Спенс.

Юмрукът на Гейбриъл уцели носа му и виковете секнаха, заменени от звук на счупени кости. Той издърпа главата на Спенс назад и грубо обви устата му с три слоя тиксо.

— Ти ми отне не само идеята — продължи Гейбриъл, стискайки предмета, който предизвикваше такъв ужас у Спенс. — Ти ми отне живота. Познай сега какво следва, красавецо. Дойде време за разплата.

69

В Отряда за бързо реагиране К-9 към нюйоркската полиция има три дузини кучета. Половината от тях са обучени да намират наркотици, а другата половина са търсачи на експлозиви. Само няколко от тях са преминали през допълнително обучение за откриване на трупове. Дори и за град с размерите на Ню Йорк при нормални обстоятелства осемнайсет кучета, търсачи на експлозиви, са повече от достатъчни.

Но не и в ден като днешния.

Обадих се на сержант Кайл Уорън, координатора на К-9 за цялата нюйоркска полиция. Той е само на трийсет и три, но се занимава с обучаване на кучета от десетгодишен. Представих му проблема и всичко, което той каза в отговор, беше само: "Действаме".

Уорън се обади два часа по-късно с новината, че е успял да събере кучета от градската полиция в Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът, както и далеч на север, чак от шерифството на окръг Ълстър. До 5.00 часа следобед контингентът на К-9 наброяваше вече трийсет и две кучета.

Двамата с Кайли бяхме в управлението и отбелязвахме с кабърчета различни места по картата на града, закрепена върху голяма коркова дъска. Не разполагахме с достатъчно обучени кучета, за да покрием всяка възможна мишена, затова трябваше да решим кои от тях се нуждаят от постоянен надзор и при кои може да се направи само проверка с куче, след което то да бъде изпратено на друго място.

— Мисля, че Спенс е прав — заяви Кайли. — Централната градска част е най-вероятната мишена. Там ще бъдат повечето от най-известните личности. Трябва да изпратим поне шест кучета — търсачи на експлозиви, в този район.

— Като знам какво представляват тези известни личности — отбелязах аз, — обзалагам се, че ще ударим джакпота, ако изпратим и няколко кучета за наркотици.

В този момент мобилният телефон на Кайли иззвъня, но не чух познатата мелодия.

— Мъжът ми да не си е изгубил ума? — каза тя. — Това е обаждане по "Скайп" от Спенс. Да не би да си мисли, че нямам какво друго да правя, освен да въртя видеочат с него?

— Смятай се за късметлийка — отвърнах аз. — На мен ми се обажда само посред нощ.

Тя вдигна айфона си и се свърза със "Скайп".

— О, господи! Зак… — прошепна тя. Погледнах през рамото ѝ и на екрана на айфона видях Спенс — завързан, със запушена уста и чисто гол, седнал на някакъв стол.

— Спенс… — беше всичко, което Кайли успя да каже.

След това Гейбриъл Беноа се появи в кадър.

— Здравейте, детектив Макдоналд. А виждам, че там отзад е и партньорът ви детектив Джордан. Не знам дали вече сте намерили апартамента ми, но аз намерих вашия — каза Беноа.

— Какво искаш? — попита Кайли.

— Искам да изпиташ същото страдание, каквото причини на мен — отвърна той. — Знаете ли коя беше жената, която сте убили тази сутрин?

— Тя беше хладнокръвна убийца — каза Кайли. — Откри стрелба по тълпа беззащитни хора.

— Лекси беше невинна като дете — отвърна Беноа. — Ако е убила някого, значи той си го е заслужил.

— Какво искаш? — повтори Кайли.

— Знаеш ли колко боли да изгубиш някого, когото обичаш? — попита Беноа. Кайли не отговори. — Сега ще разбереш — каза той и вдигна пред камерата солиден блок С4. На него беше залепен таймер с една черна и една червена жица, които бяха свързани към детонатор, забит дълбоко в пластичния експлозив.

— Имате трийсет минути — заяви Беноа. — А след това ще ти отнема това, което ти ми отне.

Той натисна бутона, таймерът премигна с 29:59 и започна обратно отброяване на секундите. Когато стигна до 29:55, той го отмести извън фокуса на камерата и двамата отново виждахме дневната в апартамента на Кайли. Пет секунди по-късно Беноа прекъсна връзката.

Екранът на телефона потъмня, но последната картина, която видях, щеше завинаги да остане отпечатана в съзнанието ми: Спенс Харингтън, гол, напълно безпомощен, завързан за стол в собствения си апартамент, сам и уплашен в очакване на смъртта.

70

Кайли хукна на мига. Грабнах една радиостанция и се спуснах след нея, вземайки по две стълби наведнъж.

— Трябва ми служебна кола! — изкрещя тя на сержант Макграт, изблъсквайки един гражданин, застанал пред бюрото му. — Престъпление в процес на извършване, код две-едно-седем!

Макграт не се колеба и секунда. Ако и да бе имало някакви лоши чувства след предишната ни среща, то всичко беше забравено. Две-едно-седем беше полицейският код за нападение с намерение за убийство, а Кайли действаше просто като ченге, тръгнало по задача.

— Шейсет и четири, четиридесет и две — продиктува номера Макграт. — "Шевролет Каприс", паркиран е отпред. Най-бързата кола, с която разполагаме. Ключовете са на таблото.

Кайли излетя през предната врата и се затича към шевролета. Беше отворила шофьорската врата, когато успях да я сграбча за ръката.

— Трябва да се обадим на отряда за обезвреждане на експлозиви — извиках аз, но тя ме отблъсна.

— Не! Докато се екипират и организират, докато намерят апартамента и решат кой е най-безопасният начин да обезвредят бомбата, Спенс вече ще бъде мъртъв. Ще отида или само аз, или двамата. С мен ли си?

Така и не изчака да ѝ дам отговор. Скочи на шофьорското място и запали двигателя.

— С теб съм! — изкрещях аз и се хвърлих на седалката на пасажера, а само секунда по-късно тя вече набираше скорост, минавайки на червен светофар по Лексингтън авеню с включени сирени и светлини.

— Трябва да се обадим за подкрепление — настоях аз.

— Не и преди да стигнем там и да преценим ситуацията — отвърна тя и зави рязко по Пето авеню. — Не можем да рискуваме някой откачалник да се появи там преди нас и да започне да се прави на герой.

— Да не мислиш, че е по-добре там да се появи откачена съпруга, която да започне да се прави на герой?

— По дяволите, Зак! Имаме само двайсет и осем минути — отвърна тя. — Знам къде е Спенс, знам как да стигна дотам и нямам никакво време да се занимавам с подкрепления и да се чудя как да ги карам да действат по-живо.

Кайли зави рязко надясно към южната част на "Сентръл Парк", по богаташката 59-а улица, която се простира от "Гранд Арми Плаза" на Пето авеню до "Кълъмбъс Съркъл" на Осмо авеню. От двете ѝ страни са наредени десетки туристически карети с конски впрягове, които само чакат нетърпеливи туристи, изгарящи от желание да бъдат откарани на двайсетминутна обиколка през парка за петдесет долара плюс бакшиш. Кайли натисна продължително клаксона и пресече двойната непрекъсната линия, отделяща насрещното движение, преминавайки в по-малко натоварената лента, водеща на изток.

— Проверихме пълния списък с всички възможни мишени — каза тя. — Защо не се сетихме за Спенс?

— Търсехме варианти за зрелищен финал — отвърнах аз. — Но Беноа току-що превърна шоуто във вендета. Ти уби приятелката му.

— Точно така — заяви тя и зави наляво по Седмо авеню, промъкна се ловко в аварийната лента и настъпи до дъно педала на газта. — Значи, ако Спенс умре, вината ще бъде изцяло моя.

Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах името.

— Кейтс е. Макграт сигурно ѝ е казал, че сме излезли по код две-едно-седем.

— Не вдигай — каза Кайли.

— Полудя ли? Тя ни е шеф.

— Да, в момента съм напълно полудяла. И ако кажем на шефа какво правим, може да ни дръпне щепсела. Зак, знам, че Спенс не означава почти нищо за теб, но ако те е грижа за мен, моля те, моля те, моля те, не вдигай телефона!

Ако ме е грижа за нея ли? Имало ли е въобще момент, в който да не ме е грижа? И сега целият този емоционален багаж заплашваше да помете единственото друго нещо, за което ме беше грижа. Кариерата ми.

Телефонът иззвъня повторно. Името на Кейтс отново проблясна на екрана. Под него имаше два бутона — един зелен и един червен: приеми обаждането, откажи обаждането.

В момента и двата ми казваха: "губиш" и "губиш".

Сигурно ще съжалявам за това до края на живота си, помислих си аз и натиснах единия от бутоните.

71

— Армандо! — извика едната от жените, докато той преточваше през паркинга. — Притесних се за теб. Още малко и щеше да изпуснеш лодката.

Каза му го Адриен Гомез-Бауер, красавицата с катраненочерна къдрава коса, която твърде очевидно си падаше по него. Чудеше се дали въобще би обърнала внимание на Гейбриъл Беноа, но Армандо Савой — младият актьор с шоколадова кожа, който бе роден в Буенос Айрес, отраснал в Марсилия и опитващ се да направи големия си пробив в Ню Йорк, определено ѝ харесваше.

— Адриен, та cherie [21] — поздрави я той и се наведе към нея, за да я дари с традиционната френска целувка по двете бузи, — извинявай, че закъснях. Обадиха ми се за новата пиеса на Мамет. Спрели са се на мен и още двама души.

— Господи, Армандо! Пиеса на Дейвид Мамет? — изуми се тя. — Това е страхотно. Кълна се, че ако получиш ролята, ще бъда в центъра на първия ред за премиерата, дори и да се наложи да продавам тялото си, за да платя за билетите.

В друго време той би се зарадвал на възможността да подсили сексуалното напрежение, Лекси не би имала нищо против. Тя знаеше, че всичко е част от играта му. Но сега, когато нея я нямаше, флиртът с Адриен му се струваше недостоен.

— И все пак съжалявам, че закъснях, шефе — каза той.

Адриен, шефът на екипа, се усмихна.

— Този път ще ти се размине. Но следващия път ще си получиш заслуженото.

Гейбриъл се престори, че не е забелязал подтекста в думите ѝ, и постави крак, за да се качи на платформата към каросерията на един от камионите с доставки на храна.

— Кой е домакинът на тазвечерното ни соаре? — попита той.

— Шели Трегър — отвърна Адриен. — Той е мултимилиардер, телевизионен продуцент. Виждаш ли яхтата, на която ще работим? Не е под наем. Негова е. Поканил е сто двайсет и седем гости, като повечето от тях са в бизнеса. Може би тази вечер един от нас ще има шанса да бъде открит.

— Надявам се това да си ти — каза Гейбриъл и подкара една сервизна количка, натоварена с осем реда чаши за вино. Той свали бялото си сако и го постави върху най-горния ред. Сакото му тежеше трийсет и шест килограма. От вътрешната му страна Лекси беше пришила шестнайсет дълбоки джоба от водоустойчива материя, във всеки от които имаше по два килограма и половина С4. Беше използвал само девет килограма в апартамента на Харингтън, така че това количество му беше повече от достатъчно.

— Поласкана съм, че се надяваш да съм аз — отбеляза Адриен. — А ти? Не искаш ли да бъдеш открит?

Гейбриъл подкара количката към рампата на очакващата ги яхта.

— Не и тази вечер, шефе. Не и тази вечер — отвърна той.

72

Колите се отдръпваха встрани, за да ни направят път, докато се носехме по Седмо авеню със скорост като за магистрала.

— Благодаря ти — каза Кайли, без да откъсва очи от пътя.

Не отговорих.

— Съжалявам — продължи тя.

— За какво?

— А ти за какво мислиш? Стига, Зак, знам, че Кейтс те е накарала да ме наблюдаваш, а три дни по-късно ти се отмяташ от задължението. Вината е изцяло моя.

— Изборът да не вдигна телефона си беше мой — казах аз.

— Добре. И все пак ти благодаря, наистина. Задължена съм ти. И двамата със Спенс сме ти задължени.

— Супер — отвърнах. — Може би той ще може да ми помогне да си намеря работа в "Силвъркъп".

Тя се обърна леко и ми се усмихна, като мина на милиметри от едно такси, което не успя достатъчно бързо да се отстрани от пътя ѝ.

В обичайни обстоятелства ни бяха нужни около двайсет минути, за да стигнем до апартамента на Кайли в "Трибека", но с включени светлини, сирени и най-вече с абсолютно луда жена зад волана успяхме да пристигнем за осем минути и трийсет секунди.

Шевролетът наби спирачки на ъгъла на Вашингтон авеню и Лайт стрийт, пред една елегантна осеметажна сграда от червени тухли, която някога е била фабрика за сапуни "Пеърлайн". Десетки милиони долари по-късно тя е трансформирана в символ на изключителен шик, характерен за Долен Манхатън. Човек, който преживява с полицейска заплата, не би могъл да си позволи да живее тук. Спенс очевидно носеше добри пари в семейството.

— На седмия етаж — каза Кайли, докато пресичахме тичешком фоайето. Асансьорът беше вече долу, а вратите му зееха широко разтворени, но тя го подмина и се затича нагоре по стълбището.

Последвах я.

— Асансьорът е прекалено бавен. Оттук ще е по-бързо — обясни тя, отговаряйки на очевидния въпрос, който така и не си бях направил труда да задам.

— Имаме ли план? — попитах аз, щом стигнахме до площадката на петия етаж.

— Не. Да. Не знам. По дяволите, Зак, не ни трябва генерален план за всяко нещо! Искам само да вляза, да извадя Спенс от там, да предупредя съседите и да си измъкнем задниците от сградата. Ако се взриви, да се взривява.

Струваше ми се смислено. Влизаме, излизаме, бягаме. Елементарно. Нямахме време да обезвреждаме бомбата.

Нахлухме през вратата на стълбището на седмия етаж и свихме вдясно. На етажа имаше само два апартамента. Първият беше този на Кайли.

Тя извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката на апартамент 7А.

Влизаме, излизаме, бягаме — продължавах да си повтарям наум. Елементарно. Но нещо не ми се струваше съвсем наред.

Кайли завъртя ключа и точно в тази част от секундата разбрах. Нищо, излязло от извратения мозък на Гейбриъл Беноа, не беше толкова просто.

Блъснах я с все сила встрани и я повалих на пода.

— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя тя.

— Това е бомба капан — отвърнах аз.

Тя ме зяпна с полуучудено, полуневярващо изражение, защото обезвреждането на бомба капан отнемаше време, което така или иначе изтичаше бързо.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Но познавам Беноа. Той ни даде повече от достатъчно време, за да стигнем дотук. Той иска да се втурнем бързо през тази врата.

— Трябва да влезем — настоя тя. — Спенс е вътре.

— Тихо — отвърнах аз, изправих се пред вратата и извиках силно: — Спенс!

Той отговори със серия от приглушени писъци. От кадрите по скайп знаех, че устата му е залепена с тиксо. Той не можеше да изрече и дума, но отчаянието и настойчивостта на всеки негов вик подсказваха, че не търси помощ. Той се опитваше да ни предупреди.

— Спенс, безопасно ли е да отворим вратата? — попитах аз. — Едно изръмжаване е "да", а две са "не".

Отговорът се върна веднага. Беше висок и ясен — два заглушени от тиксото, но все пак ясно разграничими гърлени звука. Не!

— Вратата свързана ли е с експлозиви?

Последва единично изпръхтяване. Да!

И последните остатъци увереност и смелост се отдръпнаха от физиономията на Кайли. Тя беше настоявала да дойдем без подкрепление, без екип за обезвреждане на взривове — просто нахлуваме в крепостта и спасяваме положението сами. Сега обаче изглеждаше така, сякаш всяко от решенията ѝ се беше оказало погрешно.

— Зак… — прошепна объркана тя.

Изглеждаше ужасно уязвима и безпомощна, каквато никога не бях я виждал.

Внезапно спасяването на Спенс се бе оказало изцяло моя грижа. Затворих очи и се опитах да си представя всяко едно от квадратчетата на дъската за шах.

— Имаме седемнайсет минути — каза тя.

Няма време за мислене.

— Спенс! — изкрещях отново през вратата. — Мога ли да вляза през прозореца?

Последва едно изръмжаване и след това нищо.

Да.

Това беше отговорът, на който се надявах.

— Точно така — обърнах се към Кайли. — Мога да вляза през прозореца.

Тя ме погледна. В очите ѝ се четеше недоверие, разочарование и още куп други отрицателни емоции.

— Зак — каза тя, — на седмия етаж сме. Как, по дяволите, смяташ да влезеш през прозореца?

73

Гейбриъл беше разчел времето идеално. Екипът, отговорен за кетъринга, почти беше приключил с товаренето, повечето от гостите бяха вече на борда, а яхтата на Трегър Шел Гейм беше готова да отплава.

Той се зае да подрежда минисандвичите с раци, баркети с пушена сьомга и скариди с кокос върху черни лакирани подноси.

— Вършиш страхотна работа, Армандо — каза му Адриен. — Мамет е щастливец, че те има.

— Все още не съм минал прослушването — отвърна Гейбриъл.

— Ще го минеш. А дотогава можеш да нахраниш богатите и гладните. Бюфетът е предвиден за седем часа — каза тя, докато минаваше зад него, и леко го потупа по задника, прошепвайки в ухото му: — Десертът ще бъде в моя апартамент около полунощ.

— Май на това вие, американците, му викате сексуален тормоз на работното място — пошегува се той.

— А как му казвате вие в Аржентина? — усмихна се тя.

— Любовна игра.

Той ѝ намигна, взе една табла и я занесе в главния салон, проправяйки си бавно път сред тълпата, докато се усмихваше и раздаваше ордьоври по пътя си. Гостите представляваха типичния микс от шоубизнеса — мъже и жени, млади и стари, хетеро и хомосексуални, но всички те имаха нещо общо: всеки от тях знаеше как да се облече за морски круиз, освен двамата мургави латиноамериканци, които носеха еднакви кафяви блейзъри, традиционни вратовръзки и обувки на ченгета.

Хамелеона се усмихна. Ако това е идеята на Трегър за частна охрана, той или не проявява уважение към мен, или иска да ми помогне да вдигна тази лодка във въздуха.

Той се приближи до единия от наемниците и му подаде таблата си. Мъжът поклати глава.

— О, моля ти се — каза Гейбриъл, — просто не знаеш какво пропускаш. Скаридите са великолепни, направо да си умреш за тях.

Човекът сви рамене, взе една салфетка, грабна крадешком една скарида от таблата, огледа се наляво-надясно, след което си взе още три.

— Ще се върна — каза Гейбриъл.

Проправи си път към далечния край на салона и излезе през стъклената врата на главната палуба. Тук имаше далеч по-малко гости и почти всички пушеха.

Намери си тихо местенце откъм страната с гледка към пристанището и извади нещата, които носеше. Бруклинският мост беше зад гърба му, което означаваше, че са се отправили на юг към Губернаторския остров и квартала "Ред Хук" в Бруклин.

Нямаше да представят пилотния епизод, преди да се стъмни, което означаваше, че капитанът ще трябва да плава до Сий Гейт или до Брийзи Пойнт, преди да поеме обратно, за да хванат последните слънчеви лъчи над Острова на Свободата.

Разполагаше с малко повече от час, за да заложи експлозивите.

Откри вратата с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, остави таблата с ордьоврите и влезе.

Слезе по двата реда метални стълби, водещи до машинното отделение.

— Ей, стой там, приятелю — чу се някакъв глас.

Гейбриъл замръзна на място.

Мъжът беше тъмнокож афроамериканец, над шейсетгодишен, облечен в спортен панталон и избеляла дънкова риза с логото на яхтата, избродирано върху лявото джобче на гърдите му.

— Здрасти — поздрави Гейбриъл.

— Да, здрасти и на теб — добронамерено отвърна мъжът. — Я кажи колко пръста показвам?

— Три.

— Добре, преминаваш теста за добро зрение, затова предполагам, че си видял табелата, на която пише: "Влизането забранено". Нека ти я преведа. Достъпът до тази зона е забранен, затова бъди така добър да се върнеш на палубата, където ти е мястото.

— Всичко е наред — отвърна Гейбриъл. — Аз съм от кетъринга. Господин Трегър ме прати тук да взема поръчките за вечеря от екипажа.

Мъжът се разсмя.

— Поръчките за вечеря ли? Може би за момчетата на мостика, но господин Трегър няма навика да сервира вечеря в машинното.

— Грешката е моя — отвърна Гейбриъл, — но, човече, яхтата е фрашкана до пръсване с храна. Искаш ли да ти донеса табла — скариди, пилешко, рибно филе или пържола?

Мъжът се намръщи.

— Главата ми ясно отговаря с "не", но стомахът ми току-що запя друга песен и казва "може".

— Може и ще стане — отвърна Гейбриъл. — По дяволите, ти и момчетата тук долу сигурно бачкате най-здраво от всички на яхтата. Само ми кажете какво искате и ще ви го донеса.

— По малко от всичко, като наблегнеш повече на филето и пържолите, а може би и една студена бира.

— Имаш ги. Колко момчета бачкате тук долу? — попита той.

— Трима. Аз, пак аз и моя милост — отвърна морякът и отново се разсмя. — Казвам се Чарлс Конър — представи се той.

— Добре, господин Конър, значи заслужавате поне по две бири на човек — отвърна Гейбриъл. — Какво ще кажете да ви донеса един стек шестица?

— Благодаря, но лимитът ми тук долу е само една.

— Това си е сериозно постижение — отбеляза Гейбриъл. - Как карате цялото това чудо сам?

— Въобще не го карам аз. Капитан Кемпиън го управлява с компютър от мостика. Обикновено, щом потеглим, тук долу, в машинното, няма никого, но сега яхтата е пълна, а алкохолът се лее свободно, така че капитанът ме прати тук, за да се оглеждам за щастливи заблудени гости.

— Искаш да кажеш за такива, които не могат да прочетат надписа "Влизането забранено"? — попита Гейбриъл.

— По-скоро за разни превъзбудени и пияни двойки, които са видели знака и са решили, че могат да се вмъкнат долу, за да си направят своя версия на порнофилм по река Хъдсън.

— Ще отида да ти донеса вечеря — заяви Гейбриъл. — Я! Какво е това голямо шумно нещо зад теб?

Конър се обърна.

— Това, приятелю, кара кораба да...

Хамелеона натисна бутона на електрошока още веднъж тази вечер и изпрати мощен електрически заряд в тялото на нищо неподозиращата жертва. Морякът се свлече на пода неподвижен и безпомощен.

— Излъгах, че ще ти донеса вечеря — каза Гейбриъл и прибра електрошока обратно в кобура на колана, изваждайки нова ролка тиксо от джоба си.

Гейбриъл нямаше представа колко човека работят долу, затова тази сцена не беше описана чак толкова детайлно. Като се отчете моментът на импровизацията обаче, той реши, че и двамата с Чарлс Конър са се справили забележително добре.

74

— Не можем да се изкачим отвън на височина седем етажа, но можем да слезем един надолу. Какво има на осмия етаж? — попитах Кайли.

Още щом чу въпроса ми, видях, че пламъчето в очите ѝ се връща. Обзе я надежда.

— Дино. Дино Провенцано. Той е художник. Работи в вкъщи — каза тя, обърна се към вратата и извика на Спенс:

— Обичам те! Ще се върнем за теб.

Втурнахме се към стълбите.

— Дино пръв си е купил апартамент тук — обясни тя, докато се качвахме нагоре. — Взел е най-горния с гледка напред, където светлината е най-добра. Неговият е 8А.

Само след секунди тя вече удряше с юмрук по входната врата на апартамента точно над нейния.

— Дино, Кайли е. Отвори! Спешно е!

Никой не отговори. Кайли продължи да удря и да крещи:

— Дино! Коралай! Има ли някой? Полиция! Спешно е!

След още десет ценни секунди Дино отвори рязко входната си врата, държейки изцапан с боя парцал.

— Дино, в апартамента ми има бомба — каза Кайли и си проправи път навътре. — Вземай Коралай и излизайте!

— Тя не е тук. Отиде да разходи кучето. Какво каза, че имало в апартамента ти? — не разбра художникът.

— Бомба!

— Исусе! — възкликна той.

— Позвъни на вратите на всички — нареди Кайли. — Предупреди съседите и изпразнете сградата. След това се обади на 911 и им кажи да разчистят улиците и да евакуират съседната сграда. Кажи им, че имаме само четиринайсет минути. Имаш ли мобилен телефон?

Дино се потупа по джобовете на панталона.

— Да — отвърна той и понечи да влезе в една от стаите.

— Чакай само да си взема лаптопа.

— Излизай! Веднага! — изкрещя тя и го избута навън в коридора, затръшвайки входната врата зад гърба му.

Холът на апартамента беше огромен. Цялото обзавеждане и килимите бяха издържани в нюанси на бежовото и кафявото. Стените бяха тези, които придаваха живот на стаята. Три от тях преливаха от цветове. На тях висяха поне двайсет картини. Ако всичките бяха на Дино, значи този човек беше дяволски добър.

Кайли изтича до четвъртата стена, която се състоеше почти изцяло от стъкло. Отвори плъзгащата се врата, излезе на типичната за Ню Йорк миниатюрна тераса и се надвеси над перилата.

— Терасата ни е на около четири метра и половина надолу — заяви тя. — Мога да го направя. О, мамка му!

— Какво?

— Въже. Трябва ни въже. Огледай се наоколо! — извика тя.

Прозорецът нямаше завеси, а в хола нямаше нищо, което да можем да използваме, за да спуснем някого до долния етаж.

— Виж в кухнята. Аз ще проверя в кабинета му — каза Кайли и двамата се отправихме в различни посоки.

Кухнята, оборудвана изцяло от неръждаема стомана, бе чиста, добре организирана и подредена. Не приличаше на място, където някой би държал пет метра въже. Заех се да отварям чекмеджета и шкафчета, когато чух Кайли да вика.

— Зак, открих! В спалнята е. Трябва ми помощ!

Тръгнах по посока на гласа ѝ, като си представях, че ще я заваря да разкъсва чаршафи на ивици и да ги връзва една за друга. Грешах. Беше коленичила върху един скрин и протягаше ръце към плоския екран на телевизора, закрепен за стената. Беше огромен, с екран колкото видеостена.

— Помогни ми да свалим това нещо — каза тя и сграбчи единия му край. Качих се на скрина до нея, хванах другия край и двамата заедно го повдигнахме от стойката му. Сигурно тежеше поне трийсет-четиридесет килограма. Кайли сниши своя край до повърхността на скрина и го пусна без предупреждение. Изгубих равновесие. Не успях да го задържа и телевизорът се сгромоляса върху дъбовия под.

Кайли не му обърна абсолютно никакво внимание, само сграбчи кабела, който стърчеше от задната му страна.

— Коаксиален кабел — каза тя. — Здрав е. Направен е изцяло от мед и пластмаса. Сигурно е по-як от въже.

— Сигурно ли?

— Сега ще разберем. Целият апартамент е опасан с кабели, но всичко е прибрано до стените. Помогни ми да ги измъкнем — каза тя и дръпна кабела достатъчно силно, така че около метър и половина от него се измъкна от гипсокартонената стена, зад която беше прибран.

Хванах кабела и го задърпахме заедно, от което стената се разцепи от единия край на спалнята до другия, а след това чак до тавана и навън в коридора към следващата стая.

— Дай нож! — извика тя.

Извадих малко швейцарско ножче от джоба си и ѝ го подадох.

— По-голям! — отвърна тя и продължи да дърпа дебелия кабел.

Изтичах до кухнята и грабнах един голям нож "Хенкел" от дървената поставка на плота. Докато се върна, Кайли беше успяла да измъкне поне петнайсет метра коаксиален кабел. Разрязах го с едно движение.

Двамата се втурнахме към терасата и завързахме единия му край към металния парапет.

— Ти остани и гледай този край, аз ще сляза — каза Кайли.

— Не. Аз ще сляза.

— Зак, аз съм по-лека, а и там е моят съпруг.

— По дяволите, Кайли! Не можеш да се налагаш за всяко проклето нещо! — изкрещях аз. — Когато слезеш в апартамента, имаш ли въобще представа как да обезвредиш бомбата пред вратата?

— Аз… нямам, но реших, че...

— Ходила ли си на курс по обезвреждане на експлозиви в Куонтико?

— Не — поклати глава тя.

— Тогава млъквай и увий този кабел около мен! Аз ще сляза!

75

Намерихме средата на коаксиалния кабел и го увихме четири пъти около парапета на терасата. Кайли хвана единия край, аз хванах другия, след което ги усукахме заедно. Намерих чифт работни ръкавици в студиото на Дино и ги сложих. След това и двамата хванахме здраво края на кабела, застопорен в хола, и дръпнахме с всички сили.

Удържа.

— Готов ли си? — попита тя.

Прехвърлих единия си крак през парапета.

— Имаме единайсет минути. Давай! — каза Кайли.

Прехвърлих и другия крак от външната страна, пъхнах върховете на пръстите си в тясната ивица под най-долната греда от парапета и се отпуснах с цялата си тежест върху кабела. Той се спускаше поне три метра встрани от терасата на Кайли, сграбчих го още по-здраво, увих левия си крак около него за повече стабилност, погледнах към небето и прошепнах последните думи от молитвата на полицая:

Моля те, Господи, бъди до мен във всичко това.

Нямаше време за останалото. Вдигнах десния си крак и стъпих в празното пространство.

Кабелът се изпъна мигновено. И този път ме удържа. И така, висях на височина осем етажа над Долен Манхатън, а животът ми зависеше от уменията, които бях усвоил под грижите на треньор Ковиело в часовете по физическо преди двайсет години.

Поотпуснах малко хватката около въжето и започнах да се спускам надолу, като държах коленете свити, а ръцете отпуснати, и използвах краката си, за да не се плъзна рязко.

Дочух писъци от улицата някъде долу. Последва ги вик над главата ми:

— Зак, не гледай надолу! Съсредоточи се!

Съсредоточих се и се вторачих пред себе си. Виждах единствено и само червената тухлена стена. Движех се бавно, сантиметър по сантиметър, тухла след тухла.

И тогава зърнах отблясък от стъкло, беше горната част от вратата на терасата на Кайли. Още няколко сантиметра и вече гледах в дневната ѝ. Накрая левият ми крак опря о нещо твърдо. Спуснах и десния си крак Погледнах надолу и видях, че бях стъпил върху парапета на терасата на седмия етаж.

Поех дълбоко дъх, издишах шумно, след което прехвърлих и двата си крака откъм безопасната страна на парапета и се спуснах на пода на терасата.

— Успях! — извиках нагоре към Кайли.

— Слизам и аз — извика ми тя в отговор. — Имаме девет минути и половина.

Стъклената врата беше отключена. Свалих ръкавиците, отворих я и пристъпих внимателно в дневната.

Изображението от "Скайп", което бях видял на телефона на Кайли, беше достатъчно страховито, но това, че бях в една стая с голия, кървящ и завързан за стол Спенс, се оказа още по-ужасно. Не бях сигурен дали Кайли би могла да го понесе, затова я излъгах за курса в Куонтико.

— Спенс, Зак е — казах аз. — Дори не се опитвай да се обръщаш.

Той успя да издаде само едно протяжно изскимтяване.

Застанах зад него и се втренчих във входната врата. Бях прав за подготвения капан бомба. На два метра от дръжката на вратата се намираше блокче С4, закрепено За крака на маса. От него стърчеше кабел, свързан с дръжката на вратата и детонатора.

Подобно на много други ченгета в света след 11 септември, и аз бях преминал през няколко часа специално обучение за обезвреждане на експлозиви. Не знаех много, но бях наясно, че ако Кайли беше отворила вратата, това щеше да задейства детонатора и тримата мигом щяхме да се разлетим на парчета.

Нямаше как Спенс да напусне апартамента, преди някой да обезвреди бомбата. Надявах се този някой да съм аз, защото в момента това беше единствената му възможност.

76

Мики беше прав. Боравенето с експлозивите не беше сложно, но със сигурност не беше и чак толкова просто. От лицето му се стичаше пот, а бялата риза под келнерската униформа плувна в пот, докато поставяше детонатора в блокче С4 откъм десния борд на яхтата.

— Едно е готово, остават още две — каза той на моряка, който бавно се връщаше в съзнание, завързан за дебела стоманена тръба и със здраво запушена уста. — Според моя приятел Мики, на това корито ще са нужни само три експлозива, поставени на правилните места, за да потъне на мига.

Завързаният мъж се задърпа, напрягайки всичките си мускули, от което вените на челото и шията му изпъкнаха като въжета.

— Не прави така — предупреди го Гейбриъл, — ще си докараш някой сърдечен удар или мозъчен кръвоизлив. Отпусни се и чакай фойерверките.

Конър спря да се гърчи.

— Добре — каза Хамелеона. — Знаеш ли, ако двамата с теб се бяхме запознали при други обстоятелства, да кажем в някой бар или нещо такова, обзалагам се, че много щяхме да си допаднем. Имаме толкова много общи неща. Ти стоиш тук долу, в проклетото машинно отделение, докато всички звезди са горе на палубата. Със същите неща ми се налага да се примирявам всеки ден. Или ще играя човек, който чете вестник в задната част на автобуса, или бизнесмен, който слиза от асансьора, или мъртъв войник на бойното поле. Никога не съм героят, никога не съм голямата звезда. Разбираш ли за какво ти говоря?

Единственият отговор на човека беше една сълза, която се плъзна по тиксото, залепено плътно върху устата му, и падна безшумно на пода.

— Знам — продължи Хамелеона, — срамен е начинът, по който се отнасят с нас. Но всичко това ще се промени. Ти и аз ще бъдем във водещите заглавия на утрешните вестници.

77

Спенс дишаше с мъка. Един поглед към окървавеното му лице ми беше достатъчен, за да разбера защо. Устата му беше плътно залепена с тиксо, а носът му беше счупен, направо раздробен. В случая малкият ми джобен нож се оказа достатъчен и само с едно движение на острието прерязах пластовете тиксо, омотани около главата му.

Нямах никакво време да бъда внимателен.

— Ще те заболи — предупредих го аз и дръпнах рязко тиксото, изтръгвайки кичури коса и парченца кожа от лицето му. Спенс жадно си пое глътка въздух.

— Има бомба вдясно пред вратата — изхриптя той.

— Виждам я — отвърнах аз и се приближих към нея. — Устройството не е много сложно.

— Зак, Спенс, какво става там вътре? — чу се гласът на Кайли иззад входната врата.

— Той е добре — отговорих аз, с което сериозно надценявах истинската ситуация. — Чакай там. Ще се опитам да обезвредя бомбата. Всъщност искам да излезеш на стълбището… за всеки случай.

— Доколкото си спомням, каза, че знаеш какво правиш? — отвърна Кайли.

— Знам — излъгах аз. — Това е само защитна мярка. А сега се махай оттам, по дяволите!

— Махам се. Побързай! Имаме по-малко от осем минути.

Лицето на Спенс беше изкривено от болка. Нямах представа с какво може да ми помогне, но след като така или иначе не бях в стихията си и се канех да направя нещо, което би могло да ни убие и двамата, реших, че две глави ще мислят по-добре от една.

— Спенс, можеш ли да се съсредоточиш? Искам да проследиш идеята ми — казах аз.

— Ще опитам.

— Добре. Значи, входната врата задейства взрива. Ако тя се отвори, това ще дръпне жицата, свързана с детонатора — разсъждавах на глас аз.

— И тогава умираме. Дотук се връзва — отбеляза Спенс.

— Логично е, че ако прережа жицата колкото се може по-близо до вратата

— Ще извадиш вратата от играта — добави Спенс, — тя няма да задейства взрива.

Стиснах тънката жичка между палеца и показалеца си.

— Направи го — окуражи ме той.

Срязах я. Едната ѝ половина падна на пода, отворих пръсти и се освободих и от втората.

— Все още сме тук — въздъхнах аз.

Отворих входната врата и извиках Кайли. Тя дотича от другия край на коридора, пристъпи внимателно през прага на апартамента си, без да отделя очи от съпруга си.

— Не се приближавай повече. Когато Беноа ни се обади по "Скайп", блокът С4, който държеше, беше свързан с таймер. Този, който обезвредих, няма брояч, значи някъде тук има и друга бомба — предупредих я аз.

— Нямаме време да я търсим — отвърна тя. — Хайде да измъкнем Спенс от тук.

— Не можете — отвърна Спенс.

— Можем, разбира се — каза Кайли. — Имаме шест минути и дванайсет секунди и ще те измъкнем от тази сграда, дори и ако трябва да те носим чисто гол заедно със стола.

Спенс се разтрепери.

— Не можете да ме измъкнете от тук — повтори той.

— Защо?

Той не отговори, само очите му погледнаха надолу към краката му.

— Заради това — промълви той.

Последвах погледа му. Така и не го бях забелязал досега, вероятно защото нямаше много кръв, а само по едно малко тъмно петно. Стъпалата на Спенс бяха заковани с гвоздеи към пода.

78

— О, Господи! — извика Кайли и коленичи в краката на Спенс.

— Имаше автомат за забиване на пирони — каза Спенс.

— Трябва да те освободим — каза тя и сложи ръка върху левия му крак.

Спенс рязко отдръпна горната част на тялото си и изкрещя от болка.

— Недей! Не ме пипай! Моля те! — каза той.

— Спенс, трябва да извадим пироните.

— Няма време — отвърна той, дишайки рязко и накъсано от болката и страха. — Измъквайте се оттук.

Случващото се в действителност беше неразбираемо, но Спенс, изглежда, бе готов да го приеме. Ние двамата с Кайли обаче не бяхме.

— Спенс — попитах аз, — къде отиде Беноа, след като пусна брояча?

— В кухнята — отвърна той, насилвайки устните си да произнесат думите на срички, накъсани от борбата му да си поеме дъх.

И двамата с Кайли едновременно се спуснахме към кухнята.

Чувствах се като в дежавю. Само допреди няколко минути бях отварял шкафове и чекмеджета в апартамента на Дино, а сега двамата с Кайли правехме същото в нейната кухня.

— Аз ще проверя в горните, ти виж долу — настоя Кайли.

Клекнах долу и започнах да отварям долния ред от кухненските шкафове.

— Чисто! Чисто! Чисто! Чисто! — повтаряше тя след всяка отворена вратичка, зад която не намираше нещо необичайно.

Тогава го видях. Челото ми беше на нивото на плота и с периферното си зрение мярнах проблясваща червена светлинка. Беше същата, каквато бях видял, когато Беноа стартира таймера с обратно отброяване. Идваше през стъклото на една елегантна минифурничка с корпус от неръждаема стомана.

— Кайли, намерих я! — казах аз и се изправих.

— Имаме само две минути. Можеш ли да я обезвредиш? — попита тя.

— Може би… ако имахме два дни. Може би малко преувеличих опита си с бомбите — предположих аз. — Дори не мога да рискувам да отворя вратата на фурната, това може да я задейства. Трябва да се отървем от него… от цялото това нещо.

— Ами, можем да го хвърлим през прозореца — предложи Кайли. — Един господ знае колко народ може да избием.

— Имате ли сейф в апартамента? Той може да поеме част от взрива — казах аз, но тя поклати глава.

— Ами мазето? Долу е като бункер — предложи тя.

— Нямаме достатъчно време. Дори и да успеем да слезем с асансьора, никога няма да успеем да се измъкнем.

— Не ни трябва асансьорът! Вземи това нещо и тръгвай след мен! — извика тя.

Минифурничката не беше вградена и беше с размерите на малка микровълнова печка. Не беше включена в контакта. Взех я в ръце и последвах Кайли.

— Шахтата за отпадъци — поясни тя и се впусна навън през входната врата.

Помещението на инсинератора се намираше точно до асансьора. Влязохме вътре и Кайли отвори вратата на улея за спускане на торбите с отпадъци.

Още в мига, в който го направи, осъзнахме грешката си. Вратата към улея беше прикрепена с панти в долната си част и се издаваше напред под шейсетградусов ъгъл. Пластмасовите торби с отпадъци лесно можеха да бъдат напъхани вътре, но не и фурничка от неръждаема стомана.

— Дръпни вратата силно — казах аз. — Откъсни я от стената.

— Няма да стане. Бомбата е прекалено голяма, за да се провре в отвора.

Загледах се в примигващата червена светлинка. Имахме деветдесет секунди.

79

— Намери ми брадва! — извиках аз.

— Нямаме брадва! О, чакай… имам нещо. Дай ми само секунда — каза тя и изтича обратно в апартамента.

— Давам ти най-много седемдесет и пет секудни — изкрещях след нея. — След това ще се изпържим.

Видях как таймерът отброява 1:00, 0:59, 0:58 и се замислих колко ли експлозив беше успял да натъпче Беноа в една минифурничка за сандвичи. Доколкото познавах стила му, не щеше да е пестил материал.

Кайли се върна, помъкнала десеткилограмова гиричка.

— Най-доброто, което можах да намеря — оправда се тя. — Задръж вратата отворена.

Сигурен съм, че физически съм по-силен от Кайли, но в онзи момент не бях склонен да споря с нея за това кой да удря с гирата. Имахме само трийсет и седем секунди и реших, че макар и да ѝ липсва груба сила, тя щеше да компенсира усилието с чиста доза адреналин.

Оставих фурничката на пода, отворих възможно най-широко вратата на шахтата и стиснах дръжката, за да я задържа на място.

— Надявам се да си също толкова точна с гирата, колкото си и с глока — отбелязах аз. — Опитай се да не удариш мен. Имаме трийсет секунди, когато стигнем до десет, тичаме бързо към апартамента ти.

Така че да можем да умрем там заедно със Спенс, защото съм адски сигурен, че когато това нещо гръмне, радиусът на взрива със сигурност ще стигне и до дневната ви.

Кайли стовари гирата с всички сили. Ударът отекна в ръцете ми, но вратата не помръдна.

— Двайсет и пет секунди! — казах аз.

Тя замахна отново. Вратата отново устоя.

— Удари пак! Три пъти за щастие! — извиках аз.

Оказах се прав. Този път вратата поддаде. Не много, но все пак помръдна.

— Става! — извиках аз. — Дай пак!

Тя стовари гирата отново и този път парченца мазилка от стената се посипаха по пода.

— Още веднъж, осемнайсет секунди! — окуражих я аз.

Кайли вдигна гирата високо над главата си и я стовари с всички сили, издавайки ръмжащ звук като от сервис на Серена Уилямс. Металната врата издрънча на пода.

Грабнах фурната, докато Кайли продължаваше отново и отново да блъска тухлената стена около отвора с гирата. Ръбовете се натрошиха, оставяйки голяма дупка, където допреди миг се беше намирала вратата. Вече виждах във вътрешността на шахтата за отпадъци. Беше кръгла и широка.

— Изчезвай оттук! — извиках ѝ аз.

Погледнах за последно таймера и метнах елегантната фурничка бомба на Кайли и Спенс в бездната.

Моментът от време, който ни трябваше, за да се измъкнем от помещението на инсинератора, беше минал.

— Седем секунди! — изкрещях аз. — Лягай!

Кайли се просна на пода.

— Шест!

Иронията на момента ме осени веднага. Ако Кайли и аз можехме да изтичаме обратно до апартамента ѝ, може би щяхме да имаме шанс да се спасим. Но тук, в инсинератора за отпадъци, се оказвахме точно в епицентъра на взрива.

— Пет.

Бомбата щеше да избухне в мазето и огромна горяща топка от газове щеше да полети нагоре по шахтата подобно на оръдеен изстрел, след което и двамата щяхме да бъдем обгърнати в пламъци. Може би нямаше да изгорим и двамата все пак.

— Четири.

Рано или късно всички ще умрат. Все си представях, че за мен това ще е по-късно, но ако трябваше да е днес, нямаше друго място, където бих предпочел да бъда, и никой друг човек, с когото да бъда в този момент.

— Три, две, едно.

80

— Бууум! — изкрещя с всички сили Гейбриъл. Полузамаяният мъж на пода в машинното отделение подскочи от изненада.

— Чу ли това, Чарли? Това беше звукът на възмездието — каза Гейбриъл.

Конър го изгледа объркано.

— Преди три секунди онази кучка — ченгето, която уби приятелката ми, както и онзи задник съпругът ѝ, който открадна моята самоличност, току-що отлетяха право в ада. Ще ми се да можех да ги видя как изчезват в пламъци, но тук имам нещо по-важно, с което да се занимавам. Говоря за твоите приятелчета горе на палубата.

Конър се опита да каже нещо през тиксото, но въпреки старанията, от устата му излизаше само отчаяно мучене.

— О, искаш роля с реплики ли? — попита Гейбриъл. — Добре, но ако повишиш глас, ще ти навра електрошока в гащите и ще ти изпържа задника. Разбрано?

Човекът кимна и Гейбриъл дръпна тиксото от устата му. Човекът жадно си пое дъх и изхриптя:

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш, Чарли. Така или иначе ще те убия след половин час.

— Защо точно мен?

— Не го приемай лично. Ще взривя яхтата. Ти просто си имал късмета да си на нея.

- Не би трябвало да съм на нея — отвърна Конър. — Махни тиксото и ме пусни да скоча във водата. Ще си изпробвам шанса да се спася в реката. Хайде, човече, бъди добър към брат си.

— Лоши новини, братко. Това е само грим. Под него съм беличък като Ванила Айс — отвърна Гейбриъл.

— Дори и така да е, ние двамата имаме доста общо, прав си. Онези хора горе не са ми приятелчета. Аз съм само бачкатор, който си скъсва задника от работа за онзи човек. Не ме оставяй да умра тук долу, човече.

— Няма как да стане, но поздравления за опита и аргументите. А и благодаря, че не изтърси онова изтъркано и толкова досадно "Имам жена и шест деца" — отвърна Гейбриъл.

— Нямам шест деца, а и бившата дори няма да забележи, че ме няма — каза Конър. — Единствените, на които ще липсвам, са "Уличните котки".

— Жалко че трябва да ти го кажа, но котките нямат чувства — отбеляза Гейбриъл. Конър се засмя.

— Тези котки имат. "Уличните котки" е името на отбора ми по боулинг. Ако не го направиш заради мен, направи го поне заради тях — помоли той.

— Направо ще ме разплачеш — отвърна Гейбриъл. — Е, ще ми се да можех да остана за цялото представление, но приключих тук — каза той и отстъпи крачка назад, за да огледа последния заложен експлозив. — Никак не е зле за аматьорска работа.

— Това се задейства с мобилен телефон, нали? — попита Конър. — Бих казал, че работата е малко по-сложна от аматьорска.

— Поздравленията са изцяло за друг, Чарли. Имах страхотен учител, Мики Пелц. Съжалявам, че трябваше да го убия. Съжалявам и за Адриен, мацката от кетъринга горе, както и за теб. Много е гадно, че готини хора като вас трябва да умрат.

— Поласкан съм. Състраданието ти означава много за мен в последните ми мигове.

— Ако това ще те успокои, ще ти кажа, че няма да боли. Мики беше прав. Трийсет килограма са повече от достатъчни, за да разцепят това корито като зряла диня, особено ако сложа експлозив под резервоара за гориво. Колко е голям той, между другото?

— Всеки е по пет хиляди галона. Ако избухне един, ще гръмнат и останалите.

— Значи имам около десет килограма експлозив в повече. Мисля да ги кача горе и да им намеря добро местенце в главния салон.

— Или просто да си ги завреш в задника и да си позвъниш на мобилния.

Гейбриъл се разсмя.

— Чарли, нямаш представа колко допринесе ти за този филм — каза той, докато поставяше останалите блокчета С4 във вътрешните джобове на сакото. — Когато замислях тази сцена, все си я представях напрегната и драматична - как ще се потя като прасе, как ще приготвям експлозива, уплашен до смърт, че може да се взривя. Ти обаче добави нужната доза черен хумор. Ти си един черен Куентин Тарантино.

— Значи снимаш филм, така ли? — попита Конър.

— Да.

— Къде е камерата?

Гейбриъл почука челото си е показалец.

— О, човече! И в този филм в главата ти аз умирам, така ли?

— Това е екшън. Много хора умират в него.

— Включително и ти ли?

— О, не. Аз съм главният герой. Измъквам се.

— И как?

— Е, това е тайна, Чарли. Не мога да ти кажа, ще развалим финала.

— Първо, името ми не е Чарли. Казвам се Чарлс. И второ, по дяволите, няма начин да се измъкнеш. Ако взривът не те убие, пристанищната полиция ще те спипа във водата, преди да си преплувал и половината път до брега.

— О, ще се измъкна. Това е предвидено в сценария. Проблемът при теб, Чарлс, е, че нямаш въображение.

— Имам достатъчно въображение. Искаш ли да чуеш какъв е моят сценарий? Ти не си никакъв герой. Ти си само един от онези откачени атентатори самоубийци, които си мислят, че в рая ги чакат седемдесет и две девици.

— Не съм от тях! — изкрещя Гейбриъл, измъкна електрошока от кобура и го насочи към Конър. — Аз съм звездата в цялото това шоу!

— О, да — отвърна Конър. — И нищо не представя "екшън героя" по-добре от сцена, в която бял младеж с електрошок тормози чернокож старец, завързан с тиксо за тръба.

Гейбриъл прибра електрошока в кобура му и коленичи до Конър.

— Чарлс, повярвай ми! — каза той. — Този филм е страхотен и наистина съм му измислил брилянтен финал.

— Но аз ще съм мъртъв и няма да мога да го видя. Колко удобно.

— Мислиш, че лъжа? — каза Гейбриъл. — Сцената с бягството е тук, в джоба ми. Зашеметяваща е.

— Покажи ми я.

— Да ти я покажа? Старче, чел ли си някога филмов сценарий?

— Аз работя за Шели Трегър. А той, повярвай ми, оставя сценарии и в тоалетните, където впрочем им е мястото на повечето от тях.

— Е, моят е чисто злато.

— Докажи го — отвърна Конър. — Дай да го прочета. Тук и сега.

— Не знам — поклати глава Гейбриъл. — Обикновено не го показвам. Всъщност никой друг освен приятелката ми не го е виждал.

— Хей, човече, аз не съм кой да е. Аз съм черният Куентин Тарантино.

81

Оказа се, че греша. Почувствах се глупак, но това беше по-малкият проблем, отколкото ако се бях оказал адски прав.

Не само че не знаех нищичко за експлозивите, но и бях подценил градската комисия по строителството в Ню Йорк.

Някъде някак си някой, благословена да е бюрократичната му душица, беше предвидил моите опасения и беше решил да настоява всички шахти за отпадъци в Ню Норк да имат комини, които да се издигат два метра над покрива на сградите и да са оборудвани с предпазен клапан.

Огненото кълбо, което в представите ми се връщаше обратно по тунела на шахтата и щеше да ни изпепели и двамата, така и не се появи. Вместо това оглушителна експлозия разтресе сградата и освободи ударна вълна от нагорещени газове, която излетя право нагоре през покрива.

Част от остатъчния взрив нахлу през дупката в стената, но малката стая на инсинератора, в която се намирахме, не се превърна в горящ ковчег.

Никой от нас не помръдна цели петнайсет секунди, докато пепел, сажди и парчета нажежени боклуци се сипеха наоколо.

След това настана тишина.

Устните ми бяха притиснати до ухото на Кайли.

— Жива ли си? — прошепнах аз.

— Не — отвърна тя.

— Нито аз.

Завъртях се настрана и се отделих от нея, след което и двамата седнахме. Не се чувствахме достатъчно сигурни, за да се изправим на крака.

— Нямаш абсолютно никакъв опит с бомбите, нали? — попита Кайли и изтупа облак прах от косата си.

Изправих се и се ухилих като идиот, радостен от факта, че все още съм жив.

— Е, сега вече имам.

Помогнах ѝ да се изправи, тя обви ръце около шията ми. Прегърнах я през кръста и докато облаците прах продължаваха да се слягат наоколо, двамата останахме да се гледаме мълчаливо, без да откъсваме очи един от друг.

Спомням си първия ден в академията, когато я видях. Тогава беше изумително красива. Десет години по-късно, с лице, омазано в сажди, и коса, пълна с пепел, Кайли Макдоналд все още беше най-прекрасната жена на света.

— Благодаря ти — тихо каза тя. — Ако не ме беше спрял да отворя входната врата, Спенс, аз и ти щяхме да сме...

Не можа да довърши или просто реши, че думите не са достатъчни. Тя се притисна в мен и ме целуна нежно.

Кайли има най-нежните и сладки устни, които някога съм целувал. Усещането от докосването им до моите предизвика вълна на нетърпеливо очакване, каквато не бях изпитвал много отдавна, още от времето, когато знаех, че първата целувка е само началото на любовна нощ, изпълнена с нежност и страст.

Това обаче беше преди десет години. Тук и сега знаех, че всичко ще започне и ще свърши само с една целувка.

— Пак заповядай — отвърнах аз и свалих ръцете си от кръста ѝ.

Тя отстъпи назад и вълшебният момент свърши.

— Ще ми се да можех да остана — каза тя, — но имам един маниакален убиец за залавяне, а горкият ми съпруг е с крака, приковани към пода.

— Колко пъти ще чувам все това изтъркано извинение? — пошегувах се аз и я последвах по коридора, за да помогна на щастливото копеле със закованите към пода крака.

82

В мига, в който Кайли и аз прекрачихме прага на апартамента, Спенс избухна в сълзи.

— Мислех, че сте мъртви — каза той. Тялото му все още потрепваше конвулсивно.

— И тримата сме си го мислили, значи — заключи Кайли. Тя взе лекото одеяло, оставено на дивана, и зави с него краката му, след което коленичи до него, прегърна то и го целуна по челото, по бузите и най-накрая по устните.

Приклекнах зад него и прерязах тиксото, с което беше прилепен към стола. Когато усети свободни ръцете си, той прегърна Кайли силно и двамата се залюляха напред-назад.

— Вие двамата трябва да спрете Беноа — каза той, прекъсвайки рязко нежната прегръдка.

— Ще го направим — отвърна тя, — но първо трябва да извадим пироните от краката ти.

Спенс се облегна тежко на стола.

— Ние няма да правим нищо подобно — заяви той. — Обичам те, Кайли, но не мисля, че искам точно ченге с тесла да се опитва да ме освободи.

— И аз те обичам — усмихна се тя. — Но не мога да те оставя просто така да си седиш в средата на хола. Майка ми идва за уикенда, а ти знаеш какъв маниак на тема ред е.

Любовта между тези двамата беше осезаема дори във въздуха. Колко ли го болеше, а той въпреки всичко се опитваше да я накара да се усмихне, а тя не му позволяваше да изпадне в паника.

— По дяволите, Кайли, слушай ме. Добре съм. Онзи не е зесегнал артерия и няма опасност да ми изтече кръвта. Мога да почакам, докато се появят момчетата от пожарната. Те ще могат да изрежат парче от пода под мен и да ме закарат в болницата. След това искам най-добрите хирурзи в Ню Йорк и може би едноседмична почивка по плажовете на Търкс и Кайкос. В момента има по-важни неща, с които трябва да се заемеш, вместо да ме държиш за ръка.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл Беноа, след като си тръгна оттук? — попита го Кайли.

— Имам повече от "някаква представа". Онзи мъкнеше адски много експлозив и беше тръгнал към яхтата на Шели Трегър — отвърна Спенс.

Кайли се вцепени. Беше успяла да убеди себе си, че малкият круиз на Шели към залязващото слънце не е толкова важна мишена.

— Защо точно Шели? — попита тя.

— Не само той. Насочено е към Шели и мен. Беноа се е нарекъл Хамелеона и мисли, че ние сме откраднали героя му и сме го използвали в моя нов сериал.

— Но това е лудост — изуми се Кайли.

— Май вече решихме, че този тип е психар — каза Спенс. — Той знае, че Шели ще излъчи пилотния епизод тази вечер на яхтата. Беноа смята да се качи на борда, да изчака, докато влязат в пристанището, и след това да я взриви.

— Ти успя ли да убедиш Шели да наеме допълнителна охрана? — попита Кайли.

— Нали го знаеш колко е упорит. В крайна сметка се нави да вземе две наемни ченгета, но само за да ми угоди. Съмнявам се, че са способни да свършат повече работа от двойка училищни пазачи.

— Трябва да го предупредим — заяви Кайли. — Може би трябва да се свържем с капитана по радиото.

— Обади му се — отвърна Спенс. — Запознах се с човека, казва се Кърк Кемпиън, пенсиониран капитан от търговския флот. Преди е работил на един от контейнеровозите на "Маерск". И знаеш ли, той ми даде идея за филм — яхта, отвлечена от сомалийски пирати, а капитанът и екипажът успяват да ги надвият. Обади му се и му кажи, че някакъв луд, когото всички в Ню Йорк издирват, се намира на яхтата му и познай какво ще направи — заяви Спенс.

— Спенс е прав — обадих се аз. — Последното, от което имаме нужда в момента, е някакъв цивилен смелчага да се опитва да спасява положението. Двамата с теб трябва да се доберем до тази яхта. Спенс, на кой док е закотвена и кога потегля?

— Пристанището на Саут Стрийт, док 17. Колко е часът сега? — попита той.

— Малко след шест.

— Значи вече са отплавали. Гейбриъл Беноа е някъде под палубата и залага експлозиви, достатъчни да взривят Уийхоукън.

— А как смята да се измъкне? — попита Кайли.

— И аз не знам. Но както успя да избяга от половината личен състав на нюйоркската полиция в "Радио Сити", обзалагам се, че няма да му е много трудно да измисли как да се измъкне и в този случай… — каза Спенс.

Някой заблъска по входната врата.

— Полиция — чу се глас от другата страна. — Отворете!

Отворих вратата. Отвън имаше поне десет души и всичките бяха униформени полицаи, с изключение на един — капитан Кейтс.

83

— Капитане — казах аз, — знам, че трябваше да отговоря на обаждането ви, но...

— Ще имаме достатъчно време за извинения и обяснения, детектив — прекъсна ме тя. — Сега искам кратка и ясна версия на случилото се тук.

Преразказах ѝ всичко в рамките на шейсет секунди. Кайли стоеше до мен и не каза нито дума.

— Сигурен ли си, че Беноа е на яхтата? — попита Кейтс.

— Доколкото може да сме сигурни в действията му, да. Но той ни е заблуждавал и преди. На ваше място не бих изтеглил нито една от специалните части, покриващи другите събития в града.

— Добре. Какво ще ни трябва, за да заловим това копеле? — попита тя.

— Плавателен съд — отвърнах. — Кайли е запозната с разпределението на яхтата, а и двамата можем да разпознаем Беноа. Просто двамата трябва да се качим на борда.

— Тримата — поясни Кейтс. — Този път няма да ходите никъде без специалист по обезвреждане на експлозиви.

— Добре, капитане — съгласих се аз.

— Ако забележите някъде експлозив, ще го посочите на специалиста. Веднъж сте извадили късмет, но няма, повтарям — няма да се опитвате да обезвреждате сами каквито и да било експлозиви. Единствената ви задача е да заловите Беноа. Ясно?

— Да.

— Действайте! Ще ви се обадя за повече подробности — заяви тя.

Бях готов да се втурна навън, когато Кейтс вдигна ръка и ме спря, след което ме изгледа с каменна физиономия.

— И още нещо, Джордан… Гледай телефонът ти да е включен.

84

Само след няколко минути двамата отново бяхме в колата и се носехме със 140 километра в час по Уест Стрийт на път за пристанището на Саут Стрийт.

В отдел "Специални клиенти" на градското полицейско управление работеха само седемдесет и пет щатни полицаи, но навън имаше още трийсет и пет хиляди наши братя и сестри в сини униформи, които щяха да ни пазят гърба, както впрочем и предните части. Докато стигнем отбивката за Саут Стрийт, която минаваше през тунела под Батъри Парк, двама моторизирани колеги от пътна полиция вече караха пред нас, за да ни разчистват пътя.

— Мамка му! Ще си имаме полицейски ескорт! — възкликна Кайли.

Капитан Кейтс имаше правомощия да се разпорежда с всички ресурси на нюйоркската полиция и щом излязохме от другата страна на тунела, стана очевидно, че не се е поколебала да ги използва.

Пътят пред нас беше чист. Всъщност беше абсолютно празен. По булевард "Франклин Д. Рузвелт", който в новините за пътната обстановка често се определя като ''невралгично натоварен", сега не се виждаше нито един движещ се автомобил — нито на север, нито на юг.

С един поглед към аварийната лента установих, че има предоволно количество коли, които само чакаха да се включат отново в трафика, но на всеки вход към магистралата бяха спрени полицейски коли с включена сигнализация, които задържаха движението.

Кейтс ми позвъни и включих разговора на високоговорител.

— Извадихме късмет — каза тя. — Имаме специални екипи за обезвреждане на експлозиви из целия град, а Джеф Ордуей ви чака на половин километър от пристанището. Сержант Ордуей е един от най-добрите професионалисти. Джим Ротлайн от пристанищната охрана ще ви чака на док 17. Той е с необозначена лодка и цивилен екипаж, така че да можете да се доближите максимално до яхтата, без отдалеч да личи, че сте ченгета. Извикала съм водолази и екип "тюлени", но те ще стоят невидими настрана. Беноа не бива да знае, че срещу него се е запътила цяла армада. Задачата трябва да протече като специална операция.

— А капитанът на яхтата? — попитах аз. — Според Спенс този Кемпиън цял живот е мечтаел да се опълчи на пирати в открито море. Не искам да застане насреща ни и да започне да се прави на Стивън Сегал.

— Ротлайн се свърза с него по полицейската радиочестота и го предупреди да се подготви да приеме хора на борда. Това, което капитан Кемпиън знае за операцията, е, че вие сте някакъв редови екип за сигурност след стрелбата пред мемориалния дом и нямате търпение яхтата да се върне в пристанището тази вечер. Не знае нищо, което би възпламенило желанието му да се прави на герой.

— Макдоналд каза, че яхтата е снабдена с плувна платформа в задната си част. Можете ли да организирате нещата така, че да се качим оттам?

— Ротлайн смята, че едва ли можете да се качите незабелязано оттам — отвърна Кейтс. — Има товарен люк откъм десния борд. Видимостта откъм палубата е по-ограничена. Щом се приближите достатъчно, яхтата ще забави ход, но не много, за да не събудим подозрителността на Беноа. Двама от екипажа ще отворят товарния люк и ще спуснат рампата. Вие ще трябва да се прехвърлите на нея, докато двете лодки са близо и се движат успоредно.

Страничен скок от движеща се лодка върху тясна рампа не изглежда чак толкова лесна работа като скок напред върху ниска и двойно по-широка плувна платформа, но Кейтс беше права. Мисията трябваше да протече дискретно като операция на специалните сили.

— Няма да е проблем да се качим на борда — казах аз.

— След като се качите, ще заведете Ордуей в машинното отделение. Беноа е умен — той знае какво да направи, за да нанесе най-големи щети. Проблемът е, че той смята да скочи от кораба и да взриви експлозивите от разстояние. Вашата задача е да му попречите да напусне яхтата, защото ви гарантирам, че когато се озове на двеста метра от нея, той ще я вдигне във въздуха и ще се смее, докато гледа как гори. Организирала съм екипи на пожарната и спешна помощ, които ще ви следват плътно, разполагаме с хеликоптери и екип за преследване, но разчитам само на вас двамата да го възпрете, за да не натисне бутона на детонатора.

— Можем да се справим, капитане — казах аз.

— Разчитам на теб, Джордан. Аз и още стотина души. Дай ми сега Макдоналд.

Приближих телефона до Кайли.

— Тук съм, капитане — каза тя.

— Имам съобщение от съпруга ви. Градската пожарна команда го е извадила от пода и сега е на път към нюйоркската университетска болница. Каза, че ви обича — предаде Кейтс.

— Кажете му, че и аз го обичам — отвърна Кайли.

— Имам по-добра идея — отвърна Кейтс. — Гледайте да си довлечете задниците обратно невредими и можете да му го кажете сама.

85

— Е, какво мислиш, Чарлс? — попита Гейбриъл, все още беше коленичил до Конър.

— Знаех, че можеш да се измъкнеш от кораба с един от "Зодиаците" — отвърна Конър. — Просто не предполагах, че и ти го знаеш.

Гейбриъл се изправи и се поклони леко.

— Добро предварително проучване — каза той. — Но какво мислиш за всичко това със Статуята на Свободата и "Прекрасната Америка", на чийто фон героят взривява сто души?

— Щеше да ми хареса много повече, ако не бях сред тези сто души — отвърна Конър.

— Чарлс, ти ме попита дали можеш да го прочетеш. Наруших правилата и ти го показах. Можеше да забравиш конфликта на интереси и да ми дадеш по-професионално мнение от това: "Не искам да умра".

— Добре — отвърна Конър. — Прав ли съм да мисля, че имаш нещо общо с бомбата, която уби Брад Чък в "Радио Сити"?

— Прав си — каза Гейбриъл.

— Гледах видеозаписа. Беше добро — попадението, измъкването от ченгетата, всичко мина добре. Но сценарият ми се струва аматьорска работа. Статуята на Свободата била "маяк на свободата", яхтата — "символ на алчността, парите и несправедливостта". Изглежда така, сякаш си взел голямата торба с клишета и се опитваш да ги използваш всичките.

— Това са само ремарки — отвърна Гейбриъл. — Публиката никога няма да ги види. Тяхното предназначение е да помогнат на продуцента да разбере какво е имал предвид сценаристът.

— И звучи така, сякаш продуцентът ти е тъп или си бил толкова несигурен, че е трябвало да му напишеш посланието буквално, защото не си могъл да решиш дали това ще е касов филм с ефектни експлозии и разкъсани тела, или сериозна артпродукция, която заклеймява злините на Холивуд.

— Човече, наистина ти стиска! — подсвирна изненадан Гейбриъл. — Можех да се обзаложа, че ще се съгласяваш с мен за всичко и ще се опитваш да ме накараш да те пусна.

— Ти не си такъв. От километър надушваш измамата. Единственият начин, по който можеш да ме разбереш, е да говоря с теб директно и открито.

— Благодаря. Казах ти го от самото начало — ти определено си готин. В друго време и при други обстоятелства бихме могли да бъдем най-добри приятели. А Лекси… тя просто щеше да те обожава — каза Гейбриъл.

— И въпреки това смяташ да ме убиеш.

— Чарлс, вече говорихме за това. Проявих достатъчно гъвкавост при заснемането на филма, но тази сцена е критично важна. Ще проваля сценария. С вързани ръце съм.

— В действителност моите ръце са вързани, но няма да правим драма от това — каза Конър.

Гейбриъл се усмихна и пъхна листовете със сценария обратно в джоба си.

— Никога няма да те забравя, Чарлс Конър — тържествено каза той.

— И аз — отвърна Конър. — Отговори ми само на един последен въпрос.

— Питай каквото искаш — заяви Гейбриъл.

— Твоят герой във филма е Хамелеона. А какво е истинското ти име?

— Гейбриъл. Гейбриъл Беноа. Защо питаш?

— Защото все някой ден ще се озовеш в ада, Гейбриъл. Смятам да те открия веднага, щом се появиш, и да ти хвърля такъв бой, че да ти държи влага цяла вечност.

86

Мнозина от по-наблюдателните нюйоркчани могат да разпознаят полицейска кола без опознавателни знаци. Така е, защото повечето от кафявите ни служебни коли изглеждат съвсем като сините си посестрими, само без полицейска емблема и крещящ надпис NYPD на вратите.

Лодките без обозначителни знаци са друга работа. Тази, която ни очакваше на док 17, беше плавателен еквивалент на "Ферари Тестароса". Казваше се "Кристина", беше от Тенафлай, Ню Джърси, и беше истинска красавица.

Двамата с Кайли скочихме на борда на елегантната моторна яхта и мога да се закълна, че тя потегли още преди краката ми да докоснат палубата.

Джим Рот, загорял блондин с осанка на робот от "Трансформърс", се ухили, когато ме видя.

— Зак, не ми казаха, че ще си ти — посрещна ме той.

Двамата с Джим бяхме работили заедно на два пъти.

В първия случай разследвахме убийство, във втория — самоубийство. Хората от неговия екип бяха извадили телата от реката. Представих го на Кайли.

— Откога участвате в специални операции на бреговата охрана? — попита Ротлайн, докато се качвахме на мостика.

— Днес е първият ни ден — отвърнах аз. — А откога нюйоркската полиция има бюджет, за да стопанисва тази красавица?

— Взета е назаем от пристанищните власти. Принадлежала на някакъв тип от Джърси, който се занимавал с хеджфондове. Когато пазарът се сринал, той решил да подсили доходите си с малко трафик на кокаин. Пристанищните го хванали още на първия транш и конфискували лодката. Можем да я използваме до следващия месец, когато ще я изложат на търг.

— Кейтс обясни ли ти какво става? — попитах аз.

— Каза ми достатъчно, за да разбера, че сте напълно превъртели — отвърна Ротлайн. — Знаете ли нещо повече за лодката, на която всички ще рискуваме живота си?

— Била съм на нея три пъти — каза Кайли.

— А колко пъти си слизала в машинното отделение? — попита Ротлайн. — Защото силно се съмнявам някой да е заложил бомба в кофичка за шампанско на главната палуба.

— Ще се изненадаш, като разбереш на какви места слагат бомби някои хора — обади се нечий глас зад нас. — Здравейте, аз съм Джеф Ордуей. И както можете да предположите по облеклото ми, тази вечер аз ще бъда вашият технически експерт по бомбите.

Ордуей беше висок слаб мъж с подкупваща усмивка, която бе в пълен контраст с безизразните му очи. Беше облечен в черен военен комбинезон и жилетка, оборудвана с повече джаджи, отколкото колана от костюма на Батман. И въпреки че бе доста обемна, тя изглеждаше много по-ефикасна, отколкото очаквах.

— Къде ти е костюмът с бронежилетката? — попитах аз.

— Капитан Кейтс спомена, че бомбаджията ви бил аматьор, затова реших, че няма смисъл да мъкна още петдесет кила в открито море, само за да обезвредя бомба, с която мога да се справя и насън — отвърна Ордуей.

— Момчета, нека ви покажа какво да търсите — намеси се Ротлайн и ни отведе до командно табло с монитор. Екранът оживя с картина от просторно помещение с високотехнологично оборудване, което можеше да принадлежи и на НАСА, но аз предположих, че виждаме вътрешността на яхтата на Шели Трегър.

— Откъде се сдобихте с кадри? — попитах аз.

— От сайта на производителя — отвърна Ротлайн. — Всяка една от тези шестдесетметрови хубавици е оборудвана по поръчка, но това важи само за обитаемите части. Машинното отделение и двигателите на всички са еднакви.

— Нашето момче планира да я взриви цялата и аз смятам, че това са най-вероятните места, на които би сложил експлозивите — обясни Ордуей, показвайки последователно шест уязвими места.

— Нека направим бърз преглед на ситуацията — предложи Ротлайн и извади архитектурни скици на различните нива на яхтата, на които се виждаха вратите и стълбищата, които ги свързваха. — Информацията е много, а имаме малко време. Сигурни ли сте, че не искате някой от моя екип да ви придружи? Ние си вадим хляба с тези неща.

— Джим, ако този тип види цяла тълпа да щурмува лодката, ще я взриви, преди някой да успее да го спре. Кейтс ни даде възможност да го направим по нашия начин — казах аз.

— Не знам какъв е вашият начин — отвърна Ротлайн, — но ми направете една услуга. Не се опитвайте да го свършите с тези баровски обувки. Нека поне да ви оборудвам с по един чифт обувки като за яхта.

— И с радиостанции — добави Кайли.

— А като говорим за това, може ли и малко "Драмамин" — казах аз. — Определено не ме бива за моряк.

— Целта е видима, лейтенант — съобщи глас от кабината. — Ще се свържа по радиото с капитана на яхтата, за да намали скоростта. Ще се движим успоредно след три минути.

— Скачали ли сте някога от една лодка на друга? — попита Ротлайн, докато обувах чифт високи кубинки. — Много по-лесно е, отколкото изглежда. Това е почти като да скочиш от ескалатор в "Блумингдейл". Трудната част се пада за човека зад кормилото. Неговата работа е да се приближи достатъчно, за да можете да прескочите, но не чак толкова, че да пробие дупка в лъскавата им новичка яхта.

— Е, значи на нас се е паднала лесната част — отбеляза Кайли. — Ние трябва само да внимаваме Беноа да не вдигне във въздуха яхтата на Шели Трегър със стотината гости, които е поканил за вечеря.

87

Три минути по-късно лодката ни вече намаляваше скорост и се движеше успоредно на Шел Гейм.

— На позиция сме — съобщи Ротлайн по радиото на капитан Кемпиън. Един отсек в огромния стоманен корпус на яхтата се отвори и отвътре се показа алуминиева рампа, дълга около три метра.

— Само толкова ли може да излезе? — попита Кайли.

— Пригодена е да се спуска на док, а не да се използва в открито море — обясни Ротлайн.

Отстрани на нашата лодка стърчеше още по-къса рампа и аз застанах на края ѝ, изчаквайки момента, в който двете повърхности щяха да се изравнят.

— Зак, ако ги чакаш да паснат една към друга като блокчета от "Лего", да знаеш, че няма как да стане — предупреди ме Ротлайн. — Не можем да се приближим повече от това.

Разстоянието за скок беше около метър, почти наполовина на ръста ми. Фасулска работа върху твърда земя, но не чак толкова лесно за изпълнение, когато точка А и точка Б се клатушкат като двама стари пияници, опитващи се да пресекат "Бродуей" на червен светофар.

— Давай! — подвикна ми Ротлайн.

Загледах се в ритъма на движенията на двете рампи, опитвайки се да хвана някакъв модел, но такъв нямаше. Водата беше твърде неспокойна.

— Не го мисли толкова, Шести! — окуражи ме познатият глас някъде зад гърба ми.

Скочих точно в момента, в който "Кристина" пропадна след по-висока вълна, и вместо грациозен скок, направих нескопосано пльосване, но и двата ми крака попаднаха върху рампата и веднага бях сграбчен от двама членове на екипажа на яхтата, които ме удържаха и ме придърпаха навътре в товарния отсек.

Няколко секунди по-късно Кайли беше зад мен.

— Пробвал ли си някога да се качиш на ескалатор в "Блумингдейл" по време на предколедната треска? — попита ме тя. — Това всъщност беше по-лесно.

— Мразя те — отвърнах аз.

Ордуей пристъпи към края на рампата на "Кристина", прецени разстоянието, отстъпи няколко крачки назад и се засили за отскок. Точно в мига, в който беше готов да отскочи, корпусът на "Кристина" се килна на една страна и краят на рампата ѝ се потопи във водата. Ордуей нямаше никакъв шанс. Той се хвърли напред, но гърдите му се блъснаха грубо в твърдия стоманен ръб на отсрещната рампа. Плъзна се във водата и заблъска с крака и ръце, опитвайки се да се пребори с тежестта на оборудването по тялото му, което заплашваше да го потопи.

Чух как Ротлайн извика: "Спри двигателя!", и "Шел Гейм" се понесе напред, оставяйки "Кристина" зад себе си.

— Той добре ли е? — беше първото, което попитах, след като се свързах с Ротлайн по радиото.

— Едно от момчетата ми се гмурна след него веднага щом падна във водата — отвърна Ротлайн. — Ще го върнем на борда след две минути и ако все още е в играта, ще опитаме отново. Ще ни трябват най-много пет минути.

Ако все още е в играта? И цели пет допълнителни минути, през които Беноа може да слезе от яхтата? Още една възможност да ни забележи?

Сграбчих микрофона.

— Не. Оттеглете се. Ще се свържем с вас веднага след като задържим Беноа.

Веднага след това се обърнах към двамата от екипажа на яхтата.

— Затворете люка.

Те прибраха рампата и аз хвърлих един последен поглед към "Кристина", която бавно се смаляваше в далечината.

Металната врата се затвори.

Кайли ме погледна.

— Добро решение, Зак — каза тя. — да вървим да хванем Беноа.

88

Гейбриъл стоеше на горната палуба и гледаше към червено-оранжевите отблясъци в небето на запад.

— Вълшебен час — прошепна той, използвайки свещения за киното термин за залези, великолепни като този тук.

Никой режисьор не би могъл да си мечтае за по-подходящо осветление, а там, в далечината, се намираше и звездата на цялата сцена. Тя все още беше само неясна сива фигура, но ясно можеше да се различи факелът, издигнат високо в дясната ѝ ръка, с който приветстваше изнурените и бедните, копнеещи за глътка свобода.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но ще трябва да се пренасочиш към богатите, потисниците и ненаситно алчните — каза той.

Яхтата беше обърнала и току-що минаваше под моста "Веразано Нероус", който свързваше Бруклин със Стейтън Айланд. Мис Свобода щеше да е готова за звездната си роля само след десетина минути — предостатъчно време да се заложи и последната бомба, да се върне долу при "Зодиака" и да заснеме финалната сцена на раздяла.

Стоеше опрян на перилата за един последен поглед и се взираше тихо в обагрения от последните слънчеви лъчи хоризонт, когато усети първата сълза да се стича по бузата му.

Не бива да плача. Това не беше по сценарий. Досега всичко вървеше перфектно, всичко се случваше точно според плана, но сълзите го изненадаха.

— По дяволите, Лекси, ще ми съсипеш грима — каза си той, усмихвайки се на топлия вечерен бриз. — Липсваш ми, скъпа. Трябваше да ти позволя да поемеш първостепенна роля. Може би тогава не би тръгнала така на своя глава и… Какво, по дяволите, е това?

Видя другата лодка.

Реката беше препълнена с всякакви плавателни съдове — рибарски лодки, ваканционни корабчета и яхти, но тази лодка се открояваше ясно, защото се носеше точно срещу тях. Човекът зад кормилото вероятно беше някой милионер, който или беше пиян, или глупак, или и двете.

Лодката се приближи още повече. Но управляващият определено не беше пиян. Личеше си, че е професионалист и Гейбриъл го наблюдаваше как извърши маневра и изведнъж подкара успоредно на далеч по-голямата яхта.

Огледа се, за да разбере дали някой друг на кораба ги е забелязал, но бюфетът сигурно вече беше отворил, защото на палубата имаше не повече от петима души и всички те бяха твърде заети със самите себе си, за да забележат каквото и да било в света около тях.

Гейбриъл се загледа как по-малката лодка се изравни успоредно с голямата с почти военна точност и точно тогава, сякаш от нищото, от яхтата се спусна рампа.

Беше на нивото на ватерлинията и след секунди втората лодка спусна своя рампа.

"Невъзможно е", помисли си Гейбриъл, докато наблюдаваше как детективи Зак Джордан и Кайли Макдоналд прескачат от едната рампа на другата и изчезват в товарния отсек на "Шел Гейм".

По дяволите, невъзможно е! Тези двамата трябваше отдавна да са мъртви, но не бяха. Идваха за него.

Третото ченге, облечено изцяло в черно и оборудвано със специална жилетка с инструменти, също стъпи на Ръба на рампата. Бомбеният отряд е тук, за да ме извади от играта.

Но мъжът в черно нямаше същия късмет. В мига, в който се канеше да скочи, лодката се наклони и той падна от рампата във водата.

Едно ченге по-малко в сметката, но се оказваше, че няма време да заложи бомбата, предвидена като бонус. Така или инак трите заряда в машинното отделение бяха повече от достатъчни.

Гейбриъл нямаше никаква представа как ченгетата са успели да се измъкнат и да го проследят дотук, но сега това нямаше значение. Той хукна по металните стъпала към долната палуба.

— Радвам се да ви видя на борда, детективи — каза на глас той. Сълзите в очите му бяха пресушени от изгарящ гняв. — Ще сте мъртви преди залез.

89

— Трябва да отидем в машинното отделение — казах аз на двамата членове на екипажа, които ни помогнаха да се качим на борда.

— Можем да ви заведем — отвърна единият от тях.

— Само ни покажете къде е и ни оставете — настоях аз.

Бяха обучени да не спорят с представители на властта.

Упътиха ни и си тръгнаха.

— Това е първото ми качване на яхта — обърнах се аз към Кайли. — Надявам се, че тези двамата не са очаквали бакшиш.

Извадихме оръжията си и намерихме металната врата, която ни предупреждаваше да стоим далеч на цели пет езика.

Машинното отделение изглеждаше точно както на снимките, които Ротлайн ни беше показал, и не беше чак толкова шумно, колкото очаквах. Бях вътрешно подготвен за бумтенето на двигателите, което бях чувал по филмите, но звукът тук приличаше по-скоро на тихото ръмжене на двигател на мощна кола.

Отправихме се към предната част и се оказа, че там, точно както Ордуей бе предрекъл, към корпуса беше прикрепен голям сив блок експлозив С4, който все още носеше отпечатъците от пръстите на Беноа. От него стърчаха червена, бяла, синя и жълта жица, свързани към мобилен телефон, който само чакаше да предаде електрически заряд след обаждане.

— Заредено е! — прошепнах аз.

— Значи по-добре да го намерим, преди да е скочил от кораба — отвърна Кайли. — да се разделим. Ти се качи горе, а аз...

Звукът от удар беше висок и ясен, напълно отчетлив на фона на монотонното ръмжене на двигателя.

— Беноа — каза Кайли, изричайки името само с устни.

Последва второ тупване.

Машинните отделения не се славят с добрата си акустика и ние не можехме да определим откъде идва звукът. Аз тръгнах наляво, а Кайли надясно и двамата внимателно започнахме да се приближаваме към източника на звука.

И тогава последва нов шум. Този път беше човешки глас, но заглушен. За мен беше нещо като дежавю, защото звуците бяха същите, каквито Спенс издаваше преди час. Само че този път не можех да съм сигурен за източника им.

Беноа беше умен и доколкото го познавах, това можеше да се окаже капан. Можеше да ни е чул да идваме и да е решил, че приглушен вик за помощ ще ни накара да излезем от прикритието си.

Направих знак на Кайли да стои настрана.

— Полицейско управление на Ню Йорк! — изкрещях аз. — Излез с ръце на тила!

Гласът долетя до нас още по-силен и ясен. Звучеше отчаяно, ядосано и напълно неразпознаваемо. Насочих тялото и оръжието си по посока на звука и тогава го видях. Беше възрастен мъж, очевидно член на екипажа, завързан с тиксо за една тръба.

— Насам! — изкрещях аз на Кайли и приклекнах, за да отлепя тиксото от устата на жертвата на Беноа.

— Полицейско управление на Ню Йорк — повторих.

— Надявам се да сте от бомбения екип — отвърна човекът.

— Не.

— Тогава ме освободете и ме измъкнете от…. О, Господи! Кайли? Кайли Харингтън? Това ти ли си?

— Здрасти, Чарлс. В момента съм детектив Макдоналд — отвърна тя, докато аз разрязвах тиксото около китките и глезените на човека. — Добре ли си?

— Ще бъда много по-добре веднага щом се махна от тази лодка. Тук долу има три бомби, а някъде горе има един маниак с мобилен телефон, който възнамерява да ги взриви.

— Беноа. Преди колко време излезе? — попитах аз.

— Може би има пет минути. Той е луд. Мисли си, че снима филм. Няма камера, но тази откачалка си мисли, че прави филм.

— Не може да ги взриви, докато не слезе от яхтата — казах аз. — Имаш ли някаква представа как смята да се измъкне?

— Мисли да открадне едната от лодките "Зодиак". Когато се отдалечи достатъчно, ще набере номера на онзи телефон и ще ни прати по дяволите.

— Не и ако успеем да го спрем — отвърна Кайли и помогна на човека да се изправи.

Щом стъпи на крака, той се олюля и се хвана за една хромирана тръба.

— Чарлс, сега ще те оставим сам — каза му тя. — Как най-бързо можем да стигнем до мястото, където Шели държи "Зодиаците"?

— По стълбище D, червената врата — посочи човекът.

Тръгнахме натам.

— Кайли, почакай! — изкрещя той след нас. — Има още нещо, което трябва да знаете. — Двамата спряхме едновременно. — Беноа ми показа сценария си. Иска да взриви яхтата, когато Статуята на Свободата е в кадър.

— Какво значи това? — попита Кайли.

— Значи, че когато е в реката и статуята се появи в задния план, ние ще сме мъртви.

90

"Богатите и влиятелни бизнесмени винаги имат план за бягство", мислеше си Гейбриъл, докато тичаше надолу по стълбите към сервизното отделение. В случая с Шели Трегър това беше "Зодиак Бейрънър", шестметрова лодка с червен корпус от фибростъкло и мощен външен двигател "Ямаха" с четиресет конски сили. С цена от около двайсет хиляди долара всяка, тези лодки определено бяха играчки за богаташи, а Трегър, разбира се, имаше малка флотилия от тях.

Две го очакваха на плувната платформа. Той развърза едната, плъзна я във водата и се качи в нея, като внимаваше да не направи някоя глупост и да намокри мобилния си телефон.

Вечерната светлина беше идеална за снимка и се отразяваше от корпуса на яхтата, докато той бавно се отдалечаваше от нея. Статуята обаче все още беше твърде далеч.

Стартира двигателя на "Зодиака" и на около петдесет метра от яхтата я проследи с поглед, засенчвайки очите си с длан, за да се предпази от косо падащите последни слънчеви лъчи. С поглед, съсредоточен върху Острова на Свободата, той зачака момента на идеалния кадър.

"О, прекрасна, със синьото небе…" — полуизрече, полуизпя той. Но беше толкова обсебен от гледката, че за момент забрави за музикалния фон.

Първият куршум го извади от унеса. Изстрелът отекна във въздуха, последван от звука на пропукано фибростъкло, когато куршумът рикошира в корпуса на лодката.

— Това нещо е непотопяемо, идиоти такива! — извика той на двете ченгета, които стояха на плувната платформа на яхтата на Трегър. — да не мислите, че можете да потопите това бебче, все едно е гумена лодка?

Последва втори изстрел, а след това още един.

Той приклекна ниско на пода на "Зодиака" и закрещя, надвиквайки свистенето на куршумите:

— Продължавайте да стреляте, задници! С това само правите филма ми още по-добър!

91

Когато стигнахме до плувната платформа, Беноа вече се отдалечаваше от яхтата в единия от "Зодиаците". Беше достатъчно далеч, за да оживее при взрив, но достатъчно близо, за да открием огън.

— Стреляй по понтоните! — извиках аз. — Потопи го! Не може да взриви яхтата с мокър мобилен телефон.

"Зодиакът" се носеше бързо с вдигнат нос и огненочервените понтони се издигаха достатъчно високо над ватерлинията, което ги превръщаше в идеални мишени.

Стреляхме и двамата. И двамата улучихме по един от понтоните. И двамата очаквахме "Зодиакът" да се свие като спукан балон.

Оказа се, че знаем за плавателните съдове толкова, колкото знаехме и за експлозивите. Куршумите бяха попаднали в целта, но нищо не се случи.

— Мамка му! Това е стъклопласт — досети се Кайли. — Понтонът е от цяло парче. Да стреляш по него, е все едно да стреляш в стиропор.

Беноа седна в лодката и изкрещя нещо по посока на яхтата. Успях да различа единствено думата "задници".

— Той забавя ход — каза Кайли. — Остава на дрейф извън обсега ни.

— По дяволите — казах аз и започнах да развързвам другия "Зодиак". Плъзнах го към водата и извиках на Кайли: — Качвай се. Аз ще карам.

Скочих в лодката, дръпнах въжето на стартера и моторът "Ямаха" мигом оживя. С дясната си ръка задържах кормилото, докато с лявата помагах на Кайли да се качи на борда.

Тя намести единия си крак на корпуса и аз се протегнах, за да я издърпам вътре. Беше класически пример за ситуация, в която дясната ръка не знае какво прави лявата, защото в момента, в който се извих настрана, дясната ми ръка натисна скоростния лост. "Зодиакът" се втурна стремглаво напред и аз изпуснах Кайли във водата.

Тя беше под вода по-малко от пет секунди, след това изскочи на повърхността, изплю вода и изкрещя:

— Изгубих си пистолета!

Подкарах лодката в кръг и когато се доближих достатъчно до Кайли, изключих двигателя, за да съм сигурен, че няма да я накълцам на парчета с витлото.

Тя се опита да се хване за корпуса, но повърхността му беше твърде хлъзгава. Хванах ръцете ѝ, за да я издърпам вътре, но нямах достатъчно стабилна опора. Наведох се над борда и я хванах под мишниците.

— На три — казах. — Ти скачаш, аз те изтеглям.

— Едно, две, три — изброи Кайли и подскочи, а аз извих тялото си силно назад. Дрехите ѝ се бяха просмукали с вода, която сякаш добавяше още сто килограма тежест, но в крайна сметка успях да я изтегля до кръста през страничния борд. Прихванах я по-здраво, докато ръцете ѝ успяха да намерят някаква хромирана дръжка и тя успя да се изтегли нагоре.

— Изгубих си пистолета — повтори тя.

— Грешката е моя. Аз съм идиот. Съжалявам.

— Къде е Беноа? — попита тя и се огледа, отхвърляйки кичури мокра коса от очите си.

Всеки друг на негово място щеше да обърне лодката и да се опита да избяга, но не и Беноа. Той беше изключил двигателя на своя "Зодиак", оставяйки лодката на дрейф. Бе наблюдавал всяко убийство дотук от мястото си на първия ред и определено не смяташе да пропусне грандиозния финал.

Беноа се изправи и вдигна мобилния телефон във въздуха.

Подобно на мим под светлината на прожектор показа среден пръст на другата си ръка и застина. Виждахме ясно очертания му силует на фона на залеза. Той ни се подиграваше, предизвикваше ни да го спрем, съзнавайки безсилието ни.

И тогава той обърна вдигнатия си пръст към телефона и натисна решително бутон от клавиатурата му.

Не бях сигурен дали с Кайли сме достатъчно далеч от яхтата, за да оживеем след взрива.

Двамата се хвърлихме на пода на "Зодиака" и аз инстинктивно я прикрих с тялото си.

— Втори път за днес — отбеляза тя.

— Старите навици умират трудно — прошепнах в ухото ѝ. — Приготви се.

92

Тези се подиграваха с филма му!

В друго време и на друго място Хамелеона можеше да сметне това за забавно. Но в кулминацията на филма му, вместо да играят като достойни противници, Макдоналд и Джордан падаха и изплуваха от водата като комична двойка кийстоунски полицаи.

Островът на Свободата не беше толкова близо, колкото беше планирал, но беше достатъчно близо. Трябваше да действа сега. Изчака Джордан да издърпа Макдоналд обратно в "Зодиака", това беше последната сцена и Хамелеона не искаше да я пропуснат.

— Начало! — извика той. Вдигна мобилния си телефон във въздуха и нагласи екрана така, че последните слънчеви лъчи да се отразяват в него. Щяха да го видят и щяха да разберат какво означава това.

Вдигна другата си ръка и красноречиво бавно сви всички пръсти, освен средния, след което го насочи надолу и го постави точно върху бутона за бързо набиране.

Ченгетата бяха наясно какво точно щеше да последва. Двамата се хвърлиха на дъното на лодката, търсейки прикритие, но на Хамелеона вече не му пукаше за тях. Погледна към хоризонта. Всичко беше точно както той и Лекси си го бяха представяли — обречената яхта, прочутата статуя и оранжевите отблясъци на слънцето, което потъваше във водите на хоризонта.

Натисна рязко бутона. Чу бибиткащия звук на автоматичното избиране, последва единично позвъняване и тогава

— БУУУУУМ! — извика някой от отсрещната страна, след което последва дълбок гърлен смях. — Казах: "Бууум" — пошегува се отново непознатият от другата страна на телефона. — Съжалявам, че не е по-звучно, но прерязах жиците, които свързваха телефона с детонаторите — и трите! Какво става, господин Хамелеон? Да не би случайно да остана без думи?

— Чарлс? — попита най-накрая Гейбриъл.

— Изглеждаш изненадан. Не видя ли последните промени в сценария? Пристигна кавалерията, освободи ме и промени статуса на героя ми.

— Тези копелета! — процеди през зъби Гейбриъл.

— Така е в шоубизнеса — отвърна Конър. — Филмът невинаги се получава, както ти се...

— Филмът ми ще се получи невероятно! — изкрещя Беноа и затвори.

Чарлс Конър беше статист, не си струваше да говори с него. Край на приказките. Филмът беше екшън и бе крайно време да стигне до вълнуващ финал.

Хамелеона запали двигателя и извади глока си.

— Алтернативна сцена! — извика той и откри огън по другия "Зодиак".

93

Двамата с Кайли стояхме плътно притиснати към дъното на "Зодиака", очаквайки неизбежното.

— Едно на хиляда, две на хиляда, три на хиляда… — броеше си тихичко тя. Към петнайсет на хиляда неизбежното все още не се беше случило.

— Нещо се е объркало — каза тя. — Я погледни!

Вдигнах глава и надникнах над корпуса.

— Промяна в играта — казах, след като се скрих обратно. — Не мисля, че ще може да я взриви. Говори с някого по телефона.

— Може да звъни на оператор — каза Кайли. — Не бива да му даваме шанс да се опомни. Трябва да се справим с него.

Седнах на дъното на лодката и се пресегнах към въжето на стартера.

Първият от куршумите се заби в двигателя и аз отново се проснах на пода. Още три патрона прелетяха над главите ни.

Чух как "Зодиакът" на Беноа профуча покрай нас. Преобърнах се, грабнах пистолета и отвърнах на огъня. Просто стрелях, без никаква точност. Беноа направи широк завой и пое обратно към нас. Дръпнах с всичка сила въжето на стартера, но се оказа, че още първият изстрел беше извадил двигателя от играта.

Той откри огън и аз отново се проснах на пода.

— Зак, нямам пистолет — извика Кайли.

— Имам резервен, на глезена ми е — извиках в отговор и чух рева на връхлитащия "Зодиак". — Този път ще го уцеля, щом мине покрай нас.

Той не мина покрай нас. Взе ни на таран. Пречупи предницата на нашия "Зодиак" и го подхвана под идеален ъгъл, така че да го наклони и да ме прати зад борда. Излетях от лодката и се стоварих тежко във водата с главата надолу.

Чувствах се така, сякаш някой ме бе издебнал изотзад и ме бе хлопнал здраво с дъска. Пред очите ми плуваха единствено сини петна на черен фон, а след това тялото ми започна да потъва.

Не съм роден плувец и с мъка си пробих път обратно до повърхността. Закашлях се и плюейки вода, потърсих с поглед Кайли. Нашият "Зодиак" се беше върнал в нормално положение и тя беше все още на него, но ни деляха поне петнайсет метра разстояние.

Беноа обърна лодката си отново, зърна празното пространство между нас и се понесе през него, стреляйки по мен. Някак си бях успял да задържа собствения си пистолет в ръка, вдигнах го над водата и отвърнах на огъня му инстинктивно, без ни най-малка надежда да го улуча.

Неговите куршуми бяха много по-близо до целта. Прорязваха водата вляво и вдясно от мен, а един се заби на педя от носа ми. Гейбриъл мина вдясно от мен и се приготви за нов завой, за да се върне отново. Знаех, че е въпрос на секунди. Бях като риба във варел, а Беноа явно обожаваше стрелбата по лесни мишени.

И тогава през рева на двигателя чух Кайли да крещи:

— Зак, престори се, че те е уцелил! Потопи се!

Беноа отново се приближаваше към мен, но този път много по-бавно, за да може да се прицели по-добре.

Стреля веднъж. Хванах се за дясното рамо, спрях да ритам яростно във водата и потънах право надолу. Последното, което зърнах, преди реката да ме погълне, беше Кайли, коленичила в позиция за стрелба на дъното на нашия "Зодиак". Беше протегнала напред ръце и се прицелваше в Беноа.

Прицелваше се? С какво?

Минути преди това пистолетът ѝ се бе озовал на дъното на Хъдсън.

94

Гейбриъл го беше виждал на филм стотици пъти. В сцени е напрегнато преследване полицейската кола обикновено се блъсваше в задницата на преследвания автомобил, вследствие на което той ставаше неконтролируем.

Използва същата идея, за да обърне "Зодиака" на ченгетата, с което изпрати Джордан право във водата с летящ старт. Ченгето се стовари тежко по гръб.

Докато успее да се окопити, той вече беше успял да го отдалечи достатъчно от партньора му и Гейбриъл вече можеше да ги елиминира един по един.

Джордан беше пръв. Беноа се приближи към него, стреляйки в движение. В един момент беше на по-малко от пет метра от мишената си, но водата беше неспокойна и нито един от изстрелите не успя да достигне целта.

Забави малко темпото, подсказа му някакъв глас. Беше Гейбриъл режисьорът. Гейбриъл екшън героят намали скоростта и обърна лодката за втори опит.

Спокойно, спокойно, спокойно — каза режисьорът. — Сега!

Той стреля. Джордан се хвана за рамото, политна назад и потъна.

— Един! — каза си Гейбриъл и се обърна към Кайли.

Нейната лодка или не можеше да се движи, или тя не искаше да се приближава. Но нямаше къде да бяга.

Той забави своя "Зодиак" и спря на десетина метра от нея. Стъмняваше се, но тя все още се открояваше ясно на фона на залязващото слънце. Беше коленичила в поза за стрелба.

— Полиция на Ню Йорк! — извика тя. — Хвърли оръжието и вдигни ръце!

— Нямаш пистолет, кучко! — изкрещя той. — Иначе щеше да стреляш, преди да потопя партньора ти.

— Последно предупреждение! Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Застреляй я, изрече гласът. Но този път не беше режисьорът. Беше гласът на Лекси. Тя беше тук за финалната сцена. Не беше поканена, но така или иначе беше дошла. Той се засмя. Ах, тази Лекси! Така и не се научи да я контролира.

Застреляй я заради мен, Гейб. Застреляй я!

Той натисна спусъка.

Щрак.

Патроните му бяха свършили.

Смажи я! Разкъсай я! Убий я!

Гейбриъл постави ръка върху скоростния лост. "Зодиакът" на Макдоналд беше на пътя му, а тя продължаваше да се прицелва в него.

И тогава го видя в ръката ѝ. Очертанията му се откроиха на фона на притъмняващото небе. Беше масивен, квадратен отпред, с жълти ивици.

Тя натисна спусъка.

95

Показах се на повърхността точно навреме, за да видя развръзката. Кайли и Беноа бяха на около десет метра един от друг и никой от двамата не помръдваше.

В следващия миг реката избухна. Една спираща сърцето и раздираща слуха вулканична експлозия избухна в смълчания Горен залив и отекна от Бруклин до Байон. За миг целият свят се превърна в заслепяващо яркооранжево кълбо, последвано от гейзер вряща вода и гъсти облаци черен дим, които се издигнаха към небето, посипвайки след себе си горящи парчета от "Зодиак" и човешка плът.

Беноа, оказал се в центъра на взрива, беше изпарен за секунда. Кайли беше само на десет метра от него и ударната вълна повдигна лодката ѝ във въздуха. В един момент тя стоеше на колене и се прицелваше в Беноа, а в следващия тялото ѝ вече описваше дъга във въздуха.

Падна във водата на трийсет метра от мен и потъна.

Изкрещях името ѝ и заплувах към нея през масления разлив и горящите останки от корпуса на "Зодиака", които още съскаха във водата край мен. Изчаках дали ще покаже глава над повърхността, но тя не се виждаше никъде, което означаваше, че или беше изгубила съзнание, или беше още по-зле.

Дрехите и обувките ме дърпаха към дъното и се чувствах така, сякаш плувах насън — без значение колко отчаяно се опитвах да стигна до нея бързо, изглеждаше така, сякаш изобщо не се приближавах.

Най-сетне достигнах до мястото, където я видях да потъва, и се гмурнах след нея. Водата беше тъмна и мътна, а най-доброто, което можех да направя в този момент, беше да ритам отчаяно и да размахвам ръце пред себе си. След минута изплувах, за да си поема глътка въздух, извиках я отново по име и се огледах.

Нищо.

И тогава нещо се показа на повърхността. Обувка. Гмурнах се отново и заплувах към нея. Пет метра, десет метра, съвсем бях изгубил чувството си за ориентация. Вече нямах никаква представа къде съм, нито къде беше потънала Кайли.

Тогава изведнъж ги видях — в черната вода наблизо се носеха златисти кичури коса. Руса коса.

Заритах толкова силно с крака, че се блъснах в нея, когато я достигнах, сграбчих я и я изтеглих на повърхността. Поех си въздух и притиснах устата си към нейната, за да прехвърля всичкия въздух, който бях задържал в дробовете си, в нейните.

Тя отметна глава и рязко пое дъх. Задържах я, докато успее да изкашля повечето от водата, която беше погълнала.

— Дишай! — наредих аз. Тя дишаше. — Просто продължавай да дишаш. Не се опитвай да говориш.

— Какво стана? — проговори тя.

— Спасих ти живота. Втори път за днес.

— Не, какво стана с Беноа?

— Взриви го и е пръснат из водата на парчета колкото хапки.

— Опитвах се само да го зашеметя.

— Сигурно джобовете му са били пълни с С4. Не можеш да го взривиш дори и с базука, но ако до него е имало детонатор, трябвало му е само искра.

Чувах сирените. След това ги видях да се приближават към нас от всички страни — пристанищни патрули, пожарникарски лодки, брегова охрана и начело на всички тях Джим Ротлайн с "Кристина".

Последните слънчеви лъчи угасваха над водата и там, в далечината, обгърната в лилаво-розовите отблясъци на залеза над Ню Йорк, се издигаше Статуята на Свободата.

— Май така свършва филмът на Беноа — казах аз.

Водата беше студена и Кайли трепереше, затова притиснах тялото ѝ по-плътно до своето.

— И както казват в бизнеса, "затъмнение на кадъра" — заключи тя.

Обгърнах я с ръце, притиснах я силно и прошепнах в ухото ѝ:

— Време е за финалните надписи.