Смърт по сценарий

1

Събудих се изпълнен с гняв. Наоколо беше съвсем тъмно, ако не броим светещите цифри 03:14 на дигиталния часовник. Щеше ми се да поспя още три часа, но единственото приспивателно в апартамента беше зареденият пистолет върху нощното шкафче, който с удоволствие бих използвал срещу тъпото копеле, вкарало партньора ми в болница.

Светнах лампата. Под шкафчето имаше навита на руло лилава постелка за йога и реших, че тридесетина минути сукхасана и "протягащо се куче" ще отпуснат мускулите ми и ще ме освободят от стреса.

Наистина свършиха работа.

Към 04:15 вече бях взел душ, бях напълно облечен и пиех чаша зелен чай. Не е любимата ми напитка, но Ерика, инструкторът ми по йога, се кълне, че зеленият чай щял да прочисти чакрите и да помогне на тялото ми да се справи с физическото и психическо напрежение. Бях ѝ обещал, че ще го изпробвам за месец. Правех го само насаме. Ако някой в работата ми надушеше аромат на чаени листенца, щяха да ме скъсат от майтап.

Аз съм детектив първа степен Зак Джордан от Нюйоркското полицейско управление.

В Ню Йорк Сити има тридесет и пет хиляди ченгета и аз съм един от седемдесет и петимата щастливци, назначени в Екипа за разследване на престъпления срещу публични личности.

Екипът беше създаден по идея на кмета. Той е сериозен бизнесмен, който вярва, че управлението на града е като управлението на самолетна компания — винаги гледаш да угаждаш на клиентите с платинени карти. В Ню Йорк това са свръхбогатите, изключително влиятелните и невероятно известните.

Налага се всеки ден да служа и да защитавам милиардери от "Уолстрийт", спортни звезди с договори за седемцифрени суми, силните на деня и звездите от шоубизнеса. Последната група ни създава най-много работа, вероятно защото повечето от тях са толкова желани, че ги притесняват преследвачи; толкова богати, че непрекъснато ги обират; и толкова ненавиждани, че стават жертва на убийства.

Естествено, от името "Екип за разследване на престъпления срещу публични личности" става ясно, че имаме специален отдел, посветен на нуждите на каймака на градското общество. Това си е вярно, но не е политически коректно, затова кметът беше помолил (да се разбира "наредил") името да не се афишира.

Наричат ни отдел "Специални клиенти" и за ченге от Ню Йорк това е възможно най-страхотната работа.

Чаят ми изстиваше, затова му сложих захар и пъхнах чашата в микровълновата фурна. Тридесет секунди по-късно беше по-горещ и по-сладък, но все още имаше вкус просто на чай. Включих компютъра и си проверих пощата. Имаше съобщение от Омар, което гласеше само: Хей, Зак, днес е ГОЛЕМИЯТ ДЕН. Гледай да не строшиш някой крак. LOL [4]. Омар.

Натиснах бутона за отговор и написах: "Радвам се, че поне един от нас намира това за забавно".

Омар Шанкс е или по-скоро беше мой партньор до миналата седмица, когато отборът по софтбол на полицейското управление игра ежегодния благотворителен мач с пожарникарите и някакъв глупак от пожарната направи плонж към втора база, за да пресече атака, но се натресе в краката на Омар, счупи му глезена на левия крак и му разкъса сухожилието. Според докторите Омар ще е вън от играта поне още четири месеца, затова тази сутрин аз ще се сдобивам с нов партньор.

Казва се Кайли Макдоналд. Между мен и нея има нещо, което мнозина от останалите партньори в полицията нямат — минало. Не ми се ще да се връщам към спомени и да навлизам в подробности, но ще го разкажа накратко.

Беше първият ми ден в Академията. Оглеждах останалите курсисти, когато изведнъж в стаята влезе тя — висока, златокоса богиня, сякаш излязла от песен на "Бийч Бойс. На стената висеше дефибрилатор и бях почти сигурен, че ще се наложи да го използват върху мен. Беше прекалено красива, за да е ченге. Щеше да ѝ отива много повече да е жена на ченге, и по-точно — моята жена.

Поне половин дузина от момчетата в този момент си мислеха същото и само след секунди тя се озова сред море от тестостерон. Нарочно не ѝ обърнах внимание, следвайки теорията, че момичетата като Кайли предпочитат момчета, които не им падат в краката и не се лигавят пред тях. Приложението на тактиката ми отне цяла седмица, но накрая проработи.

— Казвам се Кайли Макдоналд — представи ми се тя един ден след часовете. — Май не сме се срещали.

— Да, нарочно те отбягвам — измърморих аз.

— Какво? Защо?

— Заради блузата.

— Каква блуза?

— Онази, която носеше в първия ден, с логото на "Метс".

— Нека да позная — каза тя. — Фен си на "Янките", нали?

— Страшен фен съм им, сега и завинаги — отвърнах аз.

— Жалко, не знаех — добави тя. — Заради теб щях да облека тениската си с "Янките".

— Сериозно се съмнявам, че имаш тяхна тениска.

— На бас за пет долара, че имам!

— Става.

Тя извади мобилния си телефон и поразрови из снимките в него. Накрая намери тази, която търсеше, и ми я показа.

На снимката до Кайли стоеше някакъв дразнещо привлекателен тип, който я беше прегърнал през кръста. Той носеше шапка на "Метс", а Кайли наистина беше облякла тениска с голям надпис "Янките" отпред, а с по-дребен шрифт точно под него беше допълнено "да го духат".

— Плащай — заяви тя.

Красива и умна, как бих могъл да не се влюбя в нея. Дадох ѝ петте долара. Случилото се след това е дълга история, в която има смях, сълзи, щастие и разбито сърце. Както споменах, това е история от миналото, което ми се ще да запазя за друг път. Мога обаче да кажа как свърши всичко: с голяма пищна сватба на Кайли и Спенс Харингтън, онзи тип от снимката в телефона.

Всичко това се случи преди почти десет години, а сега Кайли и аз трябваше да започнем работа като партньори. Никога не е лесно да се сработиш с нов партньор. Нещата стават още по-сложни, ако си отчаяно влюбен в него. И това, ако вече не сте се досетили, е причината да се събудя посред нощ.

Излях изпитата до половината чаша зелен чай в мивката. По дяволите чакрите ми! Трябваше ми кафе.

2

Закусвалнята на Гери се намира на ъгъла на Лексингтън Авеню и 19-а улица, а точно отсреща е "Хънтър Колидж". Когато пристигнах, заведението вече беше пълно, но в 5.00 сутринта вероятността да се сблъскаш с колежанчета е сведена до нула. По това време закусваха предимно таксиметрови шофьори, строителни работници и ченгета, едно от които има докторска степен вместо пистолет.

Черил Робинсън е психологът на отдела. В допълнение към отличните си познания за човешкото поведение и изключителното умение да изслушва внимателно, доктор Робинсън притежава и още нещо, което я отличава от останалите психолози, с които съм се сблъсквал — тя е невероятно готина. И въпреки че се кълне, че е деветдесет процента ирландка, има тъмнокафяви очи, гарвановочерна коса и леко мургава кожа, наследена от латиноамериканската ѝ баба.

Няма да излъжа, ако кажа, че бях привлечен от Черил още от деня, в който се запознахме по време на семинара за водене на преговори за освобождаване на заложници. Тя обаче беше омъжена, а за мен това означаваше забранена територия. Наскоро брачният ѝ статус се беше променил, но мастилото по бракоразводните ѝ документи все още не беше напълно изсъхнало. Тази сутрин заварих Черил да седи сама в едно сепаре и съдейки по езика на тялото ѝ и замисления ѝ поглед, тя все още се бореше с призрака на проваления си брак.

Някои мъже биха възприели това като открита покана — самосъжаляваща се жена след зле приключила връзка е лесна мишена, готова да компенсира празнотата в живота си с някоя и друга нощна среща със секс без последствия и очаквания, но аз не съм такъв.

Към настоящия момент двамата с Черил бяхме успели да станем добри приятели, а и ми се струваше, че тя по-скоро се нуждае от приятел, отколкото от ново гадже.

Купих две кафета в чаши за еднократна употреба, сложих едната в хартиен плик и отворих другата.

— Нещо против да се присъединя към теб? — попитах аз и се настаних на канапето срещу нея. — Излъчваш силен сигнал "девойка в беда", а аз имам от онзи специфичен ген "рицаря спасител на бял кон".

— Мислех, че всички ченгета имат този проблем — отвърна тя. — Но ти си първият, който идва и се опитва да ме разведри.

— Това е, защото от всяка твоя клетка струи посланието, че си психологът на отдела — заявих аз. — Страх ги е да дойдат и да седнат срещу теб, за да не започнеш да ги анализираш.

— Какво има да се анализира? Всички те са луди, задето са станали ченгета, а щом са ченгета, ще си останат луди.

На масата пред нея стоеше купчинка от отворени пакетчета захар. Взех едно.

— Като дете съм чел цялата поредица "Братята Харди" — похвалих се аз. — И ако съдя по количеството захар, което е минало през ръцете ти, предполагам, че си тук от около четиридесет минути.

— Един час — поправи ме тя, след като погледна часовника си.

— Предполагам, че и психолозите си имат проблеми, които не ги оставят да спят през нощта — казах аз.

— Проблемът е един и същ всяка нощ — обясни тя. — Фред.

— Мислех, че разводът ви е приключил преди две седмици. Според законите на щата Ню Йорк той не би трябвало да е твой проблем.

— Снощи ми написа имейл. Сгодил се е — каза тя.

— Хм — кимнах и погладих замислено въображаемата си брадичка. — И как по-точно ви накара да се чувствате това? — попитах с лек немски акцент.

Тя се разсмя.

— Това е най-лошата имитация на доктор Фройд, която някога съм виждала.

— Всъщност се правех на доктор Фил, но не се отклонявай от въпроса.

— Виж, не ми пука дали копелето ще се ожени отново, но щях да се чувствам по-добре, ако му беше отнело малко повече от две седмици, за да преживее раздялата.

— Права си, докторе — отвърнах аз. — Можеше да почака, докато ти я преживееш. Или, я почакай — ти вече си я преживяла!

Тя се засмя отново.

— Аз приключих с Фред две години преди развода.

— Е, значи сега някоя друга жена ще страда. Всички печелят — заявих аз.

— Много ти благодаря — отвърна Черил. — Сега е мой ред да играя доктор. Теб какво не те остави да спиш, че си станал толкова рано?

— Тази седмица ще е голяма лудница — обясних аз. — Тълпа свободомислещи холивудски знаменитости ще се изсипе в Ню Йорк и аз трябва да съм в бойна готовност за пристигането им.

— Разбирам — отвърна Черил. — И това няма нищо общо с факта, че днес е първият ден, в който мястото на твоя партньор ще заеме бившата ти приятелка.

Черил Робинсън знаеше всичко за миналото ми с Кайли. Разказах ѝ го една нощ по време на някакво служебно парти по случай пенсиониране. Черил умееше да изслушва, а аз бях достатъчно пиян, за да се разкрия пред нея. Не съжалявах. Всъщност това имаше терапевтичен ефект, тъй като можех да говоря със специалист и в същото време разговорът ни да е неофициален.

— Знаеш ли, мисля, че си права. Кайли наистина започва днес — отговорих аз. — Всъщност така и не ти благодарих, че ѝ помогна да получи работата.

Ако трябва да посоча едно-единствено прекрасно нещо у Черил Робинсън, то това ще е усмивката ѝ. Изглежда така, сякаш се управлява от специален бутон и в мига, в който бъде задействан, тъмните очи, белите зъби и плътните ѝ устни грейват изведнъж. Малката ми забележка, която може да ѝ е напомнила за нещо друго, явно натисна този бутон и аз бях заслепен от хилядамегаватовата ѝ усмивка.

— Добър опит, детектив — каза Черил. — да прехвърлиш отговорността. Само че не съм помагала на Кайли Макдоналд да получи работата. Тя се справи съвсем сама. Капитан Кейтс ме помоли да прегледам досието ѝ неофициално. Беше блестящо. Очевидно фактът, че двамата сте имали вземане-даване преди време, не е навредил по никакъв начин на кариерата ѝ.

— Да се надяваме, че това няма да навреди и на моята кариера — казах аз и вдигнах импровизирана наздравица с чашата кафе.

Черил постави нежно ръката си върху моята и се кълна, че за миг щях да изпусна кафето.

— Зак — каза тя с мек тон, — престани да се самосъжаляваш. Остави каквото е било в миналото и започни на чисто.

— Добър съвет, докторе — отвърнах аз и покрих ръката ѝ с шепа. — Важи и за двама ни.

3

В старинната сграда от червени тухли със сини парапети и теракотени корнизи на Източна 67-а улица между Трето авеню и "Лексингтън" от 1880 година се помещава 19-о полицейско управление. Изтегнала се като стар звяр, достолепната пететажна сграда разполагаше с достатъчно пространство да побере над двеста униформени полицаи и десетки детективи, които покриват района на Горен източен Манхатън.

Това е идеалното местоположение и за отдел "Специални клиенти", чиято юрисдикция обхваща целия град.

Нашите помещения се намират откъм северната страна на третия етаж, малко встрани от основната дейност, но затова пък се радваме на близост до знакова част от петте района на града, сред които се откроява "Крайслер Билдинг", най-красивата и впечатляваща забележителност на града според мен.

Бях на бюрото си, когато чух гласа ѝ.

— О, Шести! — извика тя вместо поздрав.

Бих познал гласа ѝ и насън. Обърнах се и я видях — свободно пусната руса коса, блестящи зелени очи и дразнеща златна халка на безименния пръст на лявата ѝ ръка. Кайли Макдоналд.

— Кей-Мак — поздравих я аз.

— Какво става, Шести? Да не би да си забравил номера ми? — каза тя и обви и двете си ръце около мен, дарявайки ме с дружеска прегръдка.

— Още колко време ще играем на тази глупава игра с номерата? — попитах я аз и вдъхнах познатия аромат на розмарин от шампоана ѝ.

— Според правилата на облога ни ще играем, докато и двамата сме живи. Ако пък се случи да се засечем и в ада, ще продължим и по-дълго. Как я караш, Шести?

И двамата с Кайли сме състезателни натури. Няколко дни след като се бяхме запознали и тя ме беше победила на онзи бас за петте долара, се хванахме на най-сериозния си бас. И аз, и тя бяхме толкова нахъсани да се изявим блестящо в обучението и да се откроим от останалите, че се споразумяхме след завършването победителят да има право да нарича изгубилия баса с поредния номер в класирането. От 275 курсисти аз завърших шести.

— Добре съм — отговорих аз. — А ти как я караш, Първи?

— О, значи си спомни номера ми — подкачи ме тя.

— Не мисля, че някога ще ми позволиш да го забравя.

— А сега, когато сме партньори, ще имам повод да ти го напомням всеки ден. Толкова се радвам! Не мога да повярвам, че се добрах до отдел "Специални клиенти"!

— Аз пък го вярвам, особено след последното ти постижение, което беше на първите страници на вестниците — подхвърлих аз.

— Вярно, това продаде доста вестникарска хартия, но раздразних големите шефове — усмихна ми се тя с ослепителната си усмивка. — И не ми казвай, че не си запознат с детайлите, Зак.

— Може и да съм чул това-онова, но ако обещаеш да използваш името ми вместо номера, никога няма да те попитам дали са истина — отговорих аз.

— Става. Какво си чул?

— Минала си под прикритие и си успяла да заковеш онзи тип, изнасилил половин дузина медицински сестри.

— Поне това пишеше във вестниците — прекъсна ме тя.

— И спри да се ровиш повече.

— Не си работила по случая. Направила си го сама като ченге под прикритие, на свой риск — довърших аз.

— Третата жертва на изнасилване беше приятелката ми Джуди. Тя е медицинска сестра в болницата в Кони Айланд. Смяната ѝ свършва в два през нощта. Отивала към метрото, когато този тип изскочил пред нея, ударил я по лицето, съборил я и я изнасилил. Дори не се е обадила на 911, позвъни на мен. Беше в истерия. Докладвах за случая и прекарах нощта с нея в болницата. На следващия ден помолих да ме включат в разследването.

— А те са ти отказали, защото са сметнали, че имаш личен мотив — отбелязах аз.

— Посочи ми една жена ченге, която не би имала личен мотив срещу сериен изнасилвач — отвърна Кайли. — Детективът, на когото бяха възложили случая, беше стар, мързелив и тъп. Той никога нямаше да хване престъпника.

— И затова номер Едно решава да тръгне след него сама.

— Не беше кой знае колко сложно — отвърна тя. — Онзи тип имаше един и същи стил на нападение. Атаките му бяха локализирани само в района на Бруклин. Избираше само болници, от които до метрото може да се стигне само по дълги, неосветени алеи.

— Значи си се облякла като медицинска сестра и си тръгнала от болницата към метростанцията. Колко нощи ти отне това? — попитах аз.

— Направих седемнайсет страйкаута. Пипнах го в осемнайсетата нощ.

— Имаше ли подкрепление?

— Зак, не бях натоварена със случая, затова нямаше подкрепление. Всичко, с което разполагах, бяха значката и пистолета, но те свършиха работа.

— Извадила си късмет — отбелязах аз.

— Късметът е за медицинските сестри. Дали е било самоинициатива, не е толкова важно, важното е, че го направих. Дори и да съм нарушила някои правила, голяма работа. Не съжалявам — заяви Кайли.

— Може би затова са те изпратили тук — подхвърлих аз. — Тук постоянно нарушаваме правилата.

— Ние ли, Детектив Праволинеен? Познавам те, Зак. Ти определено не си от тези, които нарушават правилата. Ти си истински представител на зодия козирог до мозъка на костите си — организиран, подреден, с хладен разум. Образец на сдържаност.

— Хей, не може всички да сме диви каубои — оправдах се аз.

— Вероятно точно заради това са ни събрали като партньори в един екип — отговори Кайли. — Ние сме като ин и ян, истински противоположности.

— Разумното ченге и лудото ченге.

— Разкажи ми за партньора си детектив Шанкс — смени темата тя.

— За Омар ли? Той не е красив като теб. Нито толкова луд.

— Знаеш какво имах предвид. Как е кракът му, коляното или каквото беше там? Нали съм тук за пробен период, върне ли се той, ще ме махнат. Искам да знам с колко време разполагам, за да впечатля сериозно капитан Кейтс и да реши да ме задържи.

— Имаш няколко месеца — отговорих аз. — Но трябва да те предупредя, че Кейтс не се впечатлява лесно.

— От друга страна, ако успееш бързо да я ядосаш, можеш да изхвърчиш оттук още преди обяд — чу се глас някъде зад нас.

Двамата се обърнахме едновременно. Беше началникът ни — капитан Делия Кейтс.

— Аз съм детектив Макдоналд, капитане — представи се Кайли и протегна ръка.

В този момент телефонът на Кейтс се раззвъня и тя погледна името, изписано на екрана.

— Още няма осем часа, а заместник-кметът, който смята за свой дълг да ми досажда до смърт, звъни за четвърти път — отбеляза тя и прие обаждането. — Бил, дай ми пет секунди, тъкмо приключвам нещо. Добре дошла в екипа, детектив Макдоналд — каза Кейтс и дружески чукна с юмрук протегнатата ръка на Кайли. — Сутрешната оперативка е след десет минути. Джордан, ще ми трябваш в офиса преди това.

Шефката ни притисна телефона към ухото си и тръгна към дъното на коридора.

Кайли остана неподвижно на място. Знаех какви мисли преминават през главата ѝ в този момент.

— Не се опитвай да анализираш — казах аз. — Кейтс мисли само за работа и при нея няма предисловия. Ако си очаквала чаша чай и разговор по женски, да знаеш, че няма да стане. Ти каза "здрасти", тя ти каза "здрасти", сега е време да се залавяме за работа. И въобще не си и помисляй да се опитваш да я впечатлиш. Вече е преглеждала досието ти. Нямаше да си тук, ако не беше преценила, че можеш да получиш работата.

— Полезно е да го знам, благодаря — отвърна Кайли. ^_ Е, партньорите са за това.

4

Хенри Мюленберг притисна с ръка устата на Еди Кобърн. Тя впи зъби в меката плът и отметна глава, но той не я пусна. Последното, от което се нуждаеше, беше някой идиот да мине в този момент покрай караваната и да чуе виковете ѝ.

Тялото ѝ се разтърси от конвулсии — веднъж, втори път, отново и отново. Тя потръпна още веднъж и се отпусна в ръцете му.

Ръката, притискаща устата ѝ, отхлаби хватката си.

— Донеси ми цигара — нареди тя. — На плота са.

Мюленберг стана от дивана и зашляпа гол към задната част на караваната. Беше двайсет и осем годишен вундеркинд, снимал нестандартни филми, които критиците обожаваха, но никой не ходеше да гледа. Беше му писнало да кара десетгодишен опел и да живее в гарсониера във Франкфурт, затова продаде душата си за "Порше 911", къща в Бевърли Хилс и договор за три филма.

Първият от тях беше добър, вторият беше почти успешен, но по стандартите на големите филмови студия бе пълен провал. Ако сегашният му филм не успееше да отвее покривите на огромните мултиплекси, щеше да му се наложи да се върне в Германия и да снима музикални клипове за гаражни банди.

Сега се решаваше съдбата му, а тази кучка Еди Кобърн искаше да прецака всичко. Беше дошъл в караваната ѝ, за да се опита да я убеди да се помири с онзи задник съпруга ѝ — Иън Стюарт, който, за голямо съжаление, беше другата звезда във филма. Да я убеди? По-скоро да я измоли на колене.

— Еди, моля те! — беше започнал той. — Навън те чака цял снимачен екип и стотина статисти, които се размотават, а времето върви. Всяка минута, в която отказваш да излезеш да заснемем сцената, струва на студиото по хиляда долара.

— Иън трябваше да помисли за това, преди да започне да чука онази безмозъчна перхидролена силиконка.

— Нямаш доказателства — бе отвърнал той. — Слухът за Иън и Девън е единствено и само това — слух. Най-вероятно е тръгнал от някой глупак от студиото, който е искал да създаде малко шум преди премиерата на филма.

— Не знам как е в Германия, хер Мюленберг, но тук, в Ню Йорк, всички слухове са верни.

— Виж, аз не съм брачен консултант — бе сменил стратегията режисьорът. — Знам, че двамата с Иън имате проблеми, но освен това знам, че ти си професионалист. Какво би могло да те накара да отидеш в гардеробната да те преоблекат и да излезеш на снимачната площадка?

Тя носеше късо кимоно от кралскосиня коприна, богато изрисувано с цветя и паунови пера. Тя леко подръпна връзките му и дрехата се свлече на пода.

Чукане за отмъщение. Мюленберг се подчини.

По тарифа от хиляда долара на минута сексът излезе на студиото четиридесет и четири хиляди долара. Еди не беше и наполовина толкова добра, колкото непълнолетната звезда от последния му филм, но ако се налагаше да изчука четиридесет и шест годишна холивудска дива, за да спаси кариерата си, можеше да случи и на нещо доста по-зле от Еди Кобърн.

Той запали цигарата ѝ, тя засмука жадно и издиша дима в лицето му.

— Надявам се, че не очакваш аплодисменти — заяви тя. — Това си беше единствено и само работа.

— Точно така — съгласи се той. — Значи мога да кажа на Иън, че те очакваме на снимачната площадка след трийсет минути.

— Да. Но преди това си обуй панталона.

5

— Хайл Хитлер! — пошегува се Иън и изпъна дясната си ръка напред, когато Мюленберг влезе в караваната му.

Не му се стори смешно още първия път, когато го видя да го прави, не беше смешно и на стотния. Режисьорът се усмихна насила.

Без никакъв грим Иън Стюарт изглеждаше точно на петдесет и шест години, на колкото и беше. Беше подъл женкар, чиито жертви имаха слаб ангел и огромно его. Някакъв таблоид го беше нарекъл "Ръсел Кроу, но без чара". От този човек зависеше кариерата на Мюленберг.

— Поговорихме си с Еди — каза Хенри.

— Поговорихте ли си? Забави се в караваната ѝ почти час. Какво ти се наложи да направиш? — попита той и прекара език по устните си.

— Стига, Иън. Това е твоята голяма сцена. Ти настояваше да я включим. Това увеличи бюджета с над три милиона долара — отговори Хенри. — Направих каквото трябваше. Тя е готова за снимки. Сега, моля те, отивай да те гримират, преди да е размислила.

— Ja, mein Direktor. Danke schön — отвърна Иън и тропна по войнишки с пети.

По мнението на Мюленберг сцената, която предстоеше да заснемат, беше пълен боклук — сватбена церемония със смокинги. Иън беше младоженецът. Девън Уитакър, двайсет и две годишната блондинка, която Иън чукаше, беше булката. Еди играеше ролята на бившата съпруга. Тя трябваше да нахлуе на сватбата с пистолет в ръка и да застреля щастливата двойка.

Но сцената се разиграваше на сън, така че голямата звезда щеше да умре драматично, но след това да се закрие за останалата част от филма. В крайна сметка този сън само разводняваше сюжета, който и без това беше обезкървен от четирима различни сценаристи. Но Иън не искаше да заснемат филма без тази сцена. Глупак.

— Ей, чу ли за Сид Рот? — попита Иън.

— Да, чух, че се е строполил по време на закуска в "Реджънси". Сърдечен удар.

— Ако се вярва на слуховете, било е по-скоро отрова — засмя се Иън. — Не се изненадвам. Това копеле имаше толкова много врагове, че е чудно как някой не го е очистил по-рано.

— Виждам, че си силно съкрушен от случилото се — отбеляза Хенри.

— Направо съм потресен — отвърна Иън. — Сега, когато Рот е мъртъв, се качвам с една позиция нагоре в списъка на най-мразените хора в шоубизнеса. Още трима и ще бъда на върха.

— Е, ако това ще бъде някакво успокоение за теб, да знаеш, че за всички наоколо си безспорният номер едно — отвърна Хенри. — Хайл Хитлер!

6

Капитан Делия Кейтс е ченге от Нюйоркското полицейско управление до мозъка на костите си. Родена и отраснала в Харлем, тя беше трето поколение полицай с всички необходими показатели да стигне по бързата писта до позицията на първа жена комисар в полицията — четири години обучение в Колумбийския университет, четири години в Американския морски пехотен корпус и магистърска степен по наказателно право от колежа "Джон Джей".

Беше малко над четиридесетте, доста привлекателна, с тъмнокафяви очи, безупречна тъмна кожа и топла приятелска усмивка. Отвътре обаче беше по-твърда и от пържола от три долара. Освен това беше роден лидер и най-добрият шеф, който някога бях имал.

Не се случваше всеки ден да ме извика за разговор на четири очи и тазсутрешната ѝ покана ме свари неподготвен. Влязох в офиса ѝ в 07:55.

Срещата се проведе в типичния за Кейтс стил — без предисловия и по същество. Тя каза какво иска, аз отговорих е няколко добре премерени "да"-та и "капитане" и излязох в 07:56 малко по-объркан, отколкото преди да вляза.

Отправих се към стаята за оперативки и заех мястото си заедно с Кайли и останалите единайсетима детективи. Кейтс влезе точно в 08:00.

— Добро утро, дами и господа — каза тя. — Както всички знаете, кметът е разстлал червен килим с дължина четири хиляди и осемстотин километра с надеждата да спечели сърцата и портфейлите на холивудските филмови магнати. Нашата работа е да ги накараме да се чувстват добре дошли и в безопасност. На практика това е работата, която трябва да вършим всеки ден, но тази седмица ще имаме пет пъти повече хора, на които да служим и да защитаваме. Голяма част от случващото се ще става при закрити врати — срещи, обеди и вечери, обиколки из снимачни площадки — и всичко това, разбира се, при контролиран достъп, като мнозина ще бъдат придружавани и от лична охрана. Освен това ще има и няколко важни публични събития, а това означава досадни преследвачи на знаменитости, фенове, папараци и рояк други откачалки. Най-голямото събитие се провежда тази вечер в "Радио Сити". Току-що говорих със заместник-инспектора от управлението на Център север и знам, че тълпите вече са започнали да се събират. Ще имаме поне стотина униформени, които ще се смесят с тълпата заедно с още трийсет цивилни, включително и всички вие. Лошата новина е, че денят се очертава страшно дълъг. Добрата новина е, че кметът е развързал кесията и ще има бюджет за предоволно допълнително заплащане на извънредните часове работа. Във вторник и сряда са предвидени по-малко светски събития, но вие знаете, че тези хора си падат по здравите купони след тежък работен ден, затова носете мобилните си телефони дори и в тоалетната— След това в четвъртък…

Мобилният ѝ телефон отново се раззвъня.

— Разбирате какво имам предвид.

Всички познахме мелодията на телефона. Кейтс го наричаше "телефон за спешни случаи". Всеки, който знаеше този номер, се ползваше с приоритет пред всеки и всичко, с което тя се занимаваше в момента.

— Капитан Кейтс — отговори на обаждането тя и изслуша гласа отсреща с каменна физиономия. След петнайсет секунди каза само: — Заемаме се. — И затвори. — Работата започва зле — информира ни тя. — Имаме мъртъв холивудски продуцент в ресторанта на "Реджънси" на Шейсет и първа улица и Парк Авеню. Предполагаемо убийство. Джордан и Макдоналд — вие се заемате с това.

Не съм в състояние да опиша точно случилото се след това. Кайли стана и се отправи към вратата, а аз просто седях там и се опитвах да осмисля реалността на онова, което ме бе събудило през нощта. Сега двамата с Кайли бяхме екип и тръгвахме на първия си случай заедно. Всичко ставаше много бързо. Сигурно не съм се колебал повече от три секунди, но това време беше прекалено дълго за Кейтс.

— Джордан! — извика тя. — Тръгвай!

Тръгнах.

Кейтс се върна обратно към оперативката.

— За тези от вас, които все още не са се запознали с нея, това е новият партньор на Джордан, детектив Кайли Макдоналд. Тя е тук с временно назначение

Временно назначение.

Това беше последното, което чух, преди да изляза, но вече нямах ясна представа как се чувствам в така създалата се ситуация.

7

Хотел "Реджънси" се намираше на пет минути от полицейското управление.

— Не мога да повярвам, че Кейтс ми възлага убийство още от първия ден — заяви Кайли още щом се качихме в колата.

— Предполагаемо убийство — поправих я аз. — Аз пък не мога да повярвам, че сме поканили всички онези холивудски тежкари тук, в Ню Йорк, и един от тях е мъртъв още преди обяд.

— Какво искаше Кейтс, когато те извика в кабинета си? — попита Кайли.

— Нищо важно.

— Кейтс е прекалено заета, за да те вика за "нищо важно. Ако не искаш, не ми казвай, но недей да отбягваш въпроса.

— Искаше да знае какво става с Омар.

Беше лъжа, и то плоска. Кайли обаче не се хвана.

— Зак, знам много добре, че съм в изпитателен период. Кейтс трябва да знае дали се справям. Най-добрият начин да го направи, е да те накара да ме наблюдаваш и да ѝ докладваш.

— Това са глупости — възразих аз, — Кейтс сама си прави изводите.

— Да, но ти ще си с мен по дванайсет-четиринайсет часа на ден. Тя ще иска и твоето мнение.

Това беше истинската причина, поради която Кейтс ме беше извикала в офиса си.

На кръстовището на 63-та улица и Парк Авеню ни хвана червен светофар.

— Надявам се, че няма да прекарваш по дванайсет-четиринайсет часа на ден, размишлявайки над подобни глупости — казах аз.

— Виж, няма нужда да ми казваш каквото и да било. Ако съм права, навярно ти е казала да не го споделяш с мен. И ако от това ще се почувстваш по-добре, искам да знаеш, че се надявам да го е поискала.

— Защо?

— Вече знаеш, че като ченге съм по-добра от теб, затова не ми пука какво ще ѝ кажеш — засмя се Кайли. — Стига само да не реши да пита съпруга ми. Спенс определено е против да получа постоянно назначение в отдела.

Консултативният съвет в главата ми бе свикан на спешно заседание. Спенс знае, че така и не успя да преодолееш раздялата с Кайли. Ти си заплаха. Той не иска да прекарваш по шейсет часа на седмица с жена му.

За мен отговорът беше ясен, но трябваше да го чуя лично, затова попитах:

— И какъв точно е проблемът на Спенс с назначението ти?

— Спенс иска да забременея — отговори тя. — Почти ме склони, когато се появи предложението от отдел "Специални клиенти". Казах му, че това е работата, за която съм мечтала, и ако успея да я получа, ще се наложи да поотложим бебето с няколко години.

Съветът бързо прегрупира силите си. Спенс не се конкурира с теб, а с работата ѝ. Ако тя остане като твой партньор, няма да забременее. А сега какво да кажем на Кейтс?

В зоната пред хотела, обозначена с "Паркирането забранено", бяха спрели цяла редица лимузини. Наложи се три пъти да включа сирената, преди шофьорът най-отпред в редицата въобще да се сети да ме погледне, и още два пъти, преди да потегли с нежелание и да ми освободи мястото си.

Слязохме от колата.

— Каква ще е тактиката? — попита Кайли. — Ти си старшият. Искаш ли да остана настрана, или да скачам в случая с двата крака?

— Тук няма старши и младши партньори — отговорих аз. — Тук си, защото си добро ченге. Освен това Кейтс каза, че жертвата е холивудски продуцент, а ти имаш допълнителното предимство да си омъжена за човек от бизнеса, затова сигурно знаеш какво прави тези хора такива, каквито са.

— Шести, имам новина за теб — поклати глава Кайли. _ Никой не знае какво, по дяволите, прави тези хора такива, каквито са.

8

— Всички по местата! — нареди асистент-режисьорът.

Хенри Мюленберг си пое дълбоко дъх. Най-сетне беше успял да поеме отново контрола над ситуацията. На десет метра от него, облечен в елегантен винтидж смокинг с черна яка в стил Казабланка, Хамелеона си мислеше същото.

— Клапа!

Клапата щракна и асистент-режисьорът извика:

— Бекграунд, начало!

Хамелеона и деветдесет и деветима други гости на сватбата веднага влязоха в роля и започнаха да си говорят небрежно, да се смеят, да отпиват от чашите си и всичко това, без да издават и звук.

— Начало! — извика Мюленберг.

Булката и младоженецът — Девън Уитакър и Иън Стюарт, излязоха на дансинга. Гостите престанаха да си говорят и се престориха на удивени и възторжени, когато щастливата двойка започна първия си танц.

Оркестърът си даваше вид, че свири. Музиката щеше да бъде добавена по-късно, едва в постпродукцията. Иън и Девън се завъртяха из стаята.

— Танци, танци, танци! — извика Мюленберг, очаквайки двойката да застане на предварително определените им места в кадъра. — И сега!

Еди Кобърн влезе в кадър, облечена в чифт широки панталони с висока талия в стил Катрин Хепбърн и свободно падаща копринена блуза с цвят на шоколад.

— Я виж ти! — извика тя и насочи деветмилиметровия "Зигзауер Про" към двойката. — Бившата мисис Минети най-накрая има случай да се запознае с настоящата мисис Минети.

Тълпата реагира с подобаващ ужас. Мюленберг погледна в монитора на близката камера. Еди Кобърн външно изглеждаше хладнокръвна и студена, но отвътре гореше от ярост. "Едва ли се затруднява да изиграе ревнивата бивша съпруга", помисли си Мюленберг, но независимо от всичко тя се представяше блестящо.

Иън се обърна към нея, очите му бяха изпълнени по-скоро с гняв, отколкото със страх.

— Остави оръжието, Карла. Ако това е поредната ти мелодрама… — започна той.

Еди стреля в булката — веднъж, втори път. Кръвта изби по дантеления корсаж на сватбената рокля и Девън се свлече на пода. Иън извика и се втурна към Еди. Тя стреля отново. Предната част на бялата му риза се обагри с кръв. Той се препъна, тя стреля отново. Иън рухна на пода и струя алена кръв заля дансинга.

Филмовата смърт беше впечатляваща и Хенри беше успял да я улови и с четирите камери.

— Край! — изкрещя той. — Идеално!

Асистент-режисьорът помогна на окървавената булка да се изправи.

— Иън, имаш ли нужда от помощ? — обърна се той към падналия актьор.

Иън Стюарт не отговори. Бореше се за глътка въздух и се давеше; в гърлото му се събираше кръв, която започваше да се стича от отворената му уста по паркета на дансинга.

Момчето от специалните ефекти първо разбра какво става. Капсулите с кръв под сватбената рокля бяха експлодирали точно по план, но кръвта, лееща се от Иън Стюарт, беше прекалено истинска.

— Истинска стрелба! — извика той, втурна се към сцената, грабна ръката на Еди Кобърн и изтръгна пистолета от пръстите ѝ.

Хенри Мюленберг беше точно зад него. Той бързо клекна на пода и вдигна главата на актьора. Кръвта почти беше спряла да тече. Лицето на Иън бе изкривено от болка, устата му зееше отворена, а очите му се взираха безжизнено в нищото.

— Извикайте лекар! — изкрещя Мюленберг, макар да усещаше, че е твърде късно.

Статистите бяха скочили на крака, някои от тях все още не разбираха какво е станало, други плачеха, трети се блъскаха в опит да си проправят път напред, за да виждат по-добре.

Хамелеона стоеше в средата напълно неподвижен — приличаше на поредното ужасено лице, сляло се с тълпата.

9

Двамата с Кайли влязохме във фоайето на хотел "Реджънси" и неколцина мъже веднага се насочиха към нас — генералният директор, главният готвач и някакъв тип от корпоративния отдел. Директорът ни информира, че един от гостите им е получил сърдечен удар, а господин Корпоративен допълни, че те тримата били тук, за да ни помогнат с всичко, което е по силите им.

В друго време водещият детектив по случая би се отдалечил в ъгъла с тримата, за да им каже: "Това са пълни глупости! Искате само ченгетата и онзи мъртвец да се изнесат от ресторанта ви колкото се може по-скоро, така че да продължите с обяда и да се престорите, че това никога не се е случвало".

Днес полицейското управление на Ню Йорк е различно. Сега практикуваме ЛПУ — любезност, професионализъм, уважение. Благодарих им за помощта, разменихме си визитни картички и любезно ги помолих да ни извинят, докато двамата с партньора ми огледаме тялото.

— Разполагаме с дефибрилатор — каза директорът, сякаш бяхме екип, разследващ застрахователно събитие. — Оказа се обаче, че смъртта е настъпила почти мигновено вследствие на коронарна тромбоза. Не разполагахме с достатъчно време да го спасим.

— Няма да се изненадам, ако се окаже, че този човек е бил страстен пушач — каза господин Корпоративен.

Вероятно той беше вицепрезидентът, който трябваше да покрива миризливите ситуации. След това ни увери, че хотелът и всички негови ресурси са на наше разположение, за да ни помогнат да се справим с тази трагедия колкото е възможно по-скоро. Ако не броим това, че бяха прехвърлили тялото върху количка за багаж и го бяха прикрили далеч от погледите зад една от рецепциите, не бих могъл дори да предположа за какви ресурси говореше онзи.

Нямам представа как ресторантът на "Реджънси" е представен в рекламните им брошури, но аз бих го нарекъл старомоден и разточителен — дебели килими, тежки плюшени завеси, копринени тапети по стените, столове с високи облегалки и всичко това в различни нюанси на златистото.

Червеникавокафявата локва кръв и безжизненото тяло на мъж, който определено нямаше да лети обратно до Лос Анджелис в първа класа, ярко контрастираха с всичко златно наоколо.

— Името му е Сидни Рот от Бел Еър, Калифорния, петдесет и три годишен — информира ни Чък Драйдън, следовател с остър поглед, невероятни инстинкти и тотална липса на добри маниери. С Чък човек никога не можеше да очаква обичайното "здравей-здрасти, колега". Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото винаги караше направо на въпроса без никакви предисловия и излишни приказки.

Запознах го с Кайли, заради което, сигурен съм, той изгуби цели шест ценни секунди от живота си.

— Каква е причината за смъртта? — попитах аз. — Шефовете от хотела настояват, че е сърдечен удар, но съм убеден, че ще се съгласят с каквато и да е друга подходяща и безопасна причина за внезапна смърт, която би снела отговорността от тях.

— Жертвите на сърдечен удар обикновено не пълнят гащите — отвърна Драйдън. — Мисля, че е бил отровен, но няма как да знаем със сигурност, докато не получим токсикологичния доклад от аутопсията.

— Мерси — отговорих аз.

Чък просто кимна и продължи работата си.

— Чу ли това? — попита ме Кайли. — Той каза, че е бил отровен.

— Мисли, че е отровен — поправих я аз.

— Надявам се да е прав — отвърна Кайли, — никога преди не съм работила по случай на убийство с отрова.

— В такъв случай мога ли да ти дам един малък безплатен съвет?

— Разбира се.

— Наблюдават ни много хора. Опитай се да не изглеждаш чак толкова въодушевена.

10

Няма нищо друго, което би опразнило ресторант толкова бързо, колкото труп, потънал в кръв. Казаха ни, че някой извикал: "Обадете се на 911!", още щом Рот се строполил на пода. След това всички едновременно извикали: "Сметката, моля!".

До появата на първите двама униформени полицаи на местопрестъплението по-голямата част от свидетелите вече са били напуснали сградата. За щастие, в случая ставаше въпрос за хотел "Реджънси", а не за "Старбъкс", и закопчаният чак до брадичката оберкелнер Фелипе с вродената си готовност да бъде полезен ни увери, че може да провери в листа си с разпределението на местата и да възстанови напълно списъка с присъстващите в ресторанта от момента на отварянето му до минутата, в която е починал Рот.

— Мистър Рот седеше на маса дванайсет с още четирима души — обясни Фелипе и добави: — Двама от тях са все още тук.

Посочи двама мъже в началото на тридесетте, седнали на маса в ъгъла със сребърна гарафа и две чаши за кафе между тях.

Погледнах натам. Единият от мъжете се ухили и започна да маха.

— Изглежда, приема смъртта на Рот доста добре — обърнах се аз към Кайли. — За какво, по дяволите, се е размахал така?

— Заради мен — отвърна тя. — Познавам го. Приятел е на Спенс.

Приближихме се към тях и мъжът се изправи.

— Кайли! — поздрави я той. — Знаех, че си ченге, но кой е непознатият с теб?

— Това е партньорът ми детектив Зак Джордан — отвърна тя и се обърна към мен. — Зак, това е Харолд Скот.

— Приятелите ме наричат Скоти — поясни той и стисна ръката ми. Той ни представи на другия човек на масата: — Това е Ранди Писейн. Закусвахме със Сид Рот, когато почина.

— Благодаря ви, че сте останали — казах аз. — Можете ли да ни разкажете какво се случи?

— В един миг Рот си беше добре, разправяше ни истории от бранша. Този тип е работил с всички — Истууд, Нюман, Брандо, най-големите сред големите имена. Ще ми се да ви разкажа, дори и половината от онова да е истина

— Скоти — прекъсна го Кайли, — какво точно се случи!

— Както и да е. Накратко, както си разказваше, изведнъж се изправи, започна да повръща, получи някакъв пристъп и се свлече. Разби си главата при падането и кръвта плисна навсякъде. Беше отвратително. Виждали сме доста по-гадни неща на филм, но на живо е… истинско. Ужасно е.

— Рот хвана ли се за гърдите, ръката или рамото, когато се случи това? — попита Кайли.

— Не знам — сви рамене Скоти. — Всичко стана доста бързо. Освен това бях отвратен, че повръща.

— Искате да разберете дали не се е държал за гърдите, както правят хората при сърдечен пристъп? — намеси се и Писейн.

— Да.

— Не, нямаше нищо такова — отвърна Писейн. — Вижте, не съм лекар, но съм писал сценарии за два сезона на От местопрестъплението: Маями и трябва да ви кажа, че това, което стана с Рот, прилича на епизод, в който един тип беше отровен.

— Имате предвид хранително отравяне? — попитах аз, а той ме изгледа така, сякаш бях идиот.

— Не! Отравяне с цел убийство. Не гледате ли От местопрестъплението: Маями?

— Говорите за убийство — прекъснах го аз, — а знаете ли дали господин Рот е имал някакви врагове?

И двамата мъже се засмяха.

— Ще е доста по-лесно, ако ни питате дали е имал някакви приятели — отбеляза Скоти.

— Скоти е прав — намеси се и Писейн, — проверете го в Гугъл. Той беше безскрупулно копеле, но всички искаха да работят с него, защото знаеше как да прави купища пари.

Благодарихме им и се отдалечихме, за да намерим Драйдън, който все още правеше снимки на дванайсета маса.

— Един от свидетелите потвърждава твоята теория — казах аз. — Твърди, че симптомите на Рот, преди да умре, били същите като при отравяне.

— Той лекар ли е? — попита Драйдън.

Сценарист на От местопрестъплението: Маями.

— Този сериал е пълен боклук. Никога не го гледам.

Фелипе беше проявил благоразумието да не разчиства масата на Рот. На нея все още имаше пет чинии, пет чаши за кафе, пет за вода и само една празна чаша за сок.

— Това е Рафе — каза Фелипе. — Той беше сервитьорът на мистър Рот.

— Къде седеше господин Рот? — попитах аз.

Рафе посочи към чашата за сок.

— Чък, можеш да прибереш всичко и да го опишеш, но когато започнеш да го изследваш в лабораторията, направи ми услуга и започни от чашата за сок — обърнах се аз към Драйдън.

— Може би ще е добре да се тества и всичко в кухнята — предложи Кайли. — Само в случай че някой е решил да изтрови целия ресторант и Рот е бил първият, който е отпил от отровата.

Чък поклати едва забележимо глава в знак, който наподобяваше съгласие.

— Рафе — обърнах се аз към сервитьора, — ти ли донесе сока на господин Рот?

— Не. Имаше един помощник — нов е, латиноамериканец. Помолих го да сервира кафето. Когато е дошъл на масата, Рот го е помолил за чаша доматен сок и той му го е донесъл.

— Как се казва този помощник?

— Не знам — отвърна Рафе. — Както ви казах, беше нов.

— И къде е той сега?

— Не знам — сви рамене сервитьорът. — Не е тук, не е и в кухнята. Вероятно си е отишъл у дома.

Погледнах към Фелипе и той поклати глава.

— Не сме имали нови помощници на смяна днес — уточни той. — Седмицата е натоварена. Ползвам само редовните сервитьори и никой нов. Онзи, който е донесъл сока… не знам кой би могъл да бъде.

Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Кейтс.

— Докладвай какво става — каза тя.

— Намираме се в хотел "Реджънси". Възможното убийство все повече започва да прилича на умишлено, но трябва да дадем време на лабораторните мишки да направят дисекция и да излязат със заключение. Ще се връщаме в управлението.

— Недейте — настоя Кейтс, — трябва да отидете в "Силвъркъп Студиос". Имаме нов труп — Иън Стюарт, актьора.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Бил е застрелян — отвърна Кейтс.

— Някой видял ли е нещо?

— Има около стотина свидетели — отговори тя. — А ако се окаже, че никой от тях не може да ни помогне, цялата история я имаме заснета на филм.

11

Дадох на Фелипе електронния си адрес и му казах да ми изпрати списък на всички присъствали в ресторанта.

— А двамата, които са закусвали с Рот и са си плюли на петите, преди да дойдат ченгетата, сложи най-отгоре в списъка — настоях аз.

Мислех да помоля Рафе да седне с някой от нашите художници, за да скицират портрета на помощника, но после реших, че ще е чиста загуба на време. Нямаше никакъв смисъл да разпространяваме портрет на млад пуерториканец, който прилича на половин милион мъже от Източен Уилямсбърг до Спениш Харлем.

Благодарих на Фелипе и насочих Кайли към изхода. Както и очаквах, нечестивата троица от мениджъри в "Реджънси" ни очакваше в коридора.

— В ресторанта има ли охранителни камери? — попитах аз, а мениджърът ме изгледа така, сякаш току-що бях попитал дали не шпионират гостите си в банята.

— Тук е хотел "Реджънси" — отвърна той. — Клиентите ни идват тук заради дискретността и зачитането на личното им пространство.

— А в сервизните помещения отзад? Не наглеждате ли кухненския персонал? — продължих аз.

— Правехме го, но… — започна той и погледна към главния готвач. — Етиен поиска да махнем охранителните камери, когато пое ръководството преди две години.

Широкоплещестият шеф махна с ръка в явен жест, че не съжалява за решението си.

— Това е обидно и смущава работата на персонала — каза той.

Предишният ми "аз" щеше да каже нещо от рода на: "Така можеш да плюеш в нечия буябес[5], ако са те ядосали", но обучението ми по добри маниери взе връх и вместо това казах само:

— Ще ни трябва списък на всички, които са работили тук тази сутрин.

— Добре — съгласи се главният готвач Етиен.

Оказа се, че не е чак толкова добре за онзи тип от корпоративния отдел.

— Това наистина ли е необходимо, детектив? Все пак става въпрос за сърдечен удар.

— Това е полицейско разследване — казах аз. — Двамата с партньора ми трябва да тръгваме. Ще говорим по-късно.

— Чакайте! — спря ни главният готвач. — Налага се да подготвим всичко за обяд. Колко още време ще е нужно за това… — поколеба се той и посочи към мъртвеца на килима в ресторанта.

Сигурен съм, че готвачът намираше присъствието му за "обидно и смущаващо работата на персонала".

— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Ще го изнесат до няколко минути. Благодарим ви за търпението — отвърнах аз.

Това бе класическият отговор, който келнерите бяха обучени да дават на клиентите винаги когато вечерята, която са поръчали преди час, все още не е излязла от кухнята.

Дълбоко се съмнявам, че главен готвач Етиен разбра иронията.

12

Кайли изчака да се качим в колата и едва тогава проговори.

— За двама детективи, разследващи убийство, не сме постигнали особен напредък.

— Технически погледнато, все още няма нищо за разследване. Единственият свидетел, който твърди, че е убийство, се занимава професионално с писане на криминални сюжети. Чък Драйдън знае какво е станало, но той няма да се намеси, докато не се върне в лабораторията си с тестовите образци, пълни с доказателства.

— Стига, Зак — прекъсна ме Кайли, — мисля, че можеше да се обади в лабораторията още докато беше на местопрестъплението. Според мен някои ченгета са прекалени буквояди.

— Сърдиш му се за това, че е буквояд? Кайли, човекът е по-скоро учен, отколкото полицай. Цялата му работа е в това да бъде…

— Хванах ли те! — ухили се тя или поне усмивката ѝ започна като хилене, след което прерасна в глупав момичешки кикот. — Да не мислиш, че наистина имам проблем с ченгетата, които си вършат работата по учебник?

— Съжалявам, носи ти се славата, че имаш навик да работиш своеволно — отвърнах аз.

— Такава бях някога. Новото ми "аз" на практика е момиче скаут. Мисията ми е да играя по правилата и адски да впечатля капитан Кейтс, за да стана твой постоянен партньор за следващите няколко години.

И да не забременееш.

Завих на изток по 59-а улица покрай "Блумингсдейл" и пресякох Трето авеню. Мостът на 59-а улица, водещ към Куинс, беше право пред нас.

— Значи няма да се връщаме обратно в офиса — отбеляза Кайли.

— Кейтс се обади. Имало стрелба в "Силвъркъп Студиос".

— Господи! Спенс е там.

Когато за пръв път видях снимката на Спенс Харингтън на мобилния телефон на Кайли, докато учехме в академията, той беше пробиващ телевизионен сценарист и нейно бивше гадже. Десет години по-късно той беше вече изпълнителен продуцент на хитов полицейски сериал, който се снимаше тук, в Ню Йорк.

Щеше ми се да мога да кажа, че го мразя, но Спенс е свестен тип. Тогава Кайли го беше зарязала, защото преследваше кариерата си в полицията, а той се беше забъркал с кокаин. Само че Спенс не искаше да се откаже от нея толкова лесно и без да каже нито дума, беше влязъл в клиника за лечение на зависимости. Двайсет и осем дни по-късно той се беше появил отново чист от кокаина и отчаяно беше помолил Кайли да му даде втори шанс. Тя го направи и трансформацията му се оказа забележителна. Година по-късно вече бяха женени.

В мига, в който ѝ казах за стрелбата в "Силвъркъп", Кайли се превърна от кораво ченге в притеснена съпруга.

— Извинявай — успокоих я аз, — не ти казах, че жертвата е Иън Стюарт. Не знаех, че Спенс работи в "Силвъркъп".

— Работи по нов сериал — каза тя и напрежението видимо изчезна от лицето ѝ. — Отново полицейски сериал, но е много добър. В сряда вечерта ще излъчат пилотния епизод пред холивудските знаменитости. Всичко е част от рекламното послание "Сподели удоволствието да снимаш в Ню Йорк", което кметът се опитва да наложи.

— Кметът яко е загазил — отвърнах аз. — Споделянето на това удоволствие току-що придоби ново значение.

Тя извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране.

— Хей, бебчо, аз съм. Добре ли си?

Нямаше нужда да съм детектив, за да се досетя кой беше "бебчото".

— Спенс е добре — обърна се тя към мен.

— Кажи му здрасти и от мен — кимнах аз.

— Зак ти праща здрасти. Знаеш ли, че в студиото е имало стрелба? — попита тя, след което последва пауза.

— Тогава защо не ми звънна, за да не се тревожа за теб? — продължи тя, след което последва още по-дълга пауза. — О, не съм си проверявала имейла. Другия път звънни. Зак няма да има нищо против.

— Какво няма да имам против? — попитах аз.

— Спенс не се обадил, защото е първият ми ден на новата работа и не искал да ни притеснява — осведоми ме тя.

— Не ни притесняваш, Спенс! — извиках аз.

— Двамата със Зак сме в колата — обясни тя. — В момента сме на моста и… готов ли си да го чуеш? Натовариха ни със случая с Иън Стюарт.

Последва по-дълга пауза, в която Спенс говореше.

— Добър съвет! — съгласи се Кайли — Благодаря. И аз те обичам — каза тя и затвори.

— Какъв точно добър съвет ти даде Спенс? — заинтересувах се аз.

— На площадката се носел слух, че стрелбата е случаен инцидент, но той самият не го вярвал.

— И защо?

— Каза, че по задници като Иън Стюарт не стрелят случайно.

13

Преди да се превърне в център на филмовата индустрия в Ню Йорк, студиото "Силвъркъп" е било хлебопекарна. Не се шегувам. До началото на 80-те години на XX век "Силвъркъп Уайт" бил производител на едни от онези меки като сюнгер хлебчета за сандвичи, които се правели предимно от брашно, вода и въздух и представлявали голям хит за поколението на родителите ми.

Но както писаха някои вестници още тогава, някой най-сетне осъзнал, че има повече хляб в правенето на филми, отколкото в правенето на… хляб. Така се и оказало, защото трийсет години по-късно "Силвъркъп" вече е най-голямата филмова продуцентска компания на Североизтока.

Единствената следа от някогашната му слава беше вечният знак "Силвъркъп", който все още се извисяваше високо в небето, точно над моста, водещ към "Куинс". Единственото, което бяха направили, бе да променят надписа "хляб" със "студио".

Завих надясно по отбивката за изход от магистралата и преминах покрай редица складове, ремонтни работилници и други грозни индустриални постройки, типични за Лонг Айланд. Три полицейски коли от 108-о управление вече бяха паркирани пред комплекса на 22-ра улица и един униформен полицай ми направи знак да мина през предната врата.

Боб Райцфелд ни чакаше на паркинга. Той е бивш лейтенант от полицията, който обича да се хвали, че единственото нещо, което не му се удава в този живот, е да стои без работа. Беше се пенсионирал с максимална пенсия, беше опитал да играе голф и тенис, както и да ходи за риба, но нито едно от тях не му се беше понравило и само три месеца след пенсионирането беше подписал договор за частна охрана в "Силвъркъп Студиос" за петнайсет долара на час. Две години по-късно вече си беше извоювал началническото място.

Слязох от колата и двамата си стиснахме ръцете.

— Радвам се, че си тук, Зак. Не ни достигат хора, които кметът да навиква — започна той.

— Сигурен съм, че не е много доволен от случилото се _ отбелязах аз.

— Много ясно. Това е първият ден от седмицата "Холивуд на Хъдсън". Кметът крещи и твърди, че щял да смени името на "Убийства на Хъдсън", но проклет да съм, ако дръзна да поправям Негова Чест, когато е подпалил.

Кайли слезе от колата и Райцфелд ѝ хвърли бърз преценяващ поглед, след което полицейският му мозък бързо събра две и две.

— Чух, че Омар е в болнични, но не ми казвай, че това е новата ти партньорка.

— Да не би да се познавате? — попитах аз.

— Знам само, че тази млада дама е мисис Спенс Харингтън, но съм чувал доста и за детектив Кайли Макдоналд — отвърна той и се обърна към нея. — Е, как е в отдел "Специални клиенти" на Нюйоркското полицейско управление?

— Днес е първият ми ден, но не ме оставят да скучая — каза тя.

— Подготви се за бойно кръщене с огън. Тялото е в Студио X, на две минути пеш от тук. Ще ви разкажа основното по пътя — каза той и тръгна към студиата, разположени откъм Четиридесет и трето авеню. Двамата с Кайли го последвахме.

— Жертвата е Иън Стюарт. Всичко, което сте чели във вестниците за него, в смисъл че бил абсолютен задник, е вярно. Наближава шейсетте и би трябвало вече да се приготвя да играе роли на дядовци, но все още се мислел за достатъчно секси, за да е в главната мъжка роля. Не можел да си държи дюкяна закопчан и налитал на всичко по-младо, което се върти наоколо, а и се носи слух, че не бил особено придирчив по отношение на половата принадлежност. Чукал се е с Девън Уитакър, младата звезда във филма, което никак не допадало на Еди Кобърн, другата звезда във филма, която е и последната му съпруга. Тази сутрин Еди направила голяма сцена, заключила се в караваната си, заради нея снимките закъснели с няколко часа. Накрая режисьорът отишъл да я освободи с лоста си и като казвам "лост", мисля, че се сещате какво имам предвид.

— Кой е режисьорът? — попита Кайли.

— Някакъв младок от Германия — Хенри Мюленберг, когото наричат Мулето. Според слуховете дължи прякора си не толкова на това, че е адски упорит, а на анатомичните си дадености. И като се има предвид, че е чукал съпругата на жертвата само преди няколко часа, това автоматично го прави интересен за разследването. Но той е добре "напудрен", затова няма да получите много от него, докато носът му не се изчисти от белия прах.

— Какво можеш да ни кажеш за стрелбата? — попитах аз.

— Оръжейникът на студията е опитен професионалист. Името му е Дейв Уест. Занимава се със сценични оръжия повече от двайсет години. Той дал на Еди деветмилиметров "Зиг Про", който би трябвало да е зареден с халосни патрони. Тя стреляла два пъти в Уитакър и нямало никакъв проблем. След това стреляла още два пъти в Стюарт и сякаш по чудо убила развратното невярно копеле, за което е омъжена. Еди твърди, че не е знаела, че пистолетът е зареден с истински патрони.

— Мислиш ли, че е знаела? — попита Кайли.

— Не. Крила се е в караваната си цяла сутрин. А и няма такава сума, която би могла да убеди човек като Дейв Уест да сложи истински патрони в пистолета. Мисля, че някой от снимачната площадка се е добрал до него и е сменил пълнителя.

— Това въобще възможно ли е? — попитах аз.

— Не е, ако Дейв си вършеше работата по учебник — отвърна Райцфелд. — Но жена му е тежко болна и вниманието му невинаги е насочено изцяло към работата. Миналия месец го хванах, че е забравил един от оръжейните шкафове отворен, и му четох конско за това. Закле се, че няма да го допусне отново, но както казах, жена му е зле и невинаги е в състояние да се съсредоточи върху онова, което върши.

Озовахме се право пред гигантските врати на Студио X.

— Грешката е моя — отбеляза Райцфелд. — Ако бях наблюдавал Дейв по-внимателно, това нямаше да се случи.

— Боб, наоколо обикалят хиляди хора. Не можеш да отговаряш за всеки един от тях — отвърнах аз. — Как може да се самообвиняваш?

— Аз съм шеф на охраната, Зак, а това включва и безопасността при боравене с огнестрелно оръжие — отвърна той. — Няма никакво значение дали се самообвинявам, или не. Някой така или иначе ще ме обвини. Това е шоубизнес — лайната винаги намират начин да изплуват.

14

Бях свикнал да се мотая из снимачните площадки още от дете. Майка ми беше гримьорка, а аз бях само на няколко години, когато реших, че вече съм твърде голям за бавачка, а тя не искаше да ме оставя сам вкъщи, затова след училище винаги ходех при нея, докато снимаха някоя реклама, музикален клип или филм.

От малък тя ме беше научила на всичко, което трябваше да знам, за да разбера хората от шоубизнеса. "Те живеят с мисълта, че акото им мирише на шоколадови бисквити. Не е така, но се чувстват по-добре, ако и ти се преструваш, че е истина."

Покрай работата ми в отдел "Специални клиенти" бях се срещал с много хора, които бяха убедени, че са истински Божи дар за този свят. Мога да ги усетя какви са от километър, но съветът на мама направи работата ми много по-лесна.

Аз, Кайли и Боб преминахме през вратите в Студио X, което е приблизително с големината на един квартал. За холивудските мащаби не е кой знае какво, но за стандартите на Ню Йорк си е доста впечатляващо.

Зад камера имаше около четиридесет души и всички те ни огледаха внимателно, докато си проправяхме път през кабели, стойки за прожектори и тонколони. Спряхме се в края на снимачната площадка, която представляваше банкетна зала с наредени в полукръг маси, пълни с порцеланови съдове за хранене, кристални чаши и екзотични цветя. Поне на такива приличаха, когато ги заснемеха на филм. В действителност всичко беше пластмасово. В средата на централната маса се издигаше пищно декорирана пететажна сватбена торта, която знаех, че трябва да е от стиропор, защото сметаната никога не би издържала на високите температури под прожекторите.

— Елате да се запознаете с младоженеца — каза Боб. — Тук на дансинга е.

Около стотина статисти в смокинги и дълги рокли стояха отстрани и си говореха. Бъбренето им премина в шепот, докато ни гледаха как си слагаме хартиени калцуни, преди да пристъпим внимателно към локвите кръв.

Иън Стюарт лежеше по гръб. Гримасата, замръзнала на лицето му, бе запечатала последната му емоция. Приличаше на нещо средно между "О, господи!" и "Какво, по дяволите?", но може и да грешах. Мъртвецът си личи отдалеч, а Иън със сигурност беше по-мъртъв от всякога.

На местопрестъплението ни чакаше друг следовател — Маги Арнолд, млада, красива и далеч по-дружелюбна от Чък Драйдън. Бяхме флиртували и друг път, когато се бяхме засичали на местопрестъпление, и сега тя ме дари с огромна усмивка още щом ме видя. Запознах я с Кайли и поисках да ми каже в едно изречение какво точно се е случило.

— Май ще мога да събера всичко в едно изречение — каза тя. — Отнесъл е два куршума от деветмилиметрово оръжие, един в гърдите и един в гърлото. Кръвта му е изтекла доста бързо.

— Оръжейникът твърди, че е заредил пистолета с халосни патрони — отбеляза Кайли.

— И аз му вярвам — отвърна Маги. — Взехме отпечатъци от оръжието. Отвън целият пистолет е покрит с пръстови отпечатъци, които вероятно ще съвпаднат с тези на Еди Кобърн, но пълнителят и останалите патрони са били избърсани внимателно. Ако оръжейникът последен е пипал пистолета, по пълнителя би трябвало да са неговите отпечатъци.

— Значи Дейв казва истината — обади се Боб. — Някой е сменил пълнителя.

— И този някой може все още да е тук — допълних аз. — Колко време след стрелбата затворихте студиото?

— Не достатъчно бързо. Отначало настана хаос, след това някой се обадил на 911. Бяха минали почти десет минути преди да ми се обадят по радиостанцията, и аз наредих да заключат и да не пускат никого да излиза. Човекът, когото търсим, е имал предостатъчно време, за да се измъкне — обясни Боб.

— Не съм много сигурен дали това има някакво значение — заявих аз. — Който и да е сменил пълнителя, може да е напуснал мястото много преди стрелбата.

— Съмнявам се — намеси се Кайли.

— И защо?

— Огледай се наоколо — каза тя и направи широк жест с ръка по посока на богато украсената бална зала, преминавайки през стотината изтупани в костюми, докато накрая показалецът ѝ спря върху потъналото в локва кръв тяло. — Това е класическа кинодрама. Спектакълът е прекалено грандиозен, за да бъде пропуснат. Обзалагам се с теб на пет долара, че който и да е сложил истински патрони в онзи пистолет, е останал, за да види как Иън Стюарт ще умре.

Не приех облога. Има нещо, което съм научил през годините за обзалаганията с Кайли, и това е, че тя почти винаги печели.

15

Добротата на Дейв Уест си личеше още от погледа му. Беше около петдесетгодишен афроамериканец с тъничък мустак над горната устна и почти никаква коса по главата. Имаше меко кръгло лице, което съм сигурен, че би грейнало, ако се усмихнеше, и кафяви очи, изпълнени с тъга и объркване. Въпреки това обаче си личеше, че е добър човек.

Предложих на Кайли да поеме разпита, но тя отказа.

— Не тук и не сега — отклони предложението ми тя.

Уест седеше на една маса в далечния край на студиото с недокосната чаша кафе пред себе си.

Двамата с Кайли се представихме и аз седнах срещу него, тя остана права отстрани.

— Разбирам, че сте притеснен. Може ли да поговорим? — попитах го аз.

— Вината е моя. Аз се издъних — отговори той.

— Дейв! — прекъсна го Райцфелд.

Хвърлих му един кос поглед и той вдигна ръце в знак на извинение.

— Съжалявам — извини се той, — но не мога да допусна да се самообвинява.

— Господин Уест — започнах отново аз, — моля, просто отговаряйте на въпросите ми. От колко време работите като сценичен оръжейник?

— Имам разрешително за ОПСХП от двайсет и три години и един месец.

— Какво е ОПСХП?

— Оръжия, приспособени за стрелба с халосни патрони — отговори той. — Има сценични оръжия и истински. Сценичните са безвредни, но не са автентични. Затова повечето режисьори предпочитат да използват истински оръжия, заредени с халосни патрони.

— Вие ли доставяте патроните?

— Понякога да, понякога не. Но аз имам пълен контрол над всички ОПСХП на снимачната площадка и винаги последната дума дали едно огнестрелно оръжие е безопасно за използване в сцена, е моя.

— Какво точно се случи днес?

— Пистолетът беше деветмилиметров "Зигзауер Про". Действието във филма се развива през четиридесетте години и ми трябваше пистолет от онова време. Това оръжие беше на доста години, но в отлично състояние. Аз лично го почистих и заредих пълнителя с халосни патрони — каза той и на лицето му се появи бледо подобие на усмивка. — Точно така, както вече ви казах, занимавам се с огнестрелни оръжия от двайсет и три години. Трудно може да объркаш халосен патрон с истински. Вие сте ченге, би трябвало да знаете. Халосните нямат оловен връх. Тези, които аз използвах, имаха пълнеж от червен памук в картонена тръбичка. Напълно безопасни са, освен ако не се стреля с тях наистина от много близко разстояние, но аз бях говорил с режисьора и знаех, че Еди ще бъде на около три метра разстояние.

— По кое време поставихте халосните патрони в пълнителя? — попитах аз.

— Между девет и девет и петнайсет сутринта. Трябваше да започнем снимки в девет и половина, но нещо се беше случило е Еди и се наложи да почакаме няколко часа.

— И къде беше пистолетът през това време?

— Има шкаф, който се заключва — каза той, след като се поколеба за миг.

— Бяхте ли го заключили? — поинтересувах се аз.

Долната му устна потрепери, а в очите му бликнаха сълзи.

— Оставих го на масата. Мислех, че снимките ще започнат всеки момент.

— Възможно ли е някой да е дошъл тук и да е пипал пистолета?

— Огледайте това място — кимна той. — Казват му оръжейна, но няма нито стени, нито врата, отворено е отвсякъде и е на шест-седем метра от масата с реквизита. Всеки може да дойде насам и да пипа всичко, но аз седях точно… — започна той и внезапно замлъкна, осъзнал нещо.

— Имало ли е момент, в който пистолетът не е бил пред погледа ви?

— За две-три, най-много пет минути, може би… — колебливо каза той.

— Колко време би отнело да се смени пълнителят?

— Пет секунди. Но кой и защо ще иска да го прави?

— Да речем, че някой е решил да го направи. Как би могъл предварително да знае кой е точният пълнител? Този, който би паснал на пистолета, който сте използвали?

— Пише го в бележките към сценария — отвърна той. — Всичко, което правим, е написано на хартия и го разпространяват из цялото студио. Този "Зигзауер Про" беше включен в бележките още от преди началото на снимките. Всеки би могъл да ги е прочел.

— В кой момент дадохте пистолета на Еди Кобърн?

— Мисля, че беше към единайсет и трийсет.

— Проверихте ли, за да се уверите, че това е правилният пистолет?

— Да. Сверих серийния номер, извадих и погледнах и в пълнителя, но… — Той взе чашата изстинало кафе пред себе си и отпи.

— Но какво? — подтикнах го аз да продължи.

— В пълнителя на точно този модел "Зигзауер Про" може да се видят само най-горните два патрона. Погледнах и видях две червени памучни връхчета. Откъде да знам, че останалите под тях са били истински? Но грешката е изцяло моя. Предоверих се.

— Какво стана, когато госпожа Кобърн стреля с пистолета? — продължих да питам аз.

— Стреля два пъти по булката Девън Уитакър — обясни той. — Така беше по сценарий. Тогава нейните капсули с кръв експлодираха и тя се свлече на пода. След това Еди стреля още два пъти в Иън. Още щом чух изстрелите, разбрах какво става. Отзвучаването при халосните патрони е различно. Замръзнах на място. За щастие, Алън, момчето от специалните ефекти, изтича напред и изби пистолета от ръката на Еди, но дотогава… — Той зарови лице в шепите си и тялото му се разтресе от безсилен плач.

Едно нещо беше ясно — Дейв Уест не беше убиец. Беше нещастник, който щеше да се натовари с вината на неизвестен садистичен убиец. Райцфелд беше споменал, че съпругата на Дейв е много болна, но самият той не беше споменал за нея нито веднъж, нито пък беше използвал състоянието ѝ като извинение. Беше си позволил да отклони за миг вниманието си от смъртоносната си професия и сега с готовност щеше да си понесе всички последствия от допуснатата грешка.

Дейв спря да хлипа и ме погледна в очите.

— Съжалявам — тихо казах аз.

— Давайте — продължи той и спусна ръце зад гърба си. — Това ви е работата.

— Дейв Уест, арестуван сте за убийство по непредпазливост, причинило смъртта на Иън Стюарт — казах аз.

Прочетох му правата, докато Кайли и Боб Райцфелд ни наблюдаваха съчувствено.

Никога преди не се бях чувствал толкова зле от това, че трябва да арестувам някого. В този миг обаче се случи нещо, което обърка нещата още повече. Чувството ме удари в стомаха и се загнезди там. Кайли беше права. Убийството на Иън Стюарт беше прекалено зрелищен спектакъл, за да бъде пропуснато. А който и да беше подменил безопасните халосни патрони с бойни, в момента се намираше в залата и безмълвно ме наблюдаваше как закопчавам белезници на невинен човек.

16

Може би си мислите, че един ококорен, превъзбуден и свръхразговорлив човек е идеалният свидетел за разпит. Но не и когато хиперактивността му се дължи на въздействието на кокаин.

Младият нашумял режисьор Хенри Мюленберг беше напълно безполезен. Дори и да оставехме настрана разширените зеници и потеклия му нос, достатъчен беше и един въпрос, за да разберем, че е твърде напудрен, за да ни бъде от полза.

Въпросът беше: "Можете ли да ни разкажете какво се случи?".

— Случи се това, че някой е сложил истински куршуми в пистолета — отговори скорострелно той. — Бам! Еди застреля Иън! Той е мъртъв. И аз съм мъртъв. Нали разбирате какво имам предвид, като казвам, че и аз съм мъртъв? Поне да беше насочила пистолета към мен, така и така съм свършен. Край! Капут!

Не успяхме да го усмирим, затова го оставихме да седи и се отдалечихме достатъчно далеч, за да не чуваме излиянията му.

— Не беше чак толкова зле преди малко, когато дойдох за пръв път след стрелбата — информира ни Райцфелд. — Сигурно е решил да се отърве от останалото му количество прашец, преди да се появят ченгетата, и му е досвидяло да го похаби, като го пусне в тоалетната.

— Забрави го — каза Кайли. — Големият шеф идва насам.

Шели Трегър тъкмо влизаше през вратите на Студио X. Той е от онази рядко срещана порода продуценти, които са постигнали наистина огромен успех в Ню Йорк. Беше израснал като бедно еврейско хлапе, на което често му се беше налагало да използва юмруците си, живеейки в коравия ирландски квартал "Хелс Китчън", а блестящият му ум му беше проправил път през егоцентричния свят на шоубизнеса.

"Единствената разлика е, че в "Хелс Китчън" ти забиват ножа в гърдите" — обичаше да казва той.

В разцвета на годините си той е бил невероятно привлекателен мъж, но сега, когато вече наближаваше шейсетте, постепенно беше започнал да губи битката както с обиколката на талията си, така и с оредяващата коса. Времето обаче се беше отразило повече от благотворно на репутацията му. Той беше един от всепризнатите "добри момчета" в развлекателния бизнес, а продуцентската му компания "Ню Йорк Филмс" осигуряваше работа на десетки хиляди актьори, сценаристи и сценични работници, които в противен случай би трябвало да работят някъде като сервитьори.

Трегър беше дългогодишен приятел с кмета на града и един от най-големите поддръжници на идеята да се привлекат повече хора от шоубизнеса на Ел Ей в Ню Йорк. А като се има предвид, че беше един от собствениците на "Силвъркъп Студиос", това, което беше добро за Ню Йорк, беше добро и за Шели.

— Зак! — поздрави той, щом ме видя.

Бях се запознал с него преди година, когато бях отстранил един изперкал тип, преследвал една от младите му звезди. Не беше изненадващо, че ме помни.

Естествено, Кайли го познаваше лично, но двамата съвсем не се посрещнаха с прегръдки и въздушни целувки. Размениха си по едно сдържано кимване и Трегър пристъпи директно към работа.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Оръжейникът казва, че някой е успял да се добере до пистолета и е сменил пълнителя с друг, в който е имало истински патрони — обясних аз. — За начало ще ни трябват имената на всички присъстващи на снимачната площадка. Знам, че им се плаща на час, но ще трябва да ви помоля да не освобождавате когото и да било, преди да сме снели свидетелски показания от всички тук.

— Разбира се — отвърна той. — Нещо друго?

— Казаха ни, че цялата стрелба е заснета на филм — обади се Кайли. — Трябва да го видим.

Тази молба отне малко повече време, но накрая се съгласи при едно условие:

— Пускаме го само на Нюйоркската полиция и на никого другиго — заяви той. — Когато приключите, искам кадрите да бъдат прибрани и заключени. Бог да ни пази, ако се появят в YouTube.

— Благодаря — каза Кайли.

— Разбрах, че сте арестували Дейв Уест — попита Шели, — това необходимо ли е наистина? Съпругата на бедния човек е много болна.

— Наложи се да го арестуваме — казах аз. — Не мисля, че ще се отнесат прекалено сурово към него, но е добре да има адвокат.

— Вече съм му наел адвокат — отвърна Шели, — Пери Кезия, познавате ли го?

Кимнах. Всички познаваха Пери Кезия. Той не беше просто адвокат, беше най-добрият от най-добрите. Дейв щеше да се прибере у дома навреме за вечеря.

— Извинете ме — каза Трегър, след което пристъпи към снимачната площадка и се приближи до тялото на Иън Стюарт. Всички замлъкнаха и прекратиха заниманията си. Никой не помръдваше, никой не говореше, погледите на всички бяха насочени към него.

Продуцентът сведе глава и прошепна тиха молитва.

След малко се върна и застана лице в лице с нас двамата с Кайли.

— Истинска трагедия — каза той. — Но ако онова, което разправят за смъртта на Сид Рот, е вярно… — Той замълча за миг, сякаш самото изричане на думите на глас можеше да ги превърне в истина. — Ако онова, което разправят за смъртта на Сид Рот, е истина — каза той, снишавайки глас до шепот, — значи си имаме работа със заговор.

17

Двамата с Кайли все още обмисляхме казаното от Трегър — известен продуцент е мъртъв, вероятно убийство; нашумял актьор е бил застрелян само няколко часа по-късно, вероятно убийство. Съвпадението беше прекалено очевидно, а и детективите, разследващи убийства, никога не вярват на съвпадения.

— Май натиснах червеното копче, а? — попита Трегър.

— Какво имаш предвид? — погледна го с учудване Кайли.

— И двамата сте слаби играчи на покер. Мога да ви кажа, докато ви гледам, че Сид Рот, който е десет години по-млад от мен и в десет пъти по-добра форма, няма как просто да се е строполил и да е умрял от сърдечен удар, и то в първия ден на "Холивуд на река Хъдсън". Слуховете са верни, бил е отровен, нали?

— Шели, нали знаеш, че няма как да отговорим на този въпрос — прекъсна го Кайли.

— Добре, но кметът може. Аз съм човекът, който му помогна да докара хиляда холивудски величия в Ню Йорк, и аз съм първият, на когото той ще се обади, ако мисли, че животът на останалите деветстотин деветдесет и осем е изложен на риск — заяви продуцентът и извади мобилния си телефон.

— Остави го — помоли Кайли. — Очакваме резултатите от лабораторията, но по всичко изглежда, че Сид Рот е бил отровен.

— Мамка му! — процеди през зъби Трегър. — За сериен убиец ли става въпрос?

— Все още не — намесих се аз. — Няма ясен модел на престъпленията, освен факта, че и двете жертви са популярни имена в шоубизнеса, но между тях няма друга връзка. Ще трябва да разследваме всеки от случаите поотделно.

— Което ще рече, че трябва да говорим с Еди Кобърн — намеси се Кайли.

— Оставете я да си почине, в момента е в шок — каза Шели.

— Обикновено така се случва с хората, станали свидетели на убийство — каза Кайли. — Знаем как да подходим, за да говорим с нея.

— Тя е в караваната си. Ще ви заведа — съгласи се Трегър.

Оказа се, че Еди Кобърн далеч не е в толкова силен шок, колкото се предполагаше. Седеше, пушеше цигара и отпиваше от някаква прозрачна течност, налята във висока водна чаша. Едва ли беше минерална вода. Шели ни представи като детективи Джордан и Макдоналд от Нюйоркското полицейско управление, но пропусна да спомене за връзката на Кайли със Спенс Харингтън. Каза ѝ още, че имаме няколко въпроса за "нещастния случай".

— Не знаех, че пистолетът е зареден — започна Еди.

Всъщност тя не просто го каза, а по своеобразен начин го изигра. Прозвуча така, сякаш беше репетирала репликата цял следобед и камерата беше започнала да снима в момента, в който ченгетата бяха влезли.

— Знаете ли, че това всъщност е стих от песен? — обади се Трегър.

Тя се усмихна; естествено че знаеше.

— Съжаляваме за загубата ви, госпожо Кобърн — започнах аз. — Можете ли да ни разкажете какво се случи на снимачната площадка?

— Хайде да не се преструваме излишно — отвърна тя. — Държах се като лошо момиче. Цяла сутрин бавих снимките, защото бях бясна на Иън. Той е сериен прелюбодеец. Трябваше да съм се досетила — първия път, когато спах с него, все още беше женен за друга, затова се ожених за него с едно наум. Той ме мамеше: винаги съм го знаела. Обикновено се опитвам да стоя над това, но този път чашата преля. Наистина ли трябваше да чука момичето, с което трябваше да се снимаме в един филм? И не стига това, ами кучката тръгнала да го разправя на всички. Ужасно се гордее със себе си, със завоеванието си, сякаш Иън е светият Граал.

Тя отпи от чашата с прозрачната течност.

— Знаех колко много държи Иън на тази сцена, затова реших да се правя на разглезена филмова звезда и отказах да изляза. Бях решила да го оставя малко да се поизпоти.

— Какво ви накара в крайна сметка да излезете, за да снимате сцената? — попита Кайли.

— О, колко си мила! — усмихна се Еди. — Нямаше да ми зададете този въпрос, ако вече не знаехте отговора. Режисьорът дойде в караваната ми и нека да кажем само, че той може да бъде доста убедителен. Е, успя да ме убеди — заяви тя, след което последва нова голяма глътка от чашата. — Здраво ме убеди.

— Когато излязохте на сцената, бяхте ли все още ядосана на съпруга си? — попита Кайли.

— А вие как мислите?

— Чувствахте ли неудобство от факта, че много хора от екипа знаят за забежката ви с Девън Уитакър?

— Не, скъпа. Неудобство чувствам, когато чорапогащникът ми се впие в задника. Когато излязох на сцената пред всички онези клюкарещи статисти, бях направо смазана. Но това как съм се чувствала и какво съм направила, са две различни неща. Човекът от реквизита ми подаде пистолета. Не знаех, че в него е имало истински патрони. Ако знаех, щях да изстрелям двата халосни патрона в Иън, а останалите да изпразня по Девън Уитакър. Тя беше тази, която раздуха пред целия екип, че се чука със съпруга ми.

— Благодарим ви, че говорихте с нас — казах аз. — И отново искаме да изкажем съболезнования за загубата ви.

— Обадих се на Себастиан, брата на Иън в Лондон — продължи тя. — Семейството му се съгласи да направим мемориална служба тук, в Ню Йорк, заради феновете му. След това искат веднага да изпратим тялото му в Англия.

— Съдебният медик ще е приключил с аутопсията най-късно утре или в сряда. След това семейството може да прибере тялото му — казах аз.

— Благодаря ви — отвърна Еди и пресуши на един дъх останалата течност в чашата. — Шели, имаш ли нещо против да останеш, след като детективите тръгнат?

Двамата с Кайли схванахме намека и излязохме от караваната.

— Ако търсим някой с мотив за убийство, тази жена разполага с мотив с главно М — обобщих аз.

— Тя е кучка — отбеляза Кайли, — но е невинна. Иън Стюарт беше световноизвестен с това, че тича по фусти, и Еди го е знаела. Изневерявал ѝ е и преди и тя е била наясно, че отново ще ѝ изневери. Сигурна съм, че е искала отплата, но по-скоро си я е представяла под формата на скъпоценна дрънкулка в малка синя кутийка за бижута от "Тифани", отколкото като мъртъв съпруг. Не го е направила тя. Не го е нагласила тя.

— Сигурна ли си? — усъмних се аз. — А какво стана с онова "И адът не познава по-голяма ярост от тази на пренебрегнатата жена"?

— В случая не става въпрос за това. Много от тези хора спят едни с други, но в шоубизнеса изневярата не е мотив за убийство, тя е начин на живот.

18

На Хамелеона му идваше да изкрещи. Всичко вървеше толкова добре до момента, в който се появиха двамата детективи и издърпаха килима под краката му.

Мобилният му телефон завибрира с поредното съобщение от Лекси: "Иън е водеща новина в "Туитър". Поздравления! UR242[6]".

Мразеше тези детински съкращения. Беше успял да проумее ROTFLMAO[7] и още някои, но това беше ново. Отне му известно време, за да го разгадае като "ти си две от две".

Така си беше, но това не го правеше по-щастлив. Подмяната на пълнителя на онзи "Зиг Про" беше точно по сценарий. Оръжейникът даде пистолета на Еди Кобърн точно по сценарий. Иън Стюарт лежеше на пода в локва кръв точно по сценарий.

Но следващата сцена беше тази, която бе очаквал с нетърпение цял ден. Тя щеше да бъде повратната точка в неговия сценарий.

Докато пишеше сценария, Хамелеона нямаше никаква представа кои ще са водещите детективи. Знаеше само, че на пода ще има мъртвец, той ще е убиецът и ще се изправи лице в лице с две от най-умните ченгета от полицията в Ню Йорк. Щеше да ги подведе и ловко да отклони явните им подвеждащи въпроси. Щеше да им разиграе великолепен театър.

Само дето не се случваше точно така.

Двамата детективи говориха с дрогирания режисьор, след което си тръгнаха с Шели Трегър. Тръгнаха си. Искаше му се да изкрещи след тях: "Аз съм убиецът! Хванете ме! Заподозрете ме! Публиката ще се влюби в това. Тук е истинската драма, задници!".

Но вместо това те просто напуснаха студиото и изчезнаха, оставяйки го да отговаря на тъпите въпроси на цяла тумба прости и нископоставени глупаци в сини униформи. Те го принизяваха до нивото на деветдесет и девет други статисти, които не заслужаваха и две секунди екранно време.

Мобилният му телефон завибрира отново. Прочете съобщението "Копнея за сладолед. Донеси у дома малко "Роки Роуд". Luv u. CU46".

Това го накара да се усмихне. CU46 беше любимото му съкращение: see you for sex — ще се видим за секс. Само че трябваше да е бърз. Беше само "2 от 2". Ако Лекси беше внимавала малко повече в сценария, щеше да помни, че той планираше до края на деня да бъде "3 от 3".

19

— Заповедта влиза в сила незабавно и до второ нареждане целият отдел работи без прекъсване — съобщи капитан Кейтс. — Повтарям, целият състав на отдел "Специални клиенти" започва да работи на непрекъснат график. Можете да си вземате душ в съблекалните на фитнеса, а ако настоявате да спите, ще сложим походни легла на четвъртия етаж.

Беше 05:00 часът следобед и всички бяхме отново в стаята за оперативки. Настроението на всички бе далеч по-мрачно, отколкото допреди девет часа.

— От сутринта насам имаме два случая на убийства на известни личности — продължи тя. — Единият е Сид Рот, продуцент от Лос Анджелис, дошъл в града за Седмицата на Холивуд, който се свлякъл и издъхнал по време на закуска в хотел "Реджънси". Лабораторните изследвания сочат следи от натриев флуороацетат, открити в чашата от сок на Рот, а съдебният медик току-що потвърди, че същата отрова е открита в доста по-голямо количество в тялото на господин Рот. Имаме главен заподозрян — мъж, латиноамериканец, около трийсетгодишен, бил е облечен като помощник-сервитьор. Описанието като за начало е доста общо и тъй като заподозреният е бил маскиран и преоблечен, възможно е да е използвал театрален грим, за да прикрие факта, че всъщност е бял. По гарафите, докосвани от заподозрения, няма пръстови отпечатъци. Единствените отпечатъци по чашата са на жертвата. Няколко часа след убийството на Рот актьорът Иън Стюарт е застрелян смъртоносно в "Силвъркъп Студиос". Използван е пистолет, който е трябвало да бъде зареден с халосни патрони — продължи Кейтс. — На снимачната площадка е имало приблизително сто и петдесет души, като на практика всеки от тях може да е сменил халосните с истински патрони. Само за протокола: шейсет от тях са жени, но към настоящия момент не мога да изключа никого от кръга на заподозрените само на основание възраст, расова принадлежност или пол. Също така няма гаранции, че престъплението не е извършено от някого, дошъл отвън. Към настоящия момент показанията на снимачния екип от "Силвъркъп" допринасят за разследването единствено и само с една голяма кръгла нула. А ако в момента се питате колко от тези души имат опит от работа в ресторант, отговорът е, че стотина от тях са статисти във филм, така че отговорът би бил — всичките.

На базата на онова, с което разполагаме до момента, не може да се установи пряка връзка между убийствата на Рот и Стюарт. Двамата никога не са работили заедно, но ако се опрем на теорията за шестте степени на Кевин Бейкън, не е трудно да си представим, че има някой, който е работил и с двамата и ги е намразил достатъчно, за да ги убие в един и същ ден.

Няма характерни белези или подпис, които да свържат двете убийства, но при наличието на два трупа още в първия ден на Седмицата на Холивуд не ме е грижа дали има връзка, или не. Ще действаме така, сякаш някой някъде там непрекъснато преследва тези високопоставени мишени и няма никакво намерение да спре. Както казах и на кмета само преди няколко минути, няма как този отдел да е могъл да предотврати поставянето на отрова в чаша сок от мним келнер, нито да спре някого, който се намира на претъпкана снимачна площадка, да сложи истински патрони в сценичен пистолет — продължи Кейтс. — На него това не му хареса особено, но приема, че е така. Въпреки това в момента сме в повишена готовност и можем — длъжни сме — да предотвратим евентуални бъдещи нападения. Програмата за тази вечер предвижда голямо събитие в концертната зала в "Радио Сити". Очаква се масирано присъствие на знаменитости за откриването на седмицата "Холивуд на Хъдсън". Кметът ще бъде там, губернаторът ще бъде там, папараците ще бъдат там, феновете ще бъдат там и ние ще бъдем там.

Вече имаме план за работа по време на събитието, но в момента разполагаме с допълнителни подкрепления. Имаме металдетектори и рентгеново оборудване на всеки вход, отряд от К-9 ще бъде там с обучени кучета за откриване на експлозиви, ще имаме подкрепления по въздух и ще разполагаме с допълнителни триста униформени полицаи на улицата. Детектив Джордан ще ръководи командния център на Шесто авеню. Другите ще бъдат цивилни и разпръснати сред тълпата, с изключение на вас, детектив Макдоналд. Искам ви не съвсем цивилна във вътрешността на залата — нареди Кейтс. — Предполагам, че така или иначе щяхте да ходите.

— Да, капитане — отвърна Кайли. — И двамата със съпруга ми сме поканени.

— Чудесно. В такъв случай отделът няма да предвижда бюджет за роклята ви — пошегува се Кейтс. — Добре, хора. Навън има един луд на свобода. Вървете и го намерете. Свободни сте.

20

Хамелеона лежеше с разперени ръце и крака върху смачканите чаршафи. Беше нагласил вентилатора в идеалната позиция и на идеална скорост, така че лекият бриз да докосва нежно голото му тяло.

За миг се взря в тавана, след което затвори очи и се концентрира върху дишането си. Пое дълбоко въздух и издиша бавно, опитваше се да накара мозъка си да спре да мисли за предстоящата сцена. Медитацията не беше сред силните му страни.

Почти беше успял да се отпусне, когато мобилният му телефон завибрира върху нощното шкафче от светла бреза, производство на "Икеа".

Повдигна се на лакът и се пресегна за апарата. Беше съобщение, което гласеше "6 wuz gr8. Luv[8]".

Сексът наистина беше страхотен. А когато той, изтощен, се беше претърколил настрана, преди да се отпусне по гръб, тя беше изскочила от леглото и беше зашляпала боса към кухнята. В такъв момент само Лекси можеше да се сети да вземе и телефона със себе си, за да може да му пише съобщения от пет метра.

Точно заради това я обожаваше. Беше по-умна от всяко друго момиче, което някога беше познавал, и въпреки това имаше навика да прави толкова страхотно готини дребни глупости, като например това да му изпраща съобщения от кухнята, за да му каже, че сексът е бил супер.

"И за мен. Къде ми е сладоледът?" — отговори на съобщението ѝ той.

Няколко секунди по-късно дойде и отговорът: "Греба с всички сили, по-бързо не мога".

Изправи се удобно в леглото, за да може да я вижда как гребе.

Загребването беше това, което я бе видял да прави още като я срещна за пръв път. Само че тогава не загребваше сладолед. Тя продаваше пуканки в кино "Париж", едно от последните останали в Ню Йорк старомодни кина с една зала.

— Сигурно си голям фен на Хилари Суонк — каза тя и не посегна повече към препълнените кутии, а зарови лопатката дълбоко в току-що изпуканите, още топли пуканки.

— Не съвсем — отговори той.

— За трети път тази седмица идваш да гледаш филма — отвърна Лекси. — Едва ли е заради пуканките.

Той се засмя.

— Сещаш ли се за онази сцена в началото, където един тип в бара се опитва да я сваля, но тя го отрязва? — попита той. — Е, това съм аз.

— Стига бе — отвърна Лекси. — Играеш във филма, който дават в момента тук, в "Париж"? Ако е така, ще ти дам средна кутия с пуканки, а ще платиш малка.

— Благодаря — отговори той. Не искаше дори и малка кутия. Пуканките бяха гадни, но той продължаваше да ги купува, за да може да си говори с "момичето от пуканките".

— Може ли един въпрос? — попита тя. — Защо стоиш до края на филма, щом се появяваш само в началото?

— Името ми е във финалните надписи. "Непознатият в бара — Гейб Беноа". Това съм аз.

— Здрасти, Гейб, радвам се да се запознаем. Аз съм Лекси Картър — "непознатата от щанда за пуканки".

Той остана да изгледа филма още два пъти, докато смяната на Лекси свърши. След това двамата тръгнаха заедно към "Карнеги Дели" на Седмо авеню, за да си разделят един от онези прочути огромни нездравословни сандвичи с купчина от телешко месо и пастърма, носещи името на Уди Алън.

— Няма ли да е готино, ако някой ден станеш толкова известен, че нарекат сандвич и на теб? — попита Лекси.

— Имам по-добра идея — отговори той. — Може да нарекат половината сандвич на мен, а другата половина на теб.

Двамата взеха метрото към нейния квартал и отидоха в апартамента ѝ на кафе.

— Излъгах — каза тя, след като затвори вратата зад гърба си. — Всъщност нямам никакво кафе.

— А какво имаш? — попита той.

Тя изхлузи тениската си, съблече джинсите и остана гола пред него.

Господи, беше великолепна! Лекси беше една от онези жени, които изглеждат по-добре съблечени, отколкото с дрехи. Имаше гъста кестенява коса, бездънни сини очи и млечнобяла гладка кожа чак до връхчетата на лакираните с розов лак пръсти на краката.

— Имаш най-невероятното тяло, което някога съм виждал — възхити се той.

— Казваш го само така.

— Не, наистина го мисля.

— Благодаря. Повечето мъже предпочитат цици с размери на волейболни топки. Моите са по-скоро като топки за тенис.

— Идеални са — отвърна той.

— Знаеш ли какво казваше майка ми? — усмихна се тя. — "Красивите гърди могат да се поберат в чаши за шампанско."

Следващата нощ той ѝ донесе подарък — две кристални чаши за шампанско. Оттогава насетне тя ги използваше за всичко — в тях пиеха диетична кола, ядяха бонбони М&М, чоплеха слънчоглед — без значение. Тя му беше казала, че това е най-хубавият подарък, който някога е получавала.

В момента чашите за шампанско бяха пълни със сладолед. Тя се появи откъм кухнята с чаша, пълна с "Роки Роуд", във всяка ръка. Подаде му едната и се хвърли на леглото до него.

— Давай! — подкани го след миг. — Разказвай!

Това беше част от сделката им. Когато се прибереше у дома, първото нещо, което трябваше да направи, бе да сподели с нея най-хубавите моменти от деня, а тя жадно поглъщаше всички великолепно ужасяващи подробности. След това започваше задаването на въпроси. С какво беше облечен Рот? Блейзър и жълта риза без вратовръзка. И какво си поръча за закуска в крайна сметка? Плато с пушена сьомга и препечена франзела. Имаше ли други филмови звезди в "Реджънси"? Не, само аз бях там.

Щом въпросите ѝ най-накрая свършиха, двамата се любиха. След това Лекси с удоволствие изслуша оплакванията му и ядосването за всичко, което се беше объркало в плана за деня.

— Имаше двама детективи от отдела за "Специални клиенти" на полицията — обясни ѝ той. — Доста явно си личеше, че този, който е подменил пълнителя в пистолета, може да е все още в студиото, и човек би предположил, че ще се сетят да ме разпитат. Но не! Те просто си тръгнаха и мен ме разпита някакво младо китайско-японско-корейско ченге.

Не бъди такъв расист — сгълча го игриво Лекси, — не е хубаво. Наричат се азиатци.

— Мислех, че азиатците са умни. Този тип обаче беше идиот. Задаваше ми въпроси като: "Приближавали ли сте се до масата с реквизита?". Все едно да кажеш: "Вие ли сложихте истински патрони в пистолета, за да убиете Иън Стюарт?". Естествено, аз щях да кажа "не". Мисля, че той просто ми хвърли един поглед и реши, че не си струва да се занимава с мен, все едно не съм достатъчно добър, за да съм убиецът. Сякаш съм просто някакъв статист, който седи на заден план и дърдори глупости по цял ден за надница от двеста двайсет и пет долара. Знаеш ли какво, Лекси? Той е проклетият расист, не аз!

— Няма значение — отвърна тя, — тази вечер ще им покажеш кой е истинската звезда. Направо ще ги разбиеш! Вече съм приготвила облеклото и грима ти.

— Благодаря.

— Гейб… — започна колебливо тя.

От начина, по който изрече името му, той се досети какво ще последва.

— Не — каза той, — и дума да не става. Не и в тази сцена. Прекалено опасно е. Не можеш да дойдеш с мен.

— Моля те — каза тя, — никак не е забавно да седя тук и да се чудя какво става.

— Можеш да го гледаш по телевизията — предложи той. — Просто включи на канал Е! и ще видиш всичко.

— Но аз искам да го гледам с теб.

— Сложи DVD рекордера на запис — отвърна той. — Щом се прибера у дома, може да го гледаме заедно.

Тя наведе глава и се нацупи.

— Няма да е толкова забавно.

Гейб потопи пръст в чашата си за шампанско, гребна малко студен шоколадов сладолед и нежно го размаза по лявото зърно на гърдата ѝ. След това се наведе и изкусително бавно прокара език по него, завършвайки с целувка върху сладкото шоколадово връхче. Засмука го нежно и тя простена.

— Обещавам, че и ти ще участваш в някоя сцена, но тази е прекалено рискована — каза той.

— Обещаваш ли, че ще ме включиш?

— Заклевам се.

— Искаш ли да ти приготвя вечеря, когато се приберещ у дома? — попита тя и го целуна.

— Ще взема пица на връщане — отвърна той. — Ти ще трябва единствено да измиеш чашите за шампанско.

— За какво?

— За шампанско — усмихна се той и целуна и другата ѝ гърда. — Тази нощ ще пием шампанско.

21

Двамата с Кайли бяхме в нашия офис на третия етаж. Под "нашия офис" имам предвид сивото помещение с високи тавани и територия колкото половин стадион, запълнено с две дълги редици еднотипни бюра, няколко паравана и почти никакво уединение. Да бъдеш ченге винаги е имало своите предимства, но комфортът на работното място определено не е сред тях.

— Шефът иска аз да съм вътре, а ти отвън. Имаш ли нещо против да сме разделени? — попита Кайли.

За секунда си помислих, че се шегува, но после разбрах, че говори сериозно. Бяхме партньори и за нея това означаваше да работим колкото може по-близо един до друг.

— Има смисъл в това. Всичко ще бъде наред — казах аз.

— Не мога да повярвам, че това е първият ми ден в отдел "Специални клиенти" на Нюйоркската полиция и ще ми се наложи да работя във вечерна рокля — усмихна се тя.

— Нека не споменаваме за това на Омар. Не искам да ревнува — отвърнах.

— Ще трябва да кажа на Спенс, че ще нося микрофон. Предполагам, че ме разбираш. Не мога просто така да говоря на въздуха.

— Всъщност той ще ти бъде доста добро прикритие. Ще можеш да говориш с Командния център, а отстрани ще изглежда така, сякаш вие двамата…

В този миг чух отчетливо потракване на токчета върху покрития с плочки под. Обърнах се и я видях да се приближава към бюрото ми. Черил Робинсън. В момента, в който срещна погледа ми, тя се усмихна (за втори път днес) с онази нейна убийствена усмивка, която може да озари цяла стая, дори и да е тъмна като нашия офис.

— Здравей, Зак. Това сигурно е новият ти партньор детектив Макдоналд — каза тя и протегна ръка. Двете жени си стиснаха ръцете. Не знам защо се почувствах неудобно, но се опитах да го скрия.

— Аз съм Черил Робинсън, психолог на отдела — представи се тя.

— Кайли Макдоналд, новата на изпитателен срок в отдел "Специални клиенти" — отвърна Кайли. — Надявам се, че не сте дошли тук, за да се ровите в съзнанието ми, защото се опасявам, че в момента е доста претоварено. А и бързам да се прибера у дома, за да проверя дали роклята, която ще нося довечера, ще прикрива добре кобура на глезена ми.

— Предполагам, че ще работите сред тълпата в "Радио Сити" — каза Черил.

— Тълпата… — замислено каза Кайли. — Е, така или иначе беше в плановете ми за вечерта, това е една от радостите на това да си омъжена за телевизионен продуцент. Сега обаче ще ми платят да го правя и съм щастлива, че двамата със Зак ще имаме възможност заедно да заловим първия си престъпник. Ситуацията е изцяло печеливша. Радвам се, че се запознахме, Черил, но трябва да тичам към къщи, за да се преоблека.

— Внимавай да не строшиш някой крак — усмихна се Черил.

Двамата се загледахме след Кайли, която бързо се отдалечаваше.

— В случай че не си забелязала — обадих се аз, — тя обича работата си като ченге.

Черил само кимна.

— Е, хайде, докторе, дошла си на домашно посещение, дай ми нещо повече от кимване — подкачих я аз.

— В момента не съм тук по работа — отвърна тя. — Просто наминах да те видя.

— О… Ами добре съм — отговорих аз. Все още чувствах неудобство, без да знам защо.

— Тази сутрин, докато пиехме кафе, и двамата очаквахме един тежък ден. Аз успях да се справя доста добре и ти доста ми помогна за това. Исках просто да ти благодаря за съвета — каза тя.

— Съветът беше добър. Ще ми се аз да го бях измислил.

— Знам, че аз го изрекох, но ти си този, който ми помогна да се вслушам и да разбера смисъла му. Затова ти благодаря.

— Винаги съм на твое разположение — отвърнах аз.

— Наистина наминах само за да ти благодаря — продължи Черил, — но след като така или инак съм тук, да те попитам как вървят нещата с новия ти партньор?

— Имаме две убийства за по-малко от осем часа, така че и да ми се е искало да размишлявам над миналото ни, не ми е останало време за това — отвърнах аз.

— Предполагам, че всичко си има своята добра страна — отбеляза Черил. — Може би това означава, че ще можеш да се наспиш добре.

— Тази нощ ще бъдем в бойна готовност и като гледам как се очертават нещата, едва ли ще ми остане време за сън.

— В такъв случай ще се видим направо сутринта в закусвалнята — отвърна Черил и усмивката за милион долара отново изгря на лицето ѝ.

22

Полицейското управление в Ню Йорк разполага с десетки командни постове на колела. Паркираното на ъгъла на 50-а улица и Шесто авеню транспортно средство беше най-голямото и най-страхотното в цялата служебна автобаза. То бе продукт на съвместните усилия на американския, английския и израелския гений — петнадесетметров мобилен мозъчен център, струващ два милиона долара, който галено наричахме "Ченгезила".

— Направо не е за вярване, че ни трябва толкова много техника, за да хванем един човек — отбеляза капитан Кейтс.

— Ако е само един — добавих аз.

Кейтс се беше преоблякла в синьото си униформено облекло и спря до мен миг преди да се потопи във вечерта, която щеше да прекара в изнервяща до крайност близост с кмета на града, който искаше, цитирам: …да бъде постоянно държан в течение и уведомяван за всяка промяна в шибания ход на събитията.

— Току-що разговарях с Манди Соутър от Публичния информационен център — каза Кейтс. — Смъртта на Иън Стюарт е водеща вечерна новина. Основните медии все още я наричат "трагичен инцидент в процес на разследване", но таблоидите здраво са захапали заглавието "Ревнива съпруга застрелва изневерил съпруг пред стотици свидетели".

— Технически погледнато, и едните, и другите са прави — отбелязах аз.

— Резултатите от аутопсията на Сид Рот все още не са обявени публично, затова повечето хора още не са свързали смъртта му с тази на Иън Стюарт. Някои блогъри обаче са копирали историята с отровата от TMZ и сега социалните мрежи бръмчат от слухове за сериен убиец. Човек би си помислил, че заплахата от убиец на свобода би държала народа възможно най-далеч от червения килим, но виж тълпата наоколо.

— Фанатизирани фенове — отбелязах аз. — Ако любимата им звезда получи куршум, те не биха искали да го пропуснат.

— Дори и ако няколко случайни изстрела попаднат в тях? — учуди се Кейтс.

— Както вече казах, това са фанатизирани фенове.

Кейтс ни напусна и аз останах на пулта с цивилния диспечер Джери Брайнард, който познаваше всеки сантиметър от стотиците метри кабели в "Ченгезила".

— Партньорът ми ще бъде във фоайето на концертната зала — казах аз. — Може ли да получа картина от там?

Брайнард превключи на съответната камера и даде близък план към Кайли. Беше облечена в зашеметяваща дълга рокля от кремава коприна, която обгръщаше тялото ѝ и се спускаше свободно до земята — абсолютно задължително модно облекло за всеки, носещ кобур с пистолет на глезена си. Нямах никаква представа кой е дизайнерът, но красавецът до нея със сигурност беше Спенс Харингтън.

Натиснах копчето на микрофона и казах:

— Тук Команден център до Янки едно.

По лицето ѝ се разля широка усмивка и тя поклати глава в знак на очевиден протест срещу кодовото име, което ѝ бях определил.

— Тук Янки едно.

— Какво виждаш до момента? — попитах.

— Тук е като на Дефкон[9] — отвърна тя. — Наоколо има повече ченгета, отколкото звезди. До тук преминахме през металдетектори, сензори за радиация и четириноги детектори за експлозиви. Ако кметът е търсил сигурност, получил я е.

— А ако дават награди за най-добро облекло под прикритие, вие двамата ще спечелите. Изглеждате страхотно — казах аз. — Как я кара Спенс? Как приема тазвечершната задача?

— Шегуваш ли се? Той си вади хляба с правенето на полицейски сериали. В момента се чувства така, сякаш се намира в сериал на живо.

— Само гледай да не тръгне да изпробва някоя от каскадите, които измисля — отбелязах аз. — Край на връзката. Дай общ план към тълпата — обърнах се аз към Брайнард.

Микробусът ни е висок четири метра, на покрива му има монтирана камера, качена върху телескопна мачта, която може да се разтегне на осем метра височина. Брайнард я издигна бавно и даде общ план към събралото се множество долу. Оборудването даваше много повече от общ поглед, а лещата в обектива беше достатъчно мощна, за да се фокусира върху регистрационна табела на кола, намираща се на цял квартал разстояние.

Изучавах лицата долу: фенове, които се надяваха да се протегнат достатъчно, за да докоснат любимата си филмова звезда; папараци, които се надяваха да направят такава снимка, че медиите да се избиват да я купят за баснословни суми; и ченгета — униформени и цивилни, почти стотина души, работещи сред тълпата, които бяха цветът на Нюйоркската полиция и даваха най-доброто от себе си.

Нямах никаква представа къде, как и дори дали убиецът щеше да направи удар тази вечер, но седнал зад пулта с цяла стена монитори пред себе си, знаех едно нещо със сигурност — бяхме напълно готови да го посрещнем.

23

Сцената не се получи точно по сценарий, всъщност мина доста по-добре. На бариерата имаше двама полицаи — възрастен бял мъж и млада жена с латиноамерикански черти.

— Какво означава това "най-добро момче"[10] на баджа ти? Изобщо не приличаш на момче — попита полицайката.

— Това е филмов термин — отговори Хамелеона. — Означава, че съм главният асистент на осветителя, нали се сещате, на шефа по осветлението.

— Забавно — намеси се и мъжът. — Все виждам този надпис "най-добро момче" във финалните надписи и никога не съм знаел какво означава.

— Е, значи следващия път, като го видите, ще се сетите за мен — отговори Хамелеона.

— А какво става, ако главният асистент е жена? — заинтересува се полицайката.

— Тогава главният осветител прави точно това, което казва тя — отвърна Хамелеона и я дари с най-чаровната си усмивка.

Всички избухнаха в смях и ченгетата побързаха да вдигнат бариерата, за да го пуснат.

Три камери на канал Е! бяха разположени на високи метални скелета с платформи съответно на 50-а и 51-ва улица и тази на Шесто авеню, точно срещу залата.

Под платформите беше тъмно и се наложи да включи джобното си фенерче. По земята имаше плетеница от кабели, разпрострели се в различни посоки, но трансформаторът, към който бяха свързани, беше ясно обозначен.

Откри двата кабела, които търсеше, и ги изскубна.

Не можеше да го чуе през виковете на тълпата, но беше сигурен, че телевизионният оператор на десет метра над него се скъсва да псува здраво.

Хамелеона изкачи три четвърти от височината на скелето и извика на оператора:

— Ей! Ти ли имаш проблем със захранването?

— Да. Няма картина. Няма звук. Нищо няма — отвърна той.

— Шибан проблем — обади се отдолу Хамелеона. — Мога да го оправя, но ще ми трябва още една ръка. Ще ми помогнеш ли?

— Нищо не разбирам от електричество.

— Трябваш ми само да държиш фенерчето. Обещавам, че няма да те докладвам пред шефовете — пошегува се Хамелеона.

— Добре, добре — отвърна операторът и заслиза по металната конструкция, след което последва Хамелеона в нишата под основите ѝ.

— Можеш ли да слезеш тук и да държиш фенерчето насочено право към кутията с кабелите? — попита Хамелеона и посочи към трансформатора, захранван директно от подвижния генератор отвън.

Операторът изпъшка и клекна ниско.

— Побързай, защото коленете ми няма да издържат дълго на тази глу…

Ударът в тила беше бърз и точен. Операторът се срина сред кабелите. Беше в безсъзнание, но това нямаше да трае дълго.

— Сега ти трябва само малко витамин К — прошепна Хамелеона и заби иглата в мускула на дясната ръка, инжектирайки му кетамин. — Ти си дремни тук, а аз ще се кача горе да се заема с камерата — каза той и включи двата кабела обратно по местата им, за да възстанови аудио и видеосигнала.

Изкачи се до върха на металното скеле и сложи слушалките, които висяха окачени на камерата.

— Камера три! — чу се глас от продуцентската кабина в камиона, паркиран на цяла пресечка разстояние. — Брайън, там ли си?

— Тук съм — отвърна Хамелеона.

— За момент те изгубихме. Всичко наред ли е?

Хамелеона нагласи шапката си с лого на канал Е! и се настани удобно зад камерата.

— Всичко е идеално — отвърна той.

Точно по сценарий.

24

Лекси се беше настанила на дивана с кръстосани по турски крака. Лактите ѝ бяха опрени върху коленете, брадичката ѝ лежеше върху дланите, а погледът ѝ не се отделяше от телевизора, за да не пропусне нито една дума или движение на Райън Сийкрест.

Беше фанатично отдадена на страстта си по знаменитостите и въобще не ѝ пукаше кой знае за това и какво ще кажат хората. Дали бяха бляскави, или противни, дали бяха суперзвезди, или абсолютни задници, нямаше никакво значение, тя не можеше да им се насити. Това се отнасяше и за онези, които мразеше, онези, които искаше да убие.

Чинията със сиренето беше оставена на масичката за кафе пред нея и все още беше обвита в домакинско фолио. Двете чаши за шампанско също бяха приготвени. Лекси беше напълнила своята с безалкохолна бира. Шампанското определено щеше да почака в кофичката с леда до завръщането на Гейб.

Мобилният телефон в скута ѝ се събуди и тя го грабна. Съобщението я накара да се ухили детински: "Поздрав от Камера 3. DTB Luv". DTB беше "Не отговаряй на съобщението" и въпреки че ужасно ѝ се искаше да му пише, тя знаеше, че това е най-мащабната сцена на Гейб и в момента не трябваше да го разсейва.

Отпиваше на малки глътки от бирата си и гледаше как Райън се шегува със знаменитостите, докато нови и нови лимузини спираха пред червения килим. Това сигурно беше най-страхотната работа на света, а за капак водещият сигурно получаваше заплата от няколко милиона.

— Аз мога да го правя и без пари, Райън — извика тя към екрана. — По дяволите, дори бих си платила, за да ме пуснеш да го правя.

Беше родена и израснала в Индиана и семейството ѝ все още живееше там, но тя самата вече се възприемаше като нюйоркчанка. Гордееше се, когато чуеше големите звезди да споделят радостта си от фантастичната възможност да снимат филми и телевизионни предавания в Ню Йорк. Заради това беше и цялата шумотевица около тази Седмица на Холивуд на река Хъдсън. Е, може и да им плащаха, за да говорят такива неща, но що се отнася до нея самата, Лекси не мислеше, че преувеличават. Ню Йорк наистина беше най-готиното място на света.

— Внимавайте, хора! — обърна се Сийкрест към публиката си. — Идва най-одумваното, най-разискваното в "Туитър" лошо момче на Холивуд! Знаете за кого говоря, нали? Представям ви Брааааааааад Чък!

Кадърът превключи от лицето на Сийкрест към картина от по-далечна камера на нивото на улицата. По Шесто авеню бавно си проправяше път и се приближаваше дълъг "Хамър" с надут клаксон. Люкът на покрива беше отворен и Брад Чък стърчеше навън, стъпил върху задната седалка. За да нахъса тълпата още повече, той надигна бутилка водка, с която, както се говореше, никога не се разделял, вдигна въображаема наздравица към небето и отпи четири големи глътки. Феновете полудяха.

Камерата остана фокусирана върху Чък, докато гласът на Сийкрест коментираше извън кадър:

— Щом стигне дотук, ще го попитам, но доколкото познавам Брад Чък, мога да се хвана на бас на пет долара, че това не беше вода — каза той. — Я чакайте! Той подава бутилката на някого долу в лимузината.

Чък прибра водката, скри се за миг и след секунда се показа отново с еднометрова тръба в ръка.

— О, господи! — изкрещя Сийкрест в камерата. — Това е "Гранатометът"! Лошият Брад си има оръдие за изстрелване на рекламни тениски и както виждате, той е облякъл една от тях с надпис: "Ще ви го наЧЪКам!". Мисля, че всички се досещаме какво ще изстрелва той към тълпата.

Пляс! Първата тениска изхвърча във въздуха и хората зад огражденията подивяха в опит да се доберат до ценния сувенир.

След това хамърът премина от едното в другото платно на булеварда и Чък изстреля нова тениска.

— Кметът покани всички да снимат и да пострелят[11] в Ню Йорк — засмя се на шегата си Сийкрест. — Лудият Брад прави точно това. Нека погледаме!

Лекси знаеше какво ще последва. Вече беше скочила нетърпеливо на крака и подскачаше екзалтирано, пляскайки с ръце, главата ѝ се въртеше от бушуващия възторг. — О, боже! — изпищя тя. — Обичам те, Ню Йорк!

25

— Май това, дето разправят, че този Чък бил див лунатик, си е чистата истина — отбеляза Джери Брайнард.

Беше превключил канал Е! на големия централен монитор и заедно с няколко милиона други зрители гледахме как Брад Чък изстрелва тениски към обожаващата го тълпа.

— Ще го арестуваш ли? — попита Джери.

— Да го арестуваме? По-скоро кметът ще го покани на обяд в "Грейси Мейсън" — отвърнах аз. — Първото нещо, на което те учат, когато влезеш в "Специални клиенти" на Нюйоркското полицейско управление, е, че си има време и място, когато и където да прибираш известните лоши момчета. "Радио Сити" пред погледите на хиляди фенове определено не е мястото, а Седмицата, в която кметът се опитва да насърчи задници като Чък да дойдат и да снимат филми в Ню Йорк, определено не е времето за това. А и гранатометите за изстрелване на тениски са достатъчно безобидни. В крайна сметка те са направени от памук…

Задната врата на командния център се отвори рязко и един униформен полицай с мъка се изкачи по няколкото стълби, опитвайки се да държи на крака някакъв объркан и залитащ цивилен гражданин. Брайнард им помогна да влязат и полицаят внимателно остави другия да седне на пода.

— Този го намерих под едно от скелетата за камерите — обясни униформеният. — Помирисах дъха му, не е пиян. Ако съдя по раната отстрани на главата му, мисля, че някой го е ударил изотзад. Вече се обадих за линейка.

Човекът на пода имаше синя риза с логото на канал Е! а баджът на левия му джоб се беше завъртял със снимката надолу, затова го обърнах.

— По дяволите! — казах аз. — Джери, върни се на пулта.

— Какво става? Познаваш ли го? — учуди се Брайнард и побърза да се върне на стола си.

— Не. Никога преди не съм го виждал, но работи в канал Е! а на баджа му пише "оператор".

— Е, и?

Играя шах от седемгодишен и някъде през годините се научих да мисля с три, четири или пет хода напред. В момента обаче нямах никакво време да обяснявам на Джери какво се въртеше в главата ми.

— Дай ми картина от нашата главна камера и дай приближение към платформите върху скелетата на канал Е! — казах аз.

Джери насочи камерата на командния център към скелето на 50-а улица, като даде приближение към платформата с камерата на върха му.

— Изглежда си нормално — отбелязах аз. — Дай следващата. Къде точно го намери? — обърнах се аз към униформения. — Под кое скеле?

— На Шесто авеню.

Джери вече насочваше камерата към телевизионната платформа на 51-ва улица.

— Остави я тази! — извиках аз. — Дай другата в центъра! Шесто авеню!

Джери се наведе над пулта за управление и камерата бавно се завъртя в обратна посока. Беше ужасяващо бавно, сякаш гледаш как някой се опитва да маневрира самолетоносач.

— Дай лицето на оператора в близък план — казах аз.

Джери се фокусира върху лицето на човека. За няколко секунди ми се стори, че всичко си е наред, и вече започвах да се съмнявам в инстинктите си, когато изведнъж операторът отстъпи назад от камерата.

— Върни! — изкрещях аз. — Проследи го, проследи го!

Операторът се придвижи до края на платформата.

Държеше нещо в дясната си ръка. Изпъна ръка назад, сякаш се готвеше за дълъг пас.

— Това е стъкло! — каза Брайнард и приближи камерата към ръката на мъжа. — Прилича на бутилка.

В следващия миг той хвърли бутилката и тя полетя. Камерата проследи движението ѝ до най-малката подробност. Стъклото прелетя в дъга над Шесто авеню.

Не беше нужно да си шахматист, за да се досетиш какво ще последва.

Коктейлът "Молотов" удари покрива на хамъра, в който беше Брад Чък, и се взриви в момента на попадението. Мониторите пред нас грейнаха в оранжево и Брайнард отдръпна камерата, за да хване по-общ план.

— Тук Команден център — казах в микрофона. — Всяка свободна единица да се насочи към скелето с телевизионната камера на Шесто авеню между Петдесета и Петдесет и първа улица. Имаме бял мъж, петдесет или шестдесетгодишен, облечен в синя униформа на канал Е!. Той е бомбаджията. Спрете го. Вероятно ще слезе откъм северната страна на скелето, не мога да го видя от тук.

Изправих се, за да видя картината. Брад Чък беше в пламъци и като обезумял се опитваше да се покатери върху покрива на горящата лимузина.

Претърколи се от колата на улицата, изправи се и направи няколко крачки към залата, като през цялото време не спираше да крещи и тялото му беше обвито в пламъци от горящ напалм.

Миг преди да стигне до Райън Сийкрест и ужасената тълпа зад загражденията, Чък изгуби съзнание и се свлече на димяща купчина върху червения килим.

26

За миг виждах човека, подпалил Брад Чък, а в следващия вече го нямаше.

— Изгубихме го! — казах аз. — Той знае къде е камерата ни и слиза по задната страна на скелето.

Никога преди не бях работил с Джери Брайнард, но човекът беше абсолютен професионалист. Беше безупречен и действаше хладнокръвно.

— Естествено че знае къде е тази камера. Все пак е висока осем метра и е насочена право към него — каза Брайнард. — Но се съмнявам, че знае за тази.

Той натисна няколко клавиша и картината на мониторите се промени. Изведнъж се появи бомбаджията, който слизаше откъм северната страна на телевизионната кула.

— Пътна камера — уточни Брайнард. — Свързах всички пътни камери в радиус от шест пресечки към командния център още преди да започнем. За всеки случай.

Джери определено беше добър, но и човекът, с когото си имахме работа, не беше глупав. Сигурно знаеше, че много скоро ще го уловим на друга камера. В мига, в който стъпи на земята, разбрах защо беше важно да е далеч от камерите дори и за няколко секунди.

С едно бързо и почти недоловимо движение ясно открояващата се синя униформа на канал Е! се превърна в червено-оранжево-златиста тениска.

— Велкро — отбеляза Брайнард. — Доста ловко.

— Тук Команден център до всички! — грабнах микрофона аз. — Заподозреният е на земята и бяга. Свали униформата на канал Е! и в момента е облечен с джинси и червено-оранжева тениска със златисти ивици в стил шейсетте. Сега е пред сградата на "Тайм Лайф" и се насочва на запад към Петдесет и първа улица.

Сигурно си мислите, че с над сто полицаи в района нямаше да имаме никакви проблеми да задържим мъжа. Но не беше толкова лесно. Повечето от хората ни бяха разположени пред загражденията и сега трябваше да си проправят път назад през тълпата.

При нормални обстоятелства група нюйоркчани биха могли спокойно да се отместят от пътя, ако насреща им идва ченге, което крещи: "Пазете се, пазете се!", но тази вечер обстоятелствата бяха далеч от нормалните. Веднага след възпламеняването на коктейла "Молотов" хората бяха започнали да се блъскат, за да се отдалечат на безопасно място, и което беше по-лошо — не всички от тях бяха на едно и също мнение къде беше това безопасно място. В момента всички се блъскаха като обезумели и си проправяха път, разбутвайки с лакти околните, без значение дали пред тях се намираше бременна жена, или ченге, преследващо луд.

Неколцина от униформените успяха да си пробият път през тълпата и се втурнаха към 51-ва улица.

— Няма никакъв шанс да успее — каза Брайнард.

В този миг мониторите ни се оцветиха в лилаво.

— Мамка му! Този хвърли димна бомба! — възкликна Брайнард.

Димната завеса не беше гъста като във филмите, но все пак свърши работа. Брайнард се върна към общия план.

— Ето го — казах аз.

Шарената тениска се насочваше към лабиринта от павилиони за храна в южната част на 51-ва улица.

— Сър, оттук го виждаме от птичи поглед, но хората ни на улицата не могат да видят и на два метра пред себе си.

— Да, но може да гледат нагоре — казах аз и натиснах копчето на микрофона. — Заподозреният е при редицата от павилиони за храна на Петдесет и първа. В момента се намира между жълто-син чадър на павилион за хотдог и червено-бял, на който пише "Фалафел".

Димът бързо се разнасяше и успях да видя как неколцина от униформените колеги яростно си проправяха път през тълпата по посока на указаните цветни чадъри.

Първото ченге беше само на три метра, когато между павилионите изскочи мотор и с бесен рев се устреми на изток по 51-ва улица.

— Проклятие! — изруга Брайнард. — Този е добър.

— Не е чак толкова добър като нас. Сега ще го пипнем. Команден център до всички — казах в микрофона аз, — затворете движението за всички превозни средства от Четиридесет и втора до Четиридесет и седма улица и от Девето до Трето авеню. Заподозреният е с яркозелен спортен мотоциклет "Кавазаки Нинджа".

Човекът на мотоциклета направи рязък десен завой и подкара в насрещното на Шесто авеню. Кавазакито се движеше с бясна скорост право към горящата лимузина.

— Гледай го това лудо копеле! — каза Брайнард. — Къде, по дяволите, отива?

— Няма значение — казах, — целият периметър е покрит. Невъзможно е да се измъкне.

И в този миг точно пред погледа ми кучият син направи невъзможното.

27

Застанал на върха на телевизионното скеле с коктейл "Молотов" в ръка, режисьорът Гейбриъл проведе един кратък разговор с изпълнителя на главната роля Гейбриъл.

— Това е ключовият удар. Имаш само един опит, но ти можеш да се справиш. Правил си го хиляди пъти.

Актьорът Гейбриъл извъртя очи. Хиляди? Беше успял да го направи както трябва само шест пъти, шест от трийсет и два опита. Хвърлянето на горяща бутилка по движеща се кола не е чак толкова лесно, колкото си мислят хората. С Лекси се бяха упражнявали, но без огън и вместо кола бяха използвали пазарска количка, отмъкната от паркинга на един супермаркет.

Той смяташе, че трябва да се поупражнява още малко, но тя беше заявила: "Не, изобщо не е добра идея да преиграваш с упражненията".

Бяха приготвили запалителната смес у дома и това се беше оказало абсурдно лесно — просто смесиха бензин със стиропор и изляха течността в стъклена бутилка.

Лекси, разбира се, се опита да усложни нещата.

— Добави и малко водка — предложи тя.

— Тя пък за какво служи?

— Може би за нищо. Приеми го като известен киносимволизъм. Брад Чък и водка, сещаш ли се?

"По дяволите!", беше си помислил той и бе добавил и чаша "Столичная".

Сега вече е време за шоу. Хамърът се приближаваше бавно по Шесто авеню.

— Начало! — извика режисьорът.

Щом бутилката отхвръкна от ръката му, разбра, че трийсет и третият опит щеше да бъде успешен. Хвърлянето беше перфектно, параболата беше перфектна, попадението също.

Взривът беше по-силен, по-ярък и по-зрелищен, отколкото беше очаквал. Щеше му се само да има повече време, за да остане и да се наслади на последната изява на Брад Чък, но щеше да я гледа по-късно вечерта на видеозапис.

Веднага щом се смъкна от високата платформа, Хамелеона смени светлосинята униформа с ярка тениска и хукна към кавазакито.

Димната бомба беше идея на Лекси. Бяха спорили за цвета на пушека. Той настояваше, че червеният дим ще е специално за ченгетата от отдел "Специални клиенти" на градската полиция, но тя му напомни, че ченгетата са в сини униформи.

— Синьо и червено прави лилаво — беше заявила тя. — Това ще е идеалният начин да им го начукаш на всички.

Никога не оспорвай логиката на Лекси. Така или иначе нямаше значение. Той се радваше на факта, че идеята ѝ е хрумнала, защото в крайна сметка се оказа, че димът му спаси задника.

Хамелеона знаеше наизуст всички известни сцени с мотоциклети в киното — Шварценегер с неговия "Харли Дейвидсън" Фат Бой в "Терминатор 2", Маккуин на "Триумф TR6" в "Голямото бягство", но сега щеше да си има своя сцена с "Кавазаки Нинджа".

Скочи ловко на седалката, натисна педала за газта и потегли. Повечето ченгета бяха успели да се придвижат отвъд загражденията, за да овладеят полуделите граждани, затова пътят му напред по Шесто авеню изведнъж се оказа чист.

Нямаше много време. Разполагаше с броени секунди, преди да успеят да блокират центъра на града от бряг до бряг.

На 48-а улица той се изправи върху мотоциклета, прехвърляйки цялата си тежест към предното колело, и се понесе към единственото място, което нямаше да се сетят да затворят.

Метрото.

Насочи мотоциклета към входа на метростанция D и подкара надолу по стълбите.

Повечето метростанции щяха да се окажат капан за идеята му, но фамилия Рокфелер бяха били така добри да построят огромна подземна галерия от двадесет декара точно под собствения си обширен комплекс от небостъргачи, където се намираха редица магазини, ресторанти и художествени галерии, свързани с бизнес сградите от Пето до Шесто авеню и от 48-а до 51-ва улица.

Мястото беше магнит за туристите. Там температурата целогодишно се поддържаше на едно ниво, беше най-удобният начин за придвижване на работещите в този район и разбира се, гениален изход за човек с мотоциклет, който се опитва да надхитри полицията.

Долу нямаше полицаи, а само ококорени зяпачи, които се усмихваха при вида на кавазакито, движещо се бавно по мраморните коридори покрай отегчени нюйоркчани, на които определено не им пукаше какво се случва наоколо.

Всичко мина гладко с изключение на епизода с влака. Не се получи така, че да спре веднага щом той се появи на перона. Никога не се получаваше. Той се поразходи разсеяно към отдалечения край на перона, разглеждайки спътниците си.

И тогава я видя.

Хилари Суонк.

Не, не беше истинската Хилари. Беше плакат за последния ѝ филм.

Той се приближи към него.

— Ей, Хилари — каза той, — помниш ли ме? Аз съм онзи смотаняк, непознатият от бара, сещаш ли се? Е, вече не съм никой, бейби.

Вече не съм никой.

28

Командният център беше претъпкан до пръсване с народ — Кайли, Кейтс, комисаря, кмета и заместник-кмета Ървин Даймънд, отговарящ за контрола на щетите.

— Каня половин Холивуд да види идеалните условия за снимане на филми в Ню Йорк, а още първия ден имаме двама мъртъвци и един, който всеки момент може да ги последва! Как въобще е възможно това — беснееше Негова Чест.

Както и Райцфелд беше казал по-рано в "Силвъркъп", лайната наистина изплуват. Комисарят се обади пръв.

— Сър, този тип е доста добър. Той умее майсторски да се дегизира, знае как да се смеси с тълпата, планирал е внимателно детайлите около всяко убийство, включително и собственото си бягство. Топките му, както се казва, са по-големи от Бруклин. Имахме стотици полицаи, които го търсеха и той все пак е успял със сладки приказки да се промъкне сред тях, а след това да се измъкне с кавазакито.

— И ако сте го пропуснали по новинарските емисии на Западния бряг, ще го дават в новините в единайсет. Да не говорим, че ще остане в You Tube завинаги! — извика кметът и удари с юмрук по пулта. — Какъв, по дяволите, е мотивът? Защо ни причинява всичко това? Защо го причинява на мен?

Кайли, която никога не се притесняваше да се обади, и сега го направи:

— Той работи в шоубизнеса, сър, и очевидно у него има някакъв гняв, свързан с това.

— Гняв? Не, детектив — отвърна кметът, — това за гнева го разправяйте на гилдията. Този тип е луд и идеята му е самостоятелно и без усилия да изхвърли изцяло Ню Йорк от филмовия бизнес — изстреля той и се обърна към заместника си. — Как предлагаш да излезем от тази каша, Ървин?

Даймънд беше по-възрастен от началника си. Всъщност беше най-възрастният от съветниците на кмета, а който го познаваше добре, казваше, че е и най-умният. Тези, които го бяха виждали в действие, разправяха, че бил и най-хладнокръвният.

— Всъщност, Стан — започна той, — мисля, че детектив Макдоналд е права. Който и да прави всичко това, наистина таи много гняв. Ако не ви харесва думата "гняв", наречете го "сериозна омраза". Само че той не се гневи на Ню Йорк. Мисля, че е ядосан на цялата прецакана холивудска система, а няма на кого да се оплаче, защото никой не е направил нищо лошо спрямо самия него. Всичко, което са му причинявали, е да го игнорират. Бил е отхвърлян. И сега е намерил начин да си отмъсти.

Главите ни кимнаха едновременно. В това имаше смисъл.

— Ървин е прав, сър — оживи се и комисарят. — Този тип е някакъв загубеняк, сдъвкан и изплют от цялата шибана система на филмовия бизнес в Ел Ей. Сега използва Ню Йорк като поле за действие, защото се е случило така, че тук са се събрали множество ценни мишени на едно място и по едно и също време. Но в основата на всичко това стои Холивуд.

Кметът притисна чело с върховете на пръстите си и обмисли чутото.

— Значи позицията ни за пред медиите ще бъде, че някакъв луд е последвал всички тези холивудски знаменитости тук, в Ню Йорк? И какво се предполага, че следва от това? Че ние не сме виновни? Това няма да стане, Бен. Хората са били убити, докато ние сме отговаряли за тях.

Комисарят не отговори. Даймънд се обади пръв:

— Стан, хората умират в болниците през цялото време. Това да не би да е по вина на болниците? Тези хора щяха ли да оцелеят, ако си останат у дома? — попита той.

— Недей да ми излизаш с еврейски номера, Ървин — прекъсна го кметът. — Без значение как ще го поднесете, Нюйоркската полиция ще бъде разкъсана от пресата и по-специално от "Ел Ей Таймс" и всички останали холивудски медии. Не ме цитирайте, но мисля, че най-доброто, което може да се случи, е този лунатик да ги последва обратно до Калифорния, да затрие още неколцина от тях и другата седмица полицията в Лос Анджелис да им бере грижата.

— Това няма как да се случи, сър — отбеляза Кайли.

— Да не искате да кажете, че той няма да си направи труда да ги последва обратно до Ел Ей? — попита кметът.

— И защо? Да не би да си пада само по убиването на хора в Ню Йорк?

— Не сър — отвърна тя. — Няма да отиде в Ел Ей, защото ще го хванем още преди да се е опитал да напусне града.

И ето така новият ми полицейски партньор още в първия си работен ден обеща на кмета на Ню Йорк, че за по-малко от седемдесет и два часа ще успеем да издирим и заловим най-големия сериен убиец, тероризирал града ни от времето на Берковиц насам.

Ървин Даймънд се засмя дружески и вдигна палци за поздрав по посока на Кайли.

— За това се иска да имаш топки, големи като Бруклин! — отбеляза той.

29

Гледаха видеозаписа, ядоха пица и пиха шампанско. Всичко наведнъж. След това се любиха — нежно, сладко и невинно. Бяха по-скоро двама тийнейджъри, изследващи с любопитство мистериите на секса, отколкото двойка хладнокръвни серийни убийци.

Щом приключиха, двамата останаха да лежат голи и прегърнати, играейки на любимата си игра. Разиграваха най-известните филмови сцени, за които можеха да се сетят.

— О, професор Кънингам — каза Лекси прочувствено, експериментирайки с южняшки акцент, — нашата любов е забранена. Какво ще правим, ако ни хванат?

— Не би трябвало да ни хванат, прекрасна моя — отвърна Гейбриъл с престорена британска прямота. — Освен ако…

— Освен ако какво, скъпи? — продължи играта Лекси.

— Освен ако?

— Освен ако не съм толкова глупав, че да ти пиша шестица по класическа литература от XVIII век. Хората ги виждат тези работи, веднага ще се сетят защо старият професор поощрява младата Памела.

И двамата избухнаха в неудържим смях. Напълниха чашите си за шампанско с бира, включиха отново звука на телевизора и започнаха да въртят новинарските канали.

— Мамка му! — възкликна Гейбриъл. — Си Би Ес, Ен Би Си, Ей Би Си, "Фокс" и Си Ен Ен — всички дават нас! Дай да видим дали не сме и в И Ес Пи Ен.

— Чакай, чакай, кметът тъкмо излиза — спря го Лекси.

Гледаха Новини от мястото на събитието по Ей Би Си. Режисьорът превключи към кадъра с кмета, застанал на подиум пред командния пост на Нюйоркското полицейско управление. Комисарят стоеше от дясната му страна.

— Кои са тези зад тях? — попита Лекси.

— Двете ченгета от "Силвъркъп". Мъжът е детектив Джордан, а жената е детектив Макдоналд. Те са същите двама, които не ми обърнаха внимание. Не познавам черното маце в униформа, мисля, че може да е един от шефовете им.

— Тази Макдоналд изглежда голяма кучка, но детектив Джордан е сладък — отбеляза Лекси.

— Шшт — каза той. — Искаш ли да чуеш кмета, или не?

— Тази вечер на улицата в нашия град бе извършено жестоко и дръзко престъпление — започна кметът. — Сърцата ни страдат заедно със семейството и почитателите на Брад Чък. В момента господин Чък е в Центъра по изгаряния на "Ню Йорк Хоспитъл и не знаем нищо, освен че състоянието му е критично.

— Господин кмет! — извика един репортер от тълпата.

— Оставете ме да завърша — извика кметът в отговор. — Градската полиция е ангажирала най-елитните си части в проследяването и залавянето на човека или хората, отговорни за това ужасно престъпление. Всички ние в Ню Йорк дълбоко съжаляваме за страданията, причинени на господин Чък, а също и за това, че този акт помрачи тържествените събития тази вечер тук, в "Радио Сити", където Ню Йорк е разкрил сърцето си и е отворил широко вратите си, за да приветства пристигането на холивудската филмова индустрия.

— Какви глупости! — възмути се Гейб.

— Искам да уверя колегите ни от Лос Анджелис — продължи кметът, — че това престъпление, което може би е провокирано от омраза към холивудската общност, се е случило тук, в нашия град, и управата на Ню Йорк и полицията няма да намерят покой, докато престъпниците не бъдат изправени пред съда. Благодаря ви — завърши той и тръгна да слиза от подиума, излизайки от кадър.

— Господин кмет, господин кмет! — сподири го цял хор от журналисти.

— Сега не е време да отговарям на въпроси — прекъсна ги кметът.

— Това свързано ли е със стрелбата по Иън Стюарт днес следобед и с внезапната смърт на продуцента Сид Рот сутринта?

Кметът спря за миг, каза нещо на ухо на комисаря и се върна на подиума.

— Нюйоркската полиция разследва престъпление. Не можем да разкрием повече подробности около това, кое то е известно до момента, и не можем да изказваме предположения относно сочените от вас инциденти и евентуалната им връзка с бруталното нападение над господин Чък. Комисарят обаче ме увери, че цялото управление работи непрекъснато, за да предотврати бъдещи актове на насилие и да стигне до бърза и справедлива развръзка на тази трагедия. Смятам, че е по-добре, вместо да спекулираме с хипотези, всички да се молим за възстановяването на Брад Чък от ужасното изпитание, в което е поставен. Моля без повече въпроси. Благодаря ви и лека вечер.

Този път кметът слезе от подиума и си тръгна, последван от целия си антураж.

Каналът превключи обратно към водещия в студиото и Лекси изключи звука на телевизора.

— Ние ще се помолим ли за възстановяването на Брад Чък от ужасното изпитание? — попита Лекси.

— Не се моля, когато съм гол — отвърна Гейб и се обърна по гръб.

Тя го възседна, сниши се над него и изстена, когато го почувства да се плъзва в нея.

Тазът му се издигна и се притисна силно в нея, а тя изви гръб. Отначало ритъмът им беше бавен и спокоен, но с всяко движение напрежението и страстта им нарастваха. Тя извика името му, а той впи пръсти в хълбоците ѝ и я притегли към себе си.

Секунди ги деляха от мощна кулминация, когато телефонът иззвъня.

Звукът прониза Гейбриъл.

— Не спирай, не спирай! — помоли тя.

Но той спря.

Телефонът иззвъня отново.

Беше малко след полунощ, никой не би му звънял толкова късно. Понякога се обаждаха от агенцията, когато имаха работа за него като статист, но никога след пет Или шест часа вечер.

Телефонът иззвъня за трети път и той вдигна.

— Ало, кой е?

— Един твой фен — каза гласът от другата страна на линията. — Току-що гледах пресконференцията на кмета. Поздравления.

— Поздравления за какво?

— Стига, Гейб. Знам, че ти стоиш зад всичко това.

Гейбриъл се изправи в леглото. Страстта му се беше изпарила напълно. Лекси се отдели от него и седна с кръстосани крака, опитвайки се да разбере какво става.

— Зад кое? — попита Гейбриъл.

— Стига глупости — заяви гласът от другата страна. — Ако за Рот и Иън Стюарт не бях напълно сигурен, то коктейлът "Молотов" напълно ме убеди.

Хамелеона усети стягане в гърдите и паниката се надигна към гърлото му.

Това не беше по сценарий.