Смърт във Виена

1. Виена

Офисът бе трудно откриваем, и то съвсем преднамерено. Разположен в края на тясна криволичеща уличка в един квартал на Виена, известен повече с нощния си живот, отколкото с трагичното си минало, на входната му врата имаше само малка месингова табелка с надпис „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Охранителната система, инсталирана от непозната фирма със седалище в Тел Авив, се набиваше на очи с качественото си изпълнение. Камерата за наблюдение заплашително проблясваше над вратата. Никой не бе допускан без предварително уговорена среща и препоръчително писмо. Посетителите трябваше да минат през прецизно настроен металотърсач. Дамските чанти и дипломатическите куфарчета бяха проверявани щателно от едната от двете обезоръжаващо красиви девойки. Едната се казваше Ребека, другата — Сара.

Веднъж влязъл, посетителят бе съпровождан по протежението на тесен коридор, обзаведен покрай стените с кантонерки от оксидиран метал, до една просторна зала в класически виенски стил, със светъл под, висок таван и библиотечни лавици, огънати под тежестта на безброй томове и папки. Романтичният безпорядък, който цареше вътре, привличаше окото, макар че някои се стъписваха при вида на зеленикавите бронирани стъкла на прозорците, гледащи към мрачния вътрешен двор.

Мъжът, който работеше там, изглеждаше небрежен и трудно забележим. Това бе негова специална дарба. Понякога, когато човек влезеше, го заварваше на върха на библиотечната стълбичка да тършува за някаква книга. Обикновено седеше зад бюрото си, обвит в цигарен дим, забил поглед в купчината книжа и папки, която сякаш никога не намаляваше. Мъжът се помайваше известно време, за да дочете някое изречение или да надраска нещо в полето на някой документ, след което се изправяше и подаваше тънката си ръка, а живите му кафяви очи не преставаха да шарят проучващо. „Ели Лавон“ — скромно изричаше той, докато се здрависваше, макар всеки във Виена да знаеше кой ръководи „Разследвания и справки за събития по време на войната“.

Ако не беше солидната му репутация, неговата външност — постоянно изцапаната с пепел риза, износената виненочервена жилетка с кръпки на лактите и опърпано бие — можеше да се стори обезпокоителна. Някои предполагаха, че му липсват достатъчно средства, други си мислеха, че е аскет и дори малко луд. Една жена, която бе потърсила помощ, за да получи обезщетение от швейцарска банка, заключи, че той страда от нещастна любов. Как иначе можеше да се обясни фактът, че никога не беше се женил? Ами видът му на опечален понякога, когато си мислеше, че никой не го наблюдава? Каквито и да бяха предположенията на посетителите, резултатът обикновено бе един и същ. Повечето не го изоставяха от страх, че може да изчезне.

Лавон ви поканваше с жест на удобния диван. Нареждаше на момичетата да задържат телефонните обаждания, после събираше палеца и показалеца си и ги доближаваше до устните си. Кафе, моля. На достатъчно разстояние от него, за да не се чуват, момичетата започваха да се карат чий ред е да го сервира. Ребека беше израелка от Хайфа, с маслинен цвят на кожата и черни очи, упорита и пламенна. Сара беше заможна американска еврейка от програмата, изучаваща холокоста, към Бостънския университет, по-интелигентна от Ребека и поради това — по-търпелива. Тя не се свенеше да прибегне до измама и дори до откровени лъжи само за да избегне някоя дребна работа, за която смяташе, че е под достойнството й. Ребека — честна и темпераментна — лесно биваше надхитряна, така че обикновено точно тя безрадостно тръсваше сребърния поднос на масичката и се оттегляше намусена.

Лавон нямаше установен начин за провеждане на срещи. Оставяше посетителя да определя хода на разговора. Не бе склонен да отговаря на въпроси за него самия и ако го притиснеха до стената, обясняваше как бе станало така, че един от най-талантливите млади израелски археолози е избрал да се занимава с незавършените дела на холокоста, вместо да рови измъчената земя в родината си. Готовността му да обсъжда своето минало стигаше само дотам. Той не осведомяваше посетителите си, че за кратък период в началото на седемдесетте години на миналия век бе работил за прословутите израелски тайни служби. Или пък че все още го смятаха за най-добрия агент за проследяване, който службите някога бяха подготвяли. Както и че два пъти годишно, когато се прибираше в Израел да нагледа възрастната си майка, посещаваше строго охранявания комплекс, разположен северно от Тел Авив, за да сподели някои от своите тайни със следващото поколение агенти. В службите още го наричаха Призрака. Неговият наставник — мъж на име Ари Шамрон, винаги казваше, че Ели Лавон може да изчезне, докато се ръкувате. И това не бе далеч от истината.

Той се движеше безшумно около гостите си — точно както безшумно бе проследявал хора за Шамрон. Беше заклет пушач, но ако това притесняваше посетителите му, той се въздържаше. Полиглот, Лавон изслушваше събеседниците си на който език предпочитаха да говорят. Гледаше съчувствено и съсредоточено, а понякога в погледа му можеше да се долови как парченцата от пъзела се нареждаха по местата си. Предпочиташе да не задава никакви въпроси, докато посетителят не разкажеше всичко за случая си. Времето му бе ценно и той бързо вземаше решения. Винаги знаеше кога може да помогне. Знаеше също така кога е по-добре миналото да бъде оставено на мира.

Ако решеше да се заеме със случая ви, Лавон искаше малка сума за началния етап на своето разследване. Правеше го с видимо смущение и ако не можехте да платите, се отказваше изцяло от таксата. По-голямата част от парите, с които оперираше, получаваше от дарители, но „Разследвания и справки за събития по време на войната“ трудно можеше да се нарече печелившо предприятие и Лавон хронично изпитваше недостиг на пари в брой. Източникът на неговите средства бе предмет на спор в някои виенски среди, където той бе определян като неприятен аутсайдер, финансиран от международната еврейска общност, който винаги си пъха носа там, където не му е работа. Имаше мнозина в Австрия, на които им се искаше институцията, която ръководеше, да бъде затворена завинаги. Точно заради тях Ели Лавон прекарваше дните си зад зеленикавите бронирани прозорци.

В една снежна вечер в началото на януари Лавон седеше сам в кабинета си, приведен над купчината папки. Този ден нямаше посетители. В действителност от много време насам не бе приемал срещи, тъй като по-голямата част от времето му бе заета от един-единствен случай. В седем часа Ребека надзърна през вратата.

— Ние сме гладни — каза тя с типичната израелска прямота. — Донеси ни нещо за ядене.

Макар и впечатляваща, паметта на Лавон не се простираше и върху поръчките за храна. Без да отделя очи от заниманието си, той размаха химикалката си във въздуха, сякаш пишеше: Изготви ми списък, Ребека.

Минута по-късно Лавон затвори папката и се изправи. Погледна през прозореца и прикова вниманието си върху снежинките, които плавно кацаха по черните тухли на двора. След това навлече палтото си, уви два пъти шала около врата си и нахлупи шапката върху оредяващата си коса. Мина по коридора и отиде до стаята, в която работеха момичетата. Бюрото на Ребека бе затрупано от немски военни досиета, а вечната студентка Сара се бе барикадирала зад купчина от книги. Както обикновено, двете се караха. Ребека искаше индийска храна за вкъщи от един ресторант, намиращ се от другата страна на Дунавския канал, Сара пък копнееше за канелони от италианския ресторант на Кернтнерщрасе. Лавон разсеяно разглеждаше новия компютър върху бюрото на Сара.

— Кога пристигна това? — попита той, прекъсвайки техния спор.

— Тази сутрин.

— Защо имаме нов компютър?

— Защото ти купи стария, когато Хабсбургите още управляваха Австрия.

— Аз разрешил ли съм покупката на нов компютър?

Въпросът не беше заплашителен. Момичетата така или иначе стопанисваха офиса. Книжата се пъхаха под носа му и обикновено той ги разписваше, без дори да ги погледне.

— Не, Ели, не си одобрявал покупката. Баща ми плати за компютъра.

Лавон се усмихна.

— Баща ти е щедър човек. Моля те, благодари му от мое име.

Момичетата подновиха спора си. Както винаги, той завърши в полза на Сара. Ребека изготви списъка с покупки и заплаши, че ще го забоде на ръкава на Лавон. Вместо това обаче го пъхна за по-сигурно в джоба на палтото му и го побутна леко да тръгва.

— И не се отбивай да пиеш кафе — рече тя. — Умираме от глад.

Беше почти толкова трудно да излезеш от „Разследвания и справки за събития по време на войната“, колкото и да влезеш. Лавон набра комбинацията от цифри на електронния панел, монтиран на стената близо до входа. Когато се чу бръмченето, отвори вътрешната врата и пристъпи в охранителното помещение. Външната врата не се отваряше, ако вътрешната не се затвореше до десет секунди. Той долепи лице до бронираното стъкло и погледна навън.

На отсрещната страна на улицата, скрита в сянката на входа на тесен пасаж, стоеше широкоплещеста фигура с мека шапка и шлифер. Всъщност Ели Лавон не можеше да се движи по улиците на Виена или на който и да било друг град, без да провери по навик дали няма „опашка“, или да запомни лицата, които се появяваха многократно в различните ситуации. Това беше професионална деформация. Въпреки разстоянието и слабото осветление, той знаеше, че през последните няколко дни е виждал многократно фигурата, стояща от другата страна на улицата.

Лавон порови из паметта си почти като библиотекар, който търсеше в картотека, докато откри спомени от предишните пъти. Да, точно така. Преди два дни на Юденплац. Ти ме проследи, след като пих кафе с репортера от Щатите. Той се върна към „картотеката си“ и откри следващата отпратка. Витрината на бар на „Щернгасе“. Същият мъж без мека шапка, поглеждащ от време на време над своята бира „Пилзнер“, докато Лавон бързаше под проливния дъжд след един мизерен ден в офиса. Отне му малко повече време да изрови третия спомен, но въпреки всичко го откри. Трамвай номер две, вечерната навалица. Лавон бе притиснат до вратите от червендалест виенчанин, който миришеше на братвурст1 и кайсиева ракия. Мъжът с меката шапка някак си бе намерил място и спокойно чистеше ноктите си с ръбчето на своя билет. „Той е човек, който обича чистотата — бе си помислил тогава Лавон. — Може би си изкарва прехраната с чистене“.

Ели се обърна и натисна бутона на интеркома. Никакъв отговор. Хайде, момичета. Натисна го отново, после погледна през рамо. Мъжът с меката шапка и шлифера си беше отишъл.

От домофона се чу глас. Ребека.

— Загуби ли вече списъка, Ели?

Лавон натисна с палец бутона.

— Излизайте! Веднага!

Няколко секунди по-късно той чу трополенето на стъпки по коридора. Момичетата се появиха пред него, отделени от стъклената преграда. Ребека спокойно започна да набира кода. Сара стоеше мълчаливо отстрани, с очи, вперени в тези на Лавон, и ръка, допряна до стъклото.

Не си спомняше да е чул експлозията. Ребека и Сара бяха погълнати от огненото кълбо и запратени настрани от ударната вълна. Вратата изхвръкна навън. Лавон бе подхвърлен като детска играчка с широко разперени ръце и извит като на акробат гръб. Полетът му бе като насън. Усети как се преобръща отново и отново. Нямаше спомен от удара. Знаеше само, че лежи по гръб на снега под сипещата се градушка от счупени стъкла.

— Моите момичета — прошепна той, докато тъмнината бавно го поглъщаше. — Моите красиви момичета.

2. Венеция

Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата2 Канареджо. Реставраторът се спря при страничната врата под красивия люнет3 с идеални пропорции и измъкна връзка ключове от джоба на мушамата си. Той отключи обкованата с гвоздеи дъбова врата и се вмъкна вътре. Лъхна го хладен въздух, натежал от влага и изпълнен с миризмата на восък от изгорели свещи. Мъжът постоя за момент неподвижно в полумрака, после се насочи през страничния наос4 към малкия параклис на свети Йероним, който се намираше отдясно.

Реставраторът вървеше с плавна походка и без видимо усилие. Леко извитите му навън крака говореха за бързина и стабилност. Лицето му беше издължено и се стесняваше към брадичката, носът бе деликатен и изглеждаше като изваян от дърво. Скулите му бяха широки, а в зелените му неспокойни очи се долавяше нотка от очарованието на руските степи. Черната му коса бе късо подстригана и леко прошарена на слепоочията. Беше от типа лица, които можеха да принадлежат към различни националности, освен това реставраторът имаше дарба към езиците, което го преобразяваше още повече. Във Венеция бе известен като Марио Делвекио. Това обаче не беше истинското му име.

Олтарната фреска беше скрита зад обвито в брезент скеле. Реставраторът се хвана за алуминиевата тръба и тихо се изкачи горе. Работната му площадка си стоеше, както я бе оставил предишния следобед: четките и палитрата му, боите и разтворителят си бяха на местата. Той светна флуоресцентните лампи. Фреската — последната велика олтарна живопис на Джовани Белини — заблестя под силната светлина. В лявата част на композицията бе изобразен прав свети Кристофър, а Младенецът бе възседнал раменете му. На противоположния край бе изобразен свети Луи от Тулуза с епископски жезъл в ръка, с митра на главата и богато драпирано наметало от червен и златист брокат. Над всички тях, на заден план, свети Йероним седеше пред отворен псалтир на фона на лъчезарното синьо небе, изпъстрено със сиво-кафяви облаци. Всеки един от светците бе отделен от другите, така че бе сам пред Бог, като уединението бе толкова внушително, че бе почти мъчително да се гледа. Беше удивителна творба за осемдесетгодишен човек.

Реставраторът постоя неподвижно пред високото пано — като четвърти персонаж, нарисуван от умелата ръка на Белини — и остави мисълта си да се порее из пейзажа. След известно време изля малко „Моволит 20 медиум“ върху палитрата си, добави пигмент, после разреди сместа с „Аркосолв“, докато получи желаната консистенция и наситеност на цвета.

Вдигна отново поглед към фреската. Топлотата и богатството на цветовете бе довело изкуствоведа Раймонд ван Марле до заключението, че зад творбата ясно личал почеркът на Тициан. При цялото му уважение, реставраторът смяташе, че за жалост Ван Марле грешеше. Той беше ретуширал творби и на двамата художници и познаваше стила им като бръчиците около очите си. Олтарната стенопис в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ беше единствено и само на Белини. Освен това по времето на нейното създаване Тициан отчаяно се е опитвал да измести Белини от позицията му на най-значим венециански художник. Марио Делвекио сериозно се съмняваше, че Джовани би поканил младия и вироглав Тициан да му помага в една толкова важна поръчка. Ако се беше подготвил достатъчно добре, Ван Марле щеше да си спести неудобството от това абсурдно твърдение.

Реставраторът си сложи увеличителните очила и се съсредоточи върху розовата туника на свети Кристофър. Фреската бе страдала от липсата на грижи десетилетия наред, от големите температурни амплитуди и продължителното въздействие на дима от тамяна и пушека от свещите. Одеждите на свети Кристофър бяха загубили много от техния първоначален блясък и бяха осеяни с петна от влага, които бяха избили на повърхността. Марио Делвекио бе получил разрешение да извърши сериозна реставрация. Задачата му бе да възвърне първоначалното великолепие на стенописа. Предизвикателството за него бе, че трябваше да я направи, без да си личи, че е работил реставратор. С една дума, искаше му се да си тръгне, без да остави следа от присъствието си, да изпипа нещата така, сякаш ретушът е направен от самия Белини.

В продължение на два часа Марио работи сам, като тишината се нарушаваше единствено от стъпките на пешеходците по улицата и тракането на ролетките пред витрините на магазините. Прекъсванията започнаха в десет часа с пристигането на прочутата венецианска специалистка по почистване на олтари Адриана Дзинети. Тя промуши глава зад брезентовата завеса и пожела на реставратора добро утро. Раздразнен, той повдигна увеличителните очила и надникна над ръба на платформата. Адриана бе застанала така, че бе невъзможно да се гледа надолу, без да се види дълбокото деколте на блузата й, разкриващо нейния изключителен бюст. Реставраторът кимна формално, наблюдавайки я как се изкачва по скелето с котешка увереност. Адриана знаеше, че той живее с друга жена — еврейка от старото гето, но продължаваше да флиртува с него при всяка възможност, сякаш някой друг красноречив поглед или някое друго „случайно“ докосване можеха да се окажат решаващи за сломяване на съпротивата му. Въпреки това Марио завиждаше на простотата, с която тя гледаше на света. Адриана харесваше изкуството, венецианската храна и това да бъде обожавана от мъжете. Почти нищо друго не я интересуваше.

После дойде младият реставратор Антонио Полити. Беше със слънчеви очила и се мотаеше наоколо подобно на рок звезда, пристигнала за поредното интервю, което й се ще да отмени. Антонио не си направи труда да поздрави Делвекио. Антипатията им бе взаимна. В проекта „Кризостомо“ на Антонио бе възложена фреската на Себастиано дел Пиомбо в главния олтар. Марио Делвекио смяташе, че момчето не бе готово за този стенопис, и всяка вечер, преди да си тръгне от църквата, тайно се качваше на платформата на Антонио, за да провери работата му.

Последен пристигна ръководителят на проекта „Сан Джовани Кризостомо“ — брадат мъж с тромава походка, облечен в свободна, пусната над панталоните бяла риза и с копринен шал на дебелия му врат. По улиците на Венеция туристите го бъркаха с Лучано Павароти. Местните жители рядко допускаха подобна грешка, тъй като Франческо Тиеполо ръководеше най-успешната реставраторска фирма в целия венециански район. В художествените среди на Венеция той беше институция.

— Buongiomo5 — изпя Тиеполо и дълбокият му глас отекна високо в централния купол. Той сграбчи реставраторската платформа с голямата си ръка и силно я разтресе. Марио Делвекио се надвеси отгоре като някой гаргойл6.

— Едва не съсипа цялата ми сутрешна работа, Франческо.

— Ето защо използваме изолиращ лак. — Тиеполо вдигна бялата книжна торбичка, която държеше. — Cornetto?7

— Хайде, качвай се.

Тиеполо сложи едрия си крак на първото стъпало на скелето и се повдигна нагоре. Реставраторът чу как алуминиевата конструкция изскърца под огромната му тежест. Тиеполо отвори книжната торбичка и я подаде на Марио, като преди това взе едно бадемово рогче и за себе си. Половината от него изчезна на една хапка. Реставраторът седна на ръба на платформата и провеси крака отстрани. Тиеполо застана пред фреската и внимателно заразглежда работата му.

— Ако не бях уверен, щях да си помисля, че старият Джовани се е промъкнал тук снощи и сам е направил ретуша.

— Това е идеята, Франческо.

— Да, но малцина имат дарбата да го правят толкова успешно. — Останалата част от рогчето изчезна в устата му. Той избърса с ръка пудрата захар от брадата си. — Кога ще бъде завършена?

— След три, може би четири месеца.

— От моята шефска гледна точка три месеца е по-добре от четири. Но да пази господ аз да пришпорвам великия Марио Делвекио! Някакви планове за пътуване?

Реставраторът погледна Тиеполо над рогчето си и бавно поклати глава. Преди година той бе принуден да каже на Франческо истинското си име и занимание. Италианецът бе запазил поверената тайна, като не бе разкрил информацията на никого, макар от време на време, когато останеха сами, да го молеше да говори на иврит — просто за да си напомни, че легендарният Марио Делвекио наистина е израелец от долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

Внезапно пороен дъжд забарабани по покрива на църквата. От платформата, която се издигаше високо под купола, той звучеше като биене на барабан. Тиеполо вдигна умолително ръце към небето.

— Още една буря. Бог да ни е на помощ! Казват, че приливът може да достигне метър и половина. Още не съм изсъхнал от предишния. Обичам това място, но дори и аз не знам колко още мога да издържа.

Беше особено труден сезон със значително покачване на водата. Венеция бе заливана повече от петдесет пъти, а оставаха още три зимни месеца. Къщата на Габриел бе наводнявана толкова пъти, че той бе изнесъл всичко от приземния етаж и бе поставил непромокаеми уплътнения около вратите и прозорците.

— Ще си умреш във Венеция точно като Белини — каза той. — А аз ще те погреба под кипариса на свети Михаил в огромна гробница, подобаваща на човек с твоите постижения.

Тиеполо изглеждаше доволен от тази представа, макар да знаеше, като всеки съвременен венецианец, че най-вероятно щеше да му се наложи да изстрада унижението да бъде погребан на континента.

— Ами ти, Марио? Къде ще умреш?

— С малко късмет, ще бъде по време и на място, което аз избера. Това е най-доброто, на което може да се надява човек като мен.

— Направи ми само една услуга.

— Каква?

Тиеполо погледна към напуканата фреска.

— Завърши стенописа, преди да умреш. Дължиш го на Джовани.

Сирените, известяващи прилива, на върха на базиликата „Сан Марко“ завиха няколко минути след четири часа. Габриел набързо почисти четките и палитрата си, но докато слезе от скелето и пресече наоса, за да стигне до входната врата, по улицата вече течеше река, дълбока няколко сантиметра.

Той се върна вътре. Както повечето венецианци, притежаваше няколко чифта гумени ботуши, които държеше на стратегически места, готови да бъдат използвани във всеки момент. Тези, които държеше в църквата, бяха първият му чифт ботуши. Беше му ги дал назаем Умберто Конти — главният венециански реставратор, при когото беше чиракувал. Габриел многократно се беше опитвал да му ги върне, но Умберто никога не пожела да си ги получи обратно. Запази ги, Марио, заедно с уменията, на които те научих. Те ще ти служат добре, обещавам ти.

Той нахлузи старите избелели ботуши на Умберто и се наметна със зелено непромокаемо наметало. Минута по-късно вече газеше през дълбоката до прасците вода на улица „Сан Джовани Кризостомо“ подобно на маслинено-сиво привидение. В „Страда Нова“ дървените мостчета, наричани passerelle, трябваше отново да бъдат сваляни от работниците от градската служба „Вода и канализация“ — лош знак, както бе известно на Габриел, защото означаваше, че според прогнозите наводнението щеше да е толкова силно, че имаше вероятност да ги отнесе в морето.

Докато стигне до булевард „Рио Тера Сан Леонардо“, водата достигаше почти до горния край на ботушите му. Той сви по една тясна уличка, чиято тишина бе нарушавана единствено от плясъка на водата, и вървя по нея до временния дървен пешеходен мост, който се простираше над канала Рио ди Гето Нуово. Пред него изникнаха разположените в кръг тъмни жилищни блокове, които се забелязваха само защото бяха по-високи от всички останали сгради във Венеция. Той прецапа през един наводнен пасаж и излезе на широк площад. Двама брадати йешива8 пресякоха пътя му, вървейки на пръсти през залятия с вода площад към синагогата, като лешовете на пелерините им се развяваха над крачолите. Реставраторът зави наляво и стигна до номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Той натисна звънеца и от домофона се чу гласът на възрастна жена.

— Марио е.

— Тя не е тук.

— Къде е?

— Помага в книжарницата. Едно от момичетата е болно.

Той влезе през стъклената врата, която бе няколко крачки по-нататък, и смъкна качулката си. Вляво от него се намираше входът за скромния музей на гетото, а отдясно — малка привлекателна книжарница, топла и ярко осветена. Девойка с къси руси коси седеше на табуретка зад щанда и чевръсто сумираше приходите за деня, преди залезът да направеше невъзможно боравенето с пари. Името й бе Валентина. Тя се усмихна на Габриел и посочи с върха на молива си към голямата витрина, стигаща от пода до тавана, с изглед към канала. Една жена бе коленичила долу и събираше с парцал водата, която се бе просмукала през уж непромокаемите уплътнения около стъклото. Беше поразително красива.

— Казах им, че тези уплътнения няма да издържат — обади се Габриел. — Беше само прахосване на пари.

Киара рязко вдигна очи. Косата й бе тъмна и къдрава, само тук-там се открояваха кестеняви кичурчета. Прихваната леко с шнола на тила, тя се разстилаше буйно по раменете й. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й.

— Не стой там като идиот. Ела тук и ми помогни.

— Нали не очакваш мъж с моя талант…

Мократа бяла кърпа, запратена с изненадваща сила и точност, го цапардоса в гърдите. Габриел я изстиска над една кофа и коленичи до жената.

— Имало е бомбена експлозия във Виена — прошепна Киара, долепила устни до шията му. — Той е тук. Иска Да те види.

Водите на прилива се плискаха във входната врата на къщата за явки и когато Габриел я отвори, водата нахлу в мраморния коридор. Той огледа щетите, после уморено се заизкачва по стълбите след Киара. Всекидневната тънеше в мрак. Един старец стоеше до напръскания от дъжда прозорец, който гледаше към канала, неподвижен като персонаж от фреските на Белини. Носеше черен официален костюм и сребриста вратовръзка. Плешивото му теме имаше формата на малко поле, а лицето му, силно загоряло и набраздено, изглеждаше като издялано от пустинна скала. Габриел отиде до него. Старият мъж не го поздрави. Вместо това продължи да съзерцава смръщено покачващата се вода с изражение на безнадеждност. Сякаш бе свидетел на Великия потоп, който идваше да погълне всички човешки пороци. Габриел знаеше, че Ари Шамрон щеше да го извести за смърт. Смъртта ги бе събрала в началото и тя оставаше основата на тяхната връзка.

3. Венеция

В коридорите и заседателните зали на израелските разузнавателни служби Ари Шамрон бе легенда. Наистина той представляваше самото разузнаване от плът и кръв. Бе прониквал в кралски дворове, задигал тайни на тирани и убивал враговете на Израел — понякога с голи ръце. Събитието, което го издигна до неподозирани висоти, се случи през една априлска вечер на 1960 година в бедняшко предградие, северно от Буенос Айрес. Тогава бе изскочил от задната седалка на автомобил, залавяйки самия Адолф Айхман.

През септември 1972 година министър-председателката Голда Мейер му бе наредила да открие и унищожи палестинските терористи, отговорни за смъртта на единадесет израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Габриел — тогава многообещаващ студент в Художествената академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим — неохотно се бе присъединил към рискованата мисия на Шамрон с подобаващото кодово име „Божи гняв“. В списъка на участниците в операцията, изготвен на иврит, Габриел бе алеф — стрелец. Въоръжен само е 22-калиброва берета, той хладнокръвно бе убил шестима души.

Кариерата на Шамрон не представляваше непрекъснат възход към голямата слава. Пътят му бе осеян с дълбоки долини и погрешни спускания в безплодни операции. Той си бе изградил репутацията на човек, който първо стреля, а едва по-късно се притеснява за последствията. Ексцентричният му характер бе едно от най-големите му предимства. Той всяваше страх както сред приятелите, така и сред враговете си. На някои политици им бе много трудно да понесат непредсказуемостта на Шамрон. Рабин често избягваше неговите телефонни обаждания, страхувайки се от новините, които можеше да чуе. Перес го смяташе за примитивен и го натири в Юдейската пустиня. Когато се основаваше Службата, Барак бе реабилитирал Шамрон с намерението да изправи курса на кораба.

Сега той бе официално пенсиониран, а любимата му Служба се намираше в ръцете на модерен и вършещ през пръсти работата си технократ на име Лев. Но в много от отделите Шамрон винаги щеше да бъде мемунех9, единственият шеф. Настоящият министър-председател беше негов стар приятел и съратник. Той бе дал на Шамрон неясно звание и достатъчно власт, за да дотяга на всички. На булевард „Цар Саул“ имаше хора, които се кълняха, че Лев тайно се моли за бързата смърт на Ари, а той — упоритият и със стоманена воля Шамрон — продължаваше да живее просто за да го тормози.

Сега, застанал до прозореца, Шамрон спокойно разказа на Габриел това, което знаеше за събитията във Виена. Предишната вечер беше избухнала бомба в „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ели Лавон бе в кома в интензивното отделение на Виенската общинска болница, като шансът му да оживее беше петдесет на ето в най-добрия случай. Двете му асистентки — Ребека Газит и Сара Гринберг, бяха убити при експлозията. Един клон на организацията на Бен Ладен „Ал Кайда“ — сенчеста групировка, наречена Ислямска бойна група — бе поел отговорността за атентата. Шамрон говореше с Габриел на английски, демонстрирайки убийствения си акцент. Във венецианската къща за явки бе забранено да се говори на иврит.

Киара донесе кафе и ругелах10 във всекидневната и се настани между Габриел и Шамрон. Единствено тя от тримата бе на редовна работа в Службата. Известна като бат левейха11, работата й се състоеше в това да играе ролята на любовница или съпруга на агент по време на мисия. Както всички агенти на Службата, тя бе тренирана за физически бой и да си служи с различни видове оръжие. Фактът, че бе постигнала по-високи резултати от великия Габриел Алон на последния изпит по стрелба, се превърна в източник на известно напрежение в тяхното „семейство“. Задачата й под прикритие често изискваше известна доза интимност с нейния партньор, като да демонстрира привързаност в ресторанти и нощни клубове, както и да споделя леглото си с него в хотелите и тайните квартири. Романтичните връзки между агентите официално бяха забранени, но Габриел знаеше, че близките жилищни помещения и естественият стрес, предизвикван от работата, често ги сближаваха. И наистина, веднъж в Тунис той бе имал любовна връзка със своята бат левейха. Тя беше красива еврейка от Марсилия на име Жаклин Делакроа и тази авантюра едва не съсипа брака му. Когато Киара бе далеч, Габриел често си я представяше в леглото на друг мъж. Макар и да нямаше склонност да ревнува, той тайничко очакваше деня, в който от булевард „Цар Саул“ щяха да решат, че за нея е твърде рисковано да участва в акции.

— Кои точно са Ислямска бойна група? — попита той.

Шамрон направи гримаса.

— Те са предимно второразредни изпълнители, които действат на територията на Франция и някои други европейски страни. Забавляват се, като поставят бомби в синагоги, оскверняват еврейски гробища и бият еврейски деца по улиците на Париж.

— Имаше ли някаква полезна информация в изказването им относно поемането на отговорност?

Шамрон поклати глава.

— Само обичайните глупости за положението на палестинците и унищожението на ционистите. Заплашват с постоянни атаки срещу еврейски цели в Европа, докато Палестина не бъде освободена.

— Офисът на Лавон беше същинска крепост. Как група, която обикновено използва коктейли „Молотов“ и самоделни пиратки от флакони с цветни спрейове, е успяла да постави бомба вътре?

Шамрон взе подадената му от Киара чашка.

— Австрийските полицаи още не са сигурни, но смятат, че може да е била скрита в компютъра, доставен в офиса по-рано същия ден.

— Нима вярваме, че Ислямска бойна група притежава уменията да постави бомба в компютър и да го вмъкне тайно в охранявана сграда във Виена?

Шамрон енергично разбърка захарта в кафето си и бавно поклати глава.

— Тогава кой го е направил?

— И аз бих искал да науча отговора на този въпрос.

Старецът свали сакото си и нави ръкавите на ризата си. Съобщението бе разчетено безпогрешно. Габриел отклони поглед от Шамрон, който го наблюдаваше с присвити очи, и си спомни последния път, когато старият мъж го бе изпратил във Виена. Беше през януари 1991 година. В Службата бяха научили, че един иракски разузнавач, действащ в града, планира организирането на серия от терористични атаки срещу израелски цели, които да съвпаднат с първата война в Персийския залив. Шамрон бе наредил на Габриел да наблюдава иракчанина и ако се наложи, да предприеме изпреварващи действия. Тъй като не бе склонен да изтърпи още една дълга раздяла със семейството си, Габриел бе взел със себе си жена си — Леа, и малкия си син — Дани. Макар че не го бе осъзнал, той беше попаднал в капан, заложен от палестинския терорист Тарик ал Хурани.

Потънал задълго в мислите си, Габриел най-накрая погледна към Шамрон.

— Забрави ли, че Виена е забранен град за мен?

Шамрон запали една от своите смърдящи турски цигари и постави изгорялата клечка в чинийката до кафената лъжичка. Вдигна очилата си на челото и скръсти ръце. Те все още бяха силни — стоманена броня под тънкия слой отпусната и загоряла от слънцето кожа. Такива бяха и пестниците му. Жестовете бяха същите, които Габриел бе виждал толкова много пъти. Шамрон безстрашният. Шамрон непоколебимият. Бе заел същата поза, когато изпращаше Габриел в Рим да убие за първи път. Той беше стар още тогава. В действителност Шамрон никога не бе имал истинска младост. Вместо да задиря момичетата на плажа в Нетания, той командваше поделение в Палмах, сражавайки се в първата битка на безкрайната израелска война. Младостта му бе открадната. На свой ред, той открадна тази на Габриел.

— Поисках аз самият да отида във Виена, но Лев не желае и да чуе за това. Той знае, че заради нашата неприятна история там аз съм нежелан. Смята, че полицаите ще бъдат по-любезни, ако бъдем представлявани от по-малко известна личност.

— Значи твоето разрешение на проблема е да изпратиш мен?

— Не и в качеството ми на длъжностно лице, разбира се. — Тези дни Шамрон не правеше почти нищо в качеството си на длъжностно лице. — Обаче ще се чувствам много по-спокоен, ако някой, на когото имам доверие, държи нещата под око.

— Имаме агенти на Службата във Виена.

— Да, но те докладват на Лев.

— Той е шефът.

Шамрон затвори очи, сякаш му бе припомнена болезнена тема.

— Лев има твърде много други проблеми в момента, за да отдели дължимото внимание на този. Младият „император“ в Дамаск вдига обезпокоителен шум. Моллите в Иран се опитват да създадат бомбата на Аллах, а „Хамас“ превръща децата в живи бомби и ги взривява по улиците на Тел Авив и Йерусалим. На един дребен бомбен атентат във Виена няма да му бъде отделено вниманието, което заслужава, макар че обектът на покушението е бил Ели Лавон.

Шамрон се взря съчувствено в Габриел над ръба на кафената си чашка.

— Знам, че нямаш желание да се връщаш във Виена, особено след онази експлозия, но приятелят ти лежи във виенска болница, борейки се за живота си! Смятам, че би искал да разбереш кой го е вкарал там.

Габриел си помисли за наполовина завършената фреска на Белини в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ и почувства, че тя му се изплъзва. Киара се бе извърнала от Шамрон и го гледаше напрегнато. Габриел избегна погледа й.

— Ако отида във Виена — каза той тихо, — ще ми е необходима самоличност.

Шамрон сви рамене, сякаш да каже, че си има начини — очевидни начини, скъпо момче — да се измъкнеш от малък проблем като прикритието. Габриел бе очаквал този отговор. Протегна ръка.

Старецът отвори куфарчето си и измъкна кафяв хартиен плик. Габриел го отвори и изсипа съдържанието му на масичката за кафе: самолетни билети, кожен портфейл, многократно използван израелски паспорт. Той разгъна паспорта и видя оттам да го гледа собственото му лице. Новото му име бе Гидеон Аргов. Винаги бе харесвал името Гидеон.

— С какво си изкарва прехраната този Гидеон?

Шамрон кимна към портфейла. Сред обичайните неща — кредитни карти, шофьорска книжка, членски карти за фитнес център и видеоклуб — откри визитна картичка, на която пишеше:

Габриел погледна към Шамрон.

— Не знаех, че Ели е имал офис в Йерусалим.

— Сега има. Пробвай телефонния номер.

Габриел поклати глава.

— Вярвам ти. Лев знае ли за това?

— Не още, но смятам да му кажа, след като пристигнеш благополучно във Виена.

— Значи мамим и австрийците, и Службата. Това е впечатляващо дори и за теб, Ари.

Шамрон се усмихна стеснително. Габриел отвори самолетния билет и проучи маршрута си.

— Не мисля, че е добра идея да пътуваш за Виена директно оттук. На сутринта ще те придружа до Тел Авив, ще бъдем на различни места, разбира се. Оттам ще хванеш следобедния полет за Виена.

Габриел вдигна поглед и се взря в стареца. Върху лицето му се изписа съмнение.

— А ако австрийците ме разпознаят на летището и ме замъкнат в стаята за оказване на специално внимание?

— Винаги съществува такава опасност, но оттогава изминаха тринайсет години. Освен това ти наскоро беше във Виена. Спомням си за срещата в офиса на Ели миналата година относно надвисналата заплаха за живота на негово Светейшество папа Павел Седми.

— Връщал съм се във Виена — съгласи се Габриел, като държеше изправен паспорта, — но никога по този начин и през летището.

Той прекара дълго време, преценявайки фалшивия паспорт с опитното око на реставратор. Най-накрая го затвори и го мушна в джоба си. Киара се изправи и излезе от стаята. Шамрон я проследи с очи, докато се отдалечаваше, после погледна към Габриел.

— Струва ми се, че успях да разбия живота ти отново.

— Защо този път трябва да е различно?

— Искаш ли да поговоря с нея?

Габриел поклати глава.

— Ще го преодолее — отвърна той. — Тя е професионалистка.

В живота на Габриел имаше три момента, три отрязъка от време, които той запечата дълбоко в съзнанието си. Към галерията от спомени прибави и Киара — такава, каквато я виждаше сега, възседнала тялото му, окъпана от Рембрандовата светлина на уличните лампи, процеждаща се през прозореца на спалнята им, със сатенения пухен юрган, събран около ханша й, с голите й обли гърди. Нахлуха и други картини. Шамрон бе открехнал вратата за тях и Габриел, както винаги, бе безсилен да ги отблъсне. Сред тях беше Уадал Адел Звайтер — мършав интелектуалец с карирано сако, когото Габриел бе убил във фоайето на жилищен блок в Рим. Беше и Али Абдел Хамиди, който бе умрял от ръката на Габриел на една алея в Цюрих, и Махмуд ал Хурани — по-големият брат на Тарик ал Хурани, когото Габриел бе прострелял в окото в Кьолн и той се бе свлякъл в ръцете на любовницата си.

Буйната коса се спускаше върху гърдите на Киара. Габриел протегна ръка и нежно я отметна. Тя го погледна. Беше твърде тъмно, за да види цвета на очите й, но той можеше да долови мислите й. Шамрон го бе тренирал да разгадава емоциите на другите — точно както Умберто Конти го бе научил да имитира старите майстори. Дори и в обятията на любимата си, Габриел не можеше да спре да търси предупредителни признаци за измяна.

— Не искам да ходиш във Виена. — Тя сложи ръцете си на гърдите му. Габриел усещаше как сърцето му бие под хладната кожа на дланите й. — Там не е безопасно за теб. Шамрон най-добре трябва да го знае.

— Той е прав. Това беше доста отдавна.

— Да, беше, но ако отидеш там и започнеш да задаваш въпроси за експлозията, ще опресниш паметта на австрийската полиция и тайните им служби. Шамрон те използва, за да поддържа форма. Той изобщо не се интересува кое е най-добре за теб.

— Звучиш като човек на Лев.

— Безпокоя се за теб. — Тя се наведе и го целуна. Устните й имаха вкус на цвете. — Не искам да ходиш във Виена и да се изгубиш в миналото. — След моментно колебание продължи: — Страхувам се, че ще те изгубя.

— Заради кого?

Киара придърпа юргана до раменете си и покри гърдите си. Сянката на Леа се настани между тях. Тя говореше за Леа само в леглото, където вярваше, че Габриел няма да я излъже. Целият му живот бе лъжа, но със своите любовници той винаги бе болезнено откровен. Габриел можеше да се люби с жена само ако тя знаеше, че е убивал хора заради родината си. Никога не беше лъгал за Леа. Смяташе за свой дълг да говори честно за нея — дори и пред жени, които бяха заели мястото й в леглото му.

— Имаш ли представа колко тежко е това за мен? — попита Киара. — Всички знаят за Леа. Тя е легенда в Службата, точно като теб и Шамрон. Колко дълго трябва да живея със страха, че един ден няма да решиш, че не можеш повече така?

— Какво искаш да направя?

— Ожени се за мен, Габриел. Остани във Венеция и реставрирай фрески. Кажи на Шамрон да те остави на мира. Цялото ти тяло е покрито с белези. Не си ли дал достатъчно на своята родина?

Той затвори очи. Пред него отново се отвори вратата към галерията. Габриел неохотно мина през нея и се озова от другата страна, на улица в стария еврейски квартал на Виена, с Леа и Дани до него. Те току-що бяха вечеряли; навън валеше сняг. Леа беше напрегната. В бара на ресторанта имаше телевизор и през цялата вечер бяха гледали как иракски ракети обсипват Тел Авив. Леа нямаше търпение да се приберат вкъщи и да телефонира на майка си. Тя накара Габриел да побърза със своето ритуално претърсване на шасито на автомобила. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа й. Той се изправи, закопча предпазния колан на Дани и целуна Леа. Дори и сега можеше да почувства вкуса на маслини по устните й. Обърна се и тръгна обратно към катедралата, където, като част от прикритието си, реставрираше олтарна фреска, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Леа завъртя контактния ключ. Двигателят се задави. Габриел се извърна и й изкрещя да спре, но тя не можеше да го чуе, нито да го види, защото предното стъкло беше посипано със сняг. Леа отново завъртя ключа…

Той изчака, докато картината с огъня и кръвта се разми в тъмнината, след това каза на Киара това, което тя искаше да чуе. Когато се върнеше от Виена, щеше да отиде при Леа в клиниката и да й обясни, че се е влюбил в друга жена.

Лицето на Киара помръкна.

— Иска ми се да имаше друг начин.

— Трябва да й кажа истината — отвърна Габриел. — Тя го заслужава.

— Дали ще разбере?

Той сви рамене. Леа страдаше от психическа депресия. Лекарите й смятаха, че нощта с бомбената експлозия се върти непрекъснато в паметта й като видеолента. В съзнанието й нямаше място за впечатления или звуци от реалния свят. Габриел често се чудеше какво бе видяла Леа от него през онази нощ. Беше ли го видяла да се отдалечава към островърхия купол на катедралата, или го беше усетила как издърпва почернялото й тяло от огъня? Сигурен бе само в едно: Леа нямаше да му проговори. Тя не му бе казала нито дума в продължение на тринайсет години.

— Това е заради мен самия — промълви той. — Трябва да изговоря думите. Трябва да й кажа истината за нас. Няма от какво да се срамувам и със сигурност не се срамувам от теб.

Киара смъкна юргана и пламенно го целуна. Габриел почувства напрежението в тялото й и усети учестеното й дишане. После легна до нея и погали косата й. Не можеше да заспи, не и в нощта преди отпътуването си за Виена. Но имаше и още нещо. Чувстваше се така, сякаш току-що бе изневерил. Сякаш преди малко бе обладал жената на друг мъж. След това осъзна, че в ума си вече бе Гидеон Аргов. За момента Киара беше непозната за него.

4. Виена

— Паспорта, моля.

Габриел го плъзна по повърхността на гишето с герба надолу. Служителят погледна с досада протритата подвързия и прелисти страниците, докато намери визата. Той удари още един печат — „по-силно, отколкото бе необходимо“, помисли си Габриел — и му го подаде обратно, без да каже нищо. Габриел пусна паспорта в джоба на палтото си и тръгна през силно осветената зала за пристигащите пътници, като влачеше след себе си куфара на колелца.

Отвън се нареди на опашката пред таксиметровата стоянка. Времето беше мразовито и вятърът носеше сняг. Откъслеци от немска реч с виенски акцент долитаха до слуха му. За разлика от повечето му сънародници, говоренето на немски не го караше да настръхва. Немският беше първият му език и си оставаше езикът на неговите сънища. Той го владееше перфектно, с берлинския акцент на майка си.

Габриел стигна до края на опашката. Бял мерцедес се приближи да го вземе. Той запомни регистрационния номер, преди да се настани на задната седалка. Остави чантата до себе си и даде на шофьора адреса, който се намираше на няколко преки от хотела, в който бе запазил стая.

Таксито полетя по автострадата през грозната индустриална зона, осеяна с фабрики, електростанции и съоръжения за газ. Не след дълго Габриел забеляза осветения с прожектори купол на катедралата „Свети Стефан“ да проблясва над Инере Щат. За разлика от повечето европейски градове, Виена бе останала удивително чиста и без промишлен смог. Наистина външният и вид и начинът на живот се бяха променили незначително в сравнение с предишния век, когато столицата е била административен център на империя, простираща се върху цяла Централна Европа и част от Балканите. Все още човек можеше да хапне следобед кейк и сметана в „Демел“ или да поседи с чаша кафе и вестник в „Ландман“ или „Централ“. В Инере Щат човек бе по-добре да остави колата си и да се движи с трамвай или пеша по чистичките пешеходни булеварди, от двете страни на които се издигаха къщи в бароков и готически стил, както и множество модни магазини. Мъжете продължаваха да носят масленозелени костюми и тиролски шапки с пера, а жените все още смятаха за модно да се обличат в дирндъл12. Брамс бил казал, че стои във Виена, защото предпочита да работи на село. „Тя все още е село — помисли си Габриел, — със селското презрение към промените и със селската неприязън към външните хора“. За него Виена винаги щеше да бъде град на призраци.

Стигнаха до Рингщрасе — широкия булевард, който обграждаше централната част на града. Красивото лице на Петер Мецлер — кандидата за канцлер от крайнодясната Австрийска национална партия, се усмихваше на Габриел от електрическите стълбове. Наближаваха избори и по цялото авеню бяха накачени стотици рекламни плакати. Добре финансираната кампания на Мецлер очевидно не бе щадила средства. Лицето му бе навсякъде, втренченият му поглед не можеше да се избегне по никакъв начин. Такъв беше и предизборният му лозунг: Eine neue Ordnung fur ein neues Osterreich!13 „Австрийците — помисли си Габриел — не могат да бъдат изтънчени“.

Той слезе от таксито близо до държавната опера и извървя краткото разстояние до тясната уличка, наречена „Вайхбурггасе“. Изглежда, никой не го бе следил, макар да знаеше от опит, че е почти невъзможно да бъдат разкрити умелите наблюдатели. Той влезе в малък хотел. Като видя израелския му паспорт, портиерът направи гримаса на съчувствие и прошепна няколко мили думи за „ужасната бомбена експлозия в Еврейския квартал“. Габриел, играещ ролята на Гидеон Аргов, поговори няколко минути с него на немски, преди да се изкачи по стълбите до стаята си на втория етаж. Подът й бе дървен, с цвят на пчелен мед, а френският прозорец гледаше към потъналия в мрак вътрешен двор. Габриел пусна пердетата и остави чантата си върху леглото. Преди да излезе, той постави нишка на касата на вратата, така че да разбере дали е влизано в стаята по време на отсъствието му.

После се върна във фоайето. Портиерът се усмихна, сякаш не се бяха виждали от години, а не отпреди пет минути. Навън бе завалял сняг. Габриел тръгна по тъмните улици на Инере Щат, проверявайки дали някой не го следи. Спираше пред витрините на магазините, за да погледне през рамо, мушна се в една телефонна кабинка и се престори, че говори, докато оглеждаше внимателно околността. От вестникарската будка си купи един „Ди Пресе“, след това, стотина метра по-надолу, го хвърли в кошче за боклук. Най-накрая, убеден, че не е следен, влезе в станцията на метрото на Щефансплац.

Нямаше нужда да се взира в силно осветените карти на виенската транспортна мрежа, защото я знаеше наизуст. Купи си билет от един автомат, мина през въртящата се преграда на входа и се насочи към перона. Качи се във вагона и запомни лицата на хората около себе си. След пет спирки, на „Вестбанхоф“, се прехвърли на пътуващия на север по линия №6 влак. Виенската общинска болница имаше своя собствена спирка. Ескалаторът бавно го изкачи до покрития със сняг квадратен вътрешен двор, който се намираше на няколко крачки от главния вход на „Вехрингер Гюртел“ 18–20.

Болницата заемаше този парцел в западната част на Виена от над триста години. През 1693 г. император Леополд I, разтревожен от мизерното състояние на града, бе наредил да се построи Дом за бедните и инвалидите. Век по-късно император Йосиф II бе преименувал сградата на Общинска болница. Старата постройка бе запазена — няколко улици по-нататък, на Алзерщрасе, но около нея вече бе израснал модерен университетски болничен комплекс, който обхващаше няколко карета от сгради. Габриел го познаваше добре.

Един служител от посолството стоеше на портала под надпис, който гласеше: Saluti et Solatio Aegrorum14. Беше дребен и на вид нервен дипломат на име Зви. Той се ръкува с Габриел и след като прегледа набързо паспорта и визитната му картичка, изрази своите съболезнования за смъртта на двете му колежки.

Двамата влязоха в главното фоайе. На кушетка в единия му край, със събрани крака и шапка върху колената, седеше само един старец с рядка бяла брада. Приличаше на пътник, който чака влак с голямо закъснение. Той си говореше сам. Когато Габриел мина край него, старецът погледна нагоре и очите им за кратко се срещнаха. След това Габриел влезе в чакащия асансьор и старикът изчезна зад двойната плъзгаща се врата.

Когато вратите се отвориха на осмия етаж, Габриел бе посрещнат от успокояващата гледка на висок рус израелец в двуреден костюм, с миниатюрна слушалка в ухото. На входа на интензивното отделение стоеше втори охранител. Третият — дребен, тъмнокос и облечен в лошо ушит костюм — стърчеше пред вратата на стаята, в която бе настанен Ели. Той се дръпна, за да може Габриел и дипломатът да влязат. Габриел спря и попита защо не е бил претърсен.

— Вие сте със Зви. Няма нужда да ви претърсвам.

Габриел вдигна ръце.

— Претърсете ме.

Охраняващият кимна в знак на съгласие. Габриел разпозна рутинното претърсване. Беше изпълнено по устав. Претърсването с разкрачени крака беше по-досадно от необходимото, но сам си го бе изпросил. Когато процедурата свърши, той каза:

— Претърсвайте всеки, който влиза в тази стая.

Зви наблюдаваше цялата сцена. Очевидно вече не вярваше, че мъжът от Йерусалим беше Гидеон Аргов от „Разследвания и справки за събития по време на войната“. На Габриел обаче не му пукаше. Приятелят му лежеше безпомощен от другата страна на вратата. По-добре беше да нервира някого, отколкото да го остави да умре от добродушие.

Той последва Зви в стаята. Леглото беше зад стъклена преграда. Пациентът не приличаше много на Ели, но в този момент Габриел не се изненада от това. Както повечето израелци, той бе виждал какви поражения може да нанесе на човешкото тяло една бомба. Лицето на Ели беше скрито зад дихателна маска, очите му бяха превързани с марля, а цялата му глава беше обинтована. Видимите участъци от бузите и челюстта му носеха белезите от избухналото в лицето му стъкло.

Една медицинска сестра с къса черна коса и яркосини очи проверяваше системата за венозно вливане. Тя надзърна в стаята за посетители и очите й за кратко срещнаха погледа на Габриел. Те не издадоха нищо.

След като остави за момент Габриел с мислите му, Зви отиде до стъклената преграда и го запозна със състоянието на неговия колега. Говореше с терминологията на човек, който е гледал твърде много медицински драми по телевизията. С приковани върху лицето на Ели очи, Габриел чу само половината от това, което каза дипломатът, но то бе достатъчно, за да осъзнае, че приятелят му е почти мъртъв. Дори и да оживееше, той никога нямаше да бъде същият.

— За момента — каза Зви в заключение — животът му се поддържа от апаратурата.

— Защо са превързани очите му?

— Заради парченцата стъкло. Успяха да извадят повечето от тях, но все още има половин дузина в очите му.

— Има ли вероятност да ослепее?

— Не може да се разбере, преди да дойде в съзнание — отговори Зви. После добави песимистично: — Ако изобщо дойде в съзнание.

В стаята влезе лекар. Той погледна към Габриел и Зви и кимна енергично, след това отвори стъклената врата и влезе в малкото помещение. Сестрата се отдалечи от леглото и лекарят зае мястото й. Тя отиде до долния край на леглото и застана пред стъклото. За втори път очите й срещнаха тези на Габриел, после с рязко движение на китката си тя дръпна завесата. Габриел излезе в коридора, последван от Зви.

— Добре ли сте?

— Ще се оправя. Нужно ми е да остана само за минутка насаме.

Дипломатът се върна в стаята. Габриел скръсти ръце зад гърба си като войник, на когото е дадена команда „Свободно!“, и закрачи по познатия коридор. Мина покрай стаята на сестрите. През прозореца се виждаше същата гледка на виенските улици. И миризмата беше същата — на дезинфектанти и смърт.

Той стигна до полуотворена врата с номер 2602-В. Бутна я леко с пръсти и тя тихо се отвори. Стаята беше празна и тъмна. Габриел погледна през рамо. Наоколо нямаше никой. Той се промъкна вътре и затвори вратата зад себе си.

Не светна лампите, а изчака очите му да привикнат с мрака. Скоро вече виждаше всичко: празното легло, клавиатурата пред изгасените монитори, обвития с найлон стол. Най-неудобния стол в цяла Виена. Беше прекарал десет нощи на него, повечето от тях безсънни. Само веднъж Леа бе дошла в съзнание. Беше го попитала за Дани и Габриел глупаво й каза истината. По наранените й бузи се бяха стекли сълзи. Тя никога повече не му проговори.

— Нямате право да сте тук.

Стреснат, Габриел бързо се извърна. Гласът принадлежеше на сестрата, която бе стояла до Ели преди малко. Беше се обърнала към него на немски. Той отговори на същия език:

— Съжалявам, аз просто…

— Знам какво правите. — Сестрата замълча. — Помня ви.

Тя се подпря на вратата и скръсти ръце. Наклони настрана главата си. Ако не беше широката й сестринска униформа и стетоскопът, висящ на врата й, той можеше да си помисли, че флиртува с него.

— Съпругата ви беше пострадала при бомбена експлозия преди няколко години. Тогава бях млада сестра, тъкмо започвах работа. Грижех се за нея през нощта. Не си ли спомняте?

Габриел се загледа в нея. Най-накрая каза:

— Мисля, че грешите. За пръв път съм във Виена. И никога не съм бил женен. Съжалявам — добави припряно и се насочи към вратата. — Не трябваше да влизам тук. Просто търсех място да си събера мислите.

Той мина край нея. Тя сложи ръката си на рамото му.

— Кажете ми нещо — рече. — Тя жива ли е?

— Кой?

— Съпругата ви, разбира се.

— Съжалявам — заяви той твърдо, — но вие ме бъркате с някого.

Сестрата кимна: Както желаете. Сините й очи бяха влажни и проблясваха в полумрака.

— Ели Лавон ваш приятел ли е?

— Да, така е. Много близък приятел. Работим заедно. Аз живея в Йерусалим.

— Йерусалим — повтори тя, сякаш й харесваше звученето на думата. — Бих искала някога да посетя Йерусалим. Приятелите ми мислят, че съм луда. Нали знаете: атентаторите камикадзе, всички останали неща… — Гласът й заглъхна. — Но аз все още искам да отида.

— И трябва — отвърна Габриел. — Той е чудесно място.

Тя повторно докосна рамото му.

— Нараняванията на приятеля ви са сериозни. — Гласът й бе нежен, изпълнен с печал. — Ще има много да се мъчи.

— Ще оживее ли?

— Не съм упълномощена да отговарям на такива въпроси. Само лекарите могат да дават прогнози. Но ако искате моето мнение, прекарайте известно време с него. Говорете му разни неща. Нищо не се знае, може би ще ви чуе.

Той остана още час, загледан през стъклото в неподвижното тяло на Ели. Сестрата се върна. Забави се няколко минути, докато провери жизнените показатели на Ели, после махна на Габриел да влезе в помещението.

— Това е против правилника — прошепна заговорнически. — Аз ще остана да пазя на вратата.

Габриел не каза нищо на Ели, само хвана ранената му и отекла ръка. Нямаше думи, с които да изрази мъката, която чувстваше, при вида на още един любим човек, който лежеше във виенската болница. След пет минути сестрата се върна, сложи ръка на рамото на Габриел и му съобщи, че е време да си тръгва. Навън, в коридора, тя каза, че името й е Маргерите.

— Утре съм нощна смяна. Ще ви видя тогава, надявам се.

Зви си беше отишъл, екипът на охранителите се беше сменил. Габриел слезе с асансьора във фоайето и излезе навън. Нощта беше станала мразовита. Той мушна ръце в джобовете на палтото си и ускори крачка. Тъкмо се насочваше към ескалатора на станцията на метрото, когато усети как някой го хвана за ръката. Габриел се обърна, очаквайки да види Маргерите, но вместо това се озова лице в лице със стареца, който си говореше сам във фоайето, когато бе пристигнал.

— Чух ви да говорите на иврит с онзи мъж от посолството. — Виенският му немски беше ужасно бърз, очите му бяха широко отворени и влажни. — Израелец сте, нали? Приятел на Ели Лавон? — Не изчака да получи отговор. — Казвам се Макс Клайн и всичко, което се случи, е по моя вина. Моля ви, трябва да ми повярвате. Вината е изцяло моя.

5. Виена

Макс Клайн живееше на една спирка оттам с трамвая, в елегантен стар квартал отвъд Рингщрасе. Апартаментът му се намираше в прекрасен стар жилищен блок в стил бидермайер, с пасаж, който водеше към голям вътрешен двор. Дворът беше тъмен, осветяван единствено от мекия блясък на лампите, запалени в жилищата отгоре. Втори пасаж отвеждаше в малко спретнато фоайе. Габриел погледна списъка на обитателите. Някъде към средата видя името М. Клайн — ЗБ. Нямаше асансьор. Клайн се държеше здраво за дървеното перило, докато се качваше, упорито тътрейки крака по излъсканите от употреба стълби. На площадката на третия етаж имаше две дървени врати с шпионки. Завивайки надясно към едната от тях, старецът измъкна връзка ключове от джоба на палтото си. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете подрънкваха като ударен инструмент.

Той отвори вратата и влезе. Точно пред прага Габриел се поколеба. Докато седеше в трамвая до Клайн, му беше дошло наум, че досега не е имал работни срещи при подобни обстоятелства. Опитът и суровите уроци на живота го бяха научили, че дори и на очевидно осемдесетгодишен евреин трябва да се гледа като на потенциална заплаха. Все пак безпокойството, което изпитваше, бързо се изпари, като видя как Клайн запали всички лампи в жилището си. „Това не са действия на човек, залагащ капан“ — помисли си той. Макс Клайн наистина беше уплашен.

Габриел го последва в апартамента и затвори вратата. На ярката светлина можа добре да го огледа. Зачервените и влажни очи на стареца бяха уголемени от черни очила с дебели стъкла. Брадата му, рядка и бяла, едва покриваше червеникавите петна по бузите му. Габриел знаеше още преди Клайн да му го каже, че е бил в концлагер. Гладът, както куршумите и огънят, оставяше следи. Габриел ги беше виждал по лицата на хората в своя кибуц в долината на Израил. Беше ги виждал и по лицата на родителите си.

— Ще направя чай — съобщи старецът, преди да изчезне през двойната врата, която водеше към кухнята.

„Чай посред нощ — помисли си Габриел. — Вечерта ще е дълга“. Той отиде до прозореца и погледна между транспарантите. Снегът беше спрял за момент и улицата беше пуста. Седна. Стаята му напомняше за офиса на Ели: висок бидермайеров таван, произволно наслагани по лавиците книги. Елегантен, интелектуален безпорядък.

Клайн се върна и постави сребърния чаен сервиз на ниската масичка. Седна срещу Габриел и известно време го гледа мълчаливо.

— Говорите немски много добре — рече той най-накрая. — Всъщност говорите като берлинчанин.

— Майка ми беше от Берлин — каза истината Габриел, — но аз съм роден в Израел.

Старецът го огледа внимателно, сякаш също търсеше следи от оцеляване след глад. После вдигна ръцете си с дланите нагоре — покана да попълни празнотите. Къде е била? Как е оцеляла? Била ли е в лагер, или е напуснала, преди безумието да се случи?

— Те са останали в Берлин и в края на краищата са били депортирани в лагер — отговори Габриел. — Дядо ми е бил известен художник. Той не повярвал, че немците, хората, които е смятал за едни от най-цивилизованите, могат да стигнат дотам.

— Как се казва дядо ви?

— Франкел — отвърна Габриел, отново прибягвайки до истината. — Виктор Франкел.

Макс кимна бавно в знак, че името му е познато.

— Виждал съм негови творби. Той беше ученик на Макс Бекман, нали? Изключително талантлив.

— Да, така е. Изкуството му от самото начало е било обявено от нацистите за упадъчно и по-голямата част от творбите му са били унищожени. Загубил е също така работата си в Художествената академия в Берлин, където е преподавал.

— Но е останал. — Клайн поклати глава. — Никой не вярваше, че може да се случи. — Помълча за миг, зареян в мислите си. — И какво е станало с тях?

— Били депортирани в Аушвиц. Майка ми била изпратена в женския лагер в Биркенау и успяла да оцелее повече от две години, преди да бъде освободена.

— А дядо ви и баба ви?

— Вкарали са ги в газовата камера още при пристигането им.

— Спомняте ли си датата?

— Мисля, че е било през януари 1943 година — отговори Габриел.

Старецът покри с ръце очите си.

— Има ли нещо знаменателно в тази дата, хер15 Клайн?

— Да — отвърна отнесено старецът. — Бях там, когато пристигнаха онези камиони от Берлин. Спомням си го много добре. Виждате ли, господин Аргов, аз бях цигулар в лагерния оркестър на Аушвиц. Свирех музика за дяволски изчадия в оркестъра на прокълнатите. Правех серенади на осъдените, докато те бавно крачеха към газовата камера.

Лицето на Габриел остана спокойно. Макс Клайн очевидно беше човек, който страдаше от чувство за огромна вина. Той вярваше, че носи някаква отговорност за смъртта на онези, които бяха минавали в колона покрай него на път за газовите камери. Това, разбира се, беше лудост. Той бе виновен колкото всеки от евреите, които бяха полагали робски труд във фабриките или полята на Аушвиц, за да оцелеят още един ден.

— Но това не е причината, заради която ме спряхте тази вечер в болницата. Искахте да ми кажете нещо за бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“?

Старецът кимна:

— Както казах, всичко това е по моя вина. Аз съм отговорен за смъртта на онези две красиви момичета. Аз съм причината вашият приятел Ели Лавон да лежи в болницата на прага на смъртта.

— Искате да ми кажете, че вие сте поставили бомбата? — Гласът на Габриел съзнателно изрази недоверие. Въпросът трябваше да изглежда абсурден.

— Не, разбира се — отвърна рязко Клайн. — Но се опасявам, че задвижих събитията, които накараха други да я поставят там.

— Защо просто не ми разкажете всичко, което знаете, хер Клайн? Нека аз да отсъдя кой е виновен.

— Само Господ може да отсъди това — рече старецът.

— Може би, но понякога дори и Господ се нуждае от малко помощ.

Клайн се усмихна и наля чай. После заразказва историята от самото начало. Габриел бе изчакал търпеливо подходящия момент, без да го пришпорва. Ели Лавон щеше да постъпи по същия начин. „При старците паметта е като купчина наредени една върху друга чинии — винаги казваше Лавон. — Ако се опиташ да измъкнеш някоя от средата, всички ще паднат и ще се счупят“.

Апартаментът принадлежал на баща му. Преди войната Клайн бе живял в него с родителите си и с двете си по-малки сестри. Баща му — Соломон, бил преуспяващ търговец на текстил и Макс водел очарователен живот сред каймака на средната класа: следобедни щрудели в най-изисканите виенски кафе-сладкарници, вечери в театъра или операта, летни ваканции — в скромната семейна вила на юг. Младият Макс Клайн бил многообещаващ цигулар: Не съвсем готов за симфоничния оркестър или операта, господин Аргов, но достатъчно добър, за да си намеря работа в малък виенски камерен оркестър.

— Баща ми, дори и когато беше уморен от тежкия работен ден, рядко пропускаше концерт. — Клайн се усмихна за първи път при спомена за това как баща му го гледал да свири. — Фактът, че синът му е виенски музикант, го караше да се чувства изключително горд.

На идиличния живот внезапно бил сложен край на 12 март 1938 година. Било събота, спомняше си Клайн, и за изумително множество от австрийците гледката на войските на Вермахта, маршируващи по улиците на Виена, била повод за празнуване. За евреите, господин Аргов, за нас, бе повод единствено за страх. Най-лошите страхове на общността скоро станали реалност. В Германия атаката срещу евреите била предприета постепенно. В Австрия обаче тя била моментална и безмилостна. За няколко дни всички притежавани от евреи магазини били маркирани с червена боя. Всеки неевреин, който влезел в тях, бил нападан от Кафявите ризи и есесовците. Мнозина били принудени да носят табели с надпис: Аз, арийската свиня, пазарувах в еврейски магазин. На евреите било забранено да притежават собственост, да работят каквото и да било или да наемат работници, да влизат в ресторант или кафене, кракът им да стъпва във виенските обществени паркове. Било им забранено да притежават пишеща машина или радиоапарат, защото те щели да улеснят комуникацията им с външния свят. Евреите били измъквани от домовете им и синагогите и бити по улиците.

— На 14 март гестаповците разбиха вратата на този апартамент и откраднаха повечето скъпи вещи: нашите килими, сребърни съдове, картини, дори и свещниците ни за шабат16. Баща ми и аз бяхме задържани и принудени да търкаме тротоарите с гореща вода и четки за зъби. Равинът от нашата синагога бе изхвърлен на улицата, а брадата му бе отскубната, докато тълпа австрийски хлапета гледаха и се присмиваха. Аз се опитах да ги спра и бях пребит почти до смърт. Разбира се, не можех да бъда отведен в болница. Това беше забранено от новите антиеврейски закони.

За по-малко от седмица еврейската общност в Австрия — една от най-жизнените и влиятелните в цяла Европа, била разбита на пух и прах: центровете й и еврейските дружества били закрити, лидерите — хвърлени в затвора, синагогите — затворени, молитвениците — изгорени на улицата. На 1 април сто видни обществени дейци и индустриалци били депортирани в Дахау. Месец по-късно петстотин евреи предпочели да се самоубият, вместо да преживеят още един ден в мъчения, в това число и четиричленното семейство, което живеело в съседство с Клайн.

— Те се застреляха един по един — каза Макс. — Аз лежах в леглото си и чух всичко. Изстрел, последван от плач. Втори изстрел — по-силни вопли. След четвъртия изстрел не остана никой, който да плаче, никой освен мен.

Повече от половината жители на общността решили да напуснат Австрия и да емигрират в други страни. Макс Клайн бил сред тях. Той получил виза за Холандия и отпътувал натам през 1939 година. След по-малко от година обаче отново се оказал под нацистки ботуш.

— Баща ми реши да остане във Виена — обясни старецът. — Виждате ли, той вярваше в закона. Мислеше си, че ако просто се придържа към закона, нещата ще бъдат наред и бурята най-накрая ще отмине. Естествено стана по-зле и когато най-сетне реши да напусне, беше твърде късно.

Клайн опита да си налее още една чаша чай, но ръката му трепереше силно. Габриел сипа вместо него и внимателно попита какво е станало с родителите и двете му сестри.

— През есента на 1941 година те бяха депортирани в Полша и затворени в еврейското гето в Лодз. През януари 1942-а бяха депортирани за последно в лагера на смъртта в Челмно.

— А вие?

Клайн наклони глава на една страна: А аз? Същата съдба, различен край. Арестуван в Амстердам през юни 1942 година, държан в транзитния лагер във Вестерборк, после изпратен на изток, в Аушвиц. На перона, полумъртъв от глад и жажда, чул глас. Мъж в затворнически дрехи питал дали има музиканти в пристигащия влак. Клайн се устремил към този глас като удавник, хващащ се за спасително въже. Аз съм цигулар — казал на мъжа в раираните дрехи. Имате ли инструмент? Той повдигнал очукан калъф — единственото нещо, което носел от Вестерборк. Елате с мен. Днес е щастливият ви ден.

— Щастливият ми ден — повтори старецът отнесено. — През следващите две години и половина, докато над милион души се превърнаха в дим, колегите ми и аз свирехме. Свирехме на рампата за подбор, за да помагаме на нацистите да създават илюзията, че новопристигналите са дошли на приятно място. Свирехме, докато ходещите мъртъвци влизаха в стаите за събличане. Свирехме на двора по време на безкрайните проверки. Сутрин свирехме, докато лагеристите отиваха под строй на работа, а следобед — като се прибираха, олюлявайки се, в бараките. Свирехме дори и преди екзекуциите. В неделите свирехме за коменданта и неговия щаб. Самоубийствата постоянно разреждаха редиците ни. Скоро аз бях този, който посрещаше тълпата на перона, за да търси музиканти, които да попълнят празните столове.

Един неделен следобед (Някъде през лятото на 1942 година, но за съжаление, господин Аргов, не мога да си спомня точната дата.) Клайн се връщал към своята барака след неделния концерт. Един офицер от СС се приближил изотзад и с един удар го проснал на земята. Клайн се изправил на крака и застанал мирно, избягвайки погледа на есесовеца. Все пак виждал достатъчно от лицето, за да си даде сметка, че вече е срещал мъжа и преди. Било във Виена, в „Централното бюро за еврейска емиграция“, но през онзи ден той носел изискан сив костюм и стоял до самия Адолф Айхман.

— Щурмбанфюрерът17 ми каза, че би искал да проведе един експеримент — продължи Клайн. — Заповяда ми да изсвиря „Соната №1 за цигулка и пиано в сол мажор“ от Брамс. Извадих цигулката си от калъфа и започнах. Край нас мина един лагерист. Щурмбанфюрерът поиска от него да каже името на пиесата, която свирех. Човекът отговори, че не знае. Есесовецът извади пистолета си от кобура и го застреля в главата. Той намери друг лагерист и му зададе същия въпрос: Коя пиеса свири този прекрасен цигулар? И така продължи през следващия половин час. Тези, които отговаряха правилно, биваха пощадени. Онези, които не можеха, ги застрелваше в главата. Когато приключи, петнайсет тела лежаха в краката ми. Щом жаждата му за еврейска кръв се насити, мъжът в черна униформа се усмихна и се отдалечи. Аз легнах до мъртвите и казах погребалната молитва Кадиш за тях.

Клайн мълча дълго. Отвън долетя грохот от преминаваща кола. Старецът вдигна глава и заговори отново. Той все още не бе готов да направи връзката между зверствата в Аушвиц и бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“, макар че Габриел вече бе разбрал накъде се насочваше историята. Клайн продължи хронологичния си разказ. Оцеляването в Аушвиц. Освобождението. Завръщането му във Виена.

Преди войната еврейската общност наброявала 185 000 души, бе казал той. Шейсет и пет хиляди бяха загинали в холокоста. Седемнайсет хиляди сломени хора се завърнали във Виена през 1945 година само за да бъдат посрещнати с неприязън и нова вълна на антисемитизъм. Емигриралите в навечерието на войната били разубедени да се връщат. Молбите за финансова реституция били посрещнати с мълчание или с насмешка били насочвани към Берлин. Връщайки се у дома във Втори район, Клайн заварил едно австрийско семейство да живее в апартамента му. Когато ги помолил да напуснат, те отказали. Отнело му цяло десетилетие, докато най-накрая ги изгони. Колкото до текстилния магазин на баща му, той бил загубен завинаги и никога не била извършена реституция. Приятели го насърчавали да отиде в Израел или Америка. Той отказал. Заклел се да остане във Виена — жив, дишащ, ходещ паметник на онези, които били депортирани или убити в лагерите на смъртта. Оставил цигулката си в Аушвиц и никога повече не свирил. Изкарвал прехраната си като чиновник в манифактурен магазин, а после като застрахователен агент. През 1995-а — на петдесетата годишнина от края на войната — правителството се съгласило да заплати приблизително по шест хиляди долара на всеки австрийски евреин, оцелял от концлагерите. Клайн показа чека на Габриел. Не беше осребряван.

— Не искам техните пари — каза старецът. — Шест хиляди долара? За какво? За майка ми и баща ми? За двете ми сестри? За дома ми? За моята собственост?

Той захвърли чека на масата. Габриел крадешком погледна ръчния си часовник и видя, че е два и половина през нощта. Клайн се приближаваше, като стесняваше кръга към целта си. Габриел устоя на порива да го пришпори, страхувайки се, че старецът може да се обърка и никога да не успее да се върне на темата.

— Преди два месеца се отбих да пия кафе в „Централ“. Дадоха ми чудесна маса до една колона. Поръчах си фаризеер. — Той замълча и вдигна вежди. — Опитвали ли сте фаризеер, господин Аргов? Кафе с разбита сметана, което се сервира с малка чашка ром. — Старецът се извини за алкохола. — Беше късен следобед, виждате ли, и то студен.

Един мъж влязъл в кафенето — висок, добре облечен, няколко години по-възрастен от Клайн. Австриец от старата школа, ако разбирате какво имам предвид, господин Аргов. Походката му била толкова арогантна, че накарала Клайн да надзърне над вестника. Сервитьорът се спуснал да го поздрави, кършел ръце и пристъпвал от крак на крак като ученик, на когото му се пишка. Добър вечер, хер Фогел. Вече бях започнал да си мисля, че днес няма да ви видим. На обичайната ви маса? Нека да позная: Einspanner18, нали? А какво ще кажете за десерт? Казаха ми, че тортата „Сахер“ е чудесна днес, хер Фогел.

След това старият мъж казал няколко думи и Макс Клайн почувствал, че гърбът му се вледенява. Бил същият глас, който му бил наредил да свири Брамс в Аушвиц, същият глас, който спокойно карал сълагерниците на Клайн да познаят музикалния фрагмент или да понесат последствията. И ето го там убиеца — проспериращ и богат, — който си поръчвал в „Централ“ Einspanner и торта „Сахер“.

— Почувствах се така, сякаш щях да повърна всеки момент — каза Клайн. — Хвърлих парите на масата и скочих от стола. Погледнах веднъж през витрината и видях чудовището на име хер Фогел да чете вестника си. Беше, сякаш изобщо не бяхме се срещали.

Габриел устоя на импулса да попита как след толкова дълго време Клайн е бил сигурен, че мъжът от кафене „Централ“ е същият човек, който е пребивавал в Аушвиц шестдесет години по-рано. Дали Макс беше прав или не, не бе толкова важно, колкото онова, което последвало.

— Какво направихте по този въпрос, хер Клайн?

— Станах почти редовен посетител на кафене „Централ“. Скоро и мен ме поздравяваха по име. И аз си имах постоянна маса, точно до тази на достопочтения хер Фогел. Започнахме да си пожелаваме приятен следобед. Понякога, докато четяхме вестници, си бъбрехме за политика или за световните събития. Независимо от възрастта му, неговият ум бе като бръснач. Той ми каза, че бил бизнесмен, някакъв инвеститор.

— И когато научихте колкото можахте, пиейки кафе в съседство с него, отидохте при Ели Лавон?

Клайн бавно кимна.

— Той изслуша моята история и обеща да се поразрови. През това време ме помоли да сложа край на посещенията си в „Централ“. Съгласих се с неохота. Страхувах се, че той може да ми се изплъзне. Обаче направих, както поиска вашият приятел.

— И после?

— Изминаха няколко седмици. Най-накрая ми се обадиха по телефона. Беше едно от момичетата в офиса, американката, която се казваше Сара. Тя ме уведоми, че Ели Лавон има новини за мен. Помоли ме да отида при тях на следващата сутрин в десет часа. Отговорих й, че ще бъда там, и затворих телефона.

— Кога беше това?

— В същия ден, когато избухна бомбата.

— Казахте ли нещо от всичко това на полицията?

Клайн поклати глава.

— Както можете да се досетите, господин Аргов, не си падам по униформени австрийци. Освен това съм наясно с подправянето на документи в моята страна, когато опре до съдебно преследване на военнопрестъпници. Запазих мълчание. Отидох до Виенската общинска болница и наблюдавах израелските чиновници, които идваха и си отиваха. Когато посланикът дойде, опитах да се приближа до него, но бях изблъскан настрани от охраната му. Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?

Жилищният блок от другата страна на улицата беше почти идентичен на този, в който живееше Макс Клайн. На втория етаж един мъж стоеше зад тъмния прозорец с камера, притисната до окото. Той фокусира лещите на телеобектива върху фигурата, която премина през пасажа под блока на Клайн и зави по улицата. Направи серия от снимки, после свали камерата и застана пред касетофона. В тъмнината му отне известно време, докато намери бутона за включване.

Стоп. Превъртане. Повторно пускане.

6. Виена

„Коалиция за по-добра Австрия“ разполагаше с всички атрибути, типични за една благородна, но все още напълно безнадеждна кауза. Тя се помещаваше на втория етаж в един разнебитен склад в Двайсети район, с покрити със сажди прозорци, гледащи към железопътното депо. Работното помещение беше само едно — голямо и невъзможно да се отопли достатъчно. Когато пристигна на следващата сутрин, Габриел завари повечето хора от младежкия клуб, облечени в дебели пуловери и с вълнени шапки.

Ренате Хофман беше директор на групата. Габриел й бе телефонирал по-рано същата сутрин, представяйки се като Гидеон Аргов от Йерусалим, и я беше осведомил за срещата си предишната вечер с Макс Клайн. Ренате Хофман припряно се съгласи да се срещнат, после бе прекъснала връзката, сякаш имаше резерви да обсъжда въпроса по телефона.

За кабинет й служеше една преградена стаичка. Когато Габриел влезе, тя говореше по телефона. Жената посочи към един свободен стол с нагризания връх на химикалката си. Миг по-късно, когато приключи разговора си, тя се изправи и го поздрави. Беше висока и по-стилно облечена от останалите: черни пуловер, пола и чорапи, ниски черни обувки. Косата й беше с цвят на лен и едва стигаше до широките й атлетични рамене. Разделена на една страна, тя падаше свободно пред лицето й, а един непокорен кичур непрекъснато я караше да го придържа с лявата си ръка, докато се здрависваше отривисто с дясната. Тя не носеше пръстени, нямаше грим на привлекателното си лице и ухаеше единствено на тютюн. Габриел предположи, че още няма трийсет и пет години.

Те отново седнаха и Ренате Хофман му зададе серия от кратки, типично адвокатски въпроси: „Откога познавате Ели Лавон? Как намерихте Макс Клайн? Какво ви каза той? Кога пристигнахте във Виена? С кого се срещнахте? Обсъждали ли сте въпроса с австрийските власти? С чиновници от израелското посолство?“. Габриел се почувства като защитник на подсъдимата скамейка, въпреки това отговорите му бяха учтиви и доколкото бе възможно — точни.

Когато кръстосаният разпит приключи, жената го изгледа скептично за момент. След това внезапно се изправи и облече дългото си сиво палто с много високи подплънки.

— Хайде да се поразходим.

Габриел погледна през зацапаните със сажди прозорци и забеляза, че навън вали суграшица. Ренате Хофман мушна някакви папки в кожена чанта и я преметна през рамо.

— Повярвайте ми — каза тя, усещайки неговите опасения, — по-добре ще е, ако ходим.

Докато крачеха по заледените тротоари на Аугартен, Ренате обясняваше на Габриел как бе станала най-важният и полезен човек за Ели Лавон във Виена. След като завършила Виенския университет първа по успех в курса си, тя започнала работа в Австрийската държавна прокуратура, където работила безукорно в продължение на седем години. После, преди пет години, напуснала, заявявайки на приятелите и колегите си, че копнее за свободата на частната практика. В действителност Ренате Хофман била решила, че не може повече да работи за правителство, което показвало по-малка загриженост за законността, отколкото за защитата на държавните интереси и на властимащите.

Именно делото „Велер“ я принудило да действа. Велер бил детектив от полицията, който имал слабост да изтръгва самопризнания от затворниците чрез мъчения и да взема правосъдието в свои ръце, когато сметнел, че един съдебен процес би бил твърде неудобен. Ренате Хофман се опитала да го подведе под отговорност, след като един нигерийски бежанец починал при неговия разпит в ареста. Нигериецът бил завързан и със запушена уста, имало и доказателства, че е бил удрян многократно, а впоследствие удушен. Началниците взели страната на Велер и делото било прекратено.

Изморена да се бори с институцията отвътре, Ренате заключила, че ще води битката по-успешно отвън. Тя открила малка адвокатска кантора, за да може да си плаща сметките, но отдавала по-голяма част от времето и енергията си на „Коалиция за по-добра Австрия“ — реформистка група, посветила се на идеята да изтръгне страната от колективната амнезия по въпроса за нацисткото минало. Едновременно с това сключила тайно споразумение с „Разследвания и справки за събития по време на войната“ на Ели Лавон. Ренате Хофман все още имала приятели в административния апарат, които били готови да й услужат. Тези приятели й осигурявали достъп до особено важни държавни документи и архиви, които били недостъпни за Лавон.

— Защо е тази секретност? — попита Габриел. — Нежеланието да говорите по телефона? Тези дълги разходки в парка, когато времето е направо ужасно?

— Защото това е Австрия, господин Аргов. Излишно е да ви обяснявам, че работата, която вършим, не е популярна сред доста кръгове от австрийското общество, така както не беше популярен и Ели. — Тя се усети, че използва минало време, и побърза да се извини. — Крайната десница в тази страна не ни харесва, а те са добре представени в полицията и службите за сигурност.

Ренате бръсна тънкия слой суграшица от парковата скамейка и двамата седнаха.

— Преди около два месеца Ели дойде при мен. Той ми разказа за Макс Клайн и за мъжа, когото е видял в кафе „Централ“ — хер Фогел. Най-малкото, което може да се каже, е, че бях скептична по този въпрос, но все пак реших да проверя нещата като услуга към Ели.

— Какво открихте?

— Името му е Лудвиг Фогел. Председател е на нещо, наречено Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“. Фирмата е основана в началото на шейсетте — няколко години след като Австрия излезе от следвоенната окупация. Фогел внася чужди стоки в Австрия и изпълнява функцията на представител и посредник на компании, особено немски и американски, които искат да развиват търговска дейност тук. Когато през 70-те години австрийската икономика се освободи, Фогел е бил в отлична позиция, за да се възползва напълно от ситуацията. Фирмата му е осигурила рисков капитал за стотици проекти. Сега той притежава мажоритарни дялове в редица от най-доходните австрийски корпорации.

— На колко години е той?

— Роден е в малко селце в Горна Австрия през 1925 година и е кръстен в местната католическа църква. Баща му е бил обикновен работник. Както изглежда, семейството е било доста бедно. По-малкият му брат е умрял от пневмония, когато Лудвиг е бил дванайсетгодишен. Две години по-късно е починала от скарлатина и майка му.

— Хиляда деветстотин двайсет и пета? Значи през 1942-а той е бил само на седемнайсет години — доста млад, за да бъде щурмбанфюрер от СС.

— Така е. А и съгласно информацията, която открих за военното му минало, той не е бил в СС.

— Каква информация?

Тя сниши глас и се наведе по-близо до него. Габриел долови аромата на сутрешното кафе в дъха й.

— В предишния си живот понякога считах за необходимо да се ровя в папките, събрани в Австрийския държавен архив. Все още имам връзки там, хора, които са готови да ми помогнат при подходящи обстоятелства. Обадих се на един от тях и човекът бе достатъчно любезен да ми направи копие от военното досие на Лудвиг Фогел.

— Вермахта?

Тя кимна утвърдително.

— Според документите в държавния архив, Фогел е бил мобилизиран в края на 1944 година, когато е бил на деветнайсет години, и е бил изпратен в Германия да защитава Райха. Той се е сражавал срещу руснаците в битката за Берлин и е съумял да оцелее. През последните часове на войната е избягал на запад и се е предал на американците. Бил е интерниран в американски военен лагер южно от Берлин, но е успял да се измъкне, връщайки се в Австрия. Фактът, че е избягал от американците, явно не му е попречил, защото от 1946-а до Държавния договор19 от 1955 година Фогел е бил цивилен служител на американските окупационни власти.

Габриел я погледна косо.

— Американците? Каква работа е вършил?

— Започнал е като чиновник в щаба и накрая е работил като офицер за свръзка между американците и новото австрийско правителство.

— Женен? Деца?

Ренате поклати глава.

— Вечният ерген.

— Имал ли е някога неприятности? Някакви финансови злоупотреби? Граждански дела? Каквото и да е?

— Досието му е забележително чисто. Имам друг приятел в полицията. Бях го помолила да провери Фогел. Той не откри нищо, което в известен смисъл е доста необичайно. Виждате ли, почти всеки виден гражданин в Австрия има досие в полицията. Но не и Лудвиг Фогел.

— Какво знаете за политическите му убеждения?

Ренате Хофман дълго се взира в околността, преди да отговори:

— Зададох същия въпрос на мои познати, които работят в едни от най-радикалните виенски вестници и списания, онези, които отказват да се, придържат към правителствената линия. Оказа се, че Лудвиг Фогел е най-големият финансов поддръжник на Австрийската национална партия. Всъщност той практически е финансирал кампанията на самия Петер Мецлер. — Тя замълча за момент, преди да запали цигара. Ръката й потреперваше от студа. — Не знам дали сте следили предизборната кампания тук, но ако не се променят кардинално нещата през следващите три седмици, Петер Мецлер ще бъде следващият канцлер на Австрия.

Габриел седеше мълчаливо, обмисляйки информацията, която току-що бе получил. Ренате Хофман дръпна само веднъж от цигарата си и я захвърли в мокрия мръсен сняг.

— Попитахте ме защо излизаме навън в такова време, господин Аргов. Сега знаете защо.

Тя стана без предупреждение и тръгна. Габриел се изправи и я последва. Успокой се — помисли си той. Интересна теория, примамлива съвкупност от обстоятелства, но няма никакви доказателства. Според досиетата от държавния архив, Лудвиг Фогел вероятно не може да бъде човекът, който Макс Клайн твърди, че е.

— Възможно ли е Фогел да е знаел, че Ели проучва миналото му?

— Обмислих това — отвърна му Ренате. — Предполагам, че някой от държавния архив или от полицията може да го е предупредил за моето разследване.

— Дори и Лудвиг Фогел наистина да е мъжът, когото Макс Клайн е видял в Аушвиц, какво е най-лошото, което може да му се случи сега, шейсет години по-късно?

— В Австрия? Почти нищо. Що се отнася до заведените дела срещу военнопрестъпници, репутацията на Австрия е направо срамна. Според мен тук практически е истински рай за нацистките военнопрестъпници. Чували ли сте някога за доктор Хайнрих Грос?

Габриел поклати глава. Хайнрих Грос, обясни тя, бил лекар в клиниката за деца с аномалии „Шпигелгрунд“. През войната клиниката служела като център за евтаназия, където била прилагана на практика нацистката доктрина за премахване на „патологичния генотип“. Приблизително осемстотин деца били умъртвени там. След войната Грос направил забележителна кариера като детски невролог. Повечето от изследванията му продължили на базата на мозъчна тъкан, която бил взел от жертвите на „Шпигелгрунд“ и която съхранявал в специална „мозъчна библиотека“. През 2000 година австрийският федерален прокурор най-накрая решил, че е време Грос да бъде подведен под отговорност. Той бил обвинен в съучастничество в девет от убийствата, извършени в „Шпигелгрунд“, и даден под съд.

— Един час след като започна заседанието, съдията постанови, че Грос страда от ранен стадий на деменция и не е в състояние да се защитава пред съда — продължи Ренате Хофман. — Той прекрати делото за неопределено време. Доктор Грос се изправи, усмихна се на своя адвокат и излезе от съдебната зала. На стълбите в съда той направи изявление пред репортерите за делото. Беше съвсем ясно, че доктор Грос владее напълно умствените си способности.

— Вашето мнение?

— Германците обичат да казват, че само Австрия е могла да убеди света, че Бетховен е австриец, а Хитлер — немец. Харесва ни да се правим на първите жертви на Хитлер, вместо на негов доброволен съучастник. Предпочитаме да не си спомняме, че сме се присъединили към Нацистката партия в същата степен като своите немски братовчеди или че броят на австрийските представители в СС е бил несъразмерно голям. Предпочитаме да не си спомняме, че Адолф Айхман е австриец или че осемдесет процента от неговия щаб е бил съставен от австрийци, както и че седемдесет и пет процента от комендантите в неговите лагери на смъртта са били австрийци. — Тя понижи глас. — Доктор Грос бе защитаван десетилетия наред от австрийския политически елит и от съдебната система. Той беше високопоставен член на Социалдемократическата партия и дори работеше като съдебен психиатър. Всички във виенската медицинска общност знаеха източника на богатата му, така наречена „мозъчна библиотека“, както и какво е правил по време на войната. Човек като Лудвиг Фогел, дори и да бъде изобличен като лъжец, може да очаква същото отношение. Шансът някога да бъде изправен пред съда в Австрия за своите престъпления е нулев.

— Да предположим, че е знаел за разследването на Ели. От какво би могъл да се страхува?

— От нищо друго, освен от неудобството на разобличаването.

— Знаете ли къде живее той?

Ренате Хофман натика няколко кичура от косата си под баретата си и го погледна внимателно.

— Не мислите да правите опит да се срещнете с него, нали, господин Аргов? При сегашните обстоятелства това би била невероятно безразсъдна постъпка.

— Просто искам да знам къде живее.

— Има къща в Първи район и друга във Виенската гора. Според държавните регистри, той притежава също няколкостотин акра и вила в Горна Австрия.

След като хвърли поглед през рамо, Габриел попита Ренате дали би могъл да получи копие от документите, които тя е събрала. Тя погледна към краката си, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Кажете ми нещо, господин Аргов. През всичките години, в които работих с Ели, той никога не ми е споменавал, че „Разследвания и справки за събития по време на войната“ има клон в Йерусалим.

— Той бе отворен наскоро.

— Колко удобно. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм. — Аз притежавам тези документи неофициално. Ако ги дам на агент на чуждо правителство, моето положение ще стане още по-рисковано. Ако ги дам на вас, давам ли ги на агент на чуждо правителство?

Ренате Хофман, реши Габриел, беше високоинтелигентна и обиграна жена.

— Ще ги дадете на приятел, госпожице Хофман, на приятел, който няма да направи абсолютно нищо, с което да компрометира вашето положение.

— Знаете ли какво ще се случи, ако бъдете арестуван от полицията, докато притежавате поверителни досиета от държавния архив? Ще прекарате дълго време зад решетките. — Тя го изгледа право в очите. — А също и аз, ако разберат откъде сте ги получили.

— Не възнамерявам да бъда арестуван от полицията.

— Никой никога не го прави, но това е Австрия, господин Аргов. Нашата полиция не действа по правилата на своите европейски аналози.

Тя бръкна в дамската си чанта, извади кафяв хартиен плик и го подаде на Габриел. Той изчезна под сакото му и те продължиха да вървят.

— Не вярвам, че вие сте Гидеон Аргов от Йерусалим. Затова ви дадох досиетата. Аз не мога да направя нищо повече с тях, не и в тази обстановка. Обещайте ми, че все пак ще действате внимателно. Не искам „Коалицията“ и нейният персонал да имат същата съдба като „Разследвания и справки за събития по време на войната“. — Тя спря и се обърна да го погледне. — И още нещо, господин Аргов. Моля ви, не ми се обаждайте повторно.

Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Аугартен, на „Васнергасе“. Фотографът седеше в задната част, скрит зад отразителното стъкло. Той направи една финална снимка, докато субектите се разделяха в парка, после прехвърли снимките на лаптопа и започна да ги преглежда. Тази, на която се виждаше как пликът преминава от едните ръце в другите, беше заснета изотзад. Беше чудесно фокусирана, добре осветена, направо прекрасна.

7. Виена

Час по-късно в една анонимна необарокова сграда на Рингщрасе снимката бе доставена в кабинета на Манфред Круц. Поставена в ненадписан кафяв плик, тя му бе подадена без никакъв коментар от привлекателната му секретарка. Както обикновено, Круц бе облечен в тъмен костюм и бяла риза. Кроткото му скулесто лице, съчетано с обичайното му облекло, му придаваше мъртвешки вид, който смущаваше неговите подчинени. Средиземноморските му черти — почти черната коса, маслиненият тен и очите с цвят на кафе — бяха станали в службата повод за слухове, че в потеклото му има цигани или дори евреи. Това беше клевета, разпространявана от многобройните му врагове, и Круц не я намираше за забавна. Той не беше популярен сред служителите, но пък това малко го интересуваше. Манфред имаше стабилни връзки: един път в седмицата обяд с министъра, приятели сред богаташите и политическия елит. Да си спечелиш Круц за неприятел означаваше в следващия момент да те пратят да пишеш квитанции за паркинг в пущинаците на Каринтия20.

Неговото поделение бе известно като Пети отдел, но сред висшите офицери в полицията и техните шефове в Министерството на вътрешните работи за него се говореше като за „бандата на Круц“. В моменти на самовлюбеност — простъпка, която с готовност си признаваше — той си се представяше като защитник на всички австрийци. Негова работа бе да направи така, че проблемите на останалата част от света да не проникват през границите на спокойна Австрия. Пети отдел беше отговорен за контратероризма, контраекстремизма и контраразузнаването. Манфред Круц притежаваше властта да поставя подслушвателни устройства в офиси и телефонни апарати, да отваря пощенски пратки и да осъществява физическо наблюдение. Чужденците, които идваха в Австрия да си търсят белята, можеха да очакват посещението на някой от хората на Круц. Същото се отнасяше и за австрийските граждани, чиято политическа дейност се отклоняваше от установените правила. Нямаше почти нищо от случващото се в страната, което да не му бе известно, в това число и скорошната поява във Виена на израелец, който твърдеше, че е колега на Ели Лавон от „Разследвания и справки за събития по време на войната“.

Вродената недоверчивост на Круц към хората се простираше и върху неговата лична секретарка. Той изчака тя да напусне стаята, преди да отвори плика и да изтърси снимката върху бюрото си. Тя падна с лицето надолу. Круц я обърна, постави я под ярката бяла светлина на халогенната лампа и внимателно разгледа изображението. Ренате Хофман не го интересуваше. Тя беше обект на постоянно наблюдение от Пети отдел и той прекарваше повече време, отколкото му се искаше, да изучава снимки, направени от наблюдаващите, и да слуша записи от подслушвателните устройства, монтирани в помещенията на „Коалиция за по-добра Австрия“. Не, Манфред се интересуваше повече от тъмната стегната фигура, която вървеше до нея, от мъжа, който се наричаше Гидеон Аргов.

След малко той се изправи и задейства механизма на стенния сейф зад бюрото си. Вътре, мушната между купчина съдебни дела и връзка парфюмирани любовни писма от момиче, което работеше във ведомството, имаше видеокасета на един разпит. Круц погледна датата на етикетчето — януари 1991 г., — после пъхна касетата във видеоапарата и натисна бутона за пускане.

Минаха няколко кадъра, преди да стигне до желаното място. Камерата беше монтирана високо в ъгъла на стаята за разпити, на ръба между стената и тавана, така че гледаше надолу към случващото се. Изображението беше зърнесто, тъй като технологията бе от по-старо поколение. Едно по-младо копие на Круц крачеше из помещението със застрашително бавно темпо. Пред масата за разпити седеше израелецът — с ръце, почернели от огъня, и очи, потъмнели от скръб. Круц беше напълно сигурен, че това е същият човек, който сега се наричаше Гидеон Аргов. Съвсем необичайно израелецът, а не Круц, бе задал първия въпрос. Сега, както и тогава, Круц бе изумен от перфектния му немски с ясно изразен берлински акцент.

Картината изчезна, заменена от рояк снежинки. Круц седя дълго време, неспособен да откъсне очи от екрана. Най-накрая превключи телефона си на сигурната линия и набра по памет някакъв номер. Позна гласа, който се обади. Не си размениха любезности.

— Страхувам се, че имаме проблем.

— Кажи ми го.

Круц го направи.

— Защо не го арестувате? Той е нелегално в тази страна — с фалшив паспорт и в нарушение на споразумението, сключено между вашата служба и неговата.

— И после какво? Да го прехвърлим в държавната прокуратура, за да го изправят пред съда? Нещо ми подсказва, че той може да поиска да използва такава трибуна в своя полза.

— Какво предлагаш?

— Нещо по-изкусно.

— Считай израелеца за твой проблем, Манфред. Оправи се с него.

— А какво ще правим с Макс Клайн?

Линията прекъсна. Круц затвори телефона.

В едно тихо затънтено кътче на квартал Щефансдом, в сянката на северната кула на катедралата „Свети Стефан“, има уличка, която е толкова тясна, че става единствено за минаването на пешеходци. В началото на уличката, на приземния етаж на внушителна стара сграда в бароков стил, имаше малко магазинче, в което се продаваха единствено антични часовници за колекционери. Табелата над вратата беше скромна, работното време — непредсказуемо. В някои дни магазинът изобщо не отваряше. Нямаше други служители освен собственика. За група специални клиенти той бе известен като хер Грубер. За други — като Часовникаря.

Той беше нисък и мускулест. Предпочиташе да носи пуловери и широки сака от туид, защото официалните ризи и вратовръзки не му стояха особено добре. Темето му бе плешиво, ивицата прошарена коса, която му бе останала, бе късо подстригана, а веждите му бяха гъсти и черни. Носеше очила с кръгли стъкла и рамки от черупка на костенурка. Ръцете му бяха по-големи от тези на повечето хора от бранша, но сръчни и много изкусни.

Работилницата му беше подредена като операционна зала. На работната маса в кръг от ярка светлина лежеше двестагодишен стенен часовник от Нюшател. Кутията от три части, украсена с флорални елементи, както и инкрустираният с емайл циферблат с римски цифри, беше в отлично състояние. Часовникаря беше навлязъл в крайния етап на пространния щателен преглед на зъбчатия механизъм. Ремонтираният часовник щеше да се продаде за почти десет хиляди долара. Един купувач, колекционер от Лион, вече чакаше.

Звънецът на входната врата на магазина прекъсна работата на Часовникаря. Той надзърна през рамката на вратата и видя една фигура да стои на улицата — куриер на мотор, чието мокро кожено яке блестеше на дъжда като кожата на тюлен. Мъжът държеше под мишница пакет. Часовникаря отиде до вратата и я отключи. Куриерът мълчаливо подаде пакета, после се качи на мотора и отпраши.

Хер Грубер заключи отново вратата и отнесе пакета на работната си маса. Бавно го разви — в действителност той вършеше всичко бавно — и повдигна капака на картонената кутия. Вътре лежеше френски стенен часовник в стил Луи XV. Направо прекрасен. Мъжът махна капака и пред него се показа задвижващото устройство. Досието и снимката бяха скрити вътре. В продължение на няколко минути той гледа документа, след което го мушна между страниците на дебела книга със заглавие „Преносими часовници през викторианската епоха“.

Часовникът Луи XV беше изпратен от най-важния клиент на Часовникаря. Той не знаеше името му, знаеше само, че е богат и е свързан с политиката. Повечето от клиентите му притежаваха тези два атрибута. Този обаче беше различен. Преди година той бе дал на Часовникаря списък с имена на хора, разпръснати от Европа до Близкия изток и Южна Америка. Часовникаря методично се придвижваше надолу по списъка. Беше ликвидирал един мъж в Дамаск, а друг — в Кайро. Беше застрелял французин в Бордо и испанец в Мадрид. Беше прекосил Атлантическия океан, за да убие двама богати аржентинци. В списъка оставаше още едно име — на швейцарски банкер в Цюрих. Часовникаря трябваше да получи окончателния сигнал, за да се заеме с него. Досието, което получи тази вечер, бе на нов човек, който се намираше малко по-близо до дома му, отколкото му се искаше, но беше голямо предизвикателство. Той реши да приеме задачата.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Получих часовника. Колко бързо искате да е готов?

— Считай го за експресна поправка.

— За експресните поправки има допълнително заплащане. Предполагам, че сте готов да платите.

— Колко е допълнителната сума?

— Обичайната ми такса плюс половината от нея.

— За тази работа?

— Искате ли да бъде свършена или не?

— Ще изпратя първата половина утре сутрин.

— Не, изпратете я тази вечер.

— Щом настоявате.

Часовникаря затвори телефона тъкмо когато стотина камбанки едновременно отбелязаха четири часа.

8. Виена

Габриел никога не бе харесвал виенските кафенета. Имаше нещо в миризмата — смесица от застоял тютюнев дим, кафе и алкохол, — което му се струваше противно. И въпреки че по природа беше тих и кротък човек, не изпитваше удоволствие да седи дълго и да губи ценно време. Не четеше на публични места, защото се страхуваше, че може да го издебнат стари врагове. Пиеше кафе само сутрин, за да се разсъни, а от обилните десерти му прилошаваше. Духовитите разговори го дразнеха, а слушането на другите, особено псевдоинтелектуалните, го докарваше до лудост. Неговият личен ад би била стая, където да е принуден да слуша дискусия за изкуството, водена от хора, които не знаят нищо за него.

Повече от трийсет години не бе ходил в кафе „Централ“. Кафенето се бе оказало сцена на последния етап от чиракуването му при Шамрон, портал между живота преди Службата и сумрачния свят, с който бе свикнал след това. В края на тренировъчния му период Шамрон беше измислил още един тест, за да види дали той е готов за първата си задача. Оставен посред нощ в покрайнините на Брюксел, без документи и без пукната пара в джоба, Габриел трябваше да се срещне на следващата сутрин с един агент на „Лейдзеплейн“ в Амстердам. Използвайки крадени пари и паспорт, който бе отмъкнал от един американски турист, той бе успял да пристигне със сутрешния влак. Чакащият го агент се оказа Шамрон. Той взе паспорта и останалите му пари, после му нареди на следващия ден да бъде във Виена, облечен в други дрехи. Те се срещнаха на една пейка в Щатпарк и отидоха пеш до кафе „Централ“. На една маса в съседство с висок сводест прозорец Шамрон даде на Габриел самолетен билет до Рим и ключ за багажно шкафче на летището, в което щеше да намери пистолет „Берета“. Две вечери по-късно, във фоайето на един жилищен блок на площад „Анабалиано“, Габриел беше убил за първи път.

Тогава, както и сега, валеше дъжд, когато Габриел пристигна в кафе „Централ“. Той седна на тапицираната с кожа пейка и остави няколко немски вестника върху малката кръгла масичка. Поръча си „Шлагоберс“ — черно кафе, гарнирано с бита сметана. Сервираха му го на сребърен поднос с чаша студена вода. Габриел отвори първия вестник — „Ди Пресе“, и започна да чете. Водещата статия бе посветена на бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Министърът на вътрешните работи обещаваше бързи действия. Дясната политическа партия искаше по-сурови имиграционни мерки, за да се възпрепятства минаването на австрийските граници от арабски терористи и други създаващи проблеми елементи.

Габриел изчете първия вестник. Поръча си второ кафе „Шлагоберс“ и разгърна списание „Профил“. Огледа вътрешността на кафенето. То бързо се пълнеше с чиновници, отбиващи се за по едно кафе или питие на път от работа за вкъщи. За съжаление никой не приличаше на описания от Макс Клайн Лудвиг Фогел.

Към пет часа Габриел бе изпил три кафета и започна да се отчайва. Тогава забеляза, че неговият сервитьор кършеше ръце от вълнение, пристъпвайки от крак на крак. Габриел проследи посоката на погледа му и видя възрастен мъж да влиза през вратата: Един австриец от старата школа, ако разбирате какво имам предвид, господин Аргов. „Да, разбирам“ — помисли си Габриел.

— Добър ден, хер Фогел.

Косата му бе почти бяла, олисяла на темето и пригладена към черепа. Устата му беше малка, с изопнати устни, облеклото му бе скъпо и елегантно: сиви фланелени панталони, двуреден блейзър, широка вратовръзка в бургундскочервено. Сервитьорът му помогна да си свали палтото и го отведе до една маса, на няколко крачки от тази на Алон.

— Едно кафе „Айншпенер“, Карл. Нищо друго.

Уверен баритонов глас, свикнал да заповядва.

— Не мога ли да ви изкуша с една торта „Сахер“? Или с ябълков щрудел? Тази вечер е съвсем пресен.

Отегчено поклащане на главата, един път наляво, един път надясно.

— Не и днес, Карл. Само едно кафе.

— Както желаете, хер Фогел.

Фогел седна. В същото време, две маси по-нататък, седна и неговият бодигард. Клайн не беше споменавал за бодигард. Може би не бе го забелязал. А може и да беше ново попълнение. Габриел се насили да сведе поглед към списанието си.

Разположението на местата не бе съвсем оптимално. По стечение на обстоятелствата Фогел седеше с лице към Габриел. Един по-страничен ъгъл щеше да му позволи да го наблюдава, без да се страхува, че ще бъде забелязан. На всичко отгоре бодигардът седеше точно зад Фогел и очите му непрекъснато шареха. Съдейки по издутината от лявата страна на сакото му, той носеше оръжие в раменен кобур под мишницата. Габриел обмисли идеята да си смени масата, но се опасяваше, че ще събуди подозрението на Фогел, така че остана, като крадешком хвърляше погледи към него над списанието си.

Нещата продължиха така и през следващите четиридесет и пет минути. Габриел довърши и последното си четиво и отново започна „Ди Пресе“. Поръча си четвърто „Шлагоберс“. По някое време си даде сметка, че той също беше наблюдаван — не от бодигарда, а от самия Фогел. Минута по-късно го чу да казва:

— Дяволски студена вечер е, Карл. Какво ще кажеш за едно малко бренди преди тръгване?

— Разбира се, хер Фогел.

— И едно за джентълмена на ей онази маса, Карл.

Габриел вдигна поглед и срещна два чифта изучаващи го очи — малките мътни очи на раболепния сервитьор и тези на Фогел, сини и бездънни. Малката му уста бе извита в иронична усмивка. Габриел се затрудни как да реагира, а Лудвиг Фогел видимо се забавляваше от неговото неудобство.

— Тъкмо си тръгвах — каза той на немски, — но много ви благодаря.

— Както желаете. — Фогел погледна към сервитьора. — Като се замисля, Карл, май и аз ще си тръгвам.

Фогел внезапно се изправи, подаде няколко банкноти на сервитьора и приближи до масата на Габриел.

— Предложих да ви почерпя едно бренди, защото забелязах, че ме гледате — каза той. — Срещали ли сме се преди?

— Не, не мисля — отговори Габриел. — И ако съм ви гледал, нищо не съм имал предвид. Просто ми е забавно да разглеждам лицата на хората във виенските кафенета. — Той се поколеба, после добави: — Човек никога не знае с кого може да се сблъска.

— Напълно съм съгласен с вас. — Още една усмивка без следа от хумор. — Сигурен ли сте, че никога не сме се срещали? Лицето ви ми изглежда много познато.

— Искрено се съмнявам в това.

— Вие сте нов в „Централ“ — заяви убедено Фогел. — Аз идвам тук всеки следобед. Може да се каже, че съм най-редовният клиент на Карл. Знам, че никога преди не съм ви виждал тук.

— Обикновено пия кафето си в „Шперл“.

— А, „Шперл“! Щруделът им е хубав, но се опасявам, че шумът от билярдните маси ми пречи да се концентрирам. Трябва да кажа, че обичам „Централ“. Може би ще се видим отново.

— Може би — отвърна Габриел уклончиво.

— Имаше един старец, който идваше често тук. Беше на моята възраст. Водехме чудесни разговори. От известно време не идва. Надявам се, че е добре. Когато човек остарее, нещата като че ли се влошават много бързо.

Габриел сви рамене.

— Може би просто се е преместил в друго кафене.

— Може би — отвърна Фогел. После му пожела приятна вечер и излезе на улицата. Бодигардът дискретно го последва. През витрината Габриел видя как един мерцедес се приближи до тротоара. Фогел хвърли още един поглед към него, преди да се настани на задната седалка. След това вратата се затвори и колата се отдалечи.

Габриел поседя известно време, прехвърляйки в ума си подробностите от неочакваната среща. После плати сметката си и излезе навън в мразовитата нощ. Знаеше, че току-що бе получил предупреждение. Знаеше също така, че времето му във Виена изтича.

Американецът последен напусна кафе „Централ“. Той се поспря на входната врата, за да вдигне яката на шлифера си, като се постара да избегне приликата с шпионин, и се загледа в отдалечаващия се по тъмната улица израелец. После се обърна и пое в обратна посока. Следобедът се беше оказал интересен. Глупав ход от страна на Фогел, но той си беше такъв.

Посолството се намираше в Девети район, доста път имаше дотам, но американецът реши, че нощта е подходяща за разходки. Обичаше да върви из Виена. Това му допадаше. Не бе искал нищо друго, освен да бъде шпионин в града на шпионите, и бе прекарал цялата си младост, подготвяйки се за това. Беше учил немски още от съвсем малък, както и съветска политическа теория с най-блестящите умове в тази област в Харвардския университет. След дипломирането му вратите на ЦРУ се разтвориха широко пред него. Тогава Съветската империя рухна и нова заплаха изникна от пясъците на Близкия изток. Свободното говорене на немски и дипломата му от Харвард нямаха голямо значение в новото управление. Днешните звезди бяха активни хора, които можеха да преживяват с червеи и личинки и да вървят стотици километри с някой планинец, без да се оплачат от нещо друго, освен от някоя пришка. Американецът получи назначение във Виена, но градът, който го посрещна, бе загубил своето предишно значение. Той внезапно се бе превърнал в още едно затънтено европейско място, в задънена улица, където спокойно да завършиш кариерата си, но не и да я започнеш.

Трябваше да благодари на Господ за аферата Фогел. Тя беше посъживила нещата, макар и само временно.

Зави по „Болцмангасе“ и спря пред огромния охраняем вход. Дежурният морски пехотинец провери личната му карта и му позволи да влезе. Американецът имаше официално прикритие — работеше в културния отдел. Това само подсилваше чувството му за излизане извън играта. Шпионин, работещ под прикритието на културния отдел във Виена. Колко старомодно.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж и спря пред врата, чиято ключалка бе с кодиращо устройство. Зад нея беше командният пункт на виенската база на Управлението. Американецът седна пред един компютър, въведе името си и пусна кратко съобщение до щабквартирата. Беше адресирано до мъж на име Картър — заместник-директор по операциите. Картър мразеше многословните съобщения. Беше му наредил да открие по-прост начин да го информира и той го бе направил. Последното нещо, от което се нуждаеше Картър, бе подробен отчет за неговите сърцераздирателни подвизи в кафе „Централ“. Някога това може и да е звучало подкупващо. Но вече не бе така.

Той написа четири думи: Авраам е в играта — и ги изпрати. Зачака отговор. За да убие времето си, продължи да работи по един анализ на наближаващите избори. Съмняваше се, че ще поискат да го прочетат на седмия етаж в Лангли21.

Компютърът му избипка. Беше се получило съобщение. Кликна върху него и думите се появиха на екрана: Дръж Елиях22 под наблюдение.

Американецът изпрати ново съобщение: Ами ако Елиях напусне града?

Две минути по-късно: Дръж Елиях под наблюдение.

Той прекъсна връзката. Сложи настрана доклада за изборите. Беше обратно в играта, поне засега.

Габриел прекара остатъка от вечерта в болницата. Нощната сестра Маргерите застъпи на смяна един час след като той пристигна. Когато лекарят завърши прегледа си, тя му позволи да седне край леглото на Ели. За втори път сестрата предложи на Габриел да му говори, после се измъкна от стаята, за да му осигури няколко мига уединение. Габриел не знаеше какво да каже, така че се наведе до ухото на Ели и му зашепна на иврит за случая: Макс Клайн, Ренате Хофман, Лудвиг Фогел… Ели лежеше неподвижно, с бинтована глава и превързани очи. По-късно, в коридора, Маргерите сподели с Габриел, че няма никакво подобрение в състоянието на Лавон. Габриел постоя в съседната чакалня още час, наблюдавайки Ели през стъклото, след това хвана такси, за да се прибере в хотела.

В стаята си той седна пред бюрото и включи лампата. В най-горното чекмедже намери няколко хотелски бланки и молив. Затвори за миг очи и си представи Фогел, както го бе видял този следобед в кафе „Централ“.

Сигурен ли сте, че никога не сме се срещали? Лицето ви ми изглежда много познато.

Искрено се съмнявам в това.

Габриел отвори очи и започна да рисува. След пет минути лицето на Фогел го гледаше от листа. Как ли е изглеждал като млад? Той отново се залови да рисува. Направи косата по-гъста, махна торбичките и гънките около очите. Смекчи бръчките на челото, опъна кожата на бузите и под брадичката, изтри дълбоките бразди, които тръгваха от основата на носа и стигаха до краищата на малката уста.

Удовлетворен, постави новата рисунка до първата. Започна трети вариант, този път с куртка с висока якичка и фуражка на есесовец. Завършеният портрет накара кожата на врата му да пламне.

Габриел отвори досието, което му бе дала Ренате Хофман, и прочете името на селото, където Фогел имаше вила. Намери го на туристическата карта, която откри в чекмеджето на бюрото си, после се обади по телефона на агенция за отдаване на автомобили под наем и запази кола за следващата сутрин.

Занесе рисунките на леглото и като се облегна на възглавницата, се взря в трите различни варианта на лицето. Последният — този, на който Фогел беше в есесовска униформа — му се стори смътно познат. Имаше неприятното усещане, че вече е виждал някъде този мъж. След един час той се изправи и занесе рисунките в банята. Застанал пред мивката, ги изгори в същата последователност, в която ги бе нарисувал: Фогел като проспериращ виенски господин, Фогел с петдесет години по-млад, Фогел като есесовец убиец…

9. Виена

На следващата сутрин Габриел отиде да пазарува на Кернтнерщрасе. Небето приличаше на светлосин купол, нашарен с алабастрови ивици. Докато пресичаше Щефансплац, едва не бе съборен от вятъра. Беше арктически вятър, изстуден от фиордите и ледниците на Норвегия, подсилен от мразовитите равнини на Полша, а сега блъскаше по вратите на Виена като варварска орда.

Той влезе в един универсален магазин, погледна указващото табло и се изкачи с ескалатора до етажа, където продаваха горни дрехи. Там избра тъмносиньо скиорско яке, дебел пухкав пуловер, дебели ръкавици и непромокаеми туристически обувки. Плати покупките си и излезе, вървейки бавно по Кернтнерщрасе с по една найлонова торба във всяка от ръцете си, като проверяваше дали не го следят.

Офисът на агенцията за отдаване на коли под наем се намираше на няколко преки от хотела му. Един сребрист опел комби го очакваше. Габриел натовари торбите си на задната седалка, подписа необходимите документи и потегли. Въртя се в кръг около половин час, гледайки за признаци на следене, след което пое към изхода на магистрала А-1, отправяйки се на запад.

Облаците постепенно се сгъстяваха, сутрешното слънце се скри. Докато стигне до Линц, вече валеше обилен сняг. Той спря на една бензиностанция и се преоблече с дрехите, които бе купил във Виена, след това се върна на магистрала А-1 и измина последната отсечка до Залцбург.

Когато пристигна, половината следобед беше минал. Остави опела на един паркинг и прекара остатъка от времето, като се шляеше по улиците и площадите на стария град, играейки ролята на турист. Изкачи издълбаните стъпала, водещи до Мьонхсберг, и се полюбува на гледката на Залцбург от височината на църковната камбанария. После отиде до Университетсплац, за да види бароковите шедьоври на Фишер фон Ерлах в църквата. Когато се стъмни, се върна обратно в стария град и вечеря равиоли по тиролски в старомоден ресторант, накичен с ловни трофеи по стените, облицовани с тъмна ламперия.

В осем часа отново беше зад волана на опела, като се отправи на изток, излезе от Залцбург и навлезе в сърцето на Залцкамергут23. Снеговалежът се засили, докато пътят постепенно се изкачваше в планината. Мина през село, наречено Хоф, на южния бряг на езерото Фушълзее, а след още няколко километра стигна до езерото Волфгангзее. Градчето Санкт Волфганг, на което беше наречено, се намираше на противоположния му бряг. Успя да различи единствено тъмния шпил на Църквата на пилигримите. Габриел си спомни, че тя имаше една от най-прекрасните олтарни готически фрески в цяла Австрия.

В заспалото село Зихенбах зави надясно по тесен път, който се изкачваше стръмно по планинския склон. Селището остана далеч зад него. Край пътя се издигаха вили, чиито покриви бяха покрити със сняг, а от комините им се виеше пушек. От една от тях изскочи куче и залая по минаващата кола.

Габриел прекоси тесен мост, намали и спря. Пътят сякаш се бе предал от изтощение. Още по-тясна пътека, по която едва можеше да мине кола, се губеше в близката брезова гора. Трийсет метра по-нататък имаше порта. Габриел изгаси двигателя. Дълбоката тишина на гората беше потискаща.

Той извади електрическото фенерче от жабката и излезе от колата. Портата беше на височината на раменете му и изработена от старо дърво. Една табела предупреждаваше, че в имота от другата страна ловът и туристическите разходки са строго забранени и се наказват с глоба и затвор. Габриел стъпи на средната летва, прехвърли се над вратата и скочи върху пухкавия сняг от другата страна.

Включи фенерчето и освети пътеката. Тя се изкачваше по стръмен склон и завиваше надясно, губейки се зад стена от брези. Не се виждаха следи от стъпки и автомобилни гуми. Габриел угаси фенерчето и постоя за момент, докато очите му се приспособиха към тъмнината, после пое по пътеката.

След пет минути стигна до широка поляна. В горния й край, на около сто метра от него, се издигаше къщата — традиционна алпийска хижа, много голяма, с полегат покрив и стреха, която се издаваше доста над външните стени на постройката. Той спря за миг, ослушвайки се за някакъв знак, че приближаването му е било забелязано. Доволен, заобиколи поляната, като се придържаше към линията на дърветата. Цялата къща тънеше в мрак, не се виждаше никаква светлина във вътрешността, нито отвън. Нямаше и коли.

Габриел отново спря, чудейки се дали да извърши престъпление на австрийска земя, като проникне в къщата. Необитаемата хижа му даваше шанс да надзърне в живота на Фогел, шанс, който сигурно скоро нямаше да му се изпречи на пътя. Спомни си за един постоянно повтарящ се сън: Тициан иска да се консултира с него за реставрация, но Габриел продължава да отлага, защото безнадеждно е изостанал с графика и не може да намери време за срещата. Тициан е ужасно обиден и ядосано отменя предложението си. Сам пред безкрайно платно, Габриел реставрира без помощта на великия художник.

Той тръгна през поляната. Поглед през рамо потвърди това, което вече знаеше — оставяше ясна диря от човешки стъпки, водещи от края на горичката към задната страна на къщата. Ако не завалеше отново, следите щяха да бъдат видими за всеки, който пожелаеше да ги забележи. Продължавай да вървиш. Тициан чака.

Стигна до задната страна на хижата. По дължината на външната стена бяха наредени накуп дърва за огрев. В края на купчината имаше врата. Габриел натисна дръжката. Беше заключено, разбира се. Той свали ръкавиците си и извади тънката метална пластинка, която обикновено носеше в портфейла си. Мушна я в ключалката и леко я раздвижи насам-натам, докато не усети, че механизмът поддаде. След това отключи и влезе.

Включи фенерчето и откри, че се намира в така нареченото мокро помещение24. Три чифта гумени ботуши бяха строени до стената. На закачалката висеше шуба. Габриел претърси джобовете: няколко дребни монети, смачкана носна кърпичка, втвърдена от изсъхнали старчески храчки.

Той мина през една врата и се озова пред стълбище. Заизкачва се бързо с фенерчето в ръка, докато стигна до друга врата. Тази не беше заключена. Габриел я отвори. Скърцането на несмазаните панти отекна в тишината на обширната къща.

Озова се в кухненски килер, който изглеждаше като оплячкосан от отстъпваща армия. Рафтовете бяха почти празни и покрити с тънък слой прах. Обзавеждането на кухнята в съседство беше комбинация между модерна и традиционна мебел: изработени в Германия уреди от неръждаема стомана, чугунени тенджери, закачени над широко открито огнище. Той отвори хладилника: наполовина изпита бутилка с австрийско бяло вино, бучка сирене, позеленяло от мухъл, няколко буркана с престарели подправки.

Габриел премина през трапезарията и влезе в просторно помещение. Обиколи стаята с лъча на фенерчето и спря, когато светлината попадна върху старинно писалище. Имаше само едно чекмедже. Изметнато от студа, то здраво се бе заклещило. Той дръпна силно и едва не го изтръгна от плъзгачите. Освети вътрешността му: химикалки и моливи, ръждясали кламери, купчинка фирмени бланки на Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“, бланки и пликове за лична кореспонденция с щемпел Лудвиг Фогел.

Затвори чекмеджето и освети повърхността на писалището. В дървена табла за хартия имаше купчина книжа. Габриел ги прелисти: няколко лични писма, документи, които изглеждаха свързани с бизнес контактите на Фогел. Към някои от тях бяха прикачени бележки, всичките написани с един и същ тънък почерк. Взе документите, сгъна ги и ги мушна в джоба на якето си.

Телефонът беше оборудван с вграден телефонен секретар и дигитален дисплей. Часовникът показваше грешно време. Габриел вдигна капака и отдолу се показаха чифт миниатюрни касети. От опит знаеше, че телефонните секретари никога не изтриваха напълно лентите и често на тях оставаше много ценна информация, която бе леснодостъпна за техник с подходящо оборудване. Той извади касетите и ги пъхна в джоба си. След това затвори капака и натисна бутона за повторно набиране. Прозвуча сигнал, последван от неблагозвучната мелодия на устройството за автоматично набиране. Номерът се появи на дисплея: 5124124. Номер във Виена. Габриел го запамети.

Следващият звук беше звънът на австрийски телефон, последван от втори звън. Преди да иззвъни за трети път, някакъв мъж вдигна слушалката.

— Ало… ало… Кой е? Лудвиг, ти ли си? Кой е там?

Габриел протегна ръка и прекъсна връзката.

Изкачи главното стълбище. Колко ли време имаше, преди мъжът в другия край на линията да осъзнае грешката си? Колко бързо би могъл да събере своя отряд и да предприеме контраатака? Габриел почти можеше да чуе тиктакането на часовника.

На горния край на стълбището имаше прилично на алков фоайе, обзаведено като малък кът за почивка. До стола се издигаше купчина книги, а върху тях стоеше специална чаша за бренди. От двете страни на фоайето имаше по една врата, която водеше към съответната спалня. Габриел влезе в тази отдясно.

Таванът се спускаше под ъгъл, съобразен с наклона на покрива. На стените нямаше нищо освен голям кръст, който висеше над неоправеното легло. На електронния будилник върху нощното шкафче примигваше 12:00… 12:00… 12:00… Навита като змия, пред часовника лежеше черна молитвена броеница. В долния край на леглото, върху поставка, имаше телевизор. Габриел прокара пръста си, облечен в ръкавица, през екрана и остави тъмна диря върху прашасалата повърхност.

Нямаше дрешник, а само голям гардероб в стил Едуард VII. Габриел отвори вратата и освети с фенерчето вътрешността му: купчинки от прецизно сгънати пуловери, а на закачалката висяха сака, официални ризи и панталони. Издърпа чекмеджето. В него имаше тапицирана с филц кутия за бижута: потъмнели копчета за ръкавели, пръстени с гербове, стар ръчен часовник с напукана черна каишка. Той обърна часовника и разгледа задния му капак. На Ерих с обожание, Моника. Габриел взе единия от пръстените — масивен златен пръстен с герб, украсен с орел. От вътрешната страна на халката му беше гравирано: 1005, добра работа, Хайнрих. Той пусна часовника и пръстена в джоба си.

Излезе от спалнята и се поспря в малкото фоайе. Хвърли поглед през прозореца — на пътеката нямаше движение. Влезе във втората спалня. Въздухът бе натежал от добре познатия аромат на розово и лавандулово масло. Светъл мек килим покриваше пода, на леглото бе метнат пухен юрган на цветя. Едуардовият гардероб беше идентичен с този от първата стая, с тази разлика, че на вратите му имаше огледала. Вътре откри дамско облекло. Ренате Хофман му беше казала, че Фогел никога не се е женил. Тогава на кого принадлежаха тези дрехи?

Габриел отиде до нощното шкафче. Върху дантелената покривчица лежеше Библия с кожена подвързия. Той я хвана за страничното гръбче и силно я разтърси. Една снимка изпадна от нея и се приземи на пода. Габриел я разгледа под светлината на фенерчето. На нея се виждаха жена, юноша и мъж на средна възраст, седнали върху одеяло насред алпийска ливада през лятото. Всички се усмихваха към фотоапарата. Жената бе прегърнала мъжа през рамо. Въпреки че бе направена преди трийсет или четиридесет години, ставаше ясно, че мъжът беше Лудвиг Фогел. А жената? На Ерих с обожание, Моника. Момчето, красиво и добре облечено, изглеждаше странно познато.

Чу шум отвън — приглушено бръмчене, и бързо отиде до прозореца. Дръпна леко пердето и видя между дърветата бавно да се изкачват светлините на двойка фарове.

Габриел мушна снимката в джоба си и заслиза припряно по стълбите. Голямото помещение бе залято от светлината на фаровете. Той мина оттам, откъдето бе дошъл — през кухнята, килера, по задните стълби, докато се озова отново в мокрото помещение. Вече чуваше стъпки по пода над него, някой беше влязъл в къщата. Отвори вратата и се измъкна навън, като затвори тихичко след себе си.

Заобиколи, докато излезе пред хижата, като се придържаше под сянката на стрехата. Автомобилът — спортна кола с двойно предаване — беше паркиран на няколко метра от портата. Фаровете бяха запалени, а вратата на шофьора — открехната. Габриел долови електронно писукане на аларма. Ключът стоеше все още на таблото. Той пропълзя до колата, извади го и го захвърли в мрака.

После пресече ливадата и се заспуска по планинския склон. Тежките ботуши и дебелият сняг правеха това един от кошмарите му. Студеният въздух дращеше гърлото му. Докато заобикаляше последния завой на пътеката, видя, че портата е отворена и един мъж стои до колата му, осветявайки я с фенерче през стъклото.

Габриел не се страхуваше от сблъсък с един човек. Обаче с двама едновременно беше друго нещо. Реши да действа дръзко, преди онзи горе в хижата да успее да слезе по склона. Извика на немски:

— Хей, вие! Какво правите с колата ми?

Мъжът се обърна и насочи светлината на фенерчето си към него. Не направи никакво движение, което да подскаже, че посяга за оръжие. Габриел продължи да тича, играейки ролята на обиден шофьор, на чиято кола е било посегнато. После извади фенерчето от джоба на якето си и замахна към лицето на мъжа.

Той вдигна ръка да се предпази и ударът бе поет от дебелото му яке. Габриел пусна фенерчето и го изрита силно в свивката на коляното. Мъжът изохка от болка и замахна мощно с юмрук. Габриел отскочи настрана, избягвайки го с лекота, като внимаваше да не стъпи накриво в снега. Противникът му беше едър, с петнайсетина сантиметра по-висок и поне двайсет килограма по-тежък от него. Ако нещата се влошаха и се стигнеше до борба, изходът нямаше да е сигурен.

Мъжът замахна още веднъж с юмрук — страничен външен удар, който се отплесна от брадата на Габриел. При това движение той загуби равновесие, като се наклони наляво, с насочена надолу дясна ръка. Габриел сграбчи ръката му и пристъпи напред. Опъна назад лакътя си и нанесе с него два удара по скулата на противника си, стараейки се да не засегне смъртоносната зона пред ухото. Мъжът се свлече на снега, зашеметен. За по-сигурно Габриел го удари още веднъж по главата с фенерчето и той изпадна в безсъзнание.

Израелецът погледна през рамо и видя, че на пътеката няма никой. Откопча якето на противника си и потърси портфейла му. Откри го във вътрешния горен джоб. В него намери карта за самоличност. Името не го интересуваше, но длъжността — да. Лежащият в безсъзнание на снега беше полицай.

Габриел поднови претърсването на мъжа и намери в другия джоб на якето малък кожен полицейски бележник. На първата страница с почти детски почерк бе записан регистрационният номер на наетата от Габриел кола.

10. Виена

На следващата сутрин, като се върна във Виена, Габриел проведе два телефонни разговора. Първият беше с номер в израелското посолство. Представи се като Клуге — едно от многобройните му телефонни имена — и каза, че се обажда, за да потвърди срещата си с господин Рубин от консулския отдел. След минута мълчание гласът отсреща попита:

— Знаете ли къде е подлезът на Операта?

Габриел отвърна с известно раздразнение, че знае. Това беше мрачен пешеходен подлез под площад „Карлсплац“.

— Влезте в подлеза от север — поясни гласът. — По средата, от дясната ви страна, ще видите магазин за шапки. Минете пред този магазин точно в десет часа.

Габриел прекъсна връзката, след това набра номера в апартамента на Макс Клайн във Втори район. Никой не отговори. Той сложи слушалката на вилката и за момент се замисли къде ли може да е Клайн.

Имаше час и половина до срещата си с куриера. Реши да използва времето ползотворно, като се отърве от наетата кола. Трябваше да действа внимателно. Габриел беше взел тефтерчето на полицая. Ако по някаква случайност той бе успял да запомни регистрационния номер след удара, от който бе изпаднал в безсъзнание, щеше да му отнеме само няколко минути да проследи колата до агенцията за отдаване под наем във Виена, а след това и до израелеца, наречен Гидеон Аргов.

Габриел прекоси река Дунав и покара около модерния комплекс на Обединените нации, като търсеше място за паркиране на улицата. Намери едно на около пет минути път пеша от станцията на метрото и спря там. Вдигна капака на мотора, откачи кабелите на акумулатора, след това седна зад волана и завъртя ключа. Като не се чу никакъв звук, затвори капака и се отдалечи.

От телефонна кабина в метростанцията позвъни в офиса на агенцията за отдаване на коли под наем и ги уведоми, че опелът се е повредил и трябва да бъде прибран. Постара се в тона му да прозвучи нотка на възмущение и служителката в другия край на линията започна усилено да му се извинява. В гласа й не се долавяше нищо, което да подскаже, че полицията се е свързвала с компанията относно кражбата в Залцкамергут предната вечер.

На станцията пристигна влак. Габриел затвори телефона и се качи в последния вагон. Петнайсет минути по-късно влезе в подлеза на Операта от север — точно както го бе инструктирал мъжът от посолството. Подлезът беше пълен със сутрешната тълпа пътници, изсипващи се от спирката на метрото на площад „Карлсплац“, а въздухът бе натежал от зловонната миризма на бургери и цигарен дим. Албанец с отнесен от дрогата поглед поиска от Габриел едно евро, за да си купи храна. Габриел мина край него, без да каже и дума, и продължи напред към шапкарския магазин.

Човекът от посолството излизаше от него, когато Габриел се приближи. Рус и синеок, той носеше шлифер и шалче, увито плътно около врата. В дясната си ръка държеше найлонова торбичка с логото на магазина. Двамата се познаваха. Името му беше Бен Авраам.

Тръгнаха един до друг към изхода в другия край на подлеза. Габриел му предаде плик, съдържащ всички материали, които беше събрал, откакто бе пристигнал в Австрия: досието, дадено му от Ренате Хофман, часовника и пръстена, взети от гардероба на Лудвиг Фогел, снимката, изпаднала от Библията. Бен Авраам мушна плика в найлоновата си торбичка.

— Занеси го вкъщи — каза Габриел. — Бързо.

Бен Авраам кимна отсечено.

— А получателят на булевард „Цар Саул“?

— Той не е за там.

Човекът от посолството вдигна многозначително вежди.

— Знаеш правилата. Всичко минава през щабквартирата.

— Не и това — отвърна Габриел, като кимна към найлоновата торбичка. — То отива при Стареца.

Стигнаха до края на подлеза. Алон се обърна и пое в обратната посока. Бен Авраам го последва. Габриел се досещаше какво си мислеше той. Трябваше ли да наруши официалните разпоредби на Службата и да рискува да разгневи Лев, който от всичко най мразеше точно това, или да направи малка услуга на Габриел Алон и Ари Шамрон. Вътрешният дебат на Бен Авраам не продължи дълго. Габриел не бе и очаквал друго. Лев не беше от хората, които събуждат личната преданост на подчинените си. Той беше сегашният шеф, но Шамрон беше мемунех, а мемунехът беше вечен.

Като му хвърли още няколко коси погледа, Габриел отпрати Бен Авраам. Прекара десетина минути в ходене из подлеза, търсейки потвърждение, че не е следен, след което се изкачи обратно на улицата. От обществен телефон опита за втори път да се свърже с Макс Клайн. Отсреща за втори път никой не отговори.

Качи се в минаващия трамвай и продължи с него покрай градския център до Втори район. Отне му известно време да открие адреса на Клайн. Във фоайето натисна звънеца на апартамента му, но не получи отговор. Портиерката — жена на средна възраст в рокля на цветя — подаде глава и го изгледа подозрително.

— Кого търсите?

Габриел каза истината.

— Сутрин обикновено ходи в синагогата. Потърсихте ли го там?

Еврейският квартал се намираше точно от другата страна на Дунавския канал — най-много на десет минути пеша. Както винаги, синагогата беше охранявана. Независимо от паспорта му, Габриел трябваше да мине през метален детектор, преди да бъде допуснат вътре. Той си взе една кипа25 от коша и покри главата си, преди да влезе в храма. Няколко по-възрастни мъже се молеха до бимаха26. Никой от тях не беше Макс Клайн. В преддверието попита охраняващия дали е виждал Клайн тази сутрин. Той поклати глава и му предложи да пробва в еврейския общински център.

Габриел отиде до съседната къща, където го прие една руска еврейка на име Наталия.

— Да — каза му тя, — Макс Клайн често прекарва сутрините в центъра, но днес не съм го виждала. Понякога старците пият кафе в „Шотенринг“ — добави девойката. — То е на номер деветнайсет. Може да проверите там.

Наистина имаше група възрастни виенски евреи, които пиеха кафе в „Шотенринг“, но Клайн не беше сред тях. Габриел попита дали е идвал тази сутрин и шест прошарени глави едновременно отрекоха.

Разтревожен, той пресече отново Дунавския канал обратно към Втори район и се върна до блока на Макс. Натисна звънеца, но пак не получи никакъв отговор. След това почука на вратата на портиерката. Като го видя за втори път, лицето й внезапно стана сериозно.

— Почакайте тук — рече му тя. — Ще взема ключа.

Портиерката отключи вратата и преди да прекрачи прага, извика името на Клайн. Като не получиха отговор, влязоха. Пердетата бяха спуснати и всекидневната тънеше в мрак.

— Хер Клайн? — извика тя отново. — Тук ли сте? Хер Клайн?

Габриел отвори двойната врата, водеща към кухнята, и надникна вътре. Вечерята на Макс стоеше недокосната на малката масичка. Той мина по коридора, като спря да надзърне в празната баня. Вратата на спалнята беше заключена. Габриел потропа с юмрук по нея и извика името на Клайн. Не получи никакъв отговор.

Портиерката дойде до него. Двамата се спогледаха. Тя кимна. Габриел хвана дръжката с ръце и блъсна с рамо вратата. Дървото се разцепи и той влетя в спалнята.

Там, както и във всекидневната, пердетата бяха спуснати. Габриел прокара ръка по стената, пипнешком търсейки в мрака ключа за осветлението. Малката нощна лампа хвърли сноп лъчи върху фигурата на леглото.

Портиерката ахна.

Габриел се приближи. Главата на Макс Клайн беше покрита с прозрачна найлонова торба, а около шията му беше увит златист ширит. Широко отворените му очи гледаха израелеца през замъгления найлон.

— Ще се обадя на полицията — каза портиерката.

Габриел седна в края на леглото и зарови лице в ръцете си.

Минаха двайсет минути, преди да дойдат първите полицаи. Апатичното им отношение подсказваше, че допускаха самоубийство. В известен смисъл това беше добре за Габриел, защото подозрението в неискреност щеше да промени значително естеството на срещата. Той бе разпитан два пъти — веднъж от униформените, които първи се отзоваха на обаждането, и после от полицейски детектив на име Грайнер. Габриел се представи като Гидеон Аргов и каза, че работи в Йерусалимския отдел на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, че е дошъл във Виена след бомбения атентат, за да бъде с колегата си Ели Лавон, че Макс Клайн бил стар приятел на баща му, който му предложил да го намери, за да види как се справя старецът. Не спомена за срещата си с Макс преди две вечери, нито информира полицията за подозренията му относно Лудвиг Фогел. Провериха паспорта му, както и служебната му карта. Телефонните номера бяха записани в малки черни тефтерчета. Изказани му бяха съболезнования. Всички бяха много вежливи.

Малко след пладне дойдоха двама санитари да приберат тялото. Детективът подаде на Габриел визитна картичка и му каза, че е свободен да си върви. Той излезе на улицата и зави зад ъгъла. В сенчестия пасаж се облегна на опушената тухлена стена и затвори очи. Самоубийство? Не, човекът, преживял ужасите на Аушвиц, не бе извършил самоубийство. Беше убит и Габриел не можеше да потисне чувството, че вината отчасти е негова. Беше глупаво да остави Клайн, без да му осигури защита.

Тръгна обратно към хотела си. Картините от случилото се изникваха пред очите му като фрагменти от незавършена рисунка: Ели Лавон в болничното му легло, Лудвиг Фогел в кафе „Централ“, полицаят в Залцкамергут, Макс Клайн — мъртъв, с найлонова торба на главата. Всеки инцидент беше като допълнителна тежест, добавена върху блюдото на везна. Наближаваше моментът везната да се наклони фатално и Габриел подозираше, че той ще бъде следващата жертва. Време беше да напусне Австрия, докато още можеше.

Влезе в хотела си и помоли служителя на рецепцията да приготви сметката му, след това се качи по стълбите до стаята си. Въпреки табелката „Не ме безпокойте!“, която висеше на дръжката, вратата му беше открехната и той дочу гласове, идващи отвътре. Побутна я леко с върха на пръстите си. Двама цивилни агенти тъкмо вдигаха матрака на леглото. Трети, очевидно техен началник, седеше пред бюрото и ги наблюдаваше, както отегчен запалянко спортно състезание. Щом видя Габриел да стои на вратата, той се изправи бавно и сложи ръце на кръста си. Последната тежест току-що бе поставена на везната.

— Добър ден, Алон — каза Манфред Круц.

11. Виена

— Ако обмисляте възможността за бягство, ще откриете, че всички изходи са блокирани, а един здравеняк в долния край на стълбите ще бъде доволен да ви укроти. — Тялото на Круц бе леко извърнато. Той изгледа предупредително Габриел и вдигна ръка в омиротворителен жест. — Няма нужда да си изпускаме нервите. Влезте и затворете вратата.

Гласът му си бе същият — тих и неестествено спокоен, като на погребален агент, помагащ на скърбящ роднина при избора на ковчег. Беше остарял за тези тринайсет години: натрупал повече бръчки около лукавата си уста и повече килограми на стройното тяло, а по елегантната кройка на дрехите му и арогантното поведение си личеше, че е повишен. Габриел задържа поглед върху черните очи на Круц. Усетил присъствието на друг човек зад гърба си, той прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Чу глух удар, последван от немска псувня. Круц отново вдигна ръка. Този път жестът беше заповед за Габриел да спре.

— Въоръжен ли сте?

Габриел отегчено поклати глава.

— Имате ли нещо против да се уверя лично в това? — попита Круц. — Спечелили сте си известна репутация.

Алон вдигна ръце. Полицаят, който бе стоял зад него в коридора, влезе в стаята и го претърси. Беше професионалист — започна от тила и завърши при глезените. Круц изглеждаше разочарован от резултата.

— Свалете си палтото и опразнете джобовете.

Габриел се поколеба за момент и бе пришпорен с болезнено ръгване в областта на бъбреците. Откопча палтото си и го подаде на Круц, който претърси джобовете и опипа хастара за тайник.

— Извадете джобовете на панталоните си.

Изпълни заповедта. В резултат изпаднаха няколко монети и остатък от трамваен билет. Круц погледна към двамата агенти, които държаха матрака, и им заповяда да го сложат на мястото му.

— Господин Алон е професионалист — каза той. — Няма да намерим нищо.

Цивилните пльоснаха матрака обратно върху рамката на леглото. Като махна с ръка, шефът им даде знак да напуснат стаята, после отново седна пред бюрото и посочи към леглото.

— Настанете се удобно.

Габриел остана прав.

— Откога сте във Виена?

— Вие ми кажете.

Круц благодари за професионалния комплимент с бегла усмивка.

— Пристигнахте с полет от летище „Бен Гурион“ по-предната вечер. След като се регистрирахте в този хотел, отидохте във Виенската общинска болница, където прекарахте няколко часа с вашия приятел Ели Навои.

Круц замълча. Габриел се запита колко още знаеше той за неговите действия във Виена. Знаеше ли за срещите му с Макс Клайн и Ренате Хофман? За случайната му среща с Лудвиг Фогел в кафе „Централ“ и за екскурзията му до Залцкамергут? Дори и да знаеше повече, бе малко вероятно да му каже. Той не беше от хората, които откриват картите си без причина. Габриел си го представяше като студен и безстрастен комарджия.

— Защо не ме арестувахте по-рано?

— Аз не съм ви арестувал и сега. — Австриецът си запали цигара. — Ние бяхме готови да си затворим очите за вашето нарушение на споразумението ни, защото допуснахме, че сте дошли във Виена, за да бъдете до своя ранен приятел. Но бързо стана ясно, че възнамерявате да проведете частно разследване за бомбената експлозия. По очевидни причини не мога да разреша това.

— Да — съгласи се Габриел, — по очевидни причини.

Круц остана за момент загледан в дима, който се издигаше от цигарата му.

— Имахме споразумение, господин Алон. При никакви обстоятелства да не се връщате в тази страна. Не сте добре дошли тук. Не би трябвало да сте тук. Не ме е грижа дали сте разстроен за вашия приятел Ели Лавон. Това е наше разследване и ние не се нуждаем от вас или вашата служба.

Круц погледна часовника си.

— Има един самолет на „Ел Ал“27, който излита след три часа. Вие ще се качите на него. Ще ви правя компания, докато си опаковате багажа.

Габриел огледа дрехите си, разпръснати по пода. Вдигна капака на куфара си и видя, че подплатата му е срязана. Круц вдигна рамене: Какво очаквахте? Габриел се наведе и започна да събира вещите си. Австриецът гледаше през френския прозорец и пушеше.

След малко попита:

— Тя жива ли е още?

Габриел се обърна бавно настрани и прикова поглед върху малките му тъмни очички.

— За жена ми ли говорите?

— Да.

Алон бавно поклати глава.

— Не говорете за жена ми, Круц.

Австриецът се усмихна студено.

— Нали няма да започнете отново да отправяте заплахи, Алон? Мога да се изкуша да ви задържа за по-обстоен разпит относно вашите действия тук.

Габриел не отвърна нищо.

Круц изгаси цигарата си.

— Опаковайте багажа си, Алон. Вие не искате да изпуснете самолета си.