Смърт във Виена

12. Йерусалим

Светлините на летище „Бен Гурион“ пронизваха тъмнината над крайбрежната равнина. Габриел опря челото си на прозореца и се загледа в пистата, която постепенно изплуваше пред погледа му. Асфалтът блестеше като стъкло под нощния дъжд. Докато самолетът бавно спираше, той забеляза мъжа от булевард „Цар Саул“, скрит под чадър, да стои в долния край на стълбите. Мъжът се увери, че той е последният пътник, който слезе от самолета.

Двамата влязоха в терминала през специалния вход, използван само от висши държавни служители и високопоставени гости. Човекът от щабквартирата беше ученик на Лев — чиновник и технократ, — който се държеше отвисоко и смяташе, че оперативните агенти са просто слепи оръдия, които трябва да се манипулират от по-висши същества. Габриел направи крачка към него.

— Шефът иска да ви види.

— Сигурен съм, че е така, но не съм спал две денонощия и съм уморен.

— Шефа не го е грижа дали сте уморен. За кой, по дяволите, се мислите, Алон?

Габриел, дори и в светилището на летището „Бен Гурион“, не обичаше да използват истинското му име. Той се завъртя на пети. Мъжът от щабквартирата вдигна помирително ръце. Габриел продължи да върви. Щабният плъх прояви разум и не го последва.

Навън дъждът плющеше по паважа. Без съмнение работа на Лев. Габриел потърси убежище под козирката на таксиметровата стоянка и се замисли накъде да поеме. Той нямаше къща в Израел; Службата бе единственият му дом. Обикновено отсядаше в някоя тайна квартира или във вилата на Шамрон край Тивериадско море.

Едно черно пежо зави и влезе в кръговата отбивка. Под тежестта на бронята то се движеше ниско на здравите си амортисьори. Колата спря пред Габриел и бронираното задно стъкло се плъзна надолу. До Алон достигна острата и добре позната миризма на турски тютюн. След това видя ръката — с кафеникави петънца и изпъкнали сини вени, — която уморено го подкани да се скрие от дъжда.

Колата полетя напред още преди Габриел да е затворил вратата. Шамрон никога не можеше да стои спокойно. Той загаси цигарата си заради по-младия си спътник и спусна за няколко секунди прозорците, за да се проветри. Когато прозорците бяха отново затворени, Габриел му разказа за враждебното посрещане от страна на Лев. Първо заговори на Шамрон на английски, после, спомняйки си къде се намира, премина на иврит.

— Очевидно иска да си поговори с мен.

— Да, знам — отвърна Шамрон. — Той иска да види и мен.

— Как е научил за Виена?

— Изглежда, Манфред Круц „любезно“ се е обадил в посолството след твоето депортиране и е вдигнал скандал. Казаха ми, че не било приятно. Външният министър е бесен и целият висш ешелон на булевард „Цар Саул“ яростно иска да бъда наказан, както и ти.

— Какво могат да ми направят?

— Нищо, ето защо ти си моят идеален съучастник — затова, а и заради безспорните ти заложби, разбира се.

Пежото излезе от района на летището и се включи в магистралата. Габриел се чудеше защо се насочиха към Йерусалим, но бе твърде изтощен, за да го е грижа. След малко се заизкачваха по склона на Юдейските хълмове. Скоро колата се изпълни с аромата на евкалипт и мокър бор. Габриел погледна през напръскания от дъжда прозорец и се опита да си спомни кога за последен път бе стъпвал в родината си. Беше, след като залови Тарик ал Хурани. Бе прекарал един месец в тайна квартира извън стените на Стария град, възстановявайки се от огнестрелна рана в гърдите. Това се бе случило преди повече от три години. Осъзна, че нишките, които го свързваха с това място, се бяха протрили. Запита се дали и той — като Франческо Тиеполо, щеше да умре във Венеция и да бъде подложен на унижението да бъде погребан на континента.

— Нещо ми подсказва, че Лев и външният министър ще ми бъдат малко по-малко ядосани, когато открият какво има в това. — Ари вдигна един плик. — Изглежда, си бил много зает по време на краткия ти престой във Виена. Кой е Лудвиг Фогел?

С подпряна на прозореца глава, Габриел разказа на Шамрон всичко, като започна със случайната си среща с Макс Клайн и завърши с напрегнатия си сблъсък с Манфред Круц в хотелската стая. Скоро Ари отново пушеше и въпреки че лицето му не можеше да се види ясно в сумрачната задна част на лимузината, старецът всъщност се усмихваше. Умберто Конти може и да бе направил от Габриел велик реставратор, но на него, Шамрон, се дължеше превъзходната му памет.

— Нищо чудно, че Круц е нямал търпение да те изгони от Виена — каза той. — Ислямска бойна група? — Засмя се иронично. — Колко удобно. Правителството приема поетата от тях отговорност и прикрива аферата като акт на ислямския тероризъм на австрийска територия. По този начин следата не стига до австрийците — или до Фогел и Мецлер, който е толкова близо до избирането му за канцлер.

— А какво ще кажеш за документите от държавния архив? Според тях Лудвиг Фогел е чист като сълза.

— Тогава защо е поставил бомба в офиса на Ели и е убил Макс Клайн?

— Ние не знаем дали е извършил което и да е от тях.

— Така е, но фактите определено подсказват, че съществува такава възможност. Може и да не успеем да го докажем в съда, но историята би продала огромен тираж вестници.

— Предлагаш да раздухаме скандал?

— Защо да не запалим огън под краката на Фогел и да видим как ще реагира той?

— Лоша идея — отвърна Габриел. — Спомняш ли си Валдхайм и разкритията за неговото нацистко минало? Те бяха отхвърлени като чужда агитация и намеса във вътрешните работи на Австрия. Обикновените граждани сплотиха редиците си около него, както и австрийските власти. Делото също повиши антисемитските настроения в страната. Раздухването на скандал е лоша идея, Ари.

— Тогава какво предлагаш да сторим?

— Макс Клайн беше убеден, че Лудвиг Фогел е есесовецът, извършил зверствата в Аушвиц. Според документите в държавния архив обаче, той е бил твърде млад, за да е този човек — освен това е служил във Вермахта, а не в СС. Но да приемем теоретично, че Макс е бил прав.

— Това би означавало, че Лудвиг Фогел е някой друг.

— Точно така — отвърна Габриел. — Тогава нека открием кой в действителност е той.

— Как смяташ да го направим?

— Не съм сигурен — рече Габриел, — но нещата в този плик, попаднали в подходящи ръце, може да ни разкрият някои ценни улики.

Шамрон кимна замислено.

— Има един човек в „Яд Вашем“, с когото трябва да се видиш. Той може да ти помогне. Първото нещо, което ще направя на сутринта, е да уговоря среща.

— Има и още нещо, Ари. Трябва да измъкнем Ели от Виена.

— И аз така си мислех. — Той вдигна телефона на колата и натисна бутона за автоматично набиране. — Шамрон се обажда. Трябва да говоря с министър-председателя.

„Яд Вашем“, разположен на върха на хълма Херцел в западната част на Йерусалим, е официалният израелски мемориал, посветен на шестте милиона евреи, загинали в Шоа28. Той е също и най-големият световен център за изследване и документиране на холокоста. Библиотеката му съдържа над ето хиляди тома — най-голямата и пълна колекция от литература за холокоста в света. В архивите му са събрани над петдесет и осем милиона страници оригинални документи, включващи хиляди свидетелски показания, написани собственоръчно, диктувани или записани на видеокасети, на оцелелите след Шоа в Израел и по целия свят.

Моше Ривлин го очакваше. Пълничък брадат учен, той говореше иврит с изразен бруклински акцент. Беше експерт не в областта на жертвите на Шоа, а на виновниците — немците, обслужвали смъртоносната нацистка машина, както и хилядите им помощници от други националности, които доброволно и ентусиазирано са вземали участие в унищожението на европейските евреи. Работеше като платен консултант към Отдела за специални разследвания към Министерството на правосъдието на САЩ, като събираше документални доказателства срещу обвинени нацистки военнопрестъпници и издирваше в Израел живи свидетели. Когато не се ровеше из архивите в „Яд Вашем“, Ривлин обикновено можеше да бъде намерен сред оцелелите — да търси някой, който си спомняше.

Той въведе Габриел в сградата на архива и го заведе в главната читалня. Тя беше изненадващо тясно помещение, ярко осветено от големи, простиращи се от пода до тавана прозорци, които гледаха към хълмовете на Западен Йерусалим. Двама учени седяха приведени над отворени книги, друг беше приковал поглед в екрана на устройство за четене на микрофилми. Когато Габриел предложи да отидат в някое по-усамотено местенце, Ривлин го отведе в малка странична стая и затвори дебелата стъклена врата. Предоставената от Габриел информация беше добре синтезирана, но достатъчно пълна, за да не липсва нищо съществено при превода й. Той показа на Ривлин всички материали, които беше събрал в Австрия: досието от държавния архив, снимката, ръчния часовник и пръстена. Когато му посочи надписа, гравиран от вътрешната страна на пръстена, Моше го прочете и рязко вдигна поглед.

— Изумително! — прошепна той.

— Какво означава това?

— Трябва да взема някои документи от архива. — Ривлин се изправи. — Ще отнеме малко време.

— Колко?

Архиварят сви рамене.

— Един час, а може би и по-малко. Били ли сте някога в мемориалния комплекс?

— Не и откакто бях ученик.

— Поразходете се. — Ривлин го потупа по рамото. — Върнете се след час.

Габриел пое по пешеходна алея, засенчена от борове, и слезе през каменния пасаж до потъналия в мрак детски мемориал. Пет свещи, отразени от безброй огледала, създаваха илюзията за звездна галактика, докато записан глас четеше имената на мъртвите.

Той излезе обратно на ярката слънчева светлина и отиде до Възпоменателната зала, където постоя неподвижен пред вечния огън, блещукащ сред черните базалтови стени, на които беше гравирана историята на най-позорните имена: Треблинка, Собибор, Майданек, Берген-Белзен, Челмно, Аушвиц…

В „Залата на имената“ нямаше огън или статуи, само безкрайни редове папки, пълни със свидетелски показания, всяка от които съдържаше историята на мъченик: име, място и дата на раждане, имената на родителите, местоживеене, професия, място на смъртта. Миловидна жена на име Шошана потърси из базата данни на компютъра и намери страниците с данните на дядото и бабата на Габриел — Виктор и Хана Франкел. Тя ги разпечата и тъжно му ги подаде. В края на всяка страница бе написано името на този, който бе предоставил информацията: Ирене Алон, майката на Габриел.

Той доплати скромна сума за разпечатките — по два шекела на страница, и отиде до съседната сграда, където се помещаваше Музеят на изкуството в „Яд Вашем“, приютил най-голямата колекция от художествени творби в света от времето на холокоста. Докато бродеше из галериите, Габриел откри, че му бе почти невъзможно да измери дълбините на човешкия дух, успял да сътвори изкуство при условия на изтощителен глад, робство и невъобразима бруталност. Внезапно неговата работа му се видя съвсем тривиална и безсмислена. Какво общо имат мъртвите светци в църковен музей с каквото и да било? Марио Делвекио изглеждаше напълно неуместен.

В последната зала имаше специална изложба на детско изкуство. Една картина го шокира — нарисувана с въглен скица на дете хермафродит, треперещо от страх пред огромната фигура на есесовски офицер.

Погледна часовника си. Беше изминал един час. Той напусна Музея на изкуството и забърза обратно към архива, за да чуе резултатите от издирването на Моше Ривлин.

Откри Ривлин да крачи неспокойно в настлания с пясъчник преден двор на сградата. Той сграбчи Габриел за ръката и го заведе в малката стаичка, където се бяха срещнали преди час. Там ги очакваха две дебели папки. Моше отвори първата и му подаде една снимка: Лудвиг Фогел в униформа на щурмбанфюрер от СС.

— Това е Радек — прошепна Ривлин, неспособен да сдържи вълнението си. — Мисля, че може наистина да си открил Ерих Радек!

13. Виена

Хер Конрад Бекер от „Бекер и Пул“, на Талщрасе 26, Цюрих, пристигна във Виена същата сутрин. Той мина незабавно през паспортния контрол и се насочи към залата за пристигащи, където забеляза униформения шофьор, стиснал табела с надпис „Хер Бауер“. Клиентът бе настоял за тази допълнителна предпазливост. Бекер не харесваше клиента — нито си правеше илюзии за източника на банковата сметка, — но такова бе естеството на частното швейцарско банково обслужване, а хер Конрад Бекер беше „правоверен“. Ако капитализмът беше религия, Бекер щеше да бъде водач на екстремистка секта. Според неговото затвърдено мнение, човек притежаваше божественото право да прави пари, освободени от правителствени наредби, и да ги крие — където и когато си иска. Избягването на данъци не беше избор, а морален дълг. В потайния свят на цюрихските банки той бе известен с абсолютната си дискретност. Това беше и причината, поради която на Конрад Бекер бе поверена банковата сметка.

Двайсет минути по-късно колата спря пред голяма представителна къща от вулканичен камък в Първи район. Според дадените му от Бекер инструкции, шофьорът натисна два пъти клаксона и след кратко изчакване металната порта бавно се отвори. Когато автомобилът спря на алеята за коли, един мъж излезе от предната врата на къщата и слезе по късото стълбище. Той беше към края на четиридесетте години, с телосложение и наперена походка на ски състезател. Името му беше Клаус Халдер.

Халдер отвори вратата на колата и въведе Бекер във вестибюла. Както обикновено, той поиска от банкера да отвори своето дипломатическо куфарче за проверка. Последва твърде унизителната поза ала Леонардо — широко разтворени ръце и крака — за щателното претърсване с металотърсач.

Накрая той бе отведен в салона — тържествена виенска гостна стая, просторна и правоъгълна, със стени в наситеножълто и корнизи, боядисани в бяло. Мебелите бяха в бароков стил, покрити с калъфи от пищен брокат. Позлатен часовник тихо тиктакаше върху полицата на камината. Всеки елемент от мебелировката, всяка лампа и декоративен предмет сякаш засвидетелстваше уважение към съседа си и към помещението като цяло. Беше стая на човек, който очевидно притежаваше в еднаква степен пари и вкус.

Хер Фогел, клиентът, седеше под един портрет, който по мнението на Бекер изглеждаше творба на Лукас Кранах-старши29. Той се изправи бавно и протегна ръка. Двамата бяха пълна противоположност: Фогел беше висок, тевтонски тип, със светлосини очи и бяла коса; Бекер — нисък и плешив, със самоувереността на космополит, породена от различната природа на неговата клиентела. Фогел пусна ръката на банкера и го покани с жест да се разположи на един празен стол. Бекер седна и извади от куфарчето си подвързана с кожа счетоводна книга. Клиентът кимна със сериозно изражение; не беше човек за салонни разговори.

— Към тази сутрин — каза Бекер — общата стойност на сметката възлиза на два и половина милиарда долара. По груби изчисления един милиард от тях са в брой, разделени поравно в долари и евро. Останалата част от парите са инвестирани — обичайната такса, ценни книжа и облигации, заедно със значителна сума от недвижимо имущество. Подготвяйки ликвидацията и разпределянето на капитала, ние сме в процес на разпродажба на недвижимото имущество. Като се има предвид състоянието на световната икономика, това трае по-дълго, отколкото се бяхме надявали.

— Кога ще приключи процесът?

— Планираната дата е краят на месеца. Дори и да не постигнем сто процента нашата цел, разпределянето на парите ще започне веднага след получаването на писмото от канцеларията на канцлера. По този въпрос инструкциите са твърде специфични. Писмото трябва да бъде предадено на ръка в моя офис в Цюрих не по-късно от седмица след като канцлерът положи клетва. То трябва да е на официална бланка и да носи неговия подпис.

— Мога да ви уверя, че писмото на канцлера ще дойде.

— В очакване на победата на хер Мецлер предприех трудната задача да издиря всички онези, които трябва да получат парите. Както знаете, те са разпръснати от Европа до Близкия изток и от Южна Америка до САЩ. Освен това установих контакт с управителя на Ватиканската банка. Както можеше да се очаква, предвид текущото финансово състояние на Светия престол, той беше много доволен от моето обаждане.

— И защо не? Четвърт милиард долара е голяма парична сума.

Банкерът внимателно се усмихна.

— Да, но дори и Светият отец няма да знае какъв е истинският произход на парите. Доколкото това касае Ватикана, те са от богат спонсор, който иска да остане анонимен.

— И после идва вашият дял.

— Банковият дял е сто милиона долара, платими при разпределянето на всички капитали.

— Сто милиона долара плюс всички такси за трансакциите, които сте събрали през годините, и процента, който вземате от годишната лихва. Сметката ви направи изключително богат човек.

— Вашите другари обезпечават щедро онези, които им помагаха в това изпитание. — Банкерът затвори счетоводната книга с приглушено тупване. След това стисна ръцете си и за момент се загледа замислено в тях, преди да заговори: — Обаче се опасявам, че има някои неочаквани… усложнения.

— Какви усложнения?

— Изглежда, няколко души от онези, които трябваше да получат пари, са умрели наскоро при странни обстоятелства. Последният беше сириецът. Той е бил убит в един публичен дом в Истанбул в обятията на руска проститутка. Момичето също е било убито. Ужасна сцена.

Фогел тъжно поклати глава.

— Сириецът трябва да е бил предупреден да не посещава такива места.

— Разбира се, като притежател на номера на банковата сметка и паролата, вие ще упражнявате контрол над всички капитали, които няма да могат да бъдат разпределени. Това е указано в инструкциите.

— Какъв късмет за мен!

— Да се надяваме, че Светият отец няма да пострада при подобен инцидент. — Банкерът свали очилата си и огледа стъклата за някакво замърсяване. — Длъжен съм да ви напомня, хер Фогел, че аз съм единственият човек, упълномощен да разпределя капиталите. В случай че умра, пълномощията ще се прехвърлят на моя партньор — хер Пул. Ако загина от насилствена смърт или при странни обстоятелства, сметката ще бъде замразена, докато не бъдат установени причините за смъртта ми. Ако те не могат да се установят, сметката ще стане пасивна. А вие знаете какво се случва с пасивните сметки в Швейцария.

— В края на краищата стават собственост на самата банка.

— Точно така. О, предполагам, че бихте могли да оспорвате в съда, но ще възникнат множество неудобни въпроси относно произхода на парите — въпроси, които швейцарската банкова индустрия и правителството биха предпочели да не изкарват на показ пред обществото. Както можете да си представите, такова искане ще бъде неудобно за всички замесени страни.

— Тогава, моля ви, внимавайте, хер Бекер. Вашето добро здраве и безопасност са от първостепенна важност за мен.

— Радвам се да го чуя. Ще очаквам с нетърпение писмото на канцлера.

Банкерът прибра счетоводната книга в дипломатическото си куфарче и го затвори.

— Съжалявам, но има още една формалност, която ми изскочи от ума. По повод на сметката — необходимо е да ми кажете номера й. За официалните документи, хер Фогел. Ще ми го продиктувате ли сега?

— Да, разбира се. — След това с немска точност: — Шест, две, девет, седем, четири, три, пет.

— А паролата?

— Едно, нула, нула, пет.

— Благодаря ви, хер Фогел.

Десет минути по-късно колата на Бекер спря пред хотел „Амбасадор“.

— Изчакай тук — каза банкерът на шофьора. — Ще се забавя само няколко минути.

Той прекоси фоайето и се качи с асансьора до четвъртия етаж. Висок американец с измачкан блейзър и вратовръзка на райе го прие в стая 417. Той предложи на Бекер питие, което банкерът отказа, после цигара, която също бе отказана. Бекер никога не бе пушил. Може би щеше да започне.

Американецът протегна ръка към куфарчето. Бекер му го подаде. Мъжът повдигна капака и отдели фалшивата кожена подплата, разкривайки миниатюрно записващо устройство. После извади касетата и я постави в малък касетофон. Натисна бутона „Пренавиване“, след това „Включване“. Качеството на звука беше забележително.

Бутон „Стоп“.

Американецът вдигна поглед и се усмихна. Банкерът изглеждаше така, сякаш току-що бе хванат да изневерява на жена си с най-добрата й приятелка.

— Справихте се много добре, хер Бекер. Благодарни сме ви.

— Току-що извърших повече нарушения на швейцарските закони за банковата тайна, отколкото мога да преброя.

— Така е, но те са шибани закони. Освен това вие все пак получавате сто милиона долара. Както и вашата банка.

— Но тя вече не е моята банка, нали? Сега тя е вашата банка.

Американецът се облегна назад и скръсти ръце. Той не обиди Бекер с опровержение.

14. Йерусалим

Габриел нямаше представа кой беше Ерих Радек. Ривлин му разказа.

Ерих Вилхелм Радек бил роден през 1917 година в селцето Алберндорф, на петдесет километра северно от Виена. Син на полицай, Радек постъпил в местната гимназия, където показал подчертани способности по математика и физика. Спечелил стипендия за Виенския университет, където следвал инженерство и архитектура. Според университетския архив, Радек бил талантлив студент и получавал високи оценки. Бил и активен поддръжник на дясното крило на Католическа политика.

През 1937 година кандидатствал за членство в Нацистката партия. Бил приет и партийната му книжка била с номер 57984567. Той също така влязъл в Австрийския легион — незаконна нацистка полувоенна организация. През март 1938 година, по времето на Аншлуса30, кандидатствал да се присъедини към СС. Рус и синеок, със стройно атлетично телосложение, Радек бил обявен за „чист ариец“ от есесовската комисия за расовия произход и след ревностно проучване на предците му било счетено, че няма еврейска или друга неарийска кръв, и бил приет в елитното братство.

— Това е копие от партийното досие на Радек и въпросниците, които е попълнил по време на кандидатстването си. Идва от Берлинския документален център — най-голямото хранилище за нацистки и есесовски досиета в света. — Ривлин вдигна две снимки, едната в анфас, а другата в профил. — Това са официалните му снимки в СС. Прилича на нашия човек, нали?

Габриел кимна утвърдително. Ривлин върна снимките в папката и продължи урока си по история:

— Към ноември 1938 година Радек бил напуснал следването си и работел в Централното управление за еврейска емиграция — нацистката институция, която повела кампания на терор и лишаване от икономически права на австрийските евреи, целяща да ги принуди да напуснат „доброволно“ страната. Радек направил добро впечатление на шефа на Централното управление, който бил не друг, а Адолф Айхман. Когато Радек изразил желание да отиде в Берлин, Айхман се съгласил да му помогне. Нещо повече, на Айхман оказал ефикасна помощ млад австрийски нацист на име Алоис Брунер, който в крайна сметка ще се окаже замесен в депортирането и избиването на 128 000 евреи от Гърция, Франция, Румъния и Унгария. През май 1939 година, по препоръка на Айхман, Радек бил преместен в Централното управление за сигурността на Райха в Берлин, където бил назначен към Sicherheitsdienst — нацистката служба за сигурност, известна като СД. Скоро след това той вече работел директно за прочутия шеф на СД — Райнхард Хайдрих.

През юни 1941 година Хитлер стартирал операция „Барбароса“ — нахлуването в Съветския съюз. На Ерих Радек било възложено командването на операциите на СД в района, станал известен като Украински райхскомисариат — обширна област от Украйна, включваща областите Волхиния, Житомир, Киев, Николаев, Таврия и Днепропетровск. В задълженията на Радек влизали сигурността на територията и операции срещу партизаните. Той също така основал колаборационистката Украинска помощна полиция и контролирал нейните действия.

По време на подготовката за „Барбароса“ Хитлер бил заповядал тайно на Хайнрих Химлер да изтреби евреите в Съветския съюз. Докато войските на Вермахта напредвали през съветска територия, четири маневрени отряда за унищожение, така наречените Einsatzgruppen, го следвали по петите. Евреите били арестувани и транспортирани до изолирани места — обикновено разположени близо до противотанкови ровове, изоставени кариери или дълбоки долове, — където били избивани с картечен огън и набързо заравяни в масови гробове.

— Ерих Радек бил съвсем наясно с дейността на отрядите за унищожение в Райхскомисариата — каза Ривлин. — В крайна сметка това е била неговата територия. И той не бил само бюрократичен чиновник убиец. Според всички сведения, на Радек в действителност му доставяло удоволствие да гледа как евреите били избивани по стотици наведнъж. Но неговият най-значим принос в Шоа все още предстоял.

— В какво се е състоял той?

— Държите отговора на този въпрос в джоба си. Той е гравиран от вътрешната страна на пръстена, който сте взели от къщата в Горна Австрия.

Габриел измъкна пръстена от джоба си и прочете надписа: 1005, добра работа, Хайнрих.

— Предполагам, че Хайнрих е не някой друг, а Хайнрих Мюлер, шефът на Гестапо. Но за нашите цели най-важната информация, която се съдържа в надписа, са тези четири цифри в началото: едно, нула, нула, пет.

— Какво означават те?

Ривлин отвори втората папка. Тя носеше надписа „Акция 1005“.

Всичко започнало достатъчно странно, с оплакване от съседите.

В началото на 1942 година пролетното топене на снеговете извадило на показ серия от масови гробове в областта Вартегау, Западна Полша, по поречието на река Нер. Хиляди трупове изплували на повърхността и ужасна смрад се разнесла на километри в района. Немец, живеещ наблизо, изпратил анонимно писмо до Външното министерство в Берлин, оплаквайки се от това положение. Алармата се задействала. Гробовете съдържали останките на хиляди евреи, умъртвени в мобилни газови фургони, които после били използвани в лагера за унищожение в Челмно. „Окончателното решение“ — най-строго пазената тайна на нацистка Германия, било под угрозата да бъде разкрито от топенето на снеговете.

Първите доклади за масовото избиване на евреи вече били започнали да достигат до външния свят благодарение на съветския дипломатически телеграф, който дал сигнал на Съюзниците за ужасите, извършвани от германските войски на полска и съветска територия. Мартин Лутер, който се занимавал с „еврейските въпроси“ от страна на Германското министерство на външните работи, знаел, че разкритите гробове близо до Челмно представляват сериозна заплаха за секретността на Окончателното решение. Той изпратил копие от анонимното писмо до Хайнрих Мюлер от Гестапо и поискал незабавни действия.

Ривлин притежаваше копие от отговора на Мюлер до Мартин Лутер. Той го остави на масата, обърна го така, че Габриел да може да го вижда, и посочи съответния пасаж:

Ривлин посочи цитираната в горния ляв ъгъл забележка: IV Б4 43/42 СДД (1005).

— Адолф Айхман почти сигурно е получил копие от отговора на Мюлер до Мартин Лутер. Виждате, че отделът на Айхман към Централното управление за сигурността на Райха се появява в адреса. Числата 43/42 отразяват датата: четиридесет и трети ден на 1942 г., или двайсет и осми февруари. Инициалите СДД означават, че е свръхсекретно държавно дело. А тук, в скобите на края, са четирите цифри, които са били използвани като кодово име за свръхсекретната Акция — едно, нула, нула, пет.

Ривлин върна документа в папката.

— Скоро след като Мюлер изпратил това писмо на Мартин Лутер, Ерих Радек бил освободен от командния си пост в Украйна и прехвърлен обратно в Централното управление за сигурността на Райха в Берлин. Той бил назначен в отдела на Айхман и за него започнал период на интензивно обучение и планиране. Виждате ли, прикриването на най-големия случай на масово убийство в историята не било малко начинание. През юни той се върнал на изток, действайки под прякото командване на Мюлер, и се заловил за работа.

Радек разположил главната квартира на своето спецподразделение 1005 в полския град Лодз, на около осемдесет километра югоизточно от лагера на смъртта в Челмно. Точният адрес бил държавна тайна и бил известен единствено на малцина висши офицери от СС. Цялата кореспонденция минавала през отдела на Айхман в Берлин.

Радек се спрял на кремацията като най-ефективен метод за отърваване от труповете. Изгарянето било изпробвано и преди това, като се използвали огнехвъргачки, но резултатите били незадоволителни. Радек използвал ефективно инженерното си обучение, изобретявайки метод за изгаряне на две хиляди тела едновременно на високи аеродинамични клади. Дебели дървени греди, дълги по седем-осем метра, били напоявани с бензин и поставяни върху циментови блокове. Труповете били нареждани между гредите — тела, греди, тела, греди, тела… Слагали в основата на конструкцията напоени с бензин подпалки и ги запалвали. Когато огънят угаснел, овъглените тела били разтрошавани с валяци и разпръсквани.

Черната работа била извършвана от роби евреи. Радек организирал евреите в три бригади: едната за разкопаване на гробните ями, втората за пренасяне на труповете от тях до кладата и третата — за пресяване на праха за кости и ценни предмети. След приключването на всяка операция теренът бил изравняван и залесяван, за да се прикрие какво е ставало там. После робите били убивани, за да се отърват от тях. По този начин секретността на Акция 1005 била запазена.

Когато работата в Челмно била завършена, Радек и неговото спецподразделение 1005 се отправили за Аушвиц, за да разчистят и там бързо пълнещите се гробни ями. Към края на лятото на 1942 година в Белзец, Собибор и Треблинка избухнали зарази и други здравословни проблеми. Кладенците в съседство с лагерите, които осигурявали питейна вода за пазачите и намиращите се наблизо поделения на Вермахта, били заразени от близостта на масовите гробове. В някои случаи тънкият повърхностен слой на почвата се пукал и бълвал във въздуха миазми. В Треблинка есесовците и украинските убийци дори не си били направили труда да заровят всички тела. В деня, когато комендантът на лагера Франц Щангъл пристигнал да заеме поста си, миризмата на Треблинка се подушвала на трийсет километра оттам. По пътя до лагера били нахвърляни мъртви тела, а купища разлагащи се трупове го посрещнали на перона. Щангъл се оплакал, че не може да започне работа в Треблинка, докато някой не изчисти мръсотията. Радек заповядал да се отворят гробните ями и труповете да бъдат изгорени.

През пролетта на 1943 година напредването на Червената армия принудило Радек да отклони вниманието си от лагерите на смъртта в Полша към местата за екзекуция по на изток, в окупираната съветска територия. Не след дълго той се върнал в предишния си район в Украйна. Знаел почти буквално къде били заровени телата, защото две години по-рано координирал операциите на отрядите за унищожение. В края на лятото спецподразделението 1005 се преместило от Украйна в Белорусия, през септември действало в прибалтийските държави Латвия и Литва, където цели еврейски общности били изтребени.

Ривлин затвори папката и я бутна с отвращение настрани.

— Никога няма да узнаем от колко трупа са се отървали Радек и хората му. Престъплението е било толкова огромно, че не е могло да се скрие напълно, но Акция 1005 е успяла да унищожи повечето улики и е направила фактически невъзможно след войната да се изчисли точно броят на мъртвите. Толкова акуратна била работата на Радек, че в някои случаи полските и съветските комисии, разследващи Шоа, не могли да намерят никакви следи от масовите гробове. В Баби Яр почистването на Радек било така пълно, че след войната Съветите го превърнали в парк. И сега, за съжаление, липсата на физически останки от мъртвите вдъхновява някои лунатици да твърдят, че холокостът никога не се е случвал. Действията на Радек ни преследват и до днес.

Габриел си помисли за свидетелските показания в „Залата на имената“ — единствените надгробни камъни за милионите жертви.

— Макс Клайн се кълнеше, че е видял Лудвиг Фогел в Аушвиц през лятото или началото на есента на 1942 година — каза той. — Основавайки се на фактите, които току-що ми разказахте, това е напълно възможно.

— Наистина, ако приемем, разбира се, че Фогел и Радек са фактически едно и също лице. Спецподразделението 1005 определено е действало в Аушвиц през 1942 година. Дали Радек е бил там или не, и то в определен ден, вероятно е невъзможно да се докаже.

— Какво знаем относно съдбата на Радек след войната?

— Опасявам се, не много. Той се е опитал да отлети за Берлин, преоблечен като ефрейтор от Вермахта. Бил арестуван по подозрение, че е есесовец, и интерниран в лагера за военнопленници в Манхайм. Някъде в началото на 1946 година е избягал. След това е мистерия. Изглежда, е напуснал Европа. Имало твърдения, че е видян на обичайните места — Сирия, Египет, Аржентина, Парагвай, — но нищо не се оказало сигурно. Търсачите на нацисти са преследвали едрите риби — като Айхман, Борман, Менгеле и Мюлер. Радек е успял да прелети под радара. Освен това тайната на Акция 1005 била толкова добре пазена, че темата едва била засегната на Нюрнбергския процес. Никой в действителност не знаел много за нея.

— Чий е бил манхаймският лагер?

— Бил е американски лагер.

— Знаем ли как е успял да избяга от Европа?

— Не, но трябва да приемем, че му е била оказана помощ.

— ОДЕССА?

— Може да е била ОДЕССА или някоя от другите мрежи за подпомагане на нацистите. — Ривлин се поколеба, после каза: — Или може да е била прочутата и стара институция, базирана в Рим, която е ръководела най-успешната Ратлайн31 в следвоенния период.

— Ватиканът?

Ривлин кимна утвърдително.

— ОДЕССА не е можела да се мери с Ватикана, що се отнася до финансиране и поддръжка на трасе за бягство от Европа. Тъй като Радек е бил австриец, той почти сигурно е бил подпомогнат от епископ Худал.

— Кой е Худал?

— Алоис Худал е бил австриец, антисемит и горещ привърженик на нацистите. Той е използвал своя пост като ректор на „Понтифичо Санта Мария дел’Анима“ — немската семинария в Рим, за да помогне на стотици офицери от СС да избегнат правосъдието, в това число и на коменданта на Треблинка Франц Щангъл.

— Каква помощ им е оказал?

— Като начало — паспорт от Червения кръст с ново име и входна виза за далечна държава. Освен това им е давал по-малко джобни пари и е плащал за пътуването им.

— Водил ли си е архив?

— Очевидно да, но документите му се пазят под ключ в „Анима“.

— Нужно ми е всичко, което имате, за епископ Алоис Худал.

— Ще ви подготвя една папка.

Габриел вдигна снимката на Радек и внимателно я разгледа. Имаше нещо познато в лицето му. Това чувство се бе загнездило у него през цялото време на краткия разказ на Ривлин. После се сети за скиците с въглен, които бе видял тази сутрин в Музея на изкуствата от холокоста — детето, което трепери от страх пред едно есесовско чудовище, и изведнъж се сети къде бе виждал лицето на Радек преди това.

Той внезапно се изправи и столът му се прекатури.

— Какво има? — попита Ривлин.

— Познавам този мъж — отвърна Габриел, вперил очи в снимката.

— Откъде?

Габриел пренебрегна въпроса.

— Имам нужда да заема това — каза той. После, без да чака отговор от Ривлин, се измъкна през вратата и си тръгна.

15. Йерусалим

Навремето щеше да поеме по магистралата на север през Рамала, Наблус и Йенин. Сега дори и човек като Габриел, умеещ да оцелява, трябваше да е безразсъдно смел, за да предприеме такова пътуване без бронирана кола и военен ескорт. Така че той тръгна по дългия обиколен път надолу по западния склон на Юдейските хълмове към Тел Авив, после нагоре по крайбрежната равнина до Хадера, след това на североизток през хребета на планината Кармел до Ел Мегидо — Армагедон.

Долината се ширна пред него, простирайки се на юг от Самарийската планина до склоновете на Галилея на север — зелено-кафяв килим от редуващи се посеви, овощни градини и гори, засадени от най-ранните еврейски заселници в Мандатна32 Палестина. Той се насочи към Назарет, след това на изток — към малкия земеделски град в покрайнините на гората Балфур, наречен Рамат Давид.

Отне му няколко минути, докато открие адреса. Едноетажната паянтова къщичка, построена за семейство Алон, беше съборена и на нейно място бе издигната от пясъчник едноетажна къща в калифорнийски стил със сателитна антена на покрива и американски микробус на алеята за коли отпред. Докато Габриел я наблюдаваше, от входната врата излезе войник и енергично прекоси моравата. Една картина изплува пред очите на Габриел. Видя баща си да поема по същия маршрут през топла юнска вечер и въпреки че тогава не го бе осъзнал, това щеше да бъде последният път, в който щеше да го види жив.

Той погледна към съседната къща. Това бе къщата, където бе живяла Циона. Пластмасовите играчки, разпръснати по тревната площ пред нея, показваха, че Циона — неомъжена и бездетна — вече не живееше там. Израел все още не бе нещо повече от едно уголемено свадливо семейство и Габриел бе уверен, че новите обитатели щяха поне да го упътят за правилната посока.

Той натисна звънеца. Пълничката млада жена, която говореше иврит с руски акцент, не го разочарова. Циона живееше в Сафед. Рускинята имаше новия адрес.

Евреи живееха в центъра на Сафед още от древността. След прогонването им от Испания през 1492 година османските турци позволили на много евреи да се заселят там и градчето процъфтяло като център на еврейския мистицизъм, наука и изкуство. По време на войната за независимост Сафед бил пред прага на завладяването от превъзхождащите го арабски войски, когато обсадената общност получила подкрепление от подразделение бойци от Палмах33, които се промъкнали в града, след като извършили смел нощен преход от гарнизона си в Ханаанските планини. Предводителят на палмахското подразделение сключил споразумение с могъщите равини на Сафед да работят по време на Пасхата34, за да подсилят градските укрепления. Неговото име било Ари Шамрон.

Апартаментът на Циона беше в Квартала на художниците, на върха на калдъръмено стълбище. Тя беше огромна жена, облечена в бял кафтан, с буйна посребрена коса и толкова много гривни, че когато обви ръце около врата на Габриел, се разнесе силно звънтене. Циона го въведе в помещение, което беше едновременно всекидневна и грънчарско ателие, и го настани да седне на каменната тераса с изглед към залеза над Галилея. Въздухът ухаеше на горящо лавандулово масло.

Появи се чиния с хляб и хумус35, заедно с маслини и бутилка голанско вино. Габриел мигновено се отпусна. Циона Левин беше най-близкият човек, когото имаше. Тя се бе грижила за него, когато майка му работеше или бе изпаднала в депресия и не ставаше от леглото. Някои нощи той беше прескачал през прозореца и се бе прокрадвал до съседната къща, за да се мушне в леглото на Циона. Тя го беше галила и прегръщала така, както майка му никога не бе могла. Когато баща му бе убит през Юнската война, Циона беше тази, която бе бърсала сълзите му.

Ритмичният хипнотичен напев на вечерните молитви маарив долетя от близката синагога. Циона доля още лавандулово масло в лампата. Тя заговори за матсав: положението. За сраженията в Териториите и терора в Тел Авив и Йерусалим. За приятели, загубени в битката с ислямските терористи, и такива, които се бяха отказали да търсят работа в Израел и бяха заминали за Америка.

Габриел отпиваше от виното си и гледаше огненото слънце да потъва зад Галилея. Слушаше Циона, но мислеше за майка си. Бяха изминали почти двайсет години от нейната смърт и през това време беше открил, че мисли за нея все по-малко и по-малко. Лицето й като млада жена му се губеше, лишено от цвят и изтрито — подобно на картина, избеляла от времето и от разяждащото въздействие на природните стихии. В съзнанието си можеше да извика само смъртната й маска. След мъките на рака изпитото й лице бе застинало в изражение на тихо спокойствие, като на жена, позираща за портрет. Майка му сякаш очакваше с удоволствие смъртта. Тя най-накрая я освободи от мъките, които бушуваха в съзнанието й.

Дали беше го обичала? Да, така мислеше сега, но тя се бе обградила с високи назъбени стени, които той никога не успя да изкачи. Беше предразположена към меланхолия и изблици на раздразнителност. Нощем не спеше добре. Не можеше да се забавлява на празници, нито да участва в богатата трапеза. Винаги носеше бинт на лявата си ръка, който прикриваше избледнелите цифри, татуирани на кожата й. Споменаваше ги като белег за еврейската слабост, като емблема на еврейския позор.

Габриел се бе захванал с рисуване, за да бъде близо до нея. Скоро тя възнегодува срещу това, считайки го за неоправдана намеса в личния й свят. После, когато дарбата му се разви и започна да съперничи на нейната, майка му завидя на очевидния му талант. Габриел я тласна към нови висоти. Нейната болка — така видима в живота — намери изражение в работата й. Габриел порасна, завладян от кошмарните образи, които се изливаха от паметта й върху платната. Той се зае да търси източника им.

В училище бе научил за място, наречено Биркенау. Попита я за превръзката, която тя носеше обикновено на лявата си ръка, за блузите с дълги ръкави, с които ходеше дори в горещата като пещ долина на Израил. Попита я какво се е случило с нея през войната, какво се е случило с дядо му и баба му. Отначало тя отказа да му отговори, но накрая отстъпи пред упоритата атака на въпросите му. Разказа му набързо и неохотно. Макар и още млад, Габриел успя да долови желанието й да увърта и нотката на нещо повече от чувство за вина. Да, тя е била в Биркенау. Родителите й били убити там още в деня на пристигането им. Тя работила. Била оцеляла. Това беше всичко. Габриел, жаден да научи повече подробности за преживяното от майка му, взе да измисля всякакви сценарии за обяснение на нейното оцеляване. Той също започна да се чувства засрамен и виновен. Така нейната злочестина, като наследствено разстройство, се предаде на следващото поколение.

Темата никога не бе обсъждана повторно. Сякаш някаква метална врата се затръшна, сякаш холокостът никога не се бе случвал. Тя изпадна в продължителна депресия и бе прикована към леглото дни наред. Когато най-сетне изплува, се уедини в ателието си и започна да рисува. Работеше неуморно денем и нощем. Веднъж Габриел надзърна през открехнатата врата и я откри просната на пода, с петна от боя по ръцете, да трепери пред една картина. Тази картина беше причината, заради която бе дошъл в Сафед да види Циона.

Слънцето се бе скрило. На терасата стана студено. Циона се наметна с шал и го попита дали някога е имал намерение да се върне у дома. Габриел измърмори нещо за необходимостта да работи, също като приятелите й, които бяха заминали за Америка.

— И за кого работиш сега?

Той не отвърна на предизвикателството.

— Реставрирам фреските на един от старите майстори. Трябва да бъда там, където са те. Във Венеция.

— Венеция — каза тя иронично. — Венеция е музей. — Циона вдигна чашата си към Габриел. — Това е реалният живот. Това е изкуството. Стига с тези реставрации. Трябва да посветиш цялото си време и енергия на собственото си творчество.

— Няма такова нещо като мое собствено творчество. То ме напусна много отдавна. Аз съм един от най-добрите реставратори в света. Това е достатъчно.

Циона вдигна ръце. Гривните й издрънчаха като разлюлени от вятъра камбанки.

— Това е лъжа. Ти си лъжа. Ти си художник, Габриел. Ела си в Сафед и открий своето изкуство. Открий себе си.

Нейното подтикване го караше да се чувства неудобно. Трябваше да й каже, че сега имаше замесена жена, но това щеше да открие нов фронт, който Габриел искаше на всяка цена да избегне. Вместо това остави мълчанието да се възцари между тях и то се изпълни с успокояващите звуци на вечерните молитви.

— Какво правиш в Сафед? — попита накрая тя. — Знам, че не си изминал целия този път дотук, за да изслушаш укорите на твоята дода36 Циона.

Той се поинтересува дали тя още пази картините и скиците на майка му.

— Разбира се, Габриел. Пазих ги през всичките тези години, очаквайки да дойдеш и да си ги поискаш.

— Още не съм готов да ги взема от теб. Имам нужда само да ги видя.

Тя приближи една свещ към лицето му.

— Криеш нещо от мен, Габриел. Аз съм единственият човек на този свят, който може да каже кога пазиш тайна. Така е било винаги, особено когато беше момче.

Габриел си сипа още една чаша вино и разказа на Циона за Виена.

Тя бутна вратата на килера и дръпна шнура на лампата над главите им. Помещението беше пълно от пода до тавана с картини и скици. Габриел започна да ги преглежда една след друга. Бе забравил колко талантлива беше майка му. Можеше да види влиянието на Бекман, Пикасо, Егон Шиеле и разбира се, на баща й — Виктор Франкел. Имаше дори вариации на теми, които Габриел бе търсил в собствените си творби по онова време. Майка му ги беше доразвила или в някои случаи напълно ги бе унищожила. Тя беше смайващо талантлива.

Циона го бутна настрани и излезе с купчина картини и два големи плика, пълни със скици. Габриел клекна на каменния под и заразглежда творбите, докато тя надничаше над рамото му.

Бяха изобразени сцени от лагера. Деца, наблъскани на койки. Жени, работещи до изнемога над машини във фабрики. Тела, наредени като връзки дърва, чакащи да бъдат хвърлени в огъня. Семейства, притиснали се едни към други, докато газът се сгъстява около тях.

Последната картина показваше самотна фигура — един есесовец, облечен от глава до пети в черно. Това беше картината, която бе видял онзи ден в ателието на майка си. Докато другите творби бяха тъмни и абстрактни, тук имаше стремеж към реализъм и откровение. Габриел се възхити на безупречния й рисунък и стил, преди очите му най-сетне да се спрат на лицето на персонажа. То принадлежеше на Ерих Радек.

Циона му постла да спи на дивана във всекидневната и му разказа мидрашата37 за счупените съдини.

— Преди Бог да сътвори света, имало само Бог. Когато решил да сътвори света, той се отдръпнал, за да направи място за него. Точно в това пространство се образувала вселената. Само че сега в нея нямало Бог. Той създал божествените искри — светлината, — за да бъде поставена обратно в Божието творение. Когато Бог създал светлината и я поставил в творението си, били приготвени специални съдове за нея. Но станала катастрофа. Космическа катастрофа. Съдовете се счупили. Вселената се изпълнила с искри от божествената светлина и чирепи от счупените съдове.

— Това е чудесна притча — каза Габриел, помагайки на Циона да подпъхне краищата на чаршафа под матрака на дивана. — Но какво общо има тя с майка ми?

— Притчата ни учи, че докато искрите на Божията светлина не бъдат събрани заедно, работата по сътворението няма да бъде завършена. Като евреи, това е наш висш дълг. Наричаме го Тикун Олам: Поправка на света.

— Мога да реставрирам много неща, Циона, но се страхувам, че светът е твърде огромно платно, и то с доста големи поражения по него.

— Тогава почни от малкото.

— Как?

— Събери искрите на майка си, Габриел. И накажи човека, който е счупил нейния съд.

На следващата сутрин Габриел се измъкна от жилището на Циона, без да я събуди, и с портрета на Радек под мишница, се затътри надолу по калдъръмените стълби под бледата светлина на зората. Един ортодоксален евреин, който отиваше на сутрешна служба, го помисли за луд и размаха ядосано юмрук. Габриел сложи картината в багажника на колата си и напусна Сафед. Кървавочервеният диск на слънцето се показа над хребета. Долу, в дъното на долината, Галилейско море38 сякаш запламтя.

Той спря в Афула да закуси и остави съобщение на гласовата поща на Моше Ривлин, че се връща в „Яд Вашем“. Когато пристигна, вече наближаваше обяд. Ривлин го чакаше. Габриел му показа портрета.

— Кой го е нарисувал?

— Майка ми.

— Как се казваше тя?

— Ирене Алон, но немското й име беше Франкел.

— Къде е била?

— В женския лагер в Биркенау от януари 1943 до края.

— Походът на смъртта?

Габриел кимна утвърдително. Ривлин го хвана за ръката и каза:

— Елате с мен.

Ривлин настани Габриел на маса в главната читалня на архива и седна пред един компютър. Въведе думите „Ирене Алон“ в базата данни и забарабани нетърпеливо с дебелите си пръсти по клавиатурата, докато чакаше отговора. Няколко секунди по-късно записа пет цифри на едно листче и без да каже и дума на Габриел, изчезна през вратата, водеща към хранилищата на архива. След двайсет минути се върна и сложи една папка на масата. Под прозрачната пластмасова подвързия се виждаше надписът „Архиви на Яд Вашем“, написан на иврит и на английски, заедно с номера на досието 03/812. Габриел внимателно отвори папката и отгърна на първа страница. Като прочете заглавието, внезапно усети студ: „Свидетелски показания на Ирене Алон, дадени на 19 март 1957 година“. Ривлин сложи ръката си на рамото му и излезе от стаята. Габриел се поколеба за момент, после сведе очи и зачете.

16. Свидетелски показания на Ирене Алон

Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите. Няма да ви разкажа за всички неописуеми жестокости, които изтърпяхме в ръцете на така наречената висша раса, нито за нещата, които някои от нас извършиха, за да оцелеят поне още един ден. Единствено онези, които са го преживели, ще разберат какво беше в действителност, а аз няма да унижа мъртвите още веднъж. Само ще ви разкажа за нещата, които аз извърших, и за тези, които изтърпях. Прекарах две години в Аушвиц-Биркенау, две години до последния ден, почти две години до последния час. Името ми е Ирене Алон. Преди това ме наричаха Ирене Франкел. Това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година при Похода на смъртта от Биркенау.

За да разберете цялата мъка на Похода на смъртта, първо трябва да узнаете нещо от случилото се преди това. Чували сте историята от други хора. Моята не е много по-различна. Както всички други, ние пристигнахме с влак. Нашият тръгна от Берлин посред нощ. Казаха ни, че отиваме на изток, за да работим. Повярвахме им. Казаха ни, че вагонът ще е нормален, със седалки. Увериха ни, че ще ни бъде дадена храна и вода. Повярвахме им. Баща ми, художникът Виктор Франкел, беше опаковал скицник и няколко молива. Беше уволнен от преподавателското си място и изкуството му бе обявено от нацистите за „упадъчно“. Повечето от картините му бяха иззети и изгорени. Той се надяваше, че нацистите ще му позволят да възобнови работата си на изток.

Разбира се, вагонът не беше нормален, със седалки, и нямаше храна и вода. Не си спомням точно колко време продължи пътуването ни. Не смогвах да броя колко пъти слънцето изгря и залезе, колко пъти пътувахме по светло и по тъмно. Нямаше тоалетна, само една кофа — една кофа за шейсетте души, които бяхме във вагона. Можете да си представите положението ни. Можете да си представите непоносимата смрад. Можете да си представите нещата, до които някои от нас прибягнаха, когато жаждата ни тласна отвъд границите на безумието. На втория ден старицата, стояща до мен, умря. Затворих очите й и се помолих за нея. Наблюдавах майка си — Хана Франкел — и очаквах и тя да умре. Почти половината от пътниците в нашия вагон бяха мъртви, когато влакът най-сетне изсвири пронизително и спря. Някои се молеха. Други наистина благодариха на Бог, че пътуването най-накрая бе свършило.

Десет години бяхме живели изцяло под властта на Хитлер. Бяхме изтърпели Нюрнбергските закони39. Бяхме преживели кошмара на Кристалната нощ40. Бяхме гледали как изгарят синагогите ни. Въпреки това, не бях подготвена за гледката, която ме посрещна, когато резетата бяха дръпнати и вратите най-сетне се отвориха. Видях висок тънък комин, бълващ гъст дим. Под комина имаше постройка, в която горяха буйни пламъци. Въздухът бе изпълнен с ужасна миризма. Не можахме да определим каква е. Тя изпълва ноздрите ми и до ден-днешен. Над железопътния перон имаше табела. Аушвиц. Тогава разбрах, че съм пристигнала в ада.

— Juden, raus, raus!41 — Един есесовец ме шибна с камшик по бедрото. — Излизай от вагона, еврейко! — Скочих на покрития със сняг перон. Краката ми, отмалели от многото дни стоене, се подгънаха. Есесовецът ме шибна отново с камшика си, този път през раменете. Никога преди не бях изпитвала такава божа. Изправих се на крака. Успях някак си да не изкрещя. Опитах се да помогна на майка си да слезе от вагона. Есесовецът ме блъсна настрана. Баща ми скочи на перона и рухна на земята. Майка ми също. Като мен, те бяха изправени на крака с камшика. Хора в раирани пижами се покатериха с мъка във влака и започнаха да изхвърлят багажа ни навън. „Кои са тези луди, опитващи се да откраднат мизерните вещи, които ни разрешиха да носим?“ — помислих си аз. Те изглеждаха като хора от приют за душевноболни: с бръснати глави, измършавели лица, разядени зъби. Баща ми се обърна към един офицер от СС и каза:

— Погледнете, тези хора вземат нашите вещи. Спрете ги!

Офицерът спокойно отговори, че не крадат нашия багаж, а само го преместват, за да бъде сортиран. Той щял да ни бъде изпратен надлежно, след като определят квартирите ни. Баща ми благодари на есесовеца.

С бухалки и камшици те разделиха мъжете от жените и ни инструктираха да се строим в редици по петима. Тогава не го знаех, но щях да прекарам по-голямата част от следващите две години в стоене и маршируване в строй от по пет души. Успях да се преместя до майка ми. Опитах се да я хвана за ръката. Един есесовец стовари бухажата си върху ръката ми, пресичайки жеста ми. Чух музика. Някъде камерен оркестър свиреше Шуберт.

В началото на колоната имаше маса и няколко офицери от СС. Един от тях се отличаваше от останалите. Имаше черна коса и бяла като алабастър кожа. Красивото му лице се усмихваше. Униформата му беше безупречно изгладена, високите му ботуши блестяха на ярката светлина на перона. Ръцете му бяха покрита с ръкавици от ярешка кожа — бели, без нито едно петънце. Той си подсвиркваше валса „Синият Дунав“. До днес не мога да го слушам. По-късно щях да науча името му. Казваше се Менгеле и беше главният лекар на Аушвиц. Менгеле решаваше кой бе способен да работи и кой щеше да отиде незабавно в газовата камера. Надясно и наляво, живот и смърт.

Баща ми пристъпи напред. Менгеле, все така свирукайки си, го погледна и после любезно каза:

— Наляво, моля.

— Бяха ме уверили, че отивам в семеен лагер — рече баща ми. — Съпругата ми ще дойде ли с мен?

— Това ли желаете?

— Да, разбира се.

— Коя е съпругата ви?

Баща ми посочи към майка ми. Менгеле каза:

— Вие там, излезте от колоната и идете при мъжа си вляво. Побързайте, моля, нямаме на разположение цяла нощ.

Гледах как родителите ми се отдалечават наляво, следвайки другите. Наляво отиваха старите хора и малките деца. Младите и здравите бяха изпращани вдясно. Пристъпих напред и се изправих пред красивия мъж в безупречно чистата униформа. Той ме огледа от горе до долу, изглежда, остана доволен и безмълвно посочи надясно.

— Но моите родители отидоха наляво.

Дявола се усмихна. Между предните му зъби имаше празнина.

— Доста скоро ще бъдете с тях, но повярвайте ми, засега е по-добре да отидете вдясно.

Той изглеждаше толкова мил, толкова любезен. Повярвах му. Отидох вдясно. Погледнах през рамо към родителите си, но те бяха погълната от масата мръсни и изтощени човешки същества, вървящи тежко към газовата камера в стройни редици по петима.

Вероятно няма да мога да ви разкажа всичко, което се случи през следващите две години. Някои неща не ги помня. Други избрах да забравя. В Биркенау ритъмът бе безмилостен — една монотонна жестокост, която се извършваше по строг и ефикасен график. Смъртта беше постоянно явление и дори тя стана монотонна.

Обръснаха ни, но не само главите, а навсякъде: ръцете, краката, дори и срамните косми. Тях като че ли не ги беше грижа, че остриетата срязваха кожата ни. Те сякаш не чуваха писъците ни. На всеки от нас бе даден номер и той бе татуиран на лявата ни ръка, точно под лакътя. Престанах да бъда Ирене Франкел. Сега бях инструмент на Райха, известен като номер 29395. Напръскаха ни с дезинфектант, дадоха ни затворнически дрехи, ушити от груб и остър вълнен плат. Моите миришеха на пот и кръв. Опитах се да не дишам много дълбоко. „Обувките“ ни бяха всъщност налъми. Не можехме да ходим с тях. Кой ли би могъл? Зачислиха ни по една метална купа и ни наредиха да я носим през цялото време. Казаха ни, че ако я оставим някъде, незабавно ще бъдем разстреляни. Повярвахме им.

Отведоха ни в бараки, които не бяха подходящи дори за животни. Жените, които ни очакваха, сякаш не бяха човешки същества. Те умираха от глад, погледите им бяха апатични, движенията — бавни и вяли. Запитах се след колко ли време и аз щях да изглеждам като тях. Едно от тези получовешки същества ме насочи към празно легло. Пет момичета, наблъскани на един нар, чиято единствена постеля беше малко слама, пълна с дървеници. Запознахме се. Двете бяха сестри — Роза и Регина. Другите се казваха Лене и Рашел. Всички бяхме германки. Всички бяхме загубили родителите си на рампата за подбор. Онази нощ ние образувахме ново семейство. Хванахме се за ръце и се помолихме. Нито една от нас не заспа.

На следващата сутрин ни събудиха в четири часа. Щях да се будя в четири часа всяка сутрин през следващите две години, освен през онези нощи, когато заповядваха специална нощна проверка и ни караха да стоим мирно с часове в ледения двор. Бяхме разделени на отряди и изпратени да работим. Повечето дни ни изкарваха в околностите, за да изкопаваме и пресяваме пясък за строителството, или да работим на полето за осъществяването на земеделски проекти. Някои дни строяхме пътища или пренасяхме камъни от място на място. Нямаше ден, в който да не бях бита: удар с тояга, шибване с камшик по гърба, ритник в ребрата. Простъпката можеше да е изпускането на камък или твърде дълго подпиране за почивка на дръжката на лопатата. Двете зими бяха мразовити. Не ни дадоха допълнително облекло да се защитим от студа даже когато работехме на открито. Летата бяха ужасно горещи. Всички се заразихме от малария. Комарите не правеха разлика между немските господари и еврейските роби. Дори и Менгеле заболя от малария.

Не ни даваха достатъчно храна, за да оцелеем, а само толкова, колкото бавно да умираме от глад и все пак да сме полезни за Райха. Менструацията ми спря, гърдите ми се стопиха. Не след дълго аз също изглеждах като едно от онези получовешки същества, които бях видяла през първия ден в Биркенау. Закуската представляваше сива вода, която те наричаха „чай“. За обяд — гранясала супа, която ядяхме на работното си място. Понякога в нея можеше да се открие малко парченце месо. Някои от момичетата отказваха да го ядат, защото не е кашер42. Аз не съблюдавах законите за хранителния режим, докато бях в Аушвиц-Биркенау. В лагерите на смъртта нямаше Бог и аз го мразех, задето ни бе изоставил на нашата съдба. Ако имаше месо в купата ми, изяждах го. За вечеря ни даваха хляб. Той бе почти изцяло от дървени трици. Научихме се да изяждаме половината от него вечерта и да запазваме останалото за сутринта, за да имаме нещо в стомасите си, преди да ни изведат да работим в полето. Ако човек рухнеше на земята по време на работа, го биеха. Ако не можеше да се изправи, го натоварваха на една талига и го откарваха в газовата камера.

Такъв беше животът ни в женския лагер в Биркенау. Събуждахме се. Изнасяхме от наровете мъртвите — щастливците, които бяха издъхнали тихо по време на сън. Пиехме нашия сив чай. Излизахме на проверка. Отивахме на работа под строй от по пет души в редица. Изяждахме обяда си. Биеха ни. Връщахме се в лагера. Правеха ни проверка. Изяждахме хляба си, заспивахме и чакахме всичко това да започне отново. Караха ни да работим на шабат. В неделите, когато е техният свят ден, не се работеше. Всяка трета неделя ни бръснеха. Всичко се извършваше по график. Всичко, освен селекциите.

Научихме се да ги предусещаме. Като при животните, нашите сетива за самосъхранение се изостриха. Населеността на лагера беше най-надеждният предупредителен знак. Когато лагерът бе много пълен, щеше да има селекция. Винаги ставаше без предупреждение. След проверката ни заповядваха да се наредим в редица по дължината на Лагерщрасе и да чакаме нашия ред пред Менгеле и неговия екип за селекция, да чакаме нашия шанс да докажем, че все още сме годни за работа, все още си струва да живеем.

Селекцията траеше цял ден. Не ни даваха храна, нито нещо за пиене. Някои никога не стигаха до масата, където Менгеле си играеше на Господ. Те бяха „избирани“ от есесовските садисти доста по-рано. Един гад на име Таубе се забавляваше да ни кара да правим „упражнения“, докато чакахме, така че да бъдем силни за избиращите. Той ни принуждаваше да правим лицеви опори, после ни заповядваше да заровим лица в калта и да стоим там. Таубе си имаше специално наказание за всяко момиче, което мръднеше. Той стъпваше на главата му с цялата си тежест и смазваше черепа му.

Най-накрая заставахме пред нашия съдия. Той ни оглеждаше от долу до горе, записваше си номера ни. „Отвори уста, еврейке! Вдигни ръце!“ Ние се опитвахме да се грижим за здравето си в тази клоака, но това беше невъзможно. Възпаленото гърло можеше да означава пътуване към газовата камера. Успокоителните средства и мехлемите бяха твърде ценни, за да се прахосват за евреи, така че порезна рана на ръката можеше да те отведе в камерата следващия път, когато Менгеле прочистваше населението на лагера.

Ако преминехме външния преглед, нашият съдия имаше един краен изпит. Той посочваше към някоя яма и казваше: „Скачай, еврейке!“. Стоях пред ямата и събирах последните си остатъци от сила. Ако се приземях от другата страна, щях да живея поне до следващия подбор. Ако паднех вътре, щях да бъда натоварена на талигата и откарана в газовата камера. Първия път, когато преживях тази лудост, си помислих: „Аз съм немско-еврейско момиче от Берлин, произхождащо от добро семейство. Баща ми беше известен художник. Защо трябва да прескачам този ров?“. След това не мислех за нищо друго, освен да достигна другата му страна и да се приземя на крака.

Роза бе първата от нашето ново семейство, която беше избрана. Тя има нещастието да е болна от малария по време на голямата селекция, а нямаше начин това да се скрие от експертния поглед на Менгеле. Регина помоли Дявола да вземе и нея, за да не умира сестра й сама в камерата. Менгеле се усмихна, разкривайки раздалечените си зъби: „Скоро и ти ще отидеш, но първо можеш още да поработиш. Мини надясно!“. За първи път през живота си се радвах, че нямам сестра.

Регина спря да се храни. Тя сякаш не забелязваше, когато я биеха по време на работа. Беше пресякла линията. Вече бе мъртва. При следващата голяма селекция чакаше търпеливо на безкрайната опашка. Изтърпя „упражненията“ на Таубе и държа лицето си в калта, така че той да не й смаже черепа. Когато най-сетне стигна до масата на избиращите, тя се спусна към Менгеле и се опита да избоде очите му с дръжката на лъжицата си. Един есесовец я простреля в корема.

Менгеле бе очевидно уплашен.

— Не хабете газ за нея! Хвърлете я в огъня жива! Запалете крематориума с нея!

Хвърлиха Регина в една ръчна количка. Гледахме я как се отдалечава и се молехме да умре, преди да стигне до крематориума.

През есента на 1944 година започнахме да чуваме руските оръдия. През септември лагерът за първи път бе огласен от сирените за въздушно нападение. Три седмици по-късно те отново прозвучаха и лагерните противовъздушни оръдия стреляха за първи път. Същия ден спецподразделението в Четвърти крематориум се разбунтува. Те нападнаха своите пазачи есесовци с кирки и чукове и успяха да запалят бараките си и крематориума, преди да бъдат застреляни с картечници. Седмица по-късно паднаха бомби в самия лагер. Нашите господари показаха признаци на стрес. Те вече не изглеждаха така непобедими. Понякога дори изглеждаха малко уплашени. Това ни доставяше известно удоволствие и ни даваше малка надежда. Обгазяването спря. Те все още ни убиваха, но трябваше да го правят лично. Избраните затворници бяха застрелвани в газовите камери или близо до Пети крематориум. Скоро нацистите започнаха да разрушават крематориумите. Нашата надежда, че ще оцелеем, нарасна.

Положението се влоши през есента и зимата. Храната не достигаше. Всеки ден много жени рухваха и умираха от глад и изтощение. Петнистият тиф взе ужасни жертви. През декември съюзническите бомби паднаха върху завода за синтетично гориво и каучук „И. Г. Фарбен“. Няколко дни след това Съюзниците удариха отново, но този път бомби паднаха върху бараките на есесовския лазарет в Биркенау. Бяха убити петима есесовци. Пазачите станаха по-раздразнителни, по-непредсказуеми. Аз ги избягвах. Опитвах се да бъда незабележима.

Новата година дойде, 1944-а бе сменена от 1945-а. Усещахме, че Аушвиц умира. Молехме се това да стане скоро. Спорехме какво да правим. Трябваше ли да чакаме руснаците да ни освободят, или трябваше да се опитаме да избягаме? И ако успеехме да преминем през телената мрежа, къде щяхме да отидем? Полските селяни ни мразеха, колкото и германците. Чакахме. Какво друго можехме да направим?

В средата на януари подуших дим. Погледнах през вратата на бараката. Буйни огньове бяха запалени из целия лагер. Миризмата беше различна. За първи път те не горяха хора. Горяха хартия. Горяха доказателството за техните престъпления. Пепелта се носеше над Биркенау като снеговалеж. Усмихнах се за първи път от две години насам.

На 17 януари Менгеле напусна. Краят беше близо. Малко след полунощ имаше проверка. Казаха ни, че целият лагер Аушвиц ще бъде евакуиран. Райхът все още искаше нашите тела. Здравите щяха да вървят пеша. Болните щяха да бъдат изоставени да умрат. Строихме се и поехме в редици по петима.

В един часа през нощта преминах за последен път през портите на ада — точно две години от моето пристигане, почти две години до последния час. Още не бях свободна. Трябваше да премина още едно изпитание.

Снеговалежът беше гъст и неумолим. В далечината се чуваше тътенът от артилерийската битка. Ние вървяхме, на вид безкрайна верига от получовешки същества, облечени в нашите раирани дрипи и обути в налъми. Стрелбата беше безмилостна като снега. Опитвахме се да броим изстрелите. Сто… двеста… триста… четиристотин… петстотин… След това спряхме да броим. Всеки изстрел представляваше още един угаснал живот, още едно убийство. Когато тръгнахме, наброявахме няколко хиляди. Страхувах се, че всички ще бъдем мъртви, преди да стигнем нашето местоназначение.

Лене вървеше от дясната ми страна, Рашел — от лявата. Внимавахме да не се спънем. Онези, които се спъваха, веднага биваха застрелвани и захвърляни в канавката. Не смеехме да излезем от строя или да изостанем. Тези, които го правеха, също ги застрелваха. Пътят беше застлан с трупове. Ние стъпвахме по тях и се молехме да не се спънем. Ядяхме сняг, за да утолим жаждата си. Но нищо не можехме да направим срещу ужасния студ. Една жена ни съжали и ни подхвърли варени картофи. Онези, които бяха достатъчно глупави да ги вдигнат, бяха застреляни.

Спяхме в обори или в изоставени бараки. Онези, които не можеха да станат достатъчно бързо, когато ни събуждаха, бяха застрелвани. Гладът сякаш бе пробил дупка в стомаха ми. Беше много по-лош от глада в Биркенау. Някак си събрах сили да продължа да поставям единия си крак пред другия. Да, исках да оцелея, но това беше и въпрос на предизвикателство. Те искаха да падна, за да могат да ме застрелят. Аз исках да видя унищожението на техния хилядолетен Райх. Исках да се насладя на неговата смърт — точно както германците се наслаждаваха на нашата. Мислех за Ретина, хвърляща се към Менгеле по време на селекцията, опитвайки да го убие с лъжицата си. Смелостта на Ретина ми даваше сила. Всяка стъпка беше бунт.

На третия ден привечер той дойде за мен. Беше на кон. Ние седяхме в снега отстрани на пътя и почивахме. Лене се наведе към мен. Очите й бяха затворени. Страхувах се, че с нея е свършено. Рашел притисна шепа сняг към устните й, за да я върне в съзнание. Рашел беше най-силната. Тя практически бе носила Лене през целия следобед.

Той ме погледна. Беше щурмбанфюрер от СС. След дванайсет години живот под нацистко робство се бях научила да разпознавам техните отличителни знаци. Опитах се да бъда незабележима. Извърнах глава и се наклоних към Лене. Той дръпна юздата на коня си и направи маневра, така че да може да ме огледа малко повече. Зачудих се какво ли виждаше в мен. Да, някога бях хубаво момиче, но сега бях отвратителна, изтощена, мръсна, болна, вървящ скелет. Не можех да понасям собствената си миризма. Знаех, че ако му въздействам, ще свърша зле. Подпрях глава на коленете си и се престорих, че спя. Той беше твърде умен за това.

— Хей, ти — извика.

Погледнах нагоре. Мъжът върху коня сочеше към мен.

— Да, ти. Изправи се! Ела с мен.

Изправих се. Бях мъртва. Знаех го. Рашел също го знаеше. Можех да го видя в очите й. Тя вече нямаше сълзи да плаче.

— Спомняй си за мен — прошепнах й, като последвах конника между дърветата.

За щастие той не ме накара да отида надалече, само до място на няколко метра от пътя, където едно голямо дърво бе паднало. Мъжът слезе от коня и го върза. Седна на поваления ствол и ми заповяда да седна до него. Аз се поколебах. Нито един есесовец не беше искал от мен подобно нещо. Той потупа дървото с дланта си. Аз седнах, но на няколко сантиметра встрани от мястото, което ми бе посочил. Бях уплашена, но и унизена от миризмата си. Мъжът се примъкна по-близо. Вонеше на алкохол. Песента ми бе изпята. Беше само въпрос на време.

Гледах право напред. Той свали ръкавиците си, после докосна лицето ми. За двете години в Биркенау нито един есесовец не ме бе докосвал. Защо този мъж, щурмбанфюрер, ме докосваше сега? Бях изтърпяла много мъчения, но това беше далеч по-лошо. Гледах право напред. Плътта ми пламна.

— Какъв срам — рече той. — Сигурно някога си била много хубава, нали?

Не знаех какво да кажа. Двете години в Биркенау ме бяха научили, че в ситуации като тази никога няма правилен отговор. Ако отговорех с „да“, щеше да ме обвини в еврейска арогантност и да ме убие. Ако отговорех с „не“, щеше да ме убие, че лъжа.

— Ще споделя с теб една тайна. Еврейките винаги са ме привличали. Ако питаха мен, трябваше да убием мъжете и да използваме жените за наше забавление. Имала ли си дете?

Помислих си за всички деца, които бях видяла да отиват към газовите камери в Биркенау. Той настоя за отговор, като стисна лицето ми между палеца и другите си пръсти. Затворих очи и се опитах да не изкрещя. Есесовецът повтори въпроса. Поклатих глава и той отпусна хватката си.

— Ако успееш да преживееш следващите няколко часа, някой ден може да имаш дете. Ще разкажеш ли на това дете какво ти се е случило през войната? Или ще бъдеш твърде засрамена?

Дете? Как можеше момиче в моето положение изобщо да планира раждане на дете? Бях прекарала последните две години, опитвайки се само да оцелея. Да имам дете бе извън моите представи.

— Отговори ми, еврейко!

Гласът му внезапно стана груб. Чувствах, че положението скоро ще излезе извън контрол. Той отново сграбчи лицето ми и го обърна към себе си. Опитах се да погледна встрани, но мъжът ме раздруса, изисквайки да го гледам в очите. Нямах сили да се противопоставя. Лицето му веднага се запечата в паметта ми. Както и звукът на неговия глас, и немският му с австрийски акцент. Все още го чувам.

— Какво ще кажеш на детето си за войната?

Какво искаше да чуе? Какво искаше да му отговоря?

Той стискаше лицето ми.

— Говори, еврейко! Какво ще кажеш на детето си за войната?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

Откъде дойдоха тези думи — не знам. Знам само, че ако трябваше да умра, щях да го сторя с малко достойнство. Отново си помислих за Регина, спускаща се към Менгеле, въоръжена с лъжица.

Той отпусна хватката си. Първата криза като че бе отминала. Есесовецът издиша шумно, сякаш изтощен от дългия си работен ден, после извади плоска бутилка от джоба на шинела си и отпи голяма глътка. За щастие не предложи и на мен. Върна бутилката в джоба си и запали цигара. Не ми предложи и цигара. Сякаш ми казваше: „Аз имам тютюн и алкохол. Ти нямаш нищо“.

— Истината? Каква е истината, както я виждаш ти, еврейко?

— Биркенау е истината, хер щурмбанфюрер.

— Не, скъпа, Биркенау не е истината. Биркенау е слух. Той е измислица на неприятелите на Райха и християнството. Той е сталинистка, атеистична пропаганда.

— А газовите камери? Крематориумите?

— Тези неща не са съществували в Биркенау.

— Аз ги видях, хер щурмбанфюрер. Ние всички ги видяхме.

— Никой няма да повярва на такова нещо. Никой няма да повярва, че е възможно да бъдат убити толкова много хора. Хиляди? Разбира се, смъртта на хиляди е възможна. В края на краищата това беше война. Стотици хиляди? Може би. Но милиони? — Той дръпна от цигарата си. — Да ти кажа истината, видях го със собствените си очи, но дори и аз не мога да повярвам.

В гората проехтя изстрел, после втори. Още две момичета си бяха отишли. Щурмбанфюрерът отпи още една солидна глътка от шишето си. Защо пиеше? Дали не се опитваше да се стопли? Или се ожесточаваше, преди да ме убие?

— Ще ти кажа какво ще разказваш за войната. Ще казваш, че сте били транспортирани на изток, че сте работили, че сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Че сме се отнасяли с вас добре и хуманно.

— Ако това е истината, хер щурмбанфюрер, защо приличам на скелет?

Той не отговори, вместо това извади пистолета си и го опря до слепоочието ми.

— Кажи ми какво се е случило с вас през войната, еврейко. Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици. Кажи тези думи, еврейко!

Знаех, че няма да се измъкна жива от тази ситуация. Дори и да произнесях думите, щях да съм мъртва. Нямаше да ги кажа. Нямаше да му доставя това удоволствие. Затворих очи и зачаках куршумът да пробие тунел в мозъка ми и да ме освободи от мъчението.

Той свали пистолета и извика високо. Дотича друг есесовец. Щурмбанфюрерът му нареди да остане да ме пази, а той тръгна обратно между дърветата към пътя. Когато се върна, го съпровождаха две жени. Едната беше Рашел. Другата — Лене. Есесовецът заповяда на моя пазач да си върви, след това опря пистолета си в челото на Лене. Тя ме погледна в очите. Животът й бе в моите ръце.

— Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.

Не можех да позволя Лене да бъде убита заради моето мълчание. Отворих уста да заговоря, но преди да успея да кажа думите, Рашел извика:

— Не ги казвай, Ирене! Той при всички случаи ще ни убие. Не му доставяй това удоволствие.

Щурмбанфюрерът махна пистолета си от главата на Лене и го опря в тази на Рашел.

— Ти ги кажи, еврейска кучко!

Рашел го погледна право в очите и продължи да мълчи.

Есесовецът натисна спусъка и тя се строполи мъртва на снега. Той допря пистолета до челото на Лене и още веднъж ми заповяда да говоря. Лене бавно поклати глава. Казахме си сбогом с очи. Втори изстрел — и тя падна до Рашел.

Беше мой ред да умра.

Щурмбанфюрерът насочи пистолета си към мен. Откъм пътя долетяха викове. Raus! Raus! Есесовците приканваха момичетата да стават. Знаех, че моят път е свършил. Знаех, че няма да напусна жива това място. Тук щях да падна, край някакъв път в Полша, и тук щях да бъда заровена, без mazevoth43 на гроба си.

— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

— Никой няма да ти повярва. — Той прибра пистолета в кобура си. — Колоната ти тръгва. Трябва да се присъединиш към тях. Знаеш какво се случва на онези, които изостанат.

Есесовецът се метна на коня си и дръпна юздата. Аз се строполих на снега до телата на моите две приятелки. Помолих се за тях и им поисках прошка. Краят на колоната тъкмо минаваше. Излязох, олюлявайки се, между дърветата и заех мястото си. Вървяхме цялата нощ в редици по петима. Проливах ледени сълзи.

Пет дни след като излязохме от Биркенау, пристигнахме на гарата в силезийското село Водзислав. Натовариха ни в открити вагони за въглища и пътувахме, изложени на лошото януарско време, през цялата нощ. Нямаше нужда германците да хабят повече от скъпоценните си муниции за нас. Студът уби половината от момичетата само в моя вагон.

Пристигнахме в нов лагер — Равенсбрюк, но там нямаше достатъчно храна за новите затворнички. След няколко дни част от нас бяха преместени, този път с открити камиони. Одисеята ми завърши в лагера в Нойщат-Глеве. На 2 май 1945 година, като се събудихме, открихме, че нашите есесовски мъчители са напуснали лагера. По-късно същия ден бяхме освободени от американски и руски войници.

Изминаха дванайсет години. Не минава и ден, в който да не видя лицата на Рашел и Лене, както и лицето на мъжа, който ги уби. Тяхната смърт тегне над мен. Ако бях казала думите на щурмбанфюрера, може би те щяха да са живи, а аз щях да лежа в неизвестен гроб край онзи полски път, просто още една безименна жертва. В деня на тяхното убийство казвам кадиш44 за тях. Правя го по навик, но не с вяра. В Биркенау аз загубих вярата си в Бог.

Името ми е Ирене Алон. Някога се наричах Ирене Франкел. В лагера бях позната под затворнически номер 29395 и това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година, по време на Похода на смъртта от Биркенау.

17. Тивериадско море, Израел

Беше шабат. Шамрон нареди на Габриел да пристигне за вечеря у тях. Докато караше бавно по стръмната алея, той погледна към терасата на Ари и забеляза газовите фенери да танцуват на вятъра, идващ откъм езерото, а след това зърна и самия Шамрон — вечния страж, който крачеше бавно сред пламъчетата. Преди да им поднесе вечерята, Геула запали две свещи в трапезарията и каза молитвата. Габриел бе израсъл в дом, в който не се съблюдаваха религиозните обичаи, но сега си помисли, че гледката на съпругата на Ари, която, затворила очи, сякаш приближаваше с ръце светлината на свещите към лицето си, бе най-хубавото нещо, което някога е виждал.

По време на вечерята Шамрон бе вглъбен в мислите си и не бе в настроение за светски разговори. Дори и сега той не искаше да говори за работа пред Геула — не защото й нямаше доверие, а защото се опасяваше, че тя ще престане да го обича, ако узнае всички неща, които е вършил. Геула запълваше дългите паузи с разкази за дъщеря им, която се бе преместила в Нова Зеландия, за да се отдалечи от баща си, и живееше в птицеферма. Тя знаеше, че Габриел е свързан по някакъв начин със Службата, но нямаше и най-малка идея за естеството на неговата работа. Смяташе го за чиновник, който прекарваше голяма част от времето си в чужбина и се наслаждаваше на изкуството.

Тя им сервира кафе и поднос със сладкиши и сушени плодове, после разчисти масата. На фона на шума от течащата вода и дрънченето на порцелановите съдове, идващи от кухнята, Габриел запозна Шамрон с последните събития. Те говореха тихо, а празничните свещи блещукаха между тях. Габриел му показа досиетата на Ерих Радек и на „Акция 1005“. Шамрон вдигна снимката на светлината на свещите и я разгледа смръщено, после отмести очилата на плешивото си теме и отново спря суровия си поглед върху Габриел.

— Какво знаеш за случилото се с майка ми по време на войната?

Изпитателният поглед, който Ари му хвърли над ръба на чашката за кафе, сочеше недвусмислено, че няма нещо, което той да не знае за живота на Габриел, включително и за този на неговата майка по време на войната.

— Тя е от Берлин — отговори Шамрон. — Била е депортирана в Аушвиц през януари 1943 година и е прекарала две години в женския лагер в Биркенау. Напуснала е Биркенау по време на така наречения Поход на смъртта. За разлика от хиляди други, е успяла да оцелее и е била освободена от руски и американски войски в Нойщат-Глеве. Пропускам ли нещо?

— Нещо се е случило с нея по време на Похода на смъртта, нещо, за което тя никога не пожела да говори с мен. — Габриел вдигна снимката на Ерих Радек. — Когато Ривлин ми я показа в „Яд Вашем“, знаех, че съм виждал някъде това лице. Отне ми известно време да си спомня, но най-накрая успях. Виждал го бях като момче на платно в ателието на майка ми.

— И затова отиде в Сафед да се срещнеш с Циона Девин.

— Откъде знаеш?

Шамрон въздъхна и отпи от кафето си. Почувствал облекчение, Габриел му разказа за второто си посещение в „Яц Вашем“ същата сутрин. Когато сложи на масата листовете със свидетелските показания на майка си, очите на Ари останаха приковани върху неговото лице. Тогава Габриел осъзна, че той ги беше чел преди това. Мемунех знаеше за майка му. Мемунех знаеше всичко.

— Считаха те за едно от най-важните назначения в историята на Службата — каза Шамрон. В гласа му нямаше и следа от угризение. — Трябваше да узная за теб всичко, което мога. Във военната психологическа характеристика те описваха като единак, самомнителен, безчувствен като роден убиец. Моето първо посещение при теб потвърди това, при все че ми направи впечатление и на непоносимо суров, и на клинично срамежлив човек. Исках да разбера защо беше такъв. Помислих, че майка ти може да е добро начало.

— Значи потърси нейните свидетелски показания в „Яд Вашем“?

Шамрон затвори очи и кимна.

— Защо никога не ми каза нищо?

— Не беше моя работа — отвърна Ари безстрастно. — Единствено майка ти можеше да ти каже нещо толкова интимно. Тя очевидно е носила ужасното бреме на вината чак до смъртта си. Не е искала да знаеш. Тя не беше единствена. Имаше много оцелели — точно като майка ти, — които никога не успяха да се насилят и да се изправят лице в лице със спомените си. В годините след войната, преди ти да се родиш, всичко изглеждаше така, сякаш в страната бе издигната стена от мълчание. Холокостът? Той беше обсъждан безспирно. Но онези, които в действителност го бяха преживели, отчаяно се опитваха да заровят спомените си и да продължат напред. Това бе друга форма на оцеляване. За съжаление, тяхната болка се прехвърли върху следващото поколение — синовете и дъщерите на оцелелите. Такива като Габриел Алон.

Шамрон бе прекъснат от Геула, която подаде глава в стаята и попита дали се нуждаят от още кафе. Съпругът й вдигна ръка. Тя разбра, че говорят по работа, и изчезна обратно в кухнята. Ари опря лакти на масата и се наведе напред.

— Ти със сигурност си подозирал, че тя е дала свидетелски показания. Защо твоето естествено любопитство не те отведе в „Яд Вашем“? — Тъй като думите му бяха посрещнати единствено с мълчание от Габриел, той сам си отговори на въпроса: — Защото, както всички деца на оцелели, ти винаги си внимавал да не смутиш крехкото емоционално състояние на майка си. Опасявал ли си се, че ако настояваш много упорито, може да я тласнеш към депресия, от която тя никога да не излезе? — Направи пауза. — Или е било, защото си се страхувал от това, което ще откриеш? Всъщност страхуваше ли се да узнаеш истината?

Габриел го погледна остро, но не отговори. Шамрон се загледа за момент в кафето си, преди да заговори отново:

— За да бъда честен с теб, Габриел, ще ти кажа, че когато прочетох свидетелските показания на майка ти, разбрах, че си идеален. Ти работиш за мен заради нея. Тя е била неспособна да те обича напълно. И как ли би могла? Страхувала се е да не те загуби. Всички, които някога е обичала, са й били отнети. Тя е загубила родителите си в лагера на смъртта, а момичетата, с които се е сприятелила в Биркенау, са били убити само защото не е изрекла думите, които щурмбанфюрерът от СС е искал да чуе.

— Щях да разбера, ако се бе опитала да ми разкаже.

Шамрон бавно поклати глава.

— Не, Габриел, никой не може истински да разбере. Вината, срамът. Майка ти е успяла да намери пътя си в този следвоенен свят, но в много отношения животът й е свършил в онази нощ край пътя в Полша. — Той удари с длан по масата достатъчно силно, за да изтракат останалите на нея съдове. — Е, какво ще правим? Ще тънем ли в самосъжаление, или ще продължим да работим и да търсим истината за Ерих Радек?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.

— Моше Ривлин смята ли, че е възможно Радек да е бил замесен в евакуацията на Аушвиц?

Габриел кимна утвърдително.

— До януари 1945 година работата по „Акция 1005“ е била до голяма степен приключила, тъй като всички завладени територии на изток са били отвоювани от съветските войски. Възможно е да е изпратен в Аушвиц, за да заличи следите от газовите камери и крематориума и да подготви евакуацията на останалите затворници. В крайна сметка те са били свидетели на престъплението.

— Знаем ли как тази отрепка е успяла да напусне Европа след войната?

Габриел му представи теорията на Ривлин, според която Радек се е възползвал от услугите на епископ Алоис Худал в Рим, тъй като е бил австрийски католик.

— Тогава защо не тръгнем по тази следа — попита Шамрон — и да видим дали тя отново отвежда до Австрия?

— И аз си мислех същото. Смятах да започна от Рим. Искам да хвърля поглед на книжата на Худал.

— Това искат и много други хора.

— Но те не разполагат с личния телефонен номер на човека, който живее на последния етаж на Апостолическия дворец.

Шамрон сви рамене.

— Вярно е.

— Нужен ми е чист паспорт.

— Няма проблем. Имам много хубав канадски паспорт, който можеш да използваш. Как е френският ти тези дни?

— Pas mal, mais je dois pratiquer l’accent d’un Quebi-cois45.

— Понякога плашиш дори и мен.

— Това вече е нещо.

— Ще прекараш нощта тук и утре ще тръгнеш за Рим. Аз ще те закарам до Лод. По пътя ще спрем в американското посолство и ще поговорим с шефа на местната централа.

— За какво?

— Според досието от Австрийския държавен архив, Фогел е работил за американците в Австрия по време на окупационния период. Бях помолил нашите приятели в Лангли да потърсят сред техните досиета и да видят дали името на Фогел няма да изскочи отнякъде. Вероятността е слаба, но може и да извадим късмет.

Габриел погледна към свидетелските показания на майка си: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите…

— Майка ти беше много смела жена, Габриел. Ето защо те избрах. Знаех, че произхождаш от прекрасен род.

— Тя беше много по-смела от мен.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Тя беше по-смела от всички нас.

Истинското занимание на Брус Крофорд беше една от най-зле пазените тайни в Израел. Високият аристократичен американец беше шеф на централата на ЦРУ в Тел Авив. Известен като такъв както на израелското правителство, така и на палестинските власти, той често служеше за връзка между двете воюващи страни. Рядко се случваше нощ, в която телефонът му да не иззвъни в някой отвратителен час. Крофорд бе уморен и му личеше.

Той посрещна Шамрон на входа на посолството, намиращо се на улица „Харайкон“, и го въведе в сградата. Кабинетът му беше просторен и за вкуса на Ари — твърде претрупан. Приличаше по-скоро на офиса на корпоративен президент, отколкото на леговището на шпионин, но такъв бе американският стил. Шамрон се отпусна на един кожен фотьойл и прие поднесената от секретарката чаша студена вода с лимон. Смяташе да запали една от турските си цигари, но забеляза табелката „Пушенето забранено“, поставена на видно място отпред на бюрото.

Крофорд, изглежда, не бързаше да стигнат до същинската работа. Шамрон го бе очаквал. Между шпионите имаше неписано правило: когато някой моли приятел за услуга, той трябва да си плати за нея. Тъй като формално бе извън играта, Шамрон не можеше да предложи друго, освен съвета и мъдростта на човек, който бе правил много грешки.

Най-накрая, след почти час, Крофорд каза:

— Относно онова нещо за Фогел…

Думите на американеца заглъхнаха. Шамрон долови нотка на притеснение в гласа му и се наведе напред очаквателно. Крофорд печелеше време, като взе един кламер от канцеларския си магнит и прилежно се зае да го изправи.

— Прегледахме нашите досиета — каза той, като не отделяше поглед от заниманието си. — Дори изпратихме екип до Мериланд да прерови допълнителните архиви. Опасявам се, че имаме страйк аут46.

— Страйк аут? — Шамрон си помисли за употребата от американците на спортни изрази, неуместни за толкова съдбоносна работа, каквато бе шпионажът. Агентите в неговия свят не правеха страйк аут, не изпускаха топката и не отбелязваха точно попадение в коша. Имаше само успех или провал, а провалът в район като Близкия изток обикновено се плащаше с кръв. — Какво точно означава това?

— Това означава — отвърна Крофорд, — че нашето търсене не доведе до нищо. Съжалявам, Ари, но понякога и така се случва.

Той вдигна изправения кламер и внимателно го заразглежда, сякаш бе горд с постижението си.

Габриел чакаше на задната седалка в пежото на Ари.

— Как мина?

Шамрон си запали цигара и отговори на въпроса му.

— Вярваш ли му?

— Знаеш ли, ако ми беше казал, че са открили лично досие или доклад за заличаването му от гледна точка на сигурността, можех да му повярвам. Но нищо? С кого си мисли, че разговаря? Чувствам се оскърбен, Габриел. Наистина съм оскърбен.

— Мислиш, че американците знаят нещо за Фогел?

— Брус Крофорд току-що ни го потвърди. — Ари погледна часовника си от неръждаема стомана. — По дяволите! Отне му цял час да събере смелост да ме излъже и сега ще изпуснеш полета си.

Габриел погледна към телефона на конзолата.

— Направи го — прошепна той. — Хайде!

Шамрон взе телефона и набра номера.

— Обажда се Шамрон — каза отсечено. — Има един самолет на „Ел Ал“, който излита от Лод за Рим след трийсет минути. Току-що възникна технически проблем, който ще наложи закъснение на полета с един час. Разбрахте ли?

Два часа по-късно телефонът на Брус Крофорд иззвъня. Той приближи слушалката до ухото си. Разпозна гласа. Беше агентът, на когото бе наредено да следи Шамрон. Това бе опасна игра — да следиш бившия шеф на Службата, при това на собствената му територия, — но Крофорд изпълняваше заповед.

— След като напусна посолството, отиде до Лод.

— Какво прави на летището?

— Остави един пътник.

— Разпозна ли го?

Агентът отговори положително. Без да споменава името на пътника, той успя да съобщи факта, че въпросният човек е важен агент на Службата, наскоро действал активно в един централноевропейски град.

— Сигурен ли си, че е той?

— Няма никакво съмнение.

— Закъде пътува?

След като чу отговора, Крофорд прекъсна връзката. Миг по-късно седеше пред компютъра си, пишейки кодирано съобщение до щабквартирата. Текстът беше недвусмислен и лаконичен, точно както го предпочиташе получателят.

18. Рим

Габриел искаше да се срещне с човека от Ватикана на някое друго място, а не в кабинета му на последния етаж на Апостолическия дворец. Спряха се на „Пиперно“ — стар ресторант, намиращ се на тих площад близо до река Тибър, само на няколко преки от старото еврейско гето. Беше един от онези декемврийски следобеди, каквито има само в Рим. Пристигнал първи, Габриел уреди маса на открито в кътче, огряно от яркото слънце.

Няколко минути по-късно на площада се появи един свещеник, насочвайки се с решителна и бърза крачка към ресторанта. Беше строен и красив като италианска филмова звезда. Кройката на свещеническите му дрехи и бялата якичка подсказваха, че макар и скромен, на него не му липсва лична и професионална суета. И с основание. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII, беше вероятно вторият най-могъщ човек в Римокатолическата църква.

У Луиджи Донати се забелязваше някаква хладна упоритост и на Габриел му бе трудно да си го представи да кръщава бебета или да миропомазва болен в някое прашно планинско градче в Умбрия. Очите му излъчваха силен и безкомпромисен интелект, докато упоритата му брадичка разкриваше, че е опасен човек, на когото не бива да се изпречваш на пътя. Габриел знаеше това от личен опит. Година по-рано един случай го бе отвел във Ватикана, в способните ръце на Донати, и двамата заедно бяха осуетили сериозна заплаха от покушение срещу папа Павел VII. Луиджи Донати му дължеше услуга. Габриел можеше да се закълне, че той е мъж, който си плаща дълговете.

Донати беше и човек, който най-много от всичко обичаше да прекара няколко часа в някое огряно от слънцето римско кафене. Неговата взискателност му бе спечелила малко приятели в Курията47 и също като шефа си, той се измъкваше от оковите на Ватикана всеки път, когато бе възможно. Той бе приел поканата на Габриел за обяд, както удавник се хваща за сламка. Габриел имаше усещането, че Луиджи Донати бе отчайващо самотен. Понякога дори се чудеше дали той не съжалява за живота, който си бе избрал.

Свещеникът си запали цигара със златна запалка.

— Как върви работата?

— Работя по друга творба на Белини — олтарната фреска в „Кризостомо“.

— Да, знам.

Преди да стане папа Павел VII, кардинал Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, а Луиджи Донати бе негов помощник. Връзките му с Венеция си оставаха силни. Малко неща от случващите се в бившата му епархия оставаха неизвестни за него.

— Вярвам, че Франческо Тиеполо се отнася добре с теб.

— Разбира се.

— А Киара?

— Тя е добре, благодаря.

— Двамата обсъждали ли сте да… узаконите връзката си?

— Сложно е, Луиджи.

— Да, но кое не е?

— Знаеш ли, в този момент наистина звучиш като свещеник.

Донати отметна глава назад и се засмя. Беше започнал да се отпуска.

— Светият отец ти праща поздрави. Каза, че съжалява, че не може да се присъедини към нас. „Пиперно“ е един от любимите му ресторанти. Той препоръча да започнем с filetti di baccala48. Кълне се, че са най-хубавите в Рим.

— Непогрешимостта му простира ли се и върху препоръките за мезето?

— Папата е непогрешим само когато действа като върховен учител по въпросите за вярата и морала. Опасявам се, че догмата не се простира върху пържените филета от треска. Но той има забележителен опит по тези въпроси. Ако бях на твое място, щях да послушам съвета му.

Появи се облеченият в бяло сако сервитьор. Донати се зае с поръчката. Виното започна да се лее и настроението му се смекчи като мекия следобед. Той прекара следващите няколко минути, гощавайки Габриел с клюки от Курията, истории за задкулисни свади и дворцови интриги. Всичко беше съвсем познато. Ватиканът не се отличаваше много от Службата. Накрая Габриел насочи със заобикалки разговора към въпроса, който първоначално ги бе събрал: ролята на Римокатолическата църква в холокоста.

— Как напредва работата на Историческата комисия?

— Толкова бързо, колкото може да се очаква. Ние им предоставяме документи от тайните архиви, те ги анализират с възможно най-малка намеса от наша страна. Предварителният доклад за техните открития трябва да бъде представен след шест месеца. След това те ще започнат да работят върху многотомна история.

— Някакви признаци в каква посока ще се развие предварителният доклад?

— Както казах, ние се опитваме да оставим историците да работят при най-малката възможна намеса от страна на Светия престол.

Габриел хвърли на Донати подозрителен поглед над чашата си с вино. Ако не бяха свещеническият костюм на монсеньор и бялата якичка, би допуснал, че Луиджи е професионален шпионин. Допускането, че Донати не разполага с източник на информация от състава на комисията, беше направо обидно. Докато посръбваше от виното си, Габриел изрази това си виждане пред монсеньор Донати. Свещеникът си призна:

— Добре, да кажем, че не съм съвсем в неведение за комисията.

— И?

— Докладът ще вземе предвид огромния натиск върху папа Пий, макар че — дори и при това положение, се опасявам, че няма да обрисува с много ласкави краски неговите действия или тези на националните църкви в Централна и Източна Европа.

— Изглеждаш ми нервен, Луиджи.

Свещеникът се наведе над масата и започна да реди внимателно следващите си думи:

— Отворихме кутията на Пандора, приятелю. Когато се пусне в ход такъв процес, невъзможно е да се предскаже къде ще свърши и кои други сфери на религията ще засегне. Либералите се възползваха от действията на Светия отец и пледират за още: Трети ватикански събор. Реакционерите нададоха вой за съществуваща ерес.

— Нещо сериозно?

Монсеньор отново доста се забави, преди да отговори:

— Получаваме много сериозни упреци от някои реакционери във френската област Лангедок — тези, които вярват, че Вторият ватикански събор е дело на дявола и че всеки папа след Йоан XXIII е бил еретик.

— Мислех, че Църквата е пълна с такива хора. Аз самият имах спор с един приятелски кръг от прелати и миряни, наречен „Крукс Вера“.

Донати се усмихна:

— Опасявам се, че тази група е замесена от същото тесто, но за разлика от „Крукс Вера“, те нямат силна опора в Курията. Те са аутсайдери, варвари, които блъскат по вратата. Светият отец има много слаб контрол над тях и нещата взеха да се нажежават.

— Кажи ми, ако има нещо, с което мога да помогна.

— Внимавай, приятелю, бих могъл да те наема за това.

Filetti di baccala пристигнаха. Донати изстиска лимонов сок над ястието и лапна едно от филенцата цяло. После отпи глътка вино и се облегна назад. На красивото му лице се изписа изражение на неподправено задоволство. За един свещеник, работещ във Ватикана, светът на миряните предлагаше малко удоволствия, по-съблазнителни от един обяд на окъпан в слънчевите лъчи римски площад. Той начена друго филенце и запита Габриел какво прави в града.

— Предполагам, може да се каже, че работя по въпрос, свързан с дейността на Историческата комисия.

— Как така?

— Имам основание да подозирам, че скоро след края на войната Ватиканът е помогнал на издирван есесовец на име Ерих Радек да избяга от Европа.

Донати спря да дъвче и лицето му внезапно стана сериозно.

— Внимавай с термините, които използваш, и предположенията, които правиш, приятелю. Напълно възможно е този Радек да е получил съдействие от някого в Рим, но това не е бил Ватиканът.

— Ние вярваме, че въпросният помощник е бил епископ Худал от „Анима“.

Напрежението, изписано на лицето на Донати, намаля.

— За съжаление добрият епископ е помогнал на няколко нацисти. Това не може да се отрече. Какво те кара да мислиш, че е помогнал на този Радек?

— Едно научно предположение. Радек е бил австрийски католик. Худал е бил ректор на Немската семинария в Рим и изповедник на германската и австрийската общност. Ако Радек е дошъл в Рим да търси помощ, логично е да се е обърнал към епископ Худал.

Донати кимна в знак на съгласие.

— Не мога да оспоря това. Епископ Худал е бил заинтересован да защитава сънародниците си от онова, което е смятал за стремеж за отмъщение от страна на победилите съюзници. Но това не означава, че е знаел, че Радек е бил военнопрестъпник. Откъде би могъл да знае? След войната Италия е била залята от милиони напуснали домовете си хора и всички те са търсели помощ. Ако Радек е отишъл при Худал и му е разказал някоя тъжна история, вероятно му е било дадено убежище и оказана помощ.

— Не е ли трябвало Худал да попита човек като Радек защо бяга?

— Вероятно, но би било наивно от твоя страна да предполагаш, че Радек е щял да му отговори искрено. Той би излъгал и епископ Худал нямаше да разбере това.

— Човек не става беглец без причина, Луиджи, а холокостът не е бил тайна. Епископ Худал е трябвало да си даде сметка, че помага на военнопрестъпници да избегнат правосъдието.

Донати изчака с отговора си, докато сервитьорът поднасяше блюдото с паста49.

— Трябва да разбереш, че по онова време е имало много организации и отделни личности в Църквата и извън нея, които са помагали на бежанците. Худал не е бил единственият.

— Откъде е вземал пари за финансирането на тези операции?

— Твърдял е, че всичко идва от сметките на семинарията.

— И ти вярваш на това? На всеки есесовец, на когото Худал е помагал, са му трябвали джобни пари, билет за кораба, за виза и нов живот в чужбина, да не споменаваме цената за осигуряването им на убежище в Рим, докато отпътуват. Смята се, че Худал е помогнал на стотици есесовци по този начин. Това са много пари, Луиджи — стотици хиляди долари. Трудно ми е да повярвам, че „Анима“ е разполагала с толкова излишни средства, които са се търкаляли ей така.

— Значи предполагаш, че някой му е давал пари? — попита Донати, като завъртя пастата с вилицата си като познавач. — Някой като Светия отец например.

— Все пак парите трябва да са идвали отнякъде.

Донати остави вилицата си и скръсти замислено ръце.

— Има основание да се предполага, че епископ Худал е получавал постъпления от Ватикана, за да финансира своята работа с бежанците.

— Те не са били бежанци, Луиджи. Поне не всички. Много от тях са били виновни за невъобразими престъпления. Искаш да ми кажеш, че папа Пий не е имал представа, че Худал е помагал на издирвани военнопрестъпници да избегнат правосъдието?

— Нека просто да кажем, че основавайки се на съществуващите писмени доказателства и показанията на оцелели свидетели, ще бъде много трудно да се докаже подобно твърдение.

— Не знаех, че си учил канонично право, Луиджи. — Габриел повтори въпроса си бавно, като натъртваше обвинително на съответните думи: — Знаел ли е папата, че Худал е помагал на военнопрестъпници да избегнат правосъдието?

— Негово Светейшество се е противопоставил на Нюрнбергския процес, защото е вярвал, че той ще послужи единствено за по-нататъшното отслабване на Германия и за поощряването на комунистите. Също така е вярвал, че Съюзниците са преследвали отмъщение, а не правосъдие. Напълно възможно е Светият отец да е знаел, че епископ Худал помага на нацисти, и да го е одобрявал. Все пак доказването на това твърдение е друг въпрос. — Донати насочи вилицата си към недокоснатата паста на Габриел. — По-добре да изядеш това, преди да е изстинало.

— Страхувам се, че загубих апетит.

Свещеникът забоде вилицата си в пастата на Габриел.

— Е, какво се твърди, че е извършил този Радек?

Габриел направи кратко резюме на знаменитата кариера на щурмбанфюрер Ерих Радек в СС, като започна с работата му за еврейската емиграционна служба на Адолф Айхман във Виена и завърши с командването му на „Акция 1005“. В края на разказа му Донати също бе загубил апетит.

— Те наистина ли са вярвали, че биха могли да скрият всички доказателства за толкова огромно престъпление?

— Не съм сигурен дали са вярвали, че е възможно, но са успели до голяма степен. Заради мъже като Ерих Радек ние никога няма да узнаем колко хора наистина са загинали през холокоста.

Донати съзерцаваше виното си.

— Какво точно искаш да узнаеш за помощта на епископ Худал, оказана на Радек?

— Можем да предположим, че Радек се е нуждаел от паспорт. За тази цел епископът трябва да се е обърнал към Червения кръст. Искам да разбера с какво име е бил издаден този паспорт. Радек също така се е нуждаел от място, където да отиде. Трябвала му е и виза. — Габриел направи пауза. — Знам, че това е било доста отдавна, но епископ Худал е запазил документи, нали?

Донати бавно кимна.

— Личните книжа на епископа се съхраняват в архива на „Анима“. Както можеш да очакваш, те са запечатани.

— Ако има някой в Рим, който може да ги разпечата, Луиджи, то това си ти.

— Ние не можем просто да нахлуем в „Ашша“ и да поискаме да видим книжата на епископа. Настоящият ректор е епископ Теодор Дрекслер и той не е глупак. Ще се нуждаем от причина — от история за прикритие, както казват в твоя занаят.

— Ние разполагаме с една.

— Каква е тя?

— Историческата комисия.

— Предлагаш да кажем на ректора, че комисията иска книжата на Худал?

— Точно така.

— А ако той се дърпа?

— Тогава ще споменем името на някой важен човек.

— И кой ще е той?

Габриел бръкна в джоба си и извади ламинирана лична карта със снимка.

— Шмуел Рубенщайн, професор по сравнително изучаване на религиите в Еврейския университет в Йерусалим. — Донати върна картата на Габриел и поклати глава. — Теодор Дрекслер е блестящ теолог. Той ще иска да те въвлече в спор — може би нещо за общите корени на двете най-древни религии в Западния свят. Напълно съм сигурен, че ще се провалиш и епископът ще разгадае малката ти игра.

— Твоята задача ще е да не допуснеш това да се случи.

— Ти надценяваш способностите ми, Габриел.

— Обади му се, Луиджи. Трябва да видя книжата на епископ Худал.

— Ще го направя, но първо имам един въпрос. Защо?

След като чу отговора на Габриел, Донати набра един номер на мобилния си телефон и поиска да го свържат с „Анима“.

19. Рим

Църквата „Санта Мария дел’Анима“ се намираше в историческия център, на запад от площад „Пиаца Навона“. В продължение на четири столетия тя е била немската църква в Рим. Папа Адриан VI — син на немски корабостроител от Утрехт и последен неиталиански папа преди Йоан Павел II, е погребан в прекрасна гробница вдясно от главния олтар. До семинарията в съседство се стига откъм Виа дела Паче и точно там, застанал в студената сянка на фронталния двор, ги посрещна на следващата сутрин епископ Теодор Дрекслер.

Монсеньор Донати го поздрави на превъзходен немски с италиански акцент и представи Габриел като „големия учен професор Шмуел Рубенщайн от Еврейския университет“. Дрекслер протегна ръка под такъв ъгъл, че за момент Габриел не беше сигурен дали да се ръкува, или да целуне пръстена му. След кратко колебание той здраво я раздруса. Кожата й беше студена като църковния мрамор.

Ректорът ги поведе нагоре по стълбите и ги въведе в скромен кабинет с книжни лавици покрай стените. Расото му изшумоля, докато се настаняваше на най-големия стол в къта за сядане. Масивният златен кръст на гърдите му блестеше на слънчевата светлина, струяща през високите прозорци. Епископът беше нисък и охранен, около седемдесетгодишен, леко прошарен и с изключително розови бузи. Ъгълчетата на малката му уста бяха повдигнати в постоянна усмивка — дори и сега, когато той очевидно не беше радостен, — а в бледосините му очи проблясваше непринуден интелект. Беше лице, което можеше да утеши болен и да внуши на грешник страх пред Бога. Монсеньор Донати беше прав. Габриел трябваше да си отваря очите на четири.

Луиджи и епископът прекараха няколко минути в размяна на любезности относно Светия отец. Дрекслер информира Донати, че се моли за дълготрайно здраве на папата, а Донати, на свой ред, му съобщи, че негово Светейшество е изключително доволен от работата на епископ Дрекслер в „Анима“. Той се обръщаше към епископа с „Ваша милост“ колкото се може по-често. В края на разговора Дрекслер бе толкова „подмазан“, че Габриел се опасяваше да не се плъзне от стола.

Когато монсеньор Донати най-сетне стигна до целта на тяхното посещение в „Анима“, настроението на епископа бързо помръкна, сякаш облак мина пред слънцето, макар усмивката да не слезе от лицето му.

— Не виждам как полемичното проучване на стореното за германските бежанци от епископ Худал след войната ще помогне за оздравителния процес между Римокатолическата църква и евреите. — Гласът му беше мек и сух, виенският му немски — особено подчертан. — Едно честно и задълбочено изследване на дейността на епископ Худал ще разкрие, че той е помогнал и на много евреи.

Габриел се наведе напред. Време беше за начетения професор от Еврейския университет да се намеси в разговора.

— Искате да кажете, Ваша милост, че епископ Худал е укривал евреи по време на римските арести?

— Преди и след тях. Имало е много евреи, които са живели зад стените на „Анима“. Покръстени евреи, разбира се.

— А непокръстените?

— Те не са можели да бъдат укривани тук. Щяло е да бъде неблагопристойно. Изпращали са ги другаде.

— Простете ми, Ваша милост, но как точно са отличавали покръстените евреи от непокръстените?

Монсеньор кръстоса крака и внимателно приглади ръба на крачола си — знак, че трябва да спре и да не продължава тази линия на разпитване. Епископът си пое дъх и отговори на въпроса:

— Може би са им задавали няколко прости въпроса за вярата и католическата доктрина. Може да са ги карали да кажат Господната молитва или „Аве Мария“. Обикновено много бързо е ставало ясно кой казва истината и кой лъже, за да получи убежище в семинарията.

Почукване на вратата постигна целта на Луиджи да се сложи край на тази тема. Влезе млад послушник, носещ сребърен поднос. Той сипа чай на Донати и Габриел. Епископът пиеше гореща вода с тънко резенче лимон.

Когато момчето си отиде, Дрекслер каза:

— Но аз съм сигурен, че вие не се интересувате от усилията на епископ Худал да укрива евреи от нацистите, нали, професор Рубенщайн? Интересувате се от помощта, която е оказвал на германските офицери след войната.

— Не на германските офицери. На издирваните военнопрестъпници от СС.

— Той не е знаел, че те са престъпници.

— Опасявам се, че тази аргументация показва лековерие, Ваша милост. Епископ Худал е бил отявлен антисемит и поддръжник на Хитлеровия режим. Не следва ли от това, че той доброволно е помагал на австрийците и германците след войната, независимо от престъпленията, които те са извършили?

— Неговото противопоставяне на евреите е било по същество теологично, не социално. Колкото до подкрепата му на нацисткия режим, не го защитавам. Епископ Худал се е уличил със собствените си думи и писания.

— И със своя автомобил — добави Габриел, използвайки на място досието, показано му от Моше Ривлин. — Знамето на обединения Райх се е веело на официалната лимузина на епископ Худал. Той не е криел накъде са насочени симпатиите му.

Дрекслер отпи глътка вода и обърна ледения си поглед към Донати.

— Както мнозина други в Църквата, аз имах свое собствено мнение относно Историческата комисия на Светия отец, но го задържах за себе си от уважение към негово Светейшество. Сега, изглежда, „Анима“ се разглежда под микроскоп. Но ще трябва да тегля чертата. Няма да оставя репутацията на тази институция да бъде очернена от калта на историята.

Монсеньор Донати се загледа замислено за момент в крачола си, после вдигна поглед. Под външния израз на спокойствие папският секретар кипеше от гняв срещу арогантността на ректора. Епископът беше настъпил, а сега Донати щеше да го накара да отстъпи. Някак си той успя да запази тона си на нивото на църковно шепнене.

— Независимо от мнението ви по този въпрос, Ваша милост, желанието на Светия отец е на професор Рубенщайн да бъде осигурен достъп до книжата на епископ Худал.

В стаята се възцари дълбока тишина. Дрекслер попила кръста на гърдите си, търсейки спасителна пролука. Нямаше такава; покорството бе единственият начин да излезе с чест от положението. Иначе детронираше своя крал.

— Не желая да проявявам незачитане към негово Светейшество по този въпрос. Не ми оставяте никакъв избор, освен да ви сътруднича, монсеньор Донати.

— Светият отец няма да забрави това, епископ Дрекслер.

— Аз също, монсеньор.

Донати се усмихна иронично.

— По мое мнение личните документи на епископа ще останат тук, в „Анима“.

— Това е правилно. Те са складирани в нашите архиви. Ще отнеме няколко дни да ги открием и да ги подредим, така че да могат да бъдат прочетени и разбрани от учен като професор Рубенщайн.

— Колко тактично от ваша страна, Ваша милост — каза монсеньор Донати, — но ние бихме искали да ги видим сега.

Той ги поведе надолу по вито каменно стълбище с изтрити от времето стъпала, станали хлъзгави като лед. В долния край на стълбището имаше дебела дъбова врата, обкована с желязо. Беше правена, за да устои на вражески таран, но не успя да се справи с изкусния свещеник от Венето50 и „професора“ от Йерусалим.

Епископ Дрекслер отключи вратата и я бутна с рамо, за да я отвори. За момент той потърси пипнешком в мрака, после натисна копчето на осветлението, което издаде рязко екливо щракване. Редица лампи на тавана се запалиха с жужене, хвърляйки поток от светлина, разкриващ дълъг подземен коридор със сводест каменен таван. С мълчаливо кимване епископът ги подкани да вървят напред.

Таванът бе строен за по-ниски хора. Дребният епископ можеше да се движи, без да променя стойката си. Габриел трябваше само да наведе глава, за да избегне лампите, но монсеньор Донати, който бе висок над метър и осемдесет, бе принуден да се приведе като човек, страдащ от сериозно гръбначно изкривяване. В това подземие се съхраняваше институционалната памет на „Анима“ и нейната семинария — четиривековната стойност на кръщелни и брачни свидетелства и смъртни актове. Тук се пазеха и документите на свещениците, които бяха служили в нея, и на семинаристите, които бяха учили сред стените на семинарията. Някои от тях бяха събрани в чамови кантонерки, други — в сандъци или в обикновени кашони. По-новите се съхраняваха в модерни пластмасови шкафове. Миризмата на влага и плесен бе всепроникваща, а някъде по стените се процеждаше вода. Габриел, който имаше известни познания за разрушителния ефект на студа и влагата върху хартията, бързо загуби надежда, че ще намери непокътнати книжата на епископ Худал.

Към края на коридора имаше малка странична стая, приличаща на катакомба. Тя съдържаше няколко големи сандъка, заключени с ръждясали катинари. Епископ Дрекслер носеше връзка ключове. Той мушна единия в първия катинар. Ключът не искаше да се завърти. Ректорът се помъчи известно време, преди накрая да отстъпи ключовете на „професор Рубенщайн“, който безпроблемно отвори старите катинари.

Дрекслер се повъртя около тях за момент и предложи да им помага при търсенето на документите. Монсеньор Донати го потупа по рамото и каза, че те и сами ще се справят. Пълничкият дребен епископ се прекръсти и бавно се отдалечи по сводестия коридор.

Два часа по-късно Габриел ги намери. Ерих Радек бе пристигнал в „Анима“ на 3 март 1948 година. На 24 май Папската комисия за помощ — Ватиканската организация за подпомагане на бежанците — му бе издала ватиканска лична карта под номер 9645/99 на името на Ото Кребс. Същия ден, с помощта на епископ Худал, Ото Кребс бе използвал своята ватиканска карта, за да се сдобие с червенокръстки паспорт. На следващата седмица му бе издадена входна виза от Арабска република Сирия. Той си бе купил билет за втора класа с парите, дадени му от епископ Худал, и в края на юни бе отплавал от италианското пристанище Генуа. Кребс бе разполагал с петстотин долара за джобни. Разписка за получените пари с подписа на Радек бе запазена от епископ Худал. Последният документ в досието на Радек беше писмо със сирийска марка и печат от Дамаск, в което се благодареше на епископ Худал и Светия отец за тяхната помощ и се обещаваше, че един ден дългът ще бъде изплатен. Писмото бе подписано от Ото Кребс.

20. Рим

Епископ Дрекслер изслуша аудиокасетата за последен път, после набра един номер във Виена.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Какъв проблем?

Дрекслер разказа на мъжа от Виена за сутрешните посетители на „Анима“ — монсеньор Донати и професор от Еврейския университет в Йерусалим.

— Как се нарече той?

— Рубенщайн. Твърдеше, че е изследовател към Историческата комисия.

— Той не е бил професор.

— Разбрах, но изобщо не бях в положението да оспорвам неговата искреност. Монсеньор Донати е много могъщ човек във Ватикана. Има само един по-могъщ и това е еретикът, за когото той работи.

— Какво търсеха те?

— Документи за помощта, оказана от епископ Худал на някакъв австрийски бежанец след войната.

Настъпи дълга пауза, преди мъжът да постави следващия си въпрос:

— Те напуснаха ли „Анима“?

— Да, преди час.

— Защо си изчакал толкова много, преди да телефонираш?

— Надявах се да ти осигуря някаква информация, която да е от полза.

— Успя ли?

— Да, така мисля.

— Кажи ми я.

— Професорът е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Стаята му е регистрирана на името на Рене Дюран, с канадски паспорт.

— Имам нужда да прибереш един часовник от Рим.

— Кога?

— Незабавно.

— Къде се намира той?

— Има един мъж, който е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Регистрирал се е като Рене Дюран, но понякога използва името Рубенщайн.

— Колко дълго ще бъде в Рим?

— Не е ясно, ето защо трябва да тръгнеш веднага. Има самолет на „Ал Италия“, който излита за Рим след два часа. На твое име е резервиран билет за бизнес класата.

— Ако пътувам със самолет, няма да мога да нося инструментите, които ще ми трябват за поправката. Ще имам нужда някой да ми достави такива инструменти в Рим.

— Разполагам с подходящия човек. — Мъжът продиктува един телефонен номер, който Часовникаря запомни наизуст. — Той е голям професионалист и много важен човек, при това изключително дискретен. Иначе нямаше да те пратя при него.

— Имате ли снимка на този господин Дюран?

— Моментално ще ти бъде изпратена по факса.

Часовникаря затвори телефона и изключи лампите в предната част на магазина. След това влезе в работилницата и отвори един стенен шкаф. Вътре имаше пътна чанта, която съдържаше комплект дрехи за смяна и несесер с бръснарски принадлежности. Факс апаратът иззвъня. Часовникаря намъкна палто и нахлупи шапката си, докато листът с лицето на един мъртвец бавно се показа от апарата.

21. Рим

На следващата сутрин Габриел седна на маса в „Дони“ да пие кафе. Трийсет минути по-късно влезе един мъж и отиде до бара. Косата му приличаше на стоманена вълна, а на широкото му лице имаше белези от акне. Дрехите му бяха скъпи, но износени. Той изпи набързо две кафета еспресо, като пушеше през цялото време. Габриел сведе поглед към своя вестник „Ла Република“ и се усмихна. Шимон Пацнер работеше като човек на Службата в Рим от пет години, но все още не бе загубил неугледната си външност на заселник от Негев.

Пацнер плати сметката си и отиде до тоалетната. Когато излезе, носеше слънчеви очила — знак, че срещата ще се състои. Той се насочи към въртящата се врата, поспря се на тротоара на Виа Венето, после зави надясно и тръгна. Габриел остави пари на масата и го последва.

Пацнер пресече Корсо д’Италия51 и влезе в парка на Вила Боргезе. Габриел продължи малко по-нататък по булеварда и влезе в парка от друго място. Срещна Шимон на трилентовата алея и му се представи като Рене Дюран от Монреал. Двамата се насочиха към галерията. Пацнер запали цигара.

— Говори се, че онази нощ си се измъкнал на косъм в Алпите.

— Слуховете бързо се разнасят.

— Службата е като еврейско шивашко общество, знаеш го. Но имаш и по-голям проблем. Лев определи правилата. Достъпът на Алон е забранен. Ако дойде да тропа на вратата ви, трябва да го изхвърлите на улицата. — Той плю на земята. — Тук съм от лоялност към стареца, а не към теб, господин Дюран. По-добре от това няма накъде.

Седнаха на мраморна пейка в предния двор на галерия „Боргезе“ и се огледаха в противоположни посоки за евентуална „опашка“. Габриел разказа на Пацнер за есесовеца Брих Радек, който бе пътувал до Сирия под името Ото Кребс.

— Той не е ходил в Дамаск да изучава древната цивилизация — каза Габриел. — Сирийците са го пуснали да влезе на тяхна територия поради някаква причина. Ако е бил близък до режима, това може да изскочи от някои документи.

— Значи искаш да направя проучване и да видя дали може да го свържем с Дамаск?

— Точно така.

— И как очакваш да поискам такова проучване, без Лев и Отделът по сигурността да не разберат за това?

Габриел погледна към Шимон, сякаш намираше въпроса за обиден. Пацнер отстъпи.

— Добре, да кажем, че имам момиче в Изследователския отдел, което може да хвърли дискретен поглед на файловете заради мен.

— Само едно момиче?

Пацнер сви рамене и хвърли цигарата си на чакъла.

— Това все още ми изглежда като целене нависоко. Къде си отседнал?

Габриел му каза.

— Има едно място, наречено „Ла Карбонара“, в северния край на площад „Кампо дей Фиори“, близо до фонтана.

— Знам го.

— Бъди там в осем часа. Ще има резервация на името на Бруначи за осем и трийсет. Ако резервацията е за двама, това означава, че търсенето е било неуспешно. Ако е за четирима, ела на Пиаца Фарнезе.

На отсрещния бряг на Тибър, на малко площадче на няколко крачки от портата „Санта Анна“, Часовникаря седеше в студената следобедна сянка на едно открито кафене и посръбваше капучино. На съседната маса двама свещеници в раса се бяха задълбочили в оживен разговор. Въпреки че не говореше италиански, Часовникаря предположи, че са ватикански бюрократи. Една улична котка, извила гръб, се промуши между краката му и измяука умолително за храна. Той стисна животинчето между глезените си и започна бавно да увеличава натиска, докато котката не изпищя задавено и побягна като стрела. Свещениците погледнаха неодобрително, Часовникаря остави пари на масата и се отдалечи. Представете си, котки в кафенето! Той очакваше с нетърпение да си свърши работата в Рим и да се върне във Виена.

Мъжът мина край Колонадата на Бернини и спря за момент да погледне от широката Виа дела Кончилиационе към Тибър. Един турист протегна фотоапарата си към него и го помоли на някакъв неразгадаем славянски език да го снима пред Ватикана. Австриецът безмълвно посочи ръчния си часовник, показвайки, че закъснява за среща, и му обърна гръб.

Пресече обширния шумен площад от другата страна на колонадата. Площадът носеше името на един от последните папи. Въпреки че се интересуваше и от други неща, освен от старинни часовници, Часовникаря знаеше, че този папа е бил по-скоро спорна личност. Намираше интригата, свързана с името му, за доста забавна. Значи той не бе помагал на евреите по време на войната. Но откога бе отговорност на папата да помага на евреите? В крайна сметка те бяха врагове на Църквата.

Часовникаря зави и влезе в тясна уличка, отдалечаваща се от Ватикана по посока на хълма Яникулум. Тя беше сенчеста и от двете й страни се издигаха прашни сгради, боядисани в охра. Австриецът вървеше по напукания тротоар, търсейки адреса, който му бе даден по телефона по-рано същата сутрин. Откри го, но се поколеба, преди да влезе. На тъмната витрина имаше надпис „Религиозни предмети“. Под него с по-дребен шрифт бе изписано името Джузепе Мондиани. Часовникаря провери на листчето, където бе записал адреса: Виа Борго Санто Стрито №22. Беше дошъл на точното място.

Той притисна лице към витрината. Помещението от другата страна на стъклото беше претъпкано с кръстове, статуи на Богородица, дърворезби на отдавна умрели светци, молитвени броеници и медали, всички носещи табели с уверението, че са благословени от самия папа. Всичко изглеждаше покрито с фин като брашно прах от улицата. Макар и отгледан в строг австрийски католически дом, Часовникаря се запита какво ли би принудило човек да се моли на статуя. Той вече не вярваше в Бог, нито в Църквата, нито в съдбата, Божията намеса, задгробния живот или късмета. Смяташе, че хората контролират развитието на своя живот точно както зъбчатият механизъм на часовника управлява движението на стрелките му.

Часовникаря отвори вратата и влезе, придружен от звъна на малка камбанка. От задната стаичка се показа мъж, облечен в кехлибарен пуловер с остро деколте, без риза отдолу, и светлокафяв габардинен панталон, чиито крачоли отдавна не бяха виждали ютия. Тъничката му оредяла коса бе зализана на една страна, така че прилепваше плътно към върха на главата му. Макар и на няколко крачки от него, Часовникаря можеше да долови неприятната миризма на афтършейва му. Той се запита дали хората от Ватикана знаеха, че благословените им религиозни предмети бяха продавани от такова неугледно същество.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся синьор Мондиани.

Мъжът кимна, сякаш да потвърди, че Часовникаря е намерил търсения човек. Превзетата усмивка разкри факта, че му липсваха няколко зъба.

— Вие сигурно сте господинът от Виена — каза Мондиани. — Познах гласа ви.

Италианецът подаде ръка. Тя беше мека и влажна, точно както се бе опасявал Часовникаря. Мондиани заключи външната врата и закачи на витрината табела, която известяваше на английски и италиански, че магазинът е затворен. След това поведе госта през един коридор по разнебитено дървено стълбище. На края на стълбите имаше малък офис. Пердетата бяха спуснати, а въздухът бе изпълнен с миризма на дамски парфюм. И на още нещо — възкисело и напомнящо за амоняк. Мондиани направи жест към дивана. Часовникаря погледна надолу — пред очите му проблесна картина. Остана прав. Италианецът сви слабите си рамене: Както желаете.

Той седна зад бюрото си, сложи в ред някакви книжа и приглади косата си. Тя беше боядисана в неестествен оранжево-черен цвят. Оплешивяващият австриец с останалата му прошарена ивица коса сякаш го караше да се чувства по-самоуверен, отколкото беше в действителност.

— Вашият колега от Виена каза, че искате оръжие. — Мондиани отвори чекмеджето на бюрото, извади тъмен предмет с плосък метален край и го положи благоговейно върху нахапаната с кафе попивателна хартия, сякаш беше свещена реликва. — Вярвам, че това ще ви удовлетвори.

Часовникаря протегна ръка. Мондиани постави оръжието в дланта му.

— Както виждате, това е деветмилиметров глок. Вярвам, че сте добре запознат с тази марка. В крайна сметка е австрийски пистолет.

Часовникаря вдигна поглед от оръжието.

— Това било ли е благословено от Светия отец, както останалата част от вашия инвентар?

Съдейки по мрачното му изражение, Мондиани не намери забележката за смешна. Той отново бръкна в отвореното чекмедже и извади кутия с патрони.

— Искате ли втори пълнител?

Часовникаря нямаше намерение да влиза в престрелка, но пък човек винаги се чувстваше по-сигурен с допълнителен пълнител в един от джобовете си. Кимна утвърдително и втори пълнител се появи върху бюрото.

Австриецът отвори кутията с мунициите и започна да поставя патрони в пълнителя. Мондиани попита дали иска и заглушител. Без да вдига поглед, Часовникаря отново кимна.

— За разлика от самото оръжие, той не е изработен в Австрия. Правен е тук — отбеляза италианецът с гордост, — в Италия. Когато стреля, пистолетът ще възпроизведе шум, не по-силен от шепот.

Часовникаря вдигна заглушителя до дясното си око и погледна през цевта. Доволен от изработката, той го постави на бюрото до другите неща.

— Желаете ли още нещо?

Австриецът напомни на синьор Мондиани, че е поискал и мотоциклет.

— А, да, моторино! — каза италианецът, като вдигна високо комплект ключове. — Той е паркиран пред магазина. Има две каски, точно както искахте, с различни цветове. Избрах черен и червен. Надявам се, че това ви задоволява.

Посетителят погледна часовника си. Мондиани разбра намека и се зае да придвижи нещата. Взе бележник и молив с надъвкан край и започна да изготвя сметката.

— Оръжието е чисто и не може да бъде проследено — поясни той, докато дращеше с молива върху листа. — Предлагам да го хвърлите в Тибър, когато приключите. Полицията никога няма да го намери там.

— А мотоциклетът?

— Краден е — отговори Мондиани. — Оставете го на някое обществено място с ключовете — пред пълна пицария например. Сигурен съм, че след няколко минути ще си намери нов собственик.

Италианецът завъртя последната цифра и обърна бележника към Часовникаря, така че да може да види сумата. Слава богу, беше в евро. Въпреки че и самият той беше бизнесмен, австриецът мразеше да извършва сделки в лири.

— Не е ли малко прекалено, синьор Мондиани?

Италианецът сви рамене и му отправи още една противна усмивка. Часовникаря взе заглушителя и внимателно го зави в края на цевта на пистолета.

— Тази такса тук — почука той бележника с показалеца на свободната си ръка — за какво е?

— Това е моята комисиона — успя да отговори Мондиани с изопнато лице.

— Вземате ми три пъти повече за глока, отколкото бих платил в Австрия. Това, синьор Мондиани, е вашата комисиона.

Мондиани предизвикателно скръсти ръце.

— Така е в Италия. Искате ли оръжието или не?

— Да — отвърна Часовникаря, — но на разумна цена.

— Страхувам се, че в момента това е тарифата в Рим.

— За италианец или само за чужденците?

— Може би ще е по-добре да отидете другаде да си свършите работата. — Мондиани вдигна ръка. Тя трепереше. — Дайте ми пистолета, моля, и си вървете.

Часовникаря въздъхна. Може би така беше по-добре. Синьор Мондиани, независимо от уверенията на мъжа от Виена, не беше от типа хора, които вдъхват доверие. С бързо движение австриецът пъхна пълнителя в глока и дръпна предпазителя. Синьор Мондиани вдигна отбранително ръце. Куршумите пробиха дланите му, преди да го поразят в лицето. Когато се измъкна от офиса, Часовникаря си даде сметка, че италианецът бе честен поне за едно нещо. Когато стреляше, пистолетът издаваше звук, по-тих и от шепот.

Той излезе от магазина и заключи вратата след себе си. Вече бе почти тъмно; куполът на базиликата „Свети Петър“ чезнеше на фона на тъмнеещото небе. Австриецът мушна ключа в стартера на мотоциклета и запали двигателя. Минута по-късно се носеше по Виа дела Кончилиационе към землистите стени на крепостта Сант’Анджело. Профуча през моста над Тибър, после мина по тесните улички на историческия център и стигна до Виа Джулия.

Паркира пред хотел „Кардинал“, свали каската си и влезе във фоайето, след това зави надясно и се озова в малък, приличащ на катакомба бар, чиито стени бяха облицовани със старинен римски гранит. Поръча си една кола на бара — беше уверен, че може да се справи с тази задача, без да издава своя австрийско-немски акцент — и отнесе напитката на малка масичка в съседство с пасажа, свързващ фоайето с бара. За да убие времето си, похапна шамфъстъци и прелисти купчина италиански вестници.

В седем и половина от асансьора излезе мъж с къса тъмна коса, прошарена на слепоочията, и яркозелени очи. Той остави ключа за стаята си на рецепцията и излезе на улицата.

Часовникаря допи колата си и също напусна хотела. Той възседна моториното на синьор Мондиани и запали двигателя. Черната каска висеше на каишката си на кормилото. Австриецът взе червената каска от задния багажник и си я нахлупи, после прибра на нейното място черната и затвори капака на багажника.

Вдигна очи и се загледа във фигурата на зеленоокия мъж, който упорито се отдалечаваше в мрака на Виа Джулия. Часовникаря натисна педала на газта и бавно пое след него.

22. Рим

Резервацията в „Ла Карбонара“ беше за четирима. Габриел отиде пеш до Пиаца Фарнезе и откри Пацнер да го чака близо до френското посолство. Те отидоха до „Ал Помпиере“ и седнаха на закътана в дъното маса. Шимон поръча червено вино и полента52 и подаде на Габриел обикновен хартиен плик.

— Отне известно време — каза той, — но накрая откриха справка за Кребс в един доклад за нацист на име Алоис Брунер. Знаеш ли нещо повече за Брунер?

— Бил е първият помощник на Айхман — отговори Габриел, — експерт по депортирането, много вещ в събирането и вкарването на евреите в гета и после в газовите камери. Работил е с Айхман при депортирането на австрийските евреи. По-късно, през войната, се е оправял с депортирането в Солун и Франция на Виши.

Видимо развълнуван, Пацнер си взе от полентата.

— А след войната е избягал в Сирия, където е живял под името Джордж Фишер и е работил като консултант за режима. Фактически съвременната сирийска разузнавателна служба и тази по сигурността са били изградени от Алоис Брунер.

— Работил ли е Кребс за него?

— Така изглежда. Отвори плика. Впрочем се отнасяй към този доклад с уважението, което заслужава. Човекът, който го е написал, е платил висока цена. Виж кодовото име на агента.

Менаше беше кодовото име на легендарния израелски шпионин Ели Коен. Роден в Египет през 1924 година, Коен бе емигрирал в Израел през 1957-а, записвайки се като доброволец в израелското разузнаване. Психологическият му тест бе дал смесени резултати. Профайлърите53 го намерили за високоинтелигентен и надарен с изключителна памет за детайлите. Но открили и опасна черта в характера му — „прекомерно самомнение“, и предсказали, че Коен ще поема излишни рискове в работата.

Досието на Коен събирало прах до 1960 година, когато нарастващото напрежение по сирийската граница накарало хората от израелската разузнавателна служба да решат, че отчаяно се нуждаят от шпионин в Дамаск. Дългото търсене на кандидати завършило с неуспех. После търсенето било разширено, включвайки и онези, които били отхвърлени по разни причини. Досието на Коен отново било отворено и не след дълго той вече бил подготвен за задача, която накрая завършила с неговата смърт.

След шестмесечно интензивно обучение Коен, представящ се като Камал Амин Табит, бил изпратен в Аржентина, за да изгради своята история за прикритие: преуспяващ сирийски бизнесмен, който живял в чужбина през целия си живот и желаел единствено само да се премести в своята родина. Той спечелил доверието на голямата сирийска емигрантска общност в Буенос Айрес и създал много важни контакти, в това число и с майор Амин ал Хафез, който един ден щял да стане президент на Сирия.

През януари 1962 година Коен се преместил в Дамаск и открил фирма за внос и износ. Въоръжен с препоръки от сирийската общност в Буенос Айрес, той бързо станал популярна фигура на социалната и политическата сцена в Дамаск, като се сприятелил с високопоставени членове на военната върхушка и на управляващата партия „Баас“. Сирийските армейски офицери водели Коен на обиколки из военни обекти и дори му показали фортификационните съоръжения на стратегическите Голански възвишения. Когато майор Ал Хафез станал президент, се предполагало, че Камал Амин Табит има добри шансове за правителствен пост, може би дори за министър на отбраната.

Сирийското разузнаване нямало представа, че приветливият Табит в действителност е израелски шпионин, който изпраща постоянен поток от доклади на своите началници отвъд граница. Спешните доклади били изпращани посредством кодирани съобщения по радиостанция. По-дългите и подробни доклади били писани със симпатично мастило, укривани в сандъци с Дамаски мебели и изпращани на израелски агент в Европа. Сведенията, осигурявани от Коен, дали на израелските военни стратези забележителна картина за политическото и военното положение в Дамаск.

Накрая предупрежденията за склонността на Коен към поемане на рискове се оказали верни. Той станал безразсъден при употребата на радиостанцията си, като предавал по едно и също време всяка сутрин или изпращал множество съобщения в един и същ ден. Изпращал поздрави на своето семейство и окайвал загубата на Израел на някакъв международен футболен мач. Сирийското контраразузнаване, оборудвано с най-модерните съветски радиопеленгатори, започнало да издирва израелския шпионин в Дамаск. Открили го на 18 януари 1965 година, като нахлули в апартамента му, докато изпращал съобщение на своите шефове в Израел. Обесването на Коен през май 1965-а било предавано на живо по сирийската телевизия.

Габриел прочете първия доклад на светлината на премигващата на масата свещ. Той беше изпратен по европейския канал през май 1963 година. В подробното изложение за вътрешнополитическите интриги в партията „Баас“ имаше параграф, посветен на Алоис Брунер:

— Това ли е? — попита Габриел. — Едно виждане на коктейл?

— Очевидно е така, но не се обезкуражавай. Коен ти дава още една следа. Погледни следващия доклад.

Габриел го взе и се зачете.

Пацнер сипа вино на Габриел.

— Чух, че Буенос Айрес е чудесен по това време на годината.

Двамата се разделиха на Пиаца Фарнезе и Габриел се отправи пеш по Виа Джулия към хотела си. Нощта бе станала студена и на улицата беше тъмно. Дълбоката тишина, съчетана с грубия паваж, му даде възможност да си представи Рим такъв, какъвто е бил преди век и половина, когато мъжете от Ватикана все още са държали върховната власт. Представи си Ерих Радек, вървящ по същата тази улица, докато е чакал своя паспорт и билет за свободата.

Но дали действително Радек бе дошъл в Рим?

Според документите на епископ Худал, Радек бе пристигнал в „Анима“ през 1948 година и скоро след това бе напуснал като Ото Кребс. Ели Коен бе поставил Кребс в Дамаск през май 1963 година. След това, според същите сведения, той бе заминал за Аржентина. Фактите показваха крещящо несъответствие в случая срещу Лудвиг Фогел. Според документите във виенския държавен архив, Фогел бе живял в Австрия от 1946 година, работейки за американските окупационни власти. Ако това бе вярно, Фогел и Радек вероятно не можеха да бъдат един и същ човек. Как тогава да се обясни увереността на Макс Клайн, че е виждал Фогел в Биркенау? А пръстенът, който Габриел бе взел от хижата на Фогел в Горна Австрия? 1005, добра работа, Хайнрих… А ръчният часовник? На Ерих с обожание, Моника… Дали друг мъж бе дошъл в Рим през 1948 година, представяйки се за Ерих Радек? И ако беше така, кой бе той?

„Много въпроси — помисли си Габриел — и само една възможна следа за проследяване: Фишер отговори, че това не било изненадващо, тъй като наскоро Кребс се бил преместил в Аржентина“. Пацнер беше прав. Габриел нямаше друг избор, освен да продължи издирването в Аржентина.

Дълбоката тишина бе нарушена от подобното на насекомо бръмчене на едно моторино. Габриел погледна през рамо към мотоциклета, който зави на ъгъла и навлезе във Виа Джулия. Мотоциклетът внезапно увеличи скоростта си, насочвайки се право към него. Габриел спря и извади ръцете си от джобовете на палтото. Трябваше да вземе решение. Да остане намясто като истински римлянин или да се обърне и да избяга? Решението бе взето няколко секунди по-късно, когато мотористът с каска бръкна под якето си и измъкна пистолет със заглушител.

Габриел се шмугна в тясна уличка в съседство, когато от дулото на пистолета излетяха три огнени езичета. Трите куршума уцелиха ъгъла на една сграда. Габриел наведе глава и затича още по-бързо.

Мотоциклетът се движеше с твърде голяма скорост, за да вземе завоя. Той поднесе в началото на уличката, след което се завъртя тромаво, описвайки кръг, и това даде възможност на Габриел да спечели няколко ценни секунди, за да увеличи преднината си. Той свърна надясно в уличка, успоредна на Виа Джулия, после рязко зави наляво. Планът му бе да се насочи към булевард „Виктор Емануел II“ — една от най-оживените артерии на Рим. Там щеше да има движение и пешеходци по тротоарите. На булеварда винаги можеше да намери място, където да се скрие.

Воят на мотоциклета се усили. Габриел погледна през рамо. Той още го следваше, скъсявайки дистанцията с тревожна бързина. Габриел се понесе в неудържим бяг, загребвайки въздуха с ръце, като дишаше хрипливо и накъсано. Забеляза сянката си на паважа отпред — един съсипан, луд човек.

Втори мотор влезе в уличката точно срещу него и намали скорост. Мотористът, с каска на главата, измъкна оръжие. А, значи така било — капан, двама убийци, никаква надежда за измъкване. Габриел се почувства като мишена в стрелбище, която очаква да бъде прекатурена.

Продължи да тича под светлината на уличното осветление. Ръцете му се вдигнаха и той погледна собствените си длани — изкривени и напрегнати — ръце на измъчен персонаж в експресионистична картина. Осъзна, че крещи. Звукът се удряше в гипсовата мазилка и тухлените стени на околните сгради, резонирайки в ушите му, така че едва чуваше бръмченето на мотоциклета зад гърба си. Пред очите му изникна картина: майка му край един път в Полша с Ерих Радек, допрял пистолет до слепоочието й. Едва тогава си даде сметка, че крещеше на немски. Езикът на неговите сънища. Езикът на неговите кошмари.

Вторият убиец насочи оръжието си, после вдигна наличника на каската си.

Габриел чу собственото си име.

— Залегни! Залегни! Габриел!

Осъзна, че това бе гласът на Киара. И се хвърли на улицата.

Куршумите на Киара прелетяха над главата му и уцелиха връхлитащия мотоциклет. Той се завъртя, загубил контрол, и се блъсна в стената на съседната сграда. Убиецът излетя над кормилото и се стовари на паважа. Пистолетът му се приземи на няколко крачки от Габриел. Той посегна да го вземе.

— Не, Габриел! Остави го! Побързай!

Габриел погледна нагоре и видя Киара, която бе протегнала ръка към него. Той се метна зад нея и се вкопчи като дете в талията й, когато моторът полетя с ръмжене нагоре по булеварда по посока на реката.

Шамрон си имаше правила за тайните квартири: не трябваше да има физически контакт между мъжете и жените агенти. Тази вечер в апартамента на Службата, разположен в северната част на Рим, близо до лениво течащия Тибър, Габриел и Киара нарушиха тези правила с бурната страст, породена от страха пред смъртта. Едва след това Габриел си направи труда да попита Киара как го е открила.

— Ари ми каза, че идваш в Рим. Помоли ме да ти пазя гърба. Съгласих се естествено. Имам личен интерес да продължиш да живееш.

Габриел се запита как е пропуснал да забележи, че е бил следен от висока метър и шейсет италианска богиня, но пък Киара Дзоли действително беше много добра в работата си.

— Исках да се присъединя към теб на обяда в „Пиперно“ — каза тя закачливо. — Не мисля, че беше страхотно хубава идея.

— Какво знаеш за случая?

— Само, че най-лошите ми страхове за Виена се оказаха верни. Защо не ми разкажеш останалото?

Той го направи, като започна със своя полет от Виена и завърши с информацията, която бе получил малко по-рано тази вечер от Шимон Пацнер.

— Е, кой е изпратил този мъж в Рим да те убие?

— Мисля, че вероятно е същото лице, което е наредило убийството на Макс Клайн.

— Как са те открили тук?

Габриел си задаваше същия въпрос. Подозренията му се спряха на розовобузия австрийски ректор на „Анима“ — епископ Теодор Дрекслер.

— И така, къде ще ходим след това? — попита Киара.

— Ние?

— Шамрон ми каза да пазя гърба ти. Искаш да не изпълня пряката заповед на мемунех?

— Той ти е казал да ме наблюдаваш в Рим.

— Задачата беше обща — отговори тя с предизвикателен тон.

Габриел полежа още известно време, галейки косата й. Наистина той можеше да използва спътник и втори чифт очи. Като се имаха предвид обаче свързаните с това рискове, би предпочел това да е някой друг, а не жената, която обичаше. Но пък тя се бе доказала като безценен партньор.

На нощното шкафче имаше сигурен телефон. Той набра Йерусалим и събуди Моше Ривлин от дълбокия сън. Ривлин му даде името на човек в Буенос Айрес заедно с телефонен номер и адрес в barrio54 Сан Телмо. След това Габриел позвъни на аржентинската авиокомпания и запази две места в бизнес класата за полета на следващата сутрин. Затвори слушалката. Киара облегна бузата си на гърдите му.

— Ти крещеше нещо, когато тичаше към мен по онази уличка — промълви тя. — Спомняш ли си какво казваше?

Не можеше. Сякаш се бе събудил, неспособен да си спомни сънищата, които бяха обезпокоили неговия сън.

— Ти крещеше на нея — поясни Киара.

— На кого?

— На майка си.

Габриел си припомни картината, която бе изникнала пред очите му по време на безумния бяг от мъжа на моториното. Допусна, че наистина бе възможно да е викал на майка си. Откакто бе прочел свидетелските й показания, не мислеше почти за нищо друго.

— Сигурен ли си, че Ерих Радек е човекът, който е застрелял клетите момичета в Полша?

— Толкова сигурен, колкото може да бъде свидетел шейсет години след случилото се.

— А ако Лудвиг Фогел наистина е Ерих Радек?

Габриел се протегна и загаси лампата.

23. Рим

Виа дела Паче беше пуста. Часовникаря спря пред вратите на „Анима“ и изключи двигателя на мотоциклета. Протегна треперещата си ръка и натисна звънеца на домофона. Никой не отговори. Отново позвъни. Този път младежки глас го поздрави на италиански. Часовникаря помоли на немски да види ректора.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Моля, обадете се по телефона на сутринта, за да си уговорите среща, и епископ Дрекслер ще се радва да ви види. Buonanotte, signore55.

Часовникаря натисна силно бутона на домофона.

— Беше ми казано да дойда тук от един приятел на епископа от Виена. Спешно е.

— Как е името на този човек?

Часовникаря отговори честно на въпроса.

Мълчание, после:

— Ще сляза след минутка, господине.

Часовникаря разтвори якето си и разгледа набръчканата рана точно под дясната му ключица. Горещината на куршума бе обгорила подкожните кръвоносни съдове. Имаше малко кръв; чувстваше само интензивно туптене и студ, предизвикан от шока. Тресеше го. Оръжие с малък калибър, предположи той, най-вероятно 22-калибров пистолет. Не беше от оръжията, които нанасят сериозни вътрешни поражения. Въпреки това се нуждаеше от лекар, за да извади куршума и старателно да почисти раната, преди да се е възпалила.

Той вдигна очи. В предния двор се появи облечена в расо фигура и предпазливо се приближи до вратата — послушник, около петнайсетгодишен, с лице на ангел.

— Ректорът каза, че не е удобно да идвате в семинарията по това време — съобщи момчето. — Той предлага да намерите друго място за нощувка.

Часовникаря измъкна своя глок и го насочи към ангелското лице.

— Отвори вратата! — прошепна той. — Веднага.

— Да, но защо трябваше да го изпращаш тук? — Гласът на епископа внезапно се повиши, сякаш предупреждаваше богомолци за опасността от грях. — Би било по-добре за всички замесени той веднага да напусне Рим.

— Той не може да пътува, Теодор. Нуждае се от лекар и от място за почивка.

— И сам виждам това. — Очите му се спряха за миг на фигурата, седнала от другата страна на бюрото му — мъж с прошарена коса и масивни рамене като на акробат. — Но трябва да си даваш сметка, че поставяш „Анима“ в ужасно компрометиращо положение.

— Положението на „Анима“ ще изглежда още по-зле, ако нашият приятел професор Рубенщайн успее в начинанието си.

Епископът въздъхна тежко.

— Може да остане тук за двайсет и четири часа, нито минута повече.

— И ще му намериш лекар? Някой дискретен?

— Познавам точния човек. Той ми помогна преди две години, когато едно от момчетата влезе в малка схватка с римски грубиянин. Сигурен съм, че мога да разчитам на неговата дискретност по този въпрос, макар че огнестрелна рана едва ли е ежедневно събитие в една семинария.

— Убеден съм, че ще измислиш някакво обяснение. Ти си съобразителен, Теодор. Може ли да поговоря с него?

Епископът подаде слушалката. Часовникаря я сграбчи с оцапаната си с кръв ръка. После погледна към прелата и с едно поклащане на главата му даде знак да напусне собствения си кабинет. Убиецът доближи слушалката до ухото си. Мъжът от Виена попита какво се е объркало.

— Вие не ми казахте, че мишената ще бъде охранявана. Ето това се обърка.

И Часовникаря обясни за ненадейната поява на второ лице на мотор. Последва кратка тишина, след това мъжът от Виена заговори с доверителен тон:

— В бързането си да те изпратя в Рим съм пропуснал да ти съобщя важна информация за мишената. Като си помисля, това е било грешка от моя страна.

— Важна информация? И каква е тя?

Мъжът от Виена го уведоми, че мишената някога е била свързана с израелското разузнаване.

— Съдейки по тазвечерните събития в Рим — допълни той, — тези връзки са останали силни както някога.

„Боже мили! — помисли си Часовникаря. — Израелски агент?“ Това не беше незначителна подробност. Прииска му се да се прибере във Виена и да остави стареца да се оправя сам с бъркотията. Вместо това реши да обърне положението в своя финансова изгода. Ала имаше и нещо друго. Никога преди не бе се провалял в изпълнението на договорените условия. Не беше само въпрос на професионална гордост и репутация. Той просто не мислеше, че ще е много мъдро от негова страна да остави да се измъкне един потенциален враг, и то враг, свързан с разузнавателна служба, безмилостна като израелската. Рамото му започна да пулсира. Очакваше с нетърпение да вкара един куршум в главата на този миризлив евреин. И в неговия приятел.

— Цената ми за тази задача току-що се повиши — каза Часовникаря. — Съществено.

— Очаквах го — отговори мъжът от Виена. — Ще удвоя възнаграждението.

— Ще го утроите — парира Часовникаря и след известно колебание мъжът от Виена прие. — Но ще можете ли да откриете местонахождението му отново?

— Имаме едно важно предимство.

— Какво е то?

— Знаем следата, по която върви, и къде ще отиде след това. Епископ Дрекслер ще се погрижи да получиш необходимото лечение. Междувременно си почини. Напълно убеден съм, че скоро отново ще се чуем.

24. Буенос Айрес

Алфонсо Рамирес трябваше да е умрял доста отдавна. Той несъмнено бе един от най-смелите мъже в Аржентина и цяла Южна Америка. Войнстващ журналист и писател, Алфонсо бе посветил живота си на каузата да разруши стените, обграждащи Аржентина и нейното жестоко минало. Считан за изключително конфликтен и опасен, за да бъде нает на работа в аржентинската преса, той публикуваше повечето си неща в САЩ и Европа. Малцина аржентинци извън политическия и финансовия елит бяха чели нещо, написано от Рамирес.

Той беше изпитал на собствения си гръб аржентинската бруталност. По време на Мръсната война неговата позиция срещу военната хунта го бе пратила в затвора, където прекара девет месеца, измъчван до смърт. Съпругата му — активистка от левицата — бе отвлечена от военен наказателен отряд и хвърлена жива от самолет в ледените води на Южния Атлантически океан. Ако не беше намесата на „Амнести Интърнешънъл“, същата участ щеше да постигне и Рамирес. Вместо това обаче той бе освободен — съсипан и почти неузнаваем, — за да се заеме отново със своя кръстоносен поход срещу генералите. През 1983 година те отстъпиха и мястото им бе заето от демократично избрано правителство. Рамирес подтикна новите управляващи да изправят пред съда десетки армейски офицери за престъпления, извършени по времето на Мръсната война. Сред тях беше и капитанът, който бе хвърлил съпругата му в океана.

През последните години Рамирес бе посветил своя голям талант на разкриването на една друга неприятна глава от аржентинската история, която правителството, пресата и по-голямата част от гражданите бяха предпочели да забравят. След краха на хитлеристкия Райх хиляди военнопрестъпници — германци, французи, белгийци и хървати — се бяха стекли в Аржентина с ентусиазираното одобрение на правителството на Перон и безрезервната подкрепа на Ватикана. Рамирес бе презиран в аржентинските политически кръгове, в които влиянието на нацистите все още бе голямо, и новата му работа се бе оказала също толкова рискована, колкото и разследването срещу генералите. Офисът му бе взривяван два пъти, а пощата му съдържаше толкова много писма-бомби, че пощенската служба отказа да му я доставя. Ако не беше препоръчителното писмо на Моше Ривлин, Габриел се съмняваше, че Рамирес щеше да се съгласи да се срещне с него.

Както се оказа впоследствие, той с готовност прие поканата за обяд и дори предложи квартално заведение в Сан Телмо. Подът на заведението бе на черни и бели квадрати — като шахматна дъска, а правоъгълните дървени маси бяха разположени без никакъв порядък. На варосаните стени имаше лавици с наредени върху им празни бутилки от вино. Голямата двойна врата бе отворена към шумната улица, а отпред, на тротоара, под брезентов сенник бяха извадени масички. Три вентилатора на тавана раздвижваха застоялия въздух. Пред бара се бе изтегнала немска овчарка и дишаше тежко, изплезила език. Габриел пристигна навреме, точно в два и половина. Аржентинецът закъсняваше.

В Аржентина януари се пада насред лятото и времето бе непоносимо горещо. Габриел, който бе израснал в долината на Израил и бе прекарал доста лета във Венеция, беше свикнал с жегата, но едва няколко дни след като бе пристигнал от Австрийските Алпи, контрастът в климата го свари неподготвен. Потоци топлина се излъчваха от уличния трафик и нахлуваха през отворената врата на заведението. При всеки минаващ камион температурата сякаш се повишаваше с един-два градуса. Габриел остана със слънчевите си очила. Ризата бе залепнала за гърба му.

Той отпиваше от студената вода и дъвчеше лимоновото резенче, докато поглеждаше към улицата. Очите му се спряха за кратко върху Киара. Тя посръбваше кампари със сода и похапваше равнодушно от сервираната й empanada56. Беше обута с къси панталони. Дългите й крака бяха изпружени на слънчевата светлина и бедрата й бяха започнали да се зачервяват. Киара бе навила косата си на небрежен кок. Тънка струйка пот се стичаше бавно по тила й и изчезваше под блузката й без ръкави. Носеше часовника си на лявата ръка. Беше предварително уговорен сигнал. Лявата ръка означаваше, че не е забелязала някой да ги следи, макар Габриел да си даваше сметка, че дори на агент с опита на Киара щеше да му е трудно да открие професионалист сред обедната навалица на Сан Телмо.

Рамирес дойде в три часа. Не се извини за закъснението. Беше едър мъж с дебели ръце и черна брада. Габриел погледна за белези от мъченията, но не откри такива. Поръча си два бифтека и бутилка червено вино с глас, който прозвуча любезно, но толкова високо, че сякаш шишетата на лавиците се раздрънчаха. Габриел се зачуди дали бифтекът и червеното вино бяха правилен избор, като се имаше предвид голямата горещина. Рамирес го погледна така, сякаш намираше въпроса за възмутителен.

— Говеждото месо е единственото истинско нещо в тази страна — заяви той. — Освен начина, по който се развива икономиката… — Останалата част от забележката му бе заглушена от грохота на минаващия циментовоз.

Сервитьорът остави виното на масата. То беше в зелена бутилка без етикет. Рамирес наля две чаши и попита Габриел за името на мъжа, когото търсеше. Като чу отговора, аржентинецът сви замислено тъмните си вежди.

— Ото Кребс, а? Това истинското му име ли е, или е фалшиво?

— Фалшиво.

— Откъде сте сигурен?

Габриел подаде документите, които бе взел от „Сайта Мария дел’Анима“ в Рим. Алфонсо измъкна от джоба на ризата си очила със зацапани стъкла и ги постави на едрия си нос. Излагането на показ на документите изнервяше Габриел. Той хвърли бегъл поглед към Киара. Часовникът все още бе на лявата й ръка. Когато вдигна очи от книжата, Рамирес видимо бе впечатлен.

— Как се сдобихте с книжата на епископ Худал?

— Имам приятел във Ватикана.

— Не, вие имате могъщ приятел във Ватикана. Единственият човек, който би могъл да накара епископ Дрекслер доброволно да отвори архива на Худал, е самият папа! — Рамирес вдигна чашата си с вино към Габриел. — Значи през 1948 година есесовски офицер на име Ерих Радек пристига в Рим и се оставя в ръцете на епископ Худал. Няколко месеца по-късно той напуска Рим като Ото Кребс и отплава за Сирия. Какво друго знаете?

Следващият документ, който Габриел сложи на дървената маса, предизвика същия изумен поглед в очите на аржентинския журналист.

— Както можете да се уверите, израелските разузнавателни служби откриха мъжа, известен вече като Ото Кребс, в Дамаск през май 1963 година. Източникът е много добър, не някой друг, а Алоис Брунер. Според него Кребс е напуснал Сирия през 1963 година и е дошъл тук.

— И имате основание да вярвате, че той все още може да е в страната?

— Точно това искам да разбера.

Рамирес скръсти дебелите си ръце и погледна Габриел през масата. Между двамата настъпи мълчание, смущавано единствено от грохота на уличното движение. Аржентинецът надушваше вестникарския материал. Габриел го очакваше.

— А как един мъж от Монреал на име Рене Дюран е докопал секретни документи от Ватикана и израелските разузнавателни служби?

— Явно имам добри източници.

— Аз съм много зает човек, мосю Дюран.

— Ако искате пари…

Аржентинецът вдигна длан с предупредителен жест.

— Не искам парите ви, мосю Дюран. Мога сам да печеля парите си. Това, което искам, е история.

— По очевидни причини отразяването на моето разследване в пресата ще бъде пречка за него.

Лицето на Рамирес придоби обидено изражение.

— Мосю Дюран, уверен съм, че имам повече опит в преследването на мъже като Ерих Радек, отколкото вие. Знам кога да разследвам дискретно и кога да пиша.

Габриел се поколеба за момент. Не му се щеше да навлиза в quid pro quo57 с аржентинския журналист, но също така знаеше, че Алфонсо Рамирес можеше да се окаже ценен приятел.

— Откъде ще започнем? — попита той.

— Ами, предполагам, трябва да открием дали Алоис Брунер е казал истината за своя приятел Ото Кребс.

— Имате предвид дали той изобщо е дошъл в Аржентина?

— Точно така.

— И как ще направим това?

Точно тогава пристигна сервитьорът. Бифтекът, който сложи пред Габриел, беше достатъчно голям да нахрани четиричленно семейство. Рамирес се усмихна и започна да го реже.

— Bon appetit58, мосю Дюран. Яжте! Нещо ми подсказва, че ще се нуждаете от сила.

Алфонсо Рамирес караше последния оцелял „Фолксваген Сироко“ в западното полукълбо. Някога той навярно е бил тъмносин, но сега боята му бе избеляла до цвета на пемзата. Предното стъкло имаше пукнатина по средата, която приличаше на мълния. Вратата на Габриел беше ударена и хлътнала навътре и поради това му се наложи да използва целия запас от останалите му сили, за да я отвори. Климатикът не работеше, а двигателят гърмеше като самолетно витло.

Те поеха по широкия булевард „Девети юли“ с отворени прозорци. Листове за писма се разлетяха около тях. Рамирес, изглежда, не ги забелязваше или пък не го бе грижа, когато няколко страници изхвръкнаха на улицата. В късния следобед горещината бе станала непоносима. Тръпчивото вино бе причинило главоболие на Габриел. Той обърна лице към отворения прозорец. Булевардът беше грозен. Фасадите на елегантните стари сгради бяха осеяни с безкрайна поредица от билбордове, рекламиращи луксозни немски коли и американски безалкохолни напитки на население, чиито пари внезапно се бяха оказали без никаква стойност. Парцаливите сенки, хвърляни от дърветата, се полюшваха като пияни над вихрушката от прах и горещ въздух.

Завиха към реката. Алфонсо погледна в огледалото за обратно виждане. Животът му, изпълнен с преследване от военните главорези и нацистките симпатизанти, беше изострил инстинкта му за самосъхранение.

— Следи ни една девойка на мотоциклет.

— Да, знам.

— Щом сте знаели, защо не казахте нищо?

— Защото тя работи за мен.

Рамирес я изгледа продължително в огледалото.

— Разпознавам тези бедра. Това момиче беше в ресторантчето, нали?

Габриел бавно кимна. Главата му бучеше.

— Вие сте много интересен човек, мосю Дюран. И голям късметлия. Тя е красавица.

— Просто се съсредоточете в шофирането, Алфонсо. Тя ще пази гърба ви.

Пет минути по-късно Рамирес паркира на улица, простираща се по протежение на пристанището. Киара ги подмина, после направи кръг и спря в сянката на едно дърво. Аржентинецът изключи двигателя и го инструктира накратко:

— Повечето досиета, отнасящи се до нацистите в Аржентина, се съхраняват под ключ в Информационното бюро. Официално те все още са недостъпни за репортери и учени, въпреки че старият тридесетгодишен период на цензура отдавна приключи. Дори и да успеем да влезем в хранилищата на Информационното бюро, вероятно няма да открием кой знае какво. По всеобщо мнение, Перон е унищожил най-изобличаващите документи през 1955 година, когато бе свален от поста чрез преврат.

От другата страна на улицата една кола намали и мъжът зад волана изгледа продължително момичето на мотоциклета. Рамирес също го забеляза. Той огледа за миг колата в огледалото за обратно виждане, преди да обобщи:

— През 1997 година правителството създаде Комисия за изясняване на нацистката дейност в Аржентина. Сблъсках се със сериозни проблеми още в началото. Виждате ли, през 1996 година правителството е изгорило всички изобличаващи досиета, които все още е притежавало.

— Тогава защо е трябвало да създават комисията?

— Защото искаха да получат признание, че са опитали, разбира се. Но в Аржентина търсенето на истината може да стигне само дотук. Едно реално разследване би разкрило истинската дълбочина на съучастничеството на Перон в масовото преселение на нацистите от Европа след войната. То би разкрило и факта, че мнозина от тях все още продължават да живеят тук. Кой знае? Може би и вашият човек.

Габриел посочи към сградата.

— Е, какво е това?

— „Хотелът на имигрантите“, първата спирка за милиони преселници, дошли в Аржентина през XIX и XX век. Правителството ги е настанявало тук, докато успеят да си намерят работа и място за живеене. Сега Имиграционната служба използва сградата за склад.

— Склад за какво?

Рамирес отвори жабката и извади оттам хирургически гумени ръкавици и стерилни хартиени маски.

— Това не е най-чистото място на света. Надявам се, че не се боите от плъхове.

Габриел повдигна дръжката и удари с рамо вратата. На отсрещната страна на улицата Киара изключи двигателя на мотоциклета и се приготви да ги чака.

Един отегчен полицай стоеше на пост пред входа. Девойка в униформа седеше пред работещ вентилатор на бюрото за регистрация и четеше модно списание. Тя плъзна регистрационния журнал по прашното бюро. Рамирес се подписа и добави часа. Появиха се две ламинирани табелки с щипчици за закачване. Тази на Габриел беше с номер 165. Той я закрепи на джоба на ризата си и последва спътника си към асансьора.

— Остават два часа до затварянето — извика девойката, след това отгърна следващата страница на списанието.

Качиха се в товарен асансьор. Рамирес дръпна решетката и натисна бутона за най-горния етаж. Асансьорът се заклатушка бавно нагоре. Малко по-късно, когато се разтърси и спря, въздухът бе толкова горещ и изпълнен с прах, че беше трудно да се диша. Алфонсо си сложи ръкавиците и маската. Габриел направи същото.

Помещението, в което влязоха, беше дълго почти колкото два жилищни блока и наблъскано с безкрайни редици от стоманени рафтове, изкривени от тежестта на дървени сандъчета. Чайки влитаха и излитаха през счупените прозорци. Габриел чуваше драскането от ноктите на малки крачка и мяукането на борещи се котки. Миризмата на прах и гниеща хартия проникваше през предпазната му маска. Подземният архив на „Анима“ в Рим изглеждаше като рай в сравнение с това мизерно място.

— Какво е това?

— Нещата, които Перон и неговите духовни приемници в правителството на Менем не са посмели да унищожат. Това помещение съдържа имиграционните карти, попълнени от всеки пасажер, слязъл на пристанището в Буенос Айрес от 1920 до 1970 година. Един етаж по-долу се намират пътническите декларации от всеки кораб. Менгеле, Айхман — всички те са оставили пръстовите си отпечатъци тук. Може би и Ото Кребс.

— Защо цари такава бъркотия?

— Вярвате или не, преди беше и по-зле. Преди няколко години една прекрасна личност на име Чела подреди картите по азбучен ред, година по година. Сега това се нарича „Стаята на Чела“. Имиграционните карти от 1963 година са ей там. Последвайте ме. — Рамирес посочи към пода. — Внимавайте за котешки изпражнения.

Двамата изминаха една четвърт от помещението. Имиграционните карти от 1963 година изпълваха дузина стоманени рафтове. Рамирес откри дървените сандъчета, съдържащи картите на пътниците, чиито фамилни имена започваха с К, после ги свали от рафта, поставяйки ги внимателно на пода. Той намери четирима души с фамилия Кребс. Нито един от тях обаче не се оказа Ото.

— Възможно ли е той да не е бил регистриран?

— Разбира се.

— А възможно ли е някой да е взел папката му?

— Това е Аржентина, приятелю. Всичко е възможно.

Обезсърчен, Габриел се облегна на рафтовете. Алфонсо върна имиграционните карти обратно в сандъчето, а него постави на мястото му върху рафта. След това погледна часовника си.

— Имаме час и четиридесет и пет минути до затварянето. Прегледайте картите от 1963 година насетне, а аз ще се заема с тези от шейсет и трета година назад. Губещият черпи.

Откъм реката се зададе гръмотевична буря. През един счупен прозорец Габриел видя светкавиците да проблясват сред подемните кранове на брега. Гъсти облаци закриха късното следобедно слънце. В „Стаята на Чела“ стана почти невъзможно да се вижда. Дъждът плисна внезапно, проникна през зейналите прозорци и намокри ценните папки. Реставраторът у Габриел веднага си представи разтичащото се мастило и заличените завинаги данни.

Той откри картите на още трима мъже с фамилията Кребс: един в партидата от 1965 година, другите двама в тази от 1969-а. Никой от тях не носеше името Ото. Мракът забави темпото на търсенето му до пъплене. За да може да чете, той трябваше да мести сандъчетата близо до някой прозорец, където все още имаше малко светлина. Там се навеждаше, излагайки гърба си на дъжда, докато пръстите му прелистваха книжата.

Девойката от регистратурата се качи и ги предупреди, че остават още десет минути. Габриел беше прегледал картите само до 1972 година. Не му се искаше да идва пак на следващия ден. Той засили темпото.

Бурята спря така внезапно, както бе започнала. Въздухът беше хладен и пречистен от дъжда. Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на водата в улуците. Габриел продължи да търси: 1973… 1974… 1975… 1976 година. Нямаше повече пасажери с фамилия Кребс. Нито един.

Девойката се върна — този път, за да ги изгони да си вървят. Габриел отнесе последното си сандъче обратно на рафта, където откри Рамирес и момичето да си говорят на испански.

— Нещо? — попита Габриел.

Алфонсо поклати глава.

— Докъде стигнахте?

— До края. А вие?

Габриел му каза.

— Мислите ли, че си струва да се връщаме утре?

— Вероятно не. — Той прегърна израелеца през рамо. — Хайде, ще ви черпя една бира.

Девойката взе ламинираните им табелки и ги придружи до долу с товарния асансьор. Прозорците на фолксвагена бяха останали отворени. Потиснат от неуспеха, Габриел се отпусна на мократа седалка на колата. Гръмотевичният грохот на двигателя раздра тишината на улицата. Киара ги последва, когато потеглиха. Дрехите й бяха подгизнали от дъжда.

На две пресечки от архива Рамирес бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам една имиграционна карта.

— Горе главата, мосю Дюран — каза той, като я подаде на Габриел. — Понякога в Аржентина си струва човек да използва същите непочтени тактики като управляващите. В тази сграда има само един ксерокс, на който работи момичето. То щеше да снима едно копие за мен и едно за началника си.

— И на Ото Кребс, ако е все още в Аржентина и е между живите, можеше да му бъде съобщено, че го търсим.

— Точно така.

Габриел вдигна картата.

— Къде беше?

— В документите от четиридесет и девета година. Предполагам, че Чела я е мушнала в грешното сандъче.

Габриел сведе поглед и зачете. Ото Кребс бе пристигнал в Буенос Айрес през декември 1963 година с кораб, тръгнал от Атина. Рамирес посочи номера, написан на ръка най-отдолу: 245276/62.

— Това е номерът на неговото разрешително за пребиваване. Вероятно е било издадено от аржентинското консулство в Дамаск. Цифрата 62 на края е годината на издаване на разрешителното.

— А сега какво?

— Знаем, че е пристигнал в Аржентина. — Рамирес сви едрите си рамене. — Да видим дали можем да го открием.

Върнаха се с колата до Сан Телмо по мокрите улици и паркираха пред поиталианчен жилищен блок. Както много други сгради в Буенос Айрес, някога той е бил хубав. Сега фасадата му имаше цвета на колата на Рамирес и беше нашарена с мръсни ивици.

Изкачиха се по слабо осветени стълби. Въздухът в апартамента беше застоял и топъл. Алфонсо заключи вратата зад тях и отвори прозорците да влезе свеж вечерен въздух. Габриел погледна към улицата и видя Киара, паркирала на отсрещната страна.

Рамирес изчезна в кухнята и след малко се появи с две аржентински бири в ръце. Подаде едната на госта си. Бутилката вече бе изпотена. Габриел изпи половината. Алкохолът притъпи главоболието му.

Домакинът го отведе в кабинета си. Той бе такъв, какъвто Габриел бе очаквал — огромен и занемарен като собственика си, с накамарени върху столовете книги и голямо бюро, затрупано от книжа, които изглеждаха така, сякаш чакаха някой да им драсне клечката. Дебелите завеси приглушаваха шума и светлината от улицата. Алфонсо отиде да се обади по телефона, а Габриел седна да допие бирата си.

На Рамирес му отне около час, докато се добере до следа. През 1964 година Ото Кребс бе регистриран в Националната полиция в Барилоче, Северна Патагония. Четиридесет и пет минути по-късно — друга част от пъзела: през 1972 година на формуляра за издаване на аржентински паспорт Кребс бе записал адреса си в Пуерто Блест — градче, недалеч от Барилоче. Бяха необходими само петнайсет минути, за да се открие следващото парченце информация. През 1982 година паспортът беше анулиран.

— Защо? — попита Габриел.

— Защото притежателят му е починал.

Аржентинецът простря оръфана пътна карта върху масата и като се взираше през замазаните си очила за четене, затърси из западните райони на страната.

— Ето го — каза той, като забоде пръст в картата. — Сан Карлос де Барилоче, или накратко Барилоче. Курорт в северната езерна област на Патагония, основан от швейцарски и немски заселници през XIX век. Все още е известен като Аржентинската Швейцария. Сега той е град за забавление на тълпите скиори, но за нацистите и техните приятели е бил нещо като Валхала. Менгеле е обожавал Барилоче.

— Как да стигна дотам?

— Най-бързият начин е със самолет. Има летище и полети на всеки час от Буенос Айрес. — Той замълча, после добави: — Това е доста дълъг път, за да се види един гроб.

— Искам да го видя със собствените си очи.

Алфонсо кимна.

— Отседнете в хотел „Еделвайс“.

— „Еделвайс“?

— Това е немска територия — отговори Рамирес. — Там ще ви е трудно да повярвате, че сте в Аржентина.

— Защо не дойдете да се разходите?

— Опасявам се, че ще бъда нещо като пречка. Аз съм персона нон грата в някои среди на общността в Барилоче. Прекарал съм доста време да ровя там, ако разбирате какво имам предвид. Лицето ми е твърде добре познато.

Аржентинецът внезапно стана сериозен.

— Вие също трябва да внимавате, мосю Дюран. Барилоче не е място, където могат да се вършат необмислени неща. Там не обичат външни хора, задаващи въпроси за някои жители. Трябва също така да знаете, че пристигнахте в Аржентина в напрегнати времена.

Рамирес зарови сред купчината книжа на бюрото си, докато откри онова, което търсеше — брой отпреди два месеца на международното списание „Нюзуик“. Подаде го на Габриел и каза:

— Моята статия е на трийсет и шеста страница. — После отиде в кухнята, за да вземе още две бири.

„Първият убит беше мъж на име Енрике Калдерон. Той бе намерен в спалнята на своята градска къща в квартал Палермо Чико на Буенос Айрес. Четири изстрела в главата, изключително професионални“.

Габриел, който не можеше да чуе за убийство, без да си представи самото действие, обърна поглед към Рамирес.

— А вторият? — попита той.

— Густаво Естрада. Убит две седмици по-късно по време на командировка в Мексико Сити. Тялото му било открито в хотелската му стая, след като не се появил на бизнес закуска. Отново четири изстрела в главата. — Алфонсо замълча. — Хубава история, нали? Двама известни бизнесмени, застреляни по абсолютно идентичен начин в разстояние на две седмици. От типа глупости, които аржентинците харесват. За известно време от ума на всички се изпари фактът, че спестяванията им се стопиха и парите им вече не струват нищо.

— Убийствата свързани ли са?

— Може би никога няма да го узнаем със сигурност, но аз смятам, че е така. Енрике Калдерон и Густаво Естрада не са се познавали добре, но бащите им са били приятели. Алехандро Калдерон е бил близък помощник на Хуан Перон, а Мартин Естрада е бил шеф на аржентинската национална полиция в годините след войната.

— И защо са били убити синовете им?

— Да си призная честно, нямам ни най-малка представа. Всъщност нямам и никаква смислена теория. Това, което знам, е, че тръгнаха обвинения сред старата германска общност. Духовете са неспокойни. — Рамирес отпи солидна глътка от бирата си. — Повтарям ви, бъдете предпазлив в Барилоче, мосю Дюран.

Те продължиха да разговарят, докато тъмнината бавно ги обгръщаше, а шумът от нарасналия уличен трафик взе да прониква в стаята. Габриел не харесваше повечето хора, с които се срещаше в работата си, но Алфонсо Рамирес бе изключение. Съжаляваше единствено, че е принуден да го мами.

Говориха за Барилоче, за Аржентина и за миналото. Когато Рамирес попита за престъпленията на Ерих Радек, Габриел му разказа всичко, което знаеше. Това накара аржентинеца да запази продължително мълчание, сякаш преживяваше болката от факта, че хора като Радек си бяха намерили убежище в страната, която той толкова обичаше.

Те се уговориха да се срещнат след завръщането на Габриел от Барилоче, после се разделиха в тъмния коридор. Навън кварталът Сан Телмо бе започнал да се оживява в хладината на вечерта. Габриел повървя известно време сред навалицата по тротоара, докато едно момиче с червен мотоциклет приближи до него и потупа седалката зад себе си.

25. Буенос Айрес • Рим • Виена

Конзолата на сложното електронно оборудване беше немско производство. Микрофоните и предавателите, скрити в апартамента на мишената, бяха от най-високо качество — проектирани и изработени от западногерманските разузнавателни служби в разгара на Студената война, за да следят действията на техните противници от Изтока. Операторът на оборудването беше аржентинец по рождение, макар че можеше да проследи родословното си дърво до австрийското село Браунау ам Ин. Фактът, че това е същото село, където бе роден Адолф Хитлер, му придаваше известна „класа“ сред приятелите му. Когато евреинът спря във входа на блока, наблюдаващият го засне с фотоапарата си с телеобектив. Секунди по-късно, когато девойката с мотоциклета се отдалечи от бордюра, направи снимка и на нея, макар да нямаше голяма полза от това, тъй като лицето й оставаше скрито под черната каска: Той прекара известно време, прослушвайки разговора, който се бе провел в апартамента на мишената, после, доволен, посегна към телефона. Номерът, който набра, беше във Виена. Звукът на немска реч с австрийски акцент беше като музика за ушите му.

В семинарията „Санта Мария дел’Анима“ в Рим един послушник крачеше бързо по коридора на втория етаж и спря пред вратата на стаята, където бе настанен посетителят от Виена. Той се поколеба, преди да почука, след това изчака разрешение да влезе. Широка ивица светлина падаше върху едрата фигура, изтегната на тясното легло. Очите на мъжа блестяха в тъмнината като черни кладенци с нефт.

— Търсят ви по телефона. — Момчето говореше с извърнати очи. Всички в семинарията бяха чули за инцидента на входната врата предишната вечер. — Може да говорите от кабинета на ректора.

Мъжът приседна, спускайки крака на пода с плавно движение. Развитите мускули на раменете и гърба му се раздвижиха под светлата му кожа. Той докосна превръзката на рамото си, после навлече пуловер с поло яка.

Семинаристът поведе посетителя надолу по каменното стълбище, после през малкия вътрешен двор. Кабинетът на ректора беше празен. На бюрото светеше само една лампа, а слушалката на телефона лежеше върху плота му. Посетителят я вдигна. Момчето тихо се измъкна от стаята.

— Открихме местонахождението му.

— Къде е?

Мъжът от Виена му каза.

— Утре сутринта ще отпътува за Барилоче. Ще го очакваш, когато пристигне.

Часовникаря погледна ръчния си часовник и изчисли часовата разлика.

— Как ще стане това? От Рим има самолет чак следобед.

— Всъщност има самолет, който излита след няколко минути.

— Какво говорите?

— За колко време можеш да стигнеш до Фиумичино?

Демонстрантите чакаха пред хотел „Империал“, когато колоната от три автомобила пристигна за партито на верните на партията. Петер Мецлер, разположил се на задната седалка на мерцедеса, погледна през прозореца. Бяха го предупредили, но той очакваше обичайната мрачно гледаща група, а не многочислена банда от мародери, въоръжени с лозунги и мегафони. Беше неизбежно: близостта на изборите, аурата на неуязвимост, изградена около кандидата. Австрийската левица беше в пълна паника, както и нейните поддръжници в Ню Йорк и Йерусалим.

Дитер Граф, седнал на помощната седалка срещу Мецлер, изглеждаше загрижен. И защо не? Двайсет години се бе трудил да трансформира Австрийския национален фронт от умиращ съюз на бивши есесовски офицери и неофашистки мечтатели в сплотена и модерна политическа сила. Почти сам беше оформил новата партийна идеология и изградил нейния обществен имидж. Неговото грижливо изготвено послание бе спечелило симпатиите на австрийските избиратели и привлякло мнозина, недоволни от удобната, поделяща властта връзка между Народната и Социалдемократическата партия. Сега със своя кандидат Мецлер той бе на прага на върховната награда в австрийската политика: канцлерството. Последното нещо, което искаше Граф сега — три седмици преди изборите, — бе конфронтация с бандата на идиотите от левицата и евреите.

— Знам какво си мислиш, Дитер — каза Мецлер. — Смяташ, че е трябвало да заложим на сигурното: да избегнем тази тълпа, като използваме задния вход.

— Мина ми през ума. Преднината ни е с три пункта и засега е устойчива. Бих предпочел да не пропиляваме два от тези пунктове с неприятна сцена пред „Империал“, която лесно може да се избегне.

— Като влезем през задния вход?

Граф кимна утвърдително. Мецлер посочи към телевизионните оператори и фотографите.

— И знаеш ли какво ще е утре водещото заглавие на „Ди Пресе“? „Мецлер, принуден да се оттегли от протестиращите във Виена!“ Те ще кажат, че съм страхливец, Дитер, а аз не съм.

— Никой никога не те е обвинявал в страхливост, Петер. Просто става въпрос за избиране на точния момент.

— Твърде дълго използвахме задния вход. — Мецлер пристегна вратовръзката си и приглади яката на ризата си. — Освен това канцлерите не използват задни вратички. Влизаме през главния вход с вдигната глава и готови за битка… или изобщо не влизаме.

— Станал си страхотен оратор, Петер.

— Имах добър учител. — Мецлер се усмихна и постави ръка върху рамото на Граф. — Но се опасявам, че дългата кампания е започнала да се отразява на неговите инстинкти.

— Какво те кара да казваш това?

— Погледни тези хулигани. Повечето от тях дори не са австрийци. Половината надписи са на английски, а не на немски. Очевидно тази малка демонстрация е организирана от чужди провокатори. Ако имам достатъчно късмет да вляза в сблъсък с тези хора, нашата преднина утре ще е с пет пункта.

— Не бях мислил за това от тази гледна точка.

— Просто кажи на охраната да бъде спокойна. Важно е протестантите да се покажат като Кафявите ризи, а не ние.

Петер Мецлер отвори вратата и излезе от колата. Гневен ропот се надигна от тълпата и започнаха да се размахват лозунги.

Нацистка свиня!

Райхсфюрер Мецлер!

Кандидатът закрачи напред, сякаш не забелязваше бъркотията около него. Една девойка, носеща напоен с червена боя парцал, се измъкна от загражденията. Тя хвърли парцала към Мецлер, който го избегна толкова ловко, че почти не се отрази на вървежа му. Парцалът улучи един полицай — за радост на демонстрантите. Момичето, което го хвърли, бе хванато от двама униформени и изблъскано настрани.

Невъзмутим, Мецлер влезе във фоайето на хотела и се насочи към балната зала, където хиляда поддръжници чакаха от три часа неговото пристигане. Спря за момент пред вратите, за да се съсредоточи, после влезе отривисто в залата сред бурни овации. Граф се отдели и остана да гледа своя кандидат как си проправя път сред обожаващата го навалица. Мъжете се блъскаха да стиснат ръката му или да го потупат по гърба. Жените го целуваха по бузите. Мецлер определено бе възвърнал модата да си консервативен.

Преминаването му през залата отне пет минути. Когато се качи на подиума, красиво момиче в тиролска рокля му подаде огромна халба със светла бира. Той я вдигна над главата си и бе поздравен с бурни овации. Мецлер отпи от бирата — не посръбване като за снимка, а голяма австрийска глътка, — после пристъпи към микрофона.

— Искам да благодаря на всички вас, че дойдохте тук тази вечер. Искам също така да благодаря на нашите скъпи приятели и поддръжници за организирането на толкова топлото посрещане пред хотела. — В залата се надигна вълна от смях. — Това, което тези хора явно не разбират, е, че Австрия е за австрийците и че ние ще изберем нашето собствено бъдеще, основаващо се на австрийския морал и на австрийските стандарти за благоприличие. Аутсайдерите и критиците от чужбина нямат право на глас във вътрешните работи на благословена страна като нашата. Ние ще изковем нашето собствено бъдеще, едно австрийско бъдеще, и това бъдеще ще започне след три седмици!

Буря от овации.

26. Барилоче, Аржентина

Администраторката на „Барилочер Тагеблат“ изгледа Габриел с нещо повече от мимолетен интерес, когато той прекрачи прага и се насочи към бюрото й. Тя имаше къса тъмна коса и светлосини очи, открояващи се на привлекателното й, загоряло от слънцето лице.

— Какво обичате? — попита тя на немски, което не бе изненадващо, тъй като „Тагеблат“, както подсказваше името, означаваше ежедневник на същия език.

Габриел също отговори на немски, макар че умело прикри факта, че както и девойката, го владее перфектно. Каза, че е дошъл в Барилоче, за да проведе генеалогично изследване. Заяви, че търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, човек на име Ото Кребс. Имал основание да вярва, че хер Кребс е починал в Барилоче през октомври 1982 година. Щяло ли да бъде възможно да потърси в архивите на вестника за съобщение за смъртта му или за некролог?

Администраторката му се усмихна, разкривайки два реда блестящи равни зъби, после вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен вътрешен номер. Искането на Габриел бе предадено на висшестоящ на бърз немски. Девойката помълча няколко секунди, затвори телефона и се изправи.

— Последвайте ме.

Тя го преведе през малка новинарска стаичка, като токчетата й потракваха шумно по застлания с изтъркан линолеум под. Половин дузина служители по ризи стояха облегнати в различни пози на отдих, като пушеха цигари или пиеха кафе. Никой сякаш не забеляза посетителя. Вратата на архива беше открехната. Администраторката светна лампите.

— Сега сме оборудвани с компютри, така че всички статии са събрани в базата данни и могат да се търсят автоматично. Страхувам се, че те стигат само до 1998 година. Кога, казахте, е починал този човек?

— Мисля, че през 1982-а.

— Късметлия сте. Всички некролози са подредени по азбучен ред — на ръка, разбира се, по старомодния начин.

Тя отиде до една маса и повдигна капака на дебел, подвързан с кожа регистър. Водещите страници бяха означени с написани с дребен почерк сигнатури.

— Как казахте, че е името?

— Ото Кребс.

— Кребс, Ото — повтори тя, докато прелистваше напред. — Кребс, Ото… А, ето го. Според регистъра, било е през ноември 1983 година. Все още ли искате да видите некролога?

Габриел кимна утвърдително. Младата жена си записа регистрационния номер и отиде до купчина кашони. Прокара пръст по етикетите и спря, като стигна до този, който търсеше, после помоли Габриел да махне кашоните, струпани върху него. Девойката вдигна капака и отвътре се надигна прах и мирис на гниеща хартия. Защипаните с кламери книжа бяха прибрани в ронещи се, пожълтели картонени папки. Некрологът на Ото Кребс беше скъсан. Тя го залепи с прозрачно тиксо и го показа на Габриел.

— Това ли е мъжът, когото търсите?

— Не знам — отговори искрено той.

Младата жена взе листа от Габриел и бързо го прочете.

— Тук пише, че е бил единствено дете. — Погледна към него. — Това не значи кой знае какво. Мнозина от тях е трябвало да заличат миналото си, за да защитят семействата си, останали в Европа. Моят дядо е имал късмет. Поне е запазил собственото си име.

Девойката отново погледна към него, търсейки очите му.

— Той беше от Хърватия — допълни тя. В тона й имаше съучастническа нотка. — След войната комунистите искали да го изправят пред съда и да го обесят. За щастие Перон му разрешил да дойде тук.

Младата жена отнесе некролога до ксерокса и направи три копия. След това върна оригинала в папката му, нея — в кашона, а копията даде на Габриел. Той се зачете, докато вървяха.

— Според некролога, той е погребан в католическото гробище в Пуерто Блест.

Администраторката кимна.

— То е точно от другата страна на езерото, на няколко километра от чилийската граница. Притежавал е обширна estancia59. Това също го пише в некролога.

— Как да стигна дотам?

— Поемете по главния път, който излиза на запад от Барилоче. Той няма още дълго да е главен. Надявам се, че имате добра кола. Следвайте пътя по брега на езерото, след това се насочете на север. Ще отидете право в Пуерто Блест. Ако тръгнете сега, може да стигнете там преди мръкване.

Двамата се ръкуваха във фоайето. Девойката му пожела късмет.

— Надявам се той да е мъжът, когото търсите — каза тя. — Или може би не. Предполагам, че човек никога не знае в ситуации като тази.

След като посетителят си тръгна, администраторката вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

— Той току-що излезе.

— Как се държа с него?

— Постъпих, както ми казахте. Бях много дружелюбна. Показах му каквото искаше да види.

— А какво беше то?

Тя му съобщи.

— Как реагира той?

— Попита за посоката, в която се намира Пуерто Блест.

Линията прекъсна. Девойката бавно върна слушалката на мястото й. Изведнъж почувства празнота в стомаха си. Не се съмняваше какво очаква мъжа в Пуерто Блест. Щеше да го сполети същото, което се бе случило с другите, идвали в този край на Северна Патагония да търсят мъже, които не искаха да бъдат открити. Не изпита жал към него, всъщност го смяташе за нещо като глупак. Нима наистина считаше, че ще заблуди някого с тази нескопосана история за генеалогично издирване? За какъв се мислеше? Сам си беше виновен. Но пък с евреите винаги бе така. Винаги си докарваха беля на главата.

Точно тогава входната врата се отвори и във фоайето влезе жена в лятна рокля. Администраторката вдигна поглед и се усмихна.

— Какво обичате?

Те се отправиха пеш към хотела под палещите лъчи на слънцето. Габриел преведе некролога на Киара.

— В него пише, че е роден в Горна Австрия през 1913 година, че е бил полицай, постъпил е във Вермахта през 1938 година и е взел участие във военните действия срещу Полша и Съветския съюз. Пише също, че два пъти е награждаван с медал за храброст, единия път от самия фюрер. Предполагам, че това е нещо, с което се е хвалел в Барилоче.

— А след войната?

— Нищо до неговото пристигане в Аржентина през 1963 година. Работил две години в някакъв хотел в Барилоче, след това си намерил работа в имение близо до Пуерто Блест. През 1972 година купил имота от собствениците и го управлявал до смъртта си.

— Останали ли са някакви наследници там?

— Според това той никога не се е женил и няма живи роднини.

Пристигнаха в хотел „Еделвайс“. Той представляваше хижа в алпийски стил с полегат покрив, разположена на две пресечки от езерния бряг, на булевард „Сан Мартин“. Габриел бе наел кола на летището по-рано тази сутрин — тойота с двойно предаване. Той помоли обслужващия паркинга да я изкара от гаража, после влезе във фоайето да потърси пътна карта на околността. Пуерто Блест беше точно там, където жената от вестника му бе казала — на отсрещната страна на езерото, близо до чилийската граница.

Потеглиха покрай брега. Пътят се влошаваше, колкото повече се отдалечаваха от Барилоче. През повечето време водата бе скрита от гъста гора. Когато Габриел завиеше или дърветата внезапно оредяваха, езерото проблясваше за кратко под тях, за да изчезне отново зад стената от дървесни стволове.

Габриел заобиколи най-южния му край и намали, за да разгледа ято гигантски кондори, кръжащи около извисяващия се връх Серо Лопес. После пое по тесен черен път през открито плато, обрасло със сиво-зелени трънливи храсти и групи миртови дървета. По планинските ливади стада от издръжливи патагонски овце пасяха лятната трева. В далечината, към чилийската граница, една светкавица проблесна над върховете на Андите.

Докато пристигнат в Пуерто Блест, слънцето бе залязло и селището бе обвито в мрак и тишина. Габриел влезе в едно кафене да попита за посоката. Барманът — нисък мъж с румено лице, излезе на улицата и като сочеше и жестикулираше, им показа пътя.

В същото кафене, на маса близо до вратата, Часовникаря пиеше бира от бутилка и наблюдаваше размяната на информация, която ставаше на улицата. Разпозна стройния мъж с къса черна коса и посребрени слепоочия. На мястото до шофьора седеше жена с дълга тъмна коса. Възможно ли беше тя да е онази, която бе забила куршума в рамото му в Рим? Това нямаше голямо значение. Дори и да не беше тя, скоро щеше да умре.

Израелецът седна зад волана на тойотата и потегли. Барманът влезе обратно в кафенето.

Часовникаря попита на немски:

— Накъде се отправиха тези двамата?

Барманът му отговори на същия език.

Часовникаря допи бирата си и остави пари на масата. Дори и най-малкото движение, като това да извади няколко банкноти от джоба на сакото си, предизвикваше пулсираща болка в рамото му. Той излезе на улицата и се порадва за малко на хладния вечерен въздух, след това се обърна и бавно тръгна към църквата.

Църквата „Света Богородица от планините“ се издигаше в западния край на селото — варосана колониална църквичка с камбанария вляво от портика60. Пред нея имаше настлан с каменни плочи двор, опасан с желязна ограда, над който хвърляха сянка два големи чинара. Габриел се отправи към задната страна на постройката. Гробището се простираше по полегатия склон на хълма, стигащ до гъста борова горичка. Хиляди надгробни камъни и паметници се подаваха сред избуялите бурени като дрипава армия в отстъпление. Габриел постоя за малко с ръце на кръста, угнетен от перспективата да се лута из гробището сред сгъстяващия се мрак в търсене на табела с името на Ото Кребс.

Върна се пред фасадата на църквата. Киара го чакаше в сенчестия двор. Той бутна тежката дъбова врата и откри, че не е заключена. Спътницата му го последва вътре. В лицето го блъсна хладен въздух, изпълнен с аромат, който не беше вдишвал, откакто бе напуснал Венеция: смесица от восък на свещи, тамян, полировка за дърво и плесен — специфичната миризма на католически храм, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Колко различно бе тук от църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо. Нямаше позлатен олтар или мраморни колони, нито извисяващи се абсиди и възхитителна олтарна живопис. Прост дървен кръст висеше над неукрасен олтар, а пред статуята на Девата проблясваше маса с възпоменателни свещи. Цветните стъкла на прозорците по протежение на наоса бяха изгубили колорита си в падащия мрак.

Габриел тръгна колебливо към средата на страничния кораб. Едва тогава от вестиария61 излезе тъмна фигура и пресече олтара. Спря се пред кръста, подви коляно за миг, колкото да се прекръсти, и обърна лице към Габриел. Беше дребен и слаб мъж с черни панталони, черна риза с къси ръкави и свещеническа якичка. Прилично подстриганата му коса беше прошарена на слепоочията, лицето му беше красиво и мургаво, с лека руменина на бузите. Той не изглеждаше изненадан от присъствието на двамата непознати в църквата му. Габриел бавно се приближи до него. Свещеникът му подаде ръка и се представи като отец Рубен Моралес.

— Казвам се Рене Дюран — каза Габриел — и идвам от Монреал.

При тези думи свещеникът кимна, сякаш бе свикнал с посетители от чужбина.

— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Дюран?

Габриел му представи същото обяснение, каквото бе дал на жената от „Барилочер Тагеблат“ по-рано същия ден: че е дошъл в Патагония да търси мъж, за когото смята, че е брат на майка му, на име Ото Кребс. Докато говореше, отецът бе скръстил ръце и го гледаше с топъл и благ поглед. Колко различен изглеждаше този свещеник от църковния бюрократ монсеньор Донати или от нелюбезния ректор на „Анима“ — епископ Дрекслер. Габриел се почувстван зле, задето го заблуждаваше.

— Познавах много добре Ото Кребс — рече отец Моралес. — Съжалявам да го кажа, но той не би могъл да е мъжът, когото търсите. Виждате ли, хер Кребс нямаше братя или сестри. Той нямаше никакво семейство. Докато стигне до положението да издържа жена и деца, той… — Гласът на свещеника заглъхна. — Как да се изразя по-деликатно? Той вече не беше толкова добра партия. Годините си бяха взели своето.

— Някога говорил ли ви е за своето семейство? — Габриел направи пауза, после добави: — Или за войната?

Отецът вдигна вежди.

— Аз бях негов изповедник и приятел, мосю Дюран. Обсъждахме доста неща в годините преди неговата кончина. Както повечето мъже от неговото време, хер Кребс бе видял много смърт и разруха. Беше извършил и дела, от които дълбоко се срамуваше и се нуждаеше от опрощение.

— И вие му дадохте това опрощение?

— Дадох мир на духа му, мосю Дюран. Аз чух неговата изповед и му наложих покаяние. В рамките на католическата вяра подготвих душата му за срещата с Бог. Ала притежавам ли аз — един обикновен свещеник от селска енория — властта да опростя такива грехове? Дори аз не съм сигурен в това.

— Може ли да узная някои от нещата, които сте обсъждали? — попита Габриел колебливо. Знаеше, че бе стъпил на нестабилна теологична почна и отговорът бе такъв, какъвто бе очаквал.

— Много от дискусиите, които съм водил с хер Кребс, бяха по време на изповед. Останалите бяха под знака на приятелството. Не би било благопристойно да ви разкривам естеството на тези разговори сега.

— Но той е починал преди двайсет години.

— Дори и мъртвият има право на тайна.

Габриел дочу гласа на майка си, началните слова на нейните показания: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите.

— Това би ми помогнало да разбера дали този мъж е бил моят вуйчо.

Отец Моралес му отправи обезоръжаваща усмивка.

— Аз съм обикновен селски свещеник, мосю Дюран, но не съм пълен глупак. Освен това познавам много добре моите енориаши. Наистина ли вярвате, че сте първият човек, дошъл тук, претендирайки, че търси изчезнал роднина? Напълно сигурен съм, че Ото Кребс не би могъл да е вашият вуйчо. Но не съм толкова сигурен, че вие наистина сте Рене Дюран от Монреал. А сега ме извинете.

Той се обърна да си върви. Габриел докосна ръката му.

— Ще ми покажете ли поне гроба му?

Отецът въздъхна, после погледна към цветните прозорци. Те бяха станали черни.

— Тъмно е — рече той. — Дайте ми минутка.

Отец Моралес прекоси олтара и изчезна във вестиария. Секунди по-късно излезе, облечен в светлокафява винтяга, като носеше голям електрически фенер. Изведе ги през страничната врата и ги поведе по чакълена пътека, минавала между църквата и жилището му. В края на пътеката имаше покрита порта. Свещеникът дръпна резето, включи фенера и мина Напред да им показва пътя в гробището. Габриел вървеше до него по тясната пътека, обрасла с бурени. Киара бе крачка по-назад.

— Вие ли водихте погребалната служба, отец Моралес?

— Да, разбира се. Всъщност самият аз трябваше да се погрижа за приготовленията. Нямаше кой друг да го направи.

Някаква котка се измъкна иззад една надгробна плоча и спря на пътеката пред тях, а очите й светнаха като жълти фарове на светлината на фенера. Отец Моралес изшътка и котката изчезна сред високата трева.

Наближиха дърветата в дъното на гробището. Свещеникът сви наляво и ги поведе през висока до коленете трева. Тук пътеката беше твърде тясна, за да вървят един до друг, така че тръгнаха в колона по един, а Киара се опираше на ръката на Габриел.

Като наближи края на редица надгробни плочи, отец Моралес спря и насочи фенера надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Лъчът освети обикновена надгробна плоча с името на Ото Кребс. Върху нея като година на раждането бе отбелязана 1913-а, а като година на смъртта — 1983-а. Над името, под малко овално стъкло, надраскано и потъмняло от времето, се виждаше снимка.

Габриел се наведе и като избърса слоя прах, се взря в лицето на снимката. Очевидно бе правена доста години преди смъртта му, защото фотографираният мъж бе на средна възраст, навярно в края на четиридесетте. Габриел бе сигурен само в едно. Това не беше лицето на Ерих Радек.

— Предполагам, че не е вашият вуйчо, мосю Дюран?

— Сигурен ли сте, че това е неговата снимка?

— Да, разбира се. Аз самият я намерих в касата, която съдържаше някои от личните му вещи.

— Вероятно няма да ми позволите да видя неговите вещи.

— Те вече не са у мен. А дори и да бяха…

Оставяйки изречението недовършено, отец Моралес подаде фенера на Габриел.

— Сега ще ви оставя сами. Мога да намеря пътя си и без светлина. Бъдете така любезен да го оставите пред вратата на жилището ми, когато си тръгвате. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мосю Дюран.

След тези думи той се обърна и изчезна сред надгробните плочи.

Габриел погледна към Киара.

— Трябваше да е снимката на Радек. Той е отишъл в Рим и е получил от Червения кръст паспорт на името на Ото Кребс. Кребс е отишъл в Дамаск през 1948 година, после е емигрирал в Аржентина през 1963-а. Кребс се е регистрирал в аржентинската полиция в този окръг. Това трябваше да е Радек.

— Което означава?

— Че някой друг е отишъл в Рим, представяйки се за Радек. — Габриел посочи снимката на надгробната плоча. — Бил е този мъж. Това е австриецът, който е отишъл в „Анима“, търсейки помощ от епископ Худал. Радек е бил някъде другаде, може би още се крие в Европа. Защо иначе би стигнал дотам? Той е искал хората да смятат, че е заминал. И в случай че някой някога започне да го търси, би тръгнал по следата от Рим до Дамаск и до Аржентина, а след това ще намери грешния човек — Ото Кребс, скромен хотелски служител, който е посъбрал достатъчно пари, за да купи няколко акра земя край чилийската граница.

— Все още имаш един голям проблем — каза Киара. — Не можеш да докажеш, че Лудвиг Фогел наистина е Ерих Радек.

— Всяко нещо с времето си — отговори Габриел. — Да направиш човек да изчезне не е толкова просто. Радек се е нуждаел от помощ. Някой друг трябва да е знаел за това.

— Да, но дали е още жив?

Габриел се изправи и погледна към църквата. Камбанарията се виждаше като силует. Тогава забеляза една фигура да върви към тях през гробището. За момент помисли, че е отец Моралес, после, когато фигурата дойде по-близо, видя, че е друг човек. Свещеникът беше слаб и дребен. Този мъж бе нисък и як и с бърза клатушкаща се походка се придвижваше спокойно надолу по хълма сред гробовете.

Габриел вдигна фенера и насочи светлината към него. Зърна лицето за кратко, преди мъжът да го скрие зад широката си длан: плешив, очилат, с гъсти прошарени вежди.

Чу шум зад гърба си. Обърна се и насочи лъча на фенера към горичката, граничеща с гробището. Двама мъже в черно облекло тъкмо излизаха тичешком сред дърветата, с къси автомати в ръце.

Габриел насочи още веднъж светлината към мъжа, слизащ между гробовете, и видя, че той извади оръжие от вътрешния джоб на якето си. После внезапно въоръженият мъж спря. Очите му бяха насочени не към Габриел и Киара, а към двамата, излезли измежду дърветата. Той остана неподвижен за по-малко от секунда, след това внезапно прибра пистолета, обърна се и побягна в друга посока.

Докато Габриел погледне отново назад, двамата мъже с автоматите бяха само на няколко крачки от него и приближаваха с бърз бяг. Първият блъсна Габриел, поваляйки го на твърдата земя на гробището. Киара успя да закрие лицето си, докато вторият мъж събаряше и нея. Габриел усети как ръка в ръкавица затиска устата му и горещия дъх на нападателя до ухото си.

— Отпусни се, Алон, сред приятели си. — Говореше английски с американски акцент. — Не ни създавай затруднения.

Габриел махна ръката от устата си и погледна нападателя в очите.

— Кои сте вие?

— Мисли за нас като за твоите ангели хранители. Мъжът, който вървеше към вас, е професионален убиец и щеше да застреля и двама ви.

— Какво ще правите с нас?

Въоръжените мъже изправиха Габриел и Киара на крака и ги изведоха от гробището, хлътвайки в гората.