Смъртоносна гледка

14.

Този път Рой Коутс не взе кучетата със себе си. Нямаше да преследва човек в снежна буря. Нямаше нужда и от клетка, за да крие момиче в нея.

Качи се на моторната шейна „Ямаха Фейзър“ и измина няколкото километра до Сънбийм Роуд. Скри возилото между дърветата и го заключи с катинар и верига. Този затънтен пущинак се намираше на осемдесет километра отвъд билото на Галена, насред държавни гори от четири милиона акра, толкова необятни, че включваха и площта от един милион акра на най-голямата защитена местност в континенталната част на Съединените щати, наречена Реката, от която никой не се завръща. Рой можеше да извика някой от останалите да му помогне, но знаеше, че той е най-добрият. Щеше да се справи сам.

Измина последния километър със снегоходките, следвайки единствено вътрешния си компас — действаше по памет от топографската карта, която погледна само веднъж. Спусна се по стръмния планински хребет и побърза да се скрие в гъстата гора веднага щом хижата се появи в полезрението му.

Тръгна по пресните следи на стадо лосове, за да прикрие между тях собствените си стъпки в снега. На дясното му рамо висеше „ЧейТак Интервеншън М-200“. Оръжието имаше оптически мерник за нощно виждане, който при най-новите модели бе усъвършенстван до съвместимо с джобен компютър цифрово устройство, осигуряващо на пушката реална далекобойност от над два километра, отчитайки скоростта на вятъра и атмосферното налягане. Вестниците я наричаха снайперска винтовка. За ентусиасти като него това бе противопехотна пушка за дългобойна стрелба по открити цели. На мястото на долната спирачка бе сложил заглушител OPSINC. Нямаше да изплаши дори синигерче на съседното дърво, ако се наложеше да го използва.

Предпочиташе да не му се налага, тъй като това щеше да е дяволски труден двоен изстрел. Беше настроил мерника на двеста метра. Мишената му нямаше да има и представа за местоположението му. Нито пък щеше да чуе нещо, освен влажното храс от разкъсването на собствената си плът. За щастие, поръчката включваше само възрастните. Рой нямаше никакво желание да убива дете.

От лявата страна на войнишката му раница бе завързана друга пушка — D93S за патрони — която често използваше за поръчките от частни клиенти. Със специалните си заряди и четирикратно увеличение на оптиката той можеше да метне стрела на 120 метра разстояние. Пушка за единична стрелба, която тежеше почти четири килограма, но си струваше всеки грам. Тя беше неговият избор за предстоящата задача, но пушката ЧейТак му даваше усещане за сигурност.

Разтри през ръкавицата възпалените кокалчета на пръстите си и се замисли над грешките си. Нямаше представа как стана така, че уби другия брат — кучетата никога не грешаха. Опита се да забрави за това и се концентрира върху дирите на лосовете — полумесеци с големина на конски копита. Колкото и да се стараеше да не допуска грешки, те го караха да преосмисли собствените си приоритети. Възнамеряваше да използва доктора и за своя лична изгода.

Докато клиентът се привеждаше в ред в съседната стая, Коутс си обеща да бъде по-нежен с момичето от него. Беше постигнал моментно благоволение от нейна страна. Спомена му за честите посещения на ветеринаря до хижата. Девойката не знаеше нищо за овцете, но каза, че шефът й складирал там поръчани по пощата пратки. Коутс все пак я оправи, но без да я скубе за косата, да я бие или влачи из стаята като клиента преди него. Онзи изобщо не можеше да се контролира.

Покатери се на едно дърво, за да провери местоположението си. От десет метра височина имаше чудесен изглед към скален циркус на юг, проблясващ под ярките лъчи на следобедното слънце като обсипан със скъпоценни камъни; на изток — необятна, частично залесена площ, простираща се надолу към градчето Чалис, от което се виждаха само покривите на няколко сгради. А на югоизток, насред океана от белота върху билото на планинския склон, стърчеше самотна хижа, която му заприлича на бенка върху нечие плешиво теме.

Извади бинокъл и внимателно огледа района. Леко на север забеляза стадо лосове на водопой край извор, разположен над лявото ухо на плешивеца. Голямо стадо при това — между трийсет и петдесет глави. Веднага откри единствения мъжкар на стадото. С удоволствие би окачил гигантските му рога с дванайсет разклонения на стената в собствената си хижа. Но не днес.

Слезе от дървото и продължи да се движи безшумно навътре в гората, докато стигна до дърветата досами периферията, на по-малко от петдесет метра разстояние от потъналата в белота хижа. Снегът бе дълбок, затова той се покатери на едно по-ниско дърво и избра широк клон. Насочи пушката ЧейТак точно към долния ляв ъгъл на прозореца вляво от входната врата на хижата и я завърза здраво за клона. От това разстояние можеше да улучи и винт от бравата на вратата, стига да пожелаеше.

До нея подреди другата пушка и закопча на кръста си торбичка с четири резервни стрели. Планираше двоен изстрел: ЧейТакът щеше да строши прозореца, така че стрелата да мине през него безпрепятствено. Труден изстрел, изискващ огромна прецизност, което правеше цялото упражнение още по-привлекателно за него.

Не възнамеряваше да влиза със сила през вратата. Пазеше ролята на Брус Уилис за план Б. Търпението бе най-ценният талант на ловеца. Хитростта беше най-ценното му оръжие. Съмняваше се, че би могъл да склони добрия доктор да излезе на верандата; именно затова носеше две пушки. Двойният изстрел щеше да свърши това вместо него.

Провери мерниците и на двете оръжия. Прекара петнайсет минути в преговаряне на сценария: лявата му ръка щеше да натисне спусъка на ЧейТака, дясната щеше да насочи D93S-а и да стреля. Имаше само един шанс, заради единичната стрела. После — без значение дали му харесваше или не — щеше да се наложи да разбие вратата на хижата в стил Брус Уилис. Разказвачът в главата му предпочиташе втория вариант. Ловецът избираше първия.

Коутс измъкна от раницата си двойна тръстикова свирка, имитираща зов на разгонен лос, и я допря до устните си. Лосовете издаваха типичен звук, когато търсеха женска, и въпреки че подранилият сняг бе сложил край на този им период, нямаше да е необичайно някой закъснял разгонен мъжкар да нададе рев. Един ветеринарен лекар със сигурност го знаеше. Затова ревът трябваше да прозвучи автентично.

Но Рой беше професионален ловец. Малцина притежаваха неговата дарба да имитира вопъла на възрастен мъжки лос. Убеден беше, че всеки ловец или ветеринарен лекар щеше с радост да се възползва от шанса да види лос мъжкар отблизо. Малко животни можеха да се похвалят с такава царствена прелест.

Процедурата изискваше гладко изпълнение: да надуе свирката; да извади уреда от колана си, да вземе пушката D93S, да се прицели с мерника. Коутс чакаше. Направи още една суха тренировка — справи се за пет секунди от свирката до мерника. На човека в хижата щеше да му отнеме поне няколко секунди да стигне до прозореца, след като чуе звука.

Свирка, колан, пушка, мерник.

Беше готов.

Допря свирката до устните си и от нея се разнесе силен вопъл с треперещи нотки — по-скоро писък, отколкото рев. Залепи око на мерника и зачака, без да изпуска прозореца от поглед.

Никой не се показваше.

Опита пак: още един мощен зов — писклив, стържещ звук, като от нокти върху черна дъска.

Окото на мерника.

Нещо зад прозореца трепна. Едва доловимо, но вътре в хижата определено имаше раздвижване. Коутс издиша, после пое дълбоко въздух и сложи пръст на спусъка.

Демонстрирайки воля на експерт по бойни изкуства, нашият ловец забавя телесните си функции и насочва цялото си внимание върху предстоящия изстрел.

Концентрира се.

Пръстът му вече е на спусъка, а тялото му е неподвижно като каменна статуя.

Още едно раздвижване зад прозореца.

Най-после! Завесата се дръпна встрани. През оптичния мерник ръката изглеждаше гигантска. В рамката се показа глава: мъж. На средна възраст. Ясно се виждаше наболата по бузите му еднодневна брада.

Ейкър.

Кръстосаните черти на мерника свършваха на няколко сантиметра от абсолютния център. С разтуптяно от вълнение сърце Коутс насочи увеличеното празно кръгче към гърдите на Ейкър. Лявата му ръка безпогрешно намери спусъка на ЧейТака. Забрави да диша. Натисна — първо левия спусък, после десния.

ЧейТакът отскочи и се откъсна от клона, това стъргане бе единственият шум, който оръжието издаде. Пушката D93S изпука еднократно, като силно плясване с длани.

Коутс не сваляше поглед от мерника. Прозорецът се строши едновременно с проблясването на ослепителна светлина. Заваляха парчета стъкло както вътре в стаята, така и навън. Завесата хвръкна във въздуха.

После нищо.

Никакви признаци за успех.

Никакви признаци за провал.

Нищо.

Намести обратно ЧейТака, готов да изпразни пълнителя му, ако се наложеше. Ако стрелата беше пропуснала мишената, ако докторът се беше дръпнал навреме…

Зачака. Една минута… Две…

Нямаше избор.

Ред бе на чичо Брус.

15.

Голият снежен хълм се издигаше стръмно отвъд заключената порта като купчина пяна за бръснене. По планинския склон криволичеше тесен път, открояващ се като дълбока бръчка. Уолт различи нещо като дири — от хора или дивеч — но заради обилното снегонавяване нямаше как да е сигурен.

Горната част от имота на Марк Ейкър граничеше със западния край на Ловния резерват на Чалис. На половин километър оттам минаваше Янки Форк Роуд — черен път, затрупан от сняг през зимата, който свързваше градчето Чалис с изоставеното миньорско селище Сънбийм. На изток се ширеха няколко скотовъдни ферми. Това бе Божия земя. Тук се намираха последните останки от цивилизацията, а нататък, върху площ от стотици квадратни километри на север и изток, се ширеше държавното горско стопанство.

— Не виждам признаци тази врата да е била отваряна скоро — недоволно отбеляза Брандън. — Още ли ти се занимава с това?

Разнесе се отчетлив, но далечен изстрел от пушка. Малък калибър, помисли си Уолт, и веднага го сравни със звука, който чуха в нощта на издирването: като от счупване на клон. Дивият запад се намираше точно в Чалис, щата Айдахо; изстрелите от пушка, дори извън ловния сезон, не правеха впечатление на никого. Кънтящото ехо попречи на Уолт да определи откъде точно идваше, но близостта му до хижата на Ейкър изправи шерифа на нокти.

— Побързай! — Пропиля цялата сутрин в подканяне на Брандън и в тричасово шофиране дотук.

Пушечният изстрел само засили раздразнителността му. Стори му се логично, че Марк е избрал това място да скрие семейството си, ако такова е било намерението му — имотът се водеше на моминското име на Франсин и шансът някой да го свърже с Марк бе минимален — но може би шерифът не бе единственият, стигнал до този извод.

Прескочиха оградата. Уолт нахлузи снегоходките си и още ги закопчаваше, когато Брандън го изпревари със своите и пое нагоре по непочистения път.

Уолт побърза да го настигне; започваше да му става навик. По-едрият и по-тежък Брандън потъваше по-дълбоко и не съумяваше да постигне ритъм в придвижването си. Само за минута-две Уолт успя да го подмине. Брандън се приведе напред и впрегна всичките си сили, за да навакса и да се изравни с шерифа. Уолт осъзнаваше, че се държаха като ученици, но никой от двамата не отстъпваше на другия.

След половин километър катерене, когато плувналите в пот мъже тъкмо превземаха третия стръмен завой, катарамата от снегоходката на Уолт изхвърча и той се простря по очи на земята.

Брандън хвърли поглед през рамо, но не забави крачка.

Уолт седна на пътя, опитвайки се да проумее повредата в екипировката. Не успя да открие катарамата. Завърза ремъците възможно най-стегнато и направи няколко крачки. Държаха.

Далеч пред него Брандън приближаваше хижата. Покрита веранда опасваше две от стените й. От покрива стърчеше комин, но не се виждаше пушек. Завесата на единствения прозорец от тази страна беше спусната.

— Спри! — извика той на Брандън.

По устав бяха длъжни да приближат къщата заедно, за да може единият да пази гърба на другия.

Ала помощник-шерифът прие това като опит от страна на Уолт да навакса в надпреварата и продължи напред.

— Спри на място! — пробва отново Уолт.

Брандън извърна глава, ухилен до уши, и се наведе да разкопчае снегоходките си. Изхлузи ги набързо и изкачи стълбите на верандата, докосвайки неволно с рамо висящите там камбанки. Металът проблесна на слънцето и звънтенето им се понесе от вятъра.

От рамото на Брандън рукна струя кръв, а от стената на хижата се разхвърчаха трески. Той залитна с протегната за опора ръка и повлече камбанките със себе си.

— Томи! — Уолт залегна в снега, завъртя се по гръб и хвърли ръкавиците си, за да разкара по-лесно снегоходките. Ремъците го затрудниха, но успя да се справи и ги изрита встрани. Стиснал в ръка беретата си, шерифът запълзя по корем към хижата. — Не се надигай! — изкрещя той. — И недей да мърдаш!

Хвърли бърз поглед към гората. Ако съдеше по пресните дири по хълма в тази посока, изстрелът най-вероятно бе дошъл оттам. Наведе глава и продължи да лази по корем, стараейки се да стои под нивото на снега. Пълзеше… спираше… ослушваше се. Имаше чувството, че хижата се отдалечава от него; сякаш тъпчеше на едно място, независимо от усилията си.

— Мамка му! — изстена Брандън от верандата.

— Не се надигай! — извика Уолт.

— Ранен съм.

— Стой легнал и не мърдай.

— Млъкни, по дяволите! Ранен съм.

— Идвам.

— Много умно, няма що. Да улучи и теб.

Изстрелът беше само един. Имаше две възможности — стрелецът или беше избягал, или щеше да дебне до смърт.

Уолт се нуждаеше от прикритие. Огледа се и веднага разбра как да действа. Скочи на верандата, завъртя се с гръб към къщата, с ръце на очите и свит на кълбо, и се хвърли назад през прозореца. Засипа го дъжд от натрошени стъкла. Удари се в някаква маса и закачи с крак настолната лампа до нея, събаряйки и двете върху себе си. Отдръпна се от стъклата, изправи се на крака и се втурна към входната врата.

Другият прозорец също бе счупен, строшените стъкла лежаха от вътрешната страна. Зачуди се дали е станало в момента, когато бе улучен Брандън. Не си спомняше да е чул звук от счупване на стъкло, само звънтенето на камбанките. Стигна до отворения прозорец и надникна през разкривената рамка.

Брандън лежеше точно под него, по гръб. Притискаше силно подгизнала в кръв ръкавица върху лявото си рамо.

— Добре ли си?

— Направо екстра — отвърна смръщено Брандън.

— Ще отворя вратата. Трябва да сме бързи. На три. Готов ли си?

— Три — каза Брандън и започна да се плъзга по гръб към вратата.

Уолт изруга, дръпна рязко вратата, протегна се и улови Брандън за дясното рамо. Повлече го през прага — тежичък беше — и хлопна вратата.

— Мамка му, как боли! — изпъшка Брандън. — По дяволите! — Изреди всички ругатни от репертоара си, докато Уолт се опитваше да измъкне лявата му ръка от якето.

Доста неприятна рана, както можеше да се очаква. На пръв поглед куршумът бе пощадил костта, но изходната рана беше два пъти по-голяма от входната, оставяйки дупка с размерите на топка за голф. Кървеше обилно, най-вероятно артериално. Раната не беше смъртоносна, но кръвозагубата можеше да се окаже фатална. Докато Брандън притискаше рамото си, Уолт издърпа едната връзка от обувките му.

— Не — отсече Брандън.

— Ще я стегна.

— Не си познал — отряза го Брандън. — Направим ли го, няма връщане назад. Махнем ли я, токсините ще ме убият, не я ли махнем, ще ми отрежат ръката. Остави. Засега ще притискам. Ще сложиш турникет само ако припадна и прецениш, че няма друг избор.

— Друг избор няма.

— Няма да си изгубя ръката, шерифе. Добър опит от твоя страна.

— Томи!

— И дума… да не става… мамка му! Минавал съм по този път, шерифе. Не си давам ръката, освен ако няма как иначе.

Уолт се огледа наоколо, сякаш очакваше някой да му се притече на помощ.

— Трябва да тръгнеш след него — каза Брандън.

— Как пък не.

— Да, трябва. — Брандън не можеше да посочи с ръка, затова кимна с глава към вратата.

Уолт погледна нататък и чак тогава видя пластмасовата стрела, забита в ъгъла между стената и пода.

— Отвлекли са го, шерифе. Веднага след изстрела, който чухме. Минали са… колко… петнайсет-двайсет минути?

Уолт се опитваше да проумее думите на Брандън и онова, което виждаше с очите си.

— Да го улучат със стрела вътре в хижата? Не вярвам.

— Защо пък не? Това очевидно е стрела, а ако не се лъжа, домакинът не си е вкъщи.

— Не мога да те оставя тук, плувнал в кръв.

— Мога да сляза надолу по хълма. По-лесно ще е от изкачването.

— Глупости.

— Дай ми ключовете.

— Няма да стане, Томи. Идвам с теб.

— Ще използваме радиостанциите — каза Брандън. — Няма да спирам да говоря. Ще вървиш след тях, докато не изгубя съзнание. Ако млъкна, няма проблем, върни се и се направи на герой.

— Успокой се малко. Има си устав, Томи. Длъжен съм да евакуирам ранения.

— По устав трябва да последваш заложника. През първите дванайсет часа, шерифе. Сякаш не знаеш.

— Ако някой е взел Марк за заложник, със сигурност се придвижва с моторна шейна. А аз съм пеша, Томи.

— Когато сляза в града, ще изпратя полицай с моторна шейна до Янки Форк Роуд да те търси.

— Всичко си планирал, а?

— Да, сър, така е.

— Марк е ветеринарен лекар. Стрелата може да е негова — каза Уолт.

— Може. — Брандън притисна здраво ръката си. — Ще имам нужда от помощ за снегоходките, а на теб ти трябват чифт ръкавици.

— Първо ще почистим и превържем раната — каза Уолт. — Трябва здраво да я стегнем.

— Тръгвай, по дяволите! — рече Брандън. — Достатъчно закъсняхме.

Уолт му подаде ключовете.

16.

Уолт вървя по отъпкания сняг само първите петдесет метра, после хвърли последен поглед към Брандън и свърна вдясно между високите борове, опасващи югозападната граница на ловния резерват. Първите си стъпки в ориентирането той направил с групата на бойскаутите, но докато другите деца ритали топка след училище, Уолт предпочитал да броди из гората с наведена глава. Един от работниците във фермата на дядо му по майчина линия — индианец от племето чернокраки на име Джеф Лонгфедър — забелязал увлечението на момчето и се заел да му обяснява за естественото развитие на местната флора и фауна; за различните начини, по които съхне калта; за скритите послания на отпечатъците от стъпки. Разказвал му за едрия дивеч, за това как се хранят, как ходят на водопой и как се размножават. Научил го как да имитира вопъл на лос. Как да си построи скривалище. Как да оцелее в гората в продължение на дни, хранейки се с борови ядки и сладки корени, и как да заравя собствените си изпражнения. Тези ценни уроци накарали Уолт да започне да уважава околната среда по начин, който щял да стане модерен цели двайсет години по-късно, но тази негова почит се оказала доста полезна. Джеф Лонгфедър превърнал невинния бойскаут в изпечен следотърсач, който можел да дебне лос или елен в продължение на дни, без да го усетят. Уолт бързо зарязал групата на бойскаутите и започнал да прекарва уикендите и ваканциите в семейната ферма, а Джеф се превърнал за него в нещо като по-голям брат, духовен съветник и наставник.

Шерифът потъна между дърветата с двойна мисия: да проследи човека, отвлякъл Марк Ейкър — защото само един чифт снегоходки беше минал и в двете посоки — и да се увери, че никой не следи него самия.

Бръщолевенето на Брандън, който се спускаше от хижата на Ейкър към черокито, пукаше в слушалката на ухото му. Сигналът прекъсваше, но гласът му продължаваше да се чува, а това беше най-важното.

Навътре в гората снегът беше доста по-тънък; голяма част от него оставаше по клоните. Уолт се върна обратно, като следваше собствените си стъпки и се катереше по скалите, за да накъса дирята си, в случай че го преследваха. Качваше се по дърветата, наблюдаваше, но без да напуска пределите на гората, дори когато следваната от него диря се отклоняваше към полето. Откри две дървета, които със сигурност бяха използвани за наблюдение на хижата; по тях се бе катерил здрав мъж с широк разкрач — мъж с неподдържана черна коса, съдейки по кичура, залепнал в боровата смола. Върху един от по-горните клони на едното дърво шерифът откри протрит участък, като от пристегнат с ремък предмет — пушка или монокуляр; мястото предоставяше чудесна гледка към верандата на хижата.

Брандън не беше улучен от такава височина, но стрелата от хижата продължаваше да занимава съзнанието на шерифа.

В какво се бе забъркал Марк? Защо някой би искал първо да се опита да убие, а по-късно да отвлече местния ветеринарен лекар? Ако стрелецът е имал намерение да убие Брандън, защо е пощадил Марк Ейкър? И защо е използвал стрелата?

Горе на дървото сигналът се хващаше ясно. Брандън бе успял да стигне до колата и бе намерил сили да се закара до Чалис. Прекратиха връзката, като преди това Томи обеща на Уолт да изпрати възможно най-бързо моторна шейна до Янки Форк Роуд.

Уолт излезе на полето и закрачи успоредно до дирите. Джеф Лонгфедър го бе научил на търпение; на места успяваше да разграничи преплетени в стъпките на стадо лосове следи от снегоходки — мъжът теглеше тежка шейна. Марк? Уолт си го представяше като силен и едър мъж, който със сигурност вече си бе осигурил добра преднина. Освен това боравеше чудесно със снайперска пушка, което караше Уолт да бъде нащрек.

Измина час и половина преди радиото да излае отново. Шерифът на Чалис, заедно с още един полицай чакаха близо до Янки Форк Роуд.

Уолт откри в снега малко пепел от цигара. С филтър или свита на ръка, от нея бяха останали като улика само цилиндрични парченца пепел. Мъжът, теглещ Марк, беше спрял за малко тук и бе направил няколко крачки назад към шейната — може би, за да даде нова доза упойващо или да отправи някакво предупреждение. Уолт продължи по следите и малко след това видя двамата полицаи на моторни шейни.

Ясно се виждаше диря от моторна шейна, влачеща шейна, но не в посока Чалис, както очакваше, а дълбоко навътре в ловния резерват.

Мъжете се представиха. От дрехите на Уолт се вдигаше пара. Двамата го гледаха някак неспокойно; излъчваха лека неприязън, която той не проумяваше.

Бързо щеше да се вкочани от студ на моторната шейна, затова се разсъблече гол до кръста и сложи суха капиленова8 долна риза. Нахлузи отново униформата и закопча догоре якето си, потропвайки непрекъснато, за да се стопли. Усети хладния поглед на шерифа от Чалис, с когото имаха сериозно спречкване преди около година заради един убит вълк. Случката отдавна бе минала и заминала, но може би това обясняваше взаимната им неприязън.

Шерифът на Чалис го увери, че по пътя си насам са се старали да не пресичат пресните следи от моторна шейна.

— Човекът е тръгнал обратно натам, откъдето е дошъл.

— Но какво има там? — поинтересува се Уолт.

— Нищо особено. В продължение на километри — отвърна шерифът.

— Сънбийм или Клейтън, предполагам — обади се колегата му с леко остра нотка в гласа. Лицето му почти не се виждаше иззад ниско нахлупената качулка и скиорските очила. — От тук дотам няма нищо, освен купища шибан сняг.

— И някое и друго нелепо лятно ранчо, построено върху наследствена земя — добави шерифът. — Ще стигнем много по-бързо, ако слезем до града и отидем с кола до Клейтън, отколкото оттук по Янки Форк Роуд.

— Но единственият сигурен начин да разберем накъде е тръгнал, е да следваме дирите на моторната шейна — каза Уолт.

— Безспорно е така — отвърна шерифът. — Казвам само, че не са много маршрутите, по които някой може да излезе на магистрала 75, а Клейтън ми се струва най-вероятният от тях.

— Но не единственият — рече Уолт.

— Мисля, че вече изяснихме този въпрос — рязко отвърна шерифът.

— Може ли да взема едната шейна? — попита Уолт.

— Ще проследя дирята, а вие вземете още хора и тръгнете към Клейтън. Няма да е зле, ако се сложи пътна блокада на магистралата при отбивката за Мей.

— Радиостанциите не действат навътре. Може би има покритие около километър-два. Не повече.

Уолт потупа раницата си.

— Сателитен телефон — не му остана длъжен той. Полицейското управление в Чалис не беше много напред в модерните технологии. — Моят човек знае номера.

— Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш по Янки Форк Роуд? — попита полицаят с качулката за последен път. — Нататък няма нищо в продължение на петдесет километра, шерифе.

Уолт побесня от яд. Дразнеше се, когато някой поставяше под въпрос решенията му. През последните шест месеца му се случваше доста често. Всички очакваха от него да уволни Брандън. Майра очакваше от него да изхвърли дрехите на Гейл от къщата.

Няколко минути по-късно вече беше яхнал моторната шейна и се носеше с шейсет километра в час, следвайки дирята пред себе си. Погледна в тресящото се огледало за обратно виждане и чак тогава проумя странното поведение на двамата полицаи — два реда замръзнала слуз от носа му лъщеше над горната му устна; веждите и миглите му бяха бели от скреж, както и влакънцата по врата и ушите; неестествено алени бузи и малко замръзнала слюнка по брадичката — същински дивак от планината.

Избърса лицето си с ръкавицата. Онзи нямаше как да влачи шейната със същата скорост, което значеше, че Уолт успешно скъсяваше дистанцията помежду им. Но пък караше бързо, често на сляпо, по дирите на снайперист, на когото очевидно не му липсваше смелост да стреля по полицаи.

Започна да намалява скоростта при всеки завой, с надеждата да успокои издайническия вой на моторната шейна.

17.

Панорамната гледка на великолепната природа му подейства вдъхновяващо и в главата му отекна саундтракът от „Звука на музиката“ — без реплики, само нежното, звънливо гласче на Джули Андрюс.

Пое известен риск, като остави долу шейната с ветеринарния лекар и се качи до планинския хребет, издигащ се над голям завой по Янки Форк Роуд. Силните ветрове бяха разчистили снега от напуканата скала, затова се налагаше да стъпва внимателно по заледените участъци под краката си.

Затворникът му — завързан и в безсъзнание — остава далеч зад него. Той се катери нагоре с обиграни движения. Всяка минута е добре планирана. Дори най-малката грешка може да му коства всичко, затова той подхожда към мисията си изключително внимателно.

Обожаваше ръчни гранати. Усещането за свръхестествена мощ, което му даваше предизвикването на лавина, определено си струваше катеренето. От съображения за сигурност носеше със себе си ЧейТака: с това чудо можеше да улучи окото на орел от километър. Но онова, което истински топлеше душата му, бяха двете ръчни гранати.

Няколко пъти спираше, за да поеме с пълни гърди разредения въздух. Поглеждаше надолу, на половин километър отвъд завоя, където го чакаха двете шейни. Никой нямаше да дойде по този път, освен ако не го преследваха, но дори и да се появеше някой, дълбоко заспалият ветеринарен лекар бе добре опакован в одеяло.

Хората сериозно го бяха подценили. Смятаха го за селяндур и некадърник. Но така позволиха той да подслуша разпита на момичето. Неволно му дадоха възможност да се измъкне от тази каша. Докторът бе свидетелят, за когото отдавна копнееше. Проста двойна игра и после мисията му — посланието му — щеше да е в безопасност.

Седна на един камък за кратка почивка. Трябваше да е спокоен, за да използва гранатите. Запали цигара и се загледа в пейзажа. Планът му беше прост: като предпазна мярка щеше да предизвика лавина, която да затрупа разклонението на Янки Форк Роуд и да го направи непроходимо. Гигантската стена от лед и камъни, както и стръмният наклон от дясната й страна щяха да блокират пътя на моторните шейни. Щеше да е невъзможно да се мине оттам по друг начин, освен пеша.

Усети бучене в ушите. Извади ръчната граната от раницата си, издърпа предпазителя и я хвърли надалеч. Секунди по-късно чу глухия гърмеж. Видя как централната част на хълма потрепери и хлътна, а еднородната бяла маса се пропука. По снежната повърхност се появиха вълнички, като бръчки по състарено лице.

После дойдоха звуците: дълбоко стенание на пробуждащ се от сън огромен звяр, с туптящ от притаения гняв пулс, и пискливото жужене на досадно насекомо.

Пукнатината в снега стана по-широка.

Тогава мъжът забеляза на пътя нещо, което му заприлича на пъргава черна буболечка — жуженето на насекомото намери своето обяснение — моторна шейна.

Движеше се по Янки Форк Роуд и идваше от Чалис. Само една. Което изключваше вероятността да са ченгетата. Те винаги се движеха поне по двама. Не, това беше някой нещастник, излязъл да се разходи сред природата, но избрал грешния ден и грешния маршрут.

Точно тогава огромната снежна маса се отлепи окончателно и тръгна надолу. Великолепна демонстрация на суровата природна мощ. Изглеждаше като пропукване на язовирна стена.

Моментът го изпълваше с огромна наслада. Усещаше потръпването на земята под краката си, опиянен от звука, който вече наподобяваше реактивен самолет при излитане.

Грохотът погълна бръмченето на моторната шейна, заглуши саундтрака и накара гласа зад кадър да замлъкне.

Отпърво снежният блок тръгна като едно цяло, сякаш се откърти парче от планината. Но после инерцията и движещата сила се сляха и огромният бял пласт се надигна като буйна река от сняг, камък и лед, извираща от процепа на баира и поглъщаща все повече и повече сняг и отломки по пътя си надолу. Две огромни дървета в отдалечения край на хълма се пречупиха като кибритени клечки и бяха повлечени по наклона, погълнати цели от снежната стихия.

А нищо неподозиращата черна буболечка — моторната шейна — продължаваше да пъпли по дългия завой, устремена право към своята гибел.

18.

Започна като потръпване, като повреда в моторната шейна — скъсан ремък или прегрял лагер. Уолт го усети първо в краката си, после в кръста и най-накрая по гръбначния му стълб плъзна предупредителен сигнал, който стигна до мозъка и му нареди да обърне поглед наляво.

Най-големият му страх бе да умре в пожар, на косъм след него идваше смъртта от задушаване, в това число и удавяне. Но по-силен от удавянето бе страхът му да остане погребан в лавина. Имаше достатъчно планински спасителни операции зад гърба си, някои успешни, други — не, и неведнъж бе ставал пряк свидетел на ужасяващите последици от тази природна стихия. Ако оцелееш от затрупването — а малцина имаха този късмет — се озоваваш в пълен мрак, дезориентиран и погребан жив. Смъртта настъпва бавно: тялото ти постепенно изпада в хипотермия, собственият ти дъх отравя и малкото въздух в ледената ти гробница и започваш да се задушаваш. После идват халюцинациите и чак тогава дробовете ти се пръсват и смъртта те избавя от мъките.

Първото нещо, което изникна в съзнанието му при вида на срутващата се отгоре му планина, не бяха мисли, а образи. Беше вадил от снега вкочанени тела и още виждаше лицата им — сгърчени от ужас маски, запечатали умопомрачаващата паника в последните мигове от живота им.

За част от секундата успя да различи в далечината човешки силует, изправен на билото, точно над свличащия се надолу порой от сняг. Може би беше плод на въображението му или просто така му се искаше — да припише това дяволско дело на човек, вместо на собствения си лош късмет да попадне на грешното място в погрешен момент.

Лавината бе твърде голяма и се движеше прекалено бързо, за да опитва да пресече пътя й. Единствената частица късмет в полза на Уолт се оказваше фактът, че бе намалил скоростта, преди да влезе в завоя, воден от предпазливост да не попадне в обсега на снайперския мерник. Все още не беше влязъл в центъра на лавината, покриваща площ от около двеста метра. Първите късове сняг се стовариха върху пътя, който вече бе затрупан от еднометрова снежна покривка. Уолт стисна ръкохватките на кормилото, изнесе левия си крак встрани, натисна газта и направи обратен завой, за да избегне дълбоката бразда, която заплашваше да погълне машината. Парадоксално, но моторната шейна работеше добре на дълбок сняг само в движение; при спиране или значително намаляване на скоростта започваше да затъва и засядаше.

Изгуби ценно време за маневрата. На пътя продължаваха да се сипят буци сняг с диаметър от половин до един метър; страховитият стържещ тътен го изпълваше с ужас и буквално тресеше моторната шейна под него.

Лавината се спускаше по хълма не като стрела, а като език на змия, който се разцепваше все по-встрани и набираше все по-голяма сила. Отвъд шестте метра ширина на пътя хълмът отново се спускаше отвесно надолу, покрит с дървета и голи скали.

Нямаше да успее да се измъкне: моторната шейна забави ход вследствие на маневрата и прииждащия на талази сняг, който изтласкваше Уолт настрани и убиваше ускорението му. Оставаха му поне петдесет метра, за да вземе завоя, но това просто нямаше как да се случи.

Той стисна ръкохватките и скочи с шейната встрани от пътя. Возилото заора в някаква пряспа и шерифът изхвърча от седалката, но продължаваше да стиска кормилото с всичка сила. Тътенът зад него бе ужасяващ — сякаш гигантско чудовище със зейнала паст го следваше по петите. Успя да измъкне шейната от пряспата, скочи обратно на седалката и даде газ докрай. Лавината вече бе на няколко метра зад него — препускаща надолу грамада от сняг, ледени късове и отломки. Грохотът й се преплиташе с пукота на изтръгнати из корен дървета. Лавината вече се движеше много по-бързо от него — разбра го само с един поглед през рамо.

Нямаше начин да й избяга.

Инерцията го дърпаше с бясна скорост надолу по хълма и той се носеше между скали и дървета като на ски слалом, избягвайки ги на косъм. Опита се да намали ускорението, но се оказа безсмислено. Целият хълм се свличаше пред тази неконтролируема мощ и той се чувстваше като върху килим, който някой непрекъснато дърпаше изпод краката му. Шейната отказваше да му се подчинява, посоката се определяше от движещата се под него снежна маса.

Насреща му изникна група масивни дървета, а вдясно от тях — огромна, покрита със сняг скала.

Даде газ и рязко завъртя кормилото, но не усети промяна. Шейната продължаваше да го носи право към дърветата като по релси.

Уолт скочи от седалката, претърколи се по гръб и трескаво запълзя към убежището зад скалата. Все едно плуваше в пясък. Твърдият лед под пресния пухкав сняг се надигна изпод краката му като океанска вълна и той се озова на колене върху гребена й като сърфист. Прецени разстоянието си до непоклатимо стърчащата скала и се гмурна.

Въпреки че не беше от най-пъргавите, Уолт все пак успя да изпълни скока безупречно и със сетни сили запълзя към скалата.

Моторната шейна се разби в дърветата. Уолт се долепи до каменната стена и здраво се вкопчи в нея. Шестметровата скала разцепваше лавината на две; сняг и лед фучаха покрай него с оглушителен рев, който ужасяваше повече от самата стихия. Няколко отломки прелетяха над главата му, но се приземиха далеч от него и сигурното му убежище. Струваше му се, че бе стоял там повече от час, а всъщност всичко приключи за по-малко от пет минути.

Лавината продължи надолу по хълма и остави от двете му страни петметрови паравани от сняг. Точно когато си мислеше, че ще остане погребан под нея, тя внезапно спря. Напълно.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от добре познатите горски звуци. Някъде проскърца дърво. Обади се катерица. Във въздуха се разнесе сърдитият крясък на сврака.

Уолт приседна върху купчина сняг в заслона на скалата и безмълвно изрече благодарствена молитва.

Изведнъж се чу отчетливо бръмчене на моторна шейна. Отдалечаваше се бързо в обратна посока. После шумът утихна и в ушите му остана да кънти единствено бясното туптене на пулса му.

19.

Уолт се обади по сателитния телефон и час по късно полицай от Чалис дойде да го прибере от Янки Форк Роуд. Още щом го видя, шерифът на Чалис даде воля на гнева си по повод унищожената от Уолт тяхна собственост и пращането на подчинените му за зелен хайвер — никой, отговарящ на описанието на Ейкър или пък теглещ шейна, не се бе появявал около вече вдигнатите пътни блокади. Обещанието на Уолт да им изпрати нова моторна шейна не му помогна особено. Случката с вълка продължаваше да лежи помежду им.

Брандън беше откаран в болница в Салмън, Айдахо, което, що се отнасяше до Уолт, бе като целувката на Юда, имайки предвид отдалечеността на района. В Салмън дори ваксината против детски паралич се считаше за модерно лекарство. Единствената надежда за Брандън бе в Салмън да имат достатъчно добър опит с огнестрелни рани.

Уолт и шерифът сформираха екип от четирима за повторно посещение в хижата на Ейкър и събиране на улики. Имаше доста работа за вършене — да фотографират дирите, счупения прозорец, интериора на хижата и да огледат около дърветата за гилзи. Уолт звънна на Фиона за съдействие и я чака да пристигне в продължение на два часа.

Взеха решение Фиона и Уолт да започнат първо от хижата.

Вместо да ходят пеш със снегоходки, се разпределиха по двама на моторни шейни. Фиона седна зад Уолт. Бе твърде дебело облечена, за да я хване коланът на задната седалка, затова се наложи да го прегърне през кръста и двамата поеха нагоре по пътя.

Той извърна глава назад и извика през рамо, опитвайки се да заглуши рева на мотора:

— Всичко, с което разполагаме, сочи към отвличане.

— Цялата тази работа става все по-откачена и по-откачена — извика в отговор тя.

Уолт все още не й бе разказал за лавината, само за евентуалното отвличане и за прострелването на Брандън, което му се струваше достатъчно като количество информация за смилане.

Няколко минути по-късно прекрачиха прага на хижата и Уолт затвори вратата, за да задържи топлината от газовата печка.

Започнаха да оглеждат всекидневната, а Уолт посочваше местата, които искаше да бъдат снимани.

— Познаваш ли човек на име Роджър Хилабранд?

— Човекът — не, но името ми е добре познато. Неприлично богат. Със завидни връзки в обществото.

— Запознах се с него на една сватба, която снимах.

— Защо ми е да знам това? — Уолт приключи с огледа на пода и насочи вниманието си към стените и мебелите.

— Няма причина. Питам от любопитство.

— Изобщо не ти вярвам — обади се той от другия край на стаята.

— Няма причина — повтори Фиона.

— Жените не споменават други мъже без причина.

— Ти си шерифът. Това ти дава достъп до вътрешна информация, що се отнася до хора като Роджър Хилабранд.

— Не е сериен убиец — каза Уолт. — Това мога да ти кажа.

— Много ти благодаря.

— Сега пък ми се ядоса.

— Не, не съм.

— Искаш да ме накараш да ревнувам ли?

— Това пък е последното нещо, което искам, можеш да си сигурен. — Тя се замисли. — Защо ми е да те карам да ревнуваш всъщност?

— Объркал съм се — отвърна той.

— Определено си се объркал.

— Правителствени поръчки. От сорта на „Халибъртън“9. Ирак. Афганистан. Такива неща. Работа на местна почва също. Разчистване на обекти. Ядрени съоръжения. Канят го на конференцията на Кътър — ето как знам всичко това. Има много… професионален… охранителен екип около себе си.

— Това сарказъм ли беше или цинизъм?

— Бивши военни. Всички до един.

— Това нещо необичайно ли е?

— Да, в интерес на истината. По-типично е да са бивши ченгета. Бивши полицаи от големия град — Ню Йорк, Чикаго, Маями. Хората като него си наемат такава охрана. Имат си репутация, запазват добри служебни контакти. Качествената охрана трябва да има достъп до полицейските управления. Наемането на бивши военни кадри ти дава мускули, но не и мозък, що се отнася до връзките.

— Подценяваш Пентагона.

— Познанството ти с някого от Пентагона не ти казва на кого от нюйоркската полиция можеш да се довериш, за да осигуриш безопасно преминаване на твоя човек през града.

— Не е лош значи? Имам предвид Роджър. Носи ли му се слава?

— На женкар? На пияница? На комарджия? Не, доколкото ми е известно. Обаче той е от висшия ешелон на влиятелните богаташи, а отдавна съм разбрал, че те всички обичат да газят в тези води, независимо дали им се носи подобна слава или не.

— Това беше малко грубо, не мислиш ли?

— Ела да видиш нещо — каза Уолт.

Фиона прекоси стаята и погледна отблизо онова, което й сочеше. Четири кабарчета ограждаха празно пространство на стената. Три други се търкаляха на пода. Очевидно ги бяха пропуснали при първоначалния оглед, но и двамата премълчаха този факт.

Фиона приготви фотоапарата си и смени някои настройки.

— Нещо е било забодено тук. Може би снимка. Или календар. Или пък… — Той се протегна и внимателно размести едно червено кабарче. Отдолу се подаде малко триъгълно парченце хартия — бяла, със светлозелена ивица под ъгъл и поредица от цифри.

— Пари? — предположи тя.

— Ако ми се налагаше да гадая, по-скоро карта. Топографска карта.

— А не ти ли се налага да гадаеш? — попита тя.

— Много рядко — отвърна той. — Цифрите върху хартията ще ни помогнат да определим точно.

Хижата бе изградена от дървени трупи, обърнати с гладката част към интериора. Уолт посочи три ясни дупки от кабарчета в центъра между останалите четири, които — според него — представляваха ъгли. Помоли я да направи повечко снимки на този участък, и то така, че да успеят да възстановят точния мащаб на разположението им.

Прибра парченцето хартия в торбичка за улики и остави Фиона да работи.

Трийсетина минути след началото на огледа Уолт тропна няколко пъти с крак върху килимчето в малката баня. Слухът му долови разлика в звученето. Фиона дотърча незабавно, любопитна да разбере какво става. Уолт запретна единия му край; другият беше закован за пода.

Отдолу имаше капак с подвижна дръжка. Шерифът извади беретата си, даде знак на Фиона да отстъпи назад и рязко го отвори. Светна с фенерчето си в отвора и се спусна долу. Откри електрическия ключ и помещението се обля в ярка светлина от компактна флуоресцентна лампа.

Малкото квадратно пространство — два и половина на два и половина метра — беше издълбано под земята и укрепено с по два пласта шперплат на всяка стена, без цимент.

Марк бе инсталирал системата за слънчево захранване тук долу: инвертор, батерии. Имаше и малък електрически бойлер — френско производство, въздушен резервоар и компостна тоалетна, която миришеше на торфен мъх. Два градински стола. Портативен радиоприемник. Двайсетлитрови туби с изворна вода. Разнообразие от вакуумирани храни. Котлон за къмпинг. Два спални чувала — въпреки че нямаше достатъчно място да се разгънат.

Долу се слизаше по стръмна стълба, която свършваше точно до слънчевите батерии.

Фиона направи няколко снимки отгоре, легнала на пода на банята.

— Това скривалище ли е? — попита тя.

— На такова прилича. Не е било създадено с тази цел, разбира се. Той го е приспособил впоследствие. Виж резето — каза Уолт и посочи отворения капак.

Фиона фотографира трите големи стоманени болта от долната страна на капака, както и стоманения обков не само върху капака, но и почти по целия таван на стаичката.

— Божичко — възкликна тя. — Убежище за евентуално нападение.

— Франсин може да е била тук — каза Уолт и кимна към недоядено протеиново блокче.

— Кога? — попита Фиона.

— Когато дойдохме тук с Томи. Така и не ми остана време да поогледам. Томи бе прострелян, а… стрелецът… както и да е, наложи се да изчезваме. По дяволите! Франсин може да е била тук през цялото време.

— Не можем да сме сигурни в това.

— Издъних се — каза той.

— Помощник-шерифът е бил прострелян.

Търсеше му оправдание, а това изобщо не му харесваше.

— Тук е доста тясно. Излизам, а ти снимай всичко, което можеш.

— Всичко?

— После затвори капака и го покрий. Аз ще подам сигнал до полицията в Чалис да започнат да търсят дири, напускащи района. Ако Франсин е била тук, вече е тръгнала и има няколко часа преднина.

— Но защо й е било да се маха? — попита Фиона.

— Помещението има защита против куршуми, но не е звукоизолирано. Възможно е да е чула как мъжът й пада. Да е чула и как някой го отвлича. Представяш ли си? После пристигаме ние. Още изстрели. И аз бих се махнал при първа възможност.

— Божичко…

— Снимай като при местопрестъпление, каквото всъщност си е — инструктира я той и тръгна да излиза от скривалището.

Фиона лежеше по корем на пода, докато Уолт се изкачваше по стълбата. Когато лицата им се срещнаха, той спря и за момент двамата останаха загледани един в друг.

— На Хилабранд действително му се носи слава — прошепна той. — По общо мнение той е свестен човек, който върши добрини за града, без да парадира с това. Нещо, което не може да се каже за много от хората тук с банкови сметки като неговата. „Семпер Груп“ прави милиарди долари годишно.

— Добре — отвърна тя.

Дъхът й ухаеше на шоколад.

Уолт бе оставил черокито на разположение на Брандън и се возеше в колата на Фиона. Дългият път през Стенли обратно до прохода Галена върна в съзнанието му спомена за вкочанения труп на Ранди Ейкър, минавайки покрай отбивката, където откриха отпечатъците от автомобилни гуми. На два пъти неволно се унасяше в сън, но бързо се съвземаше, въпреки че Фиона го окуражаваше да подремне.

Колата спря пред дома му.

Лиза бе останала с момичетата след училище. Ники имаше хрема, Емили я болеше стомах. Уолт обеща на Лиза допълнително заплащане заради закъснението си — фалшиво обещание, както и двамата знаеха, но добрите му намерения очевидно значеха много за нея.

Стрелките на часовника неумолимо отмерваха времето от отвличането на Марк Ейкър. Кръвта по иглата на стрелата можеше да се използва за определяне на кръвната група, но Уолт не възнамеряваше да седи и да чака. Шейната е била натоварена с нещо тежко. Това му стигаше. Вече бе загубил почти половината от първите дванайсет критични часа. Лиза се съгласи да остави близначките у Майра на път за вкъщи. Щяха да прекарат нощта там. Измъчваше го чувство за вина. Беше се борил със зъби и нокти за съвместно попечителство над децата, но съдебното решение все още се бавеше и той усещаше, че действа в свой собствен ущърб. Излизаше, че единственото нещо, което може да предложи на момичетата, е непостоянен работен график и прехвърлянето на грижата за тях от едни ръце в други. Доста нестабилна семейна среда. Ако той беше хванал Гейл да се държи с тях по този начин, щеше да го използва като доказателство срещу нея в съдебната битка. Както би могла да постъпи и тя. Трябваше да намери начин да възстанови равновесието.

Тъкмо излизаше от банята, когато от задната част на къщата се чу звук от строшено стъкло. Не звучеше като прозорец, по-скоро електрическата крушка на верандата. Все още мокър от душа, Уолт нахлузи някакво спортно долнище, стисна в ръка беретата и с бързи, тихи стъпки се запромъква към кухнята. Надзърна предпазливо през прозореца и с изненада установи, че лампата на верандата светеше. Втурна се към вратата и рязко я отвори, прикривайки се зад касата. Стисна пистолета с две ръце и с един скок се озова навън, за да огледа по-добре. Десният му крак настъпи парче счупено стъкло и той светкавично отскочи вляво.

Стъпки в снега. Уолт не беше чистил снега в задния двор от бурята насам и изобщо не бе имал повод да ходи там. Измъкна стъклото от ходилото си и нагази в снега на бос крак. Студът безмилостно го захапа, но той продължи напред, вперил поглед в трепетликовата горичка, разделяща двора му от този на съседите. Иззад дърветата се размърда човешки силует.

— Хей! — извика Уолт.

Който и да се криеше там, незабавно си плю на петите. Уолт се опита да го догони, но премръзналите му крака отказаха да го слушат. Нисък на ръст, може би някой хлапак.

Върна се на верандата и се наведе да огледа счупените парчета. Тънко стъкло, натрошено около цилиндрично парче лед. Прибра се вътре, облече топли дрехи и отново излезе.

Дали посетителят го беше изпуснал и после неволно настъпил?

Нахлузи латексови ръкавици и събра парчетата стъкло в хартиен плик; парчето лед напъха в найлонова торбичка за улики и я затвори плътно. Опипа извивката на едно от стъклените късчета и се опита да възстанови счупения съд в съзнанието си. Епруветка?

Марк Ейкър, помисли си той.

Колко ли време бе стоял тук въпросният контейнер? Дали течността е била предварително замразена, или се бе заледила впоследствие? Дали ледът бе строшил стъклото, или посетителят му го беше счупил неволно? Но най-важното: какво значение имаше всичко това?

Марк…

Липсата на бележка или някакви инструкции го объркваше. Може би посетителят е трябвало да остави и писмо за откуп, но нещо му е попречило?

Мобилният му телефон иззвъня от къщата и той изтича вътре да приеме разговора.

Болничната лаборатория. Кръвта по стрелата съвпадаше с кръвната група на Марк Ейкър: 0 положителна. Самата стрела бе показала наличие на сънотворни, чиято комбинация можеше да упои мъжки слон. Нещо повече — химичният състав на коктейла от наркотични средства съвпадаше с резултатите от кръвната проба на друг техен пациент. Кайра Тулевич.