Смърт във Виена

Бележки на автора

„Смърт във Виена“ допълва цикъла от три романа, третиращи темата за недовършените дела на холокоста. Заграбените от нацистите предмети на изкуството и сътрудничеството на швейцарските банки послужи като канава за „Английският убиец“. Ролята на Католическата църква в холокоста и мълчанието на папа Пий XII вдъхновиха „Изповедникът“.

„Смърт във Виена“, както и предшестващите я книги, се основава свободно на истински събития. Хайнрих Грос наистина е бил лекар в прочутата клиника „Шпигелгрунд“ по време на войната и описанието на половинчатия опит на австрийците да го дадат под съд през 2000 година е изцяло достоверно. Същата година Австрия бе разтърсена от изявленията, че офицери от полицията и службите за сигурност са работили за Йорг Хайдер и неговата крайнодясна „Партия на свободата“ за подпомагане дискредитирането на неговите критици и политически опоненти.

„Акция 1005“ е бил истинският кодов номер на нацистката програма за заличаване на доказателствата за холокоста и унищожаване останките на милиони умъртвени евреи. Ръководителят на операцията — австриец на име Паул Блобел — е бил осъден на смърт по време на Нюрнбергския процес за ролята си в масовите убийства на СС Отрядите на смъртта. Обесен в затвора „Ландсберг“ през юни 1951 година, той никога не е бил разпитван подробно за дейността си като командир на „Акция 1005“.

Архиепископ Алоис Худал наистина е бил ректор на „Сайта Мария дел’Анима“ и е помогнал на стотици нацистки военнопрестъпници да избягат от Европа, в това число на коменданта на концентрационния лагер Треблинка — Франц Щангъл. Ватиканът поддържа тезата, че архиепископ Худал е действал без одобрението или знанието на папата или на друг от висшите сановници на Курията.

Аржентина, разбира се, е била крайната дестинация на хиляди от издирваните военнопрестъпници. Възможно е малък брой от тях все още да живеят там. През 1994 година новинарски екип на Ей Би Си открива, че бившият СС офицер Ерих Прибке живее открито в Барилоче. Явно Прибке се е чувствал толкова сигурен там, че на задаващия му въпроси кореспондент от Ей Би Си Сам Доналдсън той непринудено признал главната си роля в масовото убийство в катакомбите Ардеатин70 през март 1944 година Прибке бил екстрадиран в Италия, изправен пред съда и осъден на доживотен затвор, макар че му било разрешено да излежи присъдата си под „домашен арест“. В продължение на няколко години чрез легални маневри и обжалвания Католическата църква дала възможност на Прибке да живее в един манастир извън Рим.

Олга Ленгиел71, като оцеляла концлагеристка от Аушвиц, пише в своите спомени от 1947 година: „Със сигурност всеки, чиито ръце пряко или косвено са опетнени с нашата кръв, трябва да плати за своите престъпления. По-малко от това би било престъпление срещу милионите загинали невинни хора“. На нейния пламенен апел за правосъдие все пак не се обръща голямо внимание. Само малък процент от онези, които са осъществили Окончателното решение или са играли ролята на помощници или сътрудници, изобщо са били наказани за своите престъпления. Десетки хиляди са получили убежище в чужди страни, в това число и в САЩ, други просто са се върнали по домовете си и са продължили живота си. Някои са намерили работа в спонсорираната от ЦРУ шпионска мрежа на генерал Райнхард Гелен. Какво влияние са имали мъже като тях върху американската външна политика през първите години на Студената война? Отговорът може би никога няма да се узнае.