Трета част Реката от пепел

27. Пуерто Блест, Аржентина

Гората се спускаше рязко от края на гробището в дълбините на обвита в мрак клисура. Те заслизаха по стръмния склон, като си проправяха път между дърветата. Вечерта беше безлунна и цареше непрогледна тъмнина. Движеха се в колона по един: най-отпред единият американец, следван от Габриел и Киара, и най-отзад другият американец. Американците носеха очила за нощно виждане. Според Габриел, те се движеха като елитни бойци.

Стигнаха до малък, добре замаскиран лагер: черна палатка, черни спални чували, никаква следа от огън или от котлон за готвене. Габриел се запита откога ли бяха тук, наблюдавайки гробището. Не от дълго време, като съдеше по брадясалите им лица. Четиридесет и осем часа, може би и по-малко.

Американците започнаха да опаковат багажа. Габриел се опита за втори път да установи кои бяха те и за кого работеха. Въпросите му бяха посрещнати с уморена усмивка и гробно мълчание.

Отне им само няколко минути да развалят лагера и да заличат всички следи от тяхното присъствие. Габриел предложи да носи една от раниците. Американците отказаха.

Отново поеха на път. Десет минути по-късно стояха на дъното на клисурата, в скалистото корито на потока. Очакваше ги кола, скрита под камуфлажен брезент и борови клонки. Беше стар роувър с резервна гума, поставена на капака на двигателя, и допълнителни бидони с гориво отзад.

Американците избраха как ще се седи в колата: Киара отпред, Габриел на задната седалка, с пистолет, насочен към корема му, в случай че внезапно се усъмнеше в намеренията на своите спасители. Те караха няколко километра покрай потока, минавайки през плитката вода, преди да завият по черен път. Няколко километра по-нататък стигнаха до главния път, водещ към Пуерто Блест. Американецът зави надясно, към Андите.

— Насочвате се към Чили — отбеляза Габриел.

Американците се засмяха.

След десет минути бяха на границата — един часови, зъзнещ в малка тухлена постройка. Роувърът пресече границата, без да намали, и се отправи през Андите към Тихия океан.

* * *

В северния край на залива Анкуд лежи Порто Монт — курортен град и пристанище за екскурзионни кораби. Досами града има летище, чиято писта е достатъчно дълга за излитането на реактивен бизнес самолет „Гълфстрийм G-500“. Той чакаше на пистата с работещи двигатели, когато роувърът пристигна. На вратата стоеше американец с прошарена коса, който покани Габриел и Киара на борда и им се представи немного убедително като „мистър Алегзандър“. Преди да се настани на удобната кожена седалка, Габриел попита къде отиват.

— Отиваме си вкъщи, господин Алон. Предлагам вие и приятелката ви да се опитате да си починете. Полетът е дълъг.

* * *

Часовникаря набра номера във Виена от хотелската си стая в Барилоче.

— Мъртви ли са?

— Опасявам се, че не.

— Какво се случи?

— Да си кажа честно — отговори Часовникаря, — нямам никаква представа.

28. Плейнс, Вирджиния

Тайната квартира се намираше в коневъдния район на Вирджиния, където богатството и привилегиите се срещаха със суровата действителност на южняшкия селски бит. До нея се стигаше по неравен път, който се виеше между порутени хамбари и облицовани с дъски едноетажни вили, с повредени коли в дворовете. Надписът на портата предупреждаваше, че се влиза в частна собственост, но пропускаше да спомене факта, че реално тя е правителствен обект. Алеята за автомобили беше покрита с чакъл и дълга около километър и половина. Отдясно се простираше гъста гора, отляво — пасище, обиколено с дървена ограда. Тази ограда бе станала повод за малък скандал между местните майстори веднага щом „собственикът“ нае външна фирма за нейното построяване. Два дорести коня пребиваваха на пасището. Съгласно разпоредбите на Управлението, те бяха подлагани, както и останалите служители, на ежегодна проверка, установяваща дали не са преминали на другата страна, каквото и да означаваше това.

Къщата в колониален стил бе разположена в най-високата част на имота, обградена от високи клонести дървета. Имаше обкован с мед покрив и две веранди. Мебелировката беше семпла и удобна, приканваща към сътрудничество и добронамереност. Тук бяха отсядали делегации от приятелски служби, а също и мъже, предали родината си. Последният беше иракчанин, който бе помогнал на Садам в опита му да направи ядрена бомба. Жена му се бе надявала на апартамент в прочутия „Уотъргейт“ и се оплакваше горчиво през целия им престой. Синовете му подпалиха хамбара. Управлението бе доволно, когато те си тръгнаха.

В онзи следобед пресен сняг покри пасището. Пейзажът, лишен от всякакъв цвят заради силно затъмнените прозорци на тромавия ван, приличаше на Габриел на скица, рисувана с въглен. Алегзандър, облегнал се на предната седалка със затворени очи, внезапно се събуди. Той се прозя деликатно и погледна ръчния си часовник, после се намръщи, давайки си сметка, че бе забравил да смени времето.

Седнала до Габриел, Киара първа забеляза плешивия, приличащ на часовой човек, който стоеше до балюстрадата на горната веранда. Габриел се извърна назад, взирайки се в него. Шамрон вдигна ръка и я задържа така за момент, после се обърна и изчезна в къщата.

Той ги посрещна в антрето. До него, облечен с панталони от рипсено кадифе и плетена вълнена жилетка, стоеше слаб мъж с гъсти прошарени коси и мустаци. Кафявите му очи бяха спокойни, ръкостискането му — хладно и кратко. Приличаше на университетски професор или може би на клиничен психолог. Но в действителност заемаше длъжността заместник-директор по оперативните въпроси към ЦРУ и се казваше Ейдриън Картър. Не изглеждаше доволен, но като се имаше предвид настоящото състояние на международните отношения, едва ли му се случваше да е в друго настроение.

Поздравиха се сдържано, както го правеха хората от тайните служби. Използваха истинските си имена, тъй като всички се познаваха и употребата на работните им имена би придала абсурден облик на срещата. Спокойният поглед на Картър се спря за кратко върху Киара, сякаш тя беше неканен гост, за когото не беше предвидено допълнително място. Дори не направи опит да прикрие гримасата си.

— Надявах се срещата да бъде на високо ниво — заяви Картър. Гласът му бе тих; за да го чува, човек трябваше да не мърда и да слуша внимателно. — Надявах се също така да се ограничи разпространението на информацията, която сега ще споделя с вас.

— Тя е моя партньорка — каза Габриел. — Знае всичко и няма да напусне стаята.

Очите на Картър бавно се преместиха от Киара към него.

— Ние те наблюдавахме от известно време — още от пристигането ти във Виена, за да бъда по-точен. Особено ни хареса посещението ти в кафе „Централ“. Изправянето ти лице в лице срещу Фогел беше като брилянтна театрална постановка.

— Всъщност Фогел се изправи срещу мен.

— Такъв е стилът му.

— Кой е той всъщност?

— Ти си този, който провежда издирването. Защо не ми кажеш?

— Смятам, че е есесовец убиец на име Ерих Радек, когото по някаква причина защитавате. Ако трябва да предположа защо, бих казал, че е бил ваш агент.

Картър сложи ръка на рамото на Габриел.

— Ела — каза той. — Очевидно е време да поговорим.

* * *

Във всекидневната лампите бяха запалени, а щорите — спуснати. В камината гореше буен огън, а на бюфета бе поставена метална кафеварка. Картър си наля малко кафе, преди да се настани с отработено движение в едно кресло. Габриел и Киара седнаха на дивана, докато Шамрон крачеше наоколо като часовой, на когото предстоеше дълга нощ.

— Искам да ти разкажа една история, Габриел — започна Картър. — Това е история за една страна, въвлечена във война, която не искаше да води; страна, разгромила най-великата армия, която светът някога е виждал, само за да се окаже броени месеци след това във въоръжена готовност спрямо бившия си съюзник — Съветския съюз. Честна дума, бяхме страшно уплашени. Разбираш ли, преди войната ние нямахме разузнавателна служба — във всеки случай не и истинска. По дяволите, твоята служба е стара, колкото и нашата. Преди войната нашата разузнавателна оперативна база в Съветския съюз се състоеше от двама души от Харвард и един телетип62. Когато внезапно се озовахме лице в лице с руското страшилище, не знаехме нищо за него. За неговата сила, неговите слабости и намерения. И което бе още по-страшно, не знаехме как да ги открием. Другата война предстоеше, беше само въпрос на време. И с какво разполагахме? С нищо. Нямахме мрежи, нито агенти. Нищо. Бяхме изгубени, скитайки се в пустинята. Нуждаехме се от помощ. След това на хоризонта се появи Моисей, човекът, който щеше да ни преведе през Синай в Обетованата земя.

Шамрон спря да крачи за момент, за да чуе името на този Моисей: генерал Райнхард Гелен, шеф на разузнавателния отдел „Чуждестранни армии — Изток“ към Германския генерален щаб, главният шпионин на Хитлер на Източния фронт.

— С този човек се получи. — Картър наклони глава към Шамрон. — Гелен бил един от малцината, който имал куража да каже на Хитлер истината за руската военна офанзива. Хитлер толкова му се ядосал, че го заплашил с приют за душевноболни. Когато краят на войната наближил, Гелен решил да си спаси кожата. Заповядал на своите хора да заснемат на микрофилми архивите на Генералния щаб за Съветския съюз и запечатал материалите във водонепромокаеми контейнери, които били заровени в Баварските и Австрийските Алпи. После Гелен и подчинените му се предали на отряд от нашето контраразузнаване.

— И вие го посрещнахте с отворени обятия — подхвърли Шамрон.

— И ти щеше да направиш същото, Ари. — Картър скръсти ръце и за момент се взря в огъня. Габриел почти можеше да чуе как брои до десет, за да потисне гнева си. — Гелен бил отговорът на нашите молитви. Човекът, прекарал цялата си кариера, шпионирайки Съветския съюз, щял най-сетне да ни покаже пътя. Ние сме го довели в тази страна, настанявайки го на няколко километра оттук, във Форт Хънт. Цялата американска сигурност зависела от него. Той ни е казал онова, което сме искали да чуем. Сталинизмът бил зло, което нямало равно на себе си в човешката история. Сталин е възнамерявал да унищожи отвътре държавите от Западна Европа и после да тръгне срещу тях с армиите си. Имал глобални амбиции. „Не се страхувайте — казал ни Гелен. — Аз имам агентура, имам дълбоко законспирирани агенти и запазени структури. Знам всичко, което може да се знае, за Сталин и неговите привърженици. Заедно ние ще го сразим“.

Картър се изправи и отиде до бюфета, за да си налее топло кафе.

— Гелен преговарял във Форт Хънт в продължение на десет месеца. Той наложил тежки условия и моите предшественици били толкова хипнотизирани, че се съгласили с всичките му искания. Сформирана била организацията „Гелен“. Той се преместил в ограден комплекс близо до Пулах, Германия. Ние сме го финансирали, ние сме му давали директивите. Той е ръководел дейността и е наемал агентите. Накрая организацията станала на практика подразделение на ЦРУ.

Картър се върна с кафето си обратно до креслото.

— Естествено, тъй като главната цел на организацията „Гелен“ бил Съветският съюз, генералът наел хора, които имали известен опит там. Един от тези, които поканил, бил светлокос, енергичен млад мъж на име Ерих Радек — австриец, който бил шеф на СД в Украинския райхскомисариат. По онова време Радек бил държан в наш военнопленнически лагер в Манхайм. Той бил освободен от Гелен и скоро след това се озовал зад стените на щабквартирата на организацията в Пулах, като задействал отново старата си агентурна мрежа в Украйна.

— Радек е бил от СД — каза Габриел. — СС, СД и Гестапо — всички те са били обявени за криминални организации след войната и техните членове са подлежали на незабавен арест, а вие сте разрешили на Гелен да го наеме!

Картър бавно кимна, сякаш ученикът бе отговорил правилно на въпроса, но бе пропуснал най-същественото.

— Във Форт Хънт Гелен е обещал, че няма да наема бивши офицери от СС, СД или Гестапо, но това е било обещание само на хартия, и то такова, което ние никога не сме очаквали да спази.

— Знаехте ли, че Радек е бил свързан с дейността на СС Отрядите на смъртта в Украйна? — попита Габриел. — Знаехте ли, че този светлокос, енергичен млад мъж се е опитал да заличи най-голямото престъпление в историята?

Картър поклати глава.

— Тогава не са знаели за мащабите на германските зверства. Колкото до „Акция 1005“, никой още не бил чувал за нея, а досието на Радек не отразявало неговото прехвърляне от Украйна. „Акция 1005“ е била свръхсекретна операция на Райха, а неговите свръхсекретни дела никога не са били записвани.

— Но със сигурност, господин Картър — обади се Киара, — генерал Гелен трябва да е знаел за работата на Радек?

Американецът повдигна вежди, сякаш изненадан от способността й да говори.

— Може и да е знаел, но се съмнявам, че тогава това е било от голямо значение за Гелен. Радек не е бил единственият бивш есесовец, който в крайна сметка е работил в организацията. Поне петдесет други са си намерили работа там, в това число и някои като Радек, които са били свързани с „Окончателното решение“.

— Опасявам се, че това не е било от голямо значение и за надзорниците на Гелен — вметна Шамрон. — Всяко копеле, стига да е антикомунист. Това не е ли бил един от водещите принципи на Управлението, когато е ставало дума за наемането на агенти за Студената война?

— В позорните думи на Ричард Хелмс: „Ние не сме бойскаути. Ако сме искали да бъдем такива, щяхме да се запишем в организацията на бойскаутите“.

Габриел каза:

— Не ми изглеждате ужасно опечален, Ейдриън.

— Преструвките не са в стила ми, Габриел. Аз съм професионалист като теб и твоя легендарен шеф ей там. Имам си работа с реалния свят, а не със света, какъвто искам да бъде. Не се извинявам за действията на моите предшественици, така както ти и Шамрон не се извинявате за вашите. Понякога разузнавателните служби трябва да използват услугите на злодеи, за да постигнат добри резултати: един по-стабилен свят, сигурността на родината, защитата на ценни приятели. Хората, решили да наемат Райнхард Гелен и Ерих Радек, са играели игра, стара като света, играта на реалната политика, при това са я изиграли добре. Аз няма да се дистанцирам от техните дела и със сигурност няма да позволя тъкмо на вас да ги съдите.

Габриел се наведе напред със скръстени ръце и опрени на коленете лакти. Усети топлината на огъня върху лицето си. Тя само разпали яда му.

— Има разлика между използването на злодеи като източници на информация и това те да бъдат наемани като служители на разузнаването. А Ерих Радек не е бил обикновен убиец. Той е бил масов убиец.

— Радек не е бил пряко замесен в изтреблението на евреите. Неговото участие е станало постфактум.

Киара поклати глава още преди Картър да е завършил отговора си. Той се намръщи. Очевидно бе започнал да съжалява за включването й в разискванията.

— Не сте съгласна с нещо, което казах, госпожице Дзоли?

— Да, така е — отвърна тя. — Очевидно не знаете много за „Акция 1005“. Кого, мислите, е използвал Радек за разкопаването на онези масови гробове и унищожаването на труповете? Какво според вас е направил той с тях, след като работата е била свършена? — Тъй като й отговориха с мълчание, тя произнесе присъдата си: — Ерих Радек е бил масов убиец и вие сте го наели за шпионин.

Картър бавно кимна, сякаш признаваше сходството по някои гледни точки. Шамрон се протегна през облегалката на дивана и сложи възпиращо ръката си върху рамото на Киара. После погледна към Картър и поиска обяснение за фалшивото бягство на Радек от Европа. Американецът сякаш почувства облекчение от смяната на темата.

— А, да — каза той, — бягството от Европа. Ето къде става интересно.

* * *

Ерих Радек бързо станал най-важният помощник на генерал Гелен. Нетърпелив да запази своето главно протеже от арест и даване под съд, Гелен и неговите американски поддръжници му създали нова самоличност: Лудвиг Фогел, австриец, който бил назначен във Вермахта и бил изчезнал през последните дни на войната. Две години Радек живял в Пулах като Фогел и неговата нова самоличност изглеждала непробиваема. Това се променило през есента на 1947 година, с началото на дело №9 на последвалия Нюрнбергски процес — делото срещу Отрядите на смъртта на СС. Името на Радек бързо изплувало на повърхността по време на процеса, както и кодовото име на тайната операция за унищожаване на доказателствата за убийствата, извършени от тези отряди: „Акция 1005“.

— Гелен се разтревожил — продължи Картър. — Официално Радек бил регистриран като безследно изчезнал и генералът искал на всяка цена това да си остане така.

— Ето защо сте изпратили мъж в Рим, който да се представи за Радек — каза Габриел — и да остави достатъчно следи, така че ако някой започне да го издирва, да тръгне по грешната.

— Точно така.

Шамрон, все още крачейки из стаята, попита:

— Защо използвахте Ватиканския път вместо вашия собствен канал „Ратлайн“?

— Намеквате за контраразузнавателния корпус „Ратлайн“?

Шамрон затвори очи за миг и кимна.

— Контраразузнавателният корпус се е използвал главно за руски дезертьори. Ако Радек е бил изпратен по този канал, това е щяло да издаде факта, че той работи за нас. Използвали сме Ватиканския път, за да се подчертаят неговите акредитиви като нацистки военнопрестъпник, бягащ от правосъдието на Съюзниците.

— Колко умно от ваша страна, Ейдриън. Извинете за прекъсването. Моля, продължете.

Радек изчезнал — каза Картър. — При случай организацията „Гелен“ подхранвала историята за неговото бягство, като пускала фалшиви сведения на преследвачите на нацисти, твърдейки, че Радек се укрива в различни южноамерикански столици. Той живеел в Пулах, разбира се, като работел за Гелен под името Лудвиг Фогел.

— Колко трогателно! — прошепна Киара.

— Била е 1948 година — реагира Картър. — Тогава нещата стояли различно. Нюрнбергският процес приключил и всички страни загубили интерес към по-нататъшни преследвания. Нацистките лекари се върнали към практиката си. Нацистките идеолози отново изнасяли лекции в университетите. Нацистките съдии се върнали в съдебните зали.

— И нацисткият масов убиец Ерих Радек сега бил важен американски агент, който се нуждаел от защита — вметна Габриел. — Кога се е върнал във Виена?

— През 1956 година Конрад Аденауер направил организацията „Гелен“ официална западногерманска разузнавателна служба, т.нар. Бундеснахрихтендиенст, по-позната като БНД. Ерих Радек, сега известен като Лудвиг Фогел, отново заработил за германското правителство. През 1965 година той се върнал във Виена, за да изгради мрежа и да се увери, че новият официален неутралитет на австрийското правителство остава твърдо ориентиран към НАТО и Запада. Фогел бил общ проект на БНД и ЦРУ. Ние сме работили съвместно за неговото прикритие. Досието му в държавния архив било изчистено. Създадена била компания, която да ръководи — Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“, и бил налят достатъчно капитал, за да бъде успешна фирмата. Фогел бил ловък бизнесмен и не след дълго с печалбите от корпорацията започнали да се финансират всичките ни австрийски мрежи. Накратко, Фогел бил нашият най-важен коз в Австрия и един от най-ценните ни такива в Европа. Той бил супершпионин. Когато падна Берлинската стена, работата му приключи. Освен това остаря. Ние прекратихме връзките си с него, благодарихме му за добре свършената работа и поделихме компанията. — Картър вдигна ръце. — И това, опасявам се, е краят на историята.

— Но това не е истина, Ейдриън — каза Габриел. — Иначе ние нямаше да сме тук.

— Имаш предвид приказките на Макс Клайн срещу Фогел?

— Вие сте знаели за него?

— Фогел ни съобщи, че може да имаме усложнения във Виена. Той ни помоли да се намесим и сложим край на тези приказки. Ние го информирахме, че не можем да го направим.

— Така че той е взел нещата в свои ръце.

— Намеквате, че Фогел е наредил да се взриви офисът на „Разследвания и справки за събития по време на войната“?

— Намеквам също така, че той е убил Макс Клайн, за да го накара да млъкне.

Картър помълча, преди да отговори:

— Ако Фогел е замесен, той е действал чрез толкова много странични и подставени лица, че никога няма да можете да го обвините. Освен това бомбената експлозия и смъртта на Макс Клайн са австрийска работа, а не израелска, и нито един австрийски прокурор няма да разпореди разследване за убийство срещу Лудвиг Фогел. Това е задънена улица.

— Името му е Радек, Ейдриън, не Фогел, и въпросът е защо. Защо Радек е бил толкова обезпокоен от разследването на Ели Лавон, че е прибягнал до убийство? Дори Ели и Макс Клайн да са били в състояние да докажат, че Фогел в действителност е Ерих Радек, той никога нямаше да бъде изправен пред съда от австрийския държавен прокурор. Твърде стар е. Твърде много време е изминало. Няма останали живи свидетели, освен Клайн, а няма начин Радек да бъде осъден в Австрия заради думите на един стар евреин. Тогава защо да прибягва към насилие?

— Говориш така, сякаш имаш теория.

Габриел погледна през рамо и прошепна на Шамрон няколко думи на иврит. Ари му подаде папката, съдържаща всички материали, които бе събрал по време на своето разследване. Габриел я отвори и извади едно-единствено нещо: снимката, която бе взел от къщата на Радек в Залцкамергут — Радек с жена и един юноша. Той я остави на масата и я обърна така, че Картър да може да я види. Очите на американеца се насочиха към снимката, а след това обратно към Алон.

— Коя е тя? — попита Габриел.

— Съпругата му — Моника.

— Кога се е оженил за нея?

— По време на войната — отговори Картър, — в Берлин.

— В неговото досие никъде не се споменава за одобрен от СС брак.

— Имаше много неща, които не бяха отбелязани в есесовското досие на Радек.

— А след войната?

— Тя се установила в Пулах под истинското си име. Детето се родило през 1949 година. Когато Фогел се преместил обратно във Виена, генерал Гелен — както и ЦРУ — не смятал, че ще е безопасно за Моника и сина им да отидат открито с него. Било уредено тя да се омъжи за човек от мрежата на Фогел. Живеела във Виена в къщата зад тази на Фогел. Той ги посещавал вечер. Накрая ние сме построили тунел между двете къщи, за да могат Моника и момчето свободно да се придвижват между тях, без да се страхуват, че ще бъдат разкрити. Никога не се е знаело кой може да наблюдава. На руснаците много би им допаднало да го компрометират и да променят ориентацията му.

— Как се казваше момчето?

— Петер.

— А агентът, за когото се е омъжила Моника? Моля те, кажи ни името му, Ейдриън.

— Мисля, че вече знаеш името му, Габриел. — Картър се поколеба, после добави: — Името му беше Мецлер.

— Петер Мецлер, човекът, който се кани да стане канцлер на Австрия, е синът на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек и Ели Лавон е щял да разкрие този факт.

— Така изглежда.

— Това ми звучи като мотив за убийство, Ейдриън.

— Браво, Габриел — рече Картър. — Но какво можеш да сториш по този въпрос? Да убедиш австрийците да повдигнат обвинение срещу Радек? Късмет! Да разкриеш, че Петер Мецлер е син на Радек? Ако направиш това, ще разкриеш и факта, че Радек е бил наш човек във Виена. Това ще създаде на ЦРУ голямо публично неудобство във време, когато то е заето с широкомащабна кампания срещу силите, които искат да разрушат и моята родина, и твоята. Освен това ще замрази отношенията между твоята разузнавателна служба и моята, и то в момент, когато вие отчаяно се нуждаете от нашата подкрепа.

— Това ми звучи като заплаха, Ейдриън.

— Не, просто е съвет — отвърна Картър. — Това е реалната политика. Зарежи го. Откажи се. Изчакай го да умре и забрави, че изобщо се е случило.

— Не — обади се Шамрон.

Погледът на Картър се премести от Габриел върху него.

— Защо ли знаех, че такъв ще бъде твоят отговор?

— Защото аз съм Шамрон и никога не забравям.

— Тогава, предполагам, трябва да измислим някакъв начин да се справим с тази ситуация, без моята служба да бъде завлечена в помийната яма на историята. — Американецът погледна часовника си. — Става късно. Огладнях. Какво ще кажете да хапнем?

* * *

През следващия час, докато се гощаваха с печена патица и див ориз в осветената със свещи трапезария, името на Ерих Радек не бе споменавано повече. „Има си ритуал за случаи като този — винаги казваше Шамрон, — ритъм, който не може да бъде нарушен“. Имаше време за трудни преговори и време да се отпуснеш в компанията на спътник, който обикновено взема присърце твоите проблеми.

И така, по любезното настояване на Картър, Шамрон се съгласи да бъде развлечението на вечерта. За известно време той игра ролята, която се очакваше от него. Разказваше истории за нощни преходи през вражески земи, за откраднати тайни и победени неприятели, за провали и нещастия, които съпровождат всяка кариера, особено дълга и активна като неговата. Очарован, Картър остави вилицата си, запален от пламенността на Шамрон. Габриел наблюдаваше мълчаливо дуела от своята позиция в края на масата. Знаеше, че е свидетел на завербуване. „Перфектното вербуване — винаги казваше Ари — е по същество едно перфектно съблазняване. То започва с малък флирт, с признаване на чувства, които е по-добре да останат недоизказани. Едва когато почвата бъде подготвена напълно, тогава се посява семето на предателството“.

Докато хапваха топъл ябълков пай с кафе, Шамрон започна да говори не за своите подвизи, а за себе си: за детството си в Полша, за болката от бурния полски антисемитизъм, за скупчването на буреносни облаци отвъд границата — в нацистка Германия.

— През 1936 година майка ми и баща ми решиха, че трябва да напусна Полша и да замина за Палестина — каза Шамрон. — Те щяха да останат с двете ми по-големи сестри, докато видят дали нещата ще се подобрят. Както много други, чакаха твърде дълго. През септември 1939 година чухме по радиото, че германците са нахлули. Разбрах, че никога повече няма да видя семейството си.

Старият мъж замълча за момент. Докато палеше цигарата си, ръцете му слабо трепереха. Посевът му бе засят. Неговото искане, макар и неизречено, беше ясно. Той нямаше да напусне тази къща, без Ерих Радек да му бъде вързан в кърпа, и Ейдриън Картър щеше да му помогне да го направи.

* * *

Когато се върнаха във всекидневната за вечерното заседание, на масичката за кафе пред дивана бе поставен касетофон. Картър, отново в креслото си близо до огъня, натъпка английски тютюн в лулата си. Запали клечка кибрит и докато изпускаше дима от устата си, кимна към рекордера и помоли Габриел да бъде така добър. Габриел натисна бутона за прослушване. Двама мъже започнаха да разговарят на немски, единият с швейцарски акцент от Цюрих, другият — с виенски. Габриел разпозна гласа на мъжа от Виена. Беше го чул седмица по-рано в кафе „Централ“. Гласът принадлежеше на Ерих Радек.

Към тази сутрин общата стойност на сметката възлиза на два и половина милиарда долара. Приблизително един милиард от тях са в брой, разделени поравно в долари и евро. Останалата част от парите са инвестирани — обичайната такса, ценни книжа и облигации, заедно със значителна сума от недвижимо имущество…

* * *

Десет минути по-късно Габриел се пресегна и натисна бутона за спиране. Картър изтръска пепелта от лулата си в камината и бавно я натъпка с тютюн.

— Този разговор се състоя във Виена миналата седмица — каза той. — Банкерът е мъж на име Конрад Бекер. Той е от Цюрих.

— А сметката? — попита Габриел.

— След войната хиляди бягащи нацисти решили да се укрият в Австрия. Те носели със себе си плячкосани вещи на стойност няколкостотин милиона долара: злато, пари в брой, предмети на изкуството, бижута, сребърни съдове, килими и гоблени. Скъпоценностите били скрити из целите Алпи. Много нацисти искали да възкресят миналото величие на Райха и желаели да използват плячката си, за да подпомогнат постигането на тази цел. Малка част от кадровия офицерски състав си давала сметка, че престъпленията на Хитлер били толкова огромни, че трябвало да мине поне едно поколение или дори няколко, преди националсоциализмът отново да се съживи. Те решили да депозират голяма сума пари в швейцарска банка и да приложат към сметката уникален пакет с инструкции. Тя можела да бъде отблокирана само с писмо от австрийския канцлер. Виждате ли, те вярвали, че щом революцията е започнала в Австрия с Хитлер, тази страна отново ще бъде изворът на нейното съживяване. Отначало само пет души знаели номера на сметката и паролата. Четирима от тях починали. Когато петият се разболял, той потърсил някой, на когото да я повери.

— Ерих Радек.

Картър кимна утвърдително и замълча за момент, за да запали лулата си.

— Радек е на път да получи своя канцлер, но той никога няма да види и цент от тези пари. Разбрахме за сметката преда няколко години. Да пренебрегнем миналото му през 1945 година е едно, но ние не сме готови да му позволим да отблокира сметка, пълна с два и половина милиарда долара плячка от холокоста. Тайно се добрахме до хер Бекер и неговата банка. Радек още не знае, но той никога няма да види и цент от тези пари.

Габриел посегна, натисна бутона „Превъртане“, после бутона „Стоп“, а след това този за прослушване.

— Вашите другари обезпечават щедро онези, които им помагаха в това изпитание. Но се опасявам, че има някои неочаквани… усложнения.

— Какви усложнения?

— Изглежда, няколко души от онези, които трябваше да получат пари, са умрели наскоро при странни обстоятелства…

Бутон „Стоп“.

Габриел погледна към Картър за обяснение.

— Мъжете, които са открили сметката, са искали да възнаградят онези лица и институции, които са помогнали на нацистите да избягат след войната. Радек си е помислил, че това са сантиментални глупости. Той не смятал да открива благотворителна организация. Не можел да промени споразумението, така че променил обстоятелствата на терена.

— Енрике Калдерон и Густаво Естрада трябвало ли е да получат пари от сметката?

— Виждам, че си научил доста от престоя си при Алфонсо Рамирес. — Картър виновно се усмихна. — Ние те следяхме в Буенос Айрес.

— Радек е богаташ, който няма още дълго да живее — рече Габриел. — Парите са последното нещо, от което се нуждае.

— Очевидно планира да преведе значителен дял от сумата по сметката на своя син.

— А останалото?

— Ще го прехвърли на своя доверен агент, за да изпълни завета на мъжете, които са открили сметката. — Картър замълча. — Мисля, че двамата се познавате. Името му е Манфред Круц.

Лулата на американеца бе угаснала. Той се взря в нея, намръщи се и я запали отново.

— Това ни връща към първоначалния ни проблем. — Картър издуха облак дим към Габриел. — Какво ще правим с Ерих Радек? Ако поискате от австрийците да го дадат под съд, те ще се мотаят и ще чакат да умре. Ако отвлечете един възрастен австриец от улиците на Виена и го откарате в Израел, за да го изправите пред съда, ще имате големи неприятности. Ако си мислите, че сега имате проблеми с Европейската общност, след като го отвлечете, проблемите ви ще се увеличат десетократно. А ако бъде даден под съд, неговата защита несъмнено ще разкрие връзките му с нас. И така, какво ще правим, господа?

— Може би има и трети вариант — каза Габриел.

— Какъв е той?

— Да убедим Радек да дойде доброволно в Израел.

Картър го погледна скептично над лулата си.

— И как според теб бихме могли да убедим първокласен мръсник като Ерих Радек да направи това?

* * *

Те говориха цяла нощ. Това беше план на Габриел и ето защо той трябваше да го обясни и защити. Шамрон добави няколко ценни предложения. Картър, отначало упорстващ, скоро премина в лагера на Габриел. Самата дързост на плана му допадаше. Неговата собствена служба вероятно би застреляла служител за предлагането на толкова нестандартна идея.

„Всеки човек си има слабост — бе казал Габриел. — Чрез действията си Радек показа, че има две: неговата страст към парите, скрити в швейцарската сметка, и желанието му да види сина си канцлер на Австрия“. Габриел бе отбелязал, че именно втората бе подтикнала Радек да действа срещу Ели Лавон и Макс Клайн. Радек не искаше синът му да бъде съсипан заради предишния му живот и бе доказал, че ще направи всичко, за да го предпази. Това включваше преглъщането на горчивия хап — да сключи сделка с човек, който нямаше право да иска отстъпки, — но беше справедливо от морална гледна точка и щеше да доведе до желания резултат: Ерих Радек зад решетките за престъпленията, които бе извършил спрямо еврейския народ. Времето беше критичният фактор. Изборите бяха след по-малко от три седмици. Радек трябваше да е в ръцете на израелците преди първия тур на изборите в Австрия. В противен случай щяха да загубят контрол над него.

На зазоряване Картър зададе въпроса, който го измъчваше още от момента, когато бе прочел доклада за издирването, предприето от Габриел. „Защо? Защо Габриел — екзекутор към Службата — беше убеден, че Радек ще бъде съден след толкова много години?“

— Искам да ти разкажа една история, Ейдриън — рече Габриел и гласът му внезапно стана хладен като погледа му. — Всъщност може би ще е по-добре тя да ти я разкаже.

Той подаде на Картър копие от свидетелските показания на майка си. Американецът, седнал до гаснещия огън, прочете показанията от начало до край, без да каже и дума. Когато най-накрая вдигна поглед, очите му бяха влажни.

— Предполагам, че Ирене Алон е твоята майка?

— Тя беше моята майка. Почина преди много години.

— Откъде си сигурен, че този есесовец в гората е бил Радек?

Габриел му обясни за картините на майка си.

— Тогава, предполагам, ти ще си този, който ще води преговорите с Радек. А ако той откаже да сътрудничи? Какво ще правиш тогава, Алон?

— Изборът му ще е ограничен, Ейдриън. По един или друг начин Ерих Радек никога повече няма да стъпи във Виена.

Картър върна свидетелските показания на Габриел.

— Това е превъзходен план — каза той. — Но дали вашият министър-председател ще го одобри?

— Сигурен съм, че ще има и такива, които ще са против — отговори Шамрон.

— Лев?

Ари кимна.

— Моето участие ще му даде всички основания, от които се нуждае, за да наложи вето. Но аз вярвам, че Габриел ще спечели министър-председателя на наша страна.

— Аз? Кой казва, че аз ще говоря с министър-председателя?

— Аз — отвърна Шамрон. — Впрочем, ако можеш да убедиш Картър да ти поднесе Радек на тепсия, със сигурност ще можеш да убедиш министър-председателя да участва в пиршеството. Той е човек с огромен апетит.

Картър се изправи и се протегна, после бавно се запъти към прозореца — приличаше на лекар, прекарал цялата нощ в операционната само за да стигне до съмнителен резултат. Той дръпна завесите. В стаята проникна дрезгава светлина.

— Има още едно последно нещо, което трябва да обсъдим, преди да отпътуваме за Израел — каза Шамрон.

Американецът се обърна — силует на фона на прозореца.

— Парите?

— Какво точно планирате да правите с тях?

— Не сме стигнали до окончателно решение.

— Аз съм стигнал. Два и половина милиарда долара е цената, която трябва да платите, задето сте използвали човек като Ерих Радек, знаейки, че е убиец и военнопрестъпник. Те са откраднати от евреи по пътя към газовите камери и аз си ги искам обратно.

Картър отново се извъртя към прозореца и се загледа към покритото със сняг пасище.

— Ти си невероятно талантлив изнудван, Ари Шамрон.

Шамрон се изправи и облече палтото си.

— Беше истинско удоволствие да работя с теб, Ейдриън. Ако всичко в Йерусалим мине по план, ще се срещнем отново в Цюрих след четиридесет и осем часа.

29. Йерусалим

Събранието бе обявено за десет часа вечерта. Забавени от лошото време, Шамрон, Габриел и Киара пристигнаха с бяла спортна кола от летище „Бен Гурион“ две минути по-рано само за да им бъде съобщено от един помощник на министър-председателя, че той ще закъснее. Очевидно беше настъпила поредната криза в неговото крехко коалиционно правителство, защото чакалнята пред кабинета му приличаше на временно убежище след стихийно бедствие. Габриел преброи не по-малко от петима министри, всеки от които бе заобиколен със свита от последователи и апаратчици. Всички си крещяха един на друг като роднини на сватба, а във въздуха бе надвиснал облак цигарен дим.

Помощникът ги съпроводи до стая, запазена за персонала на ведомствата по сигурността и отбраната, и затвори вратата. Габриел поклати глава.

— Израелската демокрация в действие.

— Вярваш или не, тази вечер е спокойно. Обикновено е по-лошо.

Габриел се отпусна на един стол. Внезапно си даде сметка, че не се беше къпал и преобличал от два дни. В действителност панталоните му бяха изцапани с пръст от гробището в Пуерто Блест. Когато го сподели с Шамрон, старецът се усмихна.

— Това, че си покрит с мръсотията на Аржентина, само ще придаде достоверност на посланието ти — каза той. — Министър-председателят е мъж, който ще оцени такова нещо.

— Никога досега не съм разговарял с министър-председател, Ари. Иска ми се поне да бях взел душ.

— Всъщност просто си нервен. — Това, изглежда, забавляваше Шамрон. — Не мисля, че някога през живота си съм те виждал изнервен за нещо. Все пак и ти си човешко същество.

— Разбира се, че съм нервен. Той е луд човек.

— В действителност двамата с него имаме сходен темперамент.

— Това трябва ли да ми звучи успокояващо?

— Може ли да ти дам един малък съвет?

— Ако трябва.

— Той обича историите. Разкажи му една добра история.

Киара седна на страничната облегалка на стола на Габриел.

— Разкажи я на министър-председателя, както я сподели с мен в Рим — промълви тя.

— По онова време ти беше в прегръдките ми — отговори Габриел. — Нещо ми подсказва, че тазвечерният разговор ще бъде малко по-официален. — Усмихна се, а после добави: — Е, поне се надявам, че ще е така.

Беше почти полунощ, когато помощникът на министър-председателя надникна в чакалнята и съобщи, че големият шеф най-сетне е готов да ги приеме. Габриел и Шамрон се изправиха и насочиха към отворената врата. Киара остана седнала. Ари спря и се обърна към нея:

— Какво чакаш? Министър-председателят е готов да ни приеме.

Тя се ококори.

— Аз съм само бат левейха — протестира. — Няма да вляза вътре да се срещам с министър-председателя. Боже мой, аз дори не съм израелка.

— Ти рискува живота си в защита на тази страна — каза спокойно Шамрон. — Имаш пълното право да присъстваш вътре.

Влязоха в кабинета на министър-председателя. Беше просторен, неочаквано семпъл и тъмен, с изключение на осветената зона около бюрото. Лев някак бе успял да се вмъкне преди тях. Неговата плешива глава лъщеше под приглушената светлина, а дългите му ръце бяха скръстени под предизвикателно вирнатата му брадичка. Той направи вял опит да се изправи и се здрависа с тях без ентусиазъм. Шамрон, Габриел и Киара седнаха. Тапицираните с кожа столове още бяха топли от телата на седелите преди тях.

Министър-председателят беше по риза и изглеждаше уморен след дългата политическа битка. Той, както и Шамрон, беше безкомпромисен боец. Как успяваше да ръководи толкова разнороден и непокорен кокошарник като Израел — беше истинско чудо. Неговите присвити очи се спряха за момент върху Габриел. Шамрон бе свикнал с това. Забележителната външност на Габриел беше нещото, което му бе дало основание да го вербува за операцията „Божи гняв“. Хората се заглеждаха в Габриел.

Алон и премиерът вече се бяха срещали веднъж, макар и при съвсем различни обстоятелства. Министър-председателят беше началник-щаб на израелската отбрана през април 1988 година, когато Габриел, придружен от отряд командоси, беше нахлул в една вила в Тунис и бе убил втория човек в ООП — Абу Джихад, пред очите на жена му и децата му. Министър-председателят беше на борда на специалния самолет за свръзка, който кръжеше над Средиземно море, а Шамрон седеше до него. Той бе чул убийството чрез микрофона на Габриел. Чу и как след това Габриел използва ценните секунди, за да успокои изпадналите в истерия съпруга и дъщеря на Абу Джихад. Алон беше отказал грамотата, която му бе присъдена. Сега премиерът искаше да разбере защо.

— Не мислех, че е редно, господин министър-председател, предвид обстоятелствата.

— Абу Джихад беше отговорен за проливането на много еврейска кръв. Той заслужаваше да умре.

— Да, но не и пред жена му и децата.

— Той си бе избрал живота, който водеше — каза министър-председателят. — Семейството му не трябваше да е там с него. — И после, сякаш внезапно си бе дал сметка, че е навлязъл в миниран терен, се опита да се оттегли на пръсти. Неговата пълнота и естествена грубост обаче не му позволяваха елегантно измъкване. Вместо това министър-председателят избра бързата смяна на темата. — И така, Шамрон ми съобщи, че искаш да отвлечеш един нацист — рече той.

— Да, господин министър-председател.

Той вдигна длани, сякаш искаше да каже: Да чуем.

* * *

Дори и да беше нервен, Габриел не го показваше. Изложението му беше отривисто, сбито и уверено. Министър-председателят, прочут със своето грубо отношение към докладващите, остана прикован на мястото си през цялото време. След като изслуша разказа на Габриел за опита да го очистят в Рим, той се наведе напред с напрегнато изражение. Признанието на Ейдриън Картър за намесата на американците видимо го разгневи. Когато настъпи моментът да покаже доказателствените материали, Габриел пристъпи до премиера и ги постави един по един на осветеното бюро. Шамрон седеше безмълвен, стиснал с ръце дръжките на стола — като човек, борещ се да спази обет за мълчание. Лев изглеждаше замръзнал в съзерцание на големия портрет на Теодор Херцл, който висеше на стената зад бюрото. Той си водеше бележки със златна автоматична писалка и погледна с досада ръчния си часовник.

— Можем ли да го хванем? — попита министър-председателят, после добави: — Без никакви излишни усложнения?

— Да, сър. Смятам, че можем.

— Кажи ми как възнамеряваш да го направиш.

В изложението си Габриел не спести подробностите. Министър-председателят седеше мълчаливо, скръстил пълните си ръце върху бюрото, и слушаше внимателно. Когато Габриел завърши, той кимна веднъж и обърна поглед към Лев: Предполагам, че точно тук ще се включиш?

Макар и технократ, Лев помълча, докато събере мислите си. Когато най-накрая заговори, изказването му се оказа безстрастно и методично като самия него. Ако имаше начин отговорът му да бъде синтезиран като диаграма или статистическа таблица, Лев сигурно би застанал с показалка в ръка, обяснявайки до зори. Но при сегашните обстоятелства той остана седнал и скоро отегчи до смърт слушателите си. Речта му бе накъсана от паузи, през които допираше върховете на показалците си и ги притискаше към безкръвните си устни.

„Впечатляващо разследване — подчерта Лев като двусмислен комплимент към Габриел, — но сега не е моментът да се губи ценно време и пилее политически ресурс заради един стар нацист“. Ръководителите на Службата се противопоставяли на импулса да се издирват виновниците за Шоа, с изключение на случая с Айхман, защото знаели, че това щяло да ги отклони от главната им задача — защитата на държавата. Същите принципи важали и днес. Арестуването на Радек във Виена щяло да доведе до ответна реакция в Европа, където подкрепата за Израел и без това висяла на косъм. Освен това то щяло да застраши малката и беззащитна еврейска общност в Австрия, където имало силни антисемитски течения. Какво ще правим, ако започнат да нападат евреи по улиците? Мислите ли, че австрийските власти ще си мръднат пръста да спрат това? И накрая извади коза си: защо да бъде израелска отговорност осъждането на Радек? Да го оставели на австрийците. Колкото до американците, да ги оставели да сърбат това, което са надробили. „Да изложим Радек и Мецлер и да изчезнем. Ще отбележим точка в актива си, а последиците ще бъдат по-леки, отколкото при едно отвличане“.

Министър-председателят помълча замислено, после погледна към Габриел.

— Няма съмнение, че този Лудвиг Фогел наистина е Радек, нали?

— Абсолютно никакво, господин министър-председател.

Той се обърна към Шамрон:

— И сме сигурни, че американците няма да ги хване шубето?

— Те също много биха искали да разрешат този въпрос.

Премиерът сведе очи към документите, преди да съобщи своето решение.

— Миналия месец бях на обиколка в Европа — каза той. — Когато бях в Париж, посетих синагога, опожарена няколко седмици по-рано. На следващата сутрин един от френските вестници излезе с уводна статия, в която ме обвиняваха, че повдигам въпроса за антисемитизма и холокоста, когато приляга на политическите ми цели. Може би е време да напомним на света защо обитаваме тази ивица земя, заобиколена с море от неприятели, борейки се за нашето оцеляване. Доведи Радек тук. Нека той да каже на света за престъпленията, които е извършил. Може би признанията му ще накарат да замлъкнат веднъж завинаги онези, които поддържат тезата, че това е конспирация, измислена от мъже като Ари и мен, за да оправдаят собственото си съществуване.

Габриел се прокашля.

— Не става въпрос за политика, господин министър-председател. Става дума за правосъдие.

Премиерът се усмихна на това неочаквано предизвикателство.

— Наистина, Габриел, става въпрос за правосъдие, но правосъдието и политиката често вървят ръка за ръка, а когато правосъдието може да послужи за нуждите на политиката, няма нищо неморално в това.

Загубил в първия рунд, Лев се изкуши да грабне победата във втория, като вземе под свой контрол операцията. Шамрон знаеше, че целта му си остава същата: да я провали. За съжаление на Лев, министър-председателят също го знаеше.

— Габриел бе този, който доведе нещата дотук. Нека той ги доведе докрай.

— При цялото ми уважение, господин министър-председател, Габриел е кидон63, и то най-добрият, но той не може да планира операция, от което ние всъщност се нуждаем.

— Неговият план за действие ми изглежда чудесен.

— Да, но ще може ли той да го подготви и осъществи?

— Шамрон ще го наглежда през цялото време.

— Точно от това се опасявам — каза язвително Лев.

Министър-председателят се изправи, другите го последваха.

— Доведи Радек тук. Каквото и да правиш, дори не си и помисляй да забъркаш някоя каша във Виена. Хвани го чисто, никаква кръв и никакви инфаркти. — Той се обърна към Лев: — Осигури им всички ресурси, от които се нуждаят, за да бъде свършена работата. Не си мисли, че ще се отървеш от неприятности, защото си гласувал против плана. Ако Габриел и Шамрон изгорят, ти ще ги последваш. Така че никакви бюрократични глупости. В това участваме всички заедно. Шалом64.

Премиерът хвана Ари за лакътя, когато той вече излизаше през вратата, и го дръпна в един ъгъл. Подпря се с ръка на стената над рамото на Шамрон и блокира пътя му за измъкване.

— Момчето готово ли е за това, Ари?

— Той не е момче, господин министър-председател, вече не.

— Знам, но ще може ли да се справи? Ще успее ли да убеди Радек да дойде тук?

— Четохте ли свидетелските показания на майка му?

— Да, и знам какво бих направил аз на негово място. Опасявам се, че бих пуснал куршум в мозъка на това копеле, както Радек е направил с толкова много хора, и бих приключил работата.

— Според вас ще бъде ли справедлива такава постъпка?

— Има правосъдие на цивилизованите хора, онзи вид правосъдие, което се раздава в съдебните зали от мъже, облечени в тоги, но има и правосъдие на пророците. Божие правосъдие. Как би могъл някой да въздаде правосъдие за толкова чудовищни престъпления? Какво наказание би било съизмеримо? Доживотна присъда? Безболезнена екзекуция?

— Истината, господин министър-председател. Понякога най-доброто възмездие е истината.

— А ако Радек не приеме сделката?

Шамрон сви рамене.

— Ще ми дадете ли инструкции?

— Не желая друга афера Демянюк65. Не искам показен съдебен процес за холокоста, който да се превърне в международен медиен цирк. Би било по-добре Радек просто да изчезне.

— Да изчезне ли, господин министър-председател?

Премиерът въздъхна тежко в лицето на Шамрон.

— Сигурен ли си, че това е той, Ари?

— О, няма никакво съмнение!

— Тогава, ако възникне необходимост, премахнете го.

Шамрон погледна към краката си, но видя само издутия корем на министър-председателя.

— Нашият Габриел се нагърбва с тежко бреме. Опасявам се, че върнах нещата в 1972 година. Той не се е кандидатирал за екзекуторска работа.

— Ерих Радек е прехвърлил това бреме върху плещите му много преди вие да се появите, Ари. Сега Габриел има възможността да се раздели с част от него. Нека да изразя прямо желанието си. Ако Радек не се съгласи да дойде тук, кажи на царя на стрелбата да го убие и да остави кучетата да излочат кръвта му.

30. Виена

Среднощ в Първи район, мъртвешко спокойствие, тишина, каквато може да има само във Виена, внушителна пустота. Круц я намираше за успокоителна. Чувството му не трая дълго. Макар и рядко, беше се случвало старецът да му телефонира вкъщи, но Манфред никога не бе измъкван посред нощ от леглото за среща. Той се съмняваше, че новините ще са добри.

Погледна по протежение на улицата и не видя нищо необичайно. Един поглед в огледалото за обратно виждане потвърди, че не е следен. Той излезе от колата и тръгна към портата на величествената къща от вулканичен камък, в която живееше старецът. На приземния етаж, зад спуснатите пердета, светеха лампи. На втория етаж бе запалена само една. Круц натисна звънеца. Имаше усещането, че е наблюдаван, бе нещо почти недоловимо — като дъх в тила. Той погледна през рамо. Нищо.

Протегна отново ръка към звънеца, но преди да успее да го натисне, прозвуча бръмчене и електрическата ключалка се отключи. Манфред бутна портата и пресече предния двор. Докато стигне до портика, входната врата се отвори и на прага застана едър мъж с откопчано сако и разхлабена вратовръзка. Той не направи опит да скрие презраменния кобур от черна кожа, в който имаше пистолет „Глок“. Круц не се обезпокои от гледката: добре познаваше мъжа. Беше бившият полицай Клаус Халдер. Именно Круц го бе наел да работи като бодигард на стареца. Обикновено Халдер придружаваше стария само когато той излизаше или очакваше посетители в къщата. Неговото присъствие в полунощ, както и телефонното позвъняване в дома на Манфред, не бе добър знак.

— Къде е той?

Халдер погледна безмълвно към пода. Круц разхлаби колана на шлифера си и влезе в кабинета на стареца, Фалшивата стена бе отместена. Миниатюрната като капсула кабина на асансьора го очакваше. Той влезе вътре и като натисна бутона, бавно пое надолу. След няколко секунди вратите се отвориха, разкривайки малка подземна стая, декорирана в пастелножълто и златисто в съответствие с бароковия вкус на стареца. Американците я бяха построили за него, за да може да провежда всякакви срещи без страх, че руснаците го подслушват. Те бяха построили и тунела, до който се стигаше през блиндирана врата от неръждаема стомана с шифрова брава. Круц бе един от малцината във Виена, който знаеше къде води тунелът и кой бе живял в къщата на другия му край.

Старецът седеше до малка масичка с питие пред себе си. Манфред позна, че е притеснен, защото въртеше чашата: две завъртания надясно, две наляво. Дясно, дясно, ляво, ляво. „Странна привичка — помисли си Круц. — Дяволски заплашителна“. Той смяташе, че възрастният мъж я беше придобил през някакъв предишен живот, в друг свят. В ума му изникна картина: руски комисар, окован към маса за разпит; старецът, седящ от другата страна, облечен в черно от глава до пети, върти своето питие, втренчил в жертвата си бездънните си сини очи. Манфред почувства как сърцето му трепна. Клетите копелета вероятно са си казвали всичко още преди нещата да загрубеят.

Старецът погледна нагоре и въртенето спря. Студените му очи се спряха на ризата на Круц. Той сведе поглед и видя, че копчетата му бяха закопчани неправилно. Беше се обличал на тъмно, за да не събуди жена си. Възрастният мъж посочи един стол. Манфред оправи ризата си и седна. Въртенето започна отново: две завъртания надясно, две наляво. Дясно, дясно, ляво, ляво.

Той заговори без поздрав и предисловия. Сякаш подхващаше отново разговор, прекъснат от почукване на вратата.

— През изминалите седемдесет и два часа — каза старецът — са били направени два опита за покушение срещу израелеца: първият в Рим, вторият в Аржентина. За съжаление, той е оцелял и при двата. В Рим очевидно е бил спасен от намесата на негов колега от израелските разузнавателни служби. В Аржентина нещата са били по-сложни. Налице са доказателства, които навеждат на мисълта, че в случая са били замесени американците.

Естествено Круц имаше въпроси. При нормални обстоятелства щеше да държи езика си зад зъбите и да изчака старецът да изкаже мнението си. Сега, трийсет минути след като бе изкаран от леглото си, той изневери на обичайното си търпение.

— Какво е правил израелецът в Аржентина?

Лицето на Фогел сякаш замръзна и ръката му застина. Круц бе прекрачил линията — линията, която разделяше това, което знаеше за миналото на стареца, и онова, което никога нямаше да научи. Той почувства как сърцето му се сви от напрежение под втренчения поглед. Не всеки ден човек успяваше да ядоса мъж, способен да организира два опита за покушение в две страни, отдалечени на седемдесет и два часа път една от друга.

— Не е необходимо да знаеш защо израелецът е бил в Аржентина или дори, че изобщо е бил там. Това, което трябва да знаеш, е, че тази работа взе опасен обрат. — Въртенето се поднови. — Както обикновено, американците знаят всичко. Моята истинска самоличност, какво съм правил по време на войната. Нищо не бе скрито от тях. Те бяха съюзници. Работехме заедно във великия кръстоносен поход срещу комунистите. В миналото винаги разчитах на тяхната дискретност — не от чувство за лоялност към мен, разбира се, а просто от страх да не изпаднат в неудобно положение. Не си правя илюзии, Манфред. За тях аз съм като проститутка. Те се обърнаха към мен, когато бяха самотни и в нужда, но сега, когато Студената война свърши, аз съм като жена, която биха предпочели да забравят. И ако днес си сътрудничат по някакъв начин с израелците… — Той не довърши мисълта си. — Разбираш ли какво имам предвид, Манфред?

Круц кимна.

— Предполагам, че знаят за Петер.

— Те знаят всичко. Притежават властта да унищожат мен и сина ми, но само ако са решени да понесат болката от самонанесената рана. Навремето бях напълно сигурен, че никога няма да предприемат нещо срещу мен. Сега не съм толкова уверен.

— Какво искаш да направя?

— Дръж израелското и американското посолство под постоянно наблюдение. Прикрепи по един наблюдаващ към всеки известен служител от разузнавателните служби. Дръж под око летищата и гарите. Свържи се и с твоите информатори във вестниците. Те могат да прибегнат към пускането на дискредитираща информация в пресата. Не искам да ме сварят неподготвен.

Круц сведе очи към масата и видя собственото си отражение върху полираната повърхност.

— А когато министърът ме попита защо съм отделил толкова много ресурси за американците и израелците? Какво да му обясня?

— Трябва ли да ти напомням какво е заложено на карта, Манфред? Какво ще кажеш на твоя министър си е твоя работа. Просто го направи! Няма да позволя Петер да загуби изборите. Разбираш ли ме?

Круц погледна към безмилостните сини очи и видя отново мъжа, облечен от глава до пети в черно. Той затвори очи и кимна.

Старецът вдигна чашата до устните си и преди да отпие, се усмихна. Усмивката му бе любезна колкото внезапна пукнатина на прозоречно стъкло. Той бръкна в горния джоб на жилетката си, извади едно листче и го хвърли върху масичката. Младият мъж му хвърли поглед, когато спря да се върти, после вдигна очи.

— Какво е това?

— Телефонен номер.

Инспекторът не докосна листчето.

— Телефонен номер?

— Човек никога не знае как може да се разреши подобна ситуация. Може да се наложи да се прибегне към насилие. Напълно възможно е да не съм в състояние да наредя подобни мерки. В такъв случай, Манфред, отговорността ще падне върху теб.

Круц взе листчето и го вдигна високо между палеца и показалеца си.

— Ако набера този номер, кой ще отговори?

Старецът се усмихна.

— Насилието.

31. Цюрих

Хер Кристиан Цигерли, координатор за специални събития в грандхотел „Долдер“, беше голяма работа, както и самият хотел — изпълнен с достойнство и важност, решителен и скромен, мъж, който се радваше на своето високо положение в обществото, защото то му позволяваше да гледа другите отвисоко. Той също така бе човек, който не обичаше изненадите. По правило хер Цигерли изискваше да има седемдесет и две часово предизвестие за специални резервации и конференции, но когато „Хелер Ентърпрайзис енд Систех Уайърлис“ изрази желание да проведе своите последни преговори по сливането в „Долдер“, той се съгласи да се откаже от предизвестието в замяна на 15 процента надценка. Хер Цигерли можеше да е сговорчив, когато поискаше, но сговорчивостта, както и всичко друго в „Долдер“, се постигаше с извънредна цена.

Фирмата „Хелер Ентърпрайзис“ беше заинтересованата, така че тя трябваше да уреди резервацията — разбира се, не самият старец Рудолф Хелер, а блестящата му лична асистентка, италианка, която се представи като Елена. Хер Цигерли бе склонен бързо да си съставя мнение за хората. Той би ви казал, че всеки хотелиер е безценен като времето. По принцип хер Цигерли не обичаше италианците и агресивната и придирчива Елена бързо си спечели висок рейтинг в дългия му списък с непопулярни клиенти. Тя говореше високо по телефона — углавно престъпление по негова преценка, и сякаш вярваше, че самият акт на харчене на големи суми от парите на нейния работодател й дава правото на специални привилегии. Жената като че ли добре познаваше хотела — странно, защото хер Цигерли, който имаше памет като картотека, не можеше да си спомни някога тя да е била гост на „Долдер“ — и бе мъчително точна в изискванията си. Тя поиска четири съседни стаи близо до терасата, гледаща към игрището за голф, с хубав изглед към езерото. Когато Цигерли я уведоми, че това е невъзможно: две плюс две или три плюс една — да, но не и четири последователни, — италианката попита дали могат да преместят гостите на хотела, за да настанят нея. „Съжалявам — бе отвърнал хотелиерът, — в «Долдер» нямаме обичая да превръщаме гостите си в бежанци“. Най-накрая тя се съгласи на три съседни стаи и четвърта по-надолу по коридора.

— Делегациите ще пристигнат утре, в два часа следобед — каза жената. — Биха желали лек работен обяд. — Последваха още десет минути в препирни за това от какво да се състои „лекият работен обяд“.

Когато менюто бе уточнено, тя му постави още едно искане. Щяла да пристигне четири часа преди делегациите, придружена от началника на охраната на „Хелер“, за да провери стаите. След като приключела проверката, никой от хотелския персонал нямало да влиза в тях, освен ако не е придружен от охраната на „Хелер“. Хер Цигерли въздъхна тежко и се съгласи, после затвори телефона и като заключи вратата на кабинета си, изпълни серия дихателни упражнения, за да се успокои.

Денят на преговорите се оказа сив и студен още от сутринта. Величествените стари кули на „Долдер“ се забиваха в пелената на ледената мъгла, а гладкият асфалт на алеята за коли отпред блестеше като полиран черен гранит. Хер Цигерли стоеше на пост във фоайето, точно зад искрящите стъклени врати, с разкрачени крака, опънати край тялото ръце, готов за битка. „Тя ще закъснее — помисли си той. — Те винаги закъсняват. Ще има нужда от още стаи. Ще иска да промени менюто. Ще бъде напълно ужасна“.

Черен мерцедес плавно влезе в алеята и спря пред входа. Хер Цигерли хвърли дискретен поглед към ръчния си часовник. Точно десет часът. Впечатляващо. Портиерът отвори задната врата на колата и оттам се показа черен ботуш — марка „Бруно Мали“, отбеляза хотелиерът, — последван от хубаво коляно и стройно бедро. Хер Цигерли се повдигна леко на пръсти и приглади косата върху плешивото си теме. Беше виждал много красиви жени да преминават през прочутия вход на „Долдер“, но малко го бяха правили с толкова грация и стил, както прекрасната Елена от „Хелер Ентърпрайзис“. Тя имаше буйна кестенява коса, хваната с шнола на тила, и кожа с цвят на мед. Кафявите й очи бяха изпъстрени със златисти точици и сякаш станаха още по-искрящи, когато се здрависа с него. Гласът й — толкова висок и претенциозен по телефона — сега беше мек и вълнуващ, какъвто бе и италианският й акцент. Тя пусна ръката му и се обърна към своя сериозен спътник.

— Хер Цигерли, това е Оскар. Той осигурява охраната.

Очевидно Оскар нямаше фамилно име. „Не му и трябва“ — помисли си Цигерли. Имаше атлетична фигура, косата му бе червеникаво-руса, а широките му скули бяха покрити с лунички. Опитен наблюдател на човешкото поведение, хер Цигерли откри нещо познато в Оскар. Нещо земляшко, ако щете. Можеше да си го представи преди два века, облечен като планинец, как крачи тежко по някоя пътека през Шварцвалд. Както всички добри охранители, Оскар остави очите му да говорят, а те казаха на хер Цигерли, че гори от нетърпение да се залови за работа.

— Ще ви покажа стаите — рече хотелиерът. — Моля, последвайте ме.

Той реши да ги заведе горе по стълбите, вместо с асансьора. Те бяха един от най-изящните атрибути на „Долдер“, а и Оскар Планинеца не изглеждаше от хората, които обичат да чакат асансьори, когато има стъпала за изкачване. Стаите бяха на четвъртия етаж. Като стигнаха на площадката, Оскар протегна ръка за електронните ключове.

— Ние ще продължим нататък, ако нямате нищо против. Не е нужно да ни показвате вътрешността на стаите. Всички сме били в хотели и по-рано. — Разбиращо смигване, сърдечно потупване по ръката. — Само ни покажете посоката. Ние ще се оправим.

„Наистина ще го направите“ — помисли си Цигерли. Оскар беше мъж, който внушаваше доверие у другите мъже. В жените също, подозираше хотелиерът. Зачуди се дали възхитителната Елена — той вече бе започнал да мисли за нея като за неговата Елена — бе едно от завоеванията на Оскар. Постави електронните ключове в отворената длан на атлета и им показа пътя.

Хер Цигерли беше човек с много максими. „Тихият клиент е доволен клиент“ — бе една от най-любимите му. Ето защо той изтълкува последвалата тишина на четвъртия етаж като доказателство, че Елена и нейният приятел Оскар са доволни от стаите. Това, на свой ред, зарадва хер Цигерли. Сега му харесваше да прави Елена щастлива. Докато си вършеше работата през остатъка от сутринта, тя остана в ума му, както следата от парфюма й по ръката му. Откри, че копнее за някакъв проблем, някакво глупаво оплакване, което щеше да наложи обсъждане с нея. Но нямаше нищо, само тишина на доволство. Сега тя имаше своя Оскар. Нямаше нужда от координатора на специалните събития в най-представителния европейски хотел. Хер Цигерли отново бе свършил работата си твърде добре.

Той не ги чу, нито видя до два часа следобед, когато те слязоха във фоайето, сформирайки невероятен екип за посрещането на пристигащите делегации. Сега пред централния вход се вихреше сняг. Цигерли вярваше, че противното време само ще подчертае привлекателността на стария хотел — спасителен пристан от бурята, както самата Швейцария.

Първата лимузина спря на алеята и остави двама пътници. Единият беше самият хер Рудолф Хелер — дребен възрастен мъж, облечен в скъп тъмен костюм и сребриста вратовръзка. Неговите леко затъмнени очила подсказваха за проблеми с очите, а енергичната му, припряна походка оставяше впечатлението, че независимо от напредналата му възраст, той е човек, който може да се грижи за себе си. Хер Цигерли го приветства с добре дошъл в „Долдер“ и стисна подадената му ръка. Тя сякаш бе направена от камък.

Хелер бе съпроводен от неприветливия хер Кепелман. Той може би бе с около двайсет и пет години по-млад от Хелер, с късо подстригана, прошарена на слепоочията коса и зелени очи. Хер Цигерли бе виждал полагаемата му се част от бодигардове в „Долдер“ и Кепелман със сигурност беше от този тип хора. Спокоен, но бдителен, тих като църковна мишка, стабилен и силен. Смарагдовозелените му очи бяха ведри, но постоянно шареха. Хотелиерът погледна към Елена и видя, че погледът й е насочен към хер Кепелман. Може би грешеше за Оскар. Може би мълчаливият Кепелман беше най-щастливият мъж на света.

Американците пристигнаха след това: Брад Кантуел и Шелби Съмърсет, съответно главен изпълнителен директор и директор по производствените въпроси на „Систех Комюникейшънс, Инк.“ от Рестън, Вирджиния. От тях се излъчваше съвършена изисканост, каквато хотелиерът не бе свикнал да вижда у американци. Те не бяха много дружелюбни, нито говореха високо по мобилни телефони, когато влязоха във фоайето. Кантуел говореше немски толкова добре, колкото и хер Цигерли, и избягваше да гледа събеседника си в очите. Съмърсет беше по-любезният от двамата. Поизносеното синьо сако и леко смачканата раирана вратовръзка, както и провлеченият говор на висшата класа, го определяха като колежанин от източните щати.

Хер Цигерли каза няколко приветствени слова и се оттегли безшумно. Това бе нещото, което правеше изключително добре. Докато Елена водеше групата към стълбището, той се вмъкна в кабинета си и затвори вратата. „Впечатляваща група мъже“ — помисли си хотелиерът. Очакваше много добри резултати от тази сделка. Собствената му роля в това начинание, колкото и малка да бе тя, беше изиграна прецизно и със спокойна компетентност. В днешния свят такива качества имаха малка стойност, но бяха крайъгълният камък в миниатюрното царство на хер Цигерли. Той подозираше, че мъжете от „Хелер Ентърпрайзис“ и „Систех Комюникейшънс“ вероятно се чувстваха по същия начин.

* * *

В Централен Цюрих, на тиха уличка близо до мястото, където буйните зелени води на река Лимат се вливаха в езерото, Конрад Бекер се приготвяше да затваря частната си банка в края на работния ден, когато телефонът на бюрото му деликатно избръмча. Технически погледнато, оставаха пет минути до приключване на работата, но той се изкуши да остави апарата да си звъни. От практиката си знаеше, че само проблемните клиенти телефонират толкова късно следобед, а денят му и бездруго беше достатъчно труден. Въпреки това, като добър швейцарски банкер, вдигна слушалката и машинално я приближи до ухото си.

— „Бекер и Пул“.

— Конрад, Шелби Съмърсет се обажда. Как си, по дяволите?

Бекер тежко преглътна. Съмърсет беше името на американеца от ЦРУ — или поне така се наричаше самият той. Банкерът силно се съмняваше, че това е истинското му име.

— Какво мога да направя за вас, господин Съмърсет?

— Като начало, зарежи формалностите, Конрад.

— А по главния въпрос?

— Можеш да слезеш до Талщрасе и да се качиш на задната седалка на сребристия мерцедес, който те чака там.

— И защо бих искал да направя това?

— Трябва да те видим.

— Къде ще ме отведе мерцедесът?

— На едно приятно местенце, уверявам те.

— Какво е изискването за облеклото?

— Бизнес костюмът ще свърши работа. И, Конрад?

— Да, господин Съмърсет?

— Не си и помисляй да се измъкнеш. Това е истинската сделка. Слез долу. Качи се в колата. Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.

— Колко успокояващо, господин Съмърсет — отговори банкерът, но линията вече бе прекъсната.

* * *

Двадесет минути по-късно, когато хер Цигерли стоеше на рецепцията, забеляза единия от американците — Шелби Съмърсет, да крачи нетърпеливо на алеята за коли отвън. Минута по-късно сребрист мерцедес намали на площадката и дребна плешива фигура изскочи от задната врата. Лъснати мокасини, марка „Бали“, устойчиво на куршуми дипломатическо куфарче. „Банкер“, помисли си Цигерли. Можеше да се обзаложи на заплатата си за това. Съмърсет се усмихна приятелски на новодошлия и здраво го тупна по рамото. Въпреки топлото посрещане, дребният мъж изглеждаше така, сякаш го водеха на собствената му екзекуция. Все пак хер Цигерли сметна, че преговорите ще минат добре. Финансистът бе дошъл.

* * *

— Добър ден, хер Бекер. За мен е удоволствие да ви видя. Аз съм Хелер. Рудолф Хелер. Това е моят съдружник — господин Кепелман. Онзи мъж там е нашият американски партньор Брад Кантуел. Очевидно вие и господин Съмърсет вече се познавате.

Банкерът примигна бързо няколко пъти, после спря малките си хитри очички на Шамрон, като че се опитваше да пресметне чистата му стойност. Той държеше дипломатическото си куфарче пред слабините си, сякаш в очакване на предстоящо нападение.

— Моите съдружници и аз сме в процес на формиране на смесена компания. Проблемът е, че не можем да го направим без вашата помощ. За това са банкерите, нали, господин Бекер? Да помагат за стартирането на големи начинания? Да помагат на хората да реализират мечтите и потенциала си?

— Зависи от сделката, хер Хелер.

— Разбирам — отвърна с усмивка Шамрон. — Например преди много години група мъже е дошла при вас. Немци и австрийци. Те също са пожелали да поставят началото на голямо начинание. Поверили са ви значителна сума пари и са ви овластили да я увеличите още повече. Справили сте се изключително добре. Превърнали сте я в планина от пари. Предполагам, спомняте си тези мъже? Предполагам също така, че знаете откъде са дошли техните пари?

Погледът на швейцарския банкер замръзна. Беше преценил стойността на Шамрон.

— Вие сте израелец, нали?

— Предпочитам да мисля за себе си като за гражданин на света — отговори Шамрон. — Живея на много места, говоря езиците на много държави. Лоялността ми, както и бизнес интересите ми, не познава граници. Като швейцарец, сигурен съм, можете да разберете моята гледна точка.

— Разбирам я — каза Бекер, — но не ви вярвам.

— А ако бях от Израел? — попита Шамрон. — Това щеше ли да повлияе на вашето решение?

— Да.

— Как така?

— Защото не харесвам израелците — отговори банкерът откровено, — нито евреите.

— Съжалявам да го чуя, хер Бекер, но човек има право на собствено мнение и аз няма да ви се сърдя за това. Никога не позволявам на политиката да застава на пътя на бизнеса. Имам нужда от помощ за моето начинание, а вие сте единственият, който може да ми помогне.

Бекер повдигна насмешливо вежди.

— Какво точно е естеството на това начинание, хер Хелер?

— То е доста просто, наистина. Искам да ми помогнете да отвлека един от вашите клиенти.

— Мисля, хер Хелер, че начинанието, което предлагате, би било в нарушение на швейцарския закон за банковата тайна, както и на още няколко други закона.

— Тогава, предполагам, ще трябва да запазите в тайна вашето участие.

— А ако откажа да сътруднича?

— Тогава ще бъдем принудени да разкажем на света, че сте били банкер на убийци, че съхранявате два и половина милиарда долара, плячкосани при холокоста. Ще насъскаме копоите на Световния еврейски конгрес срещу вас. Вие и вашата банка ще бъдете разорени, когато те приключат с вас.

Швейцарският банкер хвърли умолителен поглед към Шелби Съмърсет.

— Имахме споразумение.

— Все още го имаме — отвърна провлечено дългурестият американец, — но основните положения на сделката се промениха. Вашият клиент е много опасен човек. Трябва да се вземат мерки за неговото неутрализиране. Нуждаем се от теб, Конрад. Помогни ни да оправим тази бъркотия. Да направим добро заедно.

Банкерът забарабани с пръсти по дипломатическото си куфарче.

— Прав сте. Той е опасен човек и ако ви помогна да го отвлечете, може да изкопая собствения си гроб.

— Ние ще те подкрепим, Конрад. Ще те защитим.

— А какво ще стане, ако основните положения на сделката отново се променят? Тогава кой ще ме защити?

Шамрон се намеси:

— Вие е трябвало да получите ето милиона долара при окончателното разпределяне на сумите от сметката. Сега няма да има такова разпределяне, защото ще дадете всичките пари на мен. Ако ни сътрудничите, ще ви оставя да задържите половината от сумата, която е трябвало да получите. Предполагам, че можете да смятате, хер Бекер?

— Мога.

— Петдесет милиона долара е повече от това, което заслужавате, но аз съм готов да ви ги дам, за да спечеля вашето сътрудничество за тази работа. Човек може да си купи сигурност с петдесет милиона.

— Искам това писмено, с гаранционно писмо.

Шамрон поклати тъжно глава, сякаш да каже, че има някои неща: И вие трябва да го знаете по-добре от всекиго, скъпи друже, — които не се записват.

— Какво искате от мен? — попита Бекер.

— Ще ни помогнете да проникнем в неговия дом.

— Как?

— Ще кажете, че трябва да го видите спешно относно някои аспекти на сметката. Може би някои документи се нуждаят от подпис или пък за уточняване на окончателни подробности по подготовката за ликвидация и прехвърляне на авоарите.

— И след като вляза в къщата?

— Вашата работа приключва. След това нещата ще поеме новият ви помощник.

— Новият ми помощник?

Шамрон погледна към Габриел.

— Може би е време да представим хер Бекер на новия му партньор.

* * *

Той беше човек с много имена и самоличности. Хер Цигерли го познаваше като Оскар, шефа на охраната на „Хелер“. Хазяинът на квартирата му в Париж го познаваше като Венсан Лафон — писател на свободна практика с бретонски произход, който прекарваше повечето време в пътуване. В Лондон го знаеха като Клайд Бриджис — европейски маркетингов директор на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид той беше германец, финансово независим и с неспокойна душа, който пропиляваше часове наред по кафенета и барове и пътуваше, за да се отърве от скуката.

Истинското му име беше Узи Навот. В ивритския речник на израелските тайни служби Навот беше катса — оперативен агент под прикритие и генералщабен офицер. Територията му бе Западна Европа. Владеещ внушителен брой езици и въоръжен с измамен чар и пагубна арогантност, Навот беше проникнал в палестинските терористични групи и бе вербувал агенти в арабските посолства, разпръснати по целия континент. Той имаше източници в почти всички европейски разузнавателни служби и ведомства по сигурността и ръководеше голяма мрежа от sayanim — доброволни помощници, вербувани сред местните еврейски общности. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в салона за скара в „Риц“ в Париж, защото оберкелнерът беше платен информатор, както и началникът на обслужващия персонал.

— Конрад Бекер, запознайте се с Оскар Ланге.

Банкерът остана неподвижен задълго, сякаш внезапно бе превърнат в бронзова статуя. След това умните му малки очички се спряха на Шамрон и той вдигна ръце въпросително.

— Какво трябва да правя с него?

— Вие ще ни кажете. Нашият Оскар е много добър.

— Може ли да изиграе ролята на адвокат?

— С правилна подготовка би могъл да изиграе и ролята на майка ви.

— Колко дълго трябва да продължи този маскарад?

— Пет минути, а може и по-малко.

— Когато сте с Лудвиг Фогел, пет минути могат да ви се сторят цяла вечност.

— Така съм чувал и аз — каза Шамрон.

— А какво ще правим с Клаус?

— Клаус?

— Бодигардът на Фогел.

Шамрон се усмихна. Съпротивата бе приключила Швейцарският банкер се бе присъединил към екипа. Сега той полагаше клетва за вярност към знамето на хер Хелер и неговото благородно начинание.

— Той е професионалист — продължи Бекер. — Бил съм в къщата половин дузина пъти, но винаги щателно, ме обискира и ме кара да отворя куфарчето си. Така че, ако смятате да внесете оръжие в къщата…

Шамрон го прекъсна:

— Нямаме намерение да внасяме оръжие в къщата.

— Клаус винаги е въоръжен.

— Сигурен ли сте?

— С глок, мисля. — Банкерът потупа лявата страна на гърдите си. — Носи го точно тук. Не полага старания да го крие.

— Чудесна подробност, хер Бекер.

Банкерът прие комплимента с леко кимване: Подробностите са моят бизнес, хер Хелер.

— Простете за нахалството ми, хер Хелер, но как всъщност се отвлича някой, който е пазен от бодигард, ако този бодигард е въоръжен, а похитителят не е?

— Хер Фогел ще напусне къщата си доброволно.

— Доброволно отвличане? — възкликна невярващо Бекер. — Уникално! И как ще убедите човек да се остави да го отвлекат доброволно!

Шамрон скръсти ръце.

— Просто вкарайте Оскар в къщата и оставете останалото на нас.

32. Мюнхен

Това беше стар жилищен блок в красивия малък квартал Лехел, с дворна врата към улицата и преден вход, в който се влизаше от спретнат вътрешен двор. Асансьорът бе капризен и нестабилен и те в повечето случаи просто се качваха по спираловидното стълбище до третия етаж. Мебелировката бе безлична като в хотелските стаи. В спалнята имаше две легла, а диванът във всекидневната беше разтегателен. В килера за багаж стояха четири допълнителни походни легла. Кухненският килер бе зареден с дълготрайни храни, а в шкафовете имаше съдове и прибори за осем души. Прозорците на всекидневната гледаха към улицата, но щорите от тъмен плат стояха спуснати през цялото време, така че в апартамента като че ли постоянно беше нощ. Телефоните нямаха звънци. Вместо това бяха снабдени с червени лампички, които светваха, за да сигнализират повикване отвън.

По стените на всекидневната бяха накачени карти: Централна Виена, община Виена, Източна Австрия, Полша. На стената срещу прозорците висеше голяма карта на Централна Европа, която показваше целия път за бягството — от Виена до брега на Балтийско море. Шамрон и Габриел бяха поспорили за кратко за цвета, преди да се спрат на червения. От разстояние той изглеждаше като кървава река — точно както Шамрон искаше да изглежда, — река от кръв, която бе изтекла от ръцете на Ерих Радек.

В апартамента говореха само на немски. Шамрон бе наредил така. Радек се назоваваше само и единствено Радек; Шамрон не искаше да го нарича с името, което той си бе купил от американците. Ари бе издал и други заповеди. Това беше операция на Габриел и затова той трябваше да ръководи шоуто. Именно Габриел на немски, с берлинския акцент на майка си, инструктираше екипите, той преглеждаше докладите от наблюденията от Виена и пак той вземаше окончателните решения по операцията.

През първите няколко дни Шамрон се мъчеше да влезе в ролята си на помощник, но тъй като доверието му в Габриел нарасна, реши, че е по-добре да остане на заден план. Въпреки това всеки агент, минаващ през тайната квартира, забелязваше мрачното настроение, което го бе обзело. Той сякаш никога не спеше. Стоеше пред картите с часове или седеше до кухненската маса в тъмнината, палейки цигара от цигара — като човек, борещ се с гузната си съвест.

— Прилича на умиращ пациент, който планира собственото си погребение — отбеляза Одед, немскоговорещият агент ветеран, когото Габриел бе избрал да шофира колата за бягството. — И ако отиде в ада, ще гравират това на надгробната му плоча точно под звездата на Давид.

При идеалните обстоятелства такава операция щеше да отнеме седмици планиране. Габриел разполагаше само с дни. Операцията „Божи гняв“ го беше подготвила добре. Терористите от „Черният септември“ бяха в постоянно движение, появявайки се и изчезвайки с вбесяваща честота. Когато някой бъдеше локализиран и идентифициран със сигурност, ударният отряд предприемаше светкавична акция. Екипите за наблюдение пристигаха на мястото, наемаха се коли и тайни квартири, планираха се пътища за бягство. Този богат запас от опит и знания служеше добре на Габриел в Мюнхен. Малцина агенти от разузнаването знаеха повече за бързото планиране и светкавичните удари от него и Шамрон.

Вечер те гледаха новините по немската телевизия. Изборите в съседна Австрия бяха приковали вниманието на германските наблюдатели. Мецлер се придвижваше напред. Тълпите по време на неговите предизборни срещи и преднината му в избирателните пунктове нарастваха всеки ден. Както изглеждаше, Австрия бе на ръба да направи немислимото — да избере канцлер от крайната десница. В мюнхенската тайна квартира Габриел и неговият екип се озоваха в странното положение да приветстват увеличаването на гласовете за Мецлер, защото без него техният достъп до Радек щеше да се затвори.

Неизменно, веднага след края на новините, Лев правеше проверка от булевард „Цар Саул“ и подлагаше Габриел на досаден кръстосан разпит относно събитията през деня. Това бе единственото време, когато Шамрон изпитваше облекчение, че не носи товара на командването на операцията. Габриел крачеше из стаята с телефон до ухото, като търпеливо отговаряше на всички въпроси на Лев. Понякога, ако светлината бе подходяща, Шамрон съзираше майката на Габриел да крачи до него. Тя беше членът на екипа, който никой не споменаваше.

* * *

Един път дневно, обикновено в късния следобед, Габриел и Шамрон напускаха тайната квартира, за да се поразходят в Английските градини. Сянката на Айхман бе надвиснала над тях. Габриел призна, че тя си е била там от самото начало. Появила се онази нощ във Виена, когато Макс Клайн му бе разказал историята за есесовския офицер, който Навремето убил дузина затворници в Биркенау, а сега с наслада пиел кафе всеки следобед в „Централ“. Въпреки това, до този момент Ари старателно бе отбягвал дори да спомене името й.

Габриел бе чувал много пъти историята за залавянето на Айхман. В действителност Шамрон я бе използвал през септември 1972 година, за да го подтикне да се присъедини към екипа на „Божи гняв“. Версията, която Ари му разказа по време на тези разходки по алеите на Английските градини, засенчени от растящите от двете им страни дървета, беше по-детайлна от всяка друга, която Габриел бе чувал. Той знаеше, че това не бяха просто несвързани брътвежи на един старец, опитващ се да възкреси миналото. Шамрон никога не се хвалеше със своите успехи и издателите щяха да чакат напразно мемоарите му. Габриел знаеше, че той му разказва за Айхман с определена цел. Аз извървях пътя, по който ти се каниш да тръгнеш — сякаш казваше старецът. — В едно друго време, на друго място, в компанията на други мъже, но има неща, които трябва да знаеш. Понякога Габриел не можеше да се отърси от чувството, че се разхожда с Историята.

— Най-трудната част бе очакването на самолета за бягството ни. Бяхме като в капан в тайната квартира с онзи плъх. Някои от екипа не понасяха да го гледат. Трябваше да седя в стаята му нощ подир нощ и да го пазя. Бе завързан с вериги за желязното легло, облечен в пижама, с тъмни очила на очите. Беше ни строго забранено да разговаряме с него. Само следователят имаше това право. Не се подчиних на тази заповед. Разбираш ли, трябваше да знам. Как бе могъл този човек, на когото му прилошаваше, като видеше кръв, да убие шест милиона души от моя народ? Моята майка и моя баща? Двете ми сестри? Попитах го защо е направил това. И знаеш ли какво ми отговори? Каза ми, че го е направил, защото това била работата му — неговата работа, Габриел, — сякаш той не беше нещо по-различно от банков чиновник или машинист.

По-късно, докато стояха до балюстрадата на извития мост, гледайки към потока, Шамрон продължи:

— Само веднъж ми се прииска да го убия, Габриел: когато се опита да ми каже, че не мразел еврейския народ, че всъщност го харесвал и му се възхищавал. За да ми покаже колко много обичал евреите, започна да рецитира нашата молитва: Shema, Yisrael, Adonai Eloheinu, Adonai Echad!66 Не понесох да слушам тези думи, излизащи от устата, която бе давала заповеди да бъдат избити шест милиона души. Натиснах лицето му с ръка, докато не млъкна. Той се затресе от конвулсии. Помислих, че съм станал причина да получи инфаркт. Попита ме дали ще го убия. Взе да ме умолява да не наранявам сина му. Този мъж, който бе изтръгвал деца от ръцете на родителите им и ги бе хвърлял в огъня, бе загрижен за собственото си дете, сякаш ние щяхме да направим като него, сякаш щяхме да убиваме деца.

А до покритата с резки дървена маса в пустата бирена градина сподели:

— Стараехме се да го убедим да дойде доброволно с нас в Израел. Той, разбира се, не се съгласи. Искаше да бъде изправен пред съда в Аржентина или Германия. Казах му, че това е невъзможно. По един или друг начин, той щеше да бъде съден в Израел. Рискувах кариерата си, като му позволих да пийне малко червено вино и да изпуши една цигара. Аз не пих с убиеца. Не можех. Уверих го, че ще му бъде дадена възможност да разкаже историята от своята гледна точка, че ще му бъде осигурен истински съд, с истинска защита. Той не си правеше илюзии за изхода на делото, но идеята, че ще може да се мотивира лично пред света, някак му допадна. Аз изтъкнах и факта, че поне ще има достойнството да знае, че ще умре — нещо, което е било отказано на милиони хора, крачели към стаите за събличане и газовите камери под музикалния съпровод на Макс Клайн. Айхман подписа документа, отбеляза датата като добър немски бюрократ и приключихме.

Габриел слушаше съсредоточено, с вдигната до ушите яка и мушнати в джобовете ръце. Шамрон насочи вниманието си от Айхман към Ерих Радек.

— Ти имаш предимство, защото веднъж си се срещнал с него лице в лице в кафе „Централ“. Аз бях виждал Айхман само отдалеч, докато наблюдавахме къщата му и планирахме отвличането му, но всъщност никога не бях говорил с него, нито дори стоял до него. Знаех точния му ръст, но не можех да си го представя. Имах, смътно понятие как би звучал гласът му, но в действителност не го познавах. Ти познаваш Радек, но за съжаление, той също знае нещичко за теб благодарение на Манфред Круц. Радек ще иска да узнае повече. Той ще се чувства незащитен и уязвим. Ще се опита да изравни силите, като ти задава въпроси. Ще иска да разбере защо го преследваш. При никакви обстоятелства не води с него нормални разговори. Запомни, Ерих Радек не е бил пазач в лагера или оператор на газова камера. Бил е офицер от СД, изпечен във воденето на разпити. Той ще се опита за последен път да използва тези си умения, за да избегне съдбата си. Не му помагай. Сега ти отговаряш за операцията. Той ще открие възможния пробив в системата.

Габриел погледна надолу, сякаш четеше думите, издълбани върху масата.

— В такъв случай защо Айхман и Радек заслужават съдебен процес — попита той най-накрая, — а палестинците от „Черният септември“ само отмъщение?

— От теб щеше да излезе чудесен учен по въпросите на Талмуда, Габриел.

— А ти избягваш отговора.

— Очевидно нашето решение да вземем на прицел терористите от „Черният септември“ до известна степен бе чисто отмъщение, но операцията бе нещо повече от това. Те представляваха постоянна заплаха. Ако не бяхме ги избили ние, те щяха да убият нас. Това беше война.

— Защо не ги арестувахме и изправихме пред съда?

— За да могат да водят своята пропаганда от банките на израелския съд? — Шамрон бавно поклати глава. — Те вече го бяха правили. — Вдигна ръка и посочи към кулата, издигаща се над Олимпийския парк. — Точно тук, в този град, пред камерите на целия свят. Не беше наша работа да им осигуряваме още една възможност да оправдават избиването на невинни.

Шамрон отпусна ръка и се наведе през масата. Именно тогава сподели с Габриел желанието на министър-председателя. Дъхът му излизаше като ледена пара, докато говореше.

— Не искам да убивам стареца — каза Габриел.

— Той не е старец. Носи дрехи на стар човек и се крие зад лицето на старец, но все още е Ерих Радек — чудовището, което е убило дузина мъже в Аушвиц, защото те не са могли да разпознаят пиесата на Брамс. Чудовището, което е застреляло две момичета край пътя в Полша, защото не са пожелали да отрекат зверствата в Биркенау. Чудовището, което е отворило гробовете на милиони хора и е подложило телата им на последно унижение. Старческата немощ не оправдава такива грехове.

Габриел вдигна очи и срещна настойчивия поглед на Шамрон.

— Знам, че е чудовище. Само че не желая да го убивам. Искам светът да узнае какво е извършил този мъж.

— Тогава се подготви да водиш битка с него. — Ари погледна ръчния си часовник. — Ще доведа някой да ти помогне да се приготвиш. Всъщност той трябва скоро да пристигне.

— Защо ми го съобщаваш чак сега? Мислех, че аз съм този, който взема всички решения, свързани с операцията.

— Така е — отговори Шамрон. — Но понякога се налага да ти показвам пътя. Ето затова са старите хора.

* * *

Нито Габриел, нито Шамрон вярваха в предвестници или в поличби. В противен случай начинът, по който Моше Ривлин бе доведен от „Яд Вашем“ в тайната квартира в Мюнхен, щеше да хвърли сянка на съмнение в способността на екипа да се справи с предстоящата задача.

Шамрон искаше да се подходи кротко към Ривлин. За съжаление, от булевард „Цар Саул“ бяха поверили работата на двама новобранци от Академията, и двамата с вид на сефаради67. Те решили да установят контакт с Ривлин, докато се прибирал от „Яд Вашем“ към жилището си близо до пазара Йехуда. Ривлин, който бе израсъл в бруклинския квартал Бенсънхърст и все още бе нащрек, когато вървеше по улиците, бързо забелязал, че го следят двама мъже с кола. Той предположил, че са терористи камикадзе от „Хамас“ или двойка улични бандити. Когато колата се изравнила с него и единият пътник помолил да поговорят, Ривлин се втурнал да бяга на зигзаг. За всеобща изненада, тантурестият архивар се оказал неуловима плячка и избягал от своите преследвачи за няколко минути, преди най-накрая да бъде притиснат до стената на улица „Бен Йехуда“ от двамата агенти на Службата.

Той пристигна в тайната квартира в Лехел късно същата вечер, като носеше два куфара, пълни с издирени материали, и готов да се кара относно начина, по който е бил задържан.

— Как очаквате да отвлечете човек като Ерих Радек, ако не можете да хванете един дебел архивар? Хайде — каза той, като дръпна Габриел да се уединят в задната спалня, — имаме да проучим много материали, но разполагаме с малко време.

* * *

На седмия ден Ейдриън Картър дойде в Мюнхен. Беше сряда и той пристигна в тайната квартира надвечер, когато здрачът преминаваше в мрак. В джоба на палтото му, марка „Бърбъри“, все още бе паспортът с името Брад Кантуел. Габриел и Шамрон тъкмо се връщаха от разходка в Английските градини и бяха опаковани с шапки и шалчета. Габриел беше разпратил останалите членове от екипа на окончателните им позиции, така че в квартирата нямаше друг персонал на Службата. Беше останал само Ривлин. Той посрещна заместник-директора на ЦРУ бос и с измъкната от панталона риза, представяйки се като Яков. Архиварят бе успял да се приспособи добре към дисциплината, наложена за операцията.

Габриел направи чай. Картър откопча палтото си и тръгна замислено да обиколи апартамента. Той прекара дълго време пред картите. Вярваше в тях. Картите никога не лъжеха. Те никога не ти казваха онова, което смятаха, че искаш да чуеш.

— Харесва ми това, което сте направили с това място, хер Хелер. — Картър най-сетне свали палтото си. — Неомодернистична мръсотия. И миризмата. Сигурен съм, че ми е позната. Ако не се лъжа, идва от Винервалд, който е на една пряка оттук.

Габриел му подаде чаша чай, от чийто ръб още висеше връвчицата на пакетчето.

— Защо си тук, Ейдриън?

— Помислих си, че бих могъл да прескоча дотук и да видя дали не мога да помогна.

— Глупости.

Картър отстрани една троха от дивана и тежко се отпусна, подобно на търговец в края на дълго и безполезно пътуване.

— Честно да си кажа, тук съм по заповед на шефа. Изглежда, го е обхванала сериозна предоперативна треска. Струва му се, че двамата седим на един клон, а вие, момчета, държите триона. Той иска и Управлението да бъде включено.

— Което ще рече?

— Иска да знае плана на играта.

— Ти го знаеш, Ейдриън. Изложих го пред теб още във Вирджиния. Той не е променен.

— Знам плана само в общи линии — отговори Картър. — Сега бих искал да се запозная с детайлите.

— Искаш да кажеш, че твоят директор желае да прегледа плана и да го разпише?

— Нещо такова. Иска също да стоя на страничната линия с Ари, когато той се задвижи.

— А ако му кажем да върви по дяволите?

— Бих предположил, че има петдесет процента вероятност някой да подшушне предупреждение в ухото на Ерих Радек и вие ще го изпуснете. Играй честно с директора ми, Габриел. Това е единственият начин да докопаш Радек.

— Готови сме да действаме, Ейдриън. Сега не е време за полезни съвети от седмия етаж.

Шамрон седна до Картър.

— Ако твоят директор има капка ум в главата си, ще стои колкото се може по-настрани от това.

— Опитах се да му го обясня — не точно с тези думи, но с близки до тях. Той обича да се мисли за нещо като действен и авторитарен тип. Винаги в час с това, което се случва в компанията. Опитва се да ръководи Управлението по същия начин. Както ти е известно, той е и приятел на президента. Ако се опълчиш срещу него, ще позвъни в Белия дом и всичко ще приключи.

Габриел погледна към Ари, който стисна зъби и кимна. Картър получи исканите сведения. Шамрон остана седнал няколко минути, но скоро се изправи и закрачи из стаята подобно на главен готвач, чиито тайни рецепти са били предоставени на конкурент от другия край на улицата. Когато всичко приключи, американецът дълго пали лулата си.

— На мен ми се струва, господа, че сте готови — каза той. — Какво чакате? Ако бях на ваше място, щях да задействам плана, преди моят деен директор да реши, че иска да участва в отвличащия екип.

Габриел се съгласи, вдигна телефона и набра Узи Навот в Цюрих.

33. Виена • Мюнхен

Клаус Халдер почука тихо на вратата на кабинета. Гласът отвътре му разреши да влезе. Той отвори вратата и видя стареца да седи в полумрака, с вперени в примигващия екран на телевизора очи: митинг на Мецлер този следобед в Грац, благоговеещи тълпи, разговори, въртящи се вече около състава на кабинета му. Старият мъж изключи телевизора и обърна сините си очи към бодигарда. Халдер погледна към телефона. Зелената светлина примигваше.

— Кой е?

— Хер Бекер се обажда от Цюрих.

Старецът вдигна слушалката.

— Добър вечер, Конрад.

— Добър вечер, хер Фогел. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но се опасявам, че въпросът не търпи отлагане.

— Има ли някакъв проблем?

— О, не, тъкмо обратното. Имайки предвид последните новини от Виена, реших да ускоря подготовката и да действам, сякаш победата на Петер Мецлер е свършен факт.

— Мъдър ход, Конрад.

— И аз сметнах, че ще се съгласите. Имам няколко документа, които трябва да подпишете. Помислих си, че ще е най-добре да започнем този процес сега, отколкото да чакаме последния момент.

— Какви документи?

— Моят адвокат ще ви обясни по-добре от мен. Ако ви устройва, бих искал да дойда във Виена, за да се срещнем. Няма да отнеме повече от няколко минути.

— Какво ще кажете за петък?

— Петък е добре, стига да е в късния следобед. Имам среща сутринта, която не мога да отложа.

— Да кажем, в четири часа?

— В пет би било по-добре за мен, хер Фогел.

— Добре, петък, в пет часа.

— Довиждане дотогава.

— Конрад?

— Да, хер Фогел?

— Този адвокат… кажи ми името му, моля те.

— Оскар Ланге, хер Фогел. Той е много способен мъж. Използвал съм го многократно в миналото.

— Предполагам, че е човек, който разбира значението на думата „дискретност“?

— Дискретен е най-малкото, което може да се каже за него. В добри ръце сте.

— Дочуване, Конрад.

Старецът затвори телефона и погледна към Халдер.

— Ще доведе някого със себе си?

Бавно кимване.

— Преди винаги е идвал сам. Защо изведнъж ще си води помощник?

— Хер Бекер е на прага да получи сто милиона долара, Клаус. Ако има човек на света, на когото мога да вярвам, то това е гномът от Цюрих.

Бодигардът се отправи към вратата.

— Клаус?

— Да, хер Фогел?

— Може би си прав. Обади се на някои от нашите приятели в Цюрих. Виж дали са чували за адвокат на име Оскар Ланге.

* * *

Час по-късно запис на телефонния разговор на Бекер бе изпратен чрез сигурен канал от цюрихския офис на „Бекер и Пул“ в тайната квартира в Мюнхен. Прослушаха го веднъж, после още веднъж, сетне трети път. Ейдриън Картър не хареса чутото.

— Разбираш ли, че щом затвори телефона, Радек веднага ще позвъни в Цюрих, за да провери Оскар Ланге? Надявам се, осъзнаваш това.

Шамрон изглеждаше разочарован от американеца.

— Какво си мислиш, Ейдриън? Че никога преди не сме правили това? Че сме деца, които трябва да бъдат напътствани?

Картър запали лулата си и изпусна кълбо дим, изчаквайки.

— Чувал ли си думата sayan? — попита Шамрон. Или sayanim?

Картър кимна, с лула между зъбите.

— Вашите доброволни помощници — отвърна той. — Хотелските служители, които ви дават стаи, без да ви регистрират. Агентите, отдаващи коли под наем, които ви предоставят автомобили, неможещи да бъдат проследени. Лекарите, които лекуват вашите агенти, когато раните им могат да предизвикат неудобни въпроси. Банкерите, които ви отпускат спешни заеми.

Шамрон кимна утвърдително.

— Ние сме малка разузнавателна служба, всичко на всичко хиляда и двеста щатни служители. Не можем да реализираме това, което вършим, без помощта на sayanim. Те са едно от малките предимства на диаспората, моята частна армия от доброволни помощници.

— А Оскар Ланге?

— Той е цюрихски адвокат по данъчни и наследствени дела. По случайност е и евреин. Това е нещо, което той не афишира в Цюрих. Преди няколко години заведох Оскар на вечеря в едно тихо ресторантче край езерото и го прибавих към списъка на моите помощници. Миналата седмица го помолих за услуга. Поисках да заема паспорта и офиса му, а той да изчезне за две седмици. Когато му казах защо, с ентусиазъм се съгласи да помогне. Всъщност искаше лично да отиде във Виена и да съдейства за залавянето на Радек.

— Надявам се, че е на сигурно място.

— Бъди спокоен, Ейдриън. В този момент той е в тайна квартира в Йерусалим.

Шамрон посегна към касетофона, натисна „Пренавиване“, „Стоп“, после „Старт“.

— Какво ще кажете за петък?

— Петък е добре, стига да е в късния следобед. Имам среща сутринта, която не мога да отложа.

— Да кажем, в четири часа?

— В пет би било по-добре за мен, хер Фогел.

— Добре, петък, в пет часа.

„Стоп“.

* * *

Моше Ривлин напусна тайната квартира на следващата сутрин и се върна в Израел с полет на „Ел Ал“ заедно с охранител от Службата на съседната седалка. Габриел остана до седем вечерта в четвъртък, когато един микробус „Фолксваген“ с два чифта ски на покрива спря от задната страна на квартирата и изсвири два пъти с клаксона. Той мушна беретата си под колана на панталона. Картър му пожела успех, Шамрон го целуна по бузата и го изпрати до вратата.

После Ари дръпна пердетата и се взря в тъмната улица. Габриел излезе от пасажа и отиде до шофьорската врата. След кратък разговор вратата се отвори и Киара слезе. Тя заобиколи кабината отпред и за кратко бе осветена от фаровете, преди да се настани на седалката до шофьора.

Микробусът потегли. Шамрон го проследи с поглед, докато пурпурните светлини на габаритите му изчезнаха зад ъгъла. Не помръдна. Очакване. Винаги очакване. Запалката му блесна и облак дим се събра пред прозореца.

34. Цюрих

Конрад Бекер и Узи Навот излязоха от офиса на „Бекер и Пул“ точно в един и четири минути в петък на обяд. Един наблюдател от Службата, на име Залман, който бе на пост от другата страна на улицата, записа часа, както и времето — проливен дъжд, после изпрати информацията в тайната квартира в Мюнхен. Бекер бе облечен като за погребение — сив костюм на фино райе и черна вратовръзка. Навот, имитиращ стила на обличане на Оскар Ланге, носеше сако на „Армани“, електриковосиня риза и вратовръзка в тон с нея. Шамрон предпочиташе частна кола с шофьор от Службата, но Бекер винаги пътуваше до летището с такси и Габриел пожела обичаят му да не се променя. Така че те се качиха на обикновено такси, карано от турски имигрант. Колата потегли от централната част на Цюрих, пресече обвитата в мъгла речна долина и ги закара до летище Клотен, следвана от наблюдателя на Габриел.

Скоро се сблъскаха с първата пречка. Студен въздушен фронт се бе придвижил към Цюрих, превръщайки дъжда в суграшица и лед, и той принуди властите за кратко да затворят летището. Самолетът за полет 1578 на швейцарските международни въздушни линии за Виена качи пътниците навреме, после остана неподвижен на пистата. Шамрон и Картър, наблюдаващи ситуацията на компютрите в мюнхенската тайна квартира, обсъдиха следващата им стъпка. Трябваше ли да инструктират Бекер да позвъни на Радек и да го предупреди за забавянето? Какво щеше да стане, ако Радек имаше други планове и решеше да отмени срещата, отлагайки я за друг път? Екипите и колите бяха заели позиция. Едно отлагане във времето щеше да изложи на опасност сигурността на операцията. „Ще чакаме“ — бе настоял Шамрон. Това и сториха.

В два и половина климатичните условия се подобриха. Клотен отново отвори и самолетът за полет 1578 зае мястото си на опашката, в края на пистата за излитане. Шамрон направи изчисление. Полетът до Виена траеше по-малко от деветдесет минути. Ако излетяха скоро, все още можеха да пристигнат във Виена навреме.

В два и четиридесет и пет самолетът се отдели от земята и провалът бе избегнат. Шамрон съобщи на посрещащия екип на летище Швехат във Виена, че пакетът им е на път.

Бурята над Алпите предизвика доста повече турбулентност, отколкото се искаше на Бекер. За да успокои нервите си, той изпи три бутилчици „Столичная“ и два пъти посети тоалетната, като всичко това бе документирано от Залман, който седеше три реда по-назад. Навот — съсредоточен и спокоен — гледаше през прозореца в морето от черни облаци, без да докосне содата си.

Приземиха се на Швехат няколко минути след четири часа сред мръсносивия здрач на отиващия си ден. Залман ги следваше по петите през терминала до гишето за паспортен контрол. Бекер посети още веднъж тоалетната. Навот с почти недоловимо движение на очите нареди на Залман да го придружи. След като се възползва от тоалетната, банкерът прекара три минути в кипрене пред огледалото. „Пропиляно време — помисли си Залман — за мъж без почти никаква коса на главата“. Той се запита дали да не ритне Бекер в глезена, за да го накара да се размърда, после реши да го остави на мира. В крайна сметка банкерът беше просто аматьор, действащ под принуда.

След като минаха паспортния контрол, Бекер и Навот се отправиха към залата за пристигащи. Там, смесил се с тълпата, стоеше висок и слаб мъж, специалист по наблюдението, на име Мордекай. Той бе облечен в сиво-черен костюм и държеше табелка с надпис „Бауер“. Колата му — голям черен мерцедес лимузина — чакаше на паркинга за кратък престой. Два сектора по-нататък беше паркирано сребристо ауди комби. Ключовете му бяха в джоба на Залман.

Докато караха по улиците на Виена, той се държеше на разстояние от тях. Залман набра номера на мюнхенската тайна квартира и накратко, но с грижливо подбрани думи осведоми Шамрон, че Навот и Бекер са пристигнали навреме и се движат към целта. До четири и четиридесет и пет мерцедесът беше стигнал до Дунавския канал. В четири и петдесет вече бе навлязъл в Първи район и си проправяше път през най-натоварения трафик по Рингщрасе. Мордекай зави надясно, влизайки в тясна калдъръмена улица, след това веднага вляво. Минута по-късно спря пред желязната, богато украсена с орнаменти порта на Ерих Радек. Залман го подмина отляво и продължи напред.

* * *

— Запалете фаровете — каза Бекер — и бодигардът ще ви пусне.

Мордекай направи, както му бе казано. Няколко напрегнати секунди портата не помръдна, после се чу остро метално изщракване, последвано от бръмчене на задействан механизъм. Докато тя бавно се отваряше, на предната врата на къщата се появи бодигардът на Радек, а ярката светлина на един полилей блесна около главата и раменете му като ореол. Мордекай изчака, докато портата се отвори докрай, преди да навлезе в малката, извита като подкова алея за автомобили.

Първи слезе Навот, после Бекер. Банкерът се ръкува с бодигарда и му представи своя „съдружник от Цюрих, хер Оскар Лайте“. Бодигардът кимна и ги покани с жест да влязат. Входната врата се затвори.

Мордекай погледна часовника си: четири часът и петдесет и осем минути. Взе мобилния си телефон и набра виенски номер.

— Ще закъснея за вечеря — каза той.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Мордекай. — Всичко е чудесно.

* * *

Няколко секунди по-късно на компютърния екран на Шамрон в Мюнхен проблесна сигнал. Той погледна часовника си.

— Колко време ще им отпуснеш? — попита Картър.

— Пет минути — отговори Шамрон — и нито секунда повече.

* * *

Черното ауди седан с висока антена, монтирана на капака на багажника му, беше паркирано няколко пресечки по-нататък. Залман спря зад него, слезе от колата и отиде до предната дясна врата. Одед — набит мъж с меки кафяви очи и сплескан като на боксьор нос — седеше зад волана. Залман се настани до него и веднага усети напрежението по дишането му. Той самият бе имал преимуществото да бъде в движение този следобед, а Одед бе стоял като в капан във виенската тайна квартира, без да има какво да прави, освен да си представя последствията при евентуален провал. На седалката лежеше мобилен телефон, който вече бе във връзка с Мюнхен. Залман можеше да чуе равномерното дишане на Шамрон. Пред очите му изплува картина — един по-млад Шамрон, който крачи под проливен дъжд в Аржентина, и Айхман, слизащ от градския автобус и насочващ се от противоположната страна към него. Одед запали двигателя. Залман се върна рязко към действителността и погледна към часовника на контролното табло: пет часът и три минути.

* * *

Шосе номер E-461, известно на австрийците повече като Брюнерщрасе, е двулентов път, който тръгва на север от Виена и минава през хълмистата област Вайнвиртел — винарския район на Австрия. Отдалечено е на осемдесет километра от чешката граница. Там има граничен пункт, заслонен от висока арка и охраняван обикновено от двама граничари, които рядко напускаха комфортната си постройка от стъкло и алуминий, за да извършат дори най-беглата проверка на излизащите от страната автомобили. От чешката страна на пункта проверката на пътническите документи по принцип продължаваше по-дълго, макар че трафикът от Австрия общо взето бе приеман с отворени обятия.

На два километра отвъд границата, разположен на хълмовете на Южна Моравия, се издигаше старинният град Микулов. Той бе погранично селище с характерния за подобни райони манталитет, който пасваше идеално на настроението, обзело Габриел. Той стоеше зад тухления парапет на средновековния замък, високо над червените керемидени покриви на стария град. Студеният дъжд се стичаше като сълзи по повърхността на мушамата му. Погледът му бе насочен към хълмистия склон, където минаваше границата. В тъмнината се виждаха само светлините от преминаващите по магистралата коли — бели светлини, приближаващи към него, и червени, отдалечаващи се към австрийската граница.

Габриел погледна часовника си. Сега те трябваше да са в къщата на Радек. Можеше да си представи отварянето на куфарчето с документите, поднасянето на кафе и напитки. След това пред очите му изникна друга картина: колона от жени, облечени в сиви дрехи, които вървят по заснежен път, пропит с кръв. Майка му — със стичащи се ледени сълзи по лицето.

Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?

Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

Никой няма да ти повярва.

Тя, разбира се, не му бе казала истината. Вместо това я бе изложила на хартия, заключена в архивите на „Яд Вашем“. Може би там бе идеалното място за това. Може би има истини, които са толкова ужасяващи, че е по-добре да бъдат поверени на някой архив с ужаси, поставени под карантина заради незаразените. Тя не бе могла да му каже, че е жертва на Радек, както и Габриел никога не можа да й каже, че е екзекутор на Шамрон. Макар че майка му винаги го бе знаела. Тя познаваше лицето на смъртта и беше съзряла смъртта в очите му.

Телефонът в джоба на мушамата му тихо завибрира. Той бавно го вдигна до ухото си и чу гласа на Шамрон. Пусна го обратно в джоба си и постоя за миг, взрян в светлините на фаровете, плуващи към него през тъмната австрийска равнина.

„Какво ще му кажеш, когато го видиш?“ — беше го попитала Киара.

„Истината — помисли си Габриел сега. — Ще му кажа истината“.

И тръгна в мрака надолу по тесните каменни улици на старинния град.

35. Виена

Узи Навот знаеше някои неща за обискирането. Клаус Халдер бе много добър в работата си. Той започна с яката на ризата на Навот и свърши с маншетите на панталоните му, марка „Армани“. След това насочи вниманието си към дипломатическото куфарче. Работеше бавно — като човек, който разполага с цялото време на света, и с монашеско търпение към детайла. Когато най-накрая приключи с претърсването, Халдер грижливо подреди съдържанието му и затвори закопчалките.

— Хер Фогел ще ви приеме сега — каза той. — Моля, последвайте ме.

Те извървяха целия централен коридор, после минаха през чифт двукрили врати и влязоха в гостната. Ерих Радек, в сако рибена кост и червеникавокафява вратовръзка, седеше близо до камината. Той поздрави гостите си, като кимна с издължената си глава, но не направи опит да се изправи. Радек, заключи Навот, беше човек, свикнал да приема гостите си седнал.

Бодигардът се измъкна тихо от стаята и затвори вратите след себе си. Усмихнат, Бекер пристъпи и се здрависа с Радек. Навот не искаше да докосва убиеца, но при дадените обстоятелства нямаше избор. Подадената ръка беше студена и суха, ръкостискането — уверено и без треперене. Беше изпитателно ръкуване. Навот почувства, че е издържал теста.

Радек щракна с пръсти към празните столове, след това ръката му се върна към питието, поставено на страничната облегалка на креслото му. Той започна да го върти насам-натам, две завъртания надясно, две завъртания наляво. Нещо, свързано с това движение, предизвика отделяне на киселини в стомаха на Узи.

— Чух много хубави неща за работата ви, хер Ланге — каза внезапно Радек. — Имате чудесна репутация сред вашите колеги в Цюрих.

— Пълни лъжи, уверявам ви, хер Фогел.

— Много сте скромен. — Старецът завъртя питието си. — Преди няколко години сте свършили една работа за мой приятел, джентълмен на име Хелмут Шнайдер.

„А, опитваш се да ме вкараш в капан“ — помисли си Навот. Беше се подготвил за подобен номер. Истинският Оскар Ланге бе предоставил списък на клиентите си през последните десет години, за да може Навот да го запомни. Името Хелмут Шнайдер не фигурираше в него.

— През последните години съм обслужил доста клиенти, но се опасявам, че името Шнайдер не е сред тях. Може би вашият приятел ме е объркал с някой друг.

Навот сведе очи, отвори закопчалките на своето дипломатическо куфарче и повдигна капака. Когато отново вдигна поглед, сините очи на Радек бяха приковани върху него, а питието му се въртеше върху облегалката на креслото. В тези очи имаше плашеща неподвижност. Сякаш бе изучаван от портрет.

— Може би сте прав. — Помирителният тон на стареца не съответстваше на изражението му. — Конрад каза, че ви трябва подписът ми върху някои документи относно ликвидацията на авоарите в сметката.

— Да, така е.

Навот извади една папка от куфарчето си, а него сложи на пода в краката си. Радек проследи с очи движението на куфарчето, после отново се взря в лицето на Навот. Той отвори папката и погледна нагоре. Тъкмо отвори уста да заговори, когато бе прекъснат от иззвъняването на телефона. Остър електронен звън, който за чувствителния слух на израелеца прозвуча като писък в гробище.

Радек не помръдна. Навот погледна към бюрото в стил бидермайер и телефонът повторно иззвъня. Тъкмо започна да звъни за трети път, когато внезапно замлъкна, сякаш му бе запушена устата насред писъка. Узи дочу Халдер да говори от друг апарат в коридора.

— Добър вечер… Не, съжалявам, хер Фогел има среща в момента.

Навот извади първите документи от папката. Сега Радек видимо бе разсеян и погледът му бе отнесен. Беше се заслушал в гласа на бодигарда си. Узи се наведе леко напред на стола си и подаде листа под такъв ъгъл, че Радек да може да го види.

— Това е първият документ, за който се изисква…

Хер Фогел вдигна ръка, приканвайки към мълчание. Навот чу стъпки в коридора, последвани от шума на отварящи се врати. Бодигардът влезе в стаята и се отправи към Радек.

— Обажда се Манфред Круц — прошепна той. — Иска да поговорите. Казва, че е спешно и не може да чака.

* * *

Ерих Радек се изправи бавно от креслото си и тръгна към телефона.

— Какво има, Манфред?

— Израелците.

— Какво за тях?

— Имам сведения, че през последните няколко дни голям екип от агенти се е събрал във Виена, за да ви отвлече.

— Сигурен ли си в тези сведения?

— Достатъчно, за да заключа, че вече не е безопасно да оставате в дома си. Изпратих полицаи да ви вземат и отведат на сигурно място.

— Никой не може да влезе тук, Манфред. Остави само един охранител пред къщата.

— Имаме си работа с израелците, хер Фогел. Искам да се махнете оттам.

— Добре, щом настояваш, но кажи на хората си да се оттеглят. Клаус може да се справи с това.

— Един бодигард не е достатъчен. Аз съм отговорен за вашата безопасност и искам да сте под полицейска защита. Страхувам се, че трябва да настоя. Сведенията, които имам, са от първа ръка.

— Кога ще бъдат тук полицаите ти?

— Всеки момент. Бъдете готов да тръгнете.

Радек затвори телефона и погледна към двамата мъже, които седяха край огъня.

— Съжалявам, господа, но се опасявам, че възникна нещо неотложно. Ще довършим това някой друг път. — Той се обърна към бодигарда си: — Отвори портата, Клаус, и ми дай палтото. Веднага.

* * *

Механизмът на дворната порта се задейства. Мордекай, седнал зад волана на мерцедеса, погледна в огледалото за обратно виждане и видя една кола с включена синя лампа да завива по алеята откъм улицата. Тя спря зад него и спирачките й изскърцаха. Двама мъже изскочиха навън и се втурнаха към предните стълби. Мордекай посегна и бавно завъртя контактния ключ.

* * *

Ерих Радек излезе в коридора. Навот затвори дипломатическото си куфарче и стана. Бекер остана закован на мястото си. Навот подхвана банкера под мишницата и го изправи на крака.

Двамата последваха Радек в коридора. Сини светлини проблясваха по стените и тавана. Радек стоеше до бодигарда си и му шепнеше нещо. Клаус държеше палтото и изглеждаше напрегнат. Докато помагаше на шефа си да се облече, очите му се бяха спрели на Навот.

На вратата се почука и се чуха два отсечени рапорта, които отекнаха между високия таван и мраморния под на коридора. Бодигардът пусна палтото на Радек и завъртя бравата. Двама мъже в цивилни дрехи се втурнаха вътре.

— Готов ли сте, хер Фогел?

Радек кимна утвърдително, после се извърна и погледна отново Навот и Бекер.

— Още веднъж приемете моите извинения, господа. Ужасно съжалявам за това неудобство.

Старият мъж тръгна към вратата, придружен от Клаус. Единият полицай му препречи пътя и сложи ръка върху гърдите на бодигарда. Той я отблъсна настрана.

— Какво си мислите, че правите?

— Хер Круц ни даде много специални инструкции. Трябва да отведем само хер Фогел на сигурно място.

— Круц никога не би издал подобна заповед. Той знае, че ходя навсякъде, където ходи и той. Така е било винаги.

— Съжалявам, но такава беше заповедта.

— Покажете ми значката и служебната си карта.

— Няма време. Моля ви, хер Фогел. Елате с нас.

Бодигардът отстъпи крачка назад и бръкна под сакото си. Когато пистолетът се показа, Навот се хвърли напред. С лявата си ръка сграбчи китката на бодигарда и изви пистолета към корема му, а с дясната му нанесе два саблени удара в тила. Първият удар зашемети Халдер, а от втория краката му се подкосиха. Ръката му се отпусна и глокът издрънча на мраморния под.

Радек погледна към пистолета и за миг си помисли да опита да го вдигне. Вместо това се обърна, втурна се към отворената врата на кабинета си и я затръшна след себе си.

Навот натисна дръжката. Беше заключена.

Отдалечи се на няколко крачки и блъсна вратата с рамо. Дървото се разцепи и той се сгромоляса в тъмната стая. Скочи на крака и видя, че Радек вече е отместил фалшивата преграда на библиотеката и стои в малък като телефонна кабинка асансьор.

Узи се хвърли напред, когато вратата на асансьора започна да се затваря. Успя да провре ръце и да сграбчи Радек за реверите на палтото. Щом вратата се блъсна в лявото рамо на израелеца, Радек хвана китките му и опита да се освободи. Навот обаче държеше здраво.

Одед и Залман му се притекоха на помощ. Залман — по-високият от двамата, се пресегна над главата на Навот и натисна вратата. Одед се промуши между краката на Узи и я напъна отдолу. Под яростната атака вратата най-накрая се отвори повторно.

Навот измъкна Радек от асансьора. Нямаше време за чудене или двоумене. Той затисна с ръка устата на стареца, Залман го хвана през краката и го повдигна от пода. Одед откри ключа за осветлението и угаси полилея.

Навот погледна Бекер.

— Отивай в колата! Движи се, идиот такъв.

Понесоха Радек надолу по стълбите към аудито. Похитеният дърпаше ръката на Навот, опитвайки се да я махне от устата си, ритайки силно с крака. Узи чуваше как Залман ругае под носа си. Някак си, дори и в разгара на борбата, успяваше да ругае на немски.

Одед отвори задната врата, преди да заобиколи тичешком колата и да седне зад волана. Навот натика Радек с главата напред и го прикова на задната седалка. Залман влетя стремглаво от другата страна и затръшна вратата. Бекер се качи на задната седалка на мерцедеса. Мордекай даде газ и колата се понесе по улицата, следвана плътно от аудито.

* * *

Тялото на Радек внезапно спря да шава. Навот махна ръката си от устата му и австриецът жадно си пое въздух.

— Причинявате ми болка — каза той. — Не мога да дишам.

— Ще ви позволя да се изправите, но трябва да ми обещаете, че ще се държите прилично. Повече никакви опити за бягство. Обещавате ли?

— Просто ме оставете да стана. Смазвате ме, глупак такъв!

— Ще го направя, старче. Ала първо ми направете една услуга. Кажете ми името си, моля.

— Знаете името ми. То е Фогел. Лудвиг Фогел.

— Не, не, не това име. Истинското ви име.

— Това е истинското ми име.

— Искате ли да се изправите и да напуснете Виена като човек, или трябва да седя върху вас през целия път?

— Искам да седна. Причинявате ми болка, по дяволите!

— Само ми кажете името си.

Старецът помълча за миг, после прошепна:

— Името ми е Радек.

— Съжалявам, не ви чух. Може ли отново да кажете името си, моля? Този път по-високо.

Фогел си пое дълбоко дъх и тялото му се стегна, сякаш стоеше мирно, а не лежеше на задната седалка на колата.

— Името… ми… е… щурмбанфюрер… Ерих… Радек!

* * *

В мюнхенската тайна квартира съобщението се появи на екрана на Шамрон: „Пакетът се получи“.

Картър го тупна по гърба.

— Проклет да съм! Хванали са го. Те наистина са го хванали.

Шамрон се изправи и отиде до картата.

— Залавянето му беше най-лесната част от операцията, Ейдриън. Ала извеждането му е нещо съвсем различно.

Той се взря в картата. Осемдесет километра до чешката граница. Карай, Одед — помисли си. — Карай, както никога досега през живота си.

36. Виена

Одед бе шофирал десетки пъти, но никога както сега — никога с виеща сирена и въртящ се син буркан на бронята, както и никога с образа на Ерих Радек в огледалото за обратно виждане, който, на свой ред, се взираше в неговите очи. Тяхното префучаване през центъра на града бе минало по-добре от очакваното. Уличният трафик бе постоянен, но не и толкова натоварен, че да не направи път на виещата сирена и сигналната лампа. На два пъти Радек се разбунтува. Всеки негов опит да се освободи обаче беше потушаван безмилостно от Навот и Залман.

Те се носеха на север по шосе E-461. Виена бе останала назад, дъждът валеше упорито и се заледяваше по краищата на предното стъкло. Префучаха край една табела: „Република Чехия — 42 км“. Навот хвърли продължителен поглед през рамо, после на иврит нареди на Одед да спре сирената и лампата.

— Къде отиваме? — попита Радек, като дишаше тежко. — Къде ме водите? Къде?

Навот не отговори, както го бе инструктирал Габриел.

Остави го да задава въпроси до посиняване — беше казал той. — Но не му доставяй удоволствието да му отговаряш. Нека несигурността да тормози съзнанието му. Точно това щеше да направи той, ако ролите бяха разменени.

Така че Узи гледаше профучаващите край прозореца му селища — Мистелбах, Вилферсдорф, Ердберг — и мислеше само за едно: за бодигарда, когото бе оставил в безсъзнание в коридора на къщата на „Щьобергасе“.

Пред тях се появи Пойсдорф. Одед префуча през селото, после зави в двулентово шосе и пое по него на изток през покрита със сняг борова гора.

— Къде отиваме? Къде ме водите?

Навот не можа повече да издържи мълчаливо на неговите въпроси.

— Отиваме си вкъщи — отвърна грубо той. — И вие идвате с нас.

Радек се усмихна студено.

— Допуснахте само една грешка тази вечер, хер Ланге. Трябваше да убиете моя бодигард, когато имахте възможност.

* * *

Клаус Халдер отвори първо едното си око, после и другото. Цареше абсолютна тъмнина. Той полежа неподвижно за миг, опитвайки се да определи положението на тялото си. Беше паднал напред с разтворени ръце и дясната му буза бе притисната към студения мрамор. Опита се да вдигне глава и силна болка прониза врата му. Сега си спомни случилото се. Беше посегнал за пистолета си, когато получи два удара изотзад. Беше цюрихският адвокат Оскар Ланге. Явно Ланге не беше истински адвокат. Той участваше в отвличането, точно както се бе опасявал Халдер, още от самото начало.

Бодигардът се изправи на колене и седна, облягайки се на стената. Затвори очи и изчака, докато помещението престана да се върти, после внимателно потърка тила си. Имаше цицина с големината на ябълка. Клаус вдигна лявата си ръка и се взря в светещия циферблат на часовника си: 5,57. Кога се бе случило това? Няколко минути след пет, най-късно в пет и десет. Освен ако не разполагаха с хеликоптер, който да ги чака на Щефансплац, имаше вероятност да са още в Австрия.

Потупа десния горен джоб на спортното си сако и откри, че мобилният му телефон още е там. Измъкна го и набра един номер. Две позвънявания. Познат глас.

— Круц на телефона.

* * *

Трийсет секунди по-късно Манфред Круц затвори и обмисли възможностите. Най-очевидното решение беше да се вдигне тревога, да се предупреди всеки полицейски участък в страната, че старецът е заловен от израелски агенти, да се затворят границите и летищата. Очевидно наистина, но твърде опасно. Подобно действие щеше да повдигне куп неудобни въпроси: Защо е бил отвлечен хер Фогел? Кой е той в действителност? Кандидатурата на Петер Мецлер щеше да се провали, а с нея — и кариерата на Круц. Дори и в Австрия такива истории успяваха да заживеят свой собствен живот и Манфред беше виждал достатъчно подобни случаи, за да знае, че разследването нямаше да свърши пред прага на Фогел.

Израелците са знаели, че ще е с вързани ръце, и бяха избрали добре момента. Круц трябваше да измисли някакъв ловък начин да се намеси, някакъв план да ги спре, без междувременно да разруши всичко. Той извади телефона и набра един номер.

— Обажда се Круц. Американците ни информираха, че има вероятност отряд на „Ал Кайда“ да премине транзитно през страната тази вечер. Те подозират, че членовете на „Ал Кайда“ може да пътуват с техни европейски симпатизанти, за да осигурят прикритието си. От този момент мобилизирам антитерористичната мрежа. Повишена охрана по границите, летищата и гарите втора степен.

Той затвори и погледна през прозореца. Беше хвърлил спасителна сламка на стареца. Запита се дали той изобщо щеше да е в състояние да се хване за нея. Круц знаеше, че ако успее, скоро щеше да се сблъска с още един проблем: какво да прави с израелския екип, извършил отвличането. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади едно листче.

Ако набера този номер, кой ще отговори?

Насилието.

Манфред Круц посегна към телефона си.

* * *

Откакто се бе върнал във Виена, Часовникаря почти не бе имал повод да напуска своята светиня — малкото си магазинче в квартала на катедралата „Свети Стефан“. Поради честите му пътувания се бяха събрали много часовници, на които трябваше да обърне внимание, в това число и един виенски уникат с махало в стил бидермайер, изработен през 1840 година от прочутия виенски часовникар Игнац Маренцелер. Махагоновата кутия беше в добро състояние, обаче реставрацията на посребрения циферблат му отне много време. Оригиналният, ръчно изработен зъбчат механизъм лежеше на части, грижливо подредени на работната му маса.

Телефонът иззвъня. Той намали звука на портативния CD плейър и „Бранденбургски концерт номер 4“ на Бах заглъхна. Бах беше прозаичен избор, но Часовникаря бе открил, че неговата прецизност е отличен акомпанимент за ремонтирането на старинния часовников механизъм. Той посегна към телефона с лявата си ръка. Пробождаща болка премина по цялата й дължина — спомен от подвизите му в Рим и Аржентина. Часовникаря доближи слушалката до дясното си ухо и я притисна с рамото си.

— Да — промърмори разсеяно. Ръцете му отново се бяха заели с работа.

— Вашият номер ми беше даден от наш общ приятел.

— Разбирам — отговори Часовникаря уклончиво. — С какво мога да ви помогна?

— Не аз се нуждая от помощ, а нашият приятел.

Часовникаря остави инструментите си.

— Нашият приятел? — повтори въпросително.

— Свършили сте някаква работа за него в Рим и Аржентина. Предполагам, познавате мъжа, за когото говоря?

Часовникаря наистина го познаваше. Старецът го бе подвел на два пъти, поставяйки го в компрометиращи ситуации. Сега бе извършил смъртоносния конспиративен грях — бе дал името му на непознат. Очевидно се намираше в затруднение. Часовникаря подозираше, че това има нещо общо с израелците. Реши, че сега е идеалният момент да сложи край на връзката им.

— Съжалявам — каза той, — но мисля, че ме бъркате с някой друг.

Мъжът в другия край на линията се опита да възрази. Часовникаря затвори телефона и увеличи звука на CD плейъра, докато звуците на Бах не изпълниха цялата работилница.

* * *

В мюнхенската тайна квартира Картър затвори телефона и погледна към Шамрон, който продължаваше да стои пред картата, сякаш си представяше придвижването на Радек на север към чешката граница.

— Беше от виенската ни централа. Те следят австрийската комуникационна мрежа. Изглежда, Манфред Круц е вдигнал тревога за готовност втора степен срещу терористична заплаха.

— Втора степен? Какво означава това?

— Означава, че вероятно ще имате известни проблеми на границата.

* * *

Мястото за смяна се намираше в една падина край замръзналото корито на малко поточе. Там чакаха два автомобила — един опел седан и един микробус „Фолксваген“. Киара седеше зад волана на фолксвагена с угасени фарове, изключен двигател и с успокояващата тежест на беретата в скута си. Нямаше никакъв признак на живот, никакви светлини от селото, нито грохот от трафика по магистралата, чуваше се само потрепването на суграшицата по покрива и свистенето на вятъра през елховите върхари.

Тя погледна през рамо и се взря в задното отделение на микробуса. Беше приготвено за пристигането на Радек. Сгъваемото легло бе разпънато. Под него се намираше специално конструираното отделение, където той щеше да бъде скрит, докато преминеха границата. Там щеше да му бъде удобно — по-удобно, отколкото заслужаваше.

Киара се обърна напред. Нямаше много за гледане: тесен път, който се изкачваше в мрака към един кръст в далечината. После внезапно се показа светлина, бяло сияние, което освети хоризонта и превърна дърветата в черни минарета. За няколко секунди бе възможно да се види суграшицата, която се въртеше като рояк насекоми във вихъра на вятъра. След това се появиха фаровете. Колата се изкачваше по хълма и светлините й се насочиха към нея, подмятайки сенките на дърветата ту насам, ту натам. Киара хвана беретата и постави показалеца си на спусъка.

Колата избуксува и спря до микробуса. Тя насочи поглед към задната седалка и видя убиеца, седнал между Навот и Залман, изпънат като комисар, който очаква кървавото изкупление. Киара пропълзя в задното отделение на буса и направи една последна проверка.

* * *

— Свалете си палтото — нареди Навот.

— Защо?

— Защото ви казвам.

— Имам право да знам защо.

— Нямате никакви права! Просто направете каквото ви казвам.

Радек седеше неподвижно. Залман дръпна ревера на палтото му, но старият мъж скръсти здраво ръце пред гърдите си. Навот тежко въздъхна. Ако старото копеле искаше една последна борба, щеше да си я получи. Отвори ръцете му със сила, докато Залман издърпа десния ръкав, после левия. След това дойде ред на сакото, сетне Залман разкъса ръкава на ризата му и оголи отпуснатата кожа на ръката му. Навот извади спринцовка, пълна с приспивателно.

— За ваше добро е — каза той. — Слабо е и с много кратко действие. Ще направи пътуването ви много по-приятно. Няма да изпитате клаустрофобия.

— Никога не съм страдал от клаустрофобия.

— Изобщо не ми пука.

Навот забоде иглата в ръката на Радек и натисна буталото. След няколко секунди тялото на стареца се отпусна, после главата му клюмна на една страна, а челюстите му се поотвориха. Узи отвори вратата и излезе, сетне хвана отвлечения под мишници и издърпа тялото му от колата.

Залман го хвана за краката и двамата го отнесоха като убит на фронта войник към страничната врата на фолксвагена. Киара се бе превила надве в колата, държейки бутилка кислород и чиста пластмасова маска. Двамата оставиха мъжа на пода, а младата жена постави маската върху лицето му. Маската се изпоти веднага, потвърждавайки, че той диша добре. Тя провери пулса му. Беше равномерен и силен. Наместиха тялото в тайното отделение и затвориха капака.

Киара седна зад волана и запали двигателя. Одед хлопна страничната врата и потупа с длан стъклото. Киара включи на скорост и се насочи обратно към магистралата. Другите се качиха в опела и я последваха.

* * *

Пет минути по-късно на хоризонта като сигнални клади се появиха светлините на граничния пункт. Докато се приближаваше към него, Киара забеляза опашка от шест автомобила, които чакаха своя ред за преминаване. Виждаха се само двама гранични полицаи. Със запалени фенерчета те проверяваха паспортите на пътниците и надничаха през прозорците. Тя погледна през рамо. Вратите на тайника бяха затворени. Радек мълчеше.

Колата пред нея мина проверката и бе пусната към чешката граница. Граничният полицай й махна да мине напред. Тя свали стъклото на прозореца си и му се усмихна.

— Паспорта, моля.

Подаде го. Вторият полицай беше заобиколил микробуса откъм страната за пътниците и Киара зърна лъча на фенерчето му да шари във вътрешността.

— Има ли нещо?

Граничният полицай се взираше в снимката й, без да отговори.

— Кога влязохте в Австрия?

— По-рано днес.

— Откъде?

— От Италия, през Тарвизио.

Той постоя още известно време, сравнявайки лицето й със снимката в паспорта. После отвори предната врата и я подкани с жест да излезе от колата.

* * *

Узи Навот наблюдаваше сцената от предната пътническа седалка на опела. Погледна към Одед и тихо изруга под носа си. След това набра на мобилния си телефон номера на мюнхенската тайна квартира. Шамрон вдигна още при първото позвъняване.

— Имаме проблем — каза Навот.

* * *

Полицаят й нареди да застане пред микробуса и освети лицето й. През ослепителния блясък тя видя как вторият полицай отваря страничната врата на фолксвагена. Насили се да погледне към разпитващия граничар. Опита се да не мисли за беретата, притисната отзад на кръста й, нито за Габриел, който чакаше в Микулов — от другата страна на границата, нито за Навот, Одед и Залман, които наблюдаваха безпомощно от опела.

— Закъде пътувате тази вечер?

— За Прага — отвърна тя.

— Защо отивате в Прага?

Тя му хвърли красноречив поглед: Не е ваша работа. После каза:

— Отивам да видя приятеля си.

— Приятеля си? — повтори полицаят. — Какво прави той в Прага?

Преподава италиански — беше й казал Габриел.

Киара отговори на въпроса.

— Къде преподава?

В Пражкия институт за чужди езици — бяха думите на Габриел.

Тя отново отговори според инструкциите.

— Откога преподава в Пражкия институт за чужди езици?

От три години.

— Често ли го виждате?

Веднъж, понякога два пъти месечно.

Вторият полицай се беше качил в буса. Пред погледа й блесна картина: Радек със затворени очи и кислородна маска на лицето. „Не се събуждай — помисли си Киара. — Не се движи. Не издавай звук. Дръж се подобаващо поне веднъж в гадния си живот“.

— И кога влязохте в Австрия?

— Вече ви казах.

— Кажете ми пак, моля.

— По-рано днес.

— По кое време?

— Не си спомням точно.

— Сутринта ли беше или следобед?

— Следобед.

— Ранен или късен следобед?

— Ранен.

— Значи още е било светло?

Тя се поколеба. Той настоя:

— Да? Още ли беше светло?

Киара кимна. От вътрешността на микробуса долетя звук от отварянето на вратички. Тя се насили да гледа право в очите на задаващия въпроси униформен. Лицето му, потънало в сянка от ярката светлина на фенерчето, й заприлича на Ерих Радек — не жалката версия на лежащия в безсъзнание мъж в задното отделение на микробуса, а Радек, който издърпва девойката Ирене Франкел от редиците на Похода на смъртта от Биркенау през януари 1945 година и я отвежда в полската гора за едно последно мъчение.

Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток. Имали сте много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.

„Мога да бъда силна като теб, Ирене — помисли си Киара. — Мога да се справя с това. Заради теб“.

— Спирахте ли някъде в Австрия?

— Не.

— Не сте се възползвали от възможността да посетите Виена?

— Била съм във Виена — отговори тя. — Не я харесвам.

Той разглежда известно време лицето й.

— Италианка сте, нали?

— Държите паспорта ми в ръката си.

— Нямам предвид паспорта ви. Говоря за етническата ви принадлежност. За произхода ви. От италианско потекло ли сте, или сте имигрантка от — да кажем — Близкия изток или Северна Африка?

— Италианка съм — увери го Киара.

Вторият полицай слезе от фолксвагена и поклати глава. Разпитващият й подаде обратно паспорта.

— Съжалявам, че ви забавихме — каза той. — Приятно пътуване.

Киара седна зад волана на микробуса, включи на скорост и премина граничната линия. Сълзите й бликнаха — сълзи на облекчение, сълзи на гняв. Отначало се опита да ги спре, но беше безполезно. Пътят се замъгли пред очите й, габаритите на предните автомобили се превърнаха в размазани червени ленти, а сълзите й продължаваха да текат.

— За теб, Ирене — каза тя високо. — Направих го за теб.

* * *

Железопътната гара на Микулов бе разположена под стария град, където планинският склон се сливаше с равнината. Имаше само един перон, който устояваше на почти постоянния напор на вятъра, спускащ се от Карпатите, и потискащо мрачен, настлан с чакъл паркинг, който се превръщаше в езеро, когато валеше. Близо до билетното гише се намираше автобусна спирка, цялата нашарена с надписи, където Габриел чакаше, пъхнал ръце в джобовете на мушамата си.

Той вдигна поглед, когато микробусът зави и влезе в паркинга, хрущейки по насипания чакъл. Изчака го да спре, преди да излезе от навеса на спирката под дъжда. Киара се пресегна през седалката и му отвори вратата. Когато плафониерата светна, той видя, че лицето й бе мокро.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, мога да се справя.

— Сигурна ли си?

— Просто се качи, Габриел. Не издържам повече да съм сама с него.

Той се качи и затвори вратата. Киара направи завой и се насочи обратно към магистралата. Минута по-късно те се носеха на север, навлизайки в Моравия.

* * *

Отне им половин час, докато стигнат до Бърно, и още час — до Острава. Габриел на два пъти отваря вратите на тайника, за да проверява Радек. Наближаваше осем часът, когато стигнаха полската граница. Този път нямаше проверки, нито опашка от автомобили, само една ръка се подаде от тухлената будка и им махна да минават.

Габриел пропълзя в задната част на буса и измъкна Радек от тайника. После отвори едно чекмедже и извади спринцовка. Този път тя беше пълна с умерена доза стимулант, достатъчна да го върне в съзнание. Той забоде иглата в ръката на Радек, инжектира веществото, извади иглата и разтърка мястото със спирт. Радек полека отвори очи. Оглежда се известно време, преди да спре поглед на лицето на Габриел.

— Алон? — прошепна през кислородната маска.

Габриел бавно кимна.

— Къде ме водите?

Израелецът не отвърна нищо.

— Ще умра ли? — попита той, но преди Габриел да успее да му отговори, отново изгуби съзнание.

37. Източна Полша

Границата между съзнанието и комата беше като театрална завеса, през която можеше да минава, когато му хрумне. Не знаеше колко пъти се бе промъквал през нея. Времето, както и предишният му живот, бе изгубено за него. Красивата му къща във Виена му изглеждаше като дома на друг човек, в някакъв друг град. Нещо се бе случило, когато бе изкрещял истинското си име на израелците. Сега Лудвиг Фогел беше чужденец за него, познат, когото не бе виждал от много години. Отново беше Радек. За съжаление, времето не бе го пощадило. Високият красив мъж в черна униформа сега беше затворен в слабо, отпаднало тяло.

Евреинът го бе положил на сгъваемото легло. Ръцете и глезените му бяха омотани с дебело сребристо тиксо, а колан от черна телешка кожа го пристягаше към леглото като душевноболен пациент. Китките му служеха като портал между неговите два свята. Трябваше само да ги извие под определен ъгъл, така че тиксото да се впие болезнено в кожата му, и той отново преминаваше през завесата от съновиденията в царството на реалността. Съновидения? Правилно ли бе да се нарекат съновидения картините, които виждаше? Не, те бяха твърде точни и изразителни. Бяха спомени, над които нямаше контрол, а само волята да ги спира за няколко мига, като си причини болка със сребристото тиксо.

Лицето му се намираше близо до прозореца, а стъклото не беше закрито. Когато бе буден, той можеше да наблюдава безкрайното черно поле и притихналите тъмни села. Можеше също така да чете пътните табели. Не че се нуждаеше от тях, за да разбере къде се намира. Веднъж, в един друг живот, бе властвал над нощта в тази земя. Помнеше този път: Дахнов, Зуков, Нарол… Знаеше името на следващото село още преди то да профучи край прозореца — Белзец

Затвори очи. Защо сега, след толкова много години? След войната никой не бе проявил особен интерес към един обикновен офицер от СД, служил в Украйна — никой освен руснаците, разбира се, — но докато името му изплува на повърхността във връзка с Окончателното решение, генерал Гелен беше уредил бягството и заличаването му. Предишният му живот завинаги бе останал зад гърба му. Беше му простено от Бог, от Църквата и дори от неприятелите му, които жадно се бяха възползвали от услугите му, когато и те се бяха почувствали застрашени от ционизма и болшевизма. Правителствата скоро загубиха интерес да преследват така наречените военнопрестъпници, а аматьори като Визентал68 съсредоточиха усилията си върху едрите риби Айхман и Менгеле, помагайки неволно на по-дребните риби — като него — да намерят убежище в по-спокойни води. Беше се появила само една заплаха. В средата на седемдесетте години един американски журналист, евреин естествено, бе пристигнал във Виена и бе задавал твърде много въпроси. По пътя, водещ на юг от Залцбург, беше паднал в една пропаст и заплахата бе елиминирана. Тогава бе действал без никакво колебание. Може би трябваше да хвърли и Макс Клайн в някоя пропаст още при първите признаци за проблеми. Беше го забелязал онзи ден в кафе „Централ“, както и през следващите дни. Инстинктът му бе подсказал, че Клайн е проблем. Беше се поколебал. След това Клайн беше разказал историята си на евреина Лавон и стана твърде късно.

Радек отново мина през завесата. Намираше се в Берлин, седеше в кабинета на шефа на Гестапо — групенфюрер Хайнрих Мюлер. Мюлер изчовърка парченце от обяда си измежду зъбите и размаха писмото, което току-що бе получил от Лутер в Министерството на външните работи. Беше 1942 година.

— Изглежда, слуховете за нашата дейност на Изток са започнали да стигат до ушите на враговете ни. Освен това имаме проблем с един от лагерите в района на Вартегау. Постъпили са оплаквания за някакво замърсяване.

— Ако мога да задам неизбежния въпрос, хер групенфюрер, каква разлика има, ако слуховете стигнат до Запада? Кой би повярвал, че такова нещо наистина е възможно?

— Слуховете са едно, Ерих. Доказателствата са съвсем друго.

— Кой ще открие доказателства? Няколко малоумни полски селяци? Украинският гробокопач с дръпнати очи?

— Може би Ивановците.

— Руснаците? Как биха могли изобщо да…

Мюлер вдигна заповеднически ръка. Край на дискусията. И тогава той разбра. Руската авантюра на фюрера не се развиваше по план. Победата на Източния фронт вече не бе сигурна.

Мюлер се приведе напред.

— Изпращам те в ада, Ерих. Ще натикам арийското ти лице толкова дълбоко в лайната, че никога повече няма да видиш дневна светлина.

— Как мога да ви се отблагодаря, хер групенфюрер?

— Почисти мръсотията. Цялата. Навсякъде. Твое задължение е да направиш така, че всичко да остане само слух. И когато операцията приключи, искам да останеш жив само ти.

Радек се събуди. Лицето на Мюлер се разми в полската нощ. Странно, нали? Неговият реален принос за Окончателното решение не беше да убива, а да скрие и запази тайната, и все пак сега беше загазил, цели шестдесет години по-късно, заради глупавата игра, която бе играл пиян една неделя в Аушвиц. „Акция 1005“? Да, тя беше неговото представление, но нито един оцелял евреин не би могъл да свидетелства за присъствието му край ямата на смъртта, защото нямаше оцелели. Беше провел стегната операция. Айхман и Химлер трябваше да бъдат посъветвани да сторят същото. Те бяха сглупили да позволят толкова много свидетели да останат живи.

Изплува спомен: януари 1945 година, колона от дрипави евреи, влачещи се по път, който много приличаше на този. Пътят от Биркенау. Хиляди евреи, всеки с история за разказване, всеки — потенциален свидетел. Преди евакуацията беше привел доводи за унищожаването на цялото население в лагера. Беше му отказано. Райхът спешно се нуждаел от робски труд. Труд? Повечето от евреите, които бе видял да напускат Биркенау, едва можеха да вървят, камо ли да въртят кирка или лопата. Те не бяха годни за работа, а само за клане, и той лично бе убил доста от тях. Защо, за бога, му бяха наредили да почисти ямите, а после позволиха на хиляди свидетели да напуснат място като Биркенау?

Насили се да отвори очи и се взря през прозореца. Караха покрай брега на река, близо до украинската граница. Познаваше тази река — река от пепел, река от кости. Запита се колко ли стотици хиляди души лежаха там, потънали в тинестото корито на река Бут.

Село със затворени капаци на прозорците — Ухруск. Помисли си за Петер. Той го беше предупредил, че това може да се случи: „Ако някога стана наистина сериозен претендент за канцлерското място, някой ще се опита да те очерни“. Знаеше, че Петер е прав, но също така вярваше, че ще се справи с всяка заплаха. Беше грешил и сега синът му щеше да се изправи пред невъобразимо изборно унижение, и то заради него. Сякаш евреите бяха завели Петер до ръба на ямата за разстрел и бяха насочили пистолет в главата му. Запита се дали притежаваше силата да им попречи да дръпнат спусъка, дали ще успее да сключи още една сделка, да организира още едно последно бягство.

„А този евреин, който ме гледа сега с непримиримите си зелени очи? Какво очаква да направя? Да се извиня? Да се пречупя, да се разцивря и да бълвам сантиментални глупости? Това, което той не разбира, е, че не чувствам вина за стореното. Аз бях воден от Божията ръка и от напътствията на моята Църква. Не ни ли казваха свещениците, че евреите са убийците на Бог? Светият отец и неговите кардинали не запазиха ли мълчание, когато много добре знаеха какво вършим на Изток? Нима този евреин очаква сега изведнъж да се отрека и да кажа, че това е било ужасна грешка? И защо ме гледа така?“ Очите му изглеждаха познати. Беше ги виждал някъде и преди. Може би просто се дължеше на медикаментите, които му бяха дали. Не можеше да бъде сигурен в нищо. Дори не беше сигурен, че е жив. Може и вече да бе мъртъв. Може би неговата душа сега пътуваше покрай река Буг. Може би беше в ада.

Друго селце — Вола Ухруска. Знаеше кое бе следващото — Собибор

Затвори очи, мекото кадифе на завесата го обгърна. Беше пролетта на 1942 година, той бе излязъл от Киев и караше по пътя за Житомир, а до него седеше командирът на специалния СС Отряд на смъртта. Бяха тръгнали да инспектират дефилето, станало нещо като проблем за сигурността, място, което украинците наричаха Баби Яр. Докато пристигнат, слънцето целуваше хоризонта и вече почти се беше здрачило. Обаче имаше още достатъчно светлина да се види странното явление, което се случваше на дъното на дефилето. Земята изглеждаше обхваната от епилептичен припадък. Почвата се гърчеше, във въздуха изригваше газ заедно с гейзери от воняща течност. Смрадта! Исусе, каква смрад! Можеше да я подуши и сега.

— Кога започна това?

— Скоро след края на зимата. Земята се размрази, а после и телата. Разлагат се много бързо.

— Колко има там долу?

— Тридесет и три хиляди евреи и като допълнение — малко цигани и руски военнопленници.

— Постави кордон около цялото дефиле. Ще се заемем с това колкото се може по-скоро, но за момента други места са с предимство.

— Кои?

— Места, за които никога не си чувал: Биркенау, Белзец, Собибор, Треблинка. Нашата работа тук е свършена. В другите места очакват огромни нови попълнения.

— Какво ще правиш с този терен?

— Ще разкопаем ямите и ще изгорим телата, после ще натрошим костите и ще разпилеем парчетата в горите и реките.

— Да се изгорят трийсет хиляди трупа? Опитахме това по време на прочистващите операции. Използвахме огнехвъргачки, за бога! Масовите кремации на открито не вършат работа.

— Защото никога не сте построявали истинска клада. В Челмно доказах, че може да стане. Повярвай ми, Курт, един ден това място, наречено Баби Яр, ще бъде само слух — точно както и евреите, живели тук.

Той изви китките си. Този път болката не бе достатъчна, за да го събуди. Завесата отказа да се разтвори. Радек остана заключен в затвора на спомените си, газейки през река от пепел.

* * *

Те продължиха да напредват в нощта. Времето беше спомен. Тиксото беше спряло кръвообращението му. Той вече не чувстваше ръцете и краката си. В един момент изгаряше от горещина, в следващия трепереше от студ. Имаше чувството, че спираха веднъж. Замириса му на бензин. Резервоара ли пълнеха? Или беше само спомен за напоените с бензин траверси?

Действието на лекарството най-накрая премина. Сега беше буден, с ясно съзнание и почти сигурен, че не е мъртъв. Нещо в решителната стойка на евреина му подсказа, че приближават края на пътуването. Минаха през Сиедълце, после, в Соколов Подласки, свиха по тесен селски път. Дойде Дибов, след това Косов Лацки.

Отклониха се от главното шосе и поеха по изровен горски път. Микробусът тръскаше: друс-друсдрус-друс. „Старата железопътна линия — помисли си той, — все още е тук, разбира се“. Продължиха по пътя сред гъстата гора от ели и брези и скоро спряха на малък павиран паркинг.

Втора кола се показа на поляната с угасени фарове. От нея слязоха трима мъже и се приближиха до буса. Той ги позна. Бяха мъжете, които го отвлякоха във Виена. Евреинът се наведе над него, сряза тиксото и отвърза кожения колан.

— Хайде — каза той любезно. — Да се поразходим.

38. Треблинка, Полша

Поеха по пътека между дърветата. Беше завалял сняг. Снежинките падаха меко в притихналата гора и кацаха по раменете им като пепел от далечен огън. Габриел държеше Радек за лакътя. Отначало крачките му бяха несигурни, но скоро кръвта отново започна да нахлува в краката му и той настоя да върви без подкрепата на евреина. Пресекливият му дъх замръзваше във въздуха. Миришеше на кисело и страх.

Навлязоха дълбоко в гората. Пътеката беше песъклива и покрита с фин килим от борови иглички. Одед бе няколко крачки по-напред и едва се виждаше през пелената на падащия сняг. Залман и Навот вървяха зад тях. Киара остана на поляната да наглежда колите.

Спряха. Пролука сред дърветата, широка около пет метра, зееше в мрака. Габриел я освети с лъча на фенерчето си. В средата на тесния път, на равни интервали, стърчаха няколко големи камъка. Те маркираха линията на стара ограда. Бяха стигнали границите на лагера. Габриел изключи фенерчето и дръпна Радек за лакътя. Той опита да се възпротиви, после политна напред.

— Просто правете каквото ви казвам, Радек, и всичко ще е наред. Не се опитвайте да бягате, защото няма как да се измъкнете. Не си правете труда да викате за помощ. Никой няма да чуе виковете ви.

— Доставя ли ви удоволствие да ме виждате уплашен?

— Всъщност направо ми се гади от това. Не ми харесва да ви докосвам. Не ми харесва звукът на гласа ви.

— Тогава защо сме тук?

— Просто искам да видите някои неща.

— Тук няма какво да се види, Алон. Само един полски мемориал.

— Точно така. — Габриел го дръпна рязко за лакътя. — Хайде, Радек. По-бързо! Трябва да вървите по-бързо. Нямаме много време. Скоро ще се зазори.

Минута по-късно отново спряха пред железопътна линия без релси — старото отклонение, което бе осигурявало транспортирането от Треблинка до самия лагер. Дървените траверси бяха сменени с каменни и бяха заскрежени от пресния сняг. Тръгнаха по тях, влязоха в лагера и спряха на мястото, където някога е бил перонът. Той също бе възпроизведен от камък.

— Помните ли го, Радек?

Той стоеше мълчаливо, с увиснала челюст, и дишаше учестено.

— Хайде, Радек. Знаем кой сте, знаем и какво сте извършили. Този път няма да се измъкнете. Няма нужда да играете игрички или да се опитвате да отричате. Не разполагате с време, не и ако искате да спасите сина си.

Радек бавно завъртя глава. Устните му се изопнаха, а погледът му застина.

— Ще навредите на сина ми?

— Всъщност вие ще го направите вместо нас. Всичко, което трябва да сторим, е да кажем на света кой е неговият баща — и това ще го унищожи. Ето защо поставихте бомбата в офиса на Ели Лавон: за да защитите Петер. Никой не можеше да ви пипне, не и в страна като Австрия. Достъпът до вас отдавна е бил затворен. Бяхте в безопасност. Единственият човек, който може да плати за престъпленията ви, е вашият син. Ето защо се опитахте да убиете Ели Лавон. Ето защо убихте Макс Клайн.

Той се извърна от Габриел и се взря в тъмнината.

— Какво искате? Какво искате да знаете?

— Разкажете ми за това, Радек. Чел съм за него, мога да видя паметните плочи, но не мога да си представя как практически се е действало. Как е било възможно пътниците на цяла влакова композиция да се превърнат в дим само за четиридесет и пет минути? Четиридесет и пет минути, човек след човек, не е ли това, с което есесовският персонал тук се е хвалел? Можели са да ги превърнат в дим за четиридесет и пет минути. Дванайсет хиляди евреи на ден. Осемстотин хиляди общо.

Радек безрадостно изхихика — един разпитващ, който не вярваше в свидетелските показания на своя заподозрян. Габриел имаше чувството, че на сърцето му е положен камък.

— Осемстотин хиляди? Откъде взехте тази бройка?

— Това са официалните изчисления на полското правителство.

— И очаквате, че банда малоумници като поляците е наясно какво се е случило в тези гори? — Гласът му внезапно прозвуча различно, беше някак по-младежки и самоуверен. — Моля ви, Алон, ако ще водим тази дискусия, нека да боравим с факти, а не с полски идиотизми. Осемстотин хиляди? — Той тръсна глава и се усмихна истински. — Не, не бяха осемстотин хиляди. Действителният им брой беше много по-голям.

* * *

Внезапен порив на вятъра раздвижи върхарите на дърветата. На Габриел му се стори като плисък на буйна вода. Радек протегна ръка и поиска фенерчето. Габриел се поколеба.

— Не мислите, че ще ви нападна с него, нали?

— Знам някои от нещата, които сте правили.

— Това беше много отдавна.

Подаде му фенерчето. Радек насочи лъча наляво, осветявайки гъсталак от вечнозелени храсти.

— Наричаха тази местност Долния лагер. Квартирите на есесовците бяха точно ей там. Оградата минаваше зад тях. Отпред имаше павиран път, обграден с градина от храсти и цветя, които цъфтяха през пролетта и лятото. Може да не ви се вярва, но тук наистина беше приятно. Разбира се, нямаше толкова много дървета. Засадихме ги, след като съборихме лагера до основи. Тогава бяха още фиданки. Сега са достигнали своята зрелост и са доста красиви.

— Колко бяха есесовците?

— Обикновено около четиридесет. Еврейски момичета им чистеха, но им готвеха полякини — три местни девойки, които идваха от околните села.

— А украинците?

— Те бяха разквартирувани в пет бараки от другата страна на пътя. Между тях се издигаше къщата на Щангъл, точно където се пресичаха двата пътя. Той имаше прекрасна градина. Беше проектирана специално за него от един виенчанин.

— Но пристигащите никога не са виждали тази част от лагера, нали?

— Не, не, всяка част от лагера беше грижливо маскирана посредством огради, в които бяха вплетени борови клонки. Когато нещастниците пристигаха в лагера, виждаха само обикновена селска гара с фалшиво разписание за тръгващите влакове. Но от Треблинка, разбира се, нямаше заминаване. Само празни влакове напускаха този перон.

— Тук имаше ли сграда?

— Беше направена така, че да изглежда като обикновена гарова постройка, но в действителност беше пълна с ценни предмети, иззети от предишните лагеристи. Онази част там я наричаха Гаровия площад. Отвъд него беше Приемният площад, или Площадът за сортиране.

— Вие виждали ли сте пристигащите композиции?

— Аз нямах нищо общо с тази работа, но — да, виждал съм ги да пристигат.

— Имало е две различни процедури по посрещането им, нали? Една за евреите от Западна Европа и друга за тези от Изтока?

— Да, така е. Към западноевропейските евреи се отнасяха с измама и лицемерие. Нямаше бой с камшици, нито викове. Помолваха ги учтиво да слязат от влака. Медицински персонал в бели престилки ги чакаше на Приемния площад, за да се погрижи за слабите и недъгавите.

— Значи това е било хитрост. Старите и болните веднага са били отвеждани и разстрелвани.

Радек кимна.

— А източните евреи? Как ги посрещаха на перона?

— Посрещаха ги украинци с камшици.

— А после?

Радек вдигна фенерчето и насочи лъча му на кратко разстояние отвъд поляната.

— Там имаше оградено с бодлива тел място. Зад телта се издигаха две сгради. Едната беше предназначена за съблекалня. Във втората работници евреи отрязваха косите на жените. Когато свършеше подстригването, те поемаха по този път. — Освети пътеката с фенерчето. — Тук имаше проход, приличащ по-скоро на улей за прекарване на говеда, който бе широк няколко стъпки и беше ограден с бодлива тел, преплетена с борови клонки. Наричаха го Тръбата.

— Есесовците обаче са имали специално название за него, нали?

Радек кимна утвърдително.

— Наричаха го Пътя за рая.

— И къде отвеждаше Пътя за рая?

Австриецът вдигна лъча на фенерчето.

— В горния лагер — отвърна той. — Лагерът на смъртта.

* * *

Тръгнаха напред и отидоха до широка поляна, осеяна със стотици заоблени камъни, всеки от които представляваше една от унищожените еврейски общности в Треблинка. На най-големия камък имаше надпис: Варшава. Габриел погледна отвъд камъните — към небето на изток. Беше започнало да се развиделява.

— Пътя за рая водеше директно в тухлената сграда с газовите камери — каза Радек, нарушавайки тишината. Изглеждаше внезапно обладан от желание да говори. — Всяка от камерите беше четири на четири метра. Отначало бяха само три, но скоро се оказа, че има нужда от по-голям капацитет за задоволяване на потребностите. Бяха добавени още десет. Един дизелов мотор вкарваше въглеродния оксид в камерите. Задушаването ставаше за по-малко от трийсет минути. След това телата се изваждаха.

— Какво се правеше с тях?

— В продължение на няколко месеца те се трупаха там отвън, в големи ями. Но много скоро ямите се препълниха и разлагането на труповете зарази лагера.

— Тогава ли пристигнахте?

— Не веднага. Треблинка беше четвъртият лагер в списъка ни. Първо изчистихме ямите в Биркенау, после в Белзец и Собибор. С Треблинка се заехме едва през март 1943 година. Когато пристигнах… — Гласът му пресекна. — Беше ужасно.

— Какво направихте?

— Разкопахме ямите, разбира се, и извадихме телата.

— Ръчно?

Той поклати глава.

— Имахме багер. С него работата вървеше по-бързо.

— Клещите, нали така сте го наричали?

— Да, така.

— И след като телата биваха извадени?

— Изгаряхме ги на големи железни решетки.

— Имали сте специално название на тези решетки, нали?

— Скарите — отговори Радек. — Наричахме ги Скарите.

— А след като изгаряхте труповете?

— Разтрошавахме костите, част от тях заравяхме отново в ями, другите ги извозвахме до река Бут и ги хвърляхме във водата.

— А щом бяха изпразнени всички стари ями?

— След това телата бяха откарвани направо от газовите камери на Скарите. Така се действаше до октомври същата година, когато лагерът беше затворен и всички следи от него бяха заличени. Аз работих по този въпрос малко повече от година.

— И все пак сте успели да ликвидирате осемстотин хиляди души.

— Не бяха осемстотин хиляди.

— А колко тогава?

— Над милион. Това е съвсем друго нещо, нали? Над един милион души в миниатюрно място като това, насред полската гора.

* * *

Габриел си взе обратно фенерчето и извади беретата си. После смушка Радек да върви напред. Тръгнаха по пътеката през поляната с камъните. Залман и Навот останаха назад в горния лагер. Габриел чуваше стъпките на Одед по чакъла зад гърба си.

— Поздравления, Радек. Заради вас това място е само едно символично гробище.

— Сега ще ме убиете ли? Не ви ли казах всичко, което искахте да чуете?

Габриел го бутна да върви по пътеката.

— Може и да изпитвате известна гордост от това място, но за нас тази земя е свещена. Наистина ли смятате, че ще я омърся с вашата кръв?

— Тогава каква е целта на тази разходка? Защо ме доведохте тук?

— Трябваше да го видите още веднъж. Трябваше да посетите местопрестъплението, за да опресните паметта си и да се приготвите за предстоящото ви свидетелстване. Ето как ще спасите сина си от унижението да има баща като вас. Ще дойдете в Израел и ще платите за престъпленията си.

— Това не беше мое престъпление! Аз не съм ги убил! Просто направих това, което ми заповяда Мюлер. Почистих мръсотията!

— И вие имате равен дял в убийството, Радек. Спомняте ли си своята малка игра с Макс Клайн в Биркенау? А какво ще кажете за Похода на смъртта? И там бяхте, нали, Радек?

Старецът забави крачка и обърна глава. Габриел го блъсна между лопатките. Излязоха на широка правоъгълна падина, където се бе намирала ямата за кремация. Сега тя бе запълнена с черен базалт.

— Убийте ме сега, по дяволите! Не ме водете в Израел! Направете го сега и да приключваме. Пък и нали точно в това сте добър, Алон?

— Не тук — отговори Габриел. — Не и на това място. Не заслужавате дори кракът ви да стъпва тук, камо ли да умрете на тази земя.

Радек падна на колене пред ямата.

— А ако се съглася да дойда с вас? Каква съдба ме очаква?

— Истината ви очаква, Радек. Ще се изправите пред израелския народ и ще признаете престъпленията си. Ролята ви в „Акция 1005“. Убийствата на затворници в Биркенау. Убийствата, които сте извършили по време на Похода на смъртта. Спомняте ли си изобщо за момичетата, които сте убили, Радек?

Австриецът извърна глава.

— Откъде…

Габриел го прекъсна:

— Няма да бъдете изправен пред съда за престъпленията си, но ще прекарате остатъка от живота си зад решетките. Докато сте в затвора, ще работите с екип от учени по холокоста от центъра „Яд Вашем“, за да разкажете истината за „Акция 1005“. Ще кажете на хората, които я отричат или се съмняват, как точно сте прикрили следите от най-голямото масово убийство в историята. За първи път в живота си ще кажете истината.

— Чия истина — вашата или моята?

— Има само една истина, Радек. Треблинка е истината.

— И какво ще получа в замяна?

— Повече, отколкото заслужавате — отговори Габриел. — Няма да кажем нищо за съмнителния произход на Мецлер.

— Готови сте да преглътнете австрийски канцлер от крайната десница, за да се доберете до мен?

— Нещо ми подсказва, че Петер Мецлер ще стане голям приятел на Израел и на евреите. Той няма да поиска да направи нищо, с което да ни ядоса. В крайна сметка ние ще държим ключа за неговото унищожение дълго след вашата смърт.

— Как убедихте американците да ме предадат? Предполагам, чрез шантаж — това е еврейският начин. Но трябва да е имало и нещо повече. Сигурно сте се заклели, че никога няма да ми дадете възможност да обсъждам моята принадлежност към организацията „Гелен“ или ЦРУ. Предполагам, че вашето посвещаване на истината стига само дотам.

— Дайте ми отговор, Радек.

— Как мога да се доверя на вас, един евреин, че ще удържите на вашата част от сделката?

— Чели ли сте отново „Дер Щюрмер“? Ще ми се доверите, защото нямате друг избор.

— И за какво ще послужи всичко това? Ще върне ли дори един човек от умрелите на това място?

— Не — съгласи се Габриел, — но светът ще знае истината, а вие ще прекарате остатъка от живота си там, където ви се полага. Приемете сделката, Радек. Приемете я заради сина си. Мислете за нея като за последно спасение.

— Това няма да остане вечно в тайна. Някой ден истината ще излезе наяве.

— Рано или късно — каза Габриел. — Предполагам, че истината не може да се скрие завинаги.

Радек бавно извърна глава и презрително го изгледа.

— Ако бяхте истински мъж, щяхте да го направите лично. — Устните му се разтегнаха в насмешлива усмивка. — Колкото до истината, никого не го беше грижа, когато това място функционираше, и никого няма да го е грижа и сега.

Той се обърна и погледна в ямата. Габриел мушна беретата в джоба си и се отдалечи. Одед, Залман и Навот стояха неподвижно на пътеката зад него. Габриел мина покрай тях, без да каже и дума, и се насочи през лагера към железопътния перон. Преди да свие и навлезе между дърветата, той спря за миг, поглеждайки през рамо, и видя как Радек, държейки се за ръката на Одед, бавно се изправи на крака.

Загрузка...