Смърт по сценарий

30

Хамелеона затвори очи и се опита да разпознае гласа от другата страна на линията.

— Кой е? — попита той.

Отсреща последва остър смях.

— Стар боен другар — беше отговорът.

— Този номер е нов и никой от старите ми познати не го знае.

— Имаме общи приятели, Гейбриъл. Някои от тях все още работят в "Силвъркъп". Името ти е в списъка на статистите за днес от филма с Иън Стюарт. Предполагам, че онази ужасна трагедия се е разиграла пред очите ти — каза гласът отсреща, след което последва още по-остър смях.

Невроните в мозъчната кора на Хамелеона изгаряха бясно като евтини китайски фойерверки и един от тях изведнъж прещрака и свърза хрипливия смях с определено лице.

— Мики? — попита Хамелеона. — Ти ли си?

— Щастлив съм да съобщя, че съм аз — каза гласът, — но от друга страна, ти не ми се струваш особено радостен, че ме чуваш.

— Мик — продължи Хамелеона, — след полунощ е. Аз и приятелката ми тъкмо...

— Тъкмо какво? Гледахте телевизия? Запознавахте се с новините от деня?

— Бяхме заспали. Какво искаш?

— Нищо, за което да можем да говорим по телефона — каза Мики.

— Когато последно чух за теб, ти беше на дълга ваканция в "Адирондак"[12]. На шест часа път ми е, но ако ми кажеш какви са часовете за свиждания, може да намина да те видя.

— Пуснаха ме малко по-рано за това, че бях примерен летовник. Миналата седмица се върнах в града. Помниш ли старата ми квартира?

— Да. В Лонг Айланд, на Скилман Авеню, в живописната част.

Последва нова доза дразнещ смях.

— "Живописната част", това ми хареса. Защо не наминеш? Ще поседнем на верандата, ще пийнем кафе и ще погледаме как изгрява слънцето над задния ми двор.

— Майната му на изгрева, Мики! — каза Хамелеона. — Ще бъда там след час.

Той затвори и започна да се облича.

Лекси не помръдна от леглото.

— Какво става? — попита тя.

— Малко отклонение в сценария. Свързано е с територията — отговори той.

— Глупости! — извика тя. — Виж какво! Ти не искаше да дойда пред "Радио Сити" и да гледам на живо пиротехниката. Добре, от мен да мине. Но ако ще ходиш в Лонг Айланд посред нощ, вместо да се чукаш с мен, по дяволите, по-добре е да ми обясниш защо. Вече не съм просто момичето от щанда за пуканки, Гейб. Или и двамата сме заедно в това, или се оправяй с него сам.

— Извинявай, Леке — каза той и приседна на леглото до нея. — Знам, че ще се притесниш, и се опитах да ти го спестя.

— Недей. Никога не го прави. Кажи ми какво става — настоя тя.

— Говорил ли съм ти за Мики Пелц?

— Не.

— Той беше един от най-добрите в спецефектите, особено в експлозивите. Беше много добър във взривяването на разни неща, но си спестяваше това-онова и отклоняваше част от снимачния бюджет в своя джоб. Веднъж работил по филм за банков обир и трябвало да взривят брониран автомобил. Мики отговарял за взрива и решил да купи някакви евтини нелегални боклуци, вместо скъпи и качествени експлозиви. Бомбата избухнала предварително и един каскадьор изгубил ръката си, а Мики прекара четири години в затвора "Адирондак" в Рей Брук.

— И?

— Изглежда е излязъл по-рано, видял е изпълнението с "Молотов" по телевизията и е разбрал, че съм аз.

— Как е възможно?

— Коктейлът, който хвърлих, беше без фитил — каза Хамелеона. — Неколцина са хората от бизнеса, които го приготвят по този начин. Това беше един от запазените ефекти на Мики. Той ме научи как се прави и предполагам, че е свързал две и две.

— Е, и какво иска от теб? — попита Лекси. — Споменаване във финалните надписи?

— Мен ако питаш, иска малко пари и ще обещае да запази теориите за случилото се за себе си — отвърна Гейб.

— Изнудване.

— Той не използва точно тази дума, но и аз си го помислих.

— И май няма да са само няколко долара, нали?

— Изнудваните живеят с илюзии, затова си мисля, че началната му цена ще е някъде между нелепо и безумно Много.

— Имам още един въпрос — каза Лекси.

— А аз вече съм готов е отговора. Не, не можеш да дойдеш. Но ти си го знаеше още преди да попиташ.

Тя скочи от леглото и го прегърна. Беше все още гола и избледняващият мирис на любов продължаваше да витае във въздуха. Той обгърна раменете ѝ с ръце и я притисна силно към себе си.

— Ти си човек, за когото чашата винаги е наполовина празна — прошепна тя, — а за мен тя винаги е наполовина пълна.

— Разбира се — отвърна той и я целуна нежно по врата. — Ти си човек, чиято чаша винаги прелива. Какво искащ да кажеш с това?

— Това е най-хубавото нещо, което би могло да ни се случи — отвърна тя. — Малкото ти пътешествие до квартирата на Мики може да се окаже невероятна сцена. Нов обрат в сценария. Дори ние не го очаквахме, а все пак ние го написахме.

Веднага щом го изрече, той разбра, че е права.

— Ето затова те обичам — отвърна той. — Не мога да повярвам, че не го прозрях веднага, но ти просто го закова! Хайде да напишем сцената.

— Ти и аз? — попита тя.

— Че с кой друг бих могъл да го напиша? — отвърна той и я притисна към гърдите си, целувайки косата ѝ, носа ѝ и накрая устните ѝ. — Ние сме страхотен екип, нали?

31

Най-накрая имахме нещо, върху което да стъпим, за да започнем разследването — снимки на убиеца. Изпратихме двама двуезични детективи — Елен Добрин и Джейсън Гарза, в Бронкс да събудят сервитьора от хотел "Реджънси" Рафе.

Показали му снимката на мнимия оператор от канал Е! и го попитали дали му напомня на помощника в кухнята от сутринта.

— Този е някакъв възрастен бял тип — отвърнал Рафе, — на другите двама детективи казах, че онзи беше млад латиноамериканец.

— Да, сър — намесила се Добрин, — но представете си, че това е дегизировка. Да речем, че бялата коса е перука. Представете си, че помощник-келнерът също е бил дегизиран. Забелязвате ли някакви прилики между двамата? Имам предвид неща като ръст, телосложение, стойка?

Рафе огледал още веднъж снимката.

— И двамата са контета — заявил той с надежда да бъде полезен.

Добрин ми изпрати съобщение: "Нямаме нищо. Нюансите не са най-силната страна на Рафе".

След това нашият специалист Мат Смит пусна снимката на бомбаджията през софтуера за разпознаване на лица. Дори и със специална дегизировка, човек трудно може да промени разстоянието между очите си, изпъкналостта на скулите и формата им, както и други осемдесет отличителни черти на лицето си.

Събрахме снимките на всички статисти и всички членове на снимачния екип от площадката на филма с Иън Стюарт. Сравнихме ги с втора партида от снимки на случайни хора, свалени от интернет, които използвахме като контролна група. След това софтуерът стартира някакъв магически алгоритъм, който сравнява всяко от лицата с тези на заподозрения.

— Ако бяхме в епизод на "От местопрестъплението: Маями", компютърът вече щеше да е изплюл снимката на онзи тип, който отговаря на зададените критерии — отбеляза Кайли.

Истинската полицейска работа обаче няма много общо с телевизията. Компютърът подбра двайсет и три възможни заподозрени — единайсет статисти, сред които и две жени, трима членове на снимачния екип и деветима от контролната група, включително Леонардо ди Каприо.

— Цялата тази работа с компютърното разпознаване не е чак толкова надеждна, колкото си мислят хората — каза Смит.

— Дори и така да е, нека отидем да се видим с Лео и да проверим дали има алиби — отвърна Кайли.

Успях да поспя малко едва към 02.00 часа. В 04.15 мобилният ми телефон иззвъня. Включих нощната лампа и погледнах кой се обажда — беше Кайли.

— Надявам се да звъниш за нещо хубаво, Кей-Мак — вдигнах аз.

— Не е Кей-Мак — отговори гласът от другата страна. — Спенс е. Май с име като Спенс Харингтън не мога да си имам як прякор като Кей-Мак. Може би моят ще е нещо като "Спенингтън".

— Кайли добре ли е? — попитах аз.

— Да, много е изморена и не ми се искаше да я будя. Аз обаче съм нощна птица, по това време мисля най-добре. Намерих номера ти в телефона ѝ и реших да ти звънна, докато идеята все още не ми е изскочила от ума. Може да я обсъдим. Само двамата — аз и ти, като мъже.

Вече бях полубуден, но все още нямах представа за какво ми говори той.

— Добре. За какво става въпрос? — съгласих се аз.

— Знаеш, че не съм ченге, нали? — започна той, на което аз само изръмжах сънено в знак на потвърждение. — Но си изкарвам хляба с продуциране на полицейски сериали по телевизията и имам една идея, която искам да обсъдим.

— Идея за телевизионен сериал ли? — попитах аз.

— Господи, Зак, не. За убийствата. Трябваше да ме поканите на онази превзета пресконференция с кмета. Можеше да се сетя по-рано за това, но бях навън с останалите граждани.

— Спенс, съжалявам, че трябваше да останеш навън, но...

— Няма проблем, Кайли вече ми обясни. Както и да е, искаш ли да чуеш теорията ми?

Имах ли друг избор?

— Разбира се — уверих го аз.

— Току-що ми хрумна, но чакай да го чуеш. Ню Йорк се опитва да привлече парите на продуцентите от Ел Ей. Канят тези холивудски знаменитости и изведнъж те започват да измират. Кой печели от убийствата?

Опитвах се да се справя с мисленето само с два часа сън, но дори и да имаше някакъв интелигентен отговор на въпроса, не успях да се сетя за него.

— Предавам се, Спенс. И кой печели?

— Градът на ангелите, разбира се. Лос Анджелис, Калифорния — възтържествува той.

— Не съм сигурен, че схващам логиката

— Снимането на филми и телевизионни предавания е основен поминък на Ел Ей — отвърна той. — Те не искат да дадат и троха от него на Ню Йорк, затова се опитват да докажат, че в Ню Йорк не е безопасно за кинаджиите. И забележи! Тактиката вече работи. Шели Трагер ще прави страхотно парти на яхтата си в сряда. Ще има премиера на новия ми телевизионен сериал и мога да ти кажа, че това ще е едно от най-значимите събития за цялата седмица. До края на деня днес обаче шестима души вече отказаха поканите. Извиниха се, че трябвало да летят обратно до Ел Ей. Пълни глупаци! Страх ги е от Ню Йорк и бързат да се приберат обратно при мама. Знам, че звучи откачено, но всички велики сценарии тръгват от подобни неща. Например "Изгубени" — сериалът беше адски откачен, но се задържа шест сезона. И както казах, само ти нахвърлям моята идея. Ти какво мислиш?

— Спенс, не мисля, че един град, дори и да има добър мотив за това, може да стои зад тези убийства. Зад всичко това стои човек. Успял ли си да стесниш кръга на заподозрените до представители на човешкия вид?

— Не, това е ваша работа — твоя и на Кей-Мак — отвърна той. — Най-очевидното място, откъдето може да се започне, е Калифорнийската филмова комисия, Търговската камара на Ел Ей и… по дяволите, нещата може да стигат дори до градската управа.

— Много интересна идея, Спенс — отбелязах. За телевизионен сериал, може би. Но в реалния живот трудно можеш да повярваш, че кметът на Лос Анджелис ще поръча убийството на трима души в Ню Йорк.

Благодарих му и обещах на сутринта да обсъдя това с Кайли, след което затворих. Трийсет минути по-късно все още лежах в леглото си напълно буден. Може би, защото прекарвах всички събития от последните двайсет и четири часа през главата си или защото се опитвах да схвана смисъла на обаждането на Спенингтън.

А може би, защото знаех, че Черил Робинсън вече е в закусвалнята и пие второто си кафе.

32

— Сигурен ли си, че той ще разполага с нещо, с което ще можеш да взривиш мястото? — попита Лекси, щом свършиха.

Гейб сви рамене.

— Току-що е излязъл от затвора — отвърна той. — Може в хладилника му да няма дори кутия мляко.

— Може би трябва да го застреляш още в мига, в който ти отвори вратата — предложи тя.

— Не — отвърна той, — трябва да съм сигурен, че не е казал и на някой друг. Мики е доста словоохотлив, така се запознахме. Снимахме някаква боза за терористи в самолет. Аз играех пътник, а Мики трябваше да взриви вратите към пилотската кабина. Попитах го дали може да го гледам, докато си върши работата, и преди да се усети, Мики вече ми преподаваше бърз урок по спецефекти. Още тогава разбрах, че този тип е златна мина по техническите въпроси и може да ми потрябва някой ден, затова и завързах приятелство с него. По времето преди да влезе в затвора, почти харесвах стария глупак. Няма да е зле да възстановя приятелството с него.

— Възстанови го тогава и виж какво знае. След това го убий — отвърна Лекси.

— Изглежда си чела сценария — пошегува се той.

Гейб взе влак номер 7 до Флъшинг, слезе на 33-та улица и отиде пеша до Скилман Авеню. Беше доволен от факта, че е въоръжен. В такива квартали човек трябва да е готов за всякакви изненади.

Нищо не се беше променило след последното му идране. Чудеше се как Мики е успял да запази квартирата си през цялото време, докато е бил в затвора. Трябваше да го попита по време на разговора им, в онази част, която щеше да премине под мотото "Радвам се да те видя".

Натисна звънеца и се представи на интеркома. Мики му отключи вратата.

Приземният етаж на сградата смърдеше на боклуци и урина. Той изчака Мики да му изпрати асансьора, след което се качи на петия етаж и потупа компактния "Валтер ППК", скрит във вътрешния джоб на якето му.

Вратата на асансьора се отваряше директно в апартамента и Гейб влезе.

— Хей, тук съм, на работната маса — извика Мики от срещуположния край на просторното помещение, на десетина метра от Гейбриъл.

Гейб прекоси помещението. Пелц седеше на висок дървен стол. Четирите години в затвора го бяха състарили поне с десетилетие. Раменете му бяха хлътнали, косата му беше посивяла, същия пепелявосив оттенък имаше и кожата му.

— Едно е сигурно — започна Гейб, — определено не си виждал много слънце.

— Сядай! — покани го Мики. — Правя нещо много яко, трябва да го видиш.

В стаята имаше само едно място за сядане — изтърбушен стар фотьойл. Гейбриъл се отпусна в него, облягайки удобно гръб.

— Какво е това якото, което трябва да видя? — поинтересува се той.

— Това — отвърна Мики и му показа малък хромиран цилиндър с големината на химикалка фенерче. — Това е детонатор, който се освобождава с натиск. Гледай какво става, когато го натисна — каза Мики и натисна сребрис тия бутон на върха на цилиндъра, задържайки го неподвижно с палец.

— Нищо — отбеляза Гейб. — Нищо не стана.

- Именно. Познай обаче какво ще стане, ако си вдигна палеца.

На Гейб не му се наложи да гадае. Знаеше добре. Понечи да се изправи.

— Не мърдай! — предупреди го Мики. — Седалката на фотьойла е натъпкана с С4. В мига, в който освободя бутона, взривявам ти задника и те пращам право в отвъдното.

33

— Мик, ти сериозно ли? — попита Гейб.

— Сериозен съм като смъртта — безизразно заяви Мики.

— Какво, по дяволите, става? Защо искаш да ме взривиш?

— Не искам да те взривявам — отвърна Пелц. — По-скоро ми се ще да си поговорим по работа.

— Няма проблеми — каза Гейб, — говори.

— За начало, освободи се от пистолета. Където и да го криеш, извади го и го остави на пода. Ако ме гръмнеш, ще си мъртъв половин секунда след мен.

— Добре, само се успокой — отвърна Гейб. — Искам да кажа, недей да се успокояваш чак толкова. Просто продължавай да натискаш здраво този бутон.

Посегна към вътрешния джоб на якето си и извади валтера, след което го плъзна по пода към Мики. Пелц го вдигна и го сложи върху тезгяха пред себе си.

— Всичко наред ли е вече? — попита Гейб.

— Засега да.

— Добре, нека поговорим по работа тогава.

- Не ти се обадих, за да те изнудвам, Гейб. Сигурно това си помислил отначало, но то не е в стила ми — започна Пелц.

Хамелеона само кимна.

— Паметта ми е желязна — продължи Пелц. — Преди осем години направихме заедно няколко епизода от "Семейство Сопрано". Помня, че бяхме на снимки в Джърси, размотавахме се заедно и ти ми спомена, че имаш идея за филм: човек, който избива куп задници от филмовия бизнес.

— Половината от хората, работещи в този бизнес, рано или късно стигат до същата идея — отбеляза Гейб.

— В затвора може и да не ми е достигало слънце, Гейб, но не съм оглупял. В онзи ден двамата с теб си говорихме за начините, по които можеш да убиеш разни хора. Един от тях беше да се подменят халосни патрони с истински. Интересно съвпадение е, че си бил на снимачната площадка днес, когато Иън Стюарт е бил убит тъкмо по този начин.

— Но това не значи, че имам нещо общо — отбеляза Гейб.

Пелц само изръмжа неопределено и продължи:

— Интересно е и това, че коктейлът "Молотов", хвърлен тази вечер по Брад Чък, беше без фитил — същият, който баща ми ме научи да правя. Същият, който аз ти показах. Освен това на ръст изглеждаш досущ еднакъв с човека, който го хвърли.

— Имам среден ръст и средно тегло, подобно на милион други мъже — отбеляза Гейб.

— Но се обзалагам, че точно ти стоиш зад затриването на тези нещастници днес.

— Не съм аз, Мик, кълна се.

— Тогава защо дотича толкова бързо тук, и то посред нощ? И защо си донесъл пистолет? — попита Пелц. — Нали ти казах, целта ми не е да те изнудвам.

— А тогава защо ме извика? — попита Гейб.

— Защото искам и аз да се включа — каза Пелц. — Помниш ли финала, който ти предложих за филмовия ти проект? Да събереш стотина от онези задници на едно място и да ги вдигнеш във въздуха? На теб ти хареса. Мислиш ли да го направиш?

— Дори и да стоях зад всички тези убийства, никога не бих си позволил да направя нещо такова. Ти най-добре от всички би трябвало да го знаеш, Мики. Експлозивите струват майка си и баща си — отбеляза Гейб.

— Майка си и баща си, казваш… Ето, затова те харесвам, Гейб. Под топките ти има бомба, но не се страхуваш да се правиш на умник пред човека, който държи копчето на детонатора.

— Шегата настрана, Мики, но С4 е евтин, ако имаш правото да го купуваш легално. Веднъж щом се озовеш на черния пазар обаче, той става труден за намиране, а дори и да откриеш, цените са безбожно високи.

— Не и ако знаеш откъде да пазаруваш — отвърна Мики.

— Чуй ме, Гейб, ако търсиш средства за голямо бум-бум, аз съм твоят човек. Не само че знам откъде да се снабдиш с каквото ти трябва, но и знам как да ти го доставя, както и къде да сложа взрива, така че броят на жертвите да е максимално висок.

Гейбриъл не отделяше очи от стоманения цилиндър в ръката на Пелц. По лицето му изби пот. Мики можеше и да го убие, но изглежда, действително не целеше да го изнудва.

— За какво ти е въобще да се замесваш? — попита Гейб. — Защо рискуваш да се върнеш обратно в затвора?

— Защото мога да ти купя материала евтино, да го приготвя, да спечеля някой долар и все пак да ти спестя доста. А и защото съм прекарал последните хиляда двеста осемдесет и три нощи в килия, обмисляйки как мога да си го върна на системата, която ме вкара там. Затова или ми кажи какво точно искаш, така че да ти помогна да се случи, или ставай и си тръгвай. Няма да те издам. Ще стоя като закован пред телевизора и ще викам за теб.

Гейб бръкна в джоба си, извади сгънат лист хартия и го постави в свободната ръка на Мики.

Пелц го прочете за по-малко от трийсет секунди и Добави:

— Е, аз бих направил някои подобрения, но като за аматьор не е никак зле. Май съм те обучил доста добре.

— Колко ще ми трябват? — попита Гейбриъл.

— Около двайсет и седем килограма С4 трябва да ти свършат работа — отвърна Мики. — Достатъчно, за да ти стигне, и не твърде много, за да може да се сложи в раница.

— Можеш ли да го вземеш? — попита Гейб.

— Лесна работа.

— Бързо? — уточни Гейбриъл.

Мики избухна в дрезгав смях.

— Искаш да е евтино и бързо? Сигурно, ако ставаше въпрос за френска любов пред тунела "Линкълн". Но ние живеем в света след 11 септември, Гейб. Бързата доставка качва цената — каза той.

— Колко ще излезе, ако искам да го получа до утре?

Мики замълча за момент.

— Двайсет и пет хиляди, плюс още пет заради моите връзки и експертно съдействие — отвърна делово той.

— Значи общо трийсет — пресметна Гейб.

— Ако ставаше въпрос за истински филм, цената на двайсет и седем килограма, плюс цената на моите услуги, щеше да бъде двойна, може би дори тройна — отбеляза Мики. — Трийсет хиляди е цена като за близки и приятели.

— Погледни пак схемата, която ти показах. Смислена ли е? Зарядите поставени ли са на най-подходящите места, така че да нанесат най-големи щети? — попита Гейб.

— Както казах, ще трябва да поогладя нещата, но затова ти поисках допълнителните пет хиляди. Плащат ми, за да взривявам разни неща, не за да изнудвам. Цената е трийсет хиляди. Ако искаш пластичния експлозив до утре, парите ми трябват в брой днес. Имаш ли ги? — попита Пелц.

— Не — призна Хамелеона. — Но знам откъде да ги взема.

— Тогава отивай да ги вземеш — отвърна Мики.

— Работата е за двама — каза Хамелеона. — Ти можеш ли да се включиш?

— Ще се наложи да сме аз и моят пробационен служител — отвърна Пелц. — Копелето ме следи денонощно седем дни в седмицата. Можеш ли да намериш някой друг?

— Вероятно.

— Тогава го направи. Аз ще съм тук и ще те чакам.

— Пистолетът също ще ми трябва — допълни Гейб.

— Ще ме гръмнеш ли с него? — попита Пелц.

— Не, по дяволите. Но никак не ми се ще да вървя пеш по Скилман Авеню без него.

Мики взе валтера и го подаде на Гейб.

— Виж как ти се доверявам — отбеляза той.

— Може би не е зле вече да си махнеш палеца от копчето на детонатора — каза Гейб.

— Това ли имаш предвид? — попита Мики и вдигна пръста си от сребристия бутон. Той изщрака.

Гейбриъл скочи нервно на крака.

— БУМ! — каза Мики.

— Ах ти, копеле! Всичко е било измама! — извика Гейб.

— За теб може да е измама — засмя се отново с хриптящия си смях Мики, — аз обаче го наричам "специални ефекти".

34

— Изпратих ти двайсет съобщения на мобилния — негодуваше Лекси.

— Отговорих ти на първото — каза Гейб.

— Господи, Гейб! Ако ти пиша "Какво става?", не може да отговаряш само с "Ще говорим, като се върна". Това не е истински отговор — възкликна тя.

— Понякога истинските отговори не могат да се напишат по телефона — отговори той.

— Както и да е. Той опита ли се да те изнудва?

— Точно обратното, иска да помогне.

— Да помогне ли? С каква точно помощ? — попита Лекси.

— Помниш ли първоначалния завършек, който бях измислил за филма? — попита Гейб.

— Буум! — извика тя и ръцете ѝ описаха дъга във въздуха. — Този край ли?

— Същият.

— Супер е. Много ми хареса. Но ти каза, че нямаме толкова пари в бюджета на продукцията. И аз те попитах как така Уили Койота винаги успява да си позволи всичкия онзи динамит, а ние да не можем.

— Имам новини — отвърна Гейб. — Намерих господин Койота. Казва се Мики Пелц и може да ни набави това, което ни трябва. Евтино.

— Откъде си сигурен, че можем да му вярваме? — попита тя.

— Познавам го, Леке. Работили сме заедно и преди. Той няма да ни прецака, а и може да се добере до всичко, което ни е необходимо. Мисли за него като за част от продуцентския екип — каза Гейб.

— Колко ще иска той? — попита Лекси.

— Около трийсет хиляди, но за него са само пет. Останалото е за С4 — съобщи ѝ той.

— Не знам на какво толкова се радваш — учуди се тя. — Това все още са с трийсет хиляди повече, отколкото разполагаме.

— Офертата е прекалено добра, за да я подмина — отвърна той. — Мога да осигуря парите.

— И какво ще направиш? Ще обереш банка?

— Не, само една продуцентска къща — отвърна той.

Лекси го изгледа с онзи нацупен поглед на строга гимназиална учителка, който винаги го разсмиваше — сведена глава, силно стиснати устни, брадичка, забита в гърдите, и показалец, който намества въображаемите очила върху носа ѝ.

— О, така ли, младежо? — отбеляза тя с писклив, но строг глас, нещо средно между тембъра на Беа Артър и Лиза Симпсън. — Мислиш ли, че наистина можем да влезем в "Парамаунт", "Фокс" или Ем Джи Ем, да ги заплашим с пистолет и просто ей така да си тръгнем с торба, пълна с пари?

— Не, мадам — отвърна той с най-добрия си акцент на колежанче от Арканзас. — Т'ва няма да е някое от онези тежкарски студиа. А и няма да съм сам-самичък, ако мога тъй да се изразя. Намерил съм си партньор.

Физиономията на Лекси се промени и тя излезе от роля, седна на края на леглото, засегната от думите му.

— Ти и Мики ли? — попита тя, а очите ѝ се изпълниха със сълзи. — Вече той ли е партньорът ти?

— Не, глупачето ми — отвърна Гейб. — Говоря за нас двамата — аз и ти.

35

— Аз и ти? Наистина ли? Сериозно ли говориш? — въодушеви се Лекси и скочи от леглото.

— Нали ти казах, че и ти ще имаш сцена, в която да участваш. Е, това е.

— Разкажи ми подробности, разкажи ми всичко! — настоя тя.

— Помниш ли, че миналата седмица бях статист в онзи филм със съдебната зала? Играх съдебен заседател номер седем. Снимачната площадка беше на улица "Чеймбърс".

— Помня — отвърна тя.

— Сприятелих се с продуцента Джими Фицхю. Размотавахме се заедно, говорихме за мотори. Той има "Зук" — чисто нов, модел "Булевард". Страшно возило! Мисля си, след като се наложи да се отърва от кавазакито, може би, когато всичко това приключи, и аз да си взема такъв.

— Както и да е — прекъсна го Лекси.

— Както и да е. Тази седмица снимат в центъра, в университета "Фордъм", и продуцентската каравана е паркирана в западната част на Шейсет и втора улица. Рано сутрин Джими се качва на мотоциклета си, за да се придвижи от "Рокауей" и да се пребори с трафика...

— Къде са парите, Гейб? — прекъсна го тя.

— Държи ги в караваната.

Лекси поклати невярващо глава.

— Не и трийсет хиляди. Вече не държат такива големи суми за всекидневни разплащания с хората на снимачната площадка. Сега пишат чекове и банковите служители идват на място с торби пари, за да ги осребрят, придружени от двама въоръжени пазачи.

— Мислиш ли, че не знам? Вече не играя тъпото гимназистче, Лекси. Не казвам, че ще трябва да се изправим пред двойка въоръжени и готови да стрелят наемни ченгета. Джими Фицхю държи пари в брой в караваната си и те не са за разплащане с наемниците от площадката.

— А за какво са?

— Кокаин.

— Не може да бъде!

— Шефът на Джими е въшлив с пари — отвърна Гейб.

— Освен това си пада по яките партита и пудрата за нос винаги е в менюто. Но шефът е твърде голяма клечка, за да рискува да го хванат, докато прави сделка, затова, ако продуцентът му иска да работи за него, част от работата му е да плаща коката. Джими ми каза, че го прави вече три години. Никога не е имало проблем, а голямата клечка винаги му дава много пари заради риска.

— Изглежда е сладка работа. Как ще докопаме парите?

— Попита тя.

— Джими ще се появи в караваната. Ще го заплаша с пистолет в главата. Знам със сигурност, че няма да тръгне да се бие. Парите не са негови и ако ги откраднат, обзалагам се, че шефът му дори няма да докладва на ченгетата, защото те може и да се сетят за какво са му трябвали.

— Аз какво ще правя? — поинтересува се Лекси.

— Това ще е големият ти пробив, хлапе — отвърна Гейб. - Ще получиш роля с реплики. Джими ме познава, което означава, че лесно може да разпознае гласа ми, затова не бива да казвам нищо. Ти ще му кажеш само да ти даде парите, след което ще се оглеждаш наоколо, докато той пълни торбата. Веднъж щом имаме парите кеш, ще платя на Мики и вероятно се досещаш какво следва — обясни плана си Гейб.

— Да, БУУМ! — ухили се Лекси.

36

Влязох в закусвалнята на Гери няколко минути след 05:00 сутринта. Имаше хора, но не беше чак толкова претъпкано, че да не мога набързо да огледам всяко сепаре, маса и стол пред бара. Черил не се забелязваше никъде.

— Искаш ли закуска, Зак? — попита ме самата Гери Гомпертс. Тя е истинско природно бедствие в действие

— Достатъчно дребна, за да се събере в супник, и достатъчно корава сам-сама хладнокръвно да се опре на нещастника, дръзнал да се опита да обере закусвалнята ѝ, намираща се на ъгъла на полицейско управление. Оказа се, че на Гери не ѝ потрябвала помощта на ченгетата — успяла да го обезвреди с един точен удар по челото с гореща шпатула. Бедният човечец трябвало да получи четиридесет шева, преди въобще да регистрират нападението.

— Не, Гери, благодаря. Искам само дълго кафе за из път — отвърнах аз.

— Свърши ни кафето за из път — отвърна тя. — Имаме само от това, дето може да го пиете тук.

— Шегуваш се, нали? — изгледах я аз.

— Не, Зак, бъркам се там, където не ми е работа. Такава ми е работата. Сега отивай да седнеш в онова сепаре в ъгъла, докато онази стра'отна мацка психоложката излезе от дамската тоалетна. Тя току-що си поръча закуска.

Седнах в сепарето и две минути по-късно вратата на тоалетните се отвори и оттам излезе психоложката. Нямаше как да не се съглася с Гери — Черил наистина беше стра'отна.

— Пак ли ти? — каза тя вместо поздрав и седна на мястото срещу мен. — Снощи гледах пресконференцията на кмета и не съм особено изненадана от това, че не си успял да поспиш, както трябва.

— Не беше кметът този, който ме събуди още в четири часа — отвърнах аз.

— Не ми казвай, че новият ти партньор все още не ти дава да спиш.

— Не — възразих, — този път беше съпругът ѝ.

Разказах ѝ за среднощното позвъняване на Спенс и теорията му, без да ѝ спестявам нищо.

— И когато накрая му казах, че проклетият Лос Анджелис не може да е злият гений, стоящ зад тези убийства, и го попитах дали има някакви предположения кой човек може да стои зад това, познай какво каза — продължих аз.

— Предполагам, че е било нещо от сорта на "това е твоя работа, детектив Джордан" — усмихна се тя.

— Точно това каза! — Тропнах с юмрук върху масата и приборите отгоре подскочиха. — По дяволите, добра си! — похвалих я аз.

— Благодаря, но това беше твърде лесно. Така, както го разказа, отговорът беше само един — скромно заяви тя.

— Е, как би нарекла това? Сещаш се, нещото, което прави Спенс, акт на пасивна агресия ли е? — попитах аз.

— Не мисля. Звучи така, сякаш го мисли. Изглежда, наистина иска да ви помогне — отвърна Черил.

— Оценявам помощта му — отвърнах аз, — но в Ел Ей има четири милиона души. Защо не ми се обади чак когато е свел бройката им до обозрим минимум?

— Снощи кметът направи дежурните обещания за непрекъсната работа и дрън-дрън за бързо разрешаване на случая — отвърна тя и попита: — Къде сме в действителност?

— Някъде между отчаянието и много дълбоката каша — отговорих аз. — Дори не разполагаме с достатъчно информация за този тип, за да те помоля да му съставиш профил.

— Предполагам, вече си се досетил, че трябва да е някой от периферията на шоубизнеса, който мрази индустрията и всички от вътрешния ѝ кръг — отговори тя. — Това стеснява периметъра до всеки актьор, сценарист или сервитьор в зоната на трите щата.

— Освен ако не се окаже, че Спенс е прав и извършителят действа по поръчка на Търговската камара на Ел Ей.

— Може ли за момент да сменим темата? — попита ме тя.

— Разбира се.

— Какво мислиш за операта? — попита тя.

— Звучи ми като един от онези хлъзгави психологически въпроси — отвърнах аз. — "Ако Зак е ченге и харесва опера, значи има също толкова шансове да си разреши случая, колкото и да намери питбул вегетарианец."

Продължавай в същия дух и ще видиш усмивката за милион долара. Ето, успях!

- Една приятелка трябва да пътува извън града и ми даде два билета да гледам "Травиата" — уточни тя.

— И нека да позная — ти обичаш опера, но никой от приятелите ти не споделя предпочитанията ти — предположих аз.

- Всъщност мразя операта… добре де, вземам си думите назад. Ходила съм само веднъж преди дванайсет години, излязох от залата след три часа и си мислех, че до края на представлението остават още седемнайсет часа и половина. Само че сега имам два билета и се опитвам да разширя културния си хоризонт, нещо като ренесанс след периода Фред — каза тя.

— Оценявам предложението, но трябва да съм честен с теб. Никога не съм ходил на опера. Знам всички клишета от сорта на "нищо не е свършило, докато дебеланата не си изпее партията", но по отношение на операта съм абсолютен новак.

— Прекрасно — отговори Черил. — Не мога да поканя някой, който харесва опера. Ще бъда в задънена улица. Обаче ако ти дойдеш, можем да направим сделка, ако един от двама ни не хареса представлението, ще останем поне за малко. Ако и на двамата не ни хареса, ще се изнесем и ще отидем на боулинг или да гледаме състезание по дърпане на трактори.

— В моя случай може би дърпането на трактори ще разшири културния ми хоризонт. Кога е? — попитах аз.

— В събота вечер.

— Ако по това време не преследвам разни маниаци, да знаеш, че имаме среща — отвърнах аз.

Поседяхме и си поговорихме още половин час и когато стана време да ставам, за да тръгна, знаех със сигурност едно нещо за Черил Робинсън — тя беше готова за възраждане след периода Фред. Не бях сигурен само дали аз съм готов да бъда част от него.

37

Гейб беше изнервен. Режисьорът винаги наричаше големите и важни сцени "сцена за пари", но това наистина щеше да бъде сцена за пари. Не можеше да си позволи нещо да се обърка, краят на филма зависеше от това.

Добрата новина беше, че продуцентската каравана се намираше на тиха и спокойна улица, часът беше още 6.00 сутринта — доста преди появата на интензивен пешеходен поток.

Лошата новина бе, че се намираше точно между "Кълъмбъс Съркъл" и центъра "Линкълн" — централно място, явна мишена за терористи. Това означаваше, че мястото ще е пълно с очи — човешки и електронни. Към това се прибавяше и фактът, че пътят му за бягство беше с влак Д, а спътницата му бе аматьор, което автоматично значеше, че човек трябва да е луд, за да се впусне в подобна авантюра.

За мой късмет аз съм си луд, напомни си той.

Нямаха много време за сложна маскировка, затова решиха да се направят на командоси. Със ски маски.

Влакът спря на "Кълъмбъс Съркъл" и двамата се качиха по стълбите към изхода от метрото и тръгнаха към центъра по посока "Бродуей". Щом стигнаха до 62-ра улица, свиха на запад. Прекосиха Кълъмбъс Авеню и видяха караваните. Бяха три, паркирани в зона с надпис "Паркирането забранено", и имаха сини стикери с разрешителни за снимане, залепени на вратите.

— Продължавай да вървиш — каза Гейб.

Мотоциклетът на Джими все още не се виждаше никъде.

Двамата отидоха до ъгъла на "Амстердам" и зачакаха. Не се наложи да чакат дълго. Скоро сузукито на Джими Фицхю се показа откъм "Амстердам", зави надясно по 62-ра улица и спря пред първата каравана, разположена на половин пресечка разстояние.

— Тръгвай бързо! — изкомандва Гейб.

Джими заключи мотоциклета си с верига, прикрепена за влекача на караваната, и тръгна към стъпалата на входа.

— Маски — изкомандва Гейб.

Маските бяха поставени и двамата стигнаха до караваната точно в мига, когато Фицхю отключваше вратата.

Гейб го последва нагоре по трите стъпала и го бутна навътре. Лекси го последва и затвори вратата зад тях.

Бяха вътре. Не беше за вярване, но бяха вътре!

Гейб насочи пистолета към лицето на Джими и както се очакваше, съпротивата му беше нулева.

— Имам около петстотин долара в джоба — каза Джими, — всичките са ваши без проблем.

Тишина.

Гейб продължаваше да държи оръжието насочено към Джими, а със свободната си ръка смушка Лекси.

Макар и с маска на лицето, момичето беше като вкаменено. Това беше нейната голяма сцена, а беше забравила да си каже репликите.

38

В продължение на три секунди тримата просто стояха и се гледаха в слисано мълчание. Гейб чакаше Лекси да каже нещо, Лекси беше забравила, че трябва да каже нещо, а Джими Фицхю се опитваше да сглоби парченцата от пъзела и да разбере какво става. Накрая той се обади пръв:

— Yo tengo dinero[13]— започна той. — Cinco[14]. Cinco стотин долара. No habla espacol[15], но имам петстотин долара.

Гейб посочи с оръжието към Фицхю, след което му направи знак към стола зад бюрото.

— Искаш да седна? — досети се Фицхю.

Гейб кимна и Фицхю седна на стола си.

Джими беше на четиридесет и няколко години, но имаше атлетично телосложение, за разлика от стокилограмовите мотористи, които човек можеше да срещне по околовръстното. Остаряваше достолепно и се гордееше с това — беше пристрастен към фитнеса, играеше тенис и скуош, беше член и на бродуейската лига по софтбол. Гейб не се и съмняваше, че ако му се удадеше този шанс, Фицхю спокойно можеше да го смаже с няколко удара.

Все още държейки валтера насочен към Фицхю, Гейб пристъпи към мястото, където стоеше Лекси, и приближи глава до ухото ѝ.

— Кажи си репликите — прошепна ѝ той.

— Ох, мамка му! Извинявай! — отвърна тя, след което се обърна към Фицхю и заяви: — Искаме парите.

— Говорите английски? — учуди се той.

— Естествено, че говоря английски, що за тъп въпрос! — отвърна Лекси — Повтарям, искаме… парите. Сега!

— Имам петстотин в портфейла. Всичките са ваши. Трябва само да бръкна в джоба си и...

— Да не мислиш, че сме били път до тук само за да ти вземем портфейла? — отвърна Лекси. — Искаме парите за дрога. Отвори сейфа.

Гейб усети как затаява дъх. Репликата "отвори сейфа" беше в сценария, но "искаме парите за дрога" не беше.

— Кои, по дяволите, сте вие? — изкрещя Фицхю. — За Монте ли работите? Той ли ви прати?

— Работим за себе си! — изкрещя в отговор Лекси. — Сега отвори сейфа!

— Не знам комбинацията и не знам нищо за никакви пари за дрога — отвърна Джими и се изправи. — А ако искате да знаете...

Гейб го удари през лицето с плоската част на валтера. Фицхю падна назад в стола и притисна с две ръце окървавената си буза.

— Отвори сейфа веднага или умри! — изкрещя Гейб, размахвайки пистолета към него с надеждата, че болката и страха ще попречат на Фицхю да разпознае гласа му.

— Окей, окей — изпъшка той, — моля, не стреляйте… имам две деца.

Джими падна на колене и избърса кървавите си длани в ризата.

— Наблюдавай го! — изкрещя Гейб на Лекси, надявайки се, че още две думи така или иначе нямат никакво значение. Тя отиде до прозореца на караваната и раздели щората с пръсти.

— Навън има хора, побързай! — съобщи тя.

Фицхю отвори сейфа и отстъпи назад. Гейб погледна вътре. Нямаше оръжия, нямаше нищо друго освен сива метална кутия с ключалка.

— Ключът е в чекмеджето на бюрото ми — каза Фицхю.

Гейб му направи знак с пистолета да отиде натам.

— По-бързо! — извика Лекси и затропа нервно с крака. — Мисля, че някой идва.

Фицхю отвори най-горното чекмедже на бюрото и взе малък ключ, след което извади металната кутия от сейфа.

— Тук има достатъчно за три отделни поръчки — каза той. — Нека обаче да ви дам един съвет — ако вземете няколко пачки, никой няма да тръгне да ви гони, гарантирам ви. Ако вземете всичко, Монте ще ви залови, ще изнасили приятелката ти, ще ѝ пререже гърлото и ще я сложи в ковчег. Мога да ти кажа, че тя ще е щастливката, защото ти ще влезеш в ковчега веднага след нея и все още ще дишаш. След това ще ви зарови някъде и ще забрави къде точно.

— Отвори я! — изръмжа Гейб, който вече сериозно започваше да се притеснява да не бъде разпознат.

Фицхю отключи кутията и вдигна капака.

Вътре имаше три спретнати пачки с банкноти, а най-отгоре се виждаше по една стотачка. Не бяха много дебели, но парите за дрога така или иначе не трябваше да са много обемни, вероятно всичките бяха само стотачки.

— Повярвайте ми — продължи Фицхю, — наистина не искате да ги вземете всичките.

Хамелеона взе едната от пачките, след което се поколеба.

— Не се шегувам, Гейб, побързай! — извика нервно Лекси от мястото си край прозореца. — Кълна се, някой наистина идва насам.

— Гейб? Статистът? — изправи се Фицхю. — Онзи с мотора "Кавазаки Нинджа"? Ти да не си полудял? Наистина ли мислиш, че ще се измъкнете от тук?

Хамелеона нямаше друг избор. Насочи валтера към гърдите на Фицхю и натисна спусъка.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — повтаряше той. Фицхю се свлече в стола зад бюрото.

Ако до този момент Лекси беше успяла да запази поне капка здрав разум, сега и тя се изпари.

— Луд ли си? — изкрещя тя. — Хората отвън те чуха. Той ти даде парите, защо го застреля?

— Ти каза името ми! — изкрещя Гейб в отговор.

— Не съм. Заклевам се! — отвърна тя.

Гейбриъл грабна останалите две пачки банкноти и натъпка всичко във вътрешния джоб на якето си. Дръпна Лекси за ръката и я повлече навън.

— Маската — изкомандва той.

Двамата едновременно свалиха ски маските си и излязоха от караваната.

Тръгнаха на изток по "Бродуей" и десет минути по-късно вече седяха в последния вагон на влак Д, потеглил към покрайнините на града.

— Съжалявам, Гейб, съжалявам — плачеше Лекси и сълзите ѝ се стичаха по бузите.

— Направи ми една услуга — процеди през зъби той. — Просто млъкни, мамка му!

39

На бюрото ми се мъдреше голяма чаша кафе и кутия понички с глазура с бележка, залепена отгоре, която гласеше: "Съжалявам за Спенс. Той иска само да помогне. XX[16], Кей-Мак".

Кайли седеше на своето бюро и дъвчеше последната хапка от собствената си поничка с глазура.

— Взех си една — обясни тя и прекара остатъците с глътка кафе. — Останалите единайсет са си само за теб.

— Оценявам жеста, но не мислиш ли, че е твърде клиширано? Ченгета и понички? — попитах.

— Между другото, за протокола: не съм давала на Спенс номера ти — каза тя. — Намерил го е в моя телефон.

— Той сподели ли с теб теорията си, или аз да го направя?

— Изложи ми я тази сутрин. Силните на деня в Лос Анджелис са измислили пъклен план да съсипят филмовия бизнес в Ню Йорк.

— Подмолен и подъл план — отбелязах аз. — В подобен сценарий все очакваш да е замесен и Лекс Лутър[17].

— Знам, че е откачено, но поне трябва да му се признае, че има въображение — отвърна Кайли.

— Въображение? Никак не е чудно защо не мога да разреша този случай — казах аз. — Като обикновен идиот, аз просто се опитвам да свържа фактите.

— Ето къде е разликата между полицейската работа и телевизионния бизнес — каза Кайли. — Що се отнася до хората от телевизионния бизнес, действителността е силно надценявано понятие и те никога не биха я допуснали да пречи на начина им на мислене.

— Вчера беше едва първият ни работен ден като екип — отбелязах аз. — Но сега, след като вече имам известен поглед върху съпруга ти, питам се колко ли често ти се е налагало да купуваш понички на бившите ти партньори?

— Ако искаш вярвай, но ти си първият, на когото Спенс се обажда — каза тя.

— Поласкан съм. Останах си недоспал, но съм поласкан.

— Нали го знаеш Спенс, винаги се е възхищавал на полицаите. Харесва му това, че имаш възможността да съчетаеш полицейската работа с шоубизнеса. Снощи ми каза, че имаш най-готината работа на света и с удоволствие би си разменил мястото с теб, ако можеше.

Спенс Харингтън иска да си размени мястото с мен? Нямах представа как да отговоря. Така и не успях.

— Зак! Кей-Мак!

Капитан Кейтс вървеше към нас и раздаваше заповеди в движение.

— Имаме обир и убийство, западна Шейсет и втора улица между "Кълъмбъс" и "Амстердам".

Познавах района добре, кварталът беше доста спокоен и тих.

— Какво има там? — попитах аз.

Кейтс спря пред нас, изглеждаше така, сякаш и тя не беше успяла да мигне през нощта.

— Служебна каравана на снимачен екип — отвърна тя. — И един продуцент с куршум в гърдите.

40

Гейб и Лекси нахлуха трескаво през входната врата и събориха месинговата стойка за чадъри, която тя беше домъкнала от битака за дванайсет долара.

Не си бяха проговорили през целия път до дома. Влязоха, без да си кажат и дума, във входа на блока: той все — още бесен, тя — хлипаща.

Стигнаха до фоайето и спряха пред асансьора. Лекси мълчеше със свити рамене и зачервени очи, духът ѝ бе и съкрушен. Накрая проговори:

— Никога повече няма да ме обичаш, нали?

Тя наистина го мислеше. Разсъждаваше така: Прецакваш се, изоставят те. Родителите ѝ бяха постъпили точно така с нея.

— Не ставай… — започна Гейб и преглътна думата глупава. — Не говори такива неща — поправи се той.

Вратите на асансьора се отвориха, тя пристъпи вътре и застана в ъгъла с ръце, притиснати до хълбоците, и с все още стичащи се по страните ѝ сълзи.

— Лекси — каза той и я последва в асансьора, станалото — станало! И аз малко пощурях, но въпреки това те обичам. Винаги ще те обичам!

Ако беше смятал, че това ще я успокои, явно беше сгрешил. Тялото ѝ се разтресе при опита ѝ да сдържи риданията си. Никога преди не я беше виждал толкова отчаяна и това го порази.

— Всичко е наред — омекна той и я взе в прегръдките си. Целуна челото ѝ, очите, солената от сълзите буза в опит да я успокои.

Тя вдигна глава и той нежно докосна устните ѝ със своите. Лекси изстена, разтвори леко устни и той докосна езика ѝ. Плъзна ръка надолу и притисна задника ѝ, а в отговор тя повдигна таза си към него. Членът му се втвърди.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се запрепъваха трескаво през коридора, докато най-накрая се озоваха пред входната врата и той успя да пъхне ключа в ключалката.

Тя вече смъкваше панталона и гащичките си още преди вратата да се затвори зад гърба им. Сграбчи го за колана, придърпа го към себе си и с вещина разкопча копчетата на джинсите му, докато той сваляше якето си, преди да го захвърли на пода.

Спалнята се оказа твърде далеч, тя се извърна с гръб и се облегна на един стол с ръце върху масата. Той я сграбчи за хълбоците и мощно проникна в нея.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам… — шепнеше тя при всеки негов тласък.

— Шшт, шшт. Всичко е наред — отвърна той. — Не говори.

Чувството беше могъщо чист, първичен, предизвикан от адреналина секс. Той се нуждаеше точно от това. И двамата се нуждаеха от него.

Оргазмите на Лекси винаги имаха свой собствен музикален фон и той успя да се сдържи, докато чу първото познато приглушено стенание. Виковете ѝ започваха да стават все по-силни и неконтролируеми, когато най-накрая той остави тялото си на удоволствието, сподавяйки собствените си викове, и оргазмът му го връхлетя на вълни.

С блеснал поглед тя се отпусна в ръцете му и той я отнесе в спалнята. Свалиха останалата част от дрехите си и се любиха още — бавно, нежно и без никакви извинения.

Щом всичко свърши, Лекси притисна възглавницата към гърдите си и се сви в ембрионална поза. Гейб я обгърна с ръце, притисна я с цялото си тяло и придърпа чаршафа върху тях.

"Парите!", помисли си той.

Пачките със стотачки все още бяха натъпкани във вътрешния джоб на якето му. Нямаше никаква представа колко точно бяха.

Но това можеше да почака.

41

- Това, че караш като луд, няма да направи жертвата по-малко мъртва — отбеляза Кайли, докато аз шофирах бясно през пресечката, свързваща "Сентръл Парк" с 65-а улица.

— Знам — отвърнах аз, без да намаля. — Мисля, че е като да се вманиачиш по кофти сапунен сериал. Искаш да знаеш какво ще стане в следващия епизод.

— И аз искам, но не чак толкова много, че да съм готова да свърша в автомобилна катастрофа. Впрочем "кофти сапунен сериал" е тавтология.

Успяхме да се доберем до Западна 62-ра улица за по-малко от пет минути. Пред продуцентската каравана беше паркирана полицейска кола на двайсето управление. Униформен полицай на име Франк Ранкин ни чакаше пред караваната.

— С партньора ми пристигнахме преди две минути обясни той. — От табелата на караваната се вижда, че е собственост на филмовата къща, която има разрешение да снима във Фордъм. Според човека, който ни извика, жертвата се казва Джими Фицхю.

— Ти или партньорът ти влизахте ли в караваната! – попитах аз.

— Аз влязох, но не много навътре. Не исках да замърся местопрестъплението. Само исках да се уверя, че онзи е мъртъв.

— И?

— Огнестрелна рана в гърдите от близко разстояние. Екипът за оглед на местопрестъплението още не е пристигнал и смъртта не е потвърдена, но съм сигурен, че човекът е мъртъв. Вътре има и сейф, вратата му е широко отворена. Не го огледах, но предполагам, че каквото и да е имало вътре, вече го няма.

— Кой се е обадил на 911? — попита Кайли.

— Казва се Майкъл Джакман. Каза, че е асистент-режисьор. Не е видял и не е чул нищо. Дошъл за среща с жертвата и намерил тялото. Седи отзад в колата заедно с партньора ми — уточни полицаят.

— Задръжте го там — разпоредих аз. — Ще огледаме местопрестъплението.

Фицхю се беше свлякъл на стола пред бюрото си. Сивата му тениска беше обагрена в тъмнокафяво от врата до кръста. На дясната му буза имаше прясна окървавена рана.

— Ударен е с пистолет — отбеляза Кайли.

Насочих фенерче към отворената каса.

— Униформеният отвън е прав за сейфа, празен е — казах аз.

— Ако не броим връзката с киното, това не ми се струва подобно на останалите убийства — каза Кайли.

— И аз си помислих същото — отвърнах. — Другите убийства са били планирани внимателно, с почти изкусна точност. Това тук изглежда просто като обир, в който нещата са тръгнали на зле. Жертвата работи зад бюрото си, извършителят влиза и му казва да отвори сейфа. Фицхю отказва, извършителят се опитва да го убеди с тъпата част на пистолета, Фицхю го отваря и извършителят прибира парите в брой.

- Е, това е обир, в който нещата са вървели добре — възрази Кайли. — Ако извършителят е взел парите, за какво му е да застрелва Фицхю? Защо да си усложнява положението и от обирджия да става убиец?

— Фицхю го е разпознал — отвърнах аз.

— Само че има един проблем, Зак. Човекът, когото търсим, е майстор на маскировката. Имаме го на видеозапис и дори не можем да го идентифицираме.

- Но ако е невъзможно да бъде разпознат, за какво му е да убива Фицхю? — попитах аз.

— Нали точно това те попитах и аз.

- Значи стигаме до единодушие — и двамата нямаме никаква представа какво става — обобщих аз.

Излязохме от караваната и се приближихме до полицейската кола, където ни чакаха Ранкин и партньорът му Робин Галахър.

— Този Майк Джакман, човекът, който е намерил тялото, е в шок — каза тя. — Не само че е работил с жертвата, а е и негов шурей.

— Той спомена ли нещо, което си струва да повтори? — попита Кайли.

— Каза: "Сега кой ще каже на сестра ми и децата?" — отвърна Галахър и продължи: — Това някак си можеше да се очаква, но другото беше неочаквано.

— Какво е то? — попитах.

— "Шибаният Левинсън." Повтори го към пет-шест пъти.

— А спомена ли кой е "шибаният Левинсън"?

— Не, сър — отвърна тя.

— Полицай, помолете господин Джакман да излезе от колата. Ако е готов за това, бихме искали да му зададем няколко въпроса.

Бусът на криминалистите спря пред нас. Надявах се, че ще имам възможност да видя изкусителната Маги Арнолд в два дни поред. Не извадих такъв късмет. Вратата откъм шофьора се отвори и отвътре излезе сухарят Чък Драйдън.

— Здравей отново, Чък — казах аз. — Помниш партньора ми Кайли Макдоналд, нали?

— Къде е тялото? — директно попита той.

Посочих му и той се понесе към караваната.

— Ама че чешит! — отбеляза Кайли.

— Ей, извадила си късмет, че не го познаваш от времето, преди управлението да го прати на уроци по добри маниери — пошегувах се аз.

42

Хамелеона спа три часа. Когато се събуди, Лекси вече беше в кухнята.

— Какво има за закуска? — извика той от леглото.

— Твърде късно е за закуска! — извика му тя в отговор. — Ще съчетаем закуската с обяд. Палачинки, но от истинските, не онези замразени неща. Освен това излизах и купих малини. Вече можем да си ги позволим.

Той изшляпа бос разстоянието до кухнята, беше все още чисто гол.

— Какво искаш да кажеш с това "вече можем да си ги позволим"?

— Преброих парите. Има четиридесет и пет хиляди долара. Можеш ли да повярваш, че онзи е щял да ги даде всичките на някакъв наркодилър? Мразя наркотиците, не разбирам защо хората ги вземат.

— Сигурна ли си, че са четиридесет и пет хиляди? — попита той.

— Три пачки с Бенджамин по петнайсет хиляди всяка.

Два пъти ги преброих. Палачинките ще са готови след две минути.

Той влезе в банята и се пъхна под душа. Въртя крана, докато водата започна да пари. Завладяха го мъчителни угризения. Вчера беше убил двама, може би трима души и с удоволствие би ги убил отново и днес, и то без да му мигне окото.

Но Джими Фицхю беше различен. Джими беше един от добрите.

Моля те, не стреляй. Имам две деца.

Знам, знам — Трейси и Джим-младши. Но какво друго можех да сторя, след като Лекси изрече името ми? Нямах друг избор.

Пълни глупости, Гейб! Не тя натисна спусъка, ти го направи!

Той завъртя кранчето на топлата вода докрай и струята стана болезнено гореща. Болката помогна.

Съжалявам, Джими, наистина съжалявам.

Палачинките бяха великолепни с истинско масло, пресни едри малини и гъст кленов сироп. Страхотно беше и горещото кафе. Ако във филма му трябваше да има и сцена в домашна обстановка, това определено беше тя.

— Сигурен ли си, че съм извикала името ти? — попита Лекси. — Кълна се, че ако е така, направила съм го неволно.

- Каза "Гейб, побързай". Но това беше достатъчно.

— Фицхю трябваше да се престори, че не ме е чул. Ако го беше пропуснал покрай ушите си, ти щеше да решиш, че не е чул какво съм казала, и нямаше да го убиеш. Той е виновен за смъртта си толкова, колкото и аз.

— Не — възрази Гейб. — В крайна сметка вината е моя. Аз съм режисьорът, аз съм продуцентът и упражних твърде голям натиск върху теб. Ролята ти беше прекалено тежка, не направихме репетиция. Не трябваше да те хвърлям в дълбокото с тази роля.

— Никога повече няма да се повтори. Обещавам — закле се Лекси.

— От съображения за сигурност, смятам, че засега е по-добре да останеш зад кадър — каза той.

— Отстранена ли съм от продукцията?

— Не, не, точно обратното. Искам да си моят копродуцент. Имаме още една-две сцени за доработване и ще ми трябваш повече от всякога.

— Какви са новите сцени? — попита тя.

— Все още не съм сигурен, но успяхме да пипнем четиридесет и пет хиляди, а ни трябват само трийсет, затова си мислех дали няма да можем да измислим още няколко яки нови сцени и да си купим още малко от пиротехниката на Мики? Разполагаме с още петнайсет хиляди долара, които можем да вкараме в играта — отвърна той.

— Четиринайсет хиляди деветстотин деветдесет и четири — уточни Лекси. — Малините струваха шест кинта.

43

Майк Джакман беше висок, с широки рамене, топли кафяви очи и интелигентно излъчване, което го обгръщаше като аура. В нормална ситуация той бе точно този човек, когото всеки би искал в своя отбор. Но днес ситуацията не беше нормална и Майк приличаше повече на Бамби, който се взира в цевта на пушката.

— Дамата полицай каза ли ви, че Джими Фицхю е мой зет? — попита той.

— Да, сър. Съжаляваме за загубата на семейството ви. Аз съм детектив Джордан, а това е партньорът ми детектив Макдоналд. С ваша помощ можем да разкрием убиеца на зет ви. Какво можете да ни кажете?

— Нищо — отвърна Джакман. — Двамата с Фиц се срещаме всяка сутрин, за да прегледаме бележките по продукцията за деня. Аз съм асистент-режисьор, той е продуцент. Винаги идва на работа преди мен, затова веднага щом дойдох тази сутрин, отидох направо в караваната му. Сейфът беше широко отворен. Фиц беше мъртъв на стола си. Обадих се на 911.

— Какво е имало в сейфа? — попита Кайли.

— Не ми е работа да знам.

— Двамата с Джими добре ли се разбирахте? — попита тя.

— Бяхме най-добри приятели. Бяхме по-скоро като братя, отколкото зет и шурей.

— Значи най-добрият ви приятел, човекът, с когото сте си пиели кафето всяка сутрин, никога не ви е споменавал какво може да има в сейфа, заради което да си е струвало да бъде убит?

— Не.

— Може би сестра ви знае. Когато ѝ съобщим лошата новина, че съпругът ѝ е мъртъв, ще я попитаме.

— Недейте. Тя няма никаква представа

— Звучите така, сякаш вие имате — продължи Кайли.

— Майк — намесих се аз, — приличате ми на добър приятел, който се опитва да запази дадена информация за себе си, защото смята, че това би защитило Джими. В действителност обаче защитавате убиеца му. Защо не ни разкажете какво знаете? Няма да го използваме против Джими — предложих аз.

— Джими е мъртъв. Не за него се притеснявам — поклати глава Джакман. — Ако подобни гадости излязат наяве, сестра ми и децата ѝ ще са тези, които ще страдат.

— Не сме тук, за да съсипем репутацията на Джими — прекъсна го Кайли. — Тук сме, за да заловим убиеца му. Моля ви, помогнете ни.

Джакман остана неподвижен за миг, взрян в очите на Кайли. След това въздъхна бавно и дълбоко.

— Обещайте ми само — започна той, — че каквото и да ви кажа, никога няма да го споменете пред сестра ми.

— Обещаваме — каза Кайли.

— Добре — кимна той. — Фиц беше… не знам как биха го нарекли ченгетата, беше нещо като "муле".

— Наркомуле? — попита Кайли.

— Може би изразът не е точен. Той беше посредникът между купувача и продавача — уточни Джакман.

— Кой беше продавачът и какво продаваше?

— Казва се Монте и това е всичко, което знам. Продаваше кокаин.

— А кой беше купувачът?

— Шефът ни, Боб Левинсън.

— Това ли е човекът, когото сте проклинали в полицейската кола?

— Той прави страхотни филми, но е адски гаден шеф. Не си знае парите и около него постоянно кръжат безчет приятелчета, които споделят пороците и забавленията му. Купува дрогата на килограм, но никога не се среща с доставчиците лично. Неговите продуценти винаги действат като посредници.

— А ако продуцентът откаже, бързо се оказва на опашката за безработни — досети се Кайли.

— Точно така — отвърна Джакман. — Левинсън винаги наема свестни продуценти — винаги са мъже със семейства, които се нуждаят от тази работа, и винаги са чисти — без тъмно минало, без наркотици, безупречни.

— Колко пари мислите, че е имало в онзи сейф?

— Всеки месец Левинсън даваше на Джими четири пакета с по петнайсет хиляди долара във всеки. Монте се появяваше с кокаина всеки четвъртък и Джими му даваше по един от пакетите с пари. Днес е девети, значи в сейфа вероятно е имало три пакета.

— Някой друг от работещите за продукцията знаеше ли за сделките с наркотиците?

— Хората приказват. Наоколо се носят всякакви слухове, така че предполагам, че да, но не знам кой точно какво е знаел.

— Трябва ни подробен списък на всички, свързани по някакъв начин с продукцията — осветители, монтажници, шофьори на камионите за доставка на храна — абсолютно всички — каза Кайли.

— Да, госпожо. Ще ви предоставя разпечатка.

Той понечи да си тръгне, но след миг се обърна и каза:

— Имам един въпрос. Ще арестувате ли Левинсън?

— Бихме го направили, ако можехме — казах аз, — но нямаме нищо, в което да го обвиним.

— Може би така е по-добре. Запазете чиста паметта на Фиц — каза той и си тръгна.

— Имате ли минутка? — чу се зад нас.

Обърнахме се и видяхме Чък Драйдън с непроницаемото му лице..

— Откри ли нещо? — попитах аз.

Не отговори, но ме изгледа така, сякаш искаше да ми каже. Безсмислен въпрос. Има само една причина да взаимодействам с детективи на местопрестъплението. Естествено че съм открил нещо.

Направи ясен жест с кратко кимване и двамата с Кайли го последвахме в караваната.

— Вижте това — каза той и посочи прозореца отляво,

— Прозорец номер едно, щората е спусната. А сега това — продължи той и посочи прозореца в срещуположния край на караваната. — Прозорец номер две, щората е спусната, с изключение на тези две ламели, които са обърнати така, че човекът, застанал тук, може да гледа навън към улицата.

Човекът трябва да е нисък — отбелязах аз. — Отворът в ламелите е едва на метър и петдесет над земята.

— Ако се съди обаче по ъгъла на проникване на куршума в жертвата, който и да е дръпнал спусъка, трябва да е бил с поне трийсет сантиметра по-висок — каза Драйдън. — Търсете двама души — стрелеца и наблюдателя.

- Двама души — повтори Кайли, — та ние не можем да намерим и един.

Драйдън само сви рамене в красноречивия жест това определено не е мой проблем.

44

Предпочитаното от Гейб оръжие "Валтер ППК" беше идеалният джобен пистолет, същият, какъвто използваше и Джеймс Бонд. В момента обаче беше твърде напечено, за да го носи. От друга страна, нямаше намерение да пренася 45 000 долара в метрото невъоръжен.

Отиде до шкафа и изрови своя "Глок 23". Беше 40-и калибър, по-голям от валтера ППК 380 и доста по-труден за прикриване, но с него беше по-малко вероятно, ако го спрат ченгета, да го свържат с обира и убийството на Западна 62-ра улица.

Взе влак номер 6 към центъра, слезе на "Гранд Сентръл" и се прехвърли на номер 7. Пътуването му беше доста безинтересно и на практика почти приятно. През целия път не спря да мисли за Лекси — това момиче беше истински гений. Когато я помоли да му помогне да измислят сценарий как да използват допълнителните петнайсет хиляди, той просто се опитваше да я накара отново да се почувства желана в екипа. Така или иначе не беше очаквал много. И точно тогава ѝ хрумна онази брилянтна идея, която направи сценария хиляди пъти по-добър.

— Искам да направя допълнителна поръчка — каза той на Мики, когато стигна до квартирата му.

— Какви оръжия за масово унищожение имаш предвид? — попита Мики.

Гейб беше скицирал идеята на Лекси върху лист от бележник.

— Не съм сигурен за точното разположение, но доколкото мога да кажа, искам да е нещо подобно — обясни той. — Какво мислиш?

— Това чие местенце е? — попита Мики.

Гейб му каза.

— Определено си куражлия, Беноа! — подсвирна от удивление Пелц.

— Идеята беше на приятелката ми — обясни Гейб. — Ще можем ли да го направим?

— Мога да ти набавя толкова пластичен експлозив, колкото ще ти трябва — заяви Мики. — За какви детонатори говорим?

— Все още не знам, затова измисли някакви смесени — таймери, дистанционно управление, нещо, което може да се възпламени с кабел… само гледай да е просто и като за идиоти. Помни, че не съм професионалист — засмя се Гейб.

— А имаш ли бюджет за всички тези екстри?

— Имам определена сума предвид — кимна Гейб.

— Колко?

— Какво ще мога да получа за още петнайсет хиляди?

Очите на Мики се разшириха от изненада. Той се покашля нервно, за да прикрие удивлението си.

— За още петнайсет хиляди, момчето ми, можеш да се сдобиеш с още адски много пукотевица.

Гейбриъл извади от раницата си трите пачки от по сто долара и ги остави на масата.

— Тук има четиридесет и пет хиляди — каза той.

Мики взе едната от тях, прокара палец по банкнотите и я остави обратно.

— Чудя се колко ли е имал Джими Фицхю в сейфа? — попита направо той.

— Кой е споменавал нещо за Джими Фицхю? — замръзна на място Гейб.

Мики си запали цигара и издуха дима към тавана.

— Никой не е споменавал каквото и да било, но полицията се занимава само с това. Обир и убийство в една от снимачните каравани на Боб Левинсън в Уест Сайд. Заподозрените са двама. Застрелян е продуцентът Джеймс Фицхю. За толкова тъп ли ме мислиш? Ти ми каза, че знаеш откъде да вземеш парите, но ти трябвал партньор. Просто събрах две и две. Е, с кого сформира екип?

— С майка ти. И на нея ѝ хареса — отвърна Гейб. — Трябва ли ти работата, или повече се интересуваш от личния ми живот?

Мики вдигна ръце в знак, че се предава.

— Спокойно, Гейби-бейби. Няма да ровя в личния ти живот. Това е първото, което научаваш, като влезеш в "Рей Брук". Просто се опитвах да поддържам разговора, забрави, че попитах. Дай да поговорим за доставката.

— Част от сделката, както каза, включваше и това, че ще можеш да я доставиш до утре — напомни му Гейб.

— Няма проблем, все още мога.

— Добре, но не по-късно — добави той. — Снимачният ми график е безумно натоварен.

— Утре ще се заема най-напред с това. Веднага. Ще ти намеря бум-бум за четиридесет и пет хиляди — обеща Пелц.

— Всъщност едната от пачките е без сто долара каза Гейб — Приятелката ми ги използва да напазарува.

— Няма проблем. Кажи на миньончето, че покупките са за моя сметка — отвърна Мики. — Имаме ли сделка.

— Имаме сделка! — не се поколеба нито за миг Гейб и двамата подпечатаха уговорката си с доказалото се с времето традиционно холивудско ръкостискане.

45

— Май най-после стигнахме до златната жила — отбеляза Кайли.

Разполагахме с два списъка — единия, който ни предостави Шели Трегър, с имената на всички, които са били на снимачната площадка по време на стрелбата по Иън Стюарт, и обещаната от Майк Джакман разпечатка с имената на хората, свързани с продукцията на Левинсън.

Съпоставихме всички имена в списъците, общо над четиристотин. Дванайсет души фигурираха и в двата списъка. Осем от тях бяха мъже.

— Можем да се справим много по-бързо, ако разделим списъка надве и дадем четирима на друг екип — предложих аз.

— Можем да се справим още по-бързо, ако имахме още седем екипа, които да се включат и всеки да проверява само по един човек — отвърна Кайли.

— Предполагам, че предложението за оптимизиране на дейността в отдела не ти допада особено — отбелязах аз.

— Никак даже — отвърна тя. — Първо, двамата с теб сме били на две от местопрестъпленията и ще ни е доста трудно да въведем втория екип във всичко, до което сме стигнали. Второ, аз съм завладяна от безскрупулни амбиции и няма да позволя на друг екип да ми измъкне от ръцете най-големия случай в кариерата ми. Сега просто ми кажи кой от двата отговора ти харесва повече и ще направя всичко необходимо, за да ти го набия в главата.

— Няма нужда да ме притискаш чак толкова — отвърнах. — Мисля, че "завладяна от безскрупулни амбиции" достатъчно ясно обобщава нещата.

— Добре. Но гледай това да влезе в доклада ти пред капитан Кейтс. Не мисля, че тя би го използвала срещу мен.

До средата на следобеда бяхме успели да отхвърлим пет имена от списъка. Двама от възможните извършители бяха присъствали на снимачната площадка с Иън Стюарт от седем часа сутринта и това автоматично ги изключваше като заподозрени в отравянето на Сид Рот в "Реджънси", а други двама разполагаха със солидни алибита за нападението в "Радио Сити" в понеделник вечерта.

Петият беше чернокож и се разсмя, когато разбра защо бяхме отишли да го разпитваме.

— Хора, вие не гледахте ли записа от подпалването на лимузината на Брад Чък? — попита ни той. — Онзи тип беше бял. Може да се наложи да нагласите цветовете на мониторите си.

Ние се разсмяхме с него, извинихме се и си тръгнахме.

— А сега накъде? — обърнах се аз към Кайли.

— Към "Мидъл Вилидж" в Куинс, пресечката на Фърманвил Авеню със Седемдесет и девета улица. Имаме адреса и допълнително към него е записано "Райска градина".

— Звучи ми като име на китайски ресторант — казах аз.

— Или студио за масажи. Чакай за момент, ще го проверя в "Гугъл" — отвърна тя и извади айфона си. — Мамка му! Това изглежда обнадеждаващо — оказва се, че е клиника за душевноболни.

— Забавното на това да се опитваш да хванеш маниак убиец, е в това, че последното място, където ще се сетиш да го търсиш, е психиатрията — отбелязах аз.

Тя ми даде точния адрес. Бяхме само на двайсет минути от мястото и потеглих веднага по магистралата към Лонг Айланд.

— Какво имаме за този човек? — попитах аз.

— Бил е статист на снимачната площадка на филма с Иън Стюарт вчера, което ще рече, че някой от колегите вече го е разпитвал. Освен това три дни миналата седмица е работил като статист в продукцията на Левинсън, така че може да е разбрал за парите, които Фицхю е държал в караваната.

— Как се казва? — попитах аз.

— Беноа. Гейбриъл Беноа.

46

Тази част от Фърманвил Авеню в Куинс беше тихо работническо предградие от малки двуетажни къщи с още по-малки предни дворчета и шизофренична смесица от компактни японски коли и огромни мощни джипове. И сред всичко това се издигаше една все още използваема четириетажна бяла тухлена сграда, строена през 60-те, която се опитваше да изглежда безлична, но всъщност бе просто грозна.

Под козирката на входа се мъдреше надпис в излиняло бордо: "Райска градина".

— Добре е да се види на практика как градоустройствените закони в Ню Йорк са били достатъчно гъвкави, за да позволят на някого да си построи весела ферма[18] в средата на квартал, изпълнен с такова младежко излъчване — отбеляза Кайли.

— Не прави прибързани заключения, детектив — отвърнах аз. — Може би лудницата е била тук първа, а щастливото малко кварталче е израснало около нея.

— Посещавала съм такива места и преди — добави тя,

— Частни клиники, домове за възрастни хора, психиатрични заведения… Опитай се да зададеш няколко въпроса и всички заемат защитна позиция, сякаш са адвокати на мафията. Обикновено се намира и по някоя подла малка невестулка, на която наистина много би и се искало да може да помогне, но след това веднага се скрива зад конфиденциалните отношения между лекар и пациент и не иска да каже и дума без съдебна заповед.

— Може да заплашим подлата малка невестулка с търсене на отговорност за подаване на подвеждаща реклама

— Предложих аз. — Виж, тротоарът е разбит, тревата е суха и кафява, а сградата е истинско мъчение за очите. "Райска градина" друг път!

Фоайето се оказа горещо и влажно. В случай че обитателите си плащаха за климатик, то определено не получаваха услуга за парите си.

Зад рецепцията седеше жена на средна възраст, която, изглежда, си купуваше червена боя за коса на килограм! Тя вдигна поглед към нас и ни посрещна с усмивка за добре дошли. По всичко изглеждаше, че началото е обещаващо.

— Добар ден, мо'а ли да ви помогна? — поздрави ни тя с акцент, който веднага я отличи като родена, израснала и получила образованието си в Куинс.

— Нюйоркска полиция — казах аз и показах значката си. — Търсим Гейбриъл Беноа.

— Кой?

— Пише се Бен-ойт — произнесох името по-бавно и отчетливо аз.

— О, Бенуа — отвърна тя и поклати глава, изразявайки неодобрение към неправилното ми произношение. — Той вече не е тук.

— Къде можем да го намерим? — попитах аз.

— Ше тря'ва да говорите с нашия директор, доктор Бен-Давид — отвърна тя. — Седнете.

Чакалнята беше пълна с твърди плюшени дивани, които може и да са били смятани за красиви по времето на Труман, но в настоящия си вид изглеждаха жалки. Седнахме.

— На бас по пет долара, че той ще е луд фен на "Метс" — подразни ме Кайли.

Тъкмо щях да отклоня предложението за баса, когато до нас достигна оглушителен писък. Хората, които живеят в психиатрични клиники, пищят по всяко време на деня или нощта, но този беше различен — прозвуча като писък на агонизиращ човек. Аз го знаех, Кайли го знаеше, рецепционистката също го знаеше.

— О, Боже! — каза рецепционистката и се втурна към края на коридора. — Това е доктор Бен-Давид.

47

Двамата с Кайли последвахме рецепционистката надолу по широкия коридор, който някога може и да е бил боядисан във ведро жълто, но в момента имаше унилия оттенък на болен от жълтеница.

Вратата към кабинета на доктор Бен-Давид беше отворена и ние тримата нахлухме направо вътре. Оказа се, че директорът съвсем не е това, което очаквахме.

Лaypa Бен-Давид беше около трийсет и пет годишна, впечатляващо привлекателна жена, която в момента лежеше просната върху дивана в кабинета си и изглеждаше впечатляващо бременна.

— Доктор Бен-Давид, добре ли сте? — попита рецепционистката.

— Добре съм, Дорис — отвърна жената и седна. — Съжалявам за писъка, но това малко човече май иска да излезе две седмици преди датата си — допълни тя и сложи и двете ръце върху корема си. — Току-що ме дари с една здрава контракция.

— Започнало ли е раждането? — попита Кайли.

— Напълно — отвърна Бен-Давид.

— Ние сме от Полицейското управление на Ню Йорк. Може ли да ви закараме в болница?

— Не, благодаря. Обадих се на съпруга ми, ще пристигне след няколко минути.

— Търсеха Гейбриъл Бенуа — каза Дорис.

— И аз се тревожех за него. Добре ли е? — попита Бен-Давид.

— Не знаем — отвърна Кайли. — Аз съм детектив Макдоналд, а това е партньорът ми детектив Джордан. Ще имате ли възможност да отговорите на няколко въпроса?

— Може би ще успея да се справя с няколко въпроса, на които се отговаря само с "да" и "не", но не съм сигурна, че това хлапе ще стои мирно достатъчно дълго, за да отговарям на въпроси, които изискват обстоятелствен отговор — намръщи се тя. — Дорис, върни се на бюрото си отпред и прати Лорънс при мен веднага щом се появи.

Дорис излезе, а Кайли приседна до лекарката.

— Рецепционистката ви спомена, че господин Беноа вече не е пациент тук — започна тя. — За какво е бил в клиниката?

— Знаете, че не мога да ви отговоря на този въпрос – каза Бен-Давид.

— Можете ли да ни кажете кога напусна?

— Преди няколко месеца.

— А може ли да ни кажете името на лекаря, който го е изписал?

— Той сам се изписа — отвърна доктор Бен-Давид.

— Значи хората тук могат да си тръгват, когато решат? — учуди се Кайли.

— Хората тук ли? — отвърна Бен-Давид. — Повечето от тях не могат да си тръгнат сами, но Гейбриъл дойде по свое желание, затова може да си тръгне по всяко време.

— Остави ли ви настоящ адрес? — попита Кайли.

Доктор Бен-Давид се засмя.

— Ох! — изпъшка тя и отново се хвана за корема. — Не ме карайте да се смея. Хората в психичното състояние на Гейбриъл Беноа никога не оставят адрес за връзка. Те винаги се притесняват, че някой може да ги преследва.

— И в този случай ще е прав — каза Кайли.

В този момент някакъв мъж отвори вратата, без да почука, и приклекна до доктор Бен-Давид.

— Лaypa, добре ли си? — попита той.

Сякаш по предварителен сигнал, тя изкрещя, не чак толкова силно, както преди малко, но впи пръсти в раменете му и изтърпя половинминутна контракция.

— Добре съм — изпъшка тя, след като болката премина.

— Това е съпругът ми Лорънс, детективи.

— Скъпа, каквото и да е станало, може да почака. Колата е отвън, да вървим! — подкани я той и ѝ помогна да се изправи.

Най-добрата ни връзка с Беноа до момента беше на път да ни се изплъзне по спешност по посока на родилното отделение. Трябваше ни чудо.

— Доктор Бен-Давид — каза Кайли, — Гейбриъл Беноа е заподозрян като извършител на няколко жестоки убийства.

Бен-Давид се закова на място.

— Убийства ли? — стъписа се тя. — О, господи! Това е ужасно.

— Наясно сме с Хипократовата клетва, знаем за конфиденциалността на информацията между доктор и пациент, но има риск за още хора — невинни хора — каза Кайли. — Има ли нещо, каквото и да е, което може да ни бъде от полза?

— Лорънс, дай ми минутка — обърна се Бен-Давид към съпруга си. — Моля те. Почакай отвън. Ей сега идвам.

- Лаура, да не би… Добре. Имате минута, след което ще вляза и ако се наложи, ще те отмъкна насила в болницата — каза той и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Детектив Макдоналд — започна Бен-Давид, — задължена съм от закона да не разкривам каквато и да било информация за пациент без съдебна заповед.

— Това няма да ни помогне особено — отбеляза Кайли.

— Не ме слушате. Оставете ме да довърша. Аз, повтарям аз, съм задължена от закона да не разкривам каквато и да било информация за пациент без съдебна заповед. Моят персонал е обвързан със същата забрана. Нашата работа е да не ви помагаме да хванете убиец. Нашата работа е да се погрижим за сто и осемнайсетте други хора, които живеят в тази клиника и които не са, повтарям, не са обвързани от подобна законова забрана. Следвате ли мисълта ми дотук?

Кайли кимна.

— Повечето от пациентите ни тук са много любопитни — продължи Бен-Давид. — Всъщност една голяма част от тях направо си врат носа във всичко. Освен това са и разговорливи. Това важи особено за Джей Джей. Но те също така са и доста уязвими, деликатни и лесно се плашат. Недейте, повтарям, недейте да ги плашите. Ясно ли е всичко?

— Да, мадам. Благодарим ви — отвърна Кайли.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Бен-Давид. И добави: — За съжаление, това е и максималното, което мога да направя.

— Пожелавам ви едно чудесно бебе — усмихна се Кайли и я прегърна леко.

Отворих вратата на кабинета ѝ и Лорънс я поведе надолу по коридора.

— Приятна дама — обърнах се аз към партньора си. — Никак не ми прилича на подлата малка невестулка, която бях предупреден да очаквам.

48

Дорис се беше върнала на рецепцията отпред.

— Благодарим ви за помощта — казах аз. — Доктор Бен-Давид спомена, че няма да има нищо против да хвърлим един бърз поглед наоколо.

— Тогава може би ще искате да се видите и с мъжа с фланелка на Фройд — отбеляза почти шепнешком тя, без да ни поглежда. — Дневната стая е ето там — допълни тя и ни посочи надясно с кимване.

Дорис очевидно беше наясно какво ставаше.

Нищо не би могло да ти внуши по-убедително мисълта Радвам се, че не съм заключен тук от огромна обща стая в психиатрично заведение.

Вътре имаше няколко десетки мъже и жени, застанали на групички или сами. Някои от тях гледаха телевизия, други се взираха в пространството, трети си говореха, четвърти просто си седяха настрана и тихо шареха по клавиатурата на лаптоп или играеха видеоигри.

Пъстрата човешка маса беше подобна на тази, която може да се види в чакалнята на някое летище, с изключение на това, че за хората тук беше очевидно, че нямат къде да отидат. Човек можеше да го прочете в очите им.

— Фланелка със Зигмунд Фройд на единайсет часа — каза Кайли.

Мъжът беше моя възраст, с издължена и кльощава фигура, оредяваща руса коса и кръгли очила с телена рамка. Гледаше през прозореца и държеше две незапалени цигари в лявата си ръка.

— Не забравяй какво каза доктор Бен-Давид — припомних на Кайли.

- Че е любопитен и обича да говори — отвърна тя.

- Говоря за частта, в която спомена, че бил доста уязвим. Бъди мила.

— Познаваш ме, Шест, аз съм гальовна като котенце.

Тя не вложи в думите сексуален подтекст, но на мъжкия мозък не му трябва много, за да започне да си мисли за секс. Съзнанието ми веднага превключи на спомена за първия ни месец в полицейската академия. Беше преди Спенс да се появи в картинката. Тогава Кайли Макдоналд бе по-скоро тигрица, отколкото котенце.

— Сигурно имаш някакъв проблем да си хванеш жертва с психически проблеми — подразни ме тя. — Аз нямам такъв, затова просто ме следвай.

Тя си проправи път към Фройд и спря на няколко крачки от него, така че той да може да я чува.

- Мислех, че Гейбриъл ще е тук — обърна се тя към мен.

— Кой Гейбриъл? — попитах аз.

— Филмовият режисьор — отвърна тя. — Ти да не си нов тук? Мислех, че всички го познават.

Фройд обърна гръб на прозореца.

— Извинете — каза той, — Гейбриъл ли търсите?

Кайли се усмихна тайничко, доволна, че е намерила някой, готов да се отзове.

— Да. Здрасти, аз съм Кайли — обърна се към него тя.

— Аз съм Джей Джей — отвърна човекът. — За какво ви е Гейбриъл?

— Аз съм актриса. А той е режисьор. Досещаш се за какво става въпрос.

Джей Джей се разсмя. Луд или не, той също беше подвластен на чара на Кайли, подобно на останалата част от хетеросексуалното мъжко човечество.

— Аз го познавам — похвали се Джей Джей. — да не би да участваш в някой от филмите му?

— Искам да участвам — отвърна Кайли. — Сега съм на прослушване. Можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало да спечеля ролята?

— Ела да седнем на верандата — покани я той. — Там, навън, можем да пушим.

Двамата излязоха през френските прозорци на тясна веранда с няколко градински стола и маси, износени колкото и мебелите вътре.

Джей Джей седна в един плетен люлееющ се стол, а Кайли се разположи на пейката срещу него. Аз се приближих дискретно отзад.

Джей Джей прехвърли двете цигари в дясната си ръка, но не посегна да запали.

— Гейбриъл е труден режисьор — каза той. — Никога не импровизирай на прослушването, сериозно ти говоря. Винаги следвай сценария. Той мрази някой да се опитва да го променя. Като онзи път на вечеря, когато трябваше да ядем руло от кайма, но вместо това ни дадоха пържено пиле. Тогава той направо избухна и се разкрещя: "Кой е преработил тази сцена?".

— Изглежда доста отдаден на работата си — отбеляза тя.

— Не, Кайли. Скорсезе е отдаден на работата си. Гейбриъл си е просто луд.

— И въпреки това искам да се явя на прослушване — заяви тя. — Къде е той?

— Няма го. Изчезна. Пуф! Просто се изпари. Една вечер влезе в общата стая — там някои от нас гледаха онова шоу с японските роботи, ти гледаш ли го?

— Не, хубаво ли е?

— Да, ако харесваш роботи. Както и да е… та Гейбриъл… той просто влезе и обяви, че е приключил със снимките на всички откачалки, които били в сценария му. Каза, че ние всички сме звезди, но не може да обещае кой точно от нас ще остане в окончателния вариант. На следващата сутрин си беше тръгнал от тук.

— Ти някога виждал ли си сценария му? — попита Кайли.

- Не. Единствените, които имаха право да го виждат, бяха Гейбриъл и Лекси.

— Коя е Лекси?

— Приятелката му.

— Знаеш ли фамилията ѝ?

Джей Джей поклати отрицателно глава.

-Не. Тя е само с едно име. Сякаш е толкова известна, че няма нужда от фамилия. Като Опра, само че за нея повечето хора знаят, че е Уинфри.

— Лекси тук ли е още? — попита Кайли.

— Не. Тя никога не е живяла тук. Обаче се обзалагам, че той е при нея. Те ходят навсякъде заедно. Знаеш ли какво си мисля? — попита той и направи знак с ръката, в която държеше цигарите.

— Кажи — насърчи го Кайли.

— Мисля си, че Гейбриъл не трябва да бъде затворен на такова място. Мисля си, че е бил тук само за да си снима филма.

— Изненадана съм, че са му разрешили да внесе камера тук — отвърна Кайли.

Джей Джей я изгледа така, сякаш беше напълно обезумяла.

— Няма никаква камера. Всичко е тук — отвърна той и се потупа по челото.

— Филмът… — започна Кайли, но ѝ отне секунда, за да възприеме току-що чутото. — Искаш да кажеш, че филмът е в главата му!

— Хей, нали ти казах, че човекът е смахнат — сви рамене Джей Джей.

49

Лекси беше открила тайното му скривалище преди няколко месеца. Беше в бюрото. Неговото бюро, единствената мебел, която той беше донесъл в апартамента.

Търсеше машинката за телбод, дръпна рязко най-долното чекмедже и го изтегли цялото. Чекмеджето беше наполовина колкото другите и имаше фалшиво дъно.

Те бяха там, скрити в тайното си пространство. Писма.

Много писма.

Очевидно бяха писани от друга жена. Гейб беше имал приятелки и преди да я срещне, и въпреки това тя се подразни от факта, че той беше запазил писмата им, а още по-лошото бе това, че ги беше скрил от нея.

Тя върна чекмеджето на мястото му. Писмата не бяха нейна работа. Закле се пред себе си никога да не ги отваря и чете, но издържа само около десет минути. Накрая се реши на компромис — ще прочете само две-три, колкото да разбере какви са били другите момичета. Това щеше да ѝ е достатъчно. Освен ако не се окажеше, че някоя от тях му е писала, след като двамата с Гейб вече ходеха. Тогава той щеше да разбере какво е истински ад.

Извади чекмеджето и измъкна шепа пликове. Не бяха от жени. Бяха просто служебни писма — от филмови студиа, телевизионни мрежи, продуцентски компании, режисьори, актьори. Прочете шест от тях.

Уважаеми г-н Беноа,

Благодарим Ви за представената кандидатура. Въпреки това в момента, за съжаление…

За съжаление, вашата история не е сред тези, които биха представлявали интерес…

За съжаление, нашата снимачна програма за следващия сезон вече е…

Всички бяха едни и същи — благодарим ви, но отговорът е "не". Бяха писма с откази. Стотици писма, някои от които бяха отпреди повече от десет години. Колко тъжно.

В следващите месеци тя не спомена за тях. Искаше ѝ се да си поговори с него за писмата, може би да го успокои и разведри, но това би означавало да признае, че ги е чела.

А сега тя беше направила живота му още по-ужасен. Беше прецакала сцената с обира. Толкова много бе искала да бъде част от филма му, а веднага щом той се съгласи, тя се беше изложила.

Трябваше да намери начин да се реваншира. Щеше да намери как да го направи. И тогава, докато си седеше пред компютъра и ровеше в най-добрите сайтове с холивудски клюки, идеята я осени изведнъж. Истинско вдъхновение. Всъщност идеята беше брилянтна, защото идеално се вписваше във филма.

Отвори нов документ в Microsoft Word и започна да пише:

50

Капитан Делия Кейтс бе потънала в безмълвен размисъл, подпряла десния си лакът върху облегалката на служебния стол и опряла брадичка върху свития си десен юмрук — класическата поза на "Мислителят" от Роден, както впрочем бе и любимото ѝ прозвище в отдела.

А когато шефката застинеше в познатата поза, всички останали в помещението млъкваха и ѝ оставяха време да помисли на спокойствие. Така постъпихме и ние с Кайли.

— Той прави филм без камера и оборудване — повтори за трети път Кейтс.

— Прави го само в главата си — повторих и аз за трети път.

— Не мога да го проумея. Няма смисъл — добави тя.

— Онзи човек не е с всичкия си, шефе — отвърнах аз. — Не можем да очакваме смисъл от човек, чийто последен известен адрес е клиника за психичноболни.

— А убийството на Иън Стюарт и нападението на Брад Чък? — попита Кейтс. — Те не бяха в главата му. Бяха заснети с камера.

— Да, но в по-голямата им част той ги е изиграл на живо.

— Това се нарича представление, Зак, не филм — отбеляза тя.

— С удоволствие ще обсъдим разликите с г-н Беноа, когато го арестуваме.

— И кога точно ще стане това? — попита Кейтс. — Имате името му, имате снимката му, имате следа за приятелката му… Колко време ви трябва, за да пипнете този маниак?

— Работим непрекъснато, капитане, но този тип е умен.

— Не, детектив, този тип е луд, както сам каза преди малко. Говори с Черил Робинсън и виж дали тя не може да ни помогне да разберем какво става в главата му — къде би се скрил, къде може да бъде следващият му удар? Обсъдете всичко и с нея — нареди капитанът.

— Вече съм оставил съобщения на телефона в офиса ѝ. Ако не се свърже с мен тази вечер, ще говоря с нея утре сутринта — казах аз.

— Ти си в бизнеса — обърна се Кейтс към Кайли. — Какво мислиш за всичко това?

— Не съм "в бизнеса", съпругът ми е в него — отвърна Кайли. — Но съм се срещала със стотици хора, които са изцяло погълнати от него. Повечето от тях са изпълнени с несигурност. Държат се така, сякаш действията им постоянно се подлагат на преценка. И знаете ли, капитане, наистина е така.

— Всички сме подложени на преценка — отвърна Кейтс.

— Не е същото — възрази Кайли. — да кажем, че вие продавате коли. Някой идва и взема една за тест драйв и когато се връща, ви поглежда в очите и заявява: "Тази кола е скапана, няма да я купя". Това не значи, че човекът ви мрази, той просто не харесва вашия продукт. В шоубизнеса обаче продуктът, който предлагат повечето от хората, са самите те.

— Затова приемат лично всеки отказ — добави Кейтс.

— Точно така. А Гейбриъл Беноа е в бизнеса от години — бил е пренебрегван, недооценяван, игнориран, отхвърлян и изхвърлян от него. Той продължава да се опитва, но така и не е успял да пробие.

— Е, дяволски сигурно е, че в момента си връща за всичко това — отбеляза Кейтс и добави: — Намерете го.

Кайли и аз можем да разпознаем сигнала да напуснем, веднага щом го чуем. Изправихме се едновременно, но Кейтс махна с ръка и ни накара отново да седнем по местата си.

— Мисля — каза Мислителя, — че може би г-н Беноа не е чак толкова луд. Може би все пак прави филм — каза тя и замълча за момент. — Добре, може и да не го снима, но го поставя. Пише сценарий за него. В момента милиони хора следят историята му, в нея има екшън, драма, съспенс и всички с нетърпение чакат да видят какъв ще е краят. Само за една нощ този пренебрегван и недооценяван статист се е превърнал от загубеняка на шоубизнеса в световноизвестен сериен убиец.

— Но той е единственият, който ще може да види себе си във филма — отбеляза Кайли.

— Засега — отвърна Кейтс. — Но докато стигнем до последното действие, не мислите ли, че всяко студио и от двата бряга ще му предлага милиони, за да откупи правата на историята му?

— Капитане, той няма да види и цент от тези пари. Такъв е законът след "Сина на Сам". Престъпникът не може да извлече финансови облаги от… — започна Кайли, но изведнъж се спря. — Ох, мамка му! Как не се сетихме по-рано за това?

Кейтс се усмихна.

— Изглежда, детектив Макдоналд току-що получи откровение — отбеляза тя.

— А аз май съм на три секунди след нея — отвърнах аз. — Беноа не се интересува от парите. Не му трябват камери и оборудване. Той пише сценария, но някой друг ще заснеме филма.

— Неговият филм — добави Кейтс. — А в главната роля ще бъде Брад Пит или Джони Деп, или Джордж Клуни, който ще играе Гейбриъл Беноа. Освен това по всичко изглежда, че ще успее да убеди някой да заснеме този филм.

— Капитане, ако сте права — започна Кайли, — значи вече сме по средата на второ действие и съм готова да се обзаложа на каквото кажете, че този е подготвил адски ефектен финал за третата, заключителна част.

Никой не прие облога.

51

Двамата с Кайли се затворихме в офиса и започнахме да пресяваме всичко, свързано с Гейбриъл Беноа. Ядяхме сандвичи от "Закусвалнята на Гери", когато научихме, че Брад Чък е починал, без да излезе от комата.

Това не променяше нищо. Добавих информацията към папката по случая и се върнах обратно към работата. Беше 9 часът вечерта, когато Черил Робинсън най-накрая отговори на обаждането ми.

— Зак, току-що получих съобщението ти — каза тя. Говореше по-високо от обичайното, защото около нея беше доста шумно. Приятен шум. — На вечеря съм и телефонът ми е бил затрупан в чантата, извинявай. Какво става?

— Имаме заподозрян и капитан Кейтс иска и ти да се включиш, да се опиташ да влезеш в главата му — казах аз.

— Дай ми основните данни.

— Гейбриъл Беноа, трийсет и четири годишен, единствено дете, роден в Щутгарт, Германия. Баща му е бил офицер от военното разузнаване. Семейството се е местило и е живяло в Южна Корея, Алабама, Джорджия и в крайна сметка таткото завършва кариерата си в Пентагона. Гейбриъл е ходил в гимназия в Северна Вирджиния, където се е проявил като много добър ученик с изявен интерес към филмовото изкуство. Напуснал е колежа след първи курс. След това информацията за него е откъслечна, до момента, когато се мести в Ню Йорк. Участва в стотици филмови и телевизионни продукции, използвайки истинското си име и номер на социална осигуровка. Преди две години постоянният му адрес се променя от апартамент на номер на пощенска кутия и накрая до адрес на психиатрична клиника, докъдето в крайна сметка успяхме да го проследим, но е напуснал заведението преди няколко месеца.

— Преди две години навярно го е хванала параноя и не е искал никой да го намери или тогава е започнал да планира убийствата — каза Черил.

— Или и двете — добавих аз.

— Изпрати ми имейл с цялата информация, която имате за него. Ще се опитам да я разгледам и да измисля нещо тази нощ, и ще се срещнем в закусвалнята сутринта. В пет часа твърде рано ли ще бъде? — попита тя.

— Не и в този случай. Благодаря, докторе. Извинявай, че прекъснах вечерята ти — казах аз.

— Няма нужда да се извиняваш, ще те разбере. Той също е ченге — отвърна тя и затвори.

Той ли? Тя е на вечеря с мъж? И той е ченге? Със сигурност не ѝ е трябвало много време, за да преодолее Фред. Чудех се какво ли е мнението на човека за операта.

С Кайли поработихме още два часа и аз се довлякох до леглото към полунощ. Четири часа по-късно мобилният ми телефон иззвъня. Името на дисплея сочеше Кайли, но нямах съмнения кой ми се обажда.

— Здравей, Спенс — поздравих аз, когато вдигнах.

— Не е Спенс — чу се гласът на Кайли от другия край. — Снощи му четох конско за това, че ти е звънял. Казах му: "Ако имаш някакви брилянтни идеи посред нощ, недей да събуждаш Зак, събуди мен".

— Добре, поздрави Спенс за това, че не ме събуди — отвърнах аз.

— Слушай, това е важно — прекъсна ме тя. — Донесох вкъщи копие от видеозаписа на коктейла "Молотов", който хвърля Беноа. Гледах го десетина пъти, няколко от тях в присъствието на Спенс. Тази нощ той ме събуди с думите: "Току-що го проумях".

— Какво, полковник Мъстард влиза в оранжерията със свещ ли? — пошегувах се аз.

— Зак, знам, че смяташ Спенс за… не знам, за човек с прекалено богато въображение. Но този път мисля, че е открил нещо важно.

— Извинявай, слушам те — отвърнах аз.

— Не знам за теб, но когато гледах записа, склонна съм на сто процента да го припиша на Беноа. Спенс спря на пауза един от кадрите с коктейла "Молотов". Няма фитил. Няма никакъв напоен парцал, няма пламък — каза тя.

— Е, и?

— Ами, според Спенс това е един от триковете на филмовия бизнес. Ако бутилката гори, няма как да я подадеш на някой актьор мегазвезда, който има застраховка за милиони. Затова, вместо да използват каскадьор за дадена сцена, те използват коктейл без фитил. Знаем, че за обира Беноа е имал съучастник и можем да предположим, че партньорът му вероятно има опит със специалните ефекти.

— Не ми се иска да отхвърлям още една от среднощните "гениални идеи" на Спенс, но всяко хлапе с химически комплект и подла идея може да забърка просто взривно вещество — със или без тампон и фитил. Най-лесният начин е да се вземе спирачна течност, амоняк

— Това не го е правило хлапе, Зак. Спенс каза, че коктейлът изглеждал доста професионално направен. Каквото и да си мислиш за него, все пак трябва да му се признае, че познава добре филмовия бизнес.

— Кайли, нека не спорим. И двамата сме уморени. Кажи на Спенс, че оценявам приноса му.

— Той ми даде списък с имена на специалисти по филмови ефекти, които според него може да са приготвили коктейла. Само шестима са и дори всички те да са чисти, някой от тях може да види във видеозаписа нещо, което да ни насочи към човека, който го е забъркал. Знам, че се хващам за сламка, но с какви други улики разполагаме?

— Добре. Имам среща с Черил Робинсън след около час. След това може да се свържем с тези специалисти по ефектите и да си поговорим с тях.

— Не ми спомена, че ще се срещаш с психоложката — каза Кайли.

— Имам среща с нея в пет сутринта. Мислех, че ще искаш да поспиш дотогава.

— По дяволите, не. Така или иначе вече съм будна. Къде точно ще се срещате?

— В "Закусвалнята на Гери" на "Лексингтън", на ъгъла на управлението.

— Супер. Ще се видим направо там. Поръчай ми кафе и препечени филийки — каза тя и затвори.

И тъй, изведнъж се оказа, че имам планове за закуска. Щяхме да бъдем аз, красивата ми бивша приятелка, чиято загуба все още се опитвах да превъзмогна, и красивата нова жена, за която колкото повече си мислех, толкова повече ми се струваше, че може би е точно това, от което се нуждая, за да преодолея загубата на предишната. Станах от леглото и развих килимчето за йога.

52

Реших да закъснея с десетина минути и така да дам възможност на Черил и Кайли да се опознаят. Мислех си, че ако пристигна последен, ще се чувствам по-малко странно, въпреки че аз бях единственият, който си представяше тази малка тройка като странна.

Грешах. Още с влизането през вратата Гери Гомпертс ме фиксира иззад бара и ми направи знак с глава, сочейки към ъгъла.

— Какво става? — попита ме тя, докато забърсваше ръцете си в престилката, която вече носеше следите на луда сутрин, прекарана зад грила. — Психоложката те чакаше, а след малко и онази другата се настани до нея.

— Тя е детектив Онази Другата — отвърнах аз. — Новият ми партньор.

— Не ми пука коя е — сряза ме Гери. — Избери една най-накрая.

— Трудна работа. И двете са умни, красиви и много

— Успя ли да погледнеш данните за миналото на Беноа? — обърнах се аз към Черил.

— Прегледах ги два пъти. Бащата — офицер от армията, винаги е предупредителен сигнал. Мразя да говоря със стереотипи, но профайлърите се занимават точно с това. Бащите офицери понякога се отнасят сурово със синовете си. Гейбриъл вероятно до голяма степен е бил лишен от възможността да контролира събитията в живота си, особено ако бащата е имал склонност към насилие или свръхконтрол. В такъв случай може да е натрупал гняв, който е трябвало да потиска, за да оцелее. Затова си е създал свят, който е можел да контролира сам — свят на фантазиите.

— Мислех си, че всички деца имат фантазии — отвърнах аз.

— Всички сме имали въображаеми приятели, но в случая с Беноа филмите, които се разигравали в главата му, са станали много по-реални, отколкото обикновените фантазии. Той е бил сценарист и режисьор, той е контролирал всичко. Проблемът вероятно се е появил, когато е започнал да работи в истинския филмов бизнес.

— Където не е можел да контролира нищо — добави Кайли.

— Точно така. Той е статист, на практика е незабележим. Не е негова вината за това, че не е станал звезда. Обвинява за всичко хората от Холивуд и особено тези, които са на върха — те са потискащата сила, която му е пречила да успее.

— Да си го кажем направо — намеси се Кайли, — в истинския живот тези задници наистина пречат на доста хора да успеят.

— И в истинския живот хората някак си се научават да го преживяват, но в сценария си Беноа трябва да ги убие всичките.

— Имаш ли някакви предположения къде ще бъде следващият му удар? — попитах.

— Теорията на Кейтс ми се струва твърде смислена и ако тя се окаже права, следващият му удар ще е нещо грандиозно. Започна с непретенциозно отравяне, премина към стрелба, после към подпалване, гарнирано с коментарите на Райън Сийкрест. Нашето момче няма да направи стъпка назад и да сложи отрова в нечий доматен сок. Ще изиграе всичко пред публика и убийствата ще стават все по-драматични, кинематографични и вероятно с все повече жертви. Ако разговарях е колеги психолози, щях да кажа, че този човек страда от параноидна психоза, но ако говорим като ченге с ченгета, той е луд убиец, който търси отмъщение. Освен това е на път да направи нещо наистина ужасно, затова трябва възможно най-бързо да го заловите.

— Да го хванем бързо — повторих аз. — Знаеш ли, че започваш да звучиш като шефката?

В този момент телефонът на Кайли иззвъня.

— Карен Порчели от Централния регистър — осведоми ни тя.

— В този час? — учудих се аз.

— Още след като говорих с теб, оставих съобщение на сержант Порчели да ми се обади веднага щом пристигне на работа. Искам да направи няколко проверки за миналото на тези момчета от специалните ефекти, за които ни каза Спенс. Връщам се веднага — каза тя и излезе от сепарето, за да приеме обаждането.

— Тя е едно много отдадено на работата си ченге — отбеляза Черил. — И освен това е страхотен човек.

— И ти самата не си никак зле, докторе. Благодаря за внимателното наблюдение. Съжалявам, че те натоварих с всичките тези гадости снощи.

— Не се извинявай. Това ми е работата, аз живея за социопатите. Но разбира се, ченгетата с любовни терзания са моята основна грижа — шеговито каза тя. — От вас двамата с Макдоналд ще излезе страхотен екип. Ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна да се отървеш от стария багаж на взаимоотношенията ви, който толкова ти пречи, просто ми дай сигнал.

— Ще го направя — казах аз. — Можем да започнем с малко оперна терапия.

53

Гейбриъл прибра валтера. Осъзнаваше, че е твърде опасно да го използва отново, но го чувстваше като старо ловно куче — твърде престаряло, за да ходи на лов, но и твърде обичано, за да се лиши от него. Прибра го обратно в чекмеджето и пъхна глока в раницата.

— Къде отиваш? — попита го Лекси, която все още беше в леглото.

— Навън.

— Имаш ли нужда от партньор?

— Мислех, че вече имаме сделка — отвърна Гейбриъл. — Копродуцентът работи по сценария, грижи се за гардероба и грима...

— Спи с режисьора — подразни го тя. — Смятах, че след като сексът беше толкова добър, може да решиш да си промениш мнението.

Той седна на леглото до нея, взе едната ѝ гърда в шепа и я целуна нежно по устните.

— Сексът беше толкова невероятен, че искам, докато съм навън, просто да си мисля за теб и за това как си лежиш гола — отвърна той.

— Говориш пълни глупости — отвърна тя, — но затова те обичам. Кога ще се върнеш?

— След няколко часа.

"Идеално — помисли си тя. — Колкото по-дълго те няма, толкова по-добре."

Той излезе и заключи входната врата след себе си. Тя чу как асансьорът се изкачва до етажа им, чу звука от затварянето на вратите и бръмченето на слизане. След това Лекси се приближи на пръсти до прозореца и видя Гейб, който излезе от предната врата и се отдалечи надолу по улицата към входа за метрото.

Знаеше, че няма да ѝ позволи да отиде с него при Мики, но така или иначе тя трябваше да попита. Ако не го беше питала, той щеше да заподозре нещо. Ролята ѝ беше такава. Сега, когато него го нямаше, тя вече беше готова да влезе в новата си роля.

Все още се двоумеше как да нарече героинята си — Пандемония или Пасионата, затова реши да използва и двете. Беше Пандемония Пасионата, красивата любовница на Сатаната.

Беше открила идеалната сценична рокля в един магазин за дрехи втора употреба на "Мълбъри Стрийт". Представляваше невзрачна на пръв поглед ефирна черна копринена рокля, обточена с кадифе и дантела. Беше най-малко на петдесет години, но си струваше всеки цент от осемнайсетте долара, които плати за нея. За още дванайсет си купи мастиленочерен гердан с едри топчета и малка черна шапчица с перо от щраус и дантелена воалетка. Вдигна косата си на кок и внимателно се гримира. Финалният щрих беше червилото — най-яркочервеният цвят, който успя да намери. Без него цялата сцена би могла да се снима и на черно-бяла лента.

Погледна часовника си. Все още имаше достатъчно време да стигне до центъра на града и да си намери хубаво място.

Огледа се в огледалото.

Беше перфектна! Нуждаеше се само от още нещо.

Отиде до бюрото на Гейбриъл и извади валтера.

54

Двамата с Кайли се върнахме в офиса и се опитахме да разберем къде би могъл да бъде следващият удар на Беноа.

Беше едва третият ден от седмицата "Холивуд на Хъдсън", което означаваше, че градът ще е пълен до пръсване с потенциални жертви от днес чак до петък, когато всички отново щяха да се отправят на запад.

Обадихме се в дома на Манди Соутър, служителка по връзки с обществеността, и я помолихме да ни изпрати по факса списък на всички поканени, като отбележи имената на тези с най-висок ранг. Помолихме я да ни изпрати и програмата е всички предвидени събития.

— Нали си наясно, че службата за обществена информация ще има достъп само до официалната програма, която са получили от комисията — обърнах се аз към Кайли. — В действителност ще има още около петдесетина частни срещи, обеди и коктейли, които не са включени в списъка ѝ.

— И Шели Трегър ще знае за всяка една от тях — отвърна Кайли. Без нито миг колебание тя набра номера на Спенс и го помоли да ни набави списък с имена на присъстващите, времето и мястото на провеждане на всяко малко или голямо събитие, известно на Трегър.

Десет минути по-късно Спенс върна обаждането ѝ. Успях да чуя само думите на Кайли в края на разговора им:

— Добре, добре, кажи му, че ще бъдем там — каза тя и затвори.

— За какво беше целият този шум? — попитах я аз.

— Спенс се обадил на Шели. Той ще ни помогне с удоволствие, но освен това казал на Спенс да ни напомни, че мемориалната служба на Иън Стюарт е тази сутрин и там се очаква да има полицейско присъствие.

— Всъщност това ми изглежда добра идея — отбелязах аз.

— Радвам се, че си съгласен да отидем, защото аз така или иначе трябва да съм там в качеството си на госпожа Спенс Харингтън — каза Кайли.

Десет минути по-късно се обади Карен Порчели от Централния регистър. Кайли включи разговора на високоговорител.

Всеки, който си има работа с експлозиви, трябва да се регистрира в Нюйоркското полицейско управление, затова Порчели без проблем бе проследила и шестте имена от списъка ни.

— Това ще ви хареса — каза тя. — Единият от тях току-що е бил освободен от затвора "Адирондак" в Рей Брук. Името му е Мики Пелц.

— За какво е лежал? — попита Кайли.

— Отклонявал е част от средствата на филмово студио, предназначени за експлозиви. Купувал евтини боклуци и при един от взривовете пострадал човек — загубил ръката си. Обвинили го в престъпна небрежност, но защитата пледирала за непредпазливост и отнесъл само четири години затвор.

— Има ли някаква връзка с Беноа? — попита отново Кайли.

— Работили са заедно в пет-шест различни продукции. Няма данни Беноа да го е посещавал в затвора.

— Къде можем да намерим господин Пелц?

— Проверих в пробационната служба. Адресът, който те имат, е Скилман Авеню 33–87 в Лонг Айланд, пети етаж. Ще ви изпратя с електронна поща адреса му заедно с постоянните адреси на останалите петима специалисти по ефектите от списъка ви. Но съдейки по миналото на Пелц, аз бих започнала издирването с него.

— Благодаря, Карен, задължена съм ти — каза Кайли и затвори.

— А аз май съм задължен на Спенс — вметнах аз. — Ще отидем при Пелц на връщане от мемориалната служба.

Капитан Кейтс дойде на работа около осем часа, въпреки че дори и в не толкова натоварените дни тя идваше винаги преди шест.

— Съжалявам, че закъснях, но наистина имах нужда от малко маникюр и педикюр тази сутрин — каза тя, когато се появи. Глупости! Сигурно беше прекарала цялата сутрин навиквана от кмета и комисаря или от двамата заедно. — Какво смята Черил Робинсън? — попита Кейтс направо.

— Смята, че Беноа е луд, а ти си умна — отвърнах аз.

— Хубаво е да знаеш, че някой те мисли за умен. А случайно спомена ли защо смята така?

— Хареса ѝ твоята теория, че той пише сценарий, и е съгласна, че вероятно планира нещо по-мащабно от всичко, което сме видели до момента — обясних аз. — Имаме списък на възможните мишени и места.

— Имаме и следа за някого, който може да е помогнал на Беноа да направи коктейла "Молотов" — обади се и Кайли.

Разказахме на Кейтс за Мики Пелц.

— Двамата със Зак тъкмо тръгвахме за мемориалната служба на Иън Стюарт — каза Кайли. — Когато приключи, ще се разходим из Лонг Айланд и ще доведем Пелц за малък разпит.

— Ще ми се да ускоря нещата — заяви Кейтс. — Ще изпратя няколко униформени да доведат господин Пелц веднага.

— Добре. В такъв случай можем да вземем първо него, няма да ни отнеме кой знае колко време — каза Кайли.

— Не се безпокойте, детектив Макдоналд. Ще изпратя униформените да го доведат и ще го затворим в някоя от стаите за разпити. Няма да го разпитва друг екип, ще го държа, докато вие двамата се върнете.

— Извинявам се — отвърна Кайли и дари шефката ни с една полуусмивка. — Толкова очевидно ли е, че съм обсебена от този случай и не ми се иска да пропускам нищо, свързано с него?

— Да. Но ако трябва да избирам между ченге, което е твърде обсебено, и друго, на което въобще не му пука, винаги бих избрала обсебеното — отвърна Кейтс.

— В такъв случай, капитане, имам новини за вас — намесих се аз. — Детектив Макдоналд е по-луда, отколкото можете да си представите.

55

Гейбриъл се качи обратно на линия 7 на метрото. В раницата му нямаше нищо друго освен заредения "Глок". Може би трябваше да вземе такси, но шансовете ченге да спре синеок и русокос бял мъж, за да претърси раницата му, бяха нищожни. Освен това харесваше тракането и особения ритъм на Нюйоркските подземни железници. Той притвори клепачи, но не затвори напълно очи.

Искам да благодаря на членовете на Академията. Най-добър сценарий, най-добра мъжка роля, най-добър режисьор, а сега и най-добър филм. Искам да благодаря и на невероятната си приятелка, която повярва в мен, когато никой друг не вярваше. Бих ви казал името ѝ, но след това ще се наложи да ви убия.

Гейбриъл се засмя на глас и огледа спътниците си през полузатворените клепачи. На никого от тях не му пукаше, дори не се обърнаха да погледнат хилещия се сам на себе си чудак. Нюйоркчаните си бяха такива.

— Човече, изглеждаш ужасно! — каза той, когато Мики Пелц му отвори вратата. Мършавото тяло на стареца беше прегърбено, лицето му беше бледо, няколко рехави косъма стърчаха от изпъкналата му брадичка. — Приличаш на Шаги от "Скуби Ду", само че с около осемдесет години по-стар — пошегува се Гейбриъл.

— Благодаря. Стоя буден цяла нощ и уреждам твоите неща — отвърна Мики.

— Набави ли стоката?

— Мики Пелц никога няма да те разочарова — отвърна той.

Мики заведе Гейбриъл до работната си маса, върху която на спретната купчинка бяха подредени блокчетата С4. Имаше още макари с кабели, две кутии с капсул-детонатори, четири таймера и четири дистанционни.

— Това е всичко, което ти трябва, че дори и повече — каза Мики.

— Ще ми трябва и един бърз курс по експлозиви — заяви Гейб.

— Споко — отвърна Мики и взе един блок С4, след което го стовари здраво върху работната маса.

Гейбриъл подскочи.

— Първо правило: не се страхувай от това нещо — каза Пелц и подаде на Гейбриъл блока пластичен експлозив.

— Няма как да се взриви случайно. Можеш да го мачкаш, да го режеш, дори да го застреляш и пак няма да се взриви. Трябва му комбинация от много висока температура и ударна вълна, която се създава от капсул-детонатора. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Гейбриъл и на свой ред стовари блока С4 върху масата.

Пелц беше добър учител и през следващите четиридесет минути предаде на Гейбриъл бърз урок по изкуството на взривяването.

— Не е чак толкова лесно, колкото си мисли човек — каза Гейбриъл. — Има доста неща, за които трябва да се внимава.

— Имам решение на проблема ти — заяви Пелц. — Вземи ме с теб. Работя безсрамно евтино.

— Не.

— Защо не?

— Просто предпочитам да играя на сигурно, Мик. Ти си в изпитателен срок, пробационният ти може да се появи всеки миг и да претараши това място без съдебна заповед. Ако те видят да носиш чанта, всяко ченге може да те спре и да те претърси, а не ми се иска водещият ми пиротехник да прекара следващите двайсет години в затвора.

— Аз не разполагам с двайсет години — отвърна Мики. — Може би нямам и двайсет месеца. Ще гризна капсулата, преди да изляза.

— Тогава защо да рискуваш?

— Защото съм го правил винаги. И защото загубих възможността да го правя легално. Гейбриъл, кълна се в бога, последните два дни бяха най-забавните, които съм преживявал от години насам. Отново правя това, което обичам, и искам просто да продължа да го правя.

— Не мога. Съжалявам — отвърна Гейбриъл.

Мики затвори очи и въздъхна.

— Да, и аз — каза той и отвори едно чекмедже, откъдето извади папка.

— Какво е това?

— Опасявах се, че ще ми откажеш, но реших, че дори и да не мога да съм там с теб, поне мога да направя още нещо. Затова съставих този план, за него не искам пари — обясни Пелц и подаде папката на Гейбриъл. Първата страница носеше заглавието Изкуството на взривяването.

Папката беше пълна с чертани на ръка диаграми върху разграфена хартия. До всяка илюстрация Мики беше написал на ръка кратки обяснения. "Какво се прави" беше изписано с черно, а "Какво не се прави" — с червено. Папката съдържаше подробен наръчник, стъпка по стъпка. В края му имаше приложение — повече от сто страници подробна информация за различни експлозиви, събрана от научни списания, Наръчник за работа с взривни устройства на специалните части, сайтове "Направи си сам", блогове и разбира се, задължителното четиво за всеки начинаещ революционер — Готварска книга на анархиста.

— Това е невероятно! — възкликна Гейб. — Приготвил си го за мен?

— Не, купих го от книжарница "Бомби и Нобъл" — разсмя се Мики. — Смешно, нали? Можеш да го използваш като реплика във филма. Естествено че съм го направил за теб, задник такъв. Нали ти казах, че Мики Пелц никога няма да те разочарова.

— Благодаря. Хайде да опаковаме тези неща.

— Тук имаш около четиридесет и пет килограма — каза Мики, — ще можеш ли да ги носиш?

Гейбриъл извади допълнителната дръжка на чантата си на колелца.

— Мога да го дърпам.

Пет минути по-късно той излезе от сградата, облегна чантата на фасадата и извади мобилния си телефон.

И тогава я видя.

Тъкмо завиваше на ъгъла към Скилман Авеню. Полицейска кола.

Гейб вдигна телефона към ухото си и се престори, че говори, докато наблюдаваше колата.

"Просто си обикаля, търси лоши момчета", успокои се той.

Естествено, автомобилът премина покрай него и той затаи дъх. Само ако знаеха какво има в чантата.

На десет метра след сградата шофьорът удари спирачки. Гейбриъл видя как задните светлини на автомобила се включиха и ченгетата дадоха заден ход. Шофьорът свали стъклото.

- Хей, приятел! Стой там — извика ченгето.

Гейбриъл замръзна.

56

Двете ченгета слязоха от колата. Гейб ги изгледа отдалеч. Единият беше млад и едър мъж, другият още по-млад и по-едър мъж.

По-едрият се приближи към него, а второто ченге влезе в сградата.

— Това ли е Скилман Авеню 33–87? Или е 33–97? Табелката с адреса на сградата е изтрита — попита той.

— Не съм много сигурен — отвърна Гейб. — Не живея тук.

Второто ченге излезе и също се приближи.

— Това е мястото, Дани. Името на онзи е на звънеца. На петия етаж е — обърна се той към колегата си.

— Изглежда, партньорът ми се е ориентирал — каза първото ченге. — Приятен ден, господине.

— И на вас, господин полицай — отвърна Гейб. Видя ги как се качват в асансьора, след което съвсем спокойно подмина патрулната кола. Видя надписа ѝ, изписан със синьо и бяло върху страничните врати: "19 ГПУ".

"Нищо чудно, че тези момчета не могат да открият лесно сградата. Те са от 19-о полицейско управление, същото, в което работят Джордан и Макдоналд. Това определено не беше случайна проверка на предсрочно освободен, не бяха тук просто да проверят Мики. Опитват се да го свържат с мен."

Със или без чантата, претъпкана с С4, сега нямаше как да се прибере у дома.

Тръгна към ъгъла, зави по Скилман Авеню и се подпря на един уличен стълб, откъдето можеше да наблюдава сградата на Мики, без самият той да бъде забелязан.

Лекси го очакваше у дома. Обади ѝ се. Никой не отговори на позвъняването. Опита се да я набере на мобилния. Отново не последва отговор. Написа ѝ съобщение. Нищо.

По дяволите! Първо уби Фицхю заради нея, сега е неоткриваема, а за капак ченгетата са дошли за Мики.

Сърцето му биеше учестено. Отново набра номера на Лекси и изчака, докато се включи гласовата ѝ поща. Както обикновено, служебното съобщение звучеше накъсано, приповдигнато и щастливо.

Здравейте, обажда се Лекси. В момента правя някои промени в живота си. Ако не върна обаждането ви, значи вие сте една от промените. Чао!

— Лекси, аз съм. Нещата се объркаха. Пред къщата на Мики съм, но се появиха ченгета. Почти съм сигурен, че са дошли да приберат Мики. В чантата ми има С4 за четиридесет и пет хиляди долара, а мамка му, ако знам какво да направя, за да ги спра. Това е всичко. А, и още едно нещо. Къде си, по дяволите? — почти извика той.

Десет минути по-късно ченгетата излязоха от сградата. Мики беше с тях, но без белезници.

Не е арестуван. Само го водят в полицията за разпит. Познавам го Мики, ще се прави на глупав, няма да каже и дума.

Но тогава ще се появи пробационният му и ще му постави ултиматум: "Кажи ми какво знаеш и няма да докладвам, че си нарушил условията, при които си освободен. Ако обаче отричаш и открия, че си бил с Беноа, ще те върна в Рей Брук навреме за вечеря".

Мики ще изпадне в паника. Той по-скоро би умрял, отколкото да се върне там. Ако пробационният служител го притисне, той ще ме предаде, без да му мигне окото.

57

На Лекси ѝ се искаше да крещи.

Стъпалата ѝ горяха, пръстите ѝ бяха смачкани в обувките, всеки мускул на гърба ѝ бе станал на възли.

От години не беше обувала високи токчета, а тези заострени черни лачени обувки, по-малки с половин номер и с десетсантиметрови токове, адски я убиваха. Само че тя нямаше друг избор. Те не само допълваха маскировката ѝ на опечалена от Ийст Сайд, но ѝ добавяха и нужната височина към ръста, така че да може да вижда какво се случва пред гробищния параклис.

Оказа се, че беше избрала идеалното място за наблюдение. Полицията беше издигнала метални заграждения, за да държи настрана тълпите, струпани на тротоара вдясно от входа на параклиса. Самата тълпа беше далеч по-малобройна, отколкото бе очаквала — имаше по-малко от трийсетина фенове, така че не ѝ беше трудно да си намери място отпред.

Беше стояла там около час и половина и вече не можеше да каже колко пъти Гейб и беше звънял и колко съобщения ѝ беше изпратил през това време. Много ѝ се искаше да му отговори, но не можеше. Щеше да изчака до края на сцената. Жалко че той не беше достатъчно наясно, че да отвори сайта TMZ и веднага да разбере какво се случва. Но така беше по-добре. Тя предпочиташе сама да му разкаже за случилото се по-късно, докато пият бира и той ѝ разтрива стъпалата. Той щеше да е толкова невероятно щастлив, че щеше да забрави за цялата онази глупава бъркотия, случила се в караваната на Джими Фицхю.

Двойните врати на мемориалния параклис се отвориха и униформеният портиер ги закрепи на местата им. Пръв излезе директорът на мемориалния комплекс, вървейки заднешком, докато ръцете му леко насочваха лъскавия махагонов ковчег.

Напрежението на Лекси се засили. Почти като по команда в този миг мобилният ѝ телефон завибрира и тя подскочи. Беше Гейбриъл, който се опитваше да се свърже с нея за милиарден път. Нямаше как да вдигне точно сега. Отвори чантичката си, извади една кърпичка и леко попи очите си. Остави чантичката отворена и застина в тържествена и смирена поза, отдавайки почит на починалия, докато го отнасяха към очакващата го катафалка.

От параклиса излязоха неколцина опечалени и последваха ковчега, но те не бяха важни — точно както беше по сценарий, бяха само дребни риби.

И тогава излезе възрастният евреин — Шели Трегър. От лявата му страна вървеше Еди Кобърн, облечена от глава до пети в дизайнерските си траурни одежди на опечалена съпруга. Пълни глупости! Та тя мразеше Иън Стюарт повече от всеки друг. Вдясно от Трегър вървеше младият режисьор Мюленберг. Лекси беше гледала някои от по-ранните му филми и тогава си беше помислила: "По дяволите, този тип наистина е добър", но човекът не беше спрял да снима боклуци, откакто бе влязъл в голямото кино.

Тримата се спряха на входа, точно на мястото, към което тя имаше най-добра видимост.

Тя бръкна в чантичката си, обви пръсти около дръжката на пистолета на Гейбриъл и зачака.

Точно в този миг се появи ченгето. Беше онази красавица, която бе видяла по телевизията, детектив Макдоналд. Точно зад нея вървеше съпругът ѝ, филмовият продуцент. Разпозна ги веднага. В изображенията на "Гугъл" имаше стотици снимки на щастливата двойка.

Беше планирала да застреля само Трегър, но сега разполагаше с пет мишени. О, господи, представяш ли си да ги убия всичките? Гейбриъл няма да бъде на себе си от радост. Това се казва реванш след провала ми при обира!

Полицайката и съпругът ѝ се приближиха към Трегър до входа. Лекси нямаше никаква представа за какво си говорят, може би за това кой в коя кола щеше да се вози.

Разговорът продължи само няколко секунди, след което Трегър излезе на Медисън Авеню, а останалите го последваха. И петимата, застанали плътно един до друг, тръгнаха право към нея. Тя дори не знаеше с колко патрона е зареден пистолетът, но се обзалагаше, че вътре има поне пет.

"Начало!", каза си тя.

Пандемония Пасионата извади "Валтер ППК" от чантата си и откри стрелба.

58

Не можеше да става и дума за придвижване с метрото, не и с чанта, пълна с С4. Кучетата, обучени да откриват експлозиви, щяха да го схрускат за обяд.

Сега, когато ченгетата го бяха видели, беше рисковано дори да повика такси. Всяко жълто возило в града имаше табелка на страничното стъкло, която гласеше: "ТОВА ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО Е ОБОРУДВАНО С КАМЕРА ЗА СИГУРНОСТ. ЩЕ БЪДЕТЕ ЗАСНЕТ".

"Ще бъда и още как!", реши Гейбриъл.

Трябваха му десет минути махане, за да успее да спре едно от нелегалните таксита. То нямаше таксиметров апарат и шофьорът направо му съобщи цената, която искаше, за да го закара до Долен Манхатън — петдесет долара.

Гейб отвори вратата, пъхна чантата и се намести до нея върху омазнената и подлепена с тиксо тапицерия на задната седалка. В друг случай би се пазарил с шофьора. Петдесет долара ли? И за какво? Да ме возиш в този горещ и мръсен ковчег, който смърди на ароматизатор борче и на каквито там отвратителни камилски лайна от Близкия изток дъвчеш? Петдесет кинта, за да мога да те слушам как нонстоп се оплакваш по телефона на останалата част от проклетата ти терористична мрежа? Ще ти дам трийсет и пет и имаш късмет, че не съм някой бомбаджия самоубиец, който да те гръмне и да ти пръсне задника от тук чак до Мека и обратно.

Вероятно би се получила хубава сцена, но не и днес. Днес имаше по-важни неща, с които да се занимава.

Отказа се от опитите да остави съобщение на Лекси. Където и да се намираше тя, очевидно в момента не искаше да знае къде е. Щеше да се занимае с нея по-късно. Първо трябваше да се справи с проблема Мики Пелц. Набра мобилния му номер.

— Здрасти — чу се отсреща.

Гейб не можа да повярва, че Мики е вдигнал.

— Мик, къде си?

— В Манхатън. Ченгетата ме прибраха, докараха ме в 19-о районно управление и ме затвориха в една стая за разпити, където ми казаха да чакам двама детективи.

— Джордан и Макдоналд ли?

— Човече, наистина си много добър! — подсвирна от удивление Мики.

— Не беше трудно — отвърна Гейб. — Същите търсят и мен.

— Добре, не се притеснявай, че ще им кажа нещо. Не съм арестуван. Те просто искат да поговорят с мен, но вярвай ми, аз нямам намерение да говоря с тях.

— Обадиха ли се вече на пробационния ти служител? — попита Гейбриъл.

— Накараха ме да му се обадя от апартамента, такава беше уговорката. Той също трябва да присъства, докато ме разпитват, но бил на едно изслушване в "Синг Синг" до един часа следобед, затова аз просто си седя тук и не правя нищо, докато той не се появи.

— Мики, не те чувам добре. Връзката се разпада — каза Гейб.

— Казвам, че просто седя тук и чакам пробационния — повтори Мики.

Гейб затвори.

Мики беше пълен идиот. Беше се държал много мъжки и наперено пред ченгетата, но пробационният му щеше да го смачка за нула време. Гейб вече пишеше сцената в главата си.

И това щеше да е достатъчно. Мики щеше да се разпее като евтина курва в долнопробен бардак.

Мобилният телефон на Гейб иззвъня.

Лекси! О, дано да е Лекси.

Провери обаждането — беше от Мики.

Не отговори. Разговорите с Мики си бяха чиста загуба на време. Сега трябваше просто да накара копелето да замлъкне завинаги.

И трябваше да го направи преди един часа следобед.

59

Когато най-сетне се добра до апартамента, дрехите му бяха подгизнали от пот от главата до петите. Отнесе експлозивите в спалнята, съблече се, взе си бърз душ и се замисли какво да облече за следващата сцена.

Лекси щеше да знае, но нея я нямаше. Гейб се разрови из гардероба и извади най-доброто, което успя да открие.

Часът беше 10:30. Имаше време, докато се появи пробационният служител на Мики, но имаше нужда да пийне нещо преди това. Грабна една от чашите за шампанско на Лекси, оставени на сушилника до мивката, и си наля малко водка. Количеството не бе достатъчно да го напие, само колкото да отпусне напрежението.

Седна на компютъра на Лекси, включи го, отвори "Файърфокс" и провери историята на браузъра, за да види какви сайтове беше отваряла последно. Бяха обичайните глупости — Перез Хилтън, TMZ и "Астрологични връзки".

Провери електронната ѝ поща, може би му беше изпратила нещо и той не го беше получил на мобилния си, но и там нямаше нищо.

Отвори папката с наскоро създадените документи и тогава го видя най-отгоре — файлът се казваше AltScene. doc и беше с дата от вчера.

Алтернативна сцена? Лекси, какво правиш?

Кликна два пъти с мишката върху иконата и документът изпълни екрана.

Коя, по дяволите, е Пандемония Пасионата?

Той продължи да чете. По средата на сценария се изправи и се втурна като обезумял към шкафчето си. Валтера го нямаше.

Гейб ядосано запрати чашата за шампанско в стената. — Мамка му! Мамка му! — разкрещя се той и заблъска с юмрук по вратичката на шкафа. Това не беше гняв, беше агония.

60

На мястото имаше поне трийсет полицаи и никой от нас не видя пистолета. Но още в мига, когато чух първия изстрел, нямах ни най-малко съмнение с кого си имаме работа. Активен стрелец — въоръжено лице, което прилага или прави опити да приложи смъртоносна сила на място, обитавано от хора.

Центърът за борба с тероризма беше издал книга по въпроса. Бях я чел три пъти и това, което помнех, се заключаваше в следното: Атаките от активни стрелци са динамични събития. Реакцията на полицията зависи от конкретните обстоятелства, в които протича инцидентът.

С други думи: "Щом започнат да прелитат куршуми, не можем да предположим какво ще стане. Ще трябва да разчитате единствено на себе си".

Първият изстрел уцели Шели Трегър. Той се спря рязко и се хвана с две ръце за гърдите. Една от големите саксии с цветя, разположени симетрично от двете страни на входа, омекотиха падането му и той се свлече на земята с лице, разкривено от болка.

Тълпата се пръсна във всички посоки и тогава успях да зърна стрелеца. Жена в черно. Стоеше точно зад металните заграждения с изпъната напред дясна ръка, в която държеше пистолет, насочен към хората на входа на погребалния дом.

Жена? Деветдесет и шест от всеки сто стрелци бяха мъже. Досега бяхме търсили мъж.

Вече тичах към Медисън Авеню, вадейки пистолета в движение, когато тя отново натисна спусъка. Личеше си, че не е професионалист. Позицията ѝ за стрелба беше изцяло погрешна и ръката ѝ отхвръкна назад след изстрела. Нямах представа в кого се цели, но видях как куршумът прониза главата на Хенри Мюленберг, предизвиквайки експлозия от кръв, кости и мозък.

Тълпата потъна в хаос. Огражденията препречваха пътя от едната страна, от другата беше мемориалният дом. Шепа хора побягнаха на север по 82-ра улица, но по-голямата част от тълпата се втурна право към мен, тичайки в посока, обратна на "Медисън". Стрелецът, който се намираше на по-малко от три метра от Кайли и Спенс, насочи оръжието си към тях.

Спрях на място в опит да се прицеля по-добре.

В същия миг бях повален.

Огромен мъжага в лилава тениска ме изблъска отстрани, изрита оръжието от ръката ми и се стовари върху мен на земята, крещейки: "Хванах го! Хванах го!".

Чух още един изстрел, след това още един и още един, Докато нови и нови цивилни граждани в порив да проявят геройство, се трупаха на купчина върху мен.

Успях да преброя общо пет изстрела и след това нищо. Изминаха пет секунди. Седем. Десет. Стрелбата беше престанала.

Онези от Центъра за борба с тероризма се бяха оказали прави — всяко събитие с активен стрелец е различно. Нямах представа какво ще се случи оттук нататък, а в момента, с лице, притиснато към разкаляните плочи, нямах представа и как е приключила престрелката.

61

Чух как нюйоркската полиция ми се притича на помощ с думите:

— Пуснете го, пуснете го! Той е полицай!

— Той има пистолет — изкрещя с южняшки акцент дебелакът, проснал се върху мен.

— Той е ченге, идиот такъв! Всички имаме пистолети. Махни се от него!

В този миг на три метра от мен дочух друг глас — висок, ясен и категоричен, който каза само:

— Мъртва е.

Коя е мъртвата?

Намирах се най-отдолу в купчина от налягали върху ми четирима или петима мъже. Усещах как тежестта отгоре ми намалява, докато полицаите ги отстраняваха един по един.

Най-накрая и стокилограмовият мъж, който ме беше повалил, който впоследствие се оказа, че е гимназиален треньор по ръгби от Бействил, Мисисипи, се изправи и посегна да ми помогне.

— Съжалявам, господин полицай. Просто ви видях да тичате към тълпата от хора с пистолет...

Коя е мъртвата? КОЯ Е МЪРТВАТА???

Изправих се, поизтупах се и си проправих път към входа на параклиса.

— Пак ли се излежаваш на работа?

Беше партньорката ми, все още с пистолет в ръка и леко неуместна усмивка в случая, но което бе по-важно от всичко — не беше мъртва.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Не, но съм по-добре от нея.

Жената в черно лежеше по гръб на тротоара с няколко дупки от куршуми в гърдите и една в челото.

— Ти ли го направи?

Кайли кимна.

Изстрелите бяха перфектни.

— Видях Трегър и Мюленберг да падат — казах аз.

— Мюленберг беше мъртъв, преди да падне на земята. Шели има няколко счупени ребра, но ще се оправи.

— Няколко счупени ребра? … Но как е възможно? Стреляха в гърдите му — изумих се аз.

— Копелето носеше защитна жилетка.

Трегър лежеше на Медисън Авеню, под главата му беше подпъхнато свито на топка сако. Приклекнах до него и той ми се усмихна. Зъбите му бяха все още криви като на дете, израснало в бедност. В този момент разполагаше с достатъчно пари, за да ги изправи поне сто пъти досега, но той си ги пазеше каквито са — да му напомнят за това откъде е тръгнал.

И аз му се усмихнах.

— Носите защитна жилетка? — попитах го аз.

— Жена ми я купи. Мисля, че от годишна разпродажба в "Блумингдейл" — пошегува се той.

— Жена ви ви е купила защитна жилетка? Сериозно? — учудих се аз.

— Тя заяви, че съм бил достатъчно високо в хранителната верига и можело някоя откачалка, тръгнала да убива хора, да ме е включила в списъка си. Мразя, когато жена ми е права, но в случая ще направя изключение.

— Вие сте щастливец, Шели — казах аз и се изправих.

— Знам, знам — изпъшка той. — И тя няма да спре да ми го повтаря.

— Зак! Насам!

Спенс Харингтън седеше на стълбите пред мемориалния дом.

— Виждаш ли това? — попита той, сочейки кафявата тухлена фасада на сградата, където се виждаха следи от куршуми. — Половин секунда по-рано и това щеше да е в главата ми. Кайли ме блъсна встрани. Тя ми спаси живота.

— Мисля, че е спасявала живота на доста хора — отвърнах аз.

— Имаш страхотна партньорка — каза Спенс.

— Както и ти — отвърнах му аз.

Кайли се приближи към нас. Носеше чантата на жената стрелец.

— Казва се Алексис Картър, двайсет и осем годишна — каза тя.

— Алексис? Лекси? Това е приятелката, за която ни каза Джей Джей. Какъв е постоянният ѝ адрес? Той може да е още там — възкликнах аз.

— Има шофьорска книжка, издадена в Индиана. Тук няма нищо, което по някакъв начин да я свързва с Ню Йорк. По дяволите, Зак! Така и не помислих, че трябва да търсим приятелката. Бях изцяло фокусирана върху това да намерим този тип.

— Всички търсехме този тип, Гейбриъл Беноа — отвърнах аз.

— И продължаваме да го търсим. Дай да подсигурим мястото, накарайте униформените да снемат показания от всички в тълпата. Не ми пука дали ще отнеме цял… — започна да се разпорежда Кайли, но изведнъж спря. — Зак, това е мобилният ѝ телефон. В момента някой я търси.

— Вдигни — казах аз.

Тя започна да рови в чантата на жената, за да извади мобилния ѝ телефон.

— На екрана пише "Гейб". Той е! — извика Кайли.

— Включи на високоговорител — казах аз и тя натисна бутона за приемане на разговора.

— Здрасти — каза Кайли.

— Кой е? — попита гласът от другата страна на линията.

— Обажда се детектив Кайли Макдоналд от Нюйоркското полицейско управление — представи се тя.

— Къде е Лекси? Къде е тя?

— Аз имам по-добър въпрос — отвърна Кайли. — Ти къде си?

Линията прекъсна.