Смърт във Виена

39. Яфа, Израел

Имаше разгорещени дебати къде да го настанят. Лев го смяташе за опасен за сигурността и искаше да го държат под постоянен надзор в Службата. Както обикновено, Шамрон бе на противоположното мнение — ако не за друго, то понеже не желаеше неговата любима Служба да се занимава със затворническа дейност. Министър-председателят предложи полушеговито Радек да бъде отведен в пустинята Негев, за да стане плячка на скорпионите и лешоядите. Най-накрая Габриел бе този, който спечели спора. Неговият довод бе, че най-лошото наказание за човек като Радек е да бъде третиран като обикновен престъпник. Потърсиха подходящо място, където да го затворят, и се спряха на полицейския затвор, построен от британците по време на Мандата69 в западнал квартал на Яфа, известен все още с арабското си име — Абу Кабир.

Изминаха седемдесет и два часа, преди залавянето на Радек да стане публично достояние. Комюникето на министър-председателя беше сбито и преднамерено заблуждаващо. Бяха положени специални грижи да се избегне ненужното неудобство за австрийците. Според изявлението на министър-председателя, Радек бил открит да живее под фалшива самоличност в неуточнена страна. След поредица преговори той се съгласил да дойде доброволно в Израел. Според условията на договора, нямало да бъде изправен пред съда, тъй като — съгласно израелския закон — единственото възможно наказание било смъртната присъда. Вместо това, той щял да остане под постоянен административен арест и ефективно да „признава вината си“ за престъпленията срещу човечеството, като работи с екип от историци от „Яд Вашем“ и Еврейския университет, за да бъде завършена окончателната история за „Акция 1005“.

Вдигна се малко шум, и то без вълнението, съпровождало новината за отвличането на Айхман. В действителност вестта за залавянето на Радек бе засенчена само след броени часове от атентатор камикадзе, който уби двайсет и пет души на йерусалимския пазар. Лев изпита известно неподправено задоволство от това развитие, защото то като че ли потвърди неговата гледна точка, че държавата има да се тревожи за далеч по-важни неща от преследването на някакъв стар нацист. Той започна да нарича операцията „Лудостта на Шамрон“, макар че бързо се оказа извън редиците на собствената си служба. В офиса на булевард „Цар Саул“ залавянето на Радек сякаш отново разпали старите страсти. Лев се приготви да се приобщи към преобладаващото настроение, но беше твърде късно. Всички знаеха, че арестуването на Радек е дело, организирано от мемунех и Габриел, и че Лев се е опитвал да пречи на всеки етап. Репутацията му сред пехотинците стигна до опасно ниско ниво.

Половинчатият опит да се запази в тайна австрийската идентичност на Радек беше провален от видеозапис, отразяващ пристигането му в Абу Кабир. Виенската преса бързо и точно определи самоличността на затворника като Лудвиг Фогел — виден австрийски бизнесмен. Дали той наистина се бе съгласил доброволно да напусне Виена? Или в действителност е бил отвлечен от приличащата на крепост негова къща в Първи район? В следващите дни вестниците бяха пълни със спекулативни твърдения за обвитата в тайнственост кариера на Фогел и за политическите му връзки. Проучванията на пресата стигнаха опасно близо до Петер Мецлер. Ренате Хофман от „Коалиция за по-добра Австрия“ призова за официално разследване на тази афера и изказа предположението, че Радек може да е свързан с взривяването на офиса на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, както и с мистериозната смърт на възрастен евреин на име Макс Клайн. На исканията й не бе обърнато внимание. Правителството заяви, че взривяването било дело на ислямски терористи. А колкото до злощастната смърт на Макс Клайн — тя била самоубийство. „По-нататъшните разследвания — заяви министърът на правосъдието — са безсмислени“.

Следващият епизод от аферата Радек се случи не във Виена, а в Париж, където потънал в забвение бивш служител на КГБ се появи по френската телевизия, за да изкаже предположението, че Радек е бил човек на Москва във Виена. Бивш супершпионин на Щази, който се бе превърнал в нещо като литературна сензация в обединена Германия, също предяви права върху Радек. Отначало Шамрон заподозря, че тези твърдения са част от съгласувана дезинформационна кампания, предназначена да предпази ЦРУ от вируса „Радек“ — както впрочем и той щеше да постъпи, ако беше на тяхно място. После научи, че в Управлението предположенията, че Радек може да е играл от двете страни на барикадата, бяха причинили своеобразна паника. Досиета бяха изровени от архивата, спешно бе сформиран екип от по-възрастни съветски агенти. Шамрон тайно се наслади на тревогата на неговите колеги от Лангли. „Предположението, че Радек е бил двоен агент — заяви той, — ще се окаже абсолютно вярно“. Ейдриън Картър поиска разрешение да изкарат наяве Радек, след като историците свършат с него. Шамрон обеща сериозно да обмисли тази възможност.

Затворникът от Абу Кабир беше в пълно неведение за бурята, която се вихреше около него. Затворничеството му бе самотно, макар и не прекалено сурово. Той поддържаше килията и дрехите си чисти, хранеше се и се оплакваше по-малко. Пазачите му, макар че им се искаше, не можеха да го мразят. По своята същност той беше полицай и тъмничарите му сякаш виждаха нещо познато в него. Радек се отнасяше учтиво с тях и те му отвръщаха със същото. Той беше нещо като забележителност. Бяха чели за мъже като него в училище и минаваха покрай килията му по всяко време само за да го погледнат. Радек започна все повече да се чувства като музеен експонат.

Той постави само едно искане: да му се носи вестник всеки ден, за да е в крак с текущите събития. Въпросът бе отнесен надлежно до Шамрон, който даде съгласието си, при условие че вестникът е израелски, а не германско издание. Всяка сутрин „Йерусалим Поуст“ пристигаше заедно с подноса със закуската му. Обикновено Радек прескачаше статиите за самия него — те така или иначе бяха неверни — и обръщаше направо на раздела за международни новини, за да се осведоми за развитието на изборите в Австрия.

Моше Ривлин го посети няколко пъти, за да го подготви за предстоящите свидетелски показания. Беше решено да се прави видеозапис на заседанията и вечерта той да бъде излъчван по израелската телевизия. Вълнението на Радек сякаш нарастваше, колкото повече приближаваше денят на първата му публична поява. Ривлин дискретно помоли началника на затвора да наблюдава затворника — да не направи опит за самоубийство. В коридора точно пред решетките на килията му беше поставен пазач. Отначало Радек се ядоса на допълнителния надзор, но скоро се радваше на компанията.

В деня преди свидетелските показания Ривлин дойде за последен път. Те прекараха един час заедно; Радек беше замислен и за първи път изобщо не искаше да сътрудничи. Моше прибра набързо документите си и помоли пазача да отвори вратата на килията.

— Искам да го видя — внезапно рече Радек. — Попитайте го дали ще ми окаже честта да ме посети. Кажете му, че имам няколко въпроса, които бих искал да му задам.

— Нищо не мога да обещая — отговори Ривлин. — Не съм свързан с…

— Просто го попитайте — настоя Радек. — Най-лошото, което може да направи, е да откаже.

Шамрон задължи Габриел да остане в Израел до първия ден, в който Радек щеше да даде показания, и той, макар да нямаше търпение да се върне във Венеция, неохотно се съгласи. Остана в тайната квартира близо до Сионската порта и всяка сутрин се събуждаше от звъна на църковните камбани, долитащ от Арменския квартал. Седеше на сенчестата тераса, гледаща към стените на Стария град, и се наслаждаваше на кафето и вестниците. Следеше отблизо делото на Радек. Хареса му това, че името на Шамрон, а не неговото, бе спрягано във връзка със залавянето. Габриел живееше в чужбина под чужда самоличност и не искаше в пресата да се шуми около истинското му име. Освен това, след всичко, което Шамрон бе направил за страната си, той наистина заслужаваше своя звезден миг.

Докато дните спокойно отминаваха, Габриел откри, че Радек му се струва все по-непознат. Макар и надарен с почти фотографска памет, той се мъчеше да си спомни ясно чертите на лицето му или неговия глас. Треблинка му приличаше на сцена от кошмар. Габриел се чудеше дали е било така и с майка му. Дали Радек е останал в съзнанието й като неканен гост, или тя се е мъчела да го извика в паметта си, за да предаде образа му върху платното? Дали е било така и с всички онези, които се бяха срещали толкова безусловно със злото? Може би това обясняваше мълчанието, което обгръщаше оцелелите. Може би те бяха милостиво освобождавани от болката на спомените като единствен начин за самосъхранение. Една мисъл се въртеше непрестанно в съзнанието му: Ако през онзи ден в Полша Радек бе убил майка му вместо другите две момичета, той никога нямаше да съществува. Така и той започна да чувства вината на оцелелите.

Беше сигурен само в едно: не бе готов да забрави. Ето защо му стана приятно, когато един следобед му се обади последовател на Лев и го попита дали би искал да напише официалната история по това дело. Габриел прие, при условие че ще напише и една по-мека версия на събитията, която да остане в архивите на „Яд Вашем“. Последва дълъг спор относно това кога такъв документ би могъл да стане обществено достояние. Уговориха се, че датата на издаване ще бъде след четиридесет години, и Габриел се залови за работа.

Пишеше на кухненската маса на лаптоп, доставен от Службата. Всяка вечер заключваше компютъра в таен сейф, скрит в пода под дивана във всекидневната. Нямаше опит в писането, така че подхождаше към проекта инстинктивно, сякаш ставаше въпрос за картина. Започна с грунда, общ и неясен, после постепенно добави пластовете боя. Използваше проста палитра и техниката му на рисуване беше изключително прецизна. Докато дните бавно течаха, лицето на Радек изплува отново, и то толкова ясно, колкото го бе пресъздала ръката на майка му.

Работеше до ранния следобед, после правеше почивка и се разхождаше до Университетската болница „Хадасах“, където — след месец в безсъзнание — Ели Лавон показваше признаци, че може да излезе от комата. Габриел присядаше до приятеля си за около час и му разказваше за хода на делото. След това се връщаше в апартамента и работеше до мръкване.

В деня, когато завърши доклада, той се мота в болницата до свечеряване и се случи там тъкмо когато Лавон отвори очи. Известно време Ели се взира невиждащо в пространството, после старото любопитство се върна в погледа му и той заразглежда, премигвайки, непознатата обстановка на болничната стая, преди най-накрая да спре очи върху лицето на Габриел.

— Къде сме? Във Виена?

— В Йерусалим.

— Какво правиш тук?

— Работя по един доклад за Службата.

— За какво?

— За залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек.

— Радек?

— Той живееше във Виена под името Лудвиг Фогел.

Лавон се усмихна.

— Разкажи ми всичко — прошепна той, но преди Габриел да успее да каже и дума, отново изгуби съзнание.

Когато Габриел се върна в апартамента същата вечер, лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна бутона „Старт“ и чу гласа на Моше Ривлин:

Затворникът от Абу Кабир иска да поговорите. Аз бих му казал да върви по дяволите. Решението е твое.

40. Яфа, Израел

Затворът беше обграден с висока стена с цвета на пясъчника, обточена по краищата със спирали от бодлива тел. Рано на следващата сутрин Габриел се представи на външния вход и незабавно бе приет. За да стигне до вътрешността, трябваше да мине през ограден участък, който много му напомни за Пътя за рая в Треб-линка. На другия край го чакаше надзирател, който мълчаливо го въведе в осигурителната камера, после в стаята за разпити — без прозорци и с голи стени от пенобетон. Радек седеше неподвижно до масата, облечен за свидетелстването си в строг черен костюм и с вратовръзка. Стиснатите му в юмруци ръце, оковани в белезници, лежаха на масата. Той поздрави Габриел с почти незабележимо кимване, но остана седнал.

— Махни му белезниците — каза Габриел на надзирателя.

— Това е против правилника.

Габриел изгледа надзирателя и минута по-късно белезниците ги нямаше.

— Правите го много добре — каза Радек. — Това друг от вашите номера ли е? Да не би да се опитвате да демонстрирате властта си над мен?

Габриел придърпа грубия железен стол и седна.

— Не мисля, че при тези обстоятелства е необходима подобна демонстрация.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Радек. — И все пак се възхищавам на начина, по който се справихте с цялата операция. Ще ми се да мисля, че аз бих се справил също толкова добре.

— За кого? — попита Габриел. — За американците или за руснаците?

— Намеквате за изявленията, направени в Париж от онзи идиот Белов?

— Верни ли са?

Радек го изгледа мълчаливо и само за няколко секунди нещо от предишната решителност се върна в сините му очи.

— Когато някой участва в играта толкова дълго, колкото мен, той създава толкова много връзки и се включва в толкова много схеми, че накрая понякога му е трудно да разбере къде е границата между истината и лъжата.

— Белов изглежда сигурен, че знае истината.

— Да, но се опасявам, че това е увереността на глупак. Виждате ли, Белов не беше в ситуация да знае истината. — Радек смени темата: — Предполагам, че сте видели вестниците тази сутрин.

Габриел кимна утвърдително.

— Преднината при победата му е по-голяма от очакваното. Очевидно моят арест има нещо общо с това. Австрийците никога не са обичали чужди хора да се бъркат в техните работи.

— Нали не злорадствате?

— Не, разбира се — отговори Радек. — Само съжалявам, че не се пазарих повече в Треблинка. Може би не трябваше да се съгласявам така лесно. Сега не съм толкова сигурен, че кампанията на Петер щеше да пострада от разкритията за моето минало.

— Има някои неща, които са политически неприемливи — дори и в страна като Австрия.

— Подценявате ни, Алон.

Габриел изчака да се възцари тишина. Вече започваше да съжалява, че бе дошъл.

— Моше Ривлин ме уведоми, че сте искали да ме видите — подметна той небрежно. — Нямам много време.

Радек се поизпъна на стола си.

— Чудех се дали ще ми окажете професионалната любезност да ми отговорите на няколко въпроса.

— Зависи от въпросите. Вие и аз имаме различни професии, Радек.

— Да — съгласи се австриецът. — Аз бях агент на американското разузнаване, а вие сте убиец.

Габриел се изправи да си върви. Радек вдигна ръка.

— Почакайте — каза той. — Седнете. Моля ви!

Габриел се върна на стола си.

— Мъжът, който се обади по телефона вкъщи в нощта на отвличането…

— Имате предвид арестуването ви?

Радек сведе глава.

— Добре, моето арестуване. Предполагам, че е бил дубльор.

Габриел кимна.

— Беше много добър. Как успя толкова добре да се превъплъти в Круц?

— Нали не очаквате да ви отговоря на този въпрос? — Габриел погледна часовника си. — Надявам се, че не сте ме накарали да бия всичкия този път до Яфа, за да ми зададете един ненужен въпрос.

— Не — отвърна Радек. — Има и още едно нещо, което бих искал да узная. Когато бяхме в Треблинка, вие споменахте, че съм взел участие в евакуацията на затворниците от Биркенау.

Габриел го прекъсна:

— Може ли най-сетне да зарежем евфемизмите, Радек? Това не е било евакуация. Било е Поход на смъртта.

Австриецът остана мълчалив за миг.

— Споменахте също, че лично съм убил някои от лагеристите.

— Знам, че сте убили поне две момичета — отговори Габриел. — Сигурен съм, че са били повече.

Радек затвори очи и бавно кимна.

— Бяха повече — каза той студено. — Много повече. Спомням си този ден, сякаш беше миналата седмица. От известно време знаех, че краят наближава, но виждайки тази върволица от затворници, вървящи към Райха… Тогава знаех, че това е Gotterdammerung. И наистина беше Залезът на боговете.

— И започнахте да ги избивате?

Радек кимна отново.

— Бяха ме натоварили със задачата да запазя тяхната ужасна тайна, а след това оставиха няколко хиляди свидетели да излязат живи от Биркенау. Сигурен съм, че можете да си представите как се чувствах.

— Не — отговори искрено Габриел. — Не мога дори да започна да си представям как сте се чувствали.

— Имаше една девойка — продължи Радек. — Спомням си, че я попитах какво ще каже на децата си за войната. Тя отговори, че ще им каже истината. Заповядах й да излъже. Тя отказа. Застрелях две други момичета и тя пак се противеше. По някаква причина я оставих да си тръгне. След този случай престанах да убивам затворници. Разбрах, след като я погледнах в очите, че беше безсмислено.

Габриел сведе поглед към ръцете си, отказвайки да се закачи на въдицата на Радек.

— Предполагам, че тази жена е била вашата свидетелка? — попита затворникът.

— Да, беше.

— Странно — каза Радек, — но тя имаше вашите очи.

Габриел вдигна поглед, поколеба се, после рече:

— Така ми казват.

— Тя вашата майка ли е?

Още едно колебание, после — истината.

— Бих ви казал, че съжалявам — заговори Радек, — но знам, че извинението ми няма да означава нищо за вас.

Прав сте — отвърна Габриел. — Не го казвайте.

— Значи заради нея направихте това?

— Не — отговори Габриел. — Беше заради всички тях.

Вратата се отвори. Надзирателят влезе в стаята и съобщи, че е време да се тръгва за „Яд Вашем“. Радек бавно се изправи и протегна ръцете си. Очите му останаха приковани върху лицето на Габриел, докато поставяха белезниците около китките му. Габриел го съпроводи до изхода, после го гледа как върви през оградения пасаж и се качва: в задната част на чакащия микробус. Беше видял достатъчно. Сега искаше само да забрави.

След като напусна Абу Кабир, Габриел отпътува за Сафед да види Циона. Обядваха в малко ресторантче в Квартала на артистите. Тя се опита да го въвлече в разговор за делото Радек, но Габриел — едва няколко часа след като се бе отървал от присъствието на убиеца — нямаше настроение да го обсъжда повече. Той накара Циона да се закълне, че ще запази в тайна неговото участие в този случай, и побърза да смени темата.

Известно време говориха за изкуство, после за политика и най-накрая — за живота на Габриел. Циона знаеше за един празен апартамент на няколко преки от нейния. Бил достатъчно голям да се използва за ателие и притежавал едно от най-великолепните осветления в Горна Галилея. Габриел обеща, че ще си помисли, но Циона знаеше, че просто се опитва любезно да й откаже. В очите му се бе върнал неспокойният дух. Беше готов да замине.

Докато пиеха кафето, Габриел й каза, че е намерил място за някои от творбите на майка му.

— Къде?

— В Музея на изкуството от холокоста в „Яд Вашем“.

Очите на Циона се напълниха със сълзи.

— Прекрасно място — каза тя.

След обяда двамата се изкачиха по калдъръмените стъпала до апартамента на Циона. Тя отключи килера и внимателно извади картините. Един час избираха двадесет от най-добрите творби за „Яд Вашем“. Циона бе открила още две платна с изображението на Ерих Радек и попита Габриел какво да направи с тях.

— Изгори ги — отговори той.

— Но те вероятно биха стрували много пари днес.

— Не ме интересува колко струват — отвърна Габриел. — Никога повече не искам да виждам лицето му.

Циона му помогна да натовари картините в колата си. Той потегли за Йерусалим под натежалото от облаци небе. Първо отиде до „Яд Вашем“. Кураторът прие картините, после побърза да се върне вътре, за да не изпусне началото на показанията на Ерих Радек. Така, изглежда, бе постъпила и останалата част от хората в страната. Габриел караше по пустите улици на Маслинения хълм. Положи камък на гроба на майка си и каза кадиш за нея. Направи същото и на гроба на баща си. После отиде до летището и хвана вечерния полет за Рим.

41. Венеция • Виена

На следващата сутрин, в сестиерата Канареджо, Франческо Тиеполо влезе в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ и бавно пресече наоса. Загледа се в параклиса на свети Йероним и видя, че лампите светят зад работната платформа. Затътри се натам, хвана скелето с приличната си на мечешка лапа ръка и го разклати силно. Реставраторът повдигна увеличителните очила на челото си и се надвеси към него като фантастична фигура на готически водоливник.

— Добре дошъл у дома, Марио — извика Тиеполо. — Бях започнал да се притеснявам за теб. Къде беше?

Реставраторът намести отново увеличителните очила и насочи поглед към Белини.

— Събирах искри, Франческо.

Да събира искри? Тиеполо знаеше, че е по-добре да не пита. Единственото, което го интересуваше, бе, че реставраторът най-накрая се бе завърнал във Венеция.

— Колко ти остава, докато свършиш?

— Три месеца — отговори реставраторът. — Може би четири.

— Три би било по-добре.

— Да, Франческо, знам, че три месеца ще е по-добре. Ала ако продължаваш да клатиш платформата ми, никога няма да приключа.

— Не планираш повече странствания, нали, Марио?

— Само едно — каза той и четката му застина във въздуха пред фреската, — но то няма да трае дълго. Обещавам.

— Ти винаги казваш така.

Пакетът пристигна в часовникарското магазинче в Първи район на Виена чрез моторизиран куриер точно три седмици след това. Часовникаря прие лично пратката. Подписа се на бланката, подадена от куриера, и му даде малък бакшиш. След това отнесе пакета в работилницата си и го постави на масата.

Куриерът се качи на мотора си и потегли, като намали за кратко в края на улицата — само колкото да даде сигнал на жената, седнала зад волана на едно рено седан. Тя избра един номер на мобилния си телефон и натисна бутона „включи“. Минута по-късно Часовникаря отговори.

— Току-що ви изпратих един часовник — каза тя. — Получихте ли го?

— Кой се обажда?

— Аз съм приятелка на Макс Клайн — прошепна жената. — И на Ели Лавон. И на Ребека Газит. И на Сара Гринберг.

Тя свали телефона от ухото си и набра бързо комбинация от четири цифри, после обърна глава точно навреме, за да види яркочервената огнена топка, която изригна от витрината на часовникарското магазинче.

Жената подкара колата с треперещи ръце, насочвайки се към Рингщрасе. Габриел беше зарязал мотора си и чакаше на ъгъла. Тя спря, колкото той да се качи в колата, след това зави по широкия булевард и се изгуби сред вечерния трафик. Една полицейска кола профуча край тях в обратна посока. Киара не отдели очи от пътя.

— Добре ли си?

— Мисля, че ще повърна.

— Да, знам. Искаш ли аз да карам?

— Не, мога да се справя.

— Трябваше да ме оставиш аз да изпратя сигнала за детонацията.

— Не исках да се чувстваш отговорен за още една смърт във Виена. — Тя избърса сълза от бузата си. — Мислеше ли за тях, когато чу експлозията? Мислеше ли за Леа и Дани?

Той се поколеба, после поклати глава.

— За какво си мислеше?

Габриел посегна и избърса друга сълза.

— За теб, Киара — каза нежно. — Мислех единствено за теб.