Смъртоносна гледка

8.

— Продължавай да опитваш — каза Уолт на секретарката си Нанси в телефонната слушалка, заклещена под брадичката му, докато се мъчеше да напъха едно малко краче в тесен ботуш, коленичил на пода в кухнята.

— Стяга ми — оплака се дъщеря му.

— Напъни малко — отвърна той.

— Аз ли? — попита Нанси от другия край на линията.

— Не. Говорех на Емили. А ти продължавай да търсиш Марк. Искам да го чуя веднага щом успееш да се свържеш с него.

— Разбрано.

Той затвори и остави телефона на кухненската маса, за да възобнови битката си с ботушите. Улисан с проблемите покрай бурята, така и не намери време да поднови зимния гардероб на момичетата. Сега бързаше да ги облече и напъха в колата навреме, иначе всички щяха да закъснеят. Поне успя да си открадне четири часа сън.

— Какво ще кажеш да полея крака ти с течен сапун? — попита Уолт, стиснал ходилото й в ръка. — Дали ще успеем да го напъхаме?

Погъделичка петата й и Емили изписка. Как ставаше така, че тя имаше гъдел, а Ники — не. Във всяко друго отношение двете бяха напълно еднакви. Докато над дясната вежда на Ники не се появи малка бенка, дори родителите им едва ги различаваха.

— Неее! — ухили се тя.

— Зехтин?

— Неее!

— Сопол?

Емили вече се превиваше от смях — същинско кудкудякане от сърце и душа, което действаше заразително на всички около нея. Само след секунди двамата вече се търкаляха по пода, докато Ники стоеше встрани, усмихвайки се насила. Тя преживя най-тежко внезапното напускане на майка си. Именно за нея се тревожеше Уолт през безсънните си нощи.

Сутрешният доклад на Нанси бе типичен за нощ по време на снежна буря: пет катастрофи на магистралата в ранните часове на деня, нито един загинал; пет съставени акта за шофиране в пияно състояние; счупен прозорец в магазин за ски екипировка, в момента течеше инвентаризация; седемнайсетгодишно момиче, обявено за издирване по сигнал от родителите.

Няколко месеца по-рано не му се бе налагало да слуша доклада на Нанси по телефона, защото по това време вече седеше на бюрото си. Яд го беше на Гейл за това, че обърна цялото му добре планирано ежедневие нагоре с краката. Нямаше нито една пукнатина в семейния им живот, която да не беше пропита и заразена от нейната изневяра. Явно кризата на средната възраст я бе подтикнала да докаже на себе си, че все още е привлекателна, без да се замисля какво причинява по този начин на семейството си.

С помощта на Нанси Уолт успя да организира екип от дванайсет души, които да възобновят операцията по издирването на изчезналия скиор. Дължеше го на Марк Ейкър и на разследването по повод смъртта на Ранди. Уолт бе единственият професионален следовател в радиус от сто и петдесет километра и в качеството си на такъв помоли за допълнителни подробности по случая с изчезналото момиче. Нанси му разказа, че Кайра Тулевич е присъствала на сватбено тържество, после отишла да пийне с приятели и оттогава не се е прибирала. Уолт подозираше, че по-късно през деня момичето ще се прибере вкъщи, залитайки, но предпочете да приеме случая като престъпление, за да се почувства щастлив, ако се окажеше иначе.

— Не мога да затворя ципа на якето си — оплака се Ники без следа от усмивка на лицето си.

— Добре, добре. — Кракът на Емили най-после влезе в ботуша. Малка победа. Опита да се пребори и с ципа на Ники, но тя беше права: якето й просто вече не я побираше. — По дяволите!

— Татко ругае — обяви на всеослушание Ники.

Този път и двете момичета се изкискаха.

— Татко е уморен. Казах го, без да искам — оправда се Уолт.

Лиза, детегледачката, щеше да ги прибере от училище и да приготви вечеря. Работеше за твърда сума на ден, а не на час, и вършеше куп извънредни неща — от прибиране на дрехите от химическо до пазаруване в супермаркета — без да му иска допълнително заплащане. Именно тя направи превръщането му в самотен родител нещо напълно постижимо, въпреки че той имаше да учи още доста неща в тази област. Непрекъснато имаше чувството, че се проваля, независимо от усилията и грижите, които полагаше. Поставяше си твърде високи летви, които не можеше да прескочи, и най-лошото в цялата работа бе това, че момичетата сякаш усещаха безсилието му.

Нямаше какво повече да направи за якето. Трябваха нови зимни екипи. Опита с тик-так копчетата, ала успя да се справи само с двете по средата.

— Готово.

— Но ципът ми е разкопчан.

— Засега ще остане така.

Суматохата около ципа извика в съзнанието му тялото на Ранди Ейкър, положено в чувал за трупове. Почувства се гузен, че не тъжи достатъчно за загубата му. Наистина го болеше за Марк, но изпитваше трудност да приеме смъртта на жертвата лично. Това чувство му беше чуждо. Прие по подобен начин дори преждевременната смърт на Боби. Скърбеше не за мъртвите, а за живите.

— Не искам да го обличам, ако не е закопчано — каза Ники.

— Недей. Моля те, недей. Не и тази сутрин. Става ли? Трябва да тръгнем веднага, иначе ще закъснеете. После ще го оправим. Може да се разходите с Лиза по магазините. — Мислеше си какви безумни цени имаха зимните екипи за деца. Щеше да извади късмет, ако откриеше нещо в нейния размер от магазина за дрехи втора употреба „Сутерен Баркин“.

Въпреки добрите си намерения, по време на краткия път към Основно училище „Хейли“ вътрешният му гняв успя да прерасне в заслепяваща ярост. Гейл бе изтъкнала цял куп причини за желанието си да го напусне — дългите часове в службата му; естеството на работата му и страхът, в който професията му я принуждавала да живее; безпочвената й ревност към други жени, — но и двамата знаеха истинския проблем: двете момичета на задната седалка. Майчинският й инстинкт не само не се разви; той просто не се появи изобщо. Уолт бе свидетел на плахата проява на майчински чувства в началото и постепенното им изчезване с времето. Година след година тя преживяваше загубата на свободата си все по-тежко и това я изпълваше с неприязън. С едно дете може би щеше да успее да се справи, ала нуждите на две се оказаха твърде много за нея. Когато първоначалното й безсилие прерасна в яд, с прояви на истерични крясъци и заплахи към децата, граничещи с малтретиране, тя направи единствената възможна стъпка — намери повод да се махне от къщата. Използва връзката си с Томи Брандън както за заблуда на съседите и приятелите, така и за да възвърне самочувствието си; ала Уолт подозираше, че провалът й като майка щеше да я лиши и от оскъдните шансове да намери мечтаното от нея щастие. Колкото до него, каквито и чувства да бе изпитвал към нея, те постепенно бяха изчезнали заедно с невъзможността й да се справи. Накрая той осъзна, че всъщност така и не е успял да я опознае истински. Вече нямаше значение, че допълнителният товар на самотното бащинство изцеждаше силите му. Нямаше значение, че липсата й оказваше влияние върху всеки момент от живота му, върху всяко негово решение, дори върху дребни неща като сутрешното водене до училище. Връзката им беше изчерпана. Разводът бе неизбежен и той отново си припомни, че бяха длъжни да приключат с това като цивилизовани хора: момичетата трябваше да се предпазят на всяка цена.

Щом стигна до управлението — безлична едноетажна сграда, отделена с навита на спирала бодлива тел от двора на затвора в задната част — той прогони Гейл от мислите си с надеждата, че Нанси е успяла да открие Марк, както и някаква информация относно изчезналото момиче.

Ала вниманието му бе привлечено от Томи Брандън и още двама полицаи от другата страна на улицата. Светлините на единия от патрулните автомобили проблясваха.

Уолт паркира и се запъти към тях със свито сърце. Лудият Дийн Фалко бе завързан с вериги към едно дърво.

— Овцете загиват! — крещеше Фалко към Уолт. — Околната среда е убиец. Всички корпоративни спекуланти на бесилото!

Фалко бе арестуван и съден за подобни деяния поне шест пъти. Обикновено събираше малка група, която да подкрепя изявите му, само че през летните месеци, а не при минусови температури като сега. Дебелата верига бе заключена със здрав стоманен катинар, дяволски труден за рязане. С кислородно-ацетиленова горелка щяха да повредят дървото. Този път Фалко се бе постарал в избора на бойни средства за каузата си.

Взе отново да крещи посланието си, още по-силно — животни в опасност, замърсяване на околната среда — което накара Уолт да хвърли поглед през рамо, за да провери дали се е насъбрала публика.

Видя Фиона със снимачната й техника и една репортерка — Сю Бейли.

Двете пресякоха улицата, едва сдържайки усмивките си. Всички познаваха Дийн.

Фалко опъна веригите като същински мъченик.

Брандън говореше по мобилния си телефон с „Елби автомобили и гуми“, в опит да осигури портативна режеща горелка; обикновен трион нямаше да им свърши работа в случая.

Бащата на Уолт — Джери — обичаше да се заяжда със сина си относно дреболиите, с които му се налагаше да се занимава като шериф. Въпреки славата си на притегателна ски дестинация за богатите и известните, Сън Вали все още бе спокойно градче с ниска криминална активност. На първа страница на „Ууд Ривър Джърнъл“ често можеха да се видят статии за стадо овце, препречило движението на магистралата, или за разбит монетен автомат за дребни стоки в Клуба на пенсионерите. Джери Флеминг си умираше от удоволствие да ги коментира. Точно по тази причина Уолт се надяваше да не попада в никоя от снимките към репортажа. Джери имаше абонамент и за двата местни вестника — „Маунтин Експрес“ и „Ууд Ривър Джърнъл“.

Уолт се наведе към ухото на Фиона:

— Знам, че не съм ти шеф — каза, — но ще съм ти много благодарен, ако ме няма на снимките.

— Читателите са твои бъдещи избиратели — подсказа му тя.

— Ще изглеждам така, сякаш по цял ден се занимавам с хора, дето нямат какво друго да правят, освен да прегръщат дървета — отвърна той. — Ако го арестувам, значи не ми пука за околната среда; ако го оставя да вика, значи съм ревностен либерал.

— Защо просто не го подпалиш? — предложи тя.

Уолт се разсмя спонтанно, после прикри уста с длан.

— Звучи разумно.

— Не, по-добре го зарежи тук и не прави нищо, как мислиш?

— Разсъждаваш като ченге — отвърна той.

— Ще му замръзне задникът и ще остане без публика за проповедите си.

— Май ще те послушам — каза той и стисна леко ръката й над лакътя; фина, стегната ръка.

После тръгна към управлението.

Нанси го посрещна с мрачен поглед.

— Удрям на камък с Марк — каза тя.

— Мобилният?

— Не отговаря.

— Служебният?

— Отварят чак в десет. Звъннах на телефона им за спешни случаи. Жената, която вдигна, не го е чувала от вчера. Припомни ми — не че имаше нужда — колко близък е чувствал брат си. Предположи, че може би не иска да го безпокоят днес.

— Съмнявам се.

Въпреки планините от документи, Уолт обожаваше кабинета си. Можеше да хлопне вратата и да се изолира от света. Само дето напоследък, благодарение на Гейл, често се улавяше, че просто седи зад бюрото си и гледа в една точка пред себе си.

— Нещо ново за булката беглец?

— Шаферка — поправи го Нанси. Седнеше ли зад бюрото си, не оставаше и следа от чувството й за хумор. — Казва се Кайра Тулевич. Още не се е прибрала.

Уолт взе решение.

— Отивам у Марк — каза той.

— Звънях и на домашния му телефон — припомни му тя. — Ако искаш, можем да пратим полицейска кола.

— Не, ще отида сам.

Преди да тръгне, Уолт даде на Нанси списък със задачи: искаше подробна информация относно Кайра Тулевич — приятели, гаджета и останалите шаферки; искаше да знае защо Центърът за спешни повиквания още се бавеше да им предостави номера, от който бе подаден сигналът, изпратил екипа на Службата за издирване и спасяване към билото на Галена; искаше и снимки от Фиона на отпечатъците от автомобилни гуми.

— Снимките са тук — каза Нанси. — Току-що мина да ги остави. — Подаде му кафяв хартиен плик и Уолт надникна вътре, за да провери съдържанието му.

— Ако ти остане минутка, звънни, моля те, в „Сутерен Баркин“ и питай дали имат детско зимно яке. Размер като за Ники. С цип, не с копчета.

Уолт шофираше по петкилометровия път между Сън Вали и северния окръг Старуедър и попиваше с поглед искрящия на слънцето тих снеговалеж. Ясно синьо небе. Покрити със скреж ели, свели клони към земята.

Магистрала 75 пълзеше в посока север-юг в продължение на трийсетина километра напречно през долината. Това бе единствената пътна артерия, свързваща трите основни града — Белвю, Хейли и Кечъм/Сън Вали. През по-голямата част от пътя по южното лице на планината нямаше дървета. Покрита с пухкав бял сняг, като огромна къделя захарен памук, тя имаше V-образна форма; Сън Вали се намираше близо до върха, сочещ на север. Десетки по-малки пътища, осеяни с имения за милиони долари, водеха на изток или запад от гръбнака на магистрала 75.

Уолт насочи служебното чероки надолу по хълма през трепетликова горичка. Старуедър се простираше като огромна елипса между дърветата.

Алеята пред къщата на Ейкър не беше почиствана. Снегът влизаше в ботушите на Уолт и се топеше около глезените му. Многобройните следи от автомобилни гуми, водещи към къщата и обратно, предполагаха движение на превозно средство в много ранен час от деня. Когато Уолт се прибра вкъщи малко след два часа сутринта, все още валеше стабилно. Дирите, които следваше в момента, бяха оставени по някое време преди три след полунощ, когато бурята бе утихнала напълно.

Алеята завиваше и извеждаше до скромна дървена къща на един етаж и таванска пристройка с комин от речен камък. Близо акър гора около къщата бе разчистена и по спомени от многото летни вечери, прекарани на задната веранда, Уолт знаеше, че тя гледа към малка морава край брега на река Биг Ууд.

Над главата му прелетя сврака и кацна между него и къщата, после литна отново. Зад прозорците не се забелязваше никакво движение. Два прожектора на покрива близо до гаража бяха оставени включени. Лампата над входната врата също светеше. За сметка на това вътре беше тъмно. Уолт усети нещо тревожно в обстановката. Възможно бе, разбира се, опечаленият Марк Ейкър да е изключил всички телефони и да е легнал да спи. Възможно, но малко вероятно.

Покрай професията си на ветеринарен лекар Марк живееше със смъртта. Независимо как се чувстваше в този момент, той не беше човек, който би се скрил от света. А дори и да е имал нужда да остане сам за известно време, Франсин щеше да поеме обажданията.

Шерифът звънна на входната врата, но никой не му отвори. Може би бяха тръгнали на юг към родителите на Марк и семейното ранчо.

Уолт заобиколи къщата и надникна през прозореца на кухнята. Похлопа силно по френските прозорци на всекидневната. Вътре нямаше и следа от живот.

Натисна бравата на задния вход. Заключено. Опита пак и впери поглед в нея.

Марк никога не заключваше вратите си. Фактът, че сега го беше сторил и очевидно бе напуснал града — посред отвратителна нощ като тази — му подсказваше, че тук имаше нещо доста гнило. Не отговаряше и на мобилния си телефон — а работеше на повикване денонощно.

Колкото повече разсъждаваше Уолт, толкова по-голямо ставаше безпокойството му. Предишната нощ Марк бе повдигнал въпроса за политиката, и то с мъка. Те никога не говореха за политика. Случайно съвпадение или не? Дали имаше нещо общо с Ранди?

Уолт се върна до колата и приседна на задната броня, за да изтърси снега от ботушите и чорапите си.

Слуховете за Ранди сигурно имаха нещо общо с бракониерство в големи мащаби. Нарушенията на правилата за лова се поемаха от Защита на рибата и дивеча, затова Уолт не бе предприел нищо.

Мълвата несъмнено бе стигнала и до ушите на Марк, а нищо чудно да знаеше нещо и за съучастниците на Ранди. Дали не се бе покрил в опит да предпази честта на семейството?

Или пък, доколкото го познаваше, възнамеряваше да се справи с проблема сам?

Политика?

Уолт седна отново зад волана. Този път настъпи газта по-силно, твърдо решен да отклони приятеля си от желанието за отмъщение, въпреки че нямаше идея откъде да започне.

9.

Елби, от „Елби — автомобили и гуми“, беше едър мъж с шкембе, с когото Уолт се познаваше още от времето, когато човекът имаше коса. Елби се здрависа с шерифа с мазолестата си длан, грапава като градинарска ръкавица, стояла на открито цяла зима.

— Влизай — рече той — и казвай какво има.

От гаража се носеше периодично пукане на въздушна пушка и заглушаваше мелодията от радиостанция за ретро музика. Кога „Токинг Хедс“ бяха станали ретро? — чудеше се Уолт, докато разглеждаха снимките на Фиона.

— Искам да знам каква марка е гумата — обясни той — и за каква кола може да става въпрос.

— Тук лепим спукани гуми и регулираме предници. Сега правим и специална отстъпка за чистачки.

— Моля те.

— Гумата е „Тойо“. — Докато правеше пауза да помисли, Елби имаше отвратителния навик да издава подсвиркващ, влажен звук през зъби, като сърбане. Той поведе Уолт през гаража, покрай три деца в изцапани гащеризони, заети с разглобяването на някакви машинарии, и свали една гума от рафта в дъното. — Наричат я Белязаната. Виждаш ли тази централна шарка на грайфера? Лесно се откроява. Добра гума, здрава. Ама е малко скъпичка.

— За каква кола е?

— За голяма. Пикап. Микробус.

— Това не стеснява особено избора, а?

— Продаваме доста от тях. Освен това влизат в стандартното оборудване на някои 4×4 модели на Тойота.

— Същият този размер?

— Оразмерил си отпечатъка за снимката с ръкавица, Уолт. Трудничко ще ми е да определя точния размер.

— Не се ли сещаш за нещо, което да ми помогне да стесня търсенето?

— Била е малко мека. Виж как широко ляга — каза Елби и посочи снимката. — И е износена от външния край. Претоварена и мека. Или пък някой просто е искал да има по-добра тяга в тоя сняг. Така колата се крепи по-добре на пътя, но животът на гумите се скъсява наполовина.

— Претоварен пикап, движещ се по заснежен път — разочаровано каза Уолт. — Едва ли са повече от две-три хиляди в района. Ще го открием за нула време.

— Искаш ли нови чистачки?

Елби забеляза, че Уолт хвърля погледи към един от работниците му.

— Виж, Уолт, знам, че Тейлър е стар твой познайник. Служебно. Но хлапето е трудолюбиво и искам да му дам възможност за ново начало.

— Че аз казал ли съм нещо? — заоправдава се Уолт. — Даже се радвам, че си е намерил добра работа. Но какво, по дяволите, се е случило с лицето му?

— Каза, че се ударил в дърво, докато карал ски тази сутрин.

— В планината? — саркастично подметна Уолт. — С шейсет долара в джоба на ден? Тейлър Крабтрий? Осъден е на четиристотин часа общественополезен труд за монтиране на камера в дамската тоалетна на Алтернативното училище. Наистина ли смяташ, че човекът прекарва много време в планината, Елби?

— Ударил се е в дърво. Това обяснение ми върши работа. Работи при мен следобед. Децата на тази възраст… момче като него на практика се справя съвсем само. Знаеш как е в тази долина, Уолт. Дявол да го вземе, дори голям човек с нормална работа вече трудно свързва двата края тук. Какво остава за хлапе като Тейлър. Не му е лесно.

Крабтрий погледна крадешком в посока към Уолт. Шерифът прочете в очите му куп неща, включително гузност и страх. Но имаше и още нещо. Усети някаква напрегнатост, сякаш Крабтрий искаше да говори с него.

— Елби — каза Уолт, — имаш ли някакво мастило, масло или нещо друго, с което да направим отпечатък от грайфера на тази гума?

— Май имам снимка в един от каталозите.

— Ще бъдеш ли така добър да провериш?

Елби хвърли поглед към Тейлър, после към Уолт.

— Не му вади душата. Само това те моля.

Уолт тръгна към Крабтрий и момчето наведе глава, опитвайки се да изглежда зает. Уолт застана до него и веднага разбра, че сцепената устна и синините около очите му не са в резултат от сблъсък с дърво. Нямаше никакви ожулвания; беше ударен — веднъж, но доста здраво.

— Вземи си полагаемата почивка и ела да излезем отвън — каза Уолт.

Крабтрий остави гаечния ключ и повлече крака след него, сякаш ботушите му бяха с два номера по-големи. Щом излязоха отвън, Уолт се огледа, за да се увери, че на разговора им няма да има свидетели. Усилието му успя да привлече вниманието на Крабтрий.

— Колко часа общественополезен труд ти остават?

— Двеста осемдесет и два.

— Сещаш се кой ги брои, нали? — каза Уолт. Надяваше се да си спечели нещо повече от смръщен поглед, но се провали. — Ако ми помогнеш за нещо, мога да намаля бройката.

— Имам ли избор?

— Чувал ли си нещо за вербуване на младежи за определена дейност в извънучебно време?

Хлапето сви рамене, избягвайки да го гледа в очите.

— Наричат себе си Самакини — продължи Уолт. — Означава „копие“ на езика на чернокраките7. Говори се, че искат да вербуват ученици от по-горните класове, за да им вършат мръсната работа. Някой друг да извършва престъпленията. Заради такива като тях разправят, че мексиканците опропастяват всичко, че заграбват свободните работни места, че пълнят училищата. Готови са на всичко, за да намерят някой достатъчно луд. Знаеш ли нещо за това?

Крабтрий най-после погледна Уолт. Очите му бяха отекли и натъртени и Уолт чудесно знаеше какъв удар е бил нужен, за да се стигне до подобна травма.

— Не е изключено да налитат и на бой, ако някой им се съпротивлява.

Крабтрий отново сви рамене.

ФБР бяха разпространили сигнал за активността на Самакините в централната част на щата. Носеше им се слава на малка, но решителна бойна група.

— С теб може да сме на различно мнение по много въпроси, Тейлър, но е ясно, че никой от двама ни не иска подобни неща да се случват тук.

— Не знам нищо за това.

— Те са просто една шайка клоуни, криещи се зад доброто име на чернокраките. Не се знае дали изобщо са коренни американци. Искат да огласят манифеста си и да си спечелят известност. Въобразяват си, че ще постигнат това чрез насилие и саботаж. Говори се, че искат да вербуват младежи на твоята възраст. Да ги зарибяват с метамфетамини. После да им възлагат различни поръчки — прекъсване на електропроводи, взривяване на мостове. Нещо такова. Като за първа страница на вестниците. Смятат, че ако вършат такива неща, хората ще ги чуят. — Уолт му даде няколко секунди да попие информацията. — Може би пребиват онези, които отказват да им играят по свирката?

Крабтрий запали цигара. Лицето му не трепваше.

Децата гледат твърде много филми, помисли си Уолт.

— Работата е там, Тейлър, че вероятно бих могъл да убедя съдията да намали тези двеста осемдесет и два часа наполовина, ако ми кажеш нещо, което да ме отведе до въпросната група. А ако успеем да ги осъдим, той може изцяло да отмени наказанието ти.

Крабтрий пронизваше с поглед протритите бомбета на зимните си ботуши. Тръсна пепелта от цигарата си и всмукна дълбоко.

— Ако не си се ударил в дърво, може да успееш да идентифицираш някой от тях на снимка.

— Ударих се в дърво. — Не смееше да вдигне поглед.

— Заплашиха ли те? Аз ще се погрижа за това.

Крабтрий издиша през смях дима от цигарата.

— Защо не попиташ някой друг?

— Защото повечето деца се страхуват от тях. — Уолт му даде възможност да помисли. — Ти не ми приличаш на страхливец, Краб.

Крабтрий вдигна за кратко поглед от върховете на обувките си.

— Искам да знам колко са на брой. Какви коли карат. Къде са отседнали. Кого познават. Всичко, за което се сетиш. Можеш ли да го направиш? — попита шерифът.

Момчето сви рамене.

— Общественополезният труд не е много приятно занимание по това време на годината. Какво те карат да правиш? Да ринеш сняг от тротоарите? Да чистиш кучешки лайна от ски пистите? Мога да те измъкна от това.

— Точно ти ме напъха в това, ако си спомняш.

— Аз ли те накарах да влезеш с взлом в химическото чистене, за да крадеш препарати? Не ми приписвай собствените си прегрешения.

Елби похлопа по стъклото на гаражната врата и му посочи папката, която стискаше в ръка.

Крабтрий хвърли цигарата си и затътри крака обратно към работното си място. Уолт го последва. Взе брошурата с описанието на продукта — вътре имаше и щампа от грайфера на гумата — и благодари на Елби. Приликата с шарката на отпечатъка от снимката на Фиона веднага се набиваше на очи.

Докато се качваше обратно в черокито, Уолт мярна отеклото лице на Крабтрий зад мръсния прозорец на гаражната врата.

10.

Майра — снахата на Уолт — се настани на единствения свободен стол в тясната канцелария на шерифа. Гърбът й почти подпираше етажерката в ъгъла. Седеше с лице към бюрото му, кръстосала кльощавите си крака, със сериозно изражение върху повехналото си лице. Непохватно подстриганата й кестенява коса стърчеше над челото й, прихваната с розова пластмасова шнола. Моливът за очи върху десния й клепач беше размазан.

— На какво дължа удоволствието? — попита той и се наведе да я целуне по бузата.

Тя му върна жеста, после го дръпна за ръката и взе да търка бузата му с палец, за да избърше оттам червилото си.

— Изглеждаш уморен.

— Така се и чувствам — отвърна Уолт. — Освен това съм зает, Майра. Имам много работа. — Бе получил последните сведения от Службата за издирване и спасяване: четиридесет процента от участъка под Улея бяха претърсени и не бе намерена нито следа от изчезналия скиор.

Той реши да й спести мнението си как изглежда тя. Не му се искаше да я заговаря. Започнеше ли, нямаше спиране. Като латерна.

Имаше период — три години по-рано — доста преди смъртта на брат му, когато тя беше с повечко плът по гърдите и бедрата си и хващаше окото. Но мъката я бе изсушила и от старата Майра нямаше и следа. Смъртта на Робърт беляза и живота на Уолт — включително и брака му.

Майра хлопна с крак вратата на канцеларията. Уолт я държеше отворена почти непрекъснато и веднага си представи шушукането от другата страна на стената.

— Питал си Кевин за нещо, дето се мъти в училището.

— Не само него — отвърна той. — Преди малко говорих и с Тейлър Крабтрий.

— Можеше да ми кажеш.

— Още няма причина за тревога. Помолих Кевин да си остане между нас.

— Ако възнамеряваш да превърнеш племенника си — сина ми — в свой информатор, бих искала да съм наясно.

— Ако се стигне дотам, ще бъдеш. — Уолт взе да рови из документите на бюрото си. — Двамата с Кевин имате ли планове за вечеря?

— Вече имаме. В осем?

— Става — усмихна се Уолт.

— Момичетата добре ли са?

— Ники има нужда от ново яке. Миналогодишните ботуши на Емили не й стават. — Уолт я погледна отчаяно. — Ужасен баща съм.

— Не е вярно.

— Затрупан съм до шия в работа.

— Всичко е на периоди. Много добре го знаеш. Просто си изморен. Дай ми момичетата за няколко дни. Излез, иди на кино.

— Да бе.

— Не можеш да огрееш навсякъде. Ти си единственият, който се оплаква. Момичетата са по-щастливи. И ти си по-добре сега, когато Гейл я няма наоколо. Животът ви тече по-спокойно, а това е сериозен напредък. — Тя изчопли някакво мъхче от пуловера си. — Разкара ли багажа й?

Уолт й хвърли леден поглед.

— Не мога, Майра. Още не.

— Оттам се започва, Уолт. Предложих ти и по-рано: мога да го свърша вместо теб. Прибираш се от работа и всичко е готово.

Той стисна устни и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Предложението остава в сила.

— Да сменим темата.

Тя се намести в стола си; Уолт се обнадежди, че може би смята да тръгва, но радостта му беше кратка.

— Стягаш се за предизборната кампания. Ами ако загубиш? — попита Майра.

Уолт затвори очи и разтърка челото си. Мразеше тези избори. На всеки четири години, като епидемия.

— Мислил ли си какво ще стане, ако загубиш?

— Майра, не ми е до това точно сега.

— Не съм чувала за свободни работни места за шерифи в този район. Ако с Гейл продадете къщата и се окажеш безработен, ще бъдеш принуден да напуснеш долината и да си търсиш работа другаде. Че кой може да си позволи да живее тук при тези цени? После какво? Съдът ще ти позволи ли да вземеш момичетата със себе си в друг щат? Съдиите винаги са на страната на майката.

— Само че майката не ги иска.

— В момента може и да не ги иска. Но само почакай да те види с друга жена. Да разбере, че си щастлив. Ще направи всичко възможно да ти отрови живота.

— Няма изгледи това да се случи скоро — отвърна той.

— Тогава ще се случи, като разбере, че искаш попечителството над децата. Но така или иначе ще дойде ден, когато тя ще съжалява за всичко това. Помни ми думата.

На Уолт му се искаше да прекратят този разговор и взе да разлиства купчина розови бележки със съобщения.

— Ще го измисля някак, Майра. Сега имам тонове работа за вършене.

— Тези избори са важни за теб.

— Ще го обсъдим, като се видим за вечеря.

Тя се изправи. Никой не се заседяваше дълго на този стол.

— Само ми дай знак и ще залича всички следи от нея в тази къща за двайсет минути.

Изобщо не се шегуваше.

11.

Уолт шофираше към дома на Ранди Ейкър, когато телефонът му звънна. Кайра Тулевич, обявената за издирване шаферка, се намираше в спешното отделение на болница „Сейнт Джуд“. Обади се на Фиона и я помоли да го чака там.

— Към четири и половина тази сутрин влезе през главния вход, залитайки — разказа на Уолт дежурната сестра на рецепцията. — Не знаеше нито коя е, нито къде се намира. Малко се забавихме, докато преценим дали трябва да се обадим точно на вас. Предположихме, че може да е непълнолетна. Почистихме я и я прегледахме. Извикахме специална сестра, занимаваща се със случаи на сексуално насилие. — Това спести на Уолт следващия му логичен въпрос. — Каза ни името си преди около час. На деветнайсет е. Не иска да уведомяваме семейството й и ние сме длъжни да се съобразим с това.

— Вие може да сте длъжни, но аз не съм — каза той. — Ние ще им съобщим.

По лицето на сестрата се изписа облекчение. Уолт се обади на Нанси и я помоли да информира семейството. Видя Фиона да влиза през главния вход и набързо пресметна, че разполагат с около петнайсет-двайсет минути преди началото на яростната атака.

Двамата се настаниха мълчаливо в чакалнята, точно до една автоматична врата, която дразнещо реагираше и на най-слабото движение. Уолт се чувстваше като парализиран. Изчезването на Марк не му даваше мира.

В ъгъла на коридора стърчеше изкуствено дърво с избелели пластмасови листа, които изглеждаха покъртително. Тапицерията на един от столовете пазеше следи от артистичните напъни на невръстен творец, въоръжен с ярък маркер. Стените бяха тапицирани в златистокафяво рипсено кадифе.

— Много си тих — обади се Фиона.

— Звъннах на погребалната агенция в Хейли, като идвах насам. Марк изобщо не се е обаждал.

Седяха мълчаливо един до друг. Уолт погледна ръчния си часовник, после стенния в коридора.

— Не ми се нрави особено идеята да снимам тази жена. Не могат ли да го направят лекарите?

— Сестрите. Могат, разбира се. Ще снимаш само лицето и ръцете й. Също и личните й вещи. Повярвай ми, техните снимки изобщо не могат да се мерят с твоите. Ти си най-доброто, с което разполагаме.

— Аз съм единственото, с което разполагате.

— Имам тайна задача: от мен се иска да назнача помощник-шериф от женски пол в управлението и ти отговаряш на всички изисквания.

— Забравяш, че съм цивилна.

— Считай се за назначена. Не се шегувам.

— Искам полицейска значка — каза тя. — И служебна кола със сирена.

— Записвам си.

Въведоха ги в ярко осветена манипулационна, в която имаше цяла редица лъскави машини, закрепени на стойки от неръждаема стомана, десетки метри прозрачни пластмасови тръбички и три кутии ръкавици за еднократна употреба в различни цветове.

Фиона погледна лицето на младата жена и ахна.

Реакцията й накара Уолт да се извърне към нея.

— Виж, ако ти е трудно да…

— Не става въпрос за това! — прекъсна го тя шепнешком. — Познавам я, Уолт. От сватбата. Снощната сватба. Беше на дансинга, за бога.

— Ще се справиш ли? — попита той.

— Естествено.

Коленете на момичето се очертаваха под белия памучен чаршаф с щампи на бледосини пчелички, а главата й бе повдигната с няколко възглавници. Зад течащия й нос и петната по кожата й се криеше красиво момиче на не повече от седемнайсет, но в блуждаещия й поглед се четеше такава дълбока тъга, че човек просто не можеше да я гледа с безразличие. Червената й коса стърчеше във всички посоки. Гримът й беше размазан по цялото й лице. На подвижната масичка от лявата й страна имаше две големи хартиени торби, пълни с дрехите и личните й вещи. Едната от тях трябваше да съдържа чаршафа, върху който я бяха разсъблекли — Уолт искаше да огледа и него за евентуални дребни частици, изпаднали от дрехите й.

Сестрата бе около 45-годишна, привлекателна жена на име Хоуп — според табелката на гърдите й. Говореше с равен, дрезгав глас.

— Симптомите в поведението й отговаряха на сексуално насилие, извършено от човек, с когото се е познавала. Била е в безсъзнание. Може би в резултат на шока, но по-вероятно под въздействие на наркотични вещества. Няма да се изненадам, ако лабораторният анализ на кръвта й покаже наличие на рохипнол или кетамин. Травмите й свидетелстват за орално, анално и вагинално проникване. Ще направим стандартния комплект изследвания при изнасилване, но ще отнеме часове. Наредиха ми да изчакам първо вас.

— Бих искал да говоря с нея, ако е възможно — обясни Уолт. — А помощник-шериф Кеншоу е тук, за да направи снимки на лице и ръце.

— Разбира се. — Сестрата се надвеси над момичето. — Кайра? Дошли са от полицията.

Момичето с мъка отвори кървясалите си сини очи. Не можеше да фокусира добре. Зениците й бяха разширени докрай, което веднага извика в съзнанието на шерифа римските маски за мъртъвци с монети върху очите.

Уолт се стараеше да говори тихо. Представи себе си и Фиона и попита:

— Кайра, мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Нищо не си спомням. — Звучеше като упоена.

Сестрата й подаде чаша със сламка и тя пийна глътка вода.

От очите й закапаха сълзи.

— Понякога знаем много повече, отколкото си мислим. Кое е последното нещо, което си спомняш?

— Бяхме в бар „Уиски“… танцувахме. После се събудих в колата му. — Тя стисна силно очи. — Той ме остави пред болницата… така мисля.

— Той? — попита Уолт. — Познаваш ли го?

Тя отвори очи и погледна шерифа така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Кой си ти?

Уолт отново представи себе си и Фиона.

— Успя ли да огледаш добре мъжа, който те остави пред болницата? Познаваш ли го, Кайра?

Момичето се взираше сякаш през него.

— Приятел? Член от семейството? Някой от сватбата? — попита той.

Помисли, че отново я е изгубил. Момичето забели очи и клепачите й се притвориха. Започна да диша тежко.

— Кей Би — прошепна едва чуто.

„Кей Би“ беше заведение за бързо хранене в града. Имаха два ресторанта: един в Хейли и един в Кечъм.

— Някой, когото познаваш от „Кей Би“ ли? — попита Уолт с надежда в гласа.

Главата й едва забележимо се залюля встрани. Може би се опитваше да отговори отрицателно.

— Служител от ресторанта?

— „Кей Би“ — почти без звук промълви тя.

— „Кей Би“ — повтори Уолт след нея.

Главата й трепна.

— Това беше кимване, нали? — попита той Фиона. Тя сви рамене. — Кайра?

Измина около минута, която им се стори безкрайна.

— Мога ли да споделя скромното си мнение? — обади се сестрата.

Уолт кимна.

— Контузиите й свидетелстват за брутално физическо насилие от двама или повече извършители. Било е зверско изнасилване. Ако това може да ви е от полза.

— Трябва да разберем как точно са минали последните й дванадесет часа — дрезгаво каза Уолт. — Важно е.

— Съмнявам се, че ще успеете. Не и ако кръвната й проба покаже наличие на рохипнол.

— Нали може? — Уолт посочи ръцете на момичето.

Шерифът сложи очила и чифт ръкавици, пое отпуснатата й ръка и се наведе да я огледа отблизо.

Помоли Фиона да направи снимки и тя се залови за работа.

— Била е вързана — обърна се той към сестрата. — С жица или пластмасова лента. В стандартния комплект изследвания при сексуално насилие е включено остъргване изпод ноктите, нали?

— Задължително.

— След като изрежете ноктите й, бих искал да ги взема в стерилна торбичка, ако е възможно.

— Разбира се.

Той посочи към хартиените торби върху помощната масичка.

— Бельото й там ли е?

— Сутиенът й е вътре, ще е нужен за стандартния комплект изследвания; още не сме ги направили, имах нареждане да ви изчакам, както вече споменах. — Сякаш се опитваше да се оправдае. — Носеше сутиен без презрамки. Има видими наранявания и по двете гърди. Нямаше долно бельо. Може да е било разкъсано по време на деянието.

Уолт усети прилив на оптимизъм — съществуваше вероятност да е оставена улика на местопрестъплението.

— Употребила е и алкохол — продължи сестрата. — Пробата й показа едно и четири. — Уолт я погледна въпросително. — Една от процедурите при приемането е тест с дрегер за алкохол — отговори тя.

— Едно и четири? Била е пияна до козирката.

— Сватбата явно си я е бивало — съгласи се сестрата.

Уолт и Фиона се спогледаха.

Фиона нахлузи чифт ръкавици и започна да снима дрехите и личните вещи, без да ги вади от пликовете.

— Повечко снимки никога не са излишни — каза Уолт.

Фиона вършеше работата си методично, торба по торба.

— Искам да разбера какво е правила през последните дванайсет часа — повтори Уолт, сякаш първия път никой не го беше чул. — Как стоят нещата с охранителните камери?

— Тук има със сигурност. Монтирани са пред спешното отделение — отвърна сестрата. — Не съм сигурна за централния вход, но най-вероятно има и там.

— Никой няма да тръгне да води в болницата жена, която преди това собственоръчно е пребил от бой — заяви компетентно Фиона. — Такива неща просто не се случват.

— Затова трябва да намерим шофьора — каза Уолт. — Ако не е бил замесен, защо да я зарязва отпред?

Сестрата скръсти ръце пред гърдите си и отправи към момичето поглед, изпълнен със съчувствие.

— За зла участ, шерифе, не мисля, че ще си спомни кой знае какво.

— Може оттук да успеем да сглобим останалото — кимна Фиона към торбата с уликите.

Уолт се вгледа в сатенените обувки с високи токчета, които се подаваха отвътре.

— Кал — отбеляза той.

Бяха подгизнали в тиня.

— Не е стъпила случайно в някоя крайпътна локва — разсъждаваше Фиона. — Нагазила е до глезените.

— Краката й са в същото състояние. — Сестрата внимателно отметна чаршафа до коленете на момичето. Бяха осеяни с петна от засъхнала кал.

— Но навън навсякъде е заледено — каза Фиона. — Така е поне от два дни. Даже седмица. — Тя направи няколко снимки на обувките в торбата и вдигна поглед към Уолт. — Къде е била тогава?

12.

Ледената повърхност на пътя бе покрита с тънък слой киша. Уолт шофираше предпазливо — щеше да се получи доста неловко, ако се наложеше да измъкват шерифа от някоя крайпътна пряспа. Кечъм — градът, обслужващ хотелите в Сън Вали — се гушеше в подножието на планината. През 60-те бе започнало благоустройството на северния й склон покрай Уорм Спрингс Крийк и изграждането на привлекателни недвижими имоти покрай едноименния черен път. Неравното трасе на Уорм Спрингс Роуд криволичеше в продължение на трийсетина километра покрай малкото селце, състоящо се от ресторанти и магазини за ски екипировка, обслужващи гостите на хотелите и собствениците на вили. Сто години по-рано пътят осигурявал достъп до малки рудници, които така и не успели да просперират. Въпреки лавините, които често осуетяваха движението по него през зимата, неколцина смелчаци бяха дръзнали да построят фермата Борд Ранч, която десетилетия наред представляваше последната спирка на пътя.

Фиона бе предложила да оставят колата й пред болницата, изтъквайки като предлог лошата пътна обстановка и отдалечеността на мястото. Ала в идеята й да пътуват заедно имаше нещо по-дълбоко; нещо, което си бе наумила от известно време насам.

Уолт, чийто социален живот точно сега се намираше в пълен застой, не можеше да открие начин как да стопли отношенията помежду им. Затова Фиона взе решение да поеме юздите в свои ръце.

— Може да са искали да се изолират семейно и да се отдадат на мъката си? Заедно? Да са отишли някъде — в ранчото на някой приятел, да речем — докато се съвземат?

— Възможно е — каза той. — Само че… не знам…

Пътят се виеше между покрити със скреж борове, трепетлики и смърчове. Ярките слънчеви лъчи, процеждащи се между клоните им, рисуваха живописни сенки по девствения сняг наоколо. Двойка свраки прелетя над пътя и кацна върху стара дъсчена ограда. Високо над главите им реактивен самолет бавно пореше ясносиньото небе и оставяше зад себе си диря от бяла пара.

— В моменти като този мога да се возя с часове — каза Фиона и млъкна, смутена от собствената си сантименталност. После отвори уста да каже още нещо, но само се засмя и обърна глава към страничния прозорец.

— Невероятно красиво е — обади се Уолт. Идеше му да запуши устата си със собствения си ботуш.

Коловозът от автомобилни гуми по заснежения път ги изведе до горещ минерален извор. Фиона остана в колата, а Уолт излезе навън да огледа района. Това природно кътче бе добре известно на местното население; струваше му се логично пиянска група от сватбено тържество или купон по случай Вси светии да реши да направи нощно къпане в горещата вода по време на снежна буря. Нищо чудно точно тук да бе изнасилена и Кайра Тулевич — насред пустошта, където никой не би могъл да чуе писъците й.

Шерифът разочаровано установи, че около изворите нямаше никакви следи от скорошна активност. Никаква кал. А щом издайническата кал липсваше, Уолт нямаше друг избор, освен да преосмисли теорията си.

На около километър встрани от Уорм Спрингс Роуд се намираше домът на Ранди. Къщата някога била част от Борд Ранч — ферма за коне и говеда, претърпяла банкрут през 60-те. Собствениците благоразумно запазили собствеността си върху имота и го разделили на части, които отдали под наем за срок от петдесет години. Към днешна дата повечето от договорите бяха преотстъпвани десетина пъти. Осемстотинте му акра лежаха в самото подножие на Болд Маунтин. Под южната част на покрива стърчеше сателитна чиния, която донякъде разваляше идилията на обстановката. Уолт и Фиона тръгнаха по следите — пресни следи — към входната врата. Оказа се отключена, което изобщо не ги изненада. До неотдавна местните жители оставяха ключовете в колите си, докато пазаруваха в супермаркета, а в по-студените дни автомобилите им дори ги чакаха на паркинга със запален двигател. Тези навици до голяма степен изчезнаха с нашествието на заселници от Лос Анджелис в началото на 90-те. Куп известни личности последваха своите агенти и богати приятели, които от своя страна бяха дошли в Айдахо след бунтовете и размириците в Града на ангелите. Сън Вали влезе в жълтите вестници и след десет години непрекъснато благоустройство и развитие скромният ски курорт се превърна в територия на много богатите и много известните. Това накара мнозина от местните жители, като Ранди Ейкър, да се преместят в по-евтини къщи в покрайнините на града.

— Приготви си нещата и започни да снимаш — каза Уолт, изтупвайки ботушите си, преди да влезе вътре. — Аз ще огледам наоколо. Искам всичко тук да бъде документирано. До най-малката подробност.

Стояха в просторно помещение без вътрешни стени, с камина в десния ъгъл и двойно канапе срещу нея. Телевизор върху ниска масичка, обърнат към дивана. Стената в съседство бе заета от рафтове, отрупани с видеокасети, DVD-та и книги. В дъното се намираше кухнята с шкафове в П-образна подредба около работен плот-остров в средата. Малка маса за двама, опряна до гърба на канапето. Спалнята и банята бяха вляво. Малка електрическа печка на пода с мъка поддържаше температурата около петнайсетина градуса — камината несъмнено играеше основна роля за отоплението на помещението. Без да разкопчава якето си, Уолт свали зимните си ръкавици и на тяхно място нахлузи чифт латексови.

— Търсим ли нещо конкретно? — попита Фиона.

— Ще разберем, като го открием — сви рамене той.

Фиона започна да снима; светкавицата на фотоапарата й му лазеше по нервите.

До входната врата вляво имаше малка масичка с лаптоп върху нея.

Фиона не спираше да снима.

— Не смяташ ли, че е малко странно ветеринарен лекар да колекционира глави на животни по стените си?

Имаше на лос, на елен и — най-изненадващо — на планински козел, защитен животински вид.

— Всички местни жители — а семейство Ейкър са местни — ловуват. Правят го заради месото. Заради традицията. Защото така са ги учили дядовците им.

— И все пак ми се струва странно — каза тя. — От понеделник до петък ги лекуват, а през уикендите ги убиват?

— Те едва ли го виждат по този начин — отвърна Уолт, загледан в главата на козела.

Да попаднеш на планински козел се случваше изключително рядко — едва няколко пъти годишно. Те, заедно с лоса и дивата овца, бяха най-скъпият дивеч в ценоразписа. Марк щеше да се похвали, ако Ранди бе успял да убие козел. Съдейки по натрупания прах върху лоса и елена, козелът бе скорошен трофей.

Прерови всички кухненски шкафове; надникна в хладилника и фурната — хората често избираха странни места, за да скрият нещо. Почука по дървения под, ослушвайки се за кънтене на кухо. Ако слуховете за бракониерстването на Ранди бяха верни, Уолт очакваше да намери улики за това. Трофеите не доказваха нищо. Трябваше му банкова сметка, чекова книжка или сейф. Възнамеряваше да вземе лаптопа със себе си.

— Чувал ли си за лов с радионашийници? — обърна се той към Фиона, която не спираше да щрака с фотоапарата.

— Да не би да става въпрос за онези богаташи, които наемат някой да им подгони пума, а когато животното се покатери на дърво, пристигат да го застрелят?

— Именно. Разузнавачът използва кучета, които преследват дивеча до дупка. Може да отнеме дни. Щом кучетата успеят да заклещят пума на някое дърво, стоят отдолу и лаят, за да не й позволят да се измъкне. Бракониерите следват сигнала от радионашийниците им и намират дървото. После звънят на клиента си — може да му отнеме почти цял ден, докато пристигне — той слиза от хеликоптера, подават му пушка, застрелва пумата и отлита обратно. Един-единствен изстрел. Десет минути максимум. Няколко месеца по-късно получава препарираната пума по пощата.

— И на това му викат лов?

— Нарича се бракониерство. Незаконно е да се използват радионашийници, а пумите трябва да са маркирани от отдела за защита на рибата и дивеча. Нарушение след нарушение. Законът предвижда сто хиляди долара глоба и лишаване от свобода до пет години. Доста скъпо хоби. Клиентът плаща десет хиляди долара за животно.

— Защо ми казваш всичко това?

— Името на Ранди е било споменато при един арест в Източен Вашингтон. Аз разбрах за това чрез един приятел. Говори се, че Ранди е започнал да поема клиенти сам. За такова нещо в нашия край човек може да си изпроси куршума.

— А Марк?

— Вероятно е знаел. На него нищо не му убягва.

— Сигурно не му е било лесно. А сега ти търсиш някакво доказателство — каза тя.

— Ние търсим. Да.

— Ама, разбира се: аз съм помощник-шериф.

— Не се главозамайвай.

— Искаш ли да снимам съдържанието на кухненските шкафове? — попита Фиона.

— Защо не — отвърна той.

Уолт претърси малката спалня и още по-малката баня, докато Фиона святкаше с фотоапарата от кухнята. Разочарован от липсата на улики, той стъпи на един стол и започна да повдига една след друга трите препарирани глави. Надяваше се оттам да изпадне скрит плик или някакви документи. Успя единствено да се посипе с прах.

— Тук има нещо любопитно — извика Фиона.

Уолт отиде при нея в кухнята.

Тя посочи към шкафовете.

— Кутия суха смес за палачинки без съдържание на глутен. Няколко пакета спагети, също без глутен. Зърнена закуска — изцяло от царевица. Има доста ориз и оризова юфка. Никакви солети или чипс.

— Значи е алергичен към глутен — отбеляза Уолт. — Какво незаконно има в това?

— Я виж тук, Шерлок. — Върхът на ботуша й сочеше към отворено чекмедже по-надолу. Вътре имаше картофи, торба с лук и самун хляб. — Защо му е този хляб, ако не може да яде глутен?

— Това, че не може да го яде, не значи, че не го сервира на някого. — Но Фиона успя да събуди любопитството му. Той се наведе и извади хляба от чекмеджето. — Мухлясал е, направо за изхвърляне. Сигурно го е забравил вътре. — Уолт прехвърли хляба от едната си ръка в другата. Стори му се необичайно тежък. — Искам да документираш това — каза той и сложи хляба върху дъската за рязане.

Подразни се, че е пропуснал тази подробност; а още повече го подразни това, че на Фиона не й убягна. Но вече беше късно; нямаше намерение да пренебрегне вероятна улика само защото тя имаше заслугата за откриването й, въпреки че подобна мисъл му мина през ум.

— Да те снимам как режеш хляб? Сериозно ли говориш?

— Просто го направи, ако обичаш.

Тя започна да щрака, докато Уолт отваряше найлоновата опаковка. Обвитите му в латексовата ръкавица пръсти измъкнаха първите няколко филийки.

Вътрешната част на хляба бе издълбана. Пачка банкноти, стегнато опакована в найлон, запълваше кухината.

Щрак. Щрак.

Фиона ахна от изненада и продължи настървено да снима.

Уолт разкъса опаковката и отдолу се показа тлъста купчина банкноти от по сто долара.

Шерифът подсвирна.

— Тук сигурно има трийсет-четирийсет хилядарки.

— Мили боже! — възкликна тя. — Никога не съм виждала толкова пари накуп. От бракониерство?

— Не мога да кажа, но със сигурност са мръсни пари — отвърна Уолт. — Той е лекар, не забравяй. Може да е от бракониерство. Наркотици. Аборти. Пари от изнудване, предполагам.

— А вече е късно да разберем истината — допълни тя.

— Какви ги приказваш? — подразни се Уолт. — Естествено, че ще разберем! Това ми е работата. Да разкривам истината. Не говори така, защото ще урочасаш всичко.

— Ти си суеверен?!

— По-скоро предпазлив. Представа нямаш какви неща могат да объркат едно разследване. Никога не казвай лоша дума за мъртвите и никога — ама никога — не заявявай, че имаш заподозрян, докато не го видиш зад решетките.

— Изпитани съвети за начинаещ помощник-шериф?

— Просто снимай, Уотсън, става ли?

Уолт се залови да брои парите.

13.

Уолт обичаше технологиите. Не че особено много ги разбираше, но хубавото на модерните технологии бе това, че не беше нужно да ги разбира. Просто ги използваше.

В момента неговите подчинени се възползваха от спокойствието на обстановката и периодично проверяваха футболния резултат на честотата на полицейското радио, въобразявайки си, че шефът им не е в ефир, иначе не биха се осмелили. Всъщност Уолт симпатизираше на Морските ястреби, така че в колата на път към къщи той също слушаше срещата с гузна наслада.

Лиза бе така добра да остане с момичетата, докато Уолт остави Фиона обратно до колата й. След това шерифът прекара половин час в разговори с персонала от ветеринарната клиника на Марк и Ранди Ейкър.

Джилиан Дейвис беше старша сестра при Марк и бивша счетоводителка. Тя въведе Уолт в „семейната стая“, където — срещу допълнително заплащане — приеманите за лечение животинки получаваха „домашна обстановка“, включваща две канапета, няколко килимчета и непрекъснато включен телевизор. Клиентите обожаваха тази стая — показателен признак за разточителството, присъщо на Сън Вали. Марк бе превърнал богаташкото чувство за вина в извор на финансови постъпления за клиниката.

Джилиан упорито се стараеше да запази самообладание. Беше твърда жена, прехвърлила четиридесетте, с топъл поглед и сурово чело, облечена в синя медицинска униформа и вълнена жилетка. Хващаше я в края на един несъмнено дълъг и тежък ден. Уолт я предупреди, че не смята да увърта, за да не губи времето и на двама им, и я помоли да запази разговора им в тайна. Тя се съгласи и увеличи звука на телевизора, за да не ги чуват отвън.

— Разполагам с косвени улики, че Ранди е бил замесен в бракониерство — каза той. — Става дума за много пари. Вероятно се касае за планински козел, пума, мечка. Тук коментирало ли се е нещо по този въпрос?

Тя кимна неохотно.

— Само това: коментари. Започнаха, когато приключи инвентаризацията. Оказа се, че липсват лекарства, които рядко използваме.

— Значи Марк е знаел. — Каза го като констатация.

— Сигурна съм, че е подозирал, също като мен. Никой друг не се усъмни, доколкото ми е известно. И за да изпреваря въпроса ти — нямам представа дали Марк и Ранди са имали конфликт по този повод.

— Мислиш ли, че за Марк цялата тази работа с незаконния лов и приемането на пари е била свързана с политиката? Дали е гледал на това по този начин?

— Чувала съм и двамата да говорят за детството си, когато не е имало ограничения за лова. Сигурно е имало някакви, но не толкова строго контролирани от държавата.

— Марк говори ли с теб за политика?

— Не. Само за работа. Много сме заети — непрекъснато, особено напоследък.

— А занимавал ли се е с нещо, свързано с политика? Доброволна дейност? Набиране на средства?

— Нямам представа.

— Забелязала ли си някой — или нещо, каквото и да е — да притеснява Ранди? Да му създава неприятности? Неочаквани посетители? Телефонни обаждания?

— Не. Нищо такова. Всички обичахме Ранди. Беше страхотен човек. Великолепно се справяше с животните.

— Имали ли са проблеми в работата си — Марк или Ранди? Заплахи? Съдебни дела?

— Нищо извън рамките на нормалното. Бизнесът на Ранди западаше.

Беше изписано на лицето й — нещо недоизказано.

— Но? — помогна й Уолт. Тя се колебаеше. — С този разговор му помагаш, Джилиан. Бъди сигурна в това.

— Нещо мъчи Марк напоследък. Забъркал се е в нещо. — Звучеше като на изповед; наведе глава, сякаш се срамуваше от себе си. — Потаен е. Често изпада в мрачни настроения. Знаеш колко ведър човек е по принцип, а напоследък е изгубил усмивката си някъде.

— Семейни проблеми?

— Не. Поне на мен не ми е известно. Оставаше често в клиниката след работно време. И не за да обучава кучетата, нито пък да наваксва с писмена работа. Веднъж минах да проверя как е и го открих в лабораторията. Развика ми се, задето съм го изненадала така.

— Имаш ли представа…

— Не. Точно в това е проблемът — прекъсна го тя. — Нямам никаква представа. Често ходеше в хижата им в Чалис. Прекарваше доста време там напоследък. Понякога е оставал да нощува. Дали е следил Ранди? Не знам. Някои от доставките за клиниката… товареше ги направо в пикапа си. Това ставаше винаги когато тръгваше на север за ден-два.

— Знаеш ли какво е имало в кашоните?

— Нямам никаква представа.

— Има ли квитанции за тях?

— Ще проверя при Сали, счетоводителката ни. Може да има някакви документи.

Уолт бе забравил за хижата на Марк и мислено се нахока за това.

— Тя е от семейството на Франсин, нали? Хижата. Имаше някакви спорове около собствеността на имота. Техен роднина живееше там, доколкото си спомням.

— Точно така. Брат й. Но той се премести в Мейн, ако не бъркам щата. Може да има година оттогава. Марк и Франсин поеха грижата за имота.

— Може да е ходел там, за да я ремонтира.

— В началото, да. Но после двамата с Ранди започнаха да я използват…

— Когато ходят на лов — помогна й Уолт да довърши мисълта си.

— Да. Ти си знаел? Те не искаха това да се разчува. Опетнява професионалната им репутация.

— С Марк не се знаем от вчера — каза Уолт, все още ядосан, че не се е сетил за хижата. — Имаш ли представа къде точно се намира?

Тя поклати глава.

— Смъртта на Ранди е нещастен случай, нали?

— Така изглежда — отвърна той. Не му се навлизаше в подробности. — Но сме длъжни да проведем разследване.

— Двамата бяха изключително близки. Изобщо не се изненадвам, че Марк се е покрил някъде. — Очите й се напълниха със сълзи. Отново.

— Кой друг може да знае? — попита Уолт. — За хижата. Някой от персонала тук?

— Съмнявам се. Франсин, със сигурност. — В погледа й проблесна тревожна искра. — И нея я няма, нали? Божичко! Не можете да откриете и двамата.

— Ти сама го каза — припомни й Уолт, опитвайки се да звучи спокойно. — Може да са имали нужда да останат насаме с мъката си за ден-два. Аз лично смятам, че са отишли в хижата. Ще им дам още един ден, преди да ги потърся там.

Тя кимна с безмълвна благодарност в погледа.

— Много свестни хора. — Гласът й трепереше.

— Така е.

Сълзите й най-после потекоха и тя смутено се разсмя.

— Мислех, че вече съм се наплакала — каза тя и попи очите си със салфетка.

— Надявам се Сали да ми звънне относно онези квитанции — каза Уолт.

— Непременно.

Уолт се изправи. Десетината кучета в стаята се разлаяха и се втурнаха да завират муцуни в него.

Джилиан се засмя.

— Малко сме ги разглезили тук.

— Така изглежда. — Шерифът погали няколко от тях.

— Може да поговориш с Кайра — предложи тя.

— С кого? — Уолт изненадано се взря в сестрата при споменаването на името.

— Асистентката на Марк, Кайра. Тя може да знае къде точно се намира хижата.

Уолт се почувства така, сякаш нещо го блъсна в гърдите. Изчака малко да се посъвземе, за да не прозвучи изненадан.

— Кайра Тулевич? — попита той. Беше я видял в болницата само няколко часа по-рано.

— Говорил ли си вече с нея?

— Значи Кайра е асистентка на Марк? — Положи усилие да прикрие шокираното си изражение. Често му се налагаше да го прави, но този път му дойде изневиделица и не беше сигурен дали е успял. — Не знаех.

— Между другото тя също не се появи днес на работа. — Замисли се. — Мислиш ли, че Марк и Кайра…

— В никакъв случай — отсече Уолт, но нещо го загложди отвътре. — А ти?

— Не. Разбира се, че не.

Уолт имаше нужда от малко време да го обмисли.

— Съмнявам се тя да знае нещо повече от мен — каза Джилиан. — Дори и да е бил замесен в нещо, не го е споделял. Всъщност хрумвало ми е, че това може да има нещо общо с Ранди — заради инвентаризацията, както споменах. Само сляпа интуиция, нищо повече.

Мобилният му телефон звънна и той прекоси стаята, в опит да намери по-добър обхват. Прие разговора в едно от задните помещения, използвано за обучението и дресировките на животните.

От службата му го информираха, че са получили сведения от мобилния оператор във връзка с телефонното обаждане предишната нощ, вдигнало на крак Службата за издирване и спасяване. Собственикът на мобилния телефон, от който е било направено изходящото повикване, имал адресна регистрация в Кечъм.

Уолт се върна обратно до вратата на стаята, благодари на Джилиан и я помоли да запази разговора им в тайна.

— Знаеш как бързо плъзва мълвата в тази долина — каза той. — Марк няма нужда от допълнителни ядове.

— Не бих си го и помислила — отвърна тя.

Щом Уолт зави по Бърд Драйв в Западен Кечъм, след него потегли паркираната на ъгъла патрулна кола от тамошното полицейско управление. От професионална коректност бе звъннал предварително на приятеля си Кори Лаймън — шеф на полицията в Кечъм — и го уведоми за намерението си да осъществи арест. Кори му изпращаше подкрепление.

Придружен от единия от двамата полицаи, Уолт приближи до входната врата на еднофамилна къща с дървена външна ламперия, боядисана в сиво и бяло, докато другият крачеше през снега, за да пази задния вход. Имот под наем най-вероятно, ако се съдеше по струпаните под стряхата на верандата сноубордове, велосипеди и ски екипировка.

Уолт похлопа рязко по вратата и извика:

— Полиция. Отворете, ако обичате.

Наложи се да почука още веднъж, преди да му отвори младо момиче, облечено в тясна тениска, черен ластичен клин и сиви вълнени чорапи. Уолт и колегата му влязоха вътре. На първо време шерифът пренебрегна лекия мирис на марихуана и се огледа — купища празни кутии от пица и разхвърляни навсякъде дрехи. Като в общежитие.

— С какво мога да ви помогна? — попита момичето, смутено от посещението им.

— Търся Чарлз Джоунс — каза Уолт, шарейки с поглед наоколо.

— Кейси! — кресна момичето през рамо. После се обърна и отново попита: — Как бих могла да съм ви полезна?

— Тук ли живеете? — поинтересува се шерифът.

— Не. На гости съм. Днес с тайфата се спускахме със сноубордове. Разкошен сняг е паднал.

— Вероятно ще предпочетеш да офейкаш — каза Уолт. — Трябва ми само Чарлз — Кейси. Обаче полицай…

Шерифът погледна табелката с името на колегата си.

Шанклин може да прояви интерес към тамяна.

— Разбрано — каза тя и без повече приказки взе да нахлузва ботушите и якето си.

Беше изчезнала от къщата още преди момчето да слезе по стълбите.

— Чарлз Джоунс?

— Да?

Беше длъгнест младеж с рошави къдрици, скиорски тен и рехав девствен мустак. Болшинството от хлапаците на неговата възраст не се стряскаха при вида на униформен полицай; този тук не правеше изключение. Държеше раменете си изпънати, а устните му едва помръдваха, докато говореше, сякаш беше смукал резен лимон.

— От мобилния ти телефон е постъпило обаждане до областния Център за спешни повиквания. Вчера, в 6 часа и 32 минути вечерта.

Младежът изглеждаше като изваян от мрамор. За момент даже спря да диша, загледан напред, без да мигне.

— Мисли внимателно… Кейси — предупреди го Уолт. — Нали мога да те наричам Кейси?

— Да, сър. — Раменете леко увиснаха. Погледът кривна встрани.

— Обмисли добре отговора си. Следващите няколко минути са критични. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сър.

— Сметките за телефона ти се изпращат на този адрес — каза Уолт. — Така те открихме. Намирането ти струва на държавата време и пари. Тези пари трябва да бъдат оправдани. Но дали ще сметнем случая за престъпление или не… ами, зависи от теб и от желанието ти да ни съдействаш.

— Да, сър.

— Шега ли си направи?

Джоунс го погледна разкаяно.

— Така беше, нали? — попита шерифът. — За такова нещо… ти се дава една-единствена възможност. Тази възможност е да кажеш истината. Излъжеш ли ме, синко, ще плащаш за грешката си цял живот. Затова те съветвам да си помислиш, разбра ли? Да помислиш за родителите си, за приятелите си, за семейството си и как ще се отрази това на всички тях. Защото втори шанс няма. Излъжеш ли сега, колелото се завърта и ще те сполетят едно след друго куп събития, за които ще съжаляваш цял живот. Искам да знам дали го разбираш?

— Да, сър.

— Добре тогава. Има два варианта. Единият е да те арестувам още сега. Ако го направя, на полицай Шанклин може да му хрумне да претърси къщата, а това доста ще усложни положението ти, съдейки по миризмата във въздуха. И не само твоето положение, но и на останалите ти съквартиранти. Това е единият начин. Другият е да си развържеш езика за няколко минути — ти ми казваш истината, аз решавам какво следва. Ако се съгласиш да направиш това, полицай Шанклин се връща в патрулката и ме чака там. Нали разбираш? Оставаме само аз и ти. Само че мен ме интересува само изход номер две — да ми кажеш истината. Работата ми, синко, ме е научила да разпознавам лъжата незабавно. Така че не си и помисляй да шикалкавиш. От теб зависи — изход номер едно или изход номер две. Времето ти изтече, избирай!

Шанклин безмълвно напусна къщата.

Уолт отмести конзола за „ЕксБокс“ от пружиниращия диван и седна. Джоунс се настани срещу него на разнебитен, отрупан с дрехи стол. Делеше ги масичката за кафе.

— Готов ли си? — попита Уолт.

Момчето кимна.

— Ти ли се обади на 911?

— Да, сър.

— Сигналът достоверен ли беше?

— Не, сър.

— Значи никакъв скиор не се е загубил на Галена?

— Не.

Уолт потисна надигащата се в гърдите му ярост.

— Защо го направи?

Момчето мълчеше.

Уолт повтори въпроса.

— Платиха ми. Правителствена поръчка.

— Правителствена? — повтори Уолт, неспособен да прикрие учудването си.

— Някакъв човек от… не се сещам… някаква агенция. Каза ми, но забравих коя точно. Каза, че е нещо като рутинна проверка на готовността за реакция на екипите от Службата за издирване и спасяване. Нали номерът се изписва и ако звъннат те, ще стане ясно, че е проверка. Затова молят обикновени граждани — като мен — да правят тези обаждания вместо тях.

— Платиха ти, за да подадеш сигнала.

— Точно така. После засичат времето за реакция на спасителната служба… — Гласът му замря. — Какво се опитвате да ми кажете? Този човек не ме е пързалял, нали?

Уолт извади бележника си от предния джоб на униформеното си яке.

— Можеш ли да го опишеш?

— Ами не знам. Висок колкото мен, предполагам. Сиво-кафяв панталон. Сако и вратовръзка. Мустаци. Къса коса, подобна на твоята — светла и леко прошарена. Нормално изглеждащ пич.

— И те инструктира какво точно да кажеш — отбеляза Уолт. — Прошарена?

— Аха. Каза, че трябва да се направи по точно определен начин, за да звучи достоверно. Имаше го разпечатано.

— Носеше разпечатан текста на съобщението, което ти трябваше да прочетеш?

— Аха.

— И ти го прочете точно както беше написано.

— Да.

— В теб ли е този… лист… или бележка?

— Той си го взе обратно.

— Естествено. Да не е глупав — измърмори Уолт.

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

— Да не би да съм оплескал нещо?

— Колко ти плати за тази услуга?

— Стотачка.

— Някакъв мъж ти предлага сто долара за един телефонен разговор и това не ти се стори подозрително?

— Стори ми се, разбира се. Затова поисках парите предварително.

Уолт изтича навън до колата и прекрати издирването по радиостанцията. Постоя там около минута, опитвайки се да потисне обзелия го гняв. Прахосани на вятъра време и средства, да не говорим за риска, на който се подлагаше спасителният екип.

Когато се върна в къщата, гласът му звучеше необичайно спокойно.

— Някакви документи за самоличност? Ти поиска ли да ги видиш? Той показа ли ти някакъв документ в потвърждение на това, че е държавен служител?

— Размаха някаква карта под носа ми още в началото. Не че успях да я видя добре. И през ум не ми е минавало да кажа на човек от някаква правителствена служба да си гледа работата. Пък и като ми обясни за какво става въпрос, ми прозвуча добре.

— Но не прекалено добре, за да е истина?

— Това пък какво трябва да значи?

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш отново? Примерно на снимка?

— Не знам. Предполагам.

— Спри тревата за известно време, чу ли? Искам те в ясно съзнание.

Ако имаше начин момчето да потъне в земята заедно със стола, сигурно щеше да го направи. Заби очи в килима и млъкна.

— Значи не става въпрос за държавна агенция.

— Господин Джоунс, забранявам ти да напускаш пределите на областта без мое разрешение. Ако го направиш, ще бъдеш третиран като беглец. Ясно ли е?

— Това законно ли е?

— Искаш да намесим съдебните власти? С удоволствие.

— Ясно е — отвърна момчето.

— Искам от теб писмени свидетелски показания. Точно как стана всичко. Къде, кога, кой, какво. С всички подробности, за които се сетиш: акцент, дрехи, маниери, начин на изразяване, обувки, кола, очила, ръкавици — изобщо не ме интересува дали на теб ти се струват незначителни. Искам да ги получа на бюрото си в Хейли до шест часа тази вечер. Ясен ли бях?

— Да, сър.

— Никакви извинения. Никакви закъснения. Никакви лъжи. Шест вечерта.

— На компютър ли трябва да е написано? — попита Джоунс.

Уолт поклати глава в отчаяние.

— Все ми е тая, ако ще и на аудиокасета да е. Просто искам да знам какво точно е станало. С твои думи, възможно най-подробно. — Той се надигна от дивана и се приготви да тръгва. — Ако бях на твое място, щях да разкарам тревата. Вече си в полезрението на тукашната полиция.

Излезе навън и се загърна с якето. Това го подсети за предишната нощ и за репликите между братята относно анорака, който Марк бе дал на Ранди да облече.

Ранди се оплакваше от миризмата на якето, а Марк го скастри, че в буря като тази е забравил да вземе своето. Ранди е бил облечен с якето на Марк. Взето назаем. Дреха, пропита с мириса на Марк, не на Ранди. Ако имаше нещо сигурно в цялата работа, то бе участието на кучета в гонитбата — стъпките до отпечатъка от автомобилна гума го доказваха.

Ами ако Ранди е бил преследван от кучета, чиято мишена е трябвало да бъде Марк?

С теб никога не си говорим за политика.

Марк искаше да си поговорят. Уолт го обърна на майтап и отказа да го изслуша.

Точно преди да го напусне, Гейл го бе обвинила в същото.